Двойна заплаха

31.

Адвокатът Мейсън Уейнрайт пристигна, както винаги, за срещата си с Кайл Крейг точно в четири часа. Кайл настояваше да е точен. Ала посещението нямаше да е като предишните. Щеше да е последната му среща с Кайл Крейг и това донякъде бе повод за тъга, но и за празнуване.

Както обикновено, адвокатът носеше каубойски ботуши, дълго сако от еленова кожа, очила с големи рогови рамки, колан от змийска кожа — аксесоари, които му придаваха вид на персона от Дивия запад. Още щом влезе в помещението за свиждане, двамата с Кайл се прегърнаха.

— Красотата на ритуалите — промърмори Кайл.

— Всичко е готово — прошепна адвокатът в ухото на затворника. — Няма камери. Тук сме сами. Както знаеш, нещата във Вашингтон са задвижени.

— Тогава да задвижим и тези тук. Никой няма да повярва на това… Никой. Това е върхът, Мейсън.

Двамата мъже се разделиха и тутакси започнаха да събличат дрехите си, докато останаха по шорти. На Кайл бяха затворнически, избелели, с пожълтели петна.

— Не са от урина. Това са петна от пералнята — поясни той на адвоката.

— Е, а тези са от урина — засмя се Уейнрайт и посочи своите шорти. — Показват колко съм изплашен.

— Не те обвинявам — сви снизходително рамене затворникът.

След това адвокатът отвори куфарчето си. Надникна и извади нещо, което беше най-отгоре и приличаше на моделирана плът. Всъщност беше специално изработена лицева маска, която обикновено се използваше при големи лицеви изгаряния или жертви на ракови заболявания на кожата, а понякога и в холивудски продукции, например във филми като „Мисията невъзможна“. Маската бе от силиконова гума и всеки детайл по нея бе изрисуван от известен художник по костюмите в Лос Анджелис.

В куфарчето имаше две такива маски: едната на Мейсън Уейнрайт, а другата на Кайл Крейг.

След като ги надянаха, Кайл заговори на адвоката:

— Твоята изглежда идеална. Наистина е много добра. А моята? Как изглеждам?

— Приличаш ми — усмихна се адвокатът малко накриво. — Мисля, че на мен се падна по-добрата.

— Има ли някакви особености, характерни за маските? — беше следващият въпрос на Кайл, който, както винаги, оставаше перфекционист до най-малките подробности.

— От това, което са ми казали, тези маски имат само един недостатък. Приликата е почти идеална. Това не е проблем. Но клепачите не мигат.

— Важно е да се знае. Да приключим с обличането.

Кайл надяна бързо дрехите на адвоката, в случай че пазачът намине. Това понякога се случваше, макар и не по време на официалното посещение, когато Кайл и адвокатът му можеха да бъдат сами съгласно закона.

През този ден Мейсън Уейнрайт носеше дрехи с два размера по-малки, включително характерната му каубойска шапка. Когато Кайл стигна до ботушите, пъхна вътре петсантиметровите стелки, които бяха в куфарчето.

Сега беше висок малко над метър и осемдесет и осем, приблизително колкото адвоката.

Облечен в затворнически комбинезон, Уейнрайт все още беше по-висок от Кайл, но обичайната затворническа походка с приведени рамене почти щеше да заличи разликата. Вече бяха готови, ала планът изискваше да останат заедно цял час. Както винаги. Всичко трябваше да бъде точно същото. Ритуалите трябва да се спазват.

— Искаш ли да зададеш осемте си въпроса? — попита адвокатът. — Или аз да ги задам?

Кайл изрече обичайните въпроси. До края на свиждането нито един от двамата не заговори. Кайл Крейг сякаш бе изпаднал в транс. Но всъщност мислеше, планираше следващия ход.

Накрая, когато бяха останали една или две минути, Кайл се изправи пръв. Разбира се, сега изглеждаше като адвоката.

След него се надигна и адвокатът с лицето на Кайл Крейг.

Кайл протегна ръце, а Мейсън Уейнрайт потъна в прегръдката му.

— В твоя чест — прошепна адвокатът. — Извинявам се, че отне толкова дълго време да се уреди.

— Шедьоврите изискват време — отвърна Кайл Крейг.

32.

Когато пазачът отвори вратата на малката стая за свиждане, леко прегърбеният Мейсън Уейнрайт бе забил поглед в пода.

— Да вървим, Крейг — подкани го пазачът. — Забавлението свърши. Време е да се връщаш обратно в покоите си.

Уейнрайт промърмори нещо в знак на съгласие, сетне пое надолу по коридора пред раздразнителния тъмничар. Беше се навел и тътреше крака като „жив мъртвец“, какъвто трябваше да бъде. „Само не позволявай да види дали премигваш“, повтаряше си той.

Това бе моментът, когато целият план можеше да отиде по дяволите. Всичко можеше да бъде изгубено през следващите няколко минути. Макар че неговата роля бе по-лесна — да остане спокоен, кротък, с наведена глава, — освен ако пазачът не забележи някаква промяна, нещо странно в поведението му. Адвокатът с месеци бе изучавал походката, стойката и маниерите на Кайл Крейг и вярваше, че го имитира доста добре. Все пак не можеше да е сигурен, докато всичко не приключи.

Внезапно палката на пазача го ръгна в гърба. Какво беше това? По дяволите, не!

Явно бе направил грешка и се чудеше каква. Дали бе оплескал нещо и не бе провалил бягството на Кайл Крейг, което той планираше, откакто бе дошъл в строго охранявания затвор?

— Оттук, Мислителю. Да не би да си забравил пътя към килията си, а, гений? — засмя се пазачът подигравателно. — Хайде, движение, че бързам да се върна при телевизора!

Адвокатът не погледна към тъмничаря, не го удостои нито с дума, нито с жест, само зави надолу по посочения коридор и продължи да се тътри с приведени рамене.

За щастие нищо повече не се обърка по пътя към килията на Кайл Крейг. Накрая пазачът затръшна вратата и Уейнрайт остана сам. Беше успял!

Чак тогава той вдигна очи и се огледа. Значи тук и така бе живял Мислителя през последните няколко години. Какъв срам, подобен велик ум да бъде затворен в такова тясно пространство, където няма нищо, което да стимулира интелекта му. Какво унижение за него да бъде подложен на прищевките и заповедите на отвратителните затворнически пазачи и тъпоумни администратори.

— В твоя чест — прошепна адвокатът отново, сетне се подготви да изпълни инструкциите на Кайл Крейг.

Мъжът огледа малката бетонна килия. Леглото, масата, столът и нощното шкафче бяха завинтени за пода като допълнителна мярка за сигурност. Капакът на тоалетната чиния се затваряше автоматично, за да не се наводни килията. Кайл Крейг си бе „извоювал“ черно-бял телевизор, но по него вървяха само програми за това как да си помогнем сами и религиозни предавания, така че кой би искал да ги гледа?

Адвокатът изпита силен пристъп на клаустрофобия и си помисли ужасено, че би било много трудно човек да не загуби разсъдъка си в този ад. След малко Мейсън Уейнрайт се засмя. Повечето хора щяха да решат, че самият той много отдавна е загубил ума си, дори още преди да стане един от учениците и последователите на Мислителя.

Когато същата вечер, в шест часа, малко преди вечеря, пазачът дойде да провери затворника, не можа да повярва на очите си. Мигновено натисна паникбутона на колана си. Сетне зачака да му се притекат на помощ. Не можеше да откъсне поглед от килията.

Кайл Крейг се беше обесил!

33.

Слънцето блестеше в очите на Кайл Крейг и това бе най-прекрасното усещане. Слънцето! Невероятно, но факт! Носеше се с ягуара на Мейсън Уейнрайт със скорост няколко километра над позволената към търговския център в покрайнините на Денвър, където го очакваше един мерцедес. Е, тази кола му харесваше много повече — съчетание между мощност и комфорт. А и освен това никой нямаше да търси мерцедес.

Тези, които се съмняваха в Кайл Крейг, щяха да се объркат и притеснят.

Последователите му щяха да са във възторг.

Трябваше да спази обещанията, написани с кръв и публикувани в августовските броеве на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Да, той отново ще види слънцето и още много повече.

Беше се запътил към Вашингтон, но реши да заобиколи, да посети неколцина врагове, може би дори да ги убие в собствените им домове.

Щеше отново да бъде прочут и имаше план как да го постигне.

Нито дума не бе записана на хартия — всичко беше в главата му.

— Мили Боже, само какво слънце! — възкликна той.

34.

Бях у дома, на Пета улица, и тъкмо бяхме привършили късната си вечеря с Нана и децата, когато телефонът зазвъня. Повечето от нас бяха в кухнята и довършваха с разтребването. Деймън, Джени и аз работехме, Али ни наглеждаше, а Нана четеше любимите си вестници в дневната — „Уошингтън Поуст“ и „Ю Ес Ей Тудей“.

Тази вечер щяха да дават и любимия й сериал — „Анатомията на Грей“. Нана обичаше сериите, защото бяха оптимистични и имаше три много умни и правдиви персонажа, изпълнявани от чернокожи актьори, което според нея се случваше за пръв път в телевизионните сериали. „Анатомията на Грей“ беше едно от нещата, за които нямахме противоречия. И двамата бяхме пристрастени към медицинската драма и нашето внимание и отдаденост рядко биваха разочаровани.

Джени се намръщи, когато вдигна слушалката, и установи — за нейно изумление, — че не търсят нея.

— За теб е, татко.

— Каква изненада — промърморих аз. — Огромно разочарование.

— Не е жена — върна ми го Джени, — така че не се радвай. Не е Бри.

Не зная какво очаквах, но във всеки случай не и това, което чух по телефона през последвалите няколко смущаващи секунди.

— Алекс, обажда се Хал Брейди. — В последно време Брейди беше шефът на детективите във вашингтонската полиция, стар приятел, началник на Тор Рихтер и на всички нас.

— Здрасти, шефе. — Успях да промърморя няколко думи, но бях изпълнен с напрегнато очакване. Фактът, че Брейди се обаждаше у дома, не беше добър знак.

— Не се отнася за Бри, нали? — Внезапно ме прониза лошо предчувствие.

— Не, не. Бри е добре. Всъщност в момента е тук, в кабинета, с мен. След минута ще ти дам да поговориш с нея — успокои ме Брейди, сетне продължи: — Алекс, причината да ти се обадя е, че по някое време днес Кайл Крейг е избягал от строго охранявания затвор във Флорънс. Все още разследват подробностите как го е направил, но това не е добре. Нито за теб, нито за когото и да е от нас. Нямат представа къде е отишъл.

Не се поколебах нито секунда.

— Нуждая се от услуга. И то голяма — казах на шефа.

35.

Два пъти съм посещавал строго охранявания затвор във Флорънс, след като Кайл Крейг бе въдворен там. По време на полета си направих няколко бележки за него от всички материали, които бях събирал през годините. Докато драсках бележките си, си припомних определени инциденти, случили се между нас. Някога Кайл ми беше приятел или поне аз го смятах за такъв. Той беше заблудил много хора, а аз винаги съм бил наивен с онези, които даваха вид, че водят праведен живот.

Ето какво записах в бележника си:

Пристигнах във Флорънс, Колорадо, към обед, един ден след бягството на Кайл. Много малко се бе променило в този строго охраняван затвор. Прекарах първия час в разговори с двама от пазачите, които познаваха особено добре Кайл Крейг. След това поговорих с главния пазач Ричард Крок. Пазачът изглеждаше по-шокиран от всеки от нас, че Кайл или който и да било друг може да избяга от затвора във Флорънс. Никой досега не го бе правил. Дори не се бе и опитвал.

— Както вече знаете — каза ми Крок, — адвокатът се е върнал в килията на Крейг с гумена маска, наподобяваща лицето на затворника, а след това се е обесил. Това, което не знаете, е, че сме записали някои от първите му посещения при клиента му. Искате ли да ги видите?

Със сигурност исках.

36.

През следващите няколко часа гледах видеозаписите с някои от ранните срещи между Кайл и Мейсън Уейнрайт. Адвокатът не бе настоял да се възползва от привилегията за срещи насаме с клиента си до третата седмица от посещенията си при затворника. Защо? Защото Кайл е искал да видим нещо? Или защото адвокатът е искал?

Но какво? Първото посещение бе фактически съвсем същото, както и останалите, които бяха записани.

Уейнрайт влизаше в стаята за свиждания, облечен в ексцентричното си облекло, което без съмнение бе помогнало накрая при бягството: каубойска шапка и ботуши, сако от еленова кожа, очила с големи рогови рамки, които никак не си пасваха с останалите атрибути.

Двамата с Кайл се прегръщат. Кайл казва нещо, което не е уловено на записа. Следваше серия от осем въпроса — винаги едни и същи.

Някакъв вид код? Или Кайл въртеше игрички? Или просто беше луд — и той, и адвокатът му? На този етап нямах мнение. Както впрочем и за всичко останало. Знаех единствено, че Кайл Крейг е първият, избягал от най-строго охранявания затвор във Флорънс. Мислителя бе извършил немислимото.

Накрая Кайл и адвокатът му отново се прегръщаха. Уейнрайт казваше нещо на Кайл, което също не бе уловено на записа. Дали по този начин са си обменяли информация — независимо дали ги записваха, или не?

Не беше изключено. Със сигурност щяхме да се опитаме да разберем.

След това отидох в килията на Кайл, но там нямаше кой знае какво да се види. В строго охранявания затвор във Флорънс на осъдените не бяха разрешени много лични вещи. Малката стая беше чиста и подредена, както и самият Кайл.

Тогава видях посланието, което бе оставил.

Поздравителната картичка на „Холмарк“ бе подпряна на закрепеното с винтове към пода нощно шкафче до леглото.

Не беше подписана също както двете в апартамента на Тес Олсен.

Минути по-късно се върнах обратно в офиса на главния пазач Крок. Исках да получа някои отговори на въпросите, хрумнали ми през изминалите няколко часа.

— Имал ли е посетители? — попитах. — Знаем за адвоката, макар че нямаме представа какви всъщност са били истинските му отношения с Крейг. Имал ли е други посетители? Някой, който е идвал повече от един път?

Крок нямаше нужда да се консултира с папките, за да ми отговори.

— През първата година имаше един доста настоятелен репортер от „Лос Анджелис Таймс“ на име Джоузеф Уизън, но Крейг отказа да се срещне с него. Няколко пъти. Още няколко се свързаха с Крейг чрез кабинета ми, но той дори не си направи труда да дойде тук, защото не пожела да ги види. Единственият му посетител беше преди няколко месеца — писателката Тес Олсен. Нали се сещате, жената, която наскоро бе убита във Вашингтон. Кайл ни изненада. Съгласи се да се срещне с нея. Тя идва три пъти. Възнамеряваше да пише книга за Крейг. Ако я слушахте как приказва, романът щял да бъде нещо като второ „Хладнокръвно“.

— Значи сте говорили с нея? — попитах.

— Да. И трите пъти. Първия път някъде около половин час.

— Как ви се стори тя? Какво беше впечатлението ви?

Главният пазач поклати глава, сякаш претегляше отговора си. Накрая заговори:

— Приличаше на негов почитател. Честно казано, питах се дали дамата и Крейг не са били близки, преди да го заловят.

37.

Рано на следващата сутрин се върнах във Вашингтон. Вече бях обмислил новината за Тес Олсен, за поздравителната картичка в килията на Крейг, както и за вероятността Кайл да е имал връзка с Олсен или дори с убиеца от Вашингтон. Но най-вече се чудех какво е замислил Кайл.

Бри бе събрала малък екип от криминалисти, съсредоточили се върху линковете между блоговете, които тя искаше да проследи. Брайън Кицмилър, агент от компютърния отдел към ФБР, бе включен в екипа ни. Гореше от желание за работа, тъй като случаят с Публичния убиец вече бе привлякъл вниманието му.

Бри бе помолила Кицмилър да се срещнем веднага щом успее да разбере нещо за блога. Кицмилър й бе дал срок от четири часа, което означаваше, че е доста бърз. Другият добър знак беше, че бяхме привлекли вниманието на всички към случая.

