Дванайсетата карта

29.

Пепър обясни:

— Бойд е нашенско момче. Баща му беше сондьор…

— На нефтените кладенци?

— Да. Майка му не работеше. Нямаха други деца. Бойд е имал нормално детство, доколкото знам. Все говореше за родителите си, обичаше ги. Много се грижеше за майка си, на която след едно торнадо ѝ ампутирали ръката, крака или нещо такова. Много я обичаше. Разправяха, че веднъж едно хлапе ѝ се подигравало. Бойд го заплашил, че ще му пъхне змия в леглото, ако не се извини. Така и направил.

След училище и две години в колеж работил известно време във фирмата на баща си, но направили големи съкращения и го уволнили. Баща му също. Времената бяха лоши, не можел да си намери работа тук и се преместил в друг щат. Не знам къде. Постъпил като надзирател в затвор. Станал някакъв проблем, екзекуторът им се разболял или нещо такова. Както и да е, Бойд трябвало да го замести. Опичането минало толкова добре…

— Извинете. Екзекуцията на електрическия стол минала толкова добре, че го назначили за постоянно. Задържал се известно време, но започнал да се мести от щат в щат, защото го търсели. Станал специалист. Толкова добре познавал стола…

— Електрическия стол ли?

— Да, като стария Спарки при нас. Станал известен. Бил специалист и по отровния газ, зареждал безупречно камерата. Умеел да връзва и примка за обесване, а в САЩ малко хора имат разрешително за тоя занаят, вярвайте ми. Тук се отвори място за екзекутор и той веднага се премести. Преминахме на смъртоносни инжекции, като на много други места, и той се ошлайфа и в тая област. Четеше литература, за да отговаря на противниците на тоя метод. Някои твърдят, че от химикалите боли. Аз лично мисля, че това са разни плачльовци демократи, дето нищо не разбират. Помия. Така де, тука…

— Да говорим за Бойд — нетърпеливо го прекъсна Райм.

— Да, пардон. Та значи, той се връща и всичко тръгва по мед и масло. Никой не му обръщаше внимание. Дори не го забелязвахме. Викаха му „Безличния Джо“. После обаче нещо стана. Нещо се промени. След известно време започнаха да стават странни неща.

— Какви?

— След всяка екзекуция ставаше все по-странен. Все по-разсеян и по-разсеян. Чаткате ли? Сякаш умът му беше другаде. Ето един пример; нали ви казах, че много обичаше родителите си, идеално се разбираха. Един ден баща му, майка му и леля му загинаха в катастрофа, а на Бойд дори не му мигна окото. Мамка му, дори не отиде на погребението! Човек би си помислил, че е било от шока, ама не. Той си дойде на работа както обикновено. Всички се чудеха какво прави тук. До следващата екзекуция имаше два дни. Можеше да си вземе отпуск. Ама той не искаше. Каза, че щял да отиде на гроба им друг път. Не съм убеден, че изобщо е стъпил там.

Все повече се сближаваше със затворниците, даже прекадено. Аз се въздържам. Не е полезно. Престана да общува с колегите си и все се мотаеше около осъдените. Наричаше ги „моите хора“. Понякога пренощуваше в стаята за екзекуции. Говорят дори, че веднъж седнал на стария електрически стол, който се пази тук в нещо като музей. Само за да види какво е усещането. Заспал. Представете си, да заспиш на стола.

Някой го попитал какво е усещането. Той отговорил, че не било никакво. Чувствал се „малко изтръпнал“. През последните години много го повтаряше. Че се чувствал изтръпнал.

— Казахте, че родителите му загинали? Той в тяхната ли къща живееше?

— Май да.

— Сега някой живее ли там?

Телефонът на тексасците също бе свързан с високоговорител и Джей Ти Бошан се намеси:

Сега ще проверим. — Размени няколко думи с някого и пак се обади: — След няколко минути ще ви кажем, господин Райм.

— Можете ли да проверите дали има роднини в района?

— Разбира се.

— Казахте, че много си подсвирквал, нали, господин Пепър? — попита Сакс.

— Да, и беше добър. Понякога изсвирваше по нещо на осъдените, преди да ги екзекутира.

— Ами проблемът с очите?

— Да, имаше. Постоянно бяха възпалени. След една екзекуция със стола, когато нещо се прецакало. Случва се понякога. Запалило се…

— Екзекутираният ли? — попита Сакс и присви очи.

— Да, госпожо. Запалил се. Може да е бил вече мъртъв или в безсъзнание, не се знае. Гърчел се, но това е нормално. Томсън извадил пистолета си да го застреля, да спре мъките му. Това е забранено. Ако застреляш осъдения, преди да умре от уреда за екзекуция, се смята за убийство. Бойд обаче щял да го направи. Не можел да допусне някой от „неговите хора“ да умре така. Пожарът обаче се разраснал. Някаква изолация или пластмасови части пламнали и Бойд изпаднал в безсъзнание от пушека. Един-два дни не виждал нищо.

— Ами осъденият?

— Не било нужно да го застрелва. Токът го убил.

— Преди пет години е напуснал, така ли? — попита Райм.

— Горе-долу. По собствено желание. Струва ми се, че се премести някъде в Средния запад, в друг затвор. Оттогава нямам вести за него.

В Средния запад… може би в Охайо? Където бе извършено другото сходно убийство.

— Свържи се с някого от затворите в Охайо — прошепна Райм на Купър, който кимна и вдигна друг телефон.

— Кажете нещо за Чарли Тъкър, убития надзирател. Бойд е напуснал приблизително по същото време.

— Да, така е.

— Имаха ли някаква вражда?

— Чарли беше подчинен на Томсън — обясни Пепър. — Той, както казваме тук, ядеше Библията с кориците, беше баптист фанатик. Обичаше да чете пасажи на затворниците, да им обяснява, че ще отидат в ада, и така нататък. Това не се харесваше на Томсън.

— Може би Бойд го е убил като отмъщение за тормоза над затворниците.

„Моите хора…“

— Не е изключено.

— Кажете за рисунката, която ви изпратихме. Това ли е Бойд?

— Джей Ти ми я показа. Да, възможно е. Макар че навремето беше по-едър. Освен това си бръснеше главата и носеше козя брадичка. Ние гледаме да не правим така, да не приличаме на затворниците.

— Освен това — намеси се директорът на затвора — преди търсехме сред затворниците, не сред надзирателите.

„По моя вина“ — гневно си помисли Райм.

— Мамка му — чу се гласът на директора.

— Какво има, Джей Ти?

— Моето момиче отиде за досието на Бойд, но…

— Изчезнало е.

— Да.

— Откраднал е досието си, за да заличи всичко, което може да го свърже с убийството на Чарли Тъкър — отбеляза Селито.

— Предполагам — съгласи се Джей Ти Бошан.

Райм поклати глава:

— Също заради отпечатъците, понеже е бил щатски служител и те трябва да са в досието.

— Чакайте — избуча директорът. Чу се тих женски глас. След малко той пак се обади:

— Свързахме се с общинския архив. Бойд е продал къщата си преди пет години. Не е купувал друг имот в щата. Поне не на свое име. Сигурно е взел мангизите и е офейкал… И никой не знае да има други роднини тук.

— Какво е пълното му име? — попита Райм.

— Мисля, че средният му инициал е Дж., ама не знам какво означава. Едно мога да кажа за него. Бойд знаеше какво върши. Можеше да рецитира ЕП отзад напред.

— Какво е ЕП?

— Екзекуционният протокол. Дебела книга, в която е описано подробно как се екзекутират хора. Томсън караше подчинените си да го учат наизуст, а също да обикалят в кръг и да повтарят: „Всичко трябва да е по правилата, всичко трябва да е по правилата.“ Обичаше да казва, че в този занаят няма място за импровизация.

Мел Купър затвори телефона.

— Говори ли с Охайо? — попита Райм.

Техникът кимна:

— Със затвора със строг режим в Кийган Фолс. Бойд е работил там само за около година, но директорът го помни заради болните очи и свирукането. Бойд им създавал проблеми от самото начало. Карал се с надзирателите заради отношението им към осъдените и общувал много със затворниците. Това е против правилата. Директорът подозира, че си е създавал контакти, които по-късно да използва.

— Вероятно така се е свързал с поръчителя за убийството на онзи свидетел.

— Възможно е.

— Ами тамошното му досие? И то ли е откраднато?

— Да, няма го. Никой не знае къде е живял, нищо. Не са го забелязвали.

Безличния Джо…

— Е, сега проблемът не е на Тексас или Охайо. Проблемът е наш. Направи пълно търсене.

— Веднага.

Купър проведе стандартно търсене: нотариални актове, автомобилни регистрации, глоби за неправилно шофиране, данъци… След петнайсет минути имаше всички резултати. Откри няколко на името Томсън Дж. Бойд и Т. Дж. Бойд, но възрастта и данните им не отговаряха на престъпника. Техникът пробва различни варианти на изписване на имената, но пак не откри нищо.

— Псевдоними — предложи Райм.

Повечето професионални престъпници, особено наемните убийци, използват псевдоними. Избират имена като паролите за компютрите и банкоматите — различни комбинации от букви, означаващи нещо за престъпника. Обикновено са доста прости. Но на практика е невъзможно да се налучкат. При все това те пробваха: различни комбинации от буквите в имената му. Купър дори използва програма за създаване на анаграми, за да пренареди буквите в „Томсън Бойд“, но не откри нищо.

„Нищо — отчая се Райм. — Знаем името му, знаем как изглежда, знаем, че е в града… Но не можем да го намерим.“

Сакс се взираше в таблицата. Изведнъж тръсна глава:

— Били Тод Хамил.

— Кой?

— Името, под което е наел тайната квартира на улица „Елизабет“.

— Какво за него?

Тя прелисти няколко документа.

— Умрял е преди шест години.

— Пише ли къде?

— Не, но се обзалагам, че в Тексас.

Сакс пак се свърза със затвора и попита за Хамил. След няколко минути затвори и обяви:

— Точно така. Преди дванайсет години е убил продавач в местен магазин. Бойд изпълнил смъртната присъда. Изглежда е чувствал някаква странна връзка с хората, които е убивал. Сегашните му методи на действие идват от времето, което е работил като екзекутор. Защо не и самоличността му?

Райм не се интересуваше от „странни връзки“, но в предположението на Сакс имаше логика.

— Поискайте списък на всички, които е екзекутирал и проведете търсене. Първо осъдените в Тексас, после в другите щати.

Джей Ти Бошан изпрати списък на седемдесет и девет ДУШИ, екзекутирани от Томсън Бойд.

— Толкова много? — изненада се Сакс и се намръщи.

Макар че тя не се колебаеше да убие престъпник, за да спаси човешки живот, Райм знаеше, че не одобрява смъртното наказание, защото много често в съда се представяха некоректно събрани или дори умишлено подправени доказателства.

Райм се замисли за друго следствие от този голям брой екзекуции — това, че някъде между тези близо осемдесет смъртни присъди Томсън Бойд е престанал да прави разлика между живота и смъртта.

„… загинаха в катастрофа, а на Бойд окото му не мигна. Мамка му, дори не отиде на погребението…“

Купър проведе търсене за имената на екзекутираните мъже в нюйоркския МПС-регистър.

Нищо.

— Мамка му — изръмжа Райм. — Трябва да вземем списък на екзекутираните в други щати. Това ще отнеме цяла вечност. — Изведнъж му хрумна нещо. — Чакай. Жените.

— Какво? — не разбра Сакс.

— Пробвай с жените, които е екзекутирал. Различни комбинации от имената им.

Купър въведе и този, по-малък списък в компютъра.

— Ето, тук май излезе нещо. Преди осем години проститутката Ранди Рей Силинг е екзекутирана в Амарильо за убийство на двама свои клиенти. В Ню Йорк има автомобил, регистриран на това име, но с различен правопис. Тригодишен син буик „Сенчъри“. Адресът е в Куинс, Астория.

— Изпратете цивилни в квартала. Да покажат снимката на съседите.

Купър се свърза с местния участък — 114. Техният район включваше Астория, квартал, населен главно с гръцки емигранти. Купър обясни какъв е случаят и им изпрати рисунката на Бойд. Обещаха му дискретно да разпитат съседите на Ранди Силинг.

През следващия половин час на напрегнато чакане Купър, Сакс и Селито потърсиха информация за Бойд, Хамил и Силинг във всички обществени архиви в Тексас, Охайо и Ню Йорк.

Нищо.

Накрая инспекторът от 114-ти участък се обади:

— Ало, капитане?

Много полицаи още се обръщаха към Райм със старото му звание.

— Казвайте.

— Имаме две потвърждения, че вашият човек живее на този адрес. Смятате ли да предприемете следващи действия?

Началници, помисли си Райм и въздъхна. Мразеше бюрократичния език, затова отговори с не толкова завъртяното:

— Да, ще го арестуваме.

30.

Десетина полицаи от специалния отряд заеха позиции около шестетажната сграда, където се намираше апартаментът на Томсън Бойд, на Четиринайсета улица в Астория, Куинс.

Сакс, Селито и Бо Хауман стояха на набързо организирания команден пункт зад микробус без отличителни знаци.

— На мястото сме, Райм — прошепна Сакс по радиостанцията.

— Добре, но той там ли е? — раздразнено попита криминалистът.

— Имаме екип за наблюдение. Чакай. Сега ще докладват.

Един полицай от Отряда за откриване и наблюдение се приближи.

— Видяхте ли какво има вътре? — попита Хауман.

— Не можем, сър. Закрил е прозорците.

Полицаят обясни, че са се промъкнали колкото са могли до предните прозорци; отзад също имало екип.

— Чухме гласове, шуртене на вода. Предполагаме, че има деца.

— Деца, по дяволите! — измърмори Хауман.

— Може да е от телевизор или радио, не мога да определя.

Хауман кимна и заговори по радиостанцията:

— Команден пункт до Екип за наблюдение две. Докладвай.

— Екип две. Има малка пролука покрай щората. Не се вижда много. Изглежда в задната спалня няма никого. Видното поле обаче е много стеснено. Отпред свети. Чуват се гласове. Музика.

— Виждат ли се деца, играчки?

— Не, но имаме само десетградусова видимост към стаята.

— Движение?

— Не.

— Прието. Инфрачервени лъчи?

С помощта на ИЧ-детектора можеха да определят местоположението на хора, животни и други източници на топлина в апартамента. Трети техник от отряда за наблюдение бе насочил уреда към сградата и нагласяше настройките му.

— Има сигнали, но прекадено слаби, за да засечем източника — докладва той.

— Шумове?

— Скърцане и бръмчене. Вероятно от сградата, електроуреди, водопровода. Може да е от ходене или преместване на предмети. Приемаме, че е там, но не мога да определя къде. Всичко е замаскирано.

— Добре, продължавайте наблюдението. Край.

Сакс се обади по радиостанцията:

— Райм, чу ли?

— Как бих могъл? — нервно отвърна той.

— Мислят, че в апартамента има някого.

— Само престрелка ни липсваше — измърмори той; при насилствено нахлуване се унищожават най-много веществени доказателства. — Трябва да запазим колкото се може повече улики. Това може да се окаже единственият ни шанс да се доберем до поръчителя или съучастника му.

Хауман погледна към апартамента. Не изглеждаше доволен и Сакс — любителката на ударните акции — му влизаше в положението. Операцията щеше да е трудна, имаха нужда от много хора. Апартаментът имаше два предни прозореца и четири странични с изглед към тъмен двор. Бойд можеше да скочи от някой и да избяга. Съседната сграда беше близо — лесно можеше да се прехвърли на покрива ѝ. Имаше удобни укрития, от които можеше да стреля по всеки отдолу. От другата страна на улицата, срещу апартамента на убиеца, имаше други къщи. Ако се стигнеше до престрелка, имаше опасност някой рикошет да убие случаен минувач. Бойд можеше умишлено да обстрелва тези сгради, за да отвлече вниманието на полицията. Сакс си спомни, че той е готов да стреля по цивилни. Нямаше причина да не прибегне към това и сега. Преди акцията трябваше да евакуират жителите на околните къщи.

Хауман заговори по радиостанцията:

— Току-що ми докладваха от коридора. Няма камери като пред квартирата на „Елизабет“. Няма как да ни усети. — Добави мрачно: — Освен ако не е измислил друг начин. В такъв случай вече знае, че сме тук.

Сакс чу учестено дишане зад себе си и се обърна. Лон Селито наблюдаваше апартамента; беше навлечен с бронежилетка и разсеяно поглаждаше ръкохватката на револвера си. Той също изглеждаше загрижен. Сакс обаче знаеше, че не трудностите на акцията го тревожат. Изглеждаше нервен. Като старши детектив нямаше причини да го включват в ударния отряд. Всъщност, предвид размерите и лошите му умения на стрелец, имаше всички основания да не го включват.

Това обаче нямаше нищо общо с причината да е тук. Той пак вдигна ръка към бузата си. Сакс си спомни инцидента с револвера му и убийството на библиотекаря и разбра. За Лон Селито бе настъпило юмручно време.

Това беше израз на баща ѝ, който бе извършил безброй смели постъпки, но най-храбро се държа при отчаяната си борба с рака, който сложи край на живота му, но не успя да сломи духа му. Дъщеря му вече бе постъпила в полицията и той често я съветваше. Веднъж ѝ беше казал, че има моменти, когато си изправен сам пред опасността и трябва да се справиш без чужда помощ.

„Наричам го «юмручно време», Ейми. Трябва да се биеш със зъби и нокти. Може да е срещу престъпник, може да е срещу твой колега. Може да е срещу цялото полицейско управление.

Най-трудно е, когато трябва да се бориш със себе си.“

Селито знаеше какво трябва да направи. Той трябваше да е първият, който ще нахълта в апартамента.

След случката пред музея обаче страхът го парализираше.

Юмручно време… Щеше ли да издържи?

Хауман раздели ударния отряд на три групи. Изпрати неколцина от хората си да спрат движението по улицата и да не пускат външни лица в сградата — а също да заловят Бойд, ако случайно излезе, без да подозира за акцията. Един полицай се качи на покрива. Други влязоха в съседния апартамент, в случай че и тук имаше таен проход.

Хауман погледна Сакс.

— Идваш ли с нас?

— Да, някой трябва да запази уликите. Още не знаем кой е наел този негодник.

— В кой отряд искаш да бъдеш?

— В предния.

— Значи с Дженкинс.

— Слушам.

Сакс обясни за отсрещните къщи и предупреди, че престъпникът може да стреля по цивилни. Хауман кимна:

— Някой трябва да евакуира хората или поне да ги предупреди да не стоят по прозорците и да не излизат.

