Дяволската колония

14.

31 май, 15:30

Префектура Гифу, Япония

— Трябва да кажем на някого — настоя Юн Йошида.

С обичайното си вбесяващо спокойствие доктор Рику Танака само наклони глава от една страна на друга подобно на чапла, дебнеща да улови риба. Младият физик продължаваше да изучава потока данни на монитора.

— Би било неблагоразумно — най-сетне промълви дребният мъж. Сякаш говореше на себе си, изгубен в мъглата на Аспергър.

Като директор на обсерваторията Камиока Юн беше прекарал целия ден в недрата на планината Икенояма, в сянката на грамадния детектор на неутрино Супер-Камиоканде. Същото се отнасяше и за колегата им доктор Джанис Купър от Станфорд. Тримата бяха наблюдавали активността на неутриното след пика рано сутринта. Източникът бе локализиран в някаква планинска клисура в Юта, където беше станала някаква експлозия. Конкретните подробности обаче си оставаха неясни.

„Може би е станал ядрен инцидент? И Съединените щати се опитват да го потулят?“

Подобна постъпка на американците не би го учудила. За всеки случай Юн вече беше предупредил международната общност за пика — не можеше да позволи подобна информация да остане скрита. Ако ставаше въпрос за някакъв провалил се секретен експеримент, светът имаше право да знае. Изгледа свирепо Джанис Купър, сякаш тя бе виновницата. Но пък и постоянното й приповдигнато настроение си беше достатъчна причина за възмущение.

— Мисля, че Рику е прав — почтително се обърна тя към началника си. — Все още се опитваме да определим местоположението на новия източник. А освен това характеристиките на новия пик се различават от онези на пика в Юта. Може би е по-добре да не избързваме с оповестяването, докато не научим повече.

Юн се загледа в екрана. Графиката продължаваше да пълзи като цифрова версия на сеизмограф. В този случай обаче тя следеше активността на неутриното вместо земетресения, но пък откритието им само по себе си беше разтърсващо. През последните осемдесет минути бяха регистрирали нов пик в потока неутрино. Подобно на миналия път, той като че ли също беше със земен произход.

Доктор Купър обаче имаше право — този път моделът определено беше различен. Експлозията в Юта беше причинила само едно чудовищно излъчване на неутрино, след което потокът се бе успокоил, подобно на къкрещ върху котлона чайник. Новата засилена активност не беше така интензивна и идваше на циклични излъчвания — малък пик, следван от по-силен… после затишие и повтаряне, също като двата последователни удара на сърцето.

И това продължаваше вече повече от час.

— Това трябва да е свързано с предишното събитие — настоя Юн. — Статистически е невъзможно да има две необичайни изригвания с такива размери в рамките на един ден.

— Може би едното е причинило другото — предположи Танака.

Юн се облегна назад и свали очилата си. Разтърка гърбицата на носа си. Първоначалната му реакция бе да отхвърли подобна идея, особено като се имаше предвид източникът й, но той замълча и се замисли. Трябваше да признае, че хипотезата не е лоша.

— Значи предполагате, че първият пик е запалил нещо друго — каза той. — Може би нестабилен уранов източник.

Мислено си представи как първият поток неутрино се излъчва от експлозията, как частиците летят във всички посоки и минават през планетата като рояк призраци, но оставят огнена следа, способна да запали друг фитил.

— Но неутриното не реагира с материята — каза доктор Купър и думите й подействаха като студен душ върху идеята. — Частиците минават през всичко, дори през земното ядро. Как биха могли да запалят нещо?

— Не зная — отвърна Юн.

Всъщност не разбираше почти нищо от всичко това.

Танака отказваше да се признае за победен.

— Знаем, че някаква загадъчна експлозия в Юта е причинила сутрешния пик. Какъвто и да е източникът, той е уникален. Никога не съм виждал подобни показания.

Доктор Купър не изглеждаше убедена, но Юн смяташе, че Рику може би е на прав път. Преди се смяташе, че неутриното няма нито маса, нито заряд. Но проведените неотдавна експерименти показаха друго. Много неща около частицата си оставаха мистерия. Може би имаше някаква неизвестна субстанция, която е чувствителна към бомбардирането с неутрино. Може би експлозията в Юта беше запалила фитила на някакви други залежи. Мисълта беше плашеща. Представи си верига взривове, един след друг, по цялото земно кълбо.

Къде щеше да спре? И дали щеше да спре?

— Всичко това са догадки — заключи той накрая. — Няма да получим верни отговори, докато не открием откъде идва това ново изригване.

Никой не възрази. Заловиха се за работа с подновена решимост. Въпреки това им бе нужен още половин час координиране с останалите лаборатории по света, за да определят източника на периодичните пикове.

Събраха се около монитора. На него се появи карта със светещ кръг, който обхващаше по-голямата част от северното полукълбо.

— Не ни помага особено — отбеляза Юн.

— Търпение — безизразно отвърна Танака.

През следващите десетина минути кръгът бавно се стесняваше около координатите на новия източник. Нямаше нищо общо с Юта.

— Май този път не можем да обвиняваме Съединените щати — с облекчение каза доктор Купър, когато стесняващият се кръг престана да обхваща Северна Америка.

Юн гледаше като треснат как кръгът най-сетне се превръща в точка, фиксирана с кръстче. Всички се спогледаха.

— Е, сега ще съобщим ли? — попита Юн.

Танака бавно кимна.

— Бяхте напълно прав, Йошида-сама — каза той, използвайки рядкото почтително обръщение. — Не бива да чакаме повече.

Юн бе изненадан от реакцията му — докато Танака не посочи съседния монитор, който показваше в реално време активността на неутриното. Тихо ахна. Пиковете зачестяваха подобно на пулс под въздействието на адреналин.

Собственият му пулс също полудя.

Посегна към телефона и започна да набира специално дадения му номер, но погледът му не се откъсваше от големия екран с кръстчето в Северния Атлантик.

Някой трябваше да отиде там преди да е станало твърде късно.

15.

31 май, 02:45

Вашингтон, окръг Колумбия

— Исландия? — повтори смаяно Грей и стисна по-здраво телефона. — Искаш след един час да съм на път за Рейкявик?

Двамата със Сейчан седяха на задната седалка на черен „Линкълн“. Кат беше изпратила колата до дома на родителите му като предпазна мярка веднага щом научи за нападението срещу директора. В момента се връщаха в Националния архив. Монк и двамата изследователи бяха открили нещо интересно и твърде важно, за да се дискутира по телефона.

— Точно така — отвърна Кат. — По нареждане на директор Кроу. Иска да заминеш с Монк. Вземи го на път към летището.

— Вече пътуваме към него. Изпрати ми съобщение за някакво откритие в Националния архив.

— Добре, разбери какво е, но след четирийсет и пет минути трябва да сте на летището. И да се облечете топло.

— Благодаря, но защо е всичко това?

— Вече ти казах за онзи внезапен поток субатомни частици от мястото на взрива в Юта. Току-що говорих с директора на обсерваторията Камиока в Япония. Много е разтревожен, регистрирал е нов пик, този път от един остров недалеч от Исландия. Смята, че двата потока неутрино вероятно са свързани, че бомбардировката със субатомни частици от Юта може да е причина за новата активност в Исландия, досущ като запален фитил. Директор Кроу смята, че си струва да се проучи.

— Добре, вземам Монк и тръгваме — каза Грей.

— Внимавайте — рече тя. Макар гласът й да бе спокоен, Грей чу посланието в него. „Пази съпруга ми“.

— Кат, мисля, че и двамата със Сейчан ще успеем да изпълним мисията. Може би ще е по-добре да оставим Монк с архивистите да проучва историческата страна на въпроса.

Настъпи мълчание. Представи си я как обмисля думите му. Накрая тя въздъхна.

— Разбирам какво предлагаш, Грей. Но съм сигурна, че онези учени могат да се справят и без Монк да им наднича над рамото. Пък и малко раздвижване няма да му се отрази зле. Бебето наближава, Пенелопи скоро ще навърши ужасните две години, така че и на двама ни се очертава да пазим къщата месеци наред. Затова не, вземи го с теб.

— Добре. Но да ти кажа, Монк едва ли се ужасява от перспективата да пази къщата.

— Че кой говори за него?

Грей долови топлотата наред с раздразнението в гласа й. Трудно му беше да си представи подобен живот — възможността да споделяш всичко с друг, децата, простотата да усещаш топло тяло до себе си всяка нощ.

— Ще го върна жив и здрав — обеща той.

— Знам.

След още малко подробности разговорът приключи.

Сейчан седеше със скръстени ръце срещу него, облегната на вратата. Беше затворила очи и сякаш дремеше, но Грей знаеше, че не е изпуснала нито дума. Подозренията му се потвърдиха, когато тя промърмори, без да си прави труда да отваря очи:

— Разходка?

— Така изглежда.

— Добре, че си взех крема против изгаряне.

След няколко минути лимузината спря пред сградата на Националния архив. Монк ги посрещна ухилен до уши, с блеснали очи, явно много развълнуван. Замаха им нетърпеливо.

— Исландия — каза, докато ги водеше към стаята. — Можеш ли да повярваш?

От поведението му бе ясно, че е силно ентусиазиран от перспективата за работа на терен. В очите му обаче продължаваше да танцува палаво огънче. Преди Грей да успее да го попита каква е причината за него, стигнаха целта си.

Помещението бе претърпяло драматична промяна. Конферентната маса не се виждаше под купищата книги, ръкописи и карти. Имаше и пет кутии. И трите четци на микрофилми бяха включени и показваха страници от стари вестници или пожълтели документи.

Насред целия хаос доктор Ерик и Шарин Дюпре се бяха навели над една от кутиите и претърсваха съдържанието й. Хейсман беше свалил пуловера си и бе навил ръкави. Извади някаква оръфана брошура от кутията и я добави към купчината.

— Още една монография на Франклин за изригването… Вдигнаха глави, когато Монк влезе.

— Казахте ли му? — попита Хейсман.

— Реших да го оставя на вас. Вие свършихте цялата работа. Аз само поръчах пица.

— Какво да ни кажат? — попита Грей.

Хейсман погледна Шарин, която още беше с тясната черна рокля, но беше наметнала бяла престилка и бе сложила памучни ръкавици за работа с деликатните документи.

— Шарин, защо ти не започнеш? Ти отприщи всичко с онова блестящо хрумване. Пък и твоето поколение е на „ти“ с компютрите.

Тя прие похвалата със свенлива усмивка и леко кимна в знак на благодарност, след което се обърна към Грей и Сейчан.

— Сигурна съм, че в крайна сметка ще го намерим, но тъй като по-голямата част от документите са дигитализирани, реших да ги пресеем по-подробно, като разширим и генерализираме параметрите на търсене.

Грей скри нетърпението си. Интересуваше го какво са намерили, а не как. Въпреки това забеляза веселите пламъчета в очите на Монк. Партньорът му спестяваше нещо.

— Пуснахме търсене за комбинацията на имената Фортескю и Франклин, но не получихме нищо — каза Шарин.

— Сякаш архивите са били прочистени — добави Хейсман. — Като че ли някой определено е искал да прикрие следите си.

— Затова разширих търсенето, така че да не включва само Франклин, и опитах най-различни начини на изписване на името Фортескю. Пак нищо. После просто използвах инициалите на Аршар Фортескю, А. Ф.

Хвърли поглед към Хейсман, който се усмихна гордо.

— И тогава го намерихме. — Той вдигна наръч чупливи жълти листа. — В писмо на Томас Джеферсън до личния му секретар Мериуедър Луис.

— Мериуедър Луис ли? Който заедно с Кларк прекосява континента до Тихия океан?

Хейсман кимна.

— Същият. Писмото е с дата осми юни хиляда осемстотин и трета, около година преди двамата да тръгнат на експедицията си. В него се обсъжда изригване на вулкан.

Грей не разбираше накъде бият.

— Какво общо има някакъв вулкан с всичко това?

— Първо — обясни Хейсман, — обсъждането не е необичайно и може би именно затова документът не е привлякъл вниманието и не е бил премахнат с останалите. Луис и Джеферсън често са обсъждали научни теми. Мериуедър бил бивш военен, но имал научно образование и проявявал огромен интерес към природата.

Грей си помисли, че това с пълна сила важи и за Сигма.

— Двамата били близки приятели — продължи Хейсман. — Всъщност семействата им живеели на петнайсетина километра едно от друго. Луис бил човекът, на когото Джеферсън се доверявал най-много.

Монк побутна Грей.

— Значи ако Джеферсън е пазил някакви тайни, този човек със сигурност е щял да ги знае.

Хейсман кимна.

— В това писмо често се появява едно и също име — загадъчен човек, споменаван единствено като А. Ф.

— Аршар Фортескю… — промълви Грей.

— Явно Джеферсън не е искал да напише цялото му име, което е типично за този отец основател. Джеферсън проявявал голям интерес към криптографията и дори разработил собствен таен шифър. Едва миналата година бе разбит един от кодовете му.

— Бил е абсолютен параноик — каза Монк.

Хейсман го изгледа оскърбено.

— Ако по-ранното писмо на Франклин е вярно — за някакъв могъщ враг, кроящ тайни планове срещу новия съюз, — може би е имал причина да е предпазлив. Същата параноя може и да е причината за чистката в армията по време на мандата му.

— За какво става дума? — Интересът на Грей вече определено започна да се събужда.

— След като Джеферсън бил избран за президент след много тежка кампания, една от първите му заповеди била да се намали действащата армия. Избрал Мериуедър Луис да му помогне да реши кои офицери са компетентни и кои не. Някои историци подозират, че чистката не била свързана толкова с компетентността, колкото с лоялността им към Съединените щати.

Монк изгледа многозначително Грей.

— Ако искаш да изкорениш предателите, особено онези начело на въоръжени сили, най-добре е да го направиш тайно.

Грей знаеше какви трудности имаше Сигма с премахването на къртиците на Гилдията от собствените си редици. Нима отците основатели се бяха опитвали да направят същото? Представи си ролята на Луис в това начинание. „Войник, учен, а сега и шпионин“. Все повече и повече му приличаше на работник на Сигма.

Сейчан се пльосна на един стол и каза отегчено:

— Всичко това е много интересно, но какво общо има с някакви си вулкани, по дяволите?

Хейсман намести очилата на носа си и каза сковано:

— Тъкмо стигах дотам. В писмото се говори за изригване, станало две десетилетия преди това. Всъщност с точност до деня. По случай двайсетата годишнина. Става въпрос за изригването на Лаки. Най-катастрофалното през последните векове. Заради него измрели над шест милиона души, около четвърт от населението на Земята. Измрели половината коне и почти половината добитък. Реколтите били унищожени и се стигнало до масов глад. Твърди се, че небето станало кървавочервено, а температурите се понижили толкова, че Мисисипи замръзвала чак до Ню Орлиънс.

Шарин взе един от листовете, които бяха преглеждали при влизането на Грей.

— Ето как е описал последиците от изригването самият Бенджамин Франклин. „В продължение на няколко месеца през лятото на хиляда седемстотин осемдесет и трета, когато слънчевите лъчи би трябвало да стоплят много повече земята в тези северни райони, над цяла Европа и над голяма част от Северна Америка имаше непрекъсната мъгла“. Франклин бил направо обсебен от вулкана.

— И явно с основание — добави Хейсман. — Според това писмо Аршар Фортескю присъствал на изригването. И дори се чувствал виновен, сякаш той го е предизвикал.

Грей не успя да скрие изненадата си.

— Какво?!

— Моля да извините пропуските ми по география, но къде се намира този вулкан? — попита Сейчан, докато Грей се мъчеше да проумее чутото.

Хейсман се опули и май чак сега си даде сметка, че не им е казал.

— В Исландия.

Грей се обърна към Монк. Точно тази подробност бе крил.

— Май ще вървим по стъпките на французина — подметна Монк.

03:13

Докато останалите обсъждаха местоположението на вулкана, наведени над различните карти на масата, Сейчан стоеше настрана и си играеше с малкото сребърно драконче, висящо на верижка на шията й. Беше нервен навик. Майка й винаги бе носила такова украшение. Това бе едно от малкото неща, които помнеше за нея.

Като дете Сейчан често се взираше в мъничкия извит дракон на шията на майка си, докато тя спеше на тясното легло под отворения прозорец. Нощните птици пееха в джунглата, лунната светлина се отразяваше от среброто и украшението сякаш проблясваше като вода в ритъм с дишането й. Всяка нощ Сейчан си представяше, че драконът ще оживее, стига да го гледа достатъчно дълго — и той оживяваше, макар и само в сънищата й.

Внезапно раздразнена от проявата на сантименталност, Сейчан пусна сребърния медальон. Беше чакала достатъчно дълго. Като че ли никой от присъстващите нямаше намерение да повдигне най-очевидния въпрос, затова тя го зададе.

— Да се върнем на писмото, докторе.

Погледите на всички се обърнаха към нея.

— Какво искахте да кажете с това, че французинът се чувствал виновен за избухналия вулкан?

Хейсман още държеше листата в ръката си.

— Пише го в писмото на Джеферсън. — Той прочисти гърлото си, намери откъса и зачете на глас: — „Най-сетне получихме вести от А. Ф. Много страда и е с натежало сърце след всичко, което го сполетя през лятото на хиляда седемстотин осемдесет и трета. Изобщо не съм забравил, че именно заради нашата кауза той тръгна по следата, отбелязана на картата, открита в индианската могила — наградата, с която се сдоби с цената на тежката рана, причинена му от засадата на нашите врагове. Освен това А. Ф. скърби за вулкана, който създал в онова море през лятото. Започнал е да вярва, че повсеместният глад на родния му континент след изригването е причина за кървавата революция във Франция, и се чувства много виновен за нея“.

Хейсман вдигна глава.

— Всъщност относно последното Фортескю може и да е прав. Днес редица учени смятат, че изригването на Лаки и мизерията и гладът, последвали във Франция, са основен фактор за избухването на Френската революция.

— И както личи, Фортескю обвинява себе си — добави Грей. — „Вулкана, който създал“. Какво е искал да каже с това?

Никой нямаше отговор.

— Е, с какво разполагаме? — попита по същество Сейчан. — От първото писмо знаем, че Франклин се е обърнал към Фортескю да намери карта, заровена в някаква индианска могила. И ако се съди по това писмо, е успял.

Грей кимна.

— Картата е сочела към Исландия. И Фортескю отишъл там. Явно е открил нещо. Нещо достатъчно плашещо или могъщо, което според него е предизвикало изригването. Но какво точно?

— Може би е загатнато в първото писмо — предположи Сейчан. — Някаква сила или познание, което са имали индианците и което явно са били склонни да споделят, вероятно в замяна на образуването на онази митична четиринайсета колония.

— Но сделката се прецакала — рече Монк.

Асистентката на Хейсман ровеше в купчините хартия.

— Ще прочета откъса отново — каза тя. — „Шаманите от Ирокезката конфедерация бяха избити по най-жесток начин, докато пътуваха за срещата с губернатора Джеферсън. С тяхната смърт всички, които имаха познания за Великия еликсир и Бледите индианци, са в ръцете на Провидението“.

— Но ние знаем, че един от шаманите е останал жив достатъчно дълго, за да разкрие местоположението на някаква карта, може би карта на извора на това познание. И Фортескю бил пратен да го открие — каза Грей.

— И явно е успял — добави Монк. — Може би е въпросният еликсир от писмото, или нещо друго. Така или иначе, той е вярвал, че находката е достатъчно мощна, за да предизвика изригване на вулкан. И след това е бил смазан от чувство за вина.

— До двайсет години по-късно, когато Джеферсън отново се е обърнал към него — обади се Хейсман.

Сейчан се обърна към учения, осъзна, че отново си играе с дракончето, и се застави да го пусне.

— Какво искате да кажете?

Хейсман нагласи очилата си и отново зачете:

— „След подобна трагедия никак не ми се иска отново да въвличам А. Ф. в ново търсене, но топлината, с която е приет от племената на аборигените на този континент, ще ни послужи за това дълго пътуване. Той ще се присъедини към вас в Сейнт Чарлз и ще има достатъчно време да си осигури онова, което ще му е нужно за експедицията ви на запад“.

Грей се наведе напред.

— Чакайте. Да не искате да кажете, че Фортескю е участвал в експедицията на Луис и Кларк?

— Не аз — каза Хейсман и вдигна листовете в ръката си. — А Томас Джеферсън.

— Но няма други сведения…

— Може би те също са били премахнати — предположи Хейсман. — Като останалите сведения за него. Това писмо е всичко, което успяхме да открием. След като заминава на тази експедиция, за него вече не се споменава нито дума. Поне доколкото ние можем да кажем.

— Но защо му е трябвало на Джеферсън да го изпраща с Луис и Кларк? — попита Грей.

Сейчан се сети за отговора и се поизправи в стола си.

— Може би Исландия не е била единственото място, отбелязано на индианската карта. Може би е имало и друго. Някъде на запад. Исландия е била по-близо и затова е била проучена най-напред.

Грей разтърка с пръст края на дясното си око. Често го правеше, когато се мъчеше да събере парчета от главоблъсканица.

— Ако има друго място, защо им е трябвало да чакат двайсет години, за да тръгнат да го търсят?

— Да не би да ги обвиняваш, че са били предпазливи след случилото се първия път? — попита Монк. — Ако Фортескю е бил прав, действията им са убили шест милиона души и са довели до Френската революция. Разбира се, че втория път ще са по-внимателни.

— В историческите записи има данни, че мисията на Луис и Кларк не е била само да стигнат до Тихия океан — намеси се Хейсман. — Самият Джеферсън го признава.

— Какво искате да кажете? — попита Грей.

— Първо, преди експедицията Джеферсън изпратил тайно писмо, предназначено единствено за членовете на Конгреса. В него се разкрива истинската цел на пътуването — да се събере колкото се може повече информация за индианците на запад. Второ, Джеферсън специално разработил секретен код за Луис, така че съобщенията да могат да се четат само от него и от верните му хора. Това да ви изглежда нормално за едногодишен излет сред природата? Луис определено е търсил нещо на запад.

— Но дали го е открил? — попита Сейчан.

— В архивите няма нищо по този въпрос. Но пък всички сведения за Аршар Фортескю са били заличени, така че кой знае? Има обаче и още един интригуващ детайл, който подсказва, че има нещо скрито.

Монк се размърда.

— Какъв?

— На единайсети октомври хиляда осемстотин и девета, три години след завръщането на експедицията, Мериуедър Луис бил открит мъртъв в стаята си в една странноприемница в Тенеси. Бил застрелян с два куршума, един в главата и един в гърдите. Въпреки това поради някаква причина смъртта му била обявена за самоубийство и тялото било набързо погребано до странноприемницата. Нужни били двеста години, та истината да излезе на бял свят. Сега твърдо се смята, че смъртта му е дело на наемен убиец. — Хейсман се обърна към всички. — Луис е пътувал към Вашингтон, за да се срещне с Томас Джеферсън. Някои смятат, че е имал ценна информация, нещо жизненоважно за националната сигурност. Но след смъртта му следата изчезва.

Възцари се тишина. Сейчан забеляза, че Грей продължава да търка дясното си око. Можеше буквално да чуе как се въртят колелцата в главата му.

Хейсман си погледна часовника.

— С това, скъпи дами и господа, смятам да приключим. Доколкото разбрах, имате да хващате самолет.

Монк стана и се сбогуваха. Хейсман и Шарин обещаха да продължат проучванията на сутринта, но не изглеждаха особено обнадеждени.

Сейчан излезе след двамата мъже на улицата при лимузината.

Монк изгледа Грей.

— На челото ти пак се е появила онази тревожна бръчка. Какво има? Пътуването ли те изнервя?

Грей бавно поклати глава. По улицата повя студен ветрец.

— Не. Безпокоя се за Юта. След наученото за Исландия и като знаем, че двете са свързани с необичайна активност на неутрино, мисля, че днешният взрив е най-малкият от проблемите ни.

Монк отвори вратата на колата.

— Ако наистина е така, имаме кой да държи под око нещата там.

Грей се настани на седалката.

— Това ме тревожи най-много.

16.

31 май, 04:55

Резерват Юинта, Юта

Майор Ашли Райън бдеше заедно с геолога Рон Чин на ръба на клисурата. Изгревът наближаваше — и Райън го очакваше с нетърпение.

Беше изкарал дълга и кървава нощ. С хората си бе успял да измъкне ранения си другар от димящата долина и един хеликоптер го беше откарал до най-близката болница — без по-голямата част от десния му крак, замаян от морфина, с процеждаща се през превръзката на чукана кръв.

След това Райън се бе опитал да подремне, но всеки път, когато затвореше очи, виждаше как брадвата се забива в бедрото… или Чин, който взема отсечения крайник и го мята в димящата яма, сякаш хвърля поредната цепеница в огън. Но Райън го разбираше. Не можеха да рискуват замърсяване.

Накрая се предаде — знаеше, че няма да може да заспи. Излезе от палатката и продължи да наблюдава долината с геолога. През нощта ученият беше приготвил цяла батарея оборудване — видеокамери, инфрачервени скенери, сеизмографи, нещо, което нарече магнитометър и което се използваше за определяне на силата и посоката на магнитното поле. Райън знаеше, че собствените му хора докладват за засилваща се интерференция в обхвата на радиостанциите и мобилните телефони. През последния час стрелките на всички компаси сочеха към клисурата. Най-лошото обаче бе, че трусовете продължаваха да разлюляват планината и ставаха все по-чести и силни.

— Хората се евакуираха от района — каза Райън и погледна назад към паркирания наблизо открит джип. — Установихме се на база на три километра надолу. Достатъчно далеч ли е?

— Би трябвало — разсеяно отвърна Чин. — Вижте това.

Клекна до един монитор, който показваше образ от камера, оставена до ямата, и посочи адското сияние от центъра на стария взрив, което осветяваше тъмна колона пепел и пушек, издигаща се във въздуха.

— Гейзерът не е изригвал вече повече от четирийсет минути — каза той. — Мисля, че цялата вода от горещия извор е извряла.

— И сега какво излиза вместо нея?

— Газове. Водород, въглероден окис, серен двуокис. Каквито и процеси да стават тук, явно са продължили под извора и са стигнали до вулканичните пластове под планината.

Докато Райън гледаше, в тъмната колона проблесна огън и изчезна.

— Какво беше това?

Чин седна и лицето му пребледня.

— Докторе? — подкани го Райън.

— Мисля… май беше магмена бомба…

— Какво? — Гласът на Райън изведнъж стана писклив като на момиче. — Лава? Да не би да ми казвате, че това нещо започва да изригва?

Още два огнени езика полетяха от колоната и паднаха на дъното на ямата. Стопена скала потече по повърхността. Вече нямаше съмнение какво става.

— Време е да се омитаме — каза Чин, стана и започна да прибира всички флаш памети с данните, без да обръща внимание на уредите.

Райън разбра изражението му. След случилото се с редник Белами беше разпитвал геолога точно за този сценарий.

— Май казахте, че това няма да се случи. Че дори сондиране на вулкан не може да го накара да изригне.

— Казах, че обикновено не се случва. — Чин говореше бързо, без да спира да работи. — Понякога дълбокото сондиране предизвиква експлозии, когато сондата достигне свръхнагорещен джоб магма, който изпарява охлаждащата течност и лавата излиза на повърхността. Или да вземем например един случай отпреди три години. В Индонезия при една злополука при сондиране се появи голям кален вулкан, който продължава да изригва и до днес. Така че обикновено не се случва. Но в ставащото тук няма нищо обикновено.

Райън пое дълбоко дъх и пак си спомни крака на Белами. Геологът бе прав. Ставащото тук наистина беше необикновено. Трябваше да нареди на хората си да се изтеглят още по-надалеч.

Взе радиостанцията, но от нея се чуваше само пращене. Завъртя се в кръг, улови някакви откъслечни звуци и я вдигна към устните си.