Около три следобед се появихме в „Хувър Билдинг“. Обстановката ми бе позната, макар че никога преди не бях работил с компютърния отдел и не се бях срещал с Кицмилър — разбира се, бях чувал за него и знаех, че има репутация на спец по загадките.

— Влизайте. — Въпреки че седеше пред терминала, си личеше, че е много висок. Беше тромав на вид, с най-яркооранжевата коса, която бях виждал през живота си.

Помещението с нисък таван бе разположено на втория етаж — няколко етажа по-долу от предишния ми кабинет. Всички служители седяха в отделни кабини с гърбове към центъра, където имаше голяма осмоъгълна маса, по която бяха пръснати листове, папки и лаптопи. Явно тук хората работеха здраво — добър знак.

Стъклена стена отделяше помещението от оживения коридор отвън.

Бри, Сампсън и аз грабнахме по един стол и се настанихме в кабината на Кицмилър. Той беше приблизително на моите години, в добра физическа форма и с ослепителна коса.

— Не можах да установя източника на аудиото — поде, — но сравних виковете от онзи блог в сайта и тези, записани на видеокасетата от местопрестъплението. Определено съвпадат. Но това не означава непременно, че има криминална връзка между блога и убиеца. Теоретично всеки би могъл да ги качи в сайта.

— Искаш да кажеш, ако някой друг има достъп до записа — обадих се аз. — Но всички сме съгласни, че аудиозаписът е оригинален, нали?

— Определено — кимна той. — Така че е дело или на вашия заподозрян, или на някой, който има достъп до него. Но още е трудно да се каже със сигурност.

— Нека вървим стъпка по стъпка — предложи Бри. — Ти ми каза по телефона, че блогът е качен от университета „Джорджтаун“? Така ли е?

— О, да, или поне през „Джорджтаун“. В случая това е основният проблем, Бри. Който е качил блога, знае отлично как да прикрие следите си.

— Прокси сървър? — попита Сампсън. Осведомеността му в най-различни области винаги ме е изненадвала.

Кицмилър се усмихна одобрително към него, ала сетне поклати глава.

— Не. Всъщност е по-лошо. Той е използвал отворен прокси сървър. Пословично е, че университетите са най-лесните мишени за подобни неща. Всеки тъпак може дистанционно да прикачи IP адреса си, откъдето си иска, и готово! Ще разполага със сайт, който не може да бъде проследен. Мога единствено да ви кажа мястото, но нищо за идентичността.

— Имаш ли някакви предположения? — попита Бри. — Наистина се нуждаем от помощта ти.

— Разбира се. Наясно съм с притесненията ви, детектив. Предлагам да отделите повече време за тази работа и да скочите в дълбокото с мен. Ние тук ще продължим да търсим, но не е зле и вие да се поразровите. Повярвайте ми, много боклуци могат да изскочат, когато си онлайн. Ще се изненадате какво ще откриете.

— Честно, не разбирам нищо от киберкриминалистика — поклати глава Бри.

— И не е нужно. Не говоря за такива неща като код за достъп. Имам предвид една огромна общност, която трябва да се проучи. Цялата блогосфера.

— Блогосфера?

Кицмилър започна да отваря по няколко нови прозореца едновременно и да ги наслагва един върху друг на екрана, за да ни покаже какво има предвид.

— На първо място са тези, които публикуват отговори на оригиналния блог. Например сайтът „Моята реалност“. Той вече е спрян, но има повече от тридесетина екрана с псевдоними на хора, които са му отговорили поне веднъж. Това е добро начало. Спомняш ли си старите реклами за шампоани: „Кажи на двама приятели, те ще кажат на техни двама приятели и така нататък, и така нататък“? Същото е и тук. Определен брой хора ще го прочетат, после ще го коментират на техните блогове и тъй броят на коментарите рязко нараства. Както е всъщност при всеки чатрум. Сега да добавим към това и факта, че си имате работа с убиец, който очевидно обича да бъде център на внимание. Съществува голяма вероятност той по някакъв начин да остане част от общността. Хората си общуват. Ако напипате вярната следа, можете да решите случая, да откриете убиеца и да се покриете със слава.

— В цялата работа има много условности — рече Бри.

— Не обичам думи като ако и може би.

От години се говори за киберпространството като за ново предизвикателство пред силите на закона. Изглежда и на мен ми предстоеше за пръв път да изпитам тръпката му.

За да илюстрира думите си, Кицмилър направи търсене на обикновен блог в Гугъл. Въведе „Публичен убиец“ и получи пълен екран с отговори.

— Леле! — възкликна Бри. — Впечатлена съм. Или по-скоро би трябвало да кажа депресирана. Май има доста боклук.

— Мамка му! — присъедини се Сампсън. — Прилича ми на епидемия.

— Забелязвате, че той никога не използва върху сайта си пълната титла „Публичен убиец“. Може би тъкмо заради това не сте го открили по-рано. Въпреки всичко, дори и тук има повече от осемдесет линка, където се споменава, както и два, специално посветени на темата. А се предполага, че още не е извършил три убийства.

— Дали фактът, че той толкова жадно търси внимание, не подклажда този интерес? — попитах аз.

— Със сигурност е така. В Интернет има голям брой откачалки, зажаднели за подобни неща. Повечето хора твърдят, че ненавиждат убийството, и не се съмнявам, че за голяма част от тях това е истина. И така, да обобщим с какво разполагаме. На първо място това е смесица от хора със съвсем законен интерес към криминалистиката. Следват тия, които искат да научат повече, но навярно от погрешен човек. И накрая типовете, които изпадат в екстаз от всичко това. Този е като тяхна сбъдната мечта. Досега никой убиец не е бил толкова достъпен особено когато е действащ и на свобода.

— И така — заговори Бри тихо, — излиза, че той използва хората, за да му помогнат да се превърне в това, което иска.

Кицмилър кимна и отвори нов прозорец — „официалния“ фен клуб на Джефри Дамър11.

— Изберете си от множеството мръсници. Може да иска да бъде Дамър. Или Тед Бънди12. Или Зодиакалния убиец13.

— Не. Той иска да бъде много по-голяма звезда — възразих аз. — Мисля, че му се ще да надмине всички останали.

„Включително и Кайл Крейг? — запитах се. — Как, по дяволите, Кайл Крейг се вписваше във всичко това?“.

38.

Бях достатъчно объркан от случая, а освен това много страдах от заетостта на Бри, която ме лишаваше от компанията си. Толкова бях обзет от безпокойство, че през тази седмица ми бе трудно да се съсредоточа върху работата си, затова реших да запиша сеансите си. За всеки случай, за по-голяма сигурност.

Антъни Демао, ветеранът от „Пустинна буря“, направи нещо необичайно за себе си — отпусна се да говори за преживяванията си през войната. По време на обяда седях зад бюрото си и отново прослушвах касетата. Докато го правех, си представях Антъни. Мъжът притежаваше донякъде груба и недодялана хубост, беше в добра форма, но иначе тих и кротък.

— Нямахме достатъчно подкрепа на земята. На командира изобщо не му пукаше. Ние имахме мисия. Само това го интересуваше — каза той.

— Колко дълго бяхте в това положение?

Той изведнъж млъкна.

— Сухопътната атака започна в края на месеца — заговори най-сетне мъжът, — така че, предполагам, са изминали около две седмици.

Все повече се убеждавах, че нещо наистина много лошо му се бе случило по време на операцията „Пустинна буря“, което навярно бе ключът към проблемите на Антъни. Може би някакъв инцидент, който той е потиснал. Балансът в този случай беше желанието ми да не го притискам твърде много и шестото чувство, което имах, че той няма да продължи терапията още дълго особено след като не смяташе, че сме постигнали достатъчно напредък.

— Направих някои проучвания — прозвуча гласът ми от касетата. — Ти си бил в двадесет и четвърта пехотна дивизия, нали? Това е било точно преди да потеглите към Басра.

— Откъде знаете?

— Това е част от историята. Ти самият си част от историята. Не е трудно да се намери тази информация, Антъни. Има ли нещо, което се е случило тогава, за което не искаш да говориш? На мен или на който и да било друг?

— Може би има. Вероятно някои неща, в които не желая да се задълбочавам. Макар че не обвинявам никого за случилото се там.

— Да го обвиняваш за какво? — попитах.

— За цялата дивотия, която се случи. Знаете ли, аз се записах доброволец. Исках да отида.

Зачаках, но той не продължи.

— Това е засега — рече Антъни накрая. — Още е твърде пресен споменът, така че ми идва малко в повече. Следващия път. Трябва да свикна с всичко това, докторе. Съжалявам.

Изключих касетофона и се облегнах назад в стола си. Мислех. Знаех, че напоследък той губеше почва под краката си, макар че правителството му плащаше квартирата. Още месец или два и работата щеше да се превърне в истински проблем за него. Хора като Антъни Демао постоянно биваха пренебрегвани от системата.

Разтрих силно очите си и си налях още една чаша кафе. Тук се налагаше доста да се мисли, може би прекалено много. Днес имах час с още един пациент, а след това — късно следобед — насрочена среща в главната квартира.

Много важна среща.

39.

Време беше да се възползвам от репутацията и лаврите си по начин, по който не бях действал никога досега. Знаех, че шефът на полицията, Терънс Хувър, ще ме приеме, ако помолех за среща, особено след като първо я съгласувам с началника на детективите. Не бях толкова сигурен дали Хувър ще се съгласи на това, което възнамерявах да му предложа. Скоро щях да разбера.

— Алекс, влизай. Седни — покани ме той, когато се появих на прага на кабинета му. Снимка от колежа на стената показваше по-младия Хувър в схватка със съперник по борба от университета в Мериленд, която обясняваше смазващото му ръкостискане. — От доста време не съм чувал нищо за теб.

— Благодаря, че се съгласихте да ме приемете, шефе. Не е нужно да казвам, че имам нещо наум.

Хувър се усмихна.

— Явно ще прескочим любезностите. Добре. Какво си намислил, Алекс?

— Нищо особено. Става дума за работа.

Хувър примигна и наведе двойната си брадичка.

— Работа? Е, мамка му, Алекс, това вече е изненада. Реших, че си дошъл да ме молиш за нещо. А вместо това ти си тук, за да ми предложиш нещо.

В гласа му прозвуча облекчение.

— Благодаря, че го казахте, шефе. В такъв случай предполагам, че мога да продължа с предложението.

— Давай. Ти си на ход. Искам да чуя останалото.

И така, започнах:

— Някои ченгета може би ще го нарекат нужда за промяна. Предполагам, че бих могъл да помогна повече, отколкото да навредя, и смятам, че е съвсем оправдано като цел. Бих искал да се върна в полицията, но при някои условия. Желая да работя в отдела за криминални разследвания, но извън обичайния график. Само по специфични случаи. Вече бях консултант по убийствата в центъра „Кенеди“ и на Кънектикът авеню и, ако нямате нищо против, за мен това ще е най-безболезненият начин да се завърна. Познавам хората, които са ангажирани с разследванията, и смятам, че ще мога да им бъда полезен.

Хувър се засмя гръмко.

— В този кабинет съм чувал доста добри речи, но тази е начело в класацията. — Размаха пръст към мен. — Знаеш отлично, че можеш да си позволиш тази самонадеяност, защото си дяволски сигурен, че ще се съглася.

— Просто реших, че мога да бъда откровен.

Хувър се изправи, аз също.

— Е, отговорът ми е „да“. Ще кажа на Арлин да се обади в отдел „Кадри“, а аз лично ще говоря с директора. Ще измислим нещо.

Знаех, че началникът на детективите, Рамон Дейвис, щеше да ми бъде шеф в отдела за криминални разследвания. По длъжност Дейвис беше над Тор Рихтер, така че ако успеех да измъкна това разследване от контрола му, щяхме да имаме повече свобода на действие.

— Мисля, че този път получих всичко и без излишни любезности — рекох и отново стиснах ръката на Терънс Хувър.

— Радвам се, че ще работим заедно по този случай — кимна Терънс. — Чух, че са го нарекли Публичния убиец.

След като аз бях измислил името, се изкуших да се усмихна, но не го направих.

— Публичния убиец, а? Предполагам, че пасва доста добре.

40.

Същата вечер се срещнах с Бри и Сампсън в „Дейли Билдинг“. Вече ми бяха дали офис там и се бе оформил нещо като спешен център за случая с Публичния убиец. С трима ни, натъпкани в малката стая, имах чувството, че отново съм в общежитието в колежа и деля стая със съквартирантите си.

Досега никога не съм работил по този начин — в такова тясно сътрудничество. Помежду ни нямаше напрежение, нито спорове как да работим. Само случаят, който разследвахме. И, разбира се, близостта на дългите крака на Бри и други нейни части, страхотният й външен вид и така нататък…

Когато влязох, тя търсеше нещо из чекмеджетата. Застанал зад нея, Сампсън четеше през рамото й някаква папка върху бюрото.

— Виж това. — Той ми подаде снимка от полицейско досие при арест. — Запознай се с Аштън Кули.

— За какво става дума? — попитах, като погледнах снимката от мястото си.

— Аштън е сценичното му име — отвърна Сампсън. — Явил се е на прослушване, но не е получил ролята на Матю Джей Уокър в онази научнофантастична пиеса в центъра „Кенеди“. Продуцентите са предпочели голямото холивудско име пред местния талант. Типично, нали?

— Това дяволски би го вбесило — вметна Бри. — Не мислиш ли? Защото аз съм уверена.

Взех снимката и я погледнах. Актьорът беше някъде към двадесет и пет годишен, от бялата раса, с тъмна коса и леко нацупено изражение.

— Предполагам, че много актьори са искали ролята. Пиесата е можело да стигне до „Бродуей“ — отбелязах.

— Със сигурност — съгласи се Сампсън. — Но колко от тях са били заподозрени в предишно убийство?

41.

Сампсън работеше по друг случай на убийство, затова двамата с Бри отидохме да посетим актьора. Минахме по Масачузетс авеню, после по Шестнадесета улица до адреса на Кули в Маунт Плезънт. Кварталът още помнеше бунтовете през 1991 година, избухнали заради уличното убийство при арест на един латиноамериканец от ченге от вашингтонската полиция.

По пътя дотам прочетох, че Кули е бил — и технически все още беше — главният заподозрян за убийството на приятелката си Аманда Диас, станало преди две години. Прокурорът е бил принуден да оттегли обвинението поради липса на доказателства, но беше ясно, че заподозреният едва се е отървал.

Кули все още живееше в апартамента, където бе станало убийството. Предполагам, че не беше от сантименталните.

Апартаментът се намираше на втория етаж, над магазин за хранителни стоки, в сграда, явно забравена в градоустройствения план на общината. Двамата с Бри се качихме по стълбите и се озовахме в усоен коридор с прозорец в другия край.

Апартаментът на Кули се намираше зад средната от трите метални врати. Почукахме и зачакахме.

— Да, кой е? Зает съм.

— Господин Кули, аз съм детектив Крос. С мен е и детектив Стоун от вашингтонската полиция.

За моя изненада вратата се отвори и той ни пусна вътре.

— Влизайте де, влизайте.

Бри се подвоуми и ме погледна косо.

— Притеснявате ли се, че някой може да види полицаи пред вратата ви? — попита.

— Искате да кажете, че няма нищо лошо в това? — рече той. — Доколкото знам, полицаи пред вратата не носят добри новини.

Влязохме в тесен коридор с две затворени врати от лявата страна. Върху напуканата отсрещна стена с олющена боя се виждаше редица от фотографии в рамки — вероятно на актьори, приятели на Кули.

— Може ли да седнем някъде? — попита Бри.

Той не помръдна.

— Не съвсем. Какво искате? Както вече казах, зает съм.

Кули беше на крачка да разбере какво се случва, когато изгубя търпение.

— Искаме да ви зададем няколко въпроса за по-предишната събота. Като за начало ще ви помолим да ни кажете къде сте били? — Мъжът се запъти към задната стая.

— Да седнем. Онази събота си бях тук. Не съм напускал апартамента.

