Дуел

22.

Октомври се оказа изтощителен месец за Мили. Както Тод бе предвидил, появата и в „Плейбой“ я издигна в очите на публиката много по-ефективно, отколкото състезателната й кариера. Рекламните сделки заваляха със страхотна скорост. Откак Лиз Хърли се появи на премиерата на Хю Грант с няколко безопасни, никоя снимка не бе подпомагала така нечия кариера. Внезапно не само каубойските компании искаха да я спонсорират. Всички — от производителите на чипс до създателите на скъпи парфюми и гигантските компании за мобилни телефони — започнаха да се редят пред вратата на Брад Гейсфърд. Рекламите помогнаха не само на Мили. Интересът към надбягванията с каубойски коне се засили неочаквано. Местните кабелни канали започнаха да се конкурират за телевизионните права за състезания, които преди две години нямаха почти никаква публика. Спортът ставаше известен, а във въздуха се носеше ухание на пари.

Отначало Мили бе страхотно въодушевена от идеята, че е център на вниманието. Скъпите рекламни сделки и непрестанните й победи на пистите бяха повод за празнуване. Претрупаният й график не й оставяше време да се тревожи за Тод, нито за реакцията на майка си на снимките в „Плейбой“, нито за ужасните неща, които Рейчъл вършеше в Нюуелс.

Но скоро умората надделя. Все още се представяше чудесно на надбягванията, но знаеше, че може да е още по-добра, ако не я дърпаха непрестанно в милион различни посоки. А и голяма част от работата й, макар и добре платена, бе идиотска. Тъпа интерпретация на каубойската култура, която навремето влудяваше Боби. Мили определено изпитваше вина, че участва в нея.

Колкото до Тод, през последните седмици почти не го бе виждала. Прибираше се скапана у дома късно през нощта, просваше се в леглото до него, прекалено изморена, за да мисли за секс, а в ранна сутрин трябваше да се втурне към конюшните или на делова среща с Брад. Тод никога не се оплакваше. Самият той бе работохолик. Но Мили се тревожеше, че дългите й отсъствия оставяха дупка в живота и леглото му, която купчина курви копнееха да запълнят.

Тревожеше се и за Демон. Конят все още имаше здравословни проблеми и не трябваше да прекалява с надбягванията. Но въпреки протестите й Джими и Брад го включваха във всички големи състезания. Настояваха, че жребецът и Мили са екип и тълпата се появява и заради двама им.

Странно бе как зашеметяващо бързият й успех я бе лишил от контрол върху собствения й живот.

Месец след завръщането си от Ню Йорк Джими направи купон в чест на Мили, за да отпразнува дългоочакваната й сделка с „Т-Мобил“. Стотици спортисти и спортистки биха дали дясната си ръка за подобна сделка. Гарт Мейвърс бе побеснял задето някаква си неизвестна чуждестранна ездачка се бе сдобила с нея.

Но след поредния дълъг ден празнуването в „Кой“ с пасмина от другарчетата на Джими и шефовете от „Т-Мобил“ бе последното, което Мили желаеше. Особено след като утре й предстоеше важно надбягване във Фресно. Но присъствието й на купона бе задължително, а и поне щеше да й даде възможност да си побъбри с Ейми, нещо, което не бе правила откак семейство Прайс се завърнаха от Ню Йорк.

— Мисля, че е време за тост — усмихна се Джими на насъбраните гости, като грабна халбата си с бира и я вдигна високо. — За Мили, нашата английска каубойка.

— За Мили! — извикаха всички в бара.

Тя се намести на високото столче и се опита да си придаде щастлив и скромен вид. Не й бе лесно да постигне това в тоалета, който Брад бе настоял да облече за случая: яркочервена рокля без гръб от „Багли Мишка“ с цепки високо на бедрата и взето под наем диамантено колие от „Фред Лейтън“, подходящо за „Оскарите“.

Папараците, появили се преди половин час по сигнал на Брад, полудяха от въодушевление. Мили излезе от ферарито заедно с Тод и движението по „Ла Сиенега“ застина, докато тя позираше за снимки с новия си, обсипан с кристали мобифон.