— Тук майор Райън! Изтеглете се! Изтеглете се незабавно! Разкарайте се от тази планина!

Радиостанцията запращя и отново се чуха несвързани думи, но не знаеше дали са потвърждение. „Дали са ме чули?“

Чин се изправи и затвори металния си куфар.

— Майоре, трябва да изчезваме. Веднага!

Сякаш за да подчертае думите му, земята под тях силно се разтърси. Райън изгуби равновесие и падна на коляно. Двамата се обърнаха към екрана. Камерата беше паднала настрани, но продължаваше да гледа към ямата.

Гейзерът се бе завърнал — но вместо пара и вода от дупката изригваше и се разплискваше вряща кал и горяща скала, обгърната от облак пушек и пепел.

Земята под краката им продължаваше да се тресе, вече без да спира.

— Бързо! — извика Чин.

Втурнаха се към джипа. Райън скочи зад кормилото, Чин се стовари на мястото зад него. Ключът вече беше пъхнат и двигателят изрева. Райън превключи на задна и натисна газта. Рязко зави и Чин се залепи за вратата.

— Държиш ли се? — извика Райън.

— Давай!

Предишната вечер хората му бяха разчистили по склона груб виещ се път, но по него можеше да мине само машина с висока проходимост, при това със скоростта на охлюв.

Не и сега.

Райън нямаше намерение да намалява, особено след като светът зад него експлодираше. Хвърли поглед в огледалото и видя ослепителен фонтан от лава, танцуващ над ръба на клисурата. Високо в небето се издигаше черна колона, но долината не беше достатъчно голяма, за да я побере. Огненият облак се изливаше през ръба и се носеше като лавина след тях.

И това не беше единствената опасност.

Горящи камъни с размерите на автомобили се изсипваха в гората и по склоновете около тях, отскачаха и подпалваха дървета и храсти. Падаха със силата на артилерийски снаряди. Райън вече разбираше защо ги наричат магмени бомби.

Една от тях прелетя над главите им, сипейки горяща пепел. Въглени опариха бузите и голите му ръце.

Той пренебрегна болката и се съсредоточи върху пътя. Джипът се мяташе и подскачаше по стръмния каменист склон. Левият калник задра в стърчаща скала и се разпадна, като разби и фара. Джипът се люшна и за миг Райън бе готов да се закълне, че колата е застанала на едно колело, подобно на тежаща тон и половина балерина, след което с трясък падна на земята.

— Дръж се!

— Какво правя според теб? — Чин се беше обърнал назад, прегърнал с една ръка облегалката. — Пирокластичният поток се спуска твърде бързо. Няма да успеем!

— Не мога да карам по-бързо. Не и на този терен!

— Тогава обърни.

— Какво? — Райън рискува да откъсне за миг очи от пътя и да го изгледа. — Да не си луд?

Чин посочи коритото на някакъв поток, който пресичаше пътя им.

— Завий по него. Срещу течението!

Райън отново чу рязката заповед в гласа му, която потвърждаваше, че геологът е прекарал поне няколко години в униформа. И реагира.

— Я си го начукай! — изкрещя, вбесен от липсата на възможности… но въпреки това завъртя волана и натисна газта.

Колата полетя нагоре, като вдигаше след себе си паунска опашка от вода.

— Сериозно, Чин. Начукай си го! Защо натам, мамка му?

Геологът посочи нагоре по склона към върха, издигащ се над огнената бездна.

— Трябва да заобиколим облака и да се изкачим над него. Пирокластичните потоци са маса от скални късове, лава и газ. Много по-тежки са от въздуха. Ще продължат да текат надолу по склона.

Въпреки полудялото си сърце Райън разбра.

— Ясно. Трябва да стигнем над него.

Но дори това изглеждаше малко вероятно. Гората около тях вече гореше, от небето продължаваха да валят камъни, да трошат клони и да оставят след себе си огнени дири. А най-лошото бе, че светът отдясно на джипа свършваше с висока стена пламък и дим, същински магьоснически котел от пепел и скала. Облакът се спускаше към тях, като поглъщаше всичко по пътя си, а те летяха успоредно и под него.

Единствената утеха бе, че коритото бе широко и плитко, с дъно от чакъл и пясък. Райън натисна газта до дупка. Джипът полетя още по-бързо, заобикаляше канарите благодарение на сръчността на водача. Но колкото по-нагоре отиваха, толкова повече коритото се стесняваше. Скоро щяха да останат без път.

На петдесет метра пред тях със силата на междуконтинентална ракета се сгромоляса канара. Водата в потока експлодира и върху тях се посипа чакъл.

Задънена улица.

— Натам! — извика Чин и посочи към десния бряг.

Зад няколко дървета започваше стръмна алпийска поляна, бързо поглъщана от огъня и пушека.

Райън рязко завъртя кормилото и джипът прескочи брега, за миг литна във въздуха и се приземи на поляната. Дълбоките грайфери захапаха покритата тук-там със сняг земя.

— Няма да успеем — каза Чин, гледаше надясно към мястото, където светът свършваше.

„Да бе! Ти ли ще ми кажеш?“

Райън караше като луд през поляната, а облакът се спускаше надолу към тях. Приближаващата горещина ги изгаряше като дъх на дракон. Снегът около тях започна да се топи.

В края на поляната започваше стръмен склон от гол гранит. Райън се насочи към него, стигна го и полетя нагоре. Изкачваше се все по-нагоре и по-нагоре, залепнал за облегалката — имаше чувството, че джипът се движи по почти вертикална стена. Гледаше в огледалото как облакът минава под тях и заличава света, оставяйки вместо него бушуващо черно море.

Изпепеляващата жега се издигаше нагоре, изгаряше кожата и белите му дробове, но той въпреки това извика тържествуващо:

— Успяхме!

И в същия миг гумите — и четирите — внезапно изгубиха сцепление по мокрия камък, джипът поднесе настрани и се плъзна назад. Райън се опита да го овладее, но гравитацията ги дърпаше обратно към огненото море.

— Хайде, майоре!

Нечия ръка го сграбчи за яката и рязко го издърпа от седалката. Чин се покатери през предното стъкло, като го теглеше след себе си. Райън разбра и скочи на капака до него. Заедно се хвърлиха напред, а джипът се плъзна назад под тях.

Райън падна върху гранита и бързо запълзя на четири крака нагоре, за да не последва колата. Чин го хвана за китката и го издърпа до малък корниз, на който едва можеха да застанат на пръсти. Задъхани и кашлящи, двамата кацнаха на него като опърлени пилета.

Райън проследи погледа на Чин към долината. Огненият облак продължаваше да се спуска по тъмния планински склон. По-наблизо пропастта продължаваше да бълва огън и лава.

— Хората ми… — промълви той. Питаше се каква ли е съдбата им.

Чин стисна лакътя му в знак на съчувствие.

— Моли се да са те чули.

17.

31 май, 06:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

— Ханк Канош посрещна изгрева на колене, но не като израз на преклонение, а от умора. Беше изкачил стръмния склон над селището малко преди да се зазори. Виещата се пътека го бе водила през лабиринт от тесни каньони до сухото, разядено от ерозия плато. Кауч клечеше до него с провесен до земята език. Слънцето тъкмо изгряваше и въздухът беше все още прохладен, но маршрутът бе тежък, а и двамата не бяха младежи.

Въпреки това знаеше, че не годините са виновни за тежестта в краката. А сърцето му. Дори сега всеки негов удар вървеше с чувство за вина, че е оцелял, че не бе успял да направи нищо, когато бе най-нужен. През изминалия ден, докато бягаха, беше по-лесно да загърби смъртта на приятелите си.

Но вече не беше така.

Загледа се в пресечения терен под себе си. Двамата с Маги бяха изкачили същия маршрут преди почти десетилетие, докато пробваха как ще потръгне между тях.

Още си спомняше целувката, която си размениха точно тук. Косата й миришеше на градински чай. Устните й бяха солени и в същото време сладки.

Наслади се на спомена, коленичил на каменната плоча, надвиснала застрашително над дълбоката клисура, кръстена Малкия Голям каньон. Долината се намираше в сърцето на възвишението Сан Рафаел, стокилометрова издутина от седиментна скала, издигната от геологични сили преди повече от петдесет милиона години. Оттогава дъждът и вятърът бяха дълбали и ваяли, за да я превърнат в лабиринт от стръмни склонове, начупени каньони и неравни била. Далеч долу река Сан Рафаел продължаваше процеса на ерозия и се виеше мързеливо по пътя си към Колорадо.

Районът с червеникави скали беше почти пуст, дом за диви магарета, коне и за едно от най-големите стада пустинни диви овце. Единствените двукраки посетители бяха по-авантюристично настроените планинари, тъй като затънтеният край изискваше да имаш автомобил с висока проходимост, който да се справи с малкото пътища. В миналото почти недостъпните каньони и дерета били скривалища и пътища за бягство на много престъпници, в това число Бъч Касиди и бандата му.

И ето че сега това като че ли се повтаряше.

Бяха пристигнали в малките часове по осеяния с камъни път от Копър Глоув. Целта им бе жилището на пенсионираните му колеги Алвин и Айрис Хуметева. Натресоха им се без предупреждение, но както Ханк очакваше, двамата ги приеха радушно.

Малкият чифлик от пет пуебло от кирпич и камък беше наполовина комуна, наполовина училище за децата от племето хопи, които вече трето поколение учеха старите традиции от клана Хуметева, начело на който стоеше добронамерената диктаторка Айрис, същински матриарх.

В момента нямаше ученици.

„Или почти няма“.

— Можеш да излезеш — каза Ханк.

Някой въздъхна раздразнено зад една канара в дерето под него и кльощавата Каи Куочийтс излезе от скривалището си. Беше вървяла по петите му, откакто бе напуснал пуеблото.

— Ако искаш да видиш изгрева, по-добре се качи тук — подкани я той.

Отпуснала умърлушено рамене, тя се покатери горе. Кауч тупна с опашка по пясъчниковата скала, за да я поздрави.

— Безопасно ли е при теб? — попита тя, като поглеждаше пропастта под издадената скала.

— Камъкът си е бил тук от хиляди години, така че сигурно ще изкара още няколко минути.

Каи май се съмняваше в преценката му, но все пак се приближи.

— Чичо Кроу и партньорът му сглобяват нещо като сателитна чиния, свързана с лаптоп и телефон.

— Мислех си, че иска да остане извън системата.

Хуметева нямаха нито телевизия, нито телефон. Дори мобилните телефони нямаха обхват в лабиринта от каньони.

Тя сви рамене.

— Би трябвало да е безопасно. Чух го да споменава нещо за криптиращ софтуер. Може би заглушава сигнала или нещо такова.

Ханк кимна и потупа камъка.

— И се изкатери чак дотук, за да ми го кажеш ли?

Каи седна с кръстосани крака.

— Не… — Последва дълга пауза, твърде дълга, та следващите й думи да са истина. — Просто исках да се поразтъпча.

Ханк можеше да се досети какво я кара да дрънка глупости. Вече бе забелязал как се опасява от чичо си и го обикаля като куче, което се страхува да не бъде набито, но въпреки това е привлечено от нещо. В нея обаче нямаше боязливост. Беше настръхнала, готова да хапе. Явно цялата тази неувереност я караше да се чувства твърде неудобно, за да остане долу.

Той се обърна към изгряващото слънце, което вече се откъсваше от хоризонта и обагряше в червено скалите долу.

— Запозната ли си с церемонията на’ии’еес?

— Какво е това?

Ханк поклати тъжно глава. Защо най-пламенните индиански активисти така често бяха пълни невежи относно собственото си наследство?

— Церемонията на изгрева — обясни той и посочи към ослепителното раждане на новия ден. — Ритуал, при който момичетата стават жени. Четири дни и нощи танци и заклинания, за да могат новоприетите да придобият духовните и изцелителни сили на Изрисуваната в бяло.

В отговор на повдигнатата въпросително вежда обясни за митологията на апачите и навахо относно богинята, известна също като Променящата се заради способността й да се преобразява със смяната на сезоните. Хареса му как незаинтересованият й поглед бързо изчезва и се сменя с прехласната физиономия, което бе знак за жаждата й за подобни знания.

Когато приключи, тя се обърна към изгряващото слънце.

— Значи някои племена все още изпълняват церемонията?

— Някои, но сравнително рядко. В началото на двайсети век американското правителство забранило ритуалите и практиките на коренните американци и така Церемонията на изгрева станала нелегална. След време практиката постепенно избледняла, за да се върне днес в по-слаб вариант.

Лицето й потъмня.

— Откраднали са толкова неща от нас…

— Миналото е минало. Сега от нас зависи да поддържаме културата си. Губим само онова, което не успяваме да подхранваме.

Каи не изглеждаше много омилостивена.

— Какво? Да правим като вас ли? — горчиво рече тя. — Да загърбим собствената си вяра заради религията на белите? Религия, която е преследвала народа ни и е подбуждала кланета?

Ханк въздъхна. Беше чувал всичко това неведнъж и отново направи всичко възможно да я просветли.

— Грешките се правят от глупаци. През цялата човешка история религиите са били използвани като предлог за насилие и това не изключва и нашите племена. Но когато става въпрос за култура, религията е само една нишка в голямата изтъкана черга. Баща ми беше възпитан като мормон, майка ми също. Това е толкова част от моята история, колкото и кръвта ми. Едното не обезсилва другото. Откривам в Книгата на Мормон много неща, които ми дават покой и ме приближават до Бог — или както предпочиташ да наричаш онази вечна духовност, която съществува във всички нас. Накрая вярата дори ми предлага друга гледна точка за миналото на собствения ни народ. Именно затова станах естествоизпитател и специалист по историята на коренните жители на Америка. За да се опитам да отговоря кои сме ние.

— Какво искате да кажете? Как мормонската религия изобщо може да обясни нещо за народа ни?

Ханк не беше сигурен, че моментът е подходящ да й обяснява историята, скрита в страниците на Книгата на Мормон, свидетелство за делата на Христос в Новия свят. Вместо това предпочете да я запознае със сенките, които все още скриваха най-ранната история на коренните племена.

Стана и каза:

— Ела.

С леко артритно накуцване я поведе към един издълбан от стихиите купол в пясъчника. Под скалния навес се виждаше редица грубо очукани камъни, маркиращи основите на стара индианска къща. Ханк се понаведе, прекрачи зида и отиде до отсрещната стена.

— Има много неща, които все още не знаем за собствения си народ — каза той и погледна през рамо. — Знаеш ли за праисторическите индиански могили, откривани из целия Среден запад, от Големите езера до блатата на Луизиана?

Каи сви рамене.

— Някои са издигнати преди шест хиляди години. Дори племената, живеещи в района когато пристигнали първите европейци, нямали спомен за създателите им. Това също е наше наследство. Една огромна загадка.

Пресегна се към стената, където някой праисторически художник беше нарисувал с алена боя върху жълтия пясъчник три крехки, подобни на скелети фигури. Ръката му спря на сантиметри от древното произведение на изкуството.

— Подобни петроглифи могат да се открият из целия район. Някои археолози смятат, че най-старите изображения са на осем хиляди години. И те са сравнително нови в сравнение с петроглифите Козо над солните пластове на Чайна Лейк. Онези са на шестнайсет хиляди години, от времето на последната ледникова епоха, когато по континента все още са бродели мастодонти, саблезъби котки и чудовищните плейстоценски бизони. — Обърна се към Каи. — Ето колко стара е историята ни, а знаем толкова малко за нея.

Остави тежестта на годините да легне върху младите й рамене и продължи:

— Дори броят на хората, живели тук, силно се подценява. Според най-новите изследвания на химичния състав на сталагмити и на количествата дървени въглища, открити в Северна Америка, на континента са живеели над сто милиона души. А това е много повече от броя на европейците по времето, когато Христофор Колумб е стъпил на Новия свят.

Големите й очи блестяха в полутъмното пространство.

— Но какво се е случило с всички тях?

Ханк обхвана с жест руините, докато излизаха навън.

— След идването на европейците инфекциозните болести като едрата шарка се разпространили по континента по-бързо от колонистите, което създало впечатлението за рядко населени територии. Но тази история е невярна, също като останалата.

Каи отиде с него до надвисналата над ръба скала, следвана от Кауч, който усилено душеше въздуха. Загледа се замислено в далечината. Небето беше сменило розовото на зората със синьото на утринта.

— Вече ви разбирам — рече тя. — Не можем истински да познаваме себе си, докато не познаем собствената си история.

Той я изгледа преценяващо. Беше доста по-умна, отколкото показваше. И тя го доказа отново, когато се обърна към него.

— Но така и не казахте с какво Книгата на Мормон ви е дала проникновение за историята ни.

Преди Ханк да успее да проговори, Кауч заръмжа предупредително. Носът му още бе вдигнат високо във въздуха. Ханк и Каи погледнаха на североизток, накъдето сочеше носът на кучето. Небето вече бе по-светло и на хоризонта се виждаше черно петно, подобно на облаци, събиращи се за предстояща буря.

— Дим — промълви той.

„И то много“.

— Да не би да е горски пожар? — попита Каи.

— Съмнявам се. — Сърцето му отново се разтуптя от засилващото се лошо предчувствие. — По-добре да се връщаме.

06:38

Прово, Юта

Рафаел Сен Жермен се наслаждаваше на мъничка порцеланова чашка еспресо в огромната разточителна кухня на имението. Абсурдността на помещението го развеселяваше. Онова, което американците смятаха за въплъщение на висок клас, му се струваше нелепо — да живеят в къщи с евтина съвременна конструкция, украсени с фалшивия чар на стария свят. Фамилното му шато в Каркасон беше издигнато през шестнайсети век и бе заобиколено от защитни стени, на които се бяха водили сражения, променили западната цивилизация.

Това беше истинският белег на аристокрацията.

Загледа се през прозореца на кухнята към обширните поляни и хеликоптера, подготвян от хората му за заминаване. На масата имаше листове с биографични данни. Беше ги прочел по време на закуска и не виждаше смисъл да ги преглежда отново. Можеше да повтори наизуст повечето подробности.

Най-отгоре на купчината имаше снимка на мъжа, който беше осуетил нощната акция в университета. Бе отнело съвсем кратко време да го идентифицира. Оказа се добре известен на организацията му човек. Ако снимката не беше толкова зърнеста и неясна, нямаше да му трябва софтуер за разпознаване, за да го идентифицира.

Прошепна името на противника си.

— Пейнтър Кроу. — Директорът на Сигма. Поклати глава, смаян и развеселен едновременно, и се загледа в снимката. — Защо си изпълзял от дупката си във Вашингтон?

Рафе не беше очаквал Сигма да реагират така бързо на събитията тук. Това бе подценяване, което нямаше намерение да повтаря. Но грешната преценка не беше изцяло по негова вина. Нужно му бе доста време, за да събере парчетата от пъзела. Целта им — пъргавата крадла с такива сръчни ръце — се оказа непряко свързана с Кроу, тъй като и двамата бяха от един и същи племенен клан. Явно беше използвала родовите връзки, за да го повика на помощ.

Развитието на нещата се оказа интересно. Ако не се броеше кратката дрямка, беше посветил остатъка от нощта на включването на новата променлива в уравненията и проиграване на различни сценарии. Как най-добре може да се изиграе партията? Как да превърне това в свое преимущество?

Трябваше да разнищва вариантите до сутринта, за да намери решение.

От коридора се чуха стъпки, които минаха през стаичката на главния прислужник.

— Сър. Готови сме за тръгване.

— Merci, Берн. — Рафе почука скъпия си „Пате Филип“. В часовника се използваше турбилионно движение, френската дума за вихър. Точно това трябваше да бъдат тази сутрин. — Закъсняваме.

— Да, сър. Ще наваксаме във въздуха.

— Добре.

Рафе отпи последна глътка еспресо и сви устни от вкуса му. Беше станало хладко и острата горчивина се усещаше по-силно. Жалко, тъй като откриването на скъпите зърна от Панама се оказа приятна изненада. Трябваше да даде на собствениците на имението няколко точки за вкуса им, пък било то дори само заради кафето.

Стана. Беше в добро настроение, чувстваше се щедър.

— Ашанда още ли е с момчето? — попита той.

— В библиотеката са.

Това предизвика усмивката му. При положение че нямаше език, Ашанда определено не му четеше приказки.

— Какво да правя с момчето, след като заминете? — Стойката на Берн стана малко по-скована, може би защото знаеше какъв ще е отговорът.

Рафе махна пренебрежително с ръка.

— Оставете го тук. Живо и здраво.

Веждите на Берн се повдигнаха едва забележимо, което за мъж като него беше еквивалент на ахване от изненада.

Рафе му обърна гръб. Понякога е хубаво да бъдеш непредсказуем, да държиш подчинените си нащрек. Като се подпираше на бастуна си, той излезе от кухнята да вземе Ашанда. Помещението на библиотеката заемаше два етажа и бе пълно с подвързани с кожа книги, които вероятно така и не бяха отваряни, а само изложени фалшиво като всичко останало тук.

Ашанда седеше в голямо плюшено кресло. Детето беше заспало в обятията й и тя нежно галеше русите му къдрици с дългите си, неестествено силни пръсти и глухо тананикаше нещо. Звукът действаше успокояващо на Рафе. Познаваше го, както познаваше гласа на майка си. Усмихна се, върнат за момент в миналото, в щастливите летни нощи, когато спеше на терасата под звездите, топлен от тялото на лежащата до него Ашанда сред одеялата. Докато се оправяше от поредното счупване на някоя кост, често я беше чувал да тананика така, докато го прегръщаше. Беше като балсам, способен да успокои повечето болки и дори мъката на едно дете.

Не му се искаше да я прекъсва, но имаха график.

— Ашанда, ma grande, трябва да тръгваме.

Тя кимна — заповедта си беше заповед. Стана плавно, обърна се и нежно положи детето на топлата възглавница, като го сви на кълбо. Едва сега Рафе забеляза синините по гърлото и странния ъгъл, под който бе извита тънката шия. Всъщност момчето изобщо не спеше.

Ашанда отиде до него и му подаде ръка. Той я хвана и я стисна в знак на съчувствие. Знаела беше какво трябва да се направи, знаела беше какво щеше да заповяда в нормална ситуация. Беше действала колкото за свое добро, толкова и за доброто на детето, като му бе осигурила бърза и безболезнена смърт. Сърце не му даваше да й каже, че не е било нужно — поне не и този път.

Призля му.

„Наистина ли съм толкова предсказуем?“

Трябваше да вземе мерки срещу това, особено днес. Бяха го информирали за изригването на вулкана в планините, което потвърждаваше старите му подозрения. Трябваше да се действа бързо. Отново си погледна часовника.

„Като вихър“ — напомни си.

Нямаше време за губене. Трябваше да пипнат птичките, които му се бяха изплъзнали през нощта, трябваше отново да намери дирите им. Беше търсил решение през по-голямата част от нощта. Намери отговора в досието на Каи Куочийтс. Решението бе просто, от онези, които се случват всеки ден в дивата природа.

За свалянето на уплашената птичка му трябваше ястреб.

07:02

Възвишение Сан Рафаел

— Колко са мъртвите? — попита Пейнтър по сателитния телефон.

Крачеше напред-назад в основното помещение на най-голямото пуебло. В почернялото от дима огнище светеха въглени и се носеше горчивата миризма на препечено кафе. Ковалски седеше на пейка от борови трупи, качил крака на грубата дървена маса и отпуснал брадичка на гърдите си. Беше смъртно уморен от дългото шофиране.

Гласът на Роналд Чин звучеше дрезгаво и накъсано. Магнитните флуктуации и смущенията от изригващия вулкан нарушаваха цифровата връзка.

— Изгубихме петима души от Националната гвардия. И дори това е малка загуба — щяха да са много повече, но майор Райън успя да се свърже с тях и да им нареди да се евакуират. Все още не сме сигурни за броя на планинарите и туристите. Районът вече е отцепен и достъпът до него е забранен, така че да се надяваме, че всичко е наред.

Пейнтър се загледа в гредите на тавана. Пуеблото беше построено по традиционния начин — дъски, тръстиков покрив и замазка от камъчета и кал. Беше му странно да обсъжда раждането на нови вулкани в подобна обстановка.

— Добрата новина е, че изригването като че ли вече утихва — продължи Чин. — Минах над района с хеликоптер малко преди зазоряване. Потоците лава са спрели. Засега остава в рамките на пропастта и вече се втвърдява. Най-голямата опасност в момента са горските пожари. Екипите бързат да разчистят ограничаващи ивици, хеликоптерите изсипват вода. Може да се каже, че пожарът вече е ограничен.

— Освен ако не последва ново изригване — отбеляза Пейнтър.

Чин вече беше споделил мнението си за причината. Според него някакъв свързан с експлозията процес разграждал материята на атомно ниво и пробил надолу до намиращия се на малка дълбочина джоб магма, която загрявала геотермалните води, и така се стигнало до изригването.

— Може и всичко да се оправи — каза Чин.

— Защо мислиш така?

— Наблюдавах полето лава над зоната на взрива. Става все по-дебело. Не забелязах никакви признаци на ново разграждане. Мисля, че високата температура при изригването е изгорила онова, което е разяждало материята долу. Убила го е окончателно.

„Убила?“

Пейнтър подозираше, че Чин има някаква идея за какво може да става въпрос.

— Ако съм прав — продължи геологът, — имаме страшен късмет с това изригване.

Пейнтър не смяташе загубата на петима войници от Националната гвардия за късмет, но въпреки това разбираше. Ако беше продължил, процесът можеше да обхване целите Скалисти планини, да изяжда всичко по пътя си и да оставя след себе си само прах.

Така че може би Чин имаше право. Може би бяха късметлии. Пейнтър обаче не вярваше особено в късмета и съвпаденията.

Представи си мумифицираните останки в пещерата, погребани с подобен унищожителен товар.

— Може би затова онези мъртви индианци, или каквито там са били, са избрали геотермалната долина за място, където да пазят избухливата си съставка. Може би районът е бил избран като предпазно средство. Ако нещото избухне, процесът е щял да достигне до горещите пластове, където температурата ще го прекъсне, преди да е успял да се разпространи и да погълне света.

— Наистина добра предпазна мярка — замислено рече Чин. — Ако сте прав, може би съставката трябва да бъде държана непрекъснато топла, за да не експлодира.

Може би затова черепът се е взривил, когато са го изнесли от горещата пещера на студения планински въздух.

Интригуваща мисъл.

Чин я доразви:

— Всичко това е още един довод в полза на онова, за което си мисля.

— И какво е то?

— Споменахте, че кинжалът от пещерата бил от дамаска стомана, чиято здравина и гъвкавост се дължат на манипулирането на материята на атомно ниво.

— Така твърдеше физикът доктор Дентън, преди да го убият. Каза, че това било древна форма на нанотехнологията.

— Което ме кара да си задавам въпроси… Докато наблюдавах процеса на денатурация в долината, той ми приличаше не толкова на химична реакция, колкото на нещо, което активно атакува материята и я разгражда.

— Накъде биеш?

— Една от големите цели на съвременната нанотехнология е създаването на наноботи, машини с размерите на молекули, способни да манипулират материята на атомно ниво. Ами ако онези неизвестни хора са владеели не само древна нанотехнология, но и нанороботика! Ами ако експлозията е активирала трилиони и трилиони спящи наноботи и е създала наногнездо, което е започнало да се разпространява във всички посоки?

Предположението изглеждаше твърде фантастично. Пейнтър си представи как микроскопични роботи разкъсват молекули атом по атом.

— Господин директор, зная, че звучи безумно, но лабораториите по цял свят вече имат постижения в проектирането и създаването на наномашини. Някои дори проектират самовъзпроизвеждащи се ботове на силициева основа, наречени нанити, които могат да създават свои копия от суровините, които разграждат.

Пейнтър отново си представи описания процес на денатурация в долината.

— Чин, до осъществяването на подобно нещо има да се измине още много път.