Когато се озовахме в дневната, Бри остана права. Аз се настаних срещу Кули, върху висок, паянтов стол. В стаята имаше стар, протъркан фотьойл, масичка за кафе, почти приличен кът с домашно кино и още един стол за баланс на мебелировката.

— Откога живеете тук? — попитах аз.

— Откакто спечелих от лотарията — със сериозна физиономия ми отвърна актьорът. Маниерите му бяха самонадеяни и дръзки, гледаше ме право в очите.

— Господин Кули, може ли някой да потвърди, че сте били тук през въпросната вечер? — внесе своя принос в разпита Бри.

Той се облегна назад в креслото.

— Да, милите дами от апартамент 1-900-МАЙНАТА ВИ могат да го направят.

С две бързи крачки тя се озова до него. С ловко движение издърпа Ленивото момче настрани и го просна на пода. Сетне се наведе над него.

— Това не е забавно, задник. Ти не си забавен. А сега отговаряй на въпросите ни, при това точно и кратко. Напоследък сме изгубили чувството си за хумор.

Тя бе отишла по-далеч, отколкото бих направил аз, но се получи.

Актьорът вдигна ръце в подигравателен жест, че се предава.

— Просто се майтапех. По дяволите, успокой се, момиче.

Бри се изправи, ала остана близо до него.

— Говори. Нямам настроение за празни приказки, тъпако.

— Взех назаем филм от видеотеката, поръчах си китайска храна от ресторанта на „Хунан“. Някой ми я достави. Можете да говорите с тях.

— По кое време я донесоха? — попитах аз.

Той сви рамене.

— Седем-осем часа май беше… Някъде там. По дяволите, не зная!

Бри направи малка крачка към него и той трепна, сетне се овладя.

— Говоря сериозно, не си спомням по кое време беше. Но това няма значение. Бях тук през цялата нощ.

Не го казах на глас, но бях склонен да му повярвам. Въпреки демонстрацията на самочувствие, всичко у него издаваше слабохарактерност — начинът, по който се движеше, по който говореше. И по това, че омекна набързо, когато Бри демонстрира малко агресия.

Търсехме някой, който се владееше много по-добре от този тип; който беше много по-силен във всяко едно отношение.

И вероятно много по-добър актьор.

Бри сигурно също го е почувствала.

— Да вървим, Алекс — рече. После се обърна към актьора и се усмихна. — Съжалявам, но не ставаш за ролята. Обзалагам се, че си го чувал неведнъж, умнико.

42.

В девет и половина в неделя сутринта — ден за църква, — Дейвид Хайнсуигъл, тип с приятни обноски и не особено добър счетоводител, гледаше надолу, към оживения трафик по платната на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“. И северното, и южното платно изглеждаха натоварени, но не чак толкова, че колите да не карат с деветдесет, че някои и със сто и тридесет километра в час.

От време на време някой автомобил, пътуващ в северна посока, надуваше клаксона, когато наближаваше пустия мост за пешеходци над магистралата. Съвсем разумно според Хайнсуигъл.

Хората, минаващи с колите си под него, навярно се питаха какво ли правеше там, горе, съвсем сам този тип с маска на Ричард Никсън. И ако се чудеха, бяха наполовина прави.

Да, маската беше на Никсън, но той не беше сам. Дейвид Хайнсуигъл си имаше компания.

Третата история започваше и тя беше изключителна — плод на богато въображение, невероятна и дяволски драматична.

Още една прекрасна роля, в която да се въплъти. Счетоводителят нямаше за какво да живее, нито какво да губи. Достатъчен повод за озлобление към света. За този тип времето за разплата бе дошло отдавна.

Осемнадесетгодишно момче, гимназист, лежеше неподвижно върху асфалта, в краката му. Бедният беше мъртъв, гърлото му бе прерязано и кръвта му бе изтекла. За жалост момчето не можа да проумее, че трябва да му сътрудничи и да прави това, което му се казва. До него седеше момиче, тийнейджърка, опряла гръб на стената, която я скриваше от преминаващите долу коли.

Момичето все още беше живо. Малката й ръка лежеше отпусната върху скута й; другата бе вдигната високо над главата й, където бе закопчана с белезници за перилото на моста. Върху горната й устна, над залепващата лента, омотана около устата й, бяха избили капки пот.

Дейвид Хайнсуигъл погледна към момичето, чиито очи бяха широко отворени. Цялата трепереше като наркоманка, лишена от дозата си.

— Как си? Още ли си в час?

Тя или не му обърна внимание, или не го чу. „Няма значение какво си мисли момичето или как се държи“, каза си Дейвид Хайнсуигъл. Отново насочи поглед надолу, към трафика под моста „Джордж Вашингтон“, към колите, които ускоряваха точно в подходящия момент.

Третата история щеше да бъде нещо съвсем различно.

Всеки път когато някой от тъпаците долу надуваше клаксона на колата си, той въздъхваше.

— Не съм извратен — изрече с дрезгав глас, имитиращ гласа на Никсън. Идентифицираше се с него — друг неудачник, озлобен на света.

Когато се нагледа достатъчно, за да запомни сцената за в бъдеще, мъжът коленичи до момичето. Тя трепна и се отмести малко, доколкото й позволяваше закопчаната към перилото ръка.

— Запази си силите — посъветва я той. — Сега си в безопасност, нали? Докато си закопчана за перилото. Помисли за това. Всичко е страхотно.

Подпъхна ръце под тялото на момчето, сетне клекна. Момчето не можеше да тежи повече от седемдесет килограма, но му се стори цял тон. Тежестта на смъртта, няма шега.

Дейвид Хайнсуигъл изпъна мускули и се приготви, без да откъсва поглед от магистралата долу. Видя мишената си. Бял микробус „Тойота“ се появи на около четиристотин метра. Големи камиони и тирове не можеха да се движат по магистралата, така че „Хамър“ или нещо като микробуса бе достатъчно голямо возило за целта. Микробусът се придържаше до осевата линия, явно притиснат от другите коли.

Отдръпна се малко надясно, престроявайки се, колкото е възможно по-добре.

Когато микробусът беше на не повече от стотина метра, мъжът стисна тялото на момчето.

Щом метрите станаха петдесет, той се изправи с едно силно движение. Тогава метна трупа през перилото и го загледа как полита надолу. Удари капака на микробуса и предното стъкло, чу се шум на пукнато стъкло, последвано от свистене на гуми. Мамка му!

Микробусът се отклони и поднесе под тесния мост, извъртя се и сетне се килна на една страна. Стоманата застърга в бетона, чу се шум от ударени брони, когато двете коли отзад се блъснаха в микробуса, тъй като шофьорите им не успяха да ударят спирачките навреме.

Движението почти мигновено бе блокирано.

Северното отклонение много скоро щеше да се превърне в паркинг. Южното отклонение също се напълни със спрели коли и отвсякъде се изсипа тълпа зяпачи.

Сега вече бе привлякъл вниманието им.

Най-после някой забелязваше Дейвид Хайнсуигъл.

По дяволите, беше крайно време.

43.

Дейвид Хайнсуигъл се обърна към момичето. Налагаше му се да говори високо, за да надвика шумната тълпа под тях. Направо крещеше, за да го чуе.

— Готова ли си? Готова ли си? Хей, на теб говоря. Не се дръж така, все едно не съм тук!

Ботушите на момичето застъргаха по асфалта, докато се опитваше да се отдалечи от него — от този луд, който вече бе убил приятеля й. Белезниците около китката й се врязаха дълбоко в плътта й, но болката нямаше значение. Всичките й сили бяха насочени към една цел — да се махне от този откачен с маската на Ричард Никсън.

Девойката беше хубава — типично момиче от предградията, и сигурно бе мажоретка. Лидия Рамирес, на седемнадесет години, както пишеше в шофьорската й книжка. Ала той не изпитваше и капка съжаление към нея. Младежите бяха най-презряната част от човешката раса.

— Добре, не се движи. Ей сега ще се върна при теб. Запази този поглед на подплашена кошута.

Хайнсуигъл се изправи отново и провери сцената долу. Публиката се бе събрала и явно нямаха търпение шоуто да продължи. Сега на магистралата цареше пълен хаос. Движението в северна посока бе блокирано чак до Потомак.

Заради преобърнатия микробус всички спрени коли бяха в южното платно, с лице към Хайнсуигъл. Смачканото „Волво“ изпускаше кълба пара точно под нозете му. Неколцина от зяпачите крещяха към него, но той не можеше да различи думите им. Вероятно бяха ядосани заради създаденото им неудобство. Е, майната им.

— Не ви чувам! — изкрещя в отговор той и това му напомни нещо.

Взе един от предметите на тротоара, които беше приготвил за шоуто: двадесет и пет ватов мегафон с обхват деветстотин метра.

Насочи го към тълпата. Неколцина от тъпаците долу бързо се наведоха.

— Аз се въъърнах! — обяви той. — Липсвах ли ви? Разбира се, че съм ви липсвал.

Малкото шофьори, които не бяха слезли от колите си, сега се измъкнаха навън. Жена с окървавено чело погледна замаяно нагоре към него.

— Мислехте си, че това ще бъде обикновен ден, нали? Отгатнете отново, граждани. Денят наистина е много специален, от тези, които никога няма да забравите. Ще разказвате за него на внуците си — ако този наш объркан свят продължи още да съществува. Хей, като заговорихме за съществуването на света, колко от вас гласуваха за Ал Гор?

Остави мегафона и извади нещо от джоба си, което блесна на слънцето. После се наведе над момичето, закривайки я от погледите на събралото се долу множество. След миг се изправи с момичето на ръце.

— Ето я! Аплодисменти за нашата малка звезда Лидия Рамирес. — Усмихна се широко и с небрежен жест я хвърли през края на перилото на моста. Ей така, сякаш беше боклук.

Краката на девойката полетяха нагоре във въздуха. В следващия миг се разнесе метален звук, когато белезниците издрънчаха в перилото и задържаха тялото. Тълпата отдолу ахна.

Момичето се удари обратно в моста, а краката й увиснаха над магистралата.

— Малко повече възторг! — изрече Дейвид Хайнсуигъл в мегафона. — Погледнете я добре. Нея, ако обичате. Не мен. Казах ви, тя е нашата звезда днес. Погледнете я!

Докато хората се взираха нагоре, една тъмна извита линия се появи върху откритото гърло на момичето. Сетне се превърна в широка червена лента, която обагри врата и тениската й. Насъбралите се долу най-сетне осъзнаха какво се бе случило — гърлото й бе прерязано.

После тя застина неподвижно, с изключение на леките конвулсии, които разтърсваха тялото й.

— Е, тя си отиде. Шоуто свърши. Поне за днес. Благодаря ви, че дойдохте. Много ви благодаря. Карайте внимателно.

Хората започнаха да надуват клаксоните на колите, разнесоха се гневни викове. Отнякъде най-после се чуха полицейски сирени, но бяха още далеч, възпирани от задръстения трафик.

Дейвид Хайнсуигъл се затича със смешна патешка походка. Взе острия завой в другия край на рампата и изчезна в храстите.

Знаеше, че няма никакво значение колко хора са видели накъде отива. По дяволите, нека го търсят, колкото си искат.

И кого всъщност щяха да търсят — Ричард Никсън ли?

44.

Това бе най-мъчителният и тъжен случай на убийство, по който бях работил през годините, докато бях във вашингтонската полиция или във ФБР. Двама младежи бяха мъртви, а убийствата бяха безсмислени и особено жестоки. Хлапетата бяха невинни жертви на всичко, което се разиграваше.

Движението по „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“ бе пренасочено, но при все това се бяха образували дълги опашки от коли, все още затапени на магистралата. Чакаха преобърнатия микробус да бъде извозен от полицията. Това изискваше подписа на Бри, която пък трябваше да изчака екипа от медицински експерти да завърши огледа на двата трупа. Мястото бе под нейна юрисдикция, но присъствието й възбуди недоволството на местното полицейско управление в Арлингтън, макар че на Бри въобще не й пукаше.

В небето кръжаха хеликоптери, наоколо беше пълно с полицаи и представители на медиите. Журналистите се опитваха всячески да пробият полицейския кордон. За мен бяха нагли любопитни зяпачи, но с дадени им от закона права да гледат и да снимат.

Тълпата, голяма част от която бе свидетел на убийствата, представляваше странна смесица от гневни, агресивни, уплашени и смутени хора. Първо трябваше да идентифицираме някои от тях като наши свидетели, а след това да се опитаме да накараме всички останали да разчистят мястото.

В главата ми изскочи заглавието на едно бродуейско шоу: „Спри света — искам да се махна“. И наистина исках.

Имаше много полицаи от пътната полиция във Вирджиния, както и щатски полицаи, които всячески показваха нетърпението си. Бри, Сампсън и аз си разделихме нашата част от работния участък. Тя проверяваше самото местопрестъпление за физически улики. Сампсън се бе заел да разследва появата и изчезването на убиеца, което обхващаше голям периметър от Потомак до целия път в Рослин, Вирджиния. С него работеше и екип от полицаи от Арлингтън.

Аз се бях съсредоточил върху престъпника и поведението му по време на двете убийства. За целта се нуждаех от най-добрите свидетели, които можех да открия, и то по възможно най-бързия начин. При местопрестъпление, обхващащо такъв обширен участък, трябваше да го направя, преди движението отново да бъде пуснато. Поне за момента убиецът бе спрял света и никой нямаше да тръгне, преди той да пожелае.

45.

Огледах колите, които бяха най-близо до моста, търсейки сами мъже от бялата раса. Не го разбирайте погрешно. Вярвам, че при подобни ситуации е важен профилът. Колкото повече общо имат свидетелите с престъпника, когото са видели, толкова повече може да се вярва на показанията им — поне според статистиката. А това потвърждаваше и опитът ми при разследванията на безбройните убийства. Затова търсех бели мъже, за предпочитане сами в колите си.

Спрях се на черна „Хонда Акорд“ на разстояние около пет коли назад от надлеза. Мъжът вътре седеше настрани, за да не гледа пред себе си, с притиснат към ухото мобилен телефон. Двигателят на колата работеше, а прозорците бяха вдигнати.

Почуках силно по стъклото.

— Вашингтонска полиция. Извинете, сър. Сър? Извинете!

Той най-после вдигна показалеца си, но без да ме поглежда. Да почакам една минута?

Отворих вратата на колата и му показах картата си.

— Сега, сър? Моля, изключете телефона.

— Трябва да затварям — каза той на този, с когото разговаряше, и излезе от колата. Доколкото видях, мъжът кипеше от яд и раздразнение.

— Полицай, може ли вие, или който и да е друг, да ми кажете докога ще висим тук?

— Няма да е дълго — отвърнах, вместо да му изнеса лекция, че две хлапета току-що бяха загинали. — Но искам да ми кажете какво видяхте да се случва горе, на моста.

Мъжът заговори бързо с дразнещ непукизъм, но разказът му потвърждаваше досегашните ни предположения. Шофьорът на „Хонда“-та спрял секунди след като младежът е бил хвърлен през перилата.

— Отначало не разбрах дали е инцидент, или нещо друго. Само видях автомобилите пред мен да спират внезапно. Сетне съзрях и мъртвото хлапе. — Посочи към моста. — И другото там, горе. Момичето, на което преряза гърлото. Ужасяваща история. Истинска трагедия, нали? — попита, сякаш не можеше сам да си отговори.

— Да. Можете ли да опишете мъжа, който е бил горе, на моста? Убиеца?

— Не съвсем. Носеше една от онези маски за Хелоуин. Сещате ли се, онези гумените, дето се нахлузват на главата? Мисля, че беше с лицето на Ричард Никсън. Не, сигурен съм. Това говори ли ви нещо?

— Да. Благодаря ви за помощта — кимнах на мъжа. — Друг полицай ще дойде да ви разпита за допълнителни подробности.

Следващият свидетел, с когото разговарях, беше шофьор на лимузина. Той ми каза, че убиецът изглеждал по-висок и доста по-тежък от жертвата. Освен това бил облечен с дълго тъмно яке без някакви отличителни белези. После си спомни някои подробности за това, което лудият викал през мегафона.

