Дванайсетата карта

20.

В 8:00 Томсън Бойд взе колата си от паркинга близо до къщата в Астория, където я беше оставил предишния ден след бягството си от тайната квартира на улица „Елизабет“. Тъмносиният буик навлезе в натоварения трафик по моста „Куинсбъро“ и продължи към Манхатън.

Томсън си спомни адреса от съобщението на гласовата поща, стигна до западен Харлем и спря на две пресечки от дома на Джинива. Носеше двайсет и два калибровия револвер, палката и плика, в който днес нямаше бои и четки. Бе взел устройството, което изработи вчера. Слезе от колата и внимателно вдигна плика. Няколко пъти огледа улицата, гъмжаща от отиващи на работа хора, колкото чернокожи, толкова бели, костюмѐта и раздърпани студенти — с велосипеди, раници… Но не забеляза нищо подозрително.

Томсън Бойд спря на ръба на тротоара и огледа кооперацията, в която живееше момичето.

Полицейската кола без отличителни знаци бе спряна през няколко къщи — хитро. На съседната пресечка до един противопожарен кран имаше друг автомобил. Томсън мярна някакво движение на един покрив. Дали имаше снайперисти? Може би не, но там определено се криеше някой, ченгета. Явно сериозно си гледаха работата.

Безличния Джо се върна при безличната си кола, качи се и запали двигателя. Не биваше да бърза. Тук беше прекалено рисковано; трябваше да почака, докато му се отвори възможност. По радиото пуснаха „Катс крадъл“ на Хари Чапман4. Томсън го изключи, но продължи да си свирука мелодията, без да пропуска нито една нота, нито една извивка.

Леля ѝ бе открила нещо.

Линкълн Райм се свърза с Роланд Бел в апартамента на Джинива и му съобщи, че Лили Хол е намерила в мазето си няколко кутии с писма и сувенири. Не знаела дали ще им свършат работа — вече недовиждаше — но кутиите били пълни с всякакви книжа. Бет бе готова да ги даде на Джинива и полицията.

Райм предложил веднага да изпрати полицай да ги вземе, но лелята отказала — щяха да ги даде само на племенничката си. Нямала доверие на друг.

— И на полицията ли? — попита Бел.

— Особено на полицията.

Амелия Сакс се намеси в разговора:

— Мисля, че иска да види племенничката си.

— Ясно. Добре.

Нищо чудно, че и Джинива много искаше да отиде. Роланд Бел предпочиташе да охранява страхливи хора, които се бояха да си покажат носа навън и се забавляваха с компютърни игри или дебели книги. Такива спокойно можеш да ги затвориш в стая без прозорци и да ги храниш с китайска храна и пици.

Джинива Сетъл обаче не приличаше на никого, когото бе охранявал досега.

„Господин Гоудс моля… Станах свидетел на престъпление, полицията ме задържа против волята ми…“

Детективът използва две коли за по-голяма сигурност. Бел, Джинива и Пуласки във форда му „Краун Виктория“. Луис Мартинес и Барби Линч в шевролета им. Патрулна кола с един униформен полицай щеше да остане на пост пред къщата.

Докато чакаха втория автомобил, Бел попита дали има новини от родителите ѝ. Джинива отвърна, че още са на „Хийтроу“ и чакат полета си.

Бел, като баща на две деца, бе малко предубеден към родители, които оставят дъщеря си на грижите на чичо ѝ, докато се разхождат из Европа. (Особено на този чичо, който дори не се сещаше да даде джобни пари на племенничката си.) Макар че бе самотен баща и имаше напрегната професия, сутрин Бел винаги приготвяше закуска и сандвичи за обяд на синовете си и често готвеше за вечеря, колкото и постни и брашнени да бяха ястията му (в кулинарната практика на Роланд Бел полуфабрикатите бяха непознати).

Работата му обаче бе да запази живота на Джинива Сетъл, не да критикува родителите ѝ. Затова преодоля личните чувства, излезе и като държеше ръката си близо до пистолета, огледа прозорците, покривите на околните сгради, колите на улицата.

За негово облекчение патрулната кола дойде, а Мартинес и Линч се качиха в шевролета на съседната пресечка.

Бел вдига радиостанцията си:

— Чисто е. Изведи я.

Пуласки и Джинива излязоха и бързо се качиха при Бел. Детективът се настани зад волана и двата автомобила потеглиха. Скоро спряха пред стара сграда на изток от Пето авеню, в „Ел Барио“.

Мнозинството от жителите на квартала бяха пуерториканци и доминиканци, но имаше емигранти и от други страни в Латинска Америка — хаитяни, боливийци, еквадорци, латиноамериканци. Имаше също преселили се наскоро граждани на Ямайка, Сенегал, Либерия и други централноафрикански държави — както законно, така и нелегално пребиваващи. Тук повечето престъпления от омраза не бяха от бели срещу цветнокожи, а от американски граждани — независимо от цвета на кожата им — срещу емигранти. Какво нещо е животът, тъжно си помисли Бел.

Детективът спря, където му посочи Джинива, и изчака другите полицаи да слязат и да проверят улицата. Луис Мартинес му даде знак, че всичко е чисто, и с Джинива слязоха.

Сградата бе мизерна, във фоайето миришеше на вкиснала бира и развалено месо. Джинива като че ли се смути от това.

На втория етаж тя почука на една врата.

— Кой е?

— Аз съм, лельо Лили. Джинива.

Чу се тракане на две вериги и две резета. Вратата се отвори; на прага се появи слаба женица с избеляла рокля и подозрително изгледа Бел.

— Добро утро, госпожо Уоткинс.

— Здравей, скъпа. Тя е в хола.

Жената отново погледна детектива.

— Това е един приятел.

— Приятел ли?

— Да — потвърди Джинива.

Жената явно не одобряваше, че момичето се разхожда с мъж три пъти по-възрастен от нея, пък бил той и полицай.

— Роланд Бел на вашите услуги — представи се той и показа служебната си карта.

— Да, Лили спомена нещо за полицията — неловко измърмори жената; Бел продължи да се усмихва и тя добави: — Е, в хола е.

Лелята на Джинива бе съсухрена бабичка с розова рокля и очила с дебели лещи. Когато влязоха, гледаше телевизия. Тя се обърна към племенничката си и се усмихна.

— Джинива, миличка. Как си? И кой е тоя?

— Роланд Бел, госпожо. Приятно ми е.

— Аз съм Лили Хол. Вие ли се интересувате от Чарлз?

— Да.

— Ще ми се да знаех повече. Разказах на Джинива всичко, което ми е известно за него. Получил онази ферма, след това го арестували. Само толкова знам. Дори нямам представа дали е лежал в затвора.

— Изглежда, че е лежал, лельо. Но не знаем какво се е случило след това. Това искаме да разберем.

Върху стената с мръсни тапети на цветчета имаше три снимки: Мартин Лутър Кинг Младши, Джон Ф. Кенеди и известната снимка на Джаки Кенеди в траур с малките Джон Джон и Карълайн до нея.

— Ето кутиите.

Лелята кимна към три големи картонени кутии, пълни с листа, книги и дървени и пластмасови предмети. Бяха сложени върху масичка с един счупен и залепен с тиксо крак. Джинива се наведе и прегледа най-голямата кутия.

Леля Лили я наблюдаваше. След известно време каза:

— Понякога го чувствам.

— Какво… — не разбра Бел.

— Нашия прадядо Чарлз. Чувствам го. Като неспокоен дух.

— Не съм много по тия неща — усмихна се Джинива.

„Така е“ — помисли си Бел. Не ѝ личеше да вярва в духове или свръхестествени сили. За себе си обаче детективът не беше сигурен, затова измърмори:

— Е, може би сега ще получи някакъв покой.

— Знаете ли — рече старицата, като намести очилата си, — щом толкова се интересувате от Чарлз, трябва да знаете, че из страната има доста наши роднини. Помниш ли братовчеда на баща ти в Медисън? И жена му Руби? Мога да му се обадя да поразпитам. Или Джина-Луиз в Мемфис. Бих им се обадила, ама нямам собствен телефон.

Тя мрачно погледна стария апарат до телевизора. Явно бе причина за спорове с другата жена.

— Пък и фонокартите са прекалено скъпи.

— Ние ще се обадим, лельо.

— О, нямам нищо против да си побъбря с някого от роднините. Отдавна не сме се чували. Доста съм самотна тук.

Бел бръкна в джоба си.

— Госпожо, тъй като с Джинива заедно работим по този случай, вземете тези пари за фонокарта.

— Не — извика Джинива. — Аз ще ѝ дам.

— Ама ти…

— Имам пари — уверено заяви момичето и Бел прибра портфейла си.

Тя даде двайсет долара на старицата. Лелята със страхопочитание взе банкнотата.

— Ще купя карта и още днес ще се обадя — обеща.

— Ако откриеш нещо, обади се на същия номер, на който си звъняла днес.

— Защо полицията се интересува толкова от Чарлз? Той е умрял преди стотина години.

Джинива погледна Бел и поклати глава; старицата не беше разбрала, че племенницата ѝ е в опасност и тя не искаше да я тревожи. Леля ѝ не забеляза размяната на погледи.

— Помагат ми да докажа, че не е извършил престъплението, в което е бил обвинен — излъга Джинива.

— Нима? След толкова години?

Бел не беше убеден, че старицата повярва на момичето. Той също имаше леля, приблизително на същата възраст, и умът ѝ режеше като бръснач. Нищо не ѝ убягваше.

Лили обаче каза:

— Много мило от ваша страна. Бела, би ли направила кафе на този добър човек? И какао за Джинива. Спомням си, че много обича.

Роланд Бел спусна щорите, а Джинива отново започна да рови в кутията.

На улицата:

Две момчета със скейтборд, без грижи за законите на гравитацията и общественото образование, се надпреварваха да се спускат по парапета на стълбите пред една сграда.

На един балкон чернокожа жена поливаше няколко саксии с яркочервени цветя, оцелели след ранните слани.

Катеричка опитваше да зарови или изкопае нещо в близкия запустял парцел, в който се мъдреха останки от миячна машина.

А на източна Сто двайсет и трета улица, близо до адвентистката църква, откъдето се виждаше забуленият в бензинови изпарения мост „Трибъро“, трима полицаи бдително оглеждаха олющена кафява постройка и околния район. Двама — мъж и жена — бяха цивилни; ченгето в прохода между сградите бе униформено. Крачеше напред-назад като часови на пост.

Томсън Бойд беше проследил Джинива Сетъл и ескорта ѝ и сега надничаше от една порутена, опожарена сграда, иззад талашитени плоскости със съдрани плакати, рекламиращи жилищни кредити.

Чудеше се защо рискуваха да изведат момичето. Не беше по правилата. Това обаче бе техен проблем, него го устройваше.

Обмисли възможностите и реши да действа бързо, за да се възползва от ситуацията. Томсън излезе от скривалището си, заобиколи кварталчето и спря при една будка, за да си купи цигари. Промъкна се зад къщата, където бе Джинива, и се огледа. Внимателно остави плика и се отдалечи на няколко крачки. Скри се зад купчина чували с боклук и се загледа към крачещия напред-назад русокос полицай. Започна да брои крачките му: една, две…

На тринайсетата младежът достигна ъгъла на сградата и се обърна. Покриваше голям район — сигурно му бяха наредили да наблюдава прохода между сградите по цялата му дължина и прозорците на отсрещните къщи.

На дванайсетата достигна тротоара на главната улица и пак се завъртя. Едно, две, три…

След още дванайсет крачки отново достигна задния край на сградата. Огледа се и пак се върна отпред, като направи тринайсет крачки.

За следващата обиколка му бяха нужни единайсет. След това — дванайсет.

Не беше съвсем точна зависимост, но почти. Томсън Бойд имаше най-малко единайсет крачки, за да се промъкне незабелязано до задния вход на сградата, докато младежът е с гръб към него, и още единайсет, докато се върне.

Полицаят пак се обърна и тръгна към улицата.

Томсън изскочи от укритието и се затича към сградата, като броеше… три, четири, пет, шест…

Стъпваше безшумно с меките обувки, но постоянно следеше гърба на младежа. Ченгето не погледна назад. На „осем“ убиецът достигна стената, долепи се до нея и си пое дъх. Обърна се към прохода между сградите, откъдето щеше да се появи полицаят.

Единайсет. Ченгето бе достигнало главната улица и трябваше вече да се връща. Едно, две, три…

Дишането на Томсън Бойд се нормализира.

Шест, седем…

Томсън Бойд стисна палката с две ръце.

Девет, десет, единайсет…

Наблизо се чуха стъпки.

Томсън изскочи от скривалището си и замахна с палката като с бейзболна бухалка. Видя удивление върху лицето на младежа. Чу свистенето на палката и учестеното дишане на полицая, което секна, щом дървото го удари по челото. Младежът падна на колене и приглушено изхриптя. Убиецът го удари с все сила по темето.

Полицаят се просна по очи. Томсън издърпа треперещия младеж, все още отчасти в съзнание, зад сградата, където от улицата не можеха да го видят.

Когато чу гърмежа, Роланд Бел изтича до прозореца и внимателно огледа навън. Разкопча якето си и извади радиостанцията.

Приятелката на леля Лили се ококори и изписка:

— Господи, какво става?

Самата леля се втренчи в големия пистолет на хълбока на детектива, но замълча.

— Бел — извика той по радиостанцията. — Какво става?

— Чу се зад сградата, шефе — задъхано отговори Луис Мартинес. — Пуласки беше там. Барби отиде да провери.

— Пуласки — изкрещя Бел по радиостанцията. — Отговори.

Тишина.

— Пуласки!

— Какво става, за бога? — уплашено попита леля Лили.

Бел вдигна пръст пред устата си. По радиостанцията нареди:

— Позиции. Докладвайте!

— Още съм пред главния вход — отвърна Мартинес. — От Барби няма информация.

— Отиди в средата на коридора на партера, дръж под око задния вход. На негово място щях да дойда оттам. Но следи и двата входа.

— Ясно.

Бел се върна при Джинива и двете старици. Подаде на момичето кутията с предмети, които още не бяха прегледали, и нареди:

— Тръгваме. Веднага.

— Ама…

— Веднага! Ще те изнеса насила, ако трябва, но така рискът и за двама ни е по-голям.

Барби Линч най-после докладва:

— Пуласки е ранен.

Подаде сигнал 10-13 — полицай се нуждае от медицинска помощ.

— Как е задният вход? — попита Бел.

— Вратата е затворена и заключена.

— Стой там и охранявай задния вход. Ще я изведа. — Обърна се към момичето: — Да тръгваме.

— Няма да ги оставя така — заяви Джинива и кимна към двете жени.

— Ще ми обясните ли какво става? — гневно попита лелята.

— Полицейска акция. Някой направи опит да нападне Джинива. Искам веднага да напуснете апартамента. Можете ли да останете за известно време у някой съсед?

— Ама…

— Не искам да спорим, дами. Има ли къде да се скриете? Отговорете бързо.

Те уплашено се спогледаха.

— Може би при Жан-Мари — отвърна лелята. — През няколко врати.

Бел отиде при входната врата и отвори. Коридорът беше празен.

— Добре, вървете. Бързо.

Двете жени излязоха и потропаха на една врата. Зашепнаха и една възрастна негърка им отвори. Стариците влязоха и след малко се чу тракане на резета и вериги. Детективът и момичето изтичаха по стълбите; Бел, с пистолет в ръка, спираше на всяка площадка и проверяваше дали е чисто.

Джинива носеше кутията и мълчеше. Стискаше зъби; отново я обхвана гняв.

Спряха във фоайето. Детективът ѝ даде знак да се скрие зад него.

— Луис?

— Чисто е, шефе, поне засега — отвърна полицаят от тъмното.

Спокойният глас на Барби се чу от радиостанцията:

— Пуласки е жив. Държеше пистолета си, той е стрелял. Този изстрел сме чули. Няма следи да е улучил нещо.

— Какво казва?

— В безсъзнание е.

Значи може би престъпникът е избягал, замисли се Бел.

А може би кроеше нещо. Дали не беше по-безопасно да изчакат подкрепления тук? Основният въпрос бе какво е намислил Извършител 109.

Бел взе решение.

— Луис, ще я изведа. Веднага. Трябва да ми помогнеш.

Томсън Бойд отново се криеше в изгорялата къща срещу сградата, където бяха Джинива Сетъл и ченгетата.

Засега всичко вървеше по плана.

След като зашемети полицая, той извади един патрон от пистолета му. Прикрепи го с ластик за една запалена цигара и остави самоделната бомбичка на земята. Сложи пистолета в ръката на зашеметения полицай. След това се измъкна от задната страна. Когато бомбичката гръмна и двамата полицаи се скриха от поглед, изтича до спряната пред сградата „Краун Виктория“. Имаше малък шперц, но не се наложи да го използва: беше отключена. От плика извади взривното устройство, което бе направил предишната нощ, и го сложи под седалката на шофьора, като свали капачката и внимателно затвори вратата.

Устройството бе съвсем просто: ниско и широко бурканче със сярна киселина, в която бе потопен малък стъклен свещник. Върху свещника беше закрепено топче от фолио с цианкалий на прах. При първия рязък завой на колата топчето щеше да падне в киселината и тя да разяде фолиото. От цианкалия щеше да се получи отровен газ, който да умъртви хората в колата, преди да успеят да отворят врата или прозорец.

