Дуел

3.

— Мога ли да ви предложа нещо, господине? Питие?

Прекалено любезната френска стюардеса наклони леко глава. Конската й опашка се разлюля и тя се усмихна на Боби. Беше красиво момиче, но тази вечер той едва забеляза присъствието й и изобщо не обърна внимание на вида й.

— Кафе — отговори той.

Имаше да мисли за страшно много неща, преди да се прибере у дома утре и трябваше да остане буден.

— Моля ви — добави.

Паскал му съобщи за смъртта на баща му едва преди няколко часа и той още не бе успял да осъзнае случилото се. Разполагаше с кратко време да се отърве от Шантал и да си събере багажа преди появата на хеликоптера, който го откара до Ница. Шумът от перките подплаши конете и последният спомен на Боби бе пронизителното им цвилене и как препускат из ринга под него. Бе потърсил с поглед Мираж, но тя разумно бе решила да остане в конюшнята. Умно животно беше. Чувстваше се ужасно, че я остави при проклетия Анри, но нямаше друг начин.

А сега седеше в самолета от Лондон. Закъсня и не успя да хване директен полет до Калифорния. Наложи се да остане една нощ на „Хийтроу“ и да се качи на първия самолет към дома си на следващата сутрин. По принцип мразеше престоите, но този път бе доволен от закъснението. Нуждаеше се от време, за да си събере мислите.

Смъртта на баща му не бе съвсем неочаквана. Ханк бе към шестдесетте, когато синът му се роди, а наскоро бе навършил осемдесет и сърцето му правеше номера от доста време. Но въпреки проблемите със здравето Ханк Камерън бе от хората, за които си мислиш, че ще са вечно около теб. Един от последните каубои от старата школа, Ханк бе част от пейзажа на долината Санта Инес, също като лозята и зелените хълмове. Откак Боби се бе запознал с него, двамата никога не се бяха разбирали добре. Но все пак смъртта му бе неприятен шок.

Сега от Боби се очакваше да заеме мястото му, мисъл, която караше сърцето му да забие лудо всеки път, щом се сетеше за това. Щеше да наследи Хайуд с всичките му проблеми. Не бе наясно с подробностите, но знаеше, че през последните години ранчото едва свързваше двата края и баща му бе принуден да вземе заем и да заложи земята. Ако Ханк не бе фалирал, то бе съвсем близо до банкрута.

Ироничното бе, че на хартия той бе богат човек. Земята в Хайуд струваше цяло състояние, тъй като бащата на Ханк, Тоби Камерън, бе открил богат запас от нефт в имота си през двадесетте години.

Безброй нефтени компании му предложили безумна сума, за да продаде ранчото си. Но той не се заинтересувал от предложенията им.

— Аз съм каубой, това е каубойска земя. Винаги е била и винаги ще бъде — отговорил Тоби.

Боби бе чувал историята от баща си повече от хиляда пъти. Бе израснал с нея и винаги си бе представял, че един ден той самият ще каже същите думи на сина си: „Това е каубойска земя и винаги ще бъде.“

Да продължи семейната традиция. Да накара баща си да се гордее с него.

За съжаление придържането към принципите и запазването на стария начин на живот бе струвало скъпо на семейство Камерън. Печалбите от стадата спадаха непрестанно и те трябваше да разнообразят бизнеса си. Много от местните ферми се обръщаха към туризма, за да повишат доходите си, при това доста успешно. Искаха астрономически суми, за да водят богати бизнесмени от Ел Ей на езда и да ги учат как да се държат като каубои. Някои дори предлагаха курсове по мятане на ласо. Но Ханк не искаше да чуе и дума по въпроса.

— Да превърна Хайуд в шибан Дисни парк? Само през трупа ми — беснееше той пред всеки, допуснал грешката да го посъветва да отвори ранчото си за публиката. — Това е наследството ни, историята ни. Великата ни нация бе построена върху него. И искате да експлоатирам подобно свято нещо?

Боби винаги се развеселяваше, когато се запознаваше с хора, които го смятаха за безумно богат тип, който живее живот на милионер.

— Ти си син на Ханк Камерън? Онзи, който притежава ранчо Хайуд? Господи, човече, сигурно се къпеш в мангизи. Това е най-ценната земя в Калифорния, нали?

Хората отказваха да повярват, че Боби никога не бе притежавал нова кола, че никога не бе посещавал частно училище, нито бе прекарвал лятната си ваканция в Хавай. Дори след като порасна, той никога не летеше в първа класа, освен ако, както днес, богат собственик като Паскал Бремо не платеше билета му.