— Кучият му син крещеше: „Върнах се!“. Това бяха първите му думи.

— Забелязахте ли да държи камера или записващо устройство? — попитах го.

Шофьорът на лимузината поклати глава.

— Съжалявам, честно, не зная. Не съм и видял. Всичко беше толкова объркано.

— И все още е — рекох и потупах мъжа по рамото. — Спомняте ли си още нещо?

Шофьорът на лимузината отново поклати глава.

— Съжалявам.

Успях да поговоря с още няколко свидетели, преди да пуснат движението. По-късно щях да анализирам и обобщя наученото. Ала засега бях събрал достатъчно сведения за първите критични часове. Надявах се, че ще ми е от полза, но много не ми се вярваше. Като човек, който организира шоута на живо, убиецът отлично прикриваше следите си.

Няколко минути по-късно Бри, Сампсън и аз се срещнахме отново в западния край на пешеходния мост, откъдето убиецът бе избягал, поне според някои от очевидците.

— Храстите наоколо са изпотъпкани — заяви Сампсън, като посочи високата трева от другата страна на шосето. — Доколкото разбрахме, той се е качил на мотор, или нещо подобно, и е изчезнал. Засега не знаем нищо повече.

— Между другото няма и поздравителна картичка — вметна Бри.

— Това е малко странно — отбелязах аз. — Да не би този път да е забравил да се подпише? Откога се случват подобни неща?

— Или е променил стила си — предположи Сампсън. — И отново стигаме до въпроса: откога се случват подобни неща?

— Или това не е същият тип — изрекох на глас онова, което не ми даваше мира от известно време.

В този миг мобилният телефон на Бри зазвъня и тя веднага го допря до ухото си. Докато слушаше, лицето й не би могло да има по-мрачно изражение.

Накрая вдигна поглед към двама ни.

— Е, отново е ударил. Имало е друго убийство.

46.

Този път нямаше да знаят какво се е стоварило върху главите им. Убиецът пристигна на „Федекс Фийлд“ в Ландовър, Мериленд, два часа преди началото на първия мач за сезона. Купи си сода и хотдог, после се помота в магазина „Хол ъв Фейм“. Нямаше намерение да купува нищо — не беше фен на „Редскинс“, — но искаше да се смеси с останалите запалянковци.

Поне засега.

А след това — щеше да излезе на сцената. Наистина да се изяви. Да се покрие с нова слава. Да изиграе ролята си в четвъртата история.

С крайчеца на окото си видя няколко от играчите, които загряваха — нападателите оживено подскачаха, подаваха си дълги топки, атакуваха крайната зона на противниковия отбор. Билетите бяха разпродадени — нямаше мач, в който „Редскинс“ да играе на свой терен и стадионът да не е пълен докрай. За сезонните мачове желаещите си купуваха билети с години напред.

Колко само обичаше препълнени зали и стадиони за представленията си!

Неколцина от най-разпалените фенове пееха „Да живеят «Редскинс»“ — малко фалшиво и с доста цветисти фрази, което бе странно, тъй като сред тълпата имаше доста деца. Така наречените „суперфенове“ носеха ярки перуки, блузи на точки и свински зурли. Някои от тях пушеха дълги пури, които подсилваха свинския им вид.

Той не беше стигнал чак до подобни крайности в облеклото си, но носеше шапка и фланелка на „Редскинс“ и бе изрисувал лицето си в бяло и червено — цветовете на отбора. Този път се превъплъщаваше в образа на раздразнителния фен Ал Яблонски. Хубава и интересна роля.

Деветдесет и една хиляди се бяха натъпкали на стадиона и очакваха появата на Ал Яблонски. Само дето още не го знаеха.

Малко преди началото на мача на зеления терен излязоха Първите дами на мача — развети коси, блестящи помпони, оскъдни червени потничета и къси бели шортички. „Семейно забавление в най-типичния американски стил“, помисли си убиецът.

— Готови ли сте за малко футбол? — изкрещя той от мястото си. — Или футбол на маса? — Феновете около него се засмяха и подеха популярна мелодия. Ал Яблонски познаваше публиката си и умееше да я възпламени.

Контролната кабина за таблото с резултатите се намираше под огромен надпис. Той знаеше пътя и пристигна навреме за националния химн, който щеше да се изпълни от гласовито сопрано от базата на морските сили в Куонтико.

Ал Яблонски почука на металната врата и каза:

— Нося две съобщения от офиса на господин Синдър. Ванеса ги изпраща.

Ванеса беше името на една от секретарките на собственика на отбора. Не беше трудно да го научи.

Вратата се отвори. Вътре имаше двамина типове — истински задръстеняци, които сигурно се мислеха за големи умници.

— Здрасти, аз съм Ал Яблонски — представи се убиецът и ги застреля. Звукът от изстрела бе напълно заглушен от шумните викове на тълпата, избухнали след края на националния химн.

И така, той се настани пред компютъра на тъпаците и пусна съобщение върху големия екран на стадиона, така че всички да го видят.

47.

Кайл Крейг току-що бе чул последните добри новини от Вашингтон, когато майка му отвори бавно високата три метра и половина входна врата на вилата близо до Сноумас край Аспен. Когато видя кой стои на прага, възрастната жена припадна.

Кайл успя да прихване скъпата стара мама, преди да се строполи върху каменния под, и се усмихна. Хубаво е да си отново у дома, нали?

Малко по-късно съживяваше старицата в просторната сводеста кухня на къщата от хиляда и сто квадратни метра.

— Добре ли си? Мириам? Майко?

— Уилям? — простена жената, когато погледна лицето, надвесено над нея. — Ти ли си, Уилям?

— Хайде сега, що за небивалици? — попита Кайл и се намръщи. — Веднъж, поне веднъж използвай ума, който ти е даден, който би трябвало да ти е даден. Съпругът ти и мой баща — Уилям — е мъртъв от доста време. Помогнах да погребат генерала в Александрия. Не си ли спомняш какъв прекрасен ден беше? Слънчеви небеса, лек освежаващ ветрец, мирис на изгорели листа във въздуха. Мили Боже, съвсем си изгубила разсъдъка си, жено. Хората изпратиха всички онези цветя — поздравяваха те затова, че най-после си свободна от онзи лицемерен тиранин, от онова копеле.

Кайл притисна внезапно длани към лицето си.

— О, Господи! Вината е моя! За всичко съм виновен аз, майко. Маската! Тези гумени маски са толкова дяволски истински. В тази изглеждам досущ като баща си, нали? Най-после постигнах образа, който старецът желаеше за мен.

Майка му се разпищя и той я остави малко да поупражнява гласните си струни. И без това нямаше кой да я чуе. Приживе баща му никога не бе позволявал в къщата да има домашна прислуга и тя все още не искаше. Типично, нали? Разполагаше с всички пари на света, а нямаше за какво да ги харчи.

Известно време той гледаше как жалката старица трепери и клати унило глава. Смешно, но лицето й приличаше на маска много повече от неговото — маската на семейната трагедия.

— Не, аз съм. Кайл. Отново съм на свобода. И, разбира се, исках да те видя, да ти дойда на гости. Но другата причина, заради която съм дошъл, са парите. Нуждая се от пари, мамо. Няма да остана повече от няколко минути. Но през това време ще трябва да ми дадеш номерата на задграничните сметки.

След като Кайл свърши с компютъра в някогашния кабинет на баща си, се почувства като нов човек. Сега беше богат. Близо четири милиона бяха прехвърлени в сметката му в Цюрих, но което беше по-важно — сега наистина се чувстваше свободен. Това не се случваше само защото си излязъл от килията. За някои затворници усещането за свобода никога не се връщаше, дори и да видеха слънцето.

— Но аз съм свободен, най-сетне съм свободен! — извика той към високите тавански греди на къщата в Колорадо. — И ме очакват важни неща, които трябва да свърша. Обещания, които трябва да изпълня.

48.

Когато слезе на долния етаж, за да се сбогува с майка си, бе захвърлил гумената маска. Беше я носил по целия път от Флорънс до Аспен, но навярно не биваше повече да насилва късмета си. Същото можеше да се каже и за идването му в къщата. Макар че малцина знаеха, че майка му живее тук, а и той се нуждаеше от пари за плана си, за да сбъдне всичките си кошмари.

Промъкна се безшумно към Мириам, която бе оставил здраво завързана, с омотани ръце и крака за старото кресло в семейната дневна. Точно пред четириметровата камина. Господи, с колко спомени бе изпълнено това място — баща му крещи, докато вените по челото му се издуят така, сякаш всеки миг ще се спукат. Генералът, който го бе удрял толкова много пъти, че вече им бе изгубил броя. И Мириам — никога не промълви и дума, преструвайки се, че не знае за побоищата, за годините на постоянно малтретиране, за вечните крясъци и обидите.

— У-у-у, мами! — извика Кайл иззад гърба на старото момиче. Питаше се дали тя си спомня как обичаше да го прави, когато той бе хлапе на пет или шест години. — У-у-у, мами! Моля те, обърни ми внимание! Тъй, свърших най-важната част от работата си тук, в Колорадо. Аз съм издирван човек, знаеш ли, така че е най-добре да си поемам по пътя. О, Боже, та ти трепериш като листо! Слушай, скъпа, ти си в пълна безопасност в тази къща, в твоята крепост. Навсякъде е пълно с аларми. Дори на алеята отпред има система за топене на сняг.

Наведе се по-близо към нея. Усети уханието на лавандула, което съживи кошмарите от отминали неща, объркали ужасно живота му.

— Няма да те убия, за Бога. Това ли си мислиш? Не! Не! Не! Искам да видиш какво ще направя отсега нататък. За мен ти си много важен свидетел. Всичко, което правя, е в твоя чест и в чест на татко. Като заговорихме за него, кажи ми едно нещо — ти знаеше ли, че той ме удряше почти всеки ден, когато бях момче? Знаеше ли това? Кажи ми истината. Ще си остане само между двама ни. Няма да го разкажа в шоуто на Опра. Няма да споделям спомените си. Аз не съм Джеймс Фрей14 или Огъстен Бъроус15.

Беше й нужна близо минута, преди да изрече думите:

— Кайл… Аз не знаех, не знаех. За какво изобщо говориш? Ти винаги си измисляш разни неща.

Той й се усмихна.

— Ах, какво облекчение!

Сетне извади беретата си, едно от оръжията, които Мейсън Уейнрайт бе оставил за него в колата.

— Размислих, мамо. Отдавна исках да го направя. Копнеех да го сторя. А сега гледай. Гледай малката черна дупка в края на дулото. Виждаш ли я? Малката, безкрайна бездна. Гледай дупката, гледай дупката, гледай бездната и…

Бум!

Той застреля майка си точно между очите. Простреля я няколко пъти за всеки случай. Остави улики за следователите, които най-после щяха да довтасат в къщата.

Улика 1: В кухнята — наполовина пълно шише със сос за барбекю.

Улика 2: Подпряна на скрина в спалнята — неподписана поздравителна картичка.

Не бяха лесни за отгатване, но все пак си бяха улики. Следи, по които да поемат ловците.

Ако бяха добри в работата си.

Ако Алекс Крос е един от тези, които ще тръгнат по горещата следа.

— Хвани ме, ако можеш, детектив доктор Крос! Разгадай гатанката и убийствата ще спрат. Ала се съмнявам, че това ще стане. Може и да греша, но не мисля, че някой може да ме залови още веднъж.

49.

Когато Бри Стоун пристигна на работа в понеделник сутринта, телефонът на бюрото й вече звънеше. Остави празната чаша с кафе с нискомаслено мляко — беше го изпила на път към кабинета — и грабна слушалката. Мислеше за Алекс, но сега приятните мисли отлетяха набързо.

— Бри, обажда се Брайън Кицмилър. Слушай, имам да ти покажа нещо жестоко.

— Нещо жестоко ли, Киц? Някоя нова компютърна игра ли? Ама и ти си голяма работа, знаеш ли?

Преметна чантата си през рамо.

— Мога да дойда при теб след пет минути.

— Не е необходимо. Стой там, където си. Случайно да си близо до компютър?

— Разбира се. Кой в днешно време не е?

Веднага щом се включи в Интернет, Киц й изпрати линка към сайт, наречен SerialTimes.net. Бри ококори очи, щом го видя. Сега пък какво? Началната страница беше претрупана с множество миниатюрни изображения, „неофициални“ обновявания и действителни новини. Наистина мръсни и извратени неща. Най-отвратителните, които бе виждала.

Последното съобщение беше със заглавие:

— И трябва да вярвам, че това е истинско? — попита Бри, сетне додаде: — Такова ли е, Киц?

— Отвори го. После ще говорим.

Следващият прозорец представляваше черен фон с късо съобщение, написано със същия бял шрифт, както оригиналния блог на убиеца — една от стотиците нишки, която бе проследила и не я бе довела доникъде.

Но не познатият стил на сайта отговори на въпроса на Бри. А двете изображения, поставени най-горе на екрана: малкото знаме на Ирак и яркозеленият надпис Досиета X — символи на първите две убийства.

„Да — сякаш казваха те, — това съм аз“.

— Тези две неща не са били публично достояние, нали? — попита Кицмилър. — Прав ли съм?

Бри поклати глава, сякаш можеше да я види, сетне промърмори:

— Не, не са, Киц. Не сме ги разгласявали. — Вече четеше съобщението отдолу. Последният разтърсващ шок.

През следващите няколко секунди Бри стоеше пред компютъра, клатейки глава. Алекс беше прав за убийствата на магистралата… А вероятно и за всичко останало.

50.

Освен това ВПУ бе използвал името й.

Бри най-после се облегна назад в стола си и се опита да анализира този малък „шедьовър“ на убиеца. Не можеше да повярва колко дързък и арогантен е негодникът и колко сбъркан. И плашещ.

— Бри? Още ли си там? — попита по телефона Брайън Кицмилър.

— Да. Тук съм. Просто имах миг на полицейска депресия. Прав си — това наистина беше „жестоко“.

— Добре ли си? Искам да кажа, освен че в момента явно си разстроена.

Тя впери поглед в ръцете си, които леко трепереха.

— Да, Киц. Благодаря, че попита. Извратено е, но според мен има смисъл. Този тип очевидно е обсебен от манията да бъде известен, да пише за себе си. Разбира се, знае коя съм. И, разбира се, знае за Алекс. Той ни наблюдава, Киц.

— В известно отношение това са добри новини. Нали искахме да сме сигурни, че сме в същия комуникационен поток с убиеца. Мисля, че сме там.

— Така ли смяташ? — В главата на Бри препускаха стотици въпроси. — Кога е било изпратено това?

— В единадесет и двадесет миналата нощ. Всички чатове вече са загрели. Навсякъде е и като го казвам, наистина не преувеличавам.

— Това може да обясни тези обаждания. — Тя щракна с мишката върху розовата икона за съобщения във входящата си поща. Най-горното беше от новините по „Канал 7“. — Виж, трябва ми поне някакво име, с което да започна. Нещо определено. На кого е този сайт?

— Все още работя по въпроса. Открих IP адреса и сега проверявам главните регистри. С малко повечко късмет скоро ще имаш името. Кодовото название на операцията е късмет.

— Чух те. Скоро ме устройва. Благодаря ти, Киц. Наистина се нуждаем от помощта ти.

— Да, съгласен съм. Ти определено, се нуждаеш. Чудя се на кого „се оприличава“ този тип? Имаш ли някакви предположения?

— Не, но Алекс ще има.

Бри затвори, после се опита да се свърже с Алекс и Сампсън. И двата пъти попадна на гласова поща и им остави едно и също съобщение: „Здравей, аз съм. Изникна нещо. Ново съобщение от Публичния убиец, но сега е подписано със съкратеното ВПУ (Вашингтонския публичен убиец). Ще поема по следата веднага щом се сдобия с адреса. Надявам се да получиш съобщението ми преди това, а междувременно аз ще удържам фронта. Обади ми се възможно най-скоро“.

Бри знаеше, че ще работи много по-добре с партньорите си, отколкото с двамата си униформени колеги, но в секундата, в която се сдобие с името и адреса, трябваше да се действа.

