Дванайсетата карта

39.

Петдесет и четири годишният бизнесмен, облечен със скъп костюм, седеше в единия от двата си кабинета в Манхатън и се двоумеше.

Да или не?

Въпросът беше важен, буквално на живот и смърт.

Стройният, стегнат Уилям Ашбъри Младши се облегна назад и се загледа към Ню Джърси на хоризонта. Този кабинет не беше елегантен и стилен като онзи в долен Манхатън, но му бе любим. Просторното помещение се намираше в историческата къща на Санфорд в Горен Уестсайд и беше собственост на банката, в която той заемаше висок пост.

Да? Или не?

Ашбъри бе финансист и предприемач от старата школа, затова не се беше прехласнал по Интернет и не се изненада, когато това ново чудо се обърна срещу създателите си. Само утешаваше клиентите, които не се бяха вслушали в съвета му. Благодарение на това, че не се поддаде на модата, и на солидните капиталовложения в стабилни компании и недвижимо имущество в Ню Йорк той и Санфорд ската банка натрупаха добро състояние.

Старата школа — да, но само до известна степен. Той водеше живот, какъвто подобава на банкер с доходи от един милион годишно, имаше няколко къщи, членуваше в реномирани клубове, бе осигурил най-доброто образование на красивите си дъщери и заедно с жена си участваше в много благотворителни мероприятия. Частният самолет за честите му пътувания в чужбина бе задължителна екстра.

Ашбъри обаче не беше типичен милионер. Дълбоко в себе си той оставаше същото жилаво хлапе от Южна Филаделфия, чийто баща се спукваше от бачкане във фабриката, а дядо му въртеше далавери и изпълняваше мокри поръчки за Анджело Бруно „Хрисимия дон“, а по-късно за Фил Теста „Пилето“. Ашбъри също се бе замесил с подземния свят, изкарваше пари с груба сила и хитрост и беше сторил неща, които биха могли да го преследват до края на живота му, ако не бяха погребани дълбоко в миналото. Рано осъзна, че като бияч и рекетьор по улиците на Филаделфия цял живот ще получава само огризки и най-вероятно ще завърши зад решетките. За горе-долу същата работа в света на бизнеса в Манхатън можеше да стане дяволски богат и да си спечели добри позиции за престижен пост в Олбани или Вашингтон. Можеше да се пробва за стола на Франк Ризо. Защо не?

Така завърши право, получи лиценз за брокер на недвижими имоти и накрая постъпи в Санфордската банка — първо като касиер, но бързо се издигна в йерархията. Парите наистина потекоха, отначало бавно, после — като буйна река. Той бързо се издигна до директор на най-печелившия отдел на банката — за недвижими имоти — и безскрупулно отстрани конкуренцията — вътрешна и външна. След това се добра до поста директор на Санфордската фондация — благотворителната организация на банката, която се оказа най-добрият начин да си създаде добри политически контакти.

Ашбъри пак погледна към Ню Джърси и замислено потърка бедрото си, стегнато от редовна игра на тенис, голф и ветроходство. Да или не?

Живот и смърт…

Бил Ашбъри не беше прекъснал връзките си с подземния свят на Филаделфия. Оттам познаваше хора като Томсън Бойд.

Бе научил името на убиеца от един подпалвач, който преди няколко години допусна голямата грешка да опожари един от търговските имоти на Ашбъри и беше заловен. След като осъзна, че трябва да убие Джинива Сетъл, банкерът нае частен детектив да открие освободения условно подпалвач и му плати 20 000 долара, за да го свърже с професионален убиец. Негодникът препоръча Бойд. Ашбъри се впечатли. Бойд беше откачен, но по някакъв възвишен, старомоден южнофиладелфийски начин. Когато те погледнеше, тръпки те побиваха, защото бе толкова спокоен, безчувствен. В очите му не проблясваше нито искрица емоция, нито веднъж не се изпускаше да изпсува. Банкерът обясни какво иска и се договориха за цената — четвърт милион долара (Бойд дори не се пазари; изглеждаше по-заинтересуван — но не и въодушевен — от убийството на тийнейджърка. Такова не беше извършвал досега).

Отначало всичко вървеше добре, момичето щеше да умре и проблемите на Ашбъри да се решат веднъж завинаги.

Неочаквано се случи непоправимото: Бойд и съучастничката му, Фрейзър, бяха арестувани.

Затова бе тази вътрешна дилема: да или не… Дали лично да убие Джинива Сетъл?

Както преди всяко ново начинание, той прецени риска.

Макар да беше откачен, Бойд бе хитър и не се спираше пред нищо. Разбираше от занаята си, знаеше как протича едно разследване и как да насочи полицията по грешна следа. Бе измислил няколко лъжливи мотива, за да заблуди ченгетата. Първо, опита за изнасилване, което не свърши работа. След това — нещо по-изпипано. Пося семена, които в наши дни със сигурност трябваше да пуснат корени: терористичната връзка. Със съучастничката си намериха някакъв нещастен арабин, снабдяващ с храна уличните търговци и ресторантчетата около бижутерийната борса, до сградата, където трябваше да бъде убита Джинива Сетъл. Откриха ресторанта, в който работеше, и му направиха засада. Бойд подхвърли улики, които да заблудят полицията, че нещастникът планира бомбен атентат и иска да убие Джинива, защото е видяла микробуса му.

Убиецът си даде труда да вземе няколко листа от боклука зад борсата. На един начерта схема на квартала, на друг написа лъжлива бележка на развален английски (използва една електронна страница за арабския език). Бойд смяташе да остави бележките близо до мястото на престъплението, но се получи по-добре, защото полицията го хвана, преди да подхвърли уликите. Това придаде по-голяма достоверност на терористичната следа. Използваха остатъци от арабска храна и от улични телефони подадоха във ФБР фалшиви сигнали за бомбена заплаха.

Това щеше да е достатъчно. Неочаквано обаче проклетата червенокоса полицайка цъфна във фондацията и се разрови из архивите! Ашбъри още си спомняше с каква мъка запази хладнокръвие, за да разговаря непринудено с полицайката. Мобилизира цялата си воля, за да не слезе в мазето да я попита какво търси. Това би събудило подозрения. След като тя си тръгна, Ашбъри прегледа материалите, които я интересуваха, и не намери нищо обезпокоително.

При все това идването ѝ във фондацията и фактът, че искаше да прегледа някои материали, показваха, че полицията не се е хванала съвсем на терористичния мотив. Ашбъри веднага телефонира на Бойд и го накара да нагласи нещо по-убедително. Убиецът поръча бомба от подпалвача, който ги беше запознал. Сложи я в микробуса заедно с фалшиво писмо до „Таймс“ с някакви антиционистки глупости. Бойд бе арестуван, но съучастничката му — негърка от Харлем — взриви бомбата и полицията най-после се хвана на въдицата: тероризъм.

След смъртта на арабина свалиха охраната от момичето.

Това даде възможност на Алина Фрейзър да свърши работата.

Ченгетата обаче пак се оказаха по-хитри и я заловиха.

Оставаше големият въпрос: дали полицията вече вярваше, че момичето е в безопасност, че поръчителят е мъртъв, а двамата убийци — заловени?

Ашбъри реши, че може би не са съвсем убедени, но бдителността им е притъпена.

И така, какъв беше рискът, ако решеше сам да изпълни задачата?

Минимален. Джинива Сетъл щеше да умре.

Трябваше му само удобна възможност. Бойд му беше съобщил, че се е преместила от апартамента в Западен Харлем. Единствената връзка оставаше училището.

Ашбъри стана, излезе от кабинета и с богато украсения асансьор слезе на долния етаж. Излезе на „Бродуей“ и се обади по уличен телефон. („Никога не използвай личния си телефон, дори мобилния. Само автомати“ — учеше го Томсън.)

Поиска номера от служба „Справки“ и телефонира.

— Днес не е на училище. Ще дойде в понеделник.

— Аха, вкъщи ли е?

— Изчакайте малко.

Заместник-директорът пак заговори с някого. „Хайде, де…“ — нервничеше Ашбъри.

— Според един учител днес трябва да е в „Колумбия“, подготвя курсова работа.

— В университета ли?

