Дуел

19.

— Спокойно. Спокойно.

Мили погали нежно врата на Демон, докато чакаха до вратата за стартиране. Искаше й се конят да спре да трепери. Горкото същество не беше добре.

Беше юли и се намираха в Санта Роза, една от на добрите писти за каубойски коне в Калифорния. Готвеха се да участват в предварителното надбягване, което щеше да определи участниците за голямото състезание следващия месец. Шон, който не бе почитател на Мили, едва не я разкъса тази сутрин заради упоритостта й.

— Казвам ти, че конят не е добре — натърти той вбесено, когато с помощта на двама коняри Мили натовари Демон в ремаркето. — Трябва да си почива.

Тя знаеше, че е прав. Но Шон вечно се заяждаше с нея — беше си набил в главата, че е предала Боби със съгласието си да язди за Джими, страхотно лицемерие, като се имаше предвид, че той бе главният ветеринар на Прайс. Съдеше я, че живее с Тод. Ала този път имаше право да се ядосва. От почти две седмици Демон дишаше затруднено в кошмарната лятна жега. А вчера, след като Мили го изкара на дълга разходка из Палос Вердес, от носа му започна да тече кръв. Наложи се да го върне в конюшнята, за да се охлади и да си почине.

Но всички прегледи и тестове снощи не показаха нищо нередно. Джими бе категоричен, че конят е добре и трябва да участва в Санта Роза. Мили не можеше да направи нищо по въпроса.

— Добре е — каза тя на Шон. — Тестовете бяха ясни.

Нямаше да го покаже, разбира се, но и тя самата се тревожеше. След смъртта на Лесна победа се бе зарекла никога вече да не се сближава толкова много с кон. Но през последните два месеца жребецът, който Джими бе купил от Тод специално за тренировките на Мили, я бе спечелил с милите си очи, невероятен състезателен дух и яки гърди, които му даваха вид повече на товарен, отколкото на състезателен кон. Мили го обичаше лудо и по-скоро би умряла, отколкото да го види наранен.

Понякога й се струваше трудно да повярва, че се състезаваше за Джими едва от десет седмици. Изглеждаха й повече като десет години, тъй като животът й се бе променил напълно.

Тренировките й в Палос Вердес напомняха за катерене по стръмна скала. Джил Сандърс, треньорката на Джими, се оказа още по-строга и взискателна от Боби, което си бе постижение. След едноседмична здрава тренировка на закрито тя изкара Мили и Демон навън и ги накара да упражняват тристаметрови спринтове. И скоро започнаха да участват в квалификациите по всички прочути калифорнийски писти — Фърндейл, Аламеда, Феърплекс Парк, Лос Аламитос. С течение на седмиците, когато двамата се опознаха по-добре, формата им значително се подобри и Мили спечели няколко квалификационни състезания, при това с доста по-добри резултати от по-опитните жокеи.

Благодарение на Джил, Мили придоби повече състезателен опит през първите си пет седмици в Палос Вердес, отколкото в Хайуд за шест месеца. Тя и Демон станаха неразделни.

Но това си имаше и недостатъци.

Не всички, занимаващи се със състезанията с каубойски коне, бяха спокойни джентълмени като каубоите от Санта Инес. Приятелските отношения, впечатлили Мили в Балард, просто не съществуваха в Ел Ей. Нито пък из другите места, където жокеи, треньори и собственици се конкурираха за огромни печалби. Сексисткото отношение също бе проблем.

— Не сме имали прилична ездачка откакто Тами Пърсел се оттегли през 2000 година — напомни й Джими по време на едно от надбягванията, когато напълно непознат жокей я бе сръгал силно в ребрата и се бе отървал безнаказано. — Все още доста хора се противопоставят на идеята. Но ти трябва да превъзмогнеш проблемите.

Мили кимна енергично и разтри насинените си ребра.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Джими. — Тами беше страхотна ездачка. Петдесет и пет спечелени надбягвания, включително и националното. Но тя нямаше твоите предимства — красота, младост, акцент, имидж. Пък и не бе рекламирана правилно.