ВПУ искаше да я опознае по-добре — е, може би желанието му щеше да се сбъдне съвсем скоро.

51.

Видях червената лампичка на телефона ми да мига, но по време на сеансите не отговарям на обаждания. Реших, че ще се обадя после.

— Коя беше тази, която видях, докато идвах насам? — попита Антъни Демао. Понякога се налагаше да правя фокуси с графика на пациентите, за да се приспособя към новия си начин на живот. — Друго куку като мен?

Усмихнах се на обичайния цинизъм на Антъни.

— Нито един от двама ви не е „куку“. Е, може би малко.

— Тъй де, тя може и да е луда, малко луда, но определено изглежда добре. Усмихна ми се. Мисля, че беше усмивка. Тя е срамежлива, нали? Веднага се вижда.

Говореше за моята пациентка Санди Куинлан, учителката. Санди беше привлекателна, мила жена и може би наистина малко „куку“, но пък кой не беше в наши дни?

Смених темата. Антъни със сигурност не стоеше тук, за да говори за другите ми пациенти.

— Последния път започна да ми разказваш за нашествието на поделението ти към Басра — подех аз. — Искаш ли днес да поговорим за това?

— Разбира се. — Той сви рамене. — Нали затова съм тук? Вие оправяте часовниците на кукувците.

Когато Антъни Демао си тръгна, проверих гласовата си поща. Бри. Хванах я на мобилния телефон.

— Обаждаш се съвсем навреме — рече тя. — Аз съм в колата със Сампсън. Идваме да те вземем. Познай какво? Изглежда, че отново си прав. Вече става досадно.

— За какво съм бил прав?

— За имитацията. На магистралата с убийството на двете хлапета. Поне така твърди ВПУ. Казва, че убийството на стадиона е негово дело, но не и двете убийства на магистралата.

— Е, той би трябвало да знае.

Изчаках Бри и Сампсън на Седма улица и се качих отзад в „Хайлендър“-а.

— Къде отиваме? — попитах, когато тя бързо потегли.

Бри заобяснява, докато шофираше, но аз я прекъснах.

— Почакай малко. Той е използвал името ти? Знае и за теб? Какво ще правим?

— Нищо засега. Макар че да си призная, чувствам се много специална. Ами ти? Не си ли поласкан?

Сампсън ме сръга по начин, който показваше, че е водил същия разговор с нея и очевидно със същия резултат. Бри не показваше страх, поне аз никога не я бях виждал да се плаши.

— Между другото — продължи тя — той твърди, че се е учил от големи „майстори“. Имаш ли някакви идеи по въпроса?

— Кайл Крейг — отвърнах аз. Името изскочи само. — Остави ме малко да помисля за това.

Кицмилър бе стигнал до името Брейдън Томпсън — системен анализатор в някаква фирма, наречена „Каптех Енджиниъринг“. Паркирахме пред скучната, модерна сграда на „Каптех“, сетне се качихме с асансьора до четвъртия етаж.

— Брейдън Томпсън? — попита Бри рецепционистката и показа значката и картата си на полицай от вашингтонската полиция.

Жената взе телефона, без да отделя поглед от картата и значката на Бри.

— Ще проверя дали е свободен.

— Не, свободен е, повярвайте ми. Просто ни посочете пътя. Ще го открием. Ние сме детективи.

Прекосихме спокойно и тихо оживеното работно помещение, но не останахме незабелязани. Секретарките извръщаха глави, отваряха се врати към други офиси и служителите ни гледаха очаквателно, сякаш бяхме доставчици на храна. Бяла пластмасова табела, върху която бе гравирано името на Томпсън, се мъдреше, върху остъклената врата на офис в северната част на сградата. Бри отвори вратата, без да чука.

— С какво мога да ви помогна? — Брейдън Томпсън беше точно това, което бихте очаквали от човек, работещ тук: около четиридесет и няколко годишен тип с коремче, облечен в риза с къси ръкави и вратовръзка, която се прикрепяше вероятно с клипс.

— Господин Томпсън, трябва да поговорим с вас — заговори Бри. — Ние сме от вашингтонската полиция.

Погледът му мина покрай нея и се насочи към мен и Сампсън.

— И тримата ли?

— Точно така — потвърди Бри невъзмутимо. Истината беше, че никой от нас не искаше да пропусне това интервю. — Вие сте много важна персона.

52.

— Брейди, всичко наред ли е? — раздаде се писклив женски глас зад нас.

— Наред е, госпожице Бланко. Нямам нужда от помощ. Благодаря ти, Барбара. — Той ни махна да влезем. — Моля, затворете вратата.

Веднага щом останахме сами, той повиши тон.

— Какво правите бе, хора? Това е работното ми място.

— Знаете ли защо сме тук? — попита Бри.

— Съвсем точно зная защо сте тук. Защото съм упражнил правото си за свобода на словото, гарантирано ми от Първата поправка в Конституцията. Не съм нарушил никакви закони и бих искал да си тръгнете. Сега. Спомняте ли си пътя към изхода?

Сампсън пристъпи напред.

— Брейди, така беше, нали? — Огледа нещата по бюрото на Томпсън и продължи: — Само се питам как ли ще се отнесат шефовете ти към онази твоя малка извратена уебстраница? Смяташ ли, че ще им хареса?

Томпсън размаха показалеца си към него.

— Не съм направил нищо незаконно. Много добре зная правата си.

— Да — кимна Сампсън. — Макар че аз не ти зададох въпрос. Само се питах какво ще кажат работодателите ти за SerialTimes.net.

— Нямате право да използвате тази информация, след като не съм нарушил закона.

— Всъщност имаме — вметнах аз. — Но предполагаме, че едва ли ще се наложи, тъй като се надяваме, че ще ни кажеш откъде е дошло онова съобщение.

— Първо, детектив, не мога да ви кажа, дори и да исках. ВПУ не е идиот, ясно ли ви е? Нима още не сте го разбрали досега? И второ — аз не съм на петнадесет години. Би трябвало да си вършите по-добре работата. Много по-добре.

— Като например да се снабдим с разрешение за обиск и да проверим домашния ви компютър? — попита Бри. — Можем да го направим.

Томпсън намести очилата си и се настани удобно на стола. Явно се наслаждаваше на ситуацията. Разбирах защо. Не бях сигурен, че ще успеем да издействаме разрешение да проверим домашния му компютър, а още по-малко да го арестуваме.

— Всъщност не можете. Предполагам, че нямате подобно разрешение със себе си — вероятно защото прекалено много сте бързали да дойдете тук. Докато стигнете до дома ми, мога да се подсигуря така, че домашният ми сървър да не съдържа нищо освен безобидни картинки. И дори няма нужда да ставам от този стол, за да го направя. — Изглеждаше съвсем спокоен. — Очевидно не знаете много за обмена на информация.

— А вие, по дяволите, знаете ли какво става там, в истинския свят? — избухнах аз. — Нямате ли желание да помогнете да се спре този сериен убиец?

— Разбира се, че имам — тросна ми се той. — Престанете да обиждате интелигентността ми и помислете за секунда. Мащабната картина. Конституционните права — вашите права, моите права — зависят точно от такива неща. Имам право да направя всичко, което съм сторил, и то не само в морален аспект. Ваша работа е да помагате за спазването на Конституцията, а работата на нас, гражданите, е да следим да го правите. Виждате ли как работи системата?

— А ти виждаш ли как работи това? — Сампсън се хвърли напред, но ние го спряхме навреме. Всичко по бюрото на Томпсън се разлетя из стаята.

Брейди се изправи, дори още по-арогантен, докато Сампсън се взираше в него.

— Мисля, че приключихте тук — процеди той.

Но Сампсън не беше.

— Ти знаеш ли какво…

— Да — намеси се Бри. — Приключихме тук, Брейди. Засега. Тръгваме си.

— Детективи? — заговори Брейди, когато се обърнахме, за да излезем. Този път тонът му беше по-мек. — Явно смятате, че моят малък постинг е реален, иначе сега нямаше да сте тук. Можете ли да ми кажете дали това има нещо общо с иконографията? — Този тип беше истински фен, пълен шантавел. Не можеше да се спре.

— Не мога да коментирам това, сър. Не и този път. Но позволете да ви уверя, че няма да споменаваме вашия уебсайт SerialTimes.net никъде извън този офис, освен ако не е абсолютно необходимо.

Бри се усмихна на Брейди Томпсън, сетне снижи глас:

— Живуркай си, шибаняк.

53.

Бесни на света като цяло и конкретно на Брейди Томпсън, тримата влязохме в „Дейли Билдинг“. Не бяхме изминали и няколко метра, когато ни спря гласът на началника Дейвис.

— Елате тук — излая той, обърна се и отново влезе в кабинета си.

— Защо ли имам лошото предчувствие, че ще закъснея и ще изпусна футболната тренировка? — промърмори Сампсън.

— Да — рече Бри, — а аз ще пропусна тренировката на мажоретките. О, я чакай малко, та аз дори не съм била мажоретка.

Преди да влезем в кабинета, двамата с нея изтрихме усмивките от лицето си.

— Можете ли да обясните това? — Дейвис подхвърли вестника върху бюрото си.

Над прегънатото място на столичния „Уошингтън Поуст“ имаше статия, озаглавена „Появи се теория за съществуването на убиец, имитиращ Публичния убиец“.

Не бях толкова изненадан от заглавието, колкото от факта, че бях забравил колко бързо се разпространяват тези истории и достигат до медиите.

— Самите ние научихме за това едва тази сутрин — изяви се Бри като говорител на малката ни група. — Тъкмо сега се връщаме от…

— Не се впускайте в пространни обяснения, детектив Стоун. За мен това е само на крачка от извиненията. Просто направете нещо по въпроса. — Той разтри врата си няколко пъти, сякаш се опитваше да облекчи болка, която го измъчваше.

— Извинете, сър — заговори Бри. — Това не е информация, която можем да контролираме. Не и след като веднъж е била…

— Не се нуждая от лекция по „контрол на действията в екстремни ситуации“ — прекъсна я отново Дейвис. — Имам нужда да се погрижите за бъркотията. Това тук е отдел за криминални разследвания. Началниците ви не са спасително островче. Длъжни сте да решавате проблемите, преди аз да съм ви наредил да го сторите. Ясно ли е?

— Съвсем ясно — кимна Бри. — Аз също не се нуждая от лекция по „контрол на действията в екстремни ситуации“. Очевидно нито ВПУ.

Внезапно Дейвис ни слиса с усмивката си.

— Сега разбрахте ли защо я харесвам? — обърна се към двама ни със Сампсън.

Да, бях напълно сигурен, че разбирам.

54.

За днес ВПУ нямаше нова роля, в която да се въплъти, нито планирано страховито убийство. Така че убиецът беше просто самият себе си. Реши преди вечеря отново да влезе онлайн в мрежата, не можеше да устои да чуе новините за себе си. И не остана разочарован.

Всички форуми в Интернет гъмжаха от коментари за ВПУ! В интерес на истината, повечето бяха в таблоиден стил или измислици, но това нямаше значение. Важното беше, че те говореха.

В сайта SerialTimes.net нямаше нищо ново. Нито в Sick-net или в Skcentral. Напълно логично. Феновете очакваха следващия му ход.

Сетне кликна върху няколко чата. Беше добре да е сред „хората си“ в края на дългия ден. Дори използва първото си име като „подарък“ към тях. Не че някой щеше да знае, че го е направил, но така контактът беше по-личен. Освен това трябваше да „пусне“ няколко улики.

В негова чест, естествено.

Убиецът отпи от бялото вино, което си бе налял — отлично „Шардоне“. Заслужи си го. Не искаше да се хвали, но пък и в крайна сметка не беше хвалба. По-скоро като излизане на светло. Или на бис след отлично представление.

Убиецът отклони поглед от компютъра си. Викаха го.

— Вечерята е готова! Идвай да я вземеш, иначе ще я изхвърля!

55.

Пресконференцията, насрочена за този следобед, беше първа за Бри като водещ следовател по случай с убийство от подобна величина. Досега тя бе говорила с репортерите много пъти, но не се бе изправяла в зала, пълна с всякакви представители на медиите от града и страната, каквито очаквахме днес. И това бе най-малкото.

— Ще се качиш ли на трибуната с мен? — попита тя. Работехме върху подготовката на изявлението й в офиса й. — Пресата те познава, а и публиката вече те е виждала. Мисля, че това ще е добър знак и всичко ще мине по-покойно.

Вдигнах глава от черновата пред мен.

— Да, разбира се. Ако това искаш.

— Да, искам. Е, добре, нервна съм — заяви Бри и ме изненада с признанието си.

— Ще се справиш чудесно — уверих я, защото вярвах в думите си. — Представи ме в началото и така след това лесно ще можеш да ми прехвърлиш топката по всяко време. Ще бъда там, за да ти пазя гърба.

Тя най-после се усмихна.

— Благодаря. Ти си най-добрият.

Правилно, но нима тъкмо това не ме забърка в тази каша?

Ала в този миг тя ме прегърна и прошепна:

— Обичам те. И с нетърпение очаквам момента, когато ще ти се издължа за услугата. Наистина нямам търпение.

В четири и половина влязохме в импровизираната зала за пресконференцията. Имаше достатъчно време, за да се класираме за новините в шест, което беше и основната цел на заниманието. Всички места вече бяха заети, а освен това отстрани, покрай двете редици столове, имаше правостоящи репортери и оператори с камери.

— Доктор Крос! Детектив Стоун! — извикаха фотографите, опитвайки да ни направят по-добра снимка.

— Никога не им позволявай да видят, че се потиш — посъветвах Бри.

— Малко е късно за това.

Тя излезе на подиума, представи ме и започна изявлението си, без да гледа в бележките. „Говори гладко, наистина е добра — помислих си аз, — уверена и спокойна“. Пресата също я хареса. Веднага го усетих.

Когато въпросите започнаха, стоях отстрани, достатъчно близко за да ме вижда с периферното си зрение.

Първите запитвания бяха „леки топки“ и тя се справи лесно. Без запъване, без притеснение, без грешки.

Тим Пулман от „Канал 4“ зададе първия труден въпрос.

— Детектив, ще потвърдите ли съществуването на убиец имитатор? Или това е просто предположение?

Въпросът ме накара да се запитам дали той въобще бе слушал първоначалното й изявление, но Бри започна търпеливо:

— Тим, доказателствата сочат към тази хипотеза — наличието на имитатор, — но ние не сме в позицията да го твърдим или отхвърлим, тъй като продължаваме да разследваме полученото съобщение. ФБР също участва. Всички работят извънредно, повярвай ми.

— Когато казахте съобщение, имахте ли предвид публикуваното на сайта SerialTimes.net? — извика някой отзад.

— Точно така, Карл. Казах го преди минута. Не слушаше ли?

Същият репортер продължи, без да се смути от саркастичния тон на Бри. Той беше нисък, червенокос мъж, който работеше за една от кабеларките.

— Детектив, можете ли да обясните как този уебсайт не е свален от Интернет въпреки упоритите възражения от страна на семействата на жертвите? Защо е така?

Ние всъщност не бяхме обсъждали семействата, затова аз наблюдавах напрегнато Бри, готов да се включа, ако ми даде знак. Тя трябваше да реши.

— Опитваме се да оставим възможността за диалог с всички заподозрени за тези убийства. Поощряваме директната им комуникация и в името на по-скорошното разрешаване на случая решихме да не затваряме вече съществуващите канали. Включително и уебсайтове.

— И защо не, по дяволите? Защо не го затворите веднага? — разнесе се гневен вик от дъното на залата. Всички присъстващи и камерите тутакси се извърнаха натам. Видях мъжа — Алберто Рамирес. О, Господи! Именно неговата дъщеря Лидия бе убита на моста над магистралата.

56.

Гласът на опечаления баща беше напрегнат, но не трепереше.

— А какво е най-доброто за дъщеря ми Лидия? И за бедната й майка? И за трите й сестри? Защо трябва да бъдем предмет на подобна мръсотия след всичко, което се случи на семейството ни? Какво ви става бе, хора?