Наистина, през последните две години бе започнал да изкарва добри пари като треньор в международните кръгове. Но все още всеки цент от приходите му отиваше за ранчото.

Сега, след като Хайуд най-после бе негов, може би официално беше богат. Но в действителност се нуждаеше отчаяно от пари.

Боби притисна чело към хладната пластмаса на прозорчето и се вгледа навън в пълната тъмнина. У дома бе два сутринта. Зачуди се дали Уайът, Дилън и останалите работници в ранчото спяха. Или лежаха будни и се мъчеха да си представят живота си без Ханк Камерън.

— Кафето ви, господине.

Момичето стоеше пред него. Подаде му чаша с нещо, което приличаше и миришеше на течна кал. Боби отбеляза, че в първа класа ти сервираха калта в порцеланова чаша, но все пак си беше кал. Той отпи и се намръщи. Е, поне беше силно.

— Благодаря — кимна той и се протегна, за да раздвижи схванатите си мускули.

Беше смъртно уморен, но не му се струваше редно да заспи. Това щеше да направи смъртта на Ханк реална, а той още не бе готов за тази мисъл.

Дилън Макдоналд потупа понито си по врата и върза юздата му хлабаво на пилона пред къщата. Искаше да е сигурен, че животното ще успее да стигне до коритото с вода, но не и до лехата с петунии на майка му. Дилън свали шапката си и тръгна към терасата.

— О, Дил, ето те.

Сестра му Съмър, красива с дългите си загорели крака и светлоруса коса, му махаше от отсрещната страна на двора. Облечена в любимите си зелени шорти и тениска, тя държеше голяма купчина книги под мишница и полуизяден геврек в свободната си ръка.

Очевидно отиваше в библиотеката. Съмър бе умницата в семейството. Беше работила като дявол цяло лято, за да се подготви за изпитите през есента, и бе твърдо решена да изкара достатъчно висок резултат, за да влезе в „Бъркли“ следващата година.

— Татко те търсеше — съобщи му тя. — Мисля, че ще те помоли да отидеш до летището и да вземеш Боби.

— Добре — кимна Дилън. — Къде е татко?

— Май в кухнята.

Съмър се изкатери в древния си пикап и метна книгите на седалката до нея.

— Двамата с мама говориха за погребението цяла сутрин. Адски потискащо.

Хлапетата на Макдоналд — Дилън и двете му сестри Тара и Съмър, бяха родени в Хайуд и бяха живели там през целия си живот. Баща им, Уайът, бе управител на ранчото и дясната ръка на Ханк Камерън от повече от четиридесет години. Уайът бе най-близкият човек на Ханк, макар връзката между двамата мъже да бе по-сложна от обикновено приятелство. Ханк бе разчитал на Уайът и му се бе доверявал изцяло. Уайът се бе отплатил на шефа си с безусловна лоялност, която бе част от културата в Хайуд.

И двамата бяха трудолюбиви, честни мъже. Но докато Уайът бе отдаден на жена си Маги и децата и водеше пълноценен светски живот, като участваше в църковните и училищните комитети и бе касиер на рибарския клуб, Ханк бе мрачен и затворен, почти отшелник. Честно казано, не бе лесно да харесаш човек като него.

Но Уайът го разбираше, а децата бяха свикнали с мрачното присъствие на Ханк в периферията на живота им още от най-ранна възраст. Дилън и Съмър не се преструваха, че изпитват истинска тъга заради смъртта му, но се тревожеха за баща си. Уайът бе седял със стареца вчера и бе държал ръката му в смъртта, както винаги бе правил и в живота.

Дилън беше убеден, че баща му е силно разстроен от смъртта на шефа си. Но Уайът никога не демонстрираше чувствата си и реакцията му на случилото се бе практична. Час след смъртта на Ханк той вече говореше по телефона с местното погребално бюро в Солванг, а после се обади да съобщи лошата новина на Боби и майка му в Санта Барбара. Тази сутрин, вместо да яхне коня си заедно с Дилън, за да подкарат стадото към по-ниските пасбища, той си остана у дома с Маги и започна да изготвя списък с приготовленията за погребението, насрочено за следващия вторник.

Дилън влезе в кухнята и откри двамата си родители до масата, заобиколени с жълти листчета за бележки и телефонния указател, отворен до тях.

