Дванайсетата карта

1.

Той бяга. Лицето му е обляно в пот и сълзи. Той бяга, за да се спаси.

— Натам! Натам отиде!

Бившият роб не може да разбере откъде идва гласът. Отзад ли? Отдясно или отляво? От покрива на някоя съборетина покрай калната павирана улица?

Юлският въздух е горещ и тежък като течен парафин. Хилавият беглец прескача купчина конски фъшкии. Боклукчиите не идват в тази част на града. Чарлз Сингълтън спира да си поеме дъх зад платформа с натрупани едно върху друго бурета.

Гърмеж.

Куршумът изсвирва наблизо. Изстрелът му навява спомени за войната: за безумните часове, когато с прашна синя униформа и тежък мускет непоколебимо бе отстоявал позицията си срещу мъже с прашни сиви униформи и оръжия, насочени към него.

Отново хуква. Преследвачите стрелят. И пак не улучват.

— Някой да го спре! Пет златни долара за онзи, който го хване.

Но малкото минувачи в този ранен час — предимно ирландци, бездомници или работници с кофи и мотики на рамо — не смятат да се пречкат на мускулестия негър с пламтящи, изпълнени с решителност очи. Колкото до наградата — обещана от един обикновен полицай, тя изобщо не е гарантирана.

При бояджийницата на Двайсет и трета улица Чарлз завива на запад. Подхлъзва се на мокрия паваж и пада тежко. Един конен полицай изскача зад ъгъла и с все сила удря беглеца с палката си. Тогава…

„Какво? — запита се момичето. — Какво? Какво е станало с него?“

Шестнайсетгодишната Джинива Сетъл завъртя копчето на апарата за микрофилми, но той не помръдна. Това бе последната страница на тази лента. Тя вдигна металната плака със заглавната статия от 23 юли 1868 година в „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Разрови другите рамки в прашната кутия, опасяваше се, че останалите страници липсват и тя никога няма да научи какво е станало с прадядо ѝ — Чарлз Сингълтън. Беше се убедила, че историческите архиви по отношение на чернокожите често са непълни, много материали изчезваха безвъзвратно.

Къде беше останалата част от статията?

Аха… Най-после я намери и внимателно монтира плаката на очукания сив апарат, нетърпеливо завъртя копчето и затърси продължението на разказа за бягството на Чарлз.

Богатото въображение на Джинива — благодарение на многото прочетени книги — ѝ позволяваше допълнително да разкраси сухия вестникарски отчет за бягството на един бивш роб по горещите, вонящи улици на Ню Йорк от деветнайсети век. Тя като че ли се пренасяше в онова време, сякаш не се намираше тук, в този момент — 140 години по-късно в пустата библиотека на петия етаж на Музея за афро-американска култура и история на Петдесет и пета улица в централен Манхатън.

Джинива завъртя копчето и страниците потекоха по мътния екран. Тя откри остатъка от статията, озаглавена:

Към статията бе приложена снимка на двайсет и осем годишния Чарлз Сингълтън с войнишка униформа. Беше висок, с големи длани, а плътно прилепналите дрехи говореха за мускулесто тяло. Широки устни, високи скули, овална глава и черна кожа.

Когато гледаше това сериозно изражение и спокойните, проницателни очи, у Джинива не оставаше капка съмнение, че е негова наследница. Тя приличаше на прадядо си — същото лице, същите меки черти, същия оттенък на кожата. Това обаче не важеше за телосложението ѝ. Джинива Сетъл бе хилава като момче, както ѝ се подиграваха побойничките от квартала.

Тя отново се зачете, но я смути някакъв шум.

Изщракване. Може би бравата? После — няколко стъпки. Спряха. Още една стъпка. Накрая — тишина. Момичето се огледа, но не видя никого.

Побиха я тръпки, но си каза да не се плаши. Просто беше изнервена заради онази случка. Пак си спомни как момичетата от „Делано проджект“ я нападнаха в двора на гимназията, как Тоня Браун и бандата ѝ от „Сейнт Никълъс хаузис“ я завлякоха в близката уличка и така я пребиха, че ѝ счупиха един кътник, дупката още стоеше. Момчетата те опипват, момчетата ти се подиграват, момчетата те унижават. Но момичетата те нараняват.

„Смачкайте ѝ фасона, смачкайте кучката…“

Пак стъпки. И пак спряха.

Тишина.

Обстановката засилваше безпокойството ѝ. Мрачно, влажно, тихо. Часът бе едва 8:15 и нямаше никого. Музеят още бе затворен — туристите сигурно спяха или закусваха — но библиотеката отваряше в 8:00. Когато отключиха, Джинива вече чакаше пред входа, толкова нетърпелива бе да прочете статията. Сега седеше в една ниша в дъното на голямата изложбена зала, пълна с безлики манекени с костюми от деветнайсети век и картини на мъже с чудати шапки, жени с бонета и хилави коне.

Пак стъпки. Пак спряха.

Дали да не си тръгне? Да отиде при библиотекаря, доктор Бари, докато зловещият посетител си тръгне?

Изведнъж натрапникът се засмя.

Не зловещо, весело.

— Добре. По-късно пак ще ти се обадя.

Изщракване от затваряне на мобилен телефон. Затова, значи, спираше на всяка крачка, просто е слушал какво му говори човекът от другата страна на линията.

„Нали ти казах да не се коркаш, момиче. Хората не са опасни, когато се смеят. Няма нищо страшно, когато си лафят с приятели по телефона.“

Той вървеше бавно, защото така правят хората, когато говорят. Въпреки че… що за простотия да говориш по мобилен в библиотека? Джинива отново се обърна към екрана. „Надявам се да си се измъкнал, Чарлз. Стискам палци да е станало така.“

Страхливецът се изправил, но вместо да приеме наказанието си като достоен гражданин, пак побягнал.

„И това ми било обективна журналистика“ — ядоса се Джинива.

Успял да се изплъзне от преследвачите, но само временно. Един негър, собственик на магазинче, видял бившия роб и в името на справедливостта го заклел да спре и да се предаде. Казал, че знае за престъплението на Сингълтън и го обвинил, че с действията си опозорява всички цветнокожи в страната. Будният гражданин, някой си Уокър Лоукс, замерил Сингълтън с тухла, за да го повали. Чарлз обаче приклекнал, избегнал удара и изкрещял: „Невинен съм! Не съм сторил онова, за което ме обвиняват!“

Въображението на Джинива заработи и вдъхновена от текста, тя пак започна да си представя.

Лоукс не се вслушва в думите на беглеца, изскача на улицата и започва да крещи на полицаите, че Сингълтън е избягал към пристанището.

С късащо се от мъка сърце, обхванат от мисли за Вайълет и сина си Джошуа, бившият роб отчаяно бяга.

По-бързо, по-бързо…

Зад него се чува тропот на копита. Отпред изскачат други конници, предвождани от полицай с каска и пистолет.

— Спри, Чарлз Сингълтън! Аз съм детектив капитан Уилям Симс. От два дни те търся.

Бившият роб се подчинява. Безсилно отпуска широките рамене и силните си ръце, дълбоко вдишва влажния, вонящ въздух около река Хъдсън. Наблизо е терминалът на ферибота, а в реката се вижда гора от мачти, мамещи го към свободата. Задъхан, той се обляга на голяма табела на фирмата „Суифтшуър експрес“. Чарлз се втренчва в приближаващия се полицай, тропането на конски копита отеква по паважа.

— Чарлз Сингълтън, арестувам те за грабеж. Ако не се предадеш доброволно, ще те заловим. И в двата случая ще бъдеш окован. Ако се предадеш обаче, няма да страдаш. Ако се съпротивляваш, лошо ще си изпатиш. Избирай!

— Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил!

— Повтарям: предай се или ще умреш! Нямаш друг избор.

— Не, господине, имам — извиква Чарлз и се втурва към дока.

— Стой или ще стрелям! — изкрещява детектив Симс.

Като състезателен кон бившият роб прескача парапета на кея. За момент като че ли увисва във въздуха, после се премята и полита от десет метра към мътните води на Хъдсън. Шепне нещо — може би молитва към Исус, може би обяснение в любов към жена си и детето си, но каквото и да е то, преследвачите му не го чуват.

Четирийсет и една годишният Томсън Бойд бавно се промъкваше към чернокожото момиче.

Спусна черната шапка върху лицето си, нагласи дупките за очите и отвори барабана на револвера си, за да се увери, че е зареден. Прибра оръжието и извади дървената палка от джоба на черния си шлифер.

Криеше се зад етажерките с книги, които разделяха основната част на залата от отделението за четене на микрофилми. Разтърка очите си, които смъдяха особено силно тази сутрин. Потекоха му сълзи, премигна от болка.

Отново се огледа, за да се увери, че залата е празна.

Нито тук, нито на долния етаж имаше охрана. Нямаше камери или регистър на посетителите. Дотук добре. Все пак имаше някои проблеми. В огромната зала цареше гробна тишина и Томсън не можеше да се приближи, без да го усетят. Момичето сигурно знаеше, че в помещението има някого, и навярно бе нащрек.

Затова, след като влезе и заключи вратата, той се изкиска. Томсън Бойд бе загубил способността да се смее преди години. Той обаче бе професионалист и разбираше силата на смеха — умееше да го използва в занаята си. Добронамереното кискане, съчетано с приятелско пожелание и затваряне на мобилен телефон — това би трябвало да я успокои.

Замисълът му май успя. Той надникна иззад дългата редица етажерки и видя девойката, втренчена в екрана. Стискаше и отпускаше юмруци, докато четеше.

Томсън Бойд отново се запромъква.

Изведнъж спря. Момичето стана. Той чу тътренето на стола ѝ по линолеума. Отиваше някъде. Тръгваше ли си? Не. Момичето пусна чешмата и отпи няколко глътки вода. Извади пет-шест книги от полиците и ги натрупа върху масата. След кратка пауза пак се върна при рафтовете и извади още книги. Остави ги шумно върху масата. Накрая се чу скърцане на стол и тя пак седна. Настъпи тишина.

Томсън отново надникна. Момичето седеше на стола и четеше една от десетината натрупани отпред книги.

Стиснал плика с презервативите, бръснача и тиксото в едната ръка и палката в другата, той тръгна към нея.

Приближи се на десетина крачки и затаи дъх.

Още три метра. Дори да скочеше сега, Томсън мигновено можеше да я повали — да я изрита в краката или да я фрасне по главата.

Два метра…

Той спря и безшумно остави плика на една полица. Стисна оръжието си с две ръце. Направи още една крачка и вдигна лакираната дървена палка.

Девойката де беше вглъбила в текста и не подозираше, че на една ръка зад нея стои убиец. Томсън замахна с все сила.

Прас…

От вибрацията при удара ръката го заболя; главата на момичето изкънтя.

Нещо обаче не беше наред. Шумът, усещането. Какво ставаше? Томсън Бойд отскочи назад, когато тялото падна на пода.

И се разпадна.

Торсът на манекена се изтърколи на една страна. Главата — на друга. Томсън се втрещи. Погледна настрани и видя долната част на манекена с голяма рокля с кринолин, част от експозицията на женски костюми от Америка след Гражданската война.

Не…

Девойката някак си бе почувствала опасността. Бе използвала книгите като повод да стане и да вземе манекена. Беше надянала анцуга си върху торса и му бе сложила шапката си.

Но къде се дяна?

Шумът от стъпки му даде отговор. Бягаше към вратата. Той прибра палката в джоба си, извади револвера и тръгна след нея.

2.

Джинива Сетъл бягаше.

Бягаше, за да се спаси. Също като прадядо си Чарлз Сингълтън.

Задъхваше се. Като Чарлз.

За разлика от онова бягство преди 140 години обаче тя не виждаше нищо достойно в своето. Джинива плачеше, викаше за помощ, блъсна се в една стена, одраска гърба и ръката си.

„Ето я, хилавата кучка… Хванете я!“

Асансьорът я плашеше, там щеше да е като в капан. Затова се втурна към аварийното стълбище. Блъсна се с всички сили във вратата и ударът леко я зашемети, причерня ѝ, но продължи да тича. На площадката на четвъртия етаж се опита да отвори вратата, но тя беше секретна и не се отваряше отвън. Трябваше да слезе до първия етаж.

Отново се втурна надолу, задъхваше се. Защо? Какво искаше той от нея?

„Хилавата кучка няма време за момичета като нас…“

Револверът… Това събуди подозренията ѝ. Джинива Сетъл не беше в никоя банда, но нямаше как да учиш в гимназията „Лангстън Хюс“ в центъра на Харлем и да не си виждал револвер. Когато чу характерното изщракване — съвсем различно от изщракването на мобилния телефон — тя се зачуди дали веселото кискане не е само за заблуда. Затова небрежно стана да пийне вода, но през цялото време бе готова да побегне. Надникна зад рафтовете и видя маската. Даде си сметка, че няма как да се промъкне покрай нападателя, ако не привлече цялото му внимание към масата за четене на микрофилми. Затова шумно събра няколко книги, съблече близкия манекен, сложи му анцуга и шапката си и го постави на стола пред екрана. Изчака нападателят да се приближи и тогава се промъкна покрай него към вратата.

„Хванете я, хванете кучката…“

Джинива се спусна на следващата площадка.

Над нея се чуха стъпки. Мили Боже, той я гонеше! Беше я последвал по стълбите и сега бе само на една площадка над нея. Джинива се препъна, стисна ожулената си ръка и побягна по-бързо, но стъпките отгоре се приближаваха.

Когато достигна най-долния етаж, тя прескочи последните четири стъпала. Видя, че вратата е заключена с верига, и дъхът ѝ секна.

Не, не, не… Това със сигурност беше противозаконно, но какво пречеше на служителите от музея да сложат верига против крадци? А може би самият нападател бе заключил вратата, за да осуети бягството на жертвата си? Мрачната бетонна шахта беше като клетка. Но дали веригата наистина пречеше на вратата да се отвори?

Имаше само един начин да провери. Хайде!

Джинива се отблъсна от перилата и се удари с всичка сила във вратата.

Тя се отвори.

„Ох, слава…“

Отекна пронизителен вой. Тя изпищя. Дали я беше прострелял в главата? Не, тя си даде сметка, че това е алармата на вратата. Пищеше оглушително като братовчедчето на Киш. Джинива изскочи на улицата и се огледа за най-добрия път за бягство, наляво или надясно…

„Хванете я, смачкайте кучката, смачкайте ѝ фасона…“

Реши да бяга надясно и изскочи на Петдесет и пета улица, сред тълпата от отиващи на работа хора; някои я гледаха подозрително. Зад нея воят на алармата отново се усили, нападателят бе отворил вратата. Щеше ли да избяга, или да я последва?

Джинива се затича към Киш, която стоеше на тротоара със сандвич и чаша кафе в ръце и се опитваше да запали цигара въпреки вятъра. Тъмнокожата ѝ съученичка — с фетски пурпурен грим и изрусени кичури — беше на възрастта на Джинива, но с една глава над нея. Изглеждаше едра, с напращели гърди и закръглени бедра — типична чернокожа тийнейджърка. Чакаше приятелката си отвън, понеже нямаше интерес към музеи — или към каквито и да било сгради, в които тютюнопушенето е забранено.

— Джен! — Киш хвърли чашката си на улицата и се затича към Джинива. — Какво става? Защо бягаш?

— Един човек… — Джинива едва си поемаше въздух, гадеше ѝ се. — Вътре имаше един мъж, нападна ме!

— Стига, бе! — Лакиша се огледа. — Къде е?

— Не знам. Гонеше ме.

— Споко. Няма нищо. Бързо!

Дебеланката — която при всяка възможност пропускаше часовете по физическо и пушеше от две години — хукна, размахала смешно ръцете си.

След две пресечки обаче Джинива спря.

— Чакай.

— Какво, Джен?

Страхът бе преминал. Смени го друго чувство.

— Хайде — задъхано я подкани Киш. — Мърдай.

Джинива Сетъл обаче бе решила друго. Страхът ѝ се беше сменил с гняв. „Не — помисли си тя, — няма така да му се размине.“ Обърна се и огледа улицата. Накрая видя, каквото търсеше, около изхода на уличката, от която току-що бе избягала, и решително закрачи натам.

