Дуел

6.

Седмиците след злополучния дебютантски бал бяха ад за Мили.

Сесил, който обикновено стоеше настрана от честите спорове между жена си и дъщеря си, сега подкрепи Линда решително, след като чу какво се бе случило в Лондон.

— Ужасно е да постъпиш така след всичките усилия на майка си — скара се той на Мили на сутринта след бала. — Ужасно.

— Е, нямаше да се случи, ако не ме бяхте принудили да се правя на тъпа дебютантка — отвърна тя рязко, защото знаеше, че не е права. — Ако аз бях яздила в Епсъм вместо господин Смотан…

— Смени плочата, момиче. Всички получаваме главоболие от теб — обади се Джаспър иззад вестника си.

Беше прекарал нощта при Рейчъл и се бе появил в осем сутринта с вида на котка, похапнала сметана. А после задрънка въодушевено за новата си приятелка, твърдо решен да натрие носа на сестра си.

— Не си се качвала на кон от две години. Не мислиш ли, че щеше да се провалиш в Епсъм? — усмихна се мазно и безсрамно повтори израза, с който Доминик го бе скастрил вчера: — Става дума за Епсъм, за Бога, а не за детския ездачески клуб.

Макар все още кисел заради провала си и публичните обиди, отправени му от треньора на Маркъс, успешното съблазняване на Рейчъл го бе въодушевило до такава степен, че нищо не можеше да развали настроението му. След първия път в ремаркето вчера го бяха направили още два пъти по молба на Рейчъл. Веднъж на задната седалка на джипа му на път към къщи, после в нейната спалня в Митлингсфърд, величествената къща на семейство Дилейни, която се намираше през няколко села от Нюуелс.

Макар да бе само на осемнадесет години, с една година по-голяма от Мили, Рейчъл бе невероятна в леглото, почти нимфоманка. Голото й тяло се оказа по-съблазнително, отколкото Джаспър си бе представял — гърдите й можеха да накарат Памела Андерсън да позеленее от завист. Но не беше само това. Тя знаеше какво точно да направи с гъвкавото си тяло, извивайки го сръчно във всяка възможна поза, за да достави удоволствие и на себе си, и на Джаспър.

Той отпи от кафето си и си припомни великолепните огромни гърди, които се люлееха пред лицето му, твърдите розови зърна, галещи устните му, и скоро му се наложи да потисне поредната си ерекция. Бе спал с много жени — почитателките на жокеите бяха безчет, но Рейчъл Дилейни несъмнено бе най-страхотната в леглото. А сега щеше да му е подръка винаги, когато си пожелаеше.

Не беше ли фантастично?

На всичкото отгоре, когато се прибра у дома, завари баща си да се кара на Мили задето се бе изложила на дебютантския бал. Браво, браво. Златното момиченце на татко най-после се бе прецакало.

Прекрасна мисъл.

Джаспър мразеше сестра си, защото отказваше да го приеме сериозно като жокей и вечно му се подиграваше пред хората. Кошмарно суетен и надут, той не притежаваше способността да се надсмива над себе си и приемаше детинските закачки на Мили като зловещи обиди над достойнството му. Особено се дразнеше, когато сестра му го критикуваше пред момичета, които се опитваше да впечатли. Никога нямаше да забрави, нито прости за онзи път, когато Мили бе казала на Бека Дейвис, красавица, която почти бе свалил миналата Коледа, че прякорът му в юношеския клуб бил Пръдльо. Пълен кошмар! Дори сега, когато се сетеше за случая, Джаспър се изчервяваше зверски — нещо, което мразеше, тъй като разваляше идеалния му вид.

Баща му рядко пропускаше да му напомни колко чудесна е малката му сестричка. Вечно му повтаряше как „Мили направи това“, „Мили ми помогна с онова“ и „Защо не приличаш повече на Мили?“ Но тази сутрин Джаспър се чувстваше като завърналия се блуден син. Печаха телето в негова чест. И то ухаеше великолепно.

Линда бе категорична, че през следващия месец сестра му няма право да се доближи до кон, което означаваше, че най-после щеше да му се разкара от главата на пистата. А още по-хубаво бе, че Сесил възнамеряваше да я прати на курс по готварство и аранжиране на цветя в Кеймбридж по време на месечното й наказание. За мъжкараната, цял месец, прекаран в женска компания и подобни занимания, щеше да е истинско мъчение.

Наистина великолепно наказание.

Мили пренебрегна репликата за ездата й и се обърна към баща си.

— Не можеш ли да ме накажеш по някакъв друг начин? — запита тя с умоляващ тон. — Татко, лудост е да ми забраниш да влизам в конюшните, знаеш го. Юни е един от най-натоварените ни месеци. Кой ще помага на Пабло и Нанси, ако не съм наоколо? Джаспър ли?

Сесил въздъхна. Вече беше установил, че Джаспър не можеше да замести Мили, но не искаше да го признае. Дъщеря му бе отишла прекалено надалеч този път. Трябваше да изтърпи наказанието си.

— Ще се справим — твърдо заяви той.

— Разбира се, че ще се справим — намеси се Джаспър, настръхнал при мисълта, че в конюшните ще му се зарадват не повече, отколкото на психиатър на симпозиум на лудите. — Не си незаменима, ще знаеш.