— Здрасти — усмихна се Маги Макдоналд на единствения си син, който се приближи и я целуна нежно.

С яките си крака, леко изкривени от ездата, гъстите си тъмни къдрици и честно, мъжествено загоряло лице Дилън не бе класически красавец като Боби. Висок само метър и седемдесет и осем, с мощен врат и набито тяло, той приличаше на младо биче. Но в очите му имаше игривост и топлина, които напълно компенсираха недостатъците в чертите му — счупения нос и тънката горна устна, която сякаш изчезваше, когато се усмихнеше. Маги бе пристрастна, разбира се. Но никой не можеше да отрече, че Дилън е чудесно момче. И вече се бе превърнал в опитен скотовъд, поне на външен вид.

Но майка му знаеше, че доста често видът лъже. Дилън винаги едва се бе примирявал с каубойския живот. Сестрите му бяха свободни да отидат в колеж и по-късно щяха да се омъжат и да напуснат долината, но неговото положение бе различно. Съдбата му бе предопределена. Очакваха от него да заеме мястото на баща си един ден и да изживее живота си в Хайуд. Ако младежът обърнеше гръб на семейната традиция, това щеше да разбие сърцето на Уайът.

За баща му фермерството бе призвание. Уайът обичаше всяка секунда от него. Но Дилън бе различен. Талантлив художник, той бе създал няколко гениални пейзажа: живи, впечатляващи експлозии от охра и теменужено синьо, достатъчно добри за галериите в Лос Оливос. Но Дилън пазеше таланта си за себе си, тъй като знаеше, че животът на професионален художник е завинаги затворен за него.

Не че не обичаше ранчото. Хайуд бе домът му, с богати тучни пасбища, огромни вековни дървета и плодородна земя. И като всички останали от семейството си, той се гордееше с ранчото. Но Маги усещаше, че понякога синът й се чувства заклещен тук. Ако не заради самата земя, то заради очакванията на Уайът, които тежаха на рамената му. Дилън никога не се оплакваше, но тя чувстваше тъгата му и изпитваше съчувствие към него.

— На печката има кафе и бекон, а кексчетата са във фурната — каза Маги.

— Няма нужда. Ядох с момчетата преди два часа — отвърна Дилън, като си наля чаша кафе, в която сипа три лъжици захар, и седна до нея. — Съмър каза, че сте ме търсили.

— Какво? А, да.

Уайът вдигна очи от документите и разтърка изморените си с тъмни сенки очи. На времето беше много хубав мъж, но годините езда и живот на открито се бяха отразили и сега кожата му бе покафеняла и покрита с бръчки като изсъхнало корито на река. Обикновено неукротимата му енергия сияеше в очите му, които приличаха на парченца лазурит, проблясващ в напуканото му като земя лице. Но не и днес. Сега Уайът изглеждаше измъчен и изтощен, сякаш бе блъснат от камион.

Господи, помисли си Дилън. Сигурно не е мигнал цяла нощ.

— Полетът на Боби пристига в три следобед — съобщи Уайът, твърдо решен да не се предава на умората, тъй като му предстояха още безброй задачи. — Помислих си, че може да отидеш да го вземеш.

— Ами новата пратка? — попита Дилън, като отпи от великолепното кафе на майка си. — В дванадесет часа ще се появят петдесет говеда, помниш ли?

Уайът отпусна глава в ръцете си и изстена.

— По дяволите. Наистина забравих. Това е последното, от което се нуждая днес.

— Всичко ще се нареди — успокои го Маги, като се протегна и започна да масажира врата на съпруга си. — Сигурна съм, че Уили ще се справи.

Уайът поклати глава със съмнение.

— Не може да се справи съвсем сам.

— Е, Малкия Боб може да му помогне, нали? И едно от момичетата ще отиде, ако се наложи. Наистина смятам, че Дилън трябва да е до Боби. Кой знае в какво състояние ще е горкото момче?

Дилън и Боби имаха само месец разлика във възрастта и бяха неразделни приятели, по-скоро братя, откак Боби се появи за първи път в ранчото като малко кльощаво момченце. Дори тогава Дилън никога не бе срещал човек като него. Възпитан да уважава и почита собствения си баща като божество, той наблюдаваше възхитено как Боби се бори за всичко с Ханк, от вечерния час до ходенето на училище и времето, което прекарваше в езда.

