Драконите на изгубената звезда

4 Предателят

В стаята цареше тишина. Гилтас седеше зад писалището и записваше речта си. Перото се движеше бързо по повърхността на пергамента. Беше прекарал цялата нощ в обмисляне на онова, което да каже, така че сега думите идваха бързо, а мастилото се лееше направо от сърцето. Планшет сервираше лека закуска от плодове, хляб и мед, макар че едва ли някой в този момент изпитваше глад. Наместник Медан стоеше до прозореца и наблюдаваше отдалечаващия се Джерард. Видя как младият рицар за миг спря и дори му се стори, че може да отгатне какви мисли преминават през главата му. А щом Джерард се обърна и най-сетне се скри между дърветата, Медан се усмихна и кимна сам на себе си.

— Постъпихте добре, Наместник — каза Лорана, като се приближи и застана до него. Говореше тихо, за да не смущава работата на сина си. — Отпратихте младежа, за да бъде в безопасност. Нали в действителност не вярвате, че Рицарите на Соламния ще ни се притекат на помощ?

— Така е — отвърна също толкова тихо Медан. — Но не защото няма да пожелаят, а защото няма да могат. — Той се загледа през прозореца към отдалечените хълмове на север. — Сега си имат свои проблеми. Атаката на Берил значи, че така нареченият Пакт между драконите формално е нарушен. О, сигурен съм, че лорд Таргон прави всичко възможно да успокои духовете, но усилията му ще останат напразни. Мнозина вярват, че Келевандрос Синия е подхванал игра на котка и мишка. Че се преструва на разсеян, само за да подтикне Малис и останалите към първата стъпка. Всъщност лично аз смятам, че отдавна е хвърлил око на Солантъс. Досега не е нападнал единствено, защото се страхува Берил да не приеме нападението му за директна заплаха срещу южните си територии. Но сега е почувствал, че може да завладее града безнаказано. Така че и там не са в безопасност. Може ние да сме първите, но със сигурност няма да бъдем последните.

— Колкото до Джерард — продължи наместникът. — Върнах на Ордена на Соламния един добър войник. Надявам се, че командирите им имат достатъчно ум в главите си, за да разберат поне това.

Той замълча за миг, вгледан в Гилтас. Щом кралят достигна края на изречението, което пишеше, наместникът каза:

— Съжалявам, че се налага да прекъсна работата на Ваше величество, но възникна въпрос от решаващо значение. И боя се, до известна степен неприятен. — Той погледна Лорана. — Джерард ми докладва, че вашият слуга Калиндас е долу. Явно е чул, че сте в двореца и се е разтревожил за вас.

Докато говореше, наместникът я наблюдаваше внимателно. От погледа му не убягна как цветът се отдръпна от лицето й. Лорана погледна с безпокойство към спящия Келевандрос.

„Тя знае — каза си Медан. — Ако не кой, то поне, че единият от тях е предател. Добре. Това ще ме улесни значително.“

— Ще изпратя Келевандрос да го повика — произнесе кралицата през побелели устни.

— Не ми се струва особено разумно — отвърна наместникът. — Предлагам да помолите Планшет да отведе Калиндас в щаба. Моят заместник Дюмат ще се погрижи за него. Уверявам ви, мадам, Калиндас няма да пострада, но трябва да бъде пазен добре и на място, където няма да има достъп до случайни хора.

Лорана тъжно се взря в Медан.

— Милорд, не мисля, че… Необходимо ли е?

— Да, мадам — отговори твърдо той.

— Не разбирам — намеси се Гилтас с натегнал от гняв глас. Той се изправи. — Прислужникът на майка ми трябва да бъде хвърлен в затвора? Защо? Какво е престъплението му?

Наместникът се канеше да отговори, но Лорана го изпревари:

— Калиндас е шпионин, синко.

— Шпионин? — Младежът бе изумен. — В полза на кого?

— В полза на Мрачните рицари — отвърна тя. — Докладва пряко на Наместник Медан, стига да не греша.