Тази част беше забавна. Но веднага след като влязоха вътре, се почувства като претруфен кретен. Всички други бяха в джинси, дори Кенди, която изглеждаше зашеметяващо в семпла сребриста блуза от „Клои“. Тод се втурна да я поздрави, което още повече влоши настроението на Мили.

Тя набоде сурова мида на клечка за зъби, натопи я ядосано в соев сос и я лапна. Незабавно съжали за това, когато кошмарно солената течност раздразни небцето й.

Естествено, Шон избра точно този момент да я приклещи в ъгъла.

— Забавляваш ли се? — попита, макар да бе повече от очевидно, че не бе така.

Мили се опита да не повърне, изплю гадната мида в салфетка и отпи от колата си, преди да отговори.

— Не — искрено призна, вторачена в загорелия гръб на Кенди. — Никак дори.

Шон проследи погледа й и видя как Кенди шепне в ухото на Тод, който отмята глава назад от смях. Господи, този тип наистина беше пълен идиот. Каквито и да бяха недостатъците на Мили, а според Шон те бяха безброй, момичето заслужаваше нещо по-добро от лигава путка като Кренбърн.

— Не му обръщай внимание — каза той. — Прави го само за да те подразни.

Мили го погледна озадачено. За първи път Шон й казваше нещо мило и нямаше представа как да реагира.

— Така ли мислиш? — попита със съмнение.

— Разбира се. Пък и ти привличаш достатъчно внимание благодарение на тоалета си.

Той се взря в абсолютно неподходящата червена рокля, която наистина привличаше погледи от всички страни, и се усмихна. Въпреки желанието си Мили му се усмихна в отговор.

— Слушай — поде той, решил да се възползва от неочакваното затопляне на отношенията им, за да си изясни нещо. — Всъщност наистина исках да говоря с теб. Тревожа се за Ейми.

— Аз също — пламенно отвърна Мили. — Говори ли с нея? Надявах се да я видя тази вечер, но очевидно не е тук.

— Мисля, че се поболява — сподели Шон. — Сваля килограми като луда. Предполагам, че е заради нещо, свързано с Гарт Мейвърс.

— Този тип е такъв гадняр — изруга Мили враждебно.

— Такъв е — потвърди Шон. — А едно малко птиченце ми каза, че използва шибания си член, за да обслужва проклетата мащеха — и кимна към Кенди.

— Наистина ли? — учуди се Мили.

Знаеше, че трябва да съчувства на горката Ейми. Но не можеше да не изпита известно облекчение. Ако Гарт чукаше госпожа Прайс, нямаше логика и Тод да го прави.

— Ейми има нужда от теб — добави Шон, сякаш прочел мислите й. — Винаги ти е била добра приятелка. А сега, когато има нужда от теб, ти никога не си наоколо.

— Не е така — настръхна Мили.

Какво караше Шон да мисли, че има право да й проповядва? И откога приятелството й с Ейми бе станало негова работа?

— Просто бях кошмарно заета след снимките и „Плейбой“. Знаеш как е. Времето никога не достига.

Шон сви рамене.

— Както и да е — каза той, като допи уискито си и метна последен многозначителен поглед на Тод. — Но ако питаш мен, смятам, че имаш невероятната способност да отделяш време за неподходящите хора.

Следващата сутрин бе ясна и слънчева в чест на панаира във Фресно. В десет часа, когато Мили пристигна, слънцето бе достатъчно ярко, за да оправдае огромните слънчеви очила, които скриваха по-голямата част от лицето й и я защитаваха от любопитни очи.

Състезателка от четиригодишна възраст, Мили рядко страдаше от предстартова треска, но днес бе учудващо нервна. Това бе първото й надбягване откак стана Английската каубойка на „Т-Мобил“ и знаеше, че всички погледи ще са приковани в нея. Щеше да се чувства по-добре, ако бе поспала достатъчно. Но разговорът й с Шон за връзката на Кенди и Гарт и обвинението му, че е лоша приятелка на Ейми, непрестанно се връщаха в мислите й. В продължение на часове лежа будна до пиянски хъркащия Тод, разкъсвана между гнева си към Шон, който си пъхаше носа, където не му е работа, и разочарование към самата нея, тъй като дълбоко в себе си знаеше, че ветеринарят е прав.

