Драконите на изгубената звезда

25 Сами заедно

След още няколко въпроса и едно-две обсъждания на съвсем незначителна тема, командирите най-сетне си заминаха. Медан и Лорана не размениха и дума повече, ала и бездруго не бе необходимо да разговарят помежду си. Гостите си тръгваха един по един и скоро не остана никой, освен тях двамата, бяха съвсем сами. Заедно.

Сами заедно. Медан се замисли над този израз. Сякаш в него се съдържаше описанието на всичко, което двама души — можеха да бъдат един за друг. Сами. Заедно. Понеже, въпреки че мечтите и тайните на сърцата ни биха могли да бъдат произнесени, думите са лоши помощници. Думите никога не могат да кажат онова, което искаме да кажат, защото са непохватни, заекващи и винаги чупят най-хубавия ни порцелан. Най-доброто, на което човек може да се надява, е да открие някой, който да крачи редом с него в мълчание, тъй като сърцето общува най-леко, щом не се опитва да говори.

Двамата стояха в градината под сребристите нощни лъчи на луната, която изглеждаше бледа и странна като призрак.

— Сега вече Берил наистина ще дойде в Квалиност — произнесе удовлетворено Медан. — Не вярвам да пропусне възможността да види как Златният генерал, победил Царица Такхизис, се свива от ужас пред Нейно разплуто величество. Ще дадем на драконесата онова, което иска. Представлението ще бъде от класа.

— Така е — съгласи се тя. — Имам няколко идеи по въпроса. Споменах ви за тях по-рано тази вечер. — Тя хвърли към градината поглед, изпълнен със съжаление. Тук е толкова красиво, че ще бъде срамота да си тръгнем, но онова, което искам да ви покажа, е най-добре да бъде видяно под прикритието на мрака. Ще ме придружите ли до Квалиност, Наместник?

— На вашите заповеди, мадам — отвърна той. — Пътят е дълъг и може да бъде опасен. Кой знае дали наоколо не се спотайват убийците на Берил. Предлагам да вземем коне.

Яздеха в огряната от луната нощ и разговаряха за драконите.

— Говори се, че Златният генерал никога не е изпитвал драконов страх — говореше Медан, гледайки я с възхищение. Макар да твърдеше, че не се е качвала на седлото от години, Лорана яздеше отлично.

Тя се разсмя печално и поклати глава.

— Онези, които твърдят подобно нещо, явно никога не са ме познавали. Драконовият страх е ужасно нещо. Няма начин да му се изплъзнеш.

— Но как сте успявали да се справите с него? — попита той. — Понеже със сигурност сте се сражавали срещу дракони, и то добре.

— Боях се толкова силно, че страхът оживяваше в мен — отвърна тя, като говореше тихо, загледана в нощта. — Усещах пулса му в себе си, сякаш в гърдите ми бе прораснало второ сърце, което обаче не беше мое, защото винаги успяваше да спре дъха ми.

За момент Лорана замълча, като че разговаряше с гласовете на миналото. Наместникът отдавна не се бе сещал за тези гласове, но много добре си спомняше замайващата им сила, така че се въздържа от коментар.

— В началото смятах, че никога не бих могла да продължа напред. Твърде много се страхувах. Сетне обаче един мъдрец — името му беше Елистан — ме научи, че не бива да се страхувам от смъртта. Тя е неминуема, част от живота. И идва за всички ни — човеци, елфи, дори и за драконите. Побеждаваме я само когато живеем, като вършим нещо, което ще продължи да пази спомена за нас и след като си отидем. Най-много се страхувам от самия страх, Наместник. Така и не успях да го преодолея, така че ми се налага да се боря с него постоянно.

Яздеха мълчаливо; сами, заедно. Сетне тя добави:

— Бих искала да ви благодаря, задето не се опитахте да ме разубедите от решението, което взех. Това е истински комплимент за мен.

Той сведе глава, но не отговори. Лорана имаше още за казване и в този момент обмислеше как да го изрази.

— Ще използвам тази възможност, за да се отплатя. — Кралицата вече не говореше с него. Може би думите й бяха насочени към гласовете на отминалото. — Бях техен генерал и водач, но ги напуснах. Изоставих ги. Войната на Копието беше критичният момент. Войниците търсеха в мен напътствия, а аз ги оставих на произвола на съдбата.

