Дуел

27.

Линда Локуд Гроувс показа членската си значка на разпоредителя и той й махна да насочи новия си лъскав рейндж роувър към местата за паркиране зад ложите.

Беше пристигнала в Йорк снощи, за да гледа как Джаспър се състезава в два и половина. Беше юли, но очевидно никой не си бе направил труда да го съобщи на времето. Мрачният сив дъжд най-после спря, но небето остана мрачно, земята — кална, и паркингът бе почти празен в резултат на това.

Сесил винаги бе харесвал такова време, припомни си Линда с тъга. Караше го да се чувства нежен и романтичен. Безброй пъти й бе разказвал носталгично за окъпаните от дъжда ливади и миризмата на мокри каменни стени, които помнеше от детството си.

Тя обаче никога не бе споделяла любовта му към дъжда. Но бе обичала съпруга си силно и ужасно й липсваше. А сега, след като толкова неща през последната година се объркаха, се нуждаеше от него повече от когато и да било преди. Мили направи онези ужасни снимки за „Плейбой“, Джаспър никога не се прибираше у дома и се държеше все по-странно. Дори Рейчъл, която отначало й оказваше подкрепа, я разочарова. Замина за Америка, без дори да й звънне по телефона, а после започна да дрънка гнусотии за Мили из пресата. Всичко това бе адски странно, особено като се имаше предвид, че все още бе приятелка на Джаспър.

Последният шок дойде преди две седмици. Един следобед Линда, отегчена от скука, отиде да се поразходи из града. Откак се премести в Нюмаркет, често й доскучаваше. Отначало бе развълнувана от перспективата да остави лудницата в Нюуелс зад гърба си и да заживее в градска къща. Вече нямаше да се притеснява за доставки на зърно, лай на кучета под прозореца й и ставане в ранна сутрин. Щеше да се наслаждава на истинско блаженство. Но истината бе, че след смъртта на Сесил и заминаването на двете й деца Линда се оказа самотна и тъжна.

Тя се заразхожда безцелно по главната улица и внезапно се закова на място. Огромна цветна снимка на Нюуелс бе залепена на витрината на агенцията за недвижими имоти. Малката кучка бе обявила фермата за продан, при това за невероятна сума. И то без дори да й звънне по телефона и да я предупреди! Ужасна история.

Линда разпита сина си за това, когато го видя миналия път, но и той не знаеше нищо по въпроса.

— Няма смисъл да ме разпитваш, мамо — нацупи се той, като сложи лилава копринена вратовръзка върху новата си светлосиня риза от „Томас Пинк“ и се опита да реши дали съчетанието му харесва. — Смятам се за късметлия, ако Рейчъл изобщо реши да ми звънне. Вече е прекалено самоуверена и властна, за да търси съветите ми, да не говорим за позволението ми.

Линда не разбираше нищо. Рейчъл бе толкова мила и изпълнена със съчувствие, когато Сесил почина. Не можеше да си представи какво се бе случило с нея, за да се държи така.

Е, не трябваше да се измъчва с тези мисли. Тя тръгна предпазливо по калната земя към клуба, залепи жизнерадостна усмивка на лицето си и се опита да не мисли за съсипаните си елегантни обувки, нито за това колко й липсваше Сесил. Днес бе денят на Джаспър. Това бе важното. Всички други жени в живота му го бяха разочаровали, но майка му винаги щеше да е до него.

В съблекалнята на жокеите Джаспър се увери, че никой не го гледа и надникна в плика. Нищо не го радваше така, както голяма купчина банкноти в ръката му, а този път Али се прояви много по-щедро от обикновено. Двадесет хиляди лири. Повече от когато и да било преди.

Джаспър определено се нуждаеше от тях. Все още дължеше пари за дяла си в яхтата, която бе наел с няколко приятели миналия месец в Сардиния, да не споменаваме и петте бона за доставчика му на кокаин.