— Не казвам, че не съм съгласен. Но в самата природа могат да се открият безброй наноботи. Ензимите в клетките действат като малки роботизирани работни кончета. Някои от най-малките вируси също действат на атомно ниво. Така че дали е възможно някой в далечното минало случайно да е получил подобен нанобот, може би като вторичен продукт от производството на дамаска стомана? Не зная. Но предишният въпрос с температурата ме озадачава.

— В смисъл?

— Една от спънките в нанотехнологията, особено по отношение на функционалността на наноботите, е разсейването на топлината. За да функционира една наномашина, тя трябва да се освобождава от топлината, която създава, а този процес е труден на атомно ниво.

Пейнтър събра две и две.

— Значи ако искаме да държим наноботите в спящо състояние, най-лесно е да ги съхраняваме някъде на топло. Например в геотермално затоплена пещера, където температурата се запазва сравнително постоянна в продължение на векове, ако не и на хилядолетия.

— И ако се случи някой гаф, гнездото наноботи ще започне да се разширява във всички посоки и в крайна сметка ще достигне до геотермалните пластове и ще се унищожи само — довърши Чин.

Въпреки че изглеждаше напълно невъзможна на практика, идеята бе плашещо приемлива. И опасна. Подобен продукт представляваше готово за употреба оръжие, но по-голямата награда щеше да е технологията зад производството му. Ако успееха да открият нея, това щеше да е безценно.

Нанотехнологията вече беше готова да се превърне в следващата голяма индустрия на новото хилядолетие и имаше потенциал да стане жизненоважна във всяка област на науката, медицината, електрониката, производството… списъкът беше безкраен. Онзи, който успееше наистина да я овладее, щеше да владее и света — от атомно ниво нагоре. Но всичко това водеше до един огромен въпрос.

— Ако сме прави за всичко това, кои тогава са били хората, мумифицирани в онази пещера? — попита Чин.

Пейнтър си погледна часовника. Единственият, който би могъл да отговори на въпроса, би трябвало да дойде след около час. Уреди още някои подробности с Чин по телефона и му нареди да остане на място и да продължи да наблюдава долината.

Когато затвори, Ковалски се обади от пейката, без да си прави труда да вдигне глава:

— Предизвиква изригването на вулкани…

Пейнтър го погледна.

— Ако онова чудо наистина може подобни неща — каза Ковалски и отвори едното си око, — май няма да е зле да кажете на Грей да си вземе азбестови гащи, щом пътува за Исландия.

18.

31 май, 13:10

Вестманаеяр (Островите на западняците),

Исландия

Грей прекоси задната палуба на траулера. Денят беше ясен, но силният вятър браздеше морето и корабчето се мяташе и подскачаше под краката му. Намери Сейчан и Монк при релинга, сгушени в мушами, за да се предпазят от соления мраз. Ярките обедни лъчи на слънцето се отразяваха от неспокойното море, но не правеха почти нищо, за да затоплят въздуха.

— Според капитана ще стигнем остров Елирей след двайсетина минути — каза Грей.

Сейчан заслони очите си и погледна на изток.

— Сигурни ли сме, че това е островът, който търсим?

— Това е най-доброто ни предположение.

Бяха кацнали в Рейкявик преди час и бяха взели частен самолет до веригата острови на десетина километра южно от исландския бряг. Островите Вестманеяр приличаха на свирепи стражи със зелени шлемове, яхнали бурното море — бурно като самата история на района. Били наречени на ирландските роби, известни като западняци, които през 840 г. убили похитителите си и избягали за кратко до островите, но това не ги спасило: били избити до крак и останали само имената им. Днес човек трябваше да има доста кураж, за да живее тук. Обитателите се бяха скупчили на най-големия остров и деляха късчетата земя с морските птици и най-многобройните колонии арктически кайри на света.

Грей гледаше живописния залив на Хеймаей, който се отдалечаваше зад тях със своите ярко боядисани постройки и магазини, изпъкващи на фона на зелените хълмове и страховитите пепеляви конуси на двата вулкана. Бяха кацнали на малкото летище на острова и без да губят време наеха корабчето да ги откара до координатите, получени от японските физици — сравнително груби координати, както се изрази Кат. А наоколо имаше много острови. Архипелагът се състоеше от петнайсетина необитаеми късчета земя наред с безбройните каменни стълбове и естествени сводове, издигащи се от морето.

Цялата верига бе млада от геологична гледна точка, образувана през последните двайсет хиляди години от вулканичната активност по огнения шев, минаващ по океанското дъно. Огнената буря продължаваше да бушува и до днес. В средата на шейсетте изригването на подводен вулкан бе довело до раждането на Суртсей, най-южния остров от веригата. През седемдесетте вулканът Елдфел, единият от двата на Хеймаей, избухнал и погребал под лава половината от пъстроцветното пристанищно градче. Грей беше забелязал последиците от въздуха, докато се спускаха към летището. От полетата лава все още стърчаха улични знаци; няколко къщи по краищата бяха разкопани и даваха другото име на градчето — Северния Помпей.

— Мисля, че е това там — каза Монк и посочи напред.

Грей се обърна и видя извисяваща се от морето черна скала. Не бе остров с плажове и закътани заливи. Отвесни черни скали заобикаляха остров Елирей, който бе просто разнебитено парче от вулканичен конус, стърчащ от вълните. Горната част на острова представляваше полегата изумрудена шир — висока ливада с мъхове, лишеи и някакви странни треви, толкова яркозелени, че изглеждаха неестествени на светлината на слънцето.

— Как ще стигнем дотам? — попита Монк, докато корабчето приближаваше извисяващата се скала.

— Ще се катерите, американски приятели.

Отговорът дойде от кабината на щурвала. Капитан Рагнар Хулд излезе на палубата, облечен в разкопчана жълта мушама, ботуши и дебел вълнен пуловер. С гъстата си червена брада, прошарена тук-там с бяло, и загрубяла от солта кожа можеше да бъде взет за мародерстващ викинг, ако се облечеше в кожа. Само весело проблясващите му зелени очи смекчаваха това впечатление.

— Това е единственият начин — обясни той. — С въже. Но всички изглеждате в доста добра форма, така че ще се справите. Младият Ег ще откара корабчето до източния бряг, където скалите са най-ниски.

Хулд посочи с палец кабината. Синът му Егерт, двайсетинагодишен, с бръсната глава и покрити с татуировки ръце държеше кормилото.

— Не се безпокойте — каза капитанът. — Редовно карам дотук ловци, а понякога дори фотографи. Не ми се е случвало да возя геолози като вас. Но досега не съм изгубил никого.

И намигна на Сейчан, но тя бе скръстила ръце на гърдите си и не изглеждаше особено развеселена. Според скалъпената им история те бяха изследователи от Корнел, работещи върху проучване на вулканични острови. Така обясняваха тежкия си багаж и интереса си точно към този остров.

Когато приближиха още, Хулд посочи скалите.

— Горе има ловна хижа, където можете да наемете стая, ако ви се наложи. Ако присвиете очи, сигурно ще я видите.

Грей се загледа и я откри. Хижата беше с прилични размери и покрив от сини плочи, закътана насред ливадата.

— Не знам обаче дали ще намерите свободна стая — каза капитанът. — Вчера привечер друго корабче откара една туристическа група. Чух, че били ловци от Белгия. Или май бяха швейцарци. Щели да отседнат за няколко дни. Освен тях компания ще ви правят само няколко говеда и обичайните кайри.

„Само това ни трябваше“ — помисли Грей. Предпочиташе да търсят източника на неутрино колкото се може по-тихомълком.

Сейчан рязко се дръпна от релинга и се блъсна в Грей, като едва не изгуби равновесие. Грей я подхвана.

— Какво има?

Изгубила дар слово, тя посочи морето. Висока черна перка цепеше вълните успоредно на корабчето. Докато Грей я гледаше, се появи втора, последвана от трета, четвърта и пета.

— Ей там има още — обади се Монк от другия борд. — Косатки. Цяло стадо.

Хулд изду гърди и махна с ръка.

— Не е необичайно. Нашите острови имат най-голямата популация косатки и делфини в цяла Исландия. Просто са любопитни и обичат да плуват пред носа. Или може би търсят да хапнат нещо. Често деля с тях рибата, ако уловът е добър. Казва се, че носело gangi pér vel, късмет тоест.

Не след дълго, след като не му бе предложена гощавка, стадото изчезна едновременно, подчинявайки се на някакъв беззвучен сигнал. Грей обаче забеляза, че Сейчан продължава да следи напрегнато водата, явно изнервена от големите хищници.

„Добре е да знам, че нещо може да разклати желязната й решимост“.

Докато траулерът заобикаляше южния нос на острова, Грей изучаваше внимателно целта им. Забеляза как вълните се разбиват в тъмните дълбини на вулканичните пещери, осеяли скалите. Ако далеч в миналото в някоя от тях е било скрито съкровище, прибоят и бурите отдавна би трябвало да са го унищожили. Най-добрата им надежда за успех бе на някое позакътано място, в магмена тръба или кухина във вътрешността.

Но къде да започнат търсенето?

Грей се обърна към капитан Хулд.

— За да разположим уредите си, трябва да влезем колкото се може по-надълбоко в недрата на острова. Да имате някакви предложения?

Капитанът почеса брадата си, като оглеждаше извисяващите се скали.

— Да. Там горе има много пещери и тунели. Можете да избирате колкото си искате. Това място е надупчено като швейцарско сирене от вятъра и дъждовете. Най-известната пещера, Елирей, е дала името на острова. Говори се, че някакво момиче избягало там и се скрило, за да не бъде изнасилено и отвлечено от разбойници — турци или някакви диви пирати, в зависимост от разказвача. Както и да е, след като се спасила, тя родила син и го отгледала там. Младежът станал пазител на островите и се говори, че владеел особени сили, можел да призовава огъня и стопената скала, за да защитава водите ни. — Хулд поклати глава. — Разбира се, това са само приказки, разказвани около огнището през дългите зимни вечери.

Грей се спогледа с Монк. Може би и в тази стара легенда имаше зрънце истина — някакъв намек за експлозивната сила, скрита тук преди векове от някой, който отчаяно е търсил убежище.

— Можете ли да ми кажете къде се намира пещерата? — попита Грей.

Хулд сви тежко рамене.

— Fjandinn3, ако знам. Горе обаче има хижар. Стария Олафур Брагасон. Викайте му Оли. Голям чешит е, да знаете. Живее там повече от шейсет години и е корав и опак като камънаците, но познава всяка гънка и цепнатина на острова. Точно той ви трябва.

Междувременно траулерът беше заобиколил южния нос и бавно се приближаваше към една разбита част в отвесната стена. Отгоре се спускаше дебело въже, закрепено тук-там със скоби, което бележеше пътека, по-пригодна за планински кози, отколкото за хора. Въжето свършваше при малък кей. За да стигнат до него, трябваше да използват алуминиевата лодка на корабчето, но поне мястото беше сравнително защитено от прибоя.

Въпреки това се наложи синът на капитана да направи няколко умели маневри, за да ги приближи достатъчно. Не след дълго Грей помагаше на Сейчан да се качи от лодката на хлъзгавата скала, където тя намести раницата си и се хвана за въжето. Загледан нагоре, Грей също нарами раницата си. Очакваше ги трудно изкачване. Изведнъж завидя на Монк за изкуствената му ръка. С добавените нововъведения той можеше да троши орехи с пръсти. Подобна хватка щеше да му свърши чудесна работа при дългото катерене.

Хулд също се беше качил в лодката и седеше при малкия външен двигател на кърмата.

— Ег ще поостанем наоколо да половим риба. Когато сте готови, свържете се по радиото и ще дойдем да ви вземем. Ако решите да пренощувате, също се обадете. Утре можем да се върнем по всяко време да ви откараме.

— Благодаря.

Грей се прехвърли от люлеещата се лодка на твърда земя. Макар и мокра, вулканичната скала бе груба и осигуряваше добро сцепление за кубинките му. Пътеката беше стръмна, но имаше предостатъчно места, където човек можеше да намери опора. Въжето служеше за допълнителна осигуровка.

Загледа се нагоре, възхитен от гледката. Сейчан се изкачваше равномерно и без да спира, бедрата й опъваха джинсите. Темпото й ясно показваше, че с радост се отдалечава от тъмните води долу.

Намиращият се на няколко метра под него Монк забеляза, че се е загледал, и подметна:

— Само италианската ти приятелка да не разбере, че зяпаш така.

Грей го изгледа намръщено. За щастие вятърът отвяваше повечето думи, преди да са стигнали до Сейчан. Не беше виждал Рейчъл Верона вече повече от четири месеца. Случайните им флиртове се разсъхнаха след повишаването й, което я закотви здраво в Италия, а неговите проблеми с родителите му направиха дългите пътувания до Рим за уикенда невъзможни. Продължаваха да поддържат връзка по телефона, но само толкова. Разделени от далеч по-широка от Атлантика пропаст, двамата осъзнаваха, че трябва да продължат напред.

Изкачиха скалите и се озоваха пред прекрасна панорама с треви и стърчащи от земята скали, покрити с мъхове и лишеи във всеки оттенък на зеленото. Лека мъгла пълзеше по чашата на вулканичния конус и хвърляше призматично сияние върху ландшафта.

Монк подсвирна.

— Все едно сме се озовали в някаква ирландска приказка.

Сейчан не беше толкова омаяна.

— Да идем да поговорим с хижаря.

Тръгнаха към двуетажната ловна хижа, сгушена вдясно от центъра на ливадата. Отляво, от най-високата част на острова, се спускаха големи скални тераси и нахвърляни безразборно канари. Грей се надяваше, че хижарят ще може да съкрати търсенето им.

Единствената постройка на острова бе облицована с дърво и имаше само няколко мънички прозореца. Приличаше по-скоро на обор и впечатлението се засилваше от кравите, които пасяха унило нагоре по зеления склон. От единствения комин на сградата се издигаше тънка струйка дим.

Грей отвори портичката, мина през малката зеленчукова градина и почука на вратата. Никой не отговори и той натисна дръжката. Беше отключено. Но пък и защо трябваше да е иначе?

Отвори вратата.

Помещението беше тъмно и задушаващо топло след студения въздух навън. Пред ниска камина имаше покрита с драскотини и петна маса, която правеше помещението по-скоро място за срещи и трапезария. Самотният газен фенер върху нея осветяваше разтворени топографски и морски карти. Бяха разхвърляни, явно някой ги беше изучавал сериозно.

Грей разкопча якето си, за да може по-лесно да извади пистолета. Сейчан също се напрегна и в ръката й се появи кама.

— Какво има? — попита Монк.

Грей се огледа. Това място бе прекалено притихнало. Купчината карти напомняше повече за стая на военен съвет, отколкото за място, където се е обсъждал лов за забавление. От съседното помещение се чу тих стон.

Той извади пистолета и забърза натам, като се придържаше до стената и държеше оръжието насочено напред. Сейчан се промъкваше от другата страна. Монк зае позиция при прозореца, гледащ към района пред хижата.

Грей бързо надникна в задната стая и видя жилав старец, вързан за един стол, със счупен нос и сцепени разкървавени устни. Явно това беше Олафур Брагасон. Грей огледа по-внимателно помещението, преди да влезе. Нямаше никой друг.

Отиде при мъжа, който вдигна глава, щом чу стъпките му, и го погледна замаяно. После отново отпусна глава и изстена:

— Nei, nei… Казах ви всичко, което знам.

Сейчан се обърна към Грей.

— Май и някой друг е разбрал за емисиите на неутрино и ни е изпреварил.

Не беше нужно да назовава име. Но откъде Гилдията беше научила за острова? Жегна го подозрение, докато се взираше в нея. Нещо явно се бе изписало и на лицето му, защото Сейчан се вцепени от гняв, но Грей видя и болка в очите й. Беше направила много, за да докаже лоялността си. Не заслужаваше съмнението му.

Грей отиде до нея и докосна ръката й в мълчаливо извинение, но нямаше повече време да успокоява наранените й чувства. Махна на Монк.

— Ще претърся хижата. Помогни на хижаря. Трябва да го махнем оттук. Който и да е на острова, със сигурност ни е видял да приближаваме.

Отекна силна експлозия и прозорците задрънчаха. Грей се втурна към тях. Беше познал гърмежа на динамит.

Видя черен дим да се издига от скалите в средната част на острова. Ято черно-бели кайри се вдигна във въздуха, пляскайки уплашено с криле. Някой се опитваше да се добере до недрата на острова.

Някакво движение по-наблизо привлече вниманието му. От линията на канарите се появиха осем мъже и тръгнаха през ливадата — движеха се приведени и притичваха от скала до скала. Бяха въоръжени с карабини, оптичните мерници проблясваха на слънчевата светлина.

Ловците, за които бе споменал капитан Хулд. Само дето истинският лов тепърва започваше.

22:14

Префектура Гифу, Япония

Юн Йошида явно беше заспал на бюрото си. Събуди се със стряскане от почукване по вратата. Преди да успее да се опомни, Рику Танака нахълта в кабинета, следван по петите от Джанис Купър.

— Трябва да видите това — каза Танака и тупна на бюрото няколко разпечатки.

— Какво? Да не е имало ново изригване на неутрино? — Юн се поизправи в стола и си спечели болезнено прещракване в гърба. Беше излязъл от лабораторията долу преди три часа, за да приключи с бумащините в кабинета си, но купчината си бе останала на бюрото почти недокосната.

— Не… ами, да… всъщност не — запелтечи развълнуваният Танака и нетърпеливо махна с ръка. — Има някои слаби пикове. Следя ги, но не изглеждат много важни.

Доктор Купър го прекъсна:

— Не дойдохме заради това, доктор Йошида. — Обърна се към Танака. — Покажи му.

Танака заобиколи бюрото, избута настрана документите и вместо тях постави разпечатките.

— Следяхме изблика в Исландия. Нанасяхме резултатите на графика. Гледахме как пиковете от острова стават все по-чести.

— Вече го бяхте забелязали.

— Да. Знам. — Лицето на Танака почервеня. Определено не му харесваше да го прекъсват.

Юн си позволи да се наслади на мига.

— Тогава защо е това нахлуване в кабинета ми?

Танака проследи графиката с пръст.

— През последния час следях как се променя двойното пулсиране на исландската сигнатура. По-малките пикове се засилваха, а по-високите отслабваха.

— Промените са бавни. Трябваха ни часове, за да разберем какво става — обясни доктор Купър.

Танака постави двете графики една до друга.

— Първата е направена преди четири часа. Втората е от последния половин час.

Юн намери очилата си, намести ги на носа си и се наведе над разпечатките. Твърдението на Танака изглеждаше вярно. На по-старата графика двата пика определено имаха различни амплитуди. На втората бяха почти еднакви.

— Но какво означава това? — Юн свали очилата и разтърка уморените си очи.

Танака погледна доктор Купър и тя му кимна окуражаващо. Рядко му се случваше да показва подобна неувереност. Което доказваше колко е разтревожен. Нещо му беше изкарало акъла.

— Мисля — започна той, — че това, което наблюдаваме, приближава критичната маса. Щом двете амплитуди станат еднакви и се припокрият, това ще даде начало на бурна верижна реакция в субстрата, който излъчва субатомните частици.

— Като стопяване на ядрен реактор — обади се доктор Купър. — С Рику сме на мнение, че повишаващата се честота и промяната на амплитудата действат като естествен часовников механизъм, показващ кога неизвестната субстанция в Исландия ще достигне критична точка.

Сърцето на Юн се сви.

— Значи ще има друга експлозия?!

— Само че този път сто пъти по-силна — каза Танака.

— Кога?

— Направих изчисленията многократно, като екстраполирах кога амплитудите ще се изравнят.

— Кога? — повтори Юн.

— След около час — отвърна доктор Купър.

— Ако трябва да сме точни, след петдесет и две минути — поясни Танака, демонстрирайки обичайната си неприязън към общите приказки.

14:32

Остров Елирей

Сейчан стоеше на пост до прозореца. Внимаваше да не се показва заради оптичните мерници на врага. Противниците приличаха на наемници, определено с военна подготовка. Бяха установили периметър пред хижата, скрити зад скалите, и вероятно очакваха заповеди от началниците си, които сигурно се мъчеха да разберат кои са новодошлите. Някой явно се опитваше да реши дали да ги убие, или да ги залови.

Не че тя или друг от групата имаше думата по въпроса.

Държеше пистолета с две ръце, ниско при коленете си, готова да разбие прозореца и да защитава базата. Не си правеше никакви илюзии. Противникът бе по-многоброен, по-добре въоръжен и в по-изгодна позиция. При цяло отделение войници пред хижата единственият изход беше отзад. А после какво? Щяха да се окажат на прицел, ако се опитат да стигнат отвесната стена. А дори и да успееха, долу ги чакаше сигурна смърт.

Намираха се в капан.

Грей беше заел позиция от другата страна на вратата, също при прозорец. В едната си ръка стискаше своя зигзауер, в другата държеше телефон. Беше успял да се свърже със Сигма, но островът бе твърде отдалечен за незабавна спасителна операция. Бяха сами до пристигането на помощта. Стомахът й гореше, но не толкова от безизходното положение, колкото от реакцията на Грей преди малко, когато разбра, че са попаднали в засада. Бе видяла подозрението му. Беше се опитал да го потисне, да го скрие, но въпреки всичко си беше там.

Погледна навън. Какво трябваше да направи, за да се докаже пред него? Може би да умре. Или пък не.

Чу Монк да шепне нещо на хижаря. Беше използвал амонячна сол, за да го свести достатъчно, та да може да стане. Щом обаче го развързаха, дъртият чешит се развилня: като сипеше псувни, които едва не я накараха да се изчерви, свали окачената над камината пушка, готов да раздава правосъдие.

Гласът на Грей стана по-рязък и привлече вниманието й.

— Четирийсет минути? Трябва да се махнем от острова за четирийсет минути?

Тя се намръщи и погледна навън. За какво ставаше дума? Както и да е, отговорът трябваше да изчака. Войниците се раздвижиха и излязоха от прикритията си. Явно бяха получили чаканите заповеди. Плен или смърт — каквото и да ги очакваше, беше вече решено.

Сейчан вдигна пистолета и каза:

— Ще си имаме гости!

19.

31 май, 08:34

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи се промъкна в малката спалня за гости в задната част на пуеблото. Ханк Канош се бе навел над лаптопа си, но не гледаше екрана. Седеше, скрил лицето си в ръце, явно разкъсван от мъка. Каи се почувства ужасно заради натрапването и си помисли дали да не излезе, но беше дошла по заръка на чичо си.

— Професор Канош…

Той се сепна и бързо свали ръцете си. Вторачи се в дланите си, сякаш се изненадваше къде са били.

— Извинете — каза тя.

Той се пресегна да затвори лаптопа. Каи зърна за миг отворен имейл и някакъв странен надпис в полето за текст, много подобен на писмеността от златните плочки. Явно се беше опитвал да работи, да се разсее по някакъв начин.

Пейнтър им беше позволил достъп до интернет през криптираната сателитна връзка. Можеха да проверяват пощата си и да четат новините, но не и да комуникират. „Никакви имейли, никакъв Фейсбук“. Последното беше насочено най-вече към нея.

Канош пое дълбок треперлив дъх и се овладя.

— Какво има, Каи?

— Чичо Кроу ме помоли да ви извикам в дневната. Иска да говори с вас, преди да пристигнат другите.

Той кимна и стана.

— Около чичо ти все има нещо, а?

Каи се осмели да му се усмихне. Той стисна рамото й, докато минаваше покрай нея, и тя трепна от докосването, издавайки колко е нервна.

— Ще остана тук — каза Каи. — Чичо Кроу иска да поговорите насаме.

— В такъв случай по-добре да не го карам да чака.

След като той излезе, Каи тихо затвори вратата. Погледна компютъра. Не й се искаше да проверява имейла си, тъй като се страхуваше какво ще намери там. Въпреки това любопитството я привличаше към лаптопа. Не можеше да бяга вечно от кашата, която бе забъркала. Рано или късно трябваше да се изправи пред последствията — но засега беше достатъчно да се открие на света по този малък начин.

Настани се на все още топлия от професора стол, отвори лаптопа и се загледа в светещия екран. Сега или никога. Стартира браузъра и отвори Gmail.

Със затаен дъх очакваше установяването на връзката. Наложи се да седне върху ръцете си, за да не посегне към лаптопа и да затвори капака. Нима не можеше да изключи външния свят за още известно време? Но преди да успее да направи нещо, екранът се изпълни с редове непрочетени имейли. Прегледа списъка, като четеше само темите. Имаше малко спам и няколко пристигнали преди експлозията съобщения, но едно от писмата в началото на списъка привлече вниманието й.

Смрази се, настръхна цялата и слепешком посегна да затвори лаптопа. Вече съжаляваше, че изобщо се е поддала на изкушението. Адресът на подателя бе jh-wahya@cloudbridge.com: личният имейл на основателя на УАХАЯ Джон Хоукс. Заглавието беше повече от красноречиво. Състоеше се само от три букви: WTF.

Знаеше, че няма начин да се измъкне, затова колебливо щракна върху съобщението и го отвори. Докато четеше, в стомаха й сякаш се настани тежък камък. Приятелите и съмишлениците й от УАХАЯ бяха всичко за нея. Бяха я приели, когато бе станала достатъчно голяма, за да се измъкне от системата на приемните семейства и беше оставена да се оправя сама. Поддържаха я финансово и емоционално, предлагаха й семейната близост, която така мъчително й липсваше след смъртта на баща й.

Затова й бе така трудно да чете горчивото писмо.

Каи затвори имейла. Дълбоко от гърдите й напираха сълзи. Представи си всичките си приятели, как се усмихваха и я прегръщаха преди да тръгне към планините. Спомни си как се задържа в прегръдката на Чейтън Шоу, един от най-пламенните защитници на младежката организация. Името на Чей означаваше „сокол“ на сиукски и чудесно подхождаше на дългата му черна коса, която падаше свободно върху раменете му и се развяваше и при най-малкия полъх на вятъра. Преди два дни — което вече й се струваше като преди цяла вечност — двамата бяха говорили в тишината на нощта да станат нещо повече от просто приятели.

Сега си мислеше за него и си представяше как й обръща гръб, как я отблъсква. Тихо изхлипа и скри лице в ръцете си, за да скрие срама и сълзите си.

„Какво ще правя сега?“

08:35

Ханк Канош седеше на масата с гръб към огнището, благодарен на топлината от последните въглени. Пейнтър се настани от другата страна на масата. Едрият му партньор тихо похъркваше на пейката.

Кръговете под очите на Пейнтър ясно показваха, че и на него малко сън не би му се отразил зле, но нещо явно го тревожеше. Ханк подозираше, че това не е свързано с непосредствения им проблем. Пейнтър не бързаше да подхване темата, която искаше да обсъжда, дори изглеждаше някак разсеян. Ставаше нещо друго. Цяла сутрин не бе пускал телефона. Може би бе свързано със странното изригване, а може би имаше друг проблем. Едно бе сигурно — беше изнервен.

Накрая Пейнтър прочисти гърлото си и отпусна ръце на масата.

— Ще бъда честен с вас и се надявам на същото от ваша страна. Умряха хора и ще умрат още, ако не разберем по-добре онова, срещу което сме се изправили.

Ханк кимна.

— Разбира се.

— Разговарях с нашия геолог, който следи вулканичната активност на мястото на взрива. Смятаме, че имаме най-обща представа какво е било скрито в пещерата. Свързано е с манипулирането на материята на атомно ниво. Смятаме също, че онези древни хора са създали, било преднамерено или случайно, нестабилно вещество, което е активно и взривоопасно и изисква топлина, за да не се задейства. Именно затова е било скрито в геотермален район, където може да бъде съхранявано векове наред.

Чувството за вина жегна Ханк.

— Тоест, докато не го извадихме на студено.