Томсън Бойд спря на една пресечка от Музея за афроамериканска история и се смеси с тълпата. Беше среден човек. Във всяко отношение. Нормален цвят на кожата, кестенява коса, нормално телосложение, среден на ръст, средно хубав, средно мускулест (в затвора го наричаха Безличния Джо). Хората не го забелязваха.

Човек, който бяга в града обаче, привлича вниманието, освен ако не тича към автобус, такси или метрото. Затова тръгна с нормална крачка. Скоро се сля с тълпата. Вече никой не му обръщаше внимание.

Докато чакаше на червено на Шесто авеню и Петдесет и трета, Томсън се замисли. Накрая реши. Съблече шлифера и го преметна на ръката си така, че лесно да може да извади оръжията си. Обърна се и пак закрачи към музея.

Томсън Бойд беше майстор в занаята си и правеше всичко по правилата. Привидно сегашната му постъпка — да се върне на местопрестъплението — не беше от най-разумните, защото ченгетата скоро щяха да довтасат на мястото. И то много ченгета.

От личен опит обаче знаеше, че в такива ситуации, когато навсякъде гъмжи от полиция, хората стават непредпазливи. Често можеш да се промъкнеш по-близо до тях, отколкото в друг случай. Невзрачният човек небрежно тръгна с тълпата към музея — поредният минувач, поредният Безличен Джо на път за работа.

Нарича се чудо.

Някъде в мозъка или тялото някакъв дразнител, вътрешен или външен, те кара да направиш нещо — искам да взема чашата, трябва да пусна тигана, защото ми пари. Дразнителят предизвиква нервен импулс, който се предава по невроните в тялото. Самият импулс не е — както си мислят повечето хора — електрически ток; той е вълна, при която мембраната на неврона в определен участък за части от секундата променя заряда си от положителен на отрицателен. Импулсът винаги е с еднаква сила — или го има, или го няма — и се придвижва светкавично — с триста и седемдесет километра в час.

Когато нервният импулс достигне целта си — мускул, жлеза, орган — тя реагира; благодарение на това сърцето тупти, дишаме, танцуваме, садим цветя, пишем любовни писма или управляваме космически кораби.

Истинско чудо.

Освен ако нещо не се прецака. Или ако сте, да речем, главен криминалист на оглед в изоставен тунел на метрото и върху врата ви изневиделица се стовари подпорна греда, чупейки четвъртия ви шиен прешлен. Точно това бе сполетяло преди години Линкълн Райм.

Когато се случи такова нещо, всичко свършва.

Дори ударът да не прекъсне гръбначния мозък, в района се получава кръвоизлив, кръвоносните съдове се прекъсват и нервните клетки умират от кислороден глад. След смъртта си, по неизвестни причини, невроните изпускат токсична аминокиселина, която убива още неврони. Накрая, ако пострадалият оцелее, около нервите се натрупва съединителна тъкан, като пръст в гроб — съвсем уместно сравнение, защото нервните клетки не се възстановяват. Умрат ли, губиш чувствителност завинаги.

След такъв „инцидент“, както деликатно се изразяват медиците, ако ти се усмихне щастието, невроните, които управляват жизненоважните органи, продължават да функционират. Оцеляваш.

Ако изобщо е щастие.

Понеже някои биха предпочели сърцето им да спре и да ги избави от инфекциите, отоците и гърчовете. Да ги спаси от пристъпите на автономна дисрефлексия, която може да доведе до удар. Да ги избави от зловещата, блуждаеща призрачна болка, която те измъчва също като истинската, но не може да бъде притъпена с аспирин или морфин.

Да не споменаваме коренната промяна в живота им: физиотерапевтите и болногледачите, дихателните апарати, катетрите и пелените за възрастни, зависимостта… и депресията, разбира се.

При тези обстоятелства някои просто се предават и предпочитат смъртта. Самоубийството винаги е решение, макар и не лесно. (Пробвай да се самоубиеш, когато не можеш да движиш дори главата си.)

Други обаче се държат.

— Стига ли ти толкова? — попита младежът с бяла риза и вратовръзка на виненочервени цветчета.

— Не — задъхано отвърна работодателят му. — Искам още.

Райм седеше стегнат с ремъци върху сложен стационарен велосипед в една от стаите за гости на втория етаж на къщата си в западен Сентрал Парк.

— Според мен толкова ти стига — заяви Том, болногледачът му. — Мина повече от час. Кръвното ти се вдигна.

— Все едно изкачвам с колело Матерхорн — задъхано отбеляза Райм. — Като Ланс Армстронг.

— Матерхорн не е в Обиколката на франция. Това е планински връх. Там се катери, не се кара колело.

— Благодаря за ненужните подробности, Том. Не говорех буквално. Колко изминах?

— Трийсет и три километра.

— Хайде още двайсет и девет.

— Не става. Седем.

— Десет — започна да се пазари Райм.

Хубавият младеж примирено вдигна вежди.

— Добре.

Всъщност Райм от самото начало искаше десет километра. Сега вътрешно ликуваше. Обичаше да печели.

Продължи да се упражнява. Велосипедът се задвижваше от мускулите му, но между това и въртенето на педали в обикновените зали за бодибилдинг имаше една огромна разлика. Импулсите, които караха мускулите на краката му да се движат, идваха не от мозъка на Райм, а по електроди от компютър. Устройството бе известно като ергометър, или ФЕС-велосипед. Функционалната електрическа стимулация представляваше компютърна система, която симулира дейността на нервната система, като изпраща електрически импулси до мускулите и ги кара да се съкращават, сякаш мозъкът ги командва.

ФЕС не се използваше много за ежедневни действия като ходене или работа, но имаше голяма полза при терапията на парализирани пациенти.

Райм се беше амбицирал да използва това устройство заради един човек, на когото се възхищаваше — Кристофър Рийв, получил почти същата травма при нещастен случай по време на езда. Благодарение на волята си и адски физически усилия (за изненада на голяма част от медицинската общественост) Рийв бе възстановил движението и чувствителността на някои части от тялото си. След като с години се беше двоумил дали да предприеме една рискована хирургическа операция, Райм предпочете да се подложи на физически режим подобно на Рийв.

Преждевременната смърт на актьора амбицира Райм да вложи още повече енергия в упражненията си и Том го свърза с един от най-големите специалисти по травми на гръбначния мозък на източното крайбрежие — Робърт Шърман. Докторът изработи терапевтична програма, която включваше ергометъра, акватерапия и локомоторен стимулатор — голям робот с механични крака, също управляван от компютър. С негова помощ Райм на практика можеше да ходи.

Терапията даваше резултат. Сърцето и белите дробове на пациента функционираха по-добре. Костната му плътност бе достигнала нормалната за здрав човек. Мускулната му маса се беше увеличила. Райм почти бе възвърнал физическата си форма от времето, когато работеше като главен криминалист в Нюйоркското полицейско управление. Тогава той ежедневно спортуваше, понякога сам извършваше огледи — нещо рядко за капитан — и обикаляше града, за да събира проби от камъни, пръст, бетон и сажди за картотеката си.

Благодарение на упражненията Райм получаваше по-малко синини от неподвижното лежане или седене. Червата и пикочният му мехур функционираха по-добре и получаваше по-малко инфекции на уретрата. От началото на програмата бе получил само един пристъп на дисрефлексия. Разбира се, оставаше един въпрос: щяха ли усилените упражнения наистина да го оправят, не само да помогнат за възстановяването на мускулите и костите му? Обикновена проверка на двигателните и сетивните функции веднага би му дала отговор, но за тази цел трябваше да отиде в болницата, а Райм някак си все не намираше време за това.

— Не можеш ли да отделиш един час — питаше Том.

— Един час? Един час? Кое посещение в болница трае само час, Том? И къде ще е тази болница? В Страната на чудесата? В Оз?

Все пак доктор Шърман го склони да се подложи на теста. След половин час Райм и Том трябваше да тръгнат за Нюйоркската болница, за да чуят тежката дума за състоянието му.

В момента обаче Райм не мислеше за това, а за велосипедното състезание, в което участваше сега — а то си беше на Матерхорн, каквото и да разправяше Том. Представяше си, че изпреварва Ланс Армстронг.

Когато свърши, Том го свали от уреда, изкъпа го и му сложи бяла риза и черни панталони. След като го настаниха в инвалидната количка, Райм тръгна към асансьорчето. Слезе в лабораторията на долния етаж, където червенокосата Амелия Сакс маркираше уликите за едно разследване, по което Райм беше консултант.

С единствения си работещ пръст — безименният на лявата ръка — върху контролното устройство Райм закара яркочервената инвалидна количка при сътрудничката си. Тя се наведе и го целуна по устата. Райм силно притисна устните си до нейните. Останаха така за момент; Райм обичаше топлината ѝ, аромата на сапуна ѝ, гъделичкането на косата ѝ върху бузата му.

— Колко измина днес? — поинтересува се тя.

— Вече щях да съм в северен Уестчестър, ако не ме бяха спрели — отвърна Райм и хвърли сърдит поглед на Том.

Болногледачът намигна на Сакс. Той не се впечатляваше от укорите на работодателя си.

Високата, стройна полицайка носеше тъмносиньо костюмче и една от тъмните блузи, които обличаше, откакто я повишиха на детектив. (Един наръчник за полицаи предупреждаваше: „Риза или блуза с контрастиращ на останалото облекло цвят прави гърдите добра мишена.“) Дрехите ѝ бяха удобни и скромни, далеч от онова, което би облякла в годините, преди да постъпи в полицията; известно време Сакс бе работила като манекенка. Сакото ѝ бе леко издуто на хълбока, където носеше служебния си пистолет „Глок“, а панталоните ѝ бяха мъжки; имаше нужда от заден джоб — единственото удобно място за забранения, но полезен автоматичен нож. И както винаги, носеше скромни обувки с меки подметки. При всяка крачка артритът ѝ причиняваше болка.

— Кога тръгваме? — попита тя.

— За болницата ли? О, не е нужно да идваш. По-добре остани да опишеш доказателствата.

— Почти съм готова. Пък и не става въпрос дали трябва. Искам да дойда.

— Цирк — измърмори Райм. — Ще бъде същински цирк. Знаех си.

Погледна с укор Том, но болногледачът гледаше в друга посока.

На външната врата се позвъни. Том излезе в коридора и след миг се върна с Лон Селито.

— Здравейте, всички.

Дебелият лейтенант, с вечно намачкан костюм, весело кимна за поздрав. Райм се почуди на какво се дължи това добро настроение. Дали на някой успешен арест или на новия полицейски бюджет? А може би беше свалил няколко килограма. Детективът бе в постоянна депресия заради теглото си и редовно се оплакваше от това. Предвид състоянието си, Линкълн Райм не понасяше някой да се тюхка за такива дребни физически несъвършенства като твърде много тлъстини или твърде малко коса.

Днес обаче ентусиазмът на детектива явно бе свързан с работата. Той размаха няколко документа:

— Потвърдиха присъдата.

— Аха, случаят с обувките?

— Да.

Това, разбира се, зарадва Райм, макар че не го изненада. Защо да го изненадва? Той бе събрал неопровержими доказателства срещу убиеца; нямаше как присъдата да бъде отменена.

Случаят беше интересен: двама балкански дипломати бяха убити на остров Рузвелт — жилищен район насред Ийст Ривър — и обувките им бяха откраднати. Както често се случваше при трудни разследвания, полицията нае Райм като консултант.

Амелия Сакс извърши огледа и уликите бяха анализирани. Резултатите обаче не водеха никъде и полицията заключи, че убийствата са свързани по някакъв начин с централноевропейската политика. Случаят остана отворен известно време, докато детективите получиха известие от ФБР за изоставено куфарче на летище „Кенеди“. В него имало статии за глобалната система за позициониране, двайсетина електронни платки и дясна мъжка обувка. Токът бил кух, в дупката имало компютърен чип. Райм се почуди дали обувката не е била на някой от убитите на острова и наистина се оказа така. Други предмети в куфарчето също имаха връзка с убийството.

Шпионски атрибути… черни очила а ла Робърт Лъдлъм. Веднага се появиха разни теории и ФБР и Държавния се намесиха активно. Появи се дори един агент от Лангли; за пръв път ЦРУ проявяваше интерес към случай на Райм.

Криминалистът още се смееше с глас, щом си спомнеше разочарованието на агентите, любители на шпионски интриги. Амелия Сакс заведе ударния отряд до дома на дребен бизнесмен от Парамъс, Ню Джърси, простичък човек, който знаеше за външната политика не повече от онова, което може да се прочете в „Ю Ес Ей тудей“.

Чрез анализ на влажността и химическите вещества в тока на обувката Райм доказа, че кухината е била изрязана няколко седмици след убийството на двамата дипломати. Също така се оказа, че компютърният чип е закупен от обикновен магазин за компютри, а Джи Пи Ес данните не само не са секретни, а са взети от интернет страница и информацията е остаряла с една-две години.

Заключението бе, че уликите са подхвърлени. В куфарчето бе открит прах, който ги насочи към мебелна работилница в Джърси. След кратък преглед на телефонните записи на собственика и разписките от кредитните му карти се установи, че жена му е спала с един от дипломатите.

Съпругът ѝ разкрил връзката и заедно с един „кандидат-гангстер“ от работилницата си убил любовника и злощастния му колега на остров Рузвелт, след което нагласил уликите, за да излезе, че става дума за политическо убийство.

— Афера, да, но не дипломатическа — драматично заключи Райм, когато свидетелстваше по делото. — Подривна дейност, да, но не шпионаж.

— Възразявам — вяло се обади адвокатът на подсъдимия.

— Приема се — обяви съдията, като едва сдържаше смеха си.

След четирийсет и пет минути съдебните заседатели обявиха подсъдимия за виновен. Адвокатите протестираха, разбира се, но както току-що обяви Селито, апелативният съд бе потвърдил присъдата.

— Хайде да отпразнуваме успеха с една разходка до болницата — бодро предложи Том. — Готов ли си?

— Не ми натяквай — измърмори Райм.

В този момент пейджърът на Селито изпиука. Той погледна екранчето, намръщи се и извади мобилния си телефон.

— Селито се обажда. Какво има?

Дебелакът закима бавно, докато слушаше, разсеяно мачкайки шкембето си. Напоследък се опитваше да отслабва по метода на Аткинс. От тъпченето с пържоли и яйца нямаше ефект.

— Тя добре ли е… А извършителят… Да… Лоша работа. Чакай малко. — Селито погледна другите в стаята. — Току-що сме получили код двайсет и четири. От Афро-американския музей на Петдесет и пета. Жертвата е гимназистка. Опит за изнасилване.

Амелия Сакс присви очи. Райм реагира другояче. Веднага се замисли: Колко местопрестъпления има? Дали е имало гонитба, при която извършителят да е оставил улики? Имало ли е боричкане, обмяна на следи? С обществения транспорт ли е отишъл до местопрестъплението и е избягал? Или е бил с кола?

Мина му и друга мисъл, но не смяташе да я споделя.

— Наранявания? — попита Сакс.

— Ожулена ръка. Избягала е, след което се е обърнала към патрул. Нашите хора са проверили, но престъпникът е офейкал. Е… можете ли да извършите огледа?

Сакс погледна Райм:

— Знам какво ще кажеш. Заети сме.

Нюйоркската полиция изнемогваше от работа. Много служители бяха пренасочени заради опасността от терористични атаки; напоследък ФБР бе получило няколко анонимни заплахи за взривяване на еврейски цели в района. (Това напомни на Райм за разказите, които Сакс бе слушала от дядо си за живота в предвоенна Германия. Тъстът на дядото бил детектив в Берлин и при всяка политическа криза страдал от недостиг на хора.) Заради това отклоняване на кадри Райм от месеци не бе виждал почивка. В момента със Сакс — единственият детектив, с когото приемаше да работи — разследваха две измами, въоръжен грабеж и старо убийство отпреди три години.

— Да, наистина сме заети — потвърди Райм.

— Злото се струпва на едно — измърмори Селито. — Така ли беше изразът?

— Не е ли „Злото не идва само̀“? Наистина бих искал да помогна, но имаме много работа. Пък и виж колко е часът, имам час в болницата.