В Сардиния се завихри страхотен купон. Въпреки оплакванията му от Рейчъл, която го заряза безцеремонно, дивата му завист към нея и вечно нарастващата слава на Мили в Америка, липсата на гадже в Европа за през лятото определено си имаше предимства. Джаспър бе свободен да чука когото си поиска, без да поглежда страхливо през рамо, а и като участник във враждата между Рейчъл и Мили се радваше на вниманието на папараците, които не спираха да го снимат. Но пък новият му бохемски начин на живот не бе евтин. Последното му завоевание, вбесило страхотно семейство Дилейни, бе зашеметяваща красавица на име Ленора с аристократичен произход и цици, които се виждаха от космоса, ала отказваше да му бутне, без да получи от него подарък, доказващ чувствата му. Снощи го целува страстно цели два часа, а после се прибра у дома и го остави надървен и побеснял от желание.

С днешните мангизи щеше да успее да й купи нещо от „Картие“ и да плати младоженския апартамент в „Кларидж“. Ако това не изкараше скованата кучка от гащите й, нищо не можеше да му помогне.

Трябваше само да излезе навън и да прецака надбягването. А после можеше да се съсредоточи върху изчукването на Ленора.

Линда излезе на балкона в клуба с розов джин в ръка и се настани до Марта Тули, жокейска съпруга, която познаваше слабо от Кембриджшир. Облаците бяха изчезнали и няколко обнадеждаващи слънчеви лъча огряваха пистата и караха облечените в копринени униформи жокеи да приличат на шутове.

— Видя ли Джаспър? — попита Марта, като й подаде бинокъла си.

— Още не. О, да, виж — извика тя развълнувано. — Ето го!

Облечен в синьо-зелената униформа на Дактуб, Джаспър се обърна и й махна, преди да поведе коня си, огромен жребец на име Вавилон, към старта. Както винаги преди важно надбягване, Джаспър бе нервен и можеше да мине и без присъствието на майка си в ложата. Но в сегашното му финансово състояние не можеше да си позволи да я дразни. Изключително важно бе да е любим клиент на банка „Линда“.

— Великолепен кон — искрено отбеляза Марта. — Той ли е фаворитът?

— Не съм сигурна — отговори Линда, която знаеше, но не искаше да натоварва Джаспър с прекалено големи очаквания.

Резултатите му този сезон не бяха много добри и тя се тревожеше, че Али може да го уволни. Но пък самият Джаспър изглеждаше абсолютно спокоен и незасегнат от лошите си изпълнения това лято.

Надбягването започна и Линда притеснено осъзна, че бе стиснала ръката на Марта нервно.

— Съжалявам — извини се тя и се изчерви.

— Не се притеснявай — отвърна Марта мило.

Линда не й беше близка приятелка, но също като останалите жени в Нюмаркет Марта я съжаляваше задето бе овдовяла толкова млада, а после й се бе наложило да изтърпи всички онези неприятности с Мили. Сесил Локуд Гроувс беше чудесен човек. Би се обърнал в гроба, ако можеше да види как се държаха децата му, да не говорим и какво бе станало с бизнеса, който бе градил цял живот. Трагична история.

— И аз бях същата, когато синът ми се състезаваше — утеши я Марта. — Ужасно е, нали?

Линда й кимна благодарно.

— Така е — потвърди тя. — И силно ми се иска да се представи добре. Напоследък… чувствам се малко неловко да го кажа, но резултатите му не са толкова добри, колкото се надявах.

Линда не бе наясно с механиката на надбягванията. Но дори тя забелязваше начина, по който Джаспър губеше преднина в последните важни моменти на състезанията и му измъкваха победата изпод носа. Тя изстена от разочарование сега, когато той отново направи същото. Оплеска финалния спринт и закъсня с две секунди. Този път се оказа на второ място.

— По дяволите! — извика Линда и скочи на крака, а на лицето й се изписа загрижено майчинско изражение. — Трябва да отида при него. Сигурно е ужасно разочарован.

— Късмет — извика Марта след нея.

Долу всичко бе мокро и слънцето блестеше в капките по тревата и листата на дърветата. Земята още бе хлъзгава и Линда трябваше да върви предпазливо.

— По дяволите — промърмори тя под нос. — Къде е? — проточи врат и се опита да види цветовете на Дактуб в тълпата. Най-после забеляза сина си. — Скъпи! — извика високо. — Ехоо! Джаспър!