— И то се е дестабилизирало. След експлозията е освободило нещо, което геологът ни нарича „наногнездо“ — безброй наноботи или микроскопични наномашини, които разяждат материята и имат потенциала да се разпространяват безкрайно. Но дали благодарение на късмета или предвидливостта на древните, горещината на изригналия вулкан е унищожила наногнездото.

Ужасен, Ханк за момент затвори очи. „Маги… какво направихме?“

— Значи затова старите предания за пещерата са предупреждавали никой да не нарушава покоя й — тихо рече той.

— И това може да не е единствената подобна пещера.

Ханк отвори очи и се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Че може би има друг такъв обект. В Исландия.

„Исландия ли?“

Пейнтър продължи с обяснението как мощният поток неутрино от взрива в Юта вероятно е запалил фитила на предполагаемия втори запас от това вещество.

— В момента нещото в Исландия се дестабилизира — завърши той. — Изпратихме хора на място да проучат положението, но ни липсва един ключов елемент от пъзела.

Ханк го погледна в очите и зачака.

— Имаме известна представа какво е скрито на тези места, но не и кой го е скрил. Кои са били онези древни хора? Защо приличат на представители на европеидната раса, а в същото време са били облечени като индианци?

Устата на Ханк пресъхна и той наведе глава и се загледа в ръцете си.

— Знаете нещо, Ханк — притисна го Пейнтър. — Чух ви да спорите с доктор Дентън в лабораторията му. Подобно познание може да бъде жизненоважно за разбирането на опасността, пред която сме изправени.

Ханк знаеше, че Пейнтър е прав, но тези отговори престъпваха опасната граница между родовото му наследство и вярата. Не му се искаше да разкрива онова, което подозираше, но за което нямаше допълнителни доказателства. Макар че сега може би разполагаше с такива.

— Беше просто теория — рече Ханк. — Освен физик Мат беше и ревностен мормон, също като мен. Дискусията ни — и заключенията на Мат — бяха по-скоро прищявка, за която тогава не си заслужаваше да се споменава.

Пейнтър наклони глава, без да откъсва очи от него.

— Но сега си заслужава.

— Споменаването на Исландия наистина може да се приеме като довод в полза на теорията на Мат.

— Каква теория?

— За да отговоря на това, трябва да сте наясно с една много дискутирана част от Книгата на Мормон. Според нашето писание коренните жители на Америка били потомци на едно от изгубените племена на Израил, дошли тук след падането на Йерусалим около шестстотната година преди Христа.

— Чакайте малко. Да не искате да кажете, че според вас индианците са потомци на прокудени евреи?

— Да. И по-точно на Манасиевия клан на израилтяните.

— Но това е безсмислено. Има куп археологически свидетелства, че в Америка са живели хора много преди това.

— Зная. И да, Книгата на Мормон признава тези хора, тези първи жители на Америка. В нея дори се говори за хора, които живеели тук, когато пристигнало изгубеното племе. — Ханк вдигна ръка. — Но нека да продължа. Според Книгата на Мормон пристигналите в Америка израилтяни били два рода, водени от общ баща, Лехи. Родовете били нефити и ламанити. Ще прескоча подробностите, но накрая, около хиляда години по-късно, ламанитите избили нефитите и станали коренните племена, каквито ги познаваме днес.

Пейнтър не изглеждаше особено убеден.

— Това ми прилича по-скоро на расистко, отколкото на историческо предание. Освен това знам, че няма никакви ДНК свидетелства за генетична връзка между коренните жители на Америка и хората с европейски или близкоизточен произход.

— Съгласен съм. Генетичните изследвания убедително показват, че коренните американци са с азиатски произход и че най-вероятно са мигрирали през Беринговия пролив и са се разселили на юг. Повярвайте, през годините мормонските учени и историци са правели какво ли не, за да свържат коренните жители на Америка с евреите, но единственото, което са постигнали, е да станат за посмешище.

— В такъв случай не разбирам накъде биете.

— Повечето съвременни мормони вярват, че някакво изгубено племе на израилтяните наистина е стигнало до Америка и че са се сблъскали с местните кланове на коренните жители. — Ханк посочи себе си и Пейнтър. — Израилтяните се заселили сред племената ни, може би са правили опити да ги обърнат в своята вяра, да ги накарат да следват заветите на Авраам. Но новодошлите живеели повече или по-малко откъснато и накрая се превърнали просто в поредното племе сред многото други. Именно затова не са оставили генетична следа.

— Подобно обяснение изглежда по-скоро изсмукано от пръстите, отколкото убедително.

Ханк се подразни.

— Помолихте ме за помощта ми. Още ли я искате?

Пейнтър вдигна ръка.

— Извинявайте. Слушам ви. Но мисля, че знам накъде биете. Смятате, че мумифицираните тела в пещерата са били на хора от изгубеното племе на израилтяните.

— Да. И по-точно, че са нефитите, които Книгата на Мормон описва като белокожи, благословени от Бог и надарени с особени дарби. Това не ви ли звучи подходящо за нещастниците, които открихме?

— А какво става с убийците ламанити, които са ги затрили?

— Възможно е да са били индианци, приели вярата на новодошлите или сключили съюз с тях. Но по-късно през вековете нещо се е променило. Нещо е уплашило индианските племена и ги е накарало да унищожат нефитите.

— Значи твърдите, че описаната в Книгата на Мормон история е смесица от алегория и реални събития. Че изгубеното племе на израилтяните, племето на нефитите, е дошло в Америка и е станало едно от местните племена. А векове по-късно нещо е уплашило част от тези индианци, или ламанитите, и те са избили изгубеното племе.

Ханк кимна.

— Знам как звучи, но има и допълнителни доказателства, стига да сте готови да ме изслушате.

Пейнтър му махна с ръка да продължи, но още не изглеждаше убеден.

— Да вземем за пример думите със семитски корен, пръснати сред наречията на местните племена. Изследванията показват, че между иврита и тукашните езици има твърде много сходства, за да бъдат обяснени като случайно съвпадение. Например еврейската дума за мълния е барак. На езика на уто-ацтеките думата е берок. — Ханк докосна рамото си. — Това на иврит е шекем, а на уто-ацтекски — сикум. — Прокара ръка по голата кожа на ръката си. — Гелед на иврит. Елед на уто-ацтекски. Списъкът е много дълъг и не може да се дължи на съвпадение.

— Но какво общо има всичко това с мумифицираните останки от пещерата?

— Ще ви покажа. — Ханк стана и отиде до раницата си. Отвори я, взе каквото му трябваше и се върна на мястото си. Постави двете златни плочки на масата. — Книгата на Мормон е написана от Джоузеф Смит въз основа на златни плочи, дарени му от ангела Морони. Твърди се, че плочите били покрити с непозната писменост; някои казват, че с йероглифи, докато за други е стар вариант на иврит. На Джоузеф Смит била дадена способност да преведе надписите и преводът станал Книгата на Мормон.

Пейнтър придърпа една от плочките.

— А надписът тук?

— Преди да пристигнете снощи, копирах няколко реда и ги изпратих на един колега, специалист по древни езици от Близкия изток. Преди малко ми отговори. Надписът го е заинтригувал. Успял е да го разпознае. Това наистина е форма на протоиврит.

Пейнтър се наведе напред — явно интересът му се засили.

— Първият, дал име на тази писменост, бил един учен от шестнайсети век, Парацелз. Той я нарекъл „азбука на маговете“. Твърдял, че я е научил от ангел и че писмеността била в основата на необичайни способности и магия. Всичко това ме кара да се питам дали Джоузеф Смит не е попаднал на подобно съкровище плочки и ги е превел, за да научи от тях историята на онова изгубеното племе на израилтяните и да я запише.

Пейнтър се облегна назад. Съмнението в очите му си оставаше, но вече не бе така пренебрежително. По-скоро изглеждаше замислен.

— А да не забравяме и Исландия — рече Ханк.

Пейнтър кимна. Вече започваше да намества парчетата от картината.

— Ако онези древни майстори на нанотехнологията, учени, магове, маги или както там са се наричали, наистина са от изгубено племе на израилтяните, ако са бягали през Атлантическия океан с нещо, което са искали да запазят, но не са били сигурни дали ще се справят с дългия път…

Ханк завърши вместо него:

— Щом стигнали до Исландия, огнена земя в леденото море, те са намерили идеалното топло място, където да скрият поне част от взривоопасното си съкровище, преди да продължат за Америка.

— Ханк, мисля, че може и…

Прекъсна го шумът на гуми върху чакъл. Беше далечен, но приближаваше бързо. Пейнтър рязко се обърна и в ръката му сякаш от нищото се появи пистолет. Забърза към вратата.

Ковалски се надигна, оригна се и се огледа замаяно.

— Какво?… Какво изпуснах?

Пейнтър погледна през прозореца и остана така цяла минута, докато шумът се усилваше. Накрая видимо се отпусна.

— Това са приятелите ви Алвин и Айрис. Май са намерили последния ни гост.

08:44

Старата очукана „Тойота“ спря в центъра на каменните колиби сред облак от пясък и прах и Пейнтър излезе от сянката на верандата. Макар да беше още утро, светлината обливаше пустошта наоколо и я боядисваше в нюанси на аленото и златното. Присвил очи от силното слънце, той приближи да помогне на Айрис да слезе от мястото на шофьора. Алвин скочи от другата страна.

Двамата съсухрени старци, наближаващи осемдесетте, приличаха на стари хипита с изрисуваните си ризи и избелели джинси с разръфани подгъви. Външният им вид обаче се подчертаваше от традиционни елементи на индианците хопи. Айрис беше сплела дългата си сива коса на плитка, украсена с пера и тюркоази. Косата на Алвин беше оставена да пада свободно, а голите му ръце бяха стегнати в дебели гривни от ковано сребро с инкрустирани миди и тюркоаз. И двамата имаха бродирани пояси с типичен хопи дизайн, но вместо мокасини от волска или еленова кожа носеха туристически обувки, избрани от каталога на някой спортен магазин.

— Е, поне не сте изгорили пуеблото — отбеляза Айрис, докато оглеждаше постройките с ръце на кръста.

— Само кафето — каза Пейнтър и й намигна.

Отиде до задната врата на джипа, за да помогне на последния член на групата да слезе. Снощи Пейнтър бе казал, че иска да говори с някой от старейшините на юта, човек от племето на дядото, който беше убил собствения си внук, за да запази тайната на пещерата. Явно онзи старец беше знаел нещо. Може би другите от племето му също знаеха. Трябваше му човек, който да хвърли известна светлина върху пещерата и историята й. Алвин и Айрис бяха отишли да вземат стареца от автогарата, за да не се налага на Пейнтър и останалите да се показват на публични места.

Пейнтър посегна към дръжката на вратата, готов да помогне на стареца, но тя се отвори сама. От колата слезе млад мъж, най-много на двайсет и две. Пейнтър погледна в колата, но вътре нямаше друг човек.

Стройният младеж протегна ръка. Беше с тъмносин костюм, преметнал през ръка сакото и развързаната си вратовръзка. Бялата му риза бе с разкопчана яка.

— Аз съм Джордан Апавора, старейшина на племето северни юта.

Явно си даваше сметка за абсурдността на думите си, защото се усмихна смутено. Пейнтър подозираше, че смущението не е сред типичните черти на хлапето. Ръкуването му беше силно и твърдо. Под официалната риза определено се криеха мускули. Младежът отметна дългата си черна коса от очите си и огледа кръга постройки.

— Може би трябва да изясня — рече той. — На практика съм член на съвета на старейшините. Представлявам дядо си, който е стар и почти съвсем глух, но умът му си остава остър като бръснач. Топля мястото му на срещите на съвета, водя си бележки, обсъждам проблеми с него и гласувам от негово име.

Пейнтър въздъхна. Всичко това бе много хубаво, но този млад юта не беше старейшината, когото се надяваше да разпита — някой, който да познава древните предания и забравените истории на племето.

Усмивката на Джордан стана по-широка и по-топла.

— По изражението ви личи, че сте разочарован, но дядо ми не би могъл да издържи такова дълго пътуване. — Той си разтърка задника. — При тукашните пътища вече щеше да е в болница за поредната смяна на ставите. А като се замисля за последния километър и половина, май и на мен ми предстои първата смяна.

— Тогава да опънем крака — обади се Алвин, доказвайки мъдростта на собствената си възраст. Махна им към верандата на пуеблото, но прегърна жена си през кръста и кимна към една съседна постройка. — Ние с Айрис ще измислим някаква закуска, докато вие се разберете.

Пейнтър разбираше, че двамата домакини ги оставят да говорят насаме, но предвид промяната на обстановката това не беше необходимо. Все пак не би се отказал от една свястна закуска. Поведе Джордан към сянката на верандата. Ковалски вече беше там и се люлееше на един стол с крака на парапета. Погледна Пейнтър и завъртя очи — явно и той не беше особено впечатлен от „старейшината“.

Канош също се появи, следван от Каи. Якото му куче също дойде да подуши крака на новодошлия.

Джордан отново се представи и стеснението отново му пролича, когато стисна ръката на Каи. Тя също се запъна и отговори съвсем тихо, след което отиде в другия край на верандата и се престори, че случващото се не я интересува, но продължи да го следи крадешком, криейки очи зад кичурите коса.

Пейнтър се прокашля и се облегна на парапета с лице към останалите.

— Предполагам, че знаете защо помолих да дойдете чак тук — каза на Джордан.

— Да. Дядо ми и Джими Рийд бяха добри приятели. Случилото се… онази стрелба в пещерата… е истинска трагедия. Познавах много добре внука му Чарли. Тук съм да ви помогна по всякакъв начин и да отговоря на всичките ви въпроси.

Думите му прозвучаха като казани от политик и Пейнтър заподозря, че Джордан е изкарал поне една година в юридически колеж. Младият юта беше дошъл да помогне, но нямаше да позволи племето му да бъде държано отговорно за разигралите се в планината събития.

Пейнтър кимна.

— Благодаря, че дойдохте, но всъщност ни трябваше човек като Джими Рийд, който е бил възпитан според традициите и познава подробно историята на пещерата.

Джордан изобщо не се смути.

— Това е ясно. Вестта стигна до дядо ми, който ме прати тук тайно, без никой друг да знае. Племето юта смята, че сме отказали молбата ви.

Пейнтър го изгледа преценяващо. „Май все пак не е било губене на време“.

Джордан не се смути от острия му поглед.

— Само двама старейшини знаели за съществуването на пещерата. Местоположението й в планината било отбелязано на стара карта върху кожа. Именно дядо ми разказал на Джими Рийд за нея. А снощи разказа на мен.

За миг в очите на младежа се появи страх. Той погледна към облените от слънчева светлина скали и се помъчи да го прогони.

— Шантави истории… — промълви тихо.

— За мумифицираните тела и за онова, което е скрито вътре ли? — подкани го Пейнтър.

Джордан бавно кимна.

— Според дядо ми запазените в пещерата тела били на клан от велики шамани, загадъчна раса от хора с бледи кожи, дошли тук с велики дарове и мощ. Наричали се тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Народът на Зорницата — преведе Канош и се обърна към Пейнтър. — Която изгрява всяка сутрин от изток.

Джордан кимна.

— Според старите предания чужденците наистина дошли от изток.

Пейнтър и Канош се спогледаха. Професорът явно смяташе, че тези хора са дошли от един много по-далечен изток.

„Неговото изгубено племе на израилтяните… нефитите на мормоните“.

— След като се заселили в тези земи — продължи Джордан, — тоутсиий унстоу пуутсийв научили на много неща нашия народ, събирали шамани из целия запад. Вестта за ученията им стигнала надалеч и привличала все повече и повече хора, които станали един голям клан.

„Ламанитите“ — помисли си Пейнтър.

— Тоутсиий унстоу пуутсийв били много почитани, но хората и се страхували от тях заради силата, която владеели. През вековете те живеели предимно затворено. В търсене на още знание нашите шамани започнали да си съперничат помежду си, да не зачитат предупрежденията, направени от чужденците. И един ден едно пуебло племе от юг откраднало могъщо съкровище от тоутсиий унстоу пуутсийв. Крадците обаче нямали представа какво се озовало в ръцете им и си навлекли тежка участ. Почти целият им клан загинал. В гнева си останалите племена се надигнали срещу оцелелите от пуеблото и избили всеки мъж, жена и дете, докато не заличили племето напълно.

— Геноцид — прошепна Канош.

Джордан сведе глава в знак на съгласие.

— Това ужасило тоутсиий унстоу пуутсийв. Те знаели, че подобно познание е твърде мощно и съблазнително за племената, които продължавали да воюват. Затова събрали всичките си членове и скрили съкровищата си на свещени места. Мнозина били избити, докато се опитвали да избягат, а оцелелите нямали друг избор освен да отнемат собствения си живот, за да запазят тайната си.

Пейнтър следеше Канош с крайчеца на окото си. Това ли беше войната между нафити и ламанити, описана в Книгата на Мормон?

— Само шепа от най-надеждните ни старейшини научавали за тези гробници — съкровищници, в които се пазела и историята на тоутсиий унстоу пуутсийв, изписана върху злато.

Канош пое дълбоко дъх и се извърна. Очите му блестяха, може би от напиращи сълзи. Това бе поредното потвърждение на всичко, в което вярваше за народа си, за мястото му в историята и в Божия план.

Въпреки това Пейнтър, който отдавна бе отчужден от собствената си родова памет, оставаше скептик.

— Има ли някакво доказателство за тази история?

Джордан не отговори веднага. Известно време разглеждаше върховете на обувките си, преди да вдигне глава.

— Не зная, но дядо ми казва, че ако искате да научите повече за тоутсиий унстоу пуутсийв, трябва да отидете на мястото, където е започнал краят им.

— Какво означава това? — кисело попита Ковалски.

Джордан се обърна към него.

— Дядо ми знае къде са срещнали участта си крадците на съкровището. Знае също и името им. — Погледна останалите поред. — Били са анасази.

Пейнтър не успя да скрие изумлението си. Анасазите бяха клан от древния народ пуебло, обитавал предимно района на Четирите ъгъла на САЩ4 и известен както с изсечените си в скалите домове, така и със загадъчното си и внезапно изчезване.

Канош го погледна многозначително.

— На езика навахо „анасази“ означава „древен враг“. — И допълни: — Анасазите изчезнали някъде между хилядната и хиляда и стотната година. Водят се обаче разгорещени спорове каква е причината за изчезването им. Има различни теории — за голяма суша или войни между племената. Според една от най-новите хипотези, предложена от археолозите от Колорадския университет, племето било въвлечено в религиозна война, която по ожесточеност не отстъпвала на войните между християни и мюсюлмани. Твърди се, че някаква нова религия ги накарала масово да се преселят на юг, а малко след това целият клан загинал.

Тази теория определено пасваше на древното предание, разказано от дядото на Джордан. Пейнтър се обърна към младежа.

— Казахте, че дядо ви знаел къде крадците анасази срещнали участта си.

— Ако имате карта на Югоизтока и по-точно на Аризона, ще ви покажа.

Всички влязоха вътре. След яркото утринно слънце пуеблото беше тъмно като пещера и Каи запали няколко фенера. Пейнтър извади карта на Четирите ъгъла и я разгъна на масата.

— Покажете ми.

Джордан разгледа набързо картата, наклонил глава на една страна.

— На около четиристотин и осемдесет километра южно от нас — каза и се наведе. — Точно до Флагстаф. А, ето го.

И постави пръст на мястото.

Пейнтър прочете името на глас:

— Национален парк кратер Сънсет.

„Е, това определено се връзва…“

— Май вървим от вулкан на вулкан — измърмори Ковалски.

Пейнтър започна да крои планове.

— Идвам с вас — каза Канош.

Пейнтър понечи да възрази. Искаше да остави професора тук с Каи, за да не пострадат.

— Мои приятели проляха кръвта си и загинаха — настоя Канош. — Искам да видя всичко. А кой знае какво ще намерите в Аризона? Може да ви потрябвам като специалист.

Пейнтър се намръщи, но нямаше основателна причина да отхвърля подобно предложение.

Ковалски стигна до същото заключение.

— Звучи ми добре.

Каи пристъпи напред и отвори уста. Пейнтър знаеше какво иска да каже и вдигна ръка.

— Ти оставаш при Айрис и Алвин. — Посочи Джордан с пръст. — Вие също.

И двамата щяха да са в по-голяма безопасност тук, а и не искаше да се разчува накъде са тръгнали. Каи изглеждаше готова да настоява, но погледна Джордан и като че ли размисли. Накрая просто скръсти ръце на гърдите си.

Пейнтър си помисли, че всичко е решено, но Джордан пристъпи напред и извади от джоба си сгънат лист. Изглеждаше готов да му го даде, но спря.

— Преди да тръгнете, дядо ми каза да ви дам това. Но първо трябва да споделя още нещо. Този път от мое име, не от името на дядо ми.

— Какво?

— Легендите, които ви разказах, са свещени и са се предавали векове наред от старейшина на старейшина. Дядо ми ги разказа на мен само защото наистина вярва, че вече е твърде късно.

Ковалски се размърда.

— Какво ще рече „твърде късно“?

— Дядо ми вярва, че духът, освободен от онази пещера в планините, никога няма да бъде спрян. И ще унищожи света.

Пейнтър си спомни описанието на Чин на „наногнездото“, което се разширявало от мястото на взрива, и си представи микроскопичните машини, разрушаващи всяка материя, до която се докоснат. Вероятността разрухата да се разпространява безкрайно изглеждаше ужасяваща.

— Но той беше спрян — каза Пейнтър. — Изригналият вулкан натика джина обратно в бутилката.

Джордан го погледна в очите.

— Това е било само началото. Дядо казва, че духът ще се понесе по земята и ще сее унищожение, докато не остане единствено пясък.

Пейнтър изстина. Описанието беше плашещо сходно с теорията на физиците, че потокът неутрино от Юта е запалил фитила на друг запас наноматериал. Спомни си предупреждението на Кат за предстоящата експлозия в Исландия.

Джордан му подаде сгънатия лист.

— Дядо ми не таи надежда, но искаше да сподели с вас това. Знакът на тоутсиий унстоу пуутсийв. Пожелава ви той да ви поведе там, където трябва да идете.

Пейнтър взе листа и го разгъна. Съдържанието му нямаше смисъл, но въпреки това коленете му се подгънаха. Поклати невярващо глава. Разпозна двата символа, изрисувани с въглен — знака на тоутсиий унстоу пуутсийв.

Лунен сърп и малка звезда.

Елемент от знака на Гилдията.

20.

31 май, 14:45

Остров Елирей, Исландия

„Трийсет и две минути…“

Грей погледна през прозореца и стисна по-здраво пистолета. Ако физиците бяха прави, островът щеше да се взриви малко след три следобед. Дотогава трябваше да се разкарат оттук. Имаше само един проблем… не, по-точно осем проблема.

Опитните командоси бяха заели сигурни позиции пред малката хижа и я държаха на прицел. Преди няколко минути бяха започнали да щурмуват, но после внезапно се изтеглиха зад базалтовите скали.

— Защо не нападат? — попита Оли. Старият хижар стоеше до камината с пушката в ръце. Беше здравата пребит и макар да се беше разфучал, след като Монк го освободи, чакането явно го изтощаваше.

— Сигурно също като нас са научили, че островът ще гръмне — отвърна Сейчан, без да откъсва очи от прозореца. — Просто ни държат тук, докато не успеят да се измъкнат.

Думите й се оказаха пророчески — стъклата задрънчаха от тракането на перки. Транспортен хеликоптер мина ниско над хижата и продължи към ливадата. Въздушният поток от двата ротора приведе тревата, когато машината увисна неподвижно и затърси безопасно място за кацане сред разхвърляните камъни.

„Трябва да се качим на този вертолет“ — помисли си Грей.

— Там! — извика Сейчан и посочи. — Оттатък ливадата, при канарите. Имаме си още компания.

Грей откъсна очи от хеликоптера и видя какво я е разтревожило. Появиха се още тичащи войници — идваха откъм димния знак, бележещ неотдавнашния взрив. Отпред тичаше човек с цивилно облекло — туристически боти, дебел панталон и разкопчано тежко яке. Беше на средна възраст и притискаше раница към шкембето си. Зад него двама войници почти влачеха носилка, натоварена с малки каменни кутии.

Явно бяха успели да си пробият път до съкровищницата на острова. Всички съмнения на Грей изчезнаха, когато зърна блясъка на злато по кутиите. Един от войниците замаха като обезумял на хеликоптера да кацне.

„Със сигурност знаят, че островът ще се взриви“.

Тропот на кубинки го накара да се обърне. Монк тичаше към тях, останал без дъх.

— Проверих зад хижата. Изглежда чисто.

— Трябва да действаме бързо. Евакуират се.

— Да, видях хеликоптера — отвърна Монк.

След като Грей се увери, че всеки знае какво да прави, Оли и Монк заеха позиции на прозорците, а той и Сейчан излязоха тичешком през задната врата.

— Да се надяваме, че старецът е с ума си — каза Сейчан.

Грей залагаше живота им на това. Хижарят познаваше този остров от шейсет години. Ако някой знаеше тайните му, това бе той.

Изскочиха навън и се втурнаха приведени през огряната от слънцето ливада. Хижата ги скриваше от командосите. Грей се насочи към едно малко зелено възвишение. Оли му го беше посочил и му бе казал какво да очаква. Въпреки това, докато го заобикаляше, едва не падна в зейналата от другата му страна яма.

Сейчан го сграбчи за ръката и го дръпна в последния момент. Хълмчето всъщност бе стар, отдавна изстинал мехур лава, кух отвътре. От другата му страна се стигаше до източника на мехура — магмена тръба. Гърлото на тунела зееше насред напуканите базалтови камъни, подобни на изпотрошени зъби.

Стигнаха до мястото, където купчина отломки им позволяваше да се спуснат в дупката, и Грей светна фенера. Лъчът освети тунел с гладки стени, широк колкото да мине един човек.

— Хайде — каза Грей и забърза напред.

Според Оли тунелът минаваше под хижата и стигаше до малка пещера под ливадата. Тя беше нещо като кръстопът. От нея започваше друг тунел, който излизаше на повърхността от другата страна на ливадата. Хижарят беше надраскал набързо карта. Грей беше научил наизуст пътя, но си спомни и описанието на капитана на траулера: „Това място е надупчено като швейцарско сирене от вятъра и дъждовете“. Човек лесно можеше да се изгуби тук — а те нямаха време за грешки.

Стигнаха пещерата за по-малко от минута. Подът беше осеян с камъни. Насъбралата се дъждовна вода се плискаше в краката им, въздухът миришеше на плесен и сол. Грей се завъртя в кръг и освети помещението. Имаше поне пет изхода. А Оли беше отбелязал на картата само четири.

С бясно разтуптяно сърце Грей се върна при тунела и почна да проверява всеки отвор. Беше му казано да тръгне по втория тунел. Първият се оказа просто цепнатина. Насочи лъча в нея. Цепнатината свършваше след около два метра. „Това брои ли се? Или Оли го е пропуснал, защото не е истински тунел?“

Старият хижар му се беше сторил здравомислещ и практичен. Придържаше се само към важните детайли. Грей се довери на впечатлението си, пренебрегна пукнатината, подмина следващия тунел и спря пред онзи след него. Това трябваше да е вторият проход, отбелязан на картата на Оли.

Наистина се оказа магмена тръба, което бе добре, но тя се спускаше надолу. Това не му се струваше правилно, но пък не можеше да губи време. Пое дълбоко дъх и влезе. Тунелът беше по-тесен и от първия.

— Сигурен ли си, че това е пътят? — попита Сейчан.

— Ще разберем.

Грей забърза напред и вече започваше да се съмнява в решението си, когато тръбата започна да се изкачва към повърхността. След още една безкрайна минута стана почти светло и Грей изгаси фенера. До тях достигна звукът на роторите.

После се появи ослепително яркият отвор. Повя силен вятър и песъчинки зажилиха лицето му.

Грей се обърна към Сейчан.

— Трябва да сме съвсем близо до хеликоптера.

