Дяволската колония

Есента на 1779 г. Територия Кентъки

Черепът на чудовището бавно излизаше на бял свят.

Част от пожълтял бивник щръкна от тъмната пръст.

Двама изкаляни мъже бяха коленичили от двете страни на изкопа. Единият бе бащата на Били Престън, другият — чичо му. Били стоеше до тях и нервно гризеше кокалчетата на юмрука си. Бе на дванайсет и беше измолил баща му да го вземе на това пътуване. Досега винаги го оставяха във Филаделфия с майка му и мъничката му сестра Нел.

Изпълваше се с гордост само при мисълта, че е тук.

Но в момента гордостта бе примесена с щипка страх.

Може би беше заради увисналото ниско над хоризонта слънце, хвърлящо оплетени като мрежа сенки върху лагера. Или заради костите, които разкопаваха вече цяла седмица.

Бяха се насъбрали и други — чернокожите роби, които изхвърляха камъните и пръстта, официално облечените учени с изпоцапаните си с мастило пръсти и, разбира се, загадъчният френски учен Аршар Фортескю, водачът на експедицията в пущинаците на Кентъки.

Господин Фортескю — висок и кокалест, с черна като въглен коса и очи, които сякаш все бяха в сянка — плашеше Били, приличаше му на гробар с дългото си черно сако с жилетка. Били беше чувал какво се шепне за мършавия намръщен Фортескю — как режел трупове, правел разни опити с тях, пътувал до далечни кътчета на света, за да събира странни неща. Дори участвал в мумифицирането на свой починал колега, който дарил тялото си на науката и с това изложил на опасност безсмъртната си душа. Ужасно.

Но френският учен беше дошъл с препоръки. Бенджамин Франклин лично го бил избрал за член на научната група Американско дружество за насърчаване на полезните знания. Явно беше впечатлил Франклин в миналото, макар конкретните подробности да си оставаха неизвестни. Освен това французинът беше ухото на новия губернатор на Вирджиния, който ги беше изпратил на това странно място.

Именно затова все още бяха тук — при това от толкова много време.

През изминалите седмици Били бе видял как листата на дърветата бавно променят цвета си от жълт на огненочервен. През последните няколко сутрини даже имаше скреж. Нощем ветровете събличаха дърветата и голите им клони вече драскаха небето. В началото на всеки нов ден Били трябваше да събира и изнася купчини шума от изкопа. Беше непрекъсната битка, сякаш гората се опитваше отново да погребе изложеното на слънцето.

Така че сега Били държеше грубата метла от клонки и гледаше как баща му, с кални бричове и със запретнати до лактите ръкави, разчиства малкото останала пръст от заровеното съкровище.

— А сега много внимателно… — предупреди Фортескю, отметна назад пешовете на сакото си и приклекна, опрял ръце на покритото си с резба бастунче.

Били малко се подразни от високомерието му. Баща му познаваше всички гори от бреговете на Вирджиния до далечните простори на Кентъки по-добре от всички. Още преди войната бил трапер и търгувал с индианците по тези земи. Срещал се беше дори с Даниел Буун.

И въпреки това Били видя как треперят ръцете на баща му, докато почистваше с четка и мистрия съкровището от влажната горска почва.

— Това е — развълнувано се обади чичо му. — Намерихме го.

— Naturellement1. — каза Фортескю. — Разбира се, че трябва да е заровено тук. При главата на змията.

Били нямаше представа какво търсят — единствено баща му и чичо му бяха чели запечатаните писма на губернатора до французина, — но знаеше какво има предвид Фортескю под „змията“.

Разкопаваха земен вал, който криволичеше през гората. Беше два разкрача висок, два пъти по-широк и се виеше на хиляда стъпки през дърветата и ниските хълмове. Приличаше на гигантска змия, умряла и затрупана с пръст.

Беше чувал за подобни възвишения. Валове като този и издигнати от човешка ръка могили се срещаха на много места в американските пущинаци. Баща му твърдеше, че били дело на отдавна измрелите предци на местните диваци и свещени гробни могили на индианците. Казваше, че самите диваци нямали спомени за древните строители, а само митове и предания. Имаше какви ли не истории за изгубени цивилизации, за древни царства, за призраци, за ужасни проклятия… и, разбира се, за заровени съкровища.

Баща му започна да развива увитото в дебела космата кожа нещо и от изкопа се надигна тежка миризма, воня на пръст и животно, която надделя дори над миризмата на яхнията от еленско, която готвеха в лагера.

— Бизонска кожа — каза баща му и хвърли поглед към Фортескю.

Французинът му кимна.

Баща му внимателно продължи да развива кожата, за да видят скритото от векове в нея.

Били затаи дъх.

Още от заселването на тези земи индианските могили редовно се разкопаваха. Намираха в тях единствено кости, върхове на стрели, кожени щитове и чирепи от съдове.

Тогава защо това място представляваше такъв интерес?

