Двойна заплаха

1.

Вашингтон, окръг Колумбия.

В първата история участват иракски войник и писателка на криминални романи. Войникът наблюдаваше дванадесететажната сграда с луксозни апартаменти и си мислеше: „Ето как живеят богатите и известните. В най-добрия случай — глупаво и със сигурност много опасно“.

Започна мислено да прехвърля списъка на възможностите за проникване, който вече беше съставил.

Служебният вход от задната страна на суперлуксозната жилищна сграда на „Ривъруолк“ изключително рядко се използваше от обитателите. Оттук не минаваха дори намусените им прислужници, освен когато се налагаше да изнесат боклука. Той беше много по-изолиран в сравнение с главния вход откъм гаража на подземния паркинг, беше и много по-уязвим.

Имаше само една солидно укрепена врата без никакви други механизми. Рамката на вратата бе заварена от всички страни. Всеки опит за насилствено проникване щеше да задейства едновременно алармените инсталации в стаята на портиера на жилищната сграда и в офиса на частната охранителна фирма, намиращ се само на няколко преки оттук. Статично монтираните видеокамери следяха през деня движението на всички доставчици и посетители. Използването на задния служебен вход беше забранено след седем вечерта, когато се включваха и датчиците за движещи се обекти.

Войникът беше убеден, че нито едно от тези препятствия не представлява сериозен проблем. Всъщност бяха предимство за него.

Юсеф Касим в продължение на дванадесет години бе служил като капитан в „Мухабарат“ при режима на Садам. Имаше шесто чувство за подобни неща, както и за илюзорната сигурност. Касим бе прозрял онова, което американците не успяха — че страстта им към технологиите ги прави слепи за реалните опасности. Най-подходящият подход към жилищната сграда на „Ривъруолк“ беше и най-лесният.

Отговорът се криеше в боклука. Касим знаеше, че изнасят боклука следобед, три пъти седмично, в понеделник, сряда и петък, без никакви отклонения от този график. Американската регулярност и ефективност, толкова ценени тук, бяха другата уязвимост на луксозните сгради.

Защото така действията им бяха предвидими. А това беше доста голяма слабост.

2.

Точно в 4,34 следобед вратата на задния служебен вход се отвори отвътре. Показа се висок чернокож прислужник в изпоцапан зелен работен комбинезон, нахлузил сребриста шапка. Той смъкна веригата на вратата и закачи края й на отсрещната стена. Количката му, натоварена с издути пластмасови торби с боклук, беше прекалено широка, за да се провре през отвора, без да се свали веригата.

Мъжът пристъпваше бавно, хвърляйки по две торби в двата контейнера за смет в далечния край на покритата рампа.

„Този мъж още е роб на белите — каза си Касим. — Виж го само — жалка отрепка, която едва се тътри с унило сведени очи. И той го знае. Мрази тази работа, както и надменните обитатели от жилищната сграда на «Ривъруолк»“.

Касим го следеше внимателно и мислено отброяваше крачките му. Дванадесет от вратата, после девет секунди, за да метне торбите с боклук в контейнера, след което се връща и отново повтаря цикъла.

При третото излизане на чистача Касим се шмугна незабелязано зад гърба му. Нямаше значение дали шапката и зеленият му работен комбинезон ще заблудят видеокамерата. Щеше да бъде далеч, когато някой се сети да провери пробива…

Добра се лесно до зле осветеното служебно стълбище. Оттам Касим се изкачи предпазливо на първия етаж, а сетне се втурна забързано през следващите три етажа. Тичането му помогна да се освободи от натрупания адреналин, което бе добре за самоконтрола.

На площадката на четвъртия етаж имаше неизползвана стая на чистачите, където скри торбата за боклук, с която беше влязъл в сградата. След което продължи до дванадесетия етаж.

За по-малко от три и половина минути след проникването в луксозната жилищна сграда мъжът се озова в коридора, пред вратата на апартамент 12F. Зае позиция точно пред шпионката на вратата. Пръстът му се приближи до звънеца, бял бутон в боядисаната тухлена стена.

Но не продължи по-нататък. Днес нямаше да натисне звънеца.

Без никакъв шум се извърна и излезе по същия път, по който бе дошъл. След броени минути се върна на оживеното Кънектикът авеню.

Цялата тренировка мина отлично. Нямаше сериозни затруднения, нито изненади. Сега Касим можеше спокойно да се скрие сред минувачите, многобройни заради пиковия час. Тук беше невидим. Беше неуловим в тази навалица.

Не изгаряше от нетърпение по-скоро да започне операцията на дванадесетия етаж. За него имаше значение само подготовката, синхронизацията, разчетът на времето, успехът…

Когато му дойде времето, Юсеф Касим ще бъде готов да изпълни своята част.

И ще се справи.

Всеки път по един американец.

3.

От известно време не се занимавах с полицейска работа. И се чувствах добре.

Стоях, опрял гръб на кухненската врата, отпивах от кафето на Нана и си мислех на какво ли се дължи това, че трите ми деца растяха прекалено бързо. Може би имаше нещо във водата, която пиеха… Докато мигнеш, и вече са пораснали. А ето в какво е цялата работа — или не можеш да понесеш мисълта, че хлапетата ти ще напуснат дома, или нямаш търпение да го сторят. Аз определено бях в първата група.

Най-малкото ми дете, Алекс-младши — Али, — щеше да тръгва на детска градина. Той е умно малко хлапе, което рядко се затваря в себе си, с изключение на случаите, когато знае, че искаш да узнаеш нещо от него. В момента е страстен фен на рубриката „Най-изумителните“ по „Енимъл Планет“, на Вашингтонския национален отбор по бейзбол, на биографията на Майкъл Джордан „Сол в обувките му“ и на всичко, свързано с извънземните. Включително и на доста странното телевизионно шоу, наречено „Гигантор“, с още по-странна музика, която не мога да си избия от главата.

Хубавата Джени бе заменила кльощавото си телце с наченки на чувствени извивки. Тя беше художничката и актрисата в семейството и вземаше уроци по рисуване по програмата за млади таланти „Коркоран Арт Рийч“.

А Деймън, който неотдавна порасна до метър и осемдесет, скоро ще постъпи в гимназия. Така че вече не изпада в детински възторзи, не си пада по празни разговори и ми се струва, че гледа доста по-сериозно на заобикалящия го свят.

За мен нещата също се промениха. Частната ми терапевтична практика процъфтява. За пръв път от години животът ми не е обвързан със силите на реда и закона. Както се казва — бях извън играта.

Е, почти. В живота ми има един старши детектив от отдел „Убийства“ — Бриана Стоун, известна още като Скалата, ако попиташ за нея детективите, с които работи. Запознах се с Бри на парти по случай пенсионирането на полицай, когото и двамата познавахме. Онази вечер прекарахме първия половин час в разговор за работата, а в останалата част говорихме за себе си — за най-различни шантави неща като например за участието й като гребец на кану в отбора на „Дрегън Боут Рейсинг Тийм“. В края на вечерта се осмелих да я поканя на среща. Всъщност, доколкото си спомням, май тя ме покани. Но едното доведе до друго и през онази нощ се прибрах с Бри. Повече не сме се оглеждали назад. Мисля също, че Бри ме покани да се приберем заедно.

Бри се владее отлично — напориста е, но в най-добрия смисъл. А и не е зле, че се харесаха с децата ми. Всъщност в момента гони Али с олимпийска скорост из първия етаж на къщата ни на Пета улица. Издава звуци като извънземно, което се храни с хлапета, докато Али се отбранява геройски с лазерния си меч от „Междузвездни войни“.

— Този меч не може да ме нарани! — изкрещява тя. — Приготви се да умреш!

Тази сутрин двамата с Бри не се задържахме дълго на Пета улица. За да бъда честен, ако бяхме останали, вероятно щях да я завлека скришом на горния етаж, за да й покажа моя лазерен меч.

За пръв път откакто излизахме заедно, бяхме успели да синхронизираме графиците си поне за няколко дни. Показах се на предната врата, като си подсвирквах шумно края на първия хит на Стиви Уондър: „Довиждане, довиждане, довиждане…“. Думите бяха запечатани в сърцето ми — една от многобройните ми дарби.

Смигнах на Бри и я целунах по бузата.

— Винаги ги оставяй засмени — заявих.

— Или поне объркани — парира тя и ми смигна в отговор.

Нашата цел — Катоктин Маунтин Парк в Мериленд — се намираше на източния склон на Апалачите, не много далеч от Вашингтон. Планините навярно бяха най-вече известни с града Кемп Дейвид, но Бри знаеше едно място, удобно за къмпинг за обикновени простосмъртни като нас. Нямах търпение да стигнем и да се усамотим.

Докато се движехме на север, усещах как забравям за Вашингтон. Прозорците на моя R350 бяха спуснати и аз се наслаждавах на возенето в този изключителен автомобил. Най-добрата покупка, която съм правил от дълго време насам. От стереото се разнасяше гласът на великия Джими Клиф. В момента животът беше прекрасен. Нищо не можеше да е по-хубаво.

— Защо си взе точно мерцедес? — попита Бри, докато се носехме по шосето.

— Удобен е, нали?

— Много удобен.

Докоснах газта.

— Отзивчив, бърз. Но най-важното — безопасен. Достатъчно опасности съм имал в живота си. Не се нуждая от още.

На входа на парка, докато плащахме таксата, Бри се наведе през мен и заговори на охраната:

— Много ви благодаря. Ще пазим вашия парк.

— Това пък какво беше? — попитах я, когато потеглихме.

— Мога само да кажа, че съм природозащитник.

Лагерът определено беше впечатляващ и достоен за уважение. Беше разположен върху малко парче земя, оградено от трите страни с бистра синя вода, зад която не се съзираше нищо друго освен гъста зелена гора. В далечината се простираше нещо, наречено Чимни Рок, където утре планирахме да отидем на излет. Наоколо не се виждаше жива душа.

Само една, която имаше значение — Бри. Тя беше най-сексапилната жена, която някога съм познавал. Пламвах само като я погледна, особено тук, където бяхме само двамата.

Тя обви ръка около кръста ми.

— Има ли нещо по-съвършено от това?

Не можех да се сетя за нищо, което би развалило почивката ни тук, сред планините.

4.

Историята продължаваше. Четиридесет и осем часа след като оттренира безупречното си проникване във входа, Юсеф Касим се върна в сградата на „Ривъруолк“, обитавана от богати и безгрижни американски наематели.

Този път обаче не беше тренировка. Беше реална задача и той се оглеждаше напрегнато. За него и за каузата му този ден наистина беше велик.

Точно в 4,34 вратата на служебния вход се отвори и същият висок чернокож прислужник повлече лениво към улицата торбите със сметта. „Старият негър Джо — помисли си Касим. — Все така във вериги. Всъщност нищо не се е променило в Америка, нали? Не, и то от стотици години“.

След минути Касим беше изкачил стъпалата до дванадесетия етаж и стоеше пред апартамента на жена на име Тес Олсен.

Този път натисна звънеца. Три пъти. Много дълго беше чакал този миг… Цели месеци или може би цял живот, ако трябваше да е честен пред себе си.

— Да? — Зад шпионката на апартамент 12F се мярна Тес Олсен. — Кой е?

Юсеф Касим се постара тя да види работния му комбинезон и шапката, които трябваше да й подскажат, че е служител от поддръжката на сградата. Несъмнено в очите на тази жена той изглеждаше като всички други мургави техници, поддържащи многобройните инсталации — някой от онези, които в нейните книги забелязваха всички важни подробности. В края на краищата тя беше известна писателка на криминални романи и това беше важно за тази история. Детайл от изключително значение.

— Госпожо Олсен? Във вашия апартамент има изтичане на газ. Не ви ли се обадиха от офиса?

— Какво? Повторете пак.

Акцентът му беше силен, сякаш английският бе мъчение за него. Говореше бавно, като някакъв идиот.

— Изтичане на газ. Моля ви, госпожо. Мога ли да оправя тази работа? Обади ли се някой? Да ви каже, че ще дойда?

— Преди малко се прибрах. Никой не се е обаждал — отвърна жената. — Не зная нищо за това. Не мисля, че е оставено съобщение. Но все пак ще проверя.

