Двойна заплаха

71.

Много пъти бях посещавал с децата си Националния музей по въздухоплаването и космоса, но никога не бях виждал подобно нещо. Когато пристигнахме, отвън сградата изглеждаше заплашителна и тъмна, с изключение на остъкленото преддверие на кафенето.

Ала след като влязохме вътре, заварихме около десетина души с шокирани изражения да седят край масите. Чакаха да им разрешат да се приберат у дома. „Очевидците“, досетих се аз. Бяха преживели ужасна вечер. Ала по-лошото беше, че половината от тях бяха деца, някои от които съвсем малки хлапета.

Цяла армия от репортери и фотографи се бе скупчила покрай полицейския кордон по Седемдесета улица, близо до Музея на съвременното изкуство „Хършхорн“. Така поне по-лесно щяхме да избегнем лешоядите.

Сампсън, Бри и аз влязохме директно откъм Индипендънс авеню. На входа на кафенето ни посрещна Гил Кук, един от детективите от екипа ни. Затича се към Бри, като трескаво махаше с ръка над главата си.

— Детектив Стоун, директорът на музея иска да говори с вас, преди…

— След — сряза го Бри и продължи напред. Беше делова и съсредоточена и нямаше да позволи да й губят времето напразно. Харесваше ми как работи, как моментално пое контрола над мястото на престъплението.

Гил Кук я последва като смирено пале, дошло да търси остатъци от трапезата.

— Той каза да ви уведомя, че ще говори с пресата.

Бри спря и се извърна към детектива.

— О, за Бога, Гил! Къде е той?

Кук посочи надясно и закрачи редом със Сампсън и мен. Тримата минахме покрай тъмната изложбена зала с експонати на първите машини, изиграли особено важна роля в историята на космонавтиката, които висяха от тавана като гигантски играчки. Много кинематографично — точно в стила на убиеца. Работата му все повече и повече ми напомняше на Кайл Крейг. Театралниченето, жестокостта. Дали бе изучавал престъпленията на Кайл Крейг?

— Името на жертвата е Аби Курльове. На тридесет и две години. Бяла жена, туристка от Франция. Най-лошото е, че е била пети или шести месец бременна — осведоми ни Кук.

Убийството е било извършено в киносалона „Аймакс Локхийд Мартин“, където през деня се прожектираха филми за музея, но понякога през нощта даваха нашумели холивудски хитове. Същинското убийство е станало точно по средата на лекцията ми в хотела в Балтимор. А след това бях получил бележката:

Той наистина променяше стила си, само и само да ни се подиграе — и го постигаше със завидна лекота. Явно убиецът с всяко следващо свое действие надминаваше себе си. Коя беше жената в Балтимор? Шофьорът, който ме бе подмамил на онова безсмислено преследване само за да изчезне по I-95?

Бременна жена, гост от друга страна — при това „по-цивилизована“, — щеше по нов начин да привлече вниманието на медиите и това не беше всичко. Убиецът току-що бе извършил поредната си публична екзекуция, при това в национален музей. В света след 11 септември 2001 г. това щеше да възбуди духовете до краен предел — широко отразяване от пресата, масова параноя, натиск върху полицията да вземе нещата под контрол, да приключи разследването и да залови убиеца, преди още някой да загине. На никого не му пукаше, че това е почти невъзможна задача. Колко години им бе отнело да се доберат до убиеца от Зелената река18? Или до Зодиакалния убиец?

Колкото до това каква щеше да е следващата стъпка на ВПУ, отсега нататък не се наемах да прогнозирам.

В момента ме очакваше оглед на труп.

Всъщност на два трупа.

Майка и дете.

72.

— Да се продъни в ада дано! — възкликна Сампсън с едва сдържан гняв в гласа. — Тоя кучи син! Този нещастен шибаняк!

Всички досегашни убийства бяха ужасни, но това бе най-противното и обезпокоителното. Това бе място за семейно забавление. Киносалонът в музея беше с високи стени с насочващо осветление. Редиците от кресла с високи облегалки бяха разположени амфитеатрално под сводестия таван и залата приличаше на модерна версия на някогашните медицински зали, където професорите изнасяха лекциите си — всички гледаха право надолу, към трупа.

Жертвата явно е била убита близо до основата на високия екран. Това ми се струваше странно, но така ни осведоми Гил Кук и никой не оспори информацията. А сигурно и аз нямаше защо да го правя. Поне засега.

Трупът на нещастната жена лежеше по гръб. Ръцете й бяха завързани отзад и дори от разстояние виждах сребристата залепваща лента през устата й. Също като при жертвата от „Ривъруолк“. Забелязах и брачната халка на пръста й.

Когато приближих, видях, че лентата е изцапана с кръв около устните й, където кръвта не е могла да изтече. Вероятно вследствие на вътрешните рани. Бялата рокля на госпожа Курльове беше станала ръждивокафява. Очевидно е била намушкана няколко пъти.

До обезобразения труп лежеше голяма брезентова торба. Най-отгоре имаше метален уплътнителен пръстен, около който се стягаше дебела връв, за да се затвори плътно.

Поредният подарък от ВПУ? Още една следа, която нямаше да ни отведе доникъде?

Кървавите петна и дупките по брезента потвърдиха това, което вече инстинктивно знаех — жертвата е била пронизана вътре в торбата. Жестокият убиец бе оставил Аби Курльове там или мъртва, или умираща. Екипът на „Бърза помощ“ се бе опитал да я съживи, но очевидно е било прекалено късно.

Когато вдигнах празната торба, за да я огледам за някакви отличителни белези, видях клеймо на американските пощенски услуги и дълга редица избелели черни цифри, написани отстрани с шаблон.

Това ли е новата поздравителна картичка? Навярно. Но какво означаваше? Какво искаше да ни каже ВПУ този път? И дали убийството е било извършено от него, или от имитатора му?

Според очевидците убиецът е носил синя униформа и кепе. Може би това беше някаква вътрешна шега, че е изпаднал в „пощенски гняв“ спрямо нас — термин, получил публичност след буйствата сред пощенските служители през 90-те. И освен това за пореден път ни е „направил на глупаци“.

Отидох до другия край на помещението, близо до входа, откъдето навярно е влязъл убиецът. Оттам се опитах да си представя сцената, както ни я описа детектив Кук. Убиецът навярно е трябвало да изненада госпожа Курльове — достатъчно дълго за да завърже ръцете и устата й — и да нахлузи брезентовата торба върху главата й. Сплъстените кичури със засъхнала кръв по косата й свидетелстваха, че е била ударена с тъп предмет, но не толкова силно, че да изгуби съзнание. По-добре е било жертвата да е в съзнание. Много по-ефективно за целите на ВПУ, за спектакъла.

И наистина, според свидетелите торбата се е движила, когато я довлякъл в салона.

Отново приближих до трупа на жената и огледах празната зала. Този път публиката е била по-близо до него, отколкото при другите случаи, затова се е налагало да действа бързо. Не е имало време за дълги речи или обичайните му извратени изяви. Тази вечер не е успял да блесне с цялото си великолепие на звезда. Така че какво е било толкова привлекателно за него в това конкретно местопрестъпление, с тази публика, с тази французойка?

Въздействието трябва да е било най-вече визуално. Той е изкрещял: „Специална доставка!“, а след това е направил няколко ожесточени размаха с острието, достатъчно голямо за да бъде видяно от зрителите от задната редица в салона.

Погледнах надолу, към трупа на госпожа Курльове и празната торба до нея.

Внезапно ми хрумна нещо. Какво друго е имало в пощенската торба?

Отворих торбата, ужасен от това, което можех да намеря. Накрая ръката ми докосна някакво плоско парче пластмаса. Вътре определено имаше нещо. Какво?

Извадих предмета. Какво е това, по дяволите? Беше карта на пощенски служител. Върху оригиналната снимка бе залепена друга. Името също бе сменено. Гласеше Стенли Чейсън.

Лицето отговаряше на предварителните описания на убиеца, с които разполагахме: възрастен бял мъж, вероятно около седемдесетте, със сребриста коса, подобен на луковица нос, очила с рогови рамки. Висок, с едро и яко телосложение.

— Кой е Стенли Чейсън? — попита Сампсън.

— Навярно никой — отвърнах аз. Тогава изведнъж ме осени едно прозрение. Знаех какво правеше той — мислех като него и усещането никак не ми хареса. — Това е част от въображението на това копеле с болен мозък. Той създава характери, след това ги изиграва, един по един. И всички те са убийци.

И… какво? Иска от нас да заловим всичките?

73.

Не можах да изляза от Националния музей по въздухоплаването и космоса до пет сутринта, а работният ни ден дори още не бе приключил. Двамата с Бри изпратихме Сампсън да се прибере у дома, при жена си и малкото си дете, след това подкарахме обратно към Балтимор, където все още ни очакваше купчина бумащина. И ситуация, която трябваше да осмислим, ако изобщо бе възможно.

По пътя разговаряхме за жената, която беше съучастничка на ВПУ в „Бест Уестърн“ — шофьора на спортната кола. Дали я бе наел за една вечер? Или през цялото време му е помагала в убийствата? Още не можеше да се каже, но сценарият водеше до доста хипотези за лудешкото преследване по I-95, някои от които изглеждаха свързани с Кайл Крейг и бягството му от затвора във Флорънс.

Щом най-после пристигнахме пред „Бест Уестърн“, двамата с Бри се прегръщахме около минута в колата, но това беше всичко — прегръдка и целувки. После трябваше да влезем вътре. Още беше рано, за да се обадя у дома, затова изчаках до по-късно сутринта. Когато най-сетне го направих, попаднах на телефонния секретар.

Опитах се съобщението ми да прозвучи безгрижно — точно противоположното на това, което изпитвах.

— Хей, пиленца, татко е. Вижте, цяла сутрин ще работя, но късно следобед ще се прибера. Обещавам. Струва ми се подходяща вечер да отидем на кино. Ако успея да убедя някой от вас да ме придружи. — И ако успеех да остана буден.

Бри вдигна уморените си очи от някакви книжа и ми се усмихна.

— Сигурно си много уморен. Ти наистина си много добър баща, Алекс.

— Опитвам се. Но със сигурност съм един виновен баща.

— Не — поклати глава Бри. — Ти си добър баща. Повярвай ми. Моят беше лош.

Както се оказа, минаваше три часът, когато най-после се довлякох до къщата ни на Пета улица. Един душ и нещо за хапване и отново щях да съм готов за излизане. Може би ми трябваше само час или два да подремна.

Тъкмо излизах от колата, когато зърнах посивялото лице на Джени. Стоеше на предната веранда и ме гледаше как вървя по алеята. Очите й бяха застинали и когато погледите ни се срещнаха, тя не помръдна, нито ми заговори.

— Какво става? — попитах, докато се изкачвах с отпуснати рамене по стълбите. — Да не би нещо да се е случило?

— Да, татко, определено се е случило. Деймън избяга.

Усетих, че нозете ми се подкосяват. Какво? Може би бях толкова уморен, че не бях чул правилно какво ми каза Джени.

— Избягал? За какво говориш? Къде е той?

— Излезе от къщи преди пет часа и още не се е върнал. Не е казал на никого къде отива. Нищо. Нана е откачила.

Това не се връзваше. Не и с Деймън. Това просто не беше в негов стил.

— Пет часа? Джени, какво става? Какво пропускам?

Дъщеря ми се втренчи в мен.

— Баскетболният треньор от „Кушинг Академия“ идва днес тук — да говори с теб. Пропусна срещата. С онзи треньор от колежа в Масачузетс, не помниш ли?

— Отлично знам какво е „Кушинг“, Джанеле — отвърнах аз.

В този момент Нана излезе на верандата, следвана по петите от малкия Али.

— Говорих с приятелите му и родителите им, с които успях да се свържа. Никой не го е виждал — осведоми ме Нана.

Извадих мобилния си телефон.

— Ще се обадя на Сампсън. Можем да…

— Вече говорих с Джон — прекъсна ме Нана. — Той претърсва квартала.

Тогава телефонът в ръката ми изжужа. Бях забравил, че от часове звукът му е изключен. Върху дисплея се изписа името на Сампсън.

— Джон? — казах в слушалката.

— Алекс, открих Деймън.

74.

— Къде е той? Къде си ти? — попитах аз, докато страхът обземаше тялото ми. Кайл Крейг бе заплашил семейството ми. ВПУ също ни наблюдаваше.

— Ние сме в „Съджърнър Трут“. Дей е обикалял града и е дошъл тук да постреля малко топки. Поговорихме си. Вече е готов да се прибере у дома. Ще бъдем при вас след около няколко минути.

