Дванайсетата карта

8.

Едрият мъжага вървеше през Харлем и си мислеше за телефонния разговор, който проведе преди около час. Зарадва се, но стана по-нервен и предпазлив. Все пак се надяваше, че нещата най-сетне ще се подредят.

Е, заслужаваше да успее поне в едно начинание, нещо, което да му вдъхне кураж.

Напоследък късметът не беше на страната на Джакс. Разбира се, той се радваше, че се е измъкнал от пандиза, но през изминалите два месеца на свобода само мизерстваше; самотен, без пукната пара. Днес обаче беше друго. Новината за Джинива Сетъл можеше завинаги да промени живота му.

Той вървеше по Пето авеню към парка „Сейнт Амброуз“ и от ъгъла на устата му стърчеше цигара. Наслаждаваше се на хладния есенен въздух, наслаждаваше се на слънцето. Наслаждаваше се на факта, че хората го заобикалят отдалеч. Дължеше се отчасти на мрачното му лице. Също на затворническите му татуировки. И на накуцването. (Макар че не накуцваше като стар побойник, нито като уличен бандит; просто старата рана от куршум го измъчваше. За това обаче никой не подозираше.)

Джакс носеше обичайното си облекло: дънки, оръфано войнишко яке и износени кожени обувки. В джоба си имаше дебела пачка банкноти, нож с рогова дръжка, цигари и един-единствен ключ от апартаментчето си на 139-та улица. В двустайното му жилище имаше само легло, маса, два стола, стар компютър и две евтини тенджери. Не беше много по-добре от килията в щатския затвор.

Той спря и се огледа.

Ето го — хилав тип със сивкаво-кафеникава кожа и неопределима възраст (можеше да е на трийсет и пет или на шейсет). Стоеше облегнат на паянтовата телена мрежа на парка в сърцето на Харлем. В тревата зад него проблясваше стъклена бутилка.

— Как е, човече? — попита Джакс, запали нова цигара и спря.

Хилавият тип премигна озадачено. Погледна цигарите, които Джакс му предложи. Колебливо взе една и я прибра в джоба си.

— Ти ли си Ралф? — попита бившият затворник.

— А ти кой си?

— Приятел на Делил Маршал. Лежах с него в пандиза.

— Лил ли?

Хилавият тип се поотпусна. Спокойно изгледа непознатия, който можеше да го прекърши на две.

— Лил на свобода ли е?

Джакс се изсмя:

— Лил е вкарал четири куршума в кратуната на някакъв нещастник. По-вероятно негър да стане президент, отколкото да го освободят.

— Понякога пускат предсрочно, човече — оправда се Ралф, опитвайки се да прикрие факта, че е изпитвал Джакс. — Какво вика Лил?

— Каза да те издиря. Обади му се. Той ще потвърди.

— Щял да потвърди. Я ми опиши татуировката му.

Хилавият Ралф със смешната козя брадичка се поокопити. Пак го изпитваше.

— Коя? — контрира Джакс. — Розата или ножа? Знам също, че имал и около оная си работа, ама нея не съм я виждал отблизо.

Ралф кимна:

— Как се казваш?

— Джаксън. Алонсо Джаксън, но ми викат Джакс.

Някога името му бе известно в квартала. Запита се дали Ралф е чувал за него. Явно не — хърбавият негодник не реагира. Джакс се ядоса.

— Обади се на Делил да провериш. Само не споменавай името ми по телефона, ако ме разбираш. Кажи, че Кралят на графитите е дошъл да му помогнеш.

— Кралят на графитите — повтори Ралф.

Явно се чудеше откъде идва този прякор. Дали Джакс пръскаше кръвта като цветен спрей?

— Добре. Може да проверя. Зависи. Значи теб са те пуснали.

— Да.

— За какво лежа?

— Грабеж и незаконно оръжие. — Джакс понижи глас. — Искаха да ме тикнат по двайсет и пети, но ми се размина.

Намекваше за член 125.25 от наказателния кодекс — опит за убийство.

— И сега си свободен, а? Супер.

На Джакс му се стори странно: когато го поздрави и го почерпи цигара, хилавият нещастник щеше да напълни гащите. Сега, след като научи, че е лежал за въоръжен грабеж и опит за убийство и пръска кръвта като спрей, Ралф видимо се успокои.

Добрият стар Харлем.

Преди да го освободят от затвора, Джакс помоли Делил Маршал за помощ и той го насочи към Ралф. Лил обясни защо дребният негодник е толкова полезен: „Тоя се бута навсякъде, сякаш улиците са негови. Знае всичко. А ако не знае, може да научи.“

Кървавият Крал на графитите дръпна силно от цигарата си и заговори по същество:

— Имам нужда от помощ, човече.

— Тъй ли? Какво по-точно?

„Какво по-точно искаш“ и „какво по-точно ще изкарам“ — въпросът имаше две страни.

Справедливо.

Джакс се огледа. Освен тях наоколо имаше няколко гълъба и две дребнички, хубави доминиканки, които минаваха наблизо. Въпреки студа носеха прилепнали бодита и тесни шорти, подчертаващи пищните им форми.

— Хей, мацета — извика Джакс.

Момичетата пресякоха улицата и се отдалечиха на изток в своя територия. Пето авеню от край време беше граница между черния Харлем и Испанския квартал — Ел Барио. Преминеш ли на изток от Пето, това вече е „Другата страна“. Пак ще си пич, пак ще си готин, но ще си в друг Харлем.

Джакс изпрати момичетата с жаден поглед.

— Мамка му.

Твърде дълго бе стоял в затвора.

— Думай — подкани го Ралф и скръсти ръце като египетски принц.

Джакс изчака около минута, после се наведе и прошепна на ухото на фараона:

— Трябва ми патлак.

— Още си свеж, пич — отговори Ралф след известно замисляне. — Ако те пипнат с патлак, веднага пак ще те опандизят. Отиваш директно в „Райкърс“. Струва ли си да рискуваш толкова?

— Можеш ли да ми намериш или не? — търпеливо попита Джакс.

Дребосъкът се намести и го погледна.

— Много гот си лафим с теб, пич, ама хабер си нямам откъде да ти взема. Патлак имам предвид.

— Е, тогава тия зелените ще отидат за друг.

Джакс извади една пачка, взе няколко двайсетачки и ги подаде на Ралф. Внимателно, разбира се. Един чернокож да подава на друг банкноти в Харлем — това веднага би привлякло полицията, дори двамата току-що да са излезли от Баптистката църква.

Ралф вдигна вежди и бързо прибра парите.

— Имаш доста хартийки.

— Така си е. И част от тях могат да са твои още сега. Пък после може да получиш и още. Вадиш късмет. Е, имаш ли интерес?

Джакс прибра пачката.

— Какъв патлак? — изръмжа Ралф.

— Малък. Да се крие лесно, сещаш ли се?

— Ще ти струва пет.

— Два.

— Студен ли?

Като че ли Джакс ще иска оръжие с регистрационен номер.

— Ти как мислиш?

— Значи два не стигат — отвърна дребният египтянин.

Беше станал по-смел; никой не убива човек, от когото иска услуга.

— Три — предложи Джакс.

— Три и половина.

Джакс се замисли. После удари юмрука на Ралф със своя. Пак се огледа.

— Искам и нещо друго. Имаш ли връзки в училищата?

— Може би. Какви училища? Не знам нищо за Бронкс, Бруклин или Куинс. Само тук, в махалата.

Джакс се намръщи. „Махала“ ли? Той бе израснал в Харлем и не беше живял на друго място, освен в казарми и затвори. Можеше да го наречеш „квартал“, но не и „махала“. Махали имаше в Ел Ей, Нюарк и някои райони на Бруклин. Харлем беше друг свят. Джакс се ядоса, че Ралф използва тази дума, въпреки че едва ли се отнасяше с някакво неуважение към квартала. Навярно просто гледаше неподходящи филми.

— Само тук — рече Джакс.

— Ще поразпитам.

Ралф звучеше малко разтревожено — нищо чудно, при положение че разговаряше с главорез, който иска пистолет и в същото време разпитва за местните гимназии. Джакс му пъхна още четирийсет долара. Това значително облекчи съвестта на дребосъка.

— Добре, кажи какво да търся.

Джакс извади разпечатка от електронната версия на нюйоркския „Дейли нюз“. Подаде на Ралф лист, озаглавен „Сензационни новини“.

Джакс почука с пръст по листа.

— Търся това маце.

Ралф прочете статията „Застреляха музеен работник в центъра“ и отбеляза:

— Тук не пише нищо за нея; къде живее, къде учи, нищо. Не споменават дори скапаното ѝ име.

— Казва се Джинива Сетъл. Колкото до останалото… — Джакс кимна към джоба на дребосъка. — Нали затова ти плащам.

— Защо ти трябва? — попита Ралф, без да отмества поглед от статията.

Джакс замълча, сетне се наведе към мръсното ухо на дребосъка и прошепна:

— Понякога многото въпроси не са полезни за здравето.

Ралф понечи да попита нещо, но бързо се досети. Кралят на кървавите графити вероятно има предвид него. Затова каза само:

— Добре, дай ми час-два.

Остави на Джакс телефонния си номер. Малкият фараон се отдели от телената мрежа, взе бутилката с малцово уиски от тревата и се отдалечи.

Роланд Бел караше бавно през Харлем. Повечето сгради бяха порутени, някои — изоставени. По улиците бяха натрупани развалени електроуреди и купища боклук, а средната възраст на колите беше седем-осем години. Надраскани с графити плакати рекламираха постановки в „Аполо“ и други реномирани театри, а по стените и талашитените прегради бяха налепени съобщения за изяви на по-малко известни певци, диджеи и улични актьори. По улиците на групички се шляеха младежи и гледаха колата предпазливо и презрително, а понякога и с открита омраза.

На запад обстановката коренно се промени. Необитаемите сгради се разрушаваха или ремонтираха, а на оградите на строителните обекти висяха плакати, показващи как ще изглеждат новите постройки. Кварталът на Джинива се намираше недалеч от парк „Морнингсайд“ и Колумбийския университет, беше зелен и чист. Хубавите стари постройки бяха в изряден вид. Зад железните огради бяха паркирани скромни, но лъскави коли.

Джинива посочи четириетажна каменна сграда с релефи и лъскави железни решетки на прозорците.

— Тук живея.

Бел спря на платното две къщи по-нататък.

— Ъ… детективе — измънка Пуласки, — тя май имаше предвид онази къща.

— Знам. Не е нужно да показваме на всички къде живеят хората, които охраняваме.

Новобранецът кимна, сякаш искаше да си набие в главата това правило.

„Толкова е млад — помисли си Бел, — толкова много има да учи.“

— Ще вляза с нея. Ти наблюдавай.

— Слушам, сър. За какво по-точно?

Детективът нямаше време да въвежда младока в тънкостите на занаята; самото му присъствие бе достатъчно усложнение.

— Да не дойдат лошите — отвърна Бел.

Патрулната кола, която ги придружаваше, спря зад цивилния форд „Краун Виктория“ на детектива. Полицаят, който я караше, щеше веднага да тръгне към Райм, за да му занесе писмата. След малко дойде друга кола, шевролет без отличителни знаци. Вътре имаше двама служители от отряда за закрила на свидетели; те щяха да останат на пост пред къщата. След като научи, че за отвличане на вниманието престъпникът е готов да стреля по случайни минувачи, Бел повика подкрепления. Натовари със задачата Луис Мартинес, спокоен, едър детектив, и Барби Линч, интелигентна, млада полицайка, която имаше талант да надушва опасностите.

Стройният южняк слезе от колата, огледа се и закопча спортното си яке, за да скрие двата си пистолета. Бел се справяше добре като полицай както в родното си градче, така и в големия град, но истинската му стихия бе охраната на свидетели. Имаше талант за това, както надушваше дивеча в родната си Северна Каролина. Забелязваше не само очевидните признаци — проблясък на оптически мерник, изщракване на пълнител или минувач, който наблюдава свидетеля в отражението на някоя витрина — а и някак си усещаше злите помисли. Умееше да прецени кога на пръв поглед неумело паркирана кола осигурява на убиеца възможност да се измъкне бързо, без да прави излишни маневри. Щом погледнеше улицата и разположението на къщите, веднага се запитваше: „Къде би могъл да се скрие нападателят?“

Сега Бел прецени, че няма опасност, и тръгна с нива Сетъл към дома ѝ. Даде знак на Мартинес и Линч да се приближат. Представи ги на момичето, след което двамата полицаи се отдалечиха да огледат района. Джинива отключи външната врата и тримата с униформения полицай се качиха на втория етаж.

— Чичо Бил — извика тя, щом потропа на вратата. — Аз съм.

Отвори им едър мъж около петдесетте с няколко бенки на бузата. Усмихна се и кимна на Бел:

— Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Уилям.

Детективът се представи и се ръкуваха.

— Миличка, добре ли си? Ужасна случка.

— Добре съм. Полицията ще се навърта известно време наоколо. Опасяват се, че онзи човек може пак да ме нападне.

Чичото се намръщи загрижено:

— По дяволите. — Махна към телевизора. — В новините само за теб говорят.

— Споменаха ли името ѝ? — тревожно попита Бел.

— Не. Защото е непълнолетна. И не са показали снимки.

— Това е добре… — Свободата на словото беше нещо много хубаво, но понякога на Роланд Бел му се искаше да наложи известна цензура по отношение самоличността на свидетелите. — Така, изчакайте в антрето. Искам да проверя вътре.

— Добре.

Бел влезе и огледа апартамента. Входната врата се заключваше с две резета и стоманена ключалка. Предните прозорци гледаха към отсрещните къщи. Имаше странично прозорче към тясна уличка и съседната сграда. На отсрещната стена нямаше прозорци, удобни за стрелба. При все това Бел затвори прозорците и спусна щорите.

Апартаментът беше голям — в коридора имаше две врати, предна към хола и задна към килера. Бел се увери, че ключалките работят и се върна в антрето.

— Готово.

Джинива и чичо ѝ се обърнаха.

— Изглежда добре — обяви Бел. — Само дръжте вратите и прозорците заключени, а щорите — спуснати.

— Добре — отвърна чичото. — Ще се постараем.

— Отивам за писмата — каза Джинива и влезе в една от спалните.

След като прецени апартамента от гледна точка на безопасността, Бел го погледна като място за живеене.

Стори му се стерилно. Безупречни бели мебели, кожена тапицерия и ленени покривки, навсякъде — пластмасови предпазители. Купища книги, африкански и карибски статуетки и картини, витрина със скъп порцелан и кристали. Африкански маски. Много малко вещи със сантиментална стойност. Почти никакви семейни снимки.

Жилището на Бел бе пълно със снимки на всякакви роднини — особено на двете му момчета, а също на всичките им братовчеди от Северна Каролина. Имаше ѝ няколко фотографии на покойната му жена, но от уважение към сегашната му любима — Луси Кър, отскоро шериф в Щата на катранените хълмове — нямаше снимки на Бел с предишната му съпруга, само на майката със синовете ѝ. (Луси, чиито снимки също изобилстваха по стените, заяви, че го уважава, задето е запазил фотографиите на покойната госпожа Бел с децата ѝ.)

Бел попита чичото на Джинива дали е виждал наскоро непознати в сградата.

— Не, господине. Никого.

— Кога ще се върнат родителите ѝ?

— Не мога да кажа. Джинива е говорила с тях.

Момичето се върна след пет минути. Подаде на Бел плик с два пожълтели листа и заръча:

— Внимавайте. Нямам копия.

— О, не познаваш господин Райм. Той пази уликите като зеницата на окото си.

— Отивам на училище — обяви Джинива пред чичо си; обърна се към Бел: — Да тръгваме.

— Слушай, момиче, искам да се държиш учтиво, както съм те учил — измърмори чичото. — Ще казваш „сър“ или „господине“, когато говориш с възрастни.

Тя го погледна дръзко:

— Не помниш ли какво казва татко? Че всеки трябва да си заслужи правото да го наричат „сър“. И аз така смятам.

Чичото се засмя:

— Такава си е моята племенничка. Опако дете. Затова толкова я обичаме. Прегърни чичо си, момиче.

Смутено и сковано, също като синовете на Бел пред други хора, Джинива прегърна чичо си.

На стълбището Бел връчи писмата на униформения полицай и нареди:

— Незабавно ги занеси на Линкълн Райм.

— Слушам.

След това детективът извика Мартинес и Линч. Те докладваха, че навън е чисто. Бел и момичето се качиха в колата при Пуласки.

Когато запали двигателя, Бел се обърна към Джинива:

— Я кажи, носиш ли някоя книга, която няма да ти трябва днес?

— Книга ли?

— Учебник.

Тя извади един.

— Социология. Голяма скука.

— Няма да го чета. Мисля да се представя за учител.

Тя кимна:

— Да играете учител. Яко.

— И аз така си помислих. Сега би ли си сложила колана? Благодаря. Ти също, младежо.

9.

Дори да бе проявявал сексуално насилие, Извършител 109 нямаше ДНК-досие в КОДИС.

„Когато нещата не вървят, не вървят“ — замисли се Райм. Бяха получили куршумените фрагменти, извадени от тялото на доктор Бари, но те бяха още по-натрошени от онзи в ранената жена и не бяха подходящи за идентификация в ИБИС или „Дръгфайър“, картотеката на Бюрото за наркотиците и огнестрелните оръжия.

Получиха свидетелствата на неколцина служители от музея. Бари не беше споменавал някой да се интересува от „Илюстрован седмичник“ от 1868 година. В документацията на музея също нямаше нищо полезно; всички разговори преминаваха през телефонната централа и се пренасочваха към служебните телефони, но не се водеше регистър на обажданията. Списъкът на разговорите му от мобилния телефон също не водеше до нищо.

Купър докладва наученото от собственика на „Трентън пластикс“, една от най-големите фирми за найлонови пликове в страната. Ето каква беше историята на усмихнатото лице:

— През шейсетте една застрахователна компания пуснала такива значки за служителите си; един вид за повдигане на духа и като реклама. През седемдесетте двама братя нарисували такова лице на плакат с лозунга „Бъдете щастливи“. Като алтернатива на символа за мир. Оттогава всяка година усмивката се отпечатвам върху петдесет милиона продукта на десетки фирми.

— Каква беше целта на тази лекция по поп култура? — изръмжа Райм.

— Че дори да има авторски права, десетки компании правят пликове с усмихнати лица. Неустановим източник.

„Пак на камък…“ — помисли си Райм.

От десетината музеи и библиотеки, които Купър, Сакс и Селито провериха, на две места им съобщиха за клиент, който се интересувал от юлския брой на „Илюстрован седмичник“ от 1968 година. Това бе окуражаващо, защото потвърждаваше теорията на Райм, че вероятно причината за нападението над Джинива е в списанието. Никъде обаче нямаха търсения брой и не си спомняха името на клиента — дори да се беше представил. Списанието не можеше да се намери никъде. От Музея за афро-американска журналистика отговориха, че имали всички броеве, но търсеният бил изчезнал.

Райм се намръщи при тази новина. В този момент компютърът на Купър изпиука и техникът обяви:

— Отговор от Архива за особено тежки престъпления.

Натисна няколко клавиша и електронното писмо се появи на мониторите в стаята. Селито и Сакс се приближиха до един, Райм се вгледа в своя. Писмото бе поверително, от един детектив в лабораторията по криминалистика в Куинс.

— Какъв е следващият случай? — попита Райм.

Купър прехвърли надолу.

„Изгубени улики… — изненада се Райм. — И таз хубава.“ Погледна колегите си.

— Инсцениране на мотив… зашеметяване с палка, след това удушаване или застрелване, гумени ръкавици, обувки „Бас“, десният крак… Да, това трябва да е нашият човек. Изглежда е наемен убиец. Ако е така, вероятно има двама престъпници: извършителят и онзи, който го е наел. Добре искам всички материали по двата случая от Тексас и Охайо.

Купър проведе няколко разговора. От тексаската полиция обещаха да потърсят документацията и веднага да им я изпратят. От Охайо един детектив потвърди, че при преместване в нова сграда преди две години уликите са се изгубили заедно с материали по десетки стари случаи. Обеща да провери.

— Но — добави — не се надявайте много.

Райм се намръщи. След малко телефонът на Купър иззвъня.

— Ало… Да.

Записа си нещо, благодари и затвори.

— От пътната полиция. Намерили са разрешителните за големи карнавали и панаири, свързани със спиране на движението. Два в Куинс: на квартална асоциация и на организация на гръцки емигранти. Също Колумбовият фестивал в Бруклин и един друг в Италианския квартал. Последният е бил доста голям. Улица „Мълбъри“.

— Трябва да изпратим хора на четирите места — заяви Райм. — Да проверят всички евтини магазинчета, които използват пликове с усмивки, продават презервативи, тиксо, ножчета за картон и имат евтини касови апарати. Да вземат описанието на престъпника и да проверят дали някой няма да го разпознае.

Райм погледна Селито. Детективът се взираше в тъмно петънце на ръкава на костюма си. Вероятно капка кръв от сутрешното убийство. За момент Селито остана като вцепенен, просто се взираше в петънцето. Понеже беше най-старшият в стаята, той трябваше да разпореди изпращането на екипите. Като че ли не беше чул думите на криминалиста.

Райм погледна Сакс, която кимна и телефонира в управлението, за да уреди изпращането на отрядите. Когато затвори телефона, забеляза, че Райм се взира в дъската с уликите и се мръщи.

— Какво има?

Той не отговори веднага, все още не можеше да разбере какво точно има. После разбра. Риба на сухо…

— Имаме нужда от помощ.

Сред най-трудните проблеми в криминалистиката е, когато попаднеш в непозната територия. Успехът на разследването зависи от познанията на детектива — по геология, социология, история, поп култура, обществена заетост… всичко.

Линкълн Райм си даде сметка, че знае твърде малко за света, в който живее Джинива Сетъл — Харлем. О, беше запознат със статистиката, разбира се: кварталът бе населен в еднаква степен от чернокожи — американци и емигранти от Африка — и латиноамериканци — главно пуерториканци, доминиканци, салвадорци и мексиканци; както и малко бели и азиатци. Имаше бедняци и разбира се, улични банди, наркопласьори и насилие, но по принцип беше безопасно място, особено в сравнение с някои райони на Бруклин, Бронкс и Нюарк. В Харлем имаше повече църкви, джамии, обществени организации и активистки сдружения на родители от коя да е друга част на града. Кварталът беше Меката на борбата за права на цветнокожите, на черната и латино култура и изкуство. Сега там кипеше друга дейност — финансово възраждане. Пустеещите парцели се застрояваха и инвеститори от всякаква раса и народност трескаво влагаха пари в Харлем, за да извлекат максимална полза от този нов пазар на недвижима собственост.

Това обаче беше вестникарска информация, официални сведения. Те не помагаха на Райм да проумее защо един професионален убиец е набелязал ученичка от този квартал. Търсенето на Извършител 109 бе сериозно затруднено от тази неосведоменост. Райм даде команда на телефона и продиктува номер. Компютърната програма послушно се свърза с градската централа на ФБР.

— Делрей на телефона.

— Фред, Линкълн е. Пак ми трябва помощ.

— Приятелят ми във Вашингтон помогна ли ти?

— Да, разбира се. В Мериленд също.

— Радвам се. Задръж за малко. Чакай да изгоня един гостенин.

Райм на няколко пъти беше влизал в кабинета на Делрей. „Бърлогата“ на високия, строен чернокож бе пълна с художествена литература и езотерични книги, а също с гардероби с различни дрехи за работа под прикритие, макар че напоследък не ги използваше често. По ирония, характерните за ФБР строги костюми, бели ризи и елегантни вратовръзки също събираха прах на закачалките. Обичайното облекло на Делрей бе, меко казано, странно. Предпочиташе анцузи и спортни якета, а любимите му цветове за костюмите бяха зелено, синьо и жълто. Добре поне, че не носеше шапки, иначе съвсем щеше да прилича на сутеньор от стар филм.

Агентът отново се обади и Райм попита:

— Нещо ново за бомбените заплахи?

— Тази сутрин пак получихме анонимен сигнал, за израелското консулство. Също като миналата седмица. Информаторите ми не знаят нищо. Гадна работа. Както и да е, ти какво си забъркал?

— Следите водят към Харлем. Познаваш ли квартала?

— Мотая се там от време на време, но не съм специалист. Аз съм от БК.

— БК?

— Бруклин, възникнал като село Бреукелен, основано през седемнайсети век от Холандската западноиндийска компания. Първото официално селище на територията на щата Ню Йорк, ако се интересуваш. Родно място на Уолт Уитман. Но ти не си падаш по такива подробности.

— Можеш ли да излезеш да се пошматкаш по улиците?

— Ще те вместя в програмата, но не обещавам, че ще помогна много.

— Е, Фред, ти поне имаш едно предимство пред мен. Няма да биеш на очи.

— Да, да, не съм закотвен в яркочервена инвалидна количка.

— Значи две предимства — уточни Райм, който не излизаше много и беше блед като русокосия новобранец Пуласки.

Пристигнаха писмата на Чарлз Сингълтън.

Не бяха съхранявани добре и хартията бе пожълтяла и крехка. Мел Купър внимателно ги постави между листа прозрачно фолио.

Селито се приближи до техника.

— Я да видим какво има тук.

Купър нагласи първото писмо на скенера и натисна копчето. Текстът се появи на няколкото компютърни монитора из стаята.

— Ух, напечена ситуация — измърмори Сакс.

— Не чак толкова — намеси се Том.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, не се е наложило да се сражават.

— Как така?

— На 9 април Конфедерацията капитулира.

— Не сме на урок по история — смъмри ги Райм. — Искам да прочета за тази тайна.

— В това писмо е — обяви Купър и смени листа на скенера.

— Аха — измърмори Райм, — наистина споменава за някаква тайна. Но каква? Може би е свързано с тези срещи в Галоус Хайтс. „Заради нашия народ“. Граждански права или политика. Споменава го и в първото писмо… Какво, по дяволите, е Галоус Хайтс3?

Погледът му се спря върху картата с обесения, висящ на единия си крак.