— Искате да дойда по-късно? И тогава да оправя повредата? Мирише ли ви на газ?

Жената въздъхна с неприкритото раздразнение на персона, обременена от твърде много тривиални задължения, ала без достатъчен помощен персонал.

— О, за Бога — изрече примирено. — Влизайте тогава. Но побързайте. Съвсем за кратко. Трябва да привърша с тоалета си и до двадесет минути да изляза оттук.

При изщракването на резето Юсеф Касим се приготви за нападение. В момента, в който жената открехна вратата и той видя очите й, се хвърли напред.

В този случай не се изискваше голяма физическа сила, но беше от полза. Тес Олсен отхвърча на няколко стъпки назад и се стовари тежко по задник. При падането обувките й с високи токчета се изхлузиха и се показаха яркочервените нокти на пръстите й и слабите й ходила.

Преди шокираната жена да се разкрещи, Касим се метна върху нея и я притисна с цялата си тежест. Правоъгълното парче тиксо със сребрист цвят, което беше натикал в джоба на панталона си, се озова бързо върху устата й. Натисна тиксото здраво, за да й покаже, че е от занаята и че ще е глупаво от нейна страна да се съпротивлява.

— Нямам намерение да ти причиня зло — изрече той първата от многото си лъжи.

После се плъзна леко надолу, върху корема й, за да измъкне от джоба си червена кучешка каишка. Завърза я около врата й. Каишката беше важна част от плана. Евтина, найлонова, ала достатъчно яка, за да я удържи.

Каишката беше улика, и то първата, която щеше да остави за полицията и за всеки друг, който би се заинтересувал от случая.

Жената беше някъде към четиридесетте, с руса коса, физически не особено силна, въпреки че, изглежда, доста се беше трудила, за да се поддържа в добра форма.

Сега й показа нещо ново: остър нож за разрязване на кашони! Зловещо изглеждащ инструмент. Убедителен.

Очите й се разшириха.

— Ставай, слаба страхливке — заповяда й той, надвесен над ухото й. — Или ще ти накълцам физиономията на ивици. — Знаеше, че мекотата в тона му действаше много по-заплашително от всякакви крясъци. Освен това английският му изведнъж се подобри значително, което още повече щеше да я обърка и изплаши.

Когато тя се опита да се надигне, той я стресна, сграбчвайки я безцеремонно за кльощавия врат. И я остави да стои на колене и на лакти.

— Това стига, госпожо Олсен. А сега не мърдай нито на сантиметър. Остани така, неподвижна, съвсем неподвижна. Ще използвам ножа.

Скъпата й черна рокля се свлече, щом я сряза откъм гърба. Сега тя цялата трепереше необуздано, докато се опитваше да закрещи със запушената си уста. Без роклята изглеждаше по-добре — със стегната плът, донякъде дори съблазнителна, ала не и за него.

— Не се тревожи, не си падам по чукането в кучешка поза. А сега тръгни напред на колене. Направи, каквото ти казах! Няма да отнеме много от претоварения ти ден.

Вместо отговор жертвата само простена. Необходим бе ритникът на Юсеф в задника й, за да схване идеята на упражнението.

Най-после тя запълзя.

— Е, как ти се харесва? — попита я. — Съспенс. Нали за това пишеш? Ето защо съм тук, разбра ли? Защото пишеш за престъпления в книгите си. Можеш ли да разрешиш този случай?

Разходиха се бавно из кухнята и трапезарията, след което се преместиха в просторната всекидневна. Едната й стена бе запълнена само с книги, много от които бяха нейни творби. Плъзгащите се стъклени врати в отдалечения край на помещението извеждаха към тераса с изискана градинска мебел и блестящ черен грил.

— Погледни всичките си книги! Много съм впечатлен. Ти ли си написала всичко това? Има и чуждестранни издания! Сама ли си ги превела? Разбира се, че не си. Американците говорят само английски.

Касим подръпна каишката рязко и госпожа Олсен падна на едната си страна.

— Не мърдай оттам! Стой така! Трябва да свърша още нещо. Да оставя улики. Дори и ти си улика, госпожо Тес Олсен. Още ли не си го проумяла? Успя ли да разрешиш загадката?

Подреди набързо всекидневната така, както желаеше да изглежда. После се върна при жената, която не бе помръднала и явно най-сетне започваше да вниква в ролята си.

— Ти ли си това? На този портрет? — попита той внезапно, с изненада в гласа. — Това наистина си ти.

С крака си Касим повдигна брадичката й, за да може тя да види картината. Над дивана с пищни инкрустации висеше голям портрет с маслени бои, изобразяващ Тес Олсен в дълга сребриста рокля, с ръка, облегната на полирана кръгла маса, украсена с разкошно подредени цветя. Гледаше строго, преливаща от незаслужена гордост.

— Нещо не прилича на теб. В реалния живот си по-хубава. А без дрехи си много по-секси — рече той. — А сега марш навън! На терасата. Ще станеш много прочута дама. Обещавам ти го. Твоите почитатели те очакват.

5.

След още едно силно подръпване на каишката Тес Олсен се изправи на крака, после разпери ръце, а накрая успя да постигне някакво равновесие, поне колкото да може да ходи.

Всичко й се струваше нереално. Трепереща, заотстъпва назад към терасата — докато железният парапет не се опря в гърба й.

Цялото й тяло трепереше. Дванадесет етажа по-долу гъстото улично движение запълваше Кънектикът авеню. Стотици пешеходци крачеха по тротоарите, повечето с наведени глави, неподозиращи за случващото се там, горе, във високата като кула жилищната сграда на „Ривъруолк“. Това бе идеален символ на живота във Вашингтон.

Юсеф Касим се присегна и издърпа самозалепващата се лента от устата на жената.

— А сега можеш да крещиш — рече й той. — Да крещиш, колкото си искаш! Да крещиш, все едно си откачила от ужас! Искам да те чуят чак във Вирджиния. В Охайо! В Калифорния!

Но вместо това жената му заговори, само че толкова забързано, та едва й се разбираше:

— Моля те. Не е необходимо да правиш това. Мога да ти помогна. Имам много пари. Можеш да вземеш, каквото си пожелаеш от апартамента. Вътре имам сейф, във втората спалня. Моля те, само ми кажи…

— Това, което искам от теб, госпожо Тес Олсен — заяви Касим и опря дулото на пистолета си до една от диамантените обици на ушите й, — е да крещиш. Силно, много силно! Веднага! Тъкмо сега му е времето. Разбра ли ме? Нареждането е много просто: да крещиш!

Но крясъкът й не беше нещо повече от хлипане — жалко скимтене, бързо сподавено от воя на вятъра.

— Добре! — Касим сграбчи голите крака на жената. — Ще ти помогна! — И с едно силно повдигане той я провеси отвъд парапета с главата надолу.

Сега крясъците проехтяха от гърлото й, високи и ясни като вой на аларма. Тес Олсен отчаяно се мъчеше да се вкопчи във въздуха за някаква опора, каквато просто не съществуваше.

Червената каишка около врата й се развя волно на вятъра като струя кръв от сънната й артерия. „Хубав ефект, като на кино“, помисли си Касим. Точно каквото търсеше. Неотделима част от плана му.

Отдолу тутакси се насъбра тълпа. Хората спряха и се вторачиха нагоре. Някои трескаво зазвъняха по мобилните си телефони. Други ги използваха, за да снимат…

Накрая Касим издърпа обратно Тес Олсен и я пусна да се свлече на терасата.

— Много добре се справи — похвали я той със смекчен тон. — Страхотна работа, казвам го съвсем сериозно. Направо не е за вярване! Всички тези хора, които снимат трескаво. В какъв свят живеем само!

Следващите й думи рукнаха от устата й като порой.

— О, Боже мили, моля те, не искам да умра така. Сигурно желаеш нещо. През целия си живот не съм причинила зло никому. Не разбирам защо е всичко това! Моля те… спри.

— Ще видим. Не губи надежда. Само прави точно това, което ти се казва. Така е най-добре.

— Ще го направя. Обещавам. Ще сторя всичко, което ми кажеш.

Той се наведе през парапета, за да огледа по-добре Кънектикът авеню и насъбралата се тълпа, дето непрестанно нарастваше.

Мъжът се запита дали някои от обажданията по мобилните телефони не са до полицията — или просто до някого, когото желаеха да впечатлят или да шашнат. Няма да повярваш какво виждам сега. Ето, виж сам!

Публиката нямаше да повярва какво й предстои да види. Милиони щяха да гледат тези кадри по телевизията отново и отново.

Докато не надмине това убийство със следващото.

— В твоя чест — прошепна той. — Всичко е в твоя чест.

6.

— Ти запали огъня — предложи Бри, — а аз ще освежа покоите ни.

Свих рамене и й смигнах.

— Мисля, че огънят е готов — подхвърлих. — Сигурен съм.

— Търпение — скастри ме Бри. — Ще си заслужава. Аз си заслужавам, Алекс. Все пак не е зле за момента да не забравяме мотото на майсторите бойскаути: „Ако не планираш добре, планираш да се издъниш“.

— Никога не съм бил бойскаут — въздъхнах. — Твърде съм възбуден, за да бъда…

— Търпение. Трябва да знаеш, че и аз съм възбудена.

Отидох да потърся подпалки, а Бри разопакова останалия багаж от колата. Оборудването, което бях измъкнал от тавана на къщата ни, изглеждаше като древна антика в сравнение с нейната екипировка. Тя сглоби чевръсто свръхлеката палатка, напълни я с два надуваеми матрака, термично одеяло и два фенера.

Дори бе донесла система за филтрация на вода, в случай че ни се прииска да пием от потока. Най-накрая окачи вятърни камбанки над входа на палатката. Чудесно допълнение.

Аз, от своя страна, бях осигурил две опашки от омар и две огромни, прошарени и мариновани телешки пържоли от деликатесния магазин на „Делмонико“, готови за печене. Черните мечки бяха в изобилие наоколо, но жилавото месо не беше по вкуса ни.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах, след като огънят се разгоря, изпращайки снопове искри към небето. Бри тъкмо бе измъкнала парче брезент от задната седалка навярно за да го използва за навес.

— Да, отвори бутилката „Каберне“. Моля те, Алекс. Почти сме готови.

Издърпах тапата от бутилката, а Бри метна брезента върху три клона над палатката, с по два хлабави възела отстрани, за да може да го вдига или спуска по желание.

— Трябва да внимаваме с храната — отбеляза тя. — Заради рисовете и мечките, нали се сещаш. По тези места се навъртат доста мечки.

— И аз така съм чувал. — Подадох й чаша. — Знаеш ли, ти си доста сръчна домакиня.

— А ти си добър готвач, обзалагам се.

Понякога не обръщах внимание на думите на Бри, тъй като бях прекалено омагьосан от тези нейни лешникови очи. Те бяха първото нещо, което забелязах у нея. Някои хора просто имат страхотни очи. Разбира се, не само очите й ме разсейваха. Във всеки случай не точно в момента. Тя вече бе свалила обувките си и разкопчаваше късите си панталонки. И блузката. И ето я, застанала пред мен по светлосини гащички и сутиен. В този миг напълно забравих за очите й, колкото и да бяха прекрасни.

Тя ми подаде чашата си, за да я напълня.

— Знаеш ли кое е най-хубавото на това място?

— Не съм съвсем сигурен, но мисля, че скоро ще разбера. Прав ли съм?

— Да, определено си прав.

7.

Винаги съм имал чувството, че животът е на границата на абсурда и безсмислието, но при все това може да бъде хубав, ако го погледнеш от правилната страна.

И така, остатъкът от ранната вечер бе идеален за нас. Двамата с Бри, ръка за ръка, вървяхме забързано надолу, към подканващата синева на Биг Хънтинг Крийк. Свалихме остатъка от дрехите си и се гмурнахме. След първите една или две минути, докато свикнем, усещах водата като втора кожа.

В този момент не знаех дали отново ще мога да изляза. И не исках. Целувахме се и се прегръщахме, сетне плувахме и се плискахме като две безгрижни хлапета в лятна ваканция. Някъде наблизо големите езерни жаби се опитваха да ни правят серенада с упоритото си квакане.