— Не. Аз идвам при вас — казах, макар да не бях сигурен защо. Просто усещах, че така е по-правилно. Исках аз да отида при Деймън, а не обратното.

— Мога ли да дойда с теб, татко? — Али ме погледна, протегнал малките си ръчички, а любопитните му кафяви очи бяха изпълнени с очакване на следващото приключение.

— Не и този път, мъниче. Скоро ще се върна.

— Винаги така казваш.

— Да. И винаги се връщам.

Така е, накрая винаги го правех.

Подкарах колата към училището, същото, в което ходеха Деймън и Джени и където Али щеше да постъпи още преди да се усетя.

Дей и Сампсън играеха под коша, а ударите на топката отекваха по асфалта. Деймън все още беше в спортни светлокафяви панталони и хубава синя риза, които навярно бе облякъл за срещата си с треньора. От задния му джоб се подаваше връзка на червени и черни райета. Докато приближавах игрището, той с лекота спечели точка срещу Сампсън.

Доближих до оградата.

— Хубаво движение — отбелязах. — Разбира се, трябваше само да преодолееш един възрастен мъж, за да се добереш до коша.

Деймън го даваше хладнокръвно, дори не погледна към мен.

Сампсън се наведе и се облегна на коленете си. Потта се стичаше по лицето му, но не заради близо тридесетградусовата жега. Деймън беше добър и ставаше все по-добър. По-голям и по-добър и много по-бърз, отколкото някога е бил. Изведнъж ме осени болезнената мисъл, че отдавна не го бях виждал как играе.

— Аз съм следващият! — подвикнах на Сампсън.

Той вдигна показалец в жест, който красноречиво казваше: „Аз съм дотук“.

— Всичко е наред. Играта свърши — рече Деймън. Излезе през портата, която се намираше близо до колата ми, и аз улових ръката му. Исках да го накарам да ме погледне и той го стори. Очите му приличаха на два остри кинжала. От най-острите, които режеха най-надълбоко.

— Деймън, съжалявам за случилото се днес. Наистина нямах възможност.

— Ако вие, момчета, сте добре, аз ще потеглям — заяви Сампсън.

Тупна сина ми по гърба и се отдалечи. Големият мъж винаги знаеше кога да остане и кога да си тръгне.

— Да седнем. — Посочих към каменните стъпала на училището. Деймън се отпусна неохотно до мен. Виждах, че е ядосан, но в същото време и малко смутен. Никога досега не го бях виждал толкова гневен. Деймън беше добро хлапе — всъщност страхотно хлапе — и през повечето време аз бях много горд с него.

— Искаш ли да започнеш? — попитах.

— Добре. Къде, по дяволите, беше? — Избих топката от ръката му и я задържах върху стъпалото.

— Няма да ми говориш по този начин, независимо какво се е случило, Дей. Ще поговорим, но при взаимно уважение.

Лицето ми запази каменно изражение. Дей никога нямаше да разбере колко много ме бяха наранили думите му. Навярно искаше да си го върне. Разбирах го. Но все пак болеше.

— Извинявай — смънка синът ми. Прозвуча почти искрено.

— Деймън, наистина бях изцяло погълнат от този случай. Миналата нощ и тази сутрин. Изобщо не съм спал — един човек е убит. Това не е нещо, за което ти трябва да се тревожиш, но се случва. Във Вашингтон постоянно загиват хора и моята работа е да спра това. Съжалявам, но това е проблем, с който и двамата трябва да се справим.

— За мен беше важно. Както твоята работа е важна за теб — отвърна Деймън.

— Зная. И ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти се реванширам. Ако трябва да отидем до колежа за кушинга, ще го направим. Става ли?

Имаше още толкова много неща, които исках да му кажа. Като започнем с факта, че за мен нямаше нищо по-важно от неговото щастие, независимо как може да му се струва понякога. Но реших да не задълбавам. Да не усложнявам нещата. Деймън бе забил поглед в земята, докато тупаше топката с длан.

Накрая вдигна глава.

— Добре. Става.

Двамата се изправихме едновременно и отидохме при колата. Докато влизахме, му казах последното, което трябваше.

— Деймън? Изчезването ти от къщи, несъобразяването ти с домашните правила, страхотно разтревожи баба ти…

— Да, съжалявам за това.

— Е, аз също, защото си наказан да не излизаш.

— Зная — отвърна Деймън и се качи в колата.

— Забрави за наказанието — рекох, преди да стигнем до вкъщи. — Само се извини на баба си.

75.

Ето това беше улика, която ченгетата трябваше да имат — малко късче от грубата реалност, за която никога нямаше да разберат. Ако го направеха, какво пък, по дяволите, той вече щеше да е мъртъв, нали?

На път към Вирджиния ВПУ използва платен телефон, за да осъществи обаждане, както правеше всяка неделя. Сега, след като вече напълно можеше да бъде квалифициран като беглец от закона, не беше разумно да предприема ненужни рискове, като говори по мобилния си телефон. Особено точно на този номер, което някое умно или с повече късмет ченге можеше евентуално да проследи, макар че това беше доста съмнително. Имаше ли въобще такова нещо като умно ченге?

Чу познат глас, който само го накара да стисне зъби.

— Прекрасен ден в Медоу Гроув. Къде да насоча разговора ви?

— Стая шестдесет и две, ако обичате.

— Няма проблем.

По линията се чу прищракване, сетне прозвуча сигналът за свободно. Само веднъж, след което някой вдигна.

— Ало. Кой се обажда?

— Здравей, мамо. Познай.

— О, Господи, не мога да повярвам, че си ти. Откъде се обаждаш? Още ли си в Калифорния?

Така започваше разговорът всеки път, когато позвънеше. В известно отношение това правеше нещата по-лесни, по-удобни и за двамата, напълно изкуствени.

— Да. Всъщност в момента съм застанал на ъгъла на „Холивуд“ и „Вайн“.

— Обзалагам се, че там е прекрасно. Чудесно е, нали? Времето, кинозвездите, Тихият океан, всичко.

— Така е. Истински рай. В някой от близките дни ще те кача на самолета и ще те доведа тук. Иначе как са нещата при теб? Имаш ли нужда от нещо?

Гласът й се снижи до шепот.

— Сещаш ли се за онова цветнокожо момиче, което идва да чисти? Мисля, че ми краде бижутата. — Това беше малко вероятно. Той бе продал последните бижута на майка си много отдавна. Оттам бяха дошли парите за началото на актьорската му кариера, а след това и за да я продължи още известно време.

— Но не се тревожи за мен. Разкажи ми за себе си. Всичко. Обичам, когато ми се обаждаш. Брат ти и сестра ти почти никога не го правят.

Акцентът й дразнеше нервите му, дори и само заради това, че бе работил дълго и упорито, за да се отърве от своя изговор. За разлика от двамата си родители той винаги се бе отличавал с амбицията да стане „нещо“, да надрасне жалкото си обкръжение. И ето че сега бе на върха на света и нямаше друг като него — едно уникално създание.

— Ами, казах ли ти, че много скоро ще пуснат страхотния филм, който снимам? Всички ще го гледат. Поне така смятат от студиото. „Парамаунт Пикчърс“.

Чу как в другия край на линията тя пое дълбоко дъх.

— Не може да бъде!

— Може, мамо. В главните роли сме аз, Том Ханкс и Анджелина Джоли…

— О, много я обичам. Как изглежда в действителност? Мила ли е, или надута?

— Тя наистина е много мила. Обича децата си, мамо. Показах й твоя снимка и й разказах всичко за теб. Всъщност тъкмо тя настоя да ти се обадя.

— Ооох! Шегуваш ли се? Направо настръхнах. Анджелина Джоли! И Том Ханкс! Знаех си, че ще успееш. Винаги си бил толкова решителен.

Телефонният разговор беше представление, елементарно за изпълнение. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Или може би най-многото. Не смяташе някога да посети майка си. Не и както Кайл Крейг наскоро бе направил в Колорадо.

— Почакай само да разкажа на баща ти за всичко това. Не си забравил, че рожденият му ден е съвсем скоро, нали?

Лудостта наистина беше семейна черта, нали? Тя си спомняше рождения ден на мъжа си, но не и факта, че се бе застрелял преди повече от двадесет години. Разговорът започваше да го задушава. Време беше да върви.

— Слушай, вече трябва да се връщам на снимачната площадка, затова ти казвам довиждане…

— Добре, скъпи, разбирам. Толкова беше хубаво да чуя гласа ти. Направо ще ги убиеш всички там с таланта си, нали?

Това го накара да се засмее.

— Да. Точно това правя. В твоя чест, мамо. Ще им дам да се разберат.

76.

В четвъртък, около обяд, ми се обади Бри. Не точно това очаквах да чуя, всъщност изобщо не исках да го изрича.

— Алекс, не ми се сърди, но няма начин да се измъкна този уикенд. Съжалявам. Наистина…

Надявахме се да продължим нашата екскурзия, толкова драматично прекъсната, но тя, разбира се, беше права. Времето не беше подходящо. Всъщност едва ли би могло да е по-неподходящо, имайки предвид шума, вдигнал се около ВПУ. Да не споменавам, че Кайл Крейг отново бе на свобода и никой все още не знаеше къде би могъл да се намира.

— Какво ще кажеш да те компенсирам поне малко с няколко питиета довечера? — попита тя. — Да се видим, да кажем, около девет в хотел „Шератон“ в Стария град. Знаеш ли къде е? Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням, ще бъда там. „Шератон“. В девет.

До този момент всички бяха объркани и обезсърчени, особено ние двамата. Работехме по-упорито от всякога върху случая с ВПУ и всичко, което бяхме постигнали, бяха много въпроси без отговор и няколко особено жестоки убийства. Как бе успял той да разиграе постановката в Балтимор и в същото време да осъществи удара в „Смитсониън“? Коя беше мистериозната жена, която му бе помогнала в Балтимор? Какво означаваха онези цифри върху пощенската торба?

И какво ще се случи, ако отново се опита да надмине себе си?

Всичко това висеше над главите ни като дамоклев меч, който всеки момент щеше да се стовари отгоре ни. И навярно въпросът беше не дали, а кога.

За двама ни с Бри „Шератон“ в Александрия щеше да бъде приятна разходка в миналото. Точно там веднъж имахме много специална вечер. „Шератон“ се намираше по средата на историческия Стар град и недалеч от брега на Потомак. Беше хубаво място, където да завършиш деня, и аз нямах търпение да видя Бри.

Малко преди девет приседнах на високия стол в бара на хотела и поръчах халба студена наливна бира. Барманът, едър и дружелюбен мъжага с големи мустаци, ме погледна.

— Вие ли сте Алекс?

Сърцето ми леко се сви. Непознатите почти никога не предават добри новини на ченгетата.

— Точно така — кимнах.

— Тогава предполагам, че това е за вас.

Подаде ми плик с логото на хотела. Разпознах почерка на Бри и отворих писмото. Прочетох следното:

Вътре в плика намерих и хотелска електронна карта за стая.

— Приятна нощ, Алекс — пожела ми барманът с усмивка, която означаваше, че Бри лично му е дала плика.

— Сигурен съм, че ще е такава.

77.

Взех асансьора до третия етаж на хотел „Шератон“ и почуках на врата 3Б. Всичко беше точно така, както го помнех. За начало във въздуха се носеше нежно ухание. Макар че малко се изненадах, когато Бри ми отвори вратата по джинси и блуза. Всъщност очаквах да я видя с по-малко дрехи.

— Надявам се, че нямаш нищо против изненадата — рече тя и ми подаде чаша червено вино. Дъхаше на подправки… Макар че не ми пукаше какво е виното, нито каква марка е.

Започнах да целувам Бри и ръката ми мигом се плъзна по гърба й. Внезапно ръцете й ме обгърнаха. Чух как вратата щракна зад нас и двамата бяхме погълнати от меките сини и пастелни тонове на хотелския апартамент. Добра идея. Щяхме да забравим за външния свят, колкото е възможно по-дълго.

Завесите бяха спуснати, а леглото оправено — всичко си беше на мястото.

— Това легло изглежда подканващо. Идеално за спане. Спомням си.

— Съблечи се — заповяда ми с усмивка Бри. — И дори и не помисляй да спиш, Алекс.

Погледнах я над ръба на чашата си.

— Бързаш ли, или какво?

— Ни най-малко.

Бри се отпусна сред възглавничките на дълбокото меко кресло, за да гледа. Очите й блестяха.

— Не бързай, ако желаеш. Моля те. Просто си свали нещо, Алекс. Аз също не бързам за никъде.