— Сега ще проверя — рече Купър и се включи в Интернет; след малко обяви: — През деветнайсети век е бил квартал на Манхатън, в Горен Уестсайд, някъде около „Блумингдейл роуд“ и Осемнайсета улица. „Блумингдейл“ бил прекръстен на „Булеварда“, а после — на „Бродуей“. — Вдигна вежди. — Съвсем наблизо е.

— „Галоус“… става дума за някаква бесилка.

— За много бесилки. В множествено число е.

— Има ли друга информация?

Купър погледна електронната страница на историческото дружество.

— Има карта от 1872 година.

Картата се показа на монитора. Райм забеляза, че кварталът е обхващал доста голям район. Имаше няколко обширни имения, собственост на магнати и финансисти от стари нюйоркски фамилии, а също стотици по-малки къщи и кооперации.

— Гледай тук, Линкълн — възкликна Купър и посочи картата близо до Сентрал Парк. — Това е твоята къща, където се намираме сега. Тогава е имало блато.

— Много интересно — саркастично измърмори Райм.

— В последните години името се споменава единствено във връзка с обновяването на архивите на Санфордската фондация, онази стара къща на Осемдесет и първа.

Райм си спомни голямата викторианска сграда до хотел „Санфорд“ — украсена с орнаменти, мрачна постройка, подходяща за затвор.

Купър продължи:

— Управителят, Уилям Ашбъри, произнесъл реч на церемонията. Споменал колко много се е променил Горен Уестсайд през годините, откакто се е наричал Галоус Хайтс. Но само толкова. Нищо конкретно.

„Твърде много несвързани факти“ — размишляваше Райм. В този момент компютърът на Купър изпиука, знакче се е получило електронно писмо. Техникът го прочете и погледна колегите си:

— Слушайте. Става дума за „Илюстрован седмичник за цветнокожи“. Писмото е от уредника на библиотеката към колежа „Букър Т. Уошингтън“ във Филаделфия. Имали са пълна колекция с всички броеве на списанието, но…

— „Имали“? — изръмжа Райм. — „Имали“?

— Миналата седмица хранилището е изгоряло.

— Какво се е установило при разследването? — поинтересува се Сакс.

— Не е имало разследване. Пожарът е възникнал случайно. Една крушка се пръснала и запалила някакви хартии. Няма пострадали.

— Случаен пожар, дрън-дрън. Някой го е подпалил. Уредникът има ли предложение къде можем да…

— Точно смятах да продължа.

— Е, продължавай, де!

— В колежа има практика да сканират всичко от архива и да го съхраняват на електронни файлове.

— Предусещам добри новини, Мел? Или блъфираш?

Купър натисна няколко клавиша. Махна към екрана:

— Ето… 23 юли 1868 година, „Илюстрован седмичник за цветнокожи“.

— Не мога да повярвам. Хайде, чети, Мел. Но преди това ми кажи дали господин Сингълтън се е удавил в Хъдсън или не.

Купър въведе някаква команда, намести очилата си, наведе се напред и обяви:

— Ето. „Позор. Престъплението на един бивш роб. Ветеранът от Гражданската война Чарлз Сингълтън позорно предава каузата на народа си.“

Самата статия гласеше:

— Дотук е стигнала Джинива преди нападението — отбеляза Райм. — Забрави Гражданската война, Сакс. Това се казва да те държат в напрежение. Продължавай, Купър.

— Поне е оцелял — намеси се Сакс. — Джинива ще се зарадва.

— Така си и мислех — заяви Райм. — Скрито имане. На колко се равнява това в наши дни?

Купър проведе ново търсене и надраска няколко числа в бележника си.

— Равняват се на около осемстотин хиляди долара — обясни след малко.

Райм изръмжа:

— „Баснословна сума“. Така си е. Продължавай.

— А, чудесно. Това са срещите, за които говорихме. Наистина са били за защита на гражданските права. А тези хора сигурно са колегите, които той споменава в писмата си. Изглежда, че са били големи клечки. Какво друго пише?

— Това ли е тайната? — запита се Сакс.

— Теорията за заровено съкровище пропада — измърмори Райм. — Жалко, тъкмо започваше да ми харесва.

Купър вдигна очи. — Това е.

— Защо му е на някого да прибягва към убийство само за да потули тази история? — недоумяваше Сакс.

— Да, това е големият въпрос… — Райм се втренчи в тавана. — И така, какво знаем за Чарлз? Бил е учител и е участвал във войната, имал е ферма в щата и е работил там. Бил е арестуван и осъден за кражба. Пазел е някаква тайна, която би имала трагични последствия, ако се разчуе. Посещавал е тайни събрания в Галоус Хайтс. Участвал е в движението за граждански права и е бил близък с изтъкнати политици на своето време.

Райм се приближи с количката до монитора, зачете се в статията. Не виждаше никаква връзка между тогавашните събития и случая с Извършител 109.

Телефонът на Селито иззвъня. Той се обади и се заслуша за момент. Вдигна вежди.

— Добре, благодаря. — Затвори и погледна Райм. — Бинго!

— Какво „бинго“?

— Един от екипите, претърсващи Италианския квартал около мястото на Колумбовия фестивал, е попаднал на евтино магазинче на улица „Мълбъри“. Продавачката си спомнила, че преди няколко дни бял мъж на средна възраст е купил всичко, което открихме в плика на престъпника. Запомнила го заради шапката.

— Носил е шапка?

— Не, купил си шапка. Плетена. Направило ѝ впечатление, защото, когато я пробвал, я нахлузил върху лицето си. Видяла го е огледалото на системата за охрана. Уплашила се, че ще я ограби, но той сложил шапката в кошницата си, занесъл всичко на касата, платил и си тръгнал.

Шапката вероятно бе липсващият предмет за 5,95 долара от касовата бележка. Престъпникът я беше пробвал дали става за маска.

— Сигурно е изтрил отпечатъците си с шапката. Продавачката помни ли името му?

— Не, но може да го опише доста добре.

— Ще му направим фоторобот и ще раздадем рисунката на патрулите — обяви Сакс; взе чантичката си и тръгна към вратата, но дебелият детектив не помръдна. Тя спря и го погледна. — Дон, идваш ли?

Селито като че ли не я чу. Тя повтори въпроса си и детективът премигна. Свали ръка от зачервената си буза и се усмихна смутено:

— Извинявай. Добре, да пипнем този негодник.

10.

През двайсетте години на двайсети век в Ню Йорк възникнало Новото негърско движение, известно като Харлемски ренесанс.

То включвало цяла плеяда от мислители, художници, музиканти и най-вече писатели, които разглеждали изкуството не през призмата на белите американци, а от своя собствена перспектива. В това новаторско движение влизали интелектуалци като Маркъс Гарви и У. Е. Б. Дюбоа, писатели като Зора Нийл Хърстън, Клод Макей и Каунти Кълън, художници като Уилям X. Джонсън и Джон Т. Бигърс и разбира се, музиканти, осигурили непрестанното озвучаване на сцената — Дюк Елингтън, Джозефин Бейкър, У. Ч. Ханди, Юби Блейк.

Трудно би било някой да изпъкне сред останалите в този пантеон на човешкия талант, но ако има такъв човек, това вероятно би бил поетът и новелист Лангстън Хюс, станал безсмъртен с думите: „Какво става с провалената мечта? На слънцето ли бавно съхне… Или с гръм и трясък се взривява тя?“

В страната има много паметни места, свързани с Хюс, но навярно най-голямото, най-динамичното и може би онова, с което той най-много би се гордял, е една стара, тухлена четириетажна сграда в Харлем, на Сто трийсет и пета улица близо до Линъкс Терас.

Като всички училища в големия град, гимназията „Лангстън Хюс“ изпитваше затруднения; имаше твърде много деца и твърде малко средства, постоянно полагаше усилия да задържи добрите учители — а също и учениците — в клас. Ниски такси за обучение, наркотици, банди и ранни бременности — всичко това вредеше на обучението. При все това възпитаници на училището ставаха адвокати, бизнесмени, лекари, учени, танцьори и музиканти, политици, преподаватели. Имаше силни спортни отбори, учебни кръжоци и самодейни групи.

За Джинива Сетъл обаче гимназията бе нещо повече. Тя бе нейното спасение, спокойното ѝ пристанище. Щом зърна червените тухлени стени, тя се поотърси от страха и тревогата след нападението в библиотеката.

Детектив Бел спря и след като огледа района, двамата слязоха. Кимна към улицата и нареди на младия полицай:

— Ти ще чакаш тук.

— Слушам.

Джинива се обърна към детектива:

— Вие също можете да изчакате навън.

Бел се засмя:

— Ще се помотая около теб, ако нямаш нищо против. Е, виждам, че имаш нещо против, но пак ще те придружа.

— Закопча якето си, за да скрие пистолетите. — Никой няма да ми обърне внимание.

Взе учебника по социология.

Джинива се намръщи и тръгна към училището. При скенера на метал момичето показа личната си карта. Детектив Бел се легитимира и пазачът го пусна отстрани на детектора. Беше междучасието преди петия час, който започваше в 11:35, и коридорите бяха пълни. Децата си погаждаха номера, флиртуваха, перчеха се. Имаше едно-две спречквания. Цареше хаос.

— Сега е голямото междучасие — извика Джинива. — Ще отида в стола да си преговоря уроците. Насам.

Три от приятелките ѝ веднага се приближиха и тръгнаха с нея: Рамона, Шалет и Джанет. Бяха добри ученички като нея. Възпитани, послушни, ученолюбиви. При все това — а може би точно заради това — не дружаха много. След училище веднага се прибираха вкъщи, вземаха уроци по цигулка или пиано, готвеха се за състезания по литература или математика и разбира се, учеха. (Джинива понякога завиждаше на другите групички в училище: бандитките, гъзарките, купонджийките и активистките около Анджела Дейвис.) Сега обаче трите се скупчиха около нея като първи дружки и я заразпитваха възбудено: „Докосна ли те? Видя ли оная му работа? Беше ли възбуден? Колко близо беше?“

Бяха чули репортажите и макар че името ѝ не се споменаваше никъде, бяха разбрали, че тя е била замесена в инцидента.

Марела — нейна съученичка и състезателка в отбора по лека атлетика — се приближи и попита:

— Как си, момиче? Окей ли си?

— Да, всичко е точно.

Високата девойка погледна детектив Бел и се намръщи:

— Туй ченге защо ти носи учебника?

— Питай него?

Полицаят се засмя сконфузено.

„Да се престорите на учител. Много яко…“

Киша Скот, която се мотаеше наблизо със сестра си и няколко наконтени гъзарки, ѝ подвикна шеговито:

— Хей, маце, когато някой те сваля, трябва да му пуснеш! — Ухили се и кимна към стола. — Хайде, ще се видим след малко.

Други не бяха толкова добронамерени. Някакво момче извика:

— Ей, ей, кучката от „Фокс кидс“. Още ли си жива?

— Да, бе, не са ли я пречукали още?

— Мамка ѝ, тая фльорца е толкова кльощава, че само да я бутнеш, ще се разпадне.

Избухна бурен смях.

Детектив Бел се обърна, но хлапетата, които отправиха тези обиди, не се виждаха в морето от анцузи и пуловери, раздърпани джинси, камуфлажни панталони и голи глави — в коридорите на „Лангстън Хюс“ бе забранено да се носят шапки.

— Няма проблем — успокои го Джинива, стисна зъби и сведе очи. — Някои те намразват, ако гледаш прекалено сериозно на учението. Само се перчат.

Често я обявяваха за отличничка на месеца и имаше награди за успеха си през предишните две години. Със средния си бал от 98 процента бе включена в Почетния списък на директора, а пролетта я бяха приели в Националното дружество на отличниците.

— Няма значение.

Дори жестоките обиди „блонди“ или „фльорца“ — чернокожо момиче, което се държи като бяло — не ѝ правеха впечатление. В тях имаше известна истина.

При вратата на стола симпатична дебелана с пурпур рокля се приближи до Бел и се представи като господ Бартън, училищен психолог.

Беше чула за инцидента и се интересуваше дали нива е добре и дали има нужда да разговаря с някого в отдела ѝ.

„Ох, леле, психоложка.“ Джинива се намуси. Само това ѝ липсваше.

— Не, няма нужда. Добре съм.

— Сигурна ли си? Можем да поговорим този следобед.

— Наистина съм добре. Всичко е тип-топ.

— Ще се обадя на родителите ти.

— Няма ги.

— Нали не си сама вкъщи? — намръщи се жената.

— Чичо ми е у нас.

— Ние също се грижим за нея — намеси се детективът.

На Джинива ѝ направи впечатление, че жената дори не поиска той да се легитимира; толкова му личеше, че е ченге.

— Кога ще се върнат родителите ти?

— Вече пътуват насам. В Европа са.

— Днес можеше да не идваш на училище.

— Имам два теста. Не искам да ги пропусна.

Жената се изкиска леко и каза на Бел:

— Никога не съм гледала толкова сериозно на училището. А би трябвало. — Обърна се към момичето. — Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш вкъщи?

— Много учих за тези тестове. Трябва да ги взема.

— Добре, но след това остани няколко дни вкъщи. Ще ти изпращаме домашните — изрече жената и се втурна да разтърве две момчета, които се биеха.

— Имаш ли някакви проблеми с нея? — попита полицаят, когато психоложката се махна.

— Не, просто тия психолози… Все се бъркат, където не им е работа, нали разбирате?

Той кимна, сякаш разбираше, но дали беше така? Откъде можеше да знае? Той просто не беше оттук.

Влязоха в шумния стол. Джинива кимна към късото коридорче за тоалетните:

— Може ли да отида?

— Разбира се. Само изчакай за минутка.

Детективът махна на една учителка и ѝ прошепна нещо.

Жената кимна и влезе в тоалетната. След малко излезе и обяви:

— Няма никого.

Бел застана до вратата.

— Ще се погрижа да влизат само ученички.

Джинива влезе. Отдъхна си, че за няколко минути ще остане сама, ще се скрие от любопитните погледи. От тревогата. По-рано се беше ядосала. Държа се дръзко. Но всъщност я беше страх и се чувстваше объркана.

Излезе от кабинката и изми ръцете и лицето си. Едно друго момиче бе влязло и се гримираше. Вероятно от по-горен клас. Висока, хубава, с добре оформени вежди и издържана прическа. Изгледа я от глава до пети. Но не заради шума по медиите. Преценяваше я. Тук това се случваше постоянно. Преценяване на конкуренцията. Какви бяха тия парцалки, колко дрънкулки имаше, бяха ли от истинско злато, как бе сплетена косата ѝ, това истински кичури ли бяха? Дали не прикриваше, че е бременна?

Джинива, която винаги харчеше джобните си пари за книги, не за дрехи и гримове, винаги получаваше ниска оценка.

Пък и природата не я беше надарила с нещо, с което да се похвали. Трябваше да си поеме дълбоко въздух, ако искаше да изпълни сутиена си, а и рядко го слагаше. Момичетата от „Делано“ наричаха гърдите ѝ „пъпки“ и често ѝ говореха в мъжки род. (Най-много я болеше не когато се заяждаха с нея, а когато някой наистина я сбъркаше с момче.) Пък и косата ѝ… буйна и твърда като тел. Нямаше време да я сплита. Това ѝ отнемаше прекалено много време и макар че Киш ѝ правеше плитките, с тях тя изглеждаше по-малка, като момиченце, облечено по вкуса на майка си.

„Ето я, хилавата кучка… хванете я…“

Другата ученичка се обърна с гръб към огледалото. Беше красива и нахакана, със секси тяло, формите ѝ се подчертаваха от дрехите, косата ѝ бе дълга и изкуствено изправена, носеше лек руж на бузите. Обувките ѝ бяха червени като захаросани ябълки. Пълна противоположност на Джинива.

Вратата се отвори и сърцето на Джинива се сви.

В тоалетната влезе Джонет Монро, също от горните класове. Не беше много по-висока от Джинива, но по-едра, по-широкоплещеста и мускулеста. Имаше татуировки на двете ръце и издължено лице с цвят на кафе. Погледна хладно по-малкото момиче, което веднага извърна поглед.

Джонет носеше само неприятности. Тя бе от бандитките. Говореше се, че продавала дрога, можела да ти осигури каквото поискаш — хашиш, кока, хапчета. А пък ако не ѝ кихнеш кинти, ще те маризи — или най-добрата ти приятелка, или дори майка ти — докато не се издължиш. Тази година ченгетата на два пъти я хващали, дори изритала един в топките.

Джинива се втренчи в краката си. Детектив Бел нямаше как да знае колко опасна е Джонет, затова я беше пуснал. Без да избърше ръцете и лицето си, тя тръгна към вратата.

— Хей, кучко — изръмжа Джонет и я изгледа хладно. — Да, ти, парцаланке. Я стой тук.

— Ама…

— Млък! — Погледна другото момиче за момент. — Ти се пръждосвай!

Момичето бе по-високо и по-едро от Джонет, но спря да се конти и бавно събра гримовете си. Опита се да се оттегли с известно достойнство, като попита:

— На кого ще казваш да се чупи, ма?

Джонет не отговори, само пристъпи напред. Другото момиче грабна чантичката си и избяга. Един молив за очертаване на устни изпадна. Джонет го взе, погледна го и го прибра в джоба си. Джинива пак понечи да се измъкне, но Джонет вдигна ръка и ѝ даде знак да се приближи. Дръпна я към една кабинка и се огледа дали са сами.

— Какво искаш?

— Затваряй си плювалника — сопна се Джонет.

Беше бясна. Господин Райм бе прав. Ужасният човек от библиотеката още я преследваше. Някак си бе открил училището ѝ и бе наел Джонет. Защо, по дяволите, трябваше да идва?

Джинива понечи да запищи.

Джонет го предвиди, за секунда застана зад нея и запуши устата ѝ с ръка.

— Тихо!

Тя стисна Джинива през кръста и я завлече в дъното на помещението. Джинива опита да се съпротивлява, но не можеше да се мери с Джонет. Втренчи се в татуирания кървав кръст на ръката ѝ и извика:

— Моля те…

Джонет бръкна в чантичката си. Какво бе намислила? Проблесна нещо метално. Нож или пистолет? За какво бяха тия скенери за метал, когато учениците толкова лесно вкарваха оръжие?

Джинива започна да се гърчи, опитваше да се освободи.

Хулиганката вдигна ръката си пред очите ѝ.

Не…

Държеше сребриста полицейска значка.

— Ще млъкнеш ли най-после? — раздразнено попита Джонет.

— Ама…

— Ще мълчиш ли?

Джинива кимна.

— Не искам никой навън да чуе… Успокои ли се вече?

Джинива пак кимна и Джонет я пусна.

— Ти си…

— Полицайка. Да.

Джинива се отдръпна и се долепи до стената. Пое си дълбоко дъх. Джонет се приближи до вратата, открехна я и прошепна нещо на детектив Бел, който влезе.

— Запознахте ли се вече? — попита.

— Може да се каже — измърмори Джинива. — Наистина ли е полицайка?

— Във всички училища има полицаи под прикритие — обясни детективът. — Обикновено жени, представят се за ученички от горните класове.

— Защо просто не ми казахте? — сопна се Джинива.

Джонет кимна към кабинките:

— Не знаех дали сме сами. Извинявай, че те уплаших, но не мога да рискувам да разваля прикритието си. — Погледна Джинива и поклати глава. — Съжалявам за онова, което ти се е случило. Ти си добро момиче. Никога не си ми създавала грижи.

— Ченге… — още не можеше да повярва Джинива.

Джонет се изкиска пискливо, като кокетна ученичка:

— Точно така, от най-коравите.

— Толкова си яка. Никога не бих се сетила.

— Помниш ли как хванаха ония хлапета, дето вкараха пистолети в училище? — намеси се Бел.

Джинива кимна:

— Да, и някаква бомба.

— Щяло е да стане като в Колумбия. Джонет разбрала и предотврати кръвопролитието.

— Не трябваше да се издавам, затова не можах да ги пипна сама — с известно съжаление добави полицайката — Така, докато си в училище, аз ще те пазя. Ако нещо те тревожи, само ми дай знак.

— Бандитски знак ли?

Джонет се засмя:

— Не се обиждай, Джен, ама не ти отива да се правиш на бандитка. Ако започнеш да ми правиш знаци, всички ще разберат каква е работата. По-добре просто се почеши по ухото. Разбрахме ли се?

— Дадено.

— Веднага ще се приближа и ще започна да се заяждам. Ще те завлека нанякъде. Ясно ли е? Няма да ти направя нищо лошо. Може би ще те изблъскам.

— Ами, добре… Благодаря. Няма да разправям на никого за теб.

— Знам. — Джонет се обърна към Бел: — Хайде, да действаме.

Внезапно учтивият, кротък полицай се намръщи и закрещя:

— Какво правиш тук, ма?

— Махни си мръсните ръце от мен, бе, задник! Тъпанар!

Джонет отново влезе в ролята си.

Детективът я хвана за ръката и я изблъска навън. Тя се препъна и изхвърча от вратата.

— Майната ти, ще те съдя. — Джонет потърка ръката си. — Това е насилие. Не можеш да ме обарваш. Това е престъпление, задник!

Бързо се отдалечи по коридора. След няколко секунди Бел и Джинива излязоха и отидоха в стола.

— Добре играе — прошепна Джинива.

— От най-добрите е — съгласи се полицаят.

— Май развали прикритието ви.

Бел ѝ върна учебника по психология и се усмихна:

— И без това не беше много убедително.

Джинива седна на една маса в ъгъла и извади учебника по литература.

— Няма ли да обядваш? — попита Бел.

— Не.

— Чичо ти не ти ли даде пари за храна?

— Не съм гладна.

— Забравил е, нали? С цялото му уважение, той явно никога не е имал деца. Личи си. Сега ще отида да ти взема нещо.

— Не, наистина…

— И аз съм гладен като вълк. От години не съм се хранил в ученически стол. Ще си взема голям сандвич с пуешко. Не ми пречи да донеса и за теб. Обичаш ли мляко?

Джинива се замисли, след което отговори:

— Добре. По-късно ще ви върна парите.

— Ще го пиша като служебен разход.

Бел се нареди на опашката. Джинива тъкмо се наведе над учебника, когато едно момче погледна към нея и помаха. Тя се обърна да види на кого, но зад нея нямаше никого. Изведнъж осъзна, че той маха на нея.

Кевин Чейни стана от масата на приятелите си и тръгва към нея. Божичко! Наистина ли идваше при нея? Кевин, най-големият красавец в училище. Съвършени устни, още по-съвършено тяло. Момчето, в чиито ръце баскетболната топка сякаш преставаше да се подчинява на гравитацията; най-добрият танцьор на брейк. Мечтата на всяко момиче.

Детектив Бел го погледна подозрително, но Джинива поклати глава, че всичко е наред.

Не просто „наред“. Беше чудесно. Абсолютен фурор.

Кевин със сигурност щеше да гушне стипендия за Кънектикът или „Дюк“. Може би благодарение на спорта — бе капитан на отбора, който спечели миналогодишния училищен турнир по баскетбол. Оценките му обаче също бяха високи. Може би не изпитваше чак такава любов към учението като Джинива, но пак бе сред отличниците. Двамата се познаваха бегло: през този срок си разменяха задачи по математика, а и на няколко пъти се бяха засичали в училищния двор — случайно, убеждаваше се Джинива, но не можеше да отрече, че нещо все я привличаше към него.

Повечето момчета не ѝ обръщаха внимание или ѝ се подиграваха. Кевин обаче я поздравяваше от време на време, питаше я за уроци и спираше да си побъбрят за няколко минути.

Разбира се, не би я поканил на среща — това бе абсолютно невъзможно — но поне се държеше с нея като с човек.

Веднъж през пролетта дори я изпрати до вкъщи.

Тя още си спомняше онзи прекрасен ден, сякаш го бе запечатала на лента.

Двайсет и първи април.

Кевин обикновено се движеше със стройните кокетки, мечтаещи да станат манекенки, и с гъзарките. Дори флиртуваше с Лакиша и това вбесяваше Джинива, макар че тя стискаше зъби и се опитваше да се усмихне.

Какво искаше сега?

— Ей, ей, здрасти. Добре ли си? — попита той, намръщи се, седна на очукания хромиран стол до нея и изпъна дългите си крака.

— Да — отвърна тя.

Гърлото ѝ бе пресъхнало. Не ѝ идваше на ум какво да каже.

— Чух к’во е станало. Голяма гадост, ня’къв шибаняк те нападнал. Побърках се да те мисля.

— Наистина ли?

— Честно.

— Просто беше странно.

— Е, щом си добре, всичко е окей.

Бузите ѝ пламнаха. Нима Кевин наистина казваше това на нея?

— Защо не си остана вкъщи? — попита той.

— Имам тестове по литература и математика.

— Мамка му — изсмя се той. — Да дойдеш на училище след тая гадост?

— Да. Не мога да пропусна тестовете.

— Успя ли да назубкаш по математика?

Тестът беше по алгебра. Нищо сложно.

— Да, ще се оправя. Не е голяма философия.

— Успех. Такова… исках да ти кажа… много хора тук те тормозят, знам. Сигурно трудно ги търпиш. Но никой от тях не би дошъл в такъв ден, както направи ти. Всичките, взети заедно, не могат да ти стъпят на малкия пръст. Ти си смело момиче.

Джинива се засрами от комплимента и сведе очи.

— Сега разбирам, че трябва да виждаме повече с теб. Но все не мога да те засека.

— Ами, нали знаеш, училище, такива глупости.

„Внимавай — каза си тя, — не е нужно да говориш като него.“

Кевин се намръщи:

— Не ми ги разправяй тия. Знам какво правиш. Продаваш дрога в БК.

— Аз…

За малко да отрече, но се сдържа. Засмя се дяволито и сведе очи.

— Не продавам в Бруклин. Само в Куинс. Там имат повече кинти, да знаеш.

„Слабо, слабо, момиче. Много си жалка.“ Дланите ѝ се изпотиха.

Кевин обаче се изсмя гръмогласно. Поклати глава:

— Да, бе. Знам защо съм се объркал. Сигурно майка ти продава дрога в Бруклин.