— Да не мислите, че е забавно? — подвикна им Бри. — Е, предполагам, че е тъй…

Целувахме се до насита. На това място в старите филми сцената прекъсваше и екранът се запълваше от бързо движещ се влак, преминаващ през тунел. Само дето Бри и аз изобщо не бързахме да излезем от тунела. Тя ми прошепна, че имам най-нежните ръце на земята, и си пожела да я погъделичкам леко и да не спирам. Харесваше ми това, което правех, и на свой ред й доверих, че тя има най-мекото тяло, което е странно, имайки предвид колко е стегната. Подобна сексуална игра не можеше да не доведе до беля. И така и стана.

Влязохме малко по-навътре, докато водата стигна до гърдите ни. Сетне Бри се стрелна към мен и обви крака около кръста ми, докато прониквах в нея. Любенето във водата е по-дълго, но и най-хубавите неща си имат край. Бри извика, аз я последвах и дори проклетите жаби замлъкнаха за миг.

След това двамата лежахме отмалели върху тревистия бряг, докато късното слънце ни изсуши. Правехме неща, които отново ни вкараха в беля. Накрая все пак се облякохме и се заехме с приготвянето на вечерята.

— Бих могъл да свикна с това — казах на Бри. — Всъщност вече свикнах.

След пържолата, омара и моята прочута, макар и в тесен кръг, салата от марули, дойде ред на десерта от убийствено вкусни курабийки. Беше ги приготвила Нана. Тя харесваше Бри.

Когато се стъмни, двамата се отпуснахме един до друг, преситени и щастливи. Работата беше само бегъл спомен. Дори мечките и рисовете не ни тревожеха особено.

Погледнах към Бри, сгушена край огъня в извивките на тялото ми. В този миг изглеждаше толкова нежна и уязвима, колкото бе силна и самоуверена в работата си.

— Ти си удивителна — прошепнах. — Целият ден беше като сън. Не ме събуждай, става ли?

— Обичам те — промълви тя, сетне додаде бързо: — Опа!

8.

През следващите няколко секунди думите на Бри увиснаха във въздуха. Това беше първият път с нея, когато занемях.

— Просто ми се изплъзна. Пък и кой го каза? Съжалявам. Съжалявам — повтори тя.

— Бри, аз… защо съжаляваш? — попитах.

— Алекс, не е нужно да казваш нищо повече. Никой от двама ни не е длъжен. Леле! Я погледни тези звезди!

Присегнах се и улових ръката й.

— Всичко е наред. Просто стана малко по-бързо, отколкото и двамата сме свикнали. Това не е обезателно лошо нещо.

Бри ми отвърна с целувки, после се засмя. Цялата ситуация можеше да бъде доста неловка, но някак си се получи точно обратното. Аз я притиснах до гърдите си и отново се целунахме. Взрях се в очите й. Това, че пейджърът й иззвъня точно в този миг, беше класическа ирония… Ала не беше забавно, тъй като досега аз винаги бях този, който получаваше обаждания по мобилния телефон в най-неподходящия момент.

Пейджърът от палатката отново избръмча. Бри ме погледна, без да помръдва.

— Върви — подканих я. — Твоят е. Трябва да се обадиш. Зная как е.

— Само ще видя кой е.

— Всичко е наред — успокоих я.

Някой е мъртъв. Трябва да се върнем във Вашингтон.

Тя влезе в палатката. След няколко секунди я чух да говори по телефона:

— Тук е Бри Стоун. Какво става?

Донякъде се радвах, че Бри е толкова търсена. Донякъде. Чух от приятеля си, детектив Джон Сампсън, че бъдещето й в отдела било бляскаво и кариерата й зависела само от нея. Междувременно обаждането можеше да означава само едно. Погледнах часовника си. Вероятно щяхме да сме в града в десет и половина. В зависимост от това дали тя ще поиска да карам по-бързо, което не бе проблем за моя R350.

Когато Бри излезе от палатката, вече бе заменила шортите с дънки и затваряше ципа на суитчъра си с качулка.

— Не е нужно да идваш. Ще бързам, колкото мога. Навярно ще се върна за закуска или дори по-рано.

Аз вече събирах нещата ни.

— Преди задникът ми да изстине — опитах да се пошегувам.

Тя се засмя, макар и малко насила.

— Наистина съжалявам за това. По дяволите, Алекс! Дори не мога да ти кажа колко съжалявам. Направо съм бясна.

— Днешният ден бе идеален. — Утеших я и после попитах, защото не можех да се сдържа, а и знаех, че Бри няма да се обиди заради смяната на темата: — И така, какъв е случаят?

9.

В 10,50 същата вечер наближихме жилищната сграда на „Ривъруолк“. Бяха изминали шест часа от престъплението. Бри предложи да ме остави у дома, на Пета улица, но знаех, че няма търпение да стигне тук. Случаят щеше да възбуди интереса на обществото.

Когато пристигнахме, цареше някакво мрачно оживление. Както очаквах, беше пълно с репортери и микробуси. Случаят бе от най-горещите: богата жертва — авторка на бестселъри, убита в предполагаемо безопасен квартал, при това по особено жесток начин.

Картата на Бри ни осигури достъп до тротоара, където алеята за коли пред високата сграда бе отцепена с полицейски кордон. Технически беше част от местопрестъплението, като се има предвид, че жертвата бе паднала тук, след като е била хвърлена от терасата на апартамента си пред очите на десетки свидетели.

Екип от техници, облечени в бели лабораторни костюми, работеха по сплескания микробус, върху който се бе приземила жената. Беше паркиран близо до входа на сградата. На ярката светлина на лампите и прожекторите техниците ми приличаха на призраци. От другата страна на улицата около стотина души се бяха скупчили зад двойната жълта отцепваща полицейска лента. Никое от лицата не ми се стори познато, но това нямаше значение. „Това не е твой случай“, напомних си.

Бри слезе от колата и заобиколи, за да дойде от моята страна.

— Защо не идеш у дома? Моля те, върви, Алекс. И без това никой от семейството ти не очаква да се върнеш, нали? Може би по-късно ще успеем да продължим оттам, откъдето ни прекъснаха.

— Или бих могъл да чакам тук и да те отведа на нашето място, колкото е възможно по-бързо — рекох и отпуснах назад седалката, за да я успокоя. — Виждаш ли? Приятно и удобно, почти като в петзвезден хотел. Ще ми е добре в колата.

— Сигурен ли си? — Знаех, че Бри изпитва вина за тази вечер. Чувството ми бе до болка познато, само че сега вече бях наясно какво са преживявали близките ми.

— По-добре върви. Вероятно половината от вашингтонската полиция вече е там и кой знае как са оплескали всичко на местопрестъплението.

Двама униформени полицаи се насочиха към нас, когато Бри се наведе и ме целуна за довиждане.

— Помниш ли какво ти казах неотдавна? — прошепна ми. — Бях съвсем сериозна.

Извърна се и забърза към униформените.

— Какво, по дяволите, правите вие двамата? Връщайте се на работа! Чакайте! Някой да ми покаже къде да отида. Къде е местопрестъплението?

Преобразяването на Бри бе впечатляващо. Дори стойката й се промени, докато крачеше към сградата. Изглеждаше делова и уверена, взела нещата в свои ръце — напомняше ми на самия мен. Ала все още си оставаше най-сексапилната жена, която някога съм срещал.

10.

Същата нощ мъж и жена в спортни облекла се бяха спотаили сред тълпата, събрала се на Кънектикът авеню, срещу жилищната сграда на „Ривъруолк“. Докато полицейските коли продължаваха да пристигат, двамата бяха там, възхищавайки се на майсторското си дело.

Брилянтно изпълнение, Юсеф Касим, няма съмнение… Мъжът се бе претворил блестящо в ролята на Юсеф Касим, а публиката следеше изпълнението му със затаен дъх от мига, в който се появи на терасата — неговата сцена. Очевидно голяма част от зрителите още бяха шашнати от смелото представление и продължаваха да го обсъждат с благоговеен шепот.

Представление, достойно за бис. Часове след шоуто всички тези тъпи зяпачи продължаваха да стоят пред луксозната жилищна сграда. Идваха нови и нови почитатели. Цялата преса беше тук — Си Ен Ен и други големи телевизии, репортери от всички водещи вестници, радиостанции, видеоартисти, блогъри.

Мъжът смушка с лакът жената до себе си.

— Виждаш ли това, което и аз виждам?

Тя се надигна и се огледа наляво, сетне надясно.

— Къде? Има толкова много за гледане. Подскажи ми.

— Ей там. Виждаш ли? Това е детектив Бри Стоун, която слиза от колата си. А другият в колата е Алекс Крос. Сигурен съм, че е той. Крос е дошъл, а това е едва първото ни представление. Ние сме велики!

11.

През първия половин час се опитвах да се убедя, че ми е съвсем добре да стоя в колата, настрани от събитията. Седалката на мерцедеса беше удобна като креслото в дневната ми. Екземпляр от „История на любовта“ от Никол Краус лежеше в скута ми, докато прехвърлях станциите по сателитното радио, а после слушах местните новини. Четях с наслада романа на Краус, защото ми напомняше как се чувствах, когато за пръв път се запалих по литературата. У дома имам друг любим роман — „Обир през зимата“ от Даниъл Удрел, който ми достави не по-малко удоволствие.

Сега, когато вече бях извън играта, имах доста време за четене. Но наистина ли бях извън играта?

Макар че не слушах съсредоточено, забелязах няколко очевидни неточности в новините. Най-въпиещата беше, че убиецът от „Ривъруолк“ бил някакъв терорист. Беше твърде рано да се правят подобни заключения.

Историята беше водеща за всяка новинарска емисия в града, националните също започваха с нея, като всички се опитваха да я поднесат под различен ъгъл. Това обикновено водеше до грешки, но на медиите не им пукаше, особено когато успяваха да припишат поредната теория на някой „експерт“.

Не че убиецът щеше да го е грижа за точността. За мен беше очевидно, че това, което най-много искаше той, бе внимание.

Зачудих се дали някой от вашингтонската полиция не е определен да следи всички новини. Ако случаят беше мой, това щеше да е едно от първите неща, за които щях да се погрижа. Ала не беше… Аз вече нямах случаи. И това не ми липсваше, поне така си казвах, докато наблюдавах суетнята отвън.

Макар че във възможността да си насред оживена сцена на убийство имаше нещо, което възбуждаше инстинктите ми. Прехвърлях в главата си най-различни теории и сценарии от мига, в който се озовах тук — не можех да се спра.

Убиецът очевидно искаше публика. Бяха го описали като „човек от Близкия изток“. Дали е възможно това да е някакъв нов вид тероризъм — разновидност на тъй наречената „врата до врата“? И как писателката на бестселъри се вписва в това? Трябваше да има някаква връзка. Дали убиецът бе пресъздал садистична сцена, която многократно си е представял? И що за психопат ще иска да хвърля жертвите си от дванадесететажна сграда?

Накрая не издържах на любопитството. Излязох от колата и погледнах към най-горния етаж. Не можех да видя нито Бри, нито някой друг.

„Ще хвърля само един бърз поглед — убеждавах се аз. — Заради старите времена. Няма нищо лошо в това“.

12.

Кого се опитвах да заблудя? Ловеца на дракони отново беше по следа и се чувствах съвсем естествено, сякаш никога не бях прекъсвал работата си. Сякаш не бяха изминали месеци.

Повечето от телевизионните камери бяха разположени край импровизирания команден център на вашингтонската полиция. Когато приближих, видях капитана от отдел „Особено жестоки престъпления“ Тор Рихтер. Той бе застанал зад букет от микрофони, които стърчаха от всички страни насред целия хаос, и лично даваше интервю.

Това навярно означаваше, че Бри е горе. Бях сигурен, че така е по-добре за нея. Тя не харесваше себичните полицаи, нито конкретно Рихтер, както между впрочем и аз. Той беше истински бюрократ, стриктен в правилата, безмилостен тъпанар и най-безсрамен подлизурко. А и кой, по дяволите, го бе кръстил Тор7?