Надяваше се да отиде в Палос Вердес рано тази сутрин, да провери Демон, преди да го натоварят в ремаркето, и да се види с Ейми. Може би ако отидеха заедно до хиподрума, това щеше да им даде възможност да си поговорят.

За съжаление, спонсорите й имаха други идеи. В шест пристигна кола, която да я отведе на радиоинтервю в „КСРУ“, където някакъв малоумен репортер започна да й задава кретенски въпроси за фермерството и дали предпочита да гледа говеда, вместо да се състезава. После, по време на кратка закуска в „Дънкин Донътс“, си изгори езика с врялото кафе, в което бе сипала сол вместо захар. След това потегли направо към пистата, където й се наложи да се държи любезно цели три часа в палатката на компанията.

Не само не видя Ейми и Демон, но и Тод отново я измами. Сутринта се зарече, че в единадесет ще е на пистата. Но в един, когато най-после й позволиха да отиде да облече ездаческата си униформа, от него нямаше и следа, нито дори съобщение на мобифона й.

— Задник — изруга тя под нос и се качи на кантара. Безкрайните усмивки и кимания й бяха докарали болки в челюстта, а вратът й бе схванат и слаб.

Но веднага щом видя Демон, разлюлял опашка щастливо в очакване на надбягването, настроението й се оправи. Метна се на гърба му и го поведе към старта, като го потупваше нежно по врата. За съжаление, макар до състезанието да оставаха само няколко минути, не получи желаното спокойствие. Можеше да се справи лесно с фотографите просто като не им обръщаше внимание, но Рубен Голдстайн, наглото малко леке с дъх на риба, което някой лунатик в „Т-Мобил“ бе назначил за отговорник по рекламата на Мили, отказваше да се отдалечи от нея и тичаше подире й като сянка.

— Не забравяй, че винаги трябва да си готова за камерата — изхленчи той с лигавото си тънко гласче. — Това означава да се усмихваш и да си знаеш репликите — щастлива си, че представляваш новия Т-3000, и т.н. Ясно ли е?

— Разбира се, Рубен — кимна Мили, като се огледа за път за бягство и доволно забеляза Ейми, която си проправяше път към пейката. — Съжалявам, но ще трябва да ме извиниш. Това е приятелката ми — обясни тя, като побутна коня и изостави Рубен.

— Бягаш от чаровния капитан, а? — усмихна й се Ейми.

Мили се ухили.

— Да. Истински кошмар е.

Шон беше прав. Ейми бе свалила страшно много килограми. Днес носеше джинси и синя риза, нищо особено, но за първи път Мили можа да види талията й. За съжаление изглеждаше ужасно бледа и измъчена. И въпреки опитите й да си придаде жизнерадостен вид, очите й бяха подути и зачервени от плач.

— Не обръщай внимание на Рубен — каза Мили. — Какво става с теб? Почти не съм те виждала откак… Чакай една секунда.

Група тийнейджъри се приближиха към нея с фотоапарати и книжки за автографи.

— Ти си момичето на „Плейбой“, нали? — попита най-смелият и се изчерви като домат.

— Да — кимна Мили.

Ейми се отдръпна и загледа как лицето на Мили засия от вниманието. Явно наистина й харесваше. Разбира се, нито едно от момчетата не погледна към Ейми.

Тя се опита да пропъди раздразнението си, но не й беше лесно. Преди снимките в „Плейбой“ Мили беше вечната й компаньонка. А сега никога я нямаше наоколо. Колкото и да се противеше на идеята, явно бе, че се наслаждава на новата си слава. Оправдаваше се пред себе си и пред всеки, готов да я слуша, че иска само да събере достатъчно пари, за да откупи семейния си дом. Но това все повече звучеше като празно извинение.

Промени се и в други отношения, подтиквана от Тод. Преди две седмици не се появи на рождения ден на Ейми, защото в последната минута той й бе предложил да я заведе на някакъв кинаджийски купон в „Сенчъри сити“.