— Били сте изправена пред избора между любовта и дълга и сте избрали любовта. Зная какво значи това — изрече той, като хвърли поглед към трепетликите, през които яздеха.

— Не, Наместник — отвърна тя. — Вие избрахте дълга си към онова, което обичате. Има разлика.

— В началото, може би — каза той. — В края — не.

Лорана го погледна усмихнато.

Вече наближаваха Квалиност. Градът изглеждаше празен и изоставен. Медан дръпна юздите на коня си.

— Накъде отиваме, мадам? Не бива да яздим открито през улиците. Някой може да ни види.

— Отиваме в Кулата на Слънцето — отговори тя. — Съществена част от моя план зависи от онова, което е в нея. Поглеждате ме със съмнение, Наместник. Доверете ми се. — Усмивката й беше станала дяволита. Той й помогна да слезе от седлото. — Не мога да ви обещая, че луната ще падне от небето, но ще ви предложа една звезда.

Улиците на столицата бяха пусти и безлюдни. Двамата се придържаха към плътните сенки край сградите, понеже, макар небето да изглеждаше празно, все пак чувстваха присъствието на невидимите наблюдатели някъде там горе. И бездруго не биха могли да видят драконите в лунната светлина и предутринната мъгла, която се надигаше откъм реката и почти любовно обгръщаше стволовете на трепетликите.

Ранната утрин беше зловещо тиха. Животните се бяха изпокрили, птиците се спотайваха в короните на дърветата. Във въздуха се носеше мирисът на изгоряло, мирисът на дракони и смърт, пред които всичко живо бягаше и търсеше закрила.

— Или поне онези с достатъчно разум — измърмори сам на себе си Медан. — Чак тогава идваме ние.

Тишината беше толкова дълбока, че му се струваше, че ако се вслуша, ще успее да чуе биещите сърца на потърсилите закрила в околните къщи. Сърца, биещи спокойно, бързо или изплашено. Представяше си как в тъмнината любовници или приятели стояха мълчаливо и в очакване, без да говорят помежду си, понеже тишината сама по себе си изказваше онова, което думите така или иначе не можеха да предадат.

Двамата достигнаха Кулата на Слънцето точно по времето, когато луната се скриваше. Кулата се намираше в далечния източен край на града и красеше най-високия хълм. От нея се откриваше невероятна гледка. Беше изградена от полирано злато, което пламваше като второ слънце, щом лъчите на истинското светило го погалеха рано сутрин и го облееха в огъня на топлината, живота и радостта от новия ден. Тъй ярко отразяваше светлината това злато, че очите ти се присвиваха заслепено. Понякога, когато я доближаваше през деня, Медан се принуждаваше да отвърне очи, за да не изгуби зрението си.

А нощем повърхността на кулата отразяваше звездите, така че бе трудно да я отличиш от фона на обсипаното с хиляди светлини черно небе.

Влязоха в нея през широкото преддверие, което никога не се заключваше и се насочиха към главната зала. За да осветяват пътя си, Лорана беше взела малък фенер. Факлите биха били твърди ярки, а светлината им — лесно забележима за всеки, който държеше града под око.

Медан бе идвал в кулата по различни официални поводи и красотата й всякога успяваше да го впечатли. Издигаше се на стотици стъпки височина и имаше един централен заострен връх, плюс още два странични. Застанал в залата, човек можеше да вдигне очи и погледът му да стигне чак догоре, до прекрасната мозайка на тавана. Спираловидно разположените прозорци улавяха светлината така, че тя се съсредоточаваше върху централната трибуна в центъра на залата.

Точно в този момент все още беше прекалено тъмно, за да разгледа добре мозайката, изобразяваща небето денем и небето нощем. По този начин народът на Квалинести искаше да изрази символичната си връзка със своите братовчеди от Силванести. Създателят на мозайката оптимистично бе решил да раздели нощното и дневното небе с дъга. В случая обаче, по-подходяща би била назъбена мълния.