— Честно, Мили — обади се Линда разгневено, — изненадана съм, че имаш наглостта да молиш баща си за нещо след злощастното ти излагане в Лондон.

Бледа и изморена след безсънната нощ, издокарана в розов пеньоар с рюшове, Линда бе влязла точно навреме, за да чуе как Мили се опитва да умилостиви баща си за пореден път. Е, нямаше да стане. Не и сега.

— Да, скъпа ми сестричке — доволно се ухили Джаспър. — Трябва да уважаваш мама повече.

Младото момиче се отпусна на стола и изгледа брат злобно, но си замълча. Знаеше, че не е разумно да продължи да спори. Очевидно молбите нямаше да променят решението на родителите й.

Мисълта, че трябва да прекара цял месец далеч от конете, беше по-кошмарна от възможността Джаспър и Рейчъл да имат връзка, а това говореше много. Но какво можеше да направи? Този път наистина бе изгорила мостовете зад себе си. Щеше да й се наложи да преглътне наказанието си.

Две седмици след потискащата закуска Мили се наслаждаваше на неделната си почивка — първата откакто бе започнала да става в седем, за да хване автобуса до Кеймбридж в осем и петнадесет и да потегли към зловещия курс на Мадлин Хауърд, когато я събуди страхотен трясък откъм двора.

Тя скочи от леглото и видя Рейдър, един от най-новите жребци на баща й, да се блъска диво в оградата на ремаркето си с разтреперани крака, докато Сесил и Нанси се мъчеха да го успокоят.

— Мили, слез долу! — извика Сесил, когато забеляза сънената си дъщеря до прозореца. — Имаме нужда от помощ.

Момичето нахлузи чифт маратонки и изфуча на двора по пижама.

— Застани тук, където съм аз — изохка Нанси.

Рядката й руса коса бе залепнала за челото и бузите й от пот. Макар и силна жена, ветеринарката бе едва метър и шестдесет и не й бе лесно да удържи животно като Рейдър.

— Натисни го отстрани с рамо — каза тя. — Колкото се може по-силно. Аз ще изтичам да донеса инжекциите му.

Мили се подчини безмълвно и натисна уплашения жребец с всички сили. Видя как баща й се мръщи от усилие до задницата на коня и се опита да му помогне, като поеме част от тежестта на животното.

— Правил ли го е и преди? — попита тя.

— Два пъти — едва отговори Сесил.

Лицето му беше яркочервено, потеше се като гладиатор на обляна от слънцето арена. Баща й винаги бе имал няколко излишни килограма, но сега Мили забеляза, че не изглеждаше особено добре.

— Нанси му направи всички възможни проби. Като изключим леко повишената температура, не можем да намерим нищо физически нередно. Странно е, но се случва само когато види ремаркето. Сякаш му действа на психиката.

— Може да се страхува. Лош спомен от по-млади години.

— Може и така да е — изсумтя Сесил. — Но освен да го заведа на конски психиатър, не знам какво, по дяволите, да направя по въпроса.

Конят продължи да трепери неконтролируемо, ококорил широко очи от ужас. След известно време, което им се стори цяла вечност, Нанси се върна тичешком с кожената си чанта в ръка и извади дълга сребърна спринцовка. Напълни я с безцветна течност и я изпразни във врата на жребеца. След няколко секунди треперенето намаля и постепенно спря. Баща и дъщеря отстъпиха предпазливо назад. Рейдър все още се олюляваше леко, но поне можеше да стои без чужда помощ.

— Добре, върни го в обора — кимна Сесил на Нанси. — Очевидно не е готов да пътува, нали?

Ветеринарката поклати глава и отведе замаяния жребец. Шефът й и дъщеря му останаха облегнати на ремаркето.

— Благодаря — усмихна се Сесил.

Двамата почти не си бяха проговаряли след злощастния дебютантски бал и сега Сесил бе не по-малко щастлив от нея да разчупи леда.

— Не знам какво става с Дейви и Пабло. Нито пък с брат ти. Той трябваше да ми помага тук тази сутрин. Добре че ти беше наоколо. Господ знае какво щяхме да правим, ако те нямаше.

— Къде ще го водиш? — попита Мили.

— Във ферма „Сидърбрук“ — отговори Сесил.

„Сидърбрук“ беше от конкурентите им на около тридесет километра от Нюуелс.

— Ан Вос-Мензис възнамерява да го купи — обясни той, после поклати глава разочаровано. — Всъщност би трябвало да кажа, че възнамеряваше да го купи. Ще се наложи да й обясня какво се случи и да се извиня, че няма да отидем. Хайде, ела — каза, като я прегърна и я поведе към къщата.

Независимо от всичките им разправии заради ездата на Мили, Сесил обожаваше дъщеря си и през изминалите две седмици бе нещастен като нея, когато я виждаше как се отправя към Кеймбридж всяка сутрин.

— Първо да звъннем на дъртия дракон, а после ще ти направя закуска.

Кухнята на Локуд Гроувс бе отчасти място за семейни сбирки и отчасти офис. Купчини с документи, свързани с конете, отрупваха старата дъбова маса. Пожълтели екземпляри от „Рейсинг Поуст“ лежаха на пейката пред прозореца и по малкото празно пространство по бюфетите, което не бе покрито с готварските книги на Линда или буркани с екзотични подправки. Тя беше страхотна готвачка — друго женско умение, което дъщеря й не бе успяла да наследи. Сесил бе допускан до любимата кобалтовосиня печка на Линда само когато приготвяше една от прочутите си неделни закуски.