Томсън наблюдаваше през пролуките между талашитените плоскости. Кестенявият детектив, който командваше охраната, излезе от сградата. След него се появиха цивилният полицай и момичето с голяма картонена кутия в ръце.

Тримата спряха на главния вход, докато детективът огледа улицата, покривите, колите и входовете на околните сгради.

С едната си ръка държеше пистолет, с другата — ключове. Канеха се да се евакуират бързо.

Чудесно.

Томсън Бойд бързо се оттегли. Трябваше да се отдалечи, преди да довтасат други ченгета. Вече чуваше сирени в далечината. Когато се измъкваше на съседната улица, чу бръмчене на мотор и свирене на гуми.

„Дишайте дълбоко“ — мислено се обърна към хората в колата. Пожела им го поради две причини. Първо, разбира се, защото искаше най-после да приключва с тази работа. Но имаше и друга причина: отравянето с циановодород може да бъде много мъчително. Да им пожелае бърза, безболезнена смърт — така би постъпил един нормален човек, човек, чиято душа се пробужда.

Грозде, вишна, мляко…

Дишайте дълбоко.

Амелия Сакс летеше с бясна скорост към испанския район на Харлем. Цялото ѝ тяло се тресеше от вибрациите. Вдигна деветдесет и превключи на трета.

Когато получиха сигнала, беше у Райм. Пуласки бил ранен, а престъпникът успял да зареди някакво устройство в колата на Бел. Тя изтича навън, качи се на червеното си „Камаро“ модел от 1969 година и потегли с бясна скорост към къщата на лелята.

Профучаваше на зелените светофари, а на червените намаляваше на петдесет — огледай се наляво, надясно, газ!

След десет минути зави по източна Сто двайсет и трета, навлезе в насрещното платно и на сантиметри се размина с един камион. Напред видя мигащите светлини на линейка и три патрулни коли от близкия участък. Както и десетина униформени и полицаи от специалния отряд, които претърсваха района.

„Отваряйте си очите — мислено се обърна към тях. — Може да е избягал, но може да е наблизо с онзи ужасен револвер. Пазете си гърба…“

Спря със свирене на гуми, изскочи от шевролета и огледа близките сгради. Изтича в прохода зад къщата и показа значката си на хората от „Бърза помощ“, които се грижеха за Пуласки. Той лежеше по гръб и дишаше — поне беше жив. Лицето му обаче бе силно окървавено и подуто. Сакс се надяваше да научи нещо от него, но той беше в безсъзнание.

Престъпникът явно бе изненадал младежа. Новобранецът се движил твърде близо до стената на сградата. Ударът му дошъл ненадейно. Винаги трябва да вървиш по средата на уличките и проходите, за да не могат да те изненадат.

„Вече ще знаеш…“

Дали щеше да оцелее, за да научи и този урок?

— Как е той?

Лекарят отговори, без да я поглежда:

— Не знам. Има късмет, че още е жив. — Обърна се към помощника си: — Хайде да го вдигаме.

След като отнесоха Пуласки, Сакс нареди всички да напуснат местопрестъплението, за да запази уликите, и облече белия си костюм за огледи.

Когато го закопчаваше, към нея се приближи един сержант.

— Ти ли си Сакс?

— Да. Някакви следи от престъпника?

— Не. Ти ли ще направиш огледа?

— Да.

— Искаш ли да видиш колата на детектив Бел?

— Разбира се.

Тя понечи да тръгне натам.

— Чакай.

Сержантът ѝ подаде малък противогаз.

— Толкова ли е сериозно?

Той сложи своя.

— Ела.

Тревогата в гласа му личеше въпреки дебелата гума.

21.

Двама полицаи от сапьорния отряд на Шести участък бяха клекнали в колата на Роланд Бел, но не носеха противобомбени жилетки, а противохимически костюми.

Амелия Сакс, чието облекло не ѝ предоставяше толкова добра защита, спря на три метра от колата.

— Как е, Сакс? — изгърмя гласът на Райм и тя подскочи.

Намали звука. Носеше слушалките под противогаза.

— Още не мога да видя. Сега обезвреждат устройството. Цианкалий и сярна киселина.

— Вероятно от това са били следите от сяра по бюрото му.

Полицаите бавно извадиха бурканчето. Запечатаха различните му компоненти в отделни контейнери за опасни вещества.

Единият докладва:

— Полицай Сакс, устройството е обезвредено. Можете да огледате колата, но не сваляйте маската. Няма циановодород, но изпаренията от сярната киселина също са опасни.

— Добре. Благодаря.

Тя се приближи до колата.

Гласът на Райм отново изгърмя:

— Чакай малко… — След няколко секунди пак се обади. — Те са в безопасност, Сакс. В участъка.

— Добре.

„Те“ бяха онези, за които бе предназначено устройството в автомобила — Роланд Бел и Джинива Сетъл. Били на косъм от смъртта, но когато се канели да излязат от сградата, детективът си дал сметка, че има нещо подозрително. Барби Линч докладвала, че новобранецът стиска пистолета си, но Извършител 109 беше твърде предпазлив, за да остави оръжие в ръцете на полицай, дори да е в безсъзнание. Поне щеше да го изрита встрани, дори да не искаше да го вземе. Бел заключи, че по някакъв начин престъпникът е произвел гърмежа и е оставил пистолета, за да си помислят, че новобранецът е стрелял. Каква беше целта? Да привлече вниманието на полицаите, които пазеха сградата отпред.

Защо? Отговорът бе ясен — за да оставят колите без надзор.

Фордът беше отключен, следователно имаше опасност да е поставил взривно устройство вътре или отдолу. Затова Бел взе шевролета на Линч и Мартинес и предупреди всички да се пазят от неговата кола, докато сапьорите я огледат. С помощта на микрокамера те откриха устройството под седалката. Обезвредиха го и установиха, че не е експлозив, а отрова.

Сакс извърши оглед на различните места, откъдето бе минал престъпникът: колата и прохода между сградите, където бе нападнал Пуласки. Намери само отпечатъци от обувки „Бас“, което потвърждаваше, че нападателят е Извършител 109, и друго самоделно устройство — куршум от пистолета на Пуласки, прикрепен с ластик за изгорял фас. Престъпникът го бе оставил запалено зад сградата, за да симулира изстрела и да привлече вниманието на полицаите.

„Мамка му, голям хитрец“ — помисли си мрачно Сакс.

Нямаше следи от съучастника, чернокожия с войнишкото яке.

Сакс пак си сложи противогаза, внимателно огледа стъклените части на устройството, но не намери отпечатъци или други следи, което можеше да се очаква. Може би цианкалият и киселината щяха да ги наведат на нещо. Разочарована, тя докладва резултатите на Райм.

— Къде търси? — попита той.

— Ами, в колата и прохода, където беше Пуласки. След това огледах двата изхода на уличката и около форда.

Последва мълчание, докато Райм размишляваше над това.

Сакс се почувства неловко. Беше ли пропуснала нещо?

— За какво си мислиш, Райм?

— Действала си по правилата, Сакс. Тези места е трябвало да огледаш. Но вникна ли добре в местопрестъплението?

— Втора глава от твоята книга.

— Хубаво. Поне някой я е чел. Вникна ли в обстановката?

Макар че при оглед времето винаги е от значение, Райм настояваше обстановката да се оцени в светлината на извършеното престъпление. В учебника му бе посочен пример от разследване на убийство в Гринич Вилидж. Първичното местопрестъпление бе мястото, където била удушена жертвата — апартаментът ѝ. Вторичното бе аварийният изход, през който се измъкнал престъпникът. Имаше и трето местопрестъпление, за което никой друг не би се сетил. Там Райм намери отпечатъци от убиеца — в един гей бар на три пресечки от къщата. На никого, освен на Райм, не би му хрумнало да търси там. Той обаче откри няколко гей порнокасети в апартамента на убития. Барманът в най-близкото гей заведение разпозна жертвата и си спомни, че е пил по чашка с друг мъж. Върху кибрит, взет от бара близо до мястото, където двамата седели, се откриха отпечатъци от убиеца.

— Мисли, Сакс. Той изготвя план — импровизиран, но сложен — как да отвлече вниманието на нашите хора от колите. Това означава, че е знаел къде стоят всички, какво правят и как може да си спечели достатъчно време, за да заложи устройството. Какво ни подсказва това?

Сакс заоглежда улицата.

— Наблюдавал е отнякъде.

— Точно така, Сакс. Добре. Къде би могъл да се скрие?

— От отсрещната страна на улицата има най-добра видимост. Но би могъл да се скрие в десетина сгради. Нямам представа в коя.

— Така е. Но това е Харлем, нали?

— Да…

— Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не съвсем.

— Многодетни семейства, Сакс. Там има много деца, не ергени. Не можеш да се скриеш. Всеки подозрителен тип би привлякъл вниманието.

— Накъде биеш, Райм?

Доброто му настроение се беше възвърнало, но тя малко се дразнеше, че си играе на гатанки, вместо, да речем, да се поинтересува от състоянието на Пуласки или на Бел и Джинива.

— Не би се скрил в апартамент. Нито на някой покрив; хората на Роланд винаги гледат там. Наблюдавал е от друго място, Сакс. Къде мислиш, че е бил?

Тя отново огледа улицата…

— Има една изоставена постройка, оградена с талашит. Има стари плакати и е цялата изрисувана. Добро скривалище. Ще проверя.

Тя предпазливо се огледа, за да се увери, че престъпникът не е останал наблизо. Пресече улицата и заобиколи останките на опожарената сграда. Влезе през един прозорец и забеляза, че подът е прашен — идеално за снемане на отпечатъци от обувки. Скоро видя следите на Извършител 109. При все това сложи гумени ленти на обувките си — техника, измислена от Райм, за да не сбърка своите следи с тези на престъпника. Извади пистолета си и огледа помещението.

Тръгна по следите на престъпника, като от време на време спираше и се ослушваше. Чу шумолене, но достатъчно добре познаваше мизерните квартали на Ню Йорк, за да познае, че е от плъх.

Приближи се до стената и надникна между пролуките в талашитените плоскости. Наистина, оттук улицата се виждаше отлично. Тя се върна навън, взе няколко неща и пак влезе в сградата. Напръска със спрей за снемане на отпечатъци и облъчи мястото с ултравиолетова светлина.

Имаше само отпечатъци от ръкавици.

Каза на Райм какво е открила и добави:

— Ще събера проби от мястото, където е стоял, но няма много. Този човек не оставя нищо.

— Професионалист — въздъхна Райм. — Винаги е с една крачка пред нас. Е, донеси, каквото намериш, Сакс.

Докато чакаха Сакс, Райм и Селито решиха — макар че Извършител 109 най-вероятно бе напуснал района — да настанят лелята на Джинива и приятелката ѝ в хотел, докато го заловят.

Пуласки беше в болница, все още в безсъзнание. Лекарите не можеха да кажат дали ще оцелее. След като чу тази новина, Селито гневно затръшна телефона в лабораторията на Райм.

— Той е още новак, по дяволите. Не биваше да го изпращам с Бел. Трябваше аз да отида.

Това прозвуча странно.

— Лон, ти си детектив. Откога не носиш униформа? От двайсет години?

Дебелакът бе неутешим:

— Аз го изложих на тази опасност. Какъв глупак съм. Мамка му.

Отново потърка бузата си. Днес детективът беше нервен и дрехите му изглеждаха по-омачкани от всякога. Гардеробът му по принцип не беше особено богат — почти винаги носеше светли ризи и тъмни сака — и Райм се почуди дали не е с дрехите си от вчера. Така изглеждаше. Да, на ръкава на сакото му имаше следи от кръв.

На външната врата се позвъни.

След малко Том въведе висок хилав мъж. Новодошлият беше блед, прегърбен, брадясал и с къдрава кестенява коса. Носеше тъмно сако и кафяви панталони. Евтина конфекция.

Огледа лабораторията, после спря поглед върху Райм.

— Тук ли е Джинива Сетъл?

— Кой сте вие? — попита Селито.

— Уесли Гоудс.

Аха, героичният адвокат все пак съществуваше.

Новодошлият постоянно наместваше очилата с дългите си пръсти или подръпваше брадата си; не беше в състояние да гледа някого в очите за повече от половин секунда. Нервното му поведение напомни на Райм за приятелката на Джинива, Лакиша Скот.

Адвокатът даде визитната си картичка на Том, който я показа на Райм. Гоудс бе директор на Харлемската юридическа компания и членуваше в Американския съюз за граждански права. Отдолу с малки букви пишеше, че има лиценз за практикуване на професията си в щата Ню Йорк, федералните окръжни съдилища на Ню Йорк и Вашингтон и върховния съд на САЩ.

Забеляза недоумението на Райм и Селито и обясни:

— Не бях в града. Току-що научих, че вчера Джинива Сетъл ме е търсила. Че станала свидетел на престъпление. Исках да проверя как е.

— Добре е. На няколко пъти се опитаха да я убият и сега е под постоянна охрана.

— Тук ли я държите? Против волята ѝ?

— Не, не я „държим“. У дома си е.

— С родителите си ли е?

— С чичо си.

— Какво означава всичко това? — попита адвокатът и намръщено заоглежда лабораторната екипировка.

Райм не обичаше да обсъжда разследванията с непознати, но Гоудс можеше да му даде полезна информация.

— Мислим, че някой преследва Джинива заради интереса ѝ към един от предците ѝ. Да ви е споменавала нещо?

— За един бивш роб ли?

— Да.

— Така се запознахме. Дойде в кабинета ми миналата седмица и попита дали имаме данни за стари престъпления в Ню Йорк, от деветнайсети век. Дадох ѝ да прегледа архивите, но е почти невъзможно да откриеш материали от толкова старо дело. Не можах да ѝ помогна. — Хилавият мъж вдигна вежди. — Предложи да ми плати за помощта. Дори клиентите ми рядко го правят.

Гоудс пак огледа стаята и явно остана доволен от положението на нещата.

— Ще откриете ли скоро престъпника?

— Имаме някои следи — небрежно отговори Райм.

— Добре, кажете ѝ, че съм идвал. И нека да ми се обади, ако има нужда от нещо.

Кимна към визитката си и излезе.

Мел Купър се изкиска:

— Този е голяма откачалка.

— Няма спор — измърмори Райм. — С какво сме заслужили това наказание? Хайде, на работа. Да действаме!

Бел и Джинива дойдоха след двайсет минути. Момичето бе настояло да придружи леля си до хотела, за да се увери, че всичко ще е наред.

Райм ѝ каза за Уесли Гоудс.

— Дошъл е да провери дали съм добре? Нали ви казах, че е добър човек. Ако се наложи да съдя някого, ще го наема.

Сакс донесе уликите от местопрестъплението и кимна за поздрав на останалите.

— Да видим какво има — нетърпеливо я подкани Райм.

Цигарата, използвана от престъпника за самоделната бомбичка, беше „Мерит“, обичайна марка. Беше запалена, но не пушена — по филтъра нямаше следи от зъби и слюнка. Това означаваше, че престъпникът вероятно не е редовен пушач. Нямаше отпечатъци, разбира се. Ластикът, с който я беше прикрепил за куршума, също не говореше нищо. В цианкалия нямаше производствени маркери. Киселината можеше да се купи от много места. Устройството бе изработено от обичайни за всяко домакинство предмети: бурканче, фолио, стъклен свещник. Нямаше следи, които да водят до определено място.

В пробите от изоставената къща, където се беше крил престъпникът, се откриха още следи от мистериозната течност от улица „Елизабет“ (Райм с нетърпение чакаше резултатите от изследването ѝ във ФБР). Освен това имаше люспици от яркооранжева боя, каквато се използваше за предупредителни знаци и табели. Сакс бе сигурна, че са от престъпника, защото ги бе открила на три различни места все около стъпките му и никъде другаде в опожарената постройка. Райм предположи, че се е предрешил като строителен или пътен работник. А може би това бе истинската му професия.

Междувременно Сакс и Джинива разровиха кутията със семейни спомени от дома на лелята. Имаше десетки стари книги и списания, документи, изрезки, бележки, разписки, сувенири и картички.

Между тях намериха и пожълтял лист, изписан с почерка на Чарлз Сингълтън. Това писмо обаче бе доста по-набързо надраскано от предишните.

Разбираемо, предвид на обстоятелствата.

Сакс го прочете на глас:

Сакс вдигна поглед от листа.

— Има нещо задраскано. Не мога да го разбера. После продължава:

Сакс вдигна поглед. На следващата сутрин бе станало преследването, описано в статията.

— Тази надежда… „Погребана под пръст и глина“. — Райм погледна писмото, което Сакс държеше пред очите му. — И пак не се споменава нищо конкретно за тайната… Какво е станало в „Потърс Фийлд“? Това е бедняшкото гробище, нали?

Купър проведе кратко търсене в Интернет. Гробището се намирало на остров Харт край брега на Бронкс. Било отворено на мястото на бивша казарма малко преди Чарлз да отиде на мистериозната си мисия, въоръжен с верния си „Колт“.