Във фоайето на жилищната сграда беше сравнително спокойно. Бях разпознат от двама униформени, които явно не знаеха, че от известно време вече не съм на работа. Качих се с асансьора до дванадесетия етаж, като не очаквах, че ще ме пуснат по-навътре. Някой тук би трябвало да проверява значките.

И един наистина го правеше. Оказа се моят стар приятел, Тони Дауъл, който навремето работеше в Саутийст. От години не се бях виждал и чувал с него.

— Виж ти кой е тук. Алекс Крос.

— Здрасти, Тони. Мислех, че такива възрастни полицаи като теб вече са пенсионери. Бри Стоун тук ли е?

Тони посегна към радиостанцията си, но сетне размисли.

— Право надолу по коридора — рече и ми посочи. После ми подаде чифт латексови ръкавици. — Ще ти потрябват.

13.

Почувствах тръпка на очакване, сетне ме прониза някакъв неприятен хлад. Толкова ли беше лесно да престъпиш обратно огневата линия, или каквото и да беше това? Пред вратата на апартамент 12F дребен азиатец, когото разпознах като един от техническите работници към вашингтонската полиция, снемаше отпечатъци. Той ми каза, че вътре е относително спокойно. Химичните елементи нямаше да станат ясни, докато екипът по събиране на доказателства не приключеше с работата си.

Открих Бри, застанала в средата на дневната. Имаше замислено и отчуждено изражение.

По килима с цвят на слонова кост се виждаха тъмни ивици — вероятно от кръвта на жертвата. Плъзгащата се стъклена врата към терасата бе отворена и лекият бриз поклащаше завесите.

С изключение на това дневната изглеждаше недокосната. Високи до тавана лавици опасваха стените. Бяха пълни с книги с твърди корици, някои от които написани от жертвата, включително и чуждестранни издания. „Защо криминална писателка?“, зачудих се аз. Трябваше да има причина, поне в мозъка на убиеца. Дали мислех в правилна посока?

— Как върви? — заговорих накрая.

Веждите на Бри се повдигнаха в безмълвен въпрос: „Как се озова тук?“, но реши да пропусне любезното въведение. Досега никога не я бях виждал в действие и ми се стори съвсем различна личност.

— Явно убиецът е влязъл през вратата. Няма следи от насилствено проникване. Може би се е представил за служител по поддръжката или нещо подобно. Освен ако тя не го е познавала. Дрехите, чантата й — всичко е тук.

— Липсва ли нещо? — зададох обичайния въпрос.

Бри поклати глава.

— Нищо, поне на пръв поглед. Не прилича на обир, Алекс. Когато е била хвърлена от терасата, е носила диамантена гривна и обеци. Така че можеш да го изключиш.

Посочих тъмните следи по килима.

— Какво знаеш за тях?

— Според съдебния медик коленете на жертвата са били окървавени, преди да падне. И още нещо: около врата си е имала кучешка каишка.

— Някой по радиото каза, че било въже. Мислех, че е примка, но за мен няма никакъв смисъл. Кучешка каишка? Това е интересно. Странно, но интересно.

Бри посочи към арката и просторната дневна зад нея, в която се виждаха шкафове със стъклени витрини, пълни с прибори и сервизи за хранене.

— Кървавите ивици започват оттам и свършват в средата на стаята. Тя е пълзяла и е била принудена да го стори.

— Като куче. Значи той е искал да я унижи, при това публично. Какво би могла да му е причинила? С какво е заслужила всичко това?

— Да, определено изглежда като лично отмъщение. Може би е бил бивше гадже или някой, който си е фантазирал за нея? — Бри пое дълбоко дъх и бавно въздъхна. — Знаеш ли, това вероятно щеше да бъде твой случай, ако още работеше в полицията. Престъпление с широка публичност, придружено с ясно изразен психологичен фактор.

Не й казах, че същата мисъл вече ми бе минала десетки пъти през ума. Странните случаи обикновено бяха мой приоритет. Да не би Бри да беше новата ми заместничка? Внезапно се запитах дали срещата ни на онова парти е била толкова „случайна“, колкото изглеждаше навремето?

— Някой друг живее ли тук? — попитах.

— Съпругът й е починал преди две години. Има икономка, но днес следобед е отсъствала.

Замислих се за миг.

— Може би убиецът го е знаел.

— Обзалагам се, че е знаел.

Беше интересно — начинът, по който Бри пасваше във всичко това. Ала най-странното беше, че изобщо не ми изглеждаше странно. Продължих да забелязвам различни дреболии. Игленик, върху който бе избродирано: „Огледалце, огледалце от стената, все пак и аз съм като майка си“. Върху полицата на камината бе подпряна поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я и видях, че не е подписана. Това означаваше ли нещо? Вероятно не. Но може би да. Човек никога не знае.

Двамата с Бри излязохме заедно на терасата.

— И така, той има възможност да я убие насаме, но вместо това я извежда тук и я хвърля през парапета — рече Бри, говорейки повече на себе си, отколкото на някой друг. — Всичко е толкова объркано. Не зная откъде да започна.

Огледах се. От другата страна на улицата се издигаха две луксозни жилищни сгради; малко по-наляво се намираше Националната зоологическа градина с повече дървета, отколкото може да се видят в големите градове. Всъщност много приятно място за живеене — мигащи светлини през нощта, живописно осветени тъмнозелени площи.

Точно под нас се виждаше алеята за коли, бликащ фонтан и широк тротоар отпред. Плюс стотици зрители.

Сетне нещо ме осени. Или по-скоро нещо, което подозирах, ми се стори достатъчно вярно, за да го изрека на глас.

— Той не я е познавал, Бри. Не мисля, че я е познавал. Не става дума за нещо лично.

Бри се извърна и ме погледна.

— Продължавай.

— Това, което искам да кажа, е, че от самото начало това е публична екзекуция. Целта е била да има публика. Той е искал, колкото е възможно повече хора да гледат, докато я убива. Това е било представление. Убиецът е дошъл тук, за да направи шоу. Може би някой ден е стоял там, долу, и е избрал точно тази тераса за сцена на убийството.

14.

И ето ни тримата.

Приятелят ми Сампсън бе влязъл в стаята — два метра и шест сантиметра и сто и девет килограма. Знаех, че Сампсън вероятно е изненадан да ме види, но лицето му остана безучастно — съвсем типично за Големия мъж.

— Да не си търсиш жилище под наем? — попита той. — Доколкото разбрах, мястото е свободно. Вероятно даже днес ще върви по-евтино.

— Само минавам. Кварталът е малко тузарски за джоба ми.

— Минаването не се плаща по същата тарифа като консултациите, друже. Май се нуждаеш от по-добър бизнес план.

— Какво разбра, Джон? — попита Бри. Наричаше го Джон, а аз — Сампсън, откакто бяхме деца. Макар че и двете обръщения ставаха.

— Изглежда никой не е забелязал нашия човек да влиза или излиза от сградата. Докато в момента разговаряме, проверяват всички записи от охранителните камери. Мястото е доста строго охранявано. Обзалагам се, че няма начин да не е записан на някоя от касетите, освен ако не може да минава през стени.

— Не мисля, че този тип има нещо против да го снимат — намесих се аз.

В този момент един униформен полицай влезе в стаята.

И тримата се обърнахме.

— Госпожо… Детектив Стоун? Има въпрос за вас. От хората, които обработват мястото на престъплението в задната стая.

Тримата последвахме униформения по тесния коридор в кабинета. Стените тук също бяха опасани с лавици с книги, френски литографии в скъпи рамки и няколко ваканционни снимки. Апартаментът бе обзаведен с вкус и отлично поддържан — всички повърхности бяха излъскани до блясък, обработени с почистващ препарат с освежител, възглавничките — бухнати. До вратата се виждаше кашон, пълен с бутилки коняк, доставени от Кливланд Парк. Дали убиецът е бил доставчик? Така ли е влязъл в апартамента?

В ъгъла се гушеше удобно двойно кресло с ръчно бродирана дамаска, а до него бе поставен шкаф с телевизор. Вратичката му бе отворена и вътре се виждаше комбинация от DVD плейър и видео.

Върху полицата забелязах друга поздравителна картичка на „Холмарк“. Погледнах я — също не бе подписана.

— Може би не е зле някой да прибере тези картички, Бри. Неподписани са. Може да не означава нищо. Но в дневната има още една.

Млада жена, облечена в полицейско яке, ни чакаше до телевизора.

— Ето там, детектив.

— За какво става дума? — попита Бри.

— Може да не е нещо важно… Ала в плейъра има касета. В стаята няма друго видео. Искате ли да ви я пусна? — Очевидно жената не знаеше дали да остане, или да се изниже.

— Снехте ли всички отпечатъци в тази стая? — попита Бри любезно.

— Да, госпожо.

— Като за начало бих искал да попитам дали вратите на шкафчето бяха отворени, или затворени? — обадих се аз.

— Определено бяха отворени, точно както са в момента. Вие сте доктор Крос, нали?

В тона на младата полицайка прозвуча оправдателна нотка, но изглежда Бри не забеляза. Тя включи телевизора, а след това пусна видеото.

Отначало имаше само шум и снежинки от статичното електричество. После проблесна син екран. „Започва се“, помислих си аз.

Накрая се появи образ. Доста обезпокоителен.

Виждаше се средна по големина част от тъмносиня стена, на която бе закачено знаме. Обикновен дървен стол бе единственият друг обект на снимката.

— Някой разпознава ли знамето? — попита Бри. Беше на червени, бели и черни ивици със зелени звезди в средата.

— Иракското — отговорих аз.

Думата сякаш увисна в стаята.

Тогава Бри направи нещо умно. Спря касетата.

— Всички излезте — рече. — Веднага.

Неколцина полицаи се бяха скупчили пред вратата на кабинета, за да видят какво става.

— Детектив — обади се единият, — аз съм вторият детектив по случая.

— Точно така, Гейб, и затова знаеш какво значение би могла да има тази касета за публичността в случая. Искам да говориш с всички, които преди малко бяха тук. Постарай се да не изтече никаква информация.

Затвори вратата на кабинета, преди да дочака отговор от втория детектив.

— Искаш ли и аз да изляза? — попитах я.

— Не. Остани. Джон също.

И Бри пусна отново касетата.

15.

Един мъж излезе от сенките и застана директно в кадър. Убиецът? Кой друг би могъл да бъде? Той ни беше оставил тази касета, нали? Искал е да я видим. Беше облечен в проста светложълта роба и кефия8 на бели и черни карета. Изглеждаше явно ядосан на света. Държеше АК-47, положен в скута му, докато се обръщаше към камерата.

Е, това беше от странно по-странно. Направо ми спря дъхът. Стилът на видеото бе познат. Всички бяхме виждали подобни касети преди — от „Ал Кайда“, „Хизбула“, „Хамас“.

Усетих, че се напрягам. Щяхме да разберем нещо за убиеца и можех да се обзаложа, че новините никак нямаше да са добри.

— Време е хората на Съединените щати да ни чуят за разнообразие — поде мъжът със силен акцент. Кожата на страните, челото и издадения нос бе силно сипаничава. Цветът на кожата, мустаците и височината съвпадаха с описанията на очевидците, присъствали на трагедията, разиграла се днешния следобед на „Ривъруолк“.

Това беше нашият убиец, нали? Този, който бе хвърлил писателката Тес Олсен от дванадесетия етаж на апартамента й? А преди това я бе унизил, връзвайки кучешка каишка около врата и?

— Всички вие, които гледате този филм, сте виновни в убийство. Всеки от вас е виновен също като страхливия ви президент. Както са виновни конгресмените ви и лъжливият ви военен министър. Определено толкова виновни и колкото жалките американски и английски войници, които сквернят улиците ни и убиват моите хора, защото си въобразявате, че сте господари на света.

А сега ще заплатите с живота си. Този път Америка ще бъде обагрена от кръвта на американците. Кръвта, която лично аз ще пролея. Не ме подценявайте, един мъж може да направи много. Така, както никой от вас не е невинен, така и никой от вас не е в безопасност.

Мъжът стана, приближи камерата и се втренчи в нас, сякаш ни виждаше в кабинета. Сетне върху лицето му разцъфна най-ужасяващата усмивка, която бях виждал. Секунда по-късно по екрана затрептяха снежинките от статичното електричество.