— Да. Потърсете професор Матърс. Съжалявам, но не знам малкото му име.

Заместник-директорът звучеше нервно и за да не се обади в полицията, Ашбъри каза небрежно:

— Най-добре да се свържа с полицаите, които я охраняват. Благодаря все пак.

— Няма защо, дочуване.

Ашбъри затвори и се огледа. Искаше да научи само адреса ѝ, но сега се получи по-добре. Заместник-директорът не се изненада, когато спомена за охраната, значи още я пазеха. Трябваше да го има предвид.

Ашбъри бързо измисли план. Телефонира в Колумбийския университет и научи, че приемното време на професора е между един и шест часа.

Колко време щеше да стои Джинива? Надяваше се да е цял ден; предстоеше му много работа.

В 16:30 часа Уилям Ашбъри караше беемвето си през Харлем и се озърташе. Не гледаше на това място с расови или културни предразсъдъци. Виждаше само неизчерпаемите му възможности. Ашбъри преценяваше хората според способността им да се издължават навреме — по принцип и лично към него — и да си плащат наема или ипотечните вноски за жилищата, собственост на Санфордската банка. Дали длъжникът е чернокож, латиноамериканец или бял, дали е наркопласьор или работи в рекламна агенция… нямаше никакво значение. Важното бе всеки месец да си плаща вноската.

Той зави по оживена търговска улица и заоглежда уличните търговци. Това не му вършеше работа. Банкерът продължи да търси. Последната задача за деня бе най-трудна и трябваше да я свърши най-бързо. След като тръгна от кабинета си в „Санфордската фондация“, той мина през вилата си в Ню Джърси и взе ловната си двуцевка. В гаража отряза цевите — удивително трудна задача, за което отидоха шест ножовки. Сега оръжието бе дълго само четирийсет и пет сантиметра. Банкерът хвърли отрязаните цеви в езерцето зад къщата и се огледа. Замисли се, че след дипломирането си във „Васар“ голямата му дъщеря ще се омъжи на тази тераса.

Постоя малко, загледан в отражението на слънцето в студените, сини води. След това зареди срязаната пушка, сложи в колата кутия патрони и ги покри със стари книги, вестници и списания. Идеалният реквизит; професорът и Джинива нямаше да имат възможност да погледнат на дъното на кутията.

Облечен с неподхождащи си яке и костюм, с пригладена назад коса и евтини очила (най-добрата дегизировка, която намери), Ашбъри премина по моста „Джордж Вашингтон“ в Харлем и сега търсеше последния си реквизит за представлението.

Аха, ето…

Банкерът спря и слезе от колата. Приближи се до уличен търговец и си купи куфия — мюсюлманска шапчица. Арабинът го изгледа удивено. Ашбъри взе шапчицата (носеше ръкавици, пак благодарение на Бойд) и се върна в колата. Клекна и се престори, че проверява гумата си. Отърка шапчицата в тротоара около една телефонна кабина, откъдето всеки ден минаваха безброй хора. По шапката щяха да полепнат пръст и други частици — в най-добрия случай няколко косъма — които допълнително да заблудят полицията за терористичната връзка. Отърка вътрешната страна на шапката в телефонната слушалка, за да полепнат още частички за евентуален ДНК-тест. Хвърли шапката в кутията при пушката, книгите и списанията, качи се в колата и потегли към Колумбийския университет в Морнингсайд Хайтс.

Лесно намери старата сграда, в която се намираше кабинетът на Матърс. Отпред беше спряна патрулна кола; зад волана седеше полицай и внимателно оглеждаше улицата. Аха, наистина я пазеха.

Е, щеше да се справи. Беше оцелявал и при по-сериозни ситуации — по улиците на Южна Филаделфия и в залите на Уолстрийт. Най-важна беше изненадата.

Той продължи по улицата, зави зад сградата и спря. Слезе и се огледа. Да, можеше се промъкне през главния вход, докато полицаят зяпа на друга страна.

Колкото до бягството… имаше и заден изход. На приземния етаж имаше два прозореца. Ако ченгето се затичаше към постройката, когато чуе изстрелите, Ашбъри можеше да го застреля през тях. Във всеки случай, щеше да има достатъчно време да подхвърли куфията и да избяга, преди да дойдат други полицаи.

Отиде до близкия уличен телефон и набра централата на университета.

— Колумбийски университет.

— Професор Матърс, моля.

— Момент.

След малко от слушалката се чу мъжки глас с лек негърски акцент.

— Професор Матърс?

— Да.

Ашбъри се представи като Стийв Мейси, писател от Филаделфия. Обясни, че в момента провежда проучване в Лимановата библиотека — филиал на Колумбийския университет, специализирана по социология и журналистика. (Санфордската фондация хвърляше много пари по такива библиотеки и учебни заведения. Ашбъри бе участвал в благотворителни коктейли там и можеше да опише мястото, ако се наложи.)

Каза, че от един библиотекар чул, как Матърс се занимава с историята на Ню Йорк от деветнайсети век, особено периода непосредствено след Гражданската война. Осведоми се дали е вярно.

Професорът се засмя изненадано:

— Съвършено вярно. Знаете ли защо се смея? В момента тук има ученичка, която се интересува от тези проблеми.

Слава Богу. Момичето бе още там. Проблемът можеше да се реши веднъж завинаги.

Ашбъри каза, че е донесъл много материали от Филаделфия. Дали би било интересно за професора и ученичката?

Матърс отвърна, че ще го приеме на драго сърце, благодари му за интереса и попита кога ще му е удобно да намине.

Навремето седемнайсетгодишният Били Ашбъри бе допрял нож до бедрото на възрастен собственик на магазин и му напомни, че е пресрочил плащането на таксата си за закрила. Заплаши, че ако не плати веднага, ще нареже крака му на толкова места, с колкото дни е закъснял. Тогава гласът му бе спокоен като сега:

— Довечера ще пътувам, но мога да се отбия сега. Ако нещо ви интересува, можете да го преснимате. Имате ли ксерокс?

— Да.

— След няколко минути съм при вас.

Ашбъри затвори. Увери се, че предпазителят на пушката е вдигнат, взе кутията и тръгна към сградата сред малките вихри есенни листа, понесени от студения вятър.

40.

— Господин професоре?

— Вие ли сте Стийв Мейси?

Професорът носеше раздърпана папийонка и вълнено сако; бюрото му бе претрупано с книги и документи.

— Да, аз съм.

— Аз съм Ричард Матърс. А това е Джинива Сетъл.

Хилавото момиче, с черна кожа като самия професор, го погледна и кимна. Втренчи се любопитно в кутията. Беше толкова малка. Щеше ли да е в състояние да я убие?

Той се замисли за сватбата на дъщеря си на вилата, за мерцедеса, който искаше да подари на жена си, за членството си в голфклуба „Огъста“. За планираните вечери в „Л’Етоал“, който наскоро бе получил три звезди в класацията на „Ню Йорк Таймс“.

Нямаше място за колебание.

Ашбъри остави кутията на пода. За негово облекчение, бяха сами в кабинета. Той се ръкува с Матърс.

„Мамка му“ — ядоса се. Можеха да свалят отпечатъците му от кожата на жертвата. След като ги убие, трябваше да избърше дланите на професора. (Спомни си думите на Бойд: „В този занаят всичко трябва да е по правилата, иначе отпадаш“.)

Ашбъри се усмихна на момичето, но не се ръкува с него. Огледа кабинета.

— Извинете ме за бъркотията — рече Матърс.

— И при мен не е по-подредено — засмя се Ашбъри.

В стаята бе пълно с книги, списания и купища разпечатки. На стената имаше няколко дипломи. Оказа се, че Матърс не е преподавател по история, а по право. При това известен. Имаше негови снимки с Бил Клинтън и бившия кмет Джулиани.

Това също събуди някои угризения, но те не можеха да променят решението. Ашбъри не се притесняваше, че след като излезе оттук, в стаята ще има два трупа.

Побъбриха си няколко минути. Ашбъри приказваше мъгляво за учебните заведения и библиотеките във Филаделфия, но не спомена нищо конкретно за интересите си. Стараеше се той да води разговора.

— С какво се занимавате? — обърна се към професора.