— Казарма ли? — намръщи се Райм и нещо му проблесна. — Покажи другите писма.

Купър ги извади.

— Гледайте, подразделението на Чарлз е било разквартирувано там. Дали няма връзка? Нещо друго за гробището?

— Не. Има само два-три документа.

Райм се втренчи в дъската и измърмори:

— В какво, по дяволите, се е забъркал тоя Чарлз? Галоус Хайтс, „Потърс Фийлд“, Фредерик Дъглас, борците за граждански права, конгресмени, политици, Четиринайсетата поправка… Какво ги свързва? — След кратко замисляне добави: — Трябва ни експерт.

— Кой е по-голям специалист от теб, Линкълн?

— Нямам предвид по криминалистика, Мел. Говоря за история. Макар и малко, има области, в които не съм капацитет.

22.

Професор Ричард Тауб Матърс бе висок и слаб, с черна като катран кожа, остър поглед и вид на интелектуалец с не една научна титла. Къдравата му коса беше късо подстригана. Беше облечен… е, като професор: невзрачно сако и папийонка (липсваха му само кръпки на лактите).

Кимна на Райм, след което понечи да пристъпи към количката, но бързо се отказа, и се ръкува с останалите.

Райм от време на време изнасяше лекции в местните колежи по криминалистика, главно в „Джон Джей“ и „Фордам“; рядко се появяваше в просторните зали на Колумбийския университет, но негов познат — професор от Вашингтон, го свърза с Матърс, който изглежда беше сред големите светила на Морнингсайд Хайтс. Бе преподавател в юридическия факултет — по наказателно, конституционно и гражданско право, също така водеше някои специализирани курсове и четеше лекции по афроамериканска история.

Матърс внимателно изслуша какво знаеха за Чарлз Сингълтън: за движението за граждански права, тайната и обвиненията в грабеж, които можеха да са нагласени. Райм му разказа и за случилото се с Джинива през последните два дни.

Професорът примигна потресен:

— Опитали са се да те убият?

Джинива мълчаливо кимна.

Райм се обърна към Сакс:

— Покажи му какво имаме до момента. Писмата.

Матърс разкопча сакото си и извади стилни очила с тънки рамки. Внимателно прочете кореспонденцията на Чарлз Сингълтън. На два пъти кимна, веднъж се усмихна леко. След като ги прочете, ги прегледа още веднъж.

— Удивителен човек. Бивш роб, земеделец, участник във войната… бил се е край Апмаотокс.

Пак прочете писмата и Райм едва сдържа нетърпението си. Накрая професорът свали очилата си, грижливо ги избърса с кърпичка и замислено отбеляза:

— Участвал е при изготвянето на Четиринайсетата поправка. — Пак се усмихна, очевидно заинтригуван. — Интересно. От това може да изскочи нещо.

Райм попита нервно:

— Да, и какво по-точно е това толкова „интересно нещо“?

— Имам предвид противоречието, разбира се.

Ако можеше, Райм би хванал човека за яката и би му изкрещял да побърза. Сега обаче не му оставаше друго, освен да се намръщи:

— Какво противоречие?

— Трябва да ви запозная с някои исторически факти.

Райм въздъхна. Сакс го изгледа предупредително и той се задоволи да каже:

— Говорете.

— Американската конституция определя начина на управление на страната: ролята на президентството, конгреса, върховния съд. Тя регламентира пълномощията им и всички други закони. Така, в тази страна винаги сме се стремили към едно странно равновесие: искаме правителството да е достатъчно силно, за да ни защитава от външни врагове и да ни осигурява спокоен живот, и едновременно с това — да не е прекалено силно, та да ни потиска. След като прочели първоначалния вариант на конституцията, създателите ѝ осъзнали, че тя е прекалено силна — че може да доведе до репресивно централно управление. Затова я преработили и въвели десет поправки, Декларацията за правата. Първите осем са най-важни. Тези поправки регламентират основните права на гражданите, които трябва да бъдат защитени от своеволията на федералната власт. Например ФБР не може да ви арестува без основателни подозрения, конгресът не може да отнема собствеността ви, за да строи пътища, без да ви компенсира. Всеки има право на справедлив процес и безпристрастни съдебни заседатели. Нямат право да ви подлагат на мъчителни наказания и така нататък. Но обърнахте ли внимание на ключовата дума?

„Това някаква гатанка ли е?“ — замисли се Райм. Матърс обаче продължи, без да чака отговор:

— „Федерален“. В Америка имаме две власти: федерална във Вашингтон и местна в щата, където живеем. Декларацията за правата регламентира само правомощията на федералната власт: на конгреса и федералните агенции като ФБР и Бюрото по наркотиците. На практика тя не дава никаква защита срещу произвола на щатските власти. Щатските закони имат върху живота ни по-пряко влияние от конституцията — полиция, благоустройство, имоти, коли, бракове, завещания, граждански дела, всичко това е в компетенцията на щатската власт. Дотук ясно ли е? Конституцията и Декларацията за правата ни защитават само от Вашингтон, не от Ню Йорк или Оклахома.

Райм кимна.

Професорът се намести на стола, подозрително погледна една стъклена паничка и продължи:

— Да се върнем в деветнайсети век. След Гражданската война е приета тринайсетата поправка, която забранява робството. Страната е обединена, заробването е обявено извън закона… вече могат да се възцарят мир и хармония. Нали така?

Професорът се изкиска цинично:

— Груба грешка. Премахването на робството се оказва недостатъчно. Отношението към чернокожите става по-лошо отколкото преди войната, дори на север, защото много младежи са загинали заради тях. Щатските парламенти — както на юг, така и на север — приемат стотици дискриминационни закони. Чернокожите не могат да гласуват, да заемат държавни постове, да притежават недвижима собственост, да използват обществените удобства, да свидетелстват… За повечето животът е почти толкова тежък, колкото при робството.

Това обаче са щатски закони и Декларацията за правата не се отнася за тях. Затова конгресът решава, че гражданите имат нужда от защита срещу произвола и на щатската власт. Предлага се Четиринайсета поправка. Тя дава право на чернокожите — е, на чернокожите мъже — да гласуват и отменя дискриминационното третиране.

Така, за да се приеме една поправка на конституцията, тя трябва да се одобри от Конгреса във Вашингтон и от три четвърти от щатите. Конгресът приема Четиринай-сетата поправка през хиляда осемстотин шейсет и шеста и я изпраща за ратификация на щатите. След две години тя най-после е одобрена от необходимия брой местни парламенти. — Матърс поклати глава. — Веднага обаче плъзват слухове, че не е била предложена и ратифицирана коректно. За това противоречие говоря. Много хора още я смятат за невалидна.

Райм се намръщи:

— Наистина ли?

— О, да. Така твърдят — главно консерваторите, които са против намесата на централната власт във вътрешните работи на щатите.

— Кое е спорното?

— Има няколко аргумента. Например няколко щата оттеглили одобрението си веднага след като я ратифицирали. Някои твърдят, че не е била коректно представена и приета във Вашингтон. Също се говори за фалшифициране на гласуването, подкупи и дори заплахи.

— Заплахи ли? — намеси се Сакс и кимна към писмото. — За каквито говори Чарлз.

— Тогава политическият живот бил друг — обясни Матърс. — През онзи период Джей Пи Морган събрал частна войска и водел истинска война с конкурентите си Джей Гоулд и Джим Фриск. Полицията и властите не правели нищо. Имайте предвид и че вестта за Четиринайсетата поправка била посрещната твърде емоционално от обикновените хора. Страната била в огромна опасност. Половин милион загинали в безредици — повече отколкото във всички други войни. Без Четиринайсетата поправка конгресът щял да попадне под контрола на Юга и страната можело отново да бъде разделена. Имало опасност дори от втора гражданска война.

Матърс кимна към писмата:

— Вашият господин Сингълтън очевидно е бил сред хората, които са обикаляли щатите да агитират за приемане на поправката. Дали не е попаднал на доказателства за невалидността ѝ? Може би това е тайната, която го измъчвала.

— В такъв случай може би привържениците на поправката са скалъпили обвиненията, за да го отстранят — предположи Райм. — Така, дори да каже каквото знае, никой нямало да му повярва.

— Не обвинявам великите мъже от онова време, разбира се. Фредерик Дъглас, Стивънс и Съмнър. Но да, несъмнено много политици са искали поправката да мине и са били готови на всичко, за да бъде приета. — Професорът погледна Джинива. — Може би това е обяснението и за опасността, в която е попаднала младата госпожица.

— Защо? — не разбра Райм.

Историческите факти му бяха ясни, но какво значение имаше сега?

— Достатъчно е да отвориш вестника — обади се Том.

— Какво означава пък това — сопна се Райм.

— Означава, че ежедневно се сблъскваме със случаи, в които Четиринайсетата поправка се намесва в живота ни. Тя е едно от най-силните оръжия в борбата за човешки права. Езикът, на който е написана, е доста неясен. Например, какво означава „справедлив процес“? Или „подобаваща защита“? Или „привилегии и имунитет“? Неяснотите, разбира се, са умишлени, за да могат Конгресът и Върховният съд да измислят нови начини за защита на гражданите според нуждите на всяко поколение.

От тези няколко думи са създадени стотици законови актове за каквото се сетите, не само срещу расовата дискриминация. Те се използват за отмяна на несправедливи данъчни закони, за защита на бездомниците и работещите непълнолетни, за гарантиране на елементарна медицинска помощ на бедните. Стоят в основата на правата на хомосексуалистите и на хиляди дела за нарушаване на затворническите права годишно. Може би най-противоречивото ѝ приложение е за защита правото на аборт.

Без нея щатските власти могат да обявят лекарите, извършващи аборти, за убийци. А при психозата след единайсети септември само Четиринайсетата поправка пречи на щатите да затворят мюсюлманите в лагери. Ако се окаже невалидна заради нещо, което вашият Чарлз Сингълтън е знаел, това би означавало край на гражданските свободи, каквито ги познаваме — завърши професорът с абсолютно спокоен глас.

— Добре — намеси се Сакс, — да предположим, че той наистина е открил нещо такова и тя е невалидна. Поправката може да се прегласува и прератифицира, нали?

Този път професорът не скри насмешката си:

— Абсурд. Сред историците се шири мнението, че поправката е била прокарана в единствения благоприятен за това момент. Не, ако Върховният съд я обяви за невалидна, някои от законите могат да бъдат потвърдени, но основното оръжие в борбата за граждански права ще се загуби завинаги.

— Ако това е мотивът, кой би могъл да стои зад нападението срещу Джинива? — почуди се Райм. — Кого да търсим?

Матърс поклати глава:

— О, списъкът е безкраен. Хиляди хора са заинтересовани Четиринайсетата поправка да остане в сила. Либерали и радикали, представители на малцинствата — расови и сексуални, застъпници за социални програми, за медицинско обслужване за бедните, защитници на правото на аборт, правата на гейовете, затворниците, работниците… Ние свързваме екстремизма с десния религиозен фанатизъм — майки, заставящи децата си да лягат на улицата пред клиниките за аборти, или терористи, които взривяват сгради. Повечето терористични актове в Европа се извършват от леви радикали. — Професорът поклати глава. — Нямам ни най-малка представа кой може да стои зад това нападение.

— Трябва да стесним по някакъв начин границите на търсенето — измърмори Сакс.

Райм кимна замислено. Основната им цел в това разследване беше да хванат Извършител 109 с надеждата да издаде кой го е наел или да намерят доказателства, водещи към поръчители. Райм обаче чувстваше, че и тази следа е важна. Ако не намереха отговори в настоящето, трябваше да потърсят в миналото.

— Който и да е престъпникът, той явно знае повече от нас за случилото се през 1968 година. Тези факти — какво е знаел Чарлз, каква е била тайната му, каква е кражбата — сигурно ще ни наведат на следа. Искам повече информация за Ню Йорк по онова време, за Галоус Хайтс и „Потърс Фийлд“, всичко, което можете да откриете. — Спомни си още нещо и се намръщи; обърна се към Купър. — При първата справка за Галоус Хайтс намери някаква статия за една сграда недалеч оттук; фондацията „Санфорд“.

— Да.

— Пазиш ли я?

Мел Купър запазваше всички файлове. Статията от „Таймс“ се показа на екрана.

Райм я прочете и научи, че фондацията „Санфорд“ имала богат архив с материали за историята на Горен Уестсайд.

— Обади се на директора Ашбъри — нареди криминалистът.

— Кажи му, че трябва да прегледаме библиотеката му.

— Дадено.

Купър вдигна телефона.

— Някой трябва да отиде — добави Райм и вдигна вежди към Сакс.

— „Някой“ ли?… Май вече ме определи, без да теглим клечки.

Кой друг да отиде? Пуласки беше в болница. Екипът на Бел пазеше Джинива. Купър работеше в лабораторията. Селито беше с твърде висок чин, за да върши черната работа.

— Няма незначителни огледи — пошегува се Райм, — само некадърни криминалисти.

— Много смешно — намуси се тя; взе якето и чантичката си.

— Нещо важно — спря я Райм, този път сериозно.

Тя вдигна вежди.

— Вече напада и нас.

Имаше предвид полицията.

— Помнѝ оранжевата боя. Пази се от строителни работници… Е, не е зле да внимаваш с всеки.

— Ясно.

Сакс взе адреса на библиотеката и излезе.

Професор Матърс още веднъж прегледа писмата и другите документи и ги върна на Купър. Обърна се към Джинива:

— Когато бях на твоите години в училище не сме учили афро-американска история. Каква е програмата? Два срока ли го учите?

Тя се намръщи:

— Афро-американска история ли? Не учим такова нещо.

— Защо тогава се интересуваш от тези документи?

— Пиша есе по литература.

— Аха. Значи ще учиш афро-американска история следващата година.

Тя се подвоуми.

— Всъщност изобщо няма да уча такова нещо.

— Така ли?

Джинива явно усети някакво неодобрение.

— Със заверка е. Трябва само да присъстваш. Нямам нужда от такава оценка в дипломата.

— Няма да ти навреди.

— Какъв е смисълът? Все ни опяват едни и същи неща… „Амистад“, робовладелци, Джон Браун, законите на Джим Крау, делото „Браун срещу Комисията по образование“, Мартин Лутър Кинг, Малкълм Екс…

Тя замълча.

— Безсмислено връщане към миналото, а? — разсеяно попита професорът.

Джинива се замисли, след това кимна:

— Май така го виждам. Тъй де, вече сме в двайсет и първи век. Трябва да гледаме напред. Това са стари битки.

Професорът се усмихна и се обърна към Райм:

— Е, късмет. Ако пак имате нужда от помощ, обадете ми се.

— Непременно.

Хилавият преподавател си тръгна. На вратата спря и се обърна.

— А, Джинива.

— Да?

— Помисли си само за едно; приеми го от човек, който е живял малко повече от теб. Понякога се чудя дали тези битки не се водят още. — Кимна към таблицата на уликите и писмата на Чарлз. — Може би сега просто по-трудно забелязваме врага.

23.

„Знаеш ли какво, Райм? Има незначителни огледи.

Знам, защото сега извършвам такъв.“

Амелия Сакс стоеше на западна Осемдесет и втора улица близо до „Бродуей“, пред внушителното имение на Хайрам Санфорд, голяма, тъмна сграда във викториански стил. Тук се помещаваше Санфордската фондация, чиито архиви им бе препоръчал колегата на професор Матърс. Тук царуваше старинен дух — освен повече от стогодишната сграда на Санфорд имаше художествена галерия, строена през 1910 година, и редица хубави стари къщи. Сакс беше нервна и без да вижда престъпници с изцапани с оранжева блажна боя гащеризони. До сградата на фондацията се издигаше украсеният със зловещи орнаменти хотел „Санфорд“ (носеше се слух, че първоначално „Бебето на Розмари“ щял да се снима в тази неоготическа сграда).

Десетина статуи на демони я гледаха от корнизите и сякаш ѝ се надсмиваха.

Щом влезе я посрещна човекът, чието име се споменаваше в „Таймс“ — Уилям Ашбъри, директор на фондацията и банковия тръст „Санфорд“. Стройният мъж на средна възраст я поздрави, без да крие удивлението си. Тук никога не ги беше посещавал полицай, така де… полицайка, всъщност никой от полицията. Сакс му обясни, че просто се интересува от историята на квартала, а не използва фондацията като база за операция под прикритие, и това като че ли малко го разочарова.

Ашбъри с готовност я остави да рови из архива и библиотеката и изказа съжаление, че не може да ѝ помогне лично; беше специалист по недвижими имоти, данъчно законодателство и благотворителни акции, не по история.

— Всъщност съм банкер — сподели, сякаш не си личеше от тъмния костюм, бялата риза, строгата вратовръзка и неразбираемите документи, подредени на купчинки по бюрото.

След петнайсетина минути Сакс вече бе в компанията на уредника, който я поведе по тъмните коридори на мазето към архива. Тя му показа рисунката на престъпника, в случай че е идвал и тук да търси статията за Чарлз Сингълтън. Библиотекарят обаче не си спомняше да е виждал този човек, нито наскоро някой да е питал за „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Посочи ѝ къде са материалите от периода, който я интересуваше, и след няколко минути тя вече седеше, неспокойна и с опънати нерви, на твърд стол в малка като ковчег кабинка, сред десетки книги и списания, разпечатки, карти и рисунки.