— Господи! — Сампсън наруши настъпилата тишина. — Каква, по дяволите, беше тази лудост? Кой беше този маниак?

Тъкмо когато Бри се протягаше към стоп бутона, върху екрана се появи друг образ.

— Два филма — обади се Сампсън. — Човекът явно е щедър.

16.

Отначало кадърът бе размазан — някой стоеше пред камерата. Когато отстъпи назад, видях същия мъж, само че сега бе облечен в обикновен зелен гащеризон и черна бейзболна шапка с инициали на техник по поддръжката.

Сцената очевидно се разиграваше във всекидневната на Тес Олсен. Днес. Госпожа Олсен беше на пода, гола, и трепереше. Устата й бе залепена с тиксо. Около врата й се виждаше червената кучешка каишка.

Той бе записал всичко, цялото представление за публиката.

Атмосферата в кабинета се промени от зле към по-зле. Убиецът — или терористът, както започнах да мисля за него — приближи Тес Олсен. Дръпна силно каишката и я изправи на крака. Жената хлипаше неконтролируемо. Вероятно вече знаеше какво ще се случи. Дали това означаваше, че познава убиеца? Откъде би могла да го познава? Заради книгата, която пишеше в момента? Кой е бил последният й проект?

Секунди по-късно мъжът я издърпа на терасата. Взе да отлепва, а после дръпна рязко лепенката от устата й. Не можехме да чуем много от това разстояние — не и докато не сграбчи госпожа Олсен и не я надвеси над парапета. Тогава пронизителните й писъци достигнаха до микрофона на камерата, разположена навярно на около шест метра.

През цялото време убиецът поглеждаше към камерата на всеки няколко секунди.

— Виждаш ли това? Как се връща обратно в кадър? — попита Бри. — Той не само разиграва шоу за хората на улицата. Това е предназначено и за нас — или за този, който ще намери касетата. Погледни лицето на копелето. — Сега мъжът се усмихваше. Дори от това разстояние странната му усмивка не можеше да се сбърка.

Следващите секунди сякаш продължиха цяла вечност, както съм сигурен, че са се сторили и на Тес Олсен. Той я издърпа отново в стаята и я остави седнала на пода. Дали тя си мислеше, че ще ей се размине? Че ще я пощади? Раменете й увиснаха и жената отново се разплака. Минута по-късно той отново я извлече на терасата.

— Краят наближава — промълви Бри. — Не искам да гледам това. — Но продължи да се взира в екрана. Както и ние със Сампсън.

Убиецът беше силен мъж, вероятно висок метър и осемдесет, с мускулесто тяло. Смаях се, когато видях как вдига с лекота госпожа Тес Олсен над главата си, сякаш беше щанга. Погледна още веднъж към камерата — Да, копеле, гледаме те, — сетне смигна и я хвърли от терасата.

— Господи! — прошепна Бри. — Наистина ли ни смигна?

Но мъжът не напусна терасата. Остана в кадър. По наведената му глава съдех, че той не гледа право надолу, там, където бе паднала жертвата. Взираше се към хората, събрали се на улицата. Поемаше рискове, които не би трябвало.

А това бе добре дошло за нас. Може би щеше да ни помогне да го открием, да заловим копелето. Защото беше безразсъден — и обичаше да се перчи пред публика.

Сетне се сепнах, анализирайки мисълта си. Ние ще заловим кучия син.

В този момент убиецът заговори на камерата и това бе най-странното от всичко досега.

— Може би ще се опиташ да ме заловиш — рече, — но ще се провалиш… доктор Крос.

Сампсън, Бри и аз се спогледахме. Джон бе загубил дар слово, а Бри успя само да прошепне:

— Мамка му, Алекс.

Готов или не, отново бях в играта.

17.

Е, не бях готов. Поне не още. Четири дни след убийството на „Ривъруолк“ аз мислех за пациентите си. Но не мога да отрека, че бях объркан. Опитвах да не се съсредоточавам върху убийството на Тес Олсен и кой би могъл да е маниакът, как така ме познаваше и какво, по дяволите, искаше от мен.

Но не можах да се сдържа да не започна деня си, като проверя последните новини в сайта на „Уошингтън Поуст“. Слава богу, през нощта не се бе случило нищо ново. Нямаше още убийства, така че маниакът не бе в период на върхова активност.

Както и да е, сутрешните часове щяха изцяло да погълнат вниманието ми. Това беше най-запълненият ми ден в седмицата. Ден, който очаквах с нетърпение, но и от който донякъде се боях. Винаги съществуваше надеждата, че ще успея да помогна на някого, ще направя пробив. Или, не по-малко вероятно, да се проваля.

Започна в седем с наскоро овдовял пожарникар от Вашингтон, който бе разкъсван от дълга си към работата и отговорността си към децата, обзет от нарастващото чувство за безполезността на живота, което можеше да доведе до мисълта за самоубийство.

В осем имах сеанс с ветеран от „Пустинна буря“, който продължаваше да се бори с демоните, последвали го у дома след войната. Беше насочен към мен от моя терапевт, Адел Файнъли, и аз се надявах, че накрая ще успея да му помогна. При все това още се намирахме на кризисен етап от лечението му и беше твърде рано да се каже дали наистина сме постигнали напредък в общуването си.

Следващият ми пациент бе жена, чиято следродилна депресия бе породила у нея противоречиви чувства към шестмесечната й дъщеря. Обсъдихме малкото й момиченце и дори поговорихме за моите чувства — само за минута — относно евентуалното заминаване на Деймън в подготвително училище. При сеансите с пациентите си, както и в полицейската си работа, аз обикновено не се придържах към общоприетите правила. Бях там, за да говоря с хората, и общувах с тях свободно, поне през повечето време.

По време на половинчасовата си почивка се обадих на Бри, а след това отново погледнах сайта на „Уошингтън Поуст“. Все още нямаше нищо, никакви нападения, никакви обяснения за смъртта на Тес Олсен.

Последният ми сутрешен пациент бе студентка по право от Джорджтаун, чиято мизофобия9 толкова се бе изострила, че всяка нощ бе започнала да гори бельото си.

Каква сутрин само. Задоволителна в известно отношение. И относително безопасна — поне за мен.

18.

Бри се обади в кабинета, докато похапвах корава кифла преди сеанса в един часа.

— Поработихме по-внимателно върху касетата — съобщи ми тя. — Кажи ми какво мислиш за това, Алекс. Върху челото на убиеца има белег. Във формата на полумесец. Вижда се съвсем ясно.

Замислих се за миг, преди да отговоря.

— Би могло да е белег от стара травма. Това е предположение напосоки, но би могло да означава, че са били засегнати фронталните лобове. Хората с подобни увреждания са избухливи и импулсивни.

— Благодаря, докторе. Хубаво е, че си в отбора.

Аз бях в отбора? И откога? Съгласил ли се бях с това? Не мислех така.

След обяда и приятната раздумка с Бри за убийства имах сеанс с последния си пациент за деня. Беше от любимите ми — жена в средата на тридесетте, наричаше се Санди Куинлан.

Санди наскоро се бе преместила във Вашингтон от малък град в Северен Мичиган, недалеч от Канада. Бе приела работа като учителка в Саутийст, с което тутакси бе спечелила симпатиите ми.

За нещастие Санди не се харесваше особено.

— Обзалагам се, че имате поне десетина пациенти като мен. И всички са самотни, депресирани и необвързани жени в големия, лош град.

— Всъщност не. — Казах й истината, имах такъв ужасен навик. — Ти си единствената ми ДНЖ в ГЛГ.

Санди схвана шегата и се усмихна, сетне продължи:

— Е, това просто е… жалко. Почти всяка жена, която познавам, търси все едно и също тъпо нещо.

— Като например щастие? — попитах.

— Щях да кажа мъж. Или жена, предполагам. Някого, когото да обичаш.

Аз определено съзирах у Санди различен човек от този, когото тя виждаше.

Предпочиташе да изглежда по класическия стереотип за самотни жени — хубава външност, скрита зад очила с тъмни рамки и безформени дрехи в унили цветове. Беше започнала да се отпуска с мен, а когато искаше, можеше да бъде хубава, интересна и забавна. Беше искрено загрижена за децата, на които преподаваше. Често говореше за тях с най-топли думи. В това отношение не изпитваше никакви противоречиви чувства.

— Доста ми е трудно да те определя като жалка — рекох накрая. — Съжалявам, това е само мое мнение. Бих могъл и да греша.

— Е, когато терапевтът ми е вероятно най-добрият ми приятел, може да ме нарича, както иска. — Преди да успея да отговоря, тя се засмя стеснително. — Не се тревожете, нямах предвид нищо откачено, както сигурно е прозвучало. Просто исках да…

Импулсивно ми се прищя да се пресегна и да уловя ръката й, но като терапевт не биваше да го правя. Макар че в очите й имаше нещо — бяха изпълнени с такъв копнеж и надежда, че не можех да не се чувствам раздвоен. Исках тя да знае, че ме е грижа за нея. Но в същото време държах да съм сигурен, че отношенията ни са съвсем ясни. Може би тонът на Санди и този очаквателен поглед не означаваха нищо. Но в същото време знаех, че всичко означава нещо. Или поне това бях прочел в купищата дебели книги, които бяха задължителни за училища като „Джорджтаун“ и „Джон Хопкинс“.

Трябваше да бъда внимателен със Санди. Завършихме сеанса добре и с нейното тръгване работният ми ден приключи. Така ли бе наистина? Дали вече нямах и друга работа, която трябва да върша?

Тъкмо слизах по стълбите, когато мобилният ми телефон иззвъня. Номерът не ми беше познат. Сега какво?

Допрях телефона до ухото си.

— Обаждам се от името на Кайл Крейг — изрече мъжки глас, който прекъсваше, но тутакси завладя цялото ми внимание. — Той не може да се обади в момента лично… Понеже се намира в строга изолация в Колорадо. Но иска да знаеш, че всеки ден мисли за теб и ти готви изненада. Страхотна изненада тук, във Вашингтон. Запомни — Кайл е човекът с плана. О, и освен това той иска да знаеш, че не е виждал слънцето от четири години и това го е направило по-силен и по-добър във всичко, което върши.

Телефонът в ръката ми замлъкна.

Кайл Крейг — Исусе, сега какво следваше?

И какво означаваше това съобщение? „И ти готви изненада“.

19.

Опитвах да се убедя, че няма смисъл да си губя времето в мисли за маниаци убийци, които вече бях изпратил в затвора. Не и след като други още бродеха на свобода. Освен това никой досега не бе успял да избяга от строго охранявания затвор във Флорънс. А това не беше първият път, когато Крейг ме заплашваше от затворническата си килия.

Освен това вече не бях част от службите за сигурност. Разбира се, излизах с главния детектив, на когото бе възложено разследването по голям и много труден случай.

Убийството на „Ривъруолк“ вече се бе превърнало в медийна сензация.

Изглежда всички говореха за него. Дори пациентите ми се вълнуваха от ужасната трагедия. Най-истеричните новинарски емисии на всеки кръгъл час разпространяваха различни теории, коя от коя по-абсурдна. Продаваха страх седем дни в седмицата и двадесет и четири часа в денонощието, правейки трескав бизнес, и трябва да призная, че аз самият се облагодетелствах от същия търговски артикул. Ала с тази разлика, че се опитвах да успокоя страха, доколкото ми бе по силите. Винаги съм се старал да пресека паниката, като ловя убийците по улиците.

До една теориите на вашингтонската полиция за убиеца изглежда бяха стигнали до задънена улица. Или поне Бри смяташе така. Лицето от видеото не съвпадна с нито един от терористите в базата на ФБР. Касетата бе предоставена на същата агенция, която анализираше видеозаписите на Осама бин Ладен след 11 септември 2001 г. Оттам също нямаха късмет да идентифицират гласа на терориста, но още бе рано да се очакват големи резултати.

Освен това убиецът не бе показал принадлежност към нито една терористична група. Никой не го разпозна, след като го видя на снимките по неуморно повтарящите се новинарски емисии. Фотосите бяха направени от любители, свидетели на трагедията.