Матърс кимна на Джинива, която обясни, че се интересува от съдбата на свой прадядо, Чарлз Сингълтън.

— Много странно — сподели. — Полицията смяташе, че има връзка между него и някои престъпления, които бяха извършени наскоро. Оказа се, че грешат. На всички ни обаче е любопитно да разберем какво се е случило с него. Но засега не можем да открием никаква информация.

— Да погледнем какво сте ни донесли — рече Матърс и разчисти една масичка до бюрото си. — Ще отида да донеса стол.

Сега беше моментът. Сърцето на Ашбъри се разтуптя по-силно. Спо̀мни си как острието се забиваше в плътта на магазинера. Ашбъри дори не чуваше писъците му.

Спо̀мни си с цената на колко труд е стигнал дотук.

Спо̀мни си ледените очи на Томсън Бойд.

Това го успокои.

Когато Матърс излезе, банкерът погледна през прозореца. Полицаят беше в колата, а стените на сградата бяха толкова дебели, че можеше изобщо да не чуе изстрелите. Ашбъри се наведе и бръкна в кутията. Стисна пушката.

— Имате ли снимки? — попита Джинива от другата страна на бюрото. — Иска ми се да видя как е изглеждал кварталът по онова време.

— Мисля, че има няколко.

Матърс се връщаше; извика от коридора:

— Кафе?

— Не, благодаря.

Ашбъри се обърна към вратата.

Сега!

Изправи се и вдигна пушката. Държеше я така, че Джинива да не я види.

Прицели се към вратата и сложи пръста си на спусъка.

Нещо обаче не беше наред. Матърс го нямаше.

Метално дуло се допря до слепоочието на Ашбъри.

— Уилям Ашбъри, арестуван сте. Въоръжена съм. — Момичето вече звучеше като зряла жена. — Остави пушката на бюрото. Бавно.

Ашбъри застина.

— Какво…

— Пушката. Оставѝ я. — Момичето притисна пистолета си в слепоочието му. — Аз съм полицай. Мога да си служа с това оръжие.

„Клопка!“ — ужаси се Ашбъри.

— Слушай какво ти казва.

Гласът беше на професора — но разбира се, това изобщо не беше Матърс, а ченге, което се представяше за него. Ашбъри хвърли бърз поглед към него. Чернокожият беше влязъл през една странична врата, на врата му висеше служебна карта от ФБР. Той също беше въоръжен.

„Как, по дяволите, се досетиха?“ — недоумяваше Ашбъри.

— Трепнеш ли, ставаш труп, ясно ли е?

— Няма да повтарям — добави момичето. — Остави пушката.

Ашбъри не помръдна.

Спомни си своя дядо, мафиота, спомни си писъците на магазинера, замисли се за сватбата на дъщеря си.

Как би постъпил Томсън Бойд?

Щеше да действа по правилата и да се предаде.

Абсурд! Ашбъри приклекна и се извъртя, мълниеносно вдигна пушката.

— Не! — изкрещя някой.

Това бе последната дума, която чу.

41.

— Страхотна гледка — отбеляза Том.

Линкълн Райм погледна през прозореца към река Хъдсън, скалите под Палисадата на отсрещния бряг и далечните възвишения на Ню Джърси. Бързо се извърна, отегчената му физиономия ясно показваше отношението му към живописните панорами и хората, които им се възхищават.

Бяха в Санфордската фондация, в кабинета на покойния Уилям Ашбъри на горния етаж на къщата на Хайрам Санфорд на западна Осемдесета улица. На Уолстрийт още не бяха осмислили новината за смъртта на банкера и ролята му в серията от престъпления през последните няколко дни. Не че имаше голямо значение за финансовата машина; в сравнение с машинациите на „Енрон“ и „Глобал кросинг“ смъртта на един корумпиран директор в печеливша компания не можеше да се нарече сензация.

Амелия Сакс бе претърсила кабинета за улики, свързващи Ашбъри с Бойд, беше снела отпечатъци.

Намираха се в разчистения край на залата с матови прозорци и скъпа ламперия.

До Райм и Том седяха Джинива Сетъл и адвокатът Уесли Гоудс. Криминалистът с усмивка си спомни, че бе заподозрял Гоудс в съучастничество с убиеца — заради неочакваната му поява в лабораторията и интереса му към Четиринайсетата поправка. Адвокатът имаше добър мотив да защити това основно оръжие на борците за граждански права.

Райм обаче не беше споделил с никого подозренията си, затова не се налагаше да се извинява. След неочакваното развитие на събитията, криминалистът предложи да поканят адвоката и Джинива на драго сърце се съгласи.

От другата страна на мраморната масичка седяха Грегъри Хенсън, председател на директорския съвет на Санфордската банка, помощничката му Стела Търнър и главният им адвокат Антъни Коул. Тримата изглеждаха нервни, разбираемо предвид темата на разговорите — да обсъдят „проблема Ашбъри“, както се беше изразил Райм.

Предишния ден по телефона Хенсън веднага прие да се срещнат, но побърза да отбележи, че е потресен от смъртта на колегата си при кратката престрелка в Колумбийския университет. Не знаел нищо за това — както и за банкови обири и терористични атаки — само онова, което пишели вестниците. Какво биха могли да искат от него Райм и полицията?

Райм отвърна със стандартната полицейска фраза: „Само да ви зададем няколко въпроса.“

Сега, след като си размениха любезности, Хенсън попита:

— Бихте ли обяснили за какво става дума?

Райм не смяташе да си губи времето с общи приказки. Обясни, че Уилям Ашбъри е наел Томсън Бойд да убие Джинива.

Тримата банкери потресено се втренчиха в слабичкото чернокожо момиче. То спокойно срещна погледите им.

Криминалистът обясни, че за да прикрие истинския си мотив, Ашбъри се е постарал да насочи полицията по различни фалшиви следи. Първоначално убийството трябвало да се представи като опит за изнасилване. Този лъжлив мотив обаче веднага бил отхвърлен, затова убийците се опитали да заблудят детективите, че престъплението е свързано с планиране на терористична атака, на поето Джинива е станала неволен свидетел.

— Имаше обаче някои несъответствия — обясни Райм. — Смъртта на терориста би трябвало да сложи край на опитите за убийство. Съучастничката на Бойд обаче пак се опита. Нещо не беше наред. Издирихме престъпника, изработил бомбата от апартамента на Бойд, подпалвача от Ню Джърси. ФБР го арестува. Откриха у него банкноти, свързващи го с тайната квартира на убиеца. Това го прави съучастник в убийството и го принуди да търси споразумение. Той ни каза за Ашбъри…

— Терористичната връзка — намеси се адвокатът на банката и мрачно се изсмя. — Бил и терористи, не мога да повярвам…

— Сега ще стигнем дотам — успокои го Райм.

Обясни, че показанията на бомбаджията не са били достатъчен повод за арестуването на Ашбъри. Затова Райм и Селито решили да му заложат клопка. Оставили в училището на Джинива свой човек, който се представял за заместник-директор. Бил инструктиран да казва на всеки, който се интересува от Джинива, че тя е при професора в Колумбийския университет. Самият преподавател с готовност им позволил да използват не само името, а и кабинета му. Фред Делрей и Джонет Монро, работеща под прикритие като ученичка в гимназията, изиграли ролите на преподавателя и момичето. Полицията набързо подготвила фалшиви снимки на Делрей с президента и кмета Джулиани, за да заблудят Ашбъри, че той е професорът.

Райм описа с подробности опита за убийство в кабинета на Матърс.

— Накрая заловихме главният престъпник. — Криминалистът поклати глава. — Трябваше да се досетя, че има връзка с някоя банка. Така е имал възможност да тегли незабелязано големи суми. Но… — кимна към адвоката — какво, по дяволите, го е подтикнало към това престъпление? Както сам казахте, при вас не се обучават много терористи.

Никой не се засмя.

„Банкери, адвокати… — разочарова се Райм. — Нямат чувство за хумор.“

— И така, отново прегледах уликите и забелязах нещо необяснимо. Не бяхме открили радиопредавател за взривяване на бомбата. Би трябвало да е в микробуса, но нямаше такъв. Защо? Логичното обяснение бе, че самовзривяването на арабина е било инсценирано от Бойд и съучастничката му, за да отвлекат вниманието ни от истинския мотив за убийството на Джинива.