Все още качен на коня, Джаспър говореше оживено с Али Дактуб и треньора му и очевидно не я чу. Линда се приближи към тях и забеляза учудено, че и тримата се усмихваха. Не трябваше ли да са разочаровани и тъжни, след като бяха изпуснали още една сигурна победа?

След секунда обаче усмивките им се изпариха. Към тях вървеше група униформени полицаи. Линда преброи поне седем.

Какво ставаше, за Бога?

Смаяно мълчание се възцари сред зрителите и пресата, когато старшият офицер се обърна към Джаспър.

— Господин Локуд Гроувс? И господин… — той погледна бележника си — Али Мишари Дактуб?

— Да — отвърна Али.

Джаспър, който бе позеленял, не проговори.

— Какъв е проблемът, полицай? — усмихна се Али.

— Страхувам се, че трябва да ви помоля да дойдете с мен, господине. Вие също — кимна той на треньора, който страхливо се опитваше да се отдалечи от групата.

— Мога ли да попитам защо? — обади се Али, който бе абсолютно спокоен на външен вид.

— Ще ви обясня всичко в участъка.

Полицаят беше на около петдесет години и макар Али да не бе експерт по ранговете, имаше достатъчно нашивки по рамото, за да си проличи, че не е човек, с когото можеш да се подиграваш. Високият чин, съчетан с любезния, но изключително твърд маниер и с факта, че очевидно бе намерил за необходимо да доведе подкрепления, го убеди да сътрудничи.

— Много добре — кимна той.

За негово учудване отнякъде се появиха белезници и още преди да възрази, двама полицаи го сграбчиха, надянаха му ги и го поведоха към патрулните коли.

Джаспър, който досега стоеше неподвижно и безмълвно като статуя, изскимтя отчаяно.

До този момент Линда бе вкаменена и наблюдаваше с ужас разигралата се драма. Но след като принудиха Джаспър да слезе от коня, а пресата се събуди от комата и се втурна да снима как го оковават, тя си проправи път към сина си.

— Джаспър! — извика истерично. — Пуснете ме да мина! Аз съм майка му. Джаспър!

Той я погледна за миг, но гласът й бе заглушен от стотиците репортери, които набутаха безцеремонно микрофоните си в лицето му.

— Не казвай и дума — извика Али през рамо.

Обграден от полицаи, той най-после бе изгубил хладнокръвието си и шумно настояваше да му разрешат да се обади на адвоката си.

Съветът му бе напълно излишен. Джаспър бе прекалено уплашен, за да отвори уста.

Последното, което видя, преди да го набутат в полицейската кола, бе паникьосаното лице на Линда.

— Чакайте, това е майка ми — изкрещя той, като се забори с двамата полицаи. — Трябва да поговоря с нея.

— В момента, синко — отвърна по-едрият, като го натъпка грубо в колата, — майка ти е последната ти грижа.

За ужас на Джаспър ченгето бръкна в джоба му и извади пълния с мангизи плик, адресиран с четливия почерк на Али.

— Познато ли ти е това? — попита ченгето.

Джаспър позеленя още повече.

— Не — прошепна той. — Не ми е познато. Но няма да кажа и дума, докато не поговоря с адвоката си.

Пред областния съд в Санта Барбара Боби също си имаше правни проблеми.

— Още не е свършено — оптимистично го увери Джеф Букола, адвокатът, на когото плащаше четиристотин долара на час, за да се бори срещу „Комарко“. — Можем да продължим да отлагаме пробите на почвата поне още няколко месеца. Можем да оспорим всяка проба, която донесат в съда.

— Така ли? — ледено попита Боби, на когото му бе писнало да слуша фалшивите обещания на този клоун. — И с какво да ти платя, Джеф? С боб?

Тренировъчната му работа се оказа доста изгодна във финансово отношение, а изпълнението на Тъндърбърд в „Белмонт“ бе глазурата на тортата. В миг цената на коня се учетвори. Но това не вършеше работа, ако не можеше да го продаде, нещо, което Барти дори отказваше да обсъжда.

— Слушай, Боби, съжалявам за Хайуд — каза му той, докато празнуваха в нощта на надбягването. — Но не очакваш да се разделя с него сега, нали? Това е началото на кариерата му. Знаеш го. А и дори да го продадем, твоят дял ще бъде погълнат от делата за нула време. Просто ще отложиш неизбежното за малко.