Тя кимна, извади пистолета си и му направи знак да продължи напред.

Грей пробяга останалото разстояние, но накрая забави крачка и предпазливо приближи отвора. Тунелът излизаше сред ръбести камънаци, приличащи на гигантски пръчки. Той тихо изпълзя навън и се скри зад един. Зад него Сейчан се измъкна безшумно и се промъкна зад друг.

Грей прецени ситуацията.

Хеликоптерът беше кацнал само на десет метра от тях, явно току-що — двама войници тъкмо отваряха страничните му врати. Двайсетината командоси се бяха скупчили малко встрани.

Носилката лежеше на тревата, все още неразтоварена. В една счупена кутия лъщяха златни плочки.

„Точно като в пещерата в Юта“.

Цивилният, когото бе забелязал преди малко, стоеше до носилката и продължаваше да притиска раницата към гърдите си. Сега Грей успя да разгледа лицето му по-добре. Руса коса, бледа кожа, нацупени устни и рехава брада. Лице на човек, водещ лек живот, човек, на когото не му допада да е на място като това. Щом вратата на хеликоптера се отвори, той се втурна напред. Войниците му помогнаха да се качи.

В другия край на ливадата хижата бе тъмна и смълчана. Монк чакаше сигнала му. Трудно би могъл да го пропусне.

Грей се прицели. Пълнителят на „Зиг Зауер“ Р226 имаше дванайсет патрона. Още толкова имаше в пистолета на Сейчан. Всеки изстрел бе от значение. Сейчан също зае позиция, готова за действие.

Грей си избра войника, който охраняваше хеликоптера. Не можеше да рискува някой от противниците да намери прикритие вътре. Дръпна спусъка.

Пистолетът изтрещя оглушително, последва гърмежът на оръжието на Сейчан. Мишената на Грей залитна. Още преди войникът да падне на земята, Грей се прицели и простреля гърлото на втори.

За няколко мига настъпи пълна суматоха. Войниците се забутаха като овце, мъчеха се да разберат кой стреля по тях. Един от осмината командоси, които бяха дошли първи, стреля към хижата.

От постройката му отговори пушечен изстрел, който пръсна едно от стъклата на хеликоптера.

„Браво, Оли!“

Погледите на всички се насочиха към хижата.

Груба грешка.

Докато всички гледаха не накъдето трябва, Грей свали още двама, докато Сейчан съсредоточи огъня си върху осмината командоси, които бяха обсадили хижата. Точността й беше плашеща — успя да свали четирима от наистина голямо разстояние.

Докато тя презареждаше, Грей насочи вниманието си към двамата най-близки войници. Те отстъпваха и се приближаваха към скривалището им, без да осъзнават дебнещата ги опасност. Грей свали и двамата, като изпразни пълнителя си, докато тичаше приведен към тях.

Трябваше им повече огнева мощ.

Стигна до повалените и грабна автомата на единия, без да спира. Сейчан го следваше по петите, като продължаваше да стреля с пистолета. Грей превключи на автоматична стрелба и стреля от бедро. Откосът повали още неколцина войници и принуди останалите да се отдалечат от хеликоптера и да потърсят убежище зад скалите.

Сейчан се добра до другия автомат.

Двамата заедно се метнаха в хеликоптера.

Единственият вътре беше тлъстият цивилен. Мъчеше се да извади пистолет от кобура на кръста си, но Сейчан стовари автомата върху главата му и го просна в безсъзнание, след което се втурна в пилотската кабина.

Грей продължи да стреля и преградният му огън беше достатъчно силен, за да позволи на Монк и Оли да изскочат от хижата. Двамата тичаха приведени, а Грей ги прикриваше. Монк също откри огън, с което още повече обезкуражи противника.

Двамата стигнаха живи и здрави до хеликоптера. Грей им помогна да се качат и затвори вратата. Ушите му пищяха от стрелбата.

По хеликоптера затракаха куршуми, но двигателите вече вдигаха обороти. Явно Сейчан се бе оказала достатъчно убедителна — или пък пилотът знаеше, че островът всеки момент ще се взриви.

Грей си погледна часовника.

„Още четири минути…“

Оставаше им дори време да си поемат дъх.

Грешеше.

Невероятен взрив разтърси хеликоптера. Земята под него подскочи и Грей се просна на четири крака. Двигателите зареваха. Подметната от труса, машината се издигна несигурно, а вратата зейна — явно в бързината Грей не я беше затворил добре.

Половината остров беше забулена в дим, може би вече дори я нямаше.

— Грей! — изрева Монк.

Грей се извъртя и видя как цивилният се хвърля към вратата, все така вкопчил се в раницата. Лицето му беше в кръв. Грей се претърколи след него и сграбчи единия ремък на раницата. Съдържанието й несъмнено бе важно, щом този тип беше готов да умре, но да не го остави в ръцете им. Цивилният обаче не пускаше. Беше прекарал ръка през другия ремък, преди да се хвърли от хеликоптера.

Увисна, закачен за раницата, и рязко дръпна Грей към отворената врата. Легнал по корем, наполовина провесен от хеликоптера, Грей продължаваше да стиска ремъка. Цивилният се гърчеше, дърпаше се надолу с безценния си товар.

Грей се плъзна още навън, но изведнъж нещо тежко затисна краката му и го закова за пода.

— Държа те — каза Монк.

Хеликоптерът се издигаше. Част от вулканичния конус се откъсна и тежко се плъзна към морето. Дълбоки пукнатини плъзнаха по остатъка от острова. Мъжете долу се втурнаха във всички посоки, за да се спасят, но нямаше как да избягат.

Дори по въздух.

Хеликоптерът се разтресе и внезапно пропадна няколко метра. Грей запълзя навътре. Монк се мъчеше да го задържи да не падне от вратата.

— Губим височина! — извика Сейчан от кабината.

Преди Грей да успее да реагира, изтрещя пистолет. Нещо опари ухото му. Грей погледна надолу. Врагът му висеше на една ръка, но най-сетне бе успял да извади оръжието си. Ако хеликоптерът не бе пропаднал така внезапно, Грей щеше да е труп.

Не че му се очертаваше още много живот.

Когато пилотът успя криво-ляво да стабилизира машината, упоритият цивилен се прицели по-добре. Този път нямаше начин да пропусне — щеше да стреля почти от упор.

Мъжът се усмихна на Грей, извика нещо на френски и дръпна спусъка. Гърмежът бе оглушителен — но не беше от пистолет. А от пушка.

Оли стоеше разкрачен над Грей с димящо оръжие в ръце.

Половината лице на цивилния беше изчезнало. Отпуснатата ръка бавно се измъкна от ремъка и тялото му полетя към останките на острова.

Монк издърпа Грей и трудно спечелената му награда в хеликоптера и изсумтя:

— Отсега нататък да не си подал ръка или крак навън. Грей стисна ръката на Оли.

— Благодаря.

— Длъжен бях да му го върна. — Оли опипа счупения си нос. — Никой не може да ме фрасне в муцуната и да му се размине.

Хеликоптерът отново се разтресе и запропада надолу. Всички се хванаха за дръжките и зачакаха спускането да спре. Не спря. Грей впери поглед в отворената врата. Разпадащият се остров се издигаше към тях. В най-дълбоките пукнатини вече сияеше тъмночервен огън и вещаеше, че най-лошото тепърва предстои.

Хеликоптерът бавно започна да се върти около оста си.

Сейчан подаде глава от кабината и викна:

— Изгубихме напълно налягането в задната перка!

И добави онова, което бе очевидно за всички:

— Падаме!

21.

31 май, 09:05

Възвишение Сан Рафаел, Юта

Каи стоеше на сянка на верандата и гризеше пиньола. Айрис беше набрала семената от растящите в района дървета и сега беше вътре и ги печеше на тигана, за да отдели ядките и да ги смели на брашно.

Айрис искаше да й покаже как се прави и как да не изгори ядките, но Каи знаеше, че възрастната хопи просто се опитва да я разсее. Вместо това тя се взираше в малкото облаче, което се отдалечаваше в пустошта. Без да губят време, Пейнтър и останалите бяха събрали нещата си и бяха отпратили с взетия под наем джип. Взеха дори кучето.

Но не и нея.

Досега успяваше да обуздае гнева си — знаеше, че няма да й донесе нищо добро. Огорчението все още гореше като въглен в корема й. Беше замесена в тази бъркотия още от самото начало. Заслужаваше да види края й. Всички казваха, че трябва да понесе последиците от постъпките си като зряла жена, но в същото време се отнасяха с нея като с момиченце.

Лапна още една ядка и я сдъвка. Беше свикнала да я изоставят. Защо днес трябваше да е различно? Защо трябваше да очаква нещо повече от чичо си?

Но дълбоко в себе си го беше очаквала.

— Тоя тип е доста опак.

Каи се обърна към стоящия на прага Джордан Апавора. Беше сменил костюма с каубойски ботуши, избеляла синя тениска и черни джинси и колан с голяма сребърна тока във формата на бизонска глава.

— Значи Пейнтър Кроу ти е чичо, така ли? — попита той.

— Далечен. — Точно в момента беше готова напълно да скъса роднинската им връзка.

Джордан излезе на верандата. В едната си ръка държеше каубойска шапка, а в другата — шепа димящи ядки. Сигурно ги беше взел направо от тигана. Забеляза, че го гледа, и метна една в устата си.

— На езика пайют се наричат тоовут — каза, докато дъвчеше. — Знаеш ли името им на хопи?

Тя поклати глава.

— Ами на арапахо или навахо? — попита Джордан, вече широко усмихнат. Приближи се към нея. — Изглежда, че домакинята ни иска да сподели всичко, което знае за пиньолите. Знаеш ли, че боровата смола се използвала като дъвка и че служела за мехлем за рани? Явно навремето е била „Орбит“ и аспирин едновременно.

Тя се извърна, за да скрие усмивката си.

— Трябваше да се спасявам, преди да е започнала да ме учи на танца за дъжд на хопи — заговорнически прошепна той.

— Просто се опитва да помогне — сгълча го Каи, но не успя да се сдържи и отново се ухили.

— Е, какво ще правим сега? — попита Джордан и нахлупи каубойската шапка. — Можем да се разходим до каньона Трите пръста. А и внуците на Алвин са оставили велосипедите си… може да покараме и до Коритото на Черния дракон.

Тя го погледна, мъчеше се да прецени мотивите му. Загорялото му лице с високи скули, на чийто фон очите му блестяха, изглеждаше невинно и открито. Но тя подозираше, че в поканата му има нещо повече от предложение да потренират и да се наслаждават на природните красоти. Беше забелязала честите погледи, които й хвърляше. Дори сега усети как се изчервява и пристъпи към отворената врата. Вече имаше човек, който се интересуваше от нея, който бе важен за нея.

Представи си Чейтън Шоу с приятелите й от УАХАЯ. Да излезе с Джордан беше като предателство. Вече се беше компрометирала достатъчно. Още я болеше от онзи имейл. Нямаше намерение да разваля нещата още повече.

— По-добре да се навъртам наоколо — каза тя. — В случай, че се обади чичо ми…

Тъпо извинение дори в собствените й уши, но той не каза нищо и заради това й бе още по-трудно да му обърне гръб и да влезе вътре. Неволно го сравняваше с Чей, чиято пламенна енергия често бе притъпена от пейот, гъби или трева. Макар че познаваше Джордан от по-малко от час, имаше нещо по-чисто и открито в племенната му гордост, във всеотдайната му обич към дядо му, в начина, по който търпеливо изслушваше наставленията на Айрис.

Сякаш усетил вниманието й, той пак й се усмихна и тя побърза да влезе. Скри се в задната стая. Имаше нужда да остане сама.

Стоеше в тъмното, сложила длани върху пламналите си бузи. „Какви ги върша?“

Бутонът на затворения лаптоп светеше като зелено котешко око в мрака. Пейнтър беше оставил сателитната чиния и един от телефоните в случай, че се наложи да се свърже с тях. Беше благодарна за това.

Имаше нужда да се разсее. Отиде до бюрото, седна и отвори лаптопа. Страхуваше се, че ще види второ съобщение от Джон Хоукс, но трябваше да провери. Влезе в профила си и след безкрайно чакане видя, че няма нова поща. Понечи да затвори компютъра, но погледът й се насочи към запазения имейл от основателя на УАХАЯ. Отвори го отново. Искаше да го прочете пак, може би като един вид наказание, може би да види дали наистина е толкова лошо, колкото го е запомнила.

Докато четеше, не почувства отчаяние както миналия път — вместо това гневът й растеше с всеки следващ ред. Вече беше огорчена от това, че Пейнтър я беше зарязал, и сега разбра, че Джон Хоукс се опитва да направи същото. Да се отърве от нея, за да си няма повече проблеми.

„След всичко, което направих… след всичко, което рискувах…“

Преди да премисли, натисна бутона за отговор. Нямаше намерение да го изпраща. Просто искаше да изпусне парата, да й олекне. Затрака бързо на клавиатурата, изливаше яростта си през върховете на пръстите. Написа дълго писмо, в което заявяваше, че е невинна, и обясняваше как в момента изчиства името си без каквато и да било помощ от УАХАЯ. Подчерта последното — и това й хареса. Изрази отвращението си от липсата на вярност и подкрепа от страна на организацията към един от собствените й членове. Изброи всичките си постижения и приноси за каузата. Написа на Джон Хоукс колко много означава за нея УАХАЯ и как това предателство и недоверие са я наранили ужасно.

Докато пишеше последните думи, очите й вече бяха пълни със сълзи. Знаеше, че идват някъде дълбоко отвътре, от рана, която нямаше да зарасне. Искаше да бъде обичана такава, каквато е — с добрите, с лошите, с благородните и със слабите й страни, а не да бъде захвърляна, когато присъствието й причинява неудобства. Накрая осъзна истината. Искаше да бъде обичана така, както я бе обичал баща й. Заслужаваше го. Искаше да го изкрещи на целия свят.

Вместо това впери поглед в екрана и в отговора си — и направи най-доброто. Придвижи курсора и пръстът й увисна над бутона. Пейнтър беше казал, че интернет връзката е надеждно кодирана.

Тогава каква опасност можеше да има?

Каи пое донякъде контрола върху собствения си живот и натисна ИЗПРАТИ.

09:18

Солт Лейк Сити, Юта

Тихият звън оповести пристигането на ново съобщение и Рафе се усмихна. Погледна си часовника. Часове по-рано, отколкото бе предполагал. Нещата се развиваха великолепно. Протегна се с удоволствие. Беше облечен в мек хотелски халат и по чехли. Косата му беше още влажна от душа.

Огледа президентския апартамент, намиращ се на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в сърцето на Солт Лейк Сити. За първи път, откакто бе дошъл тук, се чувстваше почти у дома си, заобиколен от всички европейски атрибути на помещението — ръчно изработени черешови мебели в стил Ришельо, карарски мрамор в просторната баня, гоблени на фламандски майстори от седемнайсети век. От френските прозорци се разкриваше завладяваща гледка към планините и грижливо поддържаните градини далеч долу.

Сподавено ридание и подсмърчане помрачиха доброто му настроение.

Обърна се към мършавия младеж, съблечен съвсем гол и вързан за един от стилните столове за хранене. Устата му бе залепена с лепенка, от носа му се стичаха сополи. Давеше се и се мъчеше да си поеме въздух. Очите му бяха изцъклени като на ранена лисица.

Но не беше лисица.

А ястребът на Рафе… ястребът, който беше пуснал на лов.

В биографичните данни на Каи Куочийтс бяха изброени връзките й, сред които бяха и УАХАЯ, пламенните млади вълци, борещи се за правата на коренните американци. Отне му по-малко от час да разбере къде се е сврял лидерът на организацията. Беше дошъл в Солт Лейк Сити, за да следи отблизо събитията в планините, готов за разобличаването, което вървеше с подобна трагедия. Но явно Джон Хоукс имаше и други нужди. Берн го беше прибрал от един стриптийз клуб до летището. Индианският активист очевидно обичаше бели руси жени с щръкнали изкуствени гърди.

Пленникът отново изскимтя.

Рафе вдигна пръст.

— Търпение, господин Хоукс. Скоро ще продължим с вас. Бяхте много полезен. Но нека първо се уверим, че ловът ви е бил успешен.

Не им беше много трудно да убедят Джон Хоукс да помогне на каузата им. Два от пръстите му още сочеха към тавана. Ашанда ги беше счупила с лекота, сякаш бяха сухи клечки. Със своите крехки кости Рафе много добре познаваше точно тази болка. През живота си си бе чупил всеки пръст на ръцете и краката.

И то невинаги случайно.

Накрая спечелиха сътрудничеството на г-н Хоукс и получиха всички необходими знания и подробности около Каи, за да съчинят писмо, целящо да измъкне малката птичка от скривалището й. И писмото явно бе свършило работа.

„При това много по-бързо, отколкото очаквах…“

Беше й определил краен срок да отговори. Птичката изобщо не си бе губила времето. Той също не смяташе да се бави.

— Сър, успяхме да дешифрираме текста на съобщението — съобщи му компютърният специалист на екипа.

Рафе се обърна към него. Техникът се водеше просто Т. Дж. и Рафе така и не прояви достатъчно любопитство да научи какво се крие зад инициалите. Беше американец, мършав, често под въздействието на стимуланти, за да седи пред компютъра дни наред. Сега стоеше пред редицата мини-мейнфрейм/сървъри, свързани помежду си с Cat-6 кабели и широколентова връзка с интернет.

Рафе не разбираше нищичко от това. Интересуваха го единствено резултатите.

— Текстът всеки момент ще се появи на екрана ви, сър. Следим айпи адресите, триангулираме сателитните възли, филтрираме сървърните връзки и пуснахме алгоритъм за определяне на маршрутите на пакетите.

— Просто ми кажете откъде е било изпратено.

— Работим по въпроса.

Рафе завъртя очи при използването на множествено число. Т. Дж. беше елементарен помощник. Истинската компютърна магьосница, Ашанда, седеше в центъра на змийското гнездо от кабели и оборудване и дългите й пръсти танцуваха по три клавиатури бързо и елегантно като пръстите на гениален пианист. Но вместо да чете ноти, погледът й следеше сменящи се редове код. На друг екран сървъри и портали образуваха преплетена мрежа, плъзнала по векторната карта на планетата. Нищо обаче не можеше да се опъне на Ашанда. Защитните стени се катурваха пред нея като плочки на домино.

Удовлетворен, Рафе отиде при лаптопа си и отвори писмото на Каи Куочийтс. Почукваше с пръст устната си, докато четеше изблика на тийнейджърски угризения и наранени чувства. Някъде дълбоко в себе си изпита съчувствие, предизвикано от страстта й, от пълното й разкриване на екрана. Хвърли поглед към Джон Хоукс и изведнъж му се прииска да му счупи трети пръст или направо ръката. Лидерът явно употребяваше безскрупулно последователите си, като се възползваше от младостта и устрема им. А после ги оставяше да си понасят последствията, докато самият той обираше лаврите.

Това се наричаше лоша управленска практика.

Т. Дж. подсвирна и привлече вниманието му. Беше се навел над рамото на Ашанда.

— Май успява! — с писклив глас възкликна той. — Разбива последните врати!

Рафе приближи и побутна асистента да се разкара. Щом ги очакваше победа, искаше да се наслади на момента заедно с Ашанда.

Застана зад нея и прошепна в ухото й:

— Покажи ми какво можеш…

Тя с нищо не показа, че го е чула. Беше потопена в собствения си свят, подобно на всеки човек на изкуството. Това беше стихията й. Нали казват, че ако човек изгуби някакво сетиво, някое друго става по-силно. И това бе новото сетиво на Ашанда, цифровото продължение на самата нея.

Рафе прокара длан по ръката й и усети старите неравности под кожата й. Подобни белези бяха ритуална практика, разпространена в някогашното й африканско племе. Личаха повече, когато за пръв път се появи в семейния замък. Сега можеше да ги усети единствено с върховете на пръстите си, сякаш четеше брайлово писмо.

— Почти стигна! — задъхано възкликна Т. Дж.

Ашанда съвсем леко се наклони към бузата на Рафе.

Той усети от разстояние топлината на кожата й. Никой не разбираше истински отношенията им. Самият той не можеше да ги изрази с думи и същото определено важеше и за нея. Двамата бяха неразделни от деца. Тя бе неговата бавачка, болногледачка, сестра, довереница. През целия му живот тя бе онзи безмълвен кладенец, в който можеше да изрече своите надежди, страхове и желания. В замяна той й предлагаше сигурност и живот без недоимък, но също така любов, понякога дори физическа, макар това да се случваше рядко. Беше импотентен — страничен ефект от чупливите му кости. Изглежда, дори най-интимното му кокалче беше повредено.

Заразглежда ръцете й, които летяха между клавиатурите. Спомни си моментите насаме, когато тя понякога огъваше пръста му, измъчвайки го между агонията и екстаза, докато накрая го чупеше. Не беше мазохизъм. В болката имаше чистота, която намираше за освобождаваща. Тя го учеше да не се страхува от слабостта на тялото си, а да я прегърне, да достигне изначалния извор на усещането, което бе уникално за него.

Ашанда едва чуто въздъхна.

— Успя! — извика ликуващо Т. Дж. и вдигна ръце като футболен запалянко след гол.

Рафе се наведе още по-близо до нея и бузата му докосна нейната.

— Чудесна работа — прошепна в ухото й.

Без да помръдва, впери поглед в екрана. Цифровата карта се бе уголемила и светещите зелени линии се събираха в една точка в Юта. Рафе погледна мястото и се усмихна на щастливото съвпадение да открие собственото си име на екрана.

— Сан Рафаел — каза той. Веселото настроение повдигна духа му. — О, просто съвършено.

Обърна се към Джон Хоукс.

Онзи го гледаше с широко отворени очи.

— Май вече няма да имаме нужда от нашия ловен ястреб — промълви Рафе.

Тръгна към голия мъж, който нададе висок уплашен стон. Рафе смяташе, че дължи на Джон Хоукс малък подарък за услугите му. В случая — урок по добри управленчески практики, нещо, което определено му липсваше.

Застана зад него и заклещи с ръка тънкото му гърло. Чупенето на врат изобщо не беше така лесно, както изглеждаше по филмите. Наложи се да направи три опита. Урокът обаче беше добър. Понякога дори лидерът трябва да изцапа ръцете си. Това помага за поддържането на бойния дух.

Отстъпи назад, като бършеше заслужената пот от челото си.

— И след като приключихме с това… — Рафе протегна ръка към Ашанда. — Ще продължим ли нататък, ma chaton noir?5

22.

31 май, 15:19

Над остров Елирей, Исландия

Грей и Сейчан се наместиха зад пилота. Ръката й се беше вкопчила в китката му, колкото за да се задържи, толкова и от ужас.

Хеликоптерът пропадаше в спирала към огнения ад. Роторите виеха над главите им и се мъчеха да ги задържат във въздуха. Навън се издигаха кълба пушек, нагорещени камъчета тракаха по машината като градушка. Въздушните всмукатели поемаха отломките и задавяха двигателите още повече.

Пилотът се бореше с една ръка с лоста за управление между краката му, а с другата щракаше превключвателите по конзолата. Беше враг, един от наемниците командоси, но в момента съдбите им бяха преплетени — и крайният изход не се очертаваше да е добър.

— Прецакани сме! — извика пилотът. — Нищо не мога да направя!

Димящата разпадаща се канара на острова летеше нагоре към тях. Пукнатините продължаваха да раздират стария конус. В най-дълбоките пропасти бушуваха пламъци. Ледената морска вода нахлуваше в тях и при допира си до разтопената скала изригваше на врящи гейзери.

Под тях беше същински ад.

Грей знаеше, че единствената им надежда е в морето, но водата беше ледена и щеше да ги убие за минути. Той се настани в празната седалка на втория пилот, долепи лице до изпъкналия прозорец и огледа водите около острова. По океана играеха ослепителни слънчеви зайчета, твърде радостни предвид обстоятелствата. Колоната пушек и пара от острова обаче хвърляше тъмна сянка на юг. И в тези тъмни води се виждаше бяло петънце.

— Натам! — Грей посочи надолу и надясно. — Твое два часа! Южно от острова.

Пилотът се обърна към него. Лицето му бе мъртвешки бледо под шлема.

— Какво…

— Кораб. — Сигурно беше траулерът на капитан Хулд. — Давай натам.

Пилотът наклони хеликоптера и се вгледа в бялата точка.

— Виждам го. Не знам дали ще имам достатъчно подемна сила да се махна от острова, да не говорим да стигна толкова навътре в морето.

Въпреки това знаеше, че няма друг избор. Хвана лоста за управление и насочи падането им на юг. Дори тази малка маневра причини допълнителна загуба на височина. Останал само с един работещ ротор, хеликоптерът се понесе неудържимо надолу. Островът изпълни цялото им полезрение. Корабчето изчезна някъде зад отвесните скали.

— Няма да успеем… — каза пилотът, като продължаваше да се бори с лоста и оборотите.

Гейзер от вряла вода и пара изригна от една цепнатина пред тях и се изстреля високо в небето. Хеликоптерът се блъсна в него и за един шеметен миг останаха слепи. В следващия момент водната колона остана зад тях и видяха, че се носят стремглаво към извивката на вулканичния конус — той се издигаше като каменна вълна пред тях и им препречваше пътя към морето.

— Няма достатъчно мощност! — изрева пилотът през воя на роторите.

— Нищо, пробвай! — извика му Грей.

Сушата приближаваше. Грей мярна труповете на говедата по ливадата, убити от високата температура или отровните газове — или пък просто умрели от ужас.

И изведнъж ливадата под тях се отдалечи.

„Отново се издигаме“.

Пилотът също го забеляза.

— Не е от мен! — Посочи алтиметъра. — Продължаваме да падаме!

Грей се наведе към прозореца и се загледа надолу. Разбра грешката си. Хеликоптерът не се издигаше — сушата пропадаше.

Пред очите му от конуса се откъсна парче, разцепено от кипящата цепнатина под тях. Четвърт от острова бавно се килна и се плъзна към морето, като пияница от стол.

Каменната стена пред тях се наклони и изчезна, откривайки път към морето. Но все още не бяха в безопасност.

— Ще минем на косъм! — извика пилотът.

Канари се търкаляха и по ливадата. Един къс скала прелетя покрай прозореца.

Пилотът изруга и наклони хеликоптера, за да избегне сблъсъка.

Продължаваха да се носят към ръба на конуса. Той още пропадаше, но неохотно. Пилотът изстена, стиснал лоста с две ръце. Грей активира управлението на втория пилот. Нямаше опит с този вид машини, но можеше да помогне със силата си. Задърпа лоста. Той оказа съпротива и Грей изпита чувството, че се мъчи да повдигне хеликоптера с лост.

— Няма смисъл! — изрева пилотът. — Дръжте се! Ще се раз…

И се блъснаха.

Колелата и плъзгачите се треснаха в назъбения ръб на конуса и се откъснаха с писък на раздиран метал. Носът на хеликоптера се килна напред. През предното стъкло зашеметеният Грей видя за миг черното море, когато машината остави разпадащия се остров зад себе си.

Хеликоптерът се запремята. Светът около тях се въртеше като калейдоскоп.

15:22

Машината се въртеше бясно и тъмното море се появяваше и изчезваше пред Сейчан. Тя се бе вкопчила в дръжката на тавана, опряла крака в някаква греда. Монк крещеше отзад, старият хижар му пригласяше пискливо. До нея Грей полетя напред и си удари главата в предното стъкло.

Закопчаният за седалката си пилот продължаваше да се бори с уредите за управление и опитваше какво ли не, за да овладее машината, да забави падането й. С едно последно дърпане на лоста носът на хеликоптера леко се повдигна и въртенето се забави.

Грей отлетя назад и се блъсна в пилота. От главата му течеше кръв и покриваше половината му лице.

Пилотът го избута.

— Махай се оттук! Дръжте се здраво!