— Може би това е причината — каза тихо Лорана и също погледна към мозайката, която все още се криеше в мрак и сенки. — Може би жертвата на елфите от Квалинести ще помогне да бъдат положени основите на начало, което най-сетне ще събере в едно разделените ни народи.

Медан много лесно можеше да отвърне, че причините за унищожението на Квалинести нямаха нищо общо с новото начало. Причините се таяха в злината и отвратителните помисли и произлизаха от омразата, изпитвана от създание, което не можеше да създава и затова разрушаваше, което жадуваше единствено да притежава и заграбва.

Реши да запази тези мисли за себе си. Ако думите й я успокояваха, нямаше нищо против да не разваля магията им. А дали пък, в края на краищата, мислите им не бяха двете страни на една и съща монета — страната на светлината и страната на мрака?

Лорана поведе Медан по стълбище, водещо до балкона над главната зала. По стената на закривения коридор една след друга следваха врати, изработени от сребро и злато. Докато ги подминаваха, кралицата внимателно ги броеше. Когато стигнаха до седмата, броена от която и да е посока, тя извади един ключ от синята кадифена торбичка, прикрепена към китката й. Ключът също бе направен от сребро и злато. Седмата врата беше декорирана с образа на трепетлика, разперила клони към слънцето. Колкото и да търсеше обаче, Медан не виждаше никъде ключалка.

— Зная какво има в тази стая — каза той. — Кралската съкровищница. — Той сложи ръка на нейната, за да й попречи да отвори вратата. — Сигурна ли сте, че искате да ми я покажете, мадам? Вътре има тайни, пазени от елфите в продължение на хиляди години. Може би няма да е много мъдро да ги разкривате, дори и при тези обстоятелства.

— В такъв случай ще бъдем като скъперника, който пази парите си за черни дни, но постепенно умира от глад. Нали не искате да оставя скрито онова, което би могло да ни спаси? — попита Лорана.

— Благодаря за доверието, което ми оказвате, мадам — поклони се той.

Лорана преброи седем от клоните от началото на стъблото на трепетликата, преброи още седем листа, от растящите на седмия клон и докосна последното с ключа.

Вратата не се отвори. Просто изчезна.

Медан се вторачи към огромната зала, която пазеше богатствата на елфическото кралство Квалинести. А щом кралицата издигна фенера, гледката се оказа даже по-ослепителна, отколкото наместникът очакваше. Подът беше покрит със сандъци, пълни със стоманени, златни и сребърни монети. Покрай стените бяха подредени прекрасни оръжия. Имаше цели бъчви със скъпоценни камъни и перли. Кралските бижута — короните, скиптрите и диадемите, наметките, обсипани с тежки рубини, диаманти и смарагди — бяха разположени върху специални кадифени поставки.

— Не мърдайте, Наместник — предупреди го Лорана.

Медан не възнамеряваше да го прави. Просто стоеше като вкаменен на прага на вратата. Той се озърна вбесено. Сетне, с нарастваща ярост, погледна и нея.

— Говорите за скъперниците, мадам — показа съкровищата той, а харчите живота на собствените си поданици, въпреки че разполагате с достатъчно злато, за да купите всеки наемник в Ансалон!

— Някога, много отдавна, в дните на Кит-Канан, това богатство ни принадлежеше — отвърна Лорана. — Сега ни е останал просто споменът за него.

Още докато тя произнасяше последните думи, Медан разбра. В същия миг погледът му проникна през илюзията и съзря реалността.

Точно пред краката му зееше огромна дупка. Право към чернотата в нея водеше вита стълба, издълбана в скалата. Всеки, който не бе запознат с тайните на стаята, едва ли щеше да направи и две стъпки през фалшивия под, преди да полети в ръцете на смъртта.

Единствената светлина, с която разполагаха, идваше от малкия фенер и Медан последва Лорана надолу по стълбите под потрепващия му светлик. На дъното на ямата лежеше истинското богатство на Квалиност: един-единствен сандък с няколко торби стоманени монети. Имаше още няколко други сандъка, но с отворени капаци. Понастоящем в тях живееха единствено мишките и паяците. Оръжията, украсяващи стените, отдавна бяха изнесени. Всички, с изключение на едно. Погледът на Медан се спря на една пехотинска пика. Светлината на фенера се отрази в нея и я накара да засияе в сребристо, подобно на отдавна изчезналата Солинари.