Беше прав, разбира се. Нямаше смисъл да продаде Тъндърбърд, нито да продължава с делата. Но последното не бе въпрос на избор. Ставаше дума за чест. Също като капитан, който потъва с кораба си. Докато имаше и цент, Боби трябваше да продължи да се бори за Хайуд. Но не очакваше Барти да го разбере.

Днес съдията бе изпълнен със съчувствие, особено след страстната реч на Боби за семейството му, обработвало земята в Санта Инес от поколения, и за непоправимите щети върху пейзажа, водата и цялата екосистема в Хайуд, които сондирането на „Комарко“ щеше да нанесе. Но за съжаление ръцете на съдията бяха вързани.

Законът беше ясен: правата на собствениците се простираха само върху земята, но не и върху природните ресурси под нея.

— Обади ми се в понеделник — делово каза Джеф, като затвори куфарчето си.

Изпитваше съжаление към Боби, но хлапето само си бе виновно за проблемите, а и му беше писнало от арогантността и лошите настроения на клиента му. Какво, по дяволите, искаше от него? Да промени закона?

— Тогава ще обсъдим следващата стъпка — добави той.

Боби забърза надолу по стъпалата и едва не се сблъска с Дилън, който се изкачваше нагоре. Заедно с цялото семейство, Дилън бе дошъл за морална подкрепа, но му се наложи да излезе от съдебната зала двадесет минути по-рано, за да звънне на Ейми, както й бе обещал, и пропусна присъдата.

— Какво стана? — попита Дилън разтревожено.

По някаква причина, която дори самият той не можеше да си обясни, Дилън бе решил да пази връзката си с дъщерята на Джими Прайс в тайна, затова не можеше да извини изчезването. Не се бяха виждали след случайната среща в галерия „Гагосян“, но си пишеха и се чуваха редовно. Постепенно кратките контакти с Ейми се превърнаха в светлината на деня му. Когато положението в ранчото станеше напечено или му се искаше да си поговори с някого за изкуство или за живота, или поне за нещо различно от Тод Кренбърн, петролни кладенци и правни разправии, той се обръщаше към Ейми. Мила, нежна и забавна, тя знаеше какво точно да каже, за да го накара да се почувства по-добре. Разговорите с нея му действаха като свежа глътка въздух след часове под вода. Направо го връщаше към живота.

— Решението е в полза на Тод — отговори Тара.

— Отново — горчиво добави Съмър. — А ти за какво се хилиш?

— Аз ли? А, нищо. Нищо. Това е ужасно.

Дилън виновно прогони усмивката от лицето си. Не беше редно да изпитва щастие, да не говорим да го показва, когато всички останали бяха съсипани.

— Но не е свършено, нали? — обърна се той към Боби. — Можем да обжалваме, нали?

— Можете. Но бих ви посъветвал да не го правите.

Всички се завъртяха едновременно и видяха Тод, застанал между двамата си адвокати с гнусна усмивка на лицето. Не беше присъствал на делото, така че не бе ясно защо бе тук.

— Няма смисъл да си хвърляш парите на вятъра, нали, Боби? — ухили се той. — Какво казваше Кени Роджърс в песента си? „Трябва да знаеш кога да се откажеш от залагането.“ Е, това е каубойска мъдрост, която оценявам.

— Защо не се приберете у дома, господин Кренбърн — намеси се Уайът, като пристъпи напред. — Не искаме неприятности. Нали, Боби?

Боби, стиснал зъби от безсилна ярост, изглеждаше като човек, който би приветствал неприятностите.

— Мили не е ли тук? — престори се на изненадан Тод. — Когато се разделихме, беше безумно възмутена от начина, по който те разочаровах. Изненадан съм, че не си е направила труда да се появи в часа на мъката ти.

— Ние вече не си говорим — отвърна Боби. Не знаеше защо изобщо удостоява заяждането на Тод с отговор, но думите просто изскочиха от устата му. — И ти го знаеш много добре — добави той.