Нито един от репортерите не зададе въпрос, не и докато бащата беше в центъра на вниманието. Това бе добро за тях и лошо за вашингтонската полиция.

— Господин Рамирес… — заговори Бри. Зарадвах се, че тя позна бащата на убитото момиче и си спомни името му. — Ужасно съжаляваме за загубата ви. Бих искала да се срещна с вас по този въпрос веднага след приключването на пресконференцията…

В този миг невидимата бариера на протокола падна и купища въпроси заваляха към Бри от всички посоки.

— Политика на вашингтонската полиция ли е да не зачита мнението на обществото? — попита млад журналист от „Поуст“.

— Как възнамерявате да възпрепятствате появата на нови имитатори?

— Вашингтон безопасен град ли е в момента? А ако не е, защо?

Знаех какво ще последва. Наведох се към Бри и с леко пресилен жест посочих с пръст часовника си.

— Време е — прошепнах. — Време е този цирк да свършва.

Тя кимна в знак на съгласие и вдигна ръце, за да я чуят.

— Госпожи и господа, това бяха всички въпроси, на които засега можем да отговорим. Ще се постараем да ви информираме за развоя на разследването, колкото е възможно по-често. Благодаря ви за търпението.

— Дъщеря ми е мъртва! — изкрещя от задния ред Алберто Рамирес. — Моето малко момиче умря, докато вие гледахте безпомощно. Моята Лидия е мъртва!

Беше ужасно обвинение и аз осъзнавах, че в него има истина, поне за пресата. Повечето от тях знаеха, че търсим игла в купа сено, толкова невъзможно бе подобно преследване, но нямаше да го отразят по този начин. Предпочитаха да пишат за сензации и скандали в лицемерния си и глупав стил.

57.

Кайл Крейг отново беше на път. Изгаряше от възбуда да се движи бързо през времето, пространството и фантазията. За малко, докато шофираше на изток, се остави на еднообразието на пейзажа от редуващи се ферми и полета да охлади мозъка му. Накрая пристигна в Айова Сити, заобиколен от вълнисти хълмове и гори, сред които бе разположен живописният и обичан студентски град. Тъкмо от това се нуждаеше за следващата стъпка от плана си, или за своята „възстановителна програма“, както обичаше да я нарича.

Отне му още половин час, за да открие сградата на библиотеката на университета на Айова, намиращ се на изток от Айова Ривър, на Мадисън стрийт. Показа една от личните си карти и след това си избра компютър, който щеше да използва за известно време. Приятната и тиха стая беше идеална за нуждите му.

В този момент Кайл имаше два начина, за да предаде съобщение до ВПУ. По-сложната част включваше използването на стенография, което означаваше да скрие съобщението зад снимка или аудиофайл. Никой не подозираше за връзката му с убиеца във Вашингтон. Или, доколкото му бе известно, с убийците.

Вместо този, той избра по-бързия и не толкова технологичен метод. От Мейсън Уейнрайт — бившия му адвокат и верен почитател — знаеше как и къде да локализира ВПУ. Извика страницата на Myspace.com, а след това кликна върху Cool new People. Детска работа.

Написа съобщението си до ВПУ, стараейки се да налучка най-верния тон.

Това, което Кайл Крейг запази за себе си, бяха истинските му чувства към ВПУ. Думата, която искаше да напише и да изпрати на убиеца, беше аматьор.

Или може би имитатор, ако искаше да бъде любезен.

58.

Никой, който не бе пребивавал в максимално строго охраняван затвор, не можеше навярно да разбере сегашните му чувства. Тази нощ в Айова Сити Кайл Крейг скиташе наоколо с поредната гумена маска на лицето. Наслаждаваше се на околните гледки и се радваше да е там.

Разходи се из кампуса, разположен на двата бряга на реката. Университетът се вписваше чудесно в атмосферата на града. Наоколо имаше много магазинчета със старомодни дрехи, бижутерийни магазини, книжарници и невероятно уютни местенца, където човек можеше да похапне и да пийне. По някое време се озова на интересно място, наречено „Литературната алея на Айова“ — алюзия с „връзките на Айова“ с някои големи писатели като Тенеси Уилямс, Кърт Вонегът и дори Фланъри О’Конър — една от любимите му, защото беше гениално откачена.

Малко след девет той влезе в бар, наречен „Убежището“. Атмосферата вътре бе подходяща за разпускане и на възрастни, не само на студенти, така че нямаше да се отличава прекалено от останалите посетители. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а пейките приличаха на онези от старите църкви. И клиентите наистина бяха по-възрастни.

— Да, сър. Какво ще желаете? — чу той гласа на бармана още щом се настани на бара.

Барманът приличаше на някогашен студент, решил да остане в града, което навярно е бил мъдър избор. Русата му, прошарена коса бе подстригана късо с малък щръкнал перчем. Вероятно около двадесет и пет годишен. Потискащо скучен, съдейки по погледа в очите и широката дружелюбна усмивка.

— Как си, братче? — подхвърли Крейг обичайния сърдечен поздрав. Попита за вината, а след това си поръча бутилка „Брунело ди Монталчино“, което изглеждаше върхът на качеството сред останалите червени вина, предлагани в заведението.

— „Брунело“-то се сервира само в бутилка. Не зная дали ме разбрахте, сър.

— Няма проблем. Няма да шофирам, след като изляза оттук — махна с ръка Кайл Крейг и се засмя непринудено. — Ще взема бутилка. Отвори я и остави виното да подиша, ако обичаш. Бих искал мезе от ябълкови резени и сирене „Бри“. Може ли да нарежеш прясна ябълка?

— Аз бих могла да ви помогна с виното. Ако се нуждаете от помощ?

Гласът на жена се разнесе от дясната страна на Кайл. Той се обърна и видя една дама, седнала на няколко стола през него. Беше сама и му се усмихваше мило. „Полиция? — запита се той. — Не, едва ли. Освен ако не е много добра в работата си“.

— Аз съм Камила Поджи — представи се жената и му се усмихна по начин, който беше едновременно и срамежлив, и лукав. Тъмна коса, миньонче, вероятно не повече от метър и петдесет и два по чорапи. В средата или към края на тридесетте, предположи Кайл. Очевидно беше сама, макар че не би трябвало, имайки предвид външния й вид, което донякъде го заинтригува. Привличаха го хора, които изглеждаха малко сложни и тайнствени, поне докато не ги разгадаеше.

— Мисля, че ще се радвам да ми правите компания — отвърна Кайл галантно и й хвърли усмивка. Нищо прекалено агресивно. — Аз съм Алекс… Крос. Приятно ми е да се запознаем.

— Здравей, Алекс.

Кайл се премести, за да седне до Камила, и през следващия половин час разговаряха непринудено. Тя се оказа умна и умерено невротична особа. Преподавала история на изкуството в университета, специалност Италиански ренесанс. Живяла в Рим, Флоренция и Венеция, а неотдавна се завърнала в Щатите, но не била сигурна дали иска да остане — имаше предвид в Америка, а не конкретно в Айова Сити.

— Защото страната не е такава, каквато я помниш, или защото е тъкмо такава? — попита Кайл.

Тя се засмя.

— Мисля, че по малко и от двете, Алекс. Политическата наивност и равнодушие в Америка понякога ме влудяват. Ала това, което най-много ме притеснява, е всеобщото съгласие. Изглежда всички се боят да изразят собственото си мнение.

Кайл кимна.

— Би могла да ме обвиниш в същото, Камила, но в случая съм напълно съгласен с теб.

Жената се наведе по-близо към него, но в жеста й нямаше нищо натрапчиво или заплашително.

— Значи ти си различен, Алекс? — попита.

— Да, мисля, че съм различен. Не, сигурен съм, че е така. Естествено, в добрия смисъл.

— Разбира се.

След като изпиха бутилката вино, двамата се разходиха из площада. След това тя го заведе у тях — приятна къща, изградена от сиви и бели тухли в колониален стил, от другата страна на „Клинтън“. По прозорците имаше сандъчета с красиви пъстри цветя. Домът на преподавателката заемаше целия приземен етаж. Обзаведен с европейски мебели и предмети на изкуството, той бе просторен и приветлив. Разкриваше още една страна от личността й, при това приятна. Домошарка ли беше?

— Ял ли си, Алекс? Искам да кажа, нещо друго освен сиренето и резените ябълка? Прясно нарязаната ябълка? — попита тя и се извърна към него. Сега, на своя територия, се държеше малко по-свободно. Имаше меки гърди, но останалото й тяло изглеждаше твърдо и стегнато. Беше много хубава и желана жена и внезапно Кайл разбра точно какво искаше от нея. Всъщност почувства невероятен прилив на възбуда…

Но първо смъкна маската си — и очите й се разшириха от удивление и страх.

— О, не! — прошепна тя.

Не желаейки да губи повече време, Кайл се хвърли напред с шилото за лед, което стискаше в дясната си ръка. Острието се заби в средата на гърлото на Камила и излезе отзад. Сините й очи придобиха размерите на сребърни долари, после сякаш отхвръкнаха на челото й. След това се отпусна безволна и послушна в очакващите я му ръце.

— Това ще свърши работа. А сега да се любим, какво ще кажеш? — попита Кайл мъртвата преподавателка. — Казах ти, че съм различен, нали?

Преди да излезе от апартамента на Камила Поджи, той остави още една улика за тези, които щяха да приберат трупа. Уликата беше малка фигурка, представяща прочутата статуя от Средния запад, наречена „Скаутът“. Не беше на място в апартамента на професорката по история на изкуството, но той се съмняваше, че някой ще разбере.

Кайл нямаше нищо против — той разбираше. Като Кевин Бейкън, дето толкова често казваше във великолепния филм „Вечеря“, това беше „усмивка“.

59.

На следващия ден ме очакваха две много лоши изненади, както често ставаше. Първата новина беше, че Кайл Крейг е убил майка си в Колорадо. И е оставил поздравителна картичка на „Холмарк“ — неподписана, — за да я намерим. Това означаваше, че или получаваше поверителна информация от източник във вашингтонската полиция, или по някакъв начин общуваше с убиеца, с ВПУ.

Дали бе възможно? И ако бе така, каква, по дяволите, беше връзката между двамата?

Знаех, че това не е първият път, когато Кайл се свързва с други убийци. Случаят с Казанова и Джентълмена, вероятно господин Смит. А сега ВПУ? Може би дори адвокатът в Колорадо е бил убиец? Или просто последовател? Почитател?

По-късно през деня получих втория удар и той дойде от Брайън Кицмилър, който ми се обади и ми каза да проверя нещо в Интернет. Прати ми линк към въпросния сайт. Страхотни новини — някой беше открил блог за мен. Започнах да го чета и стомахът ми се сви от лошо предчувствие.

Освен това имаше и снимки.

На нашата къща на Пета улица.

На колата, паркирана на алеята отпред.

На мама Нана, която излиза с Али.

На Бри, Сампсън и мен на стадиона „Федекс Фийлд“, след като ни извикаха там.

Той ни следеше — ние бяхме под наблюдение.

60.

Никой не можеше да разбере защо двамата със Сампсън харесвахме заведението „При Зини“, дори самите ние, което навярно бе една от причините да е любимото ни място. Намира се в Саутийст и прилича на дълга черна кутия с прегради — бар с няколко сепарета и под, който никога не е бил чист. Сампсън, Бри и аз заведохме там Брайън Кицмилър късно същата вечер — нещо като малко запознаване със Саутийст, но най-вече защото нито един от нас не можеше да спре да работи по случая.

Нещата бяха по-налудничави отвсякога. Съществуваше вероятност Кайл Крейг да е замесен по някакъв странен начин и навярно ВПУ ни наблюдаваше. Може би дори тази вечер?

Някои парчета от мозайката започнаха да се наместват. Тес Олсен е пишела книга за Кайл Крейг със заглавие „Мислителят“. Дали Кайл стоеше зад някое от убийствата? Или зад всички? Вписваше се в неговия стил. И преди бе контактувал с убийци и ги бе използвал. Ако той беше мозъкът, тогава какви бяха ролите на ВПУ и на адвоката Мейсън Уейнрайт в тази игра?

Бри донесе първите питиета.

— Аз черпя, момчета. Благодаря ви за всичко. Задължена съм ви. На теб специално — додаде тя и ме целуна по челото. Нямах представа защо, но тъкмо това ме възбуди. Искаше ми се в момента двамата да сме сами. В нейния апартамент, в колата ми, където и да е, все ме устройваше.

Тя седна до мен и вдигна високо чашата си.

— Пия за най-ужасните два дни в живота ми. Може би трябваше да се прибера у дома, но лицето, на господин Рамирес сигурно ще ме преследва в сънищата ми. Както и на мъртвата му дъщеря… И на трите й сестри. И на госпожа Олсен.

— Наоколо вилнее луд. Може би дори са двама. Случва се — заговори Сампсън. — Вината не е твоя, Бри. Съчувствам на човека, но господин Рамирес не беше прав.

— Чуйте — обади се Киц, — хрумна ми една идея. Може би е малко шантава. А това ще рече, че вероятно е добра, нали? Чували ли сте за „Щурата обиколка“?

Оставих чашата си с бира.

— Виждал съм да се споменава няколко пъти в мрежата. Какво представлява? Като говорим за шантави…

— Това е едно от пътуващите шоута за серийни убийци. Но по-важното е, че след два дни ще бъде в Балтимор.

— Шоу? — попита Сампсън. — На сцена?

— По-скоро е нещо като сбирка — осведоми го Киц. — Те го наричат „събиране на хора, които се интересуват от съдебна психология“.

— Което ще рече ексцентрици, които си падат по серийни убийци. И чакай да позная — сигурно и маниаци на комикси? — рече Сампсън.

Киц кимна, усмихна се и отпи от бирата си.

— Прав си. Това е демо обиколка на шоуто — продължи — и ще се наложи малко да поизопачим нещата. Ала не мисля, че те ще отхвърлят предложение за лекция, съдържаща основното, което се отнася до текущо разследване на сериен убиец, особено този случай. Ако има желание, доктор Алекс Крос може да е главната звезда на шоуто. Най-малкото залата ще се напълни с идеални очевидци. А само това ще ни предостави по-широко поле на действие при разследването. Може дори да ни отвори нови пътища.

Бри избухна в смях.

— Ти си луд, Киц, макар че едва ли би могло да навреди. А ако имаме късмет, ама наистина голям късмет, може да привлечем дори самия ВПУ. Нали каза, че обича да ни наблюдава.

Киц кимна, сетне се ухили дяволито.

— Кой, по дяволите, може да знае как работи мозъкът му? Нещо като това би могло да е неустоимо за тип като него. Или за неговия имитатор. Е, какво ще кажете?

Ние се спогледахме, опитвайки се да измислим доводи против идеята на Киц.

— Това не е точно кибер занимание, нали? — попита Бри накрая. — Откъде знаеш толкова много?

— О, ами подобни неща се разчуват — отвърна Киц почти безгрижно.

Лицето на Сампсън светна. Удари с ръка по масата и посочи към нашия компютърен гений.

— И ти се занимаваш с тази шантавелщина, нали? През свободното си време.

— Не, не. — Киц взе отново чашата с бира, сетне додаде тихо: — Вече не.

Тримата се засмяхме, което беше хубаво — необходимото изпускане на парата.

Бри се наведе към него и измърка:

— О, Киц, ти си пълна откачалка, нали?

— И добре се прикрива — подметнах аз.

— Ами вие? — парира Киц. — Някой напомнял ли ви е напоследък с какво си изкарвате хляба? Само защото не посещавате публични шоута, не означава, че и вие не сте от същия дол дренки като тези, които го правят.

Отпуснахме му пет секунди уважително мълчание, след което отново се разсмяхме.

— Е, май ще трябва да се подготвим за шоуто — добавих след малко.

— Но не тази вечер — заяви Бри, улови ме под ръка и ме поведе към изхода на бара. — Всички тези шантави приказки — прошепна — ме възбудиха. А и освен това, както вече казах, съм ти задължена.

— Смятам да си събера дължимото.

— При това, надявам се, с лихвите.