Така че направих това, което ми казаха. Разкопчах едно копче — една целувка; панталон — две целувки; ей такива ми ти неща.

Сетне Бри се изправи. Пристъпи напред и протегна ръце.

— Не ме разбирай погрешно — все още не бързам.

Най-накрая се строполихме върху леглото, което наистина беше много удобно.

— Ами ти? — попитах я.

Тя все още не бе свалила никаква дреха.

— О, ще те настигна. Накрая. Ти да не би да бързаш?

Бри се изтегна върху мен, протегна се и отвори чекмеджето на нощното шкафче. Какво имаше там?

Извади последното, което очаквах да видя: две въженца.

Хмм, интересно развитие. Сърцето ми запрепуска.

— Това за теб ли е, или за мен? — попитах.

— Да кажем, и за двама ни.

Аз вярвах на Бри, нали? Без съмнения, без подозрения? Е, може би имах само няколко въпроса. С няколко движения тя завърза лявата ми ръка за леглото — здраво, но не беше неудобно. Сетне ме целуна. Успокояваща целувка по устата, последвана от втора, по-страстна. Наистина ли познавах Бри?

— Тук стана доста горещо или само на мен така ми се струва? — попитах.

— Надявам се, че е горещо — прошепна тя.

След това завърза и дясната ми ръка. Бри знаеше как да прави възли.

— Затова ли си станала ченге? — поинтересувах се. — Май сме маниаци по контрола, а, детектив Стоун?

— Възможно е, доктор Крос. Скоро ще разберем, нали? Изглеждаш страшно съблазнителен.

— Твой ред — подканих я. — Да свалиш дрехите.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи и трябва да призная, че действително започвах да се наслаждавам на това — каквото и да беше.

— Кажи „моля те“.

— Моля те. Но не може ли малко да ускорим нещата?

— Значи все пак ти бързаш?

— Малко.

— Малко, а? Не съм сигурна, ако е „малко“, дали ще свърши работа в момента.

Първо се свлече блузата й — бавно, — последваха я джинсите и тя остана по син дантелен сутиен и гащички, които досега не бях виждал. Идеално подхождаше на обзавеждането на апартамента.

Опитах се да достигна Бри, но въжетата ми пречеха.

— Ела тук, Бри. Целуни ме. Моля те, целуни ме. Само една целувка.

— Само една целувка, а? И нима трябва да ти вярвам?

Най-после ме целуна — но не и преди да си достави насладата да ме подразни още. Извих и преплетох крака с нейните. Само това можех да направя. По мен се разля вълна на надигащо се удоволствие и известно раздразнение, че не можех да се движа. Определено вече изгарях от желание към детектив Бри Стоун. И естествено, ставах все по-нетърпелив.

— Леле — промърмори тя и се усмихна. — Има много по-голям резултат, отколкото очаквах. Би трябвало по-често да идваме тук.

— Съгласен съм. Какво ще кажеш за всяка нощ?

Най-накрая тя се отпусна върху мен. Устните на Бри бяха на сантиметри от моите, усетих топлите й гърди. Очите й бяха божествено красиви, втренчени в мен.

— Искаш ли да развържа противните въжета? — попита тя.

Аз кимнах задъхано.

— Да. Ноктите й одраскаха нежно гърдите ми, сетне се спуснаха надолу към краката ми и между тях. Докосването ме накара да потръпна, не можах да се сдържа.

— Да, моля! Всичко това демонстрация на контрол ли е? — попитах отново.

— Не, доктор Крос. На доверие. Вярваш ли ми?

— А трябва ли?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос.

— Да, вярвам ти. Дали е разумно?

— Много разумно. Това е единственият начин да бъдем заедно.

Засмях се.

— Е, аз искам да сме заедно. Всъщност в момента точно това е единственото ми желание.

— Искаш, а?

— Виждам, че желаеш да ме измъчваш.

Тогава най-после Бри се протегна и с две ловки движения освободи ръцете ми. Щях да бъда впечатлен от майсторството й, ако в момента умът ми не беше другаде. Претърколих я, целунах я и проникнах в нея. Дълбоко, много дълбоко.

— По-бавно — прошепна тя. — Нека да продължи по-дълго.

Малко по-късно ми хрумна, че от самото начало Бри правеше точно това. Удължаваше времето.

Дотук със ситуацията, в която всички печелят. Дотук с нощта, далеч от лудостта. А може би вече бяхме готови за това, което навярно щеше да последва… Ала точно в този миг нищо от това нямаше значение.

— Стаята е снабдена с високоскоростен безжичен интернет. Всички удобства, за които може да си мечтае човек. Искаш ли да проверим как го кара светът? — попита Бри, след като се любихме първия път.

— Ние определено… Не бива да проверяваме нищо…

78.

Рано на следващата сутрин великият Кайл Крейг мина през вратите на университета в Чикаго. Беше облечен, както смяташе, че трябва да се облича за работа един професор в днешно време: светлокафяви панталони и маратонки, синя джинсова риза, сив плетен пуловер и плетена вратовръзка. Крейг намираше облеклото си задоволително по някакъв комичен начин. Самата идея да обучава младостта на нацията. Господи! Поне той се забавляваше, ако не някой друг.

Вече бе проучил учебните заведения в Интернет, така че се запъти право към голямата библиотека „Риджънстейн“. Направи няколко справки и след минути беше в читалнята в сградата на дипломантите към университета, за да остави друго съобщение за ВПУ. Този път реши да е по-предпазлив, като скри съобщение зад снимка. Беше научил стенография в затвора, докато планираше бягството си.

Кайл Крейг спря да пише, препрочете написаното и натисна бутона „Изпрати“.

— Ако не може да отгатне какво означава мястото, белязано с „X“, значи не заслужава да се срещне с мен — прошепна си той.

79.

Кайл смени няколко пъти такситата по обратния път към хотела си, намиращ се близо до Мичиган авеню. В момента се вълнуваше от толкова много неща, дори от факта, че е в Чикаго, който винаги е бил любимият му град — толкова по-чист и по-приятен за живеене от Ню Йорк или Лос Анджелис, дори от Вашингтон.

„Свободата е велико нещо“, мислеше си той, докато пътуваше из града в третото и последно такси, по оживеното Мичиган авеню. Особено след времето, прекарано в дупката два на три и половина метра в максимално строго охранявания затвор във Флорънс. Животът в килията беше жестоко и нечовешко наказание, все едно няколко години да бъдеш душен до смърт — много бавно и болезнено. Затворът във Флорънс буквално смазваше до смърт, ако за него можеше да се говори като за живо същество.

Но сега той беше на свобода.

Имаше да върши важни неща, сред които на първо място беше вълнуващият план за отмъщение срещу всички, които го бяха наранили в миналото. Всички! За него отмъщението винаги е било на първо място, идеята да наранява — понякога да измъчва — хората, които го бяха обидили и засегнали, и това със сигурност не се бе променило. Щяха да са нужни години, за да се изпълни тоя план. Нали в крайна сметка това беше неговият шедьовър.

За момент се замисли за ВПУ. Всъщност Кайл бе попаднал за пръв път на убиеца още докато беше във ФБР. Убиецът живееше и работеше на Западния бряг. Актьор, който играеше малки роли и от време на време извършваше по някое убийство. Кайл го бе свързал с убийствата в Сакраменто, Сиатъл и Лос Анджелис. Осъществи два пъти контакт с него по имейла. Но тъкмо тогава самият Кайл бе заловен — нещо, което никога не бе очаквал. Странна ирония на съдбата, но тъкмо в затвора той откри колко много почитатели има… И имитатори. Но в това имаше смисъл. След като беше в килията, те вече знаеха къде да се свържат с Мислителя и неколцина умни глави се досетиха как да го направят.

Но достатъчно история за момента. Това бе такава досада. „Само погледни тези зомбита, които се мотаят наоколо!“, мислеше си той, докато пътуваше в бързо движещото се такси. Искаше му се да ги убие всичките, но уви, трябваше да изпълнява график, макар и направен от самия него.

Когато влезе в хотела, никой не му обърна внимание. Представете си само! Нито уважение, нито неуважение — което беше добре. Или не беше? Кайл Крейг беше остригал късо косата си и както обикновено носеше една от половин дузината гумени маски, които държеше в куфара си.

Приближи до стаята си — замислен за ВПУ и за това, което планираше за него, — пъхна електронната карта в процепа и чу, че вътре има някой.

Какво беше това? Посетител? Беше оставил на вратата табелката „Не безпокой“.

Извади пистолета си — малка берета, която се криеше лесно под широките му дрехи.

Да, определено вътре имаше някой. Интересно развитие. Кой беше? Алекс Крос? Не, това бе невъзможно. ВПУ? Тук, в Чикаго? Съмняваше се. Чикагската полиция? Това би било по-вероятно.

Зави зад ъгъла и видя камериерка — млада, чернокожа жена. Слушаше айпода си. Нехаеща за света — и кой ли би я обвинил? Всъщност не изглеждаше никак зле. Хубави гърди, дълги боси слаби крака. Гладка кожа. Косата й бе вързана на опашка. Господи, как му липсваше това — копнееше за него по няколко пъти на ден в затвора.

— Съ-ъжалявам — изрече с провлачен глас девойчето, когато го видя да стои там, скрил пистолета зад гърба си. Нямаше нужда да плаши бедното момиче до смърт.

— О, няма проблем. Просто си свърши работата — успокои я Кайл и пъхна пистолета в кобура под пуловера.

Вместо това измъкна шиша за лед. Стисна го в дланта си като капитан Куийг, героя на Херман Уоук, с онези метални топки.

— Ти си прекалено хубава, за да чистиш стаите. Извини ме, не исках да те обидя. Май напоследък съм позабравил добрите обноски…

— Щ-ще дойда по-късно — смънка момичето, без да го поглежда.

— Не — поклати глава Кайл. — Всъщност няма да можеш. Няма живот след смъртта.

Сетне прошепна: „В моя чест“ и прониза гърдите на прислужницата с шиша. Веднъж и още веднъж — за симетрия, в името на изкуството, заради радостта от акта. „Напомня ми на едно от гаджетата на Алекс Крос“, помисли си Кайл Крейг. И отново я прониза.

Преди да напусне стаята, дори остави още една следа — фигурка с клатеща се глава на великия бунтовник от Дивия запад Джеси Джеймс.

Джеси Джеймс! Дали някой щеше да го разгадае?

Някой умник?

80.

Нана се кълне, че хубавите неща се случвали по два и три пъти подред, макар че аз не си спомням с мен да е било така. Напоследък дори едно-единствено хубаво нещо не ми се е случвало.

Сутринта говорих с редактора на Тес Олсен от издателството й в Ню Йорк, след това с личната секретарка на писателката в Мериленд и успях да се сдобия с копие от предложението за книгата, която Олсен е планирала да пише за Кайл Крейг. Заинтригуваха ме няколко реда от страница тридесет и втора на черновата й. Откъсът определено беше интересен.

Олсен бе написала:

Ясно беше, че Кайл я бе заблудил. И после какво? Дали е планирал убийството й? Сигурно убиецът — или убийците — във Вашингтон е затрил Тес Олсен като един вид изражение на почитта си към Крейг? Възможно ли бе това?

И в двата случая трябваше да има връзка и това бе една от малкото следи, с които разполагахме, за да заловим ВПУ. Или Кайл Крейг.

Второто положително нещо ми се случи, докато за пореден път преглеждах документацията по случая. Внезапно разгадах фрагмент от загадката, който се връзваше с предишните ми открития за Тес Олсен.

Поздравителната картичка на „Холмарк“ — най-после се сетих! Хрумна ми, че седалището на компанията се намира в Канзас Сити — КС.

КС — Кайл Крейг19.

След това много бързо се изясниха още две други улики.

Фигурката на статуята „Скаутът“, която бе оставена в апартамента на убитата жена в Айова Сити. Кайл Крейг бе заподозрян за убийството. „Скаутът“ бе прочута статуя, която се намираше в Канзас Сити.

Шише със сос за барбекю на „Артър Брайнънт“ бе извадено в кухнята на майка му. „Артър Брайнънт“ беше известен ресторант в Канзас Сити.

Най-после направихме известен пробив, независимо че бе свързан със следите, които убиецът ни бе оставил.

Какво означаваше това? Дали доказвахме, че ни бива? Дали доказвах, че съм способен да спечеля в това преследване?

Способен ли съм?

81.