— Разбираш ме, нали? — попита Мили на следващия ден, когато се обади да й се извини. — Тод работи ужасно много напоследък и не исках да го разочаровам.

Разбира се, че не искаш, помисли си Ейми. Но не е проблем да разочароваш мен.

Историята бе винаги една и съща. Ако имаше шанс пресата да се появи на някое събитие, Мили се втурваше натам като привлечена от магнит. На жаргона на Ел Ей това се наричаше ППС — по-голяма, по-добра сделка, нещо, което предишната Мили би презряла. Но напоследък дори Парис Хилтън би изглеждала свенлива пред камерите в сравнение с нея.

— Съжалявам — извини се тя на Ейми и обърна гръб на момчетата. — Какво каза?

— Нищо — тихо отвърна Ейми. — Не казах нищо. Нямах възможност.

— А — промърмори Мили небрежно. — Извинявай. Е, стига, не ми се ядосвай. Кажи ми, какво не е наред?

Ейми копнееше да сподели всичко с нея. Искаше да й разкаже за Ню Йорк, за гадната курва Кенди и Гарт, за погледа, който й бе хвърлил, сякаш бе абсолютно нищо или дори по-лошо, сякаш бе посмешище. За издателите, които се интересуваха само от клюки за баща й. За това колко странно бе да си дебел и грозен и в същото време незабележим. Е, поне отчаянието от тези две събития я бе накарало да свали няколко килограма. Но дори това не премахваше болката й и нуждата й да се довери на някого.

Преди месеци този довереник щеше да е Мили, а сега бе толкова заета със собствения си свят, че бе невъзможно. Не би я разбрала.

— Не съм ядосана и всичко е наред — излъга тя. — Просто съм малко уморена. Близнаците бяха по-ужасни от обикновено тази седмица.

Момичетата се обърнаха към групата ездачи, която се понесе към стартовите врати.

— Май трябва да тръгваш — каза Ейми.

— Да — кимна Мили.

Разговорът им не бе потеглил в правилната посока, но сега нямаше време да разсъждава върху това. Затресоха я нерви и едва ли не изпита облекчение, че Тод не се бе появил. Вече се чувстваше под повече напрежение, отколкото можеше да понесе.

След няколко минути Ейми се присъедини към Шон и притеснената Джил. Джими бе отлетял по работа за Канада рано сутринта и за първи път не бе тук да вика за протежето си. Но огромна тълпа се бе струпала да види ездачката от „Плейбой“.

— Искаш ли якето ми? — попита Шон и без да чака отговор, съблече коженото си яке и го наметна на раменете на Ейми. — Вятърът е доста студен. Трепериш като луда.

— Добре съм — успокои го тя. — Просто съм нервна заради Мили.

Въпреки ужасния си егоизъм напоследък, истинската Мили все още бе някъде в слабото й тяло и Ейми не бе готова да се откаже от нея.

— Наистина искам да се представи добре.

— Знам, че искаш — усмихна се Шон, като стисна ръката й. — Странното е, че и аз го искам.

Останалите му думи бяха заглушени от тълпата, която скочи на крака. Шестнадесет каубойски коня изскочиха от вратите — Мили и Демон бяха в средата — и почти веднага изчезнаха в облак прах.

— Чудесен старт — промърмори Джил под носа си.

Жената сигурно имаше рентгенов поглед, помисли си Ейми, която не успя да види нищо и разчиташе само на гласа на коментатора, съобщаващ, че Мили бе изскочила половин отсечка напред.

— Виж! Ето я! — извика Шон, като посочи малката сгърбена фигурка начело на групата. — Виждаш ли я?

— Да! Да! — развълнувано скочи Ейми. — Виждам я. Ако може да се задържи начело…

Но след около сто и петдесет метра нещо се случи. Тълпата изстена, но видимостта беше толкова слаба, че не можеше да се разбере за какво бе цялата шумотевица. Ейми видя само конски крака и жокеи, които поглеждаха разтревожено зад гърба си, докато галопираха напред.

— Какво стана? — попита тя Шон. — Видя ли?

— Демон — отговори той, като енергично се прехвърли през парапета. — Падна.

