Двойна заплаха

98.

Това беше страхотно. Наистина.

Последното място, където Кайл Крейг очакваше да се озове — при това отново, — беше на „Шан-з-Елизе“. Но той беше тук, в Париж — навярно любимия му град в целия свят. Или поне със сигурност сред първите три, заедно с Рим и Амстердам. Може би и Лондон. Предполагаше, че в това се изразява неистовият му копнеж за свобода, на която сега се наслаждаваше — нуждата да върши неочаквани неща, да следва всеки свой каприз, най-после отново да убива. Да измъчва жертвите си. Да изразява гнева си по нови начини.

През последните дни той вечеряше в някои от най-изисканите ресторанти в света — „Тейльован“, „Льо Сенк“ в хотела „Жорж V“, точно до „Принс дьо Гал“, където беше отседнал. Нито едно от блюдата, които му сервираха, не му струваше по-малко от четиристотин евро, или около петстотин щатски долара, но изобщо не му пукаше. Пари имаше в изобилие, пък и за какво бяха „ваканциите“, ако не да се отпусне и да си угажда? Да се отърве от работата, от трескавото надбягване, от убийствата. Да си даде отдих и време за обмисляне, за планиране.

За него „Принс дьо Гал“ беше добър избор във всяко едно отношение. Намираше се на живописния булевард „Жорж V“, само на няколко преки от „Шан-з-Елизе“. Хотелът беше великолепен — предимно в стил Арт деко, с богата украса от позлатен варак и с най-красивите свещници, които можеше някъде да се видят. Но той харесваше особено много бара „Регент“, в английски стил, с много кожени облицовки, ламперии от тъмно дърво и кадифе. Някога тук бе отсядал Елвис Пресли, а сега примера му последва и Кайл Крейг.

Всяка сутрин разполагаше с богат избор от музеи за посещения: „Д’Орсе“ и Оранжерията например, където имаше възможност да се любува на творбите на импресионистите. Днес би могъл да отиде и до Лувъра, но само за да види „Мона Лиза“. И дълго да се разхожда покрай Сена, където можеше да се отдава на размисъл… И отново да планира ходовете си.

Поне едно решение не подлежеше на съмнение: нямаше да остави на ВПУ да прибави Алекс Крос към списъка на трофеите си. Не, Алекс Крос принадлежеше само на него, както и всички членове на семейство Крос — Нана, Джанеле, Деймън и малкият Алекс-младши. Това беше планът, който от години го бе обсебил.

И може би ще свърши малко от мръсната работа, преди да напусне Париж. Това бе неговото изкуство, също толкова красиво и важно, както и всичко, сътворено от така наречените „стари майстори“. Той беше от новите майстори, нали така? Съвършен за този варварски век. Точно според духа на времето. Никой не можеше да се сравнява с него, със сигурност не и ВПУ.

Забеляза красива млада жена с плътно прилепнала сива блуза, черна пола и високи ботуши, с дълга кестенява коса. Метеше тротоара пред малка художествена галерия. Напред и назад, с една дума — много ефективна дама. И толкова бе привлекателна, макар и зад метлата.

И така, Кайл спря пред галерията, влезе вътре, а тя го остави да гледа няколко минути. Толкова независима — истинска французойка. Нищо чудно, че обожаваше французите.

Накрая тя се приближи.

— Имате ли нужда от помощ?

Кайл се усмихна и очите му светнаха. Заговори я на френски:

— Да не сте детектив? Дрехите ми, прическата ми… Явно те са ме издали.

— Не, всъщност бяха обувките ви — рече тя.

Той се засмя.

— Казахте го нарочно, нали?

Накрая тя също се засмя.

— Или може би за да проявя чувство за хумор?

— Това не е смешно — отвърна той.

И не беше. Отне му повече от час да я убие. И накрая използва метлата й — но не по обичайния начин, не за да мете, а първо с дръжката.

А после, на раздяла, му остана време да се наслади на един приказен обяд в „Л’Ателие дьо Жоел Робюшон“.

Ах, Париж. Приказен град.

99.

Връзката с Монтана беше голям пробив в разследването на случая — и с повече късмет би могло да се окаже точно този, от който се нуждаехме. Информацията за Тайлър Бел се трупаше бързо. Всъщност той се оказа брат на покойния Майкъл Бел, но доста по-загадъчен от него.

Докато Майкъл Бел беше второстепенен играч сред холивудските кръгове, Тайлър си изкарвал препитанието като водач на туристи по реката и общ работник. Живеел в хижата си в Скалистите планини, която сам си построил. Репутацията му в Баб — съвсем малко село в Монтана, с всичко на всичко шестстотин жители — била на тих, приятен на вид мъж, който не бил необщителен, но все пак предпочитал самотата. Не се споменаваше някога да е имал дълготрайна връзка с жена.

Много по-съществено в неговата биография бе това, че Тайлър наследил около един милион долара от имението на покойния си брат, след което закрил банковата си сметка и получил няколко десетки чекове за различни суми в последния ден, през който бил видян в Монтана. Какво можеше да се крие зад всичко това? И къде се намираше в момента Тайлър Бел?

Бри, Сампсън, Анджали и аз проведохме конферентен разговор с офиса на шерифа в окръг Глаисър, Кристофър Форест — старши агент от офиса на ФБР в Солт Лейк Сити, — както и с Джон Абейт, специален агент на ФБР, отговарящ тук, във Вашингтон, за случая ВПУ.

— Какъв е статутът на твоя случай с изчезналите лица? — попита Абейт през високоговорителите.

— Досието вероятно не е архивирано, но не бих го определил като активно. Този тип или е мъртъв, или не може да бъде намерен. — За моя изненада Стив Милс, следовател по случая от щата Монтана, имаше завиден британски акцент. Какво можеше да означава това?

— Форест, ти с какво разполагаш? — попита Абейт с рязък, авторитетен тон. — Разкажи ни всичко, което знаеш за Тайлър Бел.

— Доколкото ми е известно, той действително е изчезнал от света. Предплатил си е до декември абонамента за телекомуникационната компания „Веризон“, включително и за минутите, които не е използвал за разговори. Причината не е ясна. Има и една кредитна карта от „Виза“, но по нея няма никакво движение.

— Е, нали е имал един милион долара, или някъде там, на разположение — припомни Сампсън.

— Взел само няколко неща от хижата — уточни Милс.

— Телефон, сак и малко дрехи. Не че е оставил кой знае колко други вещи тук. Живеел доста скромно. Без близки.

— На мен не ми прилича на човек, който не може да живее без мобилния си телефон — отбелязах аз.

— Освен ако нямаш друг избор, след като до дома ти не е прекарана телефонна линия — възрази ми Милс. — Все пак и аз се съмнявам дали той някога е използвал мобилен телефон.

— Е, все някой го е използвал. — Пател сведе поглед към разпечатката на телефонните разговори на бюрото пред нея. — Например вчера, в два и десет следобед.

— Някой? — попита Кристофър Форест. — Имаш ли основания да се съмняваш, че не е бил той?

— Нямам никакви основания. Просто не разполагаме с неоспорими доказателства, че е бил той — намеси се Бри.

— Би било удивително съвпадение, ако не е било така — каза Милс. — Не си ли съгласна?

— Съгласна съм — отвърна Пател, но прозвуча донякъде раздразнено. Те не се съобразяваха много с нея, а и тя бе на края на силите си. Толкова много часове бе работила, че вече им бе изгубила броя.

— Какво още знаете за Тайлър Бел? — попита Бри. — Кога ще получим снимката му?

— Веднага — обеща Форест. — Сега ще ти я изпратя.

Само с няколко натискания на клавишите Пател изтегли от изпратения файл снимката на Тайлър Бел, сканирана от издадената му в Монтана шофьорска книжка, след което прехвърли изображението на големия екран в съвещателната зала.

Припомних си срещата си с брат му в Калифорния. Първото ми впечатление от него бе като за някой най-обикновен дървар, но в Калифорния можеше да мине за фен на рокендрола, дори за бивш член на рок групата „Ийгълс“. Докато брат му Тайлър изглеждаше съвсем обикновен, бих казал дори ужасно постен. Кафявата му коса и голямата му брада бяха неугледни, но не можеше да се каже, че не се е грижел за тях. Според данните в шофьорската му книжка ръстът му беше метър и деветдесет и един, а теглото — около сто килограма.

— Какво мислиш, Бри? Позна ли го? Може ли да е твоят репортер от „Асоушиейтид Прес“?

Тя погледна набързо снимката му от шофьорската книжка и се забави малко, преди да отговори:

— След като така умело променя външността си? Разбира се, възможно е. Репортерът беше едър мъж. Може би наистина да имаше метър и деветдесет и един.

— А какво ти подсказва усетът?

Този път тя не се поколеба.

— Подсказва ми, че току-що намерихме влечугото, което търсехме. И както вече казах: ще го спипаме.

100.

Щом слухът за евентуален заподозрян стигна до офиса на шефа на полицията, ответната му реакция се стовари като бумеранг върху нас. Наредиха ни моментално да излезем с публично изявление. Лесно е да се каже, но доста по-трудно е да се направи.

Несъмнено трябваше да разкрием нещо пред журналистите. Ако отново има друго убийство и ние не сме споделили това, което ни е било известно, нямаше да има никакво значение защо сме взели решението да се въздържаме. Щеше да се надигне вой до небесата и тогава разследването ни сериозно щеше да пострада.

От друга страна, нашият заподозрян определено беше част от обществото, което очаква да получава полагащите му се новини. Но разкриването на твърде много информация за това, което знаехме или не знаехме, беше грешка, която после нямаше как да бъде поправена.

Тогава какво трябваше да предприемем?

Нашият компромис се сведе до една набързо свикана пресконференция, по-скоро съвсем кратък брифинг без предварително обявяване и без дневен ред. Излязохме на стъпалата пред „Дейл Билдинг“. Не беше нещо, с което някой от нас искаше да се заеме, но като че ли нямаше алтернатива, с която шефът ни би се съгласил. Той се нуждаеше от обява за „нашия напредък по случая“, независимо какви ще се окажат бъдещите последици за разследването.

Към осем тази вечер двамата със Сампсън се изправихме пред репортерите, както му е редът, но само за да им съобщим името Тайлър Бел като наш основен заподозрян. И да добавим, че засега няма да отговаряме на никакви други въпроси.

Бри не се появи пред камерите. В края на краищата решението си беше нейно. Защото не искаше да превръща скорошното нападение срещу себе си в по-шумна история, отколкото вече беше.

След това тримата се върнахме направо в съвещателната зала, горе, за да продължим спешното обсъждане. Трудно можеше да се очаква, че този случай щеше дотолкова да се нагорещи, но така стана. Изглежда ВПУ искаше тъкмо това.

Или някой друг определено го желаеше.

101.

Беше истинска суматоха, а може би щеше да стане и по-лошо. Разширеният екип по разследването ни очакваше горе, на етажа при съвещателната зала, заедно с почти всички детективи, водещи разследвания на по-важните случаи, и поне по един представител от всеки полицейски участък в града.

Докато стоях най-отпред, готов да изслушам и да отговоря на всеки зададен въпрос, някой пусна да се предава от ръка на ръка плик за събиране на помощи за семейството на полицай Хауи Пиърсол. Изчаках още няколко минути, за да приключи тази тъжна, потискаща процедура, след което започнах.

— Ще говоря, колкото е възможно по-кратко. Зная, че искате да се върнете на улицата. Както и аз. — Показах им увеличената снимка на Тайлър Бел. — Този тук е Тайлър Бел. Ще ви раздадем копия на снимката му. Съществуват реални основания да вярваме, че това е ВПУ.