След по-малко от три дни разбрахме за следващия ход на ВПУ. След като приех пациентите си по списъка за сутринта — включително и ветерана Антъни Демао, който се бе върнал и дори постигнахме известен напредък по време на сеанса, — аз се свързах с Бри в „Дейли Билдинг“. Бюрото ми беше затрупано с материали по случая „ВПУ“. За съжаление обаче повечето от тях водеха към задънени улици. Планът ни за този ден беше да разчистим излишното и да архивираме всичко полезно за настройката на радарите ни, за да можем да фокусираме усилията си там, където би имало полза.

Което така и не се случи.

Телефонът на бюрото ми звънна към два и половина. Грабнах слушалката и чух глас, който разпознах.

— Детектив Крос? Обажда се Джейн Филипс от „Поуст“. Тъкмо се питах дали си видял последния имейл и би ли го коментирал?

— Не зная какъв имейл имаш предвид, Джейн — отвърнах. В миналото тя ми беше подавала доста ценни сведения и затова не прекъснах разговора.

— Повярвай ми, ще искаш да го прочетеш. Какво ще кажеш да те изчакам на линията, докато си провериш електронната поща?

Внезапно осъзнах, че за каквото и да ставаше дума, не желаех на телефона да ме чака репортер от „Уошингтън Поуст“.

— След малко ще ти звънна — обещах й.

Това, което видях след броени секунди, бе поредната смайваща изненада. Съобщението беше от ВПУ, изпратено до моя имейл адрес, до този на Бри и май че още до всички новинарски агенции, ТВ канали и радиостанции във Вашингтон и околностите му. Той се бе представил по обичайния си маниер — в съобщението имаше сканирано изображение от последната му СИМ карта. Беше снимка от личната карта на пощенски служител, използвана в Смитсониън, за която не бяхме съобщили на пресата, както и при предишните убийства.

Съобщението бе изписано в познатия подигравателен стил.

82.

Бри се погрижи почти всеки от наличните полицейски автомобили в града да са в готовност. Позвъних на Сампсън и му казах да държи телефона си свободен и да чака обаждане.

Опитах се да се свържа и с Киц, за да разбера дали можем превантивно да проследим всеки новопостъпил имейл, но попаднах на гласовата му поща. Същото се повтори, когато потърсих и асистента му. След това звъннах на началника Дейвис, в офиса на шефа, в офиса на кмета и накрая на Нана.

Историята с ВПУ вече се излъчваше по всички радиостанции и ТВ канали. Разбира се, че щеше да се излъчва. Нали затова го бе направил — за да раздуха всички възможни огньове.

По долните етажи плъзна слух, че на улицата ни очаква все по-нарастваща глутница репортери. Изглежда нищо нямаше да се развие така, както го желаехме, вероятно защото нямаше как да стане, пък и не се очертаваше скоро нещо да се промени. Засега само това можех да кажа.

Накрая Бри и аз престанахме да отговаряме на обажданията. Стояхме, окопани в офиса, и чакахме точно както копелето искаше. Вложихме цялата си енергия да проверим последния имейл, търсейки някакво скрито значение, някакъв признак за психическото му състояние, всичко, което можеше да ни бъде от полза. За да ни предпази да поемем в погрешна посока.

Същото бе при първото убийство — записаното на охранителните камери изображение на техника от поддръжката не водеше доникъде. Онлайн изявите на убиеца бяха само друг вид маскировка, ала всичко бе продукт на едно и също нарцистично съзнание. Явно това бе дълбоко емоционално и умствено разстроен човек, което обаче не означаваше, че не се наслаждава на постиженията си. Той беше организиран и умен и го знаеше.

Стана три и половина. И отмина.

След това стана четири часа.

После пет.

Той очевидно си играеше с нас, като открито ни заявяваше: „Аз контролирам играта“. Двамата с Бри накрая започнахме да се чудим дали изобщо ще има друг имейл.

Най-после в пет и половина пристигна.

Съобщението, което чакахме, се оказа всичко на всичко само от шест думи. Не можеше да му се отрече, че е ефективен, нали?

83.

Никога досега не ме е обливало такова страхотно напрежение. Или поне не помнех. ВПУ беше достатъчно зло, но сега бях сигурен, че и Кайл Крейг се е присъединил, за да усложни още повече цялата бъркотия, макар че не можех да си обясня защо. Нямах представа и накъде се бяхме запътили. Знаех само, че никак не ми се щеше да отида.

Пътуването до Източна деветнадесета и Индипендънс авеню беше истински папарашки кошмар от сорта на онзи, който навярно бе убил принцеса Даяна и Доди ал Файед в тъмния, ужасен тунел в Париж. Прекосихме диагонално целия град в североизточна посока, при непрекъснатия вой на сирените и следвани по целия път от невероятно многоброен антураж. По дяволите, заприличахме на гайдари, само че от Вашингтон, с влачещи се след нас плъхове, които не искаха нищо повече от това да ни щракнат снимките и да ги пуснат в „Нешънъл Инкуайър“. Ако се бяха обзаложили, че няма да се спрем пред никакви нарушения за правилата на уличното движение, сигурно щяха да спечелят баса.

Когато стигнахме до кръстовището на „Индипендънс“ и Източна деветнадесета, заварихме шест екипа на вашингтонската полиция, които своевременно бяха отцепили движението на коли и пешеходци по главните кръстовища наоколо.

Но какво точно представляваше това местопрестъпление? Какво се бе случило тук?

Нямаше очебийни улики. Кварталът наоколо беше смесица от жилищни и промишлени сгради. Две редици от наскоро ремонтирани къщи се виждаха по цялото протежение и на Източна деветнадесета, и на Индипендънс авеню, погледнато откъм североизточния ъгъл на кръстовището. Спомних си, че всъщност бях чел нещо за този проект във вестниците, най-подробно описание на основните цветове и странните, но интересни сгради. Тъкмо нужните щрихи към драматичната гледка, която нашият убиец ни беше подготвил. Копелето правеше филм, нали? Снимаше всичко в главата си.

В едната посока, на отсрещната страна на улицата, се виждаше новото училище „Сейнт Колета“, а в другата — сграда на Националната гвардия. Зоната, подлежаща на проверка, се оказа огромна. Да претърсваш за нечий труп тук бе равносилно да търсиш игла в купа сено. Или, дай Боже, този път да се натъкнем на жертва, която да е още жива. Но възможно ли бе това! Може би ВПУ искаше да смени ритъма.

Пристигнаха още полицейски екипи, станаха ужасно много, вече престанах да ги броя. Чудех се само кога ще се появи Киц с екипа си. За тази акция се нуждаехме от техниците на ФБР, от цялата помощ, която евентуално можехме да получим.

Първо избрахме като приоритетни жилищните сгради, като се разделихме на двойки и започнахме да чукаме на всяка врата надолу и нагоре по улицата. Всичко останало трябваше да изчака, включително и опитите за усмиряването на тълпата. И без това цялата сцена вече изглеждаше доста налудничаво — снимачните екипи ни следваха на всяка крачка, за да ни заснемат от всеки възможен ъгъл.

Не бяхме претърсили много адреси, когато един от униформените полицаи ни извика:

— Детективи, тук има нещо. Детективи!

Бри и аз се завтекохме, за да проверим какво не е наред. Въпросната къща беше яркожълта, с големи еднокрили прозорци, гледащи към Източна деветнадесета улица. Предната врата беше открехната и силно издълбана около бравата и шпионката, като че ли някой наскоро я е разбил.

— За мен това е достатъчно — рече Бри. — Достатъчно свидетелство за проникване с взлом. Да влезем.

84.

Влязохме предпазливо, съвсем тихо, заедно с един от полицаите от квартала — изплашено хлапе със странното име Ди Лало. Другите униформени останаха отвън, за да ни пазят гърбовете, най-вече от безразсъдните репортери или от по-дръзките зяпачи.

В къщата цареше пълна тишина. Въздухът бе застоял и натежал от горещината — нямаше отворени прозорци, нито климатик. Интериорът беше модерен. Надзърнах във всекидневната отляво и видях шезлонг, имитация на прочутата марка „Иймъз“, лакирана в червено маса, както и плетени столове в трапезарията отзад. Още нищо не можеше да се каже със сигурност, но предусещах, че тук се е случило нещо.

Бри се обърна наляво — беше се заела с всекидневната, — после даде знак на патрулния полицай да продължи право навътре, вероятно към кухнята.

Аз поех нагоре по стъпалата.

Те бяха със солидни дървени дъски и железен парапет. Докато се изкачвах, не изскърцаха нито веднъж. Мястото беше прекалено тихо — мъртвешки притихнало, не спирах да си повтарям, докато тръпнех от това, което може би щяхме да намерим тук.

Ние ли сме публиката този път? Каква ли нова изненада ни очакваше тук? Дали тази сцена е била подредена само заради нас?

Сводестият тавански прозорец над главата ми пропускаше достатъчно светлина до коридора, от който се виждаше целият партерен етаж долу. Отляво имаше затворена врата, а след нея друга, отворена, зад която се виждаше празната баня. Или поне от моя зрителен ъгъл изглеждаше безлюдна.

Все още нямаше хора — нито мъртви, нито живи.

Чух как долу се насъбраха още полицаи, за да удържат напора на тълпата. Нервен шепот и приглушени разговори по радиоканала. Както и пискливият глас на полицая Ди Лало… Някой го нарече Ричард, докато му нареждаше: „Успокой се, Ричард“.

Бри отново се появи в долния коридор. Отправи ми поглед, подсказващ, че всичко при нея е чисто, след което й кимнах да се качи при мен.

— Самотен ли се чувстваш? — попита ме тя.

— Само когато те няма…

Щом се присъедини към мен на горната площадка, й посочих към вратата на спалнята.

— Само тази е затворена.

Прокраднах се предпазливо до врата, след което рязко я бутнах. Насочих моя глок в далечния ъгъл, преди да го завъртя наляво и надясно.

Не знаех дали да се чувствам разочарован, или облекчен. В стаята нямаше нищо. Нищо необичайно. Леглото върху ниската платформа в единия ъгъл беше спретнато опънато. В отворения дрешник висяха женски дрехи.

Какво, по дяволите, изпускаме? Нали сме точно на Източна деветнадесета и Индипендънс авеню?

И точно тогава и двамата чухме първото слабо бръмчене на хеликоптер, бързо приближаващ насам. След броени секунди той увисна точно над къщата.

Откъм улицата долетяха други звуци. Силен вик проряза тишината и стигна чак до нас на стълбите.

— На покрива е!

Вдигнах очи нагоре и тогава осъзнах, че таванският прозорец се повдигаше като капандура.

85.

— Донесете стълба тук, горе! — извика Бри към полицаите. — Веднага!

Видях черните следи по стената там, където при нормални обстоятелства би трябвало да е закрепена стълба за достъп до покрива. Но в момента нямаше. Някой я бе прибрал.

Без нея нямаше как да се изкача над остъкления купол, дори и да се покатерех върху нечии рамене.

Двамата с Бри изскочихме забързано навън. Вече нямаше смисъл да крием случващото се от медиите. Още два хеликоптера се присъединиха към първия, кръжейки като лешояди над главите ни. По тротоара пред къщата и по улицата наоколо се струпаха още съседи, минувачи и повече репортери, отколкото можех да преброя в тази бъркотия. Каква шибана суматоха цареше навсякъде, а дори още не бяхме стигнали до отцепващата полицейска лента.

— Очистете цялата зона — наредих на най-близкия полицай. — Не се шегувам! ВПУ е бил тук!

След това Бри и аз се разделихме, като си пробих път към първия новинарски микробус, изпречил се пред очите ми, със сателитна антена на покрива за директно излъчване в ефир. Оказа се, че е на „Канал 4“, паркиран пред базата на Националната гвардия.

Приближих до микробуса и заварих някаква репортерка да изстрелва ожесточено фраза след фраза пред камерата. Прекъснах я насред изречението.

— Някой от тези хеликоптери да е от вашите? — изкрещях й, като вдигнах ръка към небето.

Беше привлекателна, пепеляворуса, двадесет и няколко годишна. Моментално се напуши.

— А ти кой си? — тросна ми се.

Но който и да бях, операторът завъртя камерата, за да ме улови в кадър.

Не дочаках отговора й, заобиколих я и плъзнах страничната врата на микробуса на „Канал 4“.

— Вашингтонска полиция! — показах значката си на телевизионния техник вътре, който се ококори стреснато, докато още отпиваше от чашата с кафето си от „Старбъкс“, оставена върху пулта му. — Трябва да видя какво точно снимат от вашия хеликоптер.

Още насред поредната глътка кафе, без да отрони дума, мъжът ми посочи към единия от екраните. Отдолу, върху яркосинята лента, течеше надпис „На живо“.

„Ето я и публиката“, осъзнах внезапно.