Започна търсенето, както Райм я бе учил да работи при огледите на местопрестъпления — първо си изгради обща представа за положението, след това планира как да действа. Раздели материалите на четири купчини: обща информация, история на Уестсайд и Галоус Хайтс, данни за борбата за граждански права в края на деветнайсети век и информация за „Потърс Фийлд“. Първо прочете за гробището. Намери доказателства, че полкът на Чарлз Сингълтън е бил настанен там. Научи как се е появило гробището и как едва е побирало мъртвите по време на холерните и грипните епидемии в средата и края на деветнайсети век, когато островът бил затрупан от камари евтини чамови ковчези, чакащи да бъдат заровени.

Интересни факти, но безполезни. Сакс се зае с материалите за борбата за граждански права. Намери огромни количества информация, включително за противоречията около Четиринайсетата поправка, но нищо за мотива, който би могъл да е причина за скалъпения процес срещу Чарлз Сингълтън. От една статия в „Ню Йорк Таймс“ от 1867 година научи, че Фредерик Дъглас и други изтъкнати борци за граждански права посетили една църква в Галоус Хайтс. След това Дъглас споделил пред репортери, че е дошъл да обсъжда прокарването на Четиринайсетата поправка с неколцина свои съратници. Това обаче им беше известно от писмата на Чарлз. За самия Сингълтън не се споменаваше нищо, но имаше препратка към някаква статия в „Ню Йорк Сън“, където подробно се описвали усилията на бившите роби, помагащи на Дъглас. Споменатият брой обаче го нямаше в архива.

Страница след страница, досадно еднообразие… От време на време спираше и препрочиташе отделни пасажи, за да не пропусне важни факти. Понякога четеше, но информацията не достигаше до мозъка ѝ. Протягаше се, чоплеше кожичките около ноктите си, чешеше се по главата.

Прегледа още веднъж документите. Купчината с прочетените материали нарастваше, но нито една страница от тях не беше отбелязана като важна.

От историческите документи за Ню Йорк Сакс научи повече за Галоус Хайтс. Това бе едно от първите селища в сегашен Горен Уестсайд, като Манхатънвил и Вандеватер Хайтс (сегашен Морнингсайд). Галоус Хайтс се простирал между сегашен „Бродуей“ на запад и река Хъдсън и между Седемдесет и втора улица на север и Осемдесет и шеста. Името идвало от колониалната епоха, когато холандците издигали бесилки върху възвишението в центъра на селището. След като англичаните купили земята, палачите им екзекутирали тук десетки набедени за вещици, престъпници и непокорни роби, преди в централен Ню Йорк да се обособи специално място за екзекуции.

През 1811 година градските власти разделили Манхатън на сегашните улици и квартали, но дори след петдесет години в Галоус Хайтс (както в много други райони) това планиране оставало само на хартия. В началото на деветнайсети век кварталът бил лабиринт от черни пътища, празни парцели, горички, коптори, фабрики, корабни работилници край реката и няколко луксозни, обширни имения. В средата на века Галоус Хайтс бил квартал на контрастите и това личеше от картата, която Купър бе намерил по-рано — богаташките имения стояли редом с бедняшки къщи. Градът се разраствал от юг и мизерните коптори, сред които вилнеели престъпни банди, ставали все повече. През този период — подобно на безскрупулните улични главорези, но в много по-голям мащаб — Уилям Туийд „Боса“ управлявал корумпираната политическа машина на Демократите от „Тамани хол“. За бази използвал баровете и ресторантите в Галоус Хайтс. (Туийд бил майстор на финансовите машинации; при една сделка например прибрал 6000 долара от продажбата на парцел, струващ едва 35 долара.)

Сега, разбира се, кварталът бе сред най-луксозните и богатите в града. Тук апартаментите вървяха по няколко хиляди долара на месец. (Освен това, ядосано размишляваше гладната Амелия Сакс, районът се славеше с най-добрите закусвални и сладкарници в града.)

Информацията преминаваше пред очите ѝ, но какво от това? По дяволите, сега трябваше да анализира улики или по-добре, да обикаля улиците около тайната квартира на престъпника и да търси нещо, което да ѝ подскаже къде живее и кой е.

Какво си мислеше този Райм?

Накрая стигна до последната книга в купчината. Петстотин страници според бързата ѝ преценка (вече можеше да определи от пръв поглед). Оказаха се 504. В азбучния показалец нямаше нищо интересно. Сакс не издържаше повече. Хвърли книгата и се изправи. Разтърка очите си и се протегна. В тази тясна килия на два етажа под земята имаше чувството, че се задушава. Мазето може би беше ремонтирано наскоро, но нямаше прозорци, бе ниско и имаше десетки каменни колони и стенички, които го правеха още по-потискащо.

Това ѝ стигаше, но най-мъчително беше да седи. Амелия Сакс мразеше да седи неподвижно.

„Когато се движиш, не могат да те хванат…“

„Нямало незначителни огледи, а, Райм? Стига, бе…“

Тя тръгна към вратата, но спря. Няколко изречения от тези прашни книги и пожълтели вестници можеха да спасят живота ма Джинива Сетъл и другите невинни хора, които Извършител 109 можеше да убие.

Гласът на Райм отново прозвуча в очите ѝ: „Когато правиш оглед, обиколи още веднъж местопрестъплението, а след това — за трети път. Когато решиш, че си свършила, пак го огледай. И…“

Тя погледна последната книга — онази, на която се беше отказала. Въздъхна, седна и я взе. След като прегледа текста, отвори на илюстрациите в средата.

Това се оказа добра идея.

Сакс се втренчи в една снимка от западна Осемдесета улица през 1867 година. Засмя се и прочете обяснението на съседната страница. Извади мобилния си телефон и натисна копчето за бързо набиране.

— Открих „Потърс Фийлд“, Райм.

— Вече знаем къде е — тросна се Райм. — Остров при…

— Има друг.

— Друго гробище?

— Не е гробище, а кръчма. В Галоус Хайтс.

— Кръчма ли?

Това вече беше интересно.

— Намерих една снимка… или дагеротип, както и да е. Има кръчма, която се казва „Потърс Фийлд“. Била е на западна Осемдесета улица.

„Значи сме бъркали от самото начало“ — замисли се Райм. Съдбовната среща на Чарлз Сингълтън изобщо не е била на острова.

— Има още нещо интересно. Кръчмата е изгоряла. Умишлен палеж.

— Дали случайно не е станало в деня, когато Чарлз Сингълтън е отишъл… как се беше изразил? Да потърси възмездие?

— Да. На петнайсети юли.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

Нещо друго за него? Или за кръчмата?

— Още не.

— Продължавай да търсиш.

— Дадено.

Затвориха.

Телефонът бе свързан с високоговорителите и Джинива чу разговора.

— Мислите ли, че Чарлз е подпалил кръчмата? — попита разтревожено.

— Не е сигурно, но основната цел на палежите обикновено е заличаване на улики. Може би това е целял Чарлз, да прикрие нещо свързано с кражбата.

— Вижте това писмо — настоя Джинива. — Той пише, че кражбата е нагласена, за да го опозорят. Още ли не сте се убедили, че е невинен?

Втренчи се настоятелно в Райм.

— Да, мисля, че е невинен — отвърна той.

Тя кимна и леко се усмихна. Погледна очукания си часовник и заяви:

— Трябва да се прибирам.

— Ще те закараме — намеси се Бел.

Джинива събра писмата на Чарлз.

— Ще се наложи да ги задържа — каза Райм.

— Да ги задържите ли? Като доказателства?

— Само докато разберем какво става.

Джинива се подвоуми.

— Ще ги пазим.

— Добре.

Тя ги подаде на Мел Купър, който забеляза тревожния ѝ поглед и попита:

— Искаш ли да им направим копия?

Това като че ли я смути:

— Ами, да. Само… те са, нали се сещате, семеен спомен. Това ги прави много важни.

— Няма проблем.

Той ги преснима на ксерокс и ѝ ги даде. Джинива внимателно ги сгъна и прибра в чантата си.

Телефонът на Бел иззвъня. Той се обади, послуша известно време, след това каза:

— Чудесно, донесете го веднага щом ви е удобно. Много сме ви задължени. — Даде адреса на Райм, след което затвори и обясни: — От училището. Намерили са записа от училищния двор, когато съучастникът на Извършител 109 е бил там. Веднага ще го донесат.

— Бога ми — възкликна Райм, — да не искаш да кажеш, че вече имаме истинска следа? И че не е отпреди сто години?

Бел се свърза по радиостанцията с Луис Мартинес и даде указания. След това се обади на Барби Линч, която охраняваше улицата пред дома на Джинива, и тя докладва, че всичко е чисто.

Накрая Бел телефонира на чичото на Джинива, за да се увери, че е у дома.

— Ало?

Бел се представи.

— Добре ли е тя? — попита чичото.

— Добре е. Идваме към вас. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е нормално.

— Някакви вести от родителите?

— От нейните ли? Да, брат ми се обади от летището. Скоро тръгват насам. Полетът им се е забавил.

Навремето Райм често летеше до Лондон за консултации със „Скотланд ярд“ и други европейски полицейски агенции. Тогава пътуването през океана бе като разходка до Чикаго или Калифорния. След 11 септември вече не беше така. „Шантав свят“ — помисли си той. Ядосваше се, че родителите на Джинива се бавят толкова. Тя бе може би най-зрялото дете, което познаваше, но при все това се нуждаеше да е до майка си и баща си.

Радиостанцията на Бел изпращя и Луис Мартинес докладва:

— Отпред съм, шефе. Колата е готова, вратата е отворена.

Бел затвори и се обърна към Джинива:

— Да тръгваме.

— Ето те и теб — каза Джон Ърл Уилсън на Томсън Бойд, който седеше в една закусвалня на Броуд Стрийт в долен Манхатън.

Хилавият бял мъж с вид на мухльо подаде на Бойд найлонов плик. Томсън погледна вътре.

Уилсън седна срещу него. Бойд огледа съдържанието на плика. Имаше голям картонен пакет и по-малък хартиен плик. От „Дънкин донътс“, макар че съдържанието му едва ли беше понички. Уилсън използваше пликовете на тази верига закусвални, защото бяха импрегнирани и пазеха от влага. Той беше истински майстор.

— Ще хапнем ли нещо? — попита.

Покрай тях мина сервитьорка с чиния салата. Уилсън беше гладен. Но макар че с Бойд се срещаха все в кафенета и ресторантчета, двамата никога не се бяха хранили заедно. Любимата храна на Уилсън беше пица с газирана вода и обичаше да яде в апартамента си, пълен с инструменти, жици и компютърни части. Все пак Бойд можеше да го почерпи поне един сандвич.

Убиецът обаче отговори:

— Тръгвам след минута-две.

Пред Бойд стоеше чиния с наченат агнешки шишкебап. Уилсън се надяваше поне това да му предложи. Бойд не го направи. Усмихна се на сервитьорката и тя отнесе чинията. Бойд да се усмихва? Нечувано. Уилсън за първи път го виждаше (макар че трябваше да признае, усмивката бе доста странна).

— Тежко, а? — отбеляза Уилсън и кимна към плика; в очите му се четеше гордост.

— Аха.

— Е, как върви?

— Върви.

— Наред ли е всичко?

— Да.

Бойд си заподсвирква тихо, като се опита да подражава на етномузиката, който се чуваше от високоговорителя над тях. Странни трели. Цитра и други инструменти от Индия или Бог знае къде. Бойд обаче доста добре налучкваше нотите. Да убива и да свири с уста — тия две неща добре му се удаваха.

Момичето на шублера изпусна с трясък поднос с чинии. Когато клиентите се обърнаха да видят какво става, Уилсън усети потупване по крака си. Взе плика и го прибра в джоба си. Стори му се твърде тънък, за да съдържа 5000 долара, но не се съмняваше, че парите са там. Бойд винаги плащаше добре и навреме.

Значи нямаше да почерпи. Седяха и Бойд пиеше чай. Макар че трябваше да тръгва „след минута-две“.

Какво чакаше?

Скоро му стана ясно. Бойд погледна към прозореца. По улицата мина очукан бял микробус; намали и зави зад ресторанта. Шофьорът беше дребен арабин, мургав и с козя брадичка.

Бойд го наблюдаваше внимателно. Когато микробусът се скри от поглед, убиецът се изправи и взе плика. Остави пари за сметката и кимна на Уилсън. Тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Благодарих ли ти?

Уилсън примигна изненадано:

— Какво?

— Благодаря.

Бойд кимна към плика.

— Няма защо — измънка Уилсън.

Бойд не беше от хората, които благодаряха.

— Много съм ти задължен — добави убиецът. — Добре работа свърши. Наистина.

Думите прозвучаха като от устата на бездарен актьор. После (още по-странно) Бойд намигна на сервитьорката и излезе на оживената улица в сърцето на финансовия район, като поклащаше тежкия найлонов плик.

24.

Роланд Бел спря новия си форд пред дома на Джинива.

Барби Линч кимна от шевролета, откъдето наблюдаваше. Бел заведе Джинива в къщата. Чичо ѝ я прегърна, стисна ръката на детектива и му благодари. Каза, че ще отиде да напазарува от бакалията, и излезе.

Джинива се прибра в стаята си. Бел надникна вътре. Тя бе седнала на леглото и ровеше в чантата си.

— Искаш ли нещо? Гладна ли си?

— Уморена съм. Ще си напиша домашното и ще подремна.

— Добра идея. След всичко, което се случи.

— Как е полицай Пуласки?

— Говорих с началника му. Още е в безсъзнание. Не знаят дали ще се оправи. Бих искал да можех да ти кажа нещо друго, но това е. По-късно ще мина да го видя как е.

Тя извади една книга и му я подаде.

— Дайте му това.

— Непременно, макар че не съм сигурен дали, дори да дойде в съзнание, ще може да чете.

— Да се надяваме. Ако дойде в съзнание, може би някой друг ще му почете. Може да му помогне. Кой знае? Кажете му, че вътре има и талисман за късмет.

— Много мило от твоя страна.

Бел затвори вратата и отиде в хола, за да се обади на синовете си и да им каже, че ще се прибере след няколко часа, когато дойдат да го сменят. Свърза се с другите от екипа и те докладваха, че всичко е спокойно.

Настани се в хола, като се надяваше чичото да напазарува добре. Бедното момиче определено се нуждаеше от силна храна.

Алонсо Джаксън „Джакс“ бавно се промъкваше през тесните проходи между сградите към къщата на Джинива Сетъл.

Накуцващият бивш затворник, кървавият Крал на графитите беше неузнаваем. Предрешен като бездомник, буташе количка с намачкани вестници и празни бирени кутии. Не беше убеден, че изглежда като истински бездомник, понеже бе твърде чист, но трябваше да заблуди само няколко човека — полицаите, охраняващи Джинива Сетъл.

Криволичеше между сградите. Беше на около три пресечки от сградата, която му показа онзи нещастник Кевин Чейни.

Хубаво местенце, мамка му.

Замисли се за планове си да създаде семейство и се почувства кофти.

„Господине, трябва да поговорим. Съжалявам. Бебето… Не успяхме да го спасим.“

„Момче ли беше?“

„Съжалявам, господине. Направихме всичко възможно, но…“

„Момче…“

Джакс пропъди мрачните мисли. Продължи напред, като си мърмореше и все дърпаше на една страна количката, която имаше развалено колело и постоянно завиваше наляво. Цяло чудо би било някой да се усъмни в количката. Не, всъщност нямаше нищо чудно. Какво пречеше на някое ченге да го спре за проверка и да намери пистолета? Щяха да проверят самоличността му и да го върнат да гние в Бъфало. Или в някоя още по-забутана дупка.

Трак, трак — количката подскачаше по осеяния с боклуци паваж. Той с мъка я спираше да не се блъсне в някоя стена. Трябваше обаче да върви между сградите. Ако се приближеше по главната улица в този спретнат квартал, веднага щеше да привлече подозрения. В тесните проходи обаче нямаше да направи впечатление. Богатите хвърлят празни бирени кутии по-често от бедняците, пък и тук боклукът бе с много по-добро качество. Много по-естествено е един бездомник да си търси препитание в Западен Харлем, отколкото в Централен.

Колко още?

Джакс погледна напред и присви очи. До къщата на момичето оставаха две пресечки.

Почти беше стигнал. Почти бе изпълнил задачата си.

Глождеше го. Като сърбеж.

За паралитик като Райм, който има чувствителност на врата, раменете и главата, но не може да се почеше, това бе адско мъчение.

Сега обаче сърбежът бе отвътре. Някакво предчувствие.

Нещо не беше наред. Какво?

Том го попита нещо, но той не го чу.

— Линкълн?

— Мисля. Не виждаш ли?

— Не, мисълта не се показва навън — контрира болногледачът.

— Млъквай.

Какъв беше проблемът?

Той отново се вгледа в таблицата, профила, старите писма и изрезки, в странното изражение на обесения от картата… Но някак си предчувствието му не беше свързано с уликите.

В такъв случай би трябвало да не му обръща внимание.