След новините в единадесет часа тази снимка щеше стане най-известната във Вашингтон, а може би и в цялата страна. Проблемът беше, че в момента нямаше начин Бел да изглежда така. Усилено разработвахме симулации на лицето му без коса. Единственото сигурно беше височината му — на ръст е около метър и осемдесет и девет до метър и деветдесет и шест. Това беше нещо, което той не можеше много да променя.

Един полицай от втори участък вдигна ръка.

— Доктор Крос, ако всичко това е отмъщение за брат му, Майкъл Бел, защо не е насочено пряко към вас?

Кимнах. Беше добър въпрос за отклоняване на обсъждането в по-друга посока.

— Преди всичко бих казал, че действията му са насочени към мен, но не по начина, който имате предвид. Колкото по-близо е той до тези от нас, които го търсят, толкова по-голямо е емоционалното му удовлетворение. Предполагам, че това удължава удоволствието, което изпитва след всяко убийство, извършено пред публика. Но засега това е само една догадка. Още не го знаем със сигурност.

Друго — не съм убеден, че всичко това е само за отмъщение. Тепърва ще трябва да го установим. Ако е така, би трябвало да добавя, че той може би ще се опита да ме победи там, където брат му не успя, като същевременно го използва, за да ни заблуди. Може би дори да заблуди самия себе си, че служи на нещо друго освен на собственото си его. Но всъщност точно това го тласка още от началото. Не отмъщение, нито споменът за брат му — огромното му его.

Лиза Джонсън, една нашите помощник-детективи, вдигна очи от бележника си.

— Откъде Бел знае, че си ангажиран със случая? Когато той започна, ти не беше на работа. Нали така?

Бри отговори на този въпрос:

— Лиза, дори и Алекс да не беше въвлечен в разследването в началния етап, връзката с Майкъл Бел впоследствие щеше да го ангажира.

— Значи ти мислиш, че той нарочно е използвал мобилния телефон? — попита Джонсън. — Правилно ли съм разбрала?

— Абсолютно. Не мисля, че той прави нещо безпричинно — кимнах аз. — Ако по някое време се отклоним от следата, пропуснем някоя улика, той ще остави друга на пътя ни. Колкото повече владее положението, толкова по-удовлетворен се чувства накрая.

— Това означава ли, че продължава да изпитва нужда да убива и да се измъква безнаказано? — попита някой от задните редове.

— Бих казал, че изпитва нужда да ни надхитри на всяка цена. Да ни демонстрира превъзходството си. Поне това прави досега.

102.

Късно същата вечер, сякаш за да подчертае всичко случило се досега, ВПУ ми изпрати пряк отговор, с който все едно ми заявяваше: Независимо дали си готов, или не, аз идвам — право срещу теб!

Бях си у дома и правех онлайн проучване. Покрай връзката между Майкъл и Тайлър Бел се заинтересувах от отношенията между роднини, замесени в случаи със серийни убийства. Намерих сведения за Дани и Лари Рейнс, които са действали поотделно през шестдесетте и седемдесетте. Както и за случая в Рочестър с близнаците Спахалски, които никой не можел да различава. Единият близнак се признал за виновен за най-малко две убийства, макар че го подозирали поне за още други две, докато брат му вече отлежавал присъдата си за едно много по-рано извършено убийство.

Освен кръвната връзка в нито един от тези случаи не се съобщаваше за някакво допълнително ниво на връзка — което нямаше нищо общо с моята роля в съдбата на братята Бел. Голяма част от това, което открих, беше свързано с двама или повече членове на едно и също семейство, партниращи си в съвместната си дейност.

Освен това оставаше неразрешена загадката с жената в Балтимор. Коя, по дяволите, беше тя? И какво се е случило с нея след автомобилното преследване? Дали ВПУ е имал съучастник? Или учител в лицето на Кайл Крейг?

Включих се в електронната поща на нашия отдел, за да разпратя част от това, което бях открил.

И щом отворих пощенската си кутия, намерих ново съобщение, което очакваше да бъде прочетено. Не се оказа приятно четиво.

Първото, което направих, бе да препратя съобщението на Анджали Пател с молба за бърза проверка, на което тя отвърна, че не било проблем въпреки късния час. Тя и без това не работеше по друг случай, освен по този на ВПУ.

После се свързах с Бри и два пъти й прочетох съобщението.

— Е, повярва ли му? — попита ме тя, след като свърших. — Онова там, за отплатата?

— Не, не съвсем. А ти?

— Защо трябва да му вярваме? Всичко, което е казал досега, е лъжа. А какво мислиш за начина, по който се е подписал?

Това продължаваше да ни измъчва, тъй като ние реално не знаехме каква част от ВПУ беше Тайлър Бел и каква — театрално изпълнение. Кой беше Тайлър Бел? И по-конкретно кой е бил, преди да започне всичко това или поне преди ние да попаднем в примката му?

— Бих искам да огледам хижата му — казах, внезапно въодушевен от идеята, докато произнасях думите на глас. — Да подуша наоколо.

— И аз си мислех същото, но няма начин, нали? Трябва да разрешим този случай, колкото може по-бързо. Но съм съгласна с теб — бих искала да огледам хижата му.

— Можем да тръгнем в петък — предложих аз — и да се върнем в неделя.

Бри не отговори. Отначало помислих, че е сметнала думите ми за шега. Но после тя се засмя.

— Да не би това да е завоалирано предложение да заминем заедно за уикенда?

103.

Най-накрая Кайл Крейг се завърна във Вашингтон. Страхотно, нали? Беше отпочинал и готов за действие. Всичко отиваше към решително стълкновение и той вече губеше търпение от изчакването да настъпи последният сблъсък. Или по-точно сблъсъци.

Защо късметът му изневери, когато го натикаха в онази адска дупка в Колорадо? Е, той го бе обърнал на своя страна, въпреки предсказанията. Правеше го през целия си живот.

Преди да се прибере във Вашингтон, купи една кола на старо в Мериленд. Буикът се оказа изненадващо бърз. Освен това имаше предимството, че не биеше на очи сред другите автомобили. Крадците на коли от Вашингтон едва ли щяха да го пожелаят, което също не беше за пренебрегване.

За два часа, рано сутринта, от четири до шест, той се поразходи из столицата, като се преструваше, че се любува на гледките като турист. Спомняше си преживелиците като агент в този град. Премина по Първо авеню, покрай сградите на Върховния съд, Камарата на представителите, Сената, Капитолия, дори отдаде чест пред Статуята на свободата на купола й.

Великолепен град! Все още си оставаше един от любимите му, макар че според него не можеше да се сравни с Париж. Винаги се бе възхищавал от французите и от оправданото им презрение към американците.

Накрая Кайл подкара буика по Пенсилвания авеню и мина точно покрай „Хувър Билдинг“, или главната квартира на ФБР. Тук бе сцената на толкова много от триумфалните му успехи, когато служеше като агент, а после като директор — преследвайки жестоките убийци, най-вече серийните. По ирония на съдбата никой не бе постигал повече успехи в разкриването им, дори Алекс Крос.

И ето че той отново беше тук, готов за злодейски подвизи, докато усещаше как старата отрова пулсира в тялото му, готова да изригне. Също като в доброто старо време.

Имаше малък компютър „Сони“, с много добър звуков и видеоинтерфейс, така че можеше направо от колата да се свързва с Интернет. Доста интересни неща се бяха променили в света на техниката, докато си прахосваше времето в Ей Ди Екс във Флорънс. Беше ги пропуснал, благодарение на Крос и още неколцина от Бюрото, които му помогнаха да го изиграе.

Кайл включи компютъра.

После написа:

Не си направи труда да добави „Сега ти си мой заместник“. Кайл предполагаше, че за ВПУ това би трябвало да е очевидно.

— Макар че това тепърва ще трябва да се докаже. Просто ще го проверим.

104.

Най-лошото тепърва предстои! Кайл помнеше тази завладяваща фраза от много отдавна, преди да бъде заловен от Алекс Крос. Тогава току-що бе убил най-безцеремонния криминален репортер от „Уошингтън Поуст“, както и жената на арогантното копеле. Беше планирал да засенчи най-великите мозъци на неговото време — Гари Сонежи, Джефри Шейфър, Казанова, с когото бе работил, така да се каже, като съавтор. Ала най-вече това, което бе и най-важното за него: Кайл възнамеряваше да надмине себе си — да израсне, да се развие, да постигне величие в бранша си, да следва мечтата си.

Внезапно си спомни още нещо, много болезнено, от времето на ареста му. Алекс Крос му беше избил два от предните зъби! Ето как изглеждаше, когато накрая го заловиха. На снимките, появили се във вестниците и списанията из целия свят. И на всяко телевизионно предаване.

Мислителя!

Беззъб.

Като някакъв шибан глупак.

Като скитник, като клошар.

И онази жена! Тя му се присмя публично. Заяви в лицето му, че никога вече няма да види слънцето. Хвалеше се и се перчеше пред цял куп свидетели. Дори после написа някаква високопарна книга, която също толкова скучният „Уошингтън Поуст“ нарече „шедьовър на криминалното правосъдие“.

Значи в тази мрачна къща във Феърфакс — в колониален стил, с червени тухли — живееше Нина Улф. Май заплащането на лицемерието не е кой знае какво, нали?

Кайл започна да обикаля около къщата — и докато крачеше, извади малък метален цилиндър. Започна трескаво да го друса. Беше бесен и имаше пълното право на това. Съдия Нина Улф бе отнела четири години от живота му.

Нямаше вече никакво съмнение — моментът беше настъпил.

ВПУ беше остаряла новина.

Започваше.

Веднага.

Сега.

Той отново беше най-важният.

Само той.

Насочи цилиндъра и написа съобщението си.

105.

Обади ми се Мони Донели, анализатор и добър приятел от Куонтико — вероятно защото Мони знаеше, че съм близък със съдията Нина Улф. Двамата бяхме работили заедно по време на процеса срещу Кайл Крейг. След това й помогнах за книгата. Нина беше предана майка на три дъщери, тийнейджърки. Съпругът й, Джордж, беше приятен и толкова забавен, че направо можеше да участва с голям успех в някоя комедия. Той идеално допълваше твърде сдържаната Нина.

А сега — това отвратително варварство в дома им. Разбира се, знаех кой е убиецът на Нина Улф, макар че почти ми се искаше да греша. Представях си, че съществуваше малко вероятната възможност ВПУ, а не Кайл Крейг, да е бил убиецът на съдия Улф, но това бе само порив на въображението.

Пристигнах във Феърфакс в два през нощта. Заварих десетки коли, микробуси и камиони, повечето от които с мигащи въртящи се светлини по покривите си. Съседните улици в предградието също бяха оживени. Във всяка къща, покрай която преминах, прозорците грееха ярко, като изплашени, бдителни очи.

Ужасно тъжно нещо се беше случило в този квартал — тих и красиво подреден. Хората просто се опитваха да си живеят живота сред хармония и достойнство. Толкова много ли искаха? Очевидно да.

Когато стигнах до края на задънената уличка, излязох от моя мерцедес R350 и продължих пеша. После се затичах, вероятно имах нужда да бягам. Може би дори исках да изчезна оттук — в някакъв по-здравомислещ свят, — но напредвах право към къщата на семейство Улф, както винаги притеглян от опасността, от хаоса, от смъртта и опустошението.

Внезапно спрях. Вледеняваща тръпка ме прониза като нож. Още не бях стигнал до прага на къщата, но вече видях първото ужасяващо изображение. Беше точно пред очите ми.

Той е знаел, че ще дойда тук и ще го видя, нали?

Един яркочервен „X“ беше изрисуван върху покрива на колата на семейство Улф — черен мерцедес S-класа.

Друг червен „X“ беше надраскан върху входната врата, почти от горе до долу.