Допреди малко се чудех как ще се разиграе следващият план на ВПУ. Сега знаех. Всеки, който гледаше телевизия, щеше да види това. Този кучи син бе планирал всичко.

Погледнах часовника си — току-що бе минало шест. Точно за първата вечерна новинарска емисия. Ето защо с изпращането на имейла убиецът бе изчакал до толкова късно.

Кадърът от хеликоптера не беше в достатъчно близък план, за да улови всеки детайл от панорамата на покрива, но там определено имаше някакво тяло. Вероятно беше фигура на мъж… Тъмни панталони, светла риза, а от шията му се лееше нещо, приличащо на кръв. Лицето му обаче изглеждаше странно, изкривено по някакъв особен начин, който не можех да определя.

До него на покрива се виждаше сгъваема стълба.

— Кажи на твоя човек горе да завърти камерата наоколо — добавих. — Моля те, веднага го направи.

— Не бива да приемаш заповеди от него. — Младата репортерка бе пъхнала в микробуса главата си с буйна руса грива. Тук май стана вече доста пренаселено.

— Освен ако не искаш да те арестувам — обясних на техника. — Ще те закопчая. И двама ви.

Мъжът кимна и заговори в микрофона към слушалките си:

— Брус, дай ми панорамен оглед на целия покрив, става ли? И го давай, колкото може по-отблизо. Това е полицейско изискване. Потвърди, че ме чуваш.

Като изключим тялото, на покрива нямаше нищо друго. Или поне не се забелязваше при всичките снимачни ъгли, на които се завъртя камерата в хеликоптера.

— Добре, така е добре — рекох.

— Върни се към тялото — излая репортерката зад гърба ми. — Това е предаване на живо.

— Алекс! — извика ми Бри от тротоара. — Намерихме стълба. Да се качваме!

Погледнах още веднъж към екрана и видях, че жертвата помръдна. Съвсем леко, но все пак различимо. Изскочих от микробуса като побеснял. Едва не съборих от високите й токчета госпожица „Канал 4“.

— Бри! Той още е жив!

86.

Бях първият, добрал се до покрива. Бри бе следващата, догонвана по петите от двамина доста изнервени медици от „Спешна помощ“. След първия забързан оглед наоколо, за да се уверят, че е чисто, медиците се втурнаха да помагат на жертвата, за която се надявахме още да е жива.

До капандурата имаше дървена платформа. Зад нея се простираше плосък участък от асфалтирана мушама. Точно там лежеше човекът, когото се опитвахме да спасим. От слънцето през деня покривът се беше нагрял. От тялото на жертвата се надигаха изпарения, но видях нещо много по-тревожно: локвата кръв под врата му застрашително се увеличаваше.

— Никак не изглежда добре — простена Бри.

— Не, не е.

Най-дразнещото във всичко това обаче беше маската, нахлузена върху лицето на жертвата. Ето защо изглеждаше толкова странно на кадъра от камерата в хеликоптера. Оказа се още една карикатурна маска на Ричард Никсън — също като онази, която бе използвана при убийствата на „Джордж Вашингтон Мемориъл Паркуей“.

— Защо ми се струва, че това не е имитация? — изкрещях на ухото на Бри, за да ме чуе въпреки грохота на кръжащия над главите ни хеликоптер. — Или че изобщо няма имитатор?

— Подозирам, че си прав — кимна тя. Отново мислехме еднакво. Така наречените „подражателски убийства“ бяха знак на почит на ВПУ към самия него. И сега бе настъпил моментът, когато всички ние трябваше да го узнаем — докато обективите на телевизионните камери се завъртаха над главите ни. Очакваше се, че целият свят ще стане свидетел как копелето отново ни натрива носовете.

— Жив ли е? — извиках към най-близкия медик. Откакто се бяхме качили на покрива, не бях видял жертвата да помръдне.

— Не напипвам пулса му. Съвсем слаб е. Не мога да му измеря кръвното — провикна се той. Междувременно неговият колега извика по микрофона си на медицинския екип долу, на тротоара, да донесат носилка.

— Свалете му маската! — каза Бри.

Но се оказа много по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Очевидно латексовата маска отзад, на главата на жертвата, се беше разтопила върху горещата асфалтова мушама на покрива. Накрая санитарите бяха принудени да срежат маската отпред, на лицето му.

И като махнаха маската, под нея се разкри познато лице.

Бри ахна. Улових ръката й, отчасти заради подкрепата, от която и самият аз се нуждаех.

Беше Киц!

Експертът от ФБР, който беше допринесъл толкова много за компютърното разузнаване, беше блед като призрак, покрит с блестяща пот. Очите му бяха затворени.

Свлякох се на колене до Брайън Кицмилър. Тампоните на санитарите около шията му не можеха да преустановят кръвоизлива. Беше тъжна, ужасяваща гледка.

— Киц! — Грабнах ръката му и леко я стиснах. — Аз съм, Алекс. Помощта идва.

Пръстите му потръпнаха в моите, съвсем леко ме стиснаха. Още не ни бе напуснал.

Най-после очите му се отвориха и отначало изглеждаше крайно объркан.

Но щом ме разпозна, се опита да ми каже нещо. Подутите му изприщени устни помръднаха, ала никакъв звук не излезе от тях. Или поне аз не успях да го чуя.

— Дръж се — казах му. — Ще се погрижим за теб. Ще се оправиш. Дръж се, Киц.

Той отново се опита да проговори, но не разбрах нищо от това, което се отрони от устата му.

С огромно усилие на волята си той примигна два пъти. После очите му се обърнаха в орбитите си. Медиците продължиха да му оказват първа помощ, но докато се появи носилката, всичко свърши.

Киц ни напусна. И умря пред камерите точно както го беше планирал ВПУ.

Извърнах се към Бри. Мозъкът ми продължаваше трескаво да работи.

— Киц примигна два пъти. Двама убийци?

87.

Преди хеликоптерите от полицията и телевизионните новинарски екипи да се появят, ВПУ успя да се оттегли през покривите на двете съседни сгради. После се спусна долу по едно зле укрепено бояджийско скеле до общинския паркинг, зад сградата, където вече беше в безопасност.

Много ходене му се насъбра днес, при това с лаптоп и камера в провесената през рамото му черна чанта… Ала нямаше нищо, с което да не може да се справи. Беше вдигнал залога в играта и определено се бе въплътил в новата си роля… И в историята.

Изхлузи латексовите си ръкавици, после измъкна от джоба си сребърна запалка. След секунди ръкавиците се превърнаха в снопче от стопена гума върху бетона. Нека сега ченгетата търсят отпечатъци, да душат за следи и да му мислят как да се доберат до него.

Всичко останало по него оставаше, както си беше: дълга руса коса, вързана отзад на опашка, леко набола брада — за да е в тон с избелените му вежди, кафяви контактни лещи, очила със стоманени рамки и обърната назад на главата му шапка с емблемата на бейзболен отбор „Уайт Сокс“.

Името му за днес беше Нийл Стивънс, фотограф от Чикаго, работещ за „Асоушиейтид Прес“. Фотоапаратът му беше „Лайка“, последен модел. Не се отличаваше от останалите репортери. Никакви проблеми в това отношение. Освен това можеше да наблюдава спокойно как вълнението наоколо достига кулминацията си. Да следи отблизо основните играчи, да проверява какви ще са реакциите им, когато са подложени на напрежение. Никой не би могъл да се справи по-добре, дори и Кайл Крейг в най-добрите си дни.

Когато се показа иззад ъгъла, сградата на Деветнадесета улица приличаше на цирка „Барнъм и Бейли“ — в добрия смисъл на това сравнение. Той се опря на бронята на една от паркираните там коли и направи няколко панорамни снимки с широкоъгълния обектив — на полицейските автомобили нагоре и надолу по улицата, на линейките, на камиона на специалния отряд за опасни операции в паркинга на военните, на повече от дузина новинарски микробуси. Имаше стотици местни жители. Всички се мотаеха по улицата, като се опитваха да си представят какво, по дяволите, ставаше тук.

Дали някой вече знаеше? Дали се бяха досетили? ВПУ щеше да отличи на картата скучния им малък квартал. Скоро всички ще започнат да благодарят на Бога, че това не се е случило с тях.

Да, всичките тези дребни създания тази вечер ще бъдат дяволски разтърсени. Той беше най-добрият от всички, нали? Равен на самия Кайл Крейг.

Когато пристигнаха хеликоптерите, полицаите на улицата се заеха да разпръскват зрителите. На сцената се появи Алекс Крос, а също и Бри Стоун. „Май доста е понаедряла за тези тесни панталони — помисли си той. — Може би е време да направи нещо по въпроса“.

Да, тъкмо това можеше да бъде следващата му история.

88.

Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“ се напъха сред другите репортери, до един увлечени в трескава надпревара да направят по-зрелищни снимки на жълтата къща, където беше намерено тялото на експерта от ФБР. Той самият, разбира се, вече бе заснел своя кадър за един милион долара — снимка на лицето на Брайън Кицмилър в близък план. С широко отворени очи, с кървяща шия като на заклано прасе.

— Каква налудничава сцена, а? — обърна се към него един от фоторепортерите наоколо. Беше с кафява кожа и нисък като пожарен кран. — Цялата тази история е невероятна, нали? От самото начало ли снимаш?

„Би могло и така да се каже“, помисли си ВПУ.

— Току-що пристигнах в града — рече той, като заваляше носово гласните. Типичен чикагски акцент. Обичаше подобни детайли. Тъкмо в това се състоеше финесът на истински изтънчената жестокост. — Снимам филм за детективите и местопрестъпленията. Затова съм тук. Народът обича да гледа местопрестъпления. А това малко събитие се оказа…

— Щастливо съвпадение ли?

Убиецът отвърна на циничната усмивка на мъжа.

— Точно така, струва ми се. Извадих късмет.

— Ето ги, идват! — провикна се някой и Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“, заедно с всички останали колеги, веднага насочи фотоапарата си.

Вратата на къщата откъм улицата се отвори. Първи излязоха детективите Крос и Стоун, след което санитарите изнесоха тялото на носилка. И двамата имаха вид на изяли един и същи развален сандвич — а това изглеждаше страхотно през телеобектива.

Щрак! Хубави бързи снимки на противниците. Смазани, но все още непобедени. Все още се държат.

Крос изглеждаше по-гневен. Ръцете и ризата му бяха покрити с кръвта на Кицмилър.

Щрак!

Още един класически кадър.

Към двамата се присъедини още едно ченге — Джон Сампсън, приятел на Крос, който ги чакаше на тротоара. Стоун прошепна нещо на едрото му ухо — щрак!, — а Сампсън поклати глава. Очевидно не можеше да повярва на чутото. Вероятно новината, че Брайън Кицмилър е бил на покрива.

Щрак, щрак, щрак!

Тази шибана снимка ще се окаже златна.

Дребният фотограф до него не престана да бъбри, докато снимаше. Истинска жива говорилня.

— Казват, че този Крос бил един от най-добрите ни детективи. Ама сега се чувства като сритан в задника.

— Така ли изглежда, а? — каза Нийл Стивънс и продължи да снима кадър след кадър, като се стараеше да улови в близък план лицата на всеки от тримата детективи, колкото бе възможно по-точно. Не беше истинско изкуство, но все пак беше добре свършено. Изглеждаше реално.

После се отдръпна малко назад и засне и тримата заедно с един майсторски изпипан кадър.

После престана да снима, а за няколко секунди продължи да наблюдава лицата им през визьора на фотоапарата. Така ли ще ги довърши накрая? И тримата с един изстрел, който ще се чуе из целия свят? Или може би ще го направи изискано и бавно — един по един.

Стоун.

Сампсън.

Крос.

Още не беше решил. Пък и нямаше защо да бърза… По-добре да се наслади на пътуването и да стигне до края му, когато той реши. Както и да го направи, краят ще бъде един и същ: смърт. А той ще се превърне в легенда — заедно с най-добрите.

— Значи каза, че току-що си пристигнал в града? — Дребосъкът още бърбореше глупостите си. — Предполагам, че не си говорил с някой от тях, а?

— Не — отвърна Нийл Стивънс. „Не“ прозвуча на типичния му чикагски акцент. — Но определено очаквам това с нетърпение.

89.

Надеждата и оптимизмът умират по малко всеки път, когато се случва нещо трагично и невиждано като това. Убийството на Киц сякаш отвори по-голямо пространство в сърцето ми за омразата. Истина ли беше? Всичко, на което засега можех да се надявам, беше утехата, че ще заловим убиеца — или убийците — и все някак си ще сложим край на всичко това.