Момичето го загледа как, притиснал стария телефон до ухото си, се захвана да разбива яйцата в купата, докато се опитваше да успокои проклетата Ан Вос-Мензис. Усмихна се, припомняйки си съдбовната неделна утрин, когато баба Мелън, претенциозната и надута майка на Линда, бе взела буркан с нещо, което смяташе за белтъци, и го бе изсипала в купата за разбъркване, миг преди ужасеният Сесил да влезе в кухнята и да й съобщи, че току-що е съсипала сперма на стойност двадесет хиляди лири от един от най-добрите му жребци. Това бе последният път, когато баба Мелън приготви закуска в Нюуелс и посмя да погледне чиния с бъркани яйца.

— Глупав дърт прилеп — изсумтя Сесил, след като затвори телефона, и изсипа яйцата в тиган с разтопено масло.

Проклетата госпожа Вос-Мензис не бе приятна и в най-добрите си моменти, а сега бе побесняла заради проблема с Рейдър.

— Наруга ме страхотно — добави Сесил. — Не съм виновен, че конят не иска да пътува.

— Разочарован ли си? — попита Мили, като отряза две дебели филии пълнозърнест хляб и отвори бюфета, за да извади чинии.

— Не — ухили се баща й. — Бездруго не ми се искаше да го продавам. Първите му отрочета не бяха фантастични, но си мисля, че с подходящата кобила…

Мили обичаше начина, по който баща й обвиняваше кобилите, ако потомците на някой от жребците му се окажеха разочарование.

— Както и да е, скъпа, как са нещата при теб? — той сипа димящите яйца в две чинии и ги поръси с черен пипер, преди да ги остави на масата триумфално и да се настани до дъщеря си. — Как върви при Мадлин Хауърд?

Момичето завъртя очи.

— Ужасно — отговори с пълна уста. — Не можеш ли да направиш нещо по въпроса? Да помолиш мама да отстъпи малко? Наистина е кошмарно, татко. Класовете по аранжиране на цветя са достатъчни да те накарат да загубиш желанието си за живот.

Сесил сви рамене и се нахвърли върху закуската си.

— Сама си си виновна.

— Знам — съгласи се Мили. — Но чак пък аранжиране на цветя? Достатъчно лошо е, че не ми позволяваш да яздя, но да ме караш да аранжирам проклети петунии във вази и да подреждам маси? Не сме в деветнадесети век. Кралица Виктория вече не е на трона.

Сесил се засмя на негодуванието й и циничния тон, типичен за всички тийнейджъри в наши дни, резултат от постоянната телевизионна диета с американски комедии и австралийски сапунени опери. От време на време Мили го подлудяваше, особено когато ставаше дума за ездата й, но не можеше да не се възхити на упоритостта й. Самият той не се предаваше лесно, но пък дъщеря му изобщо отказваше да се предаде.

Освен това обожаваше бързината, с която Мили даваше отговор на абсолютно всичко.

— Наистина разстрои майка си — настоя той. — Балът означаваше страшно много за нея. И го направи заради теб.

— Знам — кимна Мили. — Разбирам, че мама е ядосана. Но този курс е средновековно мъчение. И от петнадесет дни не съм се доближавала до кон.

Тя наблегна на думата „дни“ по начина, по който затворник би произнесъл „години“. Все пак може би наказанието й бе достатъчно. Седнала срещу него с рошавата си коса и издокарана във вехтата пижама на сини райета, Мили изглеждаше като дванадесетгодишно хлапе. Сесил усети как решителността му се изпарява.

Помисли си за момент за Джаспър. Ех, само ако синът му се проявяваше и наполовина толкова добре, колкото Мили в конюшните. Момчето беше почти на двадесет и пет, но все още се държеше така, сякаш светът му бе длъжен. Тази сутрин трябваше да е в двора в осем часа, за да помогне да приготвят Рейдър за пътуването. Но вместо това бе изчезнал на купон с дъщерята на Дилейни и оттогава не се бе появявал у дома. И очевидно не бе спал в леглото си.

— Слушай — каза той на дъщеря си, която все още го гледаше с умолителен поглед. — Не обещавам нищо, но ще поговоря с майка ти за курса при Мадлин Хауърд. Истината е, че Джаспър ще се състезава често до октомври и мога да използвам помощта ти.

Лицето на Мили засия.

— Само временно — добави Сесил бързо.

— Разбира се — кимна тя енергично. — Разбира се.

Ако баща й бе на нейна страна, майка й постепенно щеше да се примири.

— Майкъл Дилейни ще докара някакъв специалист треньор от Калифорния, за да поработи върху новите жребчета, които купи през април — продължи Сесил. — Помниш ли ги?

Мили кимна. Никога не забравяше кон.

— Очевидно лейди Дилейни отказала категорично да настани треньора в дома си. Някакво тъпо извинение, че майстори ремонтирали къщата, или нещо такова. Както и да е, аз предложих да го настаним тук. Това е чудесно, но означава, че ще трябва да се правя на любезен домакин, ето защо определено ще имам нужда от помощ в двора.