Разбира се, нямаше доброволци за тази задача. Все едно да попиташ банда пирати кой иска да е корабен готвач.

— Мамка му — обади се Селито. — Подходяща задача за старец като мен.

Сакс го погледна. Детективът не издържа изпитанието. Огъна се. Той се опита да се засмее небрежно, но това бе най-тъжната усмивка, която беше виждала.

Командирът на специалния отряд заповяда по радиостанцията:

— Всички екипи да заемат позиции. Наблюдателите да сигнализират за всяка промяна на положението.

— Прието.

— Влизаме, Райм — обади се Сакс по своята радиостанция. — Ще се свържа пак, когато има резултат.

— Добре — напрегнато отвърна той.

Не каза друго, но тя знаеше, че не одобрява участието ѝ в ударни акции. Все пак я разбираше — как побесняваше, ако някой случаен минувач или дете пострада, колко важно бе за нея хора като Томсън Бойд да бъдат спрени. Това бе в природата ѝ, затова Райм не настояваше да стои настрана в моменти като сегашния.

Но не я и насърчаваше.

Заеха позиции и тя престана да мисли за Райм.

Сакс и Селито тръгнаха заедно: тя — към тайната квартира на престъпника, той — да предупреди хората от съседните къщи. Пресилената усмихна на лейтенанта бе изчезнала. Лицето му беше подпухнало и осеяно с капчици пот. Той ги избърса и пак потърка бузата си.

— Проклета жилетка — измърмори. — Ще се сваря.

— И аз ги мразя.

Продължиха с равномерни крачки в прохода зад сградата на Бойд. Другите членове на отряда вече се виждаха. Изведнъж тя хвана Селито за ръката и го дръпна встрани.

— Някой ни гледа…

Препъна се в един плик с боклук и падна, като удари коляното си. Присви болезнено очи и притисна крака си.

— Добре ли си?

— Добре съм. — Тя се изправи, като се намръщи от болка и вдигна радиостанцията си пред устата. — Пет осем осем пет. Видях движение на прозореца на втория етаж, зад сградата. Наблюдатели, потвърдете.

— Нищо подозрително. Това е един от нашите.

— Прието. Край.

Сакс тръгна с накуцване към сградата.

— Амелия, ранена си.

— Нищо ми няма.

— Кажи на Бо.

— Няма проблем.

Най-близките ѝ колеги — Райм, Купър, Селито — знаеха за артрита ѝ, но никой друг. Тя добре прикриваше болестта си, понеже се опасяваше да не я прехвърлят на чиновническа длъжност. Сега извади от джоба си шишенце с обезболяващи, отвори го и глътна няколко хапчета.

Гласът на Бо Хауман се чу от радиостанцията:

— Всички по местата.

Сакс тръгна към предния отряд, но куцаше още по-силно.

Селито я дръпна.

— Не можеш да отидеш.

— Няма да ми се наложи да тичам, Лон. Моята задача е само да запазя уликите.

Детективът погледна микробуса, с надеждата да обсъди проблема с някого, но всички вече бяха на позиции.

— Мина ми — увери го тя и пак закуцука.

Един от полицаите в челния отряд ѝ прошепна:

— Готова ли сте, детектив?

— Да.

— Не, не е готова — намеси се Селито. — Тя ще отиде да предупреди цивилните. Идвам на нейно място.

— Вие ли?

— Да, аз. Някакъв проблем?

— Не, сър.

— Лон — прошепна тя, — добре съм.

— Достатъчно разбирам от криминалистика, за да запазя местопрестъплението — сопна се дебелият детектив. — Райм от години ми промива мозъка със своите правила.

— Няма да се налага да тичам.

— Да, може би, но как ще залегнеш, ако открие огън?

— Все ще успея.

— Това е заповед, детектив.

Тя го изгледа мрачно. Но колкото и непокорна да беше, „Дъщерята на стражаря“ знаеше мястото си в полицейската йерархия.

— Добре… — съгласи се неохотно. — Само вземи това.

Подаде му глока си и един резервен пълнител и взе револвера му.

Селито погледна тежкия черен пистолет. Боравенето с него бе изключително деликатно. Една грешка като на улица „Елизабет“ и можеше да рани себе си или колега. Селито пак потърка бузата си, погледна апартамента и бързо закрачи към другите.

Сакс пресече улицата, хвърли бърз поглед назад и пак продължи към отсрещните къщи.

Вече не куцаше.

Всъщност нищо ѝ нямаше. Единственото, за което страдаше, бе, че не може да участва в акцията. Обаче трябваше да симулира. Заради Дон. Не се сещаше за друг начин да го спаси, освен да го принуди да участва в ударния отряд. Бе обмислила рисковете, но реши, че няма голяма опасност да пострада или да нарани някого — имаха достатъчно хора, всички носеха бронежилетки и престъпникът не подозираше, че са го открили. Селито също вече внимаваше — личеше по предпазливостта му, когато взе пистолета — и бдителния му поглед към апартамента на убиеца.

Трябваше да му помогне да преодолее страха. Беше добър полицай, но ако продължеше да се страхува, вече нямаше да е в състояние да се справя с работата си и с живота му щеше да е свършено. Съмненията обземаха душата като зараза. Сакс го знаеше добре; постоянно се бореше с тях. Ако Селито не поемеше риска сега, щеше да им се предаде.

Тя закрачи по-бързо; и тук работата ѝ беше важна — трябваше да изтегли цивилните, преди ударният отряд да влезе в апартамента. Започна да звъни по вратите и да предупреждава хората да не се показват на прозорците и да не излизат. Свърза се с Бо Хауман и докладва, че къщите непосредствено пред сградата са обезопасени; щеше да обиколи още няколко, но отрядът можеше вече да действа.

— Добре, влизаме — обяви Хауман и прекъсна връзката.

Сакс продължи по улицата. Не куцаше, но нервно човъркаше единия си палец. Каква ирония: Селито се боеше от престрелка, а Амелия Сакс нервничеше, когато не беше изложена на риск.

31.

Лон Селито стегна бронираната си жилетка и се качи на втория етаж с още четирима полицаи.

Задъха се от качването и спря да си поеме въздух. Колегите му заеха позиции пред вратата на апартамента и изчакаха Хауман да съобщи, че електричеството е прекъснато — не искаха повече токови удари.

Докато чакаха, дебелият детектив водеше вътрешен дебат.

„Готов ли си? Помисли си пак. Сега е моментът да решиш. Оставаш или пак ще се огънеш?“

Туп, туп, туп…

Спомни си кръвта, куршумите с иглички. Очите, които в един момент бяха изпълнени с живот, а в следващия помътняха. Паническият страх пред къщата на „Елизабет“, гърмежа на револвера, Амелия Сакс… която приклекна и зае позиция за стрелба, а куршумът я посипа с мазилка от близката стена.

Куршумът от собствения му проклет револвер!

„Какво ставаше?“ — запита се той. — „Нима изпускам нервите си?“

Подсмихна се при мисълта за нервите на Линкълн Райм, които наистина бяха изпуснати. „Райм дяволски добре се справя с положението. Защо да не мога и аз?“

Това беше основният въпрос сега, защото, ако пак се изложеше, можеха да загинат хора. Опасността беше голяма.

Ако се огънеше, с кариерата му беше свършено, но поне нямаше да застраши ничий живот.

„Ще се справя ли?“ — запита се той.

— Детективе, влизаме след трийсет секунди — съобщи командирът на екипа. — Ще разбием вратата, ще влезем и ще обезопасим апартамента. След това можете да се погрижите за уликите. Така устройва ли ви?

„Да или не? — питаше се лейтенантът. — Можеш да се откажеш. Това ще е краят. Можеш да върнеш значката си и да постъпиш като консултант в охраната на някоя фирма. Ще получаваш двойно по-висока заплата.

И вече няма да рискуваш живота си.“

Туп, туп, туп…

„Никога повече няма да виждаш как животът напуска нечии очи.“

Туп…

— Съгласен ли сте? — повтори другият полицай.

— Не — прошепна Селито. — Не.

Командирът на екипа се намръщи.

— Разбийте вратата, но аз ще вляза първи — нареди детективът.

— Ама…

— Нали чухте детектив Сакс — прекъсна го Селито. — Този убиец не действа сам. Трябва да се доберем до негодника, който го е наел. Знам какво да търся и мога да запазя уликите, ако той се опита да ги заличи.

— Изчакайте да се посъветвам с шефа — измърмори полицаят; в гласа му звучеше съмнение.

— Полицай, това е заповед. Аз съм най-старши тук.

Командирът погледна помощника си и двамата вдигнаха рамене.

— Това е ваше… решение.

Последната дума прозвуча по-скоро като „погребение“.

— Влизаме веднага щом спрат тока — обяви командирът на групата и сложи противогаза си.

Всички, включително Селито, последваха примера му. Той стисна пистолета на Сакс — държеше пръста си далеч от спусъка — и се приближи до вратата.

От слушалките се чу:

— Прекъсваме тока. Три… две… едно. Действай.

Командирът потупа по рамото полицая, който държеше тарана. Едрият мъжага го залюля и с трясък разби вратата.

Изпълнен с адреналин, с единствената мисъл за престъпника и уликите, Селито нахълта, следван от другите полицаи, които го прикриваха. Отваряше вратите по ред. Вторият екип влезе от кухнята.

От Бойд нямаше и следа. Малкият телевизор бе включен на някакъв сериал — оттам идваха детските гласове. Най-вероятно това беше източникът на топлината и шума в апартамента.

Най-вероятно…

А може би не.

Селито влезе в малкия хол и се огледа. След като не видя никого, се приближи до бюрото на Бойд, покрито с всякакви предмети: листа, боеприпаси, няколко плика, жици, часовниково устройство, буркани с течност и бял прах, транзистор, въже. Като използваше кърпичката си, внимателно отвори шкафа до бюрото, за да провери за клопки. Вътре имаше още буркани и кутии, още два револвера. Няколко пачки банкноти — около 100 000 долара според бързата му преценка.

— Тук е чисто — извика един полицай.

От друга стая се чу същото. Накрая командирът на групата се обади по радиостанцията:

— Екип А до Командния пункт. Всичко е чисто.

Селито се засмя с глас. Най-после бе преодолял терзанията си.

„Само не се самозабравяй“ — рече си и прибра глока на Сакс. — „Имаш задача, действай. Трябва да запазиш проклетите улики.“

Огледа се и си даде сметка, че нещо не е наред.

Какво?

Погледна кухнята, коридора, масата. Кое беше толкова странно? Имаше нещо подозрително.

Изведнъж се досети.

Транзисторът!

„Кой произвежда вече такива неща? Вече всички слушат дискове.“

По дяволите, бомба! До транзистора имаше голям буркан със стъклен похлупак като онези, в които се съхранява киселина; помнеше ги от уроците по химия в училище.

— Божичко!

Клопка…

„Как се задейства?“ — запита се той.

Понеже беше в задната част на бюрото, повечето улики можеха да се вземат, без да се бута устройството. Бойд вероятно бе заредил някакъв детектор за движение, но го беше свързал и с часовников механизъм. Колко време оставаше, преди да се взриви? Минута, две?

Селито грабна транзистора, изтича в банята и го сложи в мивката.

— Какво…? — понечи да попита един от полицаите.

— Има бомба! Всички навън!

Детективът свали противогаза си.

— Излизай! — изкрещя полицаят, но Селито не му обърна внимание.

Когато някой прави взривно устройство, обикновено не си дава труд да заличава отпечатъците си, защото при експлозията уликите се унищожават. Вече знаеха за Бойд, но можеше да има отпечатъци от поръчителя или съучастника.

— Извикайте сапьорите — предаде някой.

— Тихо! Не ме разсейвайте.

Транзисторчето имаше копче за изключване, но той не вярваше да се дезактивира от него. Детективът потрепери и обърна черната пластмасова кутия.

Колко още, колко още?

Колко време бе предвидил Бойд, за да влезе в апартамента си и да обезвреди устройството?

Трийсет секунди? Десет?

Селито отвори транзисторчето и видя пръчка динамит — не пластичен експлозив, но достатъчно да му откъсне ръката или да го ослепи. Нямаше екранче. Само на кино бомбите са свързани с електронни часовници, които отброяват оставащите секунди. Истинските взривни устройства се активират от микрочипове без показатели за времето. Селито придържаше динамита с нокътя си, за да не заличи отпечатъците. Започна да развива взривателя.

Почуди се какви допълнителни мерки е взел престъпникът (сериозните бомбаджии слагат и втори детонатор, в случаи че някой като Селито се опита да обезвреди устройството им).

Накрая той отдели взривателя от динамита.

Нямаше втори детонатор…

Взривът отекна в тясното помещение.

— Какво беше това? — извика Бо Хауман. — Изстрел ли беше? Стреля ли някой? Всички да докладват!

— Експлозия в банята на апартамента — обади се някой. — Извикайте бърза помощ!

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред. — Селито пусна студена вода върху опарените си пръсти. — Дайте ми само лепенка.

— Вие ли сте, лейтенант?

— Да. Детонаторът се взриви. Бойд беше заредил бомба, за да заличи уликите. Успях да спася повечето… — Той притисна пръстите си под мишницата. — По дяволите, боли.

— Голяма ли е бомбата? — попита Хауман.

Селито погледна към бюрото в другата стая.

— Достатъчно голяма, за да пръсне един буркан с няколко литра сярна киселина. Има и бурканчета с бял прах, предполагам цианкалий. Щеше да унищожи повечето улики… и всеки, който се намира наблизо.

Неколцина спецполицаи го изгледаха с благодарност.

— Човече, искам лично да си поговоря с тоя негодник — измърмори един.

С типичното си спокойствие Хауман попита:

— Някакви следи от престъпника?

— Никакви. Инфрачервените детектори са засекли хладилника, телевизора и напечени от слънцето плоскости — докладва един полицай.

Селито огледа стаята и се обади:

— Хрумна ми нещо, Бо.

— Казвай.

— Бързо да поправим вратата. Ще остана вътре с двама от хората ти. Всички други да се скрият. Изглежда тъкмо е подготвял друга бомба. Скоро може да се върне. Тогава ще го пипнем.

— Разбрано, Лон. Да действаме. Кой разбира от дърводелство?

— Аз ще го направя — предложи услугите си Селито. — Това ми е хоби. Само ми намерете инструменти. И какъв е тоя ударен отряд, като няма една лепенка?

Амелия Сакс стоеше на улицата на няколко пресечки от апартамента на Извършител 109 и слушаше предаването по радиостанцията. Явно планът ѝ със Селито бе проработил — дори по-добре, отколкото очакваше. Не знаеше какво точно е станало, но беше ясно, че е постъпил храбро, и гласът му звучеше уверено.

Чу също какво е замислил — да се скрият и да издебнат престъпника в скривалището му. Тя се обади, че ще предупреди жителите на още няколко къщи и ще се върне при колегите си. Почука на една врата и каза на жената, която ѝ отвори, да не излиза от вкъщи, докато не съобщят, че полицейската акция е свършила.

— Опасно ли е? — тревожно попита жената.

Сакс издекламира стандартното обяснение, че няма от какво да се страхува, че просто вземат мерки за сигурност и така нататък. Едно от основните качества на полицая е умението да общува с цивилни. Понякога това е основното. Сакс отбеляза, че е видяла няколко играчки в двора и попита дали децата са си вкъщи.

В този момент някой излезе от една странична уличка. Вървеше бавно, с наведена глава към апартамента и носеше шапка и дълго палто. Не можеше да види лицето му.

Брюнетката говореше загрижено:

— Само с приятеля ми сме тук. Децата са на училище. Обикновено се прибират сами, но дали не е по-добре сега да отидем да ги вземем?

— Госпожо, какъв е онзи човек?

Жената излезе на прага и погледна.

— Онзи ли?

— Познавате ли го?

— Ами, да. Живее ей там.

— Как се казва?

— Дари Тан.

— О, китаец ли е?

— Май да. Или пък японец.

Сакс се успокои.

— Да не е направил нещо? — попита жената.

— Не. А за децата, може би ще е по-добре…

„Мили Боже…“

Амелия Сакс надникна зад жената през отворената врата на отсрещната стая, в която извършваха ремонт. На стената бе изрисуван анимационен герой. Тигър от филмчето „Мечо Пух“.

Беше със същия цвят като люспите, които бе намерила в Харлем пред дома на лелята на Джинива. Яркооранжев.

Сакс бързо огледа антрето. Върху стар вестник бяха оставени чифт кафяви обувки. Етикетът се виждаше: „Бас“, размер 11.

Амелия Сакс изведнъж си даде сметка, че споменатият приятел е самият Томсън Бойд и че апартаментът на няколко пресечки оттук не е жилището му, а друга тайна квартира.

В момента беше празен, защото престъпникът бе в истинската си къща.

32.

Амелия Сакс мислеше трескаво.

„Изведи жената. По погледа ѝ личи, че е невинна. Тя не знае нищо. Бойд вероятно е въоръжен, с онзи гаден револвер.“

Спомни си снимките на пораженията от куршумите с иглички.

„А аз току-що замених глока си с този проклет револвер, който има само шест куршума. Изведи жената! Бързо!“

Сакс посегна към хълбока си, където висеше малкият револвер на Селито.

— Още един въпрос, госпожо — спокойно добави тя. — На улицата видях микробус. Можете ли да ми кажете кой е собственикът?

Какъв беше този шум? Идваше от къщата. Тракане. Но не от оръжие, а по-слабо.

— Микробус ли?

— Да. Оттук не можете да го видите. Зад онова дърво е.

— Сакс се отдръпна и махна настрани. — Елате да погледнете. Много ще ни помогнете.

Жената не помръдна от прага. Погледна надясно.

— Мили? — Намръщи се. — Какво има?

Тракането. Сакс изведнъж си даде сметка, че е от щорите. Бойд бе чул разговора между двете жени и беше погледнал през прозореца. Бе видял полицаите или патрулна кола пред тайната си квартира.

— Много е важно — продължи Сакс. — Ако можете… Жената застина, очите ѝ се разшириха от ужас.

— Не! Том! Какво…

— Госпожо, елате тук! — изкрещя Сакс. — Бързо! В опасност сте!

— Какво правиш с това? Том!

Жената се отдръпна от Бойд, но остана в коридора; като заек в светлината от фарове.

— Не!

— Залегни! — хрипливо прошепна Сакс.

Приклекна и нахълта в къщата.

— Бойд, чуй ме — изкрещя. — Хвърли оръжието. Хвърли го на пода. Веднага! Обграден си!