Гилтас погледна рицаря с очи, в които се четеше неизказано отвращение.

— Няма да получите извинението ми, Ваше величество — каза хладнокръвно Медан. — Нито пък очаквам извинение от вас, задето собствените ви шпиони слухтят за всяка моя дума в дома ми.

Лицето на краля пламна.

— Мръсен занаят — измърмори.

— Така е, Ваше величество — съгласи се наместникът. — Но вече слагаме край. Поне аз с удоволствие си измивам ръцете. Планшет, ще откриеш Калиндас на входа долу. Отведи го в…

— Не, Планшет — произнесе властно Гилтас. — Доведи го при мен. Калиндас има право да се изправи пред своя обвинител.

— Не го правете, Ваше величество — предупреди го искрено рицарят. — Веднага щом види, че съм с вас, лесно ще се досети, че маската му е свалена. Притиснатият в ъгъла често се оказва по-опасен, отколкото предполагаме. Той не се интересува от никой. И нищо няма да може да го спре. Не мога да гарантирам безопасността ви в присъствието му.

— При все това — отвърна сериозно младежът. — Законите на елфите постановяват, че всеки в неговото положение има пълното право да се защити. Твърде дълго живяхме съгласно вашите наредби, Наместник. Законът на тиранина не е никакъв закон. Ако ще бъда крал, то това ще бъде първото, което ще направя за страната си.

— Мадам? — обърна се Медан към Лорана.

— Негово величество е прав — съгласи се тя. — Имахте възможност да изложите обвиненията си и ние ви изслушахме. Калиндас има право да разкаже и своята част от историята.

— Която едва ли ще ви се стори особено красива. Много добре — сви рамене рицарят. — Но трябва да се подготвим. Ако ми позволите да изложа плана си…

— Келевандрос — произнесе Лорана, разтърсвайки за рамото задрямалия елф. — Брат ти чака долу.

— Калиндас е тук? — Прислужникът скочи на крака.

— Стражите отказват да го допуснат — продължи кралицата. — Слез и им кажи, че имат разрешението ми да му позволят да се качи.

— Да, мадам.

Келевандрос забързано излезе през вратата. Лорана отново погледна Медан. Лицето й бе силно пребледняло, но изглеждаше спокойна и съсредоточена.

— Задоволително ли се представих?

— Съвършено, мадам — отговори наместникът. — Не ви заподозря дори за секунда. Заемете мястото си при масата. Ваше величество, вие се върнете към работата си.

Кралицата въздъхна дълбоко и седна до масата за хранене. Планшет избра най-хубавия плод и й го поднесе с чаша вино.

Никога до този момент наместник Медан не се бе възхищавал повече от нея, както в този момент, докато я наблюдаваше как отхапва, дъвче и гълта парченца плод, макар че сега храната в устата й навярно имаше вкус на пепел. От своя страна рицарят излезе на балкона и остави вратата към вътрешността леко притворена, за да има възможност да чува и вижда всичко, което става в покоите на краля, но сам да остане незабелязан.

Калиндас най-сетне се появи, следвайки брат си по петите.

— Мадам, поболях се от тревога за вашата безопасност. Когато онзи противен наместник ви отведе, помислих, че ви виждаме за последно.

— Наистина ли, Калиндас? — попита внимателно тя. — Съжалявам, че съм ти причинила такова безпокойство. Както виждаш, съм в пълна безопасност. Поне засега. Получихме сведения, че армията на Берил приближава Квалинести.

— Така е, мадам, ужасният слух достигна и до мен. — Калиндас се приближи и спря до масата. — Вече не сте в безопасност. Трябва да отлетите незабавно.

— Да, мадам — кимна Келевандрос. — Брат ми вече го спомена на път за покоите на Негово величество.

Гилтас току-що бе приключил с писането. Той се изправи с пергамента в ръка и се накани да излезе.

— Планшет — каза, — донеси ми наметалото.