— Хайде, Линк — измърмори Селито. — Този случай е по-различен. Жертвата е дете. Тоя негодник напада деца. Знаеш ли колко момичета ще спасим, ако го пипнем. Познаваш този град; няма по-важно нещо. Ако някой звяр започне да напада деца, шефовете ще дадат мило и драго да го пипнем.

— Така разследванията ни стават пет — непреклонно заяви Райм. Замълча; когато никой не продума, попита: — На колко години е?

— На шестнайсет, за бога! Хайде, Линк.

Райм въздъхна. Накрая склони:

— Ох, добре. Ще се заема.

— Наистина ли? — изненада се Селито.

— Всички ме смятат за сприхав — изсумтя паралитикът. — За костелив орех; ето ти още едно клише, Лон. Просто изтъкнах, че трябва да имаме приоритети. Но съм съгласен с теб. Този случай е най-важният.

— Нали не смяташ да отложиш посещението в болницата заради вродената си услужливост? — осведоми се болногледачът.

— Разбира се, че не смятах. Дори не се бях замислил за това. Но сега, като спомена, мисля, че трябва да го отложим. Добра идея, Том.

— Идеята не е моя; не ми приписвай чужда вина.

„Така е“ — помисли си Райм, но възрази възмутено:

— Аз ли съм виновен? Звучиш, сякаш аз изнасилвам ученички.

— Знаеш какво имам предвид. Можем да направим изследванията и да се върнем, преди Амелия да е извършила огледа.

— В болницата може да има опашка. Защо изобщо казвам „може“? В болниците винаги има опашки.

— Ще се обадя на доктор Шърман да насроча друг час — предложи Сакс.

— Да, да, отмени го, но не насрочвай друг. Не се знае колко време ще ни отнеме. Може да си имаме работа с рецидивист. Кой знае какво ще излезе?

— Ще насроча друг час — заяви Сакс.

— Нека да е след две-три седмици.

— Ще проверя кога има възможност.

Линкълн Райм обаче бе не по-малко упорит от партньорката си:

— Да го обсъдим по-късно. Сега трябва да заловим този изнасилвач. Кой знае какво е намислил? Вероятно избира следващата си жертва. Том, извикай Мел Купър. Да действаме. Всяка минута работи за престъпника. Е, как е това клише, Лон? Можеш да го включиш в колекцията си.

3.

Инстинкт.

Уличните ченгета — патрулиращите полицаи — развиват някакво шесто чувство, чрез което усещат кой е въоръжен. Ветераните ще ви кажат, че личи по особеното поведение на заподозрения — породено не толкова от тежестта на самия пистолет, колкото от бремето, че го притежаваш. От силата, която ти дава.

От риска да те хванат. Незаконното притежаване на оръжие в Ню Йорк автоматично води в затвора. Ако те пипнат, отиваш зад решетките. Съвсем просто.

Амелия Сакс не знаеше как стана, но изведнъж разбра, че човекът, облегнат на сградата срещу Музея за афроамериканска история и култура, е въоръжен. Стоеше със скръстени ръце, пушеше и зяпаше жълтата найлонова лента, мигащите светлини и полицаите.

Когато пристигна на местопрестъплението, насреща ѝ се приближи русокос момък с униформа, толкова млад, че нямаше как да не е новобранец.

— Здравейте — поздрави я той. — Аз пристигнах първи и…

Сакс се усмихна и прошепна:

— Не ме зяпай, наблюдавай внимателно онази купчина боклук.

Новобранецът примигна изненадано:

— Моля?

— Гледай боклука — повтори по-рязко тя. — Не мен.

— Извинявайте, детектив — измърмори младежът, който бе подстриган късо и имаше фланелка с надпис „Р. Пуласки“.

Сакс посочи боклука:

— Свий рамене.

Той сви рамене.

— Ела с мен. Продължавай да гледаш натам.

— Да, няма…

— Усмихни се.

— Ама…

— Колко полицаи са нужни, за да сменят електрическа крушка?

— Не знам. Колко?

— И аз не знам. Това не е виц, но се засмей, сякаш съм ти казала нещо адски смешно.

Той се изсмя. Малко нервно, но звучеше убедително.

— Продължавай да го гледаш.

— Боклука ли?

Сакс разкопча якето си.

— Сега ставаме сериозни. Видели сме нещо подозрително в боклука.

— Защо…

— Гледай напред!

— Добре, де. Сериозен съм. Гледам боклука.

— Хубаво.

Въоръженият мъж още стоеше до стената. Беше около четирийсетте, як, с къса коса. Сакс видя издутина на хълбока му и прецени, че е дълго оръжие, вероятно револвер, забеляза и издутината, където би трябвало да е барабанът.

— Слушай какво е положението — прошепна тя на новобранеца. — Човекът отдясно. Въоръжен е.

За щастие, младокът — с щръкнала момчешка косица с цвят на карамел — продължи да гледа към боклука.

— Извършителят ли е? Той ли е нашият човек?

— Не знам. Не ме интересува. Знам само, че е въоръжен.

— Какво ще правим?

— Продължавай напред. Ще минем покрай него, без да отместваме очи от боклука. Ще решим, че няма нищо интересно. Ще се обърнем и ще тръгнем пак към местопрестъплението. Ще се забавиш и ще попиташ дали искам кафе. Ще ти отговоря, че искам. Тогава ще го заобиколиш отдясно. Той ще продължи да ме наблюдава.

— Защо вас?

Детска наивност.

— Просто ще гледа мен. Ти ще се върнеш и ще се приближиш към него. Издай някакъв звук, изкашляй се или нещо такова. Той ще се обърне. Тогава аз ще го изненадам отзад.

— Добре, ясно… Ами, такова, да извадя ли пистолета?

— Не. Искам само да види, че си зад него.

— Ами ако извади оръжие?

— Тогава ще извадиш пистолета си.

— Ами ако започне да стреля?

— Не вярвам да го направи.

— Ами ако все пак стреля?

— Тогава и ти ще стреляш. Как се казваш?

— Рейнолд. Рей.

— От колко време си на щат?

— Три седмици.

— Ще се справиш. Да действаме.

Те се приближиха до боклука, огледаха го загрижено. После решиха, че няма нищо опасно и тръгнаха назад. Пуласки изведнъж спря:

— Искате ли кафе, детектив?

Пресилено — никога нямаше да издържи изпит за актьори — но при тези обстоятелства звучеше убедително.

— Да, благодаря.

Той тръгна назад, но пак спря.

— Какво да бъде?

— Ами, със захар.

— Колко бучки?

„Мили Боже…“

— Една.

— Ясно. Хей, ами кифла?

„Добре, спокойно“ — каза му тя с поглед.

— Не, само кафе.

Сакс тръгна към музея; усещаше погледа на мустакатия тип върху червената си коса, вързана на опашка. Той огледа гърдите, задника ѝ.

„Защо вас?“

„Просто ще гледа мен.“

Сакс продължи към музея. Погледна един прозорец от другата страна на улицата, за да провери непознатия в отражението. Когато пушачът се обърна към Пуласки, тя се извъртя рязко и дръпна якето си, за да може бързо да извади пистолета.

— Господине — рече спокойно. — Моля, дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

— Прави, каквото ти казва момичето — добави Пуласки, който стоеше от другата страна, готов да извади оръжието си.

Мустакатият погледна Сакс:

— Добър номер.

— Само не мърдайте. Носите ли оръжие?

— Да, при това доста по-тежко от служебния ми патлак в Трийсет и пети.

Числото означаваше номер на участък. Значи, бивш полицай.

Може би.

— Охрана ли сте?

— Да.

— Да видя разрешителното ви. Подайте го с лявата ръка, моля. Не движете дясната.

Той извади портфейла си и ѝ го подаде. Разрешителното за оръжие и служебната му карта бяха редовни. Все пак Сакс се обади в управлението и провери. Всичко беше наред.

— Благодаря — каза тя и му върна документите.

— Няма нищо, детектив. Както гледам, предстои ви оглед.

Мустакатият кимна към полицейските коли пред музея.

— Ще видим — небрежно отвърна тя.

Охранителят прибра портфейла си и добави:

— Двайсет години бях патрул. Пенсионирах се по болест и започнах да откачам. — Кимна към сградата зад гърба си. — Има още неколцина въоръжени. Това е най-големият бижутериен склад в града, филиал на Американската бижутерийна борса в Диамантения район. Всеки ден оттук минават скъпоценности за по два милиона долара от Амстердам и Йерусалим.

Тя погледна сградата. Не изглеждаше много внушително, обикновена търговска постройка.

Охранителят се засмя:

— Мислех, че ще е фасулска работа, ама се бъхтя, сякаш съм още в управлението. Е, късмет с огледа. — Обърна се към новобранеца и кимна към Сакс: — Хей, момче. Когато си на работа, няма да ѝ викаш „момиче“ пред хората. Тя е „детектив“.

Младокът го изгледа смутено, но явно разбра урока — самата Сакс смяташе да му направи забележка, когато се отдалечат.

— Извинявайте — измънка Пуласки.

— Няма значение. Вече знаеш.

Няма значение. Вече знаеш. Това можеше да стане девизът на полицейското обучение навсякъде по света.

Обърнаха се.

— Хей, момко — извика след тях охранителят.

Пуласки се обърна.

— Забра̀ви кафето.

На входа на музея Лон Селито оглеждаше улицата и разговаряше с един сержант. Дебелият детектив погледна значката на новобранеца:

— Пуласки, ти ли беше първи на местопрестъплението?

— Да, сър.

— Какво е положението?

Хлапето се изкашля и посочи една уличка:

— Стоях отсреща, приблизително на онова място, рутинна обиколка. Около осем и половина жертвата, афроамериканка, шестнайсетгодишна, дойде при мен и докладва…

— Можеш да разкажеш със собствени думи — прекъсна го Сакс.

— Да. Добре. Та, стоях там и момичето идва, много разтревожено. Казва се Джинива Сетъл, гимназистка е. Събира материали за някаква курсова работа. Била на петия етаж… — Пуласки посочи музея. — Някакъв тип я нападнал. Бял, среден на ръст, носел маска за ски. Искал да я изнасили.

— Защо реши така? — намеси се Селито.

— Забравил е плика си горе.

— Отвори ли го? — намръщи се Сакс.

— С молив. Не съм го пипал.

— Добре, давай нататък.

— Момичето се измъкнало, слязло по аварийната стълба и избягало на улицата. Той я последвал, но духнал в другата посока.

— Знае ли се къде е отишъл? — попита Селито.

— Не, сър.

Детективът погледна улицата:

— Ти ли загради?

— Да, сър.

— Сложил си лентата прекалено близо. Разшири района с петнайсет метра. Журналистите са като пиявици. Запомнѝ го добре.

— Слушам, детективе.

„Няма значение. Вече знаеш.“

Младокът се отдалечи и започна да разширява отцепения район.

— Къде е момичето? — поинтересува се Сакс.

Сержантът, латиноамериканец с гъста, прошарена коса, отговори:

— Откараха я с приятелката ѝ в Северния централен участък. Ще се обадят на родителите им. — Многобройните му златни медали проблеснаха на слънцето. — След като се свържат с тях, някой ще заведе момичетата у капитан Райм. — Той се засмя. — Голяма умница. Знаете ли какво направила?

— Какво?

— Усетила неприятности и сложила анцуга и шапката си на един манекен. Негодникът нападнал чучелото и така ѝ дал време да се измъкне.

Сакс се засмя:

— Хитро. И е само на шестнайсет?

— Започвай с огледа — нареди Селито. — Ще проверя как върви търсенето на очевидци.

Отдалечи се към групичка полицаи — един униформен и двама цивилни — и ги изпрати към близките магазини и кантори да разпитат. Определи специален отряд да се заеме с десетината улични търговци, някои от които продаваха понички и кафе, други вече приготвяха хотдози, соленки, дюнери и фалафели.

Чу се клаксон и Сакс се обърна. Подвижната лаборатория идваше от Главното управление по криминалистика в Куинс.

— Здравей, детективке — каза шофьорът, докато слизаше.

Тя кимна за поздрав на него и партньора му. Познаваше двамата младежи от предишни разследвания. Сакс свали якето и кобура си и облече бял гащеризон, който свеждаше до минимум замърсяването на уликите. После пак препаса колана с пистолета си, като се сети за постоянното предупреждение на Райм: Търси добре, но си пази гърба.

— Ще ми помогнете ли с багажа? — попита тя и вдигна един от металните куфари с основната екипировка за събиране и съхранение на улики.

— Разбира се.

Единият техник вдигна други два куфара.

Сакс извади слушалка и я включи в радиостанцията си точно когато Рей Пуласки се връщаше; бе изпълнил задачата да избута репортерите още няколко метра назад. Заведе Сакс и техниците в сградата. Слязоха от асансьора на петия етаж и влязоха през двойната врата с надпис зала „Букър Т. Уошингтън“.

— Тук е.

Сакс и техниците отвориха куфарчетата и започнаха да вадят инвентара.

— Почти съм сигурен, че е влязъл през тази врата — продължи Пуласки. — Единственият друг изход е аварийният, а оттам не може да се влезе. Значи, той влиза оттук, напада момичето, а то избягва през аварийния.

— Кой ти отключи тази врата? — попита Сакс.

— Главният библиотекар, Дон Бари.

— Влезе ли с теб?

— Не.

— Къде е този Бари?

— В кабинета си на третия етаж. Помислих си да не е вътрешна работа, нали се сещате, затова го накарах да направи списък на всички служители в сградата и къде са били по време на нападението.

— Браво.

Сакс смяташе да направи същото.

— Той обеща, че веднага ще се заеме и ще ни донесе списъка, щом стане готов.

— Добре, разкажи ми сега какво видя вътре.

— Тя е била в отделението за четене на микрофилми. Зад ъгъла вдясно. Лесно ще го намерите.

Пуласки посочи към дъното на голямата зала, пълна с етажерки. Между тях се виждаха манекени с облекла от миналия век, картини, шкафове със стари накити, чанти, обувки, аксесоари — типичните прашни музейни експонати, които разсеяно разглеждаш, докато се чудиш в кой ресторант да обядваш, след като се наситиш на култура.

— Каква охранителна система имат? — попита Сакс и заоглежда тавана за камери.

— Никаква. Няма камери. Няма пазачи, няма регистър за посетителите. Просто си влизаш.

— Никога не е лесно, нали?

— Не, госпо… Не, детектив.

Тя си помисли да му каже, че може да я нарича „госпожо“, че не е като „момиче“, но не ѝ се обясняваше разликата.

— Един въпрос. Затвори ли аварийния изход долу?

— Не, оставих го, както си беше. Отворен.

— Значи местопрестъплението може да е горещо.

— Горещо ли?

— Извършителят може да се е върнал.

— Аз…

— Не си сбъркал, Пуласки. Просто искам да знам.

— Ами, да, може и да се е върнал.

— Добре, стой тук. Искам да се ослушваш.

— За какво?

— Ами, например дали престъпникът ще стреля по мен. По-добре ще е да чуеш преди това стъпките и изщракването на оръжието му.

— Ясно, да ви пазя гърба.

Сакс му намигна и започна огледа.

„Значи тази ще прави огледа“ — помисли си Томсън Бойд, докато гледаше как жената обикаля из залата, търси отпечатъци, улики и каквото друго се опитваха да намерят. Той не се опасяваше. Беше внимавал както винаги.

Стоеше на прозореца на шестия етаж на отсрещната сграда. След като момичето офейка, той заобиколи през две пресечки, влезе от задната страна на тази постройка и се качи в коридора, от който наблюдаваше сега.

Преди няколко минути имаше втора възможност да убие момичето; тя бе излязла на улицата за момент и разговаряше с ченгетата, но бяха твърде много, за да я застреля и да се измъкне. Все пак Томсън успя да я снима с фотоапарата на мобилния си телефон, преди двете с приятелката ѝ да се качат в една полицейска кола и да отпътуват. Но убиецът имаше още работа тук, затова зае това наблюдателно място.

От затвора Томсън знаеше много за полицаите. Лесно забелязваше мързеливите, страхливците, глупаците и наивниците. Също така разпознаваше талантливите, умните, опасните.