— Аха — повдигна вежди Мили. — Специалист треньор, а? Виктор няма да е много щастлив.

Виктор Рийд беше треньорът на Майкъл Дилейни и прекарваше четири дни седмично с конете му в Нюуелс.

— Най-вероятно — усмихна се Сесил, който никога не бе харесвал надутия Рийд. — Няма да е доволен. Всъщност и аз не съм. Имам си достатъчно работа и без да ми се налага да се правя на детегледачка на някакъв проклет янки. Но няма как. Затова пък мога да те използвам, стига майка ти да се съгласи и…

— Уха! Ура! — изкрещя Мили, скочи и се хвърли на врата на баща си.

— Казах ти, нищо не обещавам — каза Сесил, като се опита да си придаде строг вид, но се провали.

— Знам — сладко отвърна Мили с нежното гласче на дете, което знае, че е спечелило битката. — Важното е да поговориш с мама. Това е всичко, за което те моля.

Боби клекна, за да огледа глезена на кобилата отблизо.

— Не е добре — поклати глава той.

Намираше се във Флорида, в имението в Палм Бийч на милиардера от хартиената промишленост Ранди Кравиц, собственик на състезателни коне. Ранди го бе наел да поработи с красивата млада кобила, чийто крак сега почиваше в ръката на Боби. Ако знаеше колко зле бе наранено животното, никога нямаше да дойде тук.

До него в конюшнята стояха конярят на кобилата, разтреперан от нерви, и Шон О’Фланегън. Прочут купонджия, ирландецът бе няколко години по-възрастен от Боби. Същевременно бе един от най-уважаваните ветеринари на Западното крайбрежие и един от малкото истински приятели на Боби в състезателните кръгове.

— Отстъпи назад, моля те — помоли той Боби. — Позволи ми да я погледна още веднъж.

Разхождайки се из безукорно чистата, охладена с климатик конюшня, Шон прегледа раната на коня от всеки възможен ъгъл.

— Казвам ти, бодлива тел — настоя той за трети път. — Изобщо не се съмнявам.

Също като Боби, Шон имаше репутация на арогантен тип, но притежаваше такъв неустоим чар, че хората бяха склонни да му простят по-лесно, отколкото на приятеля му.

— Глупости — изтърси разяреният коняр. — Можеш да си настояваш колкото щеш, но това не го прави истина. Не съм изпускал кобилата от поглед през последните три дни. При това в „Манли Фолс“ няма бодлива тел. Това не ти е някаква смотана колиба в област Килдеър, приятел.

Докато двамата мъже се гледаха с мрачна враждебност, Боби пристъпи напред и предпазливо опипа раната. Кобилата се стресна леко, но разбираше, че й помагат, затова се въздържа и не го срита.

— Каквато и да е причината, раната е дълбока — каза той тихо. — Мисля, че не трябва да поема никаква тежест на този крак поне през следващите три седмици. Ти как мислиш, Шон?

Ирландецът се намръщи. Въпросът бе сериозен.

Беше дошъл тук, за да направи услуга на Боби. Намираше се в града заедно с шефа си, Джими Прайс, един от малкото собственици, по-богати дори от Кравиц. Ако Джими разбереше, че Шон е дошъл да помогне на съперника му, щеше да го уволни за миг. Ранди му бе обещал да си мълчи за днешното посещение и му бе платил цяло състояние за мнението му, което бе поуспокоило нервите на ветеринаря. Но все пак въпросът бе труден.

От една страна, раната бе наистина дълбока. Но от друга, Кравиц очевидно искаше животното да се състезава в предстоящото надбягване в Кентъки Оукс. Беше докарал Боби специално, за да подготви кобилата. Ако Шон я изключеше сега, щеше да прати по дяволите стотици хиляди долари от инвестицията на Кравиц.

— Не знам — отвърна той, като поклати глава. — Ако й сложим лапа и я оставим да си почива тази седмица, а после й направим физиотерапия, може и да успее да се състезава.

— Разбира се, че ще успее — рязко се намеси конярят. — Става дума за дребна драскотина, за Бога. Я ме оставете на мира.

Боби се изправи и сви рамене. Нямаше начин кобилата да участва в надбягването. Но в крайна сметка това не бе негов проблем, нито пък отговорност. Съжаляваше коняря, който вероятно щеше да бъде уволнен въпреки твърденията му, че е невинен и се е грижил добре за животното. Но не можеше да направи нищо.

— Ти решаваш — обърна се към Шон, като взе шапката си и я сложи на русата си глава. — Но аз няма да я тренирам. Ще уведомя Кравиц довечера.

Боби излезе в двора, като остави Шон и коняря да се разправят насаме. Разкърши врата си, който изпука силно. Беше адски разочарован. От седмици очакваше с нетърпение да започне да тренира кобилата. Жребците, с които бе работил в Дубай през последните две седмици, не бяха нищо особено, макар собствениците да му бяха платили щедро за усилията.