Това бе вярно. Но макар двамата да не си говореха, Боби не спираше да мисли за нея. Първия път, когато Мили му изпрати чек — виновни пари, както си помисли — Боби й го върна, без дори да прочете писмото към него. Но когато Мили повтори опита си, решителността му го напусна. Не прие парите, разбира се, но все пак отвори писмото й.

В някои отношения това си бе старата Мили: объркана, прекалено емоционална, допускаща правописни грешки, които го накараха да се просълзи. Но в други бе различна, по-зряла. Боби се опита да прочете промените в характера и живота й между редовете.

Дявол да го вземе Шон и голямата му уста. Какво друго й беше издрънкал?

Боби бе размишлявал за това безброй пъти, беше се опитвал да си обясни всеки възможен мотив на Мили, но все още не знаеше какво да мисли. Знаеше само, че, независимо дали бе виновна или не, ужасно му липсваше. Искаше му се да не е така, но не можеше да промени нищо.

— Върви си го начукай, Тод — изръмжа той. — Преди да пострадаш.

— Спокойно — прошепна Дилън, като сложи ръка на рамото му.

Усети потръпващите мускули на Боби, който копнееше да удари Тод. Не го обвиняваше. И той самият нямаше нищо против да пребие копелето.

— Не се тревожи. Тръгвам си — увери го Тод, но не можа да се удържи да подметне последна гнусна реплика, преди да се отдалечи. — Знаеш ли, ти всъщност извади късмет, че се отърва от Мили. Оказа се, че не си струва проблемите. Страхотна лепка е. Вечно се нуждае от внимание. Колкото до секса — ухили се той злобно, — ще се забавляваш повече, ако изчукаш скелет.

Това беше последната капка. Боби бутна Дилън настрани, хвърли се върху Тод яростно и го събори на земята. Двамата адвокати отстъпиха назад като уплашени раци и загледаха със страхопочитание как младият обърна клиента им по корем и заби лицето му в каменните стълби, а после изви ръката му с такава сила, че той изпищя.

— Никога, никога не говори за Мили по този начин — изкрещя Боби. — Чуваш ли ме, шибано, долно копеле?

С последните думи той изви ръката на Тод още по-силно, сякаш щеше да я откъсне от тялото му.

— Не си достоен дори да я познаваш.

— Боби, пусни го — нареди му Уайът спокойно, но твърдо.

Младежът се поколеба за момент, но накрая пусна ужасения Тод, който падна по лице на стълбите.

Двамата адвокати незабавно се втурнаха да му помогнат, но Тод ги отпъди. Бузата му бе издрана и кървеше, а дясната му ръка висеше отпуснато. Очевидно изпитваше силна болка.

— Нападение пред свидетели — изсъска той. — Умен ход, Камерън. А си мислех, че едва можеш да си позволиш едно съдебно дело.

Той закуца към колата си, а заплахата му увисна във въздуха като лоша миризма.

— Защо го направи? — извика Съмър.

Всички останали изглеждаха загрижени за Боби, но тя беше бясна. От онзи ужасен ден, когато научи, че Ханк е баща на Съмър, Боби наблюдаваше как гневът и негодуванието й нарастват непрестанно. След като чу зловещата новина от Даяна и се върна при Съмър, тя очакваше да се любят. А вместо това Боби се държа по-студено и отдалечено от когато и да било. Но не можеше да й обясни защо.

Нищо чудно, че Съмър негодуваше срещу него. Сигурно мислеше, че си е поиграл с чувствата й нарочно и я е унижил за втори път. Но какво можеше да направи? Беше обещал да не й казва истината и възнамеряваше да удържи думата си.

— Трябваше да направя нещо — защити се той. — Чу го какво каза за Мили.

Думите му подействаха като бензин върху възпламенената Съмър.

— Мили? — яростно изкрещя тя. — Тревожиш се за Мили? Тя е виновна задето сме в тази каша.

— Не — тъжно възрази Боби. — Не е виновна, Съмър. Аз съм единственият виновен.

Но Съмър се отдалечи разплакана надолу по улицата.

— Не се тревожи за нея — каза Уайът, като го прегърна през рамо. — Просто е много емоционална. Всички сме развълнувани днес. Изкарахме тежък ден.

— Да — кимна младежът, като си помисли, че и той би искал да избяга да си поплаче. — Да, така е.