— Съвсем правилно действате без отлагане, Ваше величество — обади се Калиндас, схванал погрешно намеренията на младежа. — Мадам, ще си позволя да донеса наметката ви…

— Не, Калиндас — отговори Гилтас. — Не това щях да направя. — Планшет се върна с наметалото на краля, преметнато през дясната му ръка. Той застана до младежа. — Нямах никакво намерение да бягам. Трябва да говоря пред народа си. След това започваме незабавна евакуация на града, за да пристъпим към плановете за защитата му.

Калиндас се поклони.

— Разбирам. Ваше величество ще изнесе своята реч, след което ще отведа вас и благородната ви майка на безопасно място. Вече съм уредил нещата. Очакват ви приятели.

— Обзалагам се, че вече си подготвил всичко, Калиндас — пристъпи през вратата наместникът. — Приятели на Берил, които търпеливо чакат, за да убият Негово величество и Кралицата майка. И къде точно са тези добри хора сега?

Очите на прислужника предпазливо се стрелнаха първо към Медан, сетне към Гилтас и отново към рицаря. Той облиза изсъхналите си устни. Погледът му се премести върху Лорана.

— Не зная какво е казано в мое отсъствие, мадам, но…

Кралят го прекъсна:

— Аз ще ти предам, Калиндас. Наместникът спомена, че си шпионин на служба при него. Разполагаме с доказателства, които в известен смисъл потвърждават твърденията му. Законите на елфите ти дават правото да се защитиш.

— Не му вярвате, нали, мадам? — извика Келевандрос. Шокиран и разгневен, той застана до брат си, готов да го защити. — Каквото и да сте чули от този мъж, то без съмнение е било лъжа! Наместникът е Мрачен рицар и човек!

— И в двата случая не мога да отрека — съгласи се Медан. — Но съм също и онзи, който плащаше на брат ти, за да шпионира Кралицата майка. Басирам се, че ако претърсиш кесията му, ще откриеш в нея стоманени монети, върху които е изсечен ликът на лорд Таргон.

— Подозирах, че в дома ми има изменник — обади се Лорана. В гласа й се долавяше дълбока печал. — Наскоро получих писмо от Палин Маджере, в което ме предупреди за това. Ето как драконът е разбрал кога и къде да причака него и Тасълхоф. Само някой вътрешен е можел да издаде тези сведения.

— Допускате грешка, мадам — настояваше отчаяно Келевандрос. — Мрачните рицари ни следяха внимателно. Възможно е да са узнали именно по този начин. Калиндас никога не би ви предал. Никога! Твърде много ви обича.

— Така ли е наистина? — попита тихо наместникът. — Вгледай се в лицето му.

Калиндас беше пребледнял. Кожата му бе по-бяла от чаршаф. Устните му се повдигнаха подигравателно, разкривайки зъбите под себе си. В сините му очи се бе появил особен блясък.

— Да, у мен има стоманени монети — произнесе. По устните му пръсна слюнка. — Монети, които човешкото прасе ми даде. Мисли си, че като ме разкрие, това ще му помогне да се напъха в леглото ви. А дали пък вече не е пропълзял там? Известна сте с това, че не подбирате. Да ви обичам, мадам? Ето колко ви обичам!

Ръката на Калиндас се стрелна под туниката. В слънчевата светлина блесна острието на кама.

Гилтас изкрещя. Медан измъкна меча си, но бе застанал така, че да предпази краля и се намираше твърде далеч от Лорана.

Кралицата плисна съдържанието на чашата си с вино в лицето на прислужника. Полузаслепен от щипещата течност, Калиндас замахна на сляпо. По този начин ударът, предназначен за сърцето на Лорана, попадна в рамото й.

Елфът изруга и издигна камата, за да я промуши за втори път.

Внезапно той нададе писък. Ножът падна от ръката му. От стомаха му се подаваше върхът на меч. Кръвта мигом напои предницата на ризата му.