— Добре — намеси се Хенсън. — Стигнахме до истинския мотив. Какъв е той?

— Доста време ми беше нужно, за да се досетя. Отначало си помислих, че Джинива е станала свидетел на незаконно изгонване на наематели, докато е чистила стари сгради от надписи. Оказа се обаче, че не е работила на обекти, собственост на Санфордската банка. Какъв е изводът? Мотивът е там, откъдето бяхме започнали.

Райм обясни за стария брой на „Илюстрован седмичник за цветнокожи“, който Бойд бе откраднал.

— Ашбъри вероятно се е натъкнал на списанието при пренасянето на архивите ви миналия месец. Попада на нещо много обезпокоително, което би могло да застраши бъдещето му. Налага се да унищожи всички екземпляри от този брой. В рамките на няколко седмици успява да открие повечето, във Филаделфия и Ню Хавън например. Открива обаче, че в района е останал още един екземпляр. Библиотекарят в Музея за афро-американска история му съобщава, че някакво момиче също се интересува от списанието. Ашбъри решава да унищожи статията и да убие Джинива и библиотекаря, за да няма свидетели.

— Все още не мога да разбера защо? — раздразнено натърти адвокатът.

Райм обясни последната част от загадката. Разказа за фермата, която Чарлз Сингълтън получил от бившия си господар и за скалъпените обвинения в кражба от фонда за обучение на бивши роби; за тайната.

— Тя е причината за скалъпения процес срещу Чарлз. И за опита за убийство на Джинива.

— Каква е тази тайна? — поинтересува се Стела.

— Да, тайната. Накрая я разкрих. Спомних си нещо, което ми каза бащата на Джинива: че Чарлз преподавал в училище за чернокожи близо до дома си и продавал сайдер на работници от близките корабни работилници. — Райм поклати глава. — Тогава си направих прибързаното заключение, че фермата е била някъде в щата Ню Йорк… В това има известна истина, само че тя не е била във вътрешността на щата, както предполагах отначало.

— Така ли? А къде? — попита Хенсън.

— Лесно можете да се досетите, ако имате предвид, че до края на деветнайсети век в града е имало действащи земеделски стопанства.

— Искате да кажете, че фермата е била в Манхатън? — изненада се Стела.

— Не просто в Манхатън — заяви Райм и направи малка пауза за драматизъм. — Била е тук, под тази сграда.

42.

— Намерихме карта на Галоус Хайтс, на която се виждат три или четири големи гористи имения. Едно от тях се е намирало на мястото на тази и близките сгради. Отсреща е имало училище за чернокожи. Възможно ли е Чарлз да е преподавал там? А брега на Хъдсън… — Райм погледна през прозореца — … точно там, на Осемдесет и първа улица е имало корабостроителница и пристанище. Дали тези работници са купували сайдера на Чарлз? Той ли е бил собственик на тези имоти? Имаше само един начин да разберем. Том провери в манхатънския кадастър и откри документа за прехвърляне на собствеността от господаря на Чарлз. Да, това е била фермата. Така всичко си идва на мястото. Споменатите срещи в Галоус Хайтс с изтъкнати политици и борци за граждански права. Срещали са се в къщата на Чарлз. Това е била тайната му: че е собственик на петдесет декара първокачествена земя в Манхатън.

— Защо тайна? — недоумяваше Хенсън.

— Не смеел да каже на никого, че е собственик. Искал, разбира се. Затова се е терзаел. Гордеел се, че притежава голям имот в града. Смятал, че може да служи за пример на всички бивши роби. Да им покаже, че могат да си спечелят уважение, като пълноценни граждани. Че могат да притежават земя, да я обработват, да бъдат пълноправни членове на обществото. Станал свидетел обаче на военни бунтове, линчуване на чернокожи, палежи. Затова със съпругата си се представяли само за управители на фермата. Опасявал се е някой да не разбере, че имението е на бивш роб, защото ще го унищожи. Или по-скоро, че ще му го открадне.

— Както е станало — вметна Джинива.

— Чарлз бил осъден и цялото му имущество, включително фермата, било конфискувано и продадено… Доста удобно: да натопиш някого и да откраднеш собствеността му. Само че къде са доказателствата? Разследване отпреди сто и четирийсет години, на това му викам „замразен случай“… Да вземем сейфовете „Екстър стронгбоу“, какъвто се твърди, че Чарлз е разбил във фондацията за бившите роби. Били английско производство, затова се обадих на един колега в „Скотланд ярд“. Оказва се, че е невъзможно сейф „Екстър“ от деветнайсети век да се разбие само с чука и длетото, които са намерени на местопрестъплението. Дори с парна бормашина от онова време са нужни два-три часа… а в статията се твърди, че Чарлз е извършил кражбата за двайсет минути.

От самосебе си се налага изводът, че друг е извършил грабежа, подхвърлил е инструментите на Чарлз и е подкупил свидетеля да излъже. Според мен истинският крадец е онзи, чийто скелет намерихме под развалините на кръчмата „Потърс Фийлд“.

Райм обясни за надписа „уинскински“ върху пръстена на мъжа — че това е било титла в корумпираната политическа машина на „Тамани хол“.

— Бил е от хората на Туийд „Боса“. Уилям Симс, детективът, арестувал Чарлз, също е бил замесен. По-късно е съден за фалшифициране на веществени доказателства. Симс, този „уинскински“, съдията и прокурорът скалъпват процеса срещу Чарлз. Парите от грабежа, които не са намерени, остават за тях.

Така, установихме, че Чарлз е притежавал голям имот в Галоус Хайтс и е бил осъден по скалъпени обвинения. — Райм вдигна вежди. — Един въпрос се налага от само себе си. Някой досеща ли се?

Всички мълчаха.

— Елементарно. Кой, по дяволите, е истинският крадец? Кой е ограбил Чарлз? И така, предвид, че мотивът е да се заграби земята, достатъчно бе да потърся кой е купил имота.

— Кой? — попита Хенсън, обезпокоен, но явно запленен от историческата интрига.

Асистентката му изглади полата си и предположи:

— Туийд „Боса“?

— Не. Един негов колега. Редовен клиент на „Потърс Фийлд“, където си пиел бирата с други тъмни субекти от онова време: Джим Фриск, Джей Гоулд, детектив Симс. — Райм победоносно изгледа събеседниците си. — Самият Хайрам Санфорд.

Жената примигна. След малко промълви:

— Основателят на нашата банка?

— Самият той.

— Това е смешно — възкликна Коул, адвокатът. — Как е възможно? Той е бил стълб на нюйоркското общество.

— Ами Уилям Ашбъри? — саркастично попита криминалистът. — Светът не се е променил. Извършвал е много финансови спекулации; в едно писмо на Чарлз се споменава за „сапунените мехури“ на Уолстрийт. Железниците са били Интернет на деветнайсети век. Акциите им рязко покачили стойността си, след което катастрофално спаднали. Може би Санфорд е изгубил състоянието си по този начин и Туийд се е съгласил да му помогне. Типично за Боса обаче, той искал да свърши работата с чужди пари. Двамата скалъпили процеса срещу Чарлз и на подготвен търг Санфорд купил имението за нищожна сума. Съборил старата къща и построил тази, в която се намираме в момента. — Кимна към прозореца. — Той и наследниците му малко по малко разпродали земята.

— Чарлз не се ли е опитал да докаже невинността си? — попита Хенсън. — Не е ли казал истината?

— Бивш роб срещу политическата машина от „Тамани хол“ — изсумтя Райм. — Как би могъл да успее? Освен това той е убил човека в кръчмата.

— Значи е убиец — побърза да отбележи Коул.

— Разбира се, че не — сопна се Райм. — Този „уинскински“ му е трябвал жив, за да докаже невинността му. Убил го е при самоотбрана. Чарлз обаче не е имал друг избор, освен да скрие трупа и да прикрие следите си. Ако научели, щели да го обесят.