Едва изтраяхме, докато стигнем до дома й. После в спалнята се отприщихме.

61.

Поредният удар! Шокът от моята сравнително нова частна практика се стовари върху мен рано на следващата сутрин. При това преди първия ми сеанс за деня. Заради отменен по-рано час пристигнах в кабинета си малко по-късно от обичайното. Беше след седем и половина, когато влязох през предната врата, докато отпивах кафето си от „Старбъкс“. Все още си мислех за Бри и миналата нощ, като се надявах да има още много такива нощи.

В осем имах час със Санди Куинлан; после с ветерана от „Пустинна буря“ Антъни Демао; Таня Питс — служителка в Пентагона, която имаше постоянно повтарящи се мисли за самоубийство и която трябваше да ме посещава шест пъти седмично, ала можеше да си позволи само един, затова всяка седмица й записвах допълнителен час.

Завих по външния коридор и влязох в чакалнята. Изненадах се, като видях, че Санди Куинлан вече е там.

Както и Антъни. Беше облечен с черна тениска, а върху скута му лежеше риза с дълги ръкави.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Няколко секунди преди да осъзнаят, че съм там, ръката на Санди си играеше под ризата, в скута на Антъни.

Правеше му чекия, и то в чакалнята!

— Хей — прекъснах заниманието им аз. — Хей, хей. Достатъчно. Какво си мислите, че вършите?

— О, Господи! — Санди скочи и закри очи с длани. — Съжалявам. Толкова се срамувам. Трябва да вървя. Трябва да вървя, доктор Крос.

— Не, остани на мястото си — спрях я аз. — Ти също, Антъни. Никой няма да си ходи. Трябва да поговорим.

Изражението на Антъни беше нещо средно между неутрално и, поради липса на по-подходяща дума, като на някой, когото са прекъснали точно в най-неподходящия момент. Но той всъщност не ме погледна.

— Съжалявам — промърмори.

— Санди, ще дойдеш ли в кабинета ми? — попитах жената, сетне се обърнах към Антъни. — С теб ще се видим, когато свърша със Санди.

— Да де — смотолеви той, — разбрах.

Когато влязохме в кабинета, и на двамата ни беше нужно известно време, за да се възстановим от случката.

— Санди, дори не зная какво да ти кажа — рекох накрая. — Ти знаеше, че ще дойда и ще ви хвана, нали?

— Знаех. Разбира се. Съжалявам, доктор Крос. — Гласът й трепереше, докато едва изричаше думите. Почти изпитах съжаление към нея, но се овладях.

— Защо мислиш, че се случи онова там? — продължих. — Това не е типично за теб, нали?

— Абсолютно нетипично е за мен. — Жената завъртя очи, явно ядосана на себе си. — Зная как ще прозвучи това, доктор Крос, но той е сладък. Казах ви, че съм сексуално объркана. О, Боже! — Очите й се наляха със сълзи. — Голяма съм идиотка. Всъщност това е характерно за мен. Да търся внимание. Ето че пак стигнахме дотук.

Реших да опитам нещо друго и се надигнах, за да сваля капачката на втората чаша кафе, която носех в плика.

— Нека те попитам нещо. Какво беше това за теб?

— За мен ли? — учуди се тя.

— Мисля, че зная какво е получил Антъни от случилото се. — Седнах отново зад бюрото. — Но ти какво получи?

Санди сведе глава и в същото време погледна настрани. Може би въпросът беше прекалено интимен за нея. Заинтригувах се от факта, че тя съвсем свободно правеше онова нещо на Антъни в чакалнята, а сега се срамуваше да говори за това.

— Не е нужно да отговаряш на въпроса ми, но и няма защо да се срамуваш — казах й.

— Не — поклати глава тя, — всичко е наред. Просто ми предоставихте тема за размисъл. Беше толкова очевидно, когато го казахте, но… Предполагам, че не съм мислила за това по този начин. — Изправи се малко и почти ми се усмихна.

„Странно“, помислих си. Не приличаше особено на тази Санди, която познавах.

По-голямата ми тревога беше докъде ще стигнат нещата помежду им отсега нататък. Имах чувството, че Санди и Антъни въобще не бяха подходящи един за друг, но това не означаваше, че бих могъл да попреча да се случи нещо.

Беше едва осем и десет сутринта, а се очертаваше лош ден.

Който в девет се влоши още повече.

Антъни не беше в чакалнята. Беше си тръгнал. Питах се дали ще го видя отново.

62.

Малко след девет Санди Куинлан и Антъни Демао се срещнаха в едно кафене на Шеста улица. Срещата бе уредена по-рано. И двамата знаеха, че доктор Крос ще ги залови, защото бяха планирали цялата работа.

Антъни си поръча кафе лате и руло с пълнеж, докато чакаше Санди, която облиза топинга със сметана, преди да заговори.

— Той дори не ми предложи кафе — измърмори и се намръщи, — а имаше две.

— Бил е ядосан, че си осквернила работното му място. И така, разкажи ми всичко. Какво ти каза? Искам да чуя всичките жалки подробности.

Преди да отговори, Санди премлясна и облиза устните си.

— Е, както винаги, доктор Крос беше много съпричастен, може би дори изпълнен със симпатия. Към мен, не към теб, простако. И честно казано, ти си го заслужаваш. Той най-после призна, че много си пада по мен. И кой не би? Но сега следва голямата изненада. Той иска да смуче пениса ти!

И двамата избухнаха в смях, отпиха от димящите си кафета, сетне пак се закикотиха. Накрая Антъни се наведе към Санди.

— И не е само той е желаещият, нали? Хей, мислиш ли, че има представа какво става? За какво е цялата тази работа?

Санди поклати глава.

— Не, ни най-малка. Сигурна съм.

— Така ли? И това е, защото…

— Защото сме страшно добри. Ние просто сме брилянтни актьори — ти и аз. Разбира се, ти вече го знаеш. И аз го зная. Освен това сценарият беше фантастичен.

Антъни се усмихна.

— Много сме добри, нали? Бихме могли да заблудим всеки.

— Да ги накараме да повярват във всичко, което искаме. Само ни гледай!

Санди стана и седна в скута на Антъни с лице към него. Двамата започнаха да се целуват, пъхайки езици дълбоко в устите си. Ръцете им се опипваха трескаво, а Санди се въртеше и търкаше в скута му.

— Я по-добре си вземете стая в някой хотел — обади се през няколко маси жена на средна възраст, седнала пред компютъра си. — Моля ви. Точно тази сутрин най-малко ми е до подобни сцени.

— Съгласен съм — присъедини се към нея друг клиент. — За Бога, дръжте се подобаващо за възрастта си.

— Виждаш ли? — прошепна Санди в ухото на Антъни. — Те си мислят, че все още сме любовници.

После се изправи и надигна и Антъни.

— Я по-кротко и без долни намеци! — изрече на висок глас. — За Бога — той е мой брат!

Когато излязоха от кафенето, двамата продължаваха да се смеят.

— Това беше жестоко, толкова се забавлявахме! — извика Санди и направи няколко триумфиращи танцови стъпки. После махна на хората вътре, които все още ги зяпаха през прозорците.

— Наистина беше готино — съгласи се той, сетне стана сериозен. — Получих съобщение от Кайл Крейг. Иска да се срещне с ВПУ.

— Е — рече Санди, — нямам търпение да се запозная с майстора на злото.

Двамата отново избухнаха в смях и споделиха още една страстна целувка за забавление на публиката в кафенето.

— Толкова сме лоши — изкиска се Санди.

63.

Може би тази вечер най-после щяхме да направим някакъв пробив, защото Бог ни беше свидетел, че наистина се нуждаехме от това. Точно както Киц бе предрекъл, хората от „Щурата обиколка“ бяха повече от ентусиазирани да вместят в графика си профайлъра и психиатъра доктор Алекс Крос. Това, което не бях предвидил, бе посрещането, което ми устроиха, когато се появих.

Събитието щеше да се състои в стар хотел на веригата „Бест Уестърн“, в югоизточната част на Балтимор, малко след отбивката от магистрала I-95 и, доста подходящо, съвсем близо до гробището. Паркирахме отзад, близо до входа за конферентната зала на хотела, после влязохме заедно вътре.

На рецепцията бе претъпкано и оживено, сякаш се бе насъбрала карнавална тълпа. По-голямата част обаче изглеждаха доста обикновено, може би малко приличаха на бедни земеделски работници от Южните щати. Другите, в тъмни костюми и изрисувани тела, бяха като участници в шоуто, които останалите бяха дошли да гледат.

Продавачите покрай стените предлагаха всичко — от чаши за кафе с полицейски снимки на престъпници, автентични доказателства от различни местопрестъпления, до дискове на траш метъл бандата „Мъртвият ангел“.

Бри, Сампсън и аз тъкмо бяхме минали през предната врата, когато някой ме потупа по рамото. Ръката ми се плъзна надолу към глока.

Когато се обърнах, типът зад мен — целият в рошави бакенбарди и татуировки — ми се ухили и сръга приятелката си.

— Видя ли? Казах ти, че е той.

Двамата бяха свързани един с друг с тежка верига, която висеше около вратовете им, между черните кожени яки.

— Алекс Крос, нали? — Мъжът протегна ръка и стисна моята, а аз вече предусещах как Бри и Сампсън ще ми се подиграват. — Видях твоя снимка на плаката…

— На плаката ли? — попитах.

— Обаче съм чел книгата ти два пъти, човече. И вече знаех как изглеждаш.

— Само дето е по-стар — додаде момичето. — Но пак си приличаш със снимката.

Чух как Сампсън се закашля, сподавяйки смеха си.

— Приятно ми е да се запознаем — кимнах. — И с двамата. — Опитах се да се измъкна, но мъжът задържа ръката ми.

— Алекс! — подвикна той към някого в залата. — Знаете ли кой е тоя? — Сетне отново се обърна към мен. — Той също се казва Алекс. Не е ли наистина шантаво?

— Шантаво е — съгласих се.

Другият Алекс, облечен в тениска с лика на Джон Уейн Гейси17, в пълно клоунско снаряжение, се приближи, за да ме огледа по-отблизо. След малко около нас, или по-скоро около мен, започна да се образува малка тълпа. Всичко стана невероятно бързо и аз определено никак не се радвах на новия си статус на знаменитост.

— Ти си знаменитият профайлър, нали? Жестоко. Нека ти задам няколко сериозни въпроса…

— Ние ще влезем вътре, за да огледаме — прошепна Бри в ухото ми. — Оставяме те на твоите почитатели.

— Като например коя е най-невероятната сцена на престъпление, по която някога си работил? — попита ме другият Алекс.

— Не, почакайте… — Протегнах се, за да сграбча Бри за лакътя, но нечии пръсти с дълъг черен маникюр се обвиха около китката ми и ме задържаха. Принадлежаха на крехка на вид жена, чиято ръка приличаше на потопена в бледожълт восък.

— Алекс Крос, нали? Ти си, нали? Мога ли да те снимам? Мама ще бъде на седмото небе от радост.

64.

Най-сетне успях да се присъединя към Бри и Сампсън в уютно местенце, наречено Главна бална зала 1. Там щях да говоря тази вечер, около седем и половина. Всички се съгласихме, че името ми може би ще привлече мнозина, и затова пуснахме новината в Мрежата. Предполагам, че най-после се оказахме прави за нещо.

Киц и хората свършиха тази работа — пуснаха въдицата, образно казано. Сега въпросът беше дали ВПУ ще захапе стръвта. Много други откачалки и маниаци със сигурност вече го бяха направили.

Балната зала представляваше дълго правоъгълно помещение, което можеше да се раздели на три по-малки с подвижни стени, нагънати като акордеон. Сцената и подиумът бяха разположени в единия край, а няколко редици столове бяха подредени в средата.

Бри и Сампсън стояха близо до сцената заедно с нисък мъж с коремче, облечен в обикновен тъмен костюм, но носеше очила с червени рамки, с което напомняше на Елтън Джон. На тила му висеше дълга и тънка плитка, но иначе прошарената му коса беше късо подстригана, а върху плътно закопчаната риза с дълги ръкави бе облякъл тениска на „Щурата обиколка“. Явно бе издокаран по последната мода на маниаците, реших аз.

— Алекс, това е Уоли Валевски — усмихна ми се Бри дяволито, докато го представяше. — Той тъкмо ни даваше пълен преглед на тазвечерното събитие. Почакай да го чуеш.

— Изключително се радвам да се запозная с вас — заяви Уоли Валевски, забил поглед в рамото ми. — И така, получихме вашите слайдове — в готовност. Ще има кликър — в готовност. Както и лазерен указател към подиума — в готовност. И чаша с вода? Нещо друго? Кажете какво желаете и незабавно ще се погрижа. Разчитайте на мен.

— Колко души побира залата? — попита Бри.

— Двеста и осемдесет, ако се запълни докрай. А ние със сигурност ще продадем всички места.

— Определено — рече Сампсън така, че само аз да го чуя.

Изчакахме Уоли Валевски и плитката му да изчезнат от полезрението ни, преди да обсъдим нашия план. В готовност.

— Къде са в момента нашите хора? — попитах Бри. Това, което хората на „Щурата обиколка“ не знаеха, беше, че екип под прикритие щеше да присъства на събитието. От полицията в Балтимор ни бяха предоставили четирима местни детективи, които щяха да се маскират като публика. Двама наши колеги от полицията във Вашингтон също бяха внедрени сред служителите на хотела.

Бри погледна програмата.

— В момента момчетата от Балтимор или са на семинара по пръстови отпечатъци, или… Я да видя — на „кратка сесия за серийните убийци“, каквото, по дяволите, и да означава това. По-късно довечера ще бъдат тук и тук…

Тя посочи към двете страни на мястото за публиката.

— Винс Чесни ще са в движение. Сампсън, мисля, че ние двамата трябва да останем заедно. Става ли?

— Звучи ми добре. Както и да е, не бих искал да се мотая тук сам.

Останалата част от полицията в Балтимор беше готова за действие и поне една допълнителна полицейска кола щеше през цялото време да патрулира в района около хотела. Охраната на хотела също бе осведомена, но нямаше да предприеме нищо и, ако имахме късмет, нямаше да ни се пречка, когато настъпи критичният момент.

Тази операция, определено донякъде отчаяна, трябваше да се проведе кротко и тихо. В резултат може би нямаше да получим нищо друго освен известна информация. Но ако убиецът се покажеше, ние бяхме готови да го заловим. Бяха се случвали и по-странни неща. По дяволите, доста по-странни неща ми се бяха случвали.

Освен това вече знаехме, че ВПУ ни наблюдава.

65.

— Ето, това се казва публика! — започнах аз и с лекота разсмях множеството чудаци, събрали се в залата. Продължих да говоря за познатите убийства на ВПУ, но споделих само информация, която вече бяхме предоставили на пресата. После поговорих за необходимостта да се провери обстойно теорията за убиеца имитатор и показах няколко снимки от местопрестъплението, които публиката изглежда оцени. Представих им още това, което хората от „Щурата обиколка“ обявиха за „вътрешен поглед“ върху нещата, или профила на предполагаемия убиец. Беше нещо, което вече можех да направя дори и на сън и вероятно го правех. Ако не друго, подробности от лекцията ми щяха да се разпространят в Интернет. И навярно щяха да стигнат до някой, който знаеше нещо за убиеца.

— Това е мъж психопат с дълбоко вкоренена нужда за всеобщо одобрение — заявих пред пълната зала. — Изразяването на тази нужда затъмнява всичко в неговия свят до изключително висока степен, превръщайки го в социопат. Когато той се събужда сутринта, ако изобщо спи, няма друг избор, освен да потърси друга публика, и, обсебен от тази необходимост, да планира друго убийство. Според мен този ежедневен ритуал ще ескалира.

Наведох се напред, проверявайки с поглед, колкото бе възможно повече лица сред публиката. Смаях се колко прехласнати и съсредоточени бяха.