Келевандрос изтегли меча си от тялото на своя брат със сълзи на очи. Той пусна оръжието на земята, улови внимателно Калиндас и нежно му помогна да легне, без да го изпуска от люлеещата си прегръдка.

— Прости ми, Калиндас! — произнесе тихо прислужникът. Той вдигна умолителен поглед. — Простете му, Кралице…

— Да ми прости! — По устните на Калиндас избликна кървава пяна. — Не! — Изрече задавено. Сетните му думи излизаха с мъка: — Проклети да са! Проклети да са и двамата!

След което се изпъна вдървено в ръцете на брат си. Лицето му се изкриви. Опита да каже още нещо, от устата му избликна кръв, а заедно с нея си отиде и животът му. Даже и в смъртта очите на елфа се взираха в Лорана. Бяха потъмнели, но щом светлината им помръкна, сенките в тях се озариха от студена омраза.

— Майко! — хвърли се Гилтас към кралицата. — Майко, ранена сте! Елате, легнете.

— Добре съм — отвърна, макар и с разтреперан глас, Лорана. — Не вдигайте шум…

— Добра реакция, мадам. Да плиснете виното си към не го. Хвана ни напълно неподготвени. Нека погледна. — Медан вдигна материята на пропития с кръв ръкав. Докосваше я възможно най-внимателно. — Раната не изглежда сериозна — съобщи след един бегъл преглед. — Камата се е плъзнала по костта. Опасявам се, че ще остане белег, мадам, но ще заздравее.

— Няма да е първият белег, който получавам — каза тя с отпаднала усмивка. Кралицата стисна ръце, за да ги накара да спрат да се тресат. Очите й несъзнателно потърсиха трупа.

— Покрийте го с нещо! — нареди дрезгаво наместникът.

Планшет метна наметката на краля върху Калиндас. Келевандрос остана коленичил до тялото на брат си. В едната си ръка стискаше дланта му, а в другата — меча, с който го бе погубил.

— Планшет, повикай лечител… — започна Гилтас.

— Не — отмени заповедта му Лорана. — Никой не бива да разбира за случилото се. Чухте наместника. Раната не е сериозна. А и кървенето вече спря.

— Ваше величество — обади се Планшет. — Събирането на Талас-Ентия… Време е.

Сякаш за да подчертае думите му, някъде от долните етажи се разнесе раздразнен и повелителен глас:

— Казвам ви, че повече няма да чакам! Допускате един прислужник да се среща с Негово величество, а мен държите настрана? Не ме заплашвайте. Не смейте да посягате на един член на Талас-Ентия. Незабавно ще се видя с Негово величество, чувате ли ме? Никой няма право да ме задържа тук!

— Палтейнон — каза Медан. — След последното действие на трагедията винаги изпращат клоуните. — Наместникът тръгна към вратата. — Ще го задържа възможно най-дълго. Почистете тази каша!

Лорана се изправи забързано:

— Не бива да ме вижда ранена, нито да разбира, че нещата са се объркали. Ще се оттегля в покоите си, синко.

Гилтас очевидно изпитваше силна съпротива срещу предложението й, но и той, като нея разбираше важността на речта си пред Сената.

— Ще отида в Талас-Ентия — каза. — Но първо, Майко, имам един въпрос към Келевандрос, и искам вие да бъдете тук, когато му го задавам. Келевандрос, знаеше ли за измяната на брат си? Беше ли част от вероломните му кроежи?

Прислужникът бе пребледнял смъртно. Беше покрит с кръвта на убития, и все пак — изпълнен с достатъчно достойнство, за да погледне краля право в очите:

— Знаех, че е изпълнен с амбиция, но никога не съм и помислял… Никога не съм… — Той замълча, преглътна и добави тихо: — Не, Ваше величество. Не знаех.

— Тогава скърбя заедно с теб, Келевандрос — произнесе с омекнал глас Гилтас. — И заради онова, което бе принуден да сториш.