Това звучеше като обида, но всъщност бе покана. Той искаше да си играят на котка и мишка. Така го наричаха възрастните. Сега му викаха „задаване“ — съревнование по остроумие. Задаването идваше от дългогодишната негърска поетическа и разказваческа традиция, един вид словесен двубой, размяна на обиди. Такива съревнования се провеждаха дори пред публика и бяха редовно забавление между приятели в училищата и ресторантите. Кевин ѝ бе подал първата реплика. Задаването обикновено започваше със закачки като „майка ти е толкова глупава, че иска касова бележка в магазина за един долар“ или „сестра ти е толкова грозна, че не бих я изчукал дори да беше ламарина“.

Сега обаче целта не беше да се мерят по духовитост. Защото традиционно задаването се прави само между мъже или между жени. Когато мъж започне да се задява с жена, това може да означава само едно — флирт.

Това се стори много странно на Джинива. Трябваше ли някой да я нападне, за да започнат хората да я уважават. Всяко зло за добро — така обичаше да казва баща ѝ?

„Е, хайде, момиче, давай смело.“ Играта беше глупава, инфантилна, но тя умееше да се задява. С Киш и сестра ѝ го правеха с часове. „Майка ти е толкова дебела, че кръвната ѝ група е «рагу»“. „Шевролетът ви е толкова стар, че са откраднали номера и са оставили колата“… Тя обаче само се усмихна глупаво. Потеше се и сърцето ѝ биеше лудо. Отчаяно се опита да измисли нещо остроумно, но не можеше.

Боже мили, това бе самият Кевин Чейни. Дори да имаше куража да каже някаква обида за майка му, сега не и хрумваше нищо.

Джинива погледна часовника си, после — учебника. „За бога, опомнѝ се, момиче — рече си. — Кажи нещо!“

Мозъкът ѝ обаче беше блокирал. Кевин всеки момент щеше да я изгледа по онзи начин, сякаш да каже „ох, какво си губя времето с тъпи кучки“, и да се махне. Но не, като че ли усещаше, че тя не е в настроение да играе, че вероятно все още е уплашена от случката сутринта, и нямаше нищо против да помълчи.

— Сериозно, момиче, ти струваш повече от всички кокони и въздухарки. Ти си умна. Приятно е да говориш с интелигентни хора. Моите момчета… — кимна към масата на приятелите си — … не са големи гении, ако ме разбираш.

Изведнъж ѝ хрумна нещо. „Давай, момиче.“

— Да, някои са толкова тъпи, че ако говореха, каквото мислят, щяха само да мълчат.

— Точно в десетката, момиче! Така си е.

Кевин се засмя и докосна с юмрук нейния; през тялото ѝ сякаш премина електрически ток.

Тя се опита да сдържи усмивката си; не беше хубаво да се смееш на собствените си шеги.

Джинива се замисли колко прав бе той; колко рядко се случва да говориш с умен човек, с някого, който те слуша, който се интересува какво искаш да му кажеш.

Кевин погледна детектив Бел, който тъкмо плащаше, и вдигна вежди:

— Знам, че тоя, дето се прави на учител, е ченге и те пази. Т’ва е супер. Ама и аз ще те наглеждам. Моите момчета също. Ако видим нещо гнило, веднага ще му кажем.

Това я трогна и тя изпита облекчение.

Изведнъж обаче я обхвана тревога. Ами ако ужасният човек от библиотеката направи нещо на Кевин и приятелите му? Тя още страдаше за доктор Бари, който бе загинал заради нея, и за ранената жена. Представи си ужасна гледка: Кевин в погребалното бюро на „Уилямс“, където завършваха толкова много харлемски момчета, застреляни на улицата.

— Не е нужно да го правиш — сериозно каза тя.

— Знам. Искам да го направя. Никой няма да ти стори нищо лошо. Имаш думата ми. Така, аз ще се връщам при моите хора. Искаш ли да се видим по-късно? Преди час по математика?

— Разбира се — заекна тя; сърцето ѝ щеше да изскоча.

Той отново чукна юмрука ѝ със своя и се отдалечи.

Джинива го изпрати с поглед, ръцете ѝ трепереха. „Моля те, Господи, не позволявай да му се случи нещо лошо…“

— Хей.

Тя вдигна очи и примигна.

Детектив Бел постави чиниите на масата. Храната миришеше толкова апетитно… Тя едва сега си даде сметка колко е гладна. Втренчи се в изпускащата па̀ра чиния.

— Познаваш ли го? — попита полицаят.

— Да, свестен е. Съученици сме. От няколко години се познаваме.

— Това ми намирисва на свалка.

— Ами… Не знам. Може би. Да.

— Не е свързано със случката в музея, нали? — с усмивка попита Бел.

Тя се извърна, бузите ѝ пламнаха. Как беше разбрал? Навярно защото и той имаше деца. Бащите сигурно лесно разбират кога някой тийнейджър сваля момиче.

Джинива сви рамене.

— Хайде — подкани я детективът и постави чинията пред нея. — Хапвай. Няма по-добър лек за душата от топли сандвичи с пуешко. Трябва да взема рецептата за това лакомство.

11

Тези щяха да свършат работа.

Томсън Бойд погледна покупките в кошницата и тръгна към касата. Обожаваше железарските магазини. Странно защо? Може би защото всяка събота баща му го водеше в една железария край Амарильо, където купуваше всякакви инструменти, от които се нуждае един уважаващ себе си мъж.

Или може би защото в железарските магазини като този всички инструменти бяха чисти и здрави, боите, лепилата и тиксото — логично подредени и лесни за намиране.

Всичко беше като по конец.

Томсън харесваше и миризмата, онази натрапчива миризма на изкуствен тор, машинно масло и бензин, която е трудна за описване, но бил ли си веднъж в стара железария, няма как да я сбъркаш.

Убиецът бе сръчен по природа. Навярно го беше наследил от баща си, който, макар че по цял ден се бъхтеше по нефтопроводи, сонди и люлеещите се като глави на динозаври помпи, търпеливо учеше сина си как да използва — и да уважава — инструментите, да измерва и да чертае. Как да поправя. Понякога работеха заедно по камиона или фургона, стягаха оградата, правеха мебели или неща за майка му и леля му: точилка, табакера или дъска за рязане.

— Каквото и да правиш, синко — учеше го баща му, — голямо или малко, винаги влагай еднакво старание. Едни неща не са по-трудни или по-важни от други. Само мащабът е различен.

Баща му бе добър учител и се гордееше с изработеното от сина си. Когато загина, Харт Бойд стискаше направения от Томсън комплект за ваксане и дървения ключодържател с фигурка на индианска глава и надпис „Татко“.

Усвоените умения се оказаха много полезни за Томсън, защото точно в това се заключава професията на наемния убиец. Механика и химия. Все едно да си дърводелец, бояджия или железар.

Томсън Бойд плати на касата — в брой, разбира се — и благодари на продавача. Носеше гумени ръкавици. На излизане спря при малка електрическа косачка, в жълто и зелено. Блестеше от чистота, лъскава, като смарагдово бижу. Защо? Косачката му напомни за неделите, когато косеше моравата зад фургона на родителите си. След това влизаше и заедно с баща си гледаха мач, докато майка му готвеше.

Спомни си сладникавата миризма на бензиновите изпарения, издрънкването, когато въртящото се острие чукнеше камъче и то изхвърчеше, изтръпването от вибрациите на ръкохватките.

Изтръпване, както когато умираш от ухапване на гърмяща змия.

Томсън се сепна; продавачът му говореше нещо.

— Моля?

— Ще ви направя добра отстъпка.

— Не, благодаря.

Когато излезе, още се чудеше какво толкова го е привлякло в машината, защо толкова искаше да я има? Сетне му хрумна обезпокоителната мисъл, че не е заради семейните спомени. Може би причината беше в това, че косачката всъщност представляваше малка гилотина, ефикасно средство за убиване.

Да, може би това беше.

Мисълта не му харесваше, но така стояха нещата.

„Изтръпване…“

Томсън започна тихо да си подсвирква една песничка от младостта и тръгна по улицата; в едната си ръка носеше плика с покупките, в другата — куфарчето с револвера, палката и още няколко инструмента, използвани в занаята му.

Навлезе в Италианския квартал, където боклукчиите почистваха след уличния панаир от предишния ден. Забеляза няколко патрулни коли и застана нащрек. Двама полицаи разговаряха с двойка корейци край сергия с плодове. Той се запита какво ли правят тук. Отиде при един уличен телефон, провери гласовата си поща, но още нямаше информация за Джинива. Това не го тревожеше. Връзките му в Харлем бяха доста добри и съвсем скоро щеше да знае къде учи и живее момичето. Имаше да свърши още една работа. Планираше я още по-отдавна от убийството на Джинива Сетъл и беше не по-малко важна.

Дори по-важна.

Странно, но тази задача също бе свързана с деца.

— Да? — обади се Джакс по мобилния си телефон.

— Ралф.

— К’во има, куче? — Джакс се почуди на какво се е облегнал в момента малкият хилав фараон. — Говори ли с общия ни приятел?

Имаше предвид Делил Маршал.

— Да.

— Каза ли ти, че Кралят на графитите е негов човек?

— Да.

— Хубаво. Какво става с онази работа?

— Намерих каквото искаше, мой човек. То е…

— Не казвай.

Такъв разговор можеше да го вкара за дълго в пандиза. Убеди дребосъка да го чака на една пресечка на Сто и шестнайсета улица.

— След десет минути.

Джакс затвори и тръгна по улицата, като се размина с две дами с дълги шлифери, натруфени шапки и износени библии в ръце. Жените се дръпнаха от пътя му и го изгледаха подозрително.

С цигара в уста, накуцвайки заради старата огнестрелна рана, Джакс дълбоко вдиша родния въздух. Харлем… Заоглежда магазините, ресторантите и уличните сергии. Тук можеше да се купи всичко: от западноафрикански тъкани — кенте и малинке — до египетски кръстове, традиционни кошници, маски, знаменца и портрети на дейци от Африканския национален конгрес. Монтирани в рамки плакати: на Малкълм Екс, Мартин Лутър Кинг, Тина, Тупак, Бейонсе, Крис Рок, Шак… И десетки снимки на Джам Мастър Джей, гениалния и щедър рапър от „Рън Ди Ем Си“, застрелян преди няколко години от някакъв негодник в едно звукозаписно студио в Куинс.

Тук всичко му навяваше спомени. Той погледна към следващия ъгъл. Я виж ти. Тук като петнайсетгодишен бе извършил първото си престъпление; сега имаше закусвалня. С тази случка бе станал известен. Защото не открадна алкохол, цигари, скъпоценности или пари, а сандък със супер фетски „Крилон“ от една железария. През следващите двайсет и четири часа той добави към провиненията си навлизане в чужд имот и престъпно повреждане на собственост — изписа със спрей „Джакс 157“ по стените из цял Манхатън и Бронкс.

През следващите няколко години Джакс остави името си по хиляди повърхности: надлези, мостове, виадукти, стени, билбордове, магазини, общински автобуси, частни автобуси, делови сгради. Подписа се и на Рокфелеровия център, до самата златна статуя, но там двама яки като бикове охранители го сгащиха със сълзотворен спрей и гумени палки.

Само да останеше за пет минути сам в присъствието на плоска повърхност, Алонсо Джаксън тутакси изографисваше „Джакс 157“.

Докато се мъчеше да избута някак си гимназията, синът на разведени родители, отегчен до смърт от обикновените професии, търсеше утеха като писател (творците на графити се наричаха „писатели“, не „художници“, както упорито се опитваха да ги представят Кийт Харинг, галериите в Сохо и рекламните агенции). За известно време движеше с кварталната банда, но един ден, докато с Джими Стоун се мотаеха със спрейове на 140-та улица, покрай тях мина кола на конкуренцията и пат, пат, пат — приятелят му се просна на земята с две дупки в слепоочието. И това за кесийка хероин или просто ей така.

Дотук с общите начинания. От този момент действаше самостоятелно. Нямаше пари, но така му харесваше повече — просто да се мотае с другите улични „писатели“. Да, имаше нещастни случаи, но вече не трябваше да търпи малоумници с изветрели от хапчета и кокаин мозъци. Да, беше опасно — да висиш на петнайсет метра над магистралата, за да изпишеш името си със спрея — но в това бе тръпката. Така влияеше на хората. Имаше чувството, че бърка направо в мозъците им. Надписите по стените ги караха да се замислят. Който пишеше по такива невъзможни места, навярно беше сериозно разсърден за нещо, иначе нямаше да рискува живота си, за да каже на света: „Тук съм. Вижте ме!“. Алонсо, неофициално, но за постоянно кръстен Джакс, истински се вманиачи. Започна да шари с подписа си навсякъде. Твърде рано обаче разбра, че ако правиш само толкова, дори да изпишеш с името си целия град, ще си останеш просто „мърляч“ и кралете на графитите няма да ти обърнат внимание.

Затова предприе друга тактика. Бягаше от училище, денем работеше по закусвални, за да изкарва пари за спрей, или просто крадеше, а нощем драскаше „големи парчета“ — разкривени, но много по-големи от обичайните надписи. Стана майстор на гигантските букви, като изписваше цели вагони на метрото от покрива до колелата. Линия А, най-дългата от градската железница, му беше любима. Хиляди туристи пристигаха от летище „Кенеди“ в града с влакове, на които пишеше не „Добре дошли в Ню Йорк“, а мистериозното послание: „Джакс 157“.

На двайсет и една години Джакс бе направил две пълни „от край до край“ изпълнения — покриване с надписи на цяла страна на вагон — за малко да нашари цял влак, стремежа на всеки крал на графитите. Мечтаеше да създаде истински шедьовър. Не му идваше на ум обаче какъв. Знаеше само, че трябва да е нещо наистина огромно. Нещо изумително. Творение, което всеки наркоман, валящ се из канавките, и всеки уолстрийтски брокер, пътуващ в „Ню Джърси Транзит“, да погледнат и да си кажат: „Човече, това е адски яко!“

Блажени години, помисли си Джакс. Той бе крал на графитите в разгара на най-бурното негърско културно движение след Харлемския ренесанс — хипхопа.

Наистина, ренесансът си беше супер, но за Джакс той винаги щеше да остане твърде чужд. Ренесансът не идваше от улицата, не беше в кръвта му. Той не извираше от изпълнените с гняв, копнеж и отчаяние сърца на хлапета с невъзможно тежък живот и разбити семейства; не идваше от тротоарите, осеяни с използвани спринцовки и капки кръв; от хора, които трябва да крещят, за да ги чуе някой… Хипхопът бе всичко това. Хипхопът имаше четири страни, които наелектризираха тялото и подхранваха душата: музиката на диджеите, поезията на рапърите, динамиката на брейка и изкуството, за което допринасяше и Джакс — графитите.

Алонсо Джаксън спря на Сто и шестнайсета улица, където някога се намираше магазинът на Улуърт. Той не беше оцелял от кризата през 1977 година, но онова, което се появи на негово място, бе истинско чудо — най-големият хипхоп клуб в страната, „Харлем уърлд“. Три етажа с всевъзможна музика — агресивна, възбуждаща, водеща до пристрастяване. Брейкърите се въртяха като пумпали, извиваха се като морски вълни. Диджеите подлудяваха претъпканите зали с плочите си, а рапърите сякаш се любеха с микрофоните, като отправяха към всеки циничните си, изпълнени с болка стихове в ритъма на тупкащо сърце. Именно в „Харлем уърлд“ започна разколът между рапърите. Джакс има късмета да наблюдава най-знаменитата битка — между „Колд кръш брадърс“ и „Фантастик файф“…

„Харлем уърлд“ отдавна го нямаше, разбира се. Нямаше ги и надписите на Джакс. Бяха изчезнали — изчегъртани, избелели или замазани — заедно с другите легенди на графитите от ранната епоха на хипхопа: Хулио, Куул и Таки. Кралете на графитите. Сега животът беше друг. 0, имаше разбира се, носталгия по хипхопа, който се беше превърнал в „черно етно“, рапъри милионери с лъскави джипове, „Бад бойс ту“, големи тузари, бели момчета, които се държаха като черни, емпетройки и сателитни радиостанции. Това беше… ох, жалка картинка. Джакс се загледа към един двуетажен туристически автобус. Отстрани пишеше: „Разходка в страната на рапа и хипхопа. Вижте истинския Харлем.“ Туристите бяха пъстра смесица — бели, черни и азиатци. Джакс дочу откъслечни изречения от научените наизуст обяснения на шофьора и обещание, че скоро ще спрат в ресторант с „автентична негърска кухня“.

Все пак Краля на графитите не беше съгласен с онези, които се вайкаха, че старото време е отдавна минало. Сърцето на квартала оставаше недокоснато. Нищо не би могло да го промени. Да вземем „Котън клъб“, размишляваше той. През двайсетте години там свирели джаз, суинг и кабаретна музика. Всеки си мислел, че това е истинският Харлем, нали така? Колко хора са знаели, че това е само за бялата публика? (Дори известният харлемец, У. Ч. Ханди, един от най-великите американски композитори, бил връщан от вратата, макар че вътре свирели негова музика.)

Какво стана? „Котън клъб“ отдавна го нямаше. Харлем стоеше. И винаги щеше да е тук. Ренесансът бе изчезнал, а хипхопът се беше променил. Някъде из тия улици обаче се зараждаше ново движение. Джакс се чудеше какво ли ще е то. И дали ще доживее да го види.

„Натъпчете се добре с негърска храна“ — мислено се обърна към азиатските туристи, докато автобусът се отдалечаваше.

След няколко пресечки видя Ралф, облегнат на една постройка със заковани с талашит прозорци.

— Привет — поздрави Джакс.

— Как е?

Джакс го подмина, без да спира.

— Къде отиваме? — попита Ралф, докато подтичваше, за да го настигне.

— Да се поразходим. Времето е хубаво.

— Студено е.

— Като повървиш, ще се стоплиш.

Походиха известно време. Джакс не обръщаше внимание на хленченето на Ралф. Спря пред „Папая кинг“ и купи четири хотдога и два плодови сока, без да се интересува дали дребосъкът е гладен. Дали е вегетарианец, или драйфа от мангов сок. Излезе и отново тръгна по улицата, подаде на хилавия си спътник покупките.

— Недей да плюскаш тук. Ела.

Джакс огледа улицата. Никой не ги следеше. Закрача бързо. Ралф го последва.

— Караш ме да търча след теб, защото ми нямаш доверие, нали? Мислиш си, че ще те изпортя?

— Да.

— Защо толкова внезапно се усъмни в мен?

— Защото от последната ни среща имаше достатъчно време да ме изпортиш. Какво толкова чудно има?

— Времето е хубаво за разходка — измърмори Ралф и отхапа от единия хотдог.

Продължиха още малко и Джакс свърна в пуста уличка. Там спря. Ралф веднага се облегна на една метална решетка. Джакс отхапа от хотдога си и отпи глътка сок. Ралф продължи да се храни.

Така приличаха на работници в обедна почивка. Нищо подозрително.

— Суперски хотдози — отбеляза Ралф.

Джакс се нахрани, избърса ръцете си в якето и опипа фланелката и дънките на Ралф. Беше чист.

— Казвай сега. Какво откри?

— За Сетъл ли? Учи в „Лангстън Хюс“. Гимназията. Знаеш ли я?

— Да. Сега там ли е?

— Не знам. Искаше да разуча къде, не кога. Само че чух още нещо от моите момчета. Казаха, че някой я закарал. Лепнал се е за нея и не се отделя.

— Какъв? Ченге ли?

Защо изобщо питаше? Кой друг би могъл да бъде?

— Така изглежда.

Джакс допи сока си и попита:

— А за другата работа?

Ралф се намръщи.

— Онова, което трябваше да ми намериш.

— Аха.

Фараончето се огледа. Извади хартиен плик от джоба си и го пъхна в ръката на Джакс. Той опипа оръжието; беше малък пистолет. Хубаво. Точно както искаше. На дъното на торбата подрънкваха патрони.

— Е? — предпазливо попита Ралф.

— Ето. — Джакс извади няколко банкноти от джоба си и му ги подаде; след това се наведе към дребосъка. — Слушай сега. Вече нямаш работа с мен. Ако пропееш или споменеш името ми, ще те намеря и ще ти пръсна задника. Питай Делил да ти каже, че с мен шега не бива. Ясен ли съм?

— Ясно — прошепна Ралф, без да отмести очи от сока си.

— Сега се омитай. Не, върви натам. И не се обръщай.

Джакс тръгна в противоположна посока, излезе на Сто и шестнайсета улица и се смеси с тълпата. Вървеше с наведена глава, бързо въпреки куцането, но не чак толкова, че да привлече вниманието.

Малко по-нагоре по улицата се появи още един автобус, разхождащ туристи из мъртвия Харлем. От безвкусно изрисуваната кола се чуваше анемичен рап. Джакс не се отдаде на спомени за хипхопа и годините си като крал на графитите. Вече бе въоръжен. Знаеше къде е момичето. Единственото, което го интересуваше сега, бе за колко време ще стигне до „Лангстън Хюс“.

12.

Дребничката азиатка предпазливо погледна Сакс.

„Тревогата ѝ е разбираема — размишляваше детективката, — при положение че е заобиколена от шестима полицаи два пъти по-високи от нея, а още десетина чакат пред магазинчето ѝ.“

— Добро утро — поздрави Сакс. — Издирваме един човек. Много е важно да го заловим. Подозираме, че е извършил сериозни престъпления.

Даде си сметка, че говори малко по-бавно от необходимото и това можеше да се приеме като обида.

Така и стана.

— Много добре разбирам — отвърна жената на перфектен английски със съвсем слаб френски акцент. — Казах на колегите ви всичко, за което се сетих. Доста се уплаших, когато той пробваше шапката. Сигурно разбирате. Надяна си я като маска. Тръпки ме побиха.

— Не се съмнявам — съгласи се Сакс, като заговори малко по-бързо. — Имате ли нещо против да ви вземем отпечатъци?

Налагаше се, за да ги сравнят с отпечатъците върху касовата бележка и предметите от плика в библиотеката. Жената се съгласи и с помощта на преносимо устройство се установи, че са нейните.

— Сигурна ли сте, че нямате представа кой е този човек и къде живее? — настоя Сакс.

— Никаква. Идвал е само още веднъж или два пъти. Той е от онези хора, на които трудно обръщаш внимание. Средностатистически. Не се усмихва, не се мръщи, не говори. Безличен.

„Много удобно за убиец“ — помисли си Сакс.

— Ами другите ви работници?

— Питах всички. Никой не си го спомня.

Сакс отвори куфарчето си, прибра апарата за сравняване на отпечатъци и извади лаптопа си. За минута го включи и стартира програмата за лицева идентификация. Това бе компютъризирана версия на класическия фоторобот, с чиято помощ свидетелят може да си спомни лицето на престъпника. Програмата имаше по-големи възможности и получените изображения бяха почти като снимки.

След пет минути Сакс вече имаше портрет на бузест, гладко избръснат бял мъж около четирийсетте, с къса, светлокестенява коса. С нищо по-различен от милионите бизнесмени, работници и чиновници в големия град.

„Средностатистически…“

— Спомняте ли си как беше облечен?

Към програмата за разпознаване имаше друг софтуер, който позволяваше заподозреният да се облече — все едно слагаш дрехи на изрязани от хартия кукли. Жената обаче не си спомняше друго, освен тъмния шлифер.

— И още нещо — добави. — Мисля, че имаше южняшки акцент.

Сакс кимна и си го записа в бележника. После извади малък лазерен принтер и отпечата двайсетина копия на лицето на Извършител 109 с данни за ръста, телосложението, шлифера и акцента му. Също така предупреждението, че напада невинни жертви. Даде ги на Бо Хауман, бивш полицейски инструктор с прошарена къса коса, който сега оглавяваше специалния полицейски отряд в Ню Йорк. Той раздаде на хората си рисунките и им нареди да претърсят квартала.

Десетината полицаи се разпръснаха.

Нюйоркската полиция не екипираше специалния си отряд предварително, в армейски стил, а изпращаше полицаите с обикновени коли, след което им доставяше въоръжението с голям микробус. Един такъв спря пред магазинчето.

Сакс и Селито облякоха бронирани жилетки с метални плочки в областта на сърцето и тръгнаха към Италианския квартал. През последните петнайсет години районът се беше променил до неузнаваемост. Големият навремето квартал на италиански емигранти се бе свил драстично за сметка на разрастването на Китайския квартал на юг и новите, по-луксозни жилищни райони на север и запад. На улица „Мълбъри“ двамата детективи минаха покрай един от символите на тази промяна: сградата на бившия Равенски клуб, домът на престъпната фамилия Гамбино, предвождана от отдавна мъртвия Джон Готи. Клубът бе конфискуван в полза на държавата и сега беше поредната сграда, обявена за даване под наем.

Двамата детективи избраха един участък от улицата и започнаха да разпитват всеки, когото срещнат — продавачи в магазинчетата, амбулантни търговци, деца, избягали от училище, за да пият кафе с приятели, и пенсионери по пейките и стълбищата на сградите. От време на време по радиостанцията се чуваха докладите на другите екипи: „Нищо… Без резултат от Грант, край… Приемам… без резултат от Хестър, край… тръгваме на изток…“

Селито и Сакс търпеливо продължаваха по маршрута.

Внезапно зад тях се разнесе гърмеж.

Сакс се стъписа — но не от шума, който явно идваше от запушения ауспух на някой камион, а от реакцията на Селито. Той отскочи встрани, прикри се зад една телефонна кабина и стисна револвера си в кобура.

Примигна и преглътна тежко. Засмя се смутено и измърмори:

— Проклети камиони.

— Аха.

Детективът избърса потта от лицето си и продължиха по улицата.

Томсън Бойд седеше в тайната си квартира, в която се разнасяше миризма на чесън от близкия италиански ресторант, четеше инструкциите в едно ръководство и разглеждаше материалите, които бе купил преди малко.