Затова се заех с единственото позитивно нещо, което можех да правя: продължих да работя по случая, дори още по-упорито от преди. Като за начало Бри, Сампсън и аз останахме до късно през нощта в къщата на Деветнадесета улица. Търсехме дори най-дребните свидетелства от местопрестъплението, но, честно казано, нищо не открихме. Мястото беше чисто. Оказа се, че собствениците са заминали за един месец. Никой от съседите не бе видял нещо необичайно. Никой не бе забелязал ВПУ преди или след като бе убил Брайън Кицмилър.

Прибрах се у дома към три и половина след полунощ и поспах само няколко часа, след което станах и всичко започна отначало. Първо трябваше да видя пациентите си, но използвах ранната утринна разходка до кабинета, за да превъртя всичко отново в главата си. После отново. И отново.

Какво пропусках? Той се усъвършенстваше — това поне беше ясно. Точно както е при всеки сериен убиец след поредния успешен удар. Въпросът е как точно. Със сигурност методите му се подобряваха и ставаха по-сложни. Всичко от вчера беше донякъде по-мащабно: и отразяването от новинарите, и куражът му — или по-точно дързостта му, — и идеално подбраното телевизионно време за излъчването на живо.

Всичко се въртеше около контрола, нали? Точно това се променяше най-драматично тук. Този извод изкристализира в съзнанието ми, докато тичах към кабинета си. С всяко убийство ВПУ придобиваше по още малко контрол, демонстрираше още малко от превъзходството си над нас. Което, по ирония на съдбата, означаваше, че времето не работеше в наша полза.

Все още мислех за личността на убиеца като той, но това можеше да не е истина. Не бе изключена и вероятността мъж и жена да работят заедно, оставяйки улики за нас, които да проследим.

90.

В много отношения имах чувството, че водя двойствен живот — вероятно защото беше точно така. Тази сутрин, след сеанса със Санди Куинлан, трябваше да се заема с Антъни Демао. Бях решил, че след малкия пробив, постигнат при последната ни среща, е добре да го вместя в графика си за колкото е възможно повече допълнителни сеанси. Все още не знаех какви са отношенията помежду им след сцената в моята чакалня, на която бях станал свидетел.

Изпитах облекчение, когато видях, че тази сутрин, докато Санди излизаше, двамата не се погледнаха. Тя май се чувстваше неудобно. Антъни изглеждаше безразличен. Това ме зарадва, защото те нямаха нужда от връзка помежду си. Просто ми се струваше нередно.

След като Санди си замина, поведението на Антъни започна да се променя. Несъмнено беше развълнуван и правеше впечатление на по-неуверен от обичайното. Въпреки жегата той носеше дълги панталони и камуфлажно яке, плътно закопчано. Влезе в кабинета ми и се тръсна на кушетката.

После Антъни отново стана и заснова из стаята. Крачеше забързано, напъхал ръце в джобовете, мърморейки под нос.

— Какво става? — почувствах се накрая задължен да го попитам. — Изглеждаш ми развълнуван.

— Така ли мислиш, докторе? Имах друг сън, при това две нощи подред. Сън за Басра. За шибаната пустиня, за войната, за всичките онези проклети девет метра огнева зона, ясно ли е?

— Антъни, ела и седни тук. Моля те. — Той й преди се беше опитвал да ми разказва за Басра, но не бе споделил достатъчно, за да разбера какво имаше предвид. Предполагах, че по времето на войната в Ирак е преживял нещо ужасяващо, но не знаех какво бе то.

Когато Антъни най-после се отпусна на кушетката, аз забелязах, че под якето си имаше някаква издатина. Знаех какво бе това и се изправих рязко. Пулсът ми се ускори.

— Въоръжен ли си? — попитах го.

Той отпусна ръка върху якето.

— Не е зареден — озъби се. — Няма проблем.

— Моля те, дай ми го — подканих го аз. — Не можеш да носиш оръжие тук.

Антъни ме изгледа с присвити очи.

— Казах вече, че не е зареден. Не ми ли вярвате? А освен това имам разрешително за носене на оръжие.

— Не, за тук нямаш. — Изправих се. — Това е. А сега най-добре да си вървиш.

— Не, не. Ето, вземете го. — Внезапно Антъни бръкна под якето си и измъкна деветмилиметров колт. — Вземете проклетото оръжие!

— По-бавно — предупредих го. — Хвани го само с два пръста за дръжката. Остави го върху масичката за кафе. И задръж другата си ръка там, където е.

Антъни се взря в мен по някакъв нов начин, сякаш едва сега бе проумял нещо.

— Вие, какво, да не сте ченге?

— Просто направи това, което ти казвам.

Той остави колта върху масичката за кафе. След като проверих, че не е зареден, го прибрах в чекмеджето на бюрото си, заключих го и бавно си поех дъх.

— А сега искаш ли да поговорим за съня ти? — попитах го. — За Басра? Какво ти се е случило там?

Той кимна. После започна да говори. И отново закрачи нервно из стаята. Но сега поне не беше въоръжен.

— Сънят започва по един и същи начин… Нападнаха ни и аз успях да допълзя в окопа. Както винаги. Но този път не бях сам.

— За Мат ли говориш? — попитах. И преди бяхме навлизали надълбоко в този сън.

— Той беше там с мен, да. Бяхме само ние, двамата. Бяхме се откъснали от ротата.

Мат беше негов приятел, за когото той вече ми бе разказвал. Работили заедно в един и същи камион за доставка на муниции, но не знаех нищо повече от това.

— Господи, той беше тежко ранен. И двата му крака приличаха на хамбургери, истинска кървава каша. Трябваше да го дърпам за ръцете. Това бе всичко, което можех да направя. — Обърна се и се загледа в мен, търсейки помощ.

— Антъни, за съня си ли говориш сега, или за случилото се в онази нощ?

Сега гласът му спадна до шепот.

— Именно в това е цялата работа, докторе. Все си мисля, че говоря и за двете. Мат крещеше като някакво диво, ранено животно. А когато го чух да крещи — в съня, сякаш знаех, че съм го чувал и преди.

— Успя ли да му помогнеш? — попитах.

— Всъщност не. Не можех да му помогна. Нищо не можеше да му помогне. Дори и лекарите не успяха да спасят Мат, толкова беше зле.

— Добре. И какво стана после?

— Мат започна да говори: „Няма да се оправя. Няма да я бъде моята“. И все това си повтаряше, до безкрай. Не бях сигурен дали е бил улучен от нашите, или от бръснатите глави. Нямаше накъде да вървим… Не и с него, с простреляните му крака и с цялата тази шуртяща кръв. И тогава той започна да ме моли: „Убий ме. Направи го. Моля те“.

Видях, че Антъни изцяло се е потопил в съня си, в ужаса на случилото се в онази нощ през войната. Оставих го да продължи.

— Той взе своя автомат. Едва го държеше. Плачеше, защото не можеше да го направи, а аз плачех, защото не исках да го направи. А отвсякъде ехтяха оръдията. Небето беше осветено като на Четвърти юли.

Антъни поклати глава и престана да говори. Очите му се наляха със сълзи. Мислех си, че го разбирам — не му достигаха думите, за да опише всичко това.

— Антъни? — попитах. — Помогна ли на Мат да се самоубие?

Една сълза се търкулна надолу по страната му.

— Притиснах ръка върху ръката на Мат и затворих очи… После стреляхме. Заедно. — Антъни се вторачи в мен. — Вярвате ми, нали, доктор Крос?

— Би трябвало…

— Не зная — каза той с гневен блясък в очите си. — Вие сте лекарят. Вие би трябвало да разберете разликата между лошите сънища и реалността. И я разбирате, нали?

91.

По време на странния и удивително въздействащ и за двама ни сеанс Антъни Демао ме бе попитал дали съм ченге и сега изведнъж се сетих, че тогава не му отговорих. Напоследък и аз самият не бях сигурен какъв съм. Продължавах да се водя към вашингтонската полиция и положението ми там беше по-специално. Но поне за едно бях сигурен: никога не бях работил по-упорито върху някой случай като този, който с всеки изминал ден изглеждаше все по-заплетен и по-труден.

За наше всеобщо огорчение, макар да не беше необичайно при тези обстоятелства, ръцете ни бяха вързани заради разследването на смъртта на Брайън Кицмилър. Компютърният отдел във ФБР ни беше обещал скоро да ни осигури нов специалист, с когото да контактуваме, както и да ни предостави пълен отчет за всичко, с което Киц се бе занимавал, преди да загине, което по същество означаваше „Ние ще ви се обадим“.

Ето защо още на следващия ден двамата със Сампсън се появихме на прага на къщата на Брайън Кицмилър в Силвър Спринт, Мериленд. Никак не ни се искаше да безпокоим семейството му и да им досаждаме в тяхната скръб, но нямахме друг избор.

— Благодаря ти, че се съгласи на това посещение — заговорих аз, след като Бети покани двама ни в преддверието на къщата.

Лицето й беше изпито и изглеждаше много изтощена, ала в гласа й се долавяха сила и решителност.

— Брайън умря, докато разследваше този ужасен, ужасен човек. Направете всичко, което е необходимо, за да го заловите. Можете да останете, колкото се налага. На тези престъпления трябва да се сложи край, Алекс. И аз, и децата ми се нуждаем от това.

Шестгодишната Емили се появи на площадката над стъпалата, смълчана, без да откъсва от нас широко отворените си очи. Намигнах й и набързо й се усмихнах. Накрая и тя ми се усмихна. Смело малко момиче, но като я видях, сърцето ме заболя още повече. И аз копнеех час по-скоро да се сложи край на това разследване.

— Надяваме се да ни позволиш да огледаме в кабинета му — казах на Бети. — Зная, че той често си вземаше работа за вкъщи.

После си помислих, но без да го изрека на глас, че ако някой някога е кръстосал онлайн пътя си с нашия убиец, то трябва да е бил Киц.

— Разбира се. Сега ще ви заведа в бърлогата му.

Бет ни поведе през две плъзгащи се врати към задната част на уютната къща в колониален стил, която Киц никога вече нямаше да види. От кабинета му се откриваше изглед към задния двор с детска люлка и градина със слънчогледи. Животът си продължава. Впрочем само за някои от нас.

Бет се спря в коридора.

— Не зная дали ще намерите нещо, което си струва, но моля ви, проверете навсякъде. Всичко е на ваше разположение.

— Само този компютър ли използваше той вкъщи? — попита Сампсън, като седна пред голямо, отрупано бюро. Направи ми впечатление, че компютърът беше учудващо скромен, стар модел на процесор и монитор от компанията „Дел“.

— Има и служебен лаптоп от ФБР — обясни Бет. — Макар че май не е тук. През последните дни не съм го виждала.

Със Сампсън се спогледахме. Не бяхме открили лаптоп в офиса, нито в колата на Киц.

— Ами паролата? Имаш ли някаква представа? — попитах Бет.

Тя въздъхна тежко. Ситуацията беше мъчителна, но Бет Кицмилър правеше всичко възможно, за да ни улесни и да не се чувстваме неудобно. Тримата си разменихме срамежливи, но в същото време болезнени усмивки.

— Това е прякор, с който се обръщаше към Емили — обясни ни тя. — А понякога така наричаше и мен.

Сампсън набра на клавиатурата Gummi Worm.

92.

Това наистина се оказа паролата на Киц — или поне за компютъра в дома му. И докато Сампсън трескаво пишеше на клавиатурата, аз се заех с чекмеджетата на бюрото.

Прерових внушителна купчина от папки за недовършени случаи, повечето от които свързани със серийни убийци и пълни с ксерокопия на оригинални документи. Би трябвало да се запитам дали това бяха „неразрешени“ копия, които той е носил у дома от работата. Киц е бил запален по подобни неща, нали? Но дори и донякъде да е бил обзет от такава мания, то навярно тъкмо това му е помагало да е толкова добър в професията си. Разбира се, в едно далечно кътче на съзнанието си не можех да не си помисля, че Киц беше от ФБР, както и Кайл Крейг. За жалост, ако се тръгнеше по тази линия на мислене, и аз бях заподозрян.

Първият случай, в чиято папка надникнах, беше от онези, за които и преди бях слушал. Някакъв тип прониквал нощем в домовете по предградията в Мериленд, за да души жени в леглата им. Никакви кражби, никакъв вандализъм — само тези зловещи убийства. Досега три жертви за период от пет месеца, което правеше по една на всеки седем седмици.

Следващата папка беше с надпис „Картограф“ и съдържаше описания на поредица от разстрели, винаги извършвани с едно и също оръжие. Жертвите очевидно са били случайно подбирани, като единственото повтарящо се беше мястото на извършването на убийствата. Досега бяха регистрирани четири случая, всички по улични кръстовища, подредени точно по права линия, пресичаща северозападните квартали на Вашингтон.