„Да се върнем на…“

Райм се сепна. Беше на ръба да се сети. Изплъзваше му се.

Имаше някакво несъответствие. Някой беше казал нещо, което не се връзваше.

Изведнъж…

— Ох, мамка му. Чичото!

— Какво? — сепна се Купър.

— Божичко, чичото на Джинива.

— Какво?

— Джинива каза, че е брат на майка ѝ.

— И какво?

— Когото разговарях преди малко с него, каза, че току-що е говорил с брат си.

— Може би е имал предвид зет си.

— Когато имаш предвид зет си, казваш „зет“… Команда, набери Бел.

Телефонът иззвъня и детективът вдигна.

— Бел.

— Роланд, у Джинива ли си?

— Да.

— Телефонът ти няма високоговорителче, нали?

— Не. Казвай.

Детективът инстинктивно разкопча якето и капачето на кобура си. Гласът и ръката му не потрепваха, макар че сърцето му затуптя по-силно.

— Къде е Джинива?

— В стаята си.

— А чичото?

— Не знам. Отиде до магазина.

— Слушай, има разминаване във версиите за роднинската връзка. Той каза, че е брат на баща ѝ, а според нея е брат на майка ѝ.

— Мамка му! Самозванец?

— Отиди при Джинива и стой с нея, докато разберем какво е положението. Ще изпратя още двама души при вас.

Бел изтича пред стаята на момичето и почука. Никой не отговори.

Сърцето му се разтуптя още по-силно, той извади пистолета си.

— Джинива!

Нищо.

— Роланд — извика Райм. — Какво става?

— Чакай малко — прошепна детективът.

Приклекна, отвори вратата, вдигна пистолета и влезе.

Стаята беше празна. Джинива Сетъл я нямаше.

25.

— Централа, имаме десет двайсет и девет, възможно отвличане.

Бел спокойно повтори зловещото съобщение и даде местоположението си.

— Жертвата е чернокожо момиче на шестнайсет години, метър и шейсет, около петдесет килограма. Заподозреният е възрастен чернокож, набит, около четирийсетте, с къса коса.

— Прието. Екипите са изпратени, край.

Бел прибра радиостанцията, нареди на Мартинес и Линч да претърсят сградата и излезе на улицата. Линч бе наблюдавала постройката отпред, а Мартинес — от покрива. Очакваха обаче Извършител 109 и съучастникът му да дойдат отвън, не отвътре. Преди около три минути Мартинес бе забелязал момиче и мъж, който би могъл да бъде чичото, да излизат от сградата. Не им беше обърнал внимание.

Бел огледа улицата. Видя само неколцина чиновници на път за работа. Изтича до прохода между къщата на Джинива и съседната постройка и видя един бездомник с количка с боклуци, но той беше на две пресечки. Бел щеше да го разпита малко по-късно. Сега имаше по-надеждни свидетели — няколко момиченца, които скачаха на въже.

— Хей, момичета.

— Здрасти.

Въжето падна на земята и те изпитателно погледнаха детектива.

— Аз съм полицай. Търся една тийнейджърка. Чернокожа, слабичка, с къса коса. Тръгна с един възрастен мъж.

В далечината се чуваха сирени, приближаваха се.

— Имаш ли значка? — попита едно момиченце.

Бел се опита да преодолее тревогата си. Усмихна се и показа значката си.

— Уха!

— Да, видяхме ги — каза слабичко момиче с училищна униформа. — Тръгнаха по оная улица. Завиха надясно.

— Не, наляво.

— Ти не ги гледаше!

— Гледах ги. Имаш ли пищак, господине?

Бел изтича по улицата, която посочиха. На една пресечка вдясно видя кола, тъкмо тръгваше. Грабна радиостанцията.

— До колите по сигнал десет две девет. Ако има някой на Сто и седемнайсета улица… кафяв автомобил, движи се на запад. Спрете го за проверка. Повтарям: търсим чернокожо момиче, на шестнайсет. Заподозреният е чернокож мъж около четирийсетте. Вероятно въоръжен.

— Патрул седем седем две. Близо сме… Да, виждаме ги. Ще ги спрем.

— Прието, седем седем две.

Бел видя патрулната кола с включени светлини да настига кафявия седан, който спря. Бел се затича към тях, сърцето му биеше лудо. Един полицай слезе от патрулната, приближи се до подозрителната кола и погледна през прозореца, като държеше ръката си близо до кобура.

„Дано да е тя…“

Полицаят махна и колата потегли.

„По дяволите“ — гневно си помисли Бел и изтича при полицая.

— Здравейте, детектив.

— Не бяха ли те?

— Не. Чернокожа жена около трийсетте. Беше сама.

Бел нареди на патрулите да заобиколят района. Избра произволна улица и се затича по нея. Мобилният му телефон иззвъня.

— Бел.

Линкълн Райм попита какво става.

— Никой не я е виждал. Нищо не разбирам, Райм. Джинива не познава ли собствения си чичо?

— О, хрумват ми няколко сценария, в които извършителят би могъл да внедри самозванец. А може би извършителят работи за него. Но наистина има нещо гнило. Вземи например как говори. Не звучи като брат на професор. Използва доста уличен жаргон.

— Така е… Искам да се свържа с хората си. Пак ще ти се обадя. — Бел затвори и се свърза с партньорите си. — Луис, Барби, докладвайте. Какво открихте?

Полицайката съобщи, че патрулите по Сто и осемнайсета улица не са забелязали чичото или момичето. Мартинес докладва, че не са в общите части на сградата и нямало следи от влизане с взлом в друг апартамент.

— Къде си? — поинтересува се.

— На една пресечка източно от сградата — отвърна Бел. — Изпратих патрулите да претърсват улиците. Единият от вас да дойде. Другият да остане на пост пред апартамента.

— Прието.

— Край.

Бел пресече улицата и се огледа. Пак видя бездомника, който спря, погледна го, след това се наведе да се почеше по глезена. Бел тръгна към него да го разпита.

Изведнъж чу затръшване на автомобилна врата. Откъде дойде? Ехото между високите сгради не му позволи да определи.

Чу се бръмчене на двигател.

Отпред… Той тръгна натам.

Не, отдясно.

Затича се. В този момент видя очукан сив додж, който точно тръгваше. През близкото кръстовище бавно премина патрулна кола. Доджът спря, даде на заден ход и се изтегли в един празен парцел, извън полезрението на полицаите от патрулката. На Бел му се стори, че вижда двама души вътре… Присви очи. Да! Джинива и мъжът, който се представяше за неин чичо. Колата леко се заклати, когато шофьорът смени скоростите.

Бел вдигна радиостанцията и заповяда на колите да блокират улицата от двете страни.

Патрулката, която бяха видели обаче, направо навлезе в улицата. Чичото на Джинива видя полицаите и даде на заден ход, обърна в празния парцел и зави по тясна пресечка. Доджът се изгуби от поглед. Бел не можеше да определи в коя посока са тръгнали. Затича се към мястото, където за последен път бе видял колата, и нареди на патрулите да блокират квартала.

Достигна уличката точно когато задницата на автомобила се скри отдясно. Бел се затича натам, извади пистолета си. Задъхан, зави зад ъгъла.

И застина на място.

Със свирене на гуми старият додж се приближаваше към него на заден ход; отпред пътят му бе препречен от полицейска кола.

Бел застана на средата на уличката и вдигна пистолета си. Видя ужасените погледи на чичото и момичето; Джинива отвори уста и запищя, макар че Бел не можеше да я чуе. Не можеше и да стреля, защото патрулната кола бе точно пред него. Дори да улучи похитителя, имаше опасност да рани и колегите си.

Бел скочи встрани, но паважът бе хлъзгав от боклуци и падна тежко. Лежеше на пътя на доджа. Опита се да се отдръпне, но колата се движеше твърде бързо и нямаше да успее.

Но… какво стана?

Чичото натисна спирачки. Колата спря на около метър от Бел. Вратите се отвориха и момичето и похитителят изтичаха при него.

— Добре ли сте? Добре ли сте? — закрещя чичото.

— Детектив Бел — измънка Джинива, намръщи се и му подаде ръка да се изправи.

Бел присви очи от болка, насочи пистолета си към чичото и заповяда:

— Не мърдай.

Човекът примигна уплашено.

— Легнѝ и разперѝ ръце.

— Детектив Бел… — започна Джинива.

— Момент.

Чичото изпълни заповедта и Бел му сложи белезници. Полицаите от патрулната кола дотичаха.

— Претърсете го.

— Слушам.

— Това е безобразие — запротестира чичото.

— Млък — сряза го Бел и отведе Джинива в близкия вход, където щеше да е защитена, ако някой откриеше огън от близките покриви.

— Роланд! — извика Барби Линч и изтича при тях.

Бел се облегна на стената, за да си поеме дъх. Погледна назад по уличката и забеляза бездомника. Човекът тревожно изгледа полицаите, обърна се и се отдалечи в другата посока. Бел не му обърна внимание.

— Не беше нужно да го правите — каза Джинива и кимна към лежащия на паважа човек.

— Той не ти е чичо — отбеляза детективът, бавно започваше да се успокоява.

— Знам.

— Така ли?

— Да.

— Какво прави с теб?

Тя сведе очи.

— Джинива — строго каза Бел, — това не е игра. Кажи ми какво става тук.

— Помолих го да ме закара на едно място.

— Къде?

Тя засрамено сведе глава.

— На работа. Не мога да пропусна смяната си.

Разкопча якето си; отдолу носеше жълто-кафява униформа от „Макдоналдс“. На джобчето имаше табелка с веселия надпис: „Здрасти, аз съм Джен“.

26.

— Какво стана? — попита Линкълн Райм.

Беше загрижен, но въпреки уплахата от изчезването ѝ не звучеше укорително.

Джинива седеше до количката му в лабораторията. Сакс стоеше до нея, със скръстени ръце. Беше донесла голяма купчина материали от архивите, където бе научила за „Потърс Фийлд“. Документите бяха върху масата, но Райм не им обърна внимание заради последната случка.

Момичето го погледна дръзко:

— Наех го да се представя за мой чичо.

— А родителите ти?

— Нямам.

— Нямаш…

— Нямам — повтори тя през стиснати зъби.

— Разказвай — приятелски я подкани Сакс.

Джинива замълча за момент, после заговори:

— Когато бях на десет, баща ми ни изостави. Премести се в Чикаго при някаква жена. Имат деца. Да те изоставят… толкова боли. Но не го обвинявам. Животът ни беше пълна бъркотия. Мама бе наркоманка, просто не можеше да се откачи. Постоянно се караха… е, тя се караше с него. Той се опитваше да я вкара в правия път, но тя побесняваше. За да си набавя наркотици, крадеше от магазини. — Джинива се втренчи в Райм. — Отиваше у приятелки и канеха разни мъже… досещате за какво. Татко знаеше всичко. Накрая сигурно не е издържал, затова се махна.

Пое си дълбоко въздух и продължи:

— След това мама се разболя. Хвана СПИН, но не се лекуваше. Скоро почина. Живях у сестра ѝ в Бронкс, но тя се премести в Алабама и ме остави при леля Лили. Тя обаче също нямаше пари и все я гонеха от жилището, живееше при приятелки, като сега. Не можех да остана повече с нея. Затова говорих с управителя на сградата, където майка ми от време на време ходеше да чисти. Той ме пусна да живея в мазето срещу скромен наем. Имам легло, стар шкаф, микровълнова, етажерка за книги. Използвам адреса му, за да получавам пощата си.

— В сегашния ти апартамент не е много уютно — отбеляза Бел. — Чий е?

— На едни пенсионери. Половин година живеят там, а през есента и зимата отиват в Южна Каролина. Ще им платя тока, газираната вода и другите неща, които взе У или.

— Няма нужда — намеси се Бел.

— Напротив, има.

— С кого говорихме по телефона? Не беше майка ти.

— Съжалявам. — Джинива въздъхна. — Беше Лакиша. Помолих я да се обади и да се представи за майка ми. Добра актриса е.

— Успя да ме заблуди — усмихна се детективът.

— Ами твоят начин на говорене? — попита Райм. — Наистина звучиш като дъщеря на професор.

Тя веднага заговори на уличен жаргон:

— Не плямпам като черен, а, готин? — Засмя се мрачно. — От седем-осем годишна се старая да говоря литературно. — Лицето ѝ посърна. — Единственото, което е направил баща ми за мен, е че постоянно ме караше да чета книги. Той също ми четеше.

— Можем да му се обадим в Чикаго и…

— Не! — възкликна Джинива. — Не искам нищо от него. Пък и той си има други деца. Сигурно няма да иска да ме види.

— Никой ли не знае, че си бездомница? — попита Сакс.

— Откъде ще знаят? Никога не съм подавала молби за помощи и купони, не съм ходила в социалната служба. Дори не съм искала безплатна храна в училище, защото така ще разваля прикритието си. Измислила съм фалшиви подписи за бележника си, дала съм телефон, на който отговаря гласова поща. Тук пак ми помогна Киш. Тя записа съобщението, сякаш говори майка ми.

— В училище никой ли не подозира?

— Понякога питат защо никой не идва на родителските срещи, но това не е проблем, защото винаги получавам само отлични оценки. Не искам помощи, нямам проблеми с полицията… Ако не създаваш проблеми, никой не ти обръща внимание. — Тя се засмя. — Чели ли сте „Невидимият“ от Ралф Елисън? Не, не онази, по която е научнофантастичният филм. Става дума, че да си негър в Америка е все едно да си невидим. Е, аз съм невидимото момиче.

Сега всичко се нареждаше: колебанието, когато отговаряше на въпросите на Роланд Бел — трябвало е да измисля на момента. Износените дрехи и надрасканият часовник, които не подхождаха много на професорска дъщеря. Общественото училище, не частно. Приятелката ѝ, отраканата Киш — необичайна компания за дете на интелектуалци.

Райм кимна:

— Не видяхме да се обаждаш на родителите си в Англия, но вчера, след случката в музея, телефонира на домоуправителя, нали? Накара го да се представя за чичо ти.

— Съгласи се срещу допълнително заплащане. Искаше да остана у тях, но това не беше добра идея. Разбирате какво искам да кажа. Затова, понеже Рейнолдсови ги нямаше, решихме да използваме техния апартамент. Накарах го да махне табелката с името им от пощенската кутия.

— Този човек никога не ми е приличал на твой роднина — отбеляза Бел и Джинива изпухтя насмешливо.

— Какво смяташе да кажеш, когато родителите ти не се появяха навреме?

— Не знам. — Гласът ѝ затрепери и за момент му се стори страшно беззащитна и отчаяна, но бързо се окопити. — Трябваше да импровизирам. — Вчера, когато отидохме за писмата на Чарлз, се промъкнах в мазето да ги взема от стаичката си.

— Никакви роднини ли нямаш? — попита Сакс. — Освен леля си.

— Не… нямам си никого.

— Защо не се обърнеш все пак към социалната служба? — попита Селито. — Нали това им е работата?

— Ти повече от всеки друг го заслужаваш — добави Бел.

Момичето се намръщи, очите му още повече помътняха.

— Не искам нищо от никого. — Тръсна глава. — Освен това социалните ще ме пратят при леля ми в Алабама. Тя живее в едно градче край Селма, триста жители. Какво образование мога да получа там? Ако пък остана тук, ще ме пратят в някое сиропиталище в Бруклин, ще живея в една стая с четири побойнички, ще ме влачат на църква…

Тя потрепери и тръсна глава.

— Затова се налага да работиш — отбеляза Райм и погледна униформата ѝ.

— Да. Свързах се с един фалшификатор. Той ми издаде шофьорска книжка, според която съм на осемнайсет. Джинива се засмя. — Нямам такъв вид, разбира се, но там, където работя, шефът е бял и твърде стар, за да прецени на колко съм години. Отдавна работя. Никога не съм пропускала смяната си. До днес. — Въздъхна. — Шефът ще узнае истината. Ще се наложи да ме уволни. Мамка му. Преди една седмица ме изхвърлиха от другото място.

— Работила си на две места?

Тя кимна:

— Свалям драсканици от стените. Напоследък в Харлем се правят много ремонти. Навсякъде можете да го видите. Разни банки и големи фирми поправят старите къщи и ги дават под наем. Вземат деца да чистят стените. Плащат добре. Но ме уволниха.

— Защото си непълнолетна ли? — поинтересува се Сакс.

— Не, защо видях едни работници, трима мъжаги, бели.

Искаха да изгонят едни старци, които са живели в сградата от сто години. Заплаших ги, че ще извикам полиция, ако не спрат… — Тя сви рамене. — Уволниха ме. Обадих се на полицията, но никой не си мръдна пръста… Така се отплащат добрите дела.

— Затова не искаш и онази госпожа Бартън, психоложката, да се занимава с теб — отбеляза Бел.

— Ако разбере, че съм бездомна, край, отивам в сиропиталище. — Тя потрепери. — Толкова близо бях! Щях да успея. Още година и половина и готово. Щях да съм в Харвард или „Васар“. Но вчера оня негодник в библиотеката провалѝ всичко!

Джинива се изправи и отиде при таблицата с подробностите за Чарлз Сингълтън.