Огледа се наоколо и се зачуди колко ли бе похарчил Кравиц за това място през последните десетина години. Двадесет милиона? Тридесет? „Манли Фолс“, кръстена на любимия къмпинг в Монтана, където Кравиц прекарвал лятото като дете, беше от фермите, за които по-скромните собственици само можеха да си мечтаят. Не притежаваше нищо от естествената красота на ранчо като Хайуд. Мястото бе проектирано да функционира колкото се може по-добре, с конюшни и обори с климатици, дълги отсечки за галопиране, заслонени от кошмарното слънце във Флорида с грижливо посадени редици палми. Дългите бели сгради с вид на болници приличаха на Боби повече на фабрики, отколкото на коневъдна ферма. Но все пак имението бе впечатляващо.

И каквото и да правеха в „Манли Фолс“, очевидно вършеше работа. Кравиц имаше двама победители в дербито в Кентъки, както и в Дюхърст, Ага Хан и Европа. Беше притежател на коне, с когото трябваше да се съобразяваш. Поканата да работиш с един от конете му бе привилегия и Боби го знаеше.

— Ще й дам още един ден — каза Шон, като се присъедини към него.

— Загуба на време — отвърна Боби. — Няма да се възстанови за състезанието и ти го знаеш. Болката й е ужасна.

— Не е толкова измъчена, колкото ще бъда аз, ако Джими разбере, че съм идвал тук днес — ухили се Шон, като прокара пръст по врата си и започна да издава гърлените звуци на човек, давещ се в собствената си кръв.

Боби се засмя. Познаваше Шон от години и винаги се бяха разбирали чудесно, макар че ирландецът бе по-дебелоглав и от него, когато ставаше дума за коне. Бе на мнение, че състезателният кон е инвестиция, а не любимо животно. Работата му беше да лекува конете и да ги изпрати на пистата, а не да ги глези.

Боби го наричаше „безсърдечно копеле“. Шон пък му отвръщаше със „сантиментален глупак“. Но се уважаваха взаимно и приятелството им не бе за пренебрегване.

— Както и да е, стига толкова за работата — смени темата ирландецът. — Все още възнамеряваш да останеш тук за купона довечера, нали?

Един от най-големите меценати на поло мачове в Палм Бийч правеше страхотен купон вечерта и всички от „Манли Фолс“ бяха поканени. Повечето служители бяха полудели от вълнение. Шон, който току-що бе пристигнал в града, не бе поканен, но възнамеряваше да придружи Боби. Момичетата в Палм Бийч бяха великолепни и той никога не би пропуснал веселбата.

— Разбира се — отговори Боби провлечено.

Откак баща му почина, бе потиснат и тъжен заради проблемите в Хайуд и бе крайно време да си позволи малко забавление.

— Ако ме помолиш мило — добави той ухилено, — може дори да ти оставя едно-две момичета.

— Ха! — изсмя се Шон. — Сякаш имаш шанс срещу ЛМО.

— ЛМО? — озадачи се Боби.

— Любовна машина О’Фланегън — отговори Шон, като повдигна вежди в стил Джеймс Бонд.

Боби избухна в смях.

„Любовна машина“ може да звучеше пресилено, но с черната си къдрава коса, дълбоки сиви очи и съблазнителен ирландски акцент, Шон винаги бе привличал жените. Макар само метър и седемдесет и пет, той компенсираше ръста си със самочувствие, а репутацията му на животно в леглото се носеше из цяла Калифорния.

— Осъзнаваш, че си правиш илюзии, нали? — ухили се Боби.

Прекосиха двора и стигнаха до взетото под наем яркочервено БМВ. Шон метна ветеринарската си чанта на седалката и се настани зад волана.

— Ще видим — смигна той. — Залагам сто кинта, че парашутът ми ще се отвори преди твоя.

— О, моля те! — засмя се Боби. — Приемам залога. Просто бъди тук преди седем — надвика той шума от двигателя. — Иначе ще тръгна без теб.

До седем часа, когато потеглиха към купона, по-раншният ентусиазъм на Боби се бе изпарил.

Кравиц не остана доволен, когато му съобщи, че не може да тренира кобилата му и ще си тръгне на следващата сутрин. Неприятният им разговор бе развалил настроението му и макар идеята за момичетата все още да го привличаше, след кратката си дрямка следобед се бе събудил необичайно изморен и потиснат.

Дали стресът, на който бе подложен след смъртта на Ханк, най-после го бе надвил? Каквато и да бе причината, мисълта да си бъбри със сбирщина флоридски запалянковци на поло внезапно му се стори по-страшна от ослепяване.

— Развесели се, за Бога — подкани Шон, като взе поредния завой с шеметна скорост. — Отиваме на купон, а не на погребение.

— Съжалявам — извини се Боби. — Май съм доста разсеян.

— Мечтаеш си за състезателните коне в Хайуд, нали? — пробва да отгатне Шон. — Е, човек никога не знае. Може пък тази вечер да се запознаеш с подходящия инвеститор.

— Съмнявам се — махна с ръка Боби. — Повечето типове, които си падат по поло, не могат да отличат състезателен кон от хамбургер.

Ирландецът се засмя.

— Е, това е вярно — призна той. — Но жените тук са тъпкани с мангизи. Хвани си богата съпруга в Палм Бийч, приятелю, и ще можеш да си купиш колкото коне си искаш. И ще ги откараш до Калифорния с частен самолет!

— Страхотна идея — ухили се Боби.

— Е, ако не стане — добави Шон философски, — можеш поне да изчукаш нещо и да се позабавляваш, нали? В тази ситуация няма губещи.