Маркираше някои страници с жълти листчета и си водеше записки в полетата. Процедурите, за които четеше, бяха малко сложни, но той бе уверен, че ще се справи. При достатъчно време човек може да направи всичко. Така го учеше баща му. Всичко бе по силите му.

„Само мащабът е различен…“

Той се отдръпна от бюрото, което заедно с един стол, лампа и легло, бе единственото обзавеждане в стаята. Имаше малък телевизор, хладилник и кофа за боклук. Тук държеше и малкото си инструменти, нещата, които използваше за работата си. Томсън смъкна ръкавицата от дясната си китка и духна, за да разхлади кожата си. Направи същото с лявата. (Не трябваше да се забравя, че тайната квартира също може да бъде разкрита от полицията, затова предпазните мерки бяха задължителни — ръкавици и клопки срещу неканени гости.) Той замижа, сложи си капки и смъденето понамаля. Затвори очи.

Започна да си подсвирква мелодията от филма „Студената планина“.

Ожесточени престрелки, големия взрив, благородници. Пред очите му преминаваха сцени от филма.

Пссст…

Песента в главата му заглъхна и се смени с класическо парче. „Болеро“.

Нямаше представа откъде идват тези мелодии. Сякаш в главата му имаше аудиоуредба, програмирана от другиго. За „Болеро“ обаче знаеше. Баща му имаше това парче на плоча. Въртеше я безспир на зеления грамофон в работилницата.

— Слушай внимателно, синко. Тук сменя тоналността. Чакай… чакай… Ето! Чу ли?

На момчето му се струваше, че чува.

Томсън отвори очи и пак се зачете.

След няколко минути: Пссст… „Болеро“ заглъхна и се смени с друга мелодия: „Отново и отново“. С тази песен Синди Лоупър стана известна през осемдесетте.

Томсън Бойд винаги бе обичал музиката и от ранно детство искаше да свири. Майка му го записа за няколко години на уроци по китара и флейта. След торнадото баща му го караше, дори закъсняваше за работа, за да го заведе при учителя. Томсън обаче не напредваше; пръстите му бяха твърде дебели за прагчетата на китарата, за дупките на флейтата и клавишите на пианото, а изобщо не можеше да пее. Без значение дали пееше в църковния хор, или се опитваше да изпълни сам някое парче, беше пълен провал, гласът му бе ужасно дрезгав. Затова след няколко години се отказа от музиката и се върна към нормалните момчешки занимания в градчета като Амарильо — киснеше си вкъщи, ковеше, рендосваше и полираше в работилницата на баща си, играеше футбол, ходеше на лов и се разхождаше из пустинята (но се пазеше от змиите).

Томсън захвърли отчаянието от музикалните си неуспехи там, където обикновено потъваха всички несбъднати мечти.

А това в повечето случаи не е много надълбоко. Рано или късно старите копнежи се възраждат.

Странно, но това се случи в затвора преди няколко години. Веднъж надзирателят на крилото с тежък режим го попита:

— Какво, по дяволите, беше това?

— Кое? — попита Томсън, винаги спокойният средно, статистически неудачник.

— Тази песен. Свирукаше си.

— Свирукал ли съм?

— Да, по дяволите. Не усети ли?

— Просто си мислех нещо. Не съм обърнал внимание.

— Мамка му, звучеше супер.

Надзирателят се отдалечи, а Томсън се усмихна сам на себе си. Гледай ти изненада! През цялото време да е имал музикален инструмент, по рождение! Винаги го беше носил.

Томсън отиде в библиотеката на затвора и се зачете. Научи, че свиренето с уста е голяма дарба. Малко хора я имали — повечето може ли да свирят в много тесен диапазон. Талантливите изкарвали добри пари, като свирили на концерти или озвучавали реклами и филми (всеки е слушал саундтрака от „Мостът над река Куей“ и е немислимо да си го представиш без първите няколко ноти, изсвирени с уста). Имало дори надсвирвания, дори международен шампионат, в който участвали десетки изпълнители — много от тях свирели в оркестри по целия свят и изнасяли самостоятелни представления.

Пссст…

Дойде му друга мелодия. Томсън нежно поде песента и звукът леко завибрира. Забеляза, че е избутал револвера. Няколко сантиметра не му достигаха да го грабне с едно пресягане. Това не беше по правилата… Той го придърпа и отново се зачете, продължи да си записва разни неща в полето и от време на време поглеждаше в плика, за да се увери, че е купил всичко необходимо. Започваше да схваща какво трябва да направи, но както винаги, когато се захванеше с нещо ново, искаше да научи всичко с най-малки подробности, преди да започне.

— Засега нищо, Райм — заговори Сакс по микрофона, висящ пред сочните ѝ устни.

Доброто му настроение съвсем бе изчезнало.

— Как така нищо? — сопна се той.

— Никой не го е виждал.

— Къде сте?

— Обиколихме на практика целия италиански квартал. С Лон сме в южната част. Канал Стрийт.

— Мамка му.

— Можем… — Сакс изведнъж замълча. — Какво е това?

— Кое?

— Чакай малко. — Тя се обърна към Селито. — Ела.

Сакс вдигна високо значката си и смело тръгна между колите по четирилентовата улица. Огледа се и зави по тясната уличка „Елизабет“, между мрачни жилищни сгради, магазини и складове. Отново спря.

— Подушваш ли?

— Какво да подушвам? — сопна се Райм.

— Говоря на Лон.

— Да — измърмори дебелият детектив. — Какво е това? Някаква сладникава миризма.

Сакс посочи едно магазинче за подправки, сапуни и ароматни пръчици през две къщи от Канал Стрийт. От отворената врата се разнасяше силен аромат. На жасмин — както миришеше пликът, оставен от убиеца в библиотеката.

— Май попаднах на нещо, Райм. След малко ще ти се обадя.

— Да, да — закима слабият китаец в магазинчето, когато видя рисунката на Извършител 109. — Вижда го. На горен етаж. Не често тук. Какво направил?

— Сега горе ли е?

— Не знам. Не знам. Мисля, видял днес. Какво направил?

— В кой апартамент?

Китаецът сви рамене.

Магазинчето заемаше целия първи етаж, но в края на тъмното коридорче имаше желязна врата и мрачно стълбище. Селито извади радиостанцията си и се обади на общата честота:

— Пипнахме го.

— Кой е на телефона? — сопна се Хауман.

— О, извинявай. Селито е. Намираме се на „Елизабет“, третата сграда южно от „Канал“. Един свидетел разпозна снимката. Нашият човек може да е в сградата.

— Команден пост до всички екипи. Чувате ли?

Чуха се няколко утвърдителни отговора.

Сакс се представи и предаде:

— Не използвайте сирени и не навлизайте с колите по „Елизабет“. Улицата се вижда от прозореца му.

— Разбрано, пет осем осем пет. Дай адреса. Ще поискам разрешение за обиск.

Сакс продиктува адреса.

— Край.

След по-малко от петнайсет минути всички екипи бяха на мястото и по околните сгради бяха поставени наблюдатели с бинокли с инфрачервени и ултразвукови сензори. Командирът на отряда за наблюдение докладва:

— Сградата е четириетажна. Магазинчето е на партера. Виждаме втория и четвъртия етаж. Има хора — все азиатци. Възрастна двойка на втория, жена с четири или пет деца на четвъртия.

— Ами на третия? — попита Хауман.

— Завесите са спуснати, но инфрачервените детектори показват наличие на топлина. Може да е телевизор или радиатор, но по-вероятно да е човек. Долавяме някакъв звук. Музика. И скърцане, вероятно от дъските на пода.

Сакс погледна таблото на домофоните. До звънеца за третия етаж не беше изписано име.

Един полицай се приближи и подаде на Хауман лист хартия. Беше съдебно разрешение за обиск, изпратено по факса в микробуса на специалния отряд. Хауман го прегледа, за да се увери, че адресът е правилно записан — най-малка грешка би могла да провали усилията им. Документът беше изряден.

— Два екипа за влизане — нареди Хауман, — четиричленни, откъм предното стълбище и аварийния изход. Предният екип да се подготви за разбиване на вратата.

Избра осем от хората си и ги раздели на два отряда: екип А за главния вход и екип Б за аварийния. Заповяда на втората група:

— На „три“ разбивате прозореца и го замайвате. Две секунди изчакване.

— Слушам.

— На „нула“ разбивате предната врата — нареди Хауман на екип А; след това определи неколцина полицаи да пазят вратите на съседите и за подкрепления. — Действайте сега. Бързо, бързо!

Полицаите — главно мъже, но и две жени — заеха позиции. Екип Б заобиколи сградата откъм аварийния изход, а екип А, Сакс, Хауман и неколцина полицаи с таран за разбиване на врати застанаха около главния вход на апартамента.

При нормални обстоятелства в ударната група не се допускат полицаи от отдела по криминалистика, но Хауман бе виждал Сакс при престрелка и знаеше, че може да се грижи за себе си. И най-важното, момчетата му я приемаха с радост. Никога не биха го признали, но смятаха Сакс за част от отряда. Освен това тя бе най-добрият стрелец в управлението.

Пък и много обичаше ударните акции.

Селито предложи да остане долу, за да следи улицата.

Сакс се качи на третия етаж; коленете я боляха от артрита. Приближи се до вратата и се ослуша. Кимна на Хауман и прошепна:

— Чувам нещо.

Хауман се обади по радиостанцията:

— Екип Б, докладвайте.

— На позиция сме — чу Сакс в слушалките си. — Не виждаме какво има вътре, но сме готови да влезем.

Командирът огледа хората си. Едрият мъжага с тарана — тежка еднометрова тръба — кимна. Друг приклекна до него и хвана дръжката на вратата, за да провери дали е заключено.

— Пет… четири… три… — шепнешком отброи Хауман по радиостанцията.

Тишина. В този момент трябваше да чуят трясък на счупено стъкло и експлозия от замайваща граната.

Нищо.

От тази страна също имаше нещо нередно. Полицаят, който бе хванал дръжката, започна да се тресе и застена.

„Боже мили — помисли си Сакс. — Получи припадък“. Член на специалния отряд да има епилепсия, как бе възможно? Не го ли бяха забелязали при медицинския преглед?

— Какво има? — шепнешком го попита Хауман.

Полицаят не отговори. Затресе се още по-силно. Беше обелил очи.

— Екип Б, докладвай — изсъска командирът по радиостанцията. — Какво става?

— Прозорците са заковани — предадоха от другата страна. — С талашит. Не можем да хвърлим гранатата. Какво става при вас?

Полицаят при вратата още стискаше дръжката, беше се свлякъл на земята и трепереше. Хауман прошепна рязко:

— Губим време! Отстранете го и разбийте вратата Веднага!

Друг полицай хвана гърчещия се.

И също започна да се тресе.

Колегите им се отдръпнаха.

— Какво става… — измърмори някой.

В този момент косата на първия полицай пламна.

— Пуснал е ток във вратата! — възкликна Хауман.

На пода имаше метална пластина. Такива ламарини често се използват като евтино покритие за изтъркани дъски. Тази обаче служеше за електрически капан. През телата на двамата мъже течеше силен ток.

От косата, веждите и китките на първия полицай излизаха пламъци, появиха се и около яката му. Колегата му беше в безсъзнание, но продължаваше да се гърчи.

— Хесус — прошепна някой на испански.

Хауман хвърли автомата си на най-близкия полицай, грабна тарана и удари с все сила ръката, която стискаше дръжката. Вероятно счупи няколко кости, но пръстите се отделиха от бравата. Веригата бе прекъсната и двамата мъже се свлякоха на земята. Сакс изгаси пламъците, които изпълваха коридора с отвратителна воня на изгорена коса и плът.

Двама от свободните полицаи започнаха изкуствено дишане на изпадналите си в безсъзнание колеги, докато другите разбиваха вратата. Тя зейна широко и отрядът нахълта с извадени оръжия. Сакс ги последва.

Пет секунди им бяха достатъчни, за да установят, че апартаментът е празен.

13.

Бо Хауман изкрещя по радиостанцията:

— Екип Б, екип Б, вътре сме. Заподозреният го няма. Слизайте долу. Претърсете улицата. Помнете, последния път е останал на местопрестъплението. Напада цивилни. Опасен е.

Настолната лампа светеше, а когато докосна стола, Сакс усети топлина. На малкия телевизор върху бюрото се виждаше коридорът пред вратата. Престъпникът имаше скрита камера и ги беше видял. Беше се измъкнал преди броени минути. Но къде? Полицаите потърсиха таен изход. Прозорецът до аварийната врата бе закован с талашит. Другият беше свободен, но се намираше на десет метра над улицата.

— Бил е тук. Откъде, по дяволите, се е измъкнал?

Отговорът дойде след секунди.

— Вижте какво намерих — извика един полицай.

Беше се навел и гледаше под леглото. Издърпа го. В стената отзад имаше дупка, колкото през нея да се провре човек. Престъпникът беше откъртил мазилката и тухлите и бе пробил таен проход между стаята си и съседната сграда. Когато е видял полицаите на монитора, просто бе изритал мазилката от другата страна и се беше измъкнал.

Хауман изпрати още хора да проверят покривите и близките улици, други заеха позиции около входовете на съседната сграда.

— Някой да мине през дупката — заповяда той.

— Аз ще отида, сър — обади се един нисък полицай.

С обемната бронежилетка обаче не можеше да мине през тесния отвор.

— Отивам — заяви Сакс, която бе най-слаба от всички. Искам обаче да опразните стаята, за да не се похабят уликите.

— Дадено. Ще изчакаме да минеш и излизаме.

Хауман заповяда да дръпнат леглото. Сакс коленичи и освети дупката с фенерчето си. От другата страна се виждаше тесен коридор покрай стената на хале или фабрика. Трябваше да пропълзи около метър през тясната дупка.

— Мамка му.

Сакс шофираше с 200 км/ч и участваше в ожесточени престрелки, без да ѝ мигне окото, но имаше ужасна фобия от тесни пространства.

С главата или краката напред?

Тя въздъхна.

С главата напред щеше да е по-страшно, но по-безопасно. Поне щеше да има няколко секунди, за да заеме позиция за стрелба. Да бъде простреляна в глезена с малкия му, коварен револвер я плашеше почти колкото теснотията в дупката. Тя се втренчи в мрака. Пое си дълбоко въздух. И с пистолет в ръка запълзя.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — питаше се Дон Селито. Стоеше пред склада до магазинчето на източни аромати. Оглеждаше вратата и прозорците; очакваше престъпникът да се покаже, за да го арестува.

Повече му се искаше обаче престъпникът да не се появява.

„Какво, по дяволите, ми става?“

В дългогодишната си полицейска кариера той бе участвал в десетина престрелки, беше обезоръжавал замаяни от наркотици психопати, дори се беше борил с един самоубиец на покрива на сградата „Флатирън“, където от полета към отвъдното го деляха само петнайсетина сантиметра гипсов корниз. Разбира се, понякога губеше самообладание, но бързо се окопитваше. Нищо не го бе изкарвало от равновесие така, както смъртта на Бари тази сутрин. Куршумите го бяха уплашили, нямаше спор, но имаше още нещо. В един момент бе разговарял с човека… в следващия събеседникът му беше мъртъв. Не можеше да си избие гласа на библиотекаря от главата, последните му думи още звучаха в ушите му.

„Не видях добре…“

Не можеше да забрави и глухия шум от куршумите, забиващи се в гърдите на жертвата.

Туп… туп… туп…

Тихо, едва доловимо тупкане. Никога не беше чувал подобно нещо. Лон Селито потрепери и започна да му се повдига.

Ами очите му… В момента на смъртта гледаха Селито. За миг в тях се изписа изненада, после… нищо. Това беше най-странното, което Селито някога бе виждал. Не като погледа на задрямал човек, не разсеян. Единственият начин да се опише беше: в един момент в очите се четеше някаква сложна, истинска емоция, в следващия, преди трупът да се свлече на земята — нямаше нищо.

Детективът се вцепени, втренчи се в безжизненото тяло — макар да знаеше, че трябва да се опита да догони убиеца.

Санитарите от „Бърза помощ“ трябваше да го изблъскат, за да вдигнат Бари; Селито не беше способен да помръдне.

Туп… туп… туп…

Когато трябваше да се обадят на близките на Бари, Селито пак се огъна. В кариерата си бе провел безброй трудни разговори, но днес просто не можеше. Измисли някакво глупаво оправдание за телефона си и остави друг да изпълни това задължение. Страхуваше се, че гласът му изневери. Боеше се, че ще заплаче, както не беше правил от десет години.

Сега от радиостанцията се чуваха откъслечни реплики от безрезултатното преследване на престъпника.

Туп… туп… туп…

Все това звучеше в ушите му.

„Мамка му, искам да се махна.“

Искаше да е вкъщи с Рейчъл, да пият бира на веранда, та. Е, раничко беше за бира. По-скоро кафе. А може би не беше чак толкова рано за бира. Или за уиски. Искаше да седи на верандата и да гледа тревата и дърветата. Да си приказват. Или да мълчат. Само да е с нея. Изведнъж се замисли за сина си, още ученик, който живееше с бившата му съпруга. Не го беше чувал от три-четири дни. Трябваше да му се обади.

Той…

Мамка му. Селито си даде сметка, че стои насред улицата, с гръб към сградата, която би трябвало да пази, потънал в мисли. „Мили боже! Какви ги вършиш, бе? Убиецът е някъде наоколо, а ти дремеш! Може да се крие в някой вход както тази сутрин.“

Той приклекна, обърна се и заоглежда мръсните прозорци. Убиецът можеше да е зад всеки един от тях, да се прицелва в него с проклетия си малък револвер. Туп… туп…

Игличките от куршума се разпръскват, разкъсват плътта. Селито потрепери и отстъпи крачка назад. Скри се зад два камиона. Надникна иззад единия и отново се вгледа в тъмните прозорци и вратата.

Само че не ги виждаше. Виждаше кафявите очи на библиотекаря, на сантиметри от лицето си.

„Не видях…“

Туп… туп…

Животът се превръща в „неживот“.

Тези очи…

Селито избърса дясната си ръка в панталоните, опита да се успокои, че се поти заради бронираната жилетка. Какво му ставаше на това проклето време? Твърде горещо беше за октомври. Кой, по дяволите, не би се изпотил?

— Не го виждам, край — прошепна Сакс в микрофона.

— Повтори — чу се гласът на Хауман.

— Няма го.

Складът представляваше едно голямо помещение, покрай стените му преминаваха оградени с телена мрежа коридори. Долу имаше щайги с бутилки зехтин и консерви с доматен сос, увити в найлон. Коридорът, в който се намираше Сакс, бе на десетина метра над земята, на едно ниво с апартамента на убиеца. Складът явно се използваше, но не много често; нямаше признаци, че наскоро е влизал някой. Лампите бяха изгасени, но през зацапания остъклен таван проникваше достатъчно светлина.

Подът беше пометен наскоро и затова не личаха отпечатъци, които да ѝ подскажат накъде е избягал престъпникът. Освен главния вход и задната врата за товарната рампа на долния етаж имаше още две врати, едната с надпис „WC“, другата — без означения.

Амелия Сакс бавно тръгна с насочен напред пистолет, като шареше из помещението с лъча на мощния фенер.

Увери се, че в главното хале и в коридорчето няма никого, и докладва за това на Хауман. Полицаите от спецотряда нахълтаха през задната врата и се разпръснаха из склада. Облекчена, Сакс мълчаливо посочи двете странични врати. Полицаите се събраха около тях.

— Разпитахме навън, но никой не го е виждал да излиза — чу се гласът на Хауман по радиостанцията. Може още да е вътре, край.

Сакс си даваше сметка за това. Бавно слезе на първия етаж и се приближи до полицаите при двете врати. Посочи тоалетната и прошепна:

— На три.

Другите кимнаха. Един посочи себе си, но тя поклати глава. Искаше да влезе първа. Сакс беше бясна — защото престъпникът се бе измъкнал, защото носеше нещата си в плик с усмихнато лице, защото стреляше по случайни минувачи, за да отклони вниманието. Искаше този човек да си получи заслуженото и тя да участва в залавянето му.

Носеше бронежилетка, но не спираше да мисли какво ще стане, ако заредените с иглички куршуми я улучат в ръката или крака.

Или в гърлото.

Вдигна един пръст. Едно…

Влез бързо, приклекни ниско, обери мекия спусък на пистолета.

Сигурна ли си, момиче?

Тя си представи Линкълн Райм.

Две…

Спомни си баща си, патрулиращия полицай, и твърдата му философия за живота и службата: „Когато се движиш, не могат да те хванат.“

Ами, действай тогава…

Три.

Тя кимна. Един полицай изрита вратата (вече никой не пипаше металните брави) и Сакс нахълта. Приклекна въпреки болките в ставите си и бързо освети тясното, тъмно помещение.

Беше празно.

Излезе и се приближи до съседната врата. Същата процедура.

На три — силен ритник. Вратата се отвори навътре.

С оръжие и фенери — напред. „Мамка му — помисли си Сакс, — все нещо ще ти усложни живота.“ Пред нея имаше стълбище, спускащо се в непрогледен мрак. Стъпалата бяха само от хоризонтални дъски, което означаваше, че престъпникът можеше да се крие отзад и да стреля през пролуките по краката на всеки, който слиза.

— Изгасѝ — прошепна тя.

Всички изключиха фенерите, закрепени за дулата на оръжията им. Сакс тръгна първа, коленете я боляха при всяка крачка. На два пъти едва не падна по неравните, паянтови стъпала. Четирима полицаи я последваха.

— Ъглова формация — прошепна тя.

Съзнаваше, че не би трябвало да командва, но сега не можеше да отстъпи лидерството. Полицаите не се възпротивиха. Ориентираха се пипнешком и се подредиха в каре, с гръб един към друг.

— Светни!

Светлината от силните фенери обля малкото помещение.

Сакс не видя заплаха, не чу нищо. „Освен това проклето туптене — помисли си, — но то е от моето сърце.“

В мазето имаше пещ, тръби, варели, стотици празни бирени бутилки. Купища боклук. И няколко раздразнени от светлината плъха.

Двама полицаи побутнаха вонящите пликове с отпадъци, но престъпникът явно го нямаше.

Сакс докладва на Хауман какво са намерили. Навън никой не беше виждал убиеца. Хауман свика хората си на инструктаж за продължаване на търсенето, докато Сакс извърши оглед на апартамента и склада. Не биваше обаче да забравят, че след нападението в музея престъпникът не се беше отдалечил много. Бе останал наблизо.

„… но си пазѝ гърба.“

Сакс въздъхна, прибра пистолета и погледна стълбите. Изведнъж спря. Ако се качеше на горния етаж по същите стълби — ад за артритните ѝ колене — щеше да се наложи да слезе по други, за да излезе на улицата. По-лесно щеше да е, ако се изкачи по съседното, късо стълбище, излизащо направо на тротоара.

Понякога, замисли се тя, човек трябва да се поглези.

Лон Селито се взираше като вманиачен в един прозорец.

По радиостанцията бе чул, че в склада е чисто, но се съмняваше, че колегите му са проверили абсолютно всички скрити ъгълчета. Все пак тази сутрин никой не беше забелязал престъпника пред музея. Лесно се беше промъкнал достатъчно близо, за да стреля.

Туп, туп, туп.

Онзи прозорец, най-вдясно, на втория етаж… Веднъж-два пъти му се стори, че нещо помръдва зад стъклото.

Може би беше от вятъра. А може би някой се опитваше да го отвори.

Или се прицелваше.

Туп.

Той потрепери и се отдръпна зад камиона.

— Хей — извика на един полицай от спецотряда, който точно излизаше от китайския магазин. — Я погледни… онзи прозорец.

— Кой?

— Онзи там.

Селито се показа иззад укритието си и посочи черното стъкло.

— Да, ама складът е чист. Не чу ли?

Селито се показа още малко иззад камиона. Туп, туп, туп, все това звучеше в ушите му. Все виждаше онези кафяви очи, които внезапно изгубиха блясъка си. Стисна зъби, потрепери и се втренчи още по-внимателно в прозореца. Изведнъж с периферното си зрение мярна нещо отляво и чу скърцане на врата. Нещо метално проблесна на слънцето.

„Това е той!“

— Божичко — прошепна Селито.

Стисна револвера си, приклекна и се завъртя. Но вместо да спази процедурата и да държи показалеца си далеч от спусъка, той панически издърпа оръжието от кобура.

Затова то гръмна и куршумът полетя към мястото, където Амелия Сакс излизаше от мазето.

14.

Томсън Бойд стоеше на ъгъла на Канал Стрийт и Шесто авеню и чакаше да светне зелено. Пое си дъх и избърса мокрото си лице.

Не се страхуваше — задъхването и потта бяха от тичането — но му беше любопитно как са го открили. Винаги внимаваше изключително много какви телефони използва и постоянно се озърташе да не го следят, затова предположи, че е по уликите. Имаше логика — защото беше сигурен, че жената с белите дрехи, която сновеше из читалнята в библиотеката като гърмяща змия, бе сред полицаите пред апартамента му на улица „Елизабет“. Какво беше оставил в музея? Нещо в плика? Някакви частички от обувките и дрехите? Нещо, което ги бе довело тук.

Това бяха най-добрите детективи, с които се сблъскваше. Трябваше да го има предвид.

Гледаше колите и размишляваше за бягството си. Когато видя полицаите на стълбището, Томсън бързо прибра книгата и покупките от железарския магазин в плика, взе куфарчето и револвера и включи електрическата верига, свързана с бравата. Събори стеничката от мазилка и се провря през дупката в съседната сграда, качи се на покрива и избяга до ъгловата къща на близката пресечка. Слезе по аварийната стълба и побягна на запад по преговаряния десетки пъти маршрут.

Сега чакаше с тълпата светофара на ъгъла на „Канал“ и Шесто; чуха се полицейски сирени. Лицето му беше спокойно, ръцете му не трепереха, не изпитваше гняв и не се боеше. Така трябваше. Иначе провалът бе сигурен, беше го виждал десетки пъти. Много професионални убийци загубваха самообладание пред полицията и се пречупваха при най-обикновен разпит. Или пък оплескваха нещо в хода на работата, оставяха улики или свидетели. Емоциите — любов, гняв, страх — бяха за аматьорите. Професионалистът трябваше да е спокоен, равнодушен.