Мили вече бе научила, че правилната реклама означава тежки и уморителни задължения, които отнемаха не по-малко време от тренировките. Но въпреки хроничната липса на свободно време и постоянната умора, тя се чувстваше много по-щастлива, отколкото когато и да било след смъртта на баща й. След месеците, през които бе копняла безнадеждно по Боби, идването в Ел Ей й подейства възродително. А най-важното бе, че постигаше напредък в кариерата и се доближаваше към прогонването на Рейчъл от Нюуелс, преди кучката да унищожи фермата и наследството на баща й напълно.

Погали Демон между ушите, затегна юздите и се намести на седлото. Слава Богу, днес бе малко по-хладно и треперенето на коня се бе успокоило.

А и бездруго не можеше да направи нищо, освен да се съсредоточи върху надбягването, което й предстоеше. За щастие, изглежда Демон се чувстваше по същия начин. В мига, когато отвориха вратите, той се изстреля напред с вида на кон в отлично състояние. След няколко секунди заеха първото място.

— Добро момче — извика му Мили окуражително. — Още малко, Демон, и всичко ще свърши. Можеш да се справиш.

Тълпата не беше огромна, не повече от триста души, но бе достатъчно голяма, за да въодушеви Демон. Макар и не в най-добрата си форма, той бе по-амбициозен от всеки друг кон, който Мили някога бе яздила, и се наслаждаваше без свян на вниманието и аплодисментите. В мига, когато прекосиха финалната линия — отново на първо място, за втори път тази седмица, Демон отметна глава назад и започна да се фука, като риташе възбудено със задните си крака — нещо, което се бе превърнало в победния му танц, за радост на зрителите.

Мили вдигна глава и видя, че Джил тичаше към тях. Изглеждаше нетипично весела в яркожълт пуловер за голф и раиран панталон. Обикновено треньорката не носеше друго, освен черно и сиво. Очевидно днес бе в празнично настроение.

— Беше великолепно — поздрави ги задъхано. — Чудесна работа.

— Наистина ли? — грейна Мили, която не бе свикнала на комплименти от Джил.

— Абсолютно. Постигнахте много добро време — изтъкна Джил, като потупа Демон по врата. — Не мисля, че може да не ви одобрят.

— Надявам се да си права — нервно промърмори момичето. — Все още ни очакват две квалификационни състезания.

Слезе от коня и се огледа наоколо.

— Знаеш ли дали Тод е тук? — попита с престорена небрежност.

— Нямам представа — отговори Джил, която се бе съсредоточила напълно върху Демон, наметна го с одеяло и махна на един от младшите на Джими да дойде да премери температурата му. — Не съм го виждала.

Мили прехапа устни и потисна абсурдното си желание да заплаче. Дяволите да го вземат. Беше й обещал, че ще присъства. А сега отново щеше да й се наложи да моли Ейми да я закара у дома.

От нощта, когато бе изгубила девствеността си през април, Тод се бе превърнал в център на света на Мили. Отначало промяната бе постепенна и практична. Животът в дома му означаваше, че трябва да привикне към неговите навици и график. Тъй като Мили нямаше шофьорска книжка, бе по-зависима от него, отколкото би искала, по-скоро от Мигел, жизнерадостния мексикански шофьор, който я водеше всеки ден до Палос Вердес за тренировките й.

Скоро откри, че Бел Еър, макар и великолепно, бе доста изолирано място. Нямаше магазини, нито кафенета, нито съседски отношения. Всеки се криеше зад електрическите си порти, надничаше към съседите си с бинокъл и се опитваше да разбере колко ли струват имотите на останалите. Беше квартал, където можеше да живееш тридесет години и да не се запознаеш с най-близкия си съсед. Тод й го бе казал съвсем сериозно.

Но дори и да имаше къде да отиде, улиците бяха създадени за коли, просто нямаше тротоари. В Хайуд поне можеше да се разходи или да поязди до Солванг, където да си купи вестник и кафе, когато беше в подходящо настроение. А сега имаше нужда от помощта на Тод, за да напусне имота.

Мили започна да прекарва все повече време у дома. Откъсната от семейството и приятелите си в Англия, а сега вече отдалечена и от Боби, в живота й се появи огромна празнина, която никой, освен Тод, не можеше да запълни. След съвсем кратко време връзката им я погълна напълно.