След два месеца методично обхождане, картографиране и копаене Били все още нямаше представа защо им беше казано да дойдат тук. Единственото, което екипът на баща му можеше да покаже като резултат от педантичната си работа, бяха индиански дреболии — лъкове, колчани, копия, едно гърне за готвене, мокасини с мъниста, украшение за глава. Естествено, откриваха и кости. Хиляди и хиляди. Черепи, ребра, бедрени кости, тазове. Фортескю бе казал, че тук вероятно са погребани поне сто мъже, жени и деца.

Събирането и описването на всичко беше досадно. Годината почти се изниза, докато проучат извиващия се вал от единия край до другия — методично разкопаваха индианския погребален насип пласт по пласт и пресяваха пръст и камъни, докато не стигнаха до главата на змията, както се изразяваше французинът.

Баща му разгъна бизонската кожа и всички ахнаха. Дори Фортескю рязко пое дъх през острия си нос.

От вътрешната страна беше нарисувано разюздано сражение. Конници, мнозина въоръжени с щитове, препускаха по кожата. Алени пръски от забитите копия. Летящи стрели. Били бе готов да се закълне, че чува бойните викове на диваците.

Фортескю клекна и протегна ръка над изображението.

— Виждал съм подобна изработка. Обработвали са кожата на бизона с каша от собствения му мозък, после нанасяли боите с куха кост, взета от същото животно. Но, mon Dieu, никога не съм попадал на шедьовър като този. Вижте само как всеки кон се различава от другите, с какви подробности са изобразени облеклата на всеки воин!

А после ръката му застина над онова, което бе пазила кожата през всичките тези години.

— И никога не съм виждал нещо като това.

Черепът на чудовището. Вече бяха разкопали счупените бивни, които стърчаха от вързопа. Черепът, вече изложен на светлината на деня, беше голям като камбана. И също като бизонската кожа, беше превърнат в нещо като платно за неизвестния праисторически художник.

По цялата кост бяха изрязани фигури и шарки, оцветени толкова ярко, че изглеждаха като мокри.

— Черепът — обади се със страхопочитание чичото на Били. — На мамут е, нали? Като онези от Биг Солт Лик.

— Не. Не е мамут — отговори Фортескю и посочи с бастуна си. — Вижте извивката и дължината на бивните, огромните кътници. Анатомията и формата на черепа са различни от тези на мамутите от Стария свят. Останки като тези са уникални за Америка и са класифицирани като друг вид животно, наречено мастодонт.

— Не ме интересува как се нарича — грубо каза бащата на Били. — Това ли е черепът, който търсим, или не? Друго не ми трябва да знам.

— Има само един начин да разберем.

Фортескю се наведе и прокара показалец по черепа. Върхът на пръста му потъна в дупка при тила. Макар да беше още момче, Били беше одрал достатъчно сърни и зайци, за да знае, че дупката е твърде правилна, за да е естествена. Французинът бръкна в нея и дръпна.

Всички пак ахнаха. Неколцина от робите се дръпнаха с ужас назад. Били се ококори, когато темето на чудовищния череп се раздели на две, подобно на вратите на шкаф. С помощта на баща му Фортескю внимателно вдигна парчетата — дебели по два пръста и големи като подноси.

Отвътре черепът блестеше ярко дори на немощната светлина на залязващото слънце.

— Злато… — задавено изрече чичо му.

Цялата вътрешна страна на черепа беше покрита със скъпоценния метал. Фортескю прокара пръст по едната половина. Едва сега Били забеляза малките издатини и ямички по златната повърхност. Приличаха на груба карта със стилизирани дървета, планини и лъкатушещи реки. Имаше и някакви заврънкулки, може би букви.

Фортескю промълви една-единствена дума; гласът му бе изпълнен с благоговение и като че ли страх.

— Иврит.

След като първоначалният шок отмина, бащата на Били наруши мълчанието.

— Но черепът е празен.

Фортескю се взираше в отворената кухина на позлатения череп. Беше достатъчно голяма да побере новородено, но както бе отбелязал бащата на Били, беше празна.

Лицето на Фортескю беше безизразно, но Били усещаше как умът му прави неведоми изчисления и предположения.

„Какво са очаквали да намерят?“

Фортескю се изправи.

— Затворете го. Да си остане увит в кожата. След час трябва да сме готови да тръгнем към Вирджиния.

Никой не възрази. Ако се разчуеше за злато, това място скоро щеше да бъде опустошено.

През следващия час — слънцето потъна зад хоризонта и запалиха факли — мъжете работеха здравата да извадят тежкия череп. Бащата на Били, чичо му и французинът отидоха настрани да си говорят насаме.

Били се престори, че мете, и се приближи, за да подслуша разговора им, но те говореха съвсем тихо и успя да чуе само откъслеци.

— Може да е достатъчно — каза Фортескю. — Като начало. Ако врагът го намери преди нас, младият ви съюз ще бъде обречен още преди да е започнал съществуването си.