Като жената, която наблюдаваше сега.

Докато слагаше капки в постоянно възпалените си очи, Томсън се замисли за нея. Тя извършваше огледа абсолютно съсредоточено, дори с благоговение, със същия поглед като майка му, когато отиваше на църква.

Изгуби се от погледа му, но Томсън продължи да взира през прозореца, като тихо си подсвиркваше. Жената в бяло пак се появи. Не му убягна с каква точност работеше, как стъпваше, колко внимателно докосваше всичко, за да не повреди уликите. Друг мъж би се възхитил от красотата ѝ, от фигурата ѝ; въпреки гащеризона той можеше да си представи тялото ѝ. Тези мисли обаче, както обикновено, му бяха твърде далечни. Все пак му се струваше, че получава някакво смътно удоволствие, докато я наблюдава.

Спомни си нещо… Намръщи се и я загледа как обикаля напред-назад… Да, това беше. Движението ѝ му напомняше за гърмящите змии, които баща му показваше, когато ловуваха заедно или просто се разхождаха в околностите на Амарильо, Тексас.

„Виж ги, сине. Гледай. Красавици. Само не се приближавай. Убиват с целувка.“

Той се облегна на стената. Жената в бяло бавно сновеше из залата, напред-назад, напред-назад…

4.

— Какво е положението, Сакс?

— Добре е — отвърна тя по радиостанцията.

Току-що бе завършила огледа по метода на мрежата: обхождане на местопрестъплението отначало в едно направление, след това — повторно, но в перпендикулярна посока. Това включваше, разбира се, и вертикално оглеждане, на стените и тавана. Нито сантиметър не биваше да остане скрит от погледа на криминалиста. Имаше няколко начина за извършване на оглед, но Райм предпочиташе този.

— Какво означава „добре“? — жлъчно попита той; Райм мразеше общите оценки, наричаше ги „меки“.

— Забравил си е плика.

Тъй като използваха радиовръзка, за да осигурят задочното присъствие на Райм при огледа, те спазваха някои правила за водене на разговорите, като например да завършват всяко изречение с „край“.

— Виж ти. Да не си е забравил и портфейла с личната карта? Какво има в този плик?

— Малко е странно, Райм. Има обичайните за изнасилвач тиксо, ножче и презервативи. Но има и карта таро. Онази, с картинка на обесен човек.

— Интересно дали е истински психар, или само имитатор? — заразмишлява на глас Райм.

Много убийци оставяха карти таро и други окултни предмети на местопрестъпленията — най-нашумелият напоследък случай бе с Вашингтонските снайперисти отпреди няколко години.

— Хубавата новина е, че пликът е гладък и дебел.

— Чудесно.

Макар че престъпниците се сещат да използват ръкавици на местопрестъплението, те често забравят за отпечатъците върху предметите, които носят със себе си. Изхвърлена обвивка от презерватив често може да доведе до разобличаване на изнасилван, който иначе си е дал много труд да не оставя отпечатъци и телесни течности. В този случай, дори извършителят да се беше сетил да почисти тиксото, ножчето и презервативите, може би бе забравил да направи същото с найлоновия плик.

Сакс прибра торбичката в хартиен плик — хартията бе по-подходяща от найлона за съхраняване на улики.

— Забравил я на една полица близо до мястото, където е седяло момичето. Ще проверя за отпечатъци.

Сакс наръси полиците с флуоресцентен прах, сложи си оранжеви очила и освети мястото с източник на ултравиолетови лъчи. Под УВ-светлина иначе невидими петна от кръв и сперма, както и пръстови отпечатъци, се виждат ясно. След като огледа, Сакс докладва:

— Няма отпечатъци, но е носил гумени ръкавици.

— А, хубаво. По две причини — надуто заяви Райм; сега я изпитваше.

„Две ли?“ — зачуди се тя. Едната веднага ѝ хрумна — ако намереха ръкавиците, можеха да вземат отпечатъци от вътрешната страна (нещо, което престъпниците често забравят). Но коя беше втората?

Сакс го попита.

— Очевидно е. Щом си дава труд да носи ръкавици, значи има досие. Когато най-накрая намерим отпечатък, ще го пипнем в АСИПО.

Автоматизираните системи за идентифициране на пръстови отпечатъци към щатската полиция и ФБР бяха компютърни картотеки, които за броени минути откриват съответствия на отпечатъци с вече картотекирани престъпници и спестяват дни, дори седмици спрямо стария начин за ръчна проверка.

— Така е — измърмори Сакс, смутена, че не се е досетила.

— Какво друго те кара да оцениш положението като „добро“?

— Снощи са ваксали пода.

— Нападението е извършено рано сутринта. Така ще събереш добри проби от отпечатъците на обувките му.

— Да, тук виждам няколко доста ясни.

Сакс коленичи и засне един отпечатък с ясни следи от грайферите. Беше сигурна, че е негов; ясно се виждаше откъде се е приближил към масата на Джинива, спрял е, за да хване по-удобно палката, а после е подгонил момичето към изхода. Тя направи сравнение и със следите от единствения друг мъж, който бе влизал в залата тази сутрин, Рей Пуласки; лъснатите му до блясък униформени обувки оставяха съвсем други отпечатъци.

Сакс разказа как момичето използвало манекена, за да отвлече вниманието на убиеца и да избяга. Райм се изкиска, развеселен от тази находчивост. Сакс добави:

— Ударил я е… имам предвид манекена… доста силно. С тъп предмет. Толкова силно, че е счупил пластмасовата глава през плетената шапка. Сигурно е побеснял, че го е измамила. Разбил е и екрана на устройството за микрофилми.

— Тъп предмет — повтори Райм. — Можеш ли да вземеш отпечатък?

Като началник на отдела по криминалистика преди нещастния случай Райм бе изработил няколко картотеки за улеснение при анализа на улики и отпечатъци. Архивът с тъпите предмети съдържаше стотици снимки на отпечатъци от удар върху човешка плът и различни твърди повърхности, класифицирани според предмета — от автомобилна щанга до човешки кости и лед. След като внимателно огледа манекена и екрана, Сакс докладва:

— Не, Райм. Не виждам отпечатъци. Шапката, която Джинива е сложила на манекена…

— Коя Джинива?

— Момичето.

— Аха. Продължавай.

Сакс за момент се подразни — както обикновено — че той не прояви ни най-малък интерес към момичето или душевното състояние на бедното дете. Това негово дистанциране от жертвите и вглъбяването му само в уликите често я тревожеха. Райм твърдеше, че така трябвало да постъпва добрият криминалист. Нали не искаме пилотите да се наслаждават на красивите залези или да се стряскат от гръмотевични бури? Тя го разбираше, но за Амелия Сакс жертвите бяха човешки същества; престъпленията не бяха любопитни феномени, а ужасяващи злодеяния. Особено когато жертвата е шестнайсетгодишно момиче.

— Плетената шапка е разсеяла силата на удара. Екранът също е на парченца.

— Донеси няколко парчета. Все ще има някакви следи.

— Разбира се.

В слушалката се чуха някакви гласове от стаята на Райм.

— Свършвай и идвай бързо, Сакс — гласът му звучеше странно, тревожно.

— Почти съм готова. Ще огледам и аварийния изход… Райм, какво става там?

Мълчание. Когато заговори, той звучеше още по-разтревожено.

— Трябва да затварям, Сакс. Имам гости.

— Кой?

Връзката прекъсна.

Жената в бяло, професионалистката, се скри от поглед.

Томсън Бойд обаче не се интересуваше от нея. На двайсет метра под наблюдателницата му някакво ченге се приближи до неколцина очевидци. Полицаят бе на средна възраст, дебел и с безбожно измачкан костюм. Томсън познаваше и този тип ченгета. Сигурно не се отличаваше с голям интелект, но бе упорит като булдог, на какъвто приличаше. Нищо не беше в състояние да го спре, докато не разнищи случая.

Когато дебелакът кимна за поздрав на друг мъж, който излезе от музея — чернокож с кафяв костюм — Томсън се отдръпна от прозореца и бързо слезе по стълбите. Спря на първия етаж и прегледа револвера, за да се увери, че нищо не се е набутало в барабана или цевта. Почуди се дали този шум — от отваряне и затваряне на барабана — не е събудил подозренията на момичето в библиотеката.

Сега, макар че наблизо нямаше никого, той извърши тази операция съвсем безшумно.

Човек се учи от грешките си.

Всичко трябва да е по правилата.

Револверът беше изряден. Томсън го скри в джоба си и излезе през задния вход на фоайето, на Петдесет и шеста улица. Тръгна по уличката зад музея.

На пресечката с Петдесет и пета улица нямаше никого. Томсън незабелязано се промъкна до един очукан зелен контейнер, вонящ на развалена храна. Огледа се. Движението по улицата бе пуснато, но десетина души — от близките кантори и магазини — още стояха на тротоара с надеждата да видят нещо вълнуващо, та да има после какво да разказват на близките и приятелите си. Повечето ченгета се бяха махнали. Жената в бяло — смъртоносната змия — още беше горе. Отпред имаше две патрулни коли и един микробус, както и трима униформени полицаи, двама цивилни и оня омачкан дебелак.

Томсън здраво стисна револвера. Огнестрелното оръжие бе много неефективно средство да убиеш някого, но понякога, като сега, човек нямаше друга възможност. Когато искаш да застреляш някого, най-добре е да се целиш в сърцето. Никога в главата. Черепът е достатъчно здрав и в много случаи куршумът рикошира; освен това е твърде малка мишена.

Винаги в гърдите.

Убиецът се втренчи с хладните си сини очи в дебелия детектив, който преглеждаше някакъв документ.

Абсолютно спокойно Томсън извади револвера, прицели се и без ръката му да трепне, стреля бързо четири пъти.

Първият куршум улучи в бедрото една жена, която стоеше наблизо.

Другите попаднаха в целта. Върху гърдите на жертвата се появиха три червени петна, които за миг разцъфтяха като рози още преди трупът да падне на земята.

Момичетата стояха пред него. Коренно се различаваха по физика, но Райм забеляза най-напред разликата в очите им.

Очите на дебеланката — безвкусно натруфена, с лъскави дрънкулки и дълги лакирани в оранжево нокти — се стрелкаха насам-натам като уплашени насекоми. Тя като че ли не беше способна да задържи погледа си върху Райм или където и да било за повече от секунда. Веднага направи бърз оглед на лабораторията — апарати, стъкленици, химикали, компютри, жици навсякъде. Зазяпа се, разбира се, в краката на Райм и количката му. Шумно жвакаше дъвка.

Другото момиче, нисичко, слабичко и с вид по-скоро на момче, стоеше тихо и гледаше Райм в очите. Хвърли бърз поглед към количката, но пак се вгледа в лицето му. Лабораторията не я интересуваше.

— Това е Джинива Сетъл — спокойно обясни полицай Дженифър Робинсън и кимна към слабото момиче с уверените очи.

Робинсън бе приятелка на Амелия Сакс, която беше уредила тя да закара момичетата при криминалиста.

— А това е приятелката ѝ — добави Робинсън. — Лакиша Скот. Изплюй тая дъвка, Лакиша.

Момичето я изгледа сърдито, но напъха дъвката някъде в голямата си чанта, без да си направи труда да я увие в нещо.

— Тази сутрин с Джинива са отишли в музея — обясни полицайката.

— Само че аз не скивах нищо — побърза да се застрахова Лакиша.

Какво тревожеше тая дебеланка — инцидентът или това, че стоеше пред инвалид? Вероятно и двете.

Джинива носеше сива фланелка, широки черни панталони и маратонки; навярно такава беше ученическата мода сега. Селито бе казал, че е на шестнайсет, но изглеждаше по-малка. И докато Лакиша бе сплела косата си на тънки плитки, стегнати толкова силно, че опъваха кожата на главата ѝ, Джинива беше подстригана късо.

— Обясних им за вас, капитане. — Робинсън използва званието му отпреди нещастния случай. — Знаят, че ще ги разпитате. Джинива иска да се връща на училище, но ѝ казах, че трябва да почака.

— Имам контролни — обади се момичето.

Лакиша изцъка силно през белите си зъби.

Робинсън продължи:

— Родителите на Джинива не са в страната, но ще се върнат с първия полет. Чичо ѝ живее у тях, докато ги няма.

— Къде са? — поинтересува се Райм.

— Татко чете лекции на един симпозиум в Оксфорд.

— Преподавател ли е?

Джинива кимна:

— По литература. В „Хънтър“.

Райм мислено се упрекна за изненадата си, че едно момиче от Харлем може да има родители интелектуалци, обикалящи целия свят. Той мразеше стереотипното мислене, но най-вече се ядоса, че си е направил грешен извод.

Наистина, тя бе облечена като хулиганче, но Райм трябваше да се досети, че произхожда от образовано семейство; нали я бяха нападнали в библиотеката, не на улицата или докато е гледала телевизия вкъщи.

Лакиша извади пакет цигари.

— Тук не… — започна Райм.

— … се пуши — завърши Том, който в този момент влезе.

Болногледачът взе цигарите от Лакиша и ги пъхна в чантичката ѝ. Усмихна се непринудено:

— Нещо безалкохолно?

— Имаш ли кафе? — попита Лакиша.

— Да, има.

Том погледна Дженифър Робинсън и Райм, които поклатиха глави.

— Обичам силно — обяви дебеланката.

— Така ли? Аз също. — Том се обърна към Джинива: — А за теб?

Момичето отказа.

Райм погледна бутилката уиски на близката полица. Том забеляза и се засмя, след това излезе. За ужас на Райм полицай Робинсън каза:

— Трябва да тръгвам, сър.

— А, така ли? Няма ли да останеш още малко?

— Не мога, сър, но ако ви потрябва още нещо, обадете ми се.

„Да, трябва ми бавачка.“

Ако вярваше в провидението, Райм би видял пръста му тук: беше поел случая, за да пропусне изследванията в болницата, и сега съдбата го наказваше да прекара половин, час в компанията на тези две ученички. Общуването с деца не беше в стихията му.

— Довиждане, капитане.

Робинсън излезе.

— Да — измърмори той.

Том се върна след малко с две чаши и кафеварка на поднос. Наля кафе на Лакиша и подаде на Джинива втората чаша, в която, както подуши Райм, имаше топъл шоколад.

— Реших все пак да те почерпя с нещо — рече болногледачът. — Ако не ти се пие, остави го.

— Не, добре е. Благодаря.

Джинива се втренчи в повърхността на горещата течност. Отпи една глътка, после друга, остави чашата и сведе очи. Замислено вдигна чашата и отпи още няколко пъти.

— Добре ли си? — попита Райм.

Джинива кимна.

— Аз също — добави Лакиша.

— И теб ли нападна? — попита Райм.

— Не, духна, преди да го скиваме. — Лакиша го огледа от глава до пети. — Ти да не си като оня, дето си счупи врата?

Отпи глътка кафе, сложи още захар и пак засърба.

— Да, като него съм.

— И нищо ли не можеш да си мръднеш?

— Почти.

— Мамка му.

— Киш — прошепна Джинива. — Не говори така.

— Че к’во съм казала? Просто „мамка му“.

Отново настъпи мълчание. От идването им бяха минали само осем минути. Струваха му се цяла вечност. Какво да прави? Да изпрати Том за „Не се сърди, човече“?

Разбира се, трябваше да ги разпита, но на Райм никак не му се щеше да го прави сам. Той не умееше да разпитва. Докато работеше, го бе правил десетина пъти и никога не му се беше удавало да извлече от заподозрения сензационни самопризнания. Сакс бе друга работа. Тя често предупреждаваше новобранците, че една погрешна дума може да провали цялото разследване. Наричаше го „замърсяване на мислите“ подобно на термина „замърсяване на уликите“, използван от Райм.

— Можеш ли да щъкаш с тая количка? — попита Лакиша.

— Шт! — смъмри я Джинива.

— Само питам.

— Недей повече.

— К’во лошо има да попитам?

Лакиша се беше поокопитила. Явно бе доста отракана. Отначало се държи нервно, за да създаде впечатление, че е наивна, уязвима, че можеш да я заблудиш, но всъщност през цялото време те изучава. Щом прецени ситуацията, вече решава как да действа.