Сейчан се пресегна, сграбчи Грей за яката на якето и го задърпа назад. Двамата се катурнаха в товарния отсек. Монк се мъчеше да закопчае Оли за една седалка.

Страничната врата се отваряше и затваряше и разкриваше моментни изгледи към останките от острова. Откъсналият се ръб на конуса падна във водата, вдигайки огромна вълна. Зад него пушекът от няколко отвора скриваше по-голямата част от сушата. В сърцето на мрака имаше червен фонтан, който вреше на повърхността и от време на време изхвърляше огнени пръски високо във въздуха.

Но още по-плашещо беше морето, което летеше към тях.

Оставаха само секунди. Сейчан избута зашеметения Грей до покритата с мрежа за товар стена. Той разбра и уви ръцете си в ремъците. Сейчан понечи да направи същото, но точно тогава гигантската вълна, предизвикана от разпадащия се остров, се надигна под хеликоптера, за да ги посрещне.

Сблъсъкът беше ужасен. Тялото й се залепи за пода. Чу писък на метал — и тишина, когато ледената вода изпълни кабината. Вълната подхвърли тялото й като парцалена кукла. Кракът й се удари в нещо остро, което разкъса джинсите и остави огнена диря по бедрото й. После водата я запрати към Грей, чиято глава все още беше във въздушен джоб. Той се опита да я хване с едната си ръка. Тя се помъчи да се добере до мрежата.

И двамата не успяха.

Течението я повлече и я изхвърли през отворената врата сред пяна и мехурчета. Сейчан се премяташе презглава, давеше се със солената вода и оставяше кървава диря. Под нея разбитият хеликоптер потъваше в тъмните дълбини сред разрастващ се облак петрол. Не видя никой друг да излиза от машината, докато тя изчезваше в мрака.

„Грей…“

Нищо не можеше да направи. Дори да можеше да се гмурне, хеликоптерът вече беше потънал прекалено дълбоко. Никой не можеше да стигне до повърхността, без да се удави.

Изгубила надежда и отчаяна, Сейчан се опита да преглътне болката и се обърна. Заплува към слабата слънчева светлина. Едва сега осъзна колко дълбоко е била завлечена. С изгарящи дробове, несигурна дали ще успее, тя зарита към повърхността. Ледената вода я прерязваше като бръснач.

И тогава нещо тъмно премина над нея и препречи слънцето — черна гладка сянка. Сейчан замръзна. Появиха се други сенки и започнаха да кръжат около нея, прорязваха водата с перките си. Една мина съвсем близо, като завъртя огромното си око. Сейчан усети интелигентността в блясъка му, а също и коварство. И глад.

„Косатки…“

Привлечени от кръвта й.

Макар студът да я пронизваше до кости, през тялото й внезапно премина гореща вълна. Сейчан погледна надолу, усетила опасността.

Черно туловище се носеше нагоре към нея. Пастта се отвори и разкри безброй остри зъби.

Сейчан изкрещя, нагълта вода и зарита лудо.

Нямаше полза.

Зъбите пробиха панталона й и достигнаха плътта.

15:24

Задържал дъх, останал почти без въздух в потъващия хеликоптер, Грей освободи товарните ремъци с безчувствени от студа пръсти. От налягането главата му пулсираше и сякаш някой забиваше карфици в черепа му. Откъсна гумения куб от гнездото му и го освободи.

Блъсна се в Монк, който също беше освободил своя пакет. Партньорът му държеше Оли с едната си ръка. Старецът като че ли бе в безсъзнание, а може би вече се беше удавил. Грей бе проверил пилота малко след падането. Беше мъртъв, все още закопчан за седалката. От гърлото му стърчеше парче метал.

Нямаше надежда за него.

Щом се сдобиха с всичко необходимо, Монк и Грей изплуваха през отвора в сумрачните води. Слънцето и въздухът бяха далеч горе. Никога нямаше да стигнат сами повърхността, особено ако искаха да опитат да съживят Оли. Грей обаче дължеше живота си на стареца. И смяташе да му върне услугата.

Предаде гумения си пакет на Монк. От устните на приятеля му излязоха мехури; изкуствената му ръка стискаше въжената дръжка. Грей прочете агонията в очите му и си помисли, че той самият сигурно изглежда по същия начин. Ако не станеха първо жертви на студа, липсата на въздух скоро щеше да ги убие.

Хвана се с една ръка за колана на Монк, готов да задържи Оли между двамата. Но преди това се пресегна и дръпна въжето на бутилката сгъстен въздух до куба.

Още с първото дръпване спасителният сал се наду над главите им. Обикновено тези салове се хвърляха от вертолети на давещи се моряци. Грей се надяваше, че новото му приложение ще ги спаси. Салът незабавно се понесе нагоре — отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо.

Секунди по-късно се носеха през водата като стрели.

Грей се държеше здраво за Монк и Оли, докато летяха към повърхността. Водата около тях ставаше все по-светла. Грей облекчи крещящата нужда от кислород, като леко издиша, за да излъже дробовете си, че в следващия момент ще поемат въздух.

Надяваше се това да не е само трик.

Полезрението му се стесни от липсата на кислород, пред очите му притъмня и му бе трудно да определи още колко им остава.

В следващия миг излетяха във въздуха като изстреляни тапи на шампанско и цопнаха обратно в морето. Грей успя да не изпусне Оли. Монк продължаваше да държи сала.

Грей се закашля и почна да плюе солена вода. Монк помъкна сала към него. На носа му ярко примигваше сигнална светлина. Изпълзяха в него от леденото море, разтреперани и с тракащи зъби. Грей просна Оли на дъното, а Монк бързо го прегледа.

— Не диша, но долавям слаб пулс.

Монк обърна стареца и започна сърдечен масаж. Не беше лесно на огъващата се гумена повърхност. Кожата на хижаря беше придобила плашещ сивкавоморав оттенък, но медицинското образование на Монк не можеше да му позволи да се откаже. Приложи му дишане уста в уста.

Грей се замоли наум. Беше задължен на Оли. А и пътуването до проклетия остров вече им струваше твърде много. Свали раницата, която бе принадлежала на единствения цивилен сред екипа командоси, и я пусна на дъното на сала. Беше я взел от хеликоптера. Нямаше намерение да я изоставя. Тя бе всичко, което можеше да покаже като резултат от мисията.

Но на каква цена?

Огледа водите около сала. Още виждаше в ума си как водата отнася Сейчан от него и как тя изчезва през отвора. Не таеше големи надежди. Сейчан не би могла да оцелее повече от няколко минути в тези ледени води.

Къде ли беше?

Огледа се, но гъстият дим се стелеше над морето южно от острова и скриваше всичко. Виждаше само на няколко метра. Носеше се остра миризма на горяща сяра и сол, но поне за момента беше топло.

Слънцето беше смътно оранжево петно в небето. Островът бе доста по-ярък от него. Останките на Елирей се намираха само на около двеста метра — черна сянка, увенчана с огнена корона. Пламъците се издигаха високо, бели ленти светеща лава се стичаха по склоновете. Парата обгръщаше разбитите брегове и бележеше мястото, където разтопената скала се срещаше с леденото море.

И се носеше неописуем тътен и грохот.

Все още бяха твърде близко до острова.

Това стана ясно, когато се чу оглушителен гръм, съпроводен от огнен фонтан. Димът се завихри още по-буйно, а от небето се посипа гореща пепел, която съскаше във водата и жилеше откритата кожа. Заваляха и камъни — невидими от пушека, но се чуваха как падат във водата.

Тихо кашляне накара Грей да се обърне.

Оли пое дъх и отново се изкашля. От устата и носа му излезе още вода. Монк се дръпна с облекчение назад и помогна на стареца да се надигне. Хижарят седна и се огледа замаяно, после изграчи:

— Винаги съм знаел, че ще свърша в Хелвити!

Монк го тупна по рамото.

— Още не си в ада, старче.

Оли се огледа.

— Сигурен ли си?

Пепелта заваля по-силно, носеше се като огнен сняг, покриваше водата с тънък бял пласт. Голям въглен падна върху един от понтоните на сала и преди някой да успее да го махне, стопи полиуретановата повърхност. Въздухът засъска и засегнатата страна започна да спада.

— Трябва да се отдалечим от острова — каза Грей. — Да се махнем от тази пепел. Ще се наложи да гребем с ръце.

— Можем пък да се качим на стоп — отвърна Монк и посочи зад Грей.

Над водата се разнесе рев на сирена.

Грей се обърна. Носът на малко призрачно, но познато корабче се подаде от пушека и се насочи към тях.

Риболовният траулер на капитан Хулд.

Корабчето се плъзна покрай тях, управлявано от вещата ръка на сина на Хулд.

Капитанът им се хилеше от кърмата.

— Какво направихте с острова ми, fjandanum?6

Помогна им да се качат. Оли още беше без сили и се наложи Грей и Монк да го пренесат на ръце.

— Като мокри кокошки сте — продължи Хулд. — Елате. Приготвили сме одеяла и сухи дрехи.

— Как ни намерихте? — попита Грей.

— Видях ви светлинката. — Хулд посочи сигналния светодиод на носа на сала. — Пък и не можехме да напуснем района, преди да ви намерим. Тя нямаше да ни позволи.

От щурмовата кабина изкуцука тънка фигура, увита в одеяло, с бинтован от прасеца до бедрото десен крак.

„Сейчан…“

Грей едва не изпусна Оли от внезапното желание да се втурне към нея.

Изненаданият Монк изруга.

— Адски шантаво обаче — каза Хулд. — Онова стадо косатки се въртеше около нас откакто започнаха фойерверките, досущ като уплашени деца, хванали се за полата на майка си. А после изведнъж изчезнаха. Помислих си, че ни зарязват. И половин минута по-късно цъфнаха отново с вашата жена, почти удавена, и я избутаха до корабчето.

Грей знаеше, че макар косатките да са известни като „китове убийци“, това прозвище е погрешно. Нямаше нито един случай, в който живееща на свобода косатка да е нападнала човек. Тъкмо напротив — подобно на близките им роднини делфините, косатките понякога защитаваха хората във водата.

Явно игривото стадо, хранено и уважавано от Хулд, бе отвърнало на добрия жест.

Сейчан докуцука при тях. Изглеждаше повече ядосана, отколкото изпитваща облекчение.

— Можех да изплувам и сама.

Хулд сви рамене.

— Но те не мислеха така. А познават тези води по-добре от теб, моето момиче.

Сейчан го изгледа намръщено.

— Ще се погрижа за Оли — каза Монк и пое хижаря. — Искам да го стопля и да го прегледам по-обстойно. Погълнал е много вода.

Всички се бяха нагълтали, но Грей не възрази. Хулд тръгна да помага на сина си, но не и преди да ги запознае с новините.

— Слушах късите вълни. Говори се, че изригването е предизвикало и други изригвания по рифта, който разделя морското дъно тук. Преди всичко да приключи, може да се сдобием с още един-два острова.

И с тези злокобни думи ги остави сами на палубата.

Сейчан стоеше със скръстени на гърдите ръце. Избягваше погледа на Грей и се взираше в морето. Корабчето се отдалечаваше от взривения остров и бавно излизаха от облака пепел.

— Мислех си, че си мъртъв — прошепна тя. Поклати глава. — Но… не можех да се откажа.

Грей пристъпи до нея.

— Радвам се, че не си се отказала. Спаси живота ни, като си накарала Хулд да остане.

Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не й се подиграва. Онова, което видя, я накара бързо да се извърне, но не и преди Грей да забележи пробягалата несигурност в погледа й — нещо изключително рядко за нея.

Сейчан се сгуши по-плътно в одеялото. Настъпи кратко мълчание.

— Претърси ли вече торбата? — попита тя.

Грей я изгледа неразбиращо, после се сети за раницата, която бе зарязал на палубата.

— Не, разбира се — отвърна той. — Кога да го направя?

Тя го погледна и вдигна вежда.

Права беше. Нищо не им пречеше да го направят веднага.

Грей отиде до раницата, коленичи и отвори главното отделение. Сейчан застана над него.

Той прегледа подгизналото съдържание. Нямаше много — две мокри тениски, химикалки, бележник, чиито страници бяха станали на каша. Между няколко ризи обаче, може би служещи за мека подложка, имаше нещо в найлонова торба с цип. Грей я извади.

— Какво е това?

— Прилича ми на стара книга… или може би дневник.

Грей дръпна ципа.

Беше малко, подвързано в кожа томче с трошливи от времето листа. Той го отвори внимателно. Страниците бяха запълнени със спретнат почерк и скици, нарисувани с опитна и точна ръка. Определено беше дневник.

— На френски е.

Обърна на първата страница, където имаше пищно изрисувани инициали.

— А. Ф. — прочете на глас той и впери поглед в Сейчан. И двамата знаеха кой е авторът на дневника.

Аршар Фортескю.

23.

31 май, 10:12

Флагстаф, Аризона

— Би трябвало да е наблизо — каза Ханк Канош от задната седалка.

Потънал в мисли, Пейнтър гледаше през прозореца сменящите се пейзажи на високата пустиня. Обедното слънце оцветяваше всичко в нюанси на аленото и златното, нарушавани тук-там от по-тъмни петна пелин и бодливи дървета юка.

Ковалски шофираше по шосе 89. Бяха пристигнали само преди петнайсет минути с частен самолет от летището в Прайс, Юта, и сега продължаваха на североизток от Флагстаф. Целта им, кратерът Сънсет, се намираше на четирийсет минути път от града.

— Търсим Огнен път петстотин четирийсет и пет — каза Ханк. Кучето на професора се бе настанило на другия край на задната седалка и бе залепило нос за стъклото, след като видя един заек да се отдалечава с подскоци от пътя. — Това е шейсеткилометрово отклонение от главния път, което минава през парка и няколко стари пуебло. Нанси Цо ще ни чака в центъра за посетители при входа.

Нанси Цо беше от племето навахо, но също така и рейнджър от националния парк. Ханк вече беше провел няколко дискретни разговора с познати и бе открил кой познава най-добре района. По време на полета Пейнтър също беше прочел каквото може за парка. Всички го бяха направили. Кат беше изпращала купища допълнителна информация от Вашингтон, но Пейнтър предпочиташе да се запознае с положението лично. Планът бе да разпитат Нанси и да видят какво могат да научат от нея.

Въпреки всичко на Пейнтър му бе трудно да се съсредоточи. Беше научил от Кат за събитията в Исландия, бе изслушал разпространените новини за изригването. Целият архипелаг южно от Исландия димеше и се тресеше. Освен на острова се бяха задействали и два подводни вулкана, които изхвърляха лава по морското дъно и го издигаха все повече.

Към Европа се беше понесъл гигантски вулканичен облак. Летищата вече затваряха. Грей беше успял да изпревари тези събития и в момента летеше обратно за Вашингтон с награда — стар дневник, принадлежал на френския учен Аршар Фортескю.

Но дали той щеше да хвърли някаква светлина върху положението?

— Ето я отбивката — каза Ханк, наведе се през седалката и посочи.

— Виждам — кисело отвърна Ковалски. — Не съм сляп.

Ханк се облегна на мястото си. Всички бяха станали раздразнителни от недоспиване. В пълно мълчание отбиха от шосето и продължиха по двулентовия път.

Нямаше начин да сбъркат целта си. Високият триста метра конус се издигаше над островите от борове и трепетлика. Възвишението бе най-младият и най-малко ерозиралият кратер във вулканичното поле на Сан Франциско. Оттук започваха над шестстотин вулкана с различни форми и размери. Повечето бяха изстинали, но под тази част на Колорадското плато магмата продължаваше да къкри близо до повърхността.

Пейнтър се замисли за земетресенията и магмените бомби, тормозили района преди хилядолетия. Представи си пороя пламтящи въглени и облаците горяща пепел, предизвикващи пожарища и превръщащи дните в нощи. Полето от пепел покриваше площ от две хиляди квадратни километра.

С приближаването вече можеха да различат характерната особеност на вулканичното възвишение, на която то дължеше името си. През деня короната под кратера сияеше в яркочервено, изпъстрено от ивици и петна в ярки жълти, лилави и изумрудени тонове, сякаш кратерът винаги е осветен от залязващото слънце. Пейнтър обаче беше прочел достатъчно и знаеше, че в този ефект няма нищо магическо. Оцветяването се дължеше на изхвърлянето на оксидирано желязо и сярна шлака, уталожили се в горната част на конуса при последното изригване.

От задната седалка Ханк предложи едно не толкова научно обяснение.

— Чел съм легендите на хопи за това място. Планината е свещена за индианците от района. Те вярват, че тук разгневените богове унищожили някакви зли хора с огън и разтопени скали.

— Не звучи като легенда — каза Пейнтър. — А доста прилича на историята, разказана от дядото на Джордан, а и за самата история на това място. Вулканът е изригнал през хиляда шейсет и четвърта година, горе-долу по времето на изчезването на анасазите.

— Така е. Но най-интересното е, че в същата легенда се предупреждава, че унищожените още са тук, останали като духове пазители на това място. Което, разбира се, ме кара да се питам какво охраняват.

Пейнтър впери поглед в червения конус и се замисли за същото. Дядото на Джордан беше намекнал, че тук има нещо скрито, нещо, което може да хвърли светлина върху древните тоутсиий унстоу пуутсийв, митичното изгубено племе на израилтяните според Ханк.

Докато минаваха през портала на националния парк Ковалски посочи напред.

— Това ли е нашата дама?

Пейнтър се поизправи. Стройна млада жена слизаше от бял джип „Чероки“ със сини сигнални светлини на покрива. Беше облечена с колосана сива риза със значка, зелени панталони, черни кубинки и служебен колан с кобур. Щом стъпи на земята, тя си сложи широкопола шапка и тръгна към колата им.

Ковалски тихо подсвирна от възхищение.

— Не мисля, че приятелката ти във Вашингтон би одобрила това — предупреди го Пейнтър.

— Имаме уговорка. Позволено ми е да гледам, но не и да пипам.

Пейнтър би трябвало да го сгълчи, но не можеше да не се съгласи с преценката му за рейнджърката. Но пък колкото и поразително да изглеждаше, тя не можеше да се сравнява с Лиза. Беше разговарял с приятелката си преди час, за да я увери, че всичко е наред. Беше отишла в централата на Сигма при Кат, когато ситуацията ескалира.

Пейнтър свали стъклото на прозореца и Нанси Цо мина откъм неговата врата. Кожата й беше като медна мока, очите — тъмен карамел, подчертани от дълга черна коса, прибрана на плитка.

— Рейнджър Цо? — попита той.

Тя огледа купето и попита скептично:

— Вие ли сте историците?

Явно инстинктите й бяха съвършени като външния й вид. Но пък рейнджърите трябваше да вършат какво ли не и да се занимават с неща, вариращи от наглеждането на природните ресурси до справянето с всевъзможни нелегални дейности. Бяха едновременно пожарникари, полицаи, естествоизпитатели, историци и защитници на културни ценности — а често и психолози, тъй като правеха всичко възможно да защитават ресурси от посетители, посетители от ресурси и посетители от посетители.

Тя посочи близкия паркинг.

— Оставете колата там. После ми кажете за какво всъщност става дума.

Ковалски се подчини. Докато паркираше, погледна Пейнтър и устните му оформиха едно „Уау“.

Пейнтър отново не можеше да не се съгласи.

Не след дълго всички вървяха по чакълена пътека. Беше средата на деня в средата на седмицата, така че наоколо не се виждаха други хора. Изкачваха се към кратера през рядка борова гора по маршрут, отбелязан като „Магмен поток“. На по-слънчевите места растяха цветя, но по-голямата част от пътя бе по пемза и шлака от древния поток. Минаха покрай няколко странични конуса, известни като хорнитос или „малки пещи“ на испански — миниатюрни вулкани, от които са изригвали по-малки потоци лава. Имаше също и странни изригвания от цепнатини, наричани „изстисквания“, където излязлата на повърхността лава беше изстинала в огромни подобни на цветя образувания. Основната атракция обаче бе самият конус, който ставаше все по-стръмен и по-стръмен. Отблизо представлението на минералите беше още по-впечатляващо, тъй като тъмносивата шлака в долната част се издигаше нагоре и преминаваше в забележителна комбинация от ярки полутонове, отразяващи всеки лъч светлина.

— Тази пътека е само километър и половина — предупреди ги водачката им. — Ще ви обърна внимание само докато сме по нея.

Пейнтър беше задал няколко внимателни и най-общи въпроса и бе получил рутинни отговори, които не им носеха нищо. Реши да продължи по същество.

— Търсим изгубено съкровище — каза той.

Това определено привлече вниманието й. Нанси спря, сложи ръце на кръста си и попита саркастично:

— Сериозно?

— Зная как звучи — каза Пейнтър. — Но проучваме една историческа загадка, която предполага, че тук преди много време е било скрито нещо. Горе-долу по време на изригването… може би малко след него.

Нанси не се върза.

— Този парк е бил преравян и претърсван десетилетия наред. Получавате това, което е пред очите ви. Ако е имало нещо скрито, то е отдавна забравено. Единственото, което ще намерите тук, са няколко стари ледени магмени тръби, повечето срутени.

— Ледени ли? — попита Ковалски и изтри чело. Вече беше подгизнал от пот — денят бе горещ, а пътеката не предлагаше много сянка.

— Водата се просмуква през порестата вулканична скала в тръбите — обясни Нанси. — Замръзва през зимата, а естествената изолация и липсата на въздушна циркулация в тесните тръби не позволяват на леда да се стопи. Но за ваше сведение, тръбите са картографирани както ръчно, така и с радар. В тях има единствено лед. — Тя се обърна, готова да тръгне обратно към паркинга. — Ако сте приключили с губенето на времето ми…

Ханк вдигна ръка да я спре, но кучето му го задърпа навън от пътеката. Нанси беше накарала професора да го върже на каишка и Кауч определено не беше щастлив от това — особено след като спряха. Душеше въздуха и явно още търсеше онзи заек.

— Занимаваме се с алтернативна хипотеза за изчезването на анасазите — каза Ханк. — И имаме информация, че изригването може да е причина за…

Нанси въздъхна и го изгледа строго.

— Доктор Канош, вашата репутация ми е известна и затова бях готова да ви помогна по някакъв начин, но съм чувала всяка шантава теория за анасазите. Климатични промени, война, епидемия, дори нашествие на извънземни. Да, тук наистина са живели както уинслоу-анасази, така и кайента, но освен това е имало синагуа, кохонина и други племена от народа пуебло. Какво искате да кажете?

Ханк не се върза на презрителния й тон. Като индианец мормон, той явно бе свикнал да се справя с подобни подигравки.

— Да, това ми е известно, млада госпожице. — Тонът му беше професорски назидателен. — Добре съм запознат с историята на нашия народ. Затова не отхвърлям нищо от казаното като някакво бълнуване, породено от злоупотребата с пейот. Анасазите наистина са изчезнали от този район, внезапно и бързо. Домовете им никога не били заселени отново, сякаш хората се страхували да ги доближават. Нещо се е случило с това племе — нещо, започнало тук и разпространило се във всички посоки. И вероятно разполагаме с отговор, който би могъл да промени историята.

Пейнтър следеше с интерес развоя на битката. Лицето на Нанси пламна, но той подозираше, че е по-скоро от срам, отколкото от гняв. Самият Пейнтър бе достатъчно индианец да знае колко е непристойно да говориш грубо с по-възрастен, дори да е от различно племе или клан.

Въпреки това тя само сви рамене.

— Съжалявам. Не виждам как мога да ви помогна. Ако търсите повече информация за анасазите, може би ще я намерите не тук, а във Вупатки.

— Вупатки ли? — попита Пейнтър. — Къде е това?

— На трийсетина километра на север. Съседният национален парк.

— Вупатки представлява серия руини и паметници на пуебло на много голяма площ — обясни Ханк. — Основната атракция е една триетажна постройка с над сто помещения. Паркът е наречен на нея. На езика хопи вупатки означава „висока къща“.

— А ние продължаваме да я наричаме „анасази бикин“ на навахо — добави Нанси.

Ханк преведе, като гледаше Пейнтър многозначително:

— Което означава „дом на врага“. Археолозите смятат, че там е била една от последните твърдини на анасазите, преди да изчезнат от района.

Пейнтър се загледа нагоре към яркия конус. Според разказаното от дядото на Джордан предание раждането на вулкана се дължало на кражба, извършена от един клан на анасазите, която довела до последици, сходни със случилото се на север, в Скалистите планини на Юта. Дали на мястото на конуса някога бе имало голямо селище? Дали то не е било унищожено и погребано под пепел и лава? А оцелелите? Дали са били преследвани и избити? Пейнтър си спомни думата, използвана от Ханк.

Геноцид.

Може би наистина търсеха на погрешно място.

Бръкна в джоба на ризата си и извади листа, който му беше дал Джордан. Дядото на младежа бе казал, че ще ги отведе там, където трябва да отидат. Разгъна листа и показа двата символа на рейнджъра.

— Тези знаци може би са свързани с онова, което търсим. Случайно да са ви познати?

Тя го изгледа със съмнение, но когато погледна лунния сърп и петолъчката, очите й се разшириха.

— Да — каза Нанси Цо. — Познавам тези символи. И зная къде точно можете да ги намерите.

12:23

Възвишение Сан Рафаел

Каи летеше след Джордан по сухото корито Еленов рог. Той караше черно АТВ, а тя го преследваше с бяло. Носеше се приведена над кормилото и рязко се изнасяше наляво и надясно, дебнейки момент да го задмине, но засега само му дишаше прахта. Писъкът на двата двигателя отекваше от отвесните скали от двете страни на сухото корито, следващо стария състезателен маршрут.

Петте хиляди квадратни километра на възвишението бяха обществена земя и почти нямаше ограничения за използването на АТВ. През годините ентусиастите бяха прокарали стотици километри маршрути, които се пресичаха из района. Индианската кръв на Каи негодуваше срещу подобно отношение към земята.

Но в същото време тя беше млада и кръвта й кипеше.

След като изпрати имейла до Джон Хоукс, на няколко пъти провери за отговор. Половин час по-късно вече не я свърташе в тъмната стаичка. Трябваше да излезе, да си прочисти главата. Джордан пак беше на верандата и със заговорническо пламъче в очите я заведе да й покаже какво е открил под навеса зад едно от съседните пуебло. Айрис и Алвин с неохота им дадоха ключовете с изричните инструкции да карат само по равно.

И те ги изпълняваха — двайсетина минути, докато не се почувстваха достатъчно уверени за по-сериозно предизвикателство.

Джордан нададе тържествуващ вик и взе един рязък завой, като се хлъзна по пясъка. Когато излезе от завоя, машината му поднесе. Каи се ухили лудо, приведе се и даде газ. Профуча покрай него достатъчно близо, за да му покаже среден пръст.

Той се разсмя и изкрещя след нея:

— Това не е краят!

Тя се усмихна и продължи да се носи по пътеката, като подскачаше по камъните. Прелетя над малък ров, приземи се на четири колела и зъбите й изтракаха. Усмивката й обаче така и не изчезна.

Накрая коритото свърши и планинската пътека отново излезе на черния път. Каи натисна спирачки и АТВ-то заора и спря.

Секунда по-късно Джордан плъзна странично АТВ-то си и спря до нея. Майсторската маневра я накара да се запита дали не я е пуснал нарочно да го задмине.

Все пак, когато свали шлема и очилата си, на лицето му бе изписана същата радостна възбуда, каквато чувстваше тя самата. Половината му лице беше покрито с прах и приличаше на същински енот.

Вероятно и тя не изглеждаше по-добре.

Той взе бутилката си с вода и изля половината върху главата си, после почна да пие. Каи гледаше как адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу. Джордан тръсна коса и й се усмихна, от което горещият ден стана двойно по-горещ.

— Какво ще кажеш за две от три? — попита той и кимна към друга пътека.

Каи се разсмя и свенливо се извърна. Въпреки всичко се чувстваше чудесно.