— Не знам — изсумтя Боби мрачно. — Наистина не съм в настроение.

— Не си в настроение! — извика Шон възмутено. — Какво ти става? О, Господи, не си гей, нали?

— Не — отвърна Боби с негодувание. — Не съм гей. Благодаря ти, че попита. Мили Боже! И то само защото понякога имам импулс, който не излиза от панталона ми.

— Но това не е естествено, нали? — попита Шон сериозно. — Спал ли си с някое момиче откак пристигна тук? Поне едно?

— Шон, тук съм само от два дни.

— Точно така! — триумфално извика ирландецът, сякаш Боби тъкмо бе подкрепил подозренията му. — Престани да хленчиш като бабичка! Купонът ще е забавен. Спомняш ли си забавленията?

Едва, помисли си Боби.

Двадесет минути по-късно, когато влязоха в къщата, всички женски глави се завъртяха към тях. И двамата, издокарани в официални черни блейзъри и загорели от слънцето, изглеждаха по-впечатляващо от хубавите аржентински играчи на поло, които обикновено привличаха вниманието на жените по светските събирания в Палм Бийч. Освен това имаха предимството на свежа кръв, макар че доста от момичетата познаваха Шон.

Агресивна блондинка, чиито огромни гърди бяха стегнати в черния корсаж на рокля от „Гучи“, се нахвърли върху ирландеца в мига, когато влязоха.

— Ти, копеле!

— Дейна — спокойно отвърна Шон. — Радвам се да те видя. Познаваш ли приятеля ми Боби?

— Защо повече не ми се обади? — нацупи се тя. — Чаках две седмици и не чух и звук от теб.

Говореше ядосано, но Боби забеляза леката усмивка в ъгълчетата на устата й. След няколко секунди Дейна вече бе прегърнала Шон през кръста и бе започнала да флиртува. Май „любовна машина“ не бе далеч от истината все пак.

— Обадих ти се, скъпа — възрази Шон неубедително. — Не получи ли съобщенията ми? Както и да е, не се ядосвай. Запознай се с Боби. Той е каубой.

— Каубой, а? — завъртя се блондинката към Боби и го заоглежда безцеремонно като купувач, който си избира нов кон. — Интересно — промърмори. — Е, какво те води в Палм Бийч, каубой? Да не си се загубил?

— Не — отговори Боби, без да се усмихне.

Флиртовете го отегчаваха — не виждаше смисъла в тях. А и бездруго нямаше желание да чука Дейна. Не се вълнуваше от гигантски гърди, а останалата част от нея не бе нищо особено.

— Работя — добави той.

— Хм. Дружелюбен — отбеляза Дейна саркастично. — Но ти — завъртя се тя отново към ирландеца — ела при мен по-късно. Може да си записал номера ми погрешно. А ако ме помолиш мило, ще ти го дам отново.

Боби я загледа как се отърка в издутината в панталона на Шон, преди да се върне при приятелките си, друсайки задник под стегнатата рокля.

— Е — ухили се приятелят му, след като русокосата се отдалечи, — дължиш ми сто кинта. Тази тук е сигурна работа.

Боби не възрази.

— Защо се държа толкова грубо с нея? Басът не е интересен, ако не положиш никакви усилия.

— Не е мой тип — отговори Боби простичко, като се протегна, за да вземе чаша шампанско от минаващия келнер. — А и тя си пада по теб.

— Само защото ти я пренебрегна — отсъди Шон. — Какво трябваше да направи горкото момиче? Да те съблече и да те върже за леглото?

Образът на Шантал Бремо с дългата й тъмна коса, разпиляна по съвършените й гърди, внезапно се появи пред Боби. Беше притесняващо възбуждащ.

— Не — усмихна се той на спомена си. — Не си падам по агресивни жени. Поне не обикновено.

— Е, ти си решаваш — сви рамене ирландецът. — Значи за мен ще има повече.

След тези думи той се вля енергично в тълпата в търсене на сексапилна мадама.

Боби се огледа наоколо и се опита да прецени останалите гости. Интересна смесица. Нископлатени коняри от испански произход и милиардери, запалени по поло, се мотаеха край луксозния марокански басейн и си опитваха късмета с многобройните разголени жени, повечето от които бяха съпруги или приятелки на членовете на клуба. Няколко от жените изглеждаха самотни и търсещи мъжка компания. Карло Уолджър, зашеметяващият герой на аржентинското поло, си бъбреше оживено с красивата двадесет и две годишна съпруга на шефа си, Бранди, макар че, ако се съдеше по погледа му, гърдите й участваха в разговора вместо нея. Боби забеляза и неколцина известни жокеи, които явно бяха дошли да се съревновават с тълпата състезатели по поло. Изгряващата звезда Конър Харгрийвс стоеше облегнат на бара. Изглеждаше още по-загорял от обикновено след последното си триумфално посещение в Дубай, където бе яздил за шейх Мохамед.

До него беше Барти Луелин, треньор в една от най-големите коневъдни ферми в Кентъки, с чиито коне Боби бе работил миналото лято. Барти беше от малкото треньори, достатъчни уверени в собствения си талант, за да се зарадват на помощта на Боби и двамата се разбираха чудесно.