Всъщност Райм бе доволен, че има за какво да приказват. Разказа за компютъра, за системата за контрол на условията в стаята и как управлява количката с единствения си работещ пръст.

— Един пръст? — удиви се Лакиша и погледна един от оранжевите си нокти. — Само т’ва ли можеш да си движиш?

— Да. Също главата и раменете.

— Господин Райм — намеси се Джинива, като погледна очукания часовник на тънката си китка, — какво ще стане с контролните ми? Първото е след два часа. Колко ще ни държите?

— Училище ли? — изненада се Райм. — Днес можеш да си останеш вкъщи. След тази случка си извинена.

— Ама аз не искам да се прибирам. Трябва да направя тези тестове.

— Ехо, момиче, я не се натягай. Човекът ти казва, че можеш да се чупиш, ’що се дърпаш? Хайде. Зарежи тия уроци.

Джинива се втренчи в очите на приятелката си:

— Ти също ще си направиш тестовете. Не се измъквай.

— Че кой се измъква? Човекът казва, че сме извинени.

Телефонът на Райм иззвъня и това прекъсване го зарадва.

— Команда, вдигни телефона — каза той в микрофона на контролното устройство.

— Мамка му — възкликна Лакиша и вдигна вежди. — Я го ски’й, Джен. И аз искам такова.

Джинива се намръщи и прошепна нещо на приятелката си, която завъртя очите си и мълчаливо отпи глътка кафе.

— Райм — чу се гласът на Амелия.

— Те са тук, Сакс — жално обяви Райм. — Джинива и приятелката ѝ. Надявам се, че ще можеш…

— Райм — повтори тя; по тона ѝ личеше, че нещо не е наред.

— Какво има?

— Местопрестъплението беше горещо.

— Там ли е бил?

— Да. Не е избягал. Или се е върнал.

— Добре ли си?

— Да. Не нападна мен.

— Какво стана?

— Промъкна се до сградата, от една уличка. Четири изстрела. Рани случаен минувач… И уби свидетел. Казва се Бари. Главният библиотекар. С три куршума в сърцето. Почина на място.

— Сигурна ли си, че убиецът е същият човек?

— Да. Отпечатъците от обувките са същите. Дон тъкмо разпитвал свидетеля. Бил до него.

— Видял ли е извършителя?

— Не. Никой не го е видял. Криел се зад един контейнер. Двама униформени се погрижиха за ранената. Загуби много кръв. Извършителят се скрил в тълпата. Просто изчезнал.

— Някой зае ли се с подробностите?

Имаше предвид да уведомят роднините на загиналия. „Подробности“.

— Дон опита да се обади, но имаше някакъв проблем с телефона. Един сержант проведе разговора.

— Добре, Сакс, обади се пак да ми кажеш какво си открила… Команда, край.

Райм вдигна очи; двете момичета го гледаха втренчено.

— Излиза, че нападателят не е избягал — обясни той. — Или се е върнал. Убил е главния библиотекар и…

— Доктор Бари ли? — възкликна Джинива и се вцепени.

— Да.

— Мамка му! — прошепна Лакиша; затвори очи и потрепери.

Джинива стисна устни и сведе поглед. Остави чашата с какаото на масата.

— Не, не…

— Съжалявам — измънка Райм. — Приятели ли бяхте?

Тя поклати глава:

— Не точно. Той просто ми помагаше за статията. — Джинива се наведе напред. — Но вече няма значение дали сме били приятели или не. Мъртъв е — прошепна гневно. — Защо? Защо го е направил?

— Предполагам, защото беше свидетел. Можеше да разпознае нападателя ти.

— Значи господин Бари е мъртъв заради мен?

Райм побърза да я утеши. Как би могло да е заради нея? Та тя не беше виновна, че са я нападнали. Просто Бари имаше лош късмет. Озовал се е на лошо място в неподходящ момент.

Успокоенията му обаче нямаха ефект. Момичето посърна, очите му загубиха блясъка си. Райм не знаеше какво да прави. Не стига, че трябваше да търпи двете хлапачки, ами се налагаше и да ги утешава, да ги разсее, за да не мислят за трагедията. Той се приближи с количката и мобилизира цялото си търпение, за да си бъбри с тях.

5.

След двайсет минути, които му се сториха цяла вечност, Сакс и Селито дойдоха заедно с един млад, русокос полицай на име Пуласки.

Селито обясни, че е взел младока да занесе събраните улики у Райм и да помага в разследването. Новобранецът изглеждаше страшно надъхан. Явно го бяха предупредили за недъга на криминалиста, защото се държеше, сякаш количката не му прави впечатление. Райм мразеше тези преструвки. Сто пъти предпочиташе безочливото поведение на Лакиша.

Просто „мамка му“.

Двамата детективи поздравиха момичетата. Пуласки ги погледна с огромна симпатия и с детинска загриженост попита как са. Райм забеляза очукана сватбена халка и предположи, че става дума за брак още от ученическите години; само човек, който има собствени деца, би могъл да се държи така.

— Скапана работа — отговори Лакиша. — Шибан… Ня’къв задник напада най-добрата ми приятелка. Как очакваш да се чувствам?

Джинива отвърна, че е добре.

— Разбрах, че живееш с твой близък — отбеляза Сакс.

— С чичо ми. Живее у нас, докато нашите се върнат от Лондон.

Райм погледна Лон Селито. Нещо не беше наред. За два часа дебелакът се беше променил до неузнаваемост. От веселото му настроение нямаше и следа. В очите му се четеше тревога и постоянно мърдаше нервно. Непрестанно потъркваше бузата си. Мястото се беше зачервило.

— Да не те е лизнало някое олово? — попита Райм, като си спомни, че Селито е стоял до библиотекаря в момента на убийството. Може би куршум или камъче, хвръкнало от рикошета, го беше одраскало.

— Какво? — Селито осъзна, че търка бузата си и свали ръката си; прошепна така, че да не чуят момичетата: — Бях много близо до жертвата. Малко кръв ме опръска. Това е. Нищо сериозно.

След малко обаче пак започна да търка бузата си.

Това напомни на Райм за Сакс, която имаше навик да разчесва главата си до кръв и да чопли пръстите си. Тикът бе свързан по някакъв начин с характера ѝ, с амбицията ѝ, със скритата злоба, която кипи във всеки полицай. Ченгетата се самонаказват по безброй начини. Пораженията варират от дребни ранички като при Сакс до разрушаване на семейства и могат да завършат с куршум от собствения ти служебен пистолет. Лон Селито обаче не беше проявявал такава склонност.

— Дали пък няма грешка? — обърна се Джинива към Сакс.

— Каква грешка?

— За доктор Бари.

— Съжалявам, не. Мъртъв е.

Момичето седеше неподвижно. Райм чувстваше тъгата му.

Също и гняв. Очите ѝ пламтяха. Джинива погледна часовника си и отбеляза:

— За тестовете…

— Ами, да започваме с въпросите, пък после ще видим. Сакс?

След като подредиха и описаха уликите, Сакс седна до Райм и заразпитва момичетата. Джинива обясни, че четяла статия от старо списание, когато някой влязъл в залата. Чула колебливи стъпки. После смях. Мъжки глас казал довиждане на някого, след това се чуло изщракване от затваряне на мобилен телефон.

Момичето присви очи и отбеляза:

— Като стана дума за телефона, можете да се обадите във всички телефонни компании в града и да проверите кой е говорил в този момент.

Райм се засмя:

— Добра идея. Само че във всеки момент в Манхатън се провеждат по около петдесет хиляди телефонни разговора. Освен това се съмнявам, че наистина е говорил по телефона.

— Преструвал ли се е? Откъде знаеш? — попита Лакиша и скришом лапна две дъвки.

— Не знам. Само предполагам. Направил го е, за да притъпи подозрителността на Джинива. Ние често не обръщаме внимание на хората, когато говорят по мобилните си телефони. Рядко очакваме някаква опасност от тях.

Джинива кимна:

— Да. Когато влезе, малко се уплаших, но когато го чух да говори по телефона… е, помислих си, че не е прилично да го прави в библиотеката, но вече не се страхувах.

— Какво стана след това? — попита Сакс.

Джинива обясни как чула второто изщракване — помислила си, че е от револвер — и видяла маскирания нападател. След това разказа как сложила манекена на мястото си и му облякла дрехата си.

— Хитро — гордо заяви Лакиша. — Голяма умница е моята сестрица.

„Така си е“ — помисли си Райм.

— Скрих се между етажерките, докато той се приближи до апарата за микрофилми, после побягнах към аварийния изход.

— Не успя ли да го огледаш?

— Не.

— Какъв цвят беше маската?

— Тъмна. Не знам точно.

— А дрехите му?

— Не видях добре. Поне не си спомням. Много ме беше страх.

— Не се съмнявам. Когато се криеше между книгите, не го ли наблюдаваше? За да знаеш накъде да бягаш.

Джинива се намръщи, замисли се за момент, после отвърна:

— Да, така е, гледах. Бях забравила. Надничах между рафтовете, за да мога да побягна, когато той се приближи до стола ми.

— Значи може би си видяла нещо от облеклото му.

— Ами, май да. Струва ми се, че имаше кафяви обувки. Да, кафяви. Светлокафяви, не тъмни.

— Браво. Ами панталоните му?

— Тъмни, почти съм сигурна. Но само толкова видях, само долната част на крачолите му.

— Имаше ли някаква миризма?

— Не… Чакайте. Май подуших нещо. Да, миришеше на хубаво. На цветя.

— И после?

— Приближи се до стола и чух трясък, после някакво тропане. Нещо се счупи.

— Екранът за микрофилми — поясни Сакс. — Разбил го е.

— Плюх си на петите. Към аварийния изход. Изтичах надолу по стълбите, изскочих на улицата и двете с Киш побягнахме. Обаче си помислих, че той може да нападне още някого. Затова се обърнах и… — погледна Пуласки — … видях вас.

— Ти видя ли нещо? — обърна се Сакс към Лакиша.

— Не. Просто се шматках. Изведнъж Джен изскача, бяга като луда, нали се сещаш. Нищо не съм скивала.

Райм погледна Селито и попита:

— Убил е Бари, защото беше свидетел. Какво е видял той?

— Каза, че не е видял нищо. Даде ми списък на белите служители на музея, в случай че е бил някой от тях. Двама са били на работа, но са чисти. Единият отишъл да заведе дъщеричката си на училище, а другият е бил в приемната с други хора.

— Значи е случаен подтик — измърмори Сакс. — Престъпникът вижда, че Джинива влиза и тръгва след нея.

— В музей? — възрази Райм. — Странен избор.

Селито се обърна към момичетата:

— Видяхте ли някой да ви следи на отиване?

— Отидохме с метрото, беше голяма тарапана. Не видях нищо особено. Ти?

Джинива поклати глава.

— Ами в последно време? Някой да ви е досаждал? Да ви е заплашвал?

Никоя от двете не се сети за някого, който би могъл да представлява заплаха.

— На мен не ми се лепят много — смутено призна Джи нива. — Не ставам за плячка. Не съм барната.

— Барната?

— Иска да каже парче — преведе Лакиша, сякаш беше по-разбираемо; намръщи се и погледна приятелката си — Не се втелявай, момиче. Не приказвай така за себе си.

Сакс забеляза, че Райм се мръщи.

— Какво има?

— Нещо не се връзва. Да прегледаме уликите, докато Джинива още е тук. Може би ще ни помогне с някои обяснения.

Момичето поклати глава и посочи часовника си.

— Контролното.

— Няма да отнеме много време — успокои я Райм.

Джинива погледна приятелката си:

— Ти можеш да отидеш.

— Оставам. Няма да кисна цял ден в клас и да се тревожа за теб.

Джинива се изсмя мрачно:

— Няма начин, момиче. — Обърна се към Райм: — Тя нали не ви трябва?

Той погледна Сакс, която поклати глава. Селито записа адреса и телефонния номер на Лакиша.

— Ще ти се обадим, ако имаме въпроси.

— Дай по-свободно — заръча Лакиша на приятелката си. — Чупи се и бягай вкъщи.

— Ще се видим на училище — твърдо отговори приятелката ѝ. — Нали ще ме чакаш там? — Вдигна вежди. — Честно?

Лакиша направи балон с дъвката си и го спука шумно. Въздъхна:

— Честно. — На вратата спря и се обърна към Райм: — Ей, господине, кога ще зарежеш тая количка?

Настъпи неловко мълчание — за всички освен за Райм.

— Ще поседя още доста — отвърна той.

— Човече, скапана работата.

— Да, такъв е животът.

Тя излезе в коридора.

— Мамка му, леко, бе, пич — чу се от входната врата, след което тя се затръшна.

Мел Купър влезе и плахо погледна към мястото, където за малко не бе смачкан от тийнейджърка, превъзхождаща го с двайсетина килограма.

— Добре — измърмори под носа си. — Ще внимавам.

Съблече зеления си шлифер и кимна за поздрав на компанията.

Преди години хилавият, пооплешивял техник работеше в щатската лаборатория по криминалистика. Бе направил впечатление на Райм, когато му каза, че един от анализите му е сбъркан. Райм, тогава началник на отдела, уважаваше критиците много повече от подлизурковците — стига, разбира се, критиката бе основателна, какъвто се оказа случаят с Купър. Затова той веднага реши да прехвърли техника в градското управление и накрая успя.

Купър бе роден за науката, нещо повече — беше родѐн за криминалист, което е нещо съвсем друго. Много хора смятат, че „криминалистика“ включва само събирането на улики, но всъщност представлява цялата работа до внасянето на доказателствата в съдебната зала. Добрият криминалист умее така да представи фактите, че да са полезни за прокурора.

Например — не е достатъчно да установиш наличието на остатъци от нукс вомика1 на местопрестъплението — подобни растителни извлеци се използват и за обикновени медицински цели, както при възпаление на ухото. Добрият криминалист като Мел Купър веднага ще се досети, че същите вещества се срещат в смъртоносната отрова стрихнин.

Купър имаше вид на абсолютен мухльо — още живееше с майка си, носеше колосани ризи и панталони с ръб и имаше телосложение на Уди Алън. Външният вид обаче лъжеше.

От дълги години Купър имаше връзка с висока, красива блондинка. Двамата редовно участваха в състезания по танци и често печелеха първото място. Наскоро се бяха запалили по спортна стрелба и производство на вино (където Купър умело прилагаше знанията си по химия и физика).

Райм набързо го запозна със случая и се обърна към уликите.

— Да погледнем какво има в плика.

Купър надяна чифт гумени ръкавици и погледна Сакс, която кимна към плика на изнасилвана. Той го изтърси над голям бял лист (за да събере и най-миниатюрните частици). Беше тънка найлонова торбичка с емблема от едната страна — голямо жълто усмихнато лице. Техникът понечи да я отвори, но спря.

— Надушвам нещо… — Вдиша дълбоко. — Мирише на цветя. Какво е това?

Занесе плика на Райм, който също подуши. Ароматът му беше познат, но не можеше да определи какъв е.

— Джинива?

— Да?

— На това ли ти замириса в библиотеката?

Тя подуши торбичката.

— Да, на това.

— Жасмин — намеси се Сакс. — Мисля, че е жасмин.

— В таблицата — обяви.

— Каква таблица? — попита Купър и се огледа.

При всяко разследване Райм съставяше таблица за уликите и профила на престъпника.

— Да се начертае — заповяда той. — Как ще го наречем? Някой да му измисли име.

На никого не му хрумваше нищо гениално.

— Няма време да мъдруваме — обяви Райм. Днес е девети октомври, нали? Десети месец. Ще го кръстим Извършител сто и девет. Том! Трябва ни някой с хубав почерк.

— Няма нужда да ме юркаш — измърмори болногледачът, който точно влизаше с нова кана кафе.

— Пиши. Извършител сто и девет. Таблица за уликите и профил на заподозрения. Бял мъж. Височина?

— Не знам — отвърна Джинива. — За мен всички са високи. Може би метър и осемдесет.

— Наблюдателна си. Ще го приемем. Тегло?

— Нито едър, нито дребен. — Тя замълча за миг. — Почти колкото доктор Бари.