После открих една папка, в която Киц е събирал всичко за Кайл Крейг. Включително и информация по залавянето на Кайл от мен. Освен това Киц беше прегледал всички стари случаи на Кайл, включително и разследванията, продължаващи по времето, когато беше арестуван.

Папката за ВПУ съдържаше най-вече стари сведения за убийства в околностите на Вашингтон: копия от докладите за престъпленията, части от карти, резултати от лабораторни анализи, протоколи от разпити. Имаше стотици такива документи, всички свързани с известните убийства. Малко от тях бяха нови или от полза за мен. И нищо, което да свързва пряко ВПУ с Крейг.

— Как е при теб? — попитах Сампсън. — Досега откри ли нещо? Независимо дали е за добро, или за зло?

— Има доста неща — отвърна той. — Киц е ползвал „Технорати“, „Блогдекс“, „Пъбсъб“ — софтуер за проследяване, Алекс. При подходящи настройки е можел да проверява всеки, който добавя коментар към някой блог или сърфира из сайта.

— Тогава как да установим какво е знаел Киц? Къде го е пазел?

Сампсън потропа с пръсти по бюрото.

— Бих могъл да проверя какви сайтове е посещавал в Интернет, ако е имало по-често посещавани от него сайтове. Мисля да започна оттук.

След няколко минути Сампсън внезапно се облегна на стола до бюрото на Киц. Подсвирна през зъби.

— Проклет да бъда. Ела тук, Алекс.

— Не ти ли се струва познато? — попита ме Сампсън. — Би трябвало.

Беше попаднал на дълъг списък със сайтове, много от тях с имената на лица, които познавах от моите сърфирания в Интернет. Но не това привлече вниманието ми. Освен имена на сайтове, списъкът съдържаше десетки числа. Като се вгледах по-отблизо, видях, че това всъщност беше една и съща поредица от цифри, многократно повтаряни, но разделени по различни начини с точки и наклонени черти.

Списъкът продължаваше отвъд цифрите на екрана, но пак се натъквахме на същия загадъчен номер — същия, който беше изписан на пощенската торба в Смитсониън.

— Това е Ай Пи адрес, Алекс. На някакъв уебсайт. Или поне Киц така е смятал.

— Защо обаче не го е споделил с нас? — попитах. — Какво става тук, Сампсън?

— Може би все още не е бил открил правилната комбинация. Може би не му е стигнало време да довърши проверката. Или пък сайтът е бил закрит.

— Има само един начин да го разберем — казах аз. — Хайде да започнем от най-горната комбинация и да продължим надолу по списъка.

93.

Бри Стоун стоеше съвсем сама на покрива на къщата на Източна деветнадесета улица, загледана в мястото, където слънцето беше изпекло кръвта на Брайън Кицмилър до съсухрено черно петно. В главата й препускаха трескаво все погрешни въпроси: Много ли си страдал, Киц? Изненадал ли те е той? Дали си имал възможност да се съпротивляваш? Имал ли си въобще някакъв шанс? Знаеш ли кой го е направил?

Въпросите бяха неизбежни, човешки, но без никаква полза за това разследване. Тя се нуждаеше от нещо, което да фокусира вниманието й върху методите на убиеца, а после да проследи всяка улика, която той може да е оставил тук.

Тази вечер екипът от биотехници щеше да дойде, да почисти жълтата къща. Собствениците се връщаха утре в града. Това бе последният оглед на мястото, последната й възможност да открие никакво доказателство, което ежедневието щеше да заличи завинаги.

Всичко сочеше към това, че убиецът се е изкачил през капандурата на покрива, а го е напуснал през скелето отзад, обхващащо двете съседни къщи. При аутопсията на Киц бяха открити охлузвания под мишниците и влакна от тъканта на ризата му, където е бил вързан с дебело въже от синтетична материя или някаква корда. В кръвта му бе открит хлорен хидрат, но не беше смъртоносна доза, от което пък следваше, че е бил в безсъзнание. Това засега беше единствената добра новина.

В къщата не откриха следи от кръв или поне не от съществено значение. Гърлото на Киц е било прерязано тук, на покрива, при това малко преди пристигането на полицаите. Убиецът навярно е можел да подбере съвсем точно най-удобния момент.

Копелето е избрало момента малко преди да се обади, нали? Всичко е планирал внимателно, включително и това, че Киц ще умре скоро след пристигането ни.

Бри притисна с пръсти тила си. Пулсиращото главоболие, с което се бе събудила, се бе превърнало в целодневно изтезание. А черната риза, която носеше, наистина се оказа лош избор, защото вече почти изцяло бе просмукана с пот.

Младата жена тръгна към скелето, отмина разпилените по асфалта угарки и смачканите кутии от бира, които ги нямаше преди, което означаваше, че някой е бил тук. „Психотуристи“ — така обичаше да ги нарича Алекс, — жалки сбърканяци, привличани от местата, станали сцени на серийни убийства. По дяволите, този случай навярно беше най-сензационният за последните десет години, за нещастие на всички замесени в него.

Бри погледна надолу от покрива. По това време на деня паркингът беше почти празен. Там, в едно от запазените места за паркиране, намериха „Тойота“-та, модел „Камри“, на Киц.

Следователно убиецът си е тръгнал пеша или го е чакал друг автомобил.

Но ако се приеме, че въобще е напуснал местопрестъплението.

Дали беше така?

Или е останал, за да наблюдава ида трупа спомени?

И дали при всяко убийство продължава да се навърта наоколо?

Всъщност убийството е било извършено насаме, което е интересно отклонение в практиката на ВПУ. Публиката е била много, много по-голяма, но този път по-абстрактна — някъде там, в царството на телевизионните зрители. Бри се запита дали той е искал — дали се е нуждаел — да провери „на живо“ как ще реагира тълпата, насъбрала се на Деветнадесета улица. Бри бе готова да заложи бронежилетката си, че копелето е направило точно това.

Ами жената, която му е била съучастница в Балтимор? И тя ли е била тук? Дали е част от всичко още от самото начало? Какви са отношенията им? Любовници ли са? Или бивши съквартиранти в някоя лудница? И какво ги свързва с Кайл Крейг?

Бри поседя на ръба на покрива, после се спусна долу по скелето, като напредваше предпазливо, защото точно в момента се чувстваше леко неуверена. Прекалено много стрес, недостатъчно сън, рядко оставаше с Алекс насаме. След броени секунди тя стъпи на земята.

Оттук Бри реши да проследи най-вероятния маршрут за измъкването на убиеца — нагоре по алеята до А стрийт, заобикаля и обратно до Деветнадесета улица.

Сега тук беше тихо, особено ако се сравнява със суматохата отпреди два дни. Пред фасадата на къщата беше паркиран само един полицейски автомобил. Хауи Пиърсол, полицаят, когото беше взела днес със себе си, седеше, удобно облегнат, на седалката до шофьорската. Хауи беше добряк, стар неин приятел, но в никакъв случай не беше най-амбициозният в света държавен служител.

Да го доведе тук беше разумна предпазна мярка, но Бри не го вземаше много насериозно. По-скоро може би тя трябваше да пази Хауи, а не той — нея. Сега, като я видя, че се приближава, мъжът побърза да се изправи и да забърше нещо от ризата си.

— Спокойно, партньоре. Не се притеснявай за това — каза му тя. — Извинявай, че толкова се забавих, Хауи.

— Как беше там, горе? — полюбопитства той.

— Никак. Чакай малко, сега се връщам. — Тя се приближи до външната врата на къщата и откъсна предупредителната бележка, оставена от полицията. Дотук с местопрестъплението.

— Извинете, детектив, може ли? — Мъжът, застанал зад нея на моравата, сякаш бе изникнал от никъде. Какво, по дяволите, търсеше тук?

— Аз съм Нийл Стивънс от „Асоушиейтид Прес“. Питам се дали мога да ви задам няколко въпроса.

94.

На Нийл Стивънс, или по-скоро на ВПУ, много му се искаше да надупчи Бри Стоун с куршуми от своя магнум 0.357 още сега, пред къщата. Да измъкне револвера от джоба си и да я застреля. Тъпото ченге ще се просне мъртво на тротоара. А после ще очисти и униформения му придружител, който сега я чака в полицейския автомобил.

Но не можеше. Това не беше репетиция, още по-малко представление. Вероятно ще остане като задача за по-късно. Само че с малко повечко забавление. В края на краищата детектив Стоун беше една студенокръвна лисица. А и беше гаджето на Алекс Крос, нали? Е, това вече я правеше много специална. Придаваше й статут и значение в неговото съзнание.

Бри Стоун тръгна към полицейския автомобил.

— Без коментар — отсече тя, без дори да си направи труда да го погледне в очите.

Значи си беше кучка и при това посредствен детектив! Съвсем ясно. Ченгетата вече не са дори и предизвикателство. Или може би само когато са в колектив.

Той дръпна фотоапарата си от каишката.

— Може ли тогава една снимка набързо?

Сякаш на полицейското управление му пукаше за снимката. Искаше само тази Стоун да го види — да види образа, в който се беше превъплътил днес — Нийл Стивънс.

Детектив Бри Стоун сега беше неговата публика. Но тя дори не го удостои с поглед. Вдигна длан и се настани в автомобила, все едно му казваше: „Майната ти“.

— Да тръгваме — нареди тя на ченгето зад волана и те се отдалечиха от бордюра. Край на интервюто.

— Да не би днес да имате лош ден, детектив Стоун? — провикна се Нийл Стивънс след нея.

Това бе щрих към образа — последно заяждане от напорист журналист. Не беше сигурен дали тя го чу, докато полицейският автомобил не удари внезапно спирачки. После колата се върна с няколко метра назад, където беше паркирана преди малко.

Бри Стоун изскочи и го огледа набързо. Сега вече бе привлякъл вниманието й. Но дали това бе за добро?

— Как казахте преди малко, че е името ви? — попита го тя. — Не го запомних.

— Стивънс. От Чикаго, от „Асоушиейтид Прес“. — В никакъв случай не биваше да трепва. Затова пристъпи по-напред. Та нали тъкмо това би направил Нийл — всичко в името на репортажа! — Тази сутрин оставих съобщение на гласовата ви поща. — Никакво съобщение не бе оставял. — Всъщност само се надявах да направя документален филм за екипа ви, докато съм във Вашингтон.

Справяше се доста добре, но май не беше убедителен докрай. Логически нещо куцаше, дори самият той го усещаше.

Явно и тази Стоун го е доловила.

— Мога ли да видя някакъв ваш документ за самоличност? — гласеше следващият й въпрос.

Ами сега? Какво да направи? Отново пристъпи още по-близо до нея и й подаде личната си карта. С крайчеца на окото си можеше да следи другото ченге в колата — и двете му ръце си оставаха спокойно отпуснати на волана. Револверът на Стоун беше в кобура, на високо, на дясното й бедро, съвсем близо до значката. Беше я докопал — не се съмняваше. Можеше да я довърши още тук, още сега. Знаеше, че трябва да го направи.

Тя отново го погледна, но лицето й сега беше по-спокойно от преди.

— Да, добре. Можем да си поговорим за кратко в офиса. Ще ви представя на хората от екипа, които са там. Как ви се струва?

Беше почти убедителна. Почти ме заблуди, детектив. Но тонът й подсказа на ВПУ всичко онова, което му бе нужно. Включително и това, че трябва да действа незабавно, иначе с него ще е свършено.

Юмрукът му се стрелна напред и се стовари върху слепоочието на Бри Стоун. Господи, каква твърда глава имала тази жена! Сграбчи глока и застреля другото ченге направо през прозореца на колата. После, за да е съвсем сигурен, ВПУ простреля още веднъж сгърченото му тяло. Едва тогава се извърна към Стоун.

Тя още лежеше по очи върху тротоара, очевидно ранена, но в съзнание. Притискаше едната ръка към челото си, а кръвта се процеждаше между пръстите й. И въпреки това събра сили, протегна другата си ръка и се опита да го достигне. Той обаче веднага затисна ръката й с крака си, а после я завъртя по гръб.

— Не мърдай! — изкрещя в лицето й.

Доближи дулото на сантиметри от очите й.

— Хубаво ме погледни, Бри. И запомни добре шибаното ми лице. И всеки път когато си го спомниш, ще знаеш каква си загубенячка. Ти и твоят голям чукач, Алекс Крос. Защото ти току-що се запозна с ВПУ. С Вашингтонския публичен убиец.

95.