Но аз знаех, че не бяха хиксове. Бяха кръстове!22 И бяха предназначени тъкмо за мен.

Репортерите ме разпитваха на висок глас зад полицейските ленти, докато снимаха трескаво къщата и колата. Но пред очите ми всичко се мержелееше като в мъгла.

— ВПУ е, нали? — чух да се провиква някой от тях. — Какво прави той тук, във Вирджиния? Да не би да е разширил периметъра си?

„Не“ — помислих си аз, но предпочетох да запазя мнението за себе си. Кайл Крейг не е разширил периметъра си, а просто се е прибрал у дома. И е набелязал мишената си.

Не — мишените си. Кайл винаги е мислел мащабно.

106.

Кайл бе пощадил Джордж Улф и трите деца. Чудех се защо. Може би е бил прекалено съсредоточен. Искаше съдията Нина Улф… Ала каква ще бъде следващата му стъпка? И колко дълго ще трябва да чакам, преди да се появи на прага ми? Или може би вътре, в къщата?

Първият ми сеанс тази сутрин, от осем часа, беше със Санди Куинлан. Но тя не се появи. Което само ме накара да се почувствам още по-силно притеснен заради всичко напоследък. Сега и практиката ми като психиатър започна да отива по дяволите, да се проваля пред очите ми.

Освен това бях загрижен. Санди никога досега не бе пропускала сеанс, затова я изчаках в кабинета до малко след девет. После бе ред на Антъни Демао. Но и той не дойде. Какво им ставаше на тези двамата? Дали сега не бяха заедно? И какво още щеше се обърка днес?

Чаках, доколкото можах, след това се обадих на Бри, за да й съобщя, че съм на път да я взема. По-късно днес, следобед, щяхме да отпътуваме за Монтана през Денвър, за да огледаме хижата на Тайлър Бел. Това беше нещо, което чувствахме, че сме длъжни да сторим. Да видим мястото лично, да преровим всичко, което е оставил там.

Докато излизах от сградата, едва не се сблъсках със Санди Куинлан. Тя ме чакаше на тротоара, пред външната врата. Санди беше облечена изцяло в черно, потна и задъхана.

— Какво става, Санди? — попитах я, като се опитвах да запазя самообладание. — Къде беше днес?

— О, доктор Крос. Изплаших се, че ще ви изпусна. Съжалявам, че не се обадих. — Тя ме погледна косо и ме поведе към бордюра. — Трябваше да дойда, за да ви кажа… Заминавам.

— Заминаваш ли? — удивих се аз.

— Връщам се в Мичиган. Вашингтон не е за мен. Честно казано, идването ми тук беше грешка. Искам да кажа, че дори и да бях срещнала някого, какъв щеше да е смисълът, след като мразя този град?

— Не може ли, Санди, преди да си тръгнеш, да насрочим още един сеанс? В понеделник сутринта? Понеже и аз заминавам, иначе щяхме да се видим през уикенда.

Тя се усмихна. Изглеждаше самоуверена, както не я бях виждал никога досега. После поклати глава.

— Отбих се само за да се сбогуваме, доктор Крос. Вече съм решила. Зная какво трябва да направя.

— Е, добре, тогава. — Протегнах й ръка, но тя се хвърли върху мен и ме прегърна. Стори ми се някак си пресилено, едва ли не театрално.

— Ще споделя една тайна — прошепна тя в рамото ми.

— Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства. Да не бяхте мой терапевт.

После Санди се надигна на пръсти и ме целуна по устните. Очите й се разшириха. Мисля, че и моите. Тя се изчерви.

— Не мога да повярвам, че го направих! — възкликна, развълнувана като тийнейджърка.

— Е, предполагам, че за всичко си има първи път — промърморих аз. Би трябвало да съм ядосан, но какъв смисъл имаше? Тя се връщаше в Мичиган и това може би беше за добро.

След кратка неловка пауза Санди кимна към колата си.

— Ще ме изпратите ли?

— Паркирал съм на другата улица — обясних й аз.

Тя наклони глава свенливо.

— Тогава да повървим до вашия автомобил, а?

Засмях се, като го приех за комплимент.

— Довиждане, Санди. Желая ти късмет в Мичиган.

Тя размаха пръст, след което леко ми намигна.

— Късмет и на вас, доктор Крос.

107.

В този момент ВПУ играеше друга роля — на детектив Джеймс Корнинг. Остави фотоапарата, през който досега следеше Алекс Крос, и се загледа през прозореца на колата си точно както би сторило всяко тъпо ченге. Току-що бе снимал как Крос се целува с пациентката си Санди Куинлан, което, разбира се, не беше истинското й име. Санди Куинлан беше само поредната й роля. Също като Антъни Демао. Или като детектив Джеймс Корнинг.

Работата на Корнинг през цялата тази седмица бе да следи Крос и Бри Стоун. Не беше разумно да се приближава твърде много до тях, но като цяло тези двамата никак не се оказаха трудни за проследяване.

Сега последва Крос до паркинга, намиращ се недалеч от офиса му, след което пое след него към апартамента на Бри Стоун в жилищната сграда на Осемнадесета улица.

Двамата излязоха оттам след около десетина минути. Стоун носеше сак — пътуваше почти без багаж, — на което малко жени бяха способни. Джеймс Корнинг продължи да се движи зад тях, докато не му стана ясно, че са се насочили към Националното летище „Роналд Рейгън“. Добре. Всъщност не беше изненадан.

При входа на паркинга към летището той отново се подреди зад тях. Крос намери място за паркиране на третото ниво, а Корнинг продължи нагоре и паркира на четвъртото ниво, след което отново засече Крос и Стоун по закрития коридор, издигащ се над земята и водещ към терминала.

Джеймс Корнинг остана назад, за да избегне всяка опасност да бъде забелязан.

Те се чекираха пред гишето на „Американ Еърлайнс“, така че Джеймс Корнинг бе улеснен при огледа на разписанието за излитащите полети. Най-логичният избор бе Денвър. За всеки случай ги изчака да слязат до ескалатора, преди да се върне отново в зоната за продажба на билети.

Показа служебната си карта пред представителя на „Американ Еърлайнс“ зад гишето.

— Аз съм детектив Джеймс Корнинг от вашингтонската полиция. Необходима ми е информация за двамата пътници, които току-що се чекираха при вас. Стоун и Крос, нали?

След като получи необходимите сведения, Джеймс Корнинг спря и си купи поничка, която нямаше намерение да изяде. Тя беше част от плана. Важна част. И в същото време забавна. После пое обратно към паркинга.

Спря се на третото ниво, до колата на Крос. Пъхна един мобилен телефон от нов модел в кесията до поничката, сгъна кесията и я залепи с тиксо към долния ръб на вратата на колата, откъм мястото на шофьора. Надали някой от минаващите оттук би обърнал внимание на това, но със сигурност Крос и Стоун няма да го пропуснат, след като се върнат от пътуването.

Което щеше да стане в неделя, в четири и половина следобед, с полет 322 от Денвър.

ВПУ може да се е върнал тъкмо навреме, за да ги посрещне лично.

108.

Двамата с Бри отлетяхме за Денвър в петък следобед, след което на следващата сутрин продължихме до Калиспел, щата Монтана. Обратният ни полет беше рано следобед, в неделя, така че разполагахме само с около един ден, за да свършим всичко и да открием, колкото бе възможно повече за Тайлър Бел. А и за всичко онова, което е вършил тук, сред горите на Севера, както и евентуално за следващите му планове.

Пътят от Калиспел до Баб минаваше през Националния парк Глесиър. Винаги съм искал да видя Глесиър и не останах разочарован. Завоите по Пътя към слънцето ни изкачиха над висок планински хребет, а после започна обратното спускане. Всичко тук беше диво, девствено и красиво. Сигурно бихме могли да си прекараме много романтично, ако с Бри имахме време за подобни преживявания при това пътуване. По едно време тя ме погледна и възкликна:

— Ето къде искам да живея!

В събота, веднага след пладне, поехме към Баб. Следователят Стив Милс се съгласи любезно да ни отведе до офиса на шерифа в Кът Бенк, което ни спести около сто и двадесет километра сред трудно проходимите пътища тук. А пътуването ни се скъси с около един час.

Милс се държеше непринудено и дружелюбно. Отговори на първия ни въпрос още преди да сме го задали.

— Запознах се със съпругата си, когато бях дошъл тук на почивка от Манчестър. Екскурзия, посветена главно на риболова. Оттогава изтекоха дванадесет години, но нито веднъж не погледнах назад — заговори той на своя правилен английски. — След като това място те омагьоса, повече не те пуска. Сами ще се убедите, сигурен съм в това. Оттогава свикнах да ме наричат Стивън, а не Стив.

Следвахме Милс на юг, по шосе 89, като преминахме покрай резервата Блекфийт, разположен над долното езеро Сейнт Мери.

Оттам той отби по един черен път без никаква маркировка. По него изминахме около два километра, докато не стигнахме до една още по-трудна за придвижване пътека, гъсто обрасла с трева.

Пътеката беше преградена с две дървени бариери, поставени от полицията, но едната беше прекатурена. Запитах се колко могат да помогнат тези прегради срещу напористи репортери, като онези от Си Ен Ен, и срещу други желаещи да посетят местността.

През следващите няколкостотин метра високите треви се удряха по калниците на колите, но накрая пред нас се разкри разчистен участък, приблизително към четири декара.

Хижата на Тайлър Бел не беше луксозна, но не беше разнебитена барака като онази, в която бе живял Унабомбър. Беше я облицовал с червен кедър, който много добре се вписваше в пейзажа. Малка хижа, сгушена край потока, течащ на запад, с прекрасен изглед към планините в далечината.

Лесно можех да се досетя защо някой би избрал да се засели тук — особено ако не изпитва необходимост от контакти. А и може би убива хора, за да живее.

109.

Предната врата на хижата не беше заключена. Следователят Стив Милс ни изчака отвън и след като влязохме, веднага разбрахме защо. Остатъци от храна и боклук бяха гнили вътре може би от месеци. Вонята беше непоносима.

— Дотук беше с малките райски кътчета — въздъхна Бри и притисна кърпичка към носа си, все едно че се беше озовала на място, където е извършено убийство. А може би беше точно така.

Главната стая служеше едновременно като кухня, трапезария и всекидневна. От широкия прозорец отзад се разкриваше приятен изглед към реката. По цялата странична стена Бел бе подредил работния си тезгях, осеян с най-различни инструменти и няколко десетки рибарски примамки в различни етапи на изработване. На стената висеше малка колекция от рибарски пръти.

Цялата мебелировка, като се изключат двата кожени шезлонга, изглежда бе изработена от самия Тайлър Бел. Включително и два шкафа за книги от чамово дърво.

— За един човек може да се съди по книгите му — обади се Милс, който накрая реши да се присъедини към нас.

Изправи се пред шкафовете и се зае да разглежда съдържанието им. — Биографии… Космология. И нито един роман. Само документалистика. Това говори ли ви нещо?

— Чии биографии? Това би бил първият ми въпрос — заявих и се приближих, за да проверя лично.

Имаше няколко тома, посветени на американски президенти — Труман, Линкълн, Клинтън, Рейгън, Джордж Буш-старши и Джордж Буш-младши. Имаше и на други световни лидери: император Хирохито, Маргарет Тачър, Осама бин Ладен, Хо Ши Мин, Чърчил.

— Може би е свързано с мания за величие? — предположих. — Това подхожда на представите ни за ВПУ. Или поне на това, което си мислим, че знаем за него.

— Не звучиш много уверено, когато говориш за разузнавателните си сведения — промърмори сърдито Милс, който явно спадаше към мърморковците.

— Не съм. Той още от самото начало ни обърква. Обича да разиграва разни игрички.