— Да речем деветдесет килограма — предложи Селито.

— Възраст.

— Средна.

— Глас?

— Не обърнах внимание. Обикновен, предполагам.

— Има светлокафяви обувки, тъмни панталони и тъмна маска за ски. Пакетът мирише на жасмин. Той също. Сапун или шампоан може би.

— Какъв пакет? — не разбра Том.

— Пакет за изнасилване — обади се Джинива; погледна Райм. — Наричайте нещата с истинските им имена. Не съм толкова чувствителна.

— Добре. Да продължаваме.

Райм забеляза мрачното изражение на Сакс, когато Купър вземаше плика.

— Какво има?

— Усмихнатото лице. На пакет за изнасилване. Това е извратено. Що за изверг би си направил такава гавра?

Гневът ѝ го озадачи.

— Не си ли даваш сметка, че това е хубаво, Сакс?

— Хубаво ли?

— Това стеснява кръга на магазините, в които трябва да търсим. Щеше да е по-лесно, ако емблемата беше с името на магазина, но е по-добре от чист плик.

— Да, вероятно. — Тя се намръщи. — Но все пак.

Мел Купър прегледа съдържанието на плика. Най-напред извади картата таро. На нея бе изобразен човек, провесен за единия крак от бесилка. Около главата му имаше светли лъчи. Лицето му беше удивително спокойно. Не изглеждаше да страда. Над него бе изписано римското число XII.

— Говори ли ти нещо? — обърна се Райм към Джинива?

Тя поклати глава.

— Какво ли означава това? — измърмори Купър. — Може би ритуално изнасилване?

— Хрумна ми нещо — обяви Сакс.

Извади мобилния си телефон и набра номер. От разговора Райм се досети, че онзи, с когото говореше, скоро ще дойде.

— Извиках един специалист по картите.

— Хубаво.

Купър провери картата за отпечатъци, но не откри. Нямаше и полезни частици.

— Какво още има в плика? — попита Райм.

— Така, чисто ново руло тиксо, нож за картон, презервативи „Троя“. Нищо конкретно. А… бинго! — Купър извади някакво листче. — Касова бележка.

Райм се приближи с количката и я погледна. Нямаше име на магазина; бележката беше отпечатана на матрична машина. Мастилото бе избледняло.

— Не ни говори много — обади се Пуласки, но веднага се сети, че не му е работа да се обажда, и млъкна.

„Тоя пък какво търси тук? — ядоса се Райм. — А, да, помага на Селито.“

— Извинявай, че ти противореча — язвително изсумтя Райм. — Това ни говори страшно много. Купил е всички предмети от един магазин, можеш да сравниш касовата бележка с етикетите за цените. Така, купил е тези стоки и още нещо за 5,95 долара. Може би тесте за таро. Значи, трябва да намерим магазин, където се продават тиксо, ножчета за картон и презервативи. Книжарница за канцеларски принадлежности или дрогерия. Не би трябвало да е верига, защото името го няма на плика и бележката. Освен това е малко магазинче, защото използват обикновени касови апарати, а не компютъризирани. Да не говорим за ниските цени. Процентът на ДДС-то ни показва, че магазинът е… — Той присви очи и се опита да изчисли процента на данъка. — По дяволите. Кой може да смята?

— Имам калкулатор — предложи услугите си Купър.

Джинива хвърли кратък поглед на бележката.

— Осем цяло шест две пет.

— Как го сметна? — удиви се Сакс.

— Ами, просто така.

— Осем цяло шест две пет. Това е сборно от щатския и градския налог в Ню Йорк. Значи магазинът е в някой от петте квартала. — Райм се обърна към Пуласки. — Е, полицай, още ли смяташ, че бележката не ни говори много?

— Разбрах, сър.

— Пенсиониран съм. Това „сър“ не е необходимо. Така. Свалете отпечатъци от всичко и да видим какво ще изскочи.

— Аз ли? — смутено попита Пуласки.

— Не ти. Те.

Купър и Сакс използваха няколко начина за откриване на отпечатъци: с флуоресцентен прах, спрей „Андрокс“ и изпарения от лепило за гладките повърхности, с йодови пари и нинхидрин за порестите. При едни методи отпечатъците се виждаха с просто око, при други трябваше се гледат под УВ-светлина.

Техникът погледна компанията през големите си оранжеви очила и обяви:

— Върху бележката и стоките има отпечатъци. Еднакви са. Само че са малки, твърде малки, за да са от толкова едър мъж. По-скоро от дребна жена или момиче; предполагам, от продавачката. Има и няколко размазани. Престъпникът вероятно е заличил своите.

Макар че е твърде трудно да се премахнат всички мазнини и остатъчни вещества, отпечатъците лесно се размазват с кратко търкане.

— Пусни ги в компютърната картотека.

Купър засне отпечатъците и ги сканира. След десет минути се получи отговор от компютърната система на ФБР, че отпечатъците не фигурират в никоя от главните бази данни — градска, щатска или федерална. Купър изпрати изображенията им и в някои местни картотеки, несвързани с ФБР.

— Обувките — обяви Райм.

Сакс извади снимката. Грайферите бяха износени, значи обувките бяха стари.

— Номер единайсет — определи Купър.

Между размера на ходилото, ръста и телосложението има известна връзка, която обаче не се приема като доказателство в съда. Все пак номерът на обувките потвърждаваше преценката на Джинива, че нападателят е висок около метър и осемдесет.

— Каква е марката?

Купър вкара сканираната снимка в електронната картотека за следи от подметки и откри съвпадение.

— Марка „Бас“, половинки обувки. Поне отпреди три години. Тогава моделът е спрян от производство.

— По отпечатъците личи, че леко замята десния си крак навън — отбеляза Райм, — но няма забележимо куцане, нито сериозни мазоли, растящи навътре нокти и други малади де пие2.

— Не знаех, че говориш френски, Линкълн — изненада се Купър.

Само доколкото бе в полза на разследването. Точно този израз Райм беше научил при случая с изчезналата обувка, когато на няколко пъти разговаря с един френски полицай.

— Какво е положението с микроуликите?

Купър взе пликчетата с частици, събрани от Сакс с помощта на леплива лента като онази, с която се почистват дрехи от пърхот и кучешки косми. Преди за събирането на влакна, косми и прах се използваше специална мини прахосмукачка, но сега се предпочиташе този по-фин метод.

Техникът вдигна няколко частици с пинсета, монтира ги на предметно стъкло и го нагласи на микроскопа. В същото време образът от видното поле се появи на няколко компютърни екрана в стаята. Райм се завъртя с количката и се вгледа внимателно в мониторите. Видя прашинки, влакна, някакви бели пухкави частици и миниатюрни люспици, които приличаха на части от хитинова обвивка на насекоми. Когато Купър премести предметната масичка, на екрана се появиха малки топчета от бяла влакнеста материя.

— Откъде е събрано това?

Сакс погледна етикета.

— От два източника: пода около масата, където е седяла Джинива, и около контейнера, откъдето е застрелял Вари.

Микроуликите, събрани от обществени места, обикновено са безполезни, защото има много възможности да бъдат оставени от хора, несвързани с престъплението. Но понеже тези бяха открити на две различни места, където е бил престъпникът, имаше голяма вероятност да са паднали от него.

— Благодаря, Господи, за премъдрото Ти хрумване да създадеш дълбоките грайфери — възкликна Райм.

Том и Сакс се спогледаха.

— Чудите се на доброто ми настроение, а? — попита Райм, като гледаше екрана. — Каква е причината за това споглеждане? И аз мога да съм весел понякога.

— На куково лято — измърмори Том.

— Следи за клишета, Лон. Чу ли това? Така, да се върнем на микроследите. Можем да сме сигурни, че са от него. Какво е това? И може ли да ни заведе до бърлогата му?

Анализът на улики включваше няколко етапа. Първом начално — което обикновено е най-лесното — веществото трябваше да се идентифицира (например да се установи дали някое кафяво петно е от кръв и дали е човешка или животинска, да се провери дали определена метална частичка е олово от куршум).

Втората стъпка бе да се класифицира пробата, тоест да се категоризира по-точно (например дали кръвта е от група 0 положителна и дали фрагментът от куршум е от трийсет и осми калибър). На този етап уликите имаха известна стойност за полицията и прокурора (върху ризата на заподозрения има кръв от тази група или той притежава пистолет с такъв калибър), но все още връзката не е твърдо доказана.

Последната задача и крайната цел при анализа на улики бе конкретизирането им — откриването на неоспорима връзка с определено място или лице (ДНК-анализът показва, че кръвта по ризата на заподозрения е от жертвата, или куршумът има уникални драскотини, които могат да се получат само при изстрелване от определен пистолет).

В момента екипът на Райм все още бе в началото на тази пирамида. Тънките нишки върху предметното стъкло например бяха влакна от някакъв плат. Но в САЩ ежегодно се произвеждаха над хиляда вида тъкани, които се боядисваха с над седем хиляди различни оцветители. Все пак кръгът на търсенето можеше да се стесни. Анализът показа, че влакната, оставени от престъпника, са с растителен произход (не с животински или изкуствени) и са сравнително дебели.

— Обзалагам се, че е памучно въже — заяви Райм.

Купър прегледа компютърните данни за растителните влакна и кимна:

— Да, това е. Но са най-обикновени. Не мога да определя производителя.

Едното влакно беше безцветно, но другото — кафяво и Купър предположи, че може да е изцапано с кръв. Предварителният тест с фенолфталеин показа, че наистина е така.

— Негова ли е? — попита Селито.

— Не се знае — отвърна Купър и продължи да разглежда пробата. — Но определено е човешка кръв. Като гледам разкъсаните краища, предполагам, че е гарота. Виждал съм такова нещо и преди. Може би с това е възнамерявал да убие жертвата.

Ударът с тъпия предмет е трябвало само да я зашемети, не да я убие (при такова убийство има много кръв). Револверът също не беше подходящ, защото гърмежът щеше да го издаде и да затрудни бягството му. Удушаването бе логично решение.

Джинива въздъхна:

— Господин Райм, тестът ми.

— Какъв тест?

— В училище.

— А, да. Само минутка… Искам да знам от каква гадинка са тези люспици.

— Полицай — каза Сакс на Пуласки.

— Да, гос… детектив?

— Би ли ни помогнал?

— Разбира се.

Купър отпечата цветна снимка на хитиновата обвивка и я подаде на новобранеца. Сакс го настани на един компютър и се свърза с картотеката за насекоми — Нюйоркското полицейско управление бе една от малкото полицейски институции в света, които имаха не само богата колекция от данни за насекомите, а и щатен ентомолог. След кратка пауза на екрана се появи поредица от умалени снимки на части от насекоми.

— Леле, много са! Да знаете, никога не съм правил такова нещо.

Пуласки присви очи и се втренчи в компютъра.

Сакс се усмихна:

— Не си предполагал, че великите детективи правят такива неща, а? Просто преглеждай снимките и търси нещо подобно на това. Действай бавно.

— Най-много грешки при анализа на улики се получа, ват от бързане — намеси се Райм.

— Не го знаех.

— Вече знаеш — отбеляза Сакс.

6.

— Направи хроматография на тези пухчета — нареди Райм. — Какво са това, по дяволите?

Мел Купър взе проба от тиксото и я пусна на апарата за газова хроматография, обичайно оборудване за една лаборатория по криминалистика. С негова помощ пробите се разлагаха и получените вещества се определяха чрез мас-спектрометрия. Резултатът щеше да излезе след петнайсетина минути и докато чакаха, Купър събра фрагментите от куршума, извадени от крака на ранената жена. Сакс обяви, че оръжието би трябвало да е револвер, понеже на местопрестъплението не бяха намерени гилзи.

— О, гадна работа — измърмори Купър, докато оглеждаше парченцата. — Малък калибър, двайсет и втори, но патроните са за магнум.

— Хубаво — отбеляза Райм.

Беше доволен, защото малокалибрените патрони с усилен заряд се срещаха рядко, следователно лесно се проследяваха. Фактът, че оръжието е револвер, още повече ги улесняваше. Бързо щяха да открият производителя.

Сакс, която бе спортен стрелец, дори не се замисли:

— Само „Норт американ армс“ произвеждат такива. Прилича на модел „Блек уидоу“, но по-скоро е „Минимастър“. Има десетсантиметрова цев. По-точен е, затова куршумите са попаднали толкова близо един до друг.

Райм се обърна към техника, който се взираше в пробата:

— Какво имаш предвид с „гадно“?

— Само погледни.

Райм, Сакс и Селито се приближиха. С пинсетите Купър разбута кървавите метални парченца.

— Изглеждат самоделки.

— Взривяващи се куршуми?

— Не, но почти толкова опасни. Ако не и повече. Външната обвивка на куршума е от тънък оловен слой. Отвътре е било пълно с тези неща.

Имаше пет-шест иглички, дълги около сантиметър. При попадане в тялото на жертвата куршумът се пръска и игличките се разпръскват в плътта. Макар че бяха с малък калибър, куршумите нанасяха повече поражения от обикновеното. Не бяха предназначени за отбрана. Единствената им цел бе да разкъсат тъканите. Без зашеметяващия ефект на едрокалибровите куршуми, те причиняваха изключително болезнени рани.

Лон Селито поклати глава, втренчи се в игличките и разсеяно потърка бузата си; сигурно си мислеше за колко малко му се бе разминало да бъде улучен от такъв куршум.

— Боже — измърмори.

Изкашля се, изсмя се, за да прикрие смущението си, и се отдалечи от масата.

Интересно, но лейтенантът изглеждаше по-разтревожен от Джинива. Страховитите куршуми като че ли не я безпокояха. Тя пак погледна часовника си и потропа нервно.

Купър засне най-големите парчета от куршума и вкара информацията в ИБИС, Интегрираната балистична идентификационна система, с която са свързани близо хиляда полицейски управления от цялата страна, а също в системата на ФБР. В техните огромни картотеки имаше данни за куршуми, гилзи и осколки от всякакви предишни престъпления. Оръжието, намерено у някой заподозрян, бързо можеше да се свърже с куршум от убийство, извършено преди пет години.

За тези фрагменти обаче не се намери съвпадение. Игличките пък явно бяха от натрошени обикновени игли, каквито могат да се купят навсякъде.

— Никога не е лесно, а? — измърмори Купър.

По нареждане на Райм той потърси данни за всички регистрирани собственици на моделите „Минимастър“ и „Блек уидоу“ и откри около хиляда, но до един без полицейско досие. Търговците на боеприпаси не са задължени да водят отчет за клиентите си и затова никога не го правят. Засега от оръжието нямаше да научат нищо.

— Пуласки? — изкрещя Райм. — Какво става с буболечките?

— С хитиновата обвивка… нали така я нарекохте? Това ли имате предвид, сър?

— Да, да, да. Какво става с нея?

— Все още няма съвпадения. За какво всъщност служи; тази обвивка?

Райм не отговори. Погледна екрана и видя, че младежът е едва в началото на разред равнокрили. Още много му оставаше.

— Добре, продължавай.

Компютърът на хроматографския апарат изпиука; анализът на белите пухчета бе завършен. На екрана се появи графика, подобна на планински масив; отдолу имаше текст.

Купър се наведе напред и се зачете:

— Има куркумин, диметоксикуркумин, бис-диметоксикуркумин, летливи масла, аминокиселини: лизин, триптофан, треонин и изолевцин, хлор, следи от белтъчини и голямо количество сложни въглехидрати, мазнини, натрий… Никога не съм виждал такава комбинация.

Хроматографията е незаменим метод за откриване на всякакви вещества, но апаратът не казва нищо за произхода им. Райм често успяваше да се досети за някои материали, като бензин и експлозиви, само от химичния им състав. Тези вещества обаче бяха нови за него. Вгледа се в списъка и се опита да определи кои от съставките биха могли да се срещнат заедно и кои — не.

— Куркуминът, производните му и въглехидратите очевидно си пасват.

— Очевидно — измърмори Амелия Сакс, която бе пропуснала не един урок по химия в гимназията заради улични състезания с коли.

— Ще го наречем „вещество едно“. После аминокиселините, остатъците от белтъци и мазнини, всичко това също се среща заедно. Това ще е „вещество две“. Хлорът…

— Отрова, нали? — намеси се Пуласки.