Безчувствен…

Томсън стисна револвера в джоба на шлифера си и взря в няколкото патрулни коли, които профучаха по Шесто авеню. Със свирене на гуми завиха по „Канал“ Бяха мобилизирали цялата полиция да го търси. Нищо чудно, след като пусна електрически ток през един от другарите им (макар че според Томсън ченгето само си беше виновно).

Единственото, което леко го притесни, бе патрулната кола, която спря на три пресечки от него. Ченгетата слязоха и започнаха да разпитват минувачите. Друга спря на стотина метра от светофара. Движеха се към него. Колата му бе паркирана край река Хъдсън, на пет минути път оттук. Трябваше да се добере до нея час по-скоро. Светофарът обаче още светеше червено.

Още сирени.

Проблемът ставаше сериозен.

Томсън огледа тълпата. Повечето хора гледаха любопитно полицейските коли и ченгетата. Трябваше да направи нещо за отвличане на вниманието. Само колкото да спечели време, за да се измъкне… не беше нужно да е много зрелищно. Просто да разсее хората за малко. Пламъци от някоя кофа за боклук, трясък от счупено стъкло… Какво друго? Забеляза голям автобус, който се приближаваше по Шесто авеню. Дали да запали някоя кофа или да използва това? Томсън пристъпи към края на тротоара. Пред него стоеше стройна азиатка, около двайсетте. Достатъчно бе леко побутване. Тя се извъртя уплашено, изпищя и политна към платното.

— Ще падне! — изкрещя Томсън, като се стараеше да не издава южняшкия си акцент. — Някой да я хване!

Писъкът ѝ рязко секна, когато огледалото на автобуса я блъсна в рамото и главата. Момичето се просна на тротоара. По стъклото на автобуса и чакащите наблизо хора пръсна кръв. Спирачките изпищяха. Както и няколко жени в тълпата.

Автобусът спря по средата на Канал Стрийт и блокира кръстовището. Трябваше да остане така до изясняване на случая. Запалена кофа за боклук, счупена бутилка, автомобилна аларма — това също би могло да отвлече вниманието. Но смъртта на момичето бе най-ефикасният начин.

Движението веднага спря, включително двете приближаващи се полицейски коли.

Томсън бавно пресече улицата, оставяйки зад себе си тълпа от ужасени минувачи, които плачеха, крещяха или просто втренчено се взираха в безжизненото, окървавено тяло, проснато на тротоара. Мъртвите ѝ очи безизразно гледаха небето. Никой не подозираше, че ужасната трагедия не е нещастен случай.

Неколцина минувачи изтичаха при трупа, други трескаво звъняха на „Бърза помощ“ по мобилните си телефони… Томсън бавно премина между спрелите коли. Вече бе забравил за азиатката и мислеше за много по-важни неща — бяха разкрили тайната му квартира. Но поне бе успял да се измъкне с револвера, покупките от железарията и книгата. В апартамента нямаше улики, които биха насочили полицията към онзи, който го беше наел; дори жената в бяло не би могла да направи връзката. Не, това не беше сериозен проблем.

Той спря при един уличен телефон, провери гласовата си поща и научи добри новини. Джинива Сетъл учеше в „Лангстън Хюс“ в Харлем. Освен това полицията я охраняваше, в което нямаше нищо странно, разбира се. Томсън скоро щеше да научи още хубави вести — например къде живее или, още по-добре, че някой вече я е застрелял.

Томсън Бойд продължи да върви към колата си — безлично син тригодишен буик, безлична кола за Безличния Джо. Той се качи и тръгна, като заобиколи отдалече кръстовището с катастрофата. Караше към моста на Петдесет и девета улица. Замисли се за наученото от книгата и как да използва новите си умения.

— Не знам… Не знам какво да кажа.

Лон Селито гледаше жално капитана от главното управление, който дойде веднага щом началството научи за инцидента. Селито седеше на ръба на тротоара; косата му бе разрошена, коремът му висеше над колана, а над копчетата му се показваше розова кожа. Изтърканите му подметки бяха обърнати настрани. Целият изглеждаше намачкан.

— Как стана? — попита едрият, пооплешивял чернокож. Беше иззел револвера на Селито, бе извадил патроните и го държеше с отворен барабан според правилата на управлението при подобни случаи.

Селито погледна високия офицер и измънка:

— Гръмна, без да искам.

Капитанът погледна Амелия Сакс и попита:

— Добре ли сте?

Тя сви рамене:

— Нищо ми няма. Куршумът прелетя далече.

Капитанът се досети, че нарочно се стреми да омаловажи инцидента. От опита ѝ да го оправдае дебелият детектив се почувства още по-гузно.

— Все пак сте били на линията на стрелбата — настоя капитанът.

— Не беше особено…

— Бяхте ли на линията на стрелбата?

— Да, сър — отвърна Сакс.

Трийсет и осемкалибровият куршум бе прелетял на около метър от рамото ѝ. Селито го знаеше. Тя също.

… прелетя далече.

Капитанът погледна склада и попита:

— Това попречи ли по някакъв начин на преследването?

— Не — отвърна Бо Хауман.

— Сигурен ли сте, че с нищо не е попречило?

Командирът на специалния отряд кимна:

— Престъпникът се е качил на покрива и е избягал на север или на юг… по-вероятно на юг. Изстрелът… — кимна към револвера на Селито — … беше произведен, след като поставихме постове пред околните сгради.

Селито не можеше да повярва, че това наистина се случва.

Туп, туп, туп…

— Защо извадихте оръжието? — попита капитанът.

— Не очаквах, че някой ще излезе от вратата на мазето.

— Чухте ли доклада, че сградата е чиста?

Миг колебание.

— Пропуснал съм го.

Последния път, когато излъга началството, Лон Селито искаше да предпази новобранец, който не беше спазил процедурата при спасяване на една жертва на отвличане. Тогава успя. Беше благородна лъжа. Сега лъжеше, за да спаси собствения си задник, и от това го болеше повече, отколкото ако го бяха ранили.

Капитанът се огледа. Наоколо се мотаеха неколцина полицаи. Никой не поглеждаше Селито. Неловко им беше заради него. Накрая офицерът каза:

— Няма ранени, няма сериозни материални щети. Ще докладвам за случая, но не вярвам да назначат разследване. Няма да дам такава препоръка.

Селито изпита облекчение. Едно разследване би сринало репутацията му. Дори да те оправдаят, името ти остава опетнено за дълго време. Дори завинаги.

— Искате ли да си вземете отпуск? — попита капитанът.

— Не, сър — отказа категорично Селито.

Най-лошото за един полицай след такъв инцидент е да бездейства. Щеше да потъне в мрачни мисли, да се натъпче с долнопробна храна, да скапе настроението на всички наоколо. И страхът щеше да се усили. Все още със срам си спомняше как бе подскочил като ученичка тази сутрин, когато се стресна от ауспуха на камиона.

— Не знам — измърмори капитанът, който имаше право принудително да го пусне в отпуск.

Искаше му се да чуе мнението на Сакс, но не беше уместно да я пита. Тя беше отскоро, при това — младши детектив. Все пак направи пауза, за да ѝ даде възможност да се намеси. Да каже например: „Да, Лон, добра идея“ или „Е, хайде, ще се справим и без теб“.

Тя обаче мълчеше и това бе глас в полза на Селито.

— Научих, че един свидетел е бил убит пред очите ви тази сутрин — отбеляза капитанът. — Инцидентът има ли нещо общо с това?

„Да, по дяволите…“

— Не мога да кажа.

Офицерът пак се замисли. Но каквото и да се говори за началниците, те много добре разбират какво става на улицата и как действат тези събития на редовите полицаи.

— Добре, оставате в екипа. Но искам да отидете при психолог.

Селито се изчерви, но отговори:

— Слушам, сър. Веднага ще си запиша час.

— Добре. Уведомете ме как е минало.

— Да, сър. Благодаря.

Капитанът му върна оръжието и с Бо Хауман се отдалечиха. Селито и Сакс тръгнаха към микробуса на отдела по криминалистика, който току-що бе пристигнал.

— Амелия…

— Да не говорим за това. Станалото — станало. Точка по въпроса. Случват се такива неща.

Според статистиката вероятността да бъдеш прострелян от колега полицай е много по-голяма, отколкото от престъпник.

Дебелият детектив поклати глава:

— Аз просто…

Не знаеше какво да каже. Двамата замълчаха. Накрая Сакс каза:

— Слушай, Лон. Това ще се разчуе. Знаеш как е. Но никой цивилен няма да научи. Поне не от мен.

Понеже не контактуваше с полицейските среди, Линкълн Райм можеше да научи само от някого от тях.

— Не съм мислил да те моля такова нещо.

— Знам. Просто ти казвам.

Тя започна да разтоварва екипировката си.

— Благодаря — измърмори той.

Забеляза, че отново търка бузата си, където го бе опръскала кръвта на библиотекаря.

Туп, туп, туп…

— Слаба работа, Райм.

— Действай — чу се гласът му от слушалките.

Сакс бе облякла белия костюм и оглеждаше апартаментчето — от оскъдното обзавеждане личеше, че е само временно скривалище. Повечето професионални убийци имаха такива тайни квартири. Държат там оръжията си и ги използват като бази за удари в околността или за скривалища.

— Какво има вътре?

— Легло. Бюро и стол. Лампа. Телевизор, свързан със скритата камера в коридора. Системата е „Видеотект“, но е махнал лепенките със серийния номер, затова няма как да разберем кога и откъде го е купил. Намерих жици и релета, свързани с вратата. Следите от обувки са същите. Проверих всичко за пръстови отпечатъци, но няма нищо. През цялото време в скривалището е носил ръкавици. Какво ни показва това?

— Освен, че е дяволски хитър, това ли имаш предвид? — заразмишлява на глас Райм. — Може би не е вземал достатъчно предпазни мерки и е очаквал, че скривалището му ще бъде разкрито. Умирам да открием отпечатъци. Със сигурност е картотекиран. Може би не на едно място.

— Открих останалите карти от колодата, но няма етикет на магазина. Единствената карта, която липсва, е дванайсетата, онази от библиотеката. Добре, продължавам да търся.

Тя работеше изключително внимателно — въпреки че апартаментът бе съвсем малък и за да го огледаш, бе достатъчно да застанеш по средата и да се завъртиш. Когато минаваше покрай леглото, забеляза нещо бяло, което се подаваше изпод възглавницата. Беше сгънат лист. Тя го взе и го разгъна.

— Тук има нещо, Райм. Карта на улицата, където се намира Афро-американският музей. Има много подробности за уличките и входовете на всички сгради, товарни рампи, паркинги, противопожарни кранове, шахти, улични телефони. Този човек е перфекционист.

Не са много убийците, които ще си дадат такъв труд.

— Има някакви петна. И трохи. Кафяви. — Сакс помиря, са листа. — Чесън.

Прибра картата в найлоново пликче и продължи търсенето.

— Открих още влакна, като онези — от памучно въже, предполагам. Малко прах и пръст. Толкова.

— Искам да видя мястото — чу се шепот от слушалките.

— Какво има, Райм?

— Опитвам се да си представя мястото… Какво имана повърхността на бюрото?

— Няма нищо. Нали ти казах…

— Нямам предвид предмети. Искам да знам има ли петна от мастило, надписи, нещо надраскано. Следи от чаши. — Добави жлъчно: — След като престъпникът не е оставил личната си карта, трябва да потърсим други следи.

Да, от доброто му настроение вече нямаше и следа.

Сакс погледна бюрото.

— Има петна, да. И е надраскано.

— Дървено ли е?

— Да.

— Вземи проби. Изчегъртай малко.

Сакс взе скалпел от комплекта с инструменти. Беше стерилизиран и запечатан в хартиен калъф, като за хирургическа операция. Тя внимателно изчегърта няколко стърготини от бюрото и ги прибра в пликче.

Отново огледа повърхността и забеляза няколко лъскави петънца близо до ръба.

— Райм, има няколко капки. Прозрачна течност.

— Преди да вземеш проби, анализирай ги с „Мираж“ и „Ексспрей 2“. Този тип много обича смъртоносните играчки.

„Мираж“ бе метод за бързо откриване на стандартни експлозиви. „Ексспрей 2“ откриваше взривни вещества от група В, сред които бе и силно избухливият течен нитроглицерин.

Сакс анализира малка проба. Ако течността беше експлозив, щеше да се оцвети в розово. Цветът ѝ не се промени. Сакс я провери и със „Спрей 3“, за да се увери, че няма нитрати — основен компонент на много експлозиви, не само на нитроглицерина.

— Резултатът е отрицателен, Райм.

Тя събра втората капка в херметична стъклена епруветка.

— Мисля, че това е всичко, Райм.

— Добре, идвай. Трябва бързо да открием следа. Щом успя да се измъкне от спецотряда, със същата лекота може да се добере и до Джинива.

15.

Тя го закова.

Направо го разби.

Двайсет и четири въпроса с по няколко възможни отговора — всичките реши правилно, сигурна беше. И написа седем страници есе, въпреки че четири бяха достатъчно.

Яко…

Джинива Сетъл разпалено обясняваше на детектив Бел как се е справила, а той се усмихваше и кимаше — което показваше, че изобщо не слуша, а само оглежда коридора — но поне се преструваше, че му е интересно. Пък и беше приятно да побъбри с някого. Разказа му какъв капан им спретна учителят с темата на есето и как Линет Томпкинс възкликна „О, Боже“, когато осъзна, че е учила за друг въпрос. Никой освен Киш не издържаше да слуша бърборенето ѝ.

Сега ѝ оставаше тестът по математика. Този предмет не ѝ беше от любимите, но знаеше материала, беше учила, бе решавала задачи.

— Човече! — възкликна Лакиша, когато я настигна в коридора. — По дяволите, още ли си тук? — Ококори се. — Едва не ти пръснаха задника тази сутрин, а изобщо не ти пука. Ти си луда, бе.

— Стига си опявала. Говориш като бабичка.

Киш продължи да се заяжда, както можеше да се очаква:

— Вече имаш шестица. Защо ти трябваше да мъчиш тия тестове?

— Ако не ги бях измъчила, щях да имам само една шестица.

Дебеланката погледна детектив Бел:

— Ако питаш мен, мястото ти е навън, да гониш оня задник, дето нападна приятелката ми.

— В момента доста от нашите хора го правят.

— Колко? И къде са?

— Киш! — прошепна Джинива.

Господин Бел обаче просто се усмихна:

— Много са.

— Как мина тестът по световна култура — обърна се Джинива към приятелката си.

— Светът не е културен. Светът е прецакан.

— Нали не се отказа?

— Обещах ти, че ще се явя. Мина супер, момиче. Всичко си знаех. Почти съм сигурна, че ще изкарам четири. Може би дори пет.

— Интересно.

Стигнаха до един страничен коридор и Лакиша зави наляво.

— До скоро, момиче. Обади ми се по-късно.

— Дадено.

Джинива се засмя, докато приятелката ѝ се отдалечаваше. С прилепнали дрешки, огромни нокти, стегнати плитки и евтини дрънкулки Киш бе типична харлемска тийнейджърка. Танцуваше бясно и винаги бе готова да се сбие — дори с някоя от хулиганките (понякога носеше бокс или автоматичен нож). Понякога се вживяваше в ролята на диджей под псевдонима Сестра Кей, по училищните купони въртеше плочите на уредбата, докато свят им се завие, и дори ходеше по клубове, където охраната си затваряше очите и я пускаше като пълнолетна.

Не беше обаче въздухарка, за каквато се представяше Това бе само имидж. Беше повече от ясно. Ако се вслушаш в говора на Киш, веднага си проличаваше, че е свикнала да говори литературно. Звучеше като онези чернокожи от филмите, които на пръв поглед звучат автентично, но всъщност са само имитатори. Всеки, който владееше „негро“ — американския негърски жаргон — би го забелязал. За незапознатия слушател обаче звучеше съвсем истински.

Имаше и друго. Много момичета все се хвалеха какво са свили от магазините. Киш най-много да задигне шишенце лак за нокти или комплект изкуствени кичури. Тя дори не си купуваше украшения на улицата, ако заподозреше, че са крадени, и не се колебаеше да звънне в полицията, ако забележеше във входа си подозрителни хлапета през „ловния сезон“ — когато се получаваха чековете за социални помощи. Киш се издържаше сама: правеше изкуствени плитки и кичури и четири дни седмично работеше на касата в един ресторант. (Заведението се намираше в Манхатън, но далеч от Харлем. Така нямаше опасност да срещне някого от квартала, което би сринало реномето ѝ на щура купонджийка.)

Киш се различаваше от повечето харлемски девойки и по друго. Двете с Джинива попадаха в категорията „въздържателки“ — тоест никакъв секс. Бяха си дали обет да останат девствени, докато завършат училище, и спазваха уговорката си. Това бе рядко явление. Повечето от връстничките им в „Лангстън Хюс“ от две години спяха с момчета.

Тийнейджърките в Харлем се делят на две категории и основната разлика между тях е в детските колички. Едните разхождат бебета по улиците, другите — не. Няма значение дали четеш Нтозаке Шанге и Силвия Плат, или си неграмотна, няма значение дали носиш оранжево боди и изкуствени плитки или бели блузи и плисирани полички… ако влезеш в категорията на бебетата, животът ти коренно се променя. Едно дете не означава автоматично прекъсване на училище и на професионалната кариера, но във всеки случай младата майка се сблъсква с ужасни трудности.

Главната цел на Джинива Сетъл бе при първа възможност да се махне от Харлем. Смяташе да учи в Бостън или Ню Хавън, а после да замине за Европа. Дори най-малкият риск — нещо като нежелано раждане, бе недопустим Лакиша не гореше от желание да кара виеше, но и тя имаше амбиции. Смяташе да изкара някакво четиригодишно обучение в колеж, след което да превземе Харлем като млада бизнесдама. Очакваше я бляскаво бъдеще.

Точно тези общи цели сближаваха двете момичета. И както в много случаи, приятелството им изглеждаше необяснимо. Веднъж Киш го изрази красноречиво, като махна с отрупаната си с гривни ръка с ярко лакирани, осеяни с бели точки нокти, и обяви:

— К’во ти пука, момиче. Нали ни е гот?

О, да, права беше.

Джинива и детективът стигнаха до кабинета по математика. Бел застана отвън, до вратата.

— Ще стоя тук. Когато тестът свърши, изчакай вътре. Ще наредя да докарат колата пред училището.

Момичето кимна и понечи да влезе, но се спря и отново го погледна:

— Искам да ви кажа нещо, детективе.

— Какво?

— Знам, че понякога с мен не може да се излезе на глава. Хората казват, че съм голям инат. Но все пак ви благодаря за всичко, което правите.

— Такава ми е работата. Освен това повечето хора, които охранявам, са пълни боклуци. Радвам се, че защитавам свестен човек. Хайде, върви разбий и тези двайсет и четири въпроса.

Тя примигна изненадано:

— Ама вие сте ме слушали?

— Ами да. Слушах и в същото време оглеждах терена. Макар че, признавам, две занимания едновременно е на границата на възможностите ми. Не очаквай да върша повече неща. Хайде, ще чакам тук.

— Наистина смятам да ви върна парите за обяда.

— Нали казах, че ще го покрием от бюджета.

— Да, ама не взехте касовата бележка.

— Виж ти. Много си наблюдателна.

Кевин стоеше в дъното на класната стая и говореше с неколцина от приятелите си. Когато Джинива влезе, той я погледна, усмихна се широко и се приближи. Почти всички момичета — красавици или дебелани, го проследиха с поглед. Когато видяха накъде отива, на лицата им се изписаха изненада и шок.

„Е — помисли си победоносно тя, — свиквайте с мисълта.“

— Ей, здрасти — каза той, щом се приближи.

Тя надуши миризма на афтършейв. Зачуди се каква марка е.

— Здравей — отвърна с треперещ глас; покашля се и повтори по-ясно: — Здравей.

Така, показа се пред класа — незабравим момент — но сега трябваше да обясни на Кевин, че не бива да стои твърде близо до нея. Беше опасно. Да, трябваше да му обясни. Без задяване, без шеги. Съвсем сериозно. Да му каже какво чувства; колко се тревожи за него.

Но преди да проговори, той махна към дъното на стаята:

— Ела. Имам нещо за теб.

„За мен ли?“ — удиви се тя. Пое си дълбоко въздух и отиде с него.

— Дръж. Подарък.

Кевин пъхна нещо в ръката ѝ. Черна пластмаса. Какво беше? Мобилен телефон? Пейджър? Тези неща бяха забранени в училище. Сърцето на Джинива се разтуптя от вълнение. Нима ѝ е донесъл телефон, за да му се обади, ако е в опасност? Или за да може винаги да се свързва с нея?

— Много яко!

Тя разгледа подаръка. Не беше телефон или пейджър, а едно от онези джобни компютърчета. Електронен бележник.

— Суперски игри, Интернет. Безжичен. Страшна джаджа.

— Благодаря. Само че… сигурно е много скъп, Кевин. Не знам…

— О, споко, момиче. Ще си го заслужиш.

Тя го погледна с недоумение:

— Как така?

— Слушай добре. Много е просто. С моите хора го пробвахме. Вече съм го свързал с моя. — Той потупа джоба на ризата си. — Ето к’во ще направиш. Сложи го между краката си. Ако си с пола, е още по-добре. Учителите не зяпат там, защото можеш да ги съдиш. Така, за първия въпрос от теста натискаш т’ва копче. Скиваш ли? После интервал и пишеш отговора. Чат ли си?

— Отговора?

— Слушай по-нататък, важно е. Натискаш т’ва копче и ми го пращаш. Ей т’ва малкото копченце с антената няма да го пипаш. За втория въпрос натискаш „две“ и пак пишеш отговора.

— Не разбирам.

Той се засмя, чудеше се защо не вдява.

— А ти к’во си мислеше? Това е сделка, сладурано. Аз ще ти пазя задника на улицата, а ти ще ми помагаш в клас.

Истината ѝ дойде като плесница. Джинива гневно се втренчи в момчето.

— Искаш да ти подсказвам?

— Не говори толкова високо — намръщи се той и се огледа.

— Не може да бъде. Сигурно се шегуваш.

— Да се шегувам? Не, момиче. Ти ще ми помогнеш.

И дума не можеше да става. Беше толкова ядосана, че ѝ прилоша. Задъхваше се.

— Няма да стане.

Подаде му компютърчето, но той не го взе.

— К’ъв ти е проблемът? Много момичета ми помагат.

— Алиша — гневно прошепна Джинива.

Да, Алиша Гудуин, която допреди няколко месеца учеше с тях. Беше много добра по математика. Напусна училище, защото родителите ѝ се преместиха в Джърси. Двамата с Кевин движеха заедно. Ето каква била работата. Кевин вече нямаше от кого да преписва и бе избрал Джинива — по-добра ученичка от предшественичката си, но далеч не толкова хубава. Дотам ли беше изпаднала? Тя закипя от гняв и обида. Това бе по-лошо дори от случилото се тази сутрин в библиотеката. Маскираният нападател поне не се представяше за неин приятел.

Юда…

Джинива изсъска:

— Омайваш момичета да ти подсказват… Какви оценки щеше да имаш, ако ги нямаше тях?

— Не съм тъпунгер, момиче — гневно прошепна той. — Просто не искам да си пълня мозъка с тия глупости. Моето бъдеще е баскетболът. За всички е по-добре да тренирам, отколкото да зубкам.

— За всички. — Тя се изсмя. — Ето значи откъде идват отличните ти оценки. Откраднал си ги. Все едно да измъкнеш нечий портфейл на улицата.

— Слушай, момиче, предупреждавам те, дръж си устата — заплашително изсъска той.

— Няма да ти подсказвам — твърдо заяви тя.

Той се усмихна и примигна подканващо.

— Ще ти се реванширам. Можеш да идваш у нас, когато поискаш. Ще те спукам от секс. Дори ще те обслужа с език. Умея разни неща.

— Върви по дяволите! — изкрещя тя и всички в стаята се обърнаха.

— Слушай, кучко — изсъска той и я стисна за ръката; заболя я. — Хилава си като десетгодишно хлапе, а се фръцкаш като блондинка от Лонг Айлънд. Мислиш се за голяма работа, фльорца като теб няма голям избор с мъжете, чат ли си? Къде ще намериш парче като мен?

— Отвращаваш ме.

— Добре, момиче, хубаво. Значи си фригидна, няма ядове. Ще ти платя. Колко искаш? Стига ми и четворка. Така стипендията ми е в кърпа вързана. Кажи колко искаш? Трябва да взема тоя тест.

— Тогава седни да учиш — сопна се тя и хвърли компютърчето по него.

Той го хвана с една ръка, а с другата я придърпа към себе си.

— Кевин — чу се строг мъжки глас.

— Мамка му! — прошепна момчето, затвори очи за момент и пусна ръката ѝ.

Господин Ейбрамс, учителят по математика, се приближи и взе компютърчето.

— Какво е това?

— Искаше да му подсказвам с това — отвърна Джинива.

— Кучката лъже. Неин е и тя…

— Ела с мен — обърна се учителят към Кевин. — Отиваме при директора.

Момчето хладно изгледа Джинива. Тя не му остана длъжна.

— Добре ли си, Джинива? — попита учителят.

Тя разтърка ръката си, където я беше стиснал Кевин. Сведе глава и кимна.

— Бих искала само да отида до тоалетната.

— Добре. — Учителят се обърна към класа, който изведнъж бе притихнал. — Имате десет минути за учене преди теста.

След това изведе Кевин през задната врата на стаята. Изведнъж настана глъчка. Джинива изчака няколко секунди и също излезе.

В коридора детектив Бел стоеше със скръстени ръце пред главната врата. Не я забеляза. Тя се сля с тълпата ученици, отправили се към класните стаи.

Джинива Сетъл не отиде в тоалетната. Отдалечи се по коридора и излезе в пустия училищен двор. Нямаше да допусне някой да я види, че плаче.