Седнала на твърдата земя на пистата, Мили се опита да се ориентира въпреки дивашкото бучене и пулсиране в главата й. Докато започне да се осъзнава, надбягването вече бе свършило. Някои от жокеите се понесоха назад към нея и се присъединиха към тълпата рефери, санитари и любопитни.

— Щастлив съм да ви съобщя, че Мили Локуд Гроувс успя да седне — заяви коментаторът. — Изглежда е добре. Но ще ви помоля да стоите далеч от пистата, за да дадете възможност на ветеринарите и лекарите да си свършат работата.

Мили огледа морето от лица, отчаяно търсейки познато, и изпита неочаквано облекчение, когато видя Шон, който си проправяше път сред тълпата.

— Добре ли си? — попита той, когато най-после стигна до нея.

Тя кимна измъчено. Шон никога не я бе виждал толкова уязвима. По лицето й се стичаха сълзи от шок и учудване.

— Какво стана? — нежно попита той. — Изглеждаше, че се справяш чудесно.

— Не знам — изхлипа тя. — В един момент бяхме начело, а после…

Мили погледна Демон, който лежеше неподвижно на земята на няколко метра от нея. Гърдите му се надигаха с тревожна бързина, а дишането му звучеше като свистене на парна машина. Жребецът видя Шон и очите му се ококориха от болка и страх. От разширените му ноздри течеше кръв.

— Моля ви, не мърдайте, госпожице — каза един от медиците, като сложи ръка на рамото на Мили, която се бе изправила на крака.

Тя бутна ръката му настрани и се запрепъва към Демон.

Коленичил до него, Шон вече приготвяше инжекция с дормоседан, която да го успокои достатъчно, за да позволи да го прегледат. Мили чу думите на ветеринаря на хиподрума, който обясняваше на Шон какво бе станало.

— Беше ужасно — каза той. — Видях всичко. От носа му излетя струя кръв, после предните му крака се подгънаха под него и той се строполи на земята.

Мили чу как от собствената й уста изскочи странен звук — писък, примесен с тежък стон. Не трябваше да язди коня. Защо не се бе възпротивила на Брад и Джими? Защо не бе защитила животното?

От високоговорителите отекна съобщението, че Даш е победител, но никой не изглеждаше в празнично настроение. Всички очи бяха приковани в драмата, която се разиграваше на пистата.

Скоро към очите се присъединиха и камери. Винаги бе тъжно, когато някой кон бе сериозно наранен, но Демон, който бе прекалено млад, правеше новината сензационна. Разбира се, важната история бе какво се е случило с Мили, и то по време на първото й национално състезание.

Кой да знае, че в надбягванията с каубойски коне има толкова много драма? Спортните канали определено щяха да си изкарат парите.

Докато Мили говореше с Шон, безброй телевизионни камери се бяха появили неочаквано, сякаш от нищото. След секунди те я заобиколиха, издигайки зловеща стена между нея и треперещото тяло на Демон.

Въпросите се понесоха един след друг като изстрели от картечница.

— Мили, наранена ли си?

— Някой нарочно ли те събори?

— Демон ще оживее ли?

— Мили! Погледни насам! Насам, скъпа!

— Господи! — изстена Шон, когато разтревоженият разпоредител се опита да отблъсне репортерите назад. — Не можете ли да направите нещо? Да разкарате тези шибаняци от главата ми? Животното бездруго е ужасено.

Най-после, след цяла вечност, пристигнаха подкрепления, предвождани от Джил, която едва успя да убеди Мили да остави ветеринарите да си вършат работата и да влезе вътре.

— Не му помагаш със стоенето си там — нежно й каза тя. — Колкото по-скоро се оттеглиш, толкова по-бързо ще се разкарат репортерите. Те се интересуват от теб, а не от коня.

Беше права, разбира се. Мили отблъсна армията лекари и нервни застрахователи, които се опитваха да я убедят да отиде в местната болница, и позволи на Джил да я отведе в клуба. Там обаче също не бе особено спокойно благодарение на шефовете от „Т-Мобил“, начело с развълнувания Рубен.

— Някакви новини? — отчаяно попита Мили.