— Мисля, че е по-добре да се връщаме — каза тя и извади телефона си, за да провери часа. — Излязохме преди два часа.

Изобщо не си бе давала сметка колко са се забавили. Времето беше минало неусетно, докато се бяха надпреварвали, спирайки тук-там да разгледат стари петроглифи или да надникнат в някоя от старите мини в стените на каньоните.

Джордан малко оклюма, но се съгласи.

— Права си. Ако се забавим още, Айрис и Алвин ще вдигнат потеря да ни издирва. А и не бих се отказал от малко хапване… тоест, стига да не са пак пиньоли.

— Тоовути — поправи го тя.

Той кимна одобрително.

— Браво на вас, госпожице Куочийтс. Ставате истинска пайют, а? — Тупна се с юмрук в гърдите. — Аз гордее се.

Тя игриво замахна с шлема си към него.

Джордан отскочи и извика с лукава усмивка:

— Добре, предавам се! Да се връщаме.

По обратния път караха с по-спокойно темпо, без да излизат от пътя и без да бързат, наслаждаваха се на всеки миг заедно.

Когато спряха под навеса, Джордан я подхвана за ръката, докато слизаше, и пръстите му я стиснаха малко по-силно от необходимото. Тя понечи да се дръпне, но видя, че лицето му изведнъж е станало напрегнато.

— Нещо не е наред — прошепна Джордан и посочи. — Виж, има пресни следи от гуми.

И наистина, навсякъде в прахта се виждаха следи. Но къде бяха самите коли? Изведнъж си даде сметка колко притихнало е всичко, сякаш нещо дебнеше със затаен дъх.

— Трябва да се махаме оттук… — започна той.

Но преди да успее да направи и крачка, мъже в пустинни бойни облекла наизскачаха сякаш отникъде и се пръснаха в широка редица. Сърцето й сякаш се качи в гърлото и я задави. Моментално осъзна, че вината е нейна. Знаеше как са я открили. „Имейлът…“

Джордан я помъкна назад… но се озова пред чудовищно висок рус мъж, също с камуфлажни дрехи. Мъжът извъртя карабината си и го блъсна с приклада в лицето.

Джордан рухна на колене с вик, който бе повече от изненада, отколкото от болка.

— Джордан! — изпищя Каи.

Нападателят се обърна и насочи оръжието към гърдите й. Гласът му бе смразяващо студен.

— Ела. Един човек иска да говори с теб.

12:33

Флагстаф, Аризона

Застанал в подножието на извисяващата се постройка, Ханк Канош оцени по достойнство името й. Вупатки. Наистина беше висока къща.

Руините на древното пуебло се издигаха на три етажа, построени от плоски плочи червен пясъчник, добиван на място и свързан с хоросан. Изумителното постижение на строителното инженерство бе разделено на стотина помещения. Пуеблото включваше също и останките от старо зидано игрище и голяма кръгла обща стая.

Представи си как е изглеждало всичко това в миналото. Мислено върна на място покрива от греди и тръстика. Възстанови стените. Представи си растящите в съседните тесни долини царевица, боб и тикви. След това насели пуеблото с индианци от различни племена — синагуа, кохонина и, разбира се, анасази. Беше известно, че са съжителствали относително мирно.

Взираше се в картина, която всъщност се бе променила много през вековете. Вупатки бе построена на малко плато, от което се откриваше изглед на огромно разстояние към съседните височинни плата, към ярката прелест на Рисуваната пустиня на изток и лъкатушещия зелен път на река Литъл Колорадо.

Наистина живописно място.

Въпреки това го обзе мрачно настроение, докато гледаше прашните останки. Защо се бяха махнали древните жители? Дали бяха прогонени и избити? Представи си кръвта по червените стени, чу писъците на жени и деца. Дойде му твърде много и се извърна.

Долу, в подножието на руините, Пейнтър и партньорът му се мотаеха из амфитеатъра на селището и чакаха Нанси Цо да получи разрешение да продължат пеша. Беше забранено да се отклоняват от достъпните райони на парка без водач. По-отдалечените руини и паметници, които бяха почти триста, се смятаха за твърде податливи на разрушителното въздействие на човека. Същото се отнасяше и за екосистемата на пустинята.

След като получеше разрешението, Нанси щеше да ги отведе до мястото, където бе виждала показаните й от Пейнтър символи, знака на тоутсиий унстоу пуутсийв, народа на Зорницата. Сърцето на Ханк се разтуптя при мисълта за тези хора. Дали наистина бяха едно от изгубените племена на израилтяните, както се твърдеше в Книгата на Мормон?

Изгубил търпение, той тръгна надолу, като мъкнеше оклюмалия Кауч за ремъка. Забеляза Нанси Цо да слиза от другата страна, откъм центъра за посетители.

Ханк стигна пръв и видя Ковалски да разглежда една друга уникална забележителност на пуеблото. Стоеше пред нещо, приличащо на издигнато огнище, реставрирано неотдавна с плочи и хоросан. Но квадратната яма в центъра му не беше предназначена за огън.

Едрият мъж се наведе над отвора. Наложи се да задържи широкополата шапка, която си бе купил за прехода, за да не отлети от главата му. От дупката духаше силно.

— Прохладно е — въздъхна Ковалски. — Истински климатик.

Пейнтър — стоеше до табелката — каза:

— Това е отдушник.

— Това е отворът на дишаща система от пещери — обясни Ханк. — Зависи от разликите в атмосферното налягане. Когато денят е горещ като днешния, системата издишва студения въздух долу. През зимата, когато е студено, вдишва. Скоростта на въздушния поток може да достигне до петдесет километра в час. Археолозите смятат, че това е една от причините за възникването на пуеблото. Подобни отдушници, отвори към подземния свят, са били смятани от древните за свещени, а и както сам споменахте, никой не би имал нищо против естествен климатик през лятото.

Пейнтър зачете табелата.

— Тук пише, че при разкопките през шейсет и втора долу била открита керамика, зидове и дори петроглифи.

Ханк разбираше интереса на Пейнтър. По пътя насам Нанси Цо им беше казала къде е виждала лунния сърп и звездата, нарисувани от дядото на Джордан. Те бяха част от петроглифите, открити навътре в пустинята, недалеч от едно от множеството неотбелязани пуебло в района.

— Пише също — продължи Пейнтър, — че размерите, дълбочината и разклоненията на пещерната система така и не са определени напълно.

— Не е точно така — обади се Нанси Цо, която тъкмо бе дошла. — Според най-новите изследвания пещерната система под това плато е с обем двеста хиляди кубични метра и продължава километри.

Пейнтър заразглежда отдушника. Отворът бе защитен с решетка.

— Значи ако някой иска да скрие нещо от любопитни очи…

Нанси въздъхна.

— Само не започвайте отново. Съгласих се да ви покажа къде съм виждала символите. И ще направя точно това. После си тръгвате. — Погледна си часовника. — Паркът затваря в пет. Смятам дотогава да съм се махнала.

— Значи получихте разрешение? — попита Ханк.

Тя се потупа по бедрото с някакъв формуляр.

— Очаква ни хубав двучасов преход.

Ковалски се изправи и нахлупи по-сигурно шапката на главата си.

— Защо не вземем джипа ви? С двойна предавка е, нали? Можем да стигнем за десетина минути. Или по-малко, ако карам аз.

Нанси се втрещи от предложението.

Пейнтър също, но Ханк подозираше, че поради съвсем различна причина. Партньорът му не зачиташе особено ограниченията за скорост — както и учтивостта на пътя, ако трябва да сме честни.

— Хайде да ви запозная с някои правила от самото начало — каза Нанси и вдигна пръст. — Първо правило. НОС. Не оставяй следи. Това означава, че каквото внесете, това трябва да изнесете. Погрижих се за раници и вода. Всичко е инвентаризирано и ще бъде проверено, когато се върнем. Ясно ли е?

Те кимнаха. Ковалски се наведе към Пейнтър и прошепна:

— Виж ти, била още по-яка, когато е ядосана.

За щастие Нанси не го чу или поне се престори, че не го е чула.

— Второ, ще вървим внимателно. Това означава никакви пръчки или щеки за подпиране. Доказано е, че оказват големи поражения на екосистемата на пустинята. И трето, никакви джипиеси. От управата на парка не искат да бъдат записвани точните координати на неотбелязаните руини. Ясно ли е?

Кимнаха. Ковалски се ухили.

— Тогава да вървим.

— Къде отиваме? — попита Пейнтър.

— Към едно отдалечено пуебло, наречено Пукнатина в скалата.

— Защо го наричат така? — попита Ковалски.

— Ще видите.

Щом всички бяха готови, Нанси пое към пустинята, като наложи здраво темпо, явно твърдо решена да съкрати двучасовия преход поне с няколко минути. Определено не можеше да се каже, че са тръгнали на излет. Вървяха в колона след нея през поляни с пелин, мормон ски чай и лобода. Гущери се разбягваха от пътя им. Зайци се спасяваха на подскоци. Веднъж Ханк чу предупредителното тракане на гърмяща змия и придърпа Кауч към себе си. Кучето не закачаше змиите, но Ханк нямаше намерение да рискува.

Минаха и покрай някои от другите паметници в парка — разпръснати пясъчникови плочи, бележещи старо пуебло, каменен пръстен от праисторическа землянка, дори колиби за изпотяване на навахо. Крайната им цел обаче — една от извисяващите се меси — беше все още мъгляво петно на хоризонта.

За да убие времето и да се разсее от горещината, Ханк тръгна до Пейнтър.

— Звездата и луната — каза той. — Мисля за символа и за името на племето. Тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Народът на Зорницата.

Ханк кимна.

— Зорницата, която свети така ярко на изток по изгрев слънце, всъщност е планетата Венера. Но я наричат също и Вечерница, защото свети ярко и при залез, на запад. Древните астролози са знаели, че става въпрос за една и съща звезда. Именно затова лунният сърп често се свързва с утринната звезда. — Ханк описа с ръка ниска дъга от изток на запад. — Върховете на сърпа представят звездата на изток и на запад едновременно.

— Добре, но какво искате да кажете с това?

— Това съчетание на луна и звезда е един от най-древните символи на света. Той показва също й знанието на човека за мястото му във вселената. Някои историци на религията смятат, че Витлеемската звезда всъщност е Зорницата.

Пейнтър сви рамене.

— Същият символ може да се открие и на знамената на повечето ислямски страни.

— Така е, но дори мюсюлманските учени ще ви кажат, че символът няма нищо общо с вярата им. Всъщност той е зает от турците. — Ханк махна с ръка. — Символът обаче е много по-стар. Едни от най-ранните му изображения са от територията на Израел. От земите на моавитите, които според Битие са роднини на израилтяните, но също така е свързан и с египтяните.

Пейнтър вдигна ръка, за да го спре.

— Разбрах. Символът може да се посочи като допълнително доказателство, че този древен народ е дошъл от земите на днешен Израел.

— Ами, да, но…

Пейнтър посочи към далечната меса на хоризонта.

— Ако има някакви отговори, да се надяваме, че ще ги открием там.

12:46

Възвишение Сан Рафаел

„Какво направих?“

Каи стоеше онемяла от шок в средата на дневната на Хуметева. Айрис седеше на един стол до огнището и сълзите й блестяха от пламъците, но изражението й си оставаше твърдо. Пръстите й се впиваха в дръжките на стола, докато гледаше съпруга си. Алвин лежеше по гръб на дървената маса само по боксерки. Слабите му гърди се надигаха и отпускаха бързо. По ребрата му имаше червени рани с мехури. Миризма на изгорена плът изпълваше помещението.

Едра чернокожа жена разръчка огъня. Върху въглените лежеше друг ръжен. Върхът му беше с формата на раните на Алвин. Жената дори не вдигна поглед, когато вмъкнаха Каи вътре.

Зад нея русият гигант, който ги беше заловил, хвърли Джордан в ъгъла. Ръцете на младежа бяха вързани отзад и той не можеше да потърси опора, но успя да се извърти и да падне на рамо.

Другият мъж в стаята стана, като се подпираше на бастун. Каи си помисли, че е възрастен — може би заради бастуна, изключително консервативния костюм или крехкия му вид. Но докато той заобикаляше масата, видя, че лицето му е гладко, ако не се брои късата черна брада, поддържана грижливо като косата му. Не би могъл да е на повече от трийсет и пет.

— А, ето ви и вас, госпожице Куочийтс. Аз съм Рафаел Сен Жермен. — Погледна си часовника. — Очаквахме да дойдете много по-рано и се наложи да започнем без вас.

И махна с бастуна към Алвин. Старецът трепна, от което сърцето я заболя още повече.

— Опитвахме се да разберем местонахождението на чичо ви, но Алвин и Айрис се оказаха изключително неотзивчиви… въпреки нежните грижи на скъпата ми Ашанда.

Жената при огнището вдигна глава.

При вида й Каи изстина. Макар и едра, жената изглеждаше напълно нормална, но очите й, които проблясваха на светлината на пламъците, бяха невъобразимо пусти, същинско огледало за онзи, който ги погледнеше.

Почукването на бастуна по пода я изтръгна от унеса.

— И тъй, по същество. — Рафаел махна на жената да вземе ръжена. — Все още се нуждаем от отговор.

— Недейте! — почти изхлипа Каи. — Те не знаят къде е отишъл чичо ми!

Рафаел повдигна вежди.

— Точно това твърдяха и те, но как мога да им вярвам?

— Моля ви… чичо ми така и не им каза. Не искаше да знаят. Само аз знам.

— Не им казвай — обади се Айрис с дрезгав от гняв и мъка глас.

Рафаел заразглежда гредите на покрива.

— Каква мелодрама!

— Ще ви кажа. Ще ви кажа всичко. — Каи успя да овладее гласа си. — Но не и преди да пуснете останалите… всички. След като са в безопасност, ще ви кажа къде отиде чичо ми.

Рафаел като че ли преценяваше предложението.

— Макар да не се съмнявам, че сте честна и откровена, госпожице Куочийтс, боя се, че не мога да поема такъв риск. — И махна на черната жена да приближи Алвин. — По принцип езиците се развързват трудно без добра мотивация. Всичко опира до най-основна физика, нали разбирате. Действие и противодействие, дразнене и реакция, такива неща.

Ръженът приближи бузата на Алвин. Железният му връх светеше в мътночервено и тихо съскаше.

Рафаел се подпря с двете си ръце на бастуна.

— Точно този белег ще е много по-труден за криене. Разбира се, стига да остане жив.

Каи трябваше да спре това. Имаше само една възможност. За да спечели малко време и да не им позволи да измъчват Алвин, трябваше да им каже истината.

Отвори уста, но Джордан я изпревари.

— Вземете мен! — извика той от пода. — Ако ви трябва съдействието на Каи, можете да използвате мен като мотиватор. Само пуснете двамата Хуметева, моля ви.

Каи моментално се възползва от шанса.

— Прав е. Направете го и ще говоря.

— Скъпа моя, ще проговорите независимо дали ще пуснем Айрис и Алвин, или не.

— Но ще ви отнеме повече време — не отстъпваше Каи.

— Може би твърде много.

Обърна се и погледна Айрис в очите, като се мъчеше да почерпи сила от възрастната жена. Ако се наложеше, щеше да се съпротивлява колкото може по-дълго, щеше да направи всичко по силите си да убеди инквизиторите, че ще изгубят ценно време с измъчването на Алвин и Айрис, че могат да получат нужните им отговори много по-бързо, като пуснат старата двойка на свобода.

Обърна се отново към Рафаел и го изгледа решително. Той впери поглед в нея. Каи не смееше да помръдне.

След няколко безкрайни секунди Рафаел сви рамене.

— Добре изиграно и обосновано, госпожице Куочийтс.

Посочи с бастуна си русия войник. — Вземете семейство Хуметева, качете ги на едното АТВ и ги пуснете.

— Искам да го видя с очите си — обади се Каи. — За да съм сигурна, че са в безопасност.

— Не бих го и направил по друг начин.

Само няколко минути по-късно Айрис и Алвин седяха на бялото АТВ. Алвин бе твърде слаб от изтезанията и затова се качи зад жена си. Айрис кимна на Каи, като с този единствен жест едновременно й благодареше и й казваше да се пази.

Тя отвърна на кимането, връщайки им същото послание.

„Благодаря… и се пазете“.

Айрис даде газ и потегли. Двамата се насочиха към едно сухо корито и бързо изчезнаха зад най-близкия завой.

Каи остана пред пуеблото и гледаше как облакът прах се отдалечава все — повече и повече в пустошта.

Рафаел стоеше на сянка на верандата.

— Мисля, че това би трябвало да ви удовлетвори.

Каи се обърна и въздъхна треперливо. Впери поглед в мъжа и черната като сянка жена зад него. Всяка лъжа, която изречеше, щеше да бъде наказана — и наказанието щеше да се стовари не върху нея, а върху Джордан. Но ако проговореше, щяха да ги оставят живи.

За да ги използват срещу Пейнтър.

Както бе казал кучият син, всичко опираше до най-основни закони.

— Чичо ми отлетя за Флагстаф — най-сетне призна тя. — Заминаха за кратера Сънсет.

И бързо им разказа защо — искаше да е съвсем убедителна.

Когато приключи, Рафаел изглеждаше доста смутен.

— Изглежда, че знаят много повече, отколкото очаквах… — Успя обаче бързо да се окопити. — Няма значение. Ще се погрижим за това.

Обърна се към отворената врата и високия рус войник.

— Берн, обади се на снайпериста си. Кажи му да си свърши работата и да се оттегли към хеликоптера.

„Снайперист?!“

Каи направи две крачки към верандата.

„Айрис и Алвин…“

— Казах, че ще ги пусна — обясни Рафаел. — Но не и колко далеч ще им позволя да отидат.

В далечината се чу резкият гърмеж на карабина.

Последван след малко от втори.

13:33

Флагстаф, Аризона

Пейнтър смукна от тръбичката на пластмасовия мях с вода. След два часа убийствената жега беше започнал да мисли, че никога няма да стигнат, че високото скалисто плато ще продължи да се отдалечава вечно, подобно на някакъв пустинен пейзаж.

Но ето че вече бяха тук.

— А сега какво? — попита Ковалски, който си вееше с широкополата шапка. Беше се превърнал в ходещо петно пот.

— Пуеблото е горе — каза Нанси.

Ковалски изстена.

Пейнтър се загледа нагоре. Не виждаше никакъв път към върха.

— Насам — каза Нанси и ги поведе покрай подножието към едва забележима стръмна пътека.

Докато я следваха, Пейнтър забеляза големи участъци скала, покрити с изображения — змии, гущери, елени, овце, чудати човешки фигури и геометрични мотиви с всевъзможни форми. Петроглифите като че ли бяха два типа. По-често срещаните бяха изработени чрез изстъргване на по-тъмния „пустинен лак“ от повърхността на камъка, за да се разкрие по-светлата скала отдолу. Други бяха създадени чрез пробиване на стотици малки дупки в мекия пясъчник, очертаващи фигури или символизиращи слънцето спирали.

Пейнтър вървеше зад Ханк и наблюдаваше как професорът оглежда скалите, сякаш търси звездата и лунния сърп на своите изгубени израилтяни.

Най-сетне след дълго катерене стигнаха до неравен улей в отвесната скала, така наречената „пукнатина“ на пуебло Пукнатина в скалата. Отворът беше тесен, а пясъчникът бе изгладен от дъжда и вятъра.

— Още малко — обеща Нанси.

Поведе ги нагоре по осеяната с канари пътека в улея. Когато близо до върха пукнатината се раздели на две, Ковалски изруга под нос. На няколко пъти му се наложи да се промушва странично, за да минава между камънаците.

Накрая стигнаха до върха и се озоваха в помещение от самото пуебло. Излязоха навън. Пръснатите руини не бяха така внушителни като при Вупатки, но мястото определено си заслужаваше трудния преход. От високото плато се виждаше река Литъл Колорадо и се откриваше изглед на стотици километри във всички посоки.

— Според една от хипотезите това пуебло е служело като укрепен аванпост — каза Нанси с тона на екскурзовод. — Ако разгледате защитната стена по края на платото, ще откриете малки отвори под ъгъл, вероятно за стрелба. Други учени пък предполагат, че това е може би древна обсерватория, използвана от шаманите, особено като се има предвид, че някои от отворите гледат нагоре.

Те обаче не бяха изминали дългия път заради всички тези теории.

— Ами петроглифите, за които споменахте? — попита Пейнтър, който нямаше намерение да се разсейва. — Къде са?

— Елате. Обикновено не водим посетители там. Пътеката е опасна и стръмна, на много места е хлъзгава от пясъка и камъчетата. Една погрешна стъпка може да се окаже фатална.

— Покажете ни ги — не се отказваше Пейнтър.

Нанси тръгна към купчина камъни, изграждали отдавна срутила се стена. Трябваше да се изкачат по отломките, за да стигнат друга пукнатина или улей, която водеше надолу. Теренът наистина беше коварен. Камъните се пързаляха под краката им. Пейнтър трябваше да опре ръце в стените на пукнатината, за да не изгуби равновесие. Положението ставаше още по-напечено поради кучето на Ханк, което танцуваше около тях с лекотата на планинска коза и спираше тук-там да отбележи някой камък или жилав храст.

— Кауч! — извика Ханк. — Кълна се, бутнеш ли ме още веднъж…

Нанси беше позволила на Ханк да пусне кучето си, но само докато са на платото. Сега всички съжаляваха — с изключение на Кауч. Той отново вдигна крак, после изчезна някъде надолу.

Този улей бе по-тесен и по-дълъг от предишния — и освен това водеше до дъното на тясна пропаст. Ханк се огледа със зяпнала уста.

— Изумително.

Пейнтър нямаше как да не се съгласи. Всеки квадратен сантиметър по двете стени бе покрит с петроглифи. Гледката беше почти замайваща.

Нанси обаче, която не идваше за пръв път тук, изглеждаше повече нетърпелива, отколкото впечатлена.

— Онова, заради което дойдохте, е тук — каза тя и ги поведе към една гладка част на каменното дъно. — Това е другата причина да не водим всеки тук. Не можем да позволим да се разхождат по шедьовъра.

Вместо стената древният художник бе избрал друго платно — дъното на пропастта.

И тук навсякъде имаше праисторически изображения — но в центъра на една от вездесъщите спирали ясно се виждаше лунен сърп и петолъчна звезда. Нямаше грешка. Украсата беше идентична с нарисуваната от дядото на Джордан.

Пейнтър вдигна крак, готов да стъпи върху изображенията, но спря и погледна Нанси. Тя кимна колебливо.

— Само внимавайте.

Пейнтър тръгна напред. Ханк и Кауч го последваха, а Ковалски остана с Нанси, ясно показвайки накъде е насочен интересът му. Пейнтър коленичи до изображението. Ханк направи същото от другата страна.

Заедно със спиралата изображението имаше диаметър цял метър. Древният художник беше използвал и двете техники, засвидетелствани при останалите петроглифи. Луната и звездата бяха изстъргани, а спиралата бе съставена от хиляди дупчици колкото върха на кутре.

Кауч подуши рисунката — отначало любопитно, но после козината на врата му настръхна. Отстъпи назад и кихна раздразнено.

Ханк и Пейнтър се спогледаха. Пейнтър пръв се наведе и доближи нос до изображението. Ханк направи същото.

— Надушвате ли нещо? — попита Пейнтър.

— Не точно — отвърна Ханк, в гласа му се долавяше възбуда.

И тогава Пейнтър също го усети — едва доловим полъх по бузата, подобен на целувката на перце. Надигна се и протегна ръка над петроглифа и малките дупчици.

— Полъх — каза Ханк. — Идва отдолу, през дупките на спиралата.

— Значи отдолу има отдушник. Също като при Вупатки.

Пейнтър се наведе и внимателно прокара длан по изображението. Част от прахта полетя нагоре, когато стигна дупките, но не това беше целта му. Почистваше поради друга причина.

Прокара пръсти по ръба на петроглифа, после посегна към ръката на Ханк, за да подкани професора да последва примера му.

— Ето тук — каза Пейнтър и прокара пръста на Ханк по улея около изображението.

— Било е зазидано тук — промълви смаяно професорът.

Пейнтър кимна.

— Някой е запечатал отдушника с пясъчникова плоча. Досущ като капак на канал.

— Но са оставили дупки, за да могат пещерите да продължат да дишат.

Пейнтър го погледна в очите и отсече:

— Трябва да слезем долу.

24.

31 май, 16:50

Вашингтон, окръг Колумбия

„Този ден никога няма да свърши“.

Грей пресече Националната алея в сянката на Монумента на Вашингтон, като поглеждаше свирепо към слънцето. То сякаш отказваше да залезе. Въпреки че полетът от Рейкявик беше продължил пет часа, заради разликата във времето бе кацнал във Вашингтон само час след като напусна Исландия — макар да пътуваше много, подобни промени продължаваха да объркват биологичния му часовник.

Раздразнението му донякъде се дължеше и на двата часа, прекарани под земята, в централата на Сигма под Смитсъновия замък. Трябваше да докладва подробно, а в същото време изгаряше от нетърпение да открие какво пише в дневника на Аршар Фортескю.

Със сигурност трябваше да е нещо важно и самият той носеше доказателство за това. Докосна предпазливо лявото си ухо. Прозрачното лепило за кожа слепваше ръбовете на драскотината от куршума, която бе получил, докато се мъчеше да отнеме раницата от агента на Гилдията над острова. Неговите наранявания обаче далеч не бяха най-лошите от пътуването.

— Намали малко! — обади се Сейчан зад него.

Тя го следваше, накуцвайки с десния си крак. Медиците на Сигма се бяха погрижили и за нейните рани, като зашиха по-дълбоките ухапвания и я напомпаха с антибиотици и обезболяващо, както си личеше по леко изцъкления й поглед. Беше изкарала късмет, че косатките се бяха отнесли с нея възможно най-внимателно — в противен случай щеше да остане без крак.

Грей спря и я изчака да го настигне.

— Можехме да вземем онова такси.

— Трябваше да се разтъпча. Колкото повече се движа, толкова по-бързо ще се оправя.

Грей не беше особено убеден в това. Беше чул един от лекарите да я предупреждава да не се напряга много. Забелязваше обаче и дивото пламъче зад изцъкления от лекарствата поглед. И на нея двучасовият престой под земята й беше харесал толкова, колкото и на него. Беше чел, че акулите не можели да дишат, ако не се движат непрекъснато. Подозираше, че същото се отнася и за Сейчан.

В един момент Сейчан залитна и Грей я подхвана през кръста, за да не падне. Тя изруга, запази равновесие и се опита да се освободи, но той я придърпа към себе си, хвана ръката й и я постави на рамото си.

— Просто се дръж за мен.

Сейчан понечи да си махне ръката, но той й се намръщи. Тя въздъхна и пръстите й се вкопчиха в рамото му. Грей продължи да я държи през кръста, под разкопчаното й яке, готов да я подхване, ако се наложи.

Докато минаваха между Националния исторически музей и Националната художествена галерия, пръстите й вече се бяха впили в ключицата му. Грей я държеше здраво.

— Следващия път с таксито… — изпъшка тя и му се усмихна отпаднало.

За момента Грей бе егоистично доволен, че вървят пеша. Сейчан се облягаше тежко на него. Долавяше аромата на праскова от косата й, примесен с друга, по-плътна, почти пикантна миризма от влажната й кожа. А дълбоко в себе си бе достатъчно примитивен мъжкар, за да се наслади на този рядък момент на слабост, в който тя имаше нужда от него.

Прегърна я по-силно, усещайки топлината на тялото й под блузата, но тази интимност не издържа дълго.

— Слава богу, почти стигнахме — каза тя и се отдръпна, но без да пуска рамото му.

Сградата на Националния архив се издигаше пред тях. Бяха се уговорили да се срещнат с куратора и асистентката му долу, в работната стая. Малко след като отиде в Сигма, Грей беше поръчал да им изпратят фотокопие на стария дневник. Оригиналът беше на сигурно място в хранилището на Сигма. Нямаха намерение да го рискуват.