— Обичах го — отвърна ниско прислужникът. — Той бе цялото семейство, което ми бе останало. Но не можех да му позволя да нарани господарката.

Кръвта започваше да се просмуква през наметалото. Келевандрос се приведе над тялото на брат си и го уви по-плътно в дрехата.

Планшет опита да му помогне, но срещна твърдия отказ на елфа.

— Не. Той е мой брат. Отговорността лежи изцяло върху мен.

Прислужникът вдигна тялото на Калиндас на ръце и след секунда или две мъчителна борба, успя да се изправи.

— Мадам — каза той, без да вдига очи, за да срещне нейните, — домът ви беше единственото място, където някога сме живели, но се боя, че сега едва ли ще подобава да…

— Разбирам, Келевандрос — отвърна тя. — Отнеси го там.

— Благодаря ви, мадам.

— Планшет — нареди кралят, — отиди с него. Помогни му с каквото можеш. Обясни ситуацията на стражата.

Планшет се поколеба.

— Благородната ви майка е права, Ваше величество. Трябва да запазим станалото в пълна тайна. Ако народът открие, че брат му е опитал да извърши покушение над живота на Кралицата майка, Келевандрос може да пострада. А ако научат, че наместник Медан е използвал елфи, за да шпионира…

— Прав си — кимна Гилтас. — Погрижи се. Келевандрос, използвай изхода за при…

Осъзнал какво казва, той замълча.

— Изхода за прислугата — довърши Келевандрос. — Да, Ваше величество. Разбирам.

Сетне се обърна и изнесе тежкия си товар през вратата.

Лорана остана вгледана след тях.

— Казват, че проклятията на умиращите винаги се сбъдват.

— Кой го казва? — настоя младежът. — Беззъбите стари баби? Калиндас не е бил движен от благородни и възвишени цели. Сторил е всичко от чиста алчност. Интересували са го единствено парите.

Майка му поклати глава. Косата й беше напоена с кръв и полепваше по раната. Гилтас понечи да прибави няколко утешителни думи, но внезапната суматоха пред вратата го прекъсна. Чуха се тежките стъпки на наместник Медан нагоре по стълбите. Нарочно говореше високо, за да ги предупреди, че се приближава в нечия компания.

Лорана целуна сина си с устни, които бяха толкова бледи, колкото и бузите й.

— Трябва да тръгваш. Помни, че благословиите ми… и тези на баща ти… ще бъдат с теб.

Тя се отдалечи забързано надолу по коридора.

— Планшет, кръвта… — започна кралят, но прислужникът вече дърпаше една малка орнаментирана масичка върху петното на пода, след което твърдо застана пред нея.

Сенатор Палтейнон оживено влетя в стаята. В очите му припламваха огньове. Започна да говори веднага щом кракът му прекрачи прага:

— Ваше величество, разбирам, че сте свикали Талас-Ентия, без първо да се допитате до мнението ми…

Сенаторът рязко си затвори устата насред дума. Речта, която бе репетирал наум през целия път дотук напълно се изпари от съзнанието му. Очакваше да открие марионетката си легнала изтощена на пода, оплетена в собствените си конци. Вместо това куклата тъкмо излизаше през вратата.

— Свиках сената, понеже съм крал — отвърна Гилтас, като профуча покрай Палтейнон. — И не се посъветвах с вас, сенаторе, поради съвсем същата причина. Аз съм кралят.

Палтейнон напълно беше изгубил ума и дума:

— Какво… Какво… Ваше величество! Къде отивате? Трябва да го обсъдим.

Младежът не му обърна внимание. Той излезе и затръшна вратата след себе си. Речта, която толкова внимателно беше съставил, стоеше на писалището. В крайна сметка щеше да каже онова, което диктуваше сърцето му.

Палтейнон просто се взираше объркано след изчезналия крал. И понеже се нуждаеше от някого, върху когото да излее обвиненията си, се завъртя към Медан:

— Това е ваше дело, Наместник. Вие сте подучили слабоумното хлапе. С каква цел, Наместник? Какво става тук?