Настъпи тишина, чуваше се само хлипането на жената. Сакс бързо се огледа. Надникна в коридорчето. Забеляза мъж с голям черен пистолет. Не беше двайсет и две калибровият револвер, но с този калибър и петнайсетте патрона в пълнителя беше опасно оръжие. Бойд се целеше по-високо и двата куршума, които изстреля, се забиха в стената и посипаха Сакс с мазилка и трески. Брюнетката запищя, затропа с крака, погледна Сакс, после — Бойд.

— Не, не, не!

— Хвърлѝ оръжието! — изкрещя Сакс.

— Том! Какво става?

— Скрийте се! — извика Сакс.

Последва тишина. Какво правеше Бойд? Двоумеше се?

Проехтя изстрел.

Полицайката потрепери, но куршумът не я улучи. Дори не се заби в стената, зад която се криеше.

Бойд не се целеше в нея. Все пак куршумът попадна в целта си.

Брюнетката падна на колене. Притисна бедрото си, от което бликна кръв.

— Том — прошепна. — Защо? О, Том.

Сви се, притисна краката си и застена от болка.

Също както пред музея Бойд простреля цивилен, за да отвлече вниманието на полицията, да спечели време. Този път обаче жертвата беше приятелката му.

Сакс чу трясък от счупено стъкло; Бойд бе изскочил през прозореца.

Жената шепнеше нещо, но Сакс не разбра какво. Свърза се с Хауман и му съобщи за ранената. Помисли си: „Докато дойде бърза помощ, ще минат десет минути. Трябва да я спася.“ Трябваше да спре кръвта. „Трябва да я спася.“

Но после: „Не. Той ще избяга.“ Надникна внимателно зад ъгъла. Бойд изскочи на двора.

Сакс се подвоуми, пак погледна жената. Беше припаднала, ръката ѝ лежеше отпусната на земята, а на бедрото ѝ зееше ужасна рана. Под нея се беше образувала голяма локва кръв.

„Боже мили…“

Сакс понечи да изтича при нея, но спря. „Не. Знаеш какво трябва да правиш.“

Тя изтича при един от страничните прозорци и надникна предпазливо, в случай че Бойд я дебне. Но не, той очакваше да окаже помощ на жената. Бягаше по улицата, без да се обръща.

Тя погледна надолу. Трябваше да скочи два метра. Преди двайсет минути пред Селито бе симулирала; но хроничните ѝ болки не бяха шега.

„Ох, майко…“

Тя се наведе над перваза, избута счупените стъкла и се залюля. Скочи със свити колене, за да омекоти падането. Когато се приземи обаче, левият ѝ крак се подгъна и тя изпищя от болка.

Пое си дълбоко въздух, изправи се и се затича след Бойд (вече наистина куцаше).

„Така им се пада на лъжците“ — помисли си.

Сакс изскочи между хилавите храсти в двора и изтича по тясната уличка между сградите. Огледа се. Нито следа от него.

На трийсетина метра напред се отвори врата. Бяха в типичен стар квартал на Ню Йорк — в тесните улички зад къщите имаше редици от едноетажни бетонни гаражи. Имаше логика Бойд да държи колата си в гараж; отрядът за наблюдение не я беше открил никъде наоколо. Сакс се затича с всички сили след престъпника, като съобщи местоположението си по радиостанцията.

— Прието, пет осем осем пет. Идваме.

Докато куцаше по паважа, отвори револвера на Селито и със съжаление установи, че той е взел всички предпазни мерки — гнездото пред ударника беше празно.

Пет куршума.

Срещу Бойд, който имаше три пъти по толкова и вероятно още един-два резервни пълнителя в джоба.

Чу се бръмчене на двигател и след секунди синият буик излезе на заден ход. Уличката беше твърде тясна, за да завие веднага; Бойд бе принуден да маневрира. Това даде възможност на Сакс да се приближи на петдесетина метра от гаража.

Бойд направи маневрата и даде газ; вратата на гаража остана като щит между него и полицайката.

Сакс залегна; единственото, което се виждаше под вратата бяха задните гуми на буика.

Сакс се прицели в дясната.

Едно от правилата при престрелка в градски условия беше да не стреляш, ако не можеш да прецениш траекторията на куршума, в случай че пропуснеш — или ако премине през целта и продължи. Докато колата на Бойд се отдалечаваше, Сакс за миг се сети за това изискване, сетне — делейки си за Джинива Сетъл — измисли ново правило: „Този мръсник не бива да се измъкне!“

Единственият начин да предвиди какво ще се случи бе, ако стреля по-ниско. Така, ако не улучеше, куршумът щеше да рикошира от настилката и да се забие в самата кола.

Сакс стреля два пъти, втория — малко по-високо.

Куршумите минаха под вратата на гаража и поне един от тях се заби в задната гума. Колата рязко се извъртя надясно и се блъсна в стената на близката сграда. Сакс се изправи, присви очи от болка, но се затича натам. При вратата на гаража спря за миг и надникна. Оказа се, че и двете десни гуми са спукани; значи бе улучила и предната. Бойд се опита пак да подкара автомобила, но предната джанта се беше сплескала. Той изскочи, заоглежда се и размаха пистолета.

— Бойд! Хвърли оръжието!

Той изстреля шест куршума към вратата. Сакс стреля веднъж и куршумът се заби в колата на сантиметри от него; тя се претърколи встрани и пак се изправи. Престъпникът побягна.

Сакс ясно виждаше целта си — на фона на тухлената стена отсреща — и пак стреля.

В този момент обаче Бойд рязко отскочи настрани, сякаш го очакваше. Куршумът прелетя на сантиметри от него. Убиецът отвърна на огъня и Сакс отново се хвърли на хлъзгавия паваж; радиостанцията ѝ издрънча. Той се скри зад близкия ъгъл.

Оставаше ѝ един куршум. „Трябваше да стрелям само веднъж по гумите“ — помисли си гневно, докато се изправяше. Спря преди ъгъла и бързо надникна в пресечката вляво. Видя гърба на Бойд, който бързо се отдалечаваше.

Сакс посегна към радиостанцията си. Не, беше паднала. По дяволите! Дали да се обади в полицията по мобилния? Не, прекалено дълго трябваше да обяснява. Някой от съседните сгради сигурно щеше да подаде сигнал за изстрелите. Тя отново се втурна след убиеца, задъхваше се, подметките ѝ шляпаха по паветата.

На следващата пресечка спря патрулна кола. Полицаите останаха вътре; не бяха чули изстрелите и не знаеха, че Сакс преследва убиеца. Бойд ги видя. Рязко спря и прескочи ниска ограда, след това изтича по стълбите към приземния етаж на близката сграда. Сакс чу как рита вратата на долния апартамент.

Тя размаха ръце към полицаите, но те гледаха напред и не я видяха.

В този момент от къщата срещу онази, в която се беше скрил Бойд, излезе млада двойка. Мъжът затвори вратата на апартамента и се закопча, жената го хвана под ръка. Заслизаха по стълбите.

Думкането спря.

О, не… Сакс осъзна какво ще се случи. Не виждаше Бойд, но знаеше какво ще направи. Сигурно вече се прицелваше в семейството. Щеше да простреля единия или и двамата, да грабне ключовете ши и да избяга в апартамента — с надежда полицията да се забави с ранените.

— Пазете се! — изкрещя Сакс.

Младежите бяха на трийсетина метра от нея и не я чуха.

Бойд вече се целеше в тях, чакаше ги да се приближат.

— Залегнѝ!

Сакс се изправи и закуцука към тях.

Двамата я забелязаха, но не чуваха какво казва. Спряха и се намръщиха.

— Залегнете! — повтори тя.

Мъжът постави ръка на ухото си и поклати глава.

Сакс спря, пое си дъх и изстреля последния куршум към металната кофа за боклук на няколко метра от хората.

Жената изпищя. Двамата се обърнаха, изтичаха по стълбите в апартамента си и затръшнаха вратата.

Поне успя да…

Над главата на Сакс изсвистя куршум, върху нея се посипа мазилка. След части от секундата чу гърмежа от пистолета на Бойд.

Той пак стреля, принуди я да се отдръпне, куршумите прелитаха на сантиметри от нея. Тя прескочи ниската телена ограда на близкото дворче, препъна се в някакви гипсови фигурки, еленчета и елфи. Един куршум я улучи в жилетката и ѝ изкара въздуха. Тя падна в една леха. Над нея изсвистяха още куршуми. Бойд се обърна и стреля по патрулната кола, спука гумите ѝ и принуди полицаите да се скрият. Сега поне щяха да извикат подкрепления.

Това означаваше, че Бойд има само един път за бягство към нея. Сакс се скри зад един храст. Бойд бе престанал да стреля, но тя чу стъпките му. Беше на шест-седем метра. Три. Във всеки момент щеше да види лицето му и дулото на пистолета. Това щеше да е краят.

Дум.

Дум.

Сакс надникна иззад храстите. Убиецът удряше по друга врата, която бавно започваше да поддава. Лицето му бе зловещо спокойно — като на обесения от картата таро, която е смятал да остави край трупа на Джинива Сетъл. Сигурно си мислеше, че е обезвредил Сакс, защото не поглеждаше към нея, а съсредоточено разбиваше вратата — единственият му път за бягство. На два пъти погледна към дъното на улицата, където двамата полицаи се промъкваха към него — но бавно, защото той от време на време стреляше срещу тях.

Патроните му скоро трябваше да свършат. Не изстреля ли…?

Бойд извади пълнителя и пъхна нов.

„Е, това беше…“

Сакс можеше да остане скрита и да се надява, че другите полицаи ще дойдат, преди Бойд да се измъкне.

Спомни си обаче брюнетката, просната в локва кръв — може би вече беше мъртва. Спомни си за полицая, който пострада от електрическата клопка, и за убития библиотекар. Спомни си младия новобранец Пуласки; разбитото му, окървавено лице. Замисли се за бедната Джинива Сетъл, чийто живот бе изложен на риск, докато Бойд се разхождаше на свобода.

Сакс стисна празния револвер и реши да действа.

Томсън Бойд изрита още веднъж вратата. Започваше да поддава. Щеше да се измъкне, щеше…

— Не мърдай, Бойд. Хвърли оръжието.

Томсън примигна с болните си очи и се обърна. Отпусна крака си, с който се готвеше да изрита вратата.

Виж ти.

Като държеше пистолета насочен към земята, той бавно извъртя главата си. Да, така си и мислеше; това бе жената от библиотеката. Червенокосата с белия гащеризон. Спомни си как се движеше напред-назад като змия. Тогава му беше приятно да я наблюдава, възхищаваше ѝ се. Имаше защо, помисли си.

Как беше още жива? Сигурен бе, че я улучи последния път.

— Бойд, ще стрелям. Хвърли оръжието и легни на земята.

Още няколко ритника и вратата щеше да се отвори. Щеше да избяга на съседната улица. А може би жителите на апартамента имаха кола. Щеше да вземе ключовете и да простреля когото види; да отвлече вниманието на полицията. Да избяга.

Преди това обаче трябваше да провери нещо: колко патрона ѝ оставаха?

— Чуваш ли, Бойд?

— Аха, ето те и теб. — Той присви очи: наскоро не си беше слагал капки. — Очаквах те.

Тя се намръщи. Не разбираше какво ѝ говори. Може би се чудеше къде може да я е видял, откъде я познава.

Бойд стоеше неподвижно. Беше изправен пред дилема. Да рискува ли? Ако помръднеше и все пак ѝ беше останал един куршум, тя щеше да го застреля. Не се съмняваше в това. Щеше да го направи без миг колебание.

„Убиват с целувка…“

Мозъкът му работеше трескаво. Револверът ѝ беше „Смит и Уесън“, трийсет и осем калибров, специален модел, с шест гнезда. Бе изстреляла пет куршума. Томсън Бойд винаги броеше изстрелите (знаеше, че му остават осем в този пълнител и четиринайсет в резервния в джоба).

Дали ѝ оставаше още един?

Някои полицаи държат празно гнездо пред ударника, в случай че случайно си изпуснат оръжието. Тя обаче не вглеждаше такъв човек. Беше твърде добър стрелец. Никога не би изпуснала оръжието си. Освен това, щом участваше в ударна акция, логично беше да зареди целия барабан. Не, определено не би оставила празно гнездо.

— Бойд. За последен път ти казвам!

От друга страна, револверът може би не беше неин. Вчера я бе видял с пистолет, „Глок“. На хълбока ѝ имаше кобур за глок. Дали револверът беше резервното ѝ оръжие? Навремето, когато всички полицаи бяха въоръжени с револвери, те много често носеха по един резервен в кобур на глезена. Сега обаче имаха пистолети с по двайсетина патрона и по един-два резервни пълнителя и не си даваха труда да носят резервно оръжие.

Не, тя или бе загубила пистолета си, или го беше разменила за револвера. Въпросът бе дали онзи, от когото го беше взела, оставяше празно гнездо. Нямаше откъде да знае, разбира се.

Въпросът се свеждаше до това, какъв човек е тя. Бойд си я спомни в музея, как сновеше из помещението като гърмяща змия. Замисли се как го последва през дупката в стената на тайната квартира. Как го подгони сега — оставяйки тежко ранената Джейни.

Той реши: полицайката блъфираше. Ако ѝ беше останал поне един куршум, вече да го е застреляла.

— Нямаш патрони — обяви Бойд и се прицели.

Тя се намръщи и отпусна ръката си. Беше отгатнал. Дали да я убие? Не, можеше само да я рани. Но къде ще е най-добре? Да е болезнено и опасно за живота? Писъците и кръвта щяха да отвлекат вниманието на преследвачите. Тя накуцваше с единия крак; най-добре да я простреля в коляното. После можеше да я рани в рамото. И да се чупи.

— Печелиш — каза тя. — Сега какво? Заложничка ли съм?

Не се беше сетил. Той се поколеба. Май имаше логика. Какво печелеше? Обикновено заложниците носят повече проблеми, отколкото полза.

Не, по-добре да я рани. Сложи пръст на спусъка и в този момент полицайката примирено хвърли револвера си на земята. Той погледна оръжието, но нещо не беше наред… Какво?

Тя хвърли револвера с лявата си ръка. Но кобурът беше на десния ѝ хълбок.

Томсън отново я погледна и видя проблясване на нож, летящ към лицето му. Беше го хвърлила с дясната ръка, докато той гледаше револвера.

Ножът не се заби в плътта му, дори не го поряза — дръжката го удари по бузата — но летеше право към болните му очи. Томсън инстинктивно приклекна и вдигна ръка да се прикрие. Преди да успее пак да се прицели, жената се нахвърли върху него с камъка, който бе взела от градината. Удари го по слепоочието и той извика от болка, зави му се свят.

Натисна спусъка, но не улучи и преди да успее пак да стреля, камъкът го удари по ръката. Пистолетът падна. Бойд изкрещя и притисна раната си.

Очакваше полицайката да се хвърли към пистолета и се опита да ѝ препречи пътя с тялото си, но тя вече имаше оръжие. Пак го удари в лицето.

— Не, не…

Той се опита да се отбранява, но полицайката беше едра и яка. Следващият удар го повали на колене, той се сви, за да се предпази.

— Стига, стига…

Камъкът отново се стовари върху бузата му. Полицайката ръмжеше като освирепял звяр.

Убиват…

„Какво прави? — недоумяваше Томсън. Нали го хвана… Защо прави това? Как може? Не е по правилата!“

… с целувка.

Униформените дотичаха.

Единият сложи белезници на Бойд, а другият издърпа полицайката и изтръгна камъка от ръката ѝ. Главата на Томсън се пръскаше от болка, ушите му бучаха, но той чу как ченгето повтаря:

— Спокойно, спокойно, детектив, хванахме го. Спокойно, свърши вече. Не може да избяга, не може да избяга, не може да избяга…

33.

Дано, дано…

Амелия Сакс вървеше бързо към къщата на Бойд; сякаш не чуваше поздравленията на колегите си и се опитваше да не обръща внимание на болката в коляното си.

Запотена и задъхана, тя изтича при първия санитар, който видя, и попита:

— Как е жената в къщата?

— Там ли? — Той кимна към къщата.

— Да. Брюнетката, която живее там.

— О, имам лоши вести.

Дъхът на Сакс спря, тя се вцепени от ужас. Бе заловила Бойд, но жената, която можеше да спаси, беше мъртва. Тя заби жестоко нокът в кожичката на палеца си; заболя я и потече кръв. „Аз съм същата като Бойд — помисли си. — Жертвам живота на невинни хора заради работата си.“

— Беше простреляна — обясни санитарят.

— Знам — прошепна Сакс.

Сведе очи. О, това щеше да ѝ тежи на съвестта.

— Не се тревожете.

— Да не се тревожа ли?

— Ще се оправи.

Сакс се намръщи:

— Нали казахте, че има лоша новина?

— Ами, да, това, че е ранена.

— За бога, това го знаех. Бях там, когато се случи.

— Аха.

— Помислих си, че е умряла.

— Не. Раната беше тежка, но дойдохме навреме. Жената ще се оправи. Сега е в спешното на „Сейнт Люк“. Няма опасност.

„Лоша новина…“

С накуцване Сакс отиде при Селито и Хауман пред тайната квартира на престъпника.

— Арестувала си го с празно оръжие? — не повярва Хауман.

— Всъщност използвах камък.

Командирът на специалния отряд кимна и вдигна вежди — това бе равносилно на голяма похвала.

— Бойд каза ли нещо?

— Възползва се от правото си да мълчи.

Сакс върна револвера на Селито. Той го зареди. Полицайката провери пистолета си и го прибра в кобура.

— Какво е положението с къщата?

Хауман поглади късата си коса и отговори:

— Взета е под наем на името на приятелката му, Джейн Старки. Момичетата са нейни. Не на Бойд. Извикахме Службата за защита на децата. Тук… — кимна към апартамента — … е тайната му квартира. Пълно е с инструменти и други неща.

— Ще направя оглед — заяви Сакс.

— Всички улики са запазени. Благодарение на него. — Хауман и кимна към Селито. — Отивам да докладвам пред шефовете. Ще бъдеш ли тук? Сигурно ще искат изявление.

Сакс кимна. С дебелия детектив мълчаливо тръгнаха към апартамента. Селито погледна крака ѝ и каза:

— Пак си започнала да куцаш.

— Да куцам ли?

— Да. Когато обикаляше къщите да предупреждаваш обитателите им, погледнах през прозореца и видях, че вървиш нормално.

— Понякога се оправя от само себе си.

Селито сви рамене:

— Странни работи стават.

— Да. Странни.

Той знаеше какво е направила за него.

— Така — добави, — хванахме убиеца, но това е само половината работа. Трябва да намерим и кой негодник го е наел. Трябва да очакваме, че той ще преследва целта си по край. На работа, детектив.