— Затова пишех за него. Трябваше да докажа, че е бил невинен. Че е бил добър съпруг и баща. Писмата са толкова прекрасни. Такива красиви думи. Дори почеркът му е толкова изящен. И е се бил героично в Гражданската война, учил е деца, спасявал е сирачета от разбеснели се бунтовници. Изведнъж се оказа, че в рода ми е имало свестен човек. Умен, помагал е на известни хора. Исках да имам някого, който да ми служи за пример, не като баща ми и майка ми.

Луис Мартинес се показа на прага:

— Освободихме го. Името и адресът са верни, не е задържан, няма нарушения.

Бяха проверили мнимия чичо. Райм и Бел нямаха доверие на никого.

— Сигурно си много самотна — отбеляза Сакс.

След кратко колебание Джинива отвърна:

— Татко ме водеше от време на време на църква, преди да ни изостави. Спомням си една песен. Беше ни любима. „Нямам време да умирам“. Така е и в моя живот. Нямам време да се чувствам самотна.

Райм обаче вече бе опознал Джинива. Само се преструваше, че не ѝ пука.

— Значи имаш тайна също като прадядо си — отбеляза той. — Кой знае твоята?

— Киш, домоуправителят, жена му. Само те. — Втренчи се дръзко в очите на Райм. — Ще ме издадете ли?

— Не можеш да живееш сама — отбеляза Сакс.

— Остават ми само две години — тросна се Джинива. — Ще уча. Не ми трябва друго.

— Да, но…

— Не. Ако ме издадете, ще развалите всичко… Моля ви.

Едва изговори последната дума; явно ѝ беше трудно да я каже.

Настъпи мълчание. Сакс и Селито погледнаха Райм, единствения в стаята, на когото не се налагаше да се отчита пред началници и да се съобразява с разпоредби.

— Не е нужно да вземаме решение веднага — рече той. — Първо трябва да хванем престъпника. Мисля обаче, че трябва да се пренесеш временно другаде. Тук ще е най-добре. — Погледна Том. — На горния етаж има свободна стая, нали?

— Веднага ще я подготвя.

— Бих предпочела… — започна момичето.

Но Райм се усмихна:

— Настоявам.

— Ами работата? Не мога да я загубя.

— Аз ще се погрижа.

Райм взе номера на „Макдоналдс“, телефонира и обясни на началника най-общо за нападението и че Джинива няма да ходи на работа за няколко дни. Управителят на закусвалнята искрено се загрижи за момичето и каза, че това е най-съвестната му служителка. Разреши да отсъства, колкото поиска, и обеща, че ще ѝ пази мястото.

— Тя е най-добрата ни работничка — заяви по телефона. — Едва на осемнайсет е, а е по-отговорна от възрастен човек. Това е рядко явление.

Райм и Джинива се спогледаха усмихнато и той затвори.

На външната врата се позвъни. Бел и Сакс веднага застанаха нащрек, посегнаха към оръжията си. Селито също се стресна и погледна към револвера си, но не посегна към него. Продължи да търка бузата си, сякаш можеше да извика дух, който да успокои душата му.

Том се показа на прага и каза на Бел:

— Госпожа Бартън е, от училището. Носи касетки със записи от камерите на охранителната система.

Момичето уплашено поклати глава и прошепна:

— О, не.

— Покани я — нареди Райм.

В стаята влезе едра негърка с пурпурна рокля. Бел я представи на колегите си. Тя кимна за поздрав на всички и както повечето психолози, които Райм беше виждал, не реагира, щом видя, че е инвалид.

— Здравей, Джинива.

Джинива кимна. Изражението ѝ бе напрегнато. Вероятно си мислеше за опасността, която представляваше за нея тази жена: Алабама или сиропиталище.

— Как си? — попита Бартън.

— Ами, добре, благодаря.

— Сигурно ти е много тежко.

— И по-добре съм била.

Джинива се опита да се засмее, но прозвуча пресилено. Погледна жената, но бързо отмести очи.

— Говорих с десетина души за нападателя — обяви Бартън, — но само двама-трима си го спомниха. Никой не го е виждал преди това. Не можаха да кажат нищо конкретно. Само че е чернокож и носи зелено военно яке и стари работни обувки.

— Това за обувките е ново — отбеляза Райм. — Том, запиши го.

Болногледачът се приближи до дъската.

— Ето записа от охранителните камери — добави Бартън и подаде касетката на Купър, който я пусна.

Райм се приближи с количката е се взря в екрана.

Нямаше нищо интересно. Камерата бе насочена към двора, не към улицата. В периферията се виждаха неясни силуети на минувачи, но нищо конкретно. Макар че не се надяваше, да излезе нещо, Райм нареди на Купър да изпрати касетката в лабораторията на ФБР за цифрова обработка. Техникът попълни талон за картотекиране на вещественото доказателство, опакова го и се обади в участъка да изпратят някого да го вземе.

Бел благодари на жената за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя; обърна се към момичето: — Задължително трябва да се видя с родителите ти, Джинива.

С родителите ми?

— Да. Разговарях с твои съученици и учители. Според повечето родителите ти не се интересуват много как се представяш в училище. Всъщност никой не ги е виждал.

— Оценките ми са добри.

— О, знам. Много сме доволни от успеха ти, но в нашето училище насърчаваме родителите също да помагат на децата. Бих искала да говоря с тях. Би ли ми дала номера на мобилния им телефон?

Момичето застина.

Настъпи тягостно мълчание.

— Нека да ви кажа истината — намеси се накрая Райм.

Джинива сведе очи и стисна юмруци.

— Току-що разговарях по телефона с баща ѝ — обяви криминалистът.

Всички го погледнаха с недоумение.

— Върнали ли са се вече?

— Не и за известно време ще останат на друго място.

— Как така?

— Помолих ги да не идват.

— Така ли? Защо?

Психоложката се намръщи.

— Така реших. От съображения за сигурност. Както ще потвърди детектив Бел… — Райм погледна южняка и той кимна, макар че нямаше представа за какво става дума. — … понякога, когато охраняваме свидетели, се налага да ги държим отделно от близките им.

— Не знаех.

— Иначе — добави Райм — престъпникът може да използва близките, за да се добере до жертвата.

Бартън кимна:

— Логично.

— Какъв беше терминът, Роланд? — Райм отново погледна Бел и си отговори сам: — Изолиране на уязвимите лица, нали?

— Да — кимна Бел — ИЗУЛ. Много важна предохранителна мярка.

— Вече ще знам — измърмори психоложката. — Все пак чичо ти ще се грижи за теб, нали, Джинива?

— Не — намеси се Селито. — Решихме, че ще е най-добре Джинива да остане тук, докато заловим престъпника.

— Чичото също е под ИЗУЛ — обясни Бел; лъжата звучеше особено убедително от полицай с мек южняшки акцент. — Не искаме да го излагаме на риск.

Психоложката го прие за чиста монета. Обърна се към Джинива:

— Е, след като всичко свърши, предай им, моля те, да ми се обадят. Виждам, че се справяш добре, но психичното напрежение рано или късно се проявява. Ако искаш, можем да се съберем с родителите ти и заедно да обсъдим проблемите. — Добави с усмивка: — На света няма нищо непоправимо.

Този девиз сигурно бе гравиран на бюрото ѝ или върху чашата ѝ за кафе.

— Добре — предпазливо отвърна Джинива. — Ще видим.

След като Бартън си тръгна, момичето се обърна към Райм:

— Не знам как да ви благодаря. Направихте много за мен.

— Беше по-скоро за наше улеснение — измърмори Райм, който не беше свикнал да му благодарят. — Не си представям да звъня в социалната служба и да те издирвам по сиропиталища всеки път, когато имам въпроси към теб.

Тя се засмя:

— Приказвайте, каквото щете. Все пак благодаря.

Джинива обясни на Бел какви книги, дрехи и други неща иска да ѝ донесат от апартамента на Сто и осемнайсета улица. Детективът заяви, че ще поиска от чичото и парите, които му е платила за измамата.

— Няма да ги върне — отвърна тя. — Не го познавате.

Бел се усмихна и повтори добродушно, като кимна към двата си пистолета:

— О, ще ги върне, и още как.

Джинива се обади на Лакиша, за да ѝ каже, че ще остане у Райм. След това Том я заведе на горния етаж.

— Какво ще стане, когато психоложката научи, Линк? — попита Селито.

— Какво да научи?

— Ами, това: че я излъга за родителите и измисли несъществуваща полицейска процедура. Това „ОБУЛ“.

— ИЗУЛ — поправи го Бел.

— Какво ще ми направи? — изръмжа Райм. — Поведението ли ще ми намали? — Погледна таблицата върху черната дъска. — Хайде, на работа. Трябва да заловим убиеца. Също съучастника и поръчителя. Не сте забравили, нали? И трябва да ги пипнем дяволски скоро.

Сакс се приближи до масата и започна да подрежда материалите, които беше взела от фондацията — при „незначителния оглед“.

— Повечето документи са за Галоус Хайтс — обясни, — рисунки, схеми, статии. Има някои неща за „Потърс Фийлд“.

Подаваше документите един по един на Купър. Той закачи на дъската няколко рисунки и карти на Галоус Хайтс. Райм внимателно ги заразглежда, докато Сакс обясняваше какво е научила. Тя се приближи до дъската и посочи двуетажна търговска сграда на една снимка.

— „Потърс Фийлд“ е била тук. Западна Осемдесета улица. — Разрови из документите. — Кръчмата се е ползвала с лоша слава. Доста негодници са я посещавали: хора като Джим фиск и Туийд „Боса“, политици, свързани с кликата от „Тамани хол“.

— Виждаш ли колко ценни са незначителните места, Сакс? Те са златни мини от полезна информация.

Тя му хвърли сърдит поглед и взе едно фотокопие, като обясни:

— Това е статия за пожара. В нощта, когато „Потърс Фийлд“ изгоряла, свидетели чули експлозия в мазето и след секунди пламъци погълнали цялата сграда. Има подозрения за палеж, но никой не е арестуван. Няма жертви.

— Каква работа е имал там Чарлз? — заразмишлява на глас Райм. — Какво „възмездие“ е търсил? И какво остава „завинаги погребано под пръст и глина“?

Дали в това се криеше отговорът на въпроса кой иска да убие Джинива Сетъл?

Селито поклати глава:

— Оттогава са минали сто и четирийсет години. Каквото и да е било, вече го няма. Никога няма да научим истината.

Райм погледна Сакс. Тя забеляза изражението му и се усмихна дяволито.

27.

— В известен смисъл имате късмет — обясни Дейвид Ю, млад строителен инженер от градското управление по благоустройство.

— Няма да ни е излишен — отбеляза Амелия Сакс.

Стояха пред стара триетажна сграда на западна Осемдесета улица, на половин пресечка от парк „Ривърсайд“. Наблизо бе спрян микробус на отдела по криминалистика. Тук беше и една приятелка на Сакс, Гейл Дейвис от подразделение К9, с кучето си Вегас. Повечето полицейски кучета бяха немски овчарки, малиноа и (за откриване на взривове) лабрадори. Вегас беше бриар, френска порода, която от край време се използваше в армията. Тези кучета бяха известни с острото обоняние и невероятната си способност да надушват опасности. Райм и Сакс решиха, че при огледа на местопрестъпление отпреди 140 години няма да е излишно да използват някои класически изпитани методи в комбинация със съвременните технически средства.

Инженерът кимна към сградата, построена на мястото на опожарената кръчма „Потърс Фийлд“. На фасадата бе изписано 1879.

— При строежа на такава сграда не се е налагало да изливат нови основи — обясни Ю. — Изкопали са само отстрани, излели са бетон и са изградили стените. Това е носещата част. Подът на мазето можел да е от уплътнена пръст. По-късно обаче изискванията се променят и в началото на двайсети век вече става задължително да се излее бетонна плоча. Тя обаче пак не е носеща, а само от хигиенични съображения. Затова и за нейното полагане не се е налагало да копаят.

— Значи, ако имаме късмет, онова, което е било заровено през шейсетте години на деветнайсети век, може още да е тук.

„Завинаги погребано…“

— Точно така.

— Неудобството е, че има бетонна плоча.

— Да.

— Колко е дебела? Около трийсет сантиметра?

— Може би и по-малко.

Сакс заобиколи мрачната и безлична сграда, в която наемите бяха от по 4000 долара на месец. Отзад имаше сервизен вход към мазето.

Когато се връщаше към главния вход, телефонът ѝ иззвъня.

— Детектив Сакс на телефона.

Беше Селито. Издирил бе собственика на сградата, който живееше през няколко пресечки. Райм се обади след малко и Сакс му предаде думите на Ю.

— Не съм свикнал да разчитам на късмет — сприхаво измърмори криминалистът. — Ще ти изпратя хора от Отряда за откриване и наблюдение с радар и ултразвуков детектор.

Собственикът на сградата се появи — нисък, пооплешивял, с костюм и бяла риза, разкопчана на яката. Сакс прекъсна разговора с Райм и накратко обясни на човека защо са тук. Той я изгледа подозрително, след това отключи вратата на мазето, отдръпна се и скръсти ръце. Вегас беше наблизо и като че ли не хареса много бизнесмена.

На улицата спря шевролет „Блейзър“ и трима членове на отряда за наблюдение слязоха. Тези полицаи бяха обучени да работят със специализирани уреди за откриване на престъпници и жертви — с помощта на инфрачервени лъчи, ултразвук и други методи. Тримата кимнаха за поздрав на колегите си криминалисти и извадиха екипировката си в очукани куфари, напомнящи много на използваните от Сакс. Собственикът ги наблюдаваше намръщено.

Техниците слязоха във влажното, студено мазе. Миришеше на мухъл и бензин; Сакс и собственикът ги последваха. Тримата монтираха на компютъризираните си апарати накрайници като на прахосмукачка.

— Навсякъде ли? — обърна се един към Сакс.

— Да.

— Да не повредите нещо — намеси се собственикът.

— Няма.

Започнаха работа. Решиха най-напред да използват радара, който изпраща радиовълни и по отражението им открива скрити предмети. Принципът бе същият като при радарите на самолетите и корабите. Единствената разлика беше, че полицейските радари са по-мощни и излъчваните от тях вълни могат да проникват през пръст и чакъл. Радиовълните се разпространяваха със скоростта на светлината и за разлика от ултразвука не бе нужно да са насочени директно към търсения предмет.

Търсенето продължи около час; техниците натискаха копчета, водеха си бележки, а Сакс стоеше встрани и едва се сдържаше да не затропа нервно с крак, защото можеше да повлияе на показанията на апаратите.

След като обходиха всеки сантиметър от пода с радара, те свериха резултатите на главния компютър и отново провериха няколко места, но този път с ултразвук.

Накрая извикаха Сакс и Ю при компютъра и им показаха няколко схеми. На двамата сивият екран не говореше нищо; имаше по-тъмни петна и ивици, до много от които бяха изписани цифри и букви.

Един от техниците обясни:

— Повечето от тези предмети са обичайни под основите на стари сгради. Камъни, чакъл, остатъци от гнили греди. Това тук е тръба от канал или дренаж.

— Води към главната канализация, изливаща се в Хъдсън — потвърди Ю.

Собственикът се приближи и надникна над рамото му.

— Пречите, господине — изръмжа Сакс и той неохотно се отдръпна.

Техникът кимна:

— Да. Това обаче…

Посочи тъмно петно до една от стените.

— Пипнахме го, но няма съвпадение.

— Какво…?

— Имам предвид сравнение с образите на известни предмети. Компютърът не намира нищо подобно.

За Сакс петното не се отличаваше от всички останали.

— Проверихме го с ултразвук.

Техникът въведе команда и на екрана се показа друга картина, малко по-светла и с по-ясни очертания. Виждаше се неравен пръстен; вътре имаше по-малък кръгъл предмет, от който се показваше нещо подобно на къса лента. В пръстена, точно под кръглия предмет, имаше купчина летви или дъски (поне така предположи Сакс), вероятно от счупен сандък.

— Външният пръстен е с диаметър около шейсет сантиметра — обясни техникът. — Предметът вътре е триизмерен, сфера. Двайсетина сантиметра в диаметър.

— Близо ли е до повърхността?

— Плочата е дебела осемнайсет сантиметра, а това нещо е на още два-три метра под земята.

— Къде по-точно?

Техникът погледна помещението, после — пак компютъра. Приближи се до стената близо до входа и обозначи мястото с тебешир. При полагането на основите за стената го бяха пропуснали със сантиметри.

— Предполагам, че е стар кладенец или резервоар. Може би някакъв отдушник.

— Какво ви трябва, за да пробиете бетона? — обърна се Сакс към Ю.

— Моето разрешение — заяви собственикът. — Което няма да получите. Няма да позволя да ми дупчите пода.

— Господине — търпеливо се опита да му обясни Сакс, — това е полицейско разследване.

— Каквото и да е това нещо, то е мое.

— Тук собствеността не е от значение. Това може да се окаже важна улика за разследването.

— Тогава вземете съдебна заповед. Аз съм юрист. Не позволявам да ми дупчите пода.

— Много е важно да разберем какво има долу.

— Важно ли? Защо?

— Свързано е с едно престъпление отпреди няколко години.

— Няколко години ли? — собственикът веднага се хвана за думата. — Колко е това „няколко“?