Бри бе споделила с ФБР цялата информация, с която разполагаше, но продължаваше със собственото си разследване. Това означаваше шестнадесетчасов работен ден за нея.

В четвъртък вечерта се отбих в офиса й, надявайки се да я убедя да излезем за кратка вечеря. Отделът за особено жестоки убийства към вашингтонската полиция се помещаваше в безлична сграда, разположена зад обикновен търговски център в Саутийст. Има достатъчно място за паркиране, което е повод някои полицаи да се шегуват, че това е истинската причина всички да искат да работят тук. Може и да е истина.

Кабинката на Бри бе празна. Компютърът й бе включен, а жълтата бележка, залепена върху монитора, гласеше: „Да се обадя на Алекс“, написана с нейния почерк. Но през целия днешен ден не се бях чувал с нея. Така че какво бе замислила сега?

— Бри ли търсиш? — Детективът от съседната кабина размаха полуизядения си сандвич. — Провери в заседателната зала. Надолу по коридора, вляво. Там си е устроила бивак.

Когато влязох в стаята, Бри седеше на стол, вдигнала крака върху масата, с дистанционното в едната си ръка, а с другата се почесваше по главата. Върху екрана на телевизора бе пуснато видеото на убиеца. Навсякъде бяха разпръснати разтворени папки, безброй бележки и снимки от местопрестъплението. Въпреки всичко, само като я видях, се развълнувах повече, отколкото ми се щеше да си призная.

— Здрасти. Кое време е? — посрещна ме тя, като ме видя застанал на прага.

Затворих вратата, преди да я целуна два пъти за поздрав.

— Време за вечеря, време за почивка. Гладна ли си?

— Умирам от глад. Ще погледаш ли това с мен само един-два пъти? Вече станах разногледа.

Бях щастлив да й помогна. Ала никак не се изненадах, когато превъртяхме касетата десетина пъти… А много по-късно вечерята ни в близкия ресторант се сведе до няколко емпанади от сергията на ъгъла.

Не беше лесно да се гледа отново и отново зловещата касета от убийството на „Ривъруолк“. Нито да чувам името си да се произнася в нея. Компенсирах това, съсредоточавайки се максимално върху убиеца. Може би имаше някакъв нюанс в речта или държанието му, който още никой не бе забелязал. От опит знаех, че това упражнение едва ли ще доведе до голям пробив. Ала беше добро, за да установим незначителните връзки. Като това, че Тес Олсен е била авторка на криминални романи. Или неподписаните поздравителни картички, които бях забелязал в апартамента й. Убиецът искаше публика.

И двамата с Бри се изненадахме, когато няколко минути по-късно открихме нещо важно…

20.

Започна като едва забележим проблясък в кадъра, почти неуловима сянка на заснежения екран половин секунда преди да стартира записът. Двамата с Бри толкова много се бяхме взирали в това, което убиецът искаше от нас да видим, че не бяхме гледали нищо друго.

— Задръж за секунда — рече тя.

Взех дистанционното, върнах малко назад касетата, след това спрях кадъра.

— Ето — казах на Бри. — Виждаш ли го?

Беше нещо като образ, мярнал се прекалено бързо за да го улови човешкото око дори при забавен ход на записа. Почти като призрачно видение. Улика. Оставена там нарочно?

— Тази касета е била използвана преди — заключих аз.

Бри вече нахлузваше черните си обувки без токчета.

— Познаваш ли някой от компютърния отдел в Бюрото? — попита възбудено.

Полицейското управление зависеше доста от ФБР за помощ при анализ на видеокасети. Познавах неколцина от криминалистите там, но беше девет вечерта. Това, изглежда, нямаше значение за Бри, която бе скочила от стола и сега кръстосваше залата.

Накрая взе телефона.

— Ще опитам с Уенди Тимерман. Тя работи до късно.

Повдигнах вежди.

— Уенди Тимерман работи до късно? Интересен начин на изразяване.

Уенди привидно беше офис мениджър в управлението, но в същото време беше и нещо като тайно оръжие за всеки, който искаше да заобиколи малко правилата, но без да нарушава закона. Познаваше всички и всички, изглежда, й дължаха по някоя и друга услуга.

Освен това нямаше личен живот. Практически живееше на бюрото си.

Както можеше да се очаква, Уенди поговори няколко минути с Бри и след малко й се обади, за да й даде име и номер.

— Джефри Антрим — рече Бри и затвори. — Живее в Адамс Морган. Явно е гений в тази област. Предполагам, че нощем работи допълнително в апартамента си, но Уенди ме увери, че ако му занесем картон с шест бири, начаса ще ни пусне в леговището си. Хей, напомни ми да й изпратя цветя.

— Не се притеснявай — успокоих я. — Тя ще ти се обади, когато има нужда от услуга. И ще бъде нещо повече от цветя.

21.

Както Уенди Тимерман бе предложила, преди да се отправим към Адамс Морган, ние се отбихме в един магазин, който ни беше на път. Вътре си откраднахме взаимно няколко възбуждащи целувки, после в колата, но сега отново бяхме на път, обратно към бизнеса, дяволите да го вземат. Джефри Антрим беше почти на годините на Деймън. Посрещна ни достатъчно дружелюбно и ни пусна да влезем веднага щом му показах бирите. Имах своите съмнения относно етикета „момче гений“, докато не видях домашното му оборудване. В малкия апартамент — лаборатория, леговище или както там го наричаше — почти нямаше други мебели. Запитах се дали част от скъпото оборудване, разпръснато навсякъде, не е било отмъкнато от Бюрото.

От няколко часа седяхме на кухненските столове и пиехме от втория картон с шест бири, докато Джефри работеше в другата стая. Той ни извика, за да погледнем какво бе открил много по-рано, отколкото очаквах.

— Ето тук. Не е повече от сенчесто изображение под основния образ. Изчистих го, доколкото можах. След това го дигитализирах. Предполагам, че няма да възразиш срещу кадри с деинтерлейсинг10?

— Зависи — отвърна Бри.

— От какво?

— От това, което току-що каза, Джефри. Говориш ли английски? Или може би испански? Испанският ми е доста добър.

Джефри й се усмихна.

— Добре, погледни сама. Ако поискаш, винаги мога да върна кадъра. — Написа няколко команди. — Сега се отпечатва, но можеш да го видиш и тук. Погледни добре това.

Ние се наведохме и вперихме погледи в един от малките монитори на бюрото, поставен върху купчина от най-различни устройства и приспособления.

Образът наистина беше сенчест — по-скоро тъмен, отколкото светъл, но различим. Всъщност и двамата го познахме.

— Мамка му — изруга тихо Бри. Внезапно нещо ни бе просветнало.

— Това не е ли „Абу Гариб“? — попита Джефри, който бе застанал зад нас. — Това е… нали?

Скандалът със затвора „Абу Гариб“ в Ирак бе преди няколко години, но все още беше чувствителна тема в голяма част от вашингтонските политически кръгове, а несъмнено и другаде. Очевидно и убиецът от „Ривъруолк“ не бе изключение.

Образът беше снимка или кадър от новинарска емисия. Всъщност на този етап това нямаше значение. Колкото и да бе размазан, а подробностите неясни, аз можех да ги запълня по памет. Жена войник от американския контингент стоеше в широк коридор с килии от двете страни. На пода, в краката й, беше гол иракски затворник с качулка.

Мъжът стоеше на четири крака, точно като Тес Олсен в последните мигове от живота си.

Около врата му се виждаше кучешка каишка, която жената държеше.

Очите на Бри дълго останаха приковани в образа, накрая тя поклати глава.

— И така, Джефри, има ли кафе в тази твоя кухня, или да отскоча да взема?

22.

Новата история на убиеца беше един от любимите му жанрове — научна фантастика.

О, да, беше възхитително. Планът се развиваше отлично.

Убиецът повече нямаше да играе иракски войник, но този сценарий беше много по-добър, а ролята — по-интересна и точно като за него: доктор Зандер Суифт. Кой актьор не би убил за тази роля, символично казано, и по-специално за тази конкретна сцена? Щеше да се разиграе в театъра. Вълшебно!

В тази августовска вечер тротоарът пред център „Кенеди“ бързо беше запълнен с хора. Бяха предимно младежи — от различни части на града, самоуверени, малко нахални. Ала такава публика бихте очаквали за представление по сценична адаптация на научнофантастична повест, вече превърната в холивудски филм. Разликата беше, че мъжката роля в тази пиеса щеше да играе голяма филмова звезда. Заради това се бе натрупала цялата тази тълпа, макар че не всички билети бяха разпродадени.

Докато приближаваше центъра „Кенеди“, убиецът — който не беше звезда, поне засега — се вживяваше в образа на доктор Зандер. Не е зле един актьор да се подготви по-отрано за ролята, нали?

През редица от шест въртящи се врати се влизаше от тротоара в покрито с теракота помещение, където бяха касите. След това още четири врати отвеждаха до фоайето на театъра, застлано с килим. Той забеляза всичко, а мозъкът му запечата и най-малката подробност.

Вече почти повярвал, че е доктор Зандер Суифт, навлязъл по-дълбоко в образа, убиецът се придвижваше като всички останали в тълпата — нито много бързо, нито прекалено бавно. Очила с дебели тъмни стъкла, прошарена брада и непретенциозно сако от туид му помагаха да остане незабележим.

Ала въпреки това не успяваше да потисне съмненията си за генералната репетиция. Ами ако се издъни? Ако по някакъв начин тази вечер го заловят? Ако направи грешка в центъра „Кенеди“?

Погледът му се плъзна лениво по сребристия плакат зад стъклената витрина, покрай която минаваше.

Нашумелият холивудски актьор, чието име бе отпечатано с огромни черни букви над заглавието, бе популярен с претенциозни, но много успешни филми. Абсурдни комикси на живо, които измъкваха от зрителите по десет долара. Той беше единствената причина за почти пълната зала тази вечер.

Жените обожаваха Матю Джей Уокър, въпреки че той наскоро се бе оженил за красива актриса, с която бяха осиновили деца от Третия свят — последната мода в Холивуд. В момента живееха във Вашингтон, за да „могат да повлияят на правителството по въпроси, които са важни за децата по света“. Нима наистина има хора, които говорят и — още по-лошо — мислят по този начин? Да, определено имаше.

Вътре в залата музика от синтезатор създаваше атмосфера за вечерта. Доктор Зандер Суифт намери бързо мястото си — 11А — в дъното на лявата пътека.

Определено бе навлязъл в образа — добър сценарий, отлично изигран, — поне така би се изразил той. Намираше се само на няколко крачки от четирите пожарни изхода, но почти мигновено осъзна, че това не е важно за него. Разбра, че няма да използва билета, който вече си бе купил за същото място за представлението в събота вечер.

Тази позиция бе погрешна! Всичко беше погрешно! Доктор Суифт трябваше да го види лично, за да проумее това, което сега му беше съвсем ясно.

Символичното убийство не трябваше да става от това място, а на самата сцена.

Така щеше да бъде най-добре — за публиката. А тя беше всичко, нали?

В осем и пет минути светлините намаляха, сетне угаснаха. Музиката се усили и тежките брокатени завеси се повдигнаха бавно.

Сноп червена светлина заля сцената, за да шашне още повече публиката. Място 11А вече бе празно.

Доктор Зандер Суифт бе видял всичко, което му бе нужно за тази вечер — така че бе напуснал театъра. Убийството беше в ход — за утре вечер. Направи кратката си репетиция. В крайна сметка той искаше да играе пред пълна зала. Това бе условието.

Всичко в негова чест, разбира се.

23.

През следващите дни хората от Отдела за особено жестоки престъпления имаха само една, много важна среща, поне от моя гледна точка. Бри ме помоли да присъствам и ще излъжа, ако кажа, че не исках. Срещата предизвика многобройно присъствие, малката зала бе претъпкана и жужеше от последните слухове.

Капитан Тор Рихтер задържа началото й заради пристигането на заместник-кмета, който закъсня с двадесет минути и през цялото време не обели и дума. Фактът, че присъстваше Лари Долтън, беше съвсем ясно послание: Всички следят случая. Тъкмо това, изглежда, искаше маниакът убиец, но не можеше да се направи нищо. Нямаше начин да не поканят заместник-кмета.