Гласът му бе решителен като преди. Това беше най-голямата благодарност за нея — да ѝ покаже, че пак е един от тях.

Много често най-добрите улики остават за накрая.

Опитният криминалист веднага забелязва и събира най-нетрайните следи — които биха могли да се изпарят, отмият от дъжда, разнесат от вятъра и така нататък — и оставя най-стабилните, например револвер с пушещо дуло, за накрая.

Ако са взети всички мерки за запазване на местопрестъплението, добрите материали няма къде да отидат — обичаше да казва Райм.

В къщата и скривалището на Томсън Бойд Сакс събра отпечатъци, микроследи, течни проби от тоалетната за ДНК-анализ, стърготини от паркета и мебелите, отряза парченца от килимите и снима всички помещения. Едва след това насочи вниманието си към по-големите, набиващи се на очи неща. Погрижи се киселината и цианкалият да бъдат пренесени в лабораторията за изследване на опасни вещества в Бронкс и прибра самоделното взривно устройство.

Описа и сложи в пликчета оръжията и боеприпасите, парите, въжетата, инструментите. Десетки други предмети можеха да се окажат полезни.

Накрая намери малък бял плик на полица при вратата на тайната квартира.

Вътре имаше един-единствен лист хартия.

Тя го прочете и се изсмя. Пак го прочете. Обади се на Райм.

„Леле, колко сме били заблудени!“ — мислеше си.

— Така — каза Райм на Купър, докато двамата се взираха в монитора. — Обзалагам се, че ще намерим още чист въглерод като онзи от картата на улица „Елизабет“. Някой иска ли да заложи срещу мен? Има ли желаещи?

— Закъсня — отбеляза техникът, когато резултатите от анализа на микроследите се появиха на екрана. — Не че съм мислил да се обзалагам. — Намеси очилата си и добави: — Да, има въглерод. Сто процента.

Въглеродът можеше да е от сажди и някои други вещества.

Между тях беше диамантеният прах.

— Право в десетката — заяви Райм; доброто му настроение се беше възвърнало.

Изводът им, че Бойд е бил нает да убие Джинива Сетъл, беше правилен. Бяха сгрешили само за мотива. Цялата им теория за движението за граждански права, скалъпените обвинения срещу Чарлз Сингълтън, интригата около Четиринайсетата поправка… силно се разминаваха с истината.

Джинива Сетъл беше набелязана само защото бе станала свидетел на нещо, което не е трябвало да види: подготовка за кражба на скъпоценности.

Писмото, намерено от Амелия Сакс в тайната квартира на убиеца, съдържаше схема на няколко сгради, включително Афро-американския музей. Отдолу пишеше:

Прозорецът на библиотеката близо до апарата за микрофилми беше заграден с кръгче.

Освен граматическите грешки езикът на бележката беше необичаен, което е добре дошло за криминалиста. Райм накара Купър да изпрати копие до Паркър Кинкейд, бивш експерт по анализ на документи във ФБР, сега — на свободна практика. Също като Райм, Кинкейд работеше като консултант за полицията по случаи, свързани с документи и почерци. Той отговори, че веднага ще се заеме.

Амелия Сакс погледна писмото и гневно поклати глава. Спомни си случката с въоръжения охранител пред музея. Човекът ѝ беше казал за безценните бижута в хранилището за скъпоценности — пратки за милиони долари от Амстердам и Йерусалим.

— Трябваше да го спомена — измърмори тя.

Кой обаче би се досетил, че Томсън Бойд е бил нает да убие Джинива, защото е погледнала през прозореца в неподходящ момент?

— Защо все пак е откраднал микрофилма? — попита Смито.

— За да ни заблуди, разбира се. И успя — с въздишка отвърна Райм. — Прати ни за зелен хайвер. Измислихме какви ли не конституционни интриги. Бойд навярно дори не е имал представа какво е чела. — Обърна се към момичето. — Онзи, който е написал бележката, те е видял от улицата. От библиотекаря са научили коя си и кога ще се върнеш. Убили са доктор Бари, защото е можел да ги разпознае… Така, спомни си какво си правила миналата седмица. В 8:30 си погледнала през прозореца и си видяла микробус и някакъв човек на улицата. Можеш ли да си спомниш?

Момичето присви очи и сведе поглед.

— Не знам. Често поглеждах през прозореца. Когато се уморя, ставам да се разходя. Не си спомням нищо особено.

Сакс поговори с Джинива, опита се да опресни спомените ѝ, но без успех. Тя не помнеше някой микробус на оживената улица да ѝ е направил особено впечатление.

Райм телефонира на директора на Американската бижутерийна борса и му съобщи какво са открили. Попита го дали има представа кой би могъл да замисля кражбата и човекът отговори:

— Мамка му, нямам ни най-малка представа. Тук се случват много повече неща, отколкото може би подозирате.

— Открихме следи от чист въглерод. Предполагаме, че е диамантен прах.

— Аха, значи са оглеждали около товарната рампа. Диамантеният прах се получава при шлифоване на скъпоценни камъни. Има го в торбичките от прахосмукачките и всички отпадъци, които изхвърляме.

Директорът се изкиска; не звучеше особено разтревожен от вестта за подготвяния грабеж.

— Да знаете, тоя човек сигурно е голям авантюрист. Охранителната ни система е най-добрата в града. Всеки си я представя като във филмите. Има клиенти, които се оглеждат и питат къде са невидимите лъчи, които могат да се видят само със специални очила. Е, отговорът е, че няма никакви невидими лъчи. Защото, ако могат да се видят със специални очила, крадците просто ще си купят такива очила и ще влязат, нали така? Истинските алармени системи не действат по тоя начин. В хранилището ни, муха да пръдне, алармата ще се включи. Всъщност системата ни е толкова сигурна, че мухата не може да влезе в хранилището.

— Трябваше да се досетя — измърмори сърдито Райм, когато затвори. — Вижте таблицата! Вижте какво намерихме в тайната квартира.

Кимна към картата от квартирата на улица „Елизабет“. Там се виждаха само общите контури на музея, където бе нападната Джинива. Бижутерийната борса беше начертана с доста по-големи подробности, а също близките улички и товарните рампи — пътищата за достъп и бягство.

Двама детективи бяха разпитали Бойд, но той отказваше да издаде клиента си.

Селито провери в отдел „Кражби“ за подозрителна дейност в Бижутерийния район, но нямаше нищо особено. Фред Делрей прегледа документацията на ФБР за кражби на скъпоценности. Тъй като кражбите не бяха в компетенцията на федералните служби, в момента не се водеха много разследвания — бяха свързани главно с пране на пари. Делрей обеща да се обади веднага щом научи нещо интересно.

Детективите се заеха с уликите от тайната квартира и жилището на убиеца; надяваха се нещо да им подскаже самоличността на поръчителя. Анализираха оръжията, химикалите, инструментите и другите предмети, но не откриха много — само люспици оранжева боя, трохи от фалафел и следи от кисело мляко, любимата храна на Бойд. Провериха серийните номера на банкнотите, но пак не излезе нищо съществено; не откриха и отпечатъци. Изтеглянето на толкова много пари би било рисковано за поръчителя, защото по законите срещу прането на пари всички големи сделки се следят. Проверката за големи тегления обаче не даде резултат. Това беше странно, защото означаваше, че за да плати на Бойд, поръчителят вероятно е теглил на няколко пъти по-малки суми.

Убиецът бе сред малкото хора на земята, които не притежават мобилни телефони. А ако имаше, сметката му бе анонимна, или някак си се бе отървал от апарата при бягството. Разпечатката за телефонните разговори от дома на Джейн Старки не показваше нищо — имаше само шест обаждания до улични телефони в Манхатън, Куинс и Бруклин, но без явна връзка при местоположението им.

Геройството на Селито не остана невъзнаградено: върху динамита и във вътрешността на транзистора откриха пръстови отпечатъци. При проверката в картотеката на ФБР се установи, че са на Джон Ърл Уилсън, излежавал присъди в Охайо и Ню Джърси за различни престъпления, между които палеж, притежаване на взривни устройства и застрахователна измама. Напоследък следите му се губеха. Бил регистриран в Бруклин, но на посочения адрес имало празен парцел.

— Не ми трябва последният му известен адрес. Трябва ми настоящият. Кажи на федералните да го издирят.

— Веднага.

На външната врата се позвъни. Нервите на всички бяха опънати, понеже главният престъпник и съучастникът на убиеца бяха все още на свобода. Селито отиде да отвори. След малко в стаята влезе чернокожо момче, високо, със срязани под коленете панталони и развлечена фланела. Носеше голям плик. Видя Линкълн Райм и другите и примигна изненадано.

— Ей, ей, Джинива. Как е?

Тя го изгледа и се намръщи.

— Аз съм Руди — засмя се хлапакът. — Не ме ли помниш?

— А, да. Май си спомням. Ти си…

— Братът на Ронел.

— Това е една съученичка — обясни Джинива на Райм.

— Чухме, че си загазила. — Момчето се огледа. — Та, няколко мацки ти събраха разни джунджурии. Нали се сещаш, след като няма да идваш на училище, решиха, че ще искаш да четеш нещо. Аз им викам: „пратете на момичето електронна игра“, ама те: „не, тя обича книги“. Та ти пращат това.

— Наистина ли?

— Честно. Не са учебници. Само за забавление.

— Кой ги събра?

— Ронел и няколко нейни дружки. Дръж. Тежат цял тон.

— Благодаря.

Тя взе плика.

— Всички ти стискат палци.

Джинива пак му благодари и изпрати поздрави на съучениците си.

Момчето си тръгна. Джинива надникна в плика и извади една книга от Лора Ингалс Уайлдър.

— Какво ли си мислят за мен? — засмя се. — Тази съм я чела преди седем години. — Върна я в плика. — Е, много мило от тяхна страна.

— Все пак може да са ни от полза — намеси се Том; кимна към Райм. — Отдавна се мъча да го ограмотя. Много обича музика. Дори заплашва, че ще започне да композира. Но художествена литература? Още не сме стигнали дотам.

Джинива се засмя, вдигна тежкия плик и излезе.

— Благодаря, че се опита да разведриш обстановката, Том — измърмори Райм. — Макар че Джинива сигурно предпочита да чете стари книги, вместо да слуша натякванията ти. Колкото до развлеченията, покрай търсенето на убийци нямам много време за тях.

Той отново погледна таблицата.

34.

Джакс пак се правеше на бездомник, но без количка.

Играеше ролята на шизофреник. Краля на графитите се представяше за окаян бивш ветеран, останал без работа. На тротоара бе сложил окъсана шапка, в която имаше — представи си — трийсет и седем цента.

Стиснати копелета.

Беше хвърлил военното яке и носеше кирлива черна фланелка и окъсано бежово палто (намерено в един контейнер, както подобава на истински бездомник). Джакс седеше на една пейка срещу къщата в Сентрал Парк и държеше алуминиева кутия, увита в мръсна амбалажна хартия. Трябваше да е уиски, мрачно си мислеше той. Искаше му се да е уиски. В кутията обаче имаше аризонски студен чай. Джакс си мислеше за задачата си, но това не му пречеше да се наслаждава на прохладния есенен ден, докато отпиваше от течността с аромат на праскова. Запали цигара и издиша дима към ясното небе.

Хлапето от „Лангстън Хюс“ излезе от къщата и се приближи. На прозорците не се виждаше никой, но това не означаваше, че къщата е празна. Освен това отпред, пред рампата за инвалидни колички, бяха спрени две полицейски коли — една патрулка и една без отличителни знаци. Затова Джакс изчака на пейката, докато момчето занесе плика с книгите.

Хилавият хлапак се приближи.

— Ей, ей, пич.

— Защо казваш това „ей“? — подразни се Джакс. — И защо, по дяволите, трябва да го повтаряш по два пъти?

— Всички говорят така. Какъв ти е проблемът?

— Даде ли ѝ плика?

— Какво му е на оня, дето няма крака?

— Кой?

— Там има един, дето няма крака. Или може би има, ама не бачкат.

Джакс не разбра. Искаше му се да избере за задачата по-умен хлапак, но от всички около гимназията само тоя беше подходящ — сестра му познаваше Джинива. Джакс повтори въпроса си:

— Даде ли ѝ плика?

— Да.

— Какво каза?

— Не знам. Някакви простотии. Не помня.

— Повярва ли ти?

— Първо не ме позна, ама после се сети. Когато казах за сестра ми.

Джакс тикна няколко банкноти на хлапето.

— Супер… Ей, искаш ли да ти свърша още нещо? Аз съм пич, мога…

— Чупка.

Хлапето сви рамене и си тръгна.

— Чакай.

Момчето се обърна.

— Как е тя?

— Кучката ли? Как изглежда ли?

Не, не това го интересуваше. Джакс обаче не знаеше как да зададе въпроса си. Реши да не го прави. Тръсна глава.

— Хайде, махай се.

— Чао, пич.

Хлапето се отдалечи.

На Джакс му се искаше да остане, но това би било глупаво. По-добре да не се навърта наоколо. Скоро по един или друг начин щеше да разбере какво е станало, когато момичето е отворило плика.

Джинива седна на леглото, отпусна се по гръб и затвори очи; чудеше се защо ѝ е толкова хубаво.

Наистина, бяха заловили убиеца, но не би трябвало толкова да се радва, защото онзи, който го беше наел, все още бе на свобода. Освен това оставаше нападателят от училищния двор, чернокожият с военното яке и пистолета.

Джинива би трябвало да се страхува, да се чувства потисната.

При все това настроението ѝ бе приповдигнато.

Защо?

Бързо се досети: защото бе споделила тайната си. Защото беше изляла мъката си — за самотата, за родителите ѝ. И никой не се ужаси и не я намрази заради лъжата. Райм и Амелия я подкрепяха, Бел също. Не я бяха издали пред психоложката.

По дяволите, страхотно се чувстваше! Как само ѝ тежеше тази тайна — както тайната на Чарлз го бе измъчвала (каквато ѝ да беше). Ако бившият роб беше споделил с някого, може би щеше да избегне нещастието. По писмото му личеше, че го е осъзнал.

Джинива погледна плика с книгите от съученичките ѝ. Имаше достатъчно за учене, но любопитството надделя и тя реши да ги прегледа. Вдигна плика на леглото. Наистина тежаха цял тон.

Тя извади книгата от Лора Ингалс Уайлдър. Взе следващата и се изсмя. Тази беше още по-странен избор: романче от Нанси Дрю. Това подигравка ли беше? Погледна още няколко заглавия: книги от Джуди Блум, Доктор Зюс, Пат Макдоналд. Книги за деца и юноши. Прекрасни автори, всичките ѝ бяха познати, но вече ги беше чела. Какво означаваше това? Нима Ронел и другите деца не я познаваха? Напоследък четеше сериозни книги за възрастни: „До края на деня“ на Казуо Ишигуро и „Френската лейтенантка“ от Джон Фоулс. Последният път, когато чете „Зелени яйца и шунка“, бе преди десет години.

Може би на дъното имаше нещо по-интересно. Тя пак бръкна в плика.

Някой потропа и тя се сепна.

— Влез.

Том влезе с табличка с кутия пепси и бисквити.

— Здрасти.

— Здравей.

— Реших да ти донеса нещо да се подкрепиш.

Той отвори пепсито и понечи да налее в чашата.

Джинива поклати глава:

— Ще пия от кутията.

Пазеше всички празни опаковки, за да знае точно колко пари да върне на Райм.

— Донесох ти и малко… здравословна храна — обяви със смях той и ѝ подаде шоколадче „Кити-кат“.

— Може би по-късно.

Защо всички се опитваха да я угояват? Тя просто нямаше навик да яде много. Това е занимание за семейната трапеза, не когато седиш приведен над паянтова масичка в мазето и пишеш курсова работа за Хемингуей.

Джинива отпи глътка пепси, а Том започна да вади останалите книги от плика. Показваше ѝ ги една по една. Една от К. С. Люис. Следващата — „Тайната градина“.

Все юношески четива.

— На дъното има нещо дебело.

Той извади последната книга. Първата от поредицата за Хари Потър, която Джинива бе прочела още когато излезе.

— Искаш ли я? — попита Том.

Тя се подвоуми.

— Добре, дай я.

Болногледачът ѝ подаде тежката книга.

Някакъв човек около четирийсетте, тичащ за здраве, мина покрай Джакс — бездомния ветеран с раница, намерено в боклука палто, пистолет в чорапа и трийсет и седем цента в шапката за подаяния.

Изражението на минувача не се промени, но той леко се отклони от пътя си, за да заобиколи малко по-отдалеч едрия чернокож. За Джакс обаче този жест бе ясен, както ако човекът беше спрял и си бе плюл на петите в обратната посока.

Драйфаше му се от тези расистки предразсъдъци. Все едно и също. Тия хора щяха ли да се променят някога?

Кой, по дяволите, можеше да каже?

Джакс се наведе да нагласи пистолета, който му убиваше на глезена, и пак тръгна по улицата, като накуцваше.

— Дай дребни — разнесе се глас зад него.

Джакс се обърна и видя висок, прегърбен мъж с черна като катран кожа. Непознатият повтори:

— Ей, дай дребни, пич.

Джакс се направи, че не го чува. Странна работа — цял ден се правеше на просяк, а сега ето ти един истински.

— Ей, дребни.

— Нямам.

— Айде бе, всеки има дребни. И са неудобни. Не искаш ли да ги разкараш? Тежат и не можеш нищо да си купиш с тях. Правя ти услуга, брато. Айде.

— Чупи се.

— Гладен съм.

Джакс се обърна и се сопна:

— Как ли пък не? А откъде взе пари за тези скъпи парцалки? — Дрехите на просяка бяха мръсни, но здрави и доста прилични, тъмносин анцуг „Адидас“. — Намери си работа.

Джакс се обърна и продължи по пътя си.

— Така значи — изсъска прошлякът, — не даваш мангизи. Дай си тогава шибаните ръце!

— Кое…

Преди да се обърне, непознатият го ритна през краката и Джакс падна. Посегна към пистолета, но нападателят изви ръцете му зад гърба и притисна до слепоочието му голям пистолет.

— К’во правиш, бе, човек?

— Млък.

Нападателят го опипа и намери пистолета му. Стегна ръцете му с белезници и го изправи да седне. Завря пред носа му служебна карта на ФБР. Първото име беше Фредерик, второто — Делрей.

— Олеле — промълви Джакс, — само това ми липсваше.

— Много си загазил, приятел. Свиквай с тази мисъл.