Спалнята на Тайлър Бел беше усойна — малка и тъмна. Вътре имаше тоалетна чиния и умивалник, но разделени с още един шкаф за книги. Никъде не видях нито вана, нито душ, нито каквото и да е друго приспособление за къпане, ако не броим близката река. Всъщност дори ми напомняше по-скоро за затворническа килия… А това отново ме подтикна да се замисля за Кайл Крейг. По дяволите, какво общо имаше Кайл с нещата тук?

Единственото украшение бяха трите фотографии в рамки на стената, подредени вертикално, което ми напомни за новия уебсайт на ВПУ. На най-горната черно-бяла снимка се виждаше сватбен портрет — вероятно майката и бащата на Тайлър Бел. На средната бяха снимани две кучета от породата голдън ретривър.

А най-долу бе третата фотография с петима възрастни, застанали пред същия червен пикап, който сега беше изоставен отвън, пред хижата.

Разпознах трима от тях и това ми послужи като отправна точка за следващите ми разсъждения: Тайлър Бел, Майкъл Бел и Марти Лоуенщайн-Бел, която накрая беше убита от съпруга си. Но другите двама, мъж и жена, не ми бяха познати. Една от жените бе вдигнала два пръста като буквата „V“ зад главата на Тайлър. Да не го смяташе за дявол?

— Не е ли странно? — обади се Бри. — Те наистина изглеждат щастливи. Не мислиш ли?

— Може би действително са били. По дяволите, вероятно той още е.

Накрая, след като в продължение на часове проверявахме всеки сантиметър от спалнята, се върнахме в голямата стая, за да се заемем с кухненския ъгъл, който бяхме оставили последен в списъка за претърсване. Нямаше смисъл да отваряме този стар хладилник по-рано, отколкото се налагаше. Отдавна беше излязъл от мода, очевидно беше работил дълги години. Повечето от храната в него приличаше на закупена на едро — зърнени храни, консервиран боб, подредени в найлоновите торби от магазина покрай кутиите с някаква непозната за мен каша на прах.

— Сигурно обича горчица — отбеляза Бри. На вратата на хладилника имаше бурканчета с няколко вида от нея.

— Както и мляко. — Беше се запасил с две опаковки по половин галон, като едната от тях не беше отваряна. Наведох се, за да погледна по-отблизо.

— Млякото не издържа дълго — констатирах аз.

— Не само млякото. — Бри отново бе притиснала кърпичката си към носа и устата си.

— Не, имам предвид, че една от тези опаковки е с дата, която е с цял един ден по-късно, след като са го видели тук за последен път. — Изправих се и затворих вратата на хладилника. — На други картонени опаковки има дата от девет след това. Защо му е било необходимо да купува мляко, след като се е готвел да изчезне?

— Освен това — додаде Бри — защо е трябвало да потегли така внезапно? По всичко личи, че тук си е живеел спокойно… Кой би могъл да го притесни?

— Точно така. Това е погледнато от друг ъгъл. А сега по коя следа да поемем?

Обаче явно не бе съдено да ми отговори на този въпрос. Почти веднага след като го зададох, телефонът ми иззвъня и всичко се промени за пореден път.

110.

Сведох поглед към дисплея на телефона, за да проверя кой ме търси.

— Вероятно са хлапетата — казах на Бри и натиснах копчето. — Поздрави от голямата планина под небето! — заговорих с весел тон.

Но вместо отговора, който очаквах, чух само:

— Алекс, аз съм, Нана.

Напрежението в гласа й веднага надигна у мен вълни от ужасяващ страх, които се разляха по цялото ми тяло.

— Какво става? Децата добре ли са?

— С децата всичко е наред. Става дума за… — Гласът и потрепери и тя въздъхна. — За Сампсън, Алекс. Джон е изчезнал. Цял ден никой нищо не е чувал за него.

Сякаш ме поляха с ледена вода. Когато вдигнах телефона, почти очаквах да чуя как ме поздравяват радостните гласчета на хлапетата: Здрасти, тате. Кога ще се прибереш у дома? Ще ми донесеш ли нещо?

Но вместо това…

— Алекс, там ли си?

— Тук съм. — Всичко около мен отново, но бавно, застана на фокус. Бри ме гледаше напрегнато, чудейки се какво става. После и нейният телефон иззвъня.

Имах чувството, че с нея слушаме една и съща история, но от различни източници.

— Дейвис е — осведоми ме тя едва чуто. На другия край на линията беше началникът на детективите в службата ни. — Да, сър. Слушам ви.

— Нана, задръж за секунда — помолих я аз.

— Към обяд Сампсън отишъл до гимнастическия салон. — Бри накратко ми преразказа разговора си с началник Дейвис. — Току-що намерили колата му. Никаква следа от самия него. Открили следи от кръв в колата, Алекс.

— Следователно е жив — уверих я аз. — Ако беше мъртъв, ВПУ вече щеше да ни е уведомил. Той няма да се лиши от обичайната си публика.

111.

В миналото той беше контролирал други убийци, особено онова блестящо момче, което наричаше себе си Казанова и работеше в района Рисърч Трайенгъл, близо до университета в Северна Каролина и университета „Дюк“. Разбира се, в онези дни Кайл още беше във ФБР.

Веднъж дори бе обяснил житейската си философия на Алекс Крос:

„Това, което правя, е нещо, дето всички хора си мечтаят да сторят. Аз изживявам тайните им фантазии, мръсните им малки мечти… Не живея по правилата, създадени от моите така наречени «равни»“23.

Твърдеше, че привлича много други, които мислят като него.

Сега Кайл Крейг имаше свои идеи как трябва да се движат нещата. Време беше да поеме контрола, може би дори малко бе закъснял. Мъжът, известен като ВПУ, се бе свързал с него посредством Мейсън Уейнрайт, адвоката му, докато беше в затвора, както и с други особняци от същата порода. ВПУ се кълнеше, че е негов запален почитател и ученик, както и самият Уейнрайт, ала сега бе настанало време учителят да излезе напред и да поеме контрола върху играта.

„Мястото, белязано с «X». Това би трябвало да е достатъчно, за да се досети — мислеше си той. — Особено за някой, който се смята за толкова велик“.

Кайл беше на мястото няколко минути преди дванадесет в съботната нощ. Както бе обещал. Беше заинтригуван от това, което щеше да се случи, при това в няколко аспекта. Първо, дали ВПУ ще се окаже достатъчно интелигентен, за да се досети за мястото на срещата? Напълно оправдан въпрос, но Кайл вярваше, че убиецът ще се появи. ВПУ беше хитър като самия дявол.

А дали ВПУ ще му покаже лицето си? Въпросът бе малко деликатен и Кайл смяташе, че шансът е петдесет на петдесет. Всичко зависеше от това доколко рисков играч бе убиецът. И доколко е уверен в себе си.

Или ще се появи в някое от театралните си превъплъщения! Може би ще дойде маскиран като мен? Кайл се усмихна, когато мисълта го осени. После се замисли над други неща. Концепцията за свободата продължаваше да го вълнува — да бъде отново част от света. Усещаше как сърцето му бие равномерно, но с ускорен ритъм. Ставаше все по-добър в умението да контролира тялото и духа си.

После чу нещо. Някой беше дошъл.

— В твоя чест — разнесе се глас зад гърба му.

ВПУ се бе явил на срещата и сега пристъпи напред иззад сенчестите дъбове. Без маска, без дегизировка. Висок, добре сложен мъж, около тридесет и пет годишен. Доста самоуверен на вид.

Точно зад него се извисяваше къщата на Пета улица, в която живееше Алекс Крос.

Мястото, белязано с „X“. Това, разбира се, беше домът на Крос.

— И за мен е чест да се запозная с теб — изрече Кайл, знаейки, че и двамата лъжат. Не спираше да се пита дали и ВПУ изпитва такова удоволствие като него.

112.

— Добре е най-после да се срещнем лице в лице — заговори ВПУ, но изглеждаше леко нервен и скован. — Всичко, което каза, беше истина. Всичко.

— Да. Обещах ти, че ще се измъкна от Ей Ди Екс във Флорънс, и ето че съм тук — кимна Кайл. В този миг и той изглеждаше донякъде срамежлив, но това беше само игра.

— Там ли живее той? Дали в момента спи? — попита ВПУ, като посочи към къщата на Крос от другата страна на Пета улица. Много добре познаваше това място и вече имаше дузини снимки от всеки ъгъл.

— На най-горния етаж. Обикновено там работи, като подрежда разни пъзели — обясни Кайл. — Сега обаче май не си е у дома, нали? Горе не свети.

— Всъщност не е тук. В Монтана е. Тръгнал е по следите ми. Ти смяташ, че е отгатнал нашата игра. Но аз не съм на това мнение — заяви ВПУ.

— Тогава печелиш. Но трябва да бъдеш внимателен. Аз никога не бих подценил доктор Крос. Той притежава шесто чувство за тези неща и е обсебен от работата си. Труди се много упорито. Може да те изненада.

ВПУ не можа да сдържи усмивката си — жестоко подобие на усмивка.

— Така ли се случи с теб? Имаш ли нещо против, че ти задавам толкова прям въпрос?

— Ни най-малко. Това, което стана с мен, беше, че най-страшният ми враг ме надви — моята гордост, моето его, моето високомерие. Към края аз улесних твърде много Крос.

— Мразиш го, нали? И искаш да го съсипеш, да го унижиш публично.

Сега бе ред на Кайл да се усмихне. ВПУ се вживяваше, разкриваше за себе си повече, отколкото би трябвало.

— Е, да, искам да натрия носа на Крос. И нямам нищо против да съсипя репутацията му. Но не мразя Алекс. Всъщност гледам на него като на нещо скъпо.

ВПУ се изсмя шумно.

— Не бих искал да съм сред враговете ти.

— Да — каза Крейг и също се засмя. — Не би искал да видиш лошата ми страна.

— А ще я видя ли? Наистина ли съм стигнал толкова далеч?

Кайл се протегна и потупа убиеца по рамото, за да го увери, че между тях двамата всичко е наред.

— А сега ми разкажи за себе си. Искам да зная всичко. А сетне — додаде Кайл и отново се ухили — можеш да ми разкажеш и за партньора си. Виждам някой да се спотайва там, отзад, в сенките. Никак няма да ми е приятно да го застрелям, който и да е той. Но ще го направя, разбира се.

Жената, която се подвизаваше под името Санди Куинлан, се показа откъм дърветата и пристъпи напред.

— В твоя чест — бяха първите й думи към великия Кайл Крейг.

Може би донякъде беше искрена? Със сигурност го ласкаеше. Разбира се, тя също беше актриса.

Кайл бавно кимна, след което каза:

— А сега ми разкажи за Джон Сампсън. Къде го държиш и какво си планирал за него?

113.

Късно същата вечер двамата с Бри пътувахме с бясна скорост към Калиспел — за да установим, че първоначално определеният ни полет все още си оставаше най-бързият начин за връщането ни у дома. Нямаше алтернативи или поне не такива, които можехме да си позволим.

Регистрирахме се в мотела, но никой от двама ни не можа да заспи. Убиваше ни мъчителната мисъл, че не можехме да помогнем на Сампсън през тези критични първи часове, но аз се измъчвах особено силно. С Джон бяхме първи дружки още от деца, а сега ме глождеше лошо предчувствие. Все пак бях с Бри и заспахме прегърнати.

Най-после пристигнахме във Вашингтон в неделя — с опънати нерви, но напълно концентрирани. Още от летището позвъних на Били Сампсън и й казах, че след двадесет минути ще бъдем у тях. На път към колата се обадих и на началник Дейвис. Той лично ръководеше издирването на Джон.

— Докато летяхте насам, започна ново развитие по случая — каза ми Дейвис. — По някое време днес копелето ще активира свой видеоклип.