Хенсън поклати глава:

— Едно нещо само не мога да разбера. Какво значение има стореното от Хайрам Санфорд за Уилям Ашбъри? Наистина, това малко уронва престижа на банката; основателят ѝ да заграби имота на бивш роб. Но най-много да му отделят десетина минути в новините. Нищо фатално. Не си струва да убиеш човек за това.

— Да. — Райм кимна. — Основателен въпрос… Проведох малко проучване. Ашбъри е ръководил сделките ви с недвижими имоти, нали?

— Да.

— И ако стане голям провал, би загубил работата и голяма част от богатството си, нали?

— Вероятно. Но защо да има провал? Това е най-доходният ни отдел.

Райм кимна към Гоудс:

— Ваш ред е.

Адвокатът хвърли бърз поглед към събеседниците си от другата страна на масата. Той просто не можеше да гледа хората в очите. Не беше обяснил намеренията си дори пред Райм. Каза само:

— Искаме да ви уведомим ви, че госпожица Сетъл смята да подаде иск срещу банката ви за компенсиране на всички щети.

Хенсън се намръщи и погледна Коул, който заговори:

— Съдейки от фактите, които ми изнесохте, евентуален иск за емоционална вреда, не би имал голям успех. Вижте господин Ашбъри е действал на своя глава, не като служител на банката. Ние не отговаряме за действията му. — Снизходително кимна към другия адвокат. — Сигурен съм, че уважаемият ми колега ще го потвърди.

Хенсън бързо добави, като гледаше Джинива:

— Но искрено съжаляваме за онова, което сте преживели. — Стела Търнър кимна. — Ще ви се реваншираме. Ще се убедите, че сме доста щедри.

— В известни граници — уточни адвокатът.

Райм изпитателно се вгледа в председателя на банката. Грегъри Хенсън изглеждаше мил човек. Добросърдечен, симпатичен. Вероятно наследствен бизнесмен — от онези, които имат талант, ръководят голяма компания, съвестно вършат работата си, остават до късно в кантората, летят с бизнес класа, за да пестят фирмени пари, помнят рождените дни на служителите си.

На криминалиста не му се искаше да го разочарова.

Уесли Гоудс обаче явно нямаше такива угризения:

— Господин Хенсън, не говоря за емоционалните щети, причинени от служителя ви, който се опита да убие госпожица Сетъл. Става дума за финансовите щети, нанесени ѝ като наследница на Чарлз Сингълтън…

— Ама чакайте… — прошепна директорът и опита да се засмее.

— … равняващи се на всички приходи, които банката ви е реализирала от имота, считано от деня на заграбването. — Гоудс погледна едно листче. — А именно 4 август 1868 година. Парите ще бъдат включени в тръстов фонд в полза на наследниците на господин Сингълтън и ще бъдат разпределени от съда. Още не сме изчислили пълната сума. — Най-накрая Гоудс погледна Хенсън в очите. — Но по груби изчисления става дума за около деветстотин и седемдесет милиона долара.

43.

— Ето за това Уилям Ашбъри е бил готов да убие — обясни Райм. — За да запази в тайна кражбата на имота на Чарлз Сингълтън. Ако някой открие истината и наследниците предявят иск, това би могло да доведе до края на отдела ви за недвижима собственост и дори до фалит на цялата банка.

— Ама… чакайте сега, това е абсурдно — запелтечи Коул.

Двамата адвокати бяха еднакво високи и хилави, макар че Коул бе с по-добър тен. Райм се съмняваше, че Уесли Гоудс се застоява много по тенискортове и игрища за голф.

— Огледайте се. Земята е застроена. Всеки квадратен сантиметър.

— Нямаме претенции за постройките — отвърна Гоудс, сякаш се подразбираше. — Искаме само земята и всички приходи, които са реализирани на нейна база.

— За сто и четирийсет години?

— Не е наша вината, че тогава Санфорд е ограбил Чарлз.

— По-голямата част от земята е продадена — изтъкна Хенсън. — Банката притежава само два блока и тази къща.

— Ще проследим, разбира се, и печалбите от тези незаконни продажби.

— Повечето сделки са извършени преди над сто години.

— Ваш проблем — измърмори Гоудс, загледан в масата.

— Не! — избухна Коул. — Няма да стане!

— Госпожица Сетъл дори е твърде умерена в исканията си. Има основания да се смята, че без имота на прадядо ѝ вашата банка е щяла да фалира още през шейсетте години на деветнайсети век. Това ѝ дава право да претендира за всичките ви активи. Не смятаме обаче да повдигаме такъв иск. Госпожица Сетъл не желае акционерите на банката да претърпят такава загуба.

— Колко щедро — измърмори другият адвокат.

— Решението е нейно. Аз я съветвах да поиска всичко.

Коул се наведе напред:

— Слушайте какво, защо не си отворите очите? Нямате никакви основания. Най-малкото, давността е изтекла. Искът изобщо няма да стигне до съдебна зала.

— Забелязали ли сте, как хората винаги започват с най-слабия си аргумент? — измърмори Райм. — Извинявайте за прекъсването.

— Колкото до давността — отбеляза Гоудс, — при тези обстоятелства тя никога не е влизала в сила, тъй че имаме основания да заведем иск за възвръщане на справедливостта.

Адвокатът бе обяснил на Райм, че в някои случаи давността може да се продължи за неограничен период, ако ответникът е прикривал престъпление, за което жертвата не е знаела или не е могла да заведем иск — например ако съдът и прокуратурата са съдействали на престъпника, както бе в случая със Сингълтън. Гоудс изтъкна този аргумент пред опонентите си.

— Каквото и да е сторил Хайрам Санфорд — заяви Коул, — то няма нищо общо с клиентите ми, сегашната банка.

— Проследихме как се е предавала собствеността на банката от „Хайрам Санфорд банк енд тръст лимитид“, основана върху фермата на Сингълтън. Санфорд е използвал банката като прикритие… За ваш лош късмет — добави Гоудс самодоволно, доколкото бе възможно за човек, който никога не се усмихва.

Коул не се предаваше:

— Какво доказателство имате, че имотът е щял да остане в семейството? Този Чарлз Сингълтън е можел да продаде фермата за 500 долара и да изчезне.

— Имаме доказателства, че е смятал да запази имота за наследниците си. — Райм се обърна към Джинива: — Какво пишеше в писмата му?

Момичето не се нуждаеше от записки:

— В едно писмо до жена си той споменава, че няма намерение да продава фермата. Цитирам: „Искам земята да остане са сина ни и неговите наследници; в занаятите и търговията има подеми и спадове, финансовите пазари са несигурни, но земята е дар Божи. Някой ден нашата ферма ще ни спечели уважение в очите на онези, които не ни зачитат. Тя ще е спасението на нашите деца и децата на техните деца.“

Райм с удоволствие влезе в ролята си на водещ:

— Помислете само как ще реагират съдебните заседатели. Няма да остане нито един непросълзен.

Коул гневно се наведе към Гоудс:

— О, разбирам каква е работата. Изкарвате я жертва, а всъщност ни изнудвате. Представяте го като компенсация за робството. Съжалявам, че Чарлз Сингълтън е бил роб. Съжалявам, че той, баща му или който и да е друг от предците му е докаран насила в тази страна. — Махна, сякаш пропъждаше муха, и погледна Джинива. — Драга госпожице, това е било преди цяла вечност. Моят прадядо е починал от туберкулоза, но аз не съдя въглищните мини в Западна Вирджиния, за да печеля лесни пари. Вие и другите като вас трябва да приемете действителността и да живеете като нормални хора. Ако хвърляхте същите усилия…

— Стига — прекъсна го Хенсън и двамата с помощничката му предупредително изгледаха адвоката.

Коул стисна устни и се облегна назад.

— Съжалявам, не исках да прозвучи така. Казах „другите като вас“, но нямах предвид…

Гледаше Уесли Гоудс, но Джинива заговори:

— Господин Коул, аз съм на същото мнение. Напълно споделям виждането на Фредерик Дъглас, който е казал: „Човек може да не получава всичко, за което работи, но трябва да заслужи всичко, за което му плащат“. Не искам лесна печалба.