Родителите му се опитаха да му обяснят, че Боби е проблемно дете и поведението му се дължи на хипарското съществуване, което бе водил с майка си. Но на Дилън Боби му изглеждаше всичко друго, но не и проблемно дете. Струваше му се безстрашен и екзотичен и чудесен във всяко отношение. Когато Ханк го набиеше за някоя беля, Боби показваше синините си на Дилън с мъжкарската гордост на завръщащ се от война герой. А когато хлапетата в училище, които му завиждаха, защото щеше да наследи Хайуд, го отритваха и не го канеха по рождените си дни, Боби просто свиваше рамене и не им обръщаше внимание. А това изпълваше Дилън с възхищение.

Освен това Боби се доверяваше на Дилън като на най-близък човек. Никога не се бе натъквал на лоялност в краткия си живот, с изключение на конете, разбира се, и вярното приятелство на Дилън бе най-великолепното нещо за него.

Благодарение на чудесния си характер Дилън никога не бе завиждал на Боби, че ще наследи ранчото, докато той бе осъден да прекара живота си като наемен работник. Фактът, че най-добрият му приятел щеше да му е шеф един ден, му се струваше естествен и неизбежен като изгрева на слънцето. Просто така си беше.

Обичта му към Боби не намаля и в юношеските години, когато Боби се уреждаше с най-хубавите момичета. Всички те смятаха Дилън за сладък и мил, но истината бе, че той бе прекалено свестен, за да ги впечатли по същия начин като Боби Камерън. Използваха го най-вече, за да се доближат до Боби, а после, след като той ги изоставеше, плачеха на рамото на Дилън. Но той нямаше нищо против.

На деветнадесетгодишна възраст Боби се пребори с Ханк за пореден път и се хвана на работа като треньор на коне във Флорида. Момчетата се разделиха за първи път в живота си. Но макар и да водеха различен живот, никога не забравиха за приятелството си. Боби си оставаше герой за Дилън. А Дилън бе едно от малкото постоянни неща в бурния живот на Боби, котва, на която разчиташе повече, отколкото бе готов да признае.

— Предполагам, че си права — усмихна се Уайът на жена си. — Боби е най-важното нещо в момента. Аз ще се справя с доставката. Дил трябва да отиде на летището.

— Да, татко — кимна Дилън с уважение.

Радваше се, че ще отиде на летището, но и бе леко нервен. Знаеше по-добре от когото и да било колко трудни и сложни бяха отношенията между Ханк и Боби, как приятелят му бе мечтал неговият баща да признае таланта му на треньор на коне, да му каже, че се гордее с него и да го потупа по гърба.

Но това не се случи.

И никога вече нямаше да се случи.

Боби винаги бе по-силният от двамата приятели, но сега Дилън трябваше да влезе в тази роля и да го подкрепи в мъката му. А честно казано, нямаше представа откъде да започне.

Докато Дилън стигне до летището в Ел Ей, костите започнаха да го болят от умора. Беше станал още в пет, както му бе обичай, но бе заспал чак към два часа и сега се чувстваше изтощен. А и движението към Ел Ей бе кошмарно както винаги. На магистрала 101 колите почти не помръдваха в свирепата следобедна жега. Нямаше да е толкова лошо, ако в пикапа му имаше климатик. За съжаление, древният вентилатор не успя да се пребори с високата температура и докато стигне до летището, Дилън бе плувнал в пот, а тениската му — абсолютно подгизнала.

Не можеше да си представи защо някой би избрал да живее в Ел Ей. Можеше да разбере привлекателността на градския живот — Париж, Лондон, дори Сан Франциско бяха места, където мечтаеше да се премести един ден. В най-дивите си фантазии виждаше малкото си художническо студио и космополитния живот, който можеше да води там, ако не бе прикован за ранчото. Но Ел Ей? Проклетият град приличаше на огромен, грозен, сух и бездушен паркинг.

Струваше му се невероятно, че селската идилия на Хайуд с великолепните му пейзажи, история и семейни ценности можеше да съществува толкова близо до вмирисания на бензин кошер. За Дилън Ел Ей беше полудяло предградие, но без семейства като Брейди, които да влеят в него малко любов и морал. Всеки път, когато идваше тук, се депресираше.

По пътя се опита да се разсее, като обмисляше какво да каже на Боби, когато се видят. Как наистина да започнеш разговор с човек, чийто баща току-що е умрял? „Съжалявам за загубата ти“ звучеше прекалено официално. Но пък не можеше да използва и обичайното си „Как си, приятел“ при тези обстоятелства.