Агентът се изправи и след малко Джакс чу:

— Тук Делрей. На улицата съм. Мисля, че спипах приятеля на Бойд. Видях го да дава пари на хлапето, което излезе от къщата на Линкълн. Черно, може би на тринайсет. Какво правеше там… Плик ли? Мамка му, това е бомба! Може би газова. Сигурно Бойд му я е дал. Всички да се евакуират, повикайте сапьорите… И някой да види Джинива, веднага!

Едрият чернокож седеше окован в лабораторията на Райм, заобиколен от паралитика, Делрей, Сакс и Селито. На масата бяха изсипани пистолетът, портфейлът, ножчето, ключовете, мобилният му телефон, цигари, пари.

През последния половин час в къщата цареше пълен хаос. Бел и Сакс буквално изнесоха Джинива през задния вход и я качиха в колата на детектива, който я подкара с бясна скорост. Всички други бяха евакуират на улицата. Сапьорите, пак с противохимични облекла, се качиха в спалнята и провериха книгите за опасни вещества. Нямаше експлозиви, нямаше отровен газ. Само книги. Райм предположи, че целта на престъпника е била пак да ги заблуди и да ги принуди да излязат. Планирал е да се промъкне в празната къща и там да изчака връщането на Джинива, за да я убие.

Значи това беше тайнственият съучастник, който за малко не уби момичето в училищния двор. Бе открил къде живее Джинива и я беше проследил до къщата на Райм, за да пробва ново нападение..

Райм се надяваше от него да научат кой е наел Бойд.

Криминалистът го огледа внимателно. Чернокожият бе едър и гледаше навъсено. Беше сменил военното яке с дрипаво тъмно палто; вероятно знаеше, че са го видели с предишното облекло.

Той примигна и сведе поглед; бе смутен от неочакваното арестуване, но не изглеждаше уплашен от полицаите. Накрая заговори:

— Слушайте какво, не можете…

— Шт! — заплашително го прекъсна Делрей и продължи да рови из съдържанието на портфейла му.

Ето какво бе станало: агентът тъкмо идвал да донесе материалите от няколко текущи разследвания във ФБР за пране на пари, когато видял някакво хлапе да излиза от къщата на Райм.

— Тоя негодник му даде пари, после се вдигна от пейката и тръгна. Външният вид и накуцването отговаряха на описанието, което ми бяхте дали. Видя ми се подозрителен, особено като видях подутия глезен…

Делрей кимна към малкия пистолет, трийсет и втори калибър. След това обясни, че съблякъл якето си, увил в него папките, които носел, и ги скрил в близките храсти. Оцапал анцуга си с пръст, за да се въплъти в любимата си роля на бездомник, с която бе известен в цял Ню Йорк от акциите си под прикритие. Така арестувал заподозрения.

— Чакайте да ви обясня — започна съучастникът на Бойд.

Делрей заплашително размаха пръст:

— Ако поискаме да говориш, ще ти кажем. Ясно ли е.

— Ама…

— Яссс-но ли е?

Арестантът кимна.

Агентът вдигна съдържанието на портфейла: пари, няколко семейни снимки и една по-избеляла и опърпана.

— Какво е това? — попита.

— Подписът ми.

Делрей показа снимката на Райм. Беше от влак на метрото. Върху единия вагон имаше цветен надпис: „Джакс 157“

— Художник на графити — отбеляза Сакс и вдигна вежди. — При това добър.

— Още ли се водиш Джакс? — попита Райм.

— Обикновено.

Делрей погледна личната му карта.

— За хорицата от транспортното може да си Джакс, но името ти е Алонсо Джаксън. Известен още с артистичния псевдоним Затворник двеста и двайсет деветстотин трийсет и четири от пандиза в красивото градче Алдън, щата Ню Йорк.

— Това Бъфало ли е? — осведоми се Райм.

Съучастникът на Бойд кимна.

— Затворническата връзка. Оттам ли се познавате?

— С кого?

— С Томсън Бойд.

— Не познавам никакъв Бойд.

— Кой тогава те нае? — изкрещя Делрей.

— Нищо не разбирам. Никой не ме е наемал. Кълна се. — Арестантът изглеждаше искрено озадачен. — И какви са тия приказки за газ и така нататък? Аз…

— Дошъл си заради Джинива Сетъл. Въоръжен си и вчера си се навъртал около училището — изтъкна Селито.

— Да, така е.

Той изглеждаше изненадан, че знаят толкова.

— А днес се навърташе тук — продължи Делрей. — Точно за това говорим. Кой те нае?

— Никой не ме е наел. Наистина не ви разбирам.

— Какви са тези книги? — попита Селито.

— Бяха любими на дъщеря ми, когато беше малка. Затова ѝ ги изпратих.

— И таз хубава — измърмори агентът. — Защо тогава плати на онуй хлапе да ги донесе?

Делрей се намръщи. Вече нищо не разбираше.

— Искате да кажете… — смаяно започна Райм.

— Да — с въздишка отвърна Джакс. — Аз съм бащата на Джинива.

35.

— Да започнем отначало — измърмори Райм.

— Опандизиха ме преди шест години. Лежах в „Уенди“.

Затворът със строг режим в Бъфало.

— За какво? — рязко попита Делрей. — За грабежа и убийството, за които знаем ли?

— За въоръжен грабеж, незаконно притежаване на оръжие и нападение.

— Ами опита за убийство?

— Не беше справедлив процес. Задоволиха се с нападение. Пък и не го бях извършил.

— Това е нещо ново — измърмори агентът.

— За грабежа обаче си виновен, нали? — уточни Селито.

— Да.

— Продължавай.

— Миналата година ме сложиха на облекчен режим. Започнах да работя. Ходех на учебни занятия в затвора. Освободиха ме условно преди шест седмици.

— Разкажи за грабежа.

— Ами, преди няколко години бях бояджия, работех в Харлем.

— Графити, а? — попита Райм и кимна към снимката от метрото.

Джакс се засмя:

— Боядисвах къщи. От графити не се печелят пари, освен ако не си Кийт Харинг или някой от хората му. Пък и те са самозванци. Както и да е, бях затънал в дългове. Винъс, майката на Джинива, имаше сериозни проблеми. Не можеше да се откачи от наркотиците. Трябваха ни пари за наема и за адвокати.

На лицето му се изписа искрено съжаление.

— Още когато я свалих, имаше признаци, че не е с всичкия си, ама нали знаете — любовта те заслепява. Заплашваха да ни изхвърлят от апартамента, нямахме пари за дрехи и учебници на Джинива, а понякога дори за храна. Трябваше да осигуря на детето свестен живот. Реших, че ако намеря отнякъде кинти, бих могъл да изпратя Винъс в клиника и да я оправят. А ако не се съвземеше, щях да отведа Джинива и да ѝ осигуря нормален дом.

Един познат, Джоуи Стоукс, ми каза, че планират грабеж в Бъфало. Набелязали една бронирана кола, която обикаляла търговските центрове всяка събота и събирала седмичния оборот. Пазачите били гола вода. Щяло да мине като по масло.

С Джоуи излязохме в събота сутринта. Очаквахме да гушнем петдесет-шейсет бона. — Джакс тъжно поклати глава. — Още не мога да повярвам, че се хванах на въдицата. Щом шофьорът ни даде парите, цялата работа се прецака. Имаше скрита аларма, за която не знаехме. Той я натисна и запищя сирена.

Побягнахме с колата, но стигнахме до железопътна линия, която не ни влизаше в плановете. Имаше спрял товарен влак. Наложи се да се върнем, залутахме се по някакви пътчета и тръгнахме направо през нивите. Спукахме две гуми и побягнахме пеша. След половин час ченгетата ни настигнаха. Джоуи предложи да се отбраняваме, но бях против и извиках, че се предаваме. Джоуи побесня и ме простреля в крака. Ченгетата си помислили, че стреляме по тях. Оттам са обвиненията в опит за убийство.

— Тръгнеш ли по престъпния път, не те чака нищо хубаво — поучително заяви Делрей, който се увличаше по философия и лингвистика.

— Държаха ни една седмица, преди да ми разрешат да телефонирам. Така или иначе не можех да се свържа с Винъс; телефонът ни беше спрян. Адвокатът ми бе някакъв сополанко, току-що завършил университета, и не си мръдна пръста. Обадих се на приятели, но никой не можеше да намери Винъс и Джинива. Бяха ги изхвърлили от апартамента.

Пишех писма от затвора, но все ми ги връщаха. Обадих се на всеки, за когото се сетих. Толкова исках да си върна детето! При първата бременност Винъс пометна. Когато ме пратиха в затвора, изгубих връзка и с Джинива. Исках да си върна семейството.

След като ме пуснаха, дойдох да я търся. Дори изхарчих последните си пари за стар компютър и пробвах да намеря информация в Интернет. Нямах късмет. В Харлем човек лесно може да изчезне. Той просто те поглъща. Вчера сутринта една позната, която работи в Манхатън, научила, че търся детето си. Чула по новините за суматохата около историческия музей — че нападнали някакво момиче, което било на шестнайсет и живеело в Харлем. Веднага се хванах за следата и проверих училищата. Научих, че учи в „Лангстън Хюс“, и отидох да я видя.

— Тогава са те забелязали — вметна Селито. — Край училището.

— Да. Бях там. Когато видях ченгетата, побягнах. След това обаче научих от едно момче къде живее. Отидох днес и смятах да ѝ оставя книгите, но видях как я качихте в една кола и я откарахте.

Джакс кимна към Бел. Детективът се намръщи:

— Вие ли бяхте с количката?

— Да, преструвах се на бездомник. Метнах се на такси и ви последвах.

— Въоръжен — изтъкна Бел.

— Някой иска да нарани детето ми! — сопна се Джакс. — Да, по дяволите, взех си пистолет. Не можех да допусна някой да ѝ направи нещо лошо.

— Използвали ли сте го? — попита Райм.

— Не.

— Ще проверим.

— Извадих го само да заплаша хлапака, който ми показа къде живее. Някой си Кевин, който говореше лоши неща за момичето ми. Не съм го наранил, само намокри гащите, като видя пистолета… Просеше си го. Това е всичко.

— Как се казва жената, която ви се е обадила вчера?

— Бети Карсън. Работи близо до музея. — Джакс кимна към телефона си. — Номерът ѝ е записан. Започва със седемстотин и осем, това е кодът на квартала.

Селито взе мобилния телефон и излезе в коридора.

— Ами семейството ви в Чикаго?

— Какво?

— Съпругата ви казала на Джинива, че сте се преместили в Чикаго и сте се оженили повторно — обясни Сакс.

Джакс ядосано затвори очи.

— Не, не… Това е лъжа. Никога не съм бил в Чикаго. Винъс е искала да настрои дъщеря ми срещу мен… Ужасна жена, как съм могъл да я обичам?

Райм се обърна към Купър:

— Обади се в Управлението на затворите.

— Не, не, моля ви. — По лицето на Джакс се изписа отчаяние. — Веднага ще ме тикнат в затвора. Не мога да се отдалечавам на повече от трийсет километра от Бъфало.

На два пъти исках разрешение да напусна района и ми отказаха. Въпреки това дойдох.

— Мога да го проверя в общата картотека на управлението — предложи Купър след кратко замисляне. — Рутинна проверка. Няма да се усъмнят.

Райм кимна. След малко на екрана се появиха снимката и досието на Алонсо Джаксън. Купър го прочете и обяви/

— Истина е. Условно освобождаване за добро поведение. Има свидетелство за завършен колеж. Като най-близък роднина е спомената Джинива Сетъл.

— Благодаря — облекчено промълви Джакс.

— Каква е историята с книгите?

— Не можех да се появя и да кажа, че съм ѝ баща. Щяхте веднага да ме върнете в пандиза. Купих няколко книги, които съм ѝ чел като малка. За да се увери, че бележката е от мен.

— Каква бележка?

— Написах ѝ бележка и я пъхнах в една от книгите.

Купър извади листчето от „Тайната градина“. На него с красив почерк бе написано: „Мила Джен, това е от баща ти. Моля те, обадѝ ми се.“

Номерът на мобилния му телефон беше написан отдолу.

Селито се върна в стаята и обяви:

— Говорих с госпожа Карсън. Всичко, което той каза, се потвърждава.

— Майката на Джинива ви е била само приятелка, не съпруга, нали? — уточни Райм. — Затова Джинива не е „Джаксън“.

— Да.

— Къде живеете? — поинтересува се Бел.

— Наел съм стая в Харлем. На Сто трийсет и шеста. Смятах да взема Джинива в Бъфало, докато получа разрешение да се върна в Ню Йорк. — Лицето му посърна и Райм видя искрена тъга в очите му. — Сега обаче се съмнявам, че ще стане.

— Защо? — попита Сакс.

Джакс се усмихна тъжно:

— Видях къде живее, в онази хубава къща в Морнингсайд. Радвам се за нея, наистина се радвам. Сигурно е осиновена от добри хора, може би има братче или сестриче, което винаги е искала. Едва ли ще поиска да дойде при мен. Има уреден живот, какъвто не мога да ѝ дам.

Райм погледна Сакс и вдигна вежди. Джакс не забеляза.

Историята му звучеше правдоподобно, но криминалистът бе свикнал да се съмнява във всичко.

— Искам да ви задам няколко въпроса.

— Казвайте.

— Коя е леля ѝ?

— Сестра на баща ми. Лили Хол. Тя му помагаше да ме отгледа. Два пъти е ставала вдовица. Тази година би трябвало да навърши деветдесет. През август. Ако още е жива.

Райм нямаше представа за възрастта или рождения ѝ ден, но името съвпадаше.

— Още е жива.

Джакс се усмихна:

— Радвам се. Тя също ми липсва. И нея не можах да издиря.

— Казали сте на Джинива нещо за думата „сър“ — намеси се Бел. — Спомняте ли си?

— Когато беше малка, я учех да гледа хората в очите, да ги уважава, но никого да не нарича „сър“, докато не си го заслужи.

Детективът от Северна Каролина кимна.

— Кой е Чарлз Сингълтън? — попита криминалистът.

Джакс премигна удивено:

— Откъде знаете за него?

— Тук ние задаваме въпросите — сряза го Делрей.

— Пада ми се пра-пра-прадядо или нещо такова.

— Нещо по-подробно? — подкани го Райм.

— Ами, бил е роб във Вирджиния. Господарят му го освободил заедно с жена му и им дал някаква ферма на север. Сражавал се в Гражданската война. След това се прибрал у дома, работил в стопанството и преподавал в местното училище. Препитавал се, като продавал сайдер на работниците в близките корабни работилници. През войната спечелил няколко медала. Веднъж дори се срещнал лично с Ейбрахам Линкълн в Ричмънд. Непосредствено след завземането му от войските на Съюза. Поне така твърдеше баща ми. — Джакс се засмя тъжно. — След това Ю арестували за кражба, на злато или пари, и лежал в затвора. Като мен.

— Знаете ли какво е станало с него след затвора?

— Не. Не знам. Вярвате ли ми, че съм баща на Джинива?

Делрей погледна Райм и вдигна вежди.

Криминалистът изгледа арестанта от глава до пети и каза:

— Почти. Само още една проверка. Отворете си устата.

— Ти си баща ми?

Джинива едва си поемаше дъх, виеше ѝ се свят, сърцето ѝ биеше лудо. Внимателно го огледа — лицето, раменете, ръцете му. Отначало не можеше да повярва, но нямаше съмнение — той беше. Още носеше пръстена с гранат, който майка ѝ му бе подарила за Коледа — когато все още празнуваха. Спомените за човека от детството ѝ обаче бяха смътни, като тъмен силует на фона на ярка светлина.

Въпреки шофьорската книжка, снимките на нея и майка ѝ и от надписа върху вагона от метрото тя бе склонна да се усъмни, ако не беше ДНК-тестът, който Купър направи. Нямаше съмнение, че са роднини.

Бяха сами на горния етаж — е, присъстваше и Бел, разбира се. Другите полицаи бяха в лабораторията и още се опитваха да разберат кой стои зад планирания обир на Бижутерийната борса.

Джинива обаче временно бе забравила всичко друго — детективите, убиеца и ужасните събития от изминалите дни. Занимаваше я само един въпрос: Как се е озовал тук баща ѝ? И защо е дошъл?

И най-важното: какво значение имаше това за нея?

Тя кимна към плика и взе книгата от Доктор Зюс.

— Вече не чета детски книжки. — Само това се сещаше да каже. — Преди два месеца навърших шестнайсет.

Искаше да му напомни колко от рождените ѝ дни е пропуснал.

— Купих ги, за да се сетиш, че са от мен. Знам, че вече си голяма за тях.

— Ами другото ти семейство?

Джакс поклати глава:

— Знам какво ти е казала Винъс, Джини.

Тя се подразни, че използва прякора, който ѝ бе измислил преди години: съкратено от „Джинива“ и „джиниъс“ („гений“).

— Измислила си го е, за да те настрои срещу мен. Не е вярно, Джини, никога не бих ви изоставил. Просто ме арестуваха.

— Арестували ли са те?

— Вярно е — намеси се Бел. — Видяхме досието му. Бил е арестуван в деня, когато ви е напуснал. Лежал е в затвора. Преди два месеца са го освободили.

Джакс разказа за грабежа, колко отчаяно се е нуждаел от пари, за да ѝ осигури по-добър живот и да помогне на майка ѝ.

Оправданията му бяха изтъркани. Толкова често ги беше слушала от други хора. От всеки наркопласьор, джебчия, измамник.

„Направих го за теб…“

Тя погледна книгата в ръцете си. Беше използвана. На кого ли е принадлежала, когато е била нова? Къде бяха майката и бащата, които са я купили за детето си? В затвора ли лежаха, или миеха чинии; а може би караха скъпа кола и бяха изтъкнати хирурзи?

Дали баща ѝ не я беше откраднал от някоя антикварна книжарница?

— Дойдох за теб, Джини. Толкова исках да те открия. Още повече се отчаях, когато Бети ми каза, че са те нападнали… Какво стана вчера? Кой те преследва? Нищо не ми казаха.

— Видях нещо — небрежно отвърна тя; не искаше да му дава информация. — Може би съм станала свидетел на престъпление.

Тази насока на разговора не я интересуваше. Тя го погледна и каза по-хладно, отколкото възнамеряваше:

— Мама почина.

Той кимна:

— Научих едва когато дойдох. Но това не ме изненада. Тя беше зле. Може би сега е по-щастлива.

Джинива не беше съгласна. Нищо на небето не може да компенсира нещастието, да умреш сам, със съсухрено тяло и лице, подуто като жълт балон.

Нито страданията от жалкото съществувание, когато се съвкупяваш с непознати за малко дрога, а дъщеря ти чака пред вратата.