Явно беше добър адвокат.

„Всяка лъжа се заплаща“ — помисли си Сакс.

— Сто и четирийсет. Приблизително.

— Това не е разследване — изсмя се собственикът. — Това е „Островът на съкровищата“. Не, никакво къртене.

— Няма ли да ни окажете малко съдействие, господине?

— Вземете съдебна заповед. Няма да ви сътруднича доброволно.

— Значи не искате доброволно, а? — тросна се тя и телефонира на Райм.

— Какво става? — попита криминалистът.

— Намерихме счупен сандък или сейф в кладенец под опожарената сграда. Няма по-добро скривалище.

Райм поиска техниците да му изпратят файла от търсенето по електронната поща. След няколко минути каза:

— Получих го, Сакс. Засега не мога да определя какво е.

Сакс се оплака, че собственикът отказва съдействие.

— Ще се противопоставя с всички средства — заяви адвокатът, който дочу разговора. — Ще ви съдя. Познавам всички съдии. Лични приятели са ми.

— Момент. — Райм размени няколко думи със Селито, но личеше, че няма голяма надежда. — Лон ще се опита да вземе разрешително, но не е сигурен, че съдията ще уважи молбата ни в този случай.

— Как да убедя този инат? — измърмори Сакс под носа си и затвори; обърна се към собственика: — Ще ви поправим пода. Идеално ще стане.

— Имам наематели. Ще се оплачат от шума, а с тях аз ще трябва да се разправям. Не вие. Вие отдавна ще сте си тръгнали.

Сакс махна с отвращение; дори ѝ мина през ума да го арестува за… за каквото и да било и пак да пробият проклетия под. Колко време щеше да се бави разрешителното? Вероятно цяла вечност, предвид, че съдиите винаги искат „твърди“ основания, за да разрешат достъп на полицията до частен имот.

Телефонът отново иззвъня.

— Сакс — обади се Райм, — инженерът при теб ли е?

— Дейвид ли? Да. Тук е.

— Искам да го попитам нещо.

— Какво?

— Да каже чия собственост са уличките около сградата?

В този случай — макар не във всички — всички улички и проходи около къщата бяха собственост на общината. Адвокатът притежаваше само земята непосредствено под сградата.

— Пробийте триметрова дупка от външната страна и прокопайте тунел под сградата — предложи Райм. — Може ли да стане?

Без да ги чуе собственикът, Сакс зададе въпроса на Ю, който отвърна:

— Да, може. Няма опасност от повреда на сградата, стига дупката да е тясна.

„Тясна — помисли си страдащата от клаустрофобия полицайка. — Само това ми липсва…“ Прекъсна връзката с Райм и се обърна към инженера:

— Добре, искам… — Намръщи се. — Как се казват онези машини с големите лопати?

Познанията ѝ за превозни средства, развиващи по-малко от двайсет километра в час, бяха ограничени.

— Багер ли?

— Да. За колко време можете да ми осигурите?

— За половин час.

Тя го изгледа недоволно:

— Не може ли за десет минути?

— Ще се постарая.

След двайсет минути край сградата спря огромен багер. Вече нямаше как да запазят плана си в тайна. Собственикът се изпъчи пред машината и размаха ръце:

— Искате да проникнете отвън! Не можете. Всичко това е моя собственост, от небето до центъра на Земята. Така гласи законът.

— Под сградата ви преминава част от обществената канализация — обясни младият инженер. — Имаме право да копаем. Сигурен съм, че ви е известно.

— Ама шибаният канал е от другата страна.

— Не мисля така.

— Видя се на екрана — заяви собственикът и посочи изключения компютър.

— Виж ти — намеси се един от техниците. — Искате ли пак да погледнем?

Собственикът се намръщи и пак се обърна към Ю:

— Там, където ще копаете, няма канал.

Инженерът сви рамене:

— Както знаете, при спор за местоположението на обществените тръбопроводи собственикът трябва да вземе съдебна заповед, за да ни спре. Ако искате, обадете се на някого от приятелите си в съда. И знаете ли какво, господине? Действайте бързо, защото веднага започваме.

— Ама…

— Копайте! — изкрещя на хората си.

— Вярно ли е това за тръбопроводите? — прошепна Сакс.

— Не знам, но той май се върза.

— Благодаря.

Багерът започна да копае. Не отне много време. След десет минути под ръководството на техниците от отряда за наблюдение машината изкопа дупка с широчина един и дълбочина три метра. Основите на сградата свършваха на около два метра под повърхността и отдолу имаше само тъмна почва и сивкава глина. Сакс трябваше да се спусне на дъното на изкопа и да прокопае само петдесетина сантиметра, за да достигне кладенеца. Тя си сложи белия костюм и каска с челен фенер. Свърза се с Райм по радиостанцията, защото не беше сигурна, че мобилният телефон ще е в обхват.

— Готова съм.

Гейл Дейвис се приближи до дупката; Вегас се дърпаше и ровеше с лапи.

— Долу има нещо — обясни полицайката.

„Сякаш не ми стига теснотията“ — помисли си Сакс и погледна разтревоженото куче.

— Какъв е този шум, Сакс?

— Гейл е тук. На кучето нещо не му харесва. — Сакс се обърна към приятелката си. — Нещо по-конкретно?

— Не, просто е надушило нещо.

Вегас изръмжа и докосна с лапа Сакс по крака. Дейвис ѝ беше разказала, че друго умение на бриарите по време на битка било да познават кой ранен може да бъде спасен и кой — не. Сакс се почуди дали Вегас вече я е отписал.

— Стой наблизо — заръча на приятелката си, като се опита да се усмихне. — Може да се наложи да ме изкопавате.

Ю предложи той да слезе (каза, че обичал тунели и пещери, което изненада Сакс), но тя отказа. Все пак на това място бе извършено престъпление, дори да беше отреди сто и четирийсет години, и кръглият предмет и сандъкът бяха улики, които трябваше да се съхранят според правилата.

Работниците спуснаха стълба в шахтата и Сакс въздъхна.

— Наред ли е всичко? — попита Ю.

— 0, да — бодро отвърна тя и слезе.

Клаустрофобията в архивите на Санфордската фондация беше нищо в сравнение с това. На дъното тя започна да копае с лопатата и кирката, които ѝ беше дал Ю.

Потеше се и трепереше от страх, но не спираше; при всяка копка си представяше как пръстта се срива и я затрупва.

Къртеше камъни, забиваше кирката в уплътнената пръст.

„Завинаги погребана под пръст и глина…“

— Какво виждаш, Сакс? — попита Райм по радиостанцията.

— Пръст, пясък, червеи, няколко тенекиени кутии, камъни.

Тя изкопа трийсетина сантиметра под сградата, шейсет…

Лопатата удари в нещо и тя спря. Изстърга почвата и пред нея се показа закривена тухлена стена с неравна замазка.

— Намерих нещо. Това е стената на кладенеца.

От стените на дупката върху краката ѝ се посипа пръст. Това я уплаши повече, отколкото ако я беше полазил плъх. Веднага си представи как лежи притисната и пръстта бавно засипва гърдите ѝ, влиза в носа и устата ѝ. Да се удавиш в пръст…

„Стига толкова, момиче. Успокой се.“ Тя си пое въздух и пак започна да рови. Още пръст се посипа по краката ѝ.

— Тази дупка не трябва ли да се укрепи? — извика към Ю.

— Какво? — обади се Райм.

— Говоря с инженера.

— Вероятно ще издържи — отговори Ю. — Почвата е достатъчно влажна и плътна.

„Вероятно“.

— Ако искате, ще я укрепим — добави инженерът, — но ще отнеме няколко часа.

— Не, оставете — извика тя; пак заговори по микрофона:

— Линкълн?

Той мълчеше.

Изведнъж Сакс си даде сметка, че се е обърнала към него на малко име. Не бяха суеверни, но винаги спазваха това правило — никога на малко име. Носеше им лош късмет.

Беше нарушила правилото.

— Продължавай — каза накрая той.

По нея отново се посипаха чакъл и суха пръст. Върху твърдия плат на гащеризона шумът изглеждаше по-силен.

Тя подскочи, защото ѝ се стори, че стените се сриват. Изписка тихо.

— Сакс? Добре ли си?

Тя се огледа. Стените си стояха.

— Добре съм.

Продължи да смъква пръстта от закръглената стена.

С кирката разби мазилката.

— Дойде ли ти идея какво може да има вътре? — попита по радиостанцията.

Надяваше се отговорът му да ѝ вдъхне кураж.

„Сфера с опашка.“

— Никаква представа.

Удари силно с кирката. Една тухла се откърти, после друга. Паднаха върху краката ѝ.

„По дяволите, ужасно е.“

Още тухли, още пясък и камъчета. Сакс спря, за да поочисти краката си от пръстта и продължи да копае.

— Как се справяш? — попита Райм.

— Нормално.

Извади още няколко тухли. Около нея вече имаше десетина. Освети с фенерчето онова, което беше зад тях: черна пръст, пепел, овъглени парчета дърво.

Започна да копае сухата пръст в кладенеца. Изобщо не беше плътна, помисли си, като гледаше как се сипе пред лъча от фенера ѝ.

— Сакс! — изкрещя Райм. — Спри!

Тя застина.

— Какво?

— Пак прочетох статията за пожара. В мазето на кръчмата имало взрив. Тогава гранатите били кръгли и имали фитили. Чарлз може би е взел две. Това е сферата! Втората бомба не е избухнала. Експлозивът може да е нестабилен като нитроглицерин. Това е подушило кучето! Експлозивът! Бързо се махай оттам.

Тя се хвана за ръба на дупката в кладенеца и се изправи.

Тухлите, за които се държеше обаче, изведнъж се откъртиха и тя падна. От дупката в стената на кладенеца се изсипа лавина от суха пръст. Шахтата бързо се напълни с камъни и чакъл, които затиснаха краката ѝ и се посипаха по гърдите и лицето ѝ. Тя изпищя и отчаяно се опита да се изправи, но не успя, пръстта затисна ръцете ѝ.

— Са… — чу гласа на Райм от слушалките, но камъните прекъснаха кабела и звукът секна.

Още пръст се посипа по тялото ѝ, което вече не можеше да помръдне под смазващата тежест.

Повлечена с потока от суха пръст, сферата се изтърколи през дупката в тухлената стена и спря върху обездвиженото ѝ тяло. Сакс изпищя от ужас.

Джакс бе в непознати води.

Беше оставил Харлем зад себе си — не само квартала, а и начина на мислене, свързан с него. Тук нямаше пусти парцели, пълни с празни бутилки; нямаше ги избелелите рекламни плакати за „Ред девил“ — гела, с който по времето на Малкълм Екс чернокожите са изправяли косата си; нямаше тийнейджъри, мечтаещи да станат рапзвезди; нямаше ги импровизираните оркестри с ударни инструменти, които вдигаха олелия в парка „Маркъс Гарви“; нямаше ги сергиите за играчки, сандали и парцалки. Нямаше пустеещи сгради, нуждаещи се от реконструкция, нито автобуси с туристи.

Това бе едно от малкото места, където не беше изписал нито едно „Джакс 157“ и не беше изрисувал нито една стена. Луксозната част на Западен Сентрал парк.

Стоеше край къщата, в която бяха довели Джинива Сетъл.

След случката близо до дома ѝ на Сто и осемнайсета улица — с Джинива и мъжа със сивата кола — Джакс скочи в едно такси и проследи полицейските коли дотук. Не знаеше какво да мисли за тази сграда: отпред бяха спрели две патрулни коли, а пред главния вход имаше рампа като за инвалидна количка.

Джакс стоеше в парка отсреща и наблюдаваше къщата. Какво ли правеше момичето тук? Опита се да надникне вътре, но щорите бяха спуснати.

Друга кола — „Краун Виктория“, един от любимите модели на полицията — спря отпред и двама полицаи слязоха. Свалиха евтин куфар и няколко кашона. Вероятно с вещите на Джинива. Значи се пренасяше тук.

Затягат мерките за сигурност, помисли си той и това го отчая.

Излезе на открито, за да надникне вътре, когато входната врата се отвори, но в този момент се появи друга патрулна кола. Движеше се бавно, полицаят оглеждаше парка и улицата. Джакс запомни номера на сградата и бързо се отдалечи през парка. Тръгна към Харлем.

Пистолетът в чорапа му убиваше и той се замисли за надзорника си, на триста километра по на север, който може би вече се питаше дали да не направи изненадващо посещение в апартамента му в Бъфало. Джакс си спомни въпроса на Ралф, египетския принц: струва ли си риска?

Замисли се над този въпрос.

Преди двайсет години струваше ли си риска да виси от десетсантиметровия перваз на надлеза над магистралата само за да изпише „Джакс 157“ десет метра над фучащите със сто километра в час автомобили?

Преди шест години струваше ли си да заплашва с пушка облечения с бронежителка шофьор на камион за някакви си 50-60 хиляди долара? Достатъчно, за да вкара живота си в релси?

По дяволите, въпросът на фараона Ралф беше безсмислен, защото допускаше, че има избор. И преди, и сега за Алонсо Джаксън нямаше значение дали е прав или греши. Той винаги довеждаше нещата до край. Ако планът му успееше, той щеше да си върне стария живот в Харлем, дома си, полагащото му се място, което за добро или лошо го бе направило такъв, какъвто беше — мястото, което си бе отвоювал с хиляди флакона цветен спрей. Той просто правеше, каквото трябваше да направи.

Полека.

В тайната си квартира в Куинс Томсън Бойд — с противогаз и дебели ръкавици — бавно разреждаше киселината с вода и проверяваше концентрацията.

Полека…

Това беше най-тънката част. Цианкалият наистина бе опасен и тук имаше количество, достатъчно да убие трийсет-четирийсет души, но прахът беше сух и сравнително стабилен. Също като при устройството, което бе заредил в полицейската кола, прахообразното вещество трябваше да смеси със сярна киселина, за да се получи смъртоносният циановодород (използван от нацистите под името „Циклон-Б“ в концентрационните лагери).

Тънкостта е в сярната киселина. Ако е твърде слаба, газът ще се отдели твърде бавно; така жертвата ще има възможност да го подуши и да избяга. Ако пък е твърде силна — с концентрация над 20 процента — цианкалият ще избухне и пак няма да се получи желаният смъртоносен ефект.

Томсън се стараеше да нагласи концентрацията около 20%. Причината беше проста: мястото, където смяташе да заложи устройството — онази къща в Западен Сентрал парк, където пазеха Джинива — не беше херметично. След като научи къде е момичето, Томсън отиде да огледа и забеляза, че прозорците не прилягат плътно и вентилационната система е твърде стара. Истинско предизвикателство бе да превърне такава голяма сграда в камера на смъртта.

„… искам да ме разберете. Същото е в живота. Нищо не е абсолютно сигурно. Нищо не става точно както ни се иска…“

Вчера обеща на клиента си, че следващият опит за убийство ще е успешен. Сега обаче не беше толкова убеден. Детективите бяха твърде способни и си разбираха от работа повече, отколкото бе предполагал.

„Направи нов план и действай. Не можем да си позволим емоции.“

Не ставаше дума за емоции. Но се налагаше да вземе драстични мерки — да действа на няколко фронта. Ако отровният газ убиеше Джинива в къщата, чудесно. Не това обаче бе главната му цел. Трябваше да убие още няколко души — детективите, които издирваха него и клиента му. Да ги убие, да изпаднат в кома, да повреди мозъците им — нямаше значение. Само трябваше да ги извади от строя.

Томсън пак провери концентрацията и я донагласи, за да компенсира ефекта на въздуха върху киселинността. Ръцете му леко затрепериха и той се отдръпна, докато се успокоят.

Пссст…

Смени мелодията, която си подсвиркваше, със „Стълба към небето“.

Облегна се назад и се замисли как да вкара газовата бомба в къщата. Хрумнаха му няколко идеи, от които една-две със сигурност щяха да проработят. Пак провери концентрацията, като разсеяно си подсвиркваше през дихателя на противогаза. Уредът показа 19,99%.

Чудесно.

Пссст…

Новата мелодия бе „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен.

Амелия Сакс не се задуши под тонове пръст, нито хвръкна във въздуха заради стара граната.

Беше се изкъпала и преоблякла, стоеше в лабораторията на Райм и гледаше предмета, който преди няколко часа бе паднал в скута ѝ.

Не беше бомба, но без съмнение бе хвърлен в кладенеца на 15 юли 1968 година от Чарлз Сингълтън.

Райм седеше в количката си до Сакс и надничаше в картонената кутия. Купър си слагаше гумени ръкавици.

— Трябва да кажем на Джинива отбеляза Райм.

— Наистина ли се налага? — измърмори Сакс. — Никак не ми се иска.

— Какво да ми кажете?

Сакс се обърна рязко. Райм се дръпна назад с количката и неохотно се завъртя към вратата. „По дяволите — помисли си. — Трябваше да внимавам.“

Джинива Сетъл стоеше на прага.

— Намерили сте нещо за Чарлз Сингълтън в мазето на кръчмата, нали? Открили сте, че наистина е извършил кражбата. Това ли е тайната му?