С Боби всичко ставаше адски бавно. По-скоро нищо не ставаше всъщност, а я докарваше до лудост. Близостта с Тод я накара да се почувства като тенджера под налягане, на която са свалили капака. Не толкова на пара, колкото експлозия.

Никога си беше представяла, че може да има връзка с по-възрастен мъж. Но сега това й се струваше най-естественото нещо на света. С вещото обучение на Тод упражняваше секса с въодушевление и се наслаждаваше на самоувереността, която й вдъхваше желанието му. Вече не беше малката Мили, лудата по конете дъщеричка на Сесил Локуд Гроувс, нито пък обектът на благотворителността на Боби. Беше силна, привлекателна жена с богат и хубав възрастен любовник. Тод я бе предпочел пред високите и изискани манекенки. За Мили това бе най-възбуждащото от всичко.

Скоро тя не само прие контрола му, но дори му се радваше. След като бе изгубила дома и баща си само в няколко кратки месеца и бе видяла как светът й рухва, сега беше чудесно да е с човек, който взимаше всички решения и я караше да се чувства в безопасност.

Не възрази, когато Тод не само й купи великолепен нов гардероб, но и настоя да избере всяка дреха в него. Нито пък се възпротиви, когато я сложи на стриктна диета — Джими бе наредил да свали няколко килограма, за да е по-лека на седлото — и нае диетолог, който непрестанно да е около нея и да внимава дали се придържа към нарежданията.

Недостатъкът бе, че още от първия ден Мили сложи всички карти в ръцете му. И Тод не се колебаеше да ги играе. Внимаваше да я поддържа в постоянна несигурност относно мотивите и обичта му. Вечно флиртуваше с други момичета и не се криеше. Често се връщаше у дома в късна нощ след някой купон и дори не си правеше труда да се извини. Мили побесняваше и се насълзяваше от ярост, но той винаги я успокояваше, като я отвеждаше в леглото.

Тод доволно откри, че сексуалността на Мили бе много по-силна и животинска, отколкото бе очаквал. Нямаше никакви задръжки и бе напълно открита. Очевидно не искаше да се прави на недостъпна.

— Хей — извика Ейми, като се приближи към нея, хванала ключовете от колата си в ръка, издокарана в огромна безформена розова риза и същия на цвят панталон.

Приличаше на кръстоска между топка тесто и огромна малина, но Мили й се зарадва безкрайно.

— Какво е станало? О, не ми казвай — намръщи се Ейми. — Тод не се появи, нали?

Мили поклати глава и се опита да потисне тъгата си.

— Вероятно е имал проблеми в работата.

— Да бе — саркастично изсумтя Ейми. — Разбира се.

Двете момичета бяха станали близки приятелки, откакто Мили започна да се състезава за Джими. Беше безценна за Ейми, защото се застъпваше за нея винаги, когато наглостта на Кенди преминеше граници. Ейми пък осигуряваше на Мили безусловно обожание и постоянно рамо, на което да си поплаче. Слушаше търпеливо разказите й за Рейчъл Дилейни, за идеите й да си върне Нюуелс, за ужасните й брат и майка, за проблемите й с Боби Камерън.

Единственото, по което не бяха на едно мнение, бе Тод Кренбърн. Ейми не можеше да го понася и не разбираше как красиво и талантливо момиче като Мили се оставя да бъде контролирано от такъв долен женкар.

— Мога да те закарам у вас, ако искаш — предложи тя, като реши да не говори повече за Тод, тъй като приятелката й изглеждаше адски нещастна.

— До Бел Еър? — изненада се Мили. — Това е на километри встрани от пътя ти.

Ейми сви рамене.

— Не бързам да се прибера у дома. Кенди е поканила две от приятелките си на гости довечера. Колкото по-дълго съм далеч от кучките, толкова по-добре.

Мили се изкикоти. Ейми винаги я караше да види и смешната страна на нещата, независимо колко бе ядосана или тъжна.

— Тази сутрин й се ядосах ужасно, задето отново ми тропоса хлапетата, затова взех поршето — засмя се Ейми.