За съжаление, или по-вероятно за щастие, нямаше опит в жалеенето. Най-близката му среща със смъртта бе, когато любимото му пони Сапфирено синьо си счупи крака и се наложи да го приспят. По онова време Дилън беше на осем години и минаха месеци, докато се съвземе от ужасното събитие.

Дилън разбираше добре, че това не можеше да го подготви за задачата, която му предстоеше днес.

Когато Боби най-после излезе в залата за пристигащи, Дилън се бе отказал от търсенето на подходящ поздрав. Той просто пристъпи към приятеля си и го стисна в мечешка прегръдка.

— Радвам се да те видя — каза той и взе сака на Боби.

— И аз също — отговори Боби усмихнато.

Усмивката му зарадва Дилън. Очевидно приятелят му се справяше по-добре, отколкото бяха очаквали.

— Не мислех, че ще дойдеш да ме посрещнеш — каза Боби. — Не е типично за шефа да ти отпусне толкова много свободно време в работен ден.

— Шефът? — обърка се Дилън, тъй като така наричаха Ханк. — Татко ли имаш предвид?

— Разбира се — отговори Боби. — Кой друг? След като Ханк вече го няма, сега Уайът ръководи ранчото, нали?

— Хайде, човече — погледна го Дилън с обич. — Татко винаги е ръководил ранчото. Но това не го прави шеф. Сега ти си шефът.

Боби се намръщи и се вторачи в ботушите си.

— Не го казвай.

— Защо не? — учуди се Дилън. — Това е истината.

— Може и да е истина — въздъхна Боби. — Но звучи прекалено странно. Не съм готов, Дил — призна той. — Не знаеш какво е.

Подобна уязвимост бе нещо рядко за Боби. Дилън не знаеше как да отговори, затова просто го заслуша безмълвно.

— Цял живот се опитвах да го накарам да се гордее с мен. И винаги се провалях. Сега е мъртъв, а аз дори не бях тук. Не можах дори това да свърша като хората.

— Я стига — запротестира Дилън. — Не е вярно. Не можеше да знаеш…

Боби махна с ръка и го прекъсна.

— Може и така да е. Но не това е най-лошото. Знаеш ли кое е най-лошото?

Дилън поклати отрицателно глава.

— Единственото, за което мисля, откак се случи това, единствената ми шибана мисъл е как, по дяволите, ще стана шеф? Имам предвид, адски безсърдечно, нали? Ханк е мъртъв, а аз се тревожа за себе си. Притеснявам се, че няма да мога да заема мястото му.

— Какво имаш предвид?

— Знаеш какво имам предвид — стрелна го с поглед Боби. — Никога няма да бъда каубой като него и всеки го знае.

Дилън изпита силно съчувствие към приятеля си. Той самият си имаше проблеми във връзка с очакванията на баща си. А колко ли по-трудно бе за Боби, син на истинска каубойска легенда?

— Слушай — каза той твърдо, когато излязоха под жаркото слънце, — забрави за заемането на мястото на Ханк. Ти винаги си бил самостоятелен човек, нали?

— Предполагам, че да — кимна Боби.

— Е? Заеми собственото си място тогава.

Боби му се усмихна мрачно. Само да беше толкова лесно.

Знаеше как гледа на него Дилън, а и всички останали: той бе упоритият син на Ханк, хлапето, което нарушаваше правилата и винаги правеше каквото си иска. Но сега баща му бе мъртъв и нямаше срещу кого да се възпротивява. И къде го оставяше това?

За първи път в живота си Боби бе изправен пред истинска отговорност. Хайуд вече му принадлежеше. Всички работници в ранчото щяха да разчитат на него. Беше време да погребе бунтовното егоистично хлапе, което бе навремето, и да порасне. Честно казано, мисълта направо му изкарваше акъла от страх.

— Повярвай ми — продължи Дилън, — ще станеш чудесен бос. Чакаше го цял живот, нали?

Да, помисли си Боби. Така си беше. Но защо тогава изпитваше толкова силен страх?

— Благодаря ти, човече — каза той.

Стигнаха до паркинга и Боби загледа как Дилън безцеремонно метна куфара му в каросерията на пикапа, сякаш изобщо не тежеше. За хиляден път благодари на бога за Дилън Макдоналд.

Каквото и да очакваше и него, и Хайуд в бъдеще, важното бе, че Дилън щеше да е до него.