Райм се спогледа със Сакс и отговори:

— Не, Джинива. Не. Намерихме нещо друго. — Кимна към кутията. — Ела да видиш.

Момичето се приближи. Спря и примигна удивено — пред нея имаше покафенял човешки череп. Него бяха открили с радара; той се беше изтърколил в скута на Сакс. С помощта на Вегас детективката изрови и останалите кости. Тях беше надушило кучето. Костите — които Сакс първоначално бе помислила за летви от сандък — бяха от мъж. Трупът бил хвърлен в кладенеца малко преди Чарлз да подпали кръчмата. С помощта на ултразвуковия детектор полицаите бяха видели черепа и едно от намиращите се под него ребра — затова им беше заприличал на бомба с фитил.

Костите бяха в друг кашон върху работната маса.

— Почти сме сигурни, че Чарлз го е убил.

— Не!

— След това е подпалил кръчмата, за да прикрие престъплението си.

— Не можете да сте сигурни!

— Не, не сме сигурни, но това е логична версия — обясни Райм. — В писмото си споменава, че отива в „Потърс Фийлд“ въоръжен с револвер „Колт“. Оръжието му от Гражданската война. Тогавашните револвери не били като сегашните, които се зареждат от задната страна на барабана. Във всяка камера поотделно трябвало да се слага барут и куршум.

Джинива кимна, без да отмества очи от потъмнелите кости.

— Намерихме информация за тези оръжия. Револверите били трийсет и шести калибър, но повечето войници използвали куршуми с калибър трийсет и девет. Те са малко по-големи и прилягали по-плътно в цевта. Това увеличавало точността на стрелбата.

Сакс вдигна малко найлоново пликче и обясни:

— Това беше в черепната кухина. — Вътре имаше малко оловно топче. — Трийсет и девет калибров куршум, изстрелян от трийсет и шест калибров револвер.

— Това нищо не доказва.

Джинива се втренчи в дупката в челото на черепа.

— Не — тихо отвърна Райм. — Само дава основания. Дава убедителни основания да считаме, че Чарлз е убил този човек.

— Кой е той? — попита Джинива.

— Нямаме представа. Дори да е имал документи, те са изгорели или са се разпаднали, както и дрехите му. Намерихме куршума, малък револвер, с който вероятно е бил въоръжен, златни монети и пръстен с гравиран надпис… какъв беше надписът, Мел?

— „Уинскински“

Купър вдигна пликчето със златния пръстен. Над надписа бе гравирано лице с индиански черти.

Купър бързо откри, че на езика на делауерските индианци думата означава „вратар“ или „пазач“. Може би така се е казвал убитият, макар че по черепа му личеше, че не е индианец. Според Райм думата по-скоро бе свързана с някакво братство или задруга и Купър веднага изпрати писма по електронната поща на неколцина антрополози и историци с молба за повече информация.

— Чарлз не би извършил такова нещо — упорито заяви наследницата му. — Той не е бил способен на убийство.

— Куршумът е изстрелян срещу жертвата, не в гръб — обясни Райм. — Дерингерът, револверът, който Сакс намери, явно е бил на убития. Следователно може да е било самозащита.

При все това Чарлз бе отишъл в кръчмата въоръжен, с намерение да търси възмездие. Бил е склонен към насилие.

— Изобщо не трябваше да се задълбавам в това — измърмори Джинива. — Каква съм глупачка. Дори не обичам да се ровя в миналото. Толкова е безсмислено. Мразя го!

Обърна се и избяга на горния етаж.

Сакс я последва. Върна се след няколко минути и обяви:

— Взе да чете. Каза, че иска да остане сама. Мисля, че ще го преживее.

При все това не звучеше особено убедена.

Райм погледна информацията от най-старото престъпление, което бе разследвал — отпреди сто и четирийсет години. Смисълът на усилията им беше да ги наведе на нещо, което да им подскаже кой е наел Извършител 109. Но досега само бяха изложили Сакс на риск и разочароваха Джинива с новината, че прадядо ѝ вероятно е убиец.

Той погледна копието на картата с обесения, който сякаш му се надсмиваше от дъската с уликите.

— Я, открих нещо — извика Купър, като се взираше в монитора.

— За „Уинскински“ ли?

— Не, слушайте. Резултати от анализа на тайнственото вещество, което Амелия намери в квартирата на „Елизабет“ и край дома на лелята.

— Крайно време беше. Какво е, по дяволите? Някаква отрова?

— Нашият човек има възпаление на очите.

— Какво?

— Течността е „Мурин“.

— Капки за очи?

— Да. Съставът е същият.

— Добре, запиши го, Том. Може да е временно възпаление, заради киселината. Но може и да е хронично; намерихме го на две различни места. Това е полезна информация.

Криминалистите обожават хроничните заболявания на престъпниците. В книгата на Райм имаше цяла глава за откриване на заподозрени по лекарства със и без рецепта, игли от спринцовки, очила, особено износване на подметките заради ортопедични проблеми и други.

В този момент телефонът иззвъня. Сакс се обади, заслуша се за миг, след това каза:

— Добре. Идвам след петнайсет минути. — Затвори и по-гледна Райм. — Ето нещо интересно.

28.

Когато влезе в интензивното отделение на Колумбийската презвитерианска болница, Амелия Сакс видя двама Пуласки.

Единият лежеше, бинтован и със зловещо стърчащи от тялото пластмасови тръбички. Очите му бяха мътни, устните — отпуснати.

Другият седеше до леглото на неудобен пластмасов стол. Той също беше русокос и носеше същата изрядна полицейска униформа като Рей Пуласки, когато Сакс го срещна за пръв път пред Афро-американския музей и му нареди да симулира интерес към купчината боклук.

„Колко захар?“

Тя примигна удивено.

— Аз съм Антъни. Братът на Рей. Сигурно вече сте се досетили.

— Здравейте… детектив — изхриптя задавено Рей.

— Как си?

— Как е… Джинива?

— Добре е. Успяхме да я измъкнем, но убиецът избяга.

Боли ли? Сигурно.

Той кимна към системата:

— Успокоителни… Нищо не усещам.

— Ще се оправи.

— Ще се оправя — повтори Рей думите на брат си, пое си дълбоко въздух и примигна.

— За около месец — обясни Тони. — Ще го лекуват. После ще се върне на работа. Има няколко счупвания, но без сериозни вътрешни наранявания. Дебела глава. Татко винаги го е казвал.

— Дебела… — усмихна се Рей.

— Заедно ли бяхте в академията? — попита Сакс и седна на един стол.

— Да.

— Вие в кой участък сте?

— Шести — отвърна Тони.

Шести участък беше в Гринич Вилидж. Спокоен квартал без много побои, кражби на коли или наркотици. Главно обири на апартаменти, домашни скандали между хомосексуалисти и предозиране на лекарства от чалнати художници и писатели. В Шести беше и главната квартира на сапьорния отряд.

Тони бе разтревожен, но и ядосан:

— Онзи негодник е продължил да го удря и след като е изпаднал в безсъзнание. Било е излишно.

— Но така може би… — заеквайки, се намеси Рей — се е забавил с мен… и не е имал достатъчно време за Джинива.

Сакс се усмихна:

— Такива оптимисти обичам.

Спести му подробността, че убиецът го беше пребил само за да може за отвличане на вниманието да използва куршум от пистолета му.

— Такъв съм си. Благодарете на Джинива… за книгата.

Той не можеше да движи главата си, но завъртя очи към масичката и поставената отгоре „Да убиеш присмехулник“.

— Тони ще ми чете… Да се чудиш как се е… научил.

Брат му се засмя:

— Голям си умник.

— Искам да ти задам няколко въпроса, Рей. Този човек е хитър и още е на свобода. Какво можеш да ми кажеш за него?

— Не знам, госп… Не знам, детективе. Обикалях между сградите. Удари ме, когато вярвах… вървях към улицата. Нападна ме в гръб… Не го очаквах. Беше се скрил във входа… Стигнах до ъгъла. И после… фрас. С палка или бухалка. Беше много неочаквано. Не видях почти нищо. Зашемети ме. Така ми се пада. — Той затвори очи. — Невнимателен. Бях твърде близо до стената. Вече ще знам.

„Да, вече ще знаеш…“

— Чу… ух…

— Добре ли си? — загрижи се брат му.

— Да.

— Какво чу? — подкани го Сакс и се наведе към него.

— Свистене.

— Свистене ли?

— Да, госпожо… Тоест, детективе…

— Не се притеснявай, Рей, наричай ме както искаш. Видя ли нещо? Каквото и да е?

— Ами, онова нещо. Като бухал… Не „бухал“. Ха-ха. Бухалка за бейзбол… Точно пред лицето ми. О, това вече го казах. И паднах…

— Какво стана после?

— Не знам. Спомням си, че се проснах на земята. Мислех си… помислих си да извадя пистолета. Опитах се да го стисна… Така пише в наръчника. „Никога не изпускай оръжието.“ Ама не успях. Той го измъкна. Тогава си помислих… помислих си, че съм мъртъв.

— Видя ли нещо друго? — тихо настоя Сакс.

— Тръгник.

— Какво?

Той се засмя:

— Искам да кажа триъгълник. Картон. На земята. Не можех да се движа. Само това видях.

— Този картон, на престъпника ли беше?

— Тригъника ли? Така де, триъгълникът. Не, беше някакъв боклук. Само него виждах. Опитах се да пропълзя. Но май не съм успял.

Сакс въздъхна. Освен Джинива, когато убиецът бе носил маска, Пуласки бе единственият човек, който го беше видял отблизо. Нуждаеха се от някаква следа.

— Когато са те открили, си лежал по гръб, Рей.

— Какво? По гръб?

— Пак си помисли. Не видя ли поне небето?

Той присви очи.

Сърцето на Сакс затуптя по-силно. Дали все пак беше видял нещо?

— Къф.

— Какво?

— Къф в очите.

— Кръв ли? — намеси се брат му.

— Да. Имах кръв в очите. Не виждах. Нито картони, нито къщи. Той ми взе пистолета. Постоя наблизо. После не помня нищо.

— Стоял е наблизо? Колко близо?

— Не знам. Не много. Не виждах. Много къф.

Сакс кимна. Горкият младеж изглеждаше изтощен. Дишаше тежко, погледът му бе по-разсеян, отколкото когато беше дошла. Сакс стана.

— Ще те оставя да си почиваш. Чувал ли си за Тери Добинс?

— Но. Той… Кой? — Раненият се намръщи. — Кой е той?

— Психолог. — Тя се усмихна. — За известно време няма да си на себе си. Той ще ти помогне да преодолееш шока. Трябва да поговориш с него. Той е най-добрият специалист.

— Няма нужда…

— Полицай — строго го прекъсна тя.

Той вдигна вежди и примигна.

— Това е заповед.

— Слушам, госпожо, тоест… детектив.

— Ще се погрижа за това — обеща Тони.

— И благодарете… на Джинива от мен. За книгата.

— Непременно.

Сакс тръгна към вратата. Когато прекрачваше прага, изведнъж спря и се обърна.

— Рей?

— Какво?

Тя се върна при леглото и седна.

— Рей, каза, че престъпникът се е забавил за няколко минути около теб.

— Да.

— След като кръвта ти пречеше да виждаш, откъде знаеш, че е бил там?

Полицаят се намръщи:

— О… Да. Бях забравил.

— Нашият човек има навик, Райм.

Амелия Сакс отново беше в лабораторията.

— Какъв.

— Подсвирква.

— По жени ли?

— Мелодийки. Пуласки го е чул. След като го е зашеметил и е взел пистолета му, убиецът е останал няколко минути при него, докато сглоби бомбичката. През цялото време си е подсвирквал. Тихичко, но Рей е сигурен, че го е чул.

— Никой професионалист не би си подсвирквал, докато работи.

— Да, необичайно е, но аз също го чух. В квартирата на „Елизабет“. Мислех, че е от радиото, много е добър.

— Как е новобранецът? — попита Селито; напоследък не търкаше бузата си, но все още бе нервен.

— Според лекарите ще се оправи. След около месец. Казах му за Тери Добинс. Рей не беше много адекватен, но брат му беше там. Той ще се грижи за него. И той е полицай. Близнаци са.

Райм не се изненада. Полицейската професия обикновено е наследствена. Сигурно имаше такъв ген.

Селито поклати глава. Новината за близнака като че ѝ още повече го разстрои. Сякаш заради него страдаше цяло семейство.

Райм обаче нямаше време да утешава колегата си.

— Добре — заяви, — това е нова информация. Да я използваме.

— Как? — попита Купър.

— Убийството на Чарли Тъкър все още е най-добрата ни следа към господин Сто и девет. Да се обадим пак в Тексас.

— Добрият стар Запад — усмихна се Сакс и набра номера.

— Ало?

— Ало, Джей Ти. Линкълн от Ню Йорк.

Да говориш с някого, който използва само инициалите си и живее в Щата на самотната звезда — да не говорим за провлачения акцент — направо те подтиква да изпускаш думи като „здравейте“ и „на телефона“.

— Аха, как я карате? Слушайте, четох за вас. Не знаех, че сте знаменитост.

— 0, просто служех на обществото. — Скромността на Райм прозвуча пресилено. — Нищо повече. Да има някакво развитие с рисунката, която ви изпратих?

— Съжалявам, детектив Райм. Честно да ви кажа, половината бели, които се „дипломират“ при нас, приличат на вашия човек. Освен това имаме голямо текучество, като повечето затвори. Няма много служители от времето на Чарли Тъкър.

— Имаме още малко информация. Може да помогне за стесняване на търсенето. Имате ли минутка?

— Казвайте.

— Вероятно има проблем с очите. Редовно използва „Мурин“. Проблемът му може да е отскоро, но не е изключено да го е имал и в затвора. Освен това има навик да си подсвирква.

— Да подсвирква ли? На хубави жени?

— Не, свири си разни мелодии. Пес™.

— Аха, ясно. Задръжте така. — След пет безкрайни минути директорът на затвора отново се обади: — Съжалявам, никой не си спомня някого с навик да си подсвирква или с болни очи. Но ще продължаваме да търсим.

Райм му благодари и прекъсна връзката. В началото на двайсети век най-великият криминалист на всички времена, французинът Едмон Локар, формулирал принципа на обмена, според който на местопрестъплението винаги се извършвал, макар и за миг, обмен на улики между престъпника и жертвата. Целта на криминалиста била да открие тези следи. Правилото на Локар за съжаление не гарантираше, че тези улики ще доведат до установяване самоличността на извършителя.

Райм въздъхна. Е, знаеше, че няма голяма вероятност да улучи от първия път. Какво имаха? Компютърна рисунка, проблем с очите, навик, стара вражда с някой надзирател.

Какво друго…

Райм се намръщи. Втренчи се в дванайсетата карта от колодата за таро.

„Обесеният не означава наказание…“

Добре, но все пак изобразяваше човек, висящ от бесилка.

Нещо му прищрака. Отново погледна таблицата. Нещо: палката, електрическата клопка, отровният газ, точните попадения в сърцето на жертвата, линчуването на Чарли Тъкър, влакната от въже със следи от кръв.

— Мамка му! — изруга Райм.

— Какво има, Линкълн? — сепна се Купър и го погледна загрижено.

— Команда, повторно набиране!

На компютъра се изписа съобщение: „Непозната команда. Какво желаете?“

— Набери последния номер.

„Непозната команда.“

— Мамка му! Мел, Сакс… някой да набере последния номер!

Купър го направи и след няколко минути криминалистът пак говореше с директора на затвора в Амарильо.

— Джей Ти, пак е Линкълн.

— Да?

— Да не се занимаваме със затворниците. Искам да знам за надзирателите.

— Надзирателите ли?

— Някой, който е работил в затвора. Имал е проблем с очите. Имал е навик да си подсвирква. И преди убийството на Тъкър е работил в крилото с осъдените на смърт.

— Не се бяхме сетили за служителите. Пък и повечето надзиратели са от по-малко от пет-шест години. Но нека да поразпитам.

Образът на обесения сякаш се беше запечатал в главата на Райм. Той се замисли за оръжията и методите, които използваше Извършител 109. Все бяха свързани с екзекуция: отровен газ, електричество, обесване, куршум в сърцето като при разстрел. Освен това зашеметяваше жертвите си с палка, както би направил надзирател в затвор.

След малко от микрофона се чу:

— Ало, детектив Райм?

— Казвайте, Джей Ти.

— Един бивш надзирател се сети нещо. Преди да се пенсионира, е работил с осъдените на смърт. Казва се Пепър. Съгласи се да дойде да поговори с вас. Живее наблизо. Ще е тук след няколко минути. Тогава ще ви се обадим.

Райм пак погледна картата таро.

„Промяна на посоката…“

След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, телефонът отново иззвъня.

Представиха се набързо. Бившият надзирател Халбърт Пепър говореше с провлачен акцент, в сравнение с който Джей Ти Бошан звучеше като чист англичанин.

— Май ще мога да ви помогна.

— Кажете.

— Ами преди пет години имахме един колега при осъдените на смърт, дето отговаря на описанието. Имаше болни очи и свиреше като фурия. По онова време тъкмо се пенсионирах, ама поработихме няколко месеца заедно.

— Как се казва?

— Томсън Бойд.