Джинива премълча мислите си.

Баща ѝ се усмихна:

— На хубаво място си се уредила.

— Беше временно. Вече не съм там.

— Защо? Къде живееш?

— Още не знам.

Джинива съжали, че го каза. Така му даваше за какво да се хване и той, разбира се, се възползва:

— Пак ще помоля за разрешение да се преместя тук. Когато разберат, че имам семейство, може да позволят.

— Нямаш семейство.

— Знам, че си ми ядосана, скъпа, но ще се реванширам. Аз…

Тя хвърли книгата.

— Шест години нищо. Една думичка. Дори не се обади. Едно писмо не написа.

Очите ѝ се напълниха със сълзи и това още повече я вбеси. Тя ги изтри с трепереща ръка.

— Къде да изпратя това писмо? — прошепна той. — Къде да телефонирам? През цялото време се опитвах да се свържа с теб. Ще ти покажа купчината от писма, които съм ти писал. Връщаха ми ги в затвора. Сигурно има стотина. Опитвал съм всичко. Просто не можех да те открия.

— Добре поне, че дойде да се извиниш. Ако изобщо може да се смята за извинение. Сега можеш да си вървиш.

— Не, мила, чакай…

— Не съм ти „мила“, нито „Джини“ или „дъще“.

— Ще ти се реванширам — повтори той и избърса очи.

Тъгата му — или каквото беше — изобщо не я трогна. Тя изпитваше само гняв.

— Върви си!

— Чакай, мила…

— Не. Тръгвай си!

Детективът от Северна Каролина, експертът по охрана на свидетели, отново съвестно изпълни задълженията си. Стана и мълчаливо, но настоятелно изведе баща ѝ навън. Кимна на момичето, усмихна се окуражително и затвори вратата. Джинива остана сама със себе си.

36.

Докато Джинива разговаряше с баща си на горния етаж, Райм и сътрудниците му търсеха следи към евентуални обири на бижутерийни магазини.

Безуспешно.

Донесените от Делрей материали за пране на пари чрез търговия със скъпоценности бяха за дребни машинации и никоя от тях в Манхатън. В Интерпол и местните полицейски служби също нямаше нищо полезно за случая.

Криминалистът разочаровано поклати глава. В този момент телефонът иззвъня.

— Райм.

— Линкълн, Паркър се обажда.

Експертът по почерците бе анализирал бележката от тайната квартира на Бойд. С Райм размениха по няколко изречения за здравето и семействата си. Приятелката на Кинкейд, агентката от ФБР Маргарет Лукас, била добре, а също и децата им — нейната дъщеря и синът на Паркър, Роби.

Сакс също им предаде поздрави, след което пристъпиха към деловата част.

— Започнах анализа веднага щом получих сканирания текст — обясни Кинкейд. — Съставих профил на автора.

Сериозните анализатори на документи не се стараеха да отгатнат характера на хората по начина им на писане; почеркът бе важен само при установяване на автентичност.

За момента обаче Райм не се интересуваше от това. Паркър Кинкейд имаше предвид езиковите особености на писмото — „странностите“, които бяха забелязали още в началото. Това можеше да се окаже много полезно при търсенето на престъпника. Бруно Хауптман, например, похитителят на бебето на Линдберг, бе заловен благодарение на морфологичния и синтактичния анализ на искането за откуп.

Кинкейд продължи с типичния си ентусиазъм:

— Установих няколко интересни неща. Бележката пред вас ли е?

— Да, гледаме я в момента.

Млада негърка, на означения прозорец на петия етаж, 2 октомври, около 08:30 часа. Видя моя микробус на товари в уличка зад Борсата на бижута. Може да се досети за плановете ми. Убий я.

Кинкейд продължи:

— За начало, авторът очевидно е чужденец. Личи от неправилния словоред и грешките. Също от начина, по който изписва датата: слага деня преди месеца. Часът също е даден по двайсет и четири часовата схема, което е рядкост в Америка. Има още нещо. Той…

— Или тя — прекъсна го Райм.

— Смятам, че е по-скоро мъж — наблегна Кинкейд. — След малко ще ви кажа защо. Най-показателно за определяне на националността му е двучленната именна родителна конструкция.

— Какво?

— Родителната конструкция, начинът за изразяване на притежание. Вашият човек е написал „моя микробус на товари“.

— Ясно.

— Това ме навежда на мисълта, че авторът е арабин.

— Арабин ли?

— Вероятността е около деветдесет процента. Родителната конструкция в арабския се нарича изафет. Притежателните фрази обикновено се образуват по схемата „колата Джон“. Тоест „колата на Джон“. В случая притежателят стои винаги на второ място. Затова пише „микробус на товари“, а не „товарен микробус“. По същия начин „борса на бижута“, вместо „бижутерийна борса“. Това се потвърждава и от липсата на неопределителен член: „уличка“ вместо „една уличка“. Това е характерно за арабите, в чийто език има само определителен член. Е, същото важи и за уелския, но се съмнявам вашият човек да е от Кардиф.

— Браво, Паркър — похвали го Сакс. — Изненадваш ни с познанията си.

От високоговорителчето се чу тих смях:

— През последните години всички в моя бранш, щат — не щат, се ограмотиха по арабски.

— Защо смяташ, че е мъж?

— За колко престъпнички арабки си чувала?

— Не са много… Нещо друго?

— Намерете ми още текстове и ще ги сравня.

— Ще ти се обадим, ако намерим.

Райм поблагодари на Кинкейд и прекъсна връзката. Погледна таблицата, поклати глава и се изсмя мрачно.

— Какво си мислиш, Райм?

— Вече се досещате какви са плановете му, нали? — със зловещ тон попита криминалистът.

Сакс кимна:

— Не смята да ограби борсата. Иска да я взриви.

— Връзва се със сигналите за подготвяни терористични атаки срещу еврейски цѐли — съгласи се Делрей.

— Пазачът на хранилището ми каза, че всеки ден получават пратки от Йерусалим. Добре, да евакуираме и да претърсим борсата.

Сакс извади мобилния си телефон. Райм погледна таблицата и се обърна към Селито и Купър:

— Фалафел и кисело мляко… товарен микробус. Проучете всички ресторанти за арабска кухня около бижутерийната борса. И кой извършва доставките.

Делрей поклати глава:

— Половината град се храни с тия боклуци. На всеки ъгъл можеш да си купиш дюнер и фалафел. Тези… — агентът замълча и с Райм се спогледаха.

— Количките!

— Вчера около музея имаше пет-шест — отбеляза Селито.

— Идеални са за наблюдение — възкликна Райм. — И отлично прикритие. Той ги снабдява всеки ден и никой не обръща внимание. Искам да разбера кой доставя храната на уличните търговци. Действайте!

Според хигиенната инспекция само две фирми имаха право да снабдяват продавачите на арабска храна около бижутерийната борса. По ирония по-голямата от тях бе собственост на двама братя евреи с близки в Израел — едва ли можеха да бъдат заподозрени.

Другата фирма не притежаваше собствени сергии, но снабдяваше няколко десетки колички за бърза храна в Централен Манхатън. Продаваха дюнери, кебап и фалафели, а също безалкохолни и баналните, но винаги доходни хотдози. Фирмата имаше ресторантче на Броуд Стрийт и бе наела човек да извършва доставките из града.

Когато Делрей и още десетина полицаи се изсипаха в заведението, собствениците с готовност — почти през сълзи от уплаха — отговориха на всички въпроси. Снабдителят им се казваше Бани ад-Дахаб, саудитец с отдавна изтекла виза. Бил от Джида, а в Щатите работил за известно време като инженер. След изтичане на визата се принудил да приема всякакви предложения за работа — като готвач или снабдител на продавачите на ориенталска храна в Манхатън и Бруклин.

Бижутерийната борса бе евакуирана и претърсена, но бомба не се откри. Микробусът на ад-Дахаб бе обявен за издирване. Според собствениците можел да е навсякъде из града; човекът сам определял работния си график.

В такива моменти на Райм му се искаше да крачи нервно из стаята. Къде, по дяволите, беше този човек? Дали в момента микробусът му сновеше по улиците пълен с експлозиви? Може би се беше отказал от бижутерийната борса и бе избрал друга мишена: синагога или бюро на „Ел Ал“?

— Докарайте ми Бойд да го притиснем — извика той. — Искам да знам къде, по дяволите, е този човек!

В този момент телефонът на Мел Купър иззвъня. Последваха го телефоните на Селито и Сакс.

Накрая стационарният апарат в лабораторията зазвъня. Обаждаха се различни хора, но новината бе една и съща. Вече знаеха къде е бомбаджията.

Беше мъртъв.

Взривът станал на кръстовището на Девето авеню и Петдесет и четвърта улица и като по чудо нямаше жертви.

Ударната вълна била насочена главно нагоре, към покрива. Прозорците се пръснали и стъклата ранили леко неколцина минувачи. Микробусът се подпалил, занесъл и се блъснал в една улична лампа. Пожарникарите от централата на Осмо авеню бързо изгасили огъня и отцепили района. Колкото до шофьора, положението му беше безнадеждно. Двете половини на тялото му лежаха на няколко метра една от друга.

Сапьорите бяха оградили района и сега основната задача на полицаите бе да чакат съдебния лекар и криминалистите.

— На какво мирише? — попита един детектив от местния участък.

Беше прежълтял и му се гадеше от миризмата, за която предполагаше, че е от обгоряла плът. Най-шокиращото бе, че миришеше вкусно.

— На дюнер — през смях отговори негов колега от сапьорите.

— Дюни-какво? — попита пооплешивелият детектив. Мислеше, че е някакво съкращение, например ШИНЕО — шибана до неузнаваемост.

— Гледай. — Сапьорът вдигна парче месо с гумените си ръкавици и го подуши. — Вкусно.

Детективът се засмя нервно, стараеше се да не повърне.

— Агнешко.

— Агне…

— Микробусът е бил натоварен с храна. Извършвал е доставки. Имало е месо, фалафели и други подобни.

— Аха.

От това на детектива не му стана по-добре.

В този момент до тях със свистене на гуми спря червено „Камаро SS“, дяволска кола. Предната броня почти се допря до жълтата ограничителна лента. От автомобила слезе червенокоса красавица, огледа местопроизшествието и кимна на детектива:

— Привет.

Докато слагаше слушалките на радиостанцията си, тя подуши въздуха, като на няколко пъти вдиша дълбоко. Кимна и заговори на микрофона:

— Още не съм започнала огледа, Райм, но по миризмата личи, че е нашият човек.

В този момент високият, пооплешивял детектив си пое дълбоко въздух и каза:

— Извинете ме за момент.

Хукна към близкото кафене, като се молеше да стигне тоалетната навреме.

Придружена от детектив Бел, Джинива слезе в лабораторията на Райм. Баща ѝ също беше там и гледаше жално като гладно куче.

По дяволите. Тя извърна очи.

— Имам новини — обяви Райм. — Онзи, който е наел Бойд да те убие, е мъртъв.

— Мъртъв ли? Крадецът на бижута?

— Оказа се друго. Бяхме… аз бях на грешна следа. Мислехме, че иска да ограби бижутерийната борса. Оказа се, че е смятал да я взриви.

— Терористи?

Райм кимна към прозрачната папка в ръцете на Амелия Сакс. Съдържаше писмо до „Ню Йорк Таймс“. Пишеше, че взривяването на Бижутерийната борса е поредният удар на правоверните срещу ционистки Израел и неговите съюзници. Бележката до убиеца и картата на западна Петдесет и пета улица бяха на същата хартия.

— Кой е бил? — попита тя.

Опита се да си спомни дали е видяла микробус и арабин на улицата преди една седмица, но не можа.

— Нелегален емигрант от Саудитска Арабия — обясни детектив Селито. — Работил за едно ресторантче. Собствениците умряха от страх. Уплашиха се, че ги подозираме в съучастничество с „Ал-Кайда“… — изкиска се — … което не е изключено. Оказа се обаче, че са чисти. Живеят тук от доста време, дори имат двама синове в армията. Все пак преживяха доста голям шок.

Амелия разказа, че бомбаджията, Бани ад-Дахаб, не бил свързан с други терористи. Бившите му приятелки и колегите му не знаели да се е срещал с подозрителни лица, а джамията, която посещавал, водела умерена политика. Сакс претърсила апартамента му в Куинс и не открила улики, свързващи го с други престъпни групи. Все пак щели да проверят и записа от телефонните му разговори.

— Ще прегледаме още веднъж уликите — обяви Райм, — но сме почти сигурни, че е работил сам. Мислим, че вече си в безопасност.

Приближи се с количката до масата и погледна няколко парчета обгорял метал и пластмаса. Обърна се към Купър:

— Запиши го в таблицата, Мел. Взривното вещество е „Товекс“, има и парчета от приемника, обвивката и детонатора. Всичко е било в кутия, адресирана до бижутерийната борса.

— Защо е избухнало предварително? — попита бащата.

Райм обясни, че е много опасно да се използват дистанционно активируеми бомби в градски условия, защото има много радиосигнали — от детонатори при разрушаване на сгради, радиостанции и много други източници.

— Може да се е самоубил — добави Селито. — Примерно ако е чул, че Бойд е арестуван, а борсата се претърсва за взривове. Осъзнал е, че рано или късно ще го хванем…

Джинива се почувства неловко. Изведнъж хората около нея се превръщаха в непознати. Причината да бъдат заедно вече не съществуваше. Колкото до баща ѝ, той ѝ беше по-чужд и от полицаите. Искаше ѝ се да се върне в стаичката си в мазето при книгите и плановете си за бъдещето — за колежа, Англия, мечтите за Париж и Флоренция.

Амелия обаче я погледна изпитателно и попита:

— Какво смяташ да правиш сега?

Джинива погледна баща си. Какво щеше да стане? Бе намерила баща си, но той беше престъпник и дори нямаше право да бъде в града. Пак можеха да я пратят в сиропиталище.

Амелия погледна Линкълн Райм:

— Докато нещата не се изяснят, защо не се придържаме към досегашния план? Джинива може да остане тук известно време.

— Тук ли? — изненада се момичето.

— Баща ти ще се върне в Бъфало и ще се погрижи да уреди нещата там. Все още не знаят, че е тук.

„Изобщо не смятам да живея с него“ — помисли си Джинива, но замълча.

— Чудесна идея — възкликна Том. — Да, така ще направим — добави с глас, нетърпящ възражения. — Оставаш тук.

— Съгласна ли си? — попита Амелия.

Джинива не можеше да си обясни, защо я канят. Изглеждаше ѝ подозрително. Спомни си обаче, че подозренията я съпътстваха през целия ѝ самотен живот. Замисли се и за друга поговорка за случаи като нейния: човек не избира родителите си.

— Разбира се — отговори.

Двама полицаи въведоха окования Томсън Бойд. Джинива пак беше в стаята си; охраняваше я Барби Линч.

Криминалистът рядко се срещаше лично с престъпниците. Той беше учен и се интересуваше от самата игра, преследването, не от личността на заподозрените. Нямаше желание да се хвали пред заловените. Не се трогваше от молби и оправдания, не се впечатляваше от заплахи.

Сега искаше да се увери, че Джинива Сетъл е в пълна безопасност. За това трябваше лично да прецени убиеца.

Бойд огледа лабораторията, апаратите, таблицата на дъската. Лицето му бе насинено от боя със Сакс и превързано.

Погледна инвалидната количка.

По лицето му не личеше емоция, нито следа от изненада или интерес. Дори когато кимна на Сакс. Сякаш бе забравил, че почти беше разбила черепа му с камък.

„Някой попитал Бойд как се чувства на електрическия стол. Той отговорил, че не изпитва нищо. Чувствал се «малко изтръпнал». След това често го повтарял. Чувствал се изтръпнал.“

— Как ме открихте? — попита той.

— По две неща — отвърна Райм. — Първо, бяхте избрали неподходяща карта таро. Асоциирах я с екзекуция.

— Обесеният. Прав сте. Не се бях замислил. Просто ми се стори най-страховита.

— Открихме ви заради навика ви — продължи Райм.

— Какъв навик?

— Подсвиркването.

— Наистина си подсвирквам. Старая се да не го правя, когато работя. Понякога обаче не мога да се сдържа. Говорили сте…

— С неколцина души в Тексас.

Бойд кимна, присви очи и погледна криминалиста; очите му бяха кръвясали.

— Научили сте за Чарли Тъкър, този жалък червей. Вгорчаваше последните дни на моите хора. Разправяше им, че щели да горят в ада, врели-некипели за Исус и какво ли не.

„Моите хора…“

— Само поръчката на Бани ад-Дахаб ли изпълнявахте? — попита Сакс.

Бойд примигна удивено; това бе първата емоция, която се изписваше на лицето му.

— Как… — понечи да попита, но замълча.

— Бомбата е избухнала преждевременно. Или пък се е самоубил.

Убиецът поклати глава:

— Не, не беше камикадзе. Сигурно се е взривила предварително. Беше мърляч. Луда глава. Не правеше нещата по правилата. Сигурно я е заредил твърде рано.

— Как се запознахте?

— Той ми се обади. Научил името ми от някакъв затворник, във връзка с „Ислямска нация“.

Такава била работата. Райм се почуди как тексаският надзирател се е свързал с ислямски терористи.

— Тия араби са луди — добави Бойд. — Но плащат добре.

— Ами Джон Ърл Уилсън? Той ли ви правеше бомбите?

— Джони ли? Да. — Бойд поклати глава. — И за него ли разбрахте? Признавам, че сте добри.

— Къде е той?

— Не знам, наистина. Оставяхме си съобщения на гласова поща от улични телефони. Срещахме се в закусвални. Не сме разговаряли много.

— ФБР ще ви разпитва за ад-Дахаб и бомбите, но ние искаме да знаем за Джинива.

— Момичето, което го е видяло да подготвя атентата.

— Искаме да знаем дали животът ѝ още е в опасност.

Бойд поклати глава:

— Доколкото знам, ад-Дахаб работеше сам. Предполагам, че е разговарял с близки в родината си, но не и тук. Нямаше доверие на никого.

Ту заговаряше с тексаски акцент, ту го преодоляваше, сякаш се стараеше да не се издава.

— Ако лъжете и нещо ѝ се случи, ще се постараем да вгорчим остатъка от живота ви — предупреди Сакс.

— Как? — с искрено любопитство попита Бойд.

— Убихте библиотекаря доктор Бари. Нападнахте и се опитахте да убиете полицай. Чакат ви няколко доживотни присъди. Освен това разследваме смъртта на едно момиче вчера на Канал Стрийт. Някой я блъснал пред автобуса близо до мястото, откъдето се измъкнахте от „Елизабет“. Разпитваме очевидци. Ще гниете в затвора до края на живота си.