— Какво имаш предвид? Какъв видеоклип? По кое време?

— Още не разполагаме с всички подробности. Към два следобед се получи имейл, изпратен на всички, също както предишния. — Това означаваше до всички медии. — В него посочва интернет адреса на новия си сайт, но освен това съобщава само, че сайтът му ще се активира чак в полунощ.

— Бри и аз ще бъдем при теб, колкото е възможно по-скоро. Но първо ще се видим с Били Сампсън. Почти ни е на път. Останете онлайн! Не прекъсвай връзката със сайта. Трябва да разберем какво е замислил.

— Вече съм го направил. Това може да е единственият начин да проследим и него, и отвратителния публичен спектакъл, в който неминуемо ще се превърне.

Щом приключих разговора с Дейвис, вече бяхме стигнали до колата.

— Какво ти каза той? — поиска да узнае Бри.

Не й отговорих веднага. Взирах се в пакета, залепен с тиксо към вратата, откъм мястото на шофьора.

Бяла хартия, сребристо тиксо. Вече бях виждал нещо подобно.

— Бри? Слушай внимателно. Дръпни се назад от автомобила. Ела тук, при мен. Но се движи много бавно и отстъпвай гърбом.

Тя приближи, за да погледне.

— Господи! Експлозив ли е?

— Не зная какво е. — Извадих от джоба си фенерчето и се наведох, за да огледам пакета по-отблизо. — Би могло да е всичко.

Но тогава пакетът внезапно започна да звъни и двамата тутакси отскочихме рязко назад.

114.

Изтекоха няколко секунди, преди да осъзнаем, че звукът беше звън от мобилен телефон, скрит вътре в пакета.

Разкъсах бялата хартия и в шепата ми се изсипаха трохи от изсъхнала поничка, заедно с черния мобилен телефон, производство на „Моторола“. Предположих, че поничката е плоска шега с навика на полицаите да дъвчат понички.

Вместо номера на обаждащия се, върху дисплея се изписа изображение. Беше на Сампсън със завързани очи. Под едната му скула се виждаше широка рана и засъхнала кръв около нея. Поех дълбоко дъх, за да потисна гнева, надигнал се в мен. Опитах да се окопитя, преди да отговоря на повикването.

— Бел?

— Крос? — имитира той подигравателно тревожната ми интонация.

— Къде си?

— Аз ще говоря. Ти ще слушаш. Сега искам вие двамата да извадите телефоните си и да ги вдигнете във въздуха. Ако можете, дръжте ги само с два пръста.

— Не, ти ме слушай. Искам да говоря със Сампсън, преди да направя каквото и да било.

Последва пауза и тътрене. След това чух приглушеното: „За теб е“.

И гласът на Сампсън, ясен и безпогрешно различим:

— Алекс, не го прави!

— Джон… — извиках.

Но Бел вече бе поел разговора.

— Какво става с телефоните ви? Да ги видя вдигнати във въздуха. И двата.

Извърнах се и огледах гаража. Някой определено ни наблюдаваше и му докладваше какво става тук, но не видях никого.

— Сега или никога, доктор Крос. Няма да искаш да затворя. Повярвай ми. Няма.

— Бри, извади телефона си. Вдигни го във въздуха.

Той ни заповяда да оставим телефоните зад гумите на задните колела на автомобила и после да влезем вътре.

— А сега дай на заден върху тях. После напуснете гаража и продължете надясно.

— Къде отиваме?

— Без повече въпроси. Просто го направете. По-бързо! Времето изтича. — Чух как двата мобилни телефона изхрущяха, когато дадох на заден ход.

— Мамка му — промърмори Бри. Не се ядосваше за телефоните, а заради това, че трябваше да изпълняваме заповедите му.

Едва бяхме излезли на улицата, когато Бри надраска нещо на едно листче и ми го показа.

„Тойота“. Модел „Черен Хайлендър“. Вашингтонски номер. Жена. На две коли зад нас.

Видях автомобила в огледалото за обратно виждане, както и женски силует зад волана. Дълга черна коса. Черни очила. Ала нищо друго не различих.

— Коя е тази опашка зад нас, Бел? Да не е моята приятелка от Балтимор?

По линията се чу глухо тупване, от което сърцето ми се сви, последвано от стенанието на Сампсън.

— Оттук насетне това ще е отговорът на въпросите ти. Имаш ли още?

Не отговорих.

— Бързо схващаш. А сега завий наляво до следващия светофар. И си дръжте затворени шибаните усти, докато не поискам мнението ви.

115.

Навярно трябваше да се свържа с някой от полицията, за да съобщя какво става с нас, но животът на Сампсън беше в опасност и нямах друг избор, освен да се подчинявам на указанията на Тайлър Бел. През следващите няколко минути двамата с Бри ограничихме общуването си само до жестове с ръце и бележките, които тя ми подаваше, докато ВПУ ни диктуваше нарежданията си.

Черният „Хайлендър“ с жената зад волана оставаше точно зад нас, на две коли разстояние.

Бри отново надраска на листчето:

Имаш ли представа накъде отиваме?

Поклатих глава. Но съвсем леко, само колкото тя да го забележи.

Как ще обърнем нещата в наша полза?

Още едно едва забележимо поклащане на глава от моя страна.

Има ли оръжие в колата?

Въздъхнах, преди за трети път да кимна отрицателно.

Бяхме заминали за Монтана без оръжието си. Може би Тайлър Бел се бе досетил и за това, понеже нищо не спомена за пистолети, щом се разделихме с мобилните си телефони.

Той ни разкарваше из цял Вашингтон. Накрая ни изведе на Масачузетс авеню, а после по Седма улица към Капитолия.

Мислите ми препускаха бясно в различни посоки, докато напредвах мълчаливо в указаната ми посока. Къде, по дяволите, ни водеше той? И какво ще се случи, като стигнем края на маршрута?

От Седма улица завихме по Джорджия авеню, после прекосихме кампуса на университета „Хауърд“ и продължихме нататък. Защо точно тази част на града? И защо се случваше всичко това?

Някъде между хълмовете Кълъмбия и Петуърт навлязохме в участък, пълен с малки магазинчета за стоки на дребно, няколко заведения за бързо хранене и авторемонтни работилници. Бел ми каза да намаля скоростта и да внимавам.

— Повярвай ми, много внимавам.

Следях номерата на сградите, покрай които минавахме. Изредиха се една сергия с ямайски сладкиши, един салон за педикюр, една бензиностанция, една заложна къща, а после — няколко празни склада.

— Номер три три три седем — каза ни Тайлър Бел. — Виждаш ли го?

Видях го. На прозореца, над първоначалния транспарант „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“, беше закрепен още един, оранжев, с надпис „ДАДЕН ПОД НАЕМ“.

— Сега поемете по съседната пресечка и влезте в сградата отстрани — нареди ми Бел. — Без евтини трикове. Не мога да ви обещая същото.

116.

Изтеглих автомобила си надолу, по тясното единично платно, до малък паркинг отзад, с място може би за три автомобила. Когато излязохме от колата, видях как черният „Хайлендър“ блокира входа на платното — или изход, в зависимост от това откъде го гледаш.

Шофьорът остана зад волана, но продължаваше да ни следи зорко. Изглеждаше едновременно загадъчен и заплашителен. Почти напълно бях сигурен, че е жена, но не всичко беше такова, каквото изглеждаше.

Двамата с Бри влязохме в сградата. Озовахме се пред очукана зелена метална врата, подпряна с тухла. Вътре ни очакваше бетонна стълба. Имах чувството, че съм в някоя сцена от серията трилъри „Пила“.

— Слез по стъпалата — нареди ми Тайлър Бел. — Продължи направо. Не забравяй, че нямаш друг избор.

Ивица странно ярка светлина се процеждаше под прага на друга врата в дъното на стълбата.

— Бел, какво има тук? — попитах го. — Къде отиваме?

— Като влезеш, затвори вратата след себе си. Но първо влез. Или ще последва ужасна сцена с участието на твоя приятел.

Бри и аз се спогледахме. Сега бе моментът да се обърнем назад и да побегнем, ако въобще имахме избор. Но това нямаше да стане, поне не с мен.

— Да вървим — рече Бри. — Ако се открие някаква възможност, ще се възползваме от нея.

Аз влязох пръв.

Стените бяха от грубо пресована шлака, нямаше парапет. Долавяше се слаба миризма на сяра, която дразнеше върха на езика ми. Когато се озовахме пред вратата в дъното на стълбата, сграбчих ръждясалата кръгла дръжка, която не се завъртя. Побутнах вратата и тя се открехна.

И тогава…

Ярка светлина заля очите ми! Едва когато успях да избистря зрението си, видях един от няколкото прожектора, поставени върху триножници, които осветяваха всяко ъгълче на влажното подземие.

— Ето го твоето момче! — каза Бел.

Сампсън седеше на един стол с вързани зад гърба ръце. Върху очите му бе залепено сребристо тиксо. Когато се извърна при шума от отварянето на вратата, видях ужасна рана на лицето му, все още кървяща. Но най-лошото бе, че кръвта му бе използвана за изписването на буквите ВПУ на стената зад него. С много, много кръв.

Отдясно на стола на Сампсън бяха оставени още два празни стола, като на пода до всеки от тях имаше по едно намотано въже.

Някакъв мъж, най-вероятно Тайлър Бел, бе застанал отстрани с видеокамера в едната си ръка и пистолет в другата. Лицето му оставаше в сянка. Загадъчен, както винаги. Но това щеше да свърши сега, нали?

От камерата се проточваше кабел, преметнат върху дървена маса, отрупана с най-различни неща. Видях лаптоп с вдигнат капак. На екрана се виждаше познатата ми начална уебстраница на сайта на Тайлър Бел, но с една незначителна разлика. Там, където досега имаше изображение на телевизор с празен екран със снежинки от статичното електричество, в момента се показваше кадър, сниман на живо. Двамата с Бри бяхме в средата, втренчени в себе си.

Главата на Бел бавно се извърна от визьора на телевизионната камера към лицата ни. Когато видя, че го наблюдавам, той ни поздрави:

— Добре дошли в студиото ми.

117.

— Сампсън, добре ли си? — попитах аз. — Джон? Джон?

Накрая той кимна немощно.

— Никога не съм бил по-добре. — Не погледна към мен. Беше превит надве, със засъхнали почернели петна от кръв по сивата тениска и по анцуга си.

— Добре казано, детектив Сампсън — изрече с дрезгав глас Тайлър Бел. — Май аз не съм единственият добър драматичен актьор тук.

— Това моят глок ли е? — Бри се взираше в оръжието в ръката на Бел.

— Да, той е. Много добър модел. Не помниш ли, когато Нийл Стивънс ти го отне? Да, това бях аз. Какво друго да кажа — отличен актьор съм.

— Всичко помня, задник. Не си толкова добър, колкото си мислиш.

— Може би. Но все пак съм достатъчно добър, нали?

— За какво е всичко това? — намесих се аз, опитвайки се да забавя нещата, да забавя Бел и може би дори да получа няколко отговора от него.

— О, сигурен съм, че за по-голямата част си се досетил, доктор Крос. Достатъчно умен си за това.

— Значи ако кажа номер три три три седем на Джорджия авеню… — подех аз.

— Ще си изгубиш времето. Никой не ни наблюдава — засега.

Бел сведе очи към камерата, сетне отново ги насочи към мен.

— Предаването на живо щеше да се получи добре, но аз не съм глупак. Детектив Стоун, искам да легнеш по очи, с разперени ръце от двете страни. Крос — кимна към стола в средата, — седни тук. Отдъхни си малко.

— Но за какво е…

Той стреля веднъж в стената, над рамото на Сампсън.