Ето я! На по-малко от сто метра от него.

Когато видя момичето в празния двор, сърцето на Джакс се разтуптя силно. На снимката изглеждаше по-малка, но нямаше съмнение, че е тя.

Кралят на графитите стоеше в един тъмен проход между къщите на отсрещната страна на улицата. От един час се криеше тук и чакаше поне да зърне Джинива, но сега му се представяше на тепсия. Сам-самичка. Джакс се огледа. Отдясно, пред училището имаше полицейска кола без отличителни знаци. Вътре седеше едно ченге, но беше далеч от момичето и не гледаше към двора. Дори да се обърнеше, не би могъл да я види. Работата изглеждаше по-лесна, отколкото беше очаквал.

„Хайде, действай!“ — рече си Джакс.

Той извади черна кърпа и я върза около главата си, за да прибере косата си. Промъкна се напред, до един очукан камион и пак огледа игрището (много приличаше на двора в затвора, само дето нямаше бодлива тел и вишки с надзиратели). Джакс реши да пресече улицата и да се скрие зад друг спрял наблизо камион с работещ двигател. Така можеше да се приближи на десетина метра до Джинива, без тя или ченгето да го забележат. Това му беше достатъчно.

Ако момичето продължеше да стои с наведена глава, можеше да се промъкне незабелязано и в двора. Тя сигурно бе нервна след случилото се и щеше да запищи, ако го види. Да побегне.

„Затова — бавно, внимателно. Но не се мотай. Друг път може да нямаш такъв шанс.“

Джакс тръгна към момичето. Гледаше да не влачи болния си крак и да не стъпва по сухите листа.

16.

Така ли става винаги?

Всички момчета ли се стремят да те използват?

В случая Кевин искаше да използва ума ѝ. Дали щеше да ѝ стане толкова гадно, ако беше закръглена като Лакиша и той искаше да опипва задника или гърдите ѝ?

Не, гневно си помисли тя. Това беше друго. Това бе нормално. Училищните психолози говореха много за изнасилвания, как да откажеш и какво да направиш, ако момчето стане твърде настъпателно. Как да постъпиш после, ако се случи.

Не казваха обаче какво да правиш, ако някой иска да изнасили ума ти.

По дяволите!

Тя стисна зъби и избърса сълзите си. „Забрави за Кевин. Той е жалък негодник. Тестът — само това е важно“

„d върху dx по x на n-та степен е равно на…“

Нещо се раздвижи отляво. Тя погледна и присви очи заради слънцето. Някой пресичаше улицата в сянката на сградите. Мъж с кърпа на главата и тъмнозелено яке. Вървеше към училищния двор, но се скри зад един голям камион наблизо. Първата ѝ мисъл бе: човекът от библиотеката. Но този беше чернокож и тя се успокои. Погледна часовника си. Време беше.

Само че…

Тя си представи как ще я погледнат и се отчая. Приятелите на Кевин щяха да я гледат лошо; гъзарките щяха да ѝ се присмеят.

Хванете я, смачкайте кучката…

„Забравѝ ги! На кого му дреме какво си мислят? Само тестът е важен, d върху dx по x на n-та степен е равно на nx на x-та минус едно…“

Тръгна към задния вход на училището, чудеше се дали ще намалят поведението на Кевин. Или дори ще го изключат. Дано.

„d върху dx по…“

Тогава чу стъпки от улицата. Спря и се обърна. Не виждаше добре, защото слънцето блестеше в очите ѝ. Дали беше чернокожият със зеленото яке?

Стъпките спряха. Тя се обърна и пак тръгна към училището, стараеше се да мисли само за математиката.

„… е равно на nx на n-та минус едно…“

Отново чу стъпките, този път по-бързи. Някой тичаше към нея. Не виждаше нищо. Кой беше? Вдигна ръка да закрие очите си от слънцето.

В този момент чу гласа на детектив Бел:

— Джинива! Не мърдай!

Тичаше към нея и не беше сам — по-младият полицай, Пуласки, бе с него.

— Какво стана? Защо излезе, без да се обадиш?

— Аз просто…

Три полицейски коли спряха със свирене на гуми наблизо. Бел погледна към големия камион и присви очи.

— Пуласки! Това е той. Тичай, тичай!

Гледаха човека със зеленото яке, който се отдалечаваше. Бягаше, с леко накуцване. Скри се в един проход между сградите.

— Тръгвам.

Младият полицай се затича след беглеца. Шестима полицаи нахълтаха в двора и заобиколиха Джинива и детектива.

— Какво става? — попита тя.

Докато отиваха към колата, Бел обясни, че са получили сигнал от ФБР, от някой си агент Делрей, който работел с Райм. Един от информаторите му научил, че тази сутрин в Харлем някой се интересувал от Джинива, къде учи и къде живее. Бил чернокож и носел тъмнозелено военно яке. Преди няколко години бил съден за убийство, а сега бил въоръжен. Райм заключил, че щом нападателят от библиотеката е бял, вероятно не познава добре Харлем и затова използва съучастник от квартала.

След като получил тези новини, детектив Бел влязъл в класната стая и установил, че Джинива се е измъкнала през задната врата. Джонет Монро обаче — полицайката, която работеше под прикритие като ученичка — я видяла, че излиза на двора, и уведомила колегите си къде е.

Детективът заяви, че веднага трябва да отидат при господин Райм.

— Ами тестът? Трябва…

— Никакви тестове, никакво училище, докато не хванем този човек — отсече Бел. — Хайде!

Ядосана от измамата на Кевин и че се е забъркала в тази каша, Джинива скръсти ръце и се сопна:

— Трябва да взема теста.

— Не знаеш какви неприятности можеш да ми създадеш. Задачата ми е да те запазя жива. Ако се наложи да те хвана и да те занеса до колата, повярвай ми, ще го сторя.

Тъмните му очи на добряк сега бяха хладни като парчета лед.

— Добре — промълви тя.

Продължиха към колата, детективът постоянно се оглеждаше. Държеше ръката си близо до хълбока. Бе готов във всеки момент да извади оръжието си. След малко русокосият полицай дотича.

— Избяга — рече задъхано. — Съжалявам.

Бел въздъхна:

— Видя ли го поне?

— Черен, около метър и осемдесет, едър. Накуцва. Черва кърпа за глава. Без брада или мустаци. Около четирийсетте.

— Чу ли нещо, Джинива?

Тя мрачно поклати глава.

— Добре, да се махаме оттук.

Тя се качи във форда на детектива; русият полицай седна до нея. Детектив Бел тъкмо сядаше зад волана, когато психоложката госпожа Бартън дотича от училището.

— Детективе, какво става?

— Трябва да откараме госпожица Сетъл. Един от престъпниците беше наблизо. Може още да е в района.

Дебеланата се огледа и се намръщи:

— Тук ли?

— Не сме сигурни. Възможно е. По-добре да не поемаме рискове. Мислим, че е бил тук преди около пет минути. Едър чернокож. Със зелено военно яке и черна кърпа за глава. Обръснат. Накуцва. Беше от онази страна на двора зад големия камион. Бихте ли разпитали учениците и учителите дали някой го е виждал друг път?

— Разбира се.

Бел помоли жената да провери дали някоя от камерите на училището е заснела заподозрения. Размениха си телефонните номера. Детективът седна зад волана и запали двигателя.

— Сложете си коланите. Няма да се кандилкаме до Райм.

Точно когато Джинива щракна колана си, полицаят натисна педала за газта и колата рязко тръгна. Гимназията, последната крепост на спокойствието ѝ, бързо се изгуби от поглед.

Докато Амелия Сакс и Лон Селито подреждаха уликите от тайната квартира на улица „Елизабет“, Райм си мислеше за съучастника на Извършител 109 — който преди броени минути се беше промъкнал дяволски близо до Джинива.

Възможно бе наемният убиец да използва чернокожия само като съгледвач, но предвид престъпното минало на съучастника и това, че е въоръжен, много вероятно беше и той да иска да я убие. Райм се надяваше около училището да са останали някакви следи. Уви — екип криминалисти бе огледал района, но без резултат. Разпитът на свидетели от околността също не разкри нищо. Може би…

— Здравей, Линкълн — прекъсна мислите му мъжки глас.

Райм се сепна и вдигна очи. Пред него стоеше широкоплещест мъж около четирийсетте, с къса прошарена коса и бакенбарди. Носеше скъп тъмносив костюм.

— Докторе. Не чух звънеца.

— Том беше в антрето и ми отвори.

Робърт Шърман, който провеждаше физиотерапията на Райм, имаше клиника за увреждания на гръбначния стълб. Той бе измислил режима за терапия, включващ велоергометър, електрическа стимулация, акватерапия и различни традиционни методи за раздвижване, които Том от години прилагаше на Райм.

Лекарят огледа лабораторията, в която кипеше усилена работа. От професионална гледна точка бе доволен, че Райм си има занимание. Много паралитици просто се отказваха от живота и се отдаваха на бездействие. Смисленото занимание каляваше волята и винаги се отразяваше благоприятно (макар че лекарят предупреждаваше Райм да избягва опасни ситуации, при които има риск, да речем, да изгори в пожар, както за малко щеше да се случи в един от последните му случаи).

Лекарят бе способен, добронамерен и интелигентен човек. В момента обаче Райм нямаше време за него, защото вече двама въоръжени престъпници искаха да убият Джинива. Затова вяло поздрави госта.

— Научих, че си отменил часа си за днес. Исках да се уверя, че си добре.

„Лесно можеше да провериш по телефона“ — помисли си Райм.

Така обаче лекарят не би могъл да му окаже същия натиск да се подложи на тестовете, както ако дойдеше лично.

Шърман наистина го притискаше. Искаше да провери дали от упражненията на Райм има ефект. Не само заради самия пациент, а и за да използва резултатите в изследователската си работа.

— Не, всичко е наред — отвърна Райм. — Просто изникна спешен случай.

Махна към дъската с профила на разследването.

Том се показа на вратата.

— Докторе, кафе? Нещо безалкохолно?

— О, да не отнемаме от скъпоценното време на доктора — побърза да се намеси Райм. — След като вече се увери, че съм добре, сигурно бърза…

— Какъв случай? — поинтересува се Шърман.

— Тежък случай — раздразнено отговори Райм. — Гоним опасен престъпник. Тъкмо щяхме да разглеждаме уликите.

Райм не смяташе да обсъжда разследването с външни хора и не съжаляваше ни най-малко за грубото си поведение. Терапевтите на пациенти с парализа обаче бяха свикнали с раздразнителността и острия им език. Шърман не се впечатли ни най-малко от грубото държане на Райм. Продължи да наблюдава пациента си.

— Не, Том, благодаря — отговори накрая. — Няма да се застоявам.

— Сигурен ли сте? — Том кимна на Райм. — Не му обръщайте внимание.

— Да, скоро ще си тръгвам.

Но при все че не искаше нищо за пиене, и твърдеше, че бърза, лекарят не показваше намерение да си ходи. Дори си дръпна стол и седна.

Сакс погледна Райм. Той я изгледа безизразно и отново се обърна към лекаря, който се наведе и прошепна:

— Линкълн, от няколко месеца отлагаш тестовете.

— Бях много зает. Четири разследвания. Това е пето.

Нямам никакво време, както може би се досещате… При това са доста интересни. Не съм срещал подобни в практиката си.

Надяваше се лекарят да попита за подробности и така да смени темата на разговора.

Шърман обаче не се хвана. Познаваше всички номера на пациентите си.

— Позволи ми да ти кажа нещо.

„Как, по дяволите, бих могъл да ти попреча?“ — жлъчно си помисли криминалистът.

— Влагаш в упражненията повече енергия от всеки друг пациент. Знам, че отлагаш тестовете, защото се боиш, че няма да има ефект. Прав ли съм?

— Грешите, докторе. Просто съм много зает.

Лекарят се престори, че не го е чул:

— Сигурен съм, че изследванията ще покажат, че състоянието ти се е подобрило значително.

„Колко сложни думи, за да кажеш нещо толкова просто“ — помисли си Райм.

— Надявам се — отвърна. — Но и да не се окаже така, повярвайте ми, все ми е едно. Качих мускулна маса, плътността на костите ми се е увеличила… Белите дробове и сърцето ми работят по-добре. Това ми стига. Не е задължително да започна да се движа.

Шърман го изгледа изпитателно:

— Наистина ли така мислиш?

— Да. — Райм се огледа и понижи глас. — Тези упражнения няма да ми помогнат да проходя.

— Така е.

— Защо тогава да очаквам подобрение на малкото пръстче на крака ми? Това е безсмислено. Ще правя упражненията, ще се поддържам във форма и след пет-десет години, когато вие и вашите колеги измислите някое чудотворно лечение, пак ще проходя.

Лекарят се усмихна и потупа Райм по крака, докосване, което той не усети. След това кимна:

— Много се радвам да чуя това, Линкълн. Най-големият проблем с пациентите е, че лесно се отказват, защото упражненията не водят до сериозни промени в живота им. Искат изведнъж да се излекуват. Не си дават сметка, че войната се печели с малки победи.

— Мисля, че вече съм спечелил войната.

Лекарят се изправи.

— Все пак нека да направим изследванията. Нуждаем се от тези резултати.

— Веднага щом… хей, Лон, слушаш ли? Още едно клише! Веднага щом облаците се разсеят.

Селито, който нямаше представа за какво говори Райм, се обърна към него с празен поглед.

— Добре — каза доктор Шърман и се отдалечи към вратата. — Късмет в разследването.

— Ще ни трябва — бодро отвърна Райм.

Любителят на малките победи излезе и Райм веднага се обърна към таблицата на уликите.

Телефонът на Сакс иззвъня. Тя вдигна, послуша няколко минути и след като затвори, обяви:

— Беше Бо Хауман. За момчетата от ударния отряд, които пострадаха от електрическия ток. Първият има лоши изгаряния, но ще оцелее. Вторият е изписан.

— Слава богу — с облекчение измърмори Селито. — Сигурно е било ужасно. През тялото ти да тече ток. — Затвори очи. — Тези изгаряния. И миризмата. Боже мили. Косата му беше изгоряла… Ще му изпратя нещо. Не, лично ще му го занеса. Може би цветя. Мислите ли, че ще се зарадва на цветя?

Тази реакция, както и поведението му напоследък, не беше характерна за Селито. Често се случваше полицаи да пострадат или загинат и всеки го приемаше различно. Много техни колеги биха казали: „Слава богу, че е жив“, дори биха отишли на църква, за да се помолят. Но Селито обикновено просто кимваше и продължаваше да си върши работата. Не беше в стила му да реагира така.

— Не знам — отвърна Райм.

„Цветя ли?“

— Линкълн, капитан Нед Сийли на телефона — провикна се Купър.

Техникът се беше обадил в Тексаската полиция, за да разшита за убийството в Амарильо — в което жертвата бе обесена.

— Включѝ микрофона.

Купър го направи и Райм се обади:

— Ало, капитане?

— Да, сър. С господин Райм ли разговарям?

— Да.

— Един от сътрудниците ви е поискал информация за случая „Тъкър“. Събрах, каквото имаме, но не е много. Сигурни ли сте, че това е вашият човек?

— Стилът е подобен на едно престъпление от тази сутрин. Обувките му са от същата марка и със същото износване. Освен това беше подхвърлил улики, за да ни заблуди, както е оставил свещи и окултни знаци при убийството на Тъкър. А, има и южняшки акцент. Преди няколко години е имало подобно убийство в Охайо. Поръчково.

— Мислите ли, че и убийството на Тъкър е било по поръчка?

— Възможно е. Какъв е бил той?

— Тъкър ли? Обикновен човек. Пенсиониран служител от системата на правосъдието. Имал е щастлив брак, внуци. Никакви парични проблеми.

Райм се намръщи.

— Какво е работил?

— Надзирател в затвора със строг режим в Амарильо… Хм, мислите ли, че може да са го убили заради някаква случка там? Тормоз над затворници или нещо подобно?

— Възможно е. Има ли информация за такива случаи?

— Досието му е чисто. Можете да проверите в затвора.

Тексаският полицай му каза името на директора на затвора.

— Благодаря, капитане — каза Райм.

— За нищо. Приятен ден.

След няколко минути вече разговаряха с Дж. Т. Бошан от затвора с тежък тъмничен режим в Амарильо. Райм се представи и обясни, че работи за нюйоркската полиция.

— Господин директор…

— Моля, наричайте ме Джей Ти.

— Добре, Джей Ти.

Райм му обясни случая.

— Чарли Тъкър ли? Сещам се, надзирателят, когото убиха. Линчуване, някаква ритуална гадост. Тъкър се беше пенсионирал точно преди да ме прехвърлят от Хюстън. Ще извадя досието му. Изчакайте за момент. — След малко директорът пак се обади. — Ето го. Не, няма официални оплаквания срещу него, освен от един затворник. Твърдял, че Чарли го малтретирал. Дори имали сбиване.

— Може това да е нашият човек — изтъкна Райм.

— Да, обаче след една седмица е бил екзекутиран. А убийството на Чарли е чак след година.

— Може би Тъкър е тормозил друг затворник, който е наел убиеца.

— Възможно е. Само че да наемеш професионален убиец за това… Твърде сложно за хора с такъв интелект.

Райм бе склонен да се съгласи.

— Може би убиецът също е лежал в затвора. Щом са го пуснали, е решил да отмъсти на Тъкър. Бихте ли разпитали другите надзиратели? Търсим бял мъж около четирийсетте, среден на ръст, светлокестенява коса. Вероятно е лежал за тежко престъпление. Освободен или избягал…

— Нямаме случаи на бягство, това е невъзможно тук.

— Добре, значи освободен малко преди убийството на Тъкър. Засега само това знаем. Има добри познания по оръжейна техника и е добър стрелец.

— Това не върши работа. Все пак сме в Тексас — отбеляза директорът и се изкиска.

— Имаме фоторобот на лицето му. Ще ви изпратим копие. Възможно ли е някой да го сравни със снимки на освободените затворници?

— Разбира се, ще накарам секретарката ми. Тя е наблюдателна, но ще отнеме известно време. Оттук минават доста хора.

Директорът на затвора им даде електронния си пощенски адрес и затвори.

В този момент влязоха Джинива, Бел и Пуласки.

Бел докладва, че съучастникът се измъкнал от Пуласки по оживените улици на Харлем. Даде някои подробности за него и съобщи, че някой ще разпита учениците и учителите и ще провери записите от камерите на охранителната система.

— Пропуснах втория си тест — ядосано заяви Джинива, сякаш Райм, беше виновен.

Това момиче направо му лазеше по нервите. При все това той каза спокойно:

— Имам новини, които може би ще те заинтересуват. Твоят прадядо е оцелял, след като скочил в Хъдсън.

— Наистина ли? — лицето ѝ грейна и тя бързо прочете копието от статията. Намръщи се. — Изкарват го закоравял престъпник. Сякаш през цялото време е планирал кражбата. Той не е бил такъв човек. Сигурна съм. — Погледна Райм. — И пак не се разбира какво е станало с него и дали накрая са го пуснали.

— Търсим още информация. Надявам се да открием нещо повече.

Компютърът на Купър изпиука и той погледна екрана.

— Тук има нещо — обяви. — Писмо от преподавателка в Амхърст, която поддържа електронната страница на Музея за афро-американска история. Тя е сред хората, на които изпратих писма за Чарлз Сингълтън.

— Чети.

— Извадка от дневника на Фредерик Дъглас.

— Кой беше тоя? — попита Пуласки. — Извинявайте за въпроса, сигурно трябва да знам. Има улица на негово име.

— Бивш роб — обясни Джинива. — Един от най-изтъкнатите аболиционисти и водачи на движението за граждански права през деветнайсети век. Писател и интелектуалец.

— Както казах, трябваше да знам — измънка новобранецът и се изчерви.

Купър се наведе към монитора и се зачете:

— „Трети май, 1866 година. Вечерта на поредното събра, ние в Галоус Хайтс…“

— Аха — прекъсна го Райм. — Мистериозният квартал.

Думата „бесилка“ пак му напомни за картата таро, за човека със спокойно лице, висящ на единия си крак. Погледна я, после пак се обърна към Купър.

— … обсъждахме жизненоважната задача — Четиринайсетата поправка. Неколцина членове на цветнокожото общество в Ню Йорк се срещнахме с губернатор Фентън и членове на Сборната конституционна комисия, между които сенаторите Харис, Граймс и Фресъндън, конгресмените Стивънс и Уошбърн и демократа Андрю Роджърс, който се оказа не толкова ревностен застъпник на идеите на партията си, колкото се бяхме опасявали. Губернатор Фентън произнесе встъпително слово, след което подробно изложихме пред комисията мнението си за различните варианти на поправката. (Господин Чарлз Сингълтън твърдо наблегна, че поправката трябва да урежда правата на всички граждани, негри и бели, жени и мъже, и комисията прие тази забележка.) Обсъждането се проточи до късно през нощта.

Джинива се надвеси над рамото на Купър и сама прочете извадката.

— „Твърдо наблегна“ — прошепна. — И е искал изборни права за жените.

— Ето още една извадка. „Двайсет и пети юни, 1867 година. Бавният напредък ме тревожи. Четиринайсетата поправка беше представена за ратификация от щатите преди една година. Двайсет и два бързо я одобриха. Остават обаче още шест и срещаме упорит отпор. Уилард Фиш, Чарлз Сингълтън и Илайджа Уокър обикалят тези щати и убеждават законодателите да гласуват за поправката. Навсякъде обаче срещат неразбиране за важността на този документ, лична неприязън, заплахи и гняв… Толкова много пожертвахме, а пак не можем да постигнем заветната си цел. Нима триумфът ни в тази война ще се окаже бутафорен, Пирова победа? Моля се на Господ каузата на нашия народ да не бъде провалена от този неуспех.“ — Купър вдигна глава. — Това е всичко.

— Значи Чарлз е работил с Дъглас и останалите по Четиринайсетата поправка — обяви Джинива. — Изглежда са били приятели.

„Нима? — запита се Райм. — Дали статията в списанието отразява истината? Дали Сингълтън не е работил с тези хора само за да получи достъп до парите в благотворителния фонд?“

Макар че единствената цел на Линкълн Райм в едно криминално разследване беше истината, той искрено се надяваше Чарлз Сингълтън да е невинен.

Погледна дъската с таблицата и видя повече въпроси, отколкото отговори.

— Джинива, можеш ли да се обадиш на леля си? Да провериш дали е намерила още писма от Чарлз Сингълтън.

Момичето телефонира на жената, която гледаше леля Лили. Никой не вдигна, но тя остави съобщение на телефонния секретар. Набра друг номер. Очите ѝ грейнаха.

— Мамо! Прибрахте ли се?

„Слава богу — помисли си Райм. — Родителите ѝ най-после се върнаха.“

Момичето обаче се намръщи.

— Не… Какво стана… Кога?

Сигурно забавяне на полета, досети се Райм. Джинива обясни на майка си какво е положението и я увери, че е в безопасност и полицията се грижи за нея. Даде слушалката на Бел, който надълго и нашироко запозна жената със ситуацията. След това пак върна телефона на Джинива и тя си взе довиждане с родителите си. Затвори неохотно.

— Още са в Лондон — обясни Бел. — Полетът им бил отменен и нямало друг. Утре сутринта ще вземат първия самолет, който прави прекачване в Бостън.

Джинива сви рамене, но Райм видя разочарование в очите ѝ.

— Искам да се прибера вкъщи. Имам да пиша домашни.

Бел се свърза с екипа си и чичото на Джинива. След малко обяви, че всичко изглеждало безопасно.

— Искам утре да не ходиш на училище — заяви Райм.

Тя се подвоуми. Намръщи се. Пак ли трябваше да я увещават?

Новобранецът, Пуласки, се намеси:

— Имай предвид, Джинива, че не става въпрос само за теб. Ако другият престъпник, онзи с военното яке, беше започнал да стреля, можеше да пострадат и други ученици, дори някой да бъде убит. Могат пак да опитат, когато си сред други хора пред училище или на улицата.

По лицето ѝ личеше, че съзнава тази опасност. Може би си спомни за доктор Бари.

„Значи го убиха заради мен…“

— Добре — отвърна тихо. — Ще си стоя вкъщи.

Бел кимна:

— Радвам се.

Погледна благодарно новобранеца.

Детективът и Пуласки изведоха момичето, а другите се заеха с уликите от тайната квартира на престъпника.

Нямаше много и това разтревожи Райм. Върху листчето със схемата на улиците около Афро-американския музей, която Сакс бе открила върху леглото на престъпника, нямаше отпечатъци. Хартията беше най-обикновена. Мастилото — евтино. На схемата имаше повече подробности за улиците и входовете срещу музея, отколкото за самата сграда — Райм предположи, че това е карта на пътищата за бягство. Сакс обаче бе претърсила тези места, а неколцина детективи бяха разпитали хората от бижутерийната борса и другите постройки наоколо.

Имаше още влакна от въже — гарота, както предполагаха.

Купър направи газова хроматография на част от листа и откри, че съдържа чист въглерод.

— Дали ръцете на продавача са били изцапани със сажди? — почуди се той.

— Може би, а може би престъпникът е изгорил някакви улики и е изсипал пепелта върху листчето — предположи Райм. — Вероятно ще разберем по-късно.

Петната и трохите по листа бяха от хранителни продукти: кисело мляко, нахутено брашно, чесън и царевично олио.

— Фалафел — обяви Том, който бе голям кулинар. — Ориенталска кухня. Често се сервира с кисело мляко. Доста освежаващо.

— И е нещо съвсем обичайно — със съжаление отбеляза Райм. — Само в Манхатън има поне две хиляди арабски закусвални. Какво друго има, по дяволите?

На идване Сакс и Селито се бяха отбили през фирмата за недвижими имоти, която даваше под наем апартаментите на улица „Елизабет“. Научиха, че наемателят е платил в брой за три месеца напред плюс депозит за още два. (За жалост всички пари бяха изхарчени, нямаше дори една банкнота да проверят за отпечатъци.) Беше се регистрирал като Били Тод Хамил с предишен адрес във Флорида. Служителката разпозна наемателя на рисунката, която ѝ показа Сакс, но тогава носел шапка и очила. Потвърди и за южняшкия акцент.