— Още не — отговори Рубен, като пристъпи напред, за да избърше калта от бузата й с носната си кърпа. — Междувременно, трябва да обсъдим как да представим това.

— Какво имаш предвид? — объркано попита Мили. — Какво да представим?

Рубен я изгледа като нетърпелив учител, приковал очи в малоумен ученик.

— Историята — въздъхна той. — Трябва да имаме контрол над историята. Да я представим във възможно най-добрата светлина. Съжалявам, ако ти звучи безсърдечно, но това ми е работата.

Мили се втрещи и не успя да проговори. Явно проклетият кретен не осъзнаваше, че Демон се бореше за живота си.

Той изтълкува погрешно мълчанието й като съгласие и продължи.

— Важното е да изглежда реално. Да позволим на хората да видят как се чувстваш. По този начин, ако Демон оживее, запалянковците ще усетят радост и облекчение заедно с теб. А ако не оживее…

Рязкото звънене на мобифона на Джил го прекъсна и не остави на Мили време да го изругае както й се искаше.

— Ало? — обади се Джил.

Мили и Рубен се вторачиха безмълвно в нея, макар че треньорката им обърна гръб и притисна телефона към ухото си.

— Аха — кимна тя след безкрайно мълчание. — Да, добре. Ще й кажа.

Обърна се и лицето й каза на Мили всичко, от което се страхуваше.

— Мъртъв е, нали?

— Съжалявам — просълзи се Джил. — Да. Обади се Шон. Не можел да направи нищо повече.

Следващите три часа бяха пълна бъркотия. Мили си спомняше как мина като сомнамбул през няколко телевизионни интервюта, без да обръща внимание на светкавиците и микрофоните в лицето си. Най-после Тод пристигна и я отведе в ремаркето на Джими.

— Аз съм виновна! — изплака Мили и се хвърли в ръцете му. — Не трябваше да го яздя днес. Притиснах го прекалено много.

— Глупости — отвърна Тод, като си пожела наум Мили да спре да използва най-хубавото му сако от „Гучи“ като носна кърпичка. — Демон беше състезателен кон, скъпа, а не домашен любимец. А и Джими взе решението, не ти. Такива неща се случват. Не трябва да се измъчваш.

Това определено не беше успокояващият отговор, на който Мили се бе надявала. Внезапно тя си спомни как Боби я бе утешавал след смъртта на Лесна победа. Припомни си топлината, любовта и разбирателството, на което се бяха радвали. За разлика от Тод, Боби знаеше какво е да обичаш животно. И бе наясно с болката й.

За първи път от много месеци й се прииска да поговори с него. Но след цялото това време и с враждата между него и Тод мостовете й към Хайуд бяха изгорени.

— Чук-чук. Мога ли да вляза? — нежно попита Ейми иззад вратата.

Очите на Мили се напълниха със сълзи от благодарност. Никога не се бе радвала толкова много да види някого.

Но преди да успее да отговори, Тод я изпревари.

— Благодаря ти, Ейми, но тя е добре — каза той и сложи ръка на вратата, готов да изпъди приятелката й. — Мили има нужда от гореща вана и легло. Ще я заведа у дома и ще се погрижа да получи и двете.

— Мили? — извика Ейми, като я погледна въпросително. — Сигурна ли си? Имаш ли нужда от нещо? Дори само да поговорим?

За секунда Мили се поколеба. Искаше й се да си поговори с Ейми. Да й каже, че съжалява за по-рано, когато не я бе изслушала, и да излее мъката си по Демон. Ейми може и да не бе любител на коне, но бе най-милият човек, когото Мили някога бе виждала. Но един поглед към нетърпеливото лице на Тод промени решението й. Той мразеше Ейми по причини, които Мили така и не бе разбрала. Ако я поканеше в ремаркето, щеше да предизвика скандал. А в момента нямаше сили да изтърпи викове.

Тод не беше най-обичливият и нежен приятел, но в момента бе всичко, което имаше.

— Да — отговори тя най-после. — Сигурна съм. Благодаря. Тод се грижи за мен.

— Видя ли? — лаконично попита Тод и затръшна вратата в лицето на Ейми.