— Хей, я виж кой е тук! — извика Барти, когато го забеляза да си проправя път към него. — Боби Камерън. По дяволите, как си, хлапе? И какво те води в тая греховна бърлога?

Барти тъкмо беше прехвърлил шестдесетте, висок, жилав тип с късо подстригана посивяла коса и склонност към елегантно скроени ленени костюми. Никога не се беше женил и го смятаха за гей, макар че никой не си спомняше да е имал романтична връзка с мъж или жена. Както при много хора от тази професия, целият живот на Барти се въртеше около конете. Бе споменавал пред Боби, че ги чувства като собствени деца. А след като го видя в действие на тренировъчната площадка, Боби му повярва.

— Добре съм — отговори младежът. — Пристигнах преди два дни на работа тук.

— Така ли?

— Една от кобилите на Кравиц — обясни Боби, като сниши глас. — Но между нас казано, тя не става за надбягване в момента. Утре сутрин се връщам у дома. Няма смисъл да се мотая тук.

— Значи е сигурно, а? — намеси се със зловещ глас дебел мъж с кошмарна червена коса, причесана над челото като на Доналд Тръмп, и незапалена пура, стисната между зъбите в стил Ал Капоне. — Чух слух, че конят е смотан. Но е хубаво да получа и потвърждение.

— Здрасти, Джими — поздрави го Барти. — Боби, представям ти господин Джими Прайс. Джими, запознай се с Боби Камерън, мой приятел.

Боби неохотно протегна ръка. Знаеше кой е Прайс, макар никога да не се бяха срещали. Освен че бе началник на Шон, човекът бе легенда в калифорнийските състезателни кръгове. Вестникарски могол с добре документирана безмилостна жилка — беше зарязал първата си съпруга без цент след развода и впоследствие я бе докарал до самоубийство — той имаше златното докосване на Мидас, когато ставаше дума за купуване на коне. Необичайно за собственик, Джими не се ограничаваше само с чистокръвни коне, а успешно се бе включил и в покупките на каубойски състезателни коне, както и такива за поло. Жокеите го ухажваха безсрамно с надеждата да бъдат спонсорирани от човека, който бе подпомогнал много състезателни кариери, включително и тази на Конър Харгрийвс. С огромното си състояние, великолепни коне и безспорни позиции в пресата, помощта на Джими Прайс можеше да изпрати избраното от него протеже в медийната стратосфера.

Но независимо от всичко това Боби не му бе почитател. Той самият може и да бе женкар, но никога не би наранил някого по начина, по който Джими бе постъпил с бившата си съпруга. Мръсникът очевидно вярваше, че ако имаш достатъчно пари, можеш да нарушаваш правилата, които се отнасяха за останалите обикновени простосмъртни. Почтеността и лоялността също бяха сред тези правила. Някъде по пътя към успеха Джими бе опериран от съчувствие и съжаление, а Боби нямаше време за такива хора.

— Винаги ли подслушвате разговорите на хората, господин Прайс? — попита младежът с леден тон.

Дори Джими да се обиди от резкостта му, не го показа.

— Разбира се — сви рамене той. — Ако са достатъчно интересни. Щом не искаш хората да те слушат, хлапе, дръж си устата затворена. Особено когато става дума за конете на шефа ти. Ако работеше за мен, щях да те уволня заради дрънкането ти.

Боби стисна устни отвратено, когато видя как Джими грабна парче пилешко с дебелите си като наденици пръсти и го натъпка в лакомата си уста. Дори начинът, по който дъвчеше, бе гнусен. Как ли го търпеше Шон?

— Кравиц не ми е шеф — възрази той заядливо. — Работя за себе си. А, повярвайте ми, господин Прайс, в ада ще настъпи студ и мраз, преди да се съглася да работя за вас.

Барти се засмя нервно. Винаги беше харесвал хлапето на Камерън, но понякога то можеше да е най-лошият си враг. Джими Прайс не беше от хората, които би си пожелал за врагове, особено ако живееш в Калифорния и имаш амбиции в състезателния бизнес.

— Съжалявам за баща ти — намеси се Барти, като бързо промени темата.

— Благодаря — кимна младежът.

При други обстоятелства би споделил с Барти неспособността си да тъжи истински за Ханк и проблемите, пред които бе изправен Хайуд. Под елегантната си и суха външност Барти беше мил и чувствителен човек и Боби чувстваше, че би го разбрал. Но проклет да бъде, ако покаже уязвимостта си пред Джими Прайс. Познаваше го само от двадесетина секунди, но всичките му предубеждения към него вече бяха потвърдени.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади една от новите визитни картички, които Тара му бе направила още докато беше във Франция, и я подаде на треньора Барти.

— Заминавам за Англия през следващите дни — каза. — Но ми се иска да поговорим, когато се върна. Ето номерата ми.

Възрастният мъж кимна и прибра картичката.

— До Коледа ще съм затрупан с работа в ранчото, затова не съм сигурен кога ще мога да дойда до Кентъки…

— Ранчото? — внезапно наостри уши Джими. — Коневъд ли си, синко?

— Боби е от старо каубойско семейство — обясни Барти. — Баща му, Бог да го прости, почина преди няколко седмици и момчето пое ранчото. Чувал съм, че е едно от най-красивите имения на Западното крайбрежие.