Той сви рамене:

— Едва ли има значение.

— Нима ви е все едно?

— Вие май не ме разбирате. Това не ме учудва. Разберете, не ми дреме, че ще ме тикнат в затвора. Все едно ми е. Нищо не можете да ми направите. Аз вече съм мъртъв. Не ми дреме дали ще убия някого, човешкият живот няма никакво значение за мен. — Бойд погледна Амелия Сакс. — Виждам как ме гледате. Сигурно се чудите какво е това чудовище, което стои пред вас. Истината е, че вие ме направихте такъв.

— Ние ли?

— О, да, госпожо… Нали знаете какво работех.

— Екзекутор — намеси се Райм.

— Точно така. Нека да ви кажа нещо за тази професия. Можете да намерите имената на всеки човек, екзекутиран законно в Съединените щати. Броят е голям. Можете да намерите имената на всички свещеници, които са чакали до полунощ, в случай че осъденият поиска да се причести. Можете да намерите имената на всички жертви на тези престъпници и на най-близките им хора. Знаете ли обаче кое име не можете да узнаете отникъде?

Той огледа полицаите в стаята:

— Нашите имена, на хората, които натискат копчето. На екзекуторите. Никой не се сеща за нас. Всички се тревожат как смъртното наказание се отразява на близките на осъдените. На обществото. На семействата на жертвите. Да не говорим за човека, когото убиват като куче. Никой обаче не се замисля за палача. Никой не се интересува какво става с нас.

С дни живеем сред нашите хора, осъдените на смърт. Опознаваме ги. Разговаряме с тях. За всичко под слънцето. Някой чернокож те пита защо бял, който е извършил същото престъпление като него, получава доживотна или дори полека присъда. Някой мексиканец се кълне, че не е извършил изнасилването и убийството, за които са го осъдили. Той просто си е купувал бира, когато полицията го е хванала, и дори не е разбрал как се е озовал на електрическия стол. След една година правят ДНК-тест и откриват, че са убили невинен човек. Сблъскваш се с това всеки ден. Уважаваш ги, защото те уважават. Опознаваш ги. И после… после ги убиваш. Сам-самичък. Със собствените си ръце натискаш копчето, завърташ ключа… Това те променя. Има един израз. „Жив мъртвец“. Имат предвид затворника. Но всъщност това сме ние. Палачите. Ние сме живите мъртъвци.

— Ами приятелката ви? — промълви Сакс. — Как можахте да я застреляте?

Бойд замълча. За първи път лицето му помръкна.

— Поколебах се за този изстрел. Надявах се да почувствам нещо, което няма да ми позволи да я прострелям. Да почувствам, че тя означава много за мен. Щях да я оставя и да се спасявам сам. Но… — Поклати глава. — Това не стана. Погледнах я и не почувствах нищо. Помислих си, че има смисъл да я прострелям.

— Ами ако децата бяха в там — потресено попита Сакс. — Щяхте ли да простреляте някое от тях, за да улесните бягството си?

Той се замисли за миг.

— Това може би щеше да подейства, нали? Щяхте да спрете, за да спасите детето и нямаше да ме подгоните. Както обичаше да казва баща ми, „всичко е въпрос на мащаб“.

Лицето му се проясни, сякаш най-после бе получил отговор на някакъв важен въпрос, дилема, която го е измъчвала дълго време.

„Обесеният… Картата често предсказва примирение, край на борбата, приемане на действителността.“

Бойд погледна Райм:

— Сега, ако нямате нищо против, бих искал да се връщам у дома.

— У дома?

Той ги изгледа странно.

— В затвора, разбира се.

Какво друго би могло да бъде?

Баща и дъщеря излязоха от метрото на Сто трийсет и пета улица и тръгнаха към гимназия „Лангстън Хюс“.

Джинива не искаше баща ѝ да идва, но той настоя да я пази и Райм и Бел го подкрепиха.

„Освен това — размишляваше тя, — утре трябва да съм в Бъфало, ще го изтърпя час-два.“

Той кимна към станцията на метрото:

— Обожавах да пиша върху вагоните. Боята хващаше добре. Много хора виждаха надписите ми. През седемдесет и шеста изрисувах цял вагон, от край до край. Тази година празнуваха двестагодишнината от независимостта. В залива имаше много кораби. На един от тях имаше мой надпис, показаха го пред Статуята на свободата. — Той се засмя. — Чух, че от пътното оставили надписа ми върху вагона цяла седмица, преди да го заличат. Може би не са имали време, но ми се иска да вярвам, че на някого му е харесало и затова са го оставили малко повече от обикновеното.

Джинива изръмжа. И тя имаше какво да му разкаже. Отсреща беше сградата, където бе работила, когато я уволниха. Как би реагирал баща ѝ, ако научи, че е чистила надписи от стените? Може би дори бе заличила някой от неговите. Изкушаваше се да му каже. Но замълча.

При първия уличен телефон на булевард „Фредерик Дъглас“ Джинива спря и бръкна в джоба си за монети. Баща ѝ ѝ подаде мобилния си.

— Оставѝ.

— Не, вземи го.

Тя отказа, пусна няколко монети и се обади на Лакиша. Баща ѝ прибра телефона си и се отдалечи; приличаше на малко дете пред магазин за бонбони.

Тя му обърна гръб, когато приятелката ѝ се обади.

— Ало?

— Киш, аз съм, Джен.

— Дявол го взел, момиче, къде се затри? Не съм спряла да зяпам телевизора, надявах се да те видя.

— Всичко свърши, Киш.

Тя обясни за бижутерийната борса и планирания атентат.

— Така значи? Мамка му. Терористи. Тръпки да те побият. Добре ли си?

— Всичко е точно. Наистина.

Джинива чу друг глас, мъжки; говореше нещо на приятелката ѝ, която за момент постави ръка на слушалката.

Спореха за нещо.

— Слушаш ли, Киш?

— Да.

— Кой е там?

— Никой. Къде си сега? Махна ли се от ония катакомби?

— Пренесох се у полицая с инвалидната количка и приятелката му.

— Там ли си сега?

— Не, в центъра. Отивам на училище.

— Сега ли?

— Искам да си видя домашните.

След кратка пауза Лакиша заяви:

— Слушай, ще дойда в училището. Искам да те видя, момиче. Кога ще си там?

Джинива погледна баща си, който стоеше наблизо с ръце в джобовете; все още оглеждаше улицата. Реши да не споменава за него пред Киш или когото и да било другиго, поне засега.

— Да го отложим за утре, Киш. Нямам време.

— Мамка му, момиче.

— Наистина. По-добре утре.

— Както кажеш.

Връзката прекъсна. Джинива остана още няколко секунди; не ѝ се искаше да се връща при баща си.

Накрая затвори и пак тръгнаха към училището.

— Знаеш ли какво е имало там, на три или четири пресечки? — попита той и посочи на север. — „Кварталът на копнежа“. Виждала ли си го?

— Не — измърмори тя.

— Някой ден ще те заведа. Преди сто години един предприемач, някой си Кинг, построил три големи блока и много къщи. Наел трима от най-добрите архитекти в страната и им казал да действат. Хубави къщи. Официалното название било Образцови жилища „Кинг“, но го прекръстили на „Квартал на копнежа“, защото били толкова хубави, че хората копнеели да живеят там. Уилям Ханди е живял там известно време. Знаеш ли го? Бащата на блуса. Най-великият композитор на всички времена. Тук веднъж направих една рисунка. Разправял ли съм ти? Отидоха ми десет спрея. Два дни си играх. Портрет на самия Ханди. Снимаха я за „Таймс“. — Той кимна на север. — Беше ей там…

Тя спря и сложи ръце на кръста си.

— Стига!

— Какво има, Джини?

— Просто млъкни. Не искам да те слушам.

— Ама…

— Тези глупости не ме интересуват.

— Знам, че ми се сърдиш, скъпа. Разбирам те. Виж, наистина сгреших. Но това е минало. Сега съм друг човек. Всичко ще се промени. Никога няма да те пренебрегвам пак, както направих заради майка ти. За теб трябваше да се грижа, не да ходя в Бъфало.

— Не! Ти нищо не разбираш! Не става дума за миналото. Просто не искам да съм част от скапания ти свят. Не ме интересува тоя квартал. Не ме е грижа за блуса и джаза. Нито за Харлемския ренесанс. Мразя Харлем. Тук има само стрелби, наркотици и изнасилвания, евтини курви и джебчии. Момичетата се интересуват само от парцалки и прически. Освен това…

— И на Уолстрийт има мошеници, и в Ню Джърси има мафия, и в Уестчестър има мизерия.

Тя продължи, сякаш не го чу:

— Момчетата само си мислят кое момиче да вкарат в леглото си. Пълно е с глупаци, които говорят като малоумни. И…

— Какво му е на афро-американския?

Тя се изненада:

— Откъде знаеш това?

Баща ѝ никога не беше говорил на негърски жаргон — бе получил добро образование (поне преди да започне „кариерата“ си в похабяването на обществена собственост). Повечето чернокожи обаче не знаеха официалното название на жаргона си — афро-американски английски.

— В затвора завърших гимназия и колеж.

Тя не коментира.

— Учих главно литература и филология. Няма да ми помогне да си намеря работа, но това ми беше интересно. Винаги съм обичал да чета книги, знаеш го. Учих литературен английски, но също и жаргон. Не виждам нищо лошо в него.

— Ти ли ми го казваш? Самият ти не го говориш.

— Не съм израснал с него. Както не съм говорил френски или мандинго.

— Писна ми от хора, които не могат да приказват правилно.

Баща ѝ сви рамене:

— Много от тези думи идват от староанглийски корени. Използвали са се и в кралското семейство. В преводи на Библията. Това не са негърски думи. Някои се срещат в произведенията на Шекспир.

Тя се изсмя:

— Опитай се да си намериш работа, ако говориш жаргон.

— Добре, ами ако си французин или руснак и кандидатстваш за същата работа? Дали шефът ще им даде шанс, ще се поинтересува дали са добри работници, дали са интелигентни, дори да говорят, по-различно английски? Може би проблемът е, че шефовете използват езика като повод да не наемат някого. — Той се засмя. — През следващите години на нюйоркчани ще им се налага да разбират испански и китайски. Защо не и негърски?

Логиката му я ядоса още повече.

— Аз обичам нашия език, Джини. Звучи ми съвсем естествено. Кара ме да се чувствам у дома. Виж, имаш право да ми се сърдиш за онова, което направих. Но не за това кой съм и откъде произхождам. Това е моят дом. И знаеш ли какво прави човек с дома си? Променя, което може, и се научава да се гордее с него.

Джинива затвори очи и закри лицето си с ръце. През всичките тези години бе мечтала да има поне един близък човек до себе си — не цели двама родители, но поне един човек, която да я чака вкъщи, да ѝ помага за домашните, да я буди сутрин. Когато видя, че това няма да стане, тя успя да уреди живота си и постепенно се опитваше да се измъкне оттук. Сега този човек от миналото идваше и се опитваше да я върне в блатото.

— Аз не искам това — прошепна тя. — Искам нещо повече от тази проклета свинщина.

Махна към улицата.

— О, Джинива, разбирам те. Само се надявам да изживеем заедно няколко щастливи години тук, преди да поемеш по широкия свят. Дай ми шанс да се реванширам за онова, което ти причинихме, аз и майка ти. Ти заслужаваш по-добро бъдеще… Но миличка, посочи ми поне едно място, което да е съвършено. — Той се засмя и премина на жаргон. — Казваш, че тук е свинщина. Да, така е, мамка му. Ама навсякъде има свинщина, скъпа. Къде няма?

Баща ѝ я прегърна през рамото. Джинива настръхна, но не се опита да го отблъсне. Заедно тръгнаха към училище.

Лакиша Скот седеше вече половин час на една пейка в парк „Маркъс Грейви“. Беше дошла направо от ресторанта, където работеше.

Запали още една „Мерит“ и се замисли: някои неща правим, защото искаме, а някои — защото трябва. За да оцелеем.

Сега тя правеше нещо, което трябваше да направи.

Защо, по дяволите, Джинива не си призна, че смята да се махне завинаги от града?

Сигурно заминаваше за Детройт или Алабама.

Можеше да каже поне: „Съжалявам, Киш, вече няма да се виждаме. Завинаги. Чао.“

Така нямаше да има проблем.

Защо, защо, защо?

Джен ѝ беше казала къде отива. Сега Киш нямаше начин да се размине с приятелката си. По телефона се постара да звучи нормално, та Джинива да не заподозре нещо. Сега обаче, в парка, тя изпита тъга.

„Леле, колко е гадно.

Ама няма как“

Някои неща се налага да направим…

„Стига, бе — рече си Киш. — Забрави. Стига си киснала ТУК. Действай…“

Смачка цигарата и излезе от парка. Тръгна по „Малкълм Екс“, покрай наредените една до друга църкви, бяха навсякъде. На Възнесението, на Витлеемското общество, Църква на ефеските адвентисти, баптистки — те бяха най-много. Имаше една-две джамии, синагога.

Имаше и много магазини: „Папая кинг“, билкова аптека, магазин за фракове под наем, бюро за осребряване на чекове. Мина покрай малък автосервиз; собственикът седеше отвън и държеше два залепени с тиксо микрофона на диспечерската радиостанция, чиито дълги кабели се скриваха в тъмното помещение отзад. Той ѝ се усмихна любезно. Лакиша им завиждаше: на свещениците в мрачните преддверия на храмовете под неонови кръстове, на безгрижните продавачи, които пъхаха топли кренвирши в меки питки, на дебелака с евтиния стол и прецакания микрофон.

Не предаваха никого.

Не бяха изменили на най-добрата си приятелка.

Лакиша направи голям балон с дъвката и стисна чантичката си с дебелите си пръсти с лакирани в черно и жълто нокти. Три доминиканчета се опитваха да я задяват.

— Ей, шшш.

Нарекоха я „сладурана“, нарекоха я „парче“.

— Ей, шшш.

Киш бръкна в чантичката си и стисна автоматичния нож. Изкушаваше се да им го покаже, само да ги сплаши, но се отказа. В училището я чакаха достатъчно неприятности.

— Ей, шшш.

С треперещи ръце отвори дъвките. Лапна две и се опита да се вбеси.

„Ядосай се, момиче. Помисли си за всичко, с което те дразни Джинива, всичко, което тя има, а ти никога няма да притежаваш.“ Тая кучка бе толкова умна, че това я обиждаше, идваше на училище всеки божи ден, поддържаше фигурата си на бяла кокона, без да изглежда като болна от СПИН, устояваше на момчетата и поучаваше другите момичета, сякаш им беше майка.

Сякаш бе нещо повече от тях.

Да, ама не беше. Джинива Сетъл бе обикновено дете с разбито семейство.

Беше една от тях.

Как само можеше да те погледне в очите и да каже: „Ти можеш, момиче, можеш да се измъкнеш оттук, светът е пред теб.“

„Не, кучко, понякога не можеш. Понякога не е по силите ти. Понякога някой трябва да ти помогне. Трябва ти някой с кинти, някой да те пази.“

За момент гневът ѝ срещу Джинива се разгоря и тя още по-силно стисна презрамката на чантичката си.

Но не можеше да го задържи. Гневът изчезна, разнесе се като бебешката пудра, която поръсваше върху дупенцата на братовчедчетата си.

Когато минаваше покрай „Линъкс терас“, на път към училището, Лакиша си даде сметка, че не може да разчита на гнева или на оправдания.

Можеше да разчита само на оцеляването. Понякога човек трябва да се погрижи сам за себе си и да поеме ръката на онзи, който предлага да му помогне.

Някои неща правим, защото трябва…

Това беше едно от тях.

37.

В училище Джинива взе домашните си. Да не повярваш — задачата ѝ по литература бе да напише доклад по „Завръщане в Харлем“ от Клод Макей, първата книга бестселър от чернокож автор, написана през 1928 година.

— Не може ли Е. Е. Къмингс или Джон Чийвър?

— Сега учим чернокожи автори, Джинива — изтъкна учителят.

— Тогава Франк Йърби или Октавия Бътлър.

— О, те са прекрасни писатели, Джен, но не са писали за Харлем. Това е темата за този срок. Давам ти Макей, защото мисля, че ще ти хареса. Той е сред най-противоречивите писатели от Ренесанса. Макей е бил критикуван много, защото отразява лошата страна на Харлем. Пише за примитивните аспекти на квартала. Това не се е харесвало на Дюбоа и други интелектуалци от онова време. Точно по твоята специалност.

„Баща ми сигурно може да ми превежда — вкисна се тя. — Нали толкова обича квартала и местния жаргон.“

— Пробвай. Сигурен съм, че ще ти хареса.

„О, не, няма“ — помисли си Джинива.

Баща ѝ я чакаше пред училището. Отидоха на близката автобусна спирка. Внезапно излезе вятър, вдигна прах и те затвориха очи. Бяха постигнали някакво примирие и тя се съгласи да я заведе на някакъв ямайкски ресторант, който толкова обичал навремето.

— Там ли е още? — хладно попита Джинива.

— Не знам, но можем да открием нещо друго. Ще експериментираме.

— Нямам много време — отбеляза тя и потрепери от студа.

— Кога ще дойде автобусът?

Джинива погледна към отсрещния тротоар и се намръщи. Само това ѝ липсваше. Видя Лакиша. Толкова типично за нея — не я беше послушала и бе дошла.

Киш ѝ помаха.

— Коя е тази? — попита баща ѝ.

— Една приятелка.

Лакиша погледна подозрително баща ѝ и ѝ махна да се приближи.

Нещо не беше наред. Киш се усмихваше, но личеше, че нещо я тревожи. Може би се питаше какво прави Джинива с този човек.

— Чакай тук — каза Джен на баща си.

Тръгна към Лакиша, която примигна и си пое дълбоко въздух. Бръкна в чантичката си.

„Какво означава това?“ — запита се Джинива. Приближи се до приятелката си. Киш се подвоуми, пристъпи към нея.

— Джен.

Джинива се намръщи:

— Момиче, какво има…

В този момент до тях спря кола. Джинива се сепна. Вътре беше училищната психоложка, госпожа Бартън.

— Здравей, Джинива. За малко да те изпусна.

— Здравейте — отвърна предпазливо момичето; не знаеше кои подробности за родителите ѝ са известни на жената.

— Помощничката на господин Райм ми каза, че са хванали нападателя. И че родителите ти най-после са се върнали.

— Баща ми. — Джинива посочи към другия тротоар. — Ето го там.

Психоложката изпитателно изгледа мъжа с избелялата фланелка и окъсаното палто.