— Казах да седнеш.

Направих, както ми беше казано, и тогава отгоре се чуха някакви стъпки. Те прекосиха уверено пода, сетне отекнаха надолу по стъпала, навярно намиращи се наблизо. Но не по тези, по които бяхме слезли двамата с Бри. Явно имаше друг вход.

Тайлър Бел продължаваше да насочва камерата към мен, без да се оглежда наоколо. Предположих, че искаше да улови реакцията ми и да я запише във филма, който снимаше. В далечния край на помещението се отвори врата. Но не можах да видя кой стои там…

— Защо се забави толкова много? — попита Бел.

— Извинявай. Трябваше да заключа. Този квартал не е от най-спокойните.

Тогава разбрах кой се бе появил. Жената, която познавах като Санди Куинлан, току-що влезе в помещението. Беше си смъкнала черната перука и черните очила, които носеше, докато шофираше „Хайлендър“-а. Сега изглеждаше така, както бях свикнал да я виждам. С изключение на очите й. Те се плъзнаха по мен с равнодушно изражение, сякаш никога не се бяхме срещали.

Заедно с шока от срещата със „Санди Куинлан“ много загадки ми се изясниха. Макар и неохотно, изпитах уважение към ВПУ.

— Антъни — промълвих. Не беше въпрос, а констатация.

Не се заблуждавах, че това е истинското му име, но под това го познавах. И като се вгледах във ВПУ, сега забелязах приликата. Беше доста добър в гримирането, пък и беше талантлив актьор.

Той леко се поклони.

— Добър съм, нали? Повечето от кариерата ми премина на театралната сцена. Ню Йорк, Сан Франциско, Ню Хейвън, Лондон. В много отношения се гордея с ролята си на Антъни Демао, както и с това, че те изиграх, доктор Крос. Както се казва, направих те за смях!

— Значи ти си Тайлър Бел? — попитах.

Изглеждаше малко изненадан от въпроса ми. Или отново разиграваше театрален етюд?

— Ама ти не знаеш ли? Бедното копеле откачи. Пристигна във Вашингтон и изби сума хора. Включително и детектива, който убил брат му. После просто изчезнал от лицето на земята. Никой повече не го видял.

— Ти ли уби Бел в Монтана? — попита Бри.

— Ето какво ще ви кажа. — Размаха глока. — Нека първо ви подготвим за снимките. После ще ви покажа какво се случи с Тайлър Бел. Не можете да отречете, че оказвам пълно съдействие на полицията, нали?

„Санди“ сега пристъпи напред и застана до него. Той я целуна с показна страст, след което й даде пистолета. А накрая й връчи и камерата. Сега какво?

— Усмихнете се — подкани ни тя. — Или правете, каквото си искате. Само се дръжте непринудено. Бъдете себе си.

Присви коленете си за по-устойчива поза при снимане и завъртя камерата, докато на екрана на лаптопа не се появихме всички ние — Сампсън, Бри и аз.

— Добре, вече съм готова. Когато и ти си готов, можем да започнем. Ще снимаме на живо. И така… камера.

118.

Антъни Демао — това беше единственото име, с което можех да го наричам — бавно приближи зад мен, там, където най-малко исках да се намира.

— Далеч от очите, далеч от мислите? — попита той и се изсмя. — Или може би не, докторе?

Въжето се впи внезапно в китките ми, щом той го пристегна зад гърба ми. После завърза краищата му на възел. След това завърза другия край към халка в пода, която не бях забелязал при влизането. Така не можех да се изправя. Ето защо в кадъра Сампсън беше толкова приведен, осъзнах аз.

И всичко се разиграваше в реално време на екрана на лаптопа срещу мен. Чудех се колко ли хора гледат това в момента. Надявах се само Нана и децата да не са сред тях.

Когато приключи с мен, а после и с Бри, взе пистолета от Санди и зае мястото си в средата на пода. Пъхна глока отзад, в колана си, след което приклекна леко, с ръце зад гърба, сякаш и те бяха вързани като нашите. Какво, по дяволите, правеше сега?

Лицето му се изкриви в ужасна гримаса. После изхлипа шумно. Продължи да плаче. Играе роля, осъзнах изумено. Разиграва друг етюд. Кой беше сега?

Определено играеше някой друг, а не себе си. Преструваше се, че плаче, че е безкрайно натъжен.

— Защо ми причиняваш това? Не разбирам. Моля те, позволи ми да стана. Няма да избягам, обещавам. Моля те, човече, моля те. Много те моля!

Внезапно оръжието се появи иззад гърба на Антъни и той го насочи към главата си. Сега заговори като ВПУ:

— Ако искаш да оцелееш, господин Бел, продължавай да говориш. Хайде да те чуя как ще кажеш гласните.

— Ей, Ии, Ай, Оу, Ю — избъбри той, което предположих, че е доста добра имитация на Тайлър Бел.

— Ти си закрил банковата сметка на Бел, нали? — обади се Бри, преди аз да успея да си отворя устата.

— А преди това си изиграл ролята на Тайлър Бел в бакалницата — додадох аз. Това обясняваше опаковките — млякото и допълнителните продукти, — които намерихме в хижата на Тайлър Бел.

Антъни отново се изправи и се обърна първо на едната си страна, после и на другата, за да ни покаже брадата си, носа си, гъстите си вежди.

— Много добър грим, нали? Отливките са взети направо от лицето на Тайлър Бел.

— Мили боже! — ахна Бри, по-отвратена отвсякога. — Ти почти ме накара да се срамувам, че съм човешко същество.

— Почакай, имам още нещо друго за вас. Готино е. Сами ще се убедите, детективи.

За миг остана неподвижен. Лицето му се сгърчи от силна болка, но този път не играеше Бел, а някой друг.

Тялото му се сви, вече не излъчваше толкова необуздана енергия. А гласът — онзи, който бе използвал при сеансите с мен — стана по-дълбок, с южняшко звучене и с по-различен тембър от всички, които бе демонстрирал досега.

— О, Господи, аз убих най-добрия си приятел. Матю, друже, толкова съжалявам. Толкова, толкова съжалявам. Какво да правя сега? — Заговори по-бавно, а акцентът му се усилваше, докато накрая се превърна в гротескна карикатура на самия себе си. — Не съм нищо друго освен един нещастен кучи син — ветеран, отишъл да плаче на рамото на някакъв психар, който не може да отличи синдрома на войната в Залива от шибаната рубеола.

Очите му се впериха студено в моите.

— Всичко съм записал, доктор Крос. Всеки от нашите сеанси съм записал на аудиокасети. Направих го направо под носа ти. Заснех и няколко снимки. — Погледна към Санди. — Ти и тя. Когато Санди те целуна пред кабинета ти и каза, че й се искало да те е срещнала при други обстоятелства.

— Ще ви споделя една тайна — Санди отново разигра сцената между нея и мен пред кабинета ми. — Искаше ми се да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Спомнях си целувката и как Санди ме бе повела настрани очевидно за да ме нагласи по-удобно за фотоапарата на Антъни.

— Добре — казах. — А сега ще ми отговориш ли защо е било всичко това?

— Устройва ли те следният отговор: защото никой друг не може да направи това, което направихме? Никой! Или защото работихме почти десет години в театъра и парите едва ни стигаха, за да си платим наема. Или защото видяхме славата ти, или по-скоро тази, която имаше, и решихме, че и ние можем да постигнем същата.

Замълча и се втренчи в мен — колкото да усетя няколко удара на сърцето.

— Това ли искаш да чуеш, доктор Крос? Ще ти помогне ли това да ни вкараш в някакви тесни рамки, които можеш да разбереш?

Отвърнах на погледа му.

— Зависи. Истина ли е всичко това?

Той се засмя. Също и Санди.

— Не. Нито дума. Как може някой като мен да не се оправя добре в живота? Имам пари, също и слава. Дори и Кайл Крейг ми е фен, както и ние сме фенове на Кайл. Каквото и да си говорим, светът е малък. Кайл Крейг е нашият герой, също като Бънди и Гейси. И Гари Сонежи. Когато Кайл беше натикан в Ей Ди Екс във Флорънс, ние измислихме как да установим контакт с него. Той искаше да знае всичко за това, което вършим. Същото изпитвахме и ние към него. По света има много като нас, докторе. Такива, които са убивали, както и други, на които им се е искало да го сторят. Адвокатът на Кайл също беше негов почитател. При това много предан почитател, трябва да му се признае. И сега Кайл Крейг следи нашата история така, както и ние следяхме неговата. Той е тук, във Вашингтон. Адски вълнуващо, не мислиш ли?

119.

Наблюдавах представлението на ВПУ, защото всичко бе тъкмо това — пресметнато представление, — но нещо друго се случваше тук, нещо което в момента много повече ме интересуваше. Ситуацията ме върна назад, към планинския парк Катоктин.

Ръцете на Бри зад гърба й правеха нещо неуморно и почти незабележимо. Тя се опитваше да отвърже въжето от китките си — имах възможността да виждам повече благодарение на ъгъла, под който гледах екрана на лаптопа. Това ми подсказа, че трябва да се постарая да задържа Антъни и Санди с лица към мен, за да не забележат това, което Бри се опитваше да направи.

— Но как така Тайлър Бел ще се покрие със слава за тези неща, а не вие двамата? И особено Санди? Нима тя не я заслужава? — попитах аз, сякаш ме беше грижа.

— Не си обърнал достатъчно внимание на думите ми. Всичко това — той махна с ръка и посочи помещението наоколо — е заблуда, само за днес. След като си тръгнем, след като всички видят историята, тогава всичко това ще се повтори отново. Може би изкупителната жертва ще е друго ченге. Или репортер от новините? А защо не и някоя голяма клечка от „Уошингтън Поуст“ или „Ю Ес Тудей“?

— Знаеш ли, че не си първият, който разиграва нещо подобно? Да си слушал за Колин Джоунс от Маями? Онзи същия, който се прочу през 1995 година…

И ето че сега самодоволството на Антъни леко се пропука.

— Никога не съм го чувал.

— Точно за това говоря. Колин Джоунс бе звезда за… да кажем… за пет минути. При това той беше по-добър в това от теб — и от двама ви.

Антъни се изправи и скръсти ръце, докато клатеше глава. Виждах, че кипи от гняв срещу мен.

— Ти наистина си много калпав психар, знаеш ли? Какво се предполага да постигнеш с това? Да ме накараш да не те убия?

— Не, но може да отнеме част от удоволствието ти. — Играта сега се свеждаше до увереността, не до фактите, нито до методите на терапията. Стараех се да демонстрирам, колкото се може по-голяма увереност.

— А какво ще ми кажеш за Рони Джесъп? — попитах го. — Три убийства, всяко от тях предавано на живо по телевизията. Дори използвал истинското си име. Някога да си чувал за Рони Джесъп? Или ти, Санди?

— Не, но едно малко мръсно птиченце ми подсказва, че ти ще умреш — ухили се тя. — Нямам търпение.

Само с три крачки Антъни прекоси разстоянието до мен и ме цапардоса по лицето с дръжката на пистолета.

— Това да ти е за урок, доктор Крос!

Остана така, готов отново да замахне, но предположих, че той още не искаше да изпадна в безсъзнание.

Аз бях тук, за да го гледам!

Изплюх на пода кръвта от устата си.

— Мадлин Първис от Бостън, година 1958 — запратих в лицето му името на още един убиец психопат.

— Добре, дотук бяхме. Ще ти запуша устата. — Той се втурна назад, към масата с „реквизита“, отново натика пистолета отзад, в колана си, и взе рулото с тиксо. То изпращя шумно, като откъсна парче от него, след което се запъти обратно към мен.