Розовото порше на Кенди — колата на Барби, както я наричаха конярите и прислугата в Палос Вердес — бе нейната радост и гордост. Щеше да побеснее, когато разбереше, че завареницата й е потеглила с нея.

— Не ми казвай, че ще откажеш да се повозиш в него.

— Дай ми две минути да се преоблека и идвам — помоли Мили, като се опита да пропъди от мислите си образа на Тод, сгушен в леглото с някоя тъпа курва.

— Забрави. Ела така — каза Ейми. — Аз ще съм Барби, а ти може да си Кен.

Мили се засмя и хвана приятелката си под ръка.

— Добре тогава. Да вървим.

На десет хиляди километра от тях Джаспър изтри потните си длани в крачола на панталона си за втори път от пет минути насам и си пожела да спре да се поти.

Седеше сам в празния бар в хотел „Електрик“ в Нотинг Хил, чакаше Али Дактуб да се върне от тоалетната и се чудеше какво, по дяволите, го бе накарало да се съгласи на тази среща.

Всичко започна съвсем невинно преди няколко седмици — невинността бе разтегливо понятие, а това, което Рейчъл не знаеше, нямаше да я нарани. И още по-важно, нямаше да нарани самия него. Амелия Келтън, красивата дъщеря на местен треньор, която Джаспър чукаше от три седмици, му предложи да го запознае с неин приятел, собственик на състезателни коне и син на арабски петролен милиардер. Според нея Али можеше да стане потенциален работодател на Джаспър. А Господ знаеше, че работодатели не се намираха лесно напоследък.

Истината бе, че Джаспър отчаяно желаеше да се върне към жокейската си кариера по доста причини, главната от които бе разочарованието му от Рейчъл и така нареченото им партньорство. Когато Рейчъл му сподели за първи път идеята си да купи фермата, той си падна по нея. Това не само щеше да му донесе пари в брой — официално майка му щеше да получи мангизите, но не бе проблем да й измъква по няколко хиляди от време на време — но и щеше да участва в бизнеса и да изтика Мили от него. Поне така си мислеше.

Рейчъл обаче упорито отхвърляше всичките му предложения още от самото начало. Не ценеше мнението му, въпреки че самата тя не знаеше нищо за ръководенето на коневъдна ферма. Вече бе допуснала страхотна грешка, като продаде някои от най-скъпите жребци на Сесил и похарчи безумни суми за нови, неопитни животни.

А и не само Нюуелс страдаше. Успехите на Рейчъл като жокей и медийна звезда нарастваха непрестанно. За момента тя все още говореше, че е готова да рекламира и двама им като двойка. Но тъй като кариерата на Джаспър западаше все повече, той изпитваше неприятното чувство, че скоро и връзката им ще приключи.

Параноята му не се облекчаваше от нарастващите количества кокаин, които взимаше. След смъртта на Сесил чудесният му кредит в банка „Линда“, съчетан с прекалено многото му свободно време, го улесни да се отдаде на всичките си пороци с пълна сила. Сексът с момичета като Амелия засищаше суетата му и му даваше илюзия за контрол във връзката му с Рейчъл. Но в действителност животът му се плъзгаше все по-надолу и той го знаеше. Трябваше да направи нещо, да печели пари и сам да си бъде господар.

Надяваше се, че Али Дактуб ще му помогне за това.

Запознаха се в „Нам Лонг“ в Южен Кенсингтън, популярно място за разглезените младежи в Лондон. Джаспър реши, че Али е просто поредният арабски лигльо, надрусан с кокаин, който си играе на конни състезания с паричките на татко, но не се интересува сериозно от спорта, а още по-малко от това да даде работа на второкласен жокей с минимален опит.

Но докато пиеха коктейли и Али говореше, Джаспър бързо си промени мнението. Наистина момчето не знаеше нищо за конете, но разбираше от комар и насилие, и от деликатното равновесие между риск и награда, съществуващи и в двете. Внезапно той заговори откровено на Джаспър.

Али искаше от него да спира конете. Да губи нарочно на състезания, които можеше да спечели със сигурност.