Проведоха компютърно търсене и намериха 173 Били Тод Хамиловци из цялата страна. От онези, които бяха бели и на възраст между трийсет и пет и петдесет години, никой не живееше в Ню Йорк. Живеещите във Флорида бяха или по-възрастни, или около двайсетте. Четирима имаха полицейски досиета; от тях трима излежаваха присъди, а един бе умрял преди шест години.

— Казал е първото име, което се е сетил — измърмори Райм и се взря в компютърния образ на престъпника.

„Кой си ти, Извършител 109? — запита се. — И къде си?“

— Мел, изпрати рисунката на Джей Ти.

— На кого?

— Директорът на затвора в Амарильо. — Райм кимна към рисунката. — Още смятам, че нашият човек е лежал там и е имал спречкване с убития надзирател.

— Ей сега.

След като изпрати рисунката, Купър взе пробата от течността, която Сакс бе събрала в тайната квартира. Внимателно отвори епруветката и приготви проба за газова хроматография.

След малко резултатът се появи на екрана.

— Това е нещо ново за мен. Поливинилов алкохол, повидон, бензалкониев хлорид, декстроза, калиев хлорид, вода, натриев бикарбонат, натриев хлорид…

— Пак сол — измърмори Райм. — Само че този път не е от пуканки.

— Има и натриев цитрат и натриев фосфат. Още няколко вещества в по-малки количества.

— Тъмна Индия — сви рамене Селито, излезе и се запъти към тоалетната.

Купър кимна към списъка на съставките:

— Някакви идеи?

— Има ли нещо в архива ни? — попита Райм.

— Не.

— Изпрати го във Вашингтон.

— Веднага.

Техникът изпрати информацията в лабораторията на ФБР, след което взе последната проба, събрана от Сакс — дървените стърготини от бюрото. Подготви ги за хроматография.

Докато чакаха резултата, Райм се загледа към таблицата. Изведнъж с периферното си зрение мярна някакво движение в дъното на стаята. Стресна се и погледна натам, но нямаше нищо. Какво бе видял?

В този момент пак забеляза движение и осъзна, че идва от отражението в остъклената вратичка на един шкаф. Лон Селито беше сам в коридора и явно си мислеше, че никой не го вижда, защото се упражняваше да изважда бързо револвера си. Лицето му не се виждаше добре, но явно бе разтревожен.

Какво означаваше пък това?

Криминалистът погледна Сакс и кимна към вратата. Тя се приближи и надникна в коридора. Дебелият детектив още няколко пъти извади оръжието си. Сакс погледна Райм, намръщи се и поклати глава. След три-четири минути Селито прибра револвера и влезе в тоалетната.

Чу пускане на вода и той се върна в лабораторията.

— Мамка му, Линк, кога ще си направиш свестен кенеф в тази бърлога? Жълтото и черното не бяха ли на мода през седемдесетте?

— Какво да ти кажа, не каня много гости в тоалетната.

Дебелакът се засмя, но пресилено.

Резултатът от хроматографията се появи на екрана и Райм престана да се интересува от тревогите на колегата си. Криминалистът се намръщи. Според анализа веществото, от което имаше петна по повърхността на бюрото, бе чиста сярна киселина. Новината бе обезкуражаваща.

От гледна точка на уликите това вещество можеше да се купи отвсякъде, тъй че нямаше начин да определят източника му.

По-тревожното обаче беше, че тази киселина е изключително силна и опасна; дори малки количества могат да обезобразят и дори да убият човек.

17.

Томсън Бойд вървеше през Куинс с найлоновия плик и куфарчето си. Изведнъж спря. Престори се, че чете вестник от една машина за автоматична продажба, поклати глава, сякаш загрижен от световните проблеми, и се огледа.

Никой не го следеше, никой не обръщаше внимание на Безличния Джо.

Вероятността да го следят бе нищожна, но Томсън Бойд винаги свеждаше рисковете до нула. Ако занаятът ти е да сееш смърт, не можеш да си позволиш дори миг невнимание, а след случая на улица „Елизабет“ и повторната среща с жената в бяло той бе на нокти.

„Убиват с целувка…“

Върна се по стъпките си до предишната пресечка. Никой не се дръпна бързо в някой вход, нито промени рязко посоката си на движение.

Доволен, Томсън продължи, накъдето беше тръгнал.

Погледна часовника си. Време беше. Спря при един уличен телефон и набра номера на друг, в Манхатън.

— Ало?

Томсън позна гласа на човека, който го беше наел да убие Джинива Сетъл. При все това двамата си размениха няколко пароли — като истински шпиони — та всеки да се увери, че разговаря с когото трябва. Томсън се стремеше да прикрие акцента си, събеседникът му също говореше с променен глас. Това не би заблудило апаратите за гласов анализ, но все пак трябваше да вземат някакви мерки.

Поръчителят знаеше от медиите, че първият опит е бил неуспешен.

— Сериозно ли е положението? Има ли проблеми?

Убиецът изви главата си назад и си сложи капки в очите. Примигна и когато смъденето попремина, хладно отговори:

— Трябва да разберете, че в този занаят нещата невинаги стават от първия път. Такъв е животът. Не всичко се получава, както искаме. Момичето ме изигра.

— Една ученичка?

— Момичето е отраснало на улицата. Има добри рефлекси. Тук е джунгла.

Томсън съжали за този си коментар; клиентът можеше си помисли, че има предвид черния цвят на кожата ѝ, расистко изказване. Всъщност искаше да каже, че кварталът е размирен. Томсън Бойд нямаше предразсъдъци. Така бе възпитан. Познаваше хора с всякакъв цвят на кожата и произход и ги оценяваше според поведението, а не според расата им. Беше изпълнявал поръчки за бели, чернокожи, араби, азиатци, латиноамериканци и бе убивал хора от всичките тези раси. Не правеше разлика между тях. Онези, които го наемаха, винаги избягваха погледа му, държаха се нервно и бяха предпазливи. Онези, които убиваше, посрещаха смъртта с достойнство или страх, но това не зависеше от цвета или националността им.

— Не стана, както искахте. И аз не исках да стане така, повярвайте ми. Но в случилото се няма нищо чудно. Пазят я способни хора. Вече знаем и можем да нагодим плановете си. Не влагам емоции в тази задача. Следващия път ще успеем. Намерих един човек, който доста добре познава Харлем. Вече открихме къде учи и къде живее. Имайте ми доверие, всичко е под контрол.

— Остави ми съобщение — каза клиентът и затвори.

Говориха не повече от три минути, лимита на Томсън Бойд.

„Всичко по правилата…“

Томсън затвори; не се налагаше да заличава отпечатъците си, защото още носеше ръкавици. Отново тръгна по улицата. От едната страна имаше хубави едноетажни къщи, от другата — кооперации; стар квартал. Няколко деца се прибираха от училище. От прозорците се виждаше проблясване на телевизори; жените готвеха или гладеха, гледаха сапунени сериали и развлекателни предавания. Както и да се развиваше градът, този квартал като че ли бе завинаги закотвен в петдесетте години на двайсети век. Напомняше му за фургона и за къщата от по-късните му години. Безгрижен живот, блаженство.

Животът преди затвора, преди да изтръпне като ампутирана ръка или ухапан от змия крак.

Малко по-надолу по улицата русокосо момиченце ученическа униформа, около десетгодишно, точно влизаше в бежова едноетажна къща. Томсън я наблюдаваше как изкачи няколкото бетонни стъпала, извади ключа си и отвори. Сърцето му затуптя малко по-бързо — съвсем малко.

Той стигна до къщата — малко по-спретната от останалите, с тъмнокафява пощенска кутия и няколко керамични елена по малката, жълтееща морава. Бавно мина, надникна през прозорците, и продължи до следващата пресечка. Внезапен порив разклати плика му и кутиите задрънчаха. „Внимателно“ — рече си той и оправи плика.

На кръстовището спря и погледна назад. Някакъв мъж тичаше за здраве, една жена се опитваше да паркира, малко момченце си играеше с баскетболна топка в застлано есенни листа двор. Никой не му обръщаше внимание.

Томсън Бойд тръгна към къщата на момиченцето.

Джейн Старки каза на дъщеря си:

— Не си хвърляй чантата в антрето. Изнеси я на верандата.

— Ох, мамо!

Десетгодишното момиченце въздъхна, тръсна русата си коса, закачи униформеното си яке в антрето и надигна тежката ученическа чанта, като изпухтя сърдито.

— Имаш ли домашни?

Майка ѝ бе хубава жена около трийсетте, с къдрава кестенява коса, която днес бе вързала с розов ластик.

— Нямам — отвърна Брит.

— Никакви ли?

— Не.

— Последния път, когато каза, че нямаш домашно, имаше — изтъкна майка ѝ.

— То не беше точно домашно, а доклад. Трябваше да изрежа нещо от някакво списание.

— От училище ти бяха дали работа, която трябваше да свършиш вкъщи. Домашна работа.

— Добре де. Днес нямам никаква.

Джейн се досети, че все пак има нещо. Погледна дъщеричката си и вдигна вежди.

— Трябва само да занеса нещо италианско. Да го покажа пред класа и да разкажа какво е. Нали се сещаш, за Деня на Колумб. Знаеше ли, че е италианец? Аз си мислех, че е испанец.

Майка ѝ случайно знаеше този факт. Бе завършила гимназия и полувисше за медицински сестри. Ако поискаше, можеше да работи, но приятелят ѝ изкарваше добри пари и нямаше нищо против да си стои вкъщи, да се разхожда с приятелките си и да гледа двете деца.

Покрай това трябваше да следи и дали си пишат домашните, към които се включваха и разказите по свободно избран предмет.

— Това ли е всичко? Да не криеш нещо?

— Мамооо…

— Всичко ли ми каза?

— Аха.

— Да. Не „Аха“. Какво ще занесеш?

— Не знам. Може би нещо от закусвалнята на „Барини“. Знаеш ли, че Колумб, такова, се бил объркал? Мислел си, че е открил Азия, а не Америка. Три пъти е плавал дотук и пак не е разбрал истината.

— Наистина ли?

— Аха… Да.

Брит излезе.

Джейн се върна в кухнята. Този факт не ѝ беше известен. Наистина ли Колумб си е мислил, че е достигнал Япония или Китай? Тя оваля пилешките шницели в брашно, после в яйце и галета и се размечта за екскурзия в Китай, защото бе гледала филм по телевизията. Случайно погледна навън и през полупрозрачното перде видя някакъв мъж, който се приближаваше към къщата.

Това я разтревожи. Приятелят ѝ, който снабдяваше държавни фирми с компютърни части, беше голям параноик. Винаги я предупреждаваше да внимава с непознати Ако забележи някоя кола да забавя пред къщата, някой да проявява ненужен интерес към децата… веднага да го предупреди. Веднъж, когато бяха на люлките в парка, една кола мина бавно по улицата и шофьорът, с черни очила погледна децата. Приятелят ѝ веднага се притесни и ги накара да се приберат.

— Шпиони — обясни.

— Какво?

— Не, не като ЦРУ. Индустриален шпионаж. Конкуренцията. Миналата година фирмата ми направи шест милиарда долара и заслугата за голяма част от тази печалба е моя. Някои хора много се интересуват какво знам за пазара.

— Наистина ли има такива шпиони? — изненада се Джейн.

— В наши дни на никого не можеш да се довериш.

Джейн Старки, която имаше метална пластина в ръката заради старо счупване от бутилка от уиски, си помисли: „Така е.“ Сега избърса ръцете си в престилката, приближи се до прозореца и надникна през завесата.

Непознатият го нямаше.

„Добре, стига глупости — помисли си тя. — Било е само…“

Не, чакай… Зърна нещо на стълбите. Стори ѝ се, че видя ъгъла на найлонов плик. Непознатият беше там!

Какво означаваше това?

Дали да се обади на приятеля си?

Дали да се обади в полицията?

Но те щяха да се забавят поне десет минути.

— Навън има някой — извика Брит.

Джейн бързо излезе в коридора.

— Брит, стой си в стаята. Аз ще видя кой е.

Момиченцето обаче вече отваряше входната врата.

— Не! — извика Джейн.

— Благодаря, миличка — каза Томсън Бойд с мекия си южняшки акцент и внесе найлоновия плик, който беше видяла.

— Изплаши ме — смъмри го Джейн.

Той я целуна.

— Не можах да си намеря ключовете.

— Рано се прибираш.

Той се намръщи:

— Сутринта имах проблеми с преговорите. Отложиха ги за утре. Реших да се прибера и да поработя вкъщи.

Другата дъщеря на Джейн, осемгодишната Люси, дотича при тях и извика:

— Томи! Може ли да гледаме „Съдията Джуди“?

— Не днес.

— О, моля те. Какво носиш?

— Някои неща за работа. Можете да ми помагате. — Той остави плика на пода, погледна сериозно момиченцата и добави: — Искате ли?

— Искам! — изцвърча Люси.

Брит не каза нищо, но само защото щеше да прозвучи тъпо, ако се съгласи с другото момиченце. Тя също бе готова да помага.

— След като отложиха заседанието, излязох и купих това. Цяла сутрин съм го чел.

Томсън извади от плика няколко кутии с боя, гъбички, мече и четки. След това измъкна една книга, между чиито страници бяха пъхнати много жълти листчета за отбелязване. „Домашно обзавеждане. Том 3: Как да украсим детската стая.“

— Томи! — възкликна Брит. — За нашите стаи?

— Да. На нас с майка ви не ни трябват рисунки на слона Дъмбо по стените.

— Искаш да нарисуваш Дъмбо? — Люси се намръщи. — Аз не искам Дъмбо.

Брит също не го искаше.

— Ще нарисувам, каквото пожелаете.

— Дай да погледна! — изписка Люси.

— Не, първо на мен!

— Заедно ще я разгледаме — заяви Томсън. — Нека само да си сваля палтото и да прибера куфарчето.

Отиде в кабинета си в предната част на къщата.

Джейн се върна в кухнята. Да, помисли си, приятелят ѝ наистина имаше смешна прическа и беше малко невзрачен, постоянно пътуваше, имаше лека параноя и не преживяваше с нея радостите и тревогите ѝ, пък и не беше кой знае колко добър в леглото, но положението можеше да е доста по-лошо.

След като се измъкна от ченгетата при училището, Джакс взе такси и срещу допълнително заплащане накара шофьора да кара колкото се може по-бързо. След пет минути му нареди да обърне и слезе пак в района на гимназията.

Голям късмет извади, че се измъкна. Полицията явно не допускаше никого до момичето. Това леко го разтревожи; имаше чувството, че го очакваха. Дали онзи негодник Ралф го беше издал?

Трябваше повече да внимава. Затова реши да събере още информация.

Знаеше къде да я намери.

Мъжете винаги имаха места, където се събират, независимо дали са млади или стари, черни, латиноамериканци или бели, жители на Източен Ню Йорк, Бей Ридж или Астория. В Харлем те се срещаха в църкви, барове, рап- и джазклубове, кафенета, по пейките в градинките. През лятото висят по стълбищата, през зимата — около варели със запалени боклуци. Също в бръснарниците — като в онзи филм отпреди няколко години. (Истинското име на Джакс беше Алонсо. Идваше от един бивш роб от Джорджия, Алонсо Хендерсън, който станал милионер с верига бръснарници. Бащата на Джакс се беше надявал нещичко от таланта на този човек да влезе в момчето, но напразно.)

Най-популярното място за събиране в Харлем обаче бяха баскетболните игрища.

Някои ходят там да играят баскетбол, разбира се, но също да си бъбрят, да бистрят политиката, да си говорят за жени, да спорят за мачове, да се дразнят, да се хвалят и да си разправят небивалици за различни герои от негърския епос, като престъпника Стаколи или някакъв корабокрушенец от „Титаник“, който успял да се спаси с плуване.

Джакс отиде на най-близката баскетболна площадка до „Лангстън Хюс“. Въпреки студа беше пълно с хора. Той съблече якето си, което полицията вероятно бе забелязала, и го преметна на ръката си. Облегна се на оградата и запали цигара като по-едър двойник на фараона Ралф. Свали кърпата и разроши косата си с пръсти.

Добре, че го направи, защото скоро покрай игрището бавно мина полицейска кола. Джакс не помръдна от мястото си. Нищо не привлича толкова вниманието на ченгетата както бързата походка (бяха го спирали десетки пъти за нарушението БХЧ — бързо ходещ чернокож). На асфалтовата площадка пред него няколко момчета сякаш танцуваха с топката пред погледите на дузина техни връстници. Джакс загледа сивкаво-кафеникавото кълбо, преплитащите се ръце на играчите, сблъскващите се тела, полета на топката към коша.

Полицаите се отдалечиха; той се отдели от оградата и се приближи до момчетата в края на игрището. Огледа ги. Не бяха бандити. Обикновени момчета — някои с татуировки, други без, някои окичени с вериги, други само с по едно кръстче, някои намусени, други добронамерени. Говореха си за момичета, фукаха се пред по-малките. Бъбреха си и се наслаждаваха на играта.

Докато ги гледаше, го обхвана носталгия. Навремето си мечтаеше да има много деца, но както и много други мечти, тази също не се беше сбъднала. Едното му дете бе отнето от социалната служба; друго беше загубил в клиниката на Сто двайсет и пета улица. Един януарски ден, за радост на Джакс, приятелката му съобщи, че е бременна. През март получи болки и отиде в безплатната болница — нямаше друга възможност. С часове чакаха в мръсната, претъпкана чакалня, а когато най-после редът им дойде, приятелката му бе пометнала.

Джакс сграбчи лекаря и едва не го преби.

— Не съм виновен — оправда се дребният индиец. — Орязаха ни бюджета. От общината.

Джакс побесня и изпадна в депресия. Искаше да отмъсти на някого и да направи така, че това вече да не се случва, нито на приятелката му, нито на друг. После осъзна, че всъщност са имали късмет. Лекарят му обясни, че понеса спасили живота на приятелката му, което нямало да стане, ако всички планирани съкращения били прокарани.

Джакс побесня. Как можеше проклетото правителство да причинява това на хората? Какъв бе смисълът от това кметство и градската управа? Как можеха да оставят едно неродено бебенце да умре?

Нито лекарят, нито полицаите, които го изведоха от болницата с белезници, можеха да му отговорят.

Сега гневът и споменът му вдъхнаха увереност.

Навъсен, Джакс се приближи до разпалено спорещите тийнейджъри. Кимна на едно момче, което явно бе водачът им — с широки шорти, високи маратонки и спортно трико. Имаше „килната“ прическа — по-къса от едната страна, кръгло оформена от другата.

— К’во има, чичка?

Другите се разкискаха.

„Чичка.“

Навремето в Харлем — и вероятно навсякъде — възрастните се ползваха с уважение. Сега им се присмиваха. Някой стар гангстер би извадил пистолета и би накарал малкия нахалник да потанцува, но Джакс беше врял и кипял по улиците и в затвора и знаеше, че сега не става така. Той се засмя и прошепна:

— Кинти?

— Искаш ли?

— Искам да ти дам. Ако те интересува, задник.

Джакс потупа джоба си, издут от дебела пачка.

— Не продавам нищо.

— Не искам да купувам онова, което си мислиш. Ела. Да се разходим.

Момчето кимна и двамата се отдалечиха от игрището. Джакс усети, че хлапакът го оглежда, забеляза накуцването му. Да, беше от стара рана, но не се знаеше как я е получил. Момчето се вгледа в хладните очи на бившия затворник, след това в татуировките му. Сигурно вече си числеше: „Тоя чичка може да е стар гангстер, а ти го избъзика и си заслужи боя.“ Старите гангстери имат автомати и командват десетки главорези. Старите гангстери наемат малолетни да очистват свидетели и наркодилъри от конкуренцията, защото така съдът не може да те тикне в системата, както ако си навършил осемнайсет.

Старият гангстер може хубаво да те натупа, задето си го нарекъл „чичка“.

Хлапето започна да нервничи:

— Ей, ей, мой човек, к’ва е тая работа? Къде отиваме?

— Няма да ходим никъде. Просто не искам целият свят да ни слуша.

Джакс спря зад едни храсти. Хлапето се огледа уплашено. Джакс се засмя:

— Няма да те прецакам, момко. Споко.

Момчето също се засмя. Нервно.

— Спокоен съм, бе, човек.

— Искам да намеря къде живее една мацка. Учи в „Лангстън Хюс“. Ти там ли ходиш?

— Да, повечето сме оттам. — Момчето кимна към приятелите си.

— Търся мацето, дето тая сутрин го даваха по новините.

— Нея ли? Да не е станала свидетел на убийство, а? Зубърката?

— Не знам. Много ли зубри?

— Да. Сече ѝ пипето.

— Къде живее?

Хлапакът замълча. Колебаеше се. Дали да рискува да попита какво иска непознатият? Реши да не любопитства много.

— Говорехме за няк’ви кинти.

Джакс му пъхна няколко банкноти.

— Аз не познавам кучката, човече. Но мога да те свържа с един пич, дето я познава. Казва се Кевин. Да му се обадя ли?

— Да.

Момчето извади миниатюрен мобилен телефон от шортите си.

— Ало, куче, Уили е… На игрището съм… Да. Слушай, тук има един пич, който дава кинти, търси твойта кучка Джинива Сетъл, хилавата кучка… Споко, бе, човече. Беше майтап… Добре. Слушай сега, този пич…

Джакс грабна телефона от ръката на Уили и заговори.

— Двеста кинта, ако ми дадеш адреса ѝ.

Колебание.

— В брой ли? — попита Кевин.

— Не — сопна се Джакс. — Банков превод. В брой, разбира се.

— Ще дойда на игрището. У теб ли са кинтите?

— Да, и са при пистолета ми, ако се интересуваш. Не ти говоря за пистолет с капси, момко.

— Нямаш грижи, пич. Само питах. Не връзвам тенекии.

— Ще ме намериш при моите хора — каза Джакс и се ухили на нервния Уили.

Затвори и хвърли телефона на момчето. Върна се при игрището, облегна се на оградата и пак загледа играта.

Кевин дойде след десетина минути — за разлика от Уили беше истински гъзар, висок, хубав, як. Приличаше на филмова звезда. За да се изфука пред стареца, да покаже как не му дреме за кинтите — и разбира се, да впечатли няколко парчета — Кевин се направи на адски тежък. Спря при неколцина познати, удариха юмруци, прегърна един-двама. Поздравѝ някои със „здрасти, мой човек“, даде знак да му паснат топката и вкара няколко впечатляващи коша.

Хлапакът играеше много добре, нямаше спор.

Накрая се приближи до Джакс и го огледа от глава до пети, защото такъв е обичаят, когато някой нов се появи в тайфата — на баскетболната площадка, в бара или дори в бръснарниците на Алонсо Хендерсън. Кевин се опита да отгатне къде е оръжието на бившия затворник, колко кинти носи и изобщо какво иска.

— Само ми кажи, когато спреш да се перчиш — каза Джакс. — Защото почва да ми писва.

— Къде са кинтите? — сериозно попита Кевин.

Джакс му пъхна парите.

— Къде е мацето.

— Ела. Ще ти покажа.

— Искам само адреса.

— Шубе ли те е?

— Искам само адреса — хладно повтори Джакс.

Кевин се ухили:

— Не знам номера, човече. Мога да те заведа до сградата. Миналата пролет я изпращах до вкъщи. Трябва да ти я посоча.

Джакс кимна.

Тръгнаха по Сто и осемнайсета улица, после — за изненада на Джакс — на запад, към луксозната част на квартала, Западен Харлем. Той се намръщи и заоглежда хубавите улици.

— Сигурен ли си, че става дума за Джинива Сетъл?

— Нали за тая кучка питаше? Нейната къща ще ти покажа… Хей, пич, искаш ли малко трева? Кокаин?

— Не.

— Сигурен ли си? Имам готина помия.

— Толкова по-зле. Ще оглупееш млад.

Кевин сви рамене.

Стигнаха до хубава кооперация близо до парк „Морнингсайд“. Ако бяха продължили, щяха да отидат до Колумбийския университет.

Понечиха да завият зад ъгъла, но и двамата спряха рязко.

— Ето там — прошепна Кевин.

На платното пред една стара сграда бе паркиран очукан форд „Краун Виктория“ — очевидно полицейска кола.

— Там ли живее? Където е колата?

— Не. През една къща към нас. Ей там.

Стара, но добре поддържана сграда. С цветя в сандъчета, безупречно чиста. Хубави завеси. Имаше вид на наскоро пребоядисана.

— Ще я шибаш ли тая кучка? — попита Кевин и огледа Джакс от глава до пети.

— Не ти влиза в работата.

— Така си е, ама… — Кевин понижи глас. — Питам, ако нещо стане с тая кучка… не че ми дреме, да се разберем. Ама ако нещо ѝ направиш, аз ще знам, че си ти. И някой може да разпитва. Та, мислех си, при толкова кинти, дето носиш, дали не можеш да ми тикнеш още малко, та да забравя изобщо за теб. От друга страна, мога да си спомня мно-о-ого неща и че толкова си се интересувал от кучката.

Джакс бе препатил много. Беше драскал по стените, бе участвал в „Пустинна буря“, беше се сблъсквал с главорези в затвора и на улицата, бе раняван… Винаги обаче се убеждаваше, че за колкото и глупав да смяташ един човек, той се оказва още по-голям тъпак.

За частица от секундата той сграбчи хлапето за яката с едната си ръка, а с другия си юмрук го удари в корема — три пъти, четири, пет…

— Ох… — успя да промълви хлапето.

Така се бие човек в затвора. Не позволявай на противника да се опомни нито за миг.

Пак и пак, и пак…

Джакс пусна момчето и то падна, като стенеше от болка. Бавно, спокойно, като бейзболист, който вдига бухалката си, Краля на графитите се наведе и извади пистолета си от чорапа. Пред ужасените очи на безпомощния Кевин издърпа затвора и зареди. Уви кърпата си около дулото. От Делил Маршал знаеше, че това е най-добрият и най-евтиният начин да заглушиш пистолетен гърмеж.