— Всичко наред ли е?

Лакиша се отдръпна и се намръщи. Изглеждаше още по-разтревожена от преди. По телефона звучеше весело, но може би се бе преструвала. И с кого бе разговаряла?

„Никой…“

Тук имаше нещо.

— Джинива? — попита госпожа Бартън. — Добре ли си?

Тя погледна психоложката.

— Извинявайте. Да, добре съм.

Жената отново погледна баща ѝ, после се обърна към Джинива, която сведе очи.

— Има ли нещо нередно.

— Ами…

— Какво става тук?

— Аз…

Нямаше как да крие повече.

— Добре, вижте, госпожо Бартън. Съжалявам. Не бях съвсем честна с вас. Баща ми не е професор. Беше в затвора, но вече е на свобода.

— Къде си живяла досега?

— Сама.

— Ами майка ти?

— Почина.

Жената се намръщи:

— Съжалявам… Сега с баща си ли ще живееш?

— Още не сме го обсъждали. Преди това трябва да уреди някои неща в съда. — Каза го, за да печели време; почти бе измислила вариант, при който баща ѝ щеше да поеме попечителство върху нея, но тя пак щеше да живее сама. — Ще остана за няколко дни у господин Райм и Амелия.

Жената пак погледна баща ѝ, който се усмихна смутено.

— Странно.

— Не искам да отида в сиропиталище — заяви Джинива.

— Не мога да изгубя всичко, което съм постигнала. Ще избягам. Ще…

— По-спокойно, де — прекъсна я с усмивка жената. — Засега няма да повдигаме въпроса. Мисля, че достатъчно преживя. След няколко дни ще поговорим. Къде отивате сега?

— У господин Райм.

— Ще ви закарам.

Джинива махна на баща си да се приближи. Той дойде и момичето го представи на психоложката.

— Приятно ми е, госпожо. И благодаря, че се грижите за Джинива.

— Хайде, качвайте се.

Джинива погледна отсрещния тротоар. Киш още беше там.

— Трябва да тръгвам — извика. — Ще ти се обадя. Направи жест, сякаш говори по телефона.

Лакиша кимна смутено и извади ръката от чантичката си.

Джинива се качи отзад. Погледна през задното стъкло, Киш я гледаше мрачно.

Госпожа Бартън потегли, а баща ѝ отново заразправя някакви глупости как веднъж нарисувал нещо за братята Колиър. Хоумър и Лангли. Живеели на Сто двайсет и осма и Пето. Били саможивци и пълни откачалки. Живеели в постоянен страх от престъпници, били се барикадирали в апартамента си, залагали капани и не изхвърляли нищичко. Единият загинал, смачкан под планина от вестници, които бил събрал. След смъртта им в жилището намерили стотици тонове боклук.

— Чували ли сте за тях? — попита Джакс.

Психоложката каза, че имала някакви спомени.

— Не — отвърна Джинива и добави мислено: „И хич не ми дреме!“

Докато Мел Купър подреждаше уликите от взрива, Линкълн Райм преглеждаше някои от докладите, които бяха получили.

Екип от ФБР под ръководството на Делрей бе заловил Джон Ърл Уилсън, чиито отпечатъци бяха открити върху взривното устройство в тайната квартира на Бойд. Щяха да го доведат за разпит у Райм.

Телефонът на Бел иззвъня.

— Ало… Луис. Какво?

Детективът наклони главата си на една страна и се заслуша.

Луис…

Сигурно беше Мартинес, който следеше Джинива и баща ѝ пеша, след като тръгнаха от къщата на Райм към „Лангстън Хюс“.

Не се съмняваха, че Джакс, Алонсо Джаксън, е баща на момичето, че не представлява заплаха и че терористът е работил сам, но не биваше да оставят Джинива без надзор, поне още известно време.

Нещо беше станало. Личеше по погледа на Бел. Детективът каза на Мел Купър:

— Трябва да проверим регистрацията на една кола. Бързо.

Записа номера на листче и го подаде на техника, след като затвори телефона.

— Какво е станало? — попита Райм.

— Джинива и баща ѝ са чакали автобус пред училището. При тях спряла кола и те се качили. Луис не го очаквал и не успял да изтича достатъчно бързо, за да ги спре.

— Кола ли? Кой е карал?

— Дебела негърка. Ако съдя по описанието, май е онази психоложка, Бартън.

„Няма за какво да се тревожим“ — помисли си Райм. — „Може би просто ги е видяла и е предложила да ги закара.“ Информацията за автомобила се появи на монитора.

— Какво е положението, Мел?

Купър се втренчи в екрана. Въведе няколко команди. Накрая погледна Райм и измърмори:

— Имаме проблем.

Госпожа Бартън караше на юг през центъра на Харлем. Движението беше натоварено. Намали скоростта, когато минаваха покрай поредната стара къща в реконструкция.

Бащата на Джинива поклати глава:

— Гледайте. — Кимна към една реклама. — Предприемачи, банки, архитекти. — Засмя се мрачно. — Обзалагам се, че нито една от тези фирми не е на чернокожи.

„Колко си жалък — помисли си Джинива. — Няма ли да млъкнеш най-после?“

— Какво толкова плачеше за миналото?

Психоложката сви рамене:

— Напоследък много се работи.

Рязко зави в една уличка между стари изтърбушени сгради и някакъв изкоп.

Бащата на Джинива я погледна въпросително и госпожа Бартън обясни:

— За по-пряко.

— По-пряко ли?

— За да избегнем задръстванията.

Той се огледа и присви очи.

— Глупости.

— Татко! — извика Джинива.

— Познавам, този квартал. Улицата е затворена. Разрушават една стара фабрика.

— Не — спокойно възрази госпожа Бартън, — преди няколко дни минах оттук и…

Джакс обаче с все сила дръпна ръчката спирачка и завъртя волана наляво. Колата се блъсна с трясък в една сграда.

Джакс хвана ръката на психоложката и закрещя:

— Тя е от тях, слънчице. От убийците! Бягай!

— Не, татко, полудя ли? Не може…

В този момент жената извади револвер. Насочи го към гърдите на баща ѝ и стреля. Той се разтресе и притисна с ръце раната.

— Ох! Боже мили!

Джинива се отдръпна, но дебеланата се извъртя и насочи оръжието към нея. Точно когато дърпаше спусъка, Джакс я удари с юмрук в лицето и я зашемети. Върху Джинива се посипаха искри и барут, но куршумът не улучи. Задното стъкло се пръсна на хиляди парченца.

— Бягай, миличко! — изкрещя баща ѝ и се свлече върху таблото.

„Хванете я, смачкайте ѝ фасона, смачкайте кучката…“

Разплакана, Джинива се измъкна през разбитото стъкло, падна на земята, изправи се и побягна между мрачните порутени сгради.

38.

Алина Фрейзър — която се представяше за психоложката Патриша Бартън — не беше хладнокръвна като партньора си. Томсън Бойд имаше ледено спокойствие. Нищо не можеше да го впечатли. Алина обаче беше емоционална личност. С гневни ругатни тя се прехвърли през тялото на бащата на Джинива, измъкна се през вратата и се заоглежда за момичето.

Беше бясна, че Бойд е в затвора и че момичето се измъкна.

Задъхваше се. Пак огледа пустата улица. Къде се е скрила малката кучка?

Мярна нещо сиво в далечината. Джинива бе пропълзяла под един очукан син контейнер, за да се скрие в строежа. Алина се затича натам. Беше дебела, но и доста яка и чевръста. В затвора човек или се размеква, или става твърд като камък. Тя беше от вторите.

В началото на деветдесетте Фрейзър бе водачка на банда момичета, които крадяха от минувачите около „Таймс скуеър“ и в Горен Уестсайд. Кой би се усъмнил в група тийнейджърки с пликове от шикозни бутици. Ненадейно изваждаха ножовете и богатите кучки се разделяха с мангизите и бижутата си. Няколко години лежа за непредумишлено убийство — можеха да я тикнат за повече, но прокурорът беше някакъв келеш и се прецака. След като я пуснаха, тя се върна в Ню Йорк. Запозна се с Бойд покрай гаджето си. Когато я покани на кафе, тя си помисли, че е от ония шантави бели, дето си падат по черни момичета, но се оказа съвсем друго. Той я погледна с безжизнените си очи и ѝ предложи да му помага в работата.

Работа ли? Отначало си помисли за наркотици, търговия с оръжие или крадени вещи.

Той обаче шепнешком ѝ обясни с какво се занимава.

Алина не повярва на ушите си.

Томсън ѝ обеща петдесет бона за една няколкодневна задачка.

Как да не приемеш?

За Джинива щяха да получат пет пъти по толкова. Освен това Бойд ѝ обеща допълнителни петдесет хиляди, ако сама убие момичето. Цената се оказа оправдана, защото това бе най-трудното от всички убийства, по които работеха заедно. След неуспешния опит в музея Бойд ѝ се обади за помощ, Фрейзър, която бе по-умната в екипа, предложи да се представи за училищна психоложка и си извади фалшива карта. Започна да звъни по училищата в Харлем, като искаше да говори с някой учител на Джинива Сетъл. Получаваше различни варианти на „съжалявам, нямаме такава ученичка“, докато от „Лангстън Хюс“ ѝ отговориха, че Джинива учи там. Фрейзър облече евтин костюм, окачи си фалшивата служебна карта и влезе в гимназията, сякаш бе у дома си.

Там научи за тайнствените родители на момичето, за апартамента на Сто и осемнайсета улица и (от детектив Бел и колегите му) за къщата в Западен Сентрал Парк и кой я охранява. С тази информация помагаше на Бойд да планира ударите.

Бе наблюдавала апартамента на момичето — докато стана твърде напечено. (Една патрулна кола я спря за проверка, но се оказа, че не търсят нея.)

Фрейзър убеди един пазач в гимназията да ѝ даде записите от системата за охрана и използва това като повод да влезе в дома на инвалида, където получи още информация за момичето. Странно, но точно човекът, когато застреля сега — бащата! — ѝ осигури възможността да изиска и занесе видеокасетата.

След това обаче заловиха Бойд (той през цялото време ѝ повтаряше колко способни са тези детективи) и ако искаше останалите 125 000 долара, Алина Фрейзър трябваше да довърши работата.

Задъхана, дебеланата спря на десетина метра от рампата, водеща към дъното на изкопа. Присви очи срещу ниското слънце на запад и се заоглежда за момичето. „Кучко, покажи се.“

Пак нещо помръдна. Джинива се беше отдалечила в другия край на строежа, криеше се зад машини и купчини строителни материали. Изчезна зад един варел.

Фрейзър се дръпна на сянка, за да вижда по-добре, прицели се и стреля. Куршумът издрънча във варела.

Стори ѝ се, че отзад се вдигна пръст. Дали улучи момичето?

Не, Джинива побягна покрай натрупани като стеничка тухли, камъни, тръби, Фрейзър пак стреля.

Момичето падна от другата страна на стеничката и изпищя. Нещо се вдигна във въздуха. Прах или пръст? Или кръв?

Дали улучи? Фрейзър стреляше добре — с гаджето си, контрабандист на оръжие в Нюарк, често се упражняваха да стрелят по плъхове в покрайнините на града. Мислеше, че е улучила. Трябваше да побърза, някой сигурно бе чул изстрелите. Много хора не биха им обърнали внимание, щяха да си помислят, че на строежа още има работници — но поне двама съвестни граждани щяха да се обадят в полицията.

„Е, хайде, отиди да провериш…“

Тя бавно заслиза по рампата, като внимаваше да не се подхлъзне; беше много стръмно. Внезапно от улицата засвири клаксон. От нейната кола.

Мамка му, помисли си гневно. Бащата на момичето беше жив.

Фрейзър се подвоуми, но бързо взе решение. Трябваше час по-скоро да се маха. Да довърши бащата. Джинива най-вероятно бе улучена и нямаше да издържи дълго. Но дори да беше само ранена, Фрейзър щеше да я намери по-късно. Имаше много възможности.

Проклет клаксон… Звучеше по-силно от гърмежите и сигурно привличаше вниманието. По-лошо — от него нямаше да чуе звука от полицейски сирени, Фрейзър с мъка се изкачи по рампата. Колата обаче бе празна. Бащата на Джинива се беше измъкнал. Кървави следи водеха към близкия вход, където видя тялото му. Ето каква била работата: преди да изпълзи, беше затиснал бутона на клаксона с крика.

Разгневена, Фрейзър го освободи.

Пронизителният звук секна.

Тя хвърли крика на задната седалка и погледна тялото. Беше ли мъртъв? Дори да не беше, скоро щеше да бъде. Тя тръгна към него. Изведнъж спря и се намръщи. Ако е толкова тежко ранен, как е отворил багажника, извадил крика и затиснал волана?

Тя спря и се огледа.

Мярна рязко движение отдясно, чу свистене и нещо желязно я фрасна през ръката. Револверът отхвърча; болката прониза цялото ѝ тяло. Дебелината изпищя, падна на колене и посегна към оръжието с лявата си ръка. Точно когато го хвана, Джинива отново замахна с железния лост и я удари по рамото, Фрейзър падна и револверът отхвърча надалеч. Заслепена от болка, дебелината се извъртя и хвана момичето, преди да замахне за трети път. Джинива падна тежко, не можеше да се поеме въздух.

Дебеланата запълзя към револвера, но Джинива се хвърли напред и я захапа за счупената китка. Болката разтресе тялото ѝ като електрически ток. Фрейзър замахна със здравата си ръка и удари момичето в лицето. Джинива изпищя и падна по гръб. Фрейзър несигурно се изправи, държеше окървавената си, счупена китка, и изрита момичето в корема. Джинива повърна.

Фрейзър се олюля и се огледа за револвера, който беше на три метра от нея. Нямаше нужда и не искаше да го използва. Лостът щеше да свърши работа. Кипяща от гняв, Фрейзър вдигна желязото и се приближи до момичето. Изгледа го с омраза и вдигна лоста. Джинива се сви и закри лицето си с ръце.

Отзад някой изкрещя:

— Стой!

Фрейзър се обърна. Червенокосата полицайка от къщата на инвалида бавно се приближаваше към нея; с две ръце държеше голям пистолет.

Алина Фрейзър погледна лежащия наблизо револвер.

— Само ми дай повод — изсъска полицайката. — Това чакам.

Фрейзър сви рамене и захвърли лоста. Коленете ѝ омекнаха и тя седна на земята. Притисна счупената си ръка.

Полицайката се приближи и изрита револвера и лоста настрани. Джинива се изправи и с несигурна походка тръгна към двама приближаващи се тичешком санитари. Заведе ги при баща си.

— Имам нужда от лекар — жално промълви Фрейзър.

— Ще си изчакаш реда — измърмори полицайката и стегна китките ѝ с пластмасови белезници.

„И все пак внимателно въпреки обстоятелства“ — учуди се Фрейзър.

— Състоянието му е стабилно — обяви Селито, след като се свърза с Презвитерианската болница. — Не знам какво означава това, но така казват лекарите.

Райм кимна. Каквото и да означаваше „стабилно състояние“, Джакс Джаксън беше жив. Новината зарадва криминалиста — заради Джинива.

Момичето имаше само леки ожулвания и натъртвания и вече беше изписано.

На косъм успяха да я спасят от съучастничката на Бойд. Мел Купър провери номера на колата, в която се бяха качили Джинива и баща ѝ, и се оказа, че е регистрирана на някоя си Алина Фрейзър. От електронните картотеки на полицията научиха за едно дело за убийство в Охайо и две нападения с оръжие в Ню Йорк, а също че има досие като непълнолетна, но то беше секретно.

Селито обяви колата на Фрейзър за спешно издирване. Скоро един пътен полицай съобщи, че автомобил, отговарящ на описанието, е забелязан при един строеж в Харлем. Наблизо се чували изстрели. Амелия Сакс се метна на шевролета си и хвана престъпничката точно когато се канеше да пребие Джинива.

Разпитаха Фрейзър, но и тя като съучастника си не беше склонна да сътрудничи. Райм предполагаше, че никой не би предал с лека ръка Бойд — той имаше добри връзки вътре и извън затвора.

Беше ли Джинива най-после в безопасност? Най-вероятно да. Двамата убийци бяха зад решетките, а поръчителят — разкъсан на парчета. Сакс претърси апартамента на Алина Фрейзър, но откри само пари и оръжия — нищо, което да подсказва, че и други биха искали смъртта на Джинива. Скоро щяха да докарат Джон Ърл Уилсън — бившия затворник, изработил взривното устройство в апартамента на Бойд. Райм се надяваше той да потвърди заключението им. При все това с Бел решиха да назначат един униформен полицай за охрана на Джинива.

Компютърът изпиука и Мел Купър погледна екрана. Отвори току-що полученото електронно писмо.

— Аха, мистерията се разбулва.

— Коя мистерия? — измърмори Райм; към края на всяко разследване настроението му се влошаваше, защото отново го обхващаше скука.

— Уинскински.

Индианската дума от пръстена, който Сакс бе намерила сред развалините на кръчмата „Потърс Фийлд“.

— И какво?

— Получих електронно писмо от един професор в Мерилендския университет. Освен буквалното значение на езика на делауерските индианци „уинскински“ е било титла в кликата от „Тамани хол“.

— Титла ли?

— Нещо като сержант. Туийд „Боса“ е бил „големият сахем“, великият вожд. Нашият човек… — Купър кимна към черепа и костите, намерени от Сакс в кладенеца — е бил „уинскински“, вратарят.

— „Тамани хол“…

Райм бавно кимна. Замисли се за престъпния свят от деветнайсети век.

— Туийд е киснал в „Потърс Фийлд“. Сигурно той и хората му от „Тамани хол“ стоят зад скалъпените обвинения срещу Чарлз.

Райм накара Купър да запише последните открития в таблицата. Втренчи се в дъската. След малко възкликна:

— Удивително.

Селито сви рамене:

— Случаят приключи, Линк. Убиецът, тоест убийците са заловени. Терористът се гръмна. Какво толкова удивително има в нещо, което се е случило преди сто години?

— Преди сто и четирийсет, Лон. Нека да сме точни. — Раймс се намръщи, съсредоточено се вгледа в таблицата, в схемите, в спокойното лице на обесения. — Знаеш колко мразя да оставям неизяснени неща.

— Да, но кое не е изяснено?

— Онова, което забравихме в разгара на битката, ако мога да използвам от твоите любими клишета.

— Предавам се — изръмжа Селито.

— Тайната на Чарлз Сингълтън. Може да не е свързана с конституцията и терористите, но аз умирам да я науча. Мисля, че трябва да разнищим тази история.