Боби кимна с благодарност за комплимента.

— Каубой? — изсмя се Джими презрително, запали пурата си и духна дима право в лицето на младежа. — Шегуваш се, нали? Стада говеда, обори и такива глупости? Още ли се прави?

Боби усети как ръцете му неволно се свиха в юмруци. За кого, по дяволите, се мислеше този задник?

— Да, господин Прайс, точно така — ледено отвърна той. — Защо? За смешно ли го намирате?

Едно бе те двамата с Дилън да се оплакват от фермерството и да си говорят, че в живота има и друго, освен отглеждането на стада. Но нагъл тип като Прайс да обижда каубойската култура бе съвсем друга работа.

Джими забеляза агресивността на Боби, но не се плашеше лесно. Дръпна силно от пурата и издиша дима през ноздрите, преди да отговори.

— Предполагам, че го намирам за отживелица. Тук в Палм Бийч не можеш да срещнеш много каубои, нали, Барти? Освен ако не броиш строителните предприемачи.

Отметна червенокосата си глава назад и се засмя, безсрамно впечатлен от собствената си духовитост. Тлъстите му бузи се затресоха като бузите на Джаба Хътянина.

— Ще ти се обадя — каза Бари, който разумно бе пристъпил между двамата мъже, преди да се стигне до удари. — Веднага щом се върнеш от Англия. Става ли?

— Да — кимна Боби, като отстъпи назад, но си позволи да хвърли последен презрителен поглед на Прайс, преди да си тръгне. — Непременно го направи.

След няколко минути Шон се появи до него изненадващо, като пиян ирландски дух, изскочил от лампата. На всяка от ръцете му бе увиснало по едно момиче. И двете приличаха на аржентинки. А това означаваше, че са тук с играчите на поло и следователно бяха недостъпни за всеки, който не искаше да бъде пребит от ревнивите им съпрузи.

— Каква беше тази разправия с Джими? — нервно попита Шон. — Не си се изпуснал, че съм идвал при Кравиц, нали?

— Не — раздразнено промърмори Боби. — Но едва не го халосах. Този тип е абсолютен кретен. Тръпки ме побиват от него. Как можеш да работиш за него?

— Ако беше видял конете му, нямаше да ми зададеш подобен въпрос — отговори вечно практичният Шон. — Бих работил и за Адолф Хитлер, ако имаше конюшните на Джими.

— Не говориш сериозно — усмихна се недоверчиво Боби.

— Страхувам се, че съм съвсем сериозен. Но достатъчно за моето проституиране. Трябва да се запознаеш с приятелките ми. Мария, Кончита — завъртя се той към двете красавици, — това е добрият ми приятел Боби Камерън.

Момичетата кимнаха и се усмихнаха. Очевидно и двете не говореха английски.

— Страхувам се, че страда от прекалено сериозни принципи — продължи Шон. — Работи само за добрите. Дори го диагностицираха като страшен моралист. Не е ли така, Боби?

Преди да успее да халоса Шон по ухото, Боби се озова в прегръдката на сексапилна аржентинка. Едно от момичетата, приело речта на Шон като намек да се представи на Боби, се хвърли върху него като лабрадор, който се радва на стопанина си.

— Приятно ми е да се запознаем — засмя се Боби.

Забеляза, че приятелката й е пъхнала ръка в панталона на Шон, без да обръща внимание на минаващите наоколо гости.

— Не си срамежлива, а? — добави той.

Позволи на момичето да го обсипе с целувки и почти забрави за неприятната си среща с Джими Прайс. Най-после започваше да се забавлява, когато някой го потупа по рамото.

— Съпрузи вляво от теб, четиридесет и пет градуса — изсъска Шон.

Боби се завъртя и видя двама аржентинци, яки като циментови блокове, които се приближаваха заплашително.

— Съжалявам, сладурче — каза той, като се освободи от момичето и се отправи към вратата. — Трябва да тръгвам.

Клекнали зад беемвето на Шон, задъхани от тичането, двамата изчакаха в сенките играчите на поло да се предадат и да се върнат в къщата.

— Мамка му, едва се отървахме! — изсмя се Боби, когато опасността премина. — По колко пържоли ядат тези типове? Онзи вляво приличаше на сумист.

— Жалка работа — въздъхна ирландецът. — Момичетата бяха красиви и готови на всичко. Можехме да си ги поделим.

Боби ококори очи в тъмнината.

— Чудесна мисъл — каза той, — но предпочитам да оставя груповите изпълнения за теб. Едно момиче на вечер ми е повече от достатъчно.

Шон поклати тъжно глава.

— Трябва да разшириш хоризонта си, Дороти3 — подхвърли той. — Вече не си в Канзас.

Боби се засмя и изтупа прахта от ръкавите си. Опита се да си представи какво ли биха си помислили баща му или Уайът, или някой от другите работници в ранчото за групов секс със съпругите на други мъже. Но всъщност никой дори не би се замислил по въпроса. Подобни неща просто не се случваха в долина Санта Инес.

— Да, предполагам, че не съм — кимна той. После помогна на приятеля си да се изправи и внезапно се почувства безкрайно изморен. — Съжалявам, че те разочаровам — рече с прозявка. — Но единственото легло, което искам в момента, е моето собствено.