Извърнах глава настрани не за да го спра, а за да го заставя да се извърти в по-добра позиция за Бри. Тя вече или беше готова за атака, или не.

Докато Антъни беше надвесен над мен с ивицата тиксото в ръка, ръцете на Бри изскочиха иззад гърба й.

Но Санди също я видя.

— Братко, внимавай!

Брат ли? Двамата бяха брат и сестра? Това беше обрат, който не бях предвидил. Може би заради секссцената на кушетката в моя кабинет. Но може би двамата бяха и любовници?

120.

Който и да беше Антъни Демао, той се нахвърли срещу Бри, след като тя издърпа пистолета от ръката му. Удари я в лицето с бърз, силен замах с опакото на дланта си. Глокът изгърмя… За съжаление куршумът не улучи Антъни, ала Бри се завъртя настрани. Удари се в стената зад прекатурения стол, на който бе седяла допреди минута.

Внезапно Санди измъкна пистолета си и го насочи към мен.

Бри обаче успя да се прицели с глока към нея и стреля. Два пъти! Не се шегуваше. И двата изстрела улучиха Санди Куинлан в гърдите. Устата й зейна широко от шока. Според мен тя издъхна още преди да падне, докато беше застинала там с пистолета в ръката си. В следващия миг Санди рухна като кукла, чиито конци са били внезапно прерязани. Странно, но това не ме зарадва. Бях й посветил твърде много време. Мислех си, че я познавам, макар да се оказа, че съм се лъгал. Но все пак беше моя пациентка.

Изправих се с мъка на крака, напрягайки всичките си сили, за да изтръгна халката в пода, която за щастие започна да поддава. Трябваше да се измъкне от бетона.

Бри стреля отново!

Един от прожекторите гръмна точно когато Антъни мина под него. Той отскочи гъвкаво настрани — притича, ниско приведен. Смееше се. Отново ли разиграваше роля? Или просто си беше такъв?

Надигнах се, изпънах крака си и въжето най-после се освободи. Примката около китките ми се разхлаби достатъчно за да извия ръцете си и да ги измъкна от въжето.

После хукнах след Антъни.

— Извикай подкрепление! — изкрещях на Бри. Черният мобилен телефон „Моторола“ още лежеше на пода. Както и Санди Куинлан, с широко разтворени очи, с лееща се кръв от двете й рани, толкова близо една до друга, че изглеждаха като една.

Втурнах се по стъпалата и чух как над мен се строши стъкло. Антъни… ВПУ се измъкваше оттук, така ли? След секунди се изкачих в празния склад.

Вратата към улицата беше затворена и още беше заключена с катинар. Но от прозореца до нея бяха останали само изпочупени стъкла по рамката. Съзрях и един стар дървен стол, изхвърлен навън, на тротоара.

Затичах се и прескочих през отвора на счупения прозорец. Хората отвън се извърнаха към мен и ме изгледаха удивено, сякаш бях някакъв ловък кечист. Едно хлапе посочи към пресечката.

— Мъжът е там — рече ми то.

Видях Антъни да търчи с все сили на отсрещната страна на улицата. Обърна се назад и също ме съзря. После се шмугна в някаква сграда отдясно.

— Извикайте полицията! — крещях на всеки, който би ме чул и може би щеше да помогне. — Това е ВПУ! — додадох. После се втурнах по тротоара след него.

121.

Мястото, където ВПУ бе влязъл, се оказа някакъв евтин мексикански ресторант за доставка на храна по домовете. Отпред нямаше маси, уплашена възрастна жена се беше проснала на пода, а мършавият касиер се бе притиснал като сянка до стената.

Завих тичешком покрай тезгяха и връхлетях през люлеещата се врата в кухнята.

Температурата моментално се покачи с двадесетина градуса. Двамата готвачи ми закрещяха нещо на испански.

Твърде късно — видях как Антъни ме напада отдясно. Какво, по дяволите, ставаше? Един чугунен тиган изгори ризата ми, усетих пронизващата болката в рамото.

Замахнах инстинктивно с другата ръка. Първият удар отдолу го улучи в слепоочието, а вторият — в гърлото.

Антъни залитна, изпусна нагорещения тиган и сега аз го сграбчих. Запратих го право във физиономията му, но после веднага го пуснах, за да не изгори ръката ми. Той изрева зверски и се олюля назад. Почернялата гума на маската провисна около ухото му. Двамата готвачи се разкрещяха така обезумяло, сякаш те бяха изгорени.

Антъни се улови за ръба на кухненския блок. Докопа друг нагорещен тиган и метна срещу мен цвърчащите в него мазнина и зеленчуци. Успях да избягна летящата мазна смес, но в това време той хукна към задната врата.

Докато тичаше, събори лавиците за хляба. Навсякъде се разпиляха чинии и прибори. Вдигна се адски шум, последва пълен хаос, много керамични съдове се изпотрошиха.

— Сестра ми е мъртва! — кресна той назад към мен. Което означаваше, че сега наистина е бесен.

Грабнах един голям кухненски нож и налетях след него.

122.

Когато изскочих на дългия и широк вход за доставчиците, чух някъде наблизо вой на сирени. Отчаяно се надявах да идват за нас и че някой все пак ще се досети накрая, че аз съм тук, отзад, заедно с ВПУ.

Изходът се простираше покрай няколко сгради, като отдясно свършваше в задънена уличка, а отляво преминаваше в оживена централна улица. Тя беше само на петдесетина метра оттук, но той не би могъл да стигне толкова далеч.

Тогава къде се криеше? Трябва да е някъде наблизо. Но къде?

Вдигнах капака на най-близкия контейнер за смет. Лъхна ме отблъскваща воня на боклук, но нямаше никаква следа от Антъни. Никакъв ВПУ. Обърнах се с гръб към изхода и се наведох, за да проверя дали все пак не се крие там.

Покрай стената бяха подредени още три контейнера за смет. На отсрещната страна бяха струпани мръсни, ръждясали автомобили. Приклекнах и надзърнах под тях. Не се беше скрил там. Тогава къде се бе дянал?

Съзрях го с крайчеца на окото си — съвсем навреме. В противен случай щеше да среже лицето ми. Беше зад един от контейнерите за смет и също като мен стискаше нож в ръката си. Изглеждаше уверен и смущаващо спокоен, все едно играеше поредната си роля.

Аз със сигурност не бях толкова уверен — ножовете не бяха моята стихия. Но кухненският нож бе единственото оръжие, с което разполагах в момента.

Той отново ме нападна. Острието профуча покрай лицето ми и едва не ме поряза. Антъни замахна с ножа отново и отново.

Престорих се, че се приготвям да отвърна на атаката му и мъжът се засмя.

— Мисля, че това започва да ми харесва — каза ми Антъни. — Направо съм сигурен. Тренирал съм ръкопашни схватки. А как си ти в този спорт, доктор Крос?

Ала не си направи труда да продължи да ме дразни или изпитва, а отново замахна към мен. Отскочих и той не ме улучи, разминах се на сантиметър.

Лицето на Антъни беше напрегнато, вените му пулсираха, но очите му блестяха закачливо. Явно си играеше с мен. Дали нарочно не ме улучи? За да удължи забавлението?

— Виждам великия Алекс Крос — присмя се той. — Жалко, че нямаме публика.

— О, но вие имате. Този път аз съм вашата публика, ВПУ — прозвуча някакъв глас.

И двамата се извърнахме — и видяхме Кайл Крейг.

123.

Гласът на Кайл звучеше възбудено, почти радостно. Но на какво се радваше? Да ни види? Или да бъде видян?

— Каква приятна гледка за мен! Великият ВПУ, и то срещу великия Алекс Крос. Най-после един срещу друг в дуел на живот и смърт. И то с кухненски ножове. Какво не бих платил, за да видя това. Но, хей, сега дори не се налага да плащам. Защото съм тук, нали?

ВПУ вдигна ножа си и зае предизвикателна поза, но продължи да поглежда към Кайл.

— Какво търсиш тук? — попита.

— Възхищавам се на работата ти, разбира се — отвърна Кайл. Изглеждаше съвсем искрен. — Също както всеки един от верните ти почитатели, ако можеше да присъства. Щяха да се подредят на опашка по цялата улица, за да видят това зрелище. Не съм спирал да те следя. След срещата ни пред къщата на Крос.

— Смяташ, че не схващам сарказма ти ли? — озъби се ВПУ.

— Пази си силите. И внимавай сега с доктор Крос. Не го изпускай от очи. Ако има възможност, ще ти пререже гърлото. Той е много потаен и ловък.

— Не може да ме нарани — заяви ВПУ равнодушно. — Не е достоен съперник за мен. Както и ти.

— О, мили мой — въздъхна Кайл. — Сега поряза и мен, образно казано.

Не казах нищо нито на единия, нито на другия. Само дебнех да се открие някаква пролука. Не ме биваше кой знае колко с ножовете, но бях чевръст в краката. Може би това щеше да ми помогне, да ме спаси по някакъв начин. Но заради появата на Кайл противниците ми бяха станали двама. Как се бе добрал дотук? И каква бе връзката му с ВПУ? И дали току-що не се бе променила?

— Той е концентриран върху схватката, а ти не си — посъветва Кайл ВПУ, както би направил един опитен треньор от страничната линия на игрището. — Тъкмо това се опитвам да ти изтъкна. Обърни сериозно внимание на съвета ми.

ВПУ отново впери поглед в мен.

— Добре тогава. Хайде да приключваме с Крос. В твоя чест.

В твоя чест? Какво означаваше това? После той отново замахна с ножа, но пропусна. Само че този път беше сериозен. Последва още един бърз замах и ме поряза по ръката. Кръвта опръска ризата ми и покапа по паважа.

— Това вече е по-добре, ВПУ — поздрави го Кайл с гърлен глас. — Продължавай в същия дух! Размажи го! Убий копелето!

ВПУ започна да диша по-тежко, през устата си. Може би това щеше да се окаже предимство за мен? Заобиколих го отляво, а после смених посоката. Никаква логика, само чист инстинкт.

Отскочих на другата страна, когато той отново се хвърли към мен. Не улучи! Налетях към него и пронизах ръката му. От раната шурна кръв. Долна игра, кървави ножове.

Кайл ни аплодира. Запляска бавно с ръце, много бавно, но без окуражителни възгласи.

Отново описах кръг, но този път бях по-бърз. Сменях рязко посоките. После връхлетях изневиделица откъм другата страна.

ВПУ изрева внезапно с плътен глас и опита да спре удара ми. Завъртях се наляво и за секунда оголих гърба си. Ала той бе устремен в другата посока. Което означаваше… Продължих да се въртя до затварянето на кръга. Тогава протегнах десния си крак и забих ножа си под мишницата му. Острието прониза плътта, мускула. И накрая се заби в гръдния му кош.

Стенанието на противника ми прозвуча толкова силно, колкото ревът му само преди секунда.

— Ти, глупав кучи син!

После се свлече долу и остана проснат по гръб, с широко разтворени очи, вперени в нищото. Извърнах се от ВПУ и се вгледах в Кайл.

Аз имах нож.

Той имаше револвер.

— Не беше кой знае какъв противник, нали? — ухили се Кайл.

124.

Продължи да говори, сякаш бе развълнуван да ме види. Може би аз съм бил този, когото е следял.

— Бях много наранен, че не дойде пак да ме посетиш във Флорънс, Алекс. Нямаш представа какво ми беше. Да те тикнат в една ужасно тясна килия и да те държат там по двадесет и три часа в денонощието. Това е нечовешко и не води до нищо добро. Говоря сериозно. Може би ще заснема дълбоко вълнуващ филм като „Неудобната истина“ или „Пътят към Гуантанамо“. Със заглавие „Никога да не видиш слънцето“. Ще се върти във всички киносалони по Източното крайбрежие. Ще спечеля на своя страна милосърдните сърца, кървящи от състрадание към ближния.

— Ти уби много хора, Кайл. Откакто си на свобода, не си престанал да убиваш. Колко са този път труповете?

Кайл вдигна рамене безучастно, сетне лицето му се сгърчи в гримаса. Не беше толкова добър актьор като Антъни, а само по-изкусен убиец.

— Честно казано, не съм си правил труда да ги броя. Разбира се, не бива да пропускам мама. Или и това е било само халюцинация?

— Не, заклал си майка си.

— Заклал съм я, така ли? Звучи прекалено грубо. Всъщност не си спомням много за това. Навярно не съм бил на себе си от гняв. Можеш ли да ми припомниш някои кървави подробности? Искам да ги чуя от теб, доктор Крос.

— Това част ли е от всичко останало, Кайл? Търсиш психологическата връзка?

— Би могло. Никога не съм се замислял за това по този начин.

За момент се взрях мълчаливо в мъжа. Той беше невероятно зъл, без капка съвест. Чудех се как са рефлексите му напоследък. Изглеждаше достатъчно уверен с оръжие в ръка. А и защо да не бъде? Какво му пречи да ме застреля сега?

— Коленичи на земята, Алекс. За по-сигурно. Цялото онова обучение в Куонтико може да ми изиграе лоша шега.

Останах прав, отказвайки да му се подчиня.

Кайл вдигна пистолета си, насочи го право в мен и зачака.

— Казах: коленичи. Все още има шанс да не те убия. Може би искам да имам публика за това, което ще последва.

Това привлече вниманието ми. Публика?

— Какво си намислил, Кайл? И каква роля си играл за ВПУ и партньорката му?

Той се усмихна и сякаш се замисли, преди да формулира отговора си.

— Интересни въпроси. Ако ти отвърна, то ще е, защото няма да си наоколо, за да видиш, или защото искам да очакваш клането, както се изрази ти, нали така беше? На колене! Това е последното предупреждение, Алекс.

Леко прегънах колене, а после се отпуснах на тях на земята. Нямах избор. Кайл мразеше да не му се подчиняват. Това го знаех със сигурност.

— А, така е добре. Ето как обичам да те виждам. Като молител. Знаеш ли, дори ми се иска ВПУ да беше жив, за да стане свидетел на сцената.

— Можеше да го спасиш.

— Може би. Но вероятно не. Всъщност си мисля, че момчето искаше да умре. Изучавал съм ранните му убийства още когато бях агент. Той се свърза с мен в затвора във Флорънс. Мисля, че съм въплъщавал бащинската фигура за него. Но ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Обаче аз не мога да живея само с миналото. Нито си падам много по съжалението. Разбираш го, нали?

— Какво искаше да каже той с думите „В твоя чест“?

— О, това ли? Той, разбира се, беше мой почитател. И кой не е? Както и момичето. Дали му е сестра? Никой не знае със сигурност. Те изпращаха съобщенията си до мен в Ей Ди Екс във Флорънс чрез адвоката ми. Друг мой почитател. Те са само едни извратеняци, Алекс. Макар че той доста те поизпоти. Помогнах му с някои идеи. Футболният стадион беше мое хрумване. И, разбира се, предложих да се заеме с Тес Олсен. Това беше в моя чест.

Кайл пристъпи напред и опря дулото на пистолета в слепоочието ми. Ръката му не трепна за миг.

— Аз, Кайл Крейг, духовно и телесно здрав — заговори той и се ухили широко, злобно, налудничаво, — решавам да пощадя живота на Алек Крос. Във всеки случай поне засега. — Отстъпи крачка назад. — Казах ти вече: двадесет и три часа в денонощието. Четири години. Няма да се отървеш толкова лесно. Да тръпнеш от страх няколко минути — това е нищо в сравнение с онова, което преживях там. Не е достатъчна разплата. Нито дори отчасти! Сам ще се убедиш. — Кайл продължи да отстъпва назад. — За теб, Алекс, имам много по-големи и подобри планове. Едно поне е сигурно: ще измъчвам теб и твоето семейство до смърт. Не си прави труда да ги криеш. Наистина съм много добър в откриването на хора. Това беше моята специалност в Бюрото. Притежавам много умения в тази област, Алекс. Аз съм Мислителя. Забрави ли?

— Хвърли пистолета, Крейг. Направи го бавно, лайно такова. Или наистина ще разбереш какво значи разплата.

Беше Бри. Не я виждах, но исках да я предупредя.

За Кайл Крейг и защо никога, никога не бива да го предупреждаваш.

Отворих уста и…

125.

— Бриии!

Кайл беше отлично обучен специален агент на ФБР, а преди това е служил в специалните части към армията. Беше експерт с ножовете, с всякакъв вид оръжия, дори и с експлозивите. Знаех го от минал опит. Никой не можеше да си позволи да се държи лекомислено с него, да го предупреждава.

Той чу вика на Бри и преди още тя да довърши заплахата си, се извърна към нея и моментално залегна на земята. Аз само ги гледах, неспособен да направя нещо, за да спра неизбежното.

— Бриии!

Кайл надигна беретата си и се прицели точно в гърдите й — не би рискувал да пропусне целта си, особено при толкова трудна позиция за стрелба, докато тя се движеше. Беше я взел на мушка, а моята единствена мисъл беше: „Вземи мен вместо в нея“.

Не бях сигурен дали Бри ще успее да дочака края на фразата си „наистина ще разбереш какво значи разплата“. Искрено се съмнявах.

Тя стреля… И тялото на Кайл Крейг подскочи нагоре. Устата му зейна от изненадата. Очите му се разшириха.

Така и не успя да натисне спусъка. Тупна с глух удар на земята и остана да лежи там. Единият му крак се изкриви. Беретата се изхлузи от пръстите му. А после… нищо.

Нищо.

Слава Богу, нищо.

Втурнах се напред и изритах пистолета. Наведох се над Кайл — човека, когото някога смятах за приятел и който се бе превърнал в най-злия ми враг. Очите му останаха отворени и се взираха право в моите, може би в душата ми. Гледаше втренчено и аз се питах дали умира в този миг и дали го разбира.

Но после Кайл заговори и каза нещо толкова странно, което и до ден-днешен не разбирам: „В твоя чест“.

След което някъде дълбоко в гърлото му се надигна предсмъртно хъркане.

Хареса ми. Тъжно е да се каже това, колкото и ужасяващо да звучи, но почувствах огромно облекчение. Изпълних се с ликуване. Харесваше ми да съм публиката — толкова много, че започнах да ръкопляскам на Бри.

И тогава Кайл внезапно се опря на ръце и крака и се изправи. Измъкна още един пистолет от кобура на гърба си.

Бри вече бе навела оръжието си и сега той ни държеше на прицел.

— Хвърли оръжието, детектив — заповяда й той с най-спокойния тон, който някога съм чувал. — Точно сега не искам да те убивам. Все още не. Кажи й, Алекс.

— Няма да ме послуша — отвърнах.

— Тогава ще е само едно мъртво момиче. Хвърли оръжието. За Бога, ако исках да те убия, вече да съм натиснал спусъка.

Бри се отпусна на колене и остави пистолета си на земята.

Кайл натисна спусъка.

Но не я улучи. Нарочно.

— Знаеш ли, Бри — поде със същия смразяващо спокоен тон, — че препоръката да се стреля в гърдите, а не в главата, е добра, ала… — той се потупа по гърдите — това не отчита вероятността от използването на бронежилетка, която аз винаги си слагам преди купони като този. И ти би трябвало да го правиш. Особено при такива впечатляващи гърди.

Кайл започна да отстъпва на заден ход. Сетне се усмихна и рече:

— О, по дяволите! Съжалявам, Алекс!

Стреля в посоката към Бри — два пъти — и отново нарочно не я улучи. После се засмя и побягна надолу по пасажа, за да изчезне зад първия ъгъл. Смехът му все още се чуваше.

Мислителя.

126.

ВПУ още беше жив. Двамата с Бри се срещнахме с Нана и децата във Вашингтонския болничен център, където лекуваха Сампсън и „Антъни“. „Санди Куинлан“ не успя да оживее — умря, преди да дойде линейката.

Според лекарите Сампсън скоро щеше да се оправи. Целият беше в шевове и омотан в тръбички, но не се съмнявах, че още утре ще подлуди медицинския персонал с искането си да го изпишат час по-скоро. Накрая се оттеглихме в чакалнята, така че Били и Джаката да останат сами с Големия мъж. Били обаче не изглеждаше особено щастлива нито с него, нито с мен.

Хлапетата ни обсипаха с въпроси, а Бри и аз им отговаряхме, доколкото можехме. Макар че — както винаги — самите ние не знаехме всички отговори. Засега, а може би никога нямаше да ги узнаем. Особено когато се отнасяше за Кайл Крейг.

— И така, кои всъщност са били тези хора? ВПУ? — искаше да узнае Джени. Винаги съм харесвал любознателността й, но сега не бях сигурен как да възприемам този напъпващ интерес към криминалните разследвания. Последното, от което се нуждаехме, беше още един Ловец на дракони в къщата ни на Пета улица.

— Скоро ще знаем повече — казах й аз. Бяха взети пръстови отпечатъци от Антъни и от трупа на Санди. Очаквах все някъде да се намери нещо за тях, в архивни досиета, а може би дори в старите бележки на Кайл Крейг от дните му във ФБР.

Накрая изпратих семейството си у дома, а двамата с Бри отидохме да погледнем нашия задържан. Наблюдавахме „Антъни“ през стъклото в стената, докато следоперационният медицински екип го стабилизираше за прехвърлянето. Беше завързан с белезници за леглото и през цялото време лежеше, вперил поглед в тавана. И по-рано през деня бях свидетел на тази неподвижност. Невъзможно бе да се разгадае. Поражение? Размисъл? Отегчение? Отговорите на тези въпроси биха ни помогнали да решим дали мястото му е в затвора, или в психиатрична клиника.

— Имената им са Арън и Сара Денисън. — Обърнах се и видях, че Рамон Дейвис е застанал зад нас. — Колегите от системата за разпознаване на пръстови отпечатъци към ФБР откриха Арън. В два щата, в Калифорния и в Невада, го издирват за две убийства, по едно във всеки щат. Досието на сестра му Сара е чисто. Подвизавали са се във Вегас, Тахо, Сакраменто — предимно в местните театри.

— Къде са живели, преди да пристигнат във Вашингтон? Известно ли е? — попитах директора.

— В Лос Анджелис и околностите му. Защо?

Поклатих глава и отново се извърнах назад, за да погледна през стъклото към него — Арън, а не Антъни.

— Просто съм любопитен дали е истина всичко онова, което той ми разказа. Възможно е в Лос Анджелис да е проследил случая с Майкъл Бел. Случая „Мери“. Нищо чудно и оттам да е поддържал връзка с Кайл Крейг.

— А какво става с видеоклипа? — попита Бри. — Имаме ли представа колко хора са го гледали в Интернет?

Дейвис ни огледа подред.

— Да го кажем така: ако искате да продадете историята си, сега е най-подходящото време за това.

Засмяхме се, но с голяма доза примирение. Нищо не можехме да сторим, за да спрем достъпа и нарастването на популярността на видеоклипа в Интернет.

— Всъщност той постигна това, което искаше, нали? — каза Бри. — Така или иначе стана известен. Тя също е известна. Ако не с друго, поне като последователи на Кайл Крейг.

Ала вече бях приключил с него и с този случай.

— Надявам се, че си е струвало, Антъни.

Чух го как извика, макар викът му да беше заглушен от стъклото. Отново се обърнах към него.

— Жив мъртвец! — изкрещя Арън. — Това си ти, доктор Крос.