— Драконово копие — произнесе със страхопочитание наместникът. — Никога не съм виждал такова, но бих го познал навсякъде.

Лорана погледна към копието с тиха гордост.

— Искам да го вземете — обърна се към Медан тя. — Сега разбирате ли каква е идеята ми?

— Може би разбирам — отговори той бавно. Не можеше да откъсне възхитения си взор от копието. — Може би вече започвам да разбирам.

— Иска ми се да ви кажа, че е свързано с някакво героично събитие от минало — продължи тя, — но дори и да е така, никога няма да научим какво е то. Танис получи копието малко, след като се оженихме. Донесе му го една жена. Заяви, че са го намерили сред вещите на съпруга й след смъртта му. Беше се грижил добре за него и в предсмъртната си бележка пишеше, че би искал копието да стане притежание на някой, който разбира истинската му стойност. Жената знаеше, че съпругът й се е сражавал във войната, но твърдеше, че никога не е говорил пред нея за подвизите, които е извършил. Просто казвал, че е изпълнил дълга си, както и всички други. И че не бил извършил нищо особено.

— И все пак, доколкото си спомням, са позволявали само на прославени и доказали се войни да носят драконово копие — каза Медан.

— Самата аз го познавах, Наместник. Спомних си кой е. Не, не лично него, но си спомних за всички онези, които се присъединиха към делото ни и така и не бяха обезсмъртени в песни, нито им бяха издигнати гробници или статуи. След войната тези хора отново се върнаха към стария си начин на живот, пак се превърнаха в касапи, шивачки, земеделци и пастири. Онова, което сториха, го сториха без причина, просто защото вярваха, че така повелява дългът им. Помислих си, че би било уместно да използваме това копие… Колкото до другите оръжия, които се пазеха тук, изпратих част от тях заедно със заминаващите, но повечето получиха останалите в столицата. В това ковчеже — Лорана прокара ръка над една съвсем обикновена наглед кутия от палисандър — са истински ценните бижута с голяма сантиментална стойност. Ще останат тук, защото представляват отминалото и неговата слава. Ако отново дойдат мирни времена, ще ги открият. Ако пък дойдат дни, в които вече никой няма да си спомня за елфите, бижутата и скъпоценностите ще напомнят на онзи, който ги намери, за мечтите ни.

Тя обърна гръб на кутията от палисандър и положи длан върху един дървесен клон. Медан си помисли, че е доста странно в помещението да се пази клон от дърво. Тя коленичи до него, посегна и отстрани една малка дървена част, която дотогава бе стояла съвсем незабележимо в средата на клона. Чак сега наместникът си даде сметка, че клонът е разцепен на две по дължината си и е превърнат в кутия. Лорана вдигна капака й.

Във вътрешността лежеше меч. Оръжието беше огромно — широко и предназначено за употреба с две ръце — и навярно изискваше невероятна сила, даже за да бъде повдигнато. Острието бе изработено от блестяща стомана, по чиято повърхност не се забелязваше и най-малкото петънце, нащърбеност или драскотина. Самият меч обаче, изглеждаше простичко направен, без каквито и да е орнаментации, които по правило хвърлят аматьорите във възторг и са така ненавиждани от всички ветерани. Имаше една-единствена декорация — голям колкото мъжки пестник звездообразен сапфир, инкрустиран в топката на дръжката.

Мечът беше прекрасен, но с особена, смъртоносна красота. Медан протегна ръка с копнеж, но се възпря.

— Вземете го, Наместник — каза Лорана. — Мечът е ваш.

Медан стисна дръжката и измъкна оръжието от кутията. Замахна, за да провери баланса му. Мечът сякаш беше направен за него. Изненадващо, но бе така добре изработен, че тежестта му почти не се усещаше и можеше да го държи с лекота.

— Нарича се Изгубена звезда — каза Лорана. — Бил е изработен специално за елфическия паладин Калит Райън, който повел в сражение елфите по време на първата от Драконовите войни.

— Откъде е получил името си мечът?