— … и натрият са най-вероятно сол. — Райм хвърли мрачен поглед на новобранеца. — Опасна само за хора с високо кръвно. И за голите охлюви.

Младокът отново заби нос в екрана със снимките на насекоми.

— И така, като комбинираме с аминокиселините, мазнините и въглехидратите, предполагам, че вещество две е храна. Влез в мрежата, Мел, и намери какво, по дяволите, е куркумин.

Купър бързо намери отговора:

— Прав си. Това е растителен оцветител за хранителни продукти. Обикновено се среща заедно с другите съставки на вещество едно. Също и с летливите масла.

— В какви продукти?

— Стотици.

— Например?

Купър започна да чете от дългия списък и Райм го прекъсна:

— Чакай. В списъка има ли пуканки?

— Да видим… да, има.

Райм се обърна и извика на Пуласки:

— Можеш да спреш.

— Да спра?

— Това не е хитинова обвивка, а люспа от царевично зърно. Сол, мазнина и пуканки. Трябваше веднага да се досетя, по дяволите. — Въпреки това той запази доброто си настроение. — Пиши в таблицата, Том. Нашият човек си пада по долнопробна храна.

— Това ли да запиша?

— Разбира се, че не. Може да мрази пуканките. Може да работи във фабрика за пуканки или в киносалон. Напиши само „пуканки“. — Райм погледна таблицата. — Да видим сега другите частици. Белезникавата тъкан.

Купър пусна нова проба на хроматографа. Резултатът беше захар и пикочна киселина.

— Киселината е концентрирана. Захарта е чиста, няма други хранителни вещества, а кристалите ѝ са с необичайна структура. Никога не съм я виждал смляна по такъв начин.

Новината разтревожи Райм.

— Прати резултата при сапьорите на ФБР.

— Сапьори ли? — изненада се Селито.

— Не си ли чел книгата ми?

— Не — тросна се дебелакът — прекалено съм зает да гоня престъпници.

— Право в целта. Все пак не е зле да попрегледаш поне имената на главите. Например „Самоделни взривни устройства“. Захарта често се използва. Ако се смеси с натриев нитрат, получаваш димка. С перманганат дава лек експлозив, но затворена херметично, може да нанесе сериозни поражения. Не знам дали пикочната киселина се връзва, но в Бюрото имат най-добрата база от данни в света. Те ще ни кажат.

Лабораторията на ФБР извършваше безплатни анализи за всички щатски и местни полицейски институции, но при две условия: да приемат резултатите за неопровержими и да ги покажат на адвоката на обвиняемия. Поради тази щедрост и голямата надеждност на анализите агентите бяха заринати от поръчки — извършваха по над 700 000 изследвания годишно.

Дори най-изтъкнатият детектив от Ню Йорк трябваше да чака на опашка за такъв анализ, но Линкълн Райм имаше вътрешен човек — специален агент Фред Делрей от манхатънското управление на ФБР често работеше с Райм и Селито и бе доста влиятелен. Не по-малко важен беше фактът, че Райм бе помогнал на Бюрото за създаването на лабораторията им по криминалистика. Той се обади на Делрей, който в момента разследваше сигналите за възможни бомбени нападения в Ню Йорк. Чернокожият агент телефонира в главната квартира на ФБР във Вашингтон и след минути към случая бе прикрепен лаборант. Купър му изпрати резултатите от анализа и цифрови снимки на кристалите.

След по-малко от десет минути телефонът иззвъня.

— Команда, вдигни телефона — заповяда Райм.

— Детектив Райм, моля.

— Аз съм Райм.

— Агент Филипс от Девета улица.

Имаше предвид Девета улица във Вашингтон. Главната квартира на ФБР.

— Какво имате за нас? — дръпнато попита Райм.

— И благодаря, че се обадихте толкова скоро — побърза да добави Сакс; понякога се налагаше да компенсира рязкото държане на Райм.

— Няма място за притеснение, госпожо. Онова, което изпратихте, ми се стори странно, затова го прехвърлих към „Анализи“. Получихме резултат. Почти няма съмнение за вида на веществото.

„Колко опасен е експлозивът?“ — запита се Райм.

— Казвайте. Какво е веществото?

— Захарен памук.

Райм не знаеше такова жаргонно наименование, но се появяваха все нови експлозиви с невиждана мощ. Дали не беше някой от тях?

— Какви свойства има?

— Сладки — отвърна след кратка пауза агентът.

— Как така?

— Сладко е. Вкусно.

— Истински захарен памук ли имате предвид? От онзи, дето се продава по панаирите?

— Да, точно така.

— Ясно — въздъхна криминалистът. — А пикочната киселина сигурно е попаднала на обувката му, когато е стъпил на някое припикано от кучета място.

— Не знам къде е стъпвал — отвърна агентът, верен на типичната за Бюрото прецизност, — но наистина даде положителен резултат на теста за кучешка урина.

Райм благодари и прекъсна връзката. Обърна се към сътрудниците си:

— Пуканки и захарен памук. Къде може да е бил?

— На футболен мач?

— Нюйоркските отбори отдавна не са играли на местен терен. По-вероятно нашият извършител е минал през място, където наскоро е имало панаир или карнавал. — Райм се обърна към Джинива: — Да си ходила на панаир в последно време? Може да те е набелязал там.

— Аз ли? Не. Не съм по панаирите.

Райм се обърна към Пуласки:

— Задачата с буболечките отпадна, полицай. Обадѝ се където трябва и провери какви разрешителни са издавани за панаири, карнавали, религиозни празници и всякакви такива.

— Слушам.

— Какво още имаме? — попита Райм.

— Люспици от конзолата на апарата за микрофилми, където го е ударил с тъпия предмет.

— Люспи ли?

— Лак, предполагам, от предмета, който е използвал.

— Добре, прати ги в Мериленд.

В мерилендската централа на ФБР имаше голям архив с данни за всякакви видове боя. Използваше се най често за сравняване на проби от автомобилна боя, но имаха и много информация за различни лакове. След още едно обаждане до Делрей Купър изпрати резултата от хроматографския анализ на люспиците. Няколко минути по-късно телефонът иззвъня. Оказа се, че такъв лак се използва при изработването на екипировка за източни бойни изкуства и полицейски палки. Лошата новина бе, че лакът не съдържа производствени маркери и се продава в големи количества — на практика с неустановим произход.

— Добре, имаме престъпник с бухалка, самоделни куршуми и кърваво въже… Тоя човек е машина за убиване.

Навън се позвъни. Том отиде да отвори и скоро върна прегърнал през рамо млада жена.

— Вижте кой е тук.

Новодошлата бе стройна, красива и с щръкнала червена коса. Прилепналите панталони и полото подчертаваха спортната ѝ фигура.

— Кара, радвам се да те видя. Предполагам, че ти си специалистката, на която се обади Сакс.

— Здрасти.

Младата жена прегърна Сакс, поздрави другите и стисна ръката на Райм. Сакс я представи на Джинива, която я поздрави учтиво, но резервирано.

Кара (знаеха само артистичния ѝ псевдоним) беше илюзионистка. Бе помогнала на Райм и Сакс като консултантка по едно разследване на убийства, извършени от умел фокусник.

Живееше в Гринич Вилидж, но обясни, че когато Сакс ѝ се обадила, била при майка си в един дом за стари хора наблизо. Отделиха няколко минути, за да разкажат кой какво прави — Кара подготвяла моноспектакъл в един салон в Сохо и имала гадже акробат. След това Райм каза:

— Имаме нужда от съвета ти.

— Разбира се. За вас ще направя всичко.

Сакс ѝ обясни за случая. Когато чу за опита за изнасилване, Кара се намръщи и прошепна на Джинива:

— Съжалявам.

Ученичката сви рамене.

— Носил е това — рече Купър и показа картата с обесения човек.

— Очакваме да ни кажеш нещо за нея.

Кара обясни, че светът на илюзиите е разделен на два лагера; илюзионисти, които само развеселяват хората, и екстрасенси, които твърдят, че притежават свръхестествени способности. Кара не обичаше вторите, но тъй като бе работила по магазини за такива атрибути, знаеше нещичко и за гадателството.

— Така, таро е стар гадателски метод и произлиза още от Древен Египет. Тестето за таро се дели на малка аркана — отговаря на петдесет и двете карти от обикновените карти за игра, и голяма аркана — от нула до двайсет и едно. Смята се, че очертават жизнения път на човека. Обесеният е дванайсетата карта от голямата аркана. — Тя поклати глава. — Но нещо не се връзва.

— Какво? — попита Селито, като леко потъркваше бузата си.

— Това изобщо не е лоша карта. Вижте картинката.

— Да, наистина изглежда доста спокоен — съгласи се Сакс — въпреки че виси надолу с главата.

— Персонажът на картинката идва от скандинавския бог Один. Той висял надолу с главата в продължение на девет дни, за да търси вътрешното знание. Ако тази карта ви се падне при гадаене, значи ви предстои търсене на духовно просветление. — Кимна към компютъра. — Може ли?

Купър ѝ махна да се настанява. След кратко търсене в Интернет Кара попита:

— Как да отпечатам това?

Сакс и помогна и след малко от лазерния принтер излезе лист с кратък текст. Купър го закачи на дъската.

— Ето какво означава картата — обяви Кара.

— Няма нищо общо с насилие и смърт. Предвещава духовно прозрение. — Кара поклати глава. — Не е карта, която някой убиец би оставил… ако разбира от таро. Ако искаше да остави нещо разрушително, щеше да предпочете кулата или някоя от боята на мечовете в малката аркана. Те са лоши карти.

— Значи може би я е избрал, защото изглежда страшно. Сигурно не разбира много от карти.

— Така мисля.

— Полезна информация — обяви Райм.

Сакс също благодари на Кара.

— Трябва да се прибирам — рече илюзионистката. — Имам репетиция. — Хвана Джинива за ръката. — Надявам се всичко да се оправи.

— Благодаря.

Кара се отдалечи към вратата. Спря и погледна момичето.

— Обичаш ли представления на илюзионисти?

— Не излизам много. Доста съм заета в училище.

— Давам представление след три седмици. Ако се интересуваш, подробностите са на билета.

— Би…?

— Билет.

— Нямам билет.

— Напротив. В чантичката ти е. А цветето е за късмет.

Кара излезе и външната врата се затръшна след нея.

— Какви ги говори тая? — измърмори Джинива и погледна чантичката си, която бе затворена.

Сакс се засмя:

— Отвори я.

Джинива отвори ципа и примигна от удивление. Вътре бе пъхнат билет за представлението на Кара. До него имаше изсушена теменужка.

— Как го направи? — прошепна Джинива.

— Никога не ни се е случвало да я хванем — отвърна Райм. — Знаем само, че е много добра.

— Уха!

Момичето извади лилавото цвете.

Криминалистът погледна картата, докато Купър я заканваше на дъската до листа със значението ѝ.

— Така, картата изглежда подходяща за нападение с окултни подбуди, но престъпникът не е знаел какво всъщност означава. Взел я е случайно заради ефекта.

Райм изведнъж замълча и се втренчи в таблицата на дъската. След миг разбра. Намръщи се. Обмисли идеята си за известно време, след това кимна:

— Мамка му.

Другите го погледнаха.

— Какво? — попита Купър.

— Бъркаме от самото начало.

Селито спря да търка лицето си.

— Какво имаш предвид?

— Вижте отпечатъците по нещата в плика. Той е избърсал своите, нали?

— Да.

— Обаче отпечатъци има. И вероятно са на продавачката, защото същите има и на касовата бележка.

— Да. — Селито сви рамене. — И какво от това?

— Значи е избърсал отпечатъците си, преди да занесе нещата на касата. Още в магазина.

Другите мълчаха. Подразнен, че никой не се досеща, криминалистът добави:

— Защото е искал да остави плика. За да го намерим.

Пуласки кимна:

— Иначе щеше да изтрие всичко, след като се прибере вкъщи.

— Точно така! — почти триумфално обяви Райм. — Мисля, че уликите са подхвърлени. Искал е да си помислим, че е опит за изнасилване с някакви окултни подбуди. Така, така… Да се върнем няколко крачки назад.

Неловкият поглед, който Пуласки хвърли към краката му при тази метафора, развесели Райм.

— Нападателят издебва Джинива в музея. Мястото не е обичайно за нападение с цел изнасилване. После я удря (в случая манекена) достатъчно силно, за да я убие или поне да я зашемети за няколко часа. Ако е така, защо са му тиксото и ножчето? Оставя карта таро, символизираща духовно търсене. Не, това не е опит за изнасилване.

— Какво тогава? — недоумяваше Селито.

— Точно това трябва да узнаем. — Райм се замисли за момент, после попита: — Бари не е видял нищо, нали?

— Той така ми каза.

— Но убиецът се връща и го убива. — Райм се намръщи — И господин Сто и девет счупва апарата за микрофилми. Той е професионалист, но да се поддадеш на гнева е много непрофесионално. Жертвата се измъква. Няма време да троши, защото ще я изпусне. — Райм се обърна към момичето. — Ти каза, че си чела някакъв стар вестник, нали?

— Списание.

— На апарата за микрофилми ли?

— Да.

— Тези ли?

Райм кимна към голям найлонов плик с няколко плаки, които Сакс бе взела от библиотеката. Две места в кутията, първо и трето, бяха празни.

Джинива погледна плаките и кимна:

— Да. Статията, която четях, беше тук. На празните места.

— Прибра ли плаките от апарата?

— Нямаше нищо — отвърна Сакс. — Сигурно ги е взел.

— И е счупил апарата, за да не забележим, че липсват. О, става интересно. Какво е искал да направи? Какъв е мотивът?

Селито се засмя:

— Мислех, че не се интересуваш от мотиви, само от улики.

— Има разлика, Лон. Да използваш мотив като доказателство в съда е чиста спекулация; съвсем друго е да използваш мотива, за да се добереш до улики, които недвусмислено доказват вината. Някой убива колегата си с пистолет, който откриваме в гаража му зареден и с неговите отпечатъци. В такъв случай, какво значение има дали го е застрелял просто защото не го понася или защото е бил любовник на жена му? Уликите са истинските доказателства. Добре, но ако няма пистолет, куршуми и отпечатъци? Тогава съвсем логично възниква въпросът защо е извършено убийството? Отговорът може да ни посочи улики, които ще докажат вината му. Извинете ме за лекцията.

— Край с доброто настроение, а? — измърмори Том.

Райм изръмжа:

— Пропускам нещо и това не ми харесва.

Джинива се намръщи. Райм забеляза и попита:

— Какво има?

— Ами, мислех си… Доктор Бари каза, че още някой се интересувал от същия брой на списанието. Искал да го вземе, но господин Бари му казал да изчака, докато свърша.

— Каза ли кой?

— Не.

Райм се замисли.

— Добре, да предположим, че библиотекарят казва на този някой, че ти се интересуваш от списанието. Престъпникът иска да го открадне и да те убие, защото си го прочела или ще го прочетеш.

Криминалистът, разбира се, не беше убеден в тази теория, но една от причините за успеха му бе това, че приемаше всякакви, дори най-налудничави хрумвания.

— Откраднал е статията, която ти четеше, нали?

Момичето кимна.

— Значи е знаел точно какво търси… За какво е статията?

— Нищо особено. За един от предците ми. Учителят ни накара да напишем нещо за миналото на рода си.

— Какъв ти се пада този човек?

— Мой пра-пра-пра не знам какъв, освободен роб. Миналата седмица отидох в музея и открих, че в този брой на „Илюстрован седмичник за цветнокожи“ има статия за него. Самото списание го нямаше, но господин Бари обеща да го поръча на микрофилм от хранилището. Получи се вчера.

— За какво по-точно се разказва в статията? — настоя Райм.

Джинива се подвоуми, после обясни нервно:

— Чарлз Сингълтън, моят прапрадядо бил роб във Вирджиния. Господарят му решил да освободи всичките си роби и понеже Чарлз и жена му били със семейството отдавна, господарят им подарил ферма в щата Ню Йорк. Чарлз участвал в Гражданската война, но когато се върнал, го обвинили в кражба на пари от един образователен фонд за чернокожи. За това се разказва в статията. Бях стигнала до момента, когато скочил в реката, за да избяга от полицията, но тогава се появи онзи тип.