Бързах да стигна при Бри в спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, точно където почина съпругата ми Мария. Не можех да избия от главата си тази ужасна, крайно болезнена мисъл. Когато се втурнах вътре, тъкмо приключваха с шевовете на Бри. До мен достигна слухът, че трябвало едва ли не насила да я домъкнат до спешното. За нещастие другият полицай, чието име било Хауи Пиърсол, загинал. Още един убит полицай.

Бри заговори веднага щом ме видя.

— Днес той допусна огромна грешка, Алекс. Сигурна съм, че не е очаквал да стане така.

— Той не е мислел, че ще те види там. Не, не е планирал. Ала не можем да бъдем стопроцентово сигурни в това, Бри. Той винаги всичко планира, нали?

Тя трепна при довършването на последния шев. Докторът, който я обработваше, ме погледна с безмълвна молба за помощ, но Бри продължи да говори:

— Все пак се възползва докрай от ситуацията. Присмиваше ми се и ме дразнеше, Алекс. Остави ме да видя ролята, която играеше — на репортер от „Асоушиейтид Прес“. Дори ми каза името си — Нийл Стивънс. Говори ли ти нещо това име? Или фактът, че този път е избрал да се прави на репортер? Спомена още, че бил от Чикаго.

— Нека по-късно да говорим, когато се оправиш — казах и стиснах ръката й.

Тя остана смълчана за няколко секунди.

— Знаеше ли, че Хауи Пиърсол съвсем наскоро се беше оженил? — попита тихо тя. — Преди две седмици. Жена му е учителка.

Кимнах, докато се опитвах да я накарам да мълчи поне докато хирургът не свърши с шевовете й.

— Никого другиго не видях, Алекс. Никаква жена не се появи. Може би тя е била само за еднократна употреба. За да ни заблуди. Хей, внимавай повече с тази игла, става ли?

— Съжалявам, детектив — извини се докторът от спешното.

— Не съжалявай, а само бъди по-внимателен.

След това двамата с Бри седнахме в чакалнята да поговорим. Имах да й кажа няколко неща, за които отсега знаех, че не би искала да чуе.

— Бри, положението се промени. И двамата го знаем. Ако той днес не те е убил, това е само защото не се е вписвало в другия план, който вече си е съставил. Не си пасвала на ролята, в която е възнамерявал да се превъплъти. Ще се чувствам много по-спокоен, ако не работиш сама до края на случая. Съгласна ли си, че така е най-разумно?

— Алекс, не бях сама в къщата. Отидох заедно с още един полицай. Но сега той е мъртъв.

Кимнах.

— Добре. Разбирам. Не исках да прозвучи снизходително. Но трябва да ти кажа още нещо. Искам да дойдеш у дома…

— Не, благодаря. Няма да се местя заради него. Вече видях този кучи син. Ще го заловим. Обещавам ти го. Каквото и да ми струва.

Каква ирония. Колко пъти самият аз съм бил на отсрещната страна в подобни разговори? Действително не очаквах Бри да възприеме идеята ми. Прекалено много я уважавах, за да допусна за миг дори, че ще се съгласи да се оттегли от разследването. А и тя в никакъв случай не би го сторила.

— Добре съм, Алекс. Наред съм. Благодаря ти за милото отношение. Хайде да се махаме оттук. Хората умират в болниците.

Вървяхме към колата ми, когато Сампсън ми се обади. Звучеше необикновено възбуден.

— Алекс, кракнахме онзи Ай Пи адрес. Мисля, че току-що сайтът се активира. Но между другото той има нов уебсайт.

— Господи, ти се шегуваш. Нека първо се погрижа за Бри, а после идвам направо при теб.

— Моля? — Бри ме изгледа възмутено. — Идвам с теб. И точка. Край на дискусиите.

— Сампсън, двамата идваме при теб.

96.

Когато пристигнахме, отдел „Убийства“ бе странно притихнал. На практика офисът беше почти изцяло обезлюден. Знаех, че повечето ни колеги бяха по улиците, за да търсят ВПУ или поне следи, водещи към него.

— Как си, Бри? — Сампсън се изправи, за да я изчака да седне, но тя остана права, без да помръдне, упорита и непоклатима — истинска Скала.

— Добре съм. Не бих могла да съм по-добре, Големи човече. Какво си открил?

Сампсън се засмя на нейното перчене, сетне тримата се отпуснахме уморено на столовете.

— Някои от най-великите му удари — заговори Сампсън. — Нека ви покажа последния.

Вгледахме се в екрана, където новият сайт се зареждаше. Беше със същото заглавие като оригиналния: „МОЯТА РЕАЛНОСТ“, с удебелени бели букви на черен фон.

— Само да си поема дъх — промърмори Бри. — Ще му дам да се разбере на този тип. Още при следващата ни среща. — Погледнах я укорително.

Посегнах към мишката и плъзнах курсора надолу по сайта. Но вместо блог или какъвто и да е текст, този път се показваха само изображения. Бяха подредени в две колони: отляво фотографии на създадените от него образи на убийци или ролите му. Жертвите бяха отдясно. Най-отгоре бяха двете картини, заснети от екрана на фалшивия иракски видеоклип. Следваше кадър с Тес Олсен на четири крака и с червената кучешка каишка около врата й.

Следващият ред от снимки показваше като в „Досиетата X“ сцени от центъра „Кенеди“, както и Матю Джей Уокър, но със зелена буква X на лицето му.

После се появи фалшивият подражател с маската на Ричард Никсън, както и две фотографии на младежите, които бе убил на надлеза над магистралата.

Снимката на Аби Курльове представляваше семеен портрет, заедно със съпруга й и малкото й момче, усмихващи се до нея. Тази снимка беше показвана по всички новинарски предавания. Целият свят бе видял това изображение.

Последните две фотографии бяха зърнести и замъглени, но все пак достатъчно ясни, за да можем да различим някои подробности. Бри разпозна репортера „Нийл Стивънс“, дори и шапката с емблемата на „Уайт Сокс“, нахлупена над очите му.

После дойде ред на Киц.

Очите и устата му бяха отворени, а по брадичката му се стичаше тънка струя кръв. Очевидно този кадър е бил заснет, след като му е прерязал гърлото, но преди да постави гумената маска на лицето му. И тримата се взирахме в снимката на умиращия Киц.

Бри удари с юмрук по масата.

— Какво, по дяволите, иска той? Това ли е представата му за проклетата слава и известност?

Обърна се и излезе от кабинета. По-добре да изпуска парата тук, отколкото някъде другаде. Чух я да крачи нервно, а след това и клокоченето от автомата за охлаждане на водата за пиене.

— Дай ми само секунда — провикна се тя от коридора. — Добре съм, Алекс. Единствено съм малко бясна.

Сампсън ме сръга в рамото.

— Продължавай.

В дъното на уебстраницата се показа друга икона, позната ни от оригиналния сайт. Беше изображение на телевизор с екран, върху който се виждаха само снежинки от статичното електричество. Самият телевизор сега изглеждаше по-голям от предишния, но иначе всичко останало си беше същото. А под него бе поставен линк за кликване с надпис „ОЧАКВАЙТЕ СКОРО“.

— Жалък педал — изруга Сампсън. — През цялото време ни се подиграва в лицата.

Представих си как иконата ще ни покаже ново изображение или видеоклип, но вместо това компютърът отвори празна бланка за попълване на имейл към автора на сайта. Беше адресиран до DCAK5569@hotmail.com, който по всяка вероятност щеше да се окаже недостъпен за проследяване както всичко друго, извършено от него.

Бри се върна в стаята и застана зад мен. Помирително започна да разтрива врата и раменете ми.

— Просто ми дойде малко в повече. Няма да се повтори.

— Да, ще се повтори. Какво мислиш за това? — попитах я.

— Е, това все пак е директна комуникация. Нещо, на което обикновено разчитаме, нали? От друга страна, ако му отговорим, това ще означава, че продължаваме да играем неговата игра. Но може би трябва да го направим.

— Сампсън?

— На този етап, изглежда, повече бихме могли да спечелим, отколкото да изгубим.

Пръстите ми заиграха по клавиатурата и написах първото, което ми хрумна.

Рано или късно ще се издъниш, боклук такъв.

— Хм, Алекс? — обади се Бри.

Вече изтривах написаното, но поне успях да ги разсмея. Опитах нещо друго.

Написах „Какво искаш?“.

После се облегнах назад и се загледах в екрана.

— Просто е. И точно в целта.

— Продължавай — кимна Бри. — Това е правилният въпрос.

И аз натиснах бутона „Изпрати“.

97.

Следващата ни крачка бе съвсем ясна и за трима ни: да се обадим в компютърния отдел във ФБР, за да се заемат с новия сайт. Сега лицето за контакт беше Анджали Пател, слаба жена, висока не повече от метър и петдесет, със стоманено сиви очи. Именно тя бе определена да наследи Киц. Запитах се колко ли дълго Анджали е обмисляла факта, че някой е бил убит, докато е вършил работата, с която сега тя се бе заела.

Срещнахме се с нея в работната й кабина, в залата на втория етаж на „Хувър Билдинг“. Тя бе заредила новия уебсайт на ВПУ на двата компютърни екрана на бюрото си и докато разговаряше с нас, ги разглеждаше чрез команди от лаптопа си.

— Ето каква е ситуацията, момчета. Никъде в програмата на този уебсайт не се споменава съкращението ВПУ, включително и в метатаговете, поради което търсачките в Интернет не го засичат. Това вероятно обяснява защо никой досега не го е намерил.

— На този етап бихме желали да го задържим онлайн — рече Бри. — Ще спечелим комуникационно предимство и няма да прекъсваме връзката с него, докато това не се окаже абсолютно необходимо.

След като се уточни всичко това, Пател започна проследяването.

Няколко минути по-късно вдигна глава.

— Успях да констатирам няколко неща, момчета. Този сайт е нещо като хибрид. Повечето от съдържанието му се предава чрез нормална програма за пренос на файлове, но две от изображенията, тук и тук — с помощта на мишката тя ни посочи фотографиите на Киц и неговия убиец, — са моблогирани.

— Изпратени са в уебпространството чрез мобилен телефон — обясни ни тя непознатата за лаиците като нас дума „моблогирани“, при това още преди да я попитаме.

— Това по-лесно ли е за проследяване? — попитах с надежда, макар да се съмнявах.

— Да, в този конкретен случай.

Тя плъзна към нас лист хартия. На него беше изписан отговорът на запитването й до телекомуникационната компания „Веризон“, заедно с адреса, на който се изпращат сметките за разходите по поддържането на сайта:

Баб, Монтана.

— Може би той най-после е допуснал грешка. Името Тайлър Бел говори ли ви нещо? — попита ни Анджали.

— А трябва ли? — учуди се Бри.

— Не е необходимо. Просто попаднах на това име. Телефоните, които ВПУ използва, обикновено са крадени.

Пател отново се обърна към компютъра си.

— Изчакай една секунда — обадих се аз.

Вперих поглед в документа от компанията „Веризон“.

— Това име, последното, Бел, ми напомня за нещо. Имах случай навремето, когато още работех в Бюрото. Случаят беше в Ел Ей, с кодово название „Мери Смит“, или „Мери, Мери“.

— Разбира се, зная този случай — кимна Пател. — Убийствата в Холивуд. Актьори, продуценти и други подобни. Всъщност именно тогава за пръв път чух за теб.

— Убиецът от този случай се казваше Бел. Майкъл Бел. — Беше убил няколко невинни човека… А накрая едва не уби и мен.

— Колко бързо можеш да научиш нещо за известните живи роднини на Майкъл Бел? — попитах Анджали. — Помня, че имаше дъщери.

— Няма да е трудно.

— А ние ще накараме някой да провери дома на този Тайлър Бел в Монтана. Да разбере дали си е вкъщи — добави Бри.

— Защо ми се струва, че няма да е там? — измърмори Сампсън.

Бри вече набираше номера по своя мобилен телефон.

— Може би защото този Тайлър Бел сега е тук, във Вашингтон.

Анджали ни настани около няколко празни бюра и ние двамата, аз и Сампсън, се заехме да проследяваме различни нишки. Той откри бързо петима души с името Тайлър Бел във Вашингтон и околностите, като трима от тях живееха в самия град. Това беше изстрел в мрака, но дори и тези нишки трябваше да бъдат проследени.

Прегледах рапорта на криминалния отдел. В него не се споменаваше Тайлър Бел, или Тай Бел, поне през последните пет години.

Продължавах така, когато Бри се върна с мобилния телефон, притиснат към ухото.

— Свързах се с полицията в Монтана. Знаеш ли кой е изчезнал оттам преди три месеца? Познай. Фамилното име се римува с hell20.