— Легендата гласи, че когато ковачът дал оръжието на Калит Райън, му разказал следната история. Докато работел над меча, ковачът съзрял звезда, проблясваща в небесата. А на следващата сутрин, когато дошъл да довърши работата си, видял, че сред жарта в огнището лежи този звездовиден сапфир. Приел появата му за знак от боговете и решил да го вгради в дръжката на оръжието. Райън нарекъл меча Изгубена звезда и с негова помощ успял да посече великия червен дракон Огнезъб по време на битка, която се оказала и последна за него, понеже също паднал в нея. Твърди се, че мечът е вълшебен.

Медан се намръщи и подаде оръжието обратно на Лорана.

— Благодаря ви, мадам, но предпочитам да си опитам късмета с обикновен меч, направен от обикновена стомана. Не ми трябва оръжие, което посред разгара на сражението започва да си тананика някоя елфическа детска песничка или превръща и себе си и мен в двойка змии. Подобни злощастни събития обикновено не се отразяват добре на концентрацията ми.

— Мечът няма да запее, Наместник, имате думата ми — отвърна през смях тя. — Изслушайте ме, преди да се откажете от него. Твърди се, че онези, които погледнат в Изгубена звезда в момент, в който светлината се отразява в него, не могат да откъснат очи, нито са способни да направят друго, освен да се взират като приковани.

— Това е дори по-лошо — отговори нетърпеливо той. — Никак няма да ми е приятно, ако изведнъж се влюбя в собствения си меч.

— Не вие, Наместник. Драконът. И макар да ви давам копието, не вие ще се биете с него, а аз.

— Разбирам. — Медан потъна в размисъл. Отново взе меча и го огледа с новопридобито уважение.

— Тази вечер, докато отивах към събирането в градината ви, се сетих за меча и неговата история и осъзнах как бихме могли да го използваме.

— Да го използваме?! Та той ще наклони везните в наша полза! — възкликна наместникът.

Откачи копието от стената и се взря в него. Беше висок мъж, но независимо от това, копието беше по-високо от него с близо две стъпки.

— Но виждам една пречка. Ще бъде доста трудно да го скрием от очите на Берил. Доколкото си спомням, драконите са особено чувствителни към Магията на тези оръжия.

— Тогава няма да го крием — отвърна Лорана. — Както сам подчертахте, тя ще долови магията му безпогрешно. Ще го държим пред нея, така че веднага да го забележи.

— Мадам? — погледна я недоверчиво той.

— Вашият дар за драконесата, Наместник. Могъщ магически артефакт направо от Четвъртата епоха.

Медан се поклони.

— Моите уважения към мъдростта на Златния генерал.

— Както се уговорихме, ще демонстрирате, че сте ме заловили на върха на Кулата. После ще й покажете драконовото копие и ще й го предложите като подарък. Ако се опита да вземе оръжието…

— А тя ще го направи — прекъсна я мрачно наместникът. — Жадува за магия, както пияницата — за бутилка джуджешка ракия.

— Когато вземе копието — поправи се Лорана, — то — бидейки предмет, изкован от магията на светлината — ще запрати парализиращ шок през цялото й тяло. Точно тогава ще вдигнете меча и ще го задържите пред очите й. Мечът ще я замае, обездвижи и остави напълно беззащитна. Докато драконесата се взира хипнотизирано в меча, аз ще взема от нея копието и ще го забия през челюстите в гърлото й. Имам определени умения в употребата му — прибави с внезапна скромност.

Медан кимаше ентусиазирано.

— Планът ви е отличен, генерале. Без съмнение ще имаме успех. Вече започвам да вярвам, че в края на краищата може и да доживея отново да се разхождам в градината си.

— Надявам се, Наместник — каза тя и му протегна ръката си. — В противен случай ще ми липсвате.

— Както и вие на мен — отговори той, като взе ръката й и я целуна с уважение.

Изкачиха се обратно по стълбите, оставяйки съкровищницата в ръцете на закрилящата я илюзия. Когато стигнаха вратата, Лорана се обърна и хвърли кадифената торбичка с ключа в нея във вътрешността на помещението. Чуха как ключът приглушено издрънча някъде долу.

— Сега единственият ключ е в сина ми — каза тихо тя.