— Това, което този маниак все още не е осъзнал — това, което смятам, че не може да си позволи да признае, — е, че той никога няма да открие това, което търси. И тъкмо това ще го провали. Ако ние не го хванем първи, той сам ще се издъни. Той се движи към саморазрушение, с действията си подпомага собственото си залавяне и поведението му не зависи от него.

Всичко, което казах, в основата си беше истина — само че малко тенденциозно изкривена. Ако убиецът беше сред публиката, исках да го накарам да се почувства неудобно. Всъщност исках да го принудя да се поти, като че ли го въртят на шиш.

Зърнах сред тълпата неколцина, които имаха физическа прилика с ВПУ, базираща се на това, което знаехме: висок мъж със силно и здраво телосложение. Но никой от тях не ми даде каквото и да било основание да предприема нещо или да дам сигнал на Бри и Сампсън.

Опасявах се, че малкият ни план щеше да се издъни, макар че не бях много изненадан. Вече бях изчерпал всичко, което имах да кажа на публиката, ала никой не се опита да привлече вниманието на слушателите ми, да ме измести от подиума на това „събрание по криминалистика“.

Наблюдаваш ли ме, копеле?

Вероятно не.

Ти си прекалено умен, нали? Ти си много по-умен от всички нас.

66.

След речта ми имаше кратки въпроси. Отговорите ми бяха последвани от неочаквано топли аплодисменти. А после Уоли Валевски ме настани зад една клатеща се маса за игра на карти на рецепцията. В готовност.

Всички, които искаха, можеха да се срещнат с мен там, да получат книгата ми с автограф… През първите пет минути аз се ръкувах, бъбрех любезно и подписвах всичко — от книги до дланта на една жена. Почти всички бяха много мили. И любезни. Доколкото можех да преценя, сред множеството не се навърташе сериен убиец.

Отказах единствено да се подпиша върху тениска, на която отпред се мъдреше надпис „ВПУ“, а по целия гръб се ширеше призивът: „Живуркайте си, шибаняци“.

— Как вървят нещата там? — чух накрая в слушалката си.

Погледнах надолу, към опашката, където Бри бе застанала сред десетина почитатели и продължаваше да чака търпеливо, като си бъбреше с този или с онзи.

— Засега е спокойно — отвърнах. — Странни, но мили хора. За съжаление.

Бри се извърна с гръб към опашката и заговори с тих глас:

— Това не е хубаво. Добре тогава… Сампсън, ще се помотая малко из тълпата. Ще се срещнем на изхода. Надявам се, че някой тук не е чак толкова мил.

Чух Джон да отговаря в ухото ми:

— Звучи ми добре. Алекс, с нас ли ще се прибереш? Или се надяваш да извадиш късмет с някоя от фенките си?

Аз само се усмихнах на следващия поред в опашката.

— Скоро ще се върна — рече Бри и изчезна в тълпата. — Дръж се прилично.

— Ще се опитам.

Няколко минути по-късно, докато подписвах една книга, усетих зад гърба си нечие присъствие.

Когато вдигнах глава и се огледах, не видях никого. Но бях сигурен, че имаше някой.

— Тя ви остави бележка.

Жената на масата срещу мен ми посочи листа до лакътя ми. Разгърнах го и видях, че е разпечатка от уебстраница.

Черен фон с удебелени бели букви. Прочетох съобщението.

67.

Какво шоу пропусках? Скочих от стола с разтуптяно сърце.

— Кой остави това? — попитах хората на опашката. — Някой видя ли кой остави бележката?

Жената, чиято книга току-що бях подписал, посочи към тълпата.

— Тя отиде натам, шерифе!

— Как изглеждаше? — продължих да разпитвам. — Сигурна ли сте, че беше жена?

— Хъм… Имаше права черна коса. Черна риза. Джинси. Поне така ми се струва. Като всички останали тук. Изглеждаше женствена.

— С очила! — обади се някой. — И имаше синя раница!

— Алекс… — разнесе се гласът на Бри в ухото ми, — какво става там? Случи ли се нещо? Какво, по дяволите, става?

— Бри, търсим жена. Определено. Черна риза, джинси, очила, синя раница. Двамата със Сампсън трябва незабавно да покриете изходите. Съобщи на балтиморската полиция какво става. Тя ми остави бележка от ВПУ.

— Действаме!

Вълна на оживление премина през тълпата, когато започнах да си проправям път през гъстото множество от хора. Обаче не всички искаха да ме пуснат. Неколцина души се скупчиха около мен, опитвайки се да разберат какво става, къде отивам, задаваха въпроси, на които в момента нямах време да отговарям.

Опитах се да ги укротя.

— Това вече не е игра! Някой виждал ли е жена с очила, облечена в черна риза, да отива някъде?

Едно хлапе, което вонеше на марихуана, се изкиска в отговор:

— Човече, на това описание отговарят половината от хората тук.

Тълпата отново се размърда и ми се стори, че я видях — в другия край на фоайето. Отместих хлапето от пътя си.

— Позволете ми да мина! Бри! — Вече тичах. — Виждам я! Висока е. Бяла. Носи синя раница.

— Сигурен ли си, че е жена?

— Така мисля, макар че може и да е маскировка.

Когато стигнах следващия ъгъл, заподозряната вече бе изминала по-голямата част от дългия коридор и тичаше към изхода в дъното.

— Полиция! Спри! Спри веднага! — изкрещях след нея и извадих пистолета си.

Непознатата дори не се обърна, когато изхвърча навън, блъскайки вратата, която се затръшна зад нея. Стъклото се напука от силния удар.

— Източния паркинг! — извиках на Бри и Сампсън. — Навън е! Бяга! Жена е!

68.

При това доста силна жена! За малко да потроши вратата. Що за жена бе това? Много ядосана? Луда? Съучастничка на ВПУ или друг имитатор?

Парчета стъкло се разхвърчаха около мен, когато минах през входа. Къде, по дяволите, беше тя сега? Не я видях отвън. Никой не тичаше.

Няколкото улични лампи над главата ми хвърляха разпокъсани сенки върху тесния паркинг. Но не се виждаше никакво движение около редицата спрени коли срещу мен.

От дясната ми страна тротоарът свършваше, нататък се простираше поляна.

В този миг чух рева на мотора на спортна кола. Звукът идваше някъде откъм дясната ми страна. Взрях се напрегнато в полумрака.

Примигнаха фарове, сетне две заслепяващи светлини се насочиха право към мен. Бързо!

Глокът все още беше в ръката ми и реших, че имам време поне за един изстрел. Натиснах спусъка. Куршумът удари предното стъкло на колата с тъп звук. Автомобилът се носеше към мен. Право към мен! Аз се свих, отскочих към стената на хотела, сетне се претърколих върху асфалта. Одрах рамото и брадичката си.

Стрелях отново. Лампите на стоповете избухнаха. Видях, че беше малка кола. Синя „Миата“. Една моя съседка имаше такава и аз разпознах размера и формата.

Бързо движещият се автомобил се качи върху тротоара, сетне подскочи и се насочи към улицата.

След това спря рязко! Гумите на едно такси изсвириха върху асфалта. Колата за малко не удари „Миата“-та. На сантиметри от сблъсъка. И залавянето!

Когато отново се изправих на нозе и се затичах, синята спортна кола отново бе подкарала.

Извадих значката си, отворих вратата на таксито и извиках:

— Полиция! Колата ми трябва!

Шофьорът видя само пистолета ми, но предполагам, че това му беше напълно достатъчно. Излезе тутакси и вдигна ръце.

— Вземи я!

Таксито беше шестцилиндров автомобил. Изключих радиото и автоматичното управление — за по-голяма мощност.

— Алекс? Къде, по дяволите, си? — прозвуча гласът на Бри в ухото ми, слаб заради рева на двигателя.

— Преследвам престъпника или поне се надявам. На запад по „О’Донъл“! — извиках. — По следите съм на тъмносиня „Миата“. С мерилендски номера. Единият стоп не работи. Шофьорът е жена — макар че е достатъчно висока, за да бъде и мъж. Както и достатъчно силна.

— Може би е мъж в женски дрехи. Той обича да играе роли.

— Да, така е. Но мисля, че е жена. Трябва да я заловим!

Двуместната кола мина покрай рампата за I-95 и пое направо по другата пресечка. Шофьорът караше най-малко със сто километра в час и ускоряваше.

— Бри, ако ме чуваш, и двамата се движим на запад по „О’Донъл“. Разбра ли?

— Добре, Алекс. Все още те чувам. Ние сме на път. От какво друго имаш нужда?

— Мамка му! — изкрещях.

— Какво? — извика Бри в отговор.

Извих рязко, за да избегна един „Фолксваген Костенурка“, докато той се опитваше да се промуши в лявото платно.

— Имам нужда от полицейска сирена. Или от подкрепление — осведомих Бри.

— Медальон 5B742, къде се намирате? — По радиостанцията изведнъж се разнесе пращящият глас на диспечерката на таксито. На път за друг окръг, помислих си. — Обади се. Чуваш ли ме?

— Алекс, какво става сега? — попита Бри. — Добре ли си? Алекс?

Спортната кола намали малко, докато задминаваше един пощенски товарен камион, и се вля право в насрещното движение. Колите се отклониха настрани, когато автомобилът се понесе с пълна скорост към тях. Аз настъпих педала на газта на таксито и се промуших зад „Миата“-та.

— Мериленд 451JZW — съобщих на Бри номера на колата. — Аз съм добре. Поне засега. Все още преследвам жената.

Продължих да натискам педала на газта и успях да ударя задната броня на „Миата“-та. Спортната кола подскочи, но после отново полетя напред.

— Бри? Разбра ли кой е регистрационният номер на колата? Бри? Бри, къде си?

Но от нея нямаше отговор. Може би бях излязъл извън обхват. Сега единственото, което чувах, беше ревът на двигателя. А единственото, което усещах — ударите на собственото ми сърце.

69.

Знаех, че спортната кола може да ме изпревари на равен участък, но това бе единственото предимство, което в случая имаше. Всъщност бих могъл да се закълна, че жената намали скоростта, за да скъси дистанцията помежду ни. Какво наистина ставаше? Дали това не е капан? Затова ли бе всичко? Да ме подмамят и отделят от останалите, а след това да ме заловят? Аз ли бях мишената? Кайл Крейг би измислил нещо подобно. Дали Кайл е тук? Замесен ли беше?

Тогава видях какво ставаше в действителност. Без никакво предупреждение, без да светне с мигача, двуместният автомобил се отклони наляво, по тясна странична улица, разтресе се леко и продължи между сградите.

Аз пропуснах пресечката. Нямаше начин да завия. Показа се друга пресечка и моментално свих по нея, надявайки се някъде напред улиците да се пресекат.

И от двете страни на пътя се издигаха високи жилищни сгради, така че нямах видимост до следващата пресечка. Право напред шосето излизаше на кръстовище, пресичайки главен път. Улица „Бостън“, помислих си. Знаех, че зад нея е пристанището. Това автоматично отрязваше някои възможности. Правеше ситуацията малко по-лесна. Или поне се надявах.

Мога да я настигна, да я заловя. И това ще бъде най-големият пробив в случая досега.

Спортната кола профуча покрай мен, когато наближих пресечката, и аз минах с бясна скорост покрай ъгъла. Ето я възможността! Да успея или да се проваля.

Намирахме се в двете съседни платна на улицата. „Миата“-та маневрираше ловко между останалите коли, като ги заобикаляше от двете страни, но не можеше да ми се изплъзне. Отново извадих глока.

Когато шофьорът се опита да завие рязко надясно, вече бях готов. Външните гуми на колата едва докоснаха паважа, но успях да взема завоя само на косъм.

Отпред се появи жилищен квартал с дървета по улиците. Видях пешеходци.

Гърдите ми се стегнаха. В такава топла вечер навън можеше да има деца. Двуместният автомобил не намали скоростта. Летеше право напред, дори ускори.

Натиснах клаксона! Може би щях да успея да предпазя хората. „Миата“-та продължи да се носи с устремна скорост още няколко пресечки, а аз я следвах от близко разстояние. Ако не си пръв, си последен. Така пееше Рики Боби в комедията „Нощи в Таладега“.

Когато шофьорът на „Миата“-та се опита да направи следващия завой, улицата се оказа твърде тясна за високата скорост. Колата забави рязко и аз направо връхлетях върху нея.

Отново се ударих в задната броня, но този път не беше нарочно. Досега таксито здравата си беше изпатило от лудешкото преследване.

Спортният автомобил поднесе, качи се върху тротоара, сетне продължи по нечия ливада. Чух в тъмнината женски писъци. Двама души отскочиха настрани.

Присвих очи и се втренчих напрегнато. Видях пред себе си сградата на „Бест Уестърн“. Какво ставаше, по дяволите? За капак на всичко, като участник в това бясно преследване, току-що бях направил огромен кръг около Балтимор и пристанището.

Чак когато видях магистралата, разбрах какво става. Жената в колата бе измислила как да ме надхитри.

А аз не можех да й го позволя!

70.

— Завардете всички изходи. Повтарям, завардете всички изходи! — прозвуча отново гласът на Бри в слушалката ми. Очевидно владееше положението. Искаше ми се и аз да можех да кажа същото. — Алекс? Алекс? Чуваш ли ме? Алекс?

— Бри! Аз съм тук!

— Какво става? Говори! Къде е това тук! Добре ли си?

Двуместната кола взе същия завой, за който си мислех, и продължи да се движи успоредно на I-95. Сега бяхме само на една пресечка от хотела, или там, откъдето тръгнахме. Цялата тази обиколка е била поредната игра, нали? Така ли беше?

— Който и да е в колата, се насочва към магистралата! „Миата“-та се движи към I-95! Все още мога да я настигна.

— Къде, Алекс? При кой вход на магистралата?

— Точно пред проклетия хотел!

Стиснах волана, готов да продължа по рампата, но в този миг „Миата“-та прелетя покрай нея! Секунда по-късно и аз последвах примера й.

Сега какво?

Почти в същото време светнаха стоповете. Чух хлъзгането на гумите и видях как колата се обърна почти на 180 градуса.

Докато и аз натисках спирачките, „Миата“-та ускори и се понесе в моята посока. Отклони се, за да не ме удари, и преди да се усетя, вече се носеше по рампата, изчезвайки сред облаци прах.

— На север по I-95! — изкрещях на Бри. — Все още съм по петите й! Засега.

Продължих да летя към магистралата, преминавайки покрай два изхода с максимално позволената скорост от сто километра в час. Накрая свалих крака си от педала на газта и таксито почти спря. Ударих с юмрук по седалката до мен.

На следващия изход обърнах.

Когато пристигнах обратно в хотела, Бри и Сампсън ме чакаха отпред заедно с десетина полицейски коли, чиито лампи на покрива проблясваха в тъмното. Повечето от участниците в „Щурата обиколка“ също се бяха изсипали навън, наслаждавайки се на всяка секунда от хаоса сред всеобщата полуда.

Един моторист, тежащ поне сто и тридесет килограма, с бяла брада, приближи към мен на паркинга.

— Хей, човече, какво стана там?

— Махай се! — отвърнах, без да спирам. Мотористът отново препречи пътя ми. Носеше стогодишна тениска на рок бандата от 60-те „Грейтфул Дед“.

— Само ми кажи…

Сега бях лице в лице с досадника и изгарях от желание да цапардосам някого. И сигурно щях да го сторя, ако Сампсън не ме сграбчи отзад.

— Хей, хей, хей! — изкрещя той — На мен.

В този миг видях Бри да тича към нас.

— Господи, добре ли си? — попита тя.

— Добре съм — отвърнах, опитвайки се да успокоя дишането си. — Слушай, може да съм преследвал ВПУ. Поредната от неговите…

— Не е бил той — прекъсна ме Бри и поклати глава. — Трябва да тръгваме веднага.

— За какво говориш? — избъбрих, докато тя ме буташе по-далеч от тълпата, която продължаваше да ме засипва с откачените си въпроси.

— Току-що ми се обади Дейвис. Някой е бил убит в Националния музей по въздухоплаването и космоса във Вашингтон. Промушен пред цяла тълпа от посетители. Той ни е измамил, Алекс. Този път наистина здравата ни натри носа. Всичко е било планирано.