Медан го гледаше развеселено:

— Нямам нищо общо, сенаторе. Както самият той ви заяви, Гилтас е крал. И е бил такъв в продължение на много години. По-дълго, отколкото вероятно сте подозирали. А що се отнася до това, какво става тук… — Той сви рамене. — Предлагам ви да го попитате сам. Може и да благоволи да ви каже.

— Да попитам Негово величество, как пък не! — отвърна побесняло Палтейнон. — Аз не питам Негово величество за каквото и да било. Аз му казвам какво да мисли и какво да говори. Дрънкате несвързани глупости, Наместник. Не разбрах и дума от онова, което казахте.

— Може би ще се наложи — посъветва го Медан и се оттегли назад, докато Палтейнон събираше последните остатъци от достойнството си и се канеше да хукне вън от покоите на краля.

— Планшет — каза наместникът, след като Гилтас и сенаторът бяха изчезнали, а дворецът отново тънеше в тишина. — Донеси вода и превръзки. Ще се погрижа за Кралицата майка. Няма да е зле да изнесеш килима и да го изгориш.

Снабден с леген и ленени бинтове, Медан почука на вратата на покоите на Лорана. Тя се обади отвътре, за да го покани да влезе. Намръщено видя, че кралицата е на крака и гледа през прозореца.

— Трябва да лежите, мадам. Използвайте това време, за да си починете.

Тя се обърна към него.

— Палтейнон ще причини маса неприятности в сената. Можете да бъдете сигурен.

— Синът ви ще го закове — отвърна наместникът. — Но с думи, не с шпага. А от торбата с лъжи ще излезе толкова много въздух, че няма да се учудя, ако излети право през прозореца. Ето — добави, — накарах ви да се усмихнете.

Лорана наистина се усмихваше, ала в следващия миг залитна несигурно и се наложи да се подпре на облегалката на един стол, за да не падне. Медан веднага й се притече на помощ, поставяйки я да седне.

— Мадам, загубили сте голямо количество кръв, а и раната още не се е затворила както трябва. Ако това не ви притеснява… — Той замълча смутено. Покашля се и продължи: — Мога да почистя раната и да я превържа.

— И двамата сме стари войници, Наместник — отвърна Лорана, като се измъкна от ръкава на дрехата. — Живяла съм и съм се сражавала редом с мъже при обстоятелства, при които са ми оставали малко възможности да спазвам благоприличието. Предложението ви е изключително любезно.

Медан посегна да я докосне и видя собствената си ръка — груба, огромна, с дебели пръсти и неумела — в остър контраст със слабото бяло рамо на елфидата. Кожата й беше като коприна; кръвта, изтичаща през разкъсаната плът, бе тъмночервена и топла. Той рязко отдръпна ръка и присви пръсти.

— Боя се, че ви причиних болка — произнесе наместникът, забелязал, че е потрепнала от докосването му. — Съжалявам. Твърде груб и несръчен съм. Не познавам друг начин.

Лорана улови косата си и я преметна през рамо, за да не му пречи.

— Наместник Медан, синът ми ви разясни плана си за отбраната на Квалиност. Смятате ли, че ще проработи?

— Планът му си го бива, мадам — отвърна той, докато увиваше бинта около рамото й. — Ако джуджетата също се съгласят с него и собственото си участие, дори може да успее напълно. Все пак нямам вяра на джуджетата, както вече казах на Негово величество.

— Много хора ще загубят живота си — произнесе тъжно тя.

— Да, мадам. Онези, които ще продължат битката в ариергарда, може би няма да успеят да се изтеглят навреме. — Битката ще бъде величествена — допълни, като затягаше добре един възел. — Като в старите дни. Самият аз едва ли ще я пропусна.

— Възнамерявате да отдадете живота си за нас, Наместник? — попита Лорана и го погледна сериозно в очите. — Вие, един човек и наш враг, ще умрете, сражавайки се за елфите?