Адвокатът я погледна с недоумение. След няколко секунди сведе очи. Джинива продължи:

— Разговарях за Чарлз с баща си. Научих доста за него. Например че дядо му е бил от племето йоруба и е продаден в робство във Вирджиния. Бащата на Чарлз е починал на четирийсет и две години, защото за господаря му е било по-евтино да си купи друг, по-млад роб, отколкото да го лекува от пневмония. Майка му е била продадена на една плантация в Джорджия, когато Чарлз бил на дванайсет, и той повече не я видял. Но знаете ли какво? Аз не искам компенсация заради тях. Не. Нещата са много по-прости. Нещо, което Чарлз е обичал, му е било отнето. Готова съм на всичко, стига престъплението да бъде наказано.

Коул измънка още нещо за извинение, но като професионалист не можеше да се откаже толкова лесно от защитата на клиентите си. Погледна Хенсън и продължи:

— Радвам се, че мислите така и сме готови да ви дадем компенсация за действията на Ашбъри, но този иск за собствеността… Няма да стане. Дори не е сигурно, че имате законови основания да повдигнете такова дело. С какво ще докажете, че сте наследница на Чарлз Сингълтън?

Линкълн Райм помръдна пръста си върху контролното устройство под ръката си и важно се приближи с количката до масата.

— Не е ли време да се запитате какво правя аз тук?

Настъпи тишина.

— Както можете да се досетите, рядко излизам. Защо ще бия толкова път?

— Стига, Линкълн — смъмри го Том.

— Добре, добре. Да говорим по същество. — Погледна болногледача. — Доказателство А.

— Какво доказателство? — попита Коул.

— Това беше шега. — Райм се обърна към Джинива: — Дай писмото.

Тя извади от раницата си фотокопие на едно от писмата и го постави на масата.

Представителите на банката го погледнаха.

— Това от писмата на Сингълтън ли е? — попита Хенсън.

— Хубав почерк — отбеляза Райм. — Тогава това е било нещо важно. Не като сега, когато всеки пише на компютър и може само да драска… Извинете, няма да се отклонявам повече от темата. Ето какво: помолих един приятел, Паркър Кинкейд, да сравни всички съществуващи документи, писани от Чарлз Сингълтън, включително в архивите на Вирджиния. Паркър е бивш служител на ФБР, специалист по почерци. Той официално потвърди, че този документ е писан от Чарлз Сингълтън.

— Добре — съгласи се Коул. — Писмото е негово и какво от това?

— Джинива, какво казва Чарлз?

Тя кимна към писмото и цитира по памет:

— „При все това сълзите ми (които ще видиш засъхнали върху хартията) са не от физическа болка, а от разкаяние за нещастието, което причиних на всички нас.“

— Върху оригиналното писмо има няколко петна — обясни Райм. — Анализирахме ги и открихме лизозим, липокаин и лактоферин — белтъци, които заедно с други вещества и разбира се, вода, се съдържат в човешките сълзи… Знаете ли например, че съставът на сълзите е различен, ако са пролети от болка или от душевно страдание. Тези сълзи… — кимна към листа -… са били причинени от дълбоки емоции. Мога да го докажа. Предполагам, че съдебните заседатели ще се трогнат и от този факт.

Коул въздъхна:

— Провели сте ДНК-тест, който доказва родството с госпожица Сетъл.

Райм сви рамене:

— Елементарно.

Хенсън погледна Коул, чиито очи шареха между писмото и записките му. Директорът на банката се обърна към Джинива:

— Един милион. Веднага ще ви издам чек, ако подпишете официален отказ от търсене на отговорност.

— Госпожица Сетъл е решена да изиска цялата сума, с която е ощетен родът на господин Сингълтън, в полза на всички наследници, не само собствена. — Гоудс хладно погледна директора. — Сигурен съм, че предложението ви не беше отправено само към нея и не смятате умишлено да пренебрегнете правата на другите наследници.

— Не, не, разбира се. Нека обсъдим проблема в съвета на директорите. Ще измислим нещо изгодно и за двете страни.

Гоудс прибра книжата в чантата си и обяви:

— Ще внеса иска след две седмици. Ако решите доброволно да учредите фонд в полза на ищците, потърсете ме на този телефон.

Остави визитната си картичка на масата.

Когато излизаха, Коул измънка:

— Джинива, почакайте, моля ви. Вижте, съжалявам за онова, което казах. Наистина. Беше… неуместно. Наистина ви съчувствам, на вас и прадядо ви. Във взаимна полза е да уредим нещата между нас. Господин Гоудс ще ви каже колко дълго може да се проточи такъв процес и колко скъпо може да излезе. — Усмихна се. — Имайте ми доверие. Ние сме на ваша страна.

Тя го изгледа хладно:

— Битките, които водим, са същите, просто по-трудно определяме кой е врагът.

Обърна се и излезе.

Адвокатът явно нямаше представа какво има предвид.

„Може би това потвърждава думите ѝ“ — замисли се Райм.

44.

Понеделник сутринта есенният въздух бе прозрачен и студен като лед.

Джинива се връщаше от посещение при баща си в Презвитерианската болница и отиваше на училище. Беше написала доклада си за „Завръщане в Харлем“. Книгата се оказа сравнително добра (макар че тя все още предпочиташе Октавия Бътлър; тая жена умееше да пише!) и Джинива бе доста доволна как се е справила.

Най-готското беше, че написа доклада си на компютър — в лабораторията на Райм; Том ѝ показа как. За малкото компютри в училище имаше толкова желаещи, че с голям късмет можеше да се доредиш за петнайсет минути; и дума не можеше да става да пишеш цял доклад. За да намери материали за проучването си, бе достатъчно да минимизира прозореца на текстообработващата програма и да влезе в Интернет. Истинско чудо. При други обстоятелства работата щеше да ѝ отнеме дни, а така я свърши за часове.

Джинива мина през двора на близкото начално училище, за да съкрати част от пътя до гимназията. Телената ограда хвърляше върху асфалта сянка, подобна на мрежа. Слабичкото момиче лесно се провря през дупката, твърде тясна за повечето ѝ съученици.

Бе направила няколко крачки, когато някой извика:

— Ей, приятелко!

Джинива спря.

Лакиша стоеше от другата страна на оградата. Носеше зелени панталони и дълга тясна блуза, която подчертаваше гърдите ѝ; стискаше чантата си, кичурите и плитките ѝ блестяха на слънцето. Лицето ѝ беше мрачно като в деня, когато кучката Фрейзър се опита да убие Джинива и баща ѝ.

— Здрасти, момиче, как я караш?

Киш колебливо погледна дупката в оградата; никога нямаше да се провре.

— Ела.

— Ще се видим в училище.

— Не, искам да поговорим сега.

Джинива се подвоуми. По изражението на приятелката ѝ личеше, че е за нещо важно. Тя се промъкна през оградата и се приближи до Киш. Тръгнаха бавно, рамо до рамо.

— Къде се губиш, Киш? Изпусна два дни. — Джинива се намръщи. — Да не бягаш от училище?

— Не ми е добре.

— В цикъл ли си?

— Не, не е затова. Мама ми написа бележка. — Лакиша се огледа. — Кой беше оня чичка?

Джинива понечи да излъже, но каза истината:

— Баща ми.

— Стига бе!

— Честно.

— Нали живеел в Чикаго?

— Мама ме е излъгала. Бил е в затвора. Пуснали го преди два месеца и дошъл да ме търси.

— Къде е сега?

— В болницата. Ранен е.

— Добре ли е?

— Да, ще се оправи.

— Събрахте се, а? Кефиш ли се?

— Не знам. Почти не го познавам.

— Мамка му, да цъфне ей така… сигурно си се шашнала.

— И още как.

Дебеланката спря. Бръкна в чантичката си. Стараеше се да не поглежда Джинива. Колебаеше се.

— Какво има? — попита Джинива.

— Дръж.

Лакиша ѝ подаде нещо — от лакираните ѝ в черно и бяло изкуствени нокти висеше сребърна огърлица.

— Ама това е… — изненада се Джинива.

— Подаръкът ти за последния ми рожден ден.

— Защо ми го връщаш?

— Не мога да го задържа, Джен. Пък и сигурно ще ти трябват кинти. Можеш да го шитнеш.

— Не се втелявай, момиче. Не е голяма ценност.