Бри разказа на групата всичко, което двамата с нея бяхме постигнали до момента. Среднощната ни работа с Джефри Антрим бе увенчана с още няколко кадъра от затвора „Абу Гариб“, но без особена стойност за разследването. Въпреки това смятах, че е добро начало. Предполагах, че убиецът е оставил послание за нас. Или за мен?

— Ето тук увеличихме кадъра, за да се видят по-ясно всички детайли — започна Бри и включи слайда, записан с Power Point. — Тук е копието на речта на убиеца от първата половина на касетата. А това — тя смени слайдовете — е речта от видеозапис, направен през 2003 година от мъж, който се нарича Шейха на Америка.

— Това същият тип ли е? — попита някой отзад.

— Не — поклати глава Бри. — Всъщност не е той. Но убиецът явно е заимствал от няколко източника. „Абу Гариб“. А сега и това. По статистически данни двете речи са сходни на шестдесет процента.

— Почакай малко. Защо смяташ, че това не е същият мъж? — поиска да узнае Рихтер. Имаше подлия навик въпросите му да звучат като обвинения.

Видях как по лицето на Бри премина сянка на раздразнение, вероятно невидима за останалите.

— Защото Шейха е бил арестуван миналата година. И сега търка наровете в нюйоркския затвор — отвърна тя. — Ще продължим ли?

Друг детектив вдигна ръка като ученик.

— На този етап разполагаме ли с някаква хипотеза за самоличността на убиеца?

Бри кимна в моята посока.

— Мнозина от вас познават доктор Алекс Крос. Ще го помоля да опише в най-общи линии профила на убиеца, който е чувал за доктор Крос. В случай че не сте забелязали, той се споменава по име в касетата.

— Как бих могъл да устоя на подобна покана? — подхвърлих аз и неколцина от присъстващите се засмяха.

После нагазихме направо в дълбокото.

24.

Докато стоях изправен отпред, познах половината хора в залата. Не съм сигурен колко от останалите ме познаваха, но навярно повечето бяха чували за мен. Аз работех по най-нашумелите дела във вашингтонската полиция от години, а ето че сега отново бях тук. Работех на доброволни начала за благото на обществото? Помагах на детектив Бри Стоун? Какво всъщност беше всичко това?

— Едно нещо е съвсем ясно — започнах аз. — Той ще поиска да убие отново, независимо дали наистина ще го направи, или не. Почеркът му е на терорист, но съществуват и допълнителни аспекти. Струва ми се, че различавам позната закономерност.

— Можеш ли да поясниш, Алекс? — попита някой. Аз погледнах към Бри, но тя вдигна брадичка с жест, който означаваше „давай“.

— Анонсът му, ако мога да се изразя така, е индивидуално убийство. Възможно е да ни предупреждава, че ще последва нещо по-голямо, но не мисля така. Смятам, че жертвите ще следват една по една.

— Защо?

— Добър въпрос. Дори смятам, че имам отговор. Според хипотезата ми, убиецът не желае да бъде засенчен от собствената си работа. В центъра на тази история е той, а не жертвите му. По същността си е нарцис, въпреки това, което казва на записа върху касетата. Отчаяно иска да бъде звезда. Може би тъкмо заради това ме „покани“ в този случай. Може дори да е оставил поздравителни картички на местопрестъплението — две неподписани пощенски картички. Все още работим по тази следа и се опитваме да открием какво може да означава. Освен това проверяваме книгите, които е написала госпожа Тес Олсен.

— Ами мотивът му? — обади се Рихтер. — Все още ли смятаме, че може да е политически?

— И да, и не. В момента работната ни теория е, че той е роден в Ирак или родителите му са родени там. Произходът му е свързан с военните или със силите за сигурност, или и с двете. От ФБР смятат, че живее в Съединените щати поне от няколко години, а може и да е роден тук. Интелигентност над средната, изключително дисциплиниран и вероятно антиамерикански настроен. Но ние смятаме, че политическата линия по-скоро би могла да е начин на изразяване, отколкото крайна цел.

— Изразяване на какво? — притисна ме Рихтер, макар отлично да знаеше, че все още не разполагахме с отговорите.

— Навярно на нуждата да убива. Изглежда това, което прави, му харесва. Ала по-важното е, че обича да е център на внимание.

Точно както и ти, Тор.

И може би точно като мен.

25.

В последвалата тишина неколцина от присъстващите драскаха бележки. Нямах желание да обсебвам срещата и затова през останалата част оставих Бри да говори. Рихтер направо я въртя на шиш, но тя не му се даде. Сампсън беше прав за Бри — или щеше да се наложи във вашингтонската полиция, или щеше да бъде изхвърлена от някой ревнив началник.

След срещата събирахме материалите си в празната заседателна зала, когато тя спря до мен и ме погледна.

— Много си добър. Може би дори си по-добър от блестящата си репутация.

Отминах комплимента й с усмивка, но дълбоко в себе си му се зарадвах.

— Провел съм доста такива срещи. А и ти се справи отлично и го знаеш.

— Нямах предвид срещата, Алекс. А това. Тази работа. Ти си най-добрият, когото съм срещала. А аз съм срещала доста. Ако искаш да знаеш истината, мисля, че двамата с теб сме отличен отбор. Плаши ли те това?

Спрях да подреждам папките и се втренчих в нея.

— Тогава, Бри, защо имам чувството, че в този случай сме поели в грешна посока?

Въпросът ми я слиса.

— Извини ме.

Това не ми даваше мира, откакто срещата бе приключила. Всичко се движеше прекалено бързо. Сега за пръв път имахме възможност да огледаме нещата по-внимателно. И усещах, че пропускаме нещо много важно. Бях почти сигурен в това. Моментът не беше подходящ, но не можех да пренебрегна инстинкта си. Дяволите да ги вземат прочутите ми предчувствия! Но нещо в мен ми казваше да преразгледаме от самото начало всичко, което смятахме за вярно.

— Може би нещата имат смисъл, защото той иска да мислим така — подех аз. — Това е интуитивно чувство, но дяволски ме тормози.

И преди се бях пекъл на подобен огън, при това не толкова отдавна. Изгубихме доста време по случая „Мери, Мери“ в Лос Анджелис, докато преследвахме очевидния заподозрян, който обаче не се оказа истинският убиец. И много хора загинаха, докато разберем грешката си.

Бри започна да вади от куфарчето си папките, които току-що бе напъхала вътре.

— Добре, да започнем от началото. Какво трябва да знаем, за да поемем в правилната посока?

Очевидният отговор на въпроса й беше още едно убийство. Тогава навярно щяхме да имаме дяволски повече информация.

26.

Време беше за новата ми история.

Тази вечер деветстотин петдесет и пет смелчаци бързаха да заемат плюшените си кресла в центъра „Кенеди“. Централното фоайе бе осветено от осемнадесет кристални полилея — по един тон единият, — които приличаха на гигантски сталактити. Фоайето беше огромно, дълго повече от сто и осемдесет метра. В центъра му се издигаше бронзов бюст на самия Кенеди — висок близо два метра и половина, — който никога в живота си не бе изглеждал толкова царствен и сериозен.

Екип от тридесет и седем работници се трудеше зад сцената. Впечатляващо. И скъпо.

Поне седемнадесет човека сновяха по дървените дъски.

А една самотна фигура чакаше тихо под сцената.

Доктор Зандер Суифт.

Беше дошъл в три следобед през служебния вход на театъра. Носеше голяма кутия за инструменти. А за всеки случай си бе приготвил няколко добре отрепетирани фрази за повреда в бойлера, която трябва да се отстрани. Вътре в кутията беше реквизитът му.

Пистолет.

Шиш за лед, за всеки случай.

Газова горелка.

Достатъчно запас от етанол.

Сега, повече от пет часа по-късно, беше време за главното действие. Над главата му представлението бе в разгара си. Салонът бе пълен докрай с почитатели на драмата и съспенса.

Матю Джей Уокър се бе вживял в сцената, в която говореше малко монотонно с друг персонаж върху монитора. Естествено Уокър беше изключително красив, малко по-нисък, отколкото се очакваше, и, в интерес на истината, доста разглезено копеле. Агентът му бе настоял за пресни екзотични плодове, кашон с минерална вода „Евиан“, личен гримьор. Е, време беше Уокър да се срещне с партньора си.

— Здрасти, Матю Джей! Привет! — изрече доктор Суифт. — Аз съм тук, зад теб…

Актьорът се извърна изненадано. Сетне погледна шокирано, когато капакът на трапа на пода, който обикновено се използваше във второ действие, се отвори.

— Мамка му, какво, по дяволите, става…

— Госпожи и господа, съжалявам за прекъсването — поде доктор Зандер Суифт с висок и ясен глас, който можеше да се чуе и от най-задните места. — Но може ли да привлека вниманието ви, пълното ви внимание? Въпросът е на живот и смърт.

27.

Отначало единственото забележимо раздвижване в публиката бе шумоленето на листа, докато зрителите разгръщаха припряно театралните си програми, за да видят кой е този на сцената.

Матю Джей Уокър се обърна с гръб към зрителите и заговори шепнешком:

— Какво, мамка му, си мислиш, че правиш? Кой, по дяволите, си ти? Изчезвай от сцената! Веднага!

Със светкавично действие доктор Зандер Суифт измъкна пистолет и го насочи към актьора, като дулото почти докосна лицето му. Ръката му трепереше нарочно, все едно беше нервен, което далеч не бе истина.

— Шшшт — отвърна той с театрален шепот. — В тази сцена ти нямаш реплики.

Допря пистолета и го натисна, докато Уокър се свлече на колене.

— Моля те — запелтечи актьорът в микрофона. — Ще направя, каквото поискаш. Само се успокой.

— Обадете се на 911! — извика някой от първия ред.

Публиката най-сетне започна да осъзнава какво става.

Убиецът се обърна към тях.

— Аз съм доктор Зандер Суифт от Контрола по имунизации. Длъжен съм да ви информирам, че този мъж е определен за екзекуция — обясни хладно той. — Честно казано, и аз съм не по-малко шокиран и опечален от вас.

— Той е луд! Той не е актьор! — извика внезапно Матю Джей Уокър.

— Аз не съм луд. Това е много умело изпипан план — отвърна доктор Суифт.

Докато държеше с една ръка пистолета, опрян в актьора, Суифт започна да го маже с етанолов гел от торбичка от алуминиево фолио, която беше в един от джобовете му. Размаза гела по гърдите на актьора, наплеска обилно вълнистата му руса коса, не пропусна брадичката. Миризмата беше толкова силна, че Уокър се закашля и задави.

— Какво правиш? Моля те, спри! — изкрещя той.

Сега цялата публика бе на крака. Отвсякъде се разнасяха викове.

— Спрете го! Някой да се качи там! Къде е охраната?

Гласът на доктора отново се извиси над сцената:

— Всеки, който дойде тук, ще бъде мъртъв. Благодаря ви за вниманието и търпението. А сега, моля ви, гледайте още по-внимателно! Предстои невероятно зрелище, което никой от вас никога няма да забрави! Помогни ми, Господи!

Газовата горелка изпусна електрическа искра в ръката му. След това етанолът избухна в пламъци и Матю Джей Уокър заприлича на горяща факла. Лицето на актьора сякаш се разтопи, докато от устата му ехтяха нечовешки крясъци. Нещастникът се завъртя в кръг, опитвайки се да избяга от пламъците, които поглъщаха кожата му.

— В момента наблюдавате скоростно разпадане на човешка плът — поясни доктор Суифт. — Случва се постоянно във военните зони. Ирак, Палестина и други отдалечени места. Там е обикновено ежедневие. Нищо необичайно, уверявам ви.

После той претича бързо през сцената, по-далеч от пищящия актьор, който се търкаляше по земята. Използва горелката, за да запали черните драперии, които висяха отзад. Пламъците мигновено ги погълнаха със зловещо съскане.

— Задръжте ръкоплясканията си! Моля ви, изчакайте! — извика той към публиката. А тя вече беше негова. — Благодаря ви много! Благодаря ви! Страхотни сте!

И с елегантен поклон изчезна от сцената. В следващия миг направо полетя надолу, по стръмните метални стълби към пожарния изход, и се озова на алеята зад театъра. Зад гърба му се извиси пронизителният вой на алармата.