Той се престори, че не забелязва пронизващия й поглед, съсредоточил вниманието си върху раната. Не отвърна веднага на въпроса. Вместо това го обмисля известно време.

— Не съжалявам за миналото си, мадам — каза най-после. — Нито за решенията, които съм взимал. Произходът ми е съвсем обикновен, син съм на крепостни селяни. Вероятно такъв живот очакваше и мен — животът на необразован, неграмотен селянин, но тогава ме откри лорд Ариакан. От него получих познания и обучение. Но по-важното е, че от него се научих да вярвам в сила, която завинаги ще остане отвъд възможностите ми. Вероятно няма да го разберете, мадам, но боготворях Нейно Мрачно величество с цялата си душа. И от време на време все още ми се присънва Видението, което тя ми даде, макар да не разбирам защо, след като нея вече я няма.

— Разбирам, Наместник — изрече меко тя. — Изправяла съм се в присъствието на Такхизис, Царицата на Мрака.

И до днес усещам благоговението и страхопочитанието, които изпитах тогава. И все пак, веднага долових злината на могъществото, което струеше от нея. Беше ужасяваща. Може би защото посмях да я погледна в очите и видях себе си. Видях мрака в мен.

— Във вас, мадам? — Медан поклати глава.

— Аз бях Златният генерал, наместник — подчерта откровено Лорана. — Хубаво звание. Хората ме срещаха на улицата и крещяха възторжено. Но знаех, че малко по-късно ще заповядам на същите тези хора да се хвърлят в битка. Много от децата им останаха сираци. Заради мен измряха хиляди, а би могло да бъде иначе. Всички те можеха да доживеят до дълбоки старини, да водят завършен и плодовит живот. Кръвта им опетни ръцете ми завинаги.

— Не съжалявайте за постъпките си, мадам. Твърде егоистично е. Съжаленията само ограбват мъртвите от почитта, която заслужават. Борили сте се за справедлива кауза. А хората са ви последвали в битката… и в смъртта, ако предпочитате… понеже са съзрели правотата да сияе във вас. Ето защо са ви наричали Златния генерал — допълни той. — Не заради цвета на косите ви.

— Независимо от това — каза тя, — бих искала да им се отплатя.

Лорана потъна в мълчалив размисъл. Медан понечи да си тръгне, помислил, че вероятно иска да остане сама, ала кралицата го задържа:

— Говорехме за вас, Наместник — произнесе, като постави леко ръка върху неговата. — И за това, защо сте готов да отдадете живота си за елфите.

В този момент, докато гледаше в очите й, много лесно би могъл да отвърне, че е готов да даде живота си дори заради едного от елфите, но не го стори. Любовта му едва ли би била приветствана, но приятелството — да. И това му стигаше, не искаше повече.

— Боря се за родината си, мадам — отговори простичко.

— Родината е там, където сме се родили, Наместник.

— Съвсем правилно. Родината ми е тук.

Отговорът му й бе доставил удоволствие. Сините очи омекнаха от съчувствие и се замрежиха от внезапно избликналите сълзи. Сега Лорана цялата бе топлина и сладост, и ухание — отпаднала духом, разтърсена и наранена. Медан рязко се изправи, ала го стори толкова недодялано, че без да иска обърна легена с водата, която бе използвал, за да промие раната й.

— Съжалявам, мадам. — Той се наведе да избърше разлятото, радостен, че може да скрие израза на лицето си. — Бинтовете не са твърде стегнати, нали? — попита пресипнало.

— Не, ни най-малко — отвърна тя.

— Добре. Тогава, ако ме извините, мадам, трябва да се върна в щаба, за да разбера дали имаме вести за придвижването на вражеските части.

Поклони се и бързо напусна стаята, оставяйки я във властта на собствените й мисли.

Лорана покри рамото си с ръкава на дрехата. После докосна пръстите си на мястото, където бяха най-силно загрубели от употребата на оръжие.

— И ще се отплатя — произнесе тихо.