Големите очи на дебеланката, най-красивата част от лицето ѝ, се напълниха със сълзи. Тя отпусна ръката си.

— Другата седмица се местя.

— Местиш ли се? Къде?

— В БК.

— Бруклин ли? С цялото семейство? С близнаците?

— Не, само аз.

Лакиша се огледа нервно.

— Какво става, Киш?

— Случи се нещо.

— Не ми е до гатанки. За какво става дума?

— Кевин — прошепна дебеланката.

— Кевин Чейни ли?

Киш кимна:

— Съжалявам, момиче. Станахме любовници. Местя се при него.

Джинива се умълча. След малко попита:

— С него ли говореше, когато ти се обадих от улицата?

Киш кимна:

— Слушай, не исках да стане така, но нямаше как. Разбери ме. Хлътнах. Никога не съм чувствала такова нещо. Знам, че го харесваш. Все за него говориш, гледаш го влюбено. Толкова се радваше, когато те изпрати до вас. Знаех, но пак ти го измъкнах. Ох, момиче, умирах от притеснение как ще ти кажа.

Джинива потрепери, но заради Кевин; беше го забравила още щом показа истинската си същност в часа по математика.

— Бременна ли си?

„Не ми е добре…“

Киш сведе глава и се втренчи в поклащащата се огърлица.

Джинива затвори очи.

— В кой месец?

— Втори.

— Иди на лекар. Хайде заедно да отидем. Ще…

Приятелката ѝ се намръщи:

— Ама аз не искам да го правя. Ще задържа бебето. Той щеше да ми помогне да абортирам, но каза, че иска да го родя. То ще е част от двама ни.

— Празни приказки, Киш. Само те работи.

— Казваш го от злоба.

— Не, вярно е, момиче. Лъже те. Иска да те използва.

Джинива се почуди какво иска да извлече от приятелката ѝ. Със сигурност не високи оценки. Може би пари. Всички в училище знаеха как се труди на две места и колко спестява. Родителите ѝ също имаха доходи. Майка ѝ беше многогодишна служителка в пощите, а баща ѝ работеше в Си Би Ес, а нощем — в хотел „Плаза“. Брат ѝ също работеше. Кевин явно бе хвърлил око на кинтите им.

— Да не си му дала пари? — попита Джинива.

Приятелката ѝ сведе очи и замълча.

— Бяхме си дали дума, Киш. Да завършим гимназията и да отидем в колеж.

Лакиша избърса сълзите си с дебеличките си пръсти.

— О, Джен, колко си заблудена. От Марс ли падаш? Можем да си приказваме за следване и хубави професии, ама за мен това са празни приказки. Ти си пишеш курсовите, вземаш си изпитите и винаги ще си номер едно във всичко. Знаеш, че не мога да се меря с теб.

— Можеш да успееш, в бизнеса. Забрави ли? Аз ще стана бедна професорка и ще ям консерви и сандвичи, а ти ще си развъртяната бизнесдама. Какво стана с магазина? С телевизионното ти предаване? С клуба?

Киш поклати глава, плитките ѝ се залюляха.

— Мамка му, момиче, това са празни мечти. От мен нищо няма да излезе. Най-много да сервирам в някоя закусвалня. Или да правя плитки и кичури докато излязат от мода. А това, ако ме питаш, ще стане след няколко месеца.

Джинива се усмихна вяло:

— Винаги си казвала, че афро-прическите пак ще се върнат.

Киш също се засмя:

— Заклевам се. Ама за тях, стига да имаш спрей, не ти трябва майсторка като мен. — Тя завъртя два от изрусените си кичури около единия си пръст и усмивката ѝ помръкна. — Сама ще свърша като стара чанта. Единственият ми шанс е да си гепя мъж.

— Стига си приказвала глупости, момиче! Кевин ли ти сервира тая помия? Никога не си била толкова сдухана.

— Той се грижи за мен. Търси си работа. Обеща да ми помага за бебето. Той е друга работа. Не е като келешите, с които се влачи.

— Напротив, същият е. Не можеш да се откажеш, Киш. Недей! Поне завърши училище. Ако наистина искаш бебе, добре, но не напускай училище. Можеш…

— Не ме поучавай като майка, момиче — сопна се Киш. — Знам какво върша.

Очите ѝ гневно проблеснаха. Джинива се стъписа, защото същата ярост се бе изписала на лицето на Киш, когато я защитаваше от бандитките от „Делано“ и „Сейнт Никълъс“ на улицата.

„Хванете я, смачкайте кучката, смачкайте ѝ фасона…“

— Това е, момиче — прошепна Лакиша. — Той ми забрани да се виждаме.

— Не можеш…

— Кевин каза, че си го прецакала в училище.

— Прецакала ли съм го? — Джинива се изсмя. — Искаше да му подсказвам на контролното.

— Казах му, че не може така, че сме много гъсти и така нататък, ама не искаше да чуе. Забрани да се виждаме.

— Значи избираш него, така ли?

— Няма как. — Дебеланката сведе очи. — Не мога да задържа подаръка ти. Дръж.

Киш пусна огърлицата в ръцете на Джинива и се дръпна като опарена. Украшението падна в калта.

— Недей, Киш. Моля те!

Джинива понечи да хване приятелката си за ръката, но загреба само въздух.

45.

Две седмици след срещата в Санфордската банка Линкълн Райм разговаряше по телефона с младия полицай Рей Пуласки, който бе в отпуск по болест, но след около месец щеше да се върне на работа. Възвръщаше паметта си и щеше да им помогне за делото срещу Томсън Бойд.

— Значи ще ходите на парти за Халоуин, а? — попита Пуласки; след кратка пауза добави: — Или нещо такова?

Сякаш се опасяваше да не би предишните му думи да се разтълкуват като намек, че паралитиците не могат да ходят на празненства.

Райм побърза да разсее притесненията му:

— Да, и ще се маскирам като Глен Кънингам5.

Сакс едва сдържа смеха си.

— Така ли? — попита новобранецът. — Кой е той?

— Ами проверете, полицай.

— Слушам, сър.

Райм затвори и погледна таблицата с уликите, над която бе закачена дванайсетата карта от колодата за таро, обесеният.

На вратата се позвъни.

Сигурно беше Лон Селито. Дебелакът скоро трябваше да се върне от сесия при психотерапевта си. Бе престанал да търка бузата си и да стреля с револвера като каубой от Дивия Запад — за този инцидент още никой не му беше обяснил. Райм се опита да измъкне информация от Сакс, но тя мълчеше като риба.

Посетителят не беше омачканият детектив.

Райм погледна към вратата. Джинива Сетъл влезе, превита под тежестта на ученическата си чанта.

— Добре дошла — поздрави я той.

Сакс също я поздрави и свали предпазните си очила, с които работеше, докато описваше няколко кръвни проби от едно убийство тази сутрин.

Уесли Гоудс бе подготвил документите за иска срещу Санфордската банка и се беше обадил, че още в понеделник Джинива може да очаква предложение за споразумение от Хенсън. В противен случай смяташе да подаде жалбата на следващия ден. (Според Гоудс банката нямаше да се размине само с „десет минути в новините“.)

Райм изпитателно огледа момичето. Времето бе необичайно топло, затова тя беше сменила развлечения анцуг с дънки и фланелка без ръкави с надпис „Отгатнѝ!“ с блестящи букви. Беше наддала малко и косата ѝ бе пораснала. Дори носеше лек грим (Райм се чудеше какво ли имаше в чантичката, която Том ѝ пъхна тайничко в ръцете преди няколко дни). Изглеждаше добре.

Джинива вече имаше опора в живота. Алонсо Джаксън бе изписан от болницата и сега беше на физиотерапия. Благодарение на Селито го прехвърлиха към нюйоркския инспекторат за условно освобождаване. Джинива живееше в апартаментчето му в Харлем, което не се оказа толкова лошо, както очакваше. (Беше го споделила не пред друг, а пред Том, който се превърна в нещо като майка за нея и често я канеше в къщата, за да ѝ дава уроци по готварство, да гледат телевизия или да обсъждат книги и политиката — теми, които ни най-малко не интересуваха Райм.) Щом можеше да си позволи по-голямо жилище, баща ѝ смяташе да вземе и леля Лили при тях.