18.

В 19:30 Томсън Бойд завърши рисунката на мече върху стената в стаята на Люси. Отдръпна се и огледа произведението си. Точно бе спазил инструкциите в книгата и рисунката наистина приличаше на мече. За първи път в живота си рисуваше, ако не се брои училището — затова толкова внимателно бе прочел обясненията.

Момиченцата много харесаха мечето. Томсън се замисли, че би трябвало да е доволен, но не беше сигурен. Дълго време гледа рисунката. Очакваше да се почувства горд. Но не стана. Е, както и да е. Излезе в коридора и погледна мобилния си телефон.

— Изпратили са ми съобщение — рече разсеяно и набра. — Здрасти, Томсън е. Как си? Видях, че си се обаждал.

Джейн го погледна и пак се зае да бърше чиниите.

— Без майтап?

Томсън се изкиска. За човек, който никога не се смее, смяташе, че се справя доста добре. Разбира се, същото бе направил и сутринта в библиотеката — беше се засмял, за да притъпи бдителността на Джинива Сетъл, и тогава също проработи. Напомни си да не преиграва.

— Човече, ега си случая — продължи да говори по телефона, макар че от другата страна нямаше никого. — Разбира се. Няма да отнеме много време? Ония преговори останаха за утре, да, тези, които трябваше да са днес… Става. След десет минути съм там.

Прибра телефона си и обясни на Джейн:

— Верн е в „Джоуис“. Спукал е гума.

Вернън Харбър бе истинска личност, но вече го нямаше. Томсън го беше убил преди няколко години, но понеже познаваше Верн преди смъртта му, създаде този измислен образ на стар приятел, с когото се вижда от време на време. Също като истинския покоен Верн, измисленият караше тойота „Супра“, имаше приятелка на име Рене и разказваше много весели случки от живота си на доковете, в месарницата и квартала си. Томсън знаеше много подробности за Верн и ги пазеше в паметта си. (За да е убедителна, една лъжа трябва да е безсрамна и подкрепена с много подробности.)

— Минал с тойотата през счупена бутилка.

— Добре ли е? — попита Джейн.

— Тъкмо паркирал. Тоя смотаняк не може сам да си смени гумата.

Приживе и след смъртта си Верн Харбър мразеше да работи.

Томсън занесе четката и кофичката с боя в банята и остави четката да кисне във водата. Облече якето си.

— На връщане би ли купил обезмаслено мляко? — попита Джейн.

— Една кутия ли?

— Ще свърши работа.

— И бисквитки! — извика Люси.

— С какъв аромат?

— На грозде.

— Добре. Брит, нещо за теб?

— Вишна! — Момиченцето си спомни как са го учили и добави: — Моля.

— Грозде, вишна и мляко — повтори той, като посочваше всяко от момичетата си по реда на поръчките.

Томсън излезе и тръгна на зигзаг по улиците на Куинс, от време на време се оглеждаше да не го следят. Засвирука си песента на Селин Дион от „Титаник“.

Убиецът наблюдаваше Джейн, когато ѝ каза, че излиза, и забеляза, че загрижеността ѝ за измисления Верн е искрена. Не заподозря нищо, макар че той отиваше при човек, когото никога не беше виждала. В това обаче нямаше нищо чудно. Днес Томсън излизаше под претекст, че отива да помогне на приятел. Друг път казваше, че иска да пусне фиш от лотарията. Или че ще пийне по чашка с момчетата в „Джоуис“. Всеки път различна лъжа.

Слабичката, къдрава брюнетка никога не се интересуваше къде отива и не разпитваше за измислената му работа, която налагаше често да отсъства от дома. Никога не питаше какво е толкова секретно в този компютърен бизнес и защо вратата на кабинета му винаги трябва да е заключена. Беше умна и интелигентна, две различни неща, и за разлика от всяка друга жена не държеше да знае за живота му повече, отколкото той ѝ казваше.

Запознаха се тук, в Астория, преди няколко години, когато Томсън се беше покрил след убийството на един наркодилър. Седна до нея в гръцкото ресторантче и я помоли да му подаде кетчупа. После забеляза, че ръката ѝ е счупена и се извини. Поинтересува се дали е добре, какво ѝ се е случило. Тя отклони въпроса, но очите ѝ се насълзиха. Продължиха да разговарят.

Започнаха да излизат. Истината за ръката скоро се разбра и една нощ Томсън тайно посети бившия ѝ съпруг. След няколко дни Джейн му се похвали, че се е случило чудо — бившият ѝ мъж напуснал града и дори престанал да се обажда на момичетата, което иначе правел поне веднъж седмично, когато се напиел.

След месец Томсън се пренесе да живее при тях.

Това явно бе хубаво за Джейн и момичетата. Имаха мъж, който не крещеше и не биеше никого, пазаруваше на свои разноски, плащаше половината наем и им обръщаше достатъчно внимание. Той бе най-хубавото събитие в живота им.

В затвора Томсън се беше научил да не се набива на очи.

Положението устройваше не само Джейн и момичетата, а и него. В тази професия човек с постоянна приятелка или семейство е по-малко подозрителен от ерген.

Имаше обаче една по-важна причина да живее с нея, не само за удобство и от стратегическа гледна точка. Томсън Бойд чакаше. Нещо липсваше в живота му и той го чакаше да се върне. Вярваше, че жена като Джейн Старки — без големи претенции и със скромни очаквания — би могла да му помогне да го намери.

Какво му липсваше? Много просто — Томсън Бойд чакаше изтръпването да премине и душата му да се съживи като ръка, загубила чувствителността си от спане в неудобно положение.

Томсън имаше много спомени от детството си в Тексас — от родителите си и леля си Сандра, братовчеди, приятели от училище. Спомняше си мачовете по телевизията, как седеше пред електрическото пиано и свиреше акордите, докато леля му или баща му изпълняваха солото — доколкото позволяваха дебелите им пръсти (това бе наследствена черта). Как пееше „Напред, християнски воини“ и песента от „Зелени барети“. Как играеха на вист. Как баща му го учеше да работи с различни инструменти в безупречно подредената работилница. Как се разхождаха в пустинята, наслаждаваха се на залезите, наблюдаваха лавовите полета, койотите и змиите, които се движеха плавно като нежна мелодия, но целувката им беше смъртоносна.

Спомняше си майка си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, правене на сандвичи, припичане на слънце, метене на тексаския прах от прага на фургона и клюкарене със съседките. Спомняше си баща си, чийто живот преминаваше в ходене на църква, колекциониране на плочи, разходки със сина си в неделите и работа на нефтените кладенци. Спомняше си хубавите петъчни вечери, когато ходеха в ресторантчето „Голдънлайт“ на шосе 66 да хапнат хамбургери и пържени картофки, а от високоговорителите звучеше тексаски суинг.

Тогава Томсън Бойд не беше изтръпнал.

Дори през тежките месеци, след като юнското торнадо отнесе фургона им, а майка му остана без дясна ръка и едва не загуби живота си; дори след като баща му загуби работата си във вълната от уволнения, която заля Тексас като унищожително наводнение, Томсън не беше изтръпнал.

Не беше изтръпнал, когато видя сълзите на майка си заради някакво хлапе в Амарильо, което ѝ подвикна „едноръко плашило“. Той се погрижи хлапето да не може да обижда повече никого.

След това попадна в затвора. Някъде из вонящите на белина коридори душата му бавно задряма и изтръпна. Бе танкова дълбоко заспала, че той не почувства нищо, когато му съобщиха, че някакъв камион размазал родителите и леля му и единственото останало здраво от колата им бил комплектът за лъскане на обувки, направен от момчето за четирийсетия рожден ден на баща си. Толкова изтръпнала, че не изпита нищо, докато гледаше как Чарли Тъкър бавно умира, как лицето му става лилаво и как отчаяно се опитва да разхлаби примката… което просто не можеше да стане. Изтръпнала, докато гледаше как безжизненото тяло на надзирателя бавно се полюшва от вятъра. Изтръпнала, докато подреждаше свещите под краката на убития и гледаше мътните му очи.

Изтръпнала…

Томсън обаче вярваше, че може да се поправи — както можеш да поправиш развалено дистанционно устройство (разликата е само в мащаба). Джейн и момичетата щяха да събудят душата му. Трябваше само да влезе в ритъм. Да прави, каквото правят нормалните хора — хора, които не са изтръпнали. Да украсява стаите на децата. Да гледа с тях „Съдията Джуди“, да ходят на пикници в парка. Да им купува, каквото поискат. Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко. Да ругае: мамка му, мамка му, да ти го начукам… Защото така говорят хората, когато са ядосани. Когато е ядосан, човек чувства нещо.

Затова и си подсвиркваше — за да се върне в ония години, преди затвора. Хората, които обичат музика, не са изтръпнали. Хората, които си подсвиркват, чувстват нещо, имат семейства, усмихват се на непознати. Спират те на улицата и те заговарят, могат да те почерпят от пържените си картофки, докато около тях звучи селяндурска музика… голяма работа са това музикантите, а?

Живей по правилата и изтръпването ще премине. Способността да чувстваш ще се върне.

Има ли ефект, чудеше се той, действаше ли режимът, на който се бе подложил, за да възкреси душата си? Подсвиркване, говорене на думи, които смяташе, че трябва да каже, грозде и вишна, псуване, смях? Може би малко, поне му се искаше да вярва. Спомни си жената в бяло, която бе наблюдавал сутринта, как се движеше напред-назад, напред-назад. Можеше да каже, че е изпитал истинско удоволствие да я наблюдава. Малко удоволствие, но все пак чувство. Доста добре.

Не, чакай.

— Доста добре, мама му стара — прошепна той.

Ха така, ругатня!

Може би пак трябваше да пробва секс (веднъж месечно, сутрин, би трябвало да се справи; но истината бе, че не му се правеше — ако няма желание, и виагра не те оправя). Така щеше да стори — да изчака няколко дни и да пробва с Джейн. Самата мисъл за това го смути. Но трябваше да опита. Можеше да има ефект. Да, определено трябваше да опита.

„Грозде, вишна, мляко…“

Томсън спря пред уличния телефон при гръцкия ресторант. Отново набра номера на гласовата си поща и въведе кода си. Имаше ново съобщение — че убийството на Джинива Сетъл пак се е провалило, понеже наоколо имало твърде много полиция. Съобщаваше се адресът ѝ и че пред къщата има поне две полицейски коли — една без отличителни знаци и една патрулка. Броят на полицаите, които я охраняваха, варираше от един до трима.

Той запомни адреса, изтри съобщението и продължи, криволичейки по улиците, до една шестетажна жилищна кооперация, доста по-мизерна от къщата на Джейн. Качи се в апартамента си, който бе главната му тайна квартира. Влезе, затвори вратата и дезактивира системата срещу натрапници.

Това жилище бе малко по-хубаво от стаята на улица „Елизабет“. Имаше светла ламперия и кафяв рошав вълнен килим. Миришеше на кафяв рошав вълнен килим. Обзавеждането се състоеше от пет-шест очукани мебели. Напомняше на Томсън за всекидневната, която заедно с баща си бяха обзавели за няколко уикенда в новата им къща в Амарильо, където се пренесоха, след като торнадото разби фургона им.

Внимателно извади от големия шкаф няколко буркана и ги занесе на бюрото, като си подсвиркваше саундтрака от „Покахонтас“. Момиченцата обожаваха този филм. Той отвори кутията за инструменти, извади дебели гумени ръкавици, маска и очила и започна да сглобява устройството, което на следващия ден щеше да убие Джинива Сетъл — и всички наоколо.

Пссст…

Мелодията се смени — стига с „Дисни“. „Вечно млад“ на Боб Дилън.

Когато устройството бе готово, той го огледа и остана доволен. Прибра всичко, отиде в банята, свали ръкавиците и три пъти изми ръцете си. Спря да подсвирква и започна да си повтаря днешната мантра.

„Грозде, вишна, мляко. Грозде, вишна, мляко.“

Прилежно се готвеше за деня, когато изтръпването щеше да премине.

— Как си?

— Добре, детективе.

Господин Бел се показа на вратата и погледна леглото ѝ, покрито с книги и тетрадки.

— Отивам вкъщи при моите момчета.

— Синове ли имате?

— Да. Двама. Може някой ден да се запознаете. Ако искаш.

— Разбира се — отвърна тя, макар че си помисли: „Никога няма да стане“. — При жена ви ли са?

— В момента са при дядо си и баба си. Вдовец съм.

Тези думи накараха сърцето на Джинива да се свие. Тя долови болката, когато ги изричаше. Сякаш се беше упражнявал да ги казва, без да заплаче.

— Съжалявам.

— Доста години има оттогава.

Тя кимна:

— Къде е полицай Пуласки?

— Прибра се вкъщи. Има дъщеричка. А жена му е бременна с второ.

— Момче или момиче?

— Честно казано, не знам. Ще дойде утре сутринта. Можем да го попитаме. Чичо ти е в съседната стая; госпожица Линч също ще остане.

— Барби ли?

— Да.

— Много е мила. Разказа ми за кучетата си. И за някои от новите предавания по телевизията. — Джинива кимна към книгите. — Нямам много време за телевизия.

Детектив Бел се засмя:

— Момчетата ми се нуждаят от добър пример като твоя. Задължително трябва да ви запозная. Така, можеш да повикаш Барби по всяко време, ако имаш нужда от нещо… — Бел се подвоуми. — Дори да сънуваш кошмар. Знам, че понякога е тежко, когато родителите ги няма.

— Аз се справям добре сама.

— Не се съмнявам. Все пак викай, ако се нуждаеш от нещо. Нали сме за това. — Той се приближи до прозореца, надникна през завесите и се увери, че прозорецът е заключен. — Лека нощ и не се притеснявай. Ще пипнем тоя тип. Въпрос на време е. В този занаят няма по-добри от Райм и хората, които работят с него.

— Лека нощ.

Тя бе доволна, че Бел си тръгва. Детективът може би имаше добри намерения, но Джинива мразеше да се отнасят към нея като с дете, а също да ѝ напомнят за ужасното положение. Свали книгите от леглото и ги подреди на купчинка до вратата, за да може да ги вземе бързо, ако се наложи да излезе по тъмно. Правеше това всяка вечер.

Извади теменужката, които ѝ беше дала илюзионистката. Дълго я гледа, след това внимателно я сложи между листата на най-горната книга.

Мина за кратко през банята, където почисти умивалника, след като изми зъбите си. Замисли се за неразборията в банята на Киш и се засмя. Върна се в спалнята, заключи вратата и въпреки че се почувства глупаво, подпря бравата с един стол. Съблече се, сложи си шорти и избеляла фланелка и си легна. Загаси лампата и двайсетина минути си мисли за майка си, баща си и Киш.

Кевин Чейни на два пъти се намеси в мислите ѝ, но тя гневно го отхвърляше.

Накрая си спомни за прадядо си, Чарлз Сингълтън.

Бягството…

Скокът в Хъдсън.

Замисли се за тайната му. Кое беше толкова важно, че така ревностно да я пази?

Замисли се за любовта му към съпругата и сина му.

Нападателят от библиотеката обаче все не ѝ даваше мира. О, тя се правеше на много печена пред полицията, но разбира се, че се страхуваше. Маската, трясъкът от удара по главата на манекена, стъпките на убиеца. А сега и онзи другият, чернокожият в училищния двор.

Тези мисли бързо прогониха съня.

Джинива отвори очи и си спомни една друга безсънна нощ преди години.

Не можеше да заспи, затова стана, отиде в хола и пусна телевизора на някаква тъпа комедия. След десетина минути дойде баща ѝ.

— Защо гледаш това? — попита, като примижа на светлината.

— Не мога да заспя.

— Вземи да прочетеш някоя книга. Ще е по-добре.

— Не ми се чете.

— Добре. Аз ще ти почета. — Той се приближи до секцията. — Тази ще ти хареса. Една от най-добрите книги на всички времена.

Седна в креслото и то изстена под тежестта му; Джинива погледна избелялата корица, но не можа да прочете заглавието.

— Настани ли се добре?

— Да.

Тя се излегна на дивана.

— Затвори очи.

— Не ми се спи.

— Затвори очи, за да си представиш онова, което ще ти прочета.

— Добре. Какво…

— Тихо.

— Добре.

Той започна да чете „Да убиеш присмехулник“. През следващата седмица това се превърна в нещо като ритуал — четеше ѝ преди лягане.

Седемгодишната Джинива Сетъл реши, че това наистина е една от най-хубавите книги на света (а дори на тази възраст тя бе прочела или чула доста). Харесваше ѝ разказът за живота вкъщи, особено за отношенията между брат и сестра (винаги бе искала да има брат или сестра).

Никога нямаше да забрави книгата на Харпър Лий. Странно, но когато я прочете пак на единайсет, Джинива откри по-дълбок смисъл в нея. На четиринайсет разбра още повече. Точно в тази книга пъхна сега виолетката Кара.

Взе друга. „Оливър Туист“ на Чарлз Дикенс. Легна, отвори на картончето за отбелязване (никога не подгъваше страниците) и се зачете. Отначало скърцането на старата къща я плашеше, все си представяше нападателя с маската, но бързо се вглъби в повествуванието. Скоро клепачите ѝ натежаха и тя се унесе — не от майчина целувка или дълбокия глас на баща си, а от красивите думи на един непознат.

19.

— Време е за спане.

— Какво? — сепна се Райм и вдигна поглед от монитора.

— Спане — повтори Том.

Беше малко нервен. Понякога се налагаше да води истински битки, за да накара криминалиста да си легне.

Райм обаче измърмори:

— Да. Ще си лягам.

Беше изтощен и обезкуражен. Бяха получили електронно писмо от надзирателя на затвора в Амарильо, че никой не е разпознал Извършител 109 по рисунката, която им бяха изпратили.

Криминалистът продиктува кратък отговор с благодарност, след което даде команда за изключване от мрежата.

— Само още едно обаждане и ще дойда сам.

— Ще се кача да оправя стаята — каза Том. — Чакам те горе.

Амелия Сакс се беше прибрала у дома си в Бруклин. Искаше да види и майка си, която също живееше там и напоследък имаше проблеми със сърцето. Сакс живееше през повечето време у Райм, но още държеше апартамента си и се виждаше с приятели в стария си квартал. Дженифър Робинсън — полицайката, която бе довела момичетата тази сутрин — ѝ беше съседка.

Това положение устройваше и двамата и тази вечер Райм бе доволен, че остава сам.

Телефонира и разговаря за кратко с майка ѝ, след това Сакс се обади и той ѝ съобщи последните новини.

— Добре ли си? — попита Сакс. — Звучиш вяло.

— Уморен съм.

— Аха. — Не му повярва. — Опитай се да поспиш.

— Ти също. Приятни сънища.

— Обичам те, Райм.

— И аз те обичам.

След като затвори, той отново погледна таблицата на уликите.

Не гледаше обаче думите, изписани с изящния почерк на Том, а уголеменото копие на картата таро. Обесеният. Отново прочете параграфа със значението ѝ. Вгледа се в спокойното, обърнато наобратно лице. След малко се завъртя с количката и я подкара към асансьорчето, което свързваше лабораторията със спалнята на втория етаж. Влезе в кабинката и подаде команда за качване.

Не спираше да мисли за картата. Подобно на Кара, приятелката им илюзионистка, Райм не вярваше в спиритически сеанси и екстрасенси. (В известно отношение тя също като него бе учен.) Не можеше обаче да пренебрегне факта, че картата е улика в разследване, при което постоянно се намесва думата „бесилка“. Всеки криминалист, разбира се, е запознат с всички начини за отнемане на човешки живот. Райм имаше добра представа какво е обесване. Въжето пречупва врата непосредствено под основата на черепа. (Причината за смъртта е задушаване, но не от прекъсване на дихателните пътища, а поради увреждане центъра на дишането, който изпраща нервни сигнали до белите дробове.) Почти същото се беше случило на Райм при нещастния случай преди няколко години.

„Галоус Хайтс… Обесеният…“

Значението на картата също криеше някакъв смисъл. „Тя предвещава духовно търсене, което ще доведе до решение, трансформация, промяна на посоката. Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение. Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас, дори онова, което ви нашепва, противоречи на логиката.“

Това го забавляваше, защото напоследък той наистина бе изправен пред духовно търсене — преди появата на Извършител 109 и картата. Линкълн Райм трябваше да вземе важно решение.

„Промяна на посоката…“

Той слезе в спалнята, но не остана там, а отиде в епицентъра на вътрешния си дебат — стаята за тренировки, където бе прекарал стотици часове, изпълнявайки програмата на доктор Шърман.

Спря на прага и огледа уредите в полумрака. После сведе очи към дясната си ръка, закрепена с каиш за тапицираната облегалка на червената инвалидна количка.

Решение…

„Хайде — рече си. — Опитай. Мръдни тая проклета ръка.“

Пое си въздух. Втренчи се още по-настоятелно в ръката.

Не…

Раменете му се отпуснаха, доколкото бе възможно, и той пак огледа стаята. Замисли се за изтощителните упражнения. Наистина, те се бяха отразили добре на мускулите, костите и кръвообращението му, бяха намалили риска от възпаления и „невроваскуларни кризи“.

Основният въпрос за упражненията обаче можеше да се обобщи с две думи, използвани от медиците: функционален напредък. Тълкуванието на Райм бе по-конкретно: движение и чувствителност.

Онези аспекти на лечението, за които не искаше да говори с доктор Шърман.

Честно казано, Райм бе излъгал лекаря. Не би го признал пред никого, но в момента само едно го интересуваше: щяха ли мъчителните часове, които прекарваше в упражнения, да му възвърнат чувствителността и способността да движи мускули, които не са помръдвали от години? Щеше ли да е в състояние да завърти копчето на микроскопа и да го фокусира върху някой препарат? Щеше ли да е в състояние да почувства докосването на Амелия Сакс върху ръката си?

По отношение на чувствителността може би имаше леко подобрение. При парализа след счупване на четвъртия шиен прешлен обаче пациентът често изпитва отразена болка и лъжливи усещания. Всичко е толкова объркано. Имаш чувството, че те лазят мухи, когато такива няма. Изведнъж си даваш сметка, че си разлял горещо кафе върху ръката си, а не чувстваш нищо. При все това Райм вярваше, че има подобрение на сетивността.

Голямото изпитание обаче бе движението.

Той още веднъж погледна ръката си, която след нещастието не беше в състояние да помръдне.

Отговорът беше ясен. Не можеше да се залъгва с никакви отразени болки и фантомни усещания. Искаше да получи отговора сега. Да или не? Не му трябваха скенери, изследвания и тестове. Можеше да пробва да изпраща съвсем слаби импулси по мрежата от неврони и да види какво ще стане.

Щеше ли командата да достигне целта си и да накара пръста му да се свие — което за него се равняваше на световен рекорд по дълъг скок — или щеше да се загуби в някой прекъснат нерв?

Райм се смяташе за смел човек. В годините преди нещастието той изцяло се отдаваше на работата. Веднъж, за да запази местопрестъплението непокътнато, заедно с друг полицай бяха удържали тълпа от четирийсет души, искащи да разграбят магазина, в който бе станала престрелка; най-лесно беше да се скрият и да не се месят, докато дойдат подкрепления. Друг път, за да открие улики, които да му подскажат къде е затворено едно отвлечено момиче, бе извършил оглед под дъжд от куршуми.

Сега обаче куражът му изневеряваше.

Той се втренчи в безжизнената си дясна ръка.

Да или не…

Ако се опиташе да помръдне пръста си и не успееше, ако не му се удадеше дори една от малките победи на доктор Шърман, с него беше свършено. Мрачните мисли щяха да се върнат, да го залеят и накрая пак щеше да се обади на един лекар — но не на доктор Шърман. На много по-различен лекар. Онзи от дружеството за евтаназия. Преди няколко години Райм се беше опитал да сложи край на живота си; тогава му бе много по-трудно от сега. Нямаше компютри, гласово активируеми системи и телефони. По ирония сега, когато животът му бе много по-лесен, той беше по-склонен към самоубийство. Лекарят можеше да му помогне, като нагласи някакво устройство, което Райм сам да задейства — да сложи някакви хапчета или оръжие.

Разбира се, сега около него имаше близки хора, не както преди години. Самоубийството му би покрусило Сакс, но смъртта винаги витаеше около тях. Сакс винаги първа нахълтваше в бърлогите на престъпниците, въпреки че не ѝ влизаше в задълженията. Имаше няколко награди за храброст при престрелки и шофираше лудешки — дори понякога признаваше, че и тя има някаква склонност към самоубийство.

Когато се запознаха — при едно много тежко разследване на жестоки убийства преди няколко години — Райм бе на ръба на самоубийството. Сакс би го разбрала.

Том също щеше да го приеме. (При първата им среща Райм бе казал на болногледача: „Скоро може да не съм жив. Осребрявай чековете от заплатата си веднага щом ги получиш.“)

При все това мисълта за тъгата, която щеше да им причини със смъртта си, го измъчваше. Да не споменаваме колко престъпления щяха да останат неразкрити и колко жертви щяха да загинат, ако не практикуваше занаята си — единственото, което поддържаше волята му за живот.

Затова отлагаше изследванията. Ако нямаше подобрения, това би го тласнало към пропастта.

Да…

Картата често предсказва приемане на фактите, край на борбата, примирение.

… или не?

Когато ви се падне, трябва да се вслушате във вътрешния си глас…

Линкълн Райм взе решение: Да се откаже. Да спре с упражненията, да престане да мисли за операцията.

Все пак, ако нямаш надежда, нищо не може да попари надеждите ти. Той бе уредил добре живота си. Не беше идеален, но бе приемлив. Линкълн Райм щеше да приеме съдбата си и да се примири с онова, което бившият роб бе отхвърлил — да бъде непълноценен, три пети човек.

Щеше да се задоволи с онова, което имаше.

С левия си безименен пръст Линкълн Райм накара количката да се завърти и се върна в спалнята точно когато Том се показа на прага.

— Готов ли си да си лягаш? — попита болногледачът.

— Съвсем — бодро отвърна паралитикът.