Доктор Суифт отмести един празен кашон на алеята и извади от него найлоновата торба, която бе оставил там по-рано през деня. Напъха вътре пистолета, горелката и сакото. Сетне очилата с дебелите тъмни стъкла, контактните лещи, брадата, изпъкналото чело… Накрая метна отгоре прошарената перука, която носеше за ролята.

Възвърнал истинската си самоличност, убиецът излезе от алеята на улицата, където тъкмо се появи първата пожарна кола.

Всичко бе свършено, мисията му бе изпълнена, а изпълнението му бе съвсем близо до съвършенството. Сега доктор Зандер Суифт можеше да изчезне завинаги, също като иракския войник след убийството на писателката на криминални романи, извършено пред всички онези многобройни фенове.

„Господи, аз съм добър“ — помисли си той и гърдите му се издуха от искрена гордост. — „След всички тези години аз съм велик“.

На няколко пресечки от центъра „Кенеди“ една жена го чакаше в синя спортна кола.

— Ти беше прекрасен! — засия тя насреща му и целуна убиеца по бузата. — Толкова се гордея с двама ни.

28.

— Алекс, ела и погледни това. Невероятно е. Всъщност е налудничаво. Ще го погледнеш ли?

Бри държеше нещо в прозрачен плик за доказателства, когато я открих заедно със Сампсън на главната сцена на театъра в центъра „Кенеди“. Едната страна на театралния декор беше овъглена. Друга черна пътека по пода показваше къде бе издъхнал актьорът Матю Джей Уокър пред почти хилядната публика.

Още преди да пристигна, предположих, че това е същият луд убиец от „Ривъруолк“. Защо иначе Бри щеше да ме извика?

— Покажи му картичката — рече Сампсън. — Намерихме я под капака на трапа, откъдето е излязъл. Явно този откачен е гледал твърде много телевизия през 90-те години.

Бри ми подаде торбичката с доказателството и аз я поех неохотно.

Вътре имаше ръчно изработена поздравителна картичка на „Холмарк“. Едната й страна беше черна, върху нея се мъдреше голяма, светлозелена буква „З“, написана навярно на стара пишеща машина, чиято лента бе избеляла. От другата страна имаше букви, изрязани от списания, в различен шрифт, изписващи фразата: Истината е някъде там.

— „Досиетата X“ — изрече на глас Бри това, което вече ми бе хрумнало. — Мотото на шоуто. „Истината е някъде там“. Не сме сигурни дали убиецът е използвал конкретен епизод, но навярно е така.

— Същият убиец — кимнах аз. — Трябва да е той.

— Очевидно този тип е бял. По-възрастен, около петдесет или може би шестдесет годишен — додаде Сампсън.

Махнах с ръка, посочвайки сцената.

— Разполагаме с най-малко десетина свидетели експерти. Кой, ако не актьор, може да разпознае театрален грим. Макар че двете убийства са основани на специфични източници. И при двете са оставени картички, които да намерим.

— Методите са различни — обади се Бри. — Би могло да е съвпадение. Не го твърдя, но би могло. Може би имаме повече от един убиец? Възможно ли е?

— Почеркът и при двете убийства е един и същ, Бри. Екзекуция на обществено място, пред публика. Може би трябва да го наречем Публичния убиец. Това го характеризира най-точно.

— Публичния убиец ли? Туй да не е цитат от „Диагностичен и статистически справочник по психични болести“, том IV? — Усмивката на Сампсън беше мрачна. Хуморът му помагаше да се справи. Отнасяше се за много полицаи, разследващи убийства, включително и за мен.

Бри замислено прокара ръка през косата си.

— Съгласна съм с теб, но…

— Но какво?

— Рихтер. Тор Досадника няма да ми позволи да изключа която и да е работна хипотеза без твърдо основание.

— А какво ще кажеш за онези, които е разумно да бъдат изключени?

Това бе типична бюрократична безизходица, в която бях попадал, докато работех за ФБР, не за вашингтонската полиция. Явно откакто ме нямаше, нещата доста се бяха променили. Или може би просто аз се бях променил.

Въздъхнах и плъзнах поглед по сцената.

— С какво друго разполагаме?

29.

През онази ужасна нощ си занесох работа за вкъщи, а това дори не беше моят случай. Все още.

Беше два сутринта и материалите по последния профил на убиеца бяха пръснати по кухненската маса пред мен. Не можех да избия от главата си Публичния убиец, както вече мислех за него. Или Кайл Крейг. Какво, по дяволите, искаше той от мен? Защо сега установяваше контакт с мен?

Когато видях светлината под вратата на Нана, обърнах листовете, за да не може да ги съзре. Сякаш купчината хартия нямаше да й се стори подозрителна, нито пък щях да излъжа и за секунда старата нощна птица.

— Гладен ли си? — бе първото, което каза тя. Мина доста време, откакто ме бе питала какво правя посред нощ.

Няколко минути по-късно вече бе изпекла два сандвича със сирене „Чедър“ и резен ябълка — половин за нея и един и половина за мен. Отворих една бира и й налях малко в чаша за сок.

— Какви са тези листове, които не искаш да видя? — попита ме Нана все още с гръб към мен. — Да не би да е последното ти завещание?

— Това шега ли беше?

— Не, синко, съвсем не. Просто е тъжно, много тъжно.

Тя остави чиниите и седна срещу мен, до кухненската маса. Както някога.

— Не мисля, че ще ти хареса това, което ще ти кажа — подех аз.

— И кога това те е спирало?

— От известно време съм на частна практика. Промяната ми се отрази добре. През повечето дни работата ми харесва.

Нана наклони глава и уморените й очи сякаш ме погълнаха.

— О, Алекс. Това наистина никак няма да ми хареса. Може би трябва да се прибера в стаята си и да си легна.

— Нещо ми липсваше… — признах й съвсем чистосърдечно.

— Аха… Обзалагам се. Да стрелят по теб и да не те улучат. Да стрелят и да те улучат.

Не зная какво би трябвало тя да стори, за да улесни разговора, но дори не се и опитваше.

— Напуснах силите на реда поради няколко основателни причини.

— Да, направи го, Алекс. И те всички спят на горния етаж.

— Нана, никога не съм бил от тези, които работят за пари. Моята работа — за добро или за лошо — е част от мен. А напоследък тази част липсва. Това е.

— Не бих казала, че не съм го забелязала. Но ще изтъкна и нещо друго. Напоследък има доста неща, които ни липсват. Такива неща като например полицейски обаждания посред нощ. Неща, като да се чудим кога ще се прибереш у дома — ако изобщо се прибереш.

Продължихме в този дух още час. Това, което ме изненада, беше, че колкото повече време минаваше, толкова по-силно се затвърждаваше в мен увереността в това, което исках да направя.

Накрая станах от стола и избърсах ръцете си с книжна кърпа.

— Знаеш ли какво, Нана? Много те обичам. Опитах се да живеем в мир. Опитах се да правя нещата по твоя начин. Независимо дали си е проличало, или не, но не се получи. Смятам да живея живота си така, както аз го разбирам.

— О, за Бога, какво означава това? — попита тя и вдигна ръце във въздуха.

Аз стоях до масата и усещах как сърцето ми препускаше.

— Каквото и да означава, ще те уведомя, когато реша окончателно. Съжалявам, но това е всичко, което мога да ти кажа в момента. Лека нощ. — Събрах листовете, обърнах се и закрачих към вратата.

Смехът й ме спря. Отначало беше кратък кикот — от този тип, с който обаче могат да те съборят. Обърнах се отново към нея и нещо в изражението ми я накара да избухне в гръмогласен смях.

— Какво? — едва успях да попитам накрая.

Нана се овладя и изведнъж плесна с ръце върху кухненската маса.

— Я виж ти кой се е завърнал от мъртвите! Алекс Крос!

30.

На следващия ден бях зает с оперативна работа. Както обикновено… Вече можех да го кажа. Същия следобед двамата със Сампсън обикаляхме квартала около центъра „Кенеди“, когато Бри се обади.

— Няма да съжалявате, ако зарежете това, с което се занимавате в момента, и се върнете тук. — Затвори, без да каже дори „дочуване“.

— Какво е станало? — Сампсън навярно бе забелязал смутената ми физиономия.

— Нещо. Това е всичко, което зная. Да вървим.

Когато пристигнахме в кабинета й, открихме Бри пред компютъра.

— Моля те, кажи ни, че не си ни извикала, за да поиграем на „Пасианс“ — подхвърли Сампсън.

— Познайте кой си има блог! — подмина опита му за шега Бри. — Всъщност обади ми се една репортерка, за да ме пита за това. Дори не подозираше, че за пръв път го научавам от нея.

Тя се облегна назад, за да ни направи място, а ние се надвесихме към монитора. Началната страница, която ни показваше, беше едновременно семпла и впечатляваща. Черен фон с бели букви. В горния ляв ъгъл имаше анимационна графика на телевизор, върху чийто екран премигваха снежинки като от статично електричество. Надписът „Моята реалност“ с бели релефни букви избледняваше, сетне пак се появяваше като имената на участниците в някое телевизионно шоу. Под него имаше меню с опции за „Канал 1“, „Канал 2“ и така до „Канал 8“.

Посетителите на блога заемаха цяла страница, като последният беше най-отгоре. Влизането беше от 12,30 след полунощ, само преди четиринадесет часа. Заглавието беше само „Благодаря“.

Бри спусна надолу плъзгача по страницата.

— Не всичките му влизания са толкова директни. Понякога пише как е минал денят му. Какво е обядвал. Има от всичко по малко.

— Говори ли за убийствата? — попитах аз.

— Само индиректно. Всички влизания от онези дни са от рода: „Забавлявайте се тази вечер“ и „Гледахте ли новините?“.

— Ами тези? — Сампсън докосна екрана, където беше менюто с останалите номера на каналите.

— О, това ще ви хареса.

Бри кликна с мишката върху „Канал 1“. Снежинките от статичното електричество изчезнаха и върху малкия телевизионен екран в ъгъла се появи зърнеста снимка. Познах я — беше една от снимките на убийството на Матю Джей Уокър, направена с мобилен телефон от човек от публиката и показана по няколко новинарски емисии.

— А, вижте и това. — Тя кликна върху друг канал и се отвори аудиофайл. Сега върху малкия екран се виждаше хоризонтална зелена линия, която подскачаше и описваше пикове едновременно със записаните писъци на жената. Тутакси разпознах гласа на Тес Олсен.

— Това е тя — казах.

— Сигурен ли си? — попита Сампсън.

— Напълно — отвърнахме едновременно двамата с Бри. Бяхме гледали толкова много пъти видеото с убийството й, че модулациите на гласа й вече ни бяха познати, като някоя лоша мелодия, запечатала се в главите ни.

Скоро осъзнахме, че записът, който звучеше в момента, трябва да е бил направен отделно, след като касетата е била оставена в апартамента. Фактът може би щеше да улесни разкриването на автора на сайта.

— Малко джобно записващо устройство? Съвсем лесно. — В гласа на Сампсън прозвуча неохотна нотка на възхищение. — Явно този тип си изпипва нещата до съвършенство. Като голяма, ефективна машина.

— В противен случай вече щяхме да сме го закопчали — процеди Бри. — Той отлично знае колко е добър — изръмжа с отвращение тя.

Играта беше на етап възхищение, примесено с омраза. Методите му бяха неоспоримо дръзки и добре приложени. От друга страна, започваш да мразиш убиеца, дори донякъде себе си, задето все още е на свобода. Мисля, че и тримата се чувствахме точно така.

— Е, добрата новина е, че той обича вниманието — заключи Бри.

— Аз пък мислех, че това е лошата новина — отбеляза Сампсън.

— И двете. — Двамата ме погледнаха. — Това означава, че ще продължава да иска да е център на внимание, което пък, от своя страна, ще съкрати времето му на реактивация. Но все някога самоувереността му ще изпревари уменията му. Тогава ще се издъни. Трябва да се случи.

— Защото ти го казваш? — ухили ми се Сампсън.

— Точно така — кимнах и затворих сайта. — Защото аз го казвам.