Джинива бе напуснала „Макдоналдс“; в свободното си време работеше в кантората на Уесли Гоудс като момче за всичко. Помагаше и за основаването на фондацията

„Чарлз Сингълтън“, която щеше да разпредели парите от споразумението с банката между наследниците на бившия роб. Не се беше отказала от плановете да избяга в Лондон или Рим, но Райм все по-често я чуваше да говори разпалено за правата на дискриминираните жители на Харлем: чернокожи, латиноамериканци, мюсюлмани, жени или бедняци.

Също така активно работеше по проект с кодовото название „да спася приятелката си“, за който Райм също не знаеше нищо; в това отношение главна съветничка ѝ беше Амелия Сакс.

— Искам да ви покажа нещо — каза момичето и извади пожълтял лист, изписан с познатия му вече почерк на Чарлз Сингълтън.

— Ново писмо, а? — попита Сакс.

Джинива кимна и внимателно разгъна листа.

— Леля Лили се свързала с един роднина от Медисън. Изпратил ѝ разни неща, които намерил в мазето. Картонче за отбелязване на книги, очилата на Чарлз. И десетина писма. Исках да ви покажа това. — Очите ѝ грейнаха и тя добави: — Писано е през 1875 година, след затвора.

— Я да видим.

Сакс монтира листа на скенера и след миг текстът се появи на няколкото монитора в лабораторията. Полицайката се приближи до Райм, прегърна го през рамото и двамата се загледаха в близкия екран.

— Дъглас и другите май са му простили за грабежа — отбеляза Райм. — Или са повярвали в невинността му.

— За какъв закон става дума? — попита Сакс.

— За Закона за гражданските права от 1975 година — обяви Джинива. — Забранява расовата дискриминация в хотели, ресторанти, влакове, театри… всички обществени места.

— Поклати глава. — Не е издържал дълго. През осемдесетте години на деветнайсети век Върховният съд го обявява за противоконституционен. След това в продължение на петдесет години не е приет нито един федерален закон за защита на гражданските права.

— Чудя се дали Чарлз е доживял да види отменянето му — замислено отбеляза Сакс. — Сигурно не би му харесало.

Джинива сви рамене:

— Едва ли има значение. Сигурно си е помислил, че е временно отменяне.

— Надеждата крепи човека — измърмори Райм.

— Така е. — Джинива погледна надраскания си часовник. — Трябва да се връщам на работа. Тоя Уесли Гоудс… Ненормалник. Никога не се усмихва, дори не те гледа в очите… Поне веднъж да си беше подстригал брадата…

Вечерта Райм и Сакс лежаха един до друг и гледаха лунния сърп. Беше толкова тънък, че би трябвало да е съвсем блед, но през замърсения въздух на града изглеждаше златист като слънцето.

В такива моменти понякога разговаряха, понякога — не. Тази вечер мълчаха.

На перваза отвън нещо се размърда. Сигурно соколите-скитници, които гнездяха пред прозореца. Мъжки, женска и две малки. Понякога гостите на Райм питаха дали си имат имена.

— Сключили сме споразумение — отговаряше той. — Те не ми измислят име и аз не ги кръщавам. Така ни е добре.

Една от птиците надигна глава и закри луната. Със Стойката си излъчваха мъдрост. Както и заплаха. Бяха смъртоносни — възрастните соколи нямаха естествени врагове и връхлитаха върху плячката си с повече от 200 километра в час. Птицата се сниши и застина неподвижно. Бяха активни през деня, нощем спяха.

— Какво си мислиш? — попита Сакс.

— Хайде утре да идем на концерт. Има матине — така се наричат представленията в ранния следобед. В Линкълновия център.

— Кой свири?

— „Бийтълс“, Елтън Джон, Мария Калас, няма значение. Искам да смутя хората с инвалидната количка… Не ме интересува кой свири. Просто искам да изляза. Не ми се случва често напоследък.

Той изви главата си и докосна с устни косата ѝ. Сакс се сгуши до него.

Райм стисна ръката ѝ.

Сакс също стисна неговата.

— Знаеш ли какво можем да направим? — предложи съзаклятнически. — Да си занесем храна отвън. Вино, пастет, сирена. Нещо френско.

— Да, можем да обядваме и там, но уискито им е под всякаква критика. И е безбожно скъпо. Можем…

— Райм!

Сакс рязко се надигна.

— Какво има?

— Какво направи преди малко?

— Приех предложението ти да си вземем храна отвън…

— Не ме будалкай.

Тя трескаво запали лампата. С черни шорти, сива фланелка, разрошена рижа коса и широко отворени очи, приличаше на студентка, която изведнъж си е спомнила, че утре има изпит.

Райм присви очи.

— Много е ярко. Защо трябваше да светваш?

Сакс се втренчи в него.

— Ти… ти раздвижи ръката си!

— Май да.

— Дясната ръка! Никога не си можел да я движиш.

— Странна работа.

— Все отлагаш изследванията, а през цялото време си знаел, че можеш да я движиш.

— Не знаех. Досега. Не съм се и опитвал. Страхувах се, че няма да мога. Затова престанах да мисля за това. — Той сви рамене. — Но промених решението си. Навих се да пробвам, но исках да сме сами, без доктори, без машини.

„Но и да не съм сам“ — добави мислено.

— И не ми каза!

Тя го плесна по ръката.

— Това не го усетих.

Засмяха се.

— Удивително е, Райм — прошепна тя и го прегърна. — Ти успя. Наистина успя.

— Пак ще се опитам.

Райм погледна Сакс, после — дясната си ръка. Съсредоточи се. След миг пръстите му потрепнаха. Сетне, като новородено жребче, дясната му ръка преодоля петте сантиметра до нейната и я стисна за китката.

Очите ѝ се насълзиха от радост и тя се засмя.

— Нещо да кажеш? — попита той.

— Значи ще продължиш с упражненията?

Райм кимна.

— Да уредим ли за утре час при доктор Шърман?

— Може. Освен ако не изникне нещо. Напоследък съм доста зает.

— Задължително ще насрочим изследвания — заяви Сакс.

Загаси лампата и се притисна до него. Райм усещаше присъствието ѝ, макар че не чувстваше допира.

Умълчаха се и Райм се втренчи в тавана. Дишането на Сакс стана по-равномерно. Изведнъж той се намръщи. Нещо гъделичкаше гърдите му. Отначало си помисли, че е отразена болка. После се уплаши, че получава пристъп на дисрефлексия. Даде си сметка обаче, че е нещо съвсем друго и не е свързано с нервите, мускулите или вътрешните органи. Като истински учен Райм се замисли за чувството, което изпитваше. Можеше да го сравни с онова, което видя върху лицето на Джинива при срещата им с адвоката на банката. С онова, което Чарлз Сингълтън изразяваше в писмата си.

Изведнъж Линкълн Райм осъзна какво чувства — гордост. Гордееше се с постижението си, както се гордееше Джинива със своя прадядо. Тази вечер се беше изправил пред невъзможното. Нямаше значение, че е успял да помръдне ръката си, постижението му бе друго — той най-после се почувства пълноценна личност. Точно както го описваше Чарлз Сингълтън. Осъзна, че нищо — нито политиците, нито сънародниците ти, нито собственото ти безполезно тяло — не може да те направи три пети човек. Ти сам определяш дали си пълноценен или не и какъв живот ще живееш.

Може би тези мисли бяха незначителни като лекото помръдване на ръката му, но това не го интересуваше. Той се замисли за професията си: как една люспица боя може да те заведе до кола, оставена на паркинг, където ще откриеш следа от обувка, водеща до врата, на чиято изтривалка ще е залепнало влакно от изхвърлено палто, на едно от копчетата на което ще намериш пръстов отпечатък — единствения, който престъпникът е забравил да заличи.

На сутринта специалният отряд ще позвъни на вратата му.

Правдата възтържествува, жертвата е спасена, едно семейство заживява щастливо. И всичко това благодарение на една микроскопична люспица автомобилна боя.

Малки победи — така казваше доктор Шърман. Малки победи… Понякога те са единственото, на което можеш да се надяваш, размишляваше Линкълн Райм, докато се унасяше.

И понякога ти стигат.