На Райм му направи впечатление, че тя говореше правилно, но сякаш с мъка изплюваше думите. С образовани родители от една страна и приятелки като Лакиша от друга бе обяснимо Джинива да среща затруднения с езика.

— Значи не знаеш какво е станало с него, така ли? — попита Сакс.

— Според мен трябва да приемем, че нещо в статията го интересува. Кой знаеше темата на изследването ти. Учителят, предполагам.

— Не, не съм му я казала. Само Лакиша знаеше. Може да е споменала пред някого, но се съмнявам. Тя не се интересува много от училищни задачи, ако ме разбирате. Дори от своите. Миналата седмица отидох в харлемския съдебен архив да проверя дали имат сведения за престъпления от деветнайсети век, но не им казах нищо конкретно. Е, господин Бари знаеше.

— И сигурно го е споменал пред другия посетител, който се е интересувал от списанието — изтъкна Райм. — Така, сега само да предположим, че в статията има нещо, което престъпникът не иска да се разчува… може би за твоя прадядо, може би нещо друго. — Погледна Сакс. — Има ли някой на местопрестъплението?

— Един патрул.

— Обади се да разпитат служителите. Да проверят дали Бари е споменал пред някого за статията. Да претърсят и бюрото му. — Хрумна му още нещо. — И да видят с кого е говорил по телефона през последните месеци.

Селито поклати глава:

— Линк, наистина… звучи малко пресилено, не мислиш ли? Тук става дума, какво? За деветнайсети век? Това не е стар случай. Това е история.

— Професионален престъпник инсценира изнасилване, ранява човек, убива друг пред дузина полицаи и за какво? Заради една стара статия! Това не е старо, Лон. Това е сензация.

Дебелакът сви рамене и телефонира в участъка, за да даде заповеди за дежурните полицаи на местопрестъплението. После се обади в отдел „Разрешителни“ и нареди да изземат телефонните записи от служебния и домашния телефон на Бари.

Райм погледна слабичкото момиче и реши, че няма избор. Трябваше да ѝ съобщи лошата новина:

— Досещаш се какво означава това, нали? Освен, онзи тип е откраднал едно старо списание.

Замълча. По тревожния поглед на Сакс личеше, че полицайката най-после се е досетила за последствията. И предаде новината на Джинива:

— Линкълн иска да каже, че престъпникът вероятно още не се е отказал.

— Това са пълни глупости — промълви момичето и поклати глава.

След кратка пауза Райм отвърна сериозно:

— За съжаление не са.

Томсън Бойд седеше в компютърната кабинка на една манхатънска книжарница и четеше електронната страница на местен телевизионен канал, където информацията се опресняваше през няколко минути.

Заглавието на статията гласеше:

Като си подсвиркваше небрежно, почти беззвучно, той се загледа в снимката на библиотекаря, когото току-що бе убил, и един униформен полицай пред музея. Надписът отдолу гласеше: „Доктор Доналд Бари разговаря с полицията, малко преди да бъде застрелян.“

Тъй като Джинива Сетъл беше непълнолетна, името и не се споменаваше, пишеше само, че е гимназистка от Харлем. Томсън бе доволен от тази информация; досега не знаеше в кой квартал живее. Свърза мобилния си телефон с Ю Ес Би порта на компютъра и прехвърли снимката на момичето, която бе направил. Изпрати я по електронната поща на анонимен адрес.

Изключи се от мрежата, плати — в брой, разбира се — и тръгна по Бродуей към финансовия район, като все така си подсвиркваше. Купи си кафе от една будка, изпи половината, след това пъхна в чашата микрофилмовите плаки, които бе откраднал, и я хвърли в едно кошче.

Спря при един телефонен автомат и се огледа, за да се увери, че не го наблюдават. Набра номер. Гласовата поща нямаше встъпително съобщение, само изпиука.

— Аз съм. Проблем със Сетъл. Открий къде живее и учи. Гимназистка е в Харлем. Това знам. Изпратих ти нейна снимка. Обади ми се, когато чуеш съобщението ми. Трябва да го обсъдим.

Томсън продиктува номера на телефонния автомат и затвори. Отдръпна се, скръсти ръце и зачака. Успя да изсвири само три такта от „Ти си слънцето на моя живот“, преди телефонът да иззвъни.

7.

Криминалистът погледна Селито.

— Къде е Роланд?

— Бел ли? Придружаваше някого от програмата за защита на свидетелите, но трябва вече да се е върнал. Да му се обадя ли?

— Да.

Селито телефонира и от разговора Райм разбра, че Бел веднага тръгва от главното управление на „Полис плаза“.

Джинива се намръщи.

— Детектив Бел само ще те наглежда — обясни Райм. — Нещо като бодигард. Докато изясним всичко… Така, имаш ли представа за каква кражба е бил обвинен Чарлз?

— В статията пишеше злато или пари, не помня добре.

— Откраднато злато. Аха, това е интересно. Алчност, тя е един от най-добрите мотиви.

— Чичо ти дали знае нещо за това? — поинтересува се Сакс.

— Чичо ли? О, не, той е брат на майка ми. Чарлз е от страната на баща ми. А татко знаеше съвсем малко. Леля му ми даде няколко писма на Чарлз, но и тя не знаеше много за него.

— Къде са тези писма? — сепна се Райм.

— Нося едно. — Джинива го извади от чантичката си. — Другите са вкъщи. Леля мислеше, че има още вещи на Чарлз, но не се сещаше къде са. На няколко пъти се е местила и предполагаше, че са останали при някой съсед. — Джинива замълча и се намръщи. — Сетих се нещо. Не знам дали ще помогне.

— Казвай — подкани я Сакс.

— Спомням си едно от писмата. Чарлз говори за някаква тайна.

— Тайна ли?

— Да, пише, че се измъчва, защото не може да разкрие истината. Но ако го сторел, щяло да се случи нещастие, катастрофа. Нещо такова.

— Може би става дума за кражбата — предположи Райм.

Джинива настръхна.

— Както вече казах, според мен не я е извършил. Мисля, че са го натопили.

— Защо?

Тя сви рамене:

— Прочетете писмото.

Понечи да го подаде на Райм, но се усети и го даде на Мел Купър, без да се извини за грешката.

Техникът постави писмото върху скенера и след миг елегантно изписаните думи в стила на деветнайсети век се появиха върху плоските монитори.

Джинива взе писмото от скенера. Вдигна очи и каза:

— Войнишките бунтове от 1863 година. Най-тежките граждански вълнения в американската история.

— Тук не се споменава нищо за тайната — изтъкна Райм.

— Тоя е в другите писма, които са вкъщи. Показах ви това, за да видите, че не е бил престъпник.

Райм се намръщи:

— Да, но кражбата е била пет години след като е написал това. Защо го приемаш като доказателство, че е невинен?

— Исках да ви покажа, че не звучи като крадец, нали? Това не е човек, който би откраднал от благотворителен фонд за бивши роби.

— Това не е доказателство.

— Според мен е.

Момичето отново погледна писмото и го изглади с ръка.

— Какво означава това „три пети човек“? — поинтересува се Селито.

Райм си спомни, че имаше нещо такова в американската история, но понеже нямаше навик да се обременява с ненужни знания, не можеше да каже точно какво.

Джинива обясни:

— Преди Гражданската война при изчисляване на представителството в Конгреса робите се брояли като три пети човеци. Това не било унизителна мярка на Конфедерацията, както бихте си помислили; идеята била на Севера. Те изобщо не искали робите да се броят, понеже така Югът щял да има повече представители в Конгреса и Изборната комисия. Южняците искали робите да се броят като цели хора. Правилото за трите пети било компромисно решение.

— Брояли ги при определянето на местата в Конгреса, но пак нямали право да гласуват — изтъкна Том.

— О, разбира се.

— Също като жените — добави Сакс.

В момента Райм най-малко от всичко се интересуваше от историята на гражданските права в Америка.

— Искам да видя и другите писма, а също да се намери друго копие на списанието „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Кой брой?

— От двайсет и трети юли хиляда осемстотин шейсет и осма — отвърна Джинива. — Но трудно ще се намери.

— Ще се постарая — обеща Мел Купър и веднага затрака по клавишите.

Джинива погледна часовника си.

— Вече наистина трябва…

— Привет на всички — чу се провлачен мъжки глас от вратата.

Роланд Бел бодро влезе в лабораторията; носеше дебело кафяво яке, синя риза и дънки. Роденият в Северна Каролина полицай преди няколко години се беше преместил в Ню Йорк по лични причини. Имаше буйна кестенява коса и добродушни очи и беше толкова небрежен, че градските му колеги често се изнервяха. Райм обаче подозираше, че върши всичко бавно не заради южняшката кръв, а заради важността на работата си. Бел беше специалист по охраната на свидетели и други потенциални жертви на насилие. Групата му не беше официално в структурата на Нюйоркското полицейско управление, но въпреки това се водеше „Отряд за специални задачи“. Съкращението ОСЗ можеше да се тълкува и като „Отряд за спасяване на задници“.

— Роланд, това е Джинива Сетъл.

— Здрасти, госпожице — изръмжа детективът и се здрависа с нея.

— Не ми трябва бодигард — отсече момичето.

— Не се притеснявай, няма да ти се пречкам. Честна дума. Ще стоя скрит като кърлеж във висока трева. — Бел погледна Селито. — Какъв е случаят?

Дебелият детектив го запозна с подробностите, които им бяха известни до момента. Бел слушаше спокойно, но Райм видя тревога в очите му. След като изслуша Селито. Южнякът отново си придаде весело изражение и зададе на Джинива няколко въпроса за нея и семейството ѝ, за да може да планира мерките за охрана. Тя отговаряше колебливо, сякаш полагаше голямо усилие.

След като Бел най-после свърши, Джинива заяви нетърпеливо:

— Трябва вече да тръгвам. Някой би ли ме закарал вкъщи? Ще си взема учебниците и писмата на Чарлз. Трябва обаче да отивам на училище.

— Детектив Бел ще те закара у дома — успокои я Райм и добави със смях: — Но за училището, мисля, че се разбрахме днес да почиваш. Можеш да си преговаряш уроците или нещо друго.

— Не, не сме се разбирали такова нещо! Вие казахте „ще ти зададем няколко въпроса, пък после ще видим“.

Не бяха много хората, които обръщаха думите на Райм срещу самия него. Той изръмжа:

— Няма значение какво съм казал. Трябва да си останеш вкъщи, защото престъпникът може вече да те търси. Опасно е.

— Господин Райм, задължително трябва да се явя на тези тестове. В моето училище не се приемат изключения от програмата.

Джинива ядосано стискаше една гайка на дънките си. Беше толкова слабичка. Райм се почуди дали родителите ѝ не са маниаци на здравословното хранене и не ѝ дават само диетичен хляб и тофу. Изглежда много преподаватели залитаха в тази крайност.

— Веднага ще се обадя в училището — намеси се Сакс. — Ще им кажем за нападението и…

— Искам да отида — тихо каза Джинива и погледна Райм в очите. — Веднага.

— Остани си вкъщи поне един-два дни, докато научим повече — опита се да я склони той. — Или докато спипаме този негодяй.

С тези жаргонни думи искаше да я предразположи, но веднага съжали. Прозвуча престорено. По същия начин пред него хората говореха твърде високо и твърде весело, само защото беше инвалид. Това го дразнеше.

По същата причина се подразни и Джинива.

— Наистина бих се радвала някой да ме закара — натърти тя. — Иначе ще взема метрото. Но ако искате онези писма, трябва да тръгвам веднага.

Раздразнен от този спор, Райм отсече:

— Не позволявам.

— Може ли да използвам телефона?

— Защо?

— Искам да се обадя на един човек.

— Какъв човек?

— Онзи адвокат, за когото споменах. Уесли Гоудс. Има кантора в Харлем.

— Искаш да му се обадиш? — намеси се Селито. — Защо?

— Да го попитам дали имате право да ме спирате от училище.

Райм изсумтя:

— За твое добро е.

— Това ще реша сама.

— Може би родителите или чичо ти.

— Не са те, които завършват единайсети клас напролет.

Сакс се изкиска. Райм я погледна мрачно.

— Само за ден-два, госпожице — намеси се Бел.

Джинива продължи, сякаш не го чу:

— Господин Гоудс освободи Джон Дейвид Колсън от „Синг-синг“, след като беше лежал десет години за убийство, което не е извършил. И на два-три пъти е съдил Ню Йорк, самия щат. Досега няма загубено дело. Наскоро завърши едно във Върховния съд. За правата на бездомниците.

— И него е спечелил, нали? — изръмжа Райм.

— Обикновено печели. Не знам да е загубил някое.

— Това е лудост — измърмори Селито. Все още търкаше мястото, където го бе опръскала кръвта. — Ти си дете…

— Няма ли да ми позволите да се обадя? — сопна се Джинива. — Дори затворниците имат това право.

Дебелакът въздъхна и махна към телефона.

Тя извади тефтерчето си и набра.

— Уесли Гоудс — измърмори Райм.

Джинива вирна глава, докато чакаше да ѝ се обадят, и добави:

— Завършил е в Харвард. А, съдил е и армията. За правата на хомосексуалистите, струва ми се.

Заговори по телефона:

— Господин Гоудс, моля… Предайте му, че Джинива Сетъл го търси. Свидетелка съм на престъпление и съм задържана от полицията. — Даде адреса на Райм и добави:

— Държат ме против волята ми и…

Райм погледна Селито, който завъртя очи и измърмори:

— Добре.

— Чакайте — каза Джинива по телефона; обърна се към едрия детектив. — Пускате ли ме на училище?

— Само за теста.

— Два са.

— Добре. За двата проклети теста — изръмжа Селито, после заръча на Бел: — Не се отделяй от нея.

— Ще я следвам като куче.

Джинива пак заговори по телефона:

— Кажете на господин Гоудс, че всичко е наред. Споразумяхме се.

Затвори.

— Преди това обаче искам писмата — заяви Райм.

— Дадено.

Джинива метна раницата си през рамо.

— Ти — заповяда Селито на Пуласки. — Върви с тях.

— Слушам.

След като Бел, Джинива и новобранецът излязоха, Сакс погледна вратата и се засмя:

— Това се казва костелив орех.

— Уесли Гоудс — изсмя се Райм. — Как го измисли? Сигурно се обади на „Точно време“ или прогнозата.

Кимна към дъската с уликите:

— Да продължаваме. Мел, заеми се информацията за панаирите. Искам данните, които имаме досега, да се изпратят в Картотеката за особено тежки престъпления. Разпитайте във всички библиотеки и училища дали някой се е интересувал от Сингълтън или „Илюстрован седмичник“. А, и да се провери кой произвежда пликовете с усмихнато лице.

— Трудна задача.

— Такъв е животът. И изпрати проба от кръвта в КОДИС.

— Нали решихме, че престъплението не е на сексуална основа.

КОДИС бе картотека с ДНК-данни за осъждани изнасилвани.

— Ключовата дума е „мисля“, Мел, не „знам със сигурност“.

— Дотук с доброто настроение — вметна Том.

— И още нещо… — Райм се приближи до дъската и погледна снимката на убития библиотекар и схемата на мястото на стрелбата. — На какво разстояние беше жената?

— Коя, ранената ли? — уточни Селито. — На около три метра.

— Кого простреля най-напред?

— Нея.

— Как бяха групирани куршумите, които улучиха библиотекаря?

— Много близо. На сантиметри един от друг. Тоя тип е добър стрелец.

— Жената не е улучена случайно — измърмори Райм. — Нарочно я е прострелял.

— Какво?

Криминалистът се обърна към най-добрия стрелец в стаята:

— Сакс, при бърза стрелба кой куршум е най-точен?

— Първият. При него не трябва да компенсираш отката.

— Ранил я е нарочно — заключи Райм. — За да спечели време да избяга.

— Олеле — прошепна Купър.

— Предупредете Бел. Също Бо Хауман и хората му. Нека да знаят с кого си имаме работа. Този мръсник стреля по случайни минувачи.