Уреждане на надбягвания. С една дума — измама. Ако го хванеха, щеше да загуби правото си да се състезава, щяха да го глобят и вероятно да го вкарат в затвора. Но ако не го заловяха, можеше да спечели страхотна сума.

В „Нам Лонг“ всичко това му бе прозвучало вълнуващо, интересно и опасно. Семейство Дактуб действаше в сенчестия сив свят, където границите между законния и незаконния бизнес бяха размити. Свят, напълно различен от честните и открити делови отношения, които баща му имаше с клиентите си. Но сега, три седмици по-късно, в отрезвяващия следобед в празния лондонски клуб цялата неяснота на пиянския им разговор бе изчезнала, а тръпката бе заменена от зашеметяващ страх.

Вероятно дори извършвам престъпление само като говоря с Али, помисли си Джаспър, обзет от ужас, като усети как ледена пот се стича по тялото му.

От друга страна, ако не го хванеха, щеше да печели много повече, отколкото някога можеше да се надява да изкара като обикновен жокей. Повече от Роби Пембъртън, Детори и Джак Форстър, ездачи, с които никога не можеше да се сравнява на пистата. Повече от Мили, за която бе дочул, че е зарязала каубоя и е станала протеже на Джими Прайс. Джаспър бе страхотно вбесен от факта, че Мили си създаваше чудесна репутация в Америка.

А най-важното бе, че щеше да печели повече от Рейчъл.

— Е, обмисли си предложението ми? — попита Али, върнал се ухилен от тоалетната.

С пригладената си назад черна коса, тъмна кожа и отворена бяла риза, Али напомняше на пират. Имаше нужда само от нож и превръзка на окото.

Джаспър се притесняваше задето някакъв си тип на неговата възраст взимаше надмощие в преговорите с такава лекота. Но истината бе, че Дактуб държеше всички козове и двамата го знаеха.

— Както ти казах, Али, не знам — отговори Джаспър. — Доста трябва да помисля.

— Така ли? — небрежно попита арабинът. — На мен пък ми изглежда съвсем просто. Имам нужда от човек, който да спре Генерала в Бат. Състезанието е малко, но ще бъде чудесна възможност за теб да започнеш спокойно. Ако искахме да го спечелим, щяхме да наемем Пембъртън, но баща ми работи с много жокеи, така че няма да предизвикаме подозрения, ако наемем и теб.

— Разбирам — отвърна Джаспър с позеленяло от страх лице.

— Участваш в надбягването и губиш — продължи Али. — Двадесет хиляди в брой. Плюс комисионна, ако изгубиш в четвъртата отсечка и си придадеш убедителен вид. Ще изкараш сума ти мангизи срещу нищо, човече.

Джаспър се замисли. Ударът върху самочувствието, нанесен от думите, че го бива само да губи състезания, бе смекчен от перспективата за двадесет бона в брой и възможността за бъдещи печалби.

А и какво ли можеше да се обърка? Рейчъл, майка му и всички други в Нюмаркет, щяха да смятат, че той язди легално за семейство Дактуб и просто случайно загубва състезанието. Нямаше да му е за първи път…

— Имам нужда от време — каза той, като допи уискито си. — От една седмица. Искам да обмисля нещата. Молиш ме да рискувам кариерата си, Али. Трябва да съм сигурен.

Али се намръщи и му хвърли поглед, с който сякаш искаше да попита: „Каква кариера, по дяволите?“

— Имаш два дни — отсече Али накрая, бръкна в задния си джоб и извади купчина банкноти, които остави на бара до празните им чаши.

Очевидно богаташи като него не си правеха труда да броят пари и да чакат ресто.

— Ако до четвъртък не пожелаеш работата, ще намеря човек, който ще я свърши. Имаш телефоните ми.

Арабинът излезе от бара, без да погледне назад. Не се ръкува с Джаспър, дори не се сбогува. За момент Джаспър се ядоса. За кого се мислеше тоя тип, по дяволите?

Но после реши да забрави за гнева си. Нямаше никакво значение какво Али си мисли за него. Пъхна в джоба си две от десетачките, които арабинът бе оставил на бара, смъкна се от столчето и последва бъдещия си работодател навън в дъждовната лондонска вечер.