Грей с лекота разпозна двамата агенти на улицата, поставени да следят сградата. Другите двама би трябвало да са вътре. Държаха изкъсо дори фотокопията.

Докато помагаше на Сейчан по стълбите, телефонът в джоба му избръмча. Грей го извади, колкото да погледне екрана. Беше оставил Монк с Кат. Двамата следяха обстановката в Исландия и се мъчеха да определят дали не са предизвикали ново изригване с мащабите на изригването на Лаки. Подобно на Юта, високата температура най-вероятно бе унищожила наногнездото, но дали избухващият архипелаг нямаше да доведе до нова глобална катастрофа като онази, на която бе станал свидетел Фортескю?

Обаждането се оказа не от Монк, а от дома на родителите му. Вече бе разговарял с майка си след като пристигна във Вашингтон, за да провери как е баща му след тежката нощ. Както обикновено, на сутринта той се чувстваше чудесно, само дето забравяше.

Отвори телефона и го доближи до ухото си.

— Мамо?

— Не, татко ти е. Не можа ли да ме познаеш по гласа?

Грей не си направи труда да му каже, че не е казал нищо.

— Какво има, татко?

— Обаждам се да ти кажа… за…

Последва дълго объркано мълчание.

— Татко?

— Чакай малко, по дяволите… — Баща му извика настрани: — Хариет, защо се обаждах на Кени?

— Какво? — чу се слабият глас на майка му.

— Искам да кажа, на Грей. Защо се обаждах на Грей?

Чу някаква размяна на реплики на заден план, а гласът на баща му ставаше все по-груб и ядосан. Трябваше да сложи край на това, преди разправията да е набрала сила.

— Татко! — извика Грей в телефона.

Хората наоколо се заобръщаха към него.

— Какво? — сърдито отвърна баща му.

Грей заговори спокойно:

— Виж, защо не ми се обадиш след малко? Като се сетиш. Ще се радвам да си поговорим.

— Добре. Да, става. Просто толкова много работа… направо съм се побъркал.

— Не се безпокой, татко.

— Добре, синко.

Грей затвори телефона.

Сейчан се взираше в него, питаше мълчаливо дали всичко е наред. Ръката й се бе преместила от рамото върху кръста му, сякаш вече тя го придържаше.

Той прибра телефона в джоба си.

— Семейни истории.

Тя продължи да го гледа, сякаш се мъчеше да прочете мислите му.

Той посочи вратата.

— Да видим какво според Фортескю е било толкова важно, че е трябвало да скрие дневника си в Исландия.

17:01

Сейчан се отпусна в един стол, прехвърли тежестта си на здравото си бедро и изпружи десния си крак. Едва се сдържа да не изстене от облекчение.

Грей остана прав. Тя го загледа, мислеше за напрегнатото му изражение и страха, който пробяга в очите му, докато разговаряше с баща си. Сега от него нямаше и следа. Къде беше успял да го натика? И колко щеше да издържи по този начин?

Все пак в момента той беше в стихията си и тя изпита облекчение от това — почти толкова голямо, колкото от свалената тежест от крака. Но товарите и на двамата скоро щяха да напомнят за себе си.

— Е, какво можете да ми кажете за дневника на Фортескю? — попита Грей.

Доктор Ерик Хейсман кимна енергично, докато крачеше напред-назад. Тътреше се повече и от миналия път. Количеството документи и книги на масата се бе утроило. Някой беше донесъл още два четеца за микрофилми. Другите служители сигурно се чудеха какво става, още повече че пред вратата имаше въоръжена охрана. Но предвид всички ценни документи, които се пазеха в просторните хранилища и специални камери с хелий, може би охраната не изглеждаше чак толкова необичайна.

Въпреки това Хейсман вече приличаше повече на побъркан учен, отколкото на музеен куратор. Ризата му беше размъкната, с навити ръкави, бялата му коса стърчеше като разчорлена перука. Впечатлението обаче идваше най-вече от очите му — зачервени зад телените очила, с фанатични пламъчета в тях.

Но пък това можеше да се дължи и на празните картонени чашки за кафе, които изпълваха единственото кошче за боклук в стаята.

Колко време не бе мигвал този човек?

— Материалите са наистина невероятни — каза Хейсман. — Направо не зная откъде да започна. Къде го намерихте?

Грей поклати глава.

— Боя се, че това е поверително. Както и разговорът ни.

— Знам, знам… — Хейсман махна с ръка. — С Шарин подписахме всички необходими документи за временния достъп до документа.

Асистентката му седеше в другия край на масата. Не беше казала нито дума, откакто бяха влезли. Откъсна тъмните си очи от фотокопието само колкото да им кимне. Беше успяла да намери време да смени прилепналата си черна рокля с елегантна блуза и неофициални панталони.

Сейчан я следеше с половин око. В Шарин нямаше нищо будещо подозрение, ако не се броеше зашеметяващата й външност — гладка кожа, красиви черти и разкошна черна коса. Защо такова красиво създание беше прост асистент на куратор в хранилище за прашни документи? Тази жена като едното нищо можеше да обере овациите на модните ревюта в Милано.

Сейчан не харесваше и начина, по който погледът на Грей се задържаше върху нея всеки път, когато Шарин се раздвижваше в стола си, за да прелисти страница или да си запише нещо.

— Защо не започнете от самото начало? — предложи Грей.

— Добро предложение — съгласи се Хейсман и посочи един стол. — Седнете. Ще ви разкажа. Забележителна история. Запълва толкова много бели полета.

Грей седна.

Хейсман продължи да крачи, беше твърде развълнуван, за да седи на едно място.

— Документът представлява дневник на събитията от времето, когато Франклин се обърнал за първи път към Аршар.

„Аршар…?“

Сейчан скри ехидната си усмивка. Май кураторът вече мислеше за французина като за пръв приятел.

— Започва с откриването на една индианска могила в Кентъки. — Хейсман се обърна към Шарин за помощ.

Асистентката му дори не вдигна глава.

— Могилата на змията.

— Да, много драматично. Именно там попаднали на златна карта, скрита в череп на мастодонт, който пък бил увит в бизонска кожа. Същата карта, за която разказал умиращият шаман на Джеферсън.

Хейсман продължи, като ръкомахаше, когато искаше да наблегне на някои моменти — а те не бяха никак малко.

— Но това не бил първият път, когато Джеферсън и Франклин се срещали с индиански шаман. Вождът Канасатего довел при Джеферсън и друг шаман от някакво далечно западно племе. Старецът явно е изминал дълъг път, за да се срещне с белите лидери на източното крайбрежие. Разказал на Джеферсън дълга история за някакви бледи индианци, с които навремето делели земите и които притежавали необичайни сили. Говорело се, че те също дошли от изток, също като колонистите. Разбира се, това силно заинтересувало отците основатели. И също така било прието с голяма доза скептицизъм.

— Несъмнено — съгласи се Грей.

— Накрая шаманът се върнал с доказателство. В дълбока тайна той демонстрирал технология, която изумила и объркала Франклин и Джеферсън. — Хейсман се обърна към асистентката си. — Шарин… би ли прочела откъса?

— Един момент. — Тя започна да рови из листата, намери нужния и зачете: — „Дойдоха със злато, което не можеше да се разтопи, с оръжия от стомана, каквито никой индианец не е произвеждал, и най-важното, със сребрист сух еликсир, една щипка от който е хиляди пъти по-мощна от цяла планина барут“.

Грей и Сейчан се спогледаха. Златото, което не можеше да се стопи, несъмнено бе същият метал, от който бяха изработени плочките — много по-плътен и твърд от обикновеното злато. А „сребристият сух еликсир“… възможно ли бе това да е източникът на мощните експлозии в Юта и Исландия?

Хейсман продължи:

— Тъй като Ирокезката конфедерация много искала да стане част от новия съюз, те се опитвали да сключат сделка.

— За Четиринайсетата колония — каза Грей.

— Да, за Дяволската колония. Преговорите се водели в тайна и били доста напреднали. Било си е чист пазарлък. Ирокезката конфедерация дори определила границите си.

Хейсман се обърна към Шарин, но този път тя беше готова.

— „Искаха да държат огромна територия отвъд френските територии, неизследвани ничии земи, тъй като не желаеха да се противопоставят на растящия интерес на колонистите към изтока. Ирокезите бяха готови да се откажат от старите си земи и тайното си познание в замяна на постоянен нов дом и солиден дял в новата държава. Освен това на тайни срещи с вожда Канасатего бе установено, че в сърцето на индианската колония се намира изгубен град, източник на всички тези чудодейни способности. Те обаче така и не посочиха точното му местоположение“.

Докато асистентката четеше превода, Хейсман постави на масата отворен атлас с картата на Съединените щати и посочи защрихована територия, простираща се на север от Ню Орлиънс във формата на буквата V и заемаща по-голямата част от вътрешността на страната.

— Това са земите, купени от Джеферсън от французите.

— Купуването на Луизиана — каза Грей.

— Ако се съди по дневника, предложената Четиринайсета колония на индианците би трябвало да се намира западно от закупените територии. Аршар обаче така и не споменава къде точно. Има само едно косвено споменаване.

— И какво е то? — попита Сейчан.

— След като открил индианската карта в могилата, Аршар установил, че металът, върху който била нанесена, е същото онова странно злато. И на картата имало отбелязани две места.

— Едното от които е Исландия — промърмори Грей, който явно се мъчеше да реши загадката.

— Точно така. Второто се намира далеч на запад. Аршар смятал, че отбелязаното на западните територии място трябва да е онзи изгубен град „в сърцето на индианската колония“. Той обаче се намирал твърде далеч на запад, в непознати по онова време земи, а картата не била достатъчно точна в детайлите, поради което Аршар решил да проучи най-напред Исландия, тъй като водите около нея били добре познати.

Грей се облегна назад.

— Предполагам, че французинът не е сметнал за нужно да направи копие на картата и да я включи в дневника си?

— Не. Според Аршар Томас Джеферсън запазил картата в дълбока тайна. Само хората от най-близкото му обкръжение можели да я виждат. Не били направени никакви копия.

Сейчан разбираше тази предпазливост. Президентът явно се беше страхувал от неизвестния враг и не си беше давал сметка до каква степен той вече се е инфилтрирал в правителството му. „Недоверие и параноя“. Да, съвсем лесно можеше да се постави на мястото на Джеферсън.

— Какво е станало с картата? — попита Грей.

Беше достатъчно Хейсман само да се обърне към асистентката си.

— „Хитроумен както винаги, Джеферсън измисли как да скрие индианската карта и да я запази, като същевременно не позволи тя някога да попадне в ръцете на безликия враг. Щеше да използва златото, за да я скрие пред очите на всички. Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“ — прочете Шарин.

Грей се намръщи.

— Какво означава това?

— Така и не обяснява по-подробно — сви рамене Хейсман. — В общи линии, това е първата половина на дневника. Все още работим върху втората, започваща с тайната мисия на Аршар до Исландия.

Телефонът на Грей иззвъня.

— Извинете — каза той и провери кой го търси.

Сейчан отново забеляза мимолетната тревога, винаги скрита непосредствено под повърхността. Грей тихо и облекчено въздъхна, макар че сигурно изобщо не го осъзна.

— Монк е — тихо й каза той. — По-добре да говоря отвън.

Извини се и излезе в коридора. Хейсман използва прекъсването да се консултира с Шарин, която приключваше превода на втората половина от дневника. Двамата се наведоха и зашепнаха над фотокопията.

— Трябва да видят това… — успя да чуе Сейчан, но останалите думи на Хейсман останаха неясни.

Грей пъхна глава в стаята и й направи знак да отиде при него.

— Нови проблеми ли? — попита тя, когато излезе.

Грей я дръпна в един усамотен ъгъл.

— Монк току-що се е чул с японските физици. По време на експлозията в Исландия е имало нов висок пик неутрино, десет пъти по-голям от онзи в Юта. Вече намалява, също като вулканичната активност на архипелага. Така че май сме изкарали късмет. Смята се, че изключително силната жега на Ледената земя е унищожила наногнездото там и е спряла разпространяването му.

Сейчан не долови в думите му никакво облекчение. Имаше още нещо.

— Последните новини от Япония обаче са пристигнали преди около пет минути. Физиците са регистрирали нов обект, който започва да се активизира. Мислят, че експлозията в Исландия е дестабилизирала трето находище на наноматериал.

Сейчан си представи верига свързани помежду си експлозии.

„Първо Юта… после Исландия… а сега и трета“.

— И според данните на физиците новият депозит трябва да е огромен — продължи Грей. — Вълната отделено неутрино е толкова голяма и обхватна, че им е трудно да определят източника й. Засега могат само да ни кажат, че е в Щатите, някъде на запад.

— Това е доста обширна територия.

— Да. Учените работят координирано с други лаборатории по света и се опитват да съберат още информация.

— Това е проблем — промълви Сейчан.

— Защо?

— В Исландия попаднахме на засадата на агенти на Гилдията. Това означава, че те ползват същия информационен поток като нас. Тъй като осуетихме плановете им на острова, сега няма да стоят със скръстени ръце и да оставят това да се повтори. Знам как мислят тези типове и как ще реагират. Работила съм достатъчно дълго в организацията им.

— И какъв ще е следващият им ход?

— Ще прекъснат достъпа ни до нова информация, така че оттук нататък важните сведения да са изцяло на тяхно разположение. — Погледна Грей, за да види дали осъзнава колко сериозни са думите й. — Ще се насочат към хората ни в Япония. За да ги накарат да замълчат.

1 юни, 06:14

Префектура Гифу, Япония

Рику Танака мразеше да го докосват, особено когато е възбуден. Като сега. Беше си сложил памучни ръкавици и тапи в ушите, за да не чува врявата около себе си. Почука с молив по бюрото, докато се взираше в данните, постъпващи в реално време в компютъра. На всяко пето почукване подхвърляше молива и умело го улавяше. Това му помагаше да се успокои.

Макар да бе рано сутрин, в лабораторията му, обикновено така тиха, погребана в сърцето на планината Икенояма, цареше пълна суматоха. След огромния поток неутрино Юн Йошида-сама бе извикал допълнителни помощни екипи — още четирима физици и двама компютърни специалисти. Всички се бяха събрали около Йошида на съседната работна станция и се опитваха да координират данни от шест различни лаборатории от цял свят. Положението бе непоносимо и затова Рику се беше оттеглил при тази конзола, отделена от останалите и колкото се може по-навътре в лабораторията.

Докато останалите работеха върху по-големия пъзел, той се съсредоточи върху по-малкия. С наклонена настрани глава (позата му помагаше да мисли по-добре) Рику изучаваше светещото на екрана земно кълбо. По картата имаше различни малки икони. Всяка отбелязваше по-малки пикове на неутриното.

„Не си заслужават вниманието“ — беше заявил Йошида, когато Рику го запозна с откритието си.

Самият Рику мислеше другояче. Знаеше, че Йошида пилее сили и вдига ненужен шум. Щеше да се провали. Местоположението на новия източник в западната половина на Съединените щати не можеше да се определи с точност. Въпреки че приличаше на двойния ритъм от Исландия, този беше 123,4 пъти по-голям.

Числото му доставяше наслада.

1, 2, 3, 4.

Поредицата беше чисто съвпадение, но красотата й го караше вътрешно да се усмихва. В числата имаше чистота и прелест, която като че ли разбираше единствено той.

Продължи да се взира в картата. Беше открил тези отклоняващи се от нормата показатели след първия пик в Юта. Освен че беше подпалил нещо нестабилно в Исландия, пикът беше предизвикал и по-малките изригвания, малки проблясъци от различни места по цялото земно кълбо. Започна да ги записва, след като положението в Исландия стана критично.

„Не си заслужават вниманието…“

Пропъди досадния глас и се загледа в малките точици, търсеше някакъв модел. Една-две бяха на запад, но точните им местоположения бяха скрити от подобната на цунами вълна неутрино от района, която размиваше всички детайли. Именно затова Йошида щеше да претърпи поражение.

— Рику?

Някой го докосна по рамото. Той трепна и се обърна. Зад него стоеше доктор Джанис Купър.

— Извинявай — каза тя. Предпочиташе да я наричат Джанис, макар че той продължаваше да намира подобно фамилиарничене за смущаващо. Американката отдръпна ръка от рамото му.

Той се намръщи, като се мъчеше да разчете потръпванията на мускулите на лицето й, да ги свърже с някаква емоция. Доколкото успя да определи, беше гладна, но вероятно грешеше. Поради синдрома на Аспергър често грешеше в подобни преценки.

Тя придърпа един стол, седна и постави до лакътя му чаша зелен чай.

— Помислих си, че ще ти дойде добре.

Той кимна, но не разбираше защо й трябваше да сяда така близо до него.

— Рику, опитваме се да разберем каква е причината за изригването на запад.

— Потокът неутрино от Исландия е минал през планетата и е дестабилизирал трети източник.

— Да, но защо сега? Защо депозитът не се е дестабилизирал по-рано, след пика в Юта? Исландия достигна критичната точка, но не и онова струпване на запад. Аномалията тревожи останалите физици.

Рику продължи да изучава екрана.

— Активираща енергия — каза той и я погледна, сякаш трябваше да е очевидно. И си беше очевидно.

Тя поклати глава. Не се съгласяваше или не разбираше?

Той въздъхна.

— За да започнат, някои реакции се нуждаят от определено количество енергия. Като ядрените например.

— Активираща енергия.

Той се намръщи. Нима не го беше казал току-що? Но все пак продължи:

— Често количеството енергия зависи от обема или масата на веществото. Депозитът в Исландия явно е бил по-малък. Затова количеството неутрино от пика на Юта е било достатъчно, за да предизвика дестабилизация.

Тя кимна.

— А потокът неутрино от Исландия беше много по-силен. Достатъчен, за да дестабилизира депозита на запад. Да запали по-дебелия фитил. Ако си прав, това означава, че западният депозит е много по-голям. Нима не беше казал и това?

— Би трябвало да е сто двайсет и три цяло и четири десети пъти по-голям. — Дори само изричането на числата му помогна да се успокои. — Разбира се, ако съотношението между генерираното неутрино и масата е едно към едно.

Лицето й стана малко по-бледо, когато чу преценката му.

Рику се почувства неудобно и се обърна отново към екрана си и собствения си пъзел, мъничките пикове неутрино.

— Какво според теб са тези по-малки емисии? — попита Джанис след дълъг момент на приятна тишина.

Рику затвори очи да помисли. Загадката го забавляваше. Представи си как частиците неутрино излитат и подпалват фитилите на нестабилните депозити, а когато улучат по-малки мишени, само ги възбуждат, предизвиквайки миниатюрни потоци.

— Не могат да са същите като нестабилното вещество. Моделът не е логичен. Не виждам никакви паралели. По-скоро тези слаби сигнали отбелязват вещество, което е свързано с депозитите, но не е идентично с тях.

Посегна към екрана, но не посмя да го докосне.

— Ето един в Белгия. Един или два в западната част на Съединените щати, но са замъглени от новия голям пик. И един особено силен отзвук в източната част на страната.

Джанис се приближи до екрана.

— Кентъки…

Преди той да успее да разбере защо й трябва да се навежда толкова близо до него, светът се пръсна. Зареваха сирени, по стените замигаха червени лампи. Шумът прониза тъпанчетата му като шило и той затисна уши с длани. Отстрани другите викаха и жестикулираха. Отново не успя да разбере какво означават израженията им.

„Какво става?“

Вратата на асансьора в другия край на помещението се отвори и от нея изскочиха облечени в черно фигури и се пръснаха в широка редица. Държаха автомати. Пронизителният трясък на оръжията им го накара да се просне на пода — не за да се скрие от куршумите, а за да избяга от шума.

Писъците само правеха положението още по-нетърпимо.

Изпод бюрото си видя как Йошида падна с пръснат череп. Плисна кръв. Рику не можеше да откъсне очи от разпълзялата се червена локва.

После някой го сграбчи. Опита да се отскубне, но беше Джанис. Задърпа го за лабораторната престилка към другия край на бюрото и посочи един страничен изход, който водеше към подобното на пещера пространство — бивша мина, а сега дом на детектора Супер-Камиоканде.

Рику я разбра. Трябваше да избягат от лабораторията. Криенето тук означаваше сигурна смърт. Трясъкът на автоматите го потвърждаваше. Избиваха всички наред.

Приведен зад редицата бюра, той последва Джанис към изхода. Тя се хвърли напред и той се метна веднага след нея. Джанис затръшна вратата и се огледа.

От тунела пред тях отекваше стрелба. Това беше старата шахта на мината, по която се стигаше до повърхността. Освен новия асансьор това бе единственият изход от комплекса. Убийците бяха покрили и двата и се събираха тук.

— Насам! — извика Джанис и го задърпа за ръката.

Побягнаха в единствената възможна посока, по друг тунел. Рику обаче знаеше, че е безполезно. Стрелците щяха да ги открият за секунди. Трийсет метра по-нататък тунелът свършваше в пещера.

Куполообразният таван се издигаше високо и беше покрит с полиетилен, за да спира радона от скалите. Под краката му беше самият Супер-Камиоканде — огромна стоманена цистерна с 50 000 тона абсолютно чиста вода, около която имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби.

— По-бързо! — каза Джанис.

Затичаха. Просторната зала беше пълна с оборудване, електрокари, ръчни колички и кранове по яркожълтото скеле горе, всички в служба на гигантския детектор.

Зад тях се чу рязък вик и отекна от стените. Убийците приближаваха.

Рику се огледа. Нямаше къде да се скрият. Джанис продължи да го дърпа след себе си. Стигна до един шкаф с водолазни костюми — и тогава той разбра. И се дръпна.

— Това е единственият начин — високо му прошепна тя.

Тикна в ръцете му тежката бутилка с регулатор и Рику нямаше друг избор освен да я поеме. Тя завъртя крана и въздухът засъска от дихателя. Джанис грабна втора бутилка и се втурна към шахтата в пода. Тя стигаше до гигантския резервоар долу. Водолазите я използваха за обслужване на основното тяло на детектора, най-вече да поправят повредените усилващи светлината тръби.

Джанис напъха дихателя в устата му. На Рику му се прииска да го изплюе — беше гаден на вкус, — но въпреки това захапа силикона. Тя посочи тъмната дупка.

— Давай!

Разтреперан от страх, Рику прекрачи през ръба и скочи с краката надолу в студената вода. Тежестта на бутилката бързо го задърпа към далечното дъно. Погледна нагоре и видя как Джанис също скача и затваря капака на шахтата.

Обгърна го непрогледна тъмнина.

Рику продължи сляпото си потъване, като бълваше мехурчета. Краката му се блъснаха в дъното и той приклекна, прегърнал кислородната бутилка, и се разтрепери, но този път не от страх. Студът скоро щеше да стане нетърпим.

После нечии ръце го намериха. Топла буза се докосна до неговата. Джанис го прегръщаше в тъмното.

За първи път в живота си изпита удоволствие от докосване.

17:32

Вашингтон, окръг Колумбия

— Пътуването до Исландия отнело на Аршар цял месец — каза доктор Хейсман. — Морето било изключително бурно.

Грей седеше до Сейчан, докато кураторът обобщаваше съдържанието на втората половина от дневника на Фортескю. Шарин беше завършила превода, докато Грей бе вдигал тревога за вероятната атака в Япония.

Коляното му нервно играеше. Трябваше да чуе цялата история, но искаше също така да бъде в централата на Сигма, за да разбере дали японските физици са добре.

Погледна към Сейчан.

„Или може би е просто прекалено параноична?“

Не му се вярваше. Доверяваше се на преценката й, особено когато ставаше въпрос за Гилдията. Затова веднага се беше обадил на Кат, която трябваше да предупреди японските власти за потенциалната заплаха. Все още чакаха отговора й.

— По време на дългото пътуване — продължи Хейсман — Аршар посветил много дни на теориите си за „бледите индианци“, митичния народ, който оставил на прадедите на ирокезите могъщото наследство. Сравнявал легенди на много племена и често попадал на истории за бели хора или белокожи индианци. Събирал слухове за по-ранни селища, които не били индиански според използваните сложни строителни техники. Но като че ли най-много бил обсебен от идеята за вероятния еврейски произход на тези хора.

— Еврейски ли? — оживи се Грей. — Защо?

— Защото описва някакъв надпис, открит върху златната индианска карта. Езикът му приличал на иврит, но бил различен.

Шарин прочете откъс от дневника:

— „Знаците по картата несъмнено са оставени от някой неизвестен книжник. Възможно ли е да са били оставени от бледите индианци? Посъветвах се с най-именитите специалисти и всички те са съгласни, че знаците приличат на древната еврейска писменост, но в същото време са единодушни, че езикът не е иврит, макар че може би е близък до него. Наистина смущаваща загадка“.

Хейсман закима още по-развълнувано.

— Наистина е загадка. Докато Шарин приключваше с превода, а вие разговаряхте с хората си за Япония, получих информация за нещо, което ме тормозеше около онази ранна скица на Държавния печат с четиринайсетте стрели.

Разрови купчината листа и извади един.

— Погледнете под самия печат. Има някакви едва забележими знаци, почти като бележки.

Грей вече ги беше забелязал, но не им бе обърнал особено внимание.

— И?

— Консултирах се със специалист по древни езици. Надписът е на стара форма на иврит, точно както споменава Аршар. Буквите под печата образуват думата манасия, едно от десетте изгубени племена на Израил.

Грей застана нащрек. Часове по-рано Пейнтър беше съобщил, че е възможно древните тоутсиий унстоу пуутсийв да са потомци на изгубено племе на израилтяните. Споменаваше също и Книгата на Мормон, където се казваше, че едно от израилтянските племена стигнало до Америка — „и по-точно, кланът на Манасия“.

— Всъщност отците основатели изглеждат малко като обсебени от изгубените племена на Израил — продължи Хейсман. — На първото събрание на комисията за изработване на Държавния печат Бенджамин Франклин искал дизайнът да бъде алегорична сцена от библейския Изход, когато израилтяните напуснали Египет. Томас Джеферсън пък предложил картината да изобразява децата на Израил в пустинята.

Грей се загледа в скицата на печата. „Нима отците основатели са знаели за изгубеното племе, достигнало до тези брегове? Може би са научили по някакъв начин, че «бледите индианци» от разказите на ирокезите са всъщност израилтяни?“

Така изглеждаше. И явно отците основатели се бяха опитвали да вкарат това познание в Държавния печат в памет на племето.

Следващите думи на Хейсман подсказваха, че предположението му е вярно.

— Видя ми се странно това, че племената на израилтяните са представени чрез различни двойки символи. В случая с Манасиевия клан, кой бил маслинена клонка и сноп стрели. — Хейсман го погледна. — Защо отците основатели са използвали символите на Манасиевото племе в Държавния печат?

Грей подозираше отговора, но имаше по-належащи въпроси.

— Всичко това е чудесно, но нека продължим с Фортескю след като е стигнал в Исландия…

Хейсман изглеждаше разочарован, но остави скицата на печата настрана.

— Добре. Както казах, пътуването на Аршар продължило около месец, но накрая бил уверен, че е открил правилния остров, точно както е отбелязан на картата. След като се озовал там обаче не успял да открие нищо. След двайсет и два дни търсене започнал да се отчайва. И тогава щастието му се усмихнало. Един от помощниците му изпуснал ябълка, докато изследвали една доста обширна пещерна система. Ябълката паднала в шахта, която никой не бил забелязал дотогава. Спуснали в нея фенер и при дъното заблестяло злато.

— Намерили са мястото — промълви Сейчан.

— По-нататък той описва надълго и нашироко дълбоката пещера и каменни кутии, в които се пазели стотици златни плочки, изписани със същата староеврейска писменост. Намерил също златни съдове, пълни със сребрист сух еликсир, както го нарича. Бил много развълнуван и направил много рисунки.

Задавеният глас на куратора показваше, че и самият той е