Баща му поклати глава.

— Тогава може би е по-добре да го унищожим. Да накладем голям огън. Да изгорим костта до пепел, да стопим златото на шлака.

— Може и да се стигне до това, но нека оставим това решение на губернатора.

Баща му изглеждаше готов да спори с французина, но забеляза мотаещия се наоколо Били, обърна се и вдигна ръка да го разкара.

Думите така и не излязоха от устата му.

Защото от гърлото му бликна фонтан кръв. Той падна на колене, вкопчил ръце в шията си. Под челюстта му стърчеше връх на стрела. Кръвта течеше между пръстите му и бълбукаше на мехури на устните.

Превърнал се от юноша в беззащитно дете само за един ужасен миг, Били се втурна към баща си.

— Тате!

Баща му се взираше в него с изпълнени с болка и мъка очи. После тялото му рязко се сгърчи и той се строполи по очи. От гърба му стърчаха пера. Зад баща си Били видя чичо си, паднал на колене и с клюмнала глава. Копие бе пронизало през гърба, беше излязло от гърдите и върхът му се бе забил в земята.

Преди Били да успее да проумее какво става, нещо го удари отстрани. Не беше стрела или копие обаче, а ръка. Той падна и се претърколи. От удара светът някак рязко се върна на фокус.

Ушите му се изпълниха с писъци. Цвилеха коне. Сред факлите танцуваха сенки, десетки мъже се бяха вкопчили в битка. Във въздуха пееха стрели, а дивашки викове им пригласяха.

Индианско нападение.

Били се помъчи да стане, но французинът го беше притиснал здраво.

— Не мърдай, момче! — изсъска Фортескю.

Французинът го пусна и скочи, защото някакъв полугол дивак с боядисано в червено лице се хвърли към тях с вдигната томахавка. Фортескю можеше да се отбранява с едно-единствено оръжие, колкото и жалко да бе то — бастуна си.

Но докато се завърташе да посрещне нападателя, покритата с резба дъбова пръчка се отдели при дръжката, отлетя настрани и вместо нея лъсна скрита сабя. Празната кания улучи дивака в челото и спря атаката му. Фортескю се възползва от момента, хвърли се напред и го прободе в гърдите.

Дивакът изкрещя и падна, а французинът издърпа оръжието си и викна:

— При мен, момче!

Били се подчини. Това бе единственото, което позволяваше умът му. Нямаше време да мисли. Помъчи се да се изправи, но някой го сграбчи за ръката. Окървавеният дивак се мъчеше да го задържи. Били се дръпна рязко.

Индианецът падна. На ръкава на Били, където се бе вкопчила ръката му, остана размазан отпечатък. И не беше кръв.

Беше боя!

Били впери поглед в умиращия дивак. Ръката, която го бе държала, беше бяла като лилия, част от боята бе останала по линиите на дланта.

Нечия силна ръка го хвана и го дръпна. Фортескю.

— Те… те не са индианци — изхлипа Били. Не разбираше какво става.

— Зная — изсумтя Фортескю. В гласа му се долавяше страх.

Хаосът около тях продължаваше да бушува. Последните две факли угаснаха. Отвсякъде се чуваха писъци, молитви и молби за милост.

Фортескю помъкна Били в гората. Спряха до един оседлан кон, вързан малко встрани от лагера. Животното ровеше с крак и пръхтеше, уплашено от виковете и миризмата на кръв.

— Яхвай го и ме изчакай — каза французинът.

Докато Били стъпваше в стремето, Фортескю изчезна в мрака.

Били се намести на седлото и потупа с ръка потната шия на животното. То като че ли се успокои, но сърцето на самия Били продължаваше да бие бясно в гърлото му, кръвта бучеше в ушите му. Искаше му се да ги запуши, да не чува ужасните писъци, но вместо това се ослушваше нащрек и се оглеждаше и за най-малкия знак за приближаващи диваци.

„Не, не диваци“ — поправи се той.

Зад него изпука съчка и Били се обърна стреснато. По сакото и проблясъка на сабята позна, че е французинът. За миг му се прииска да скочи от коня и да се притисне в него, да го накара да намери някакъв смисъл в цялото това кръвопролитие и измама.

Фортескю куцаше — от крака му, малко над коляното, стърчеше пречупена стрела. Стигна до Били и му тикна в ръцете двете теменни кости на огромния череп и влажната бизонска кожа.

— Увий ги хубаво и тръгвай.

„Но защо? И къде?“

Нямаше време за въпроси и отговори. Били уви двата обковани със злато костени подноса в кожата и Фортескю ги натисна в скута му и повтори:

— Тръгвай!

Били се поколеба.

— Ами вие?

Фортескю постави ръка на коляното му, сякаш беше усетил ужаса му и се опитваше да го окуражи. Гласът му бе твърд.

— Аз ще остана тук. Тръгвай, момче! Занеси тези неща на новия губернатор на Вирджиния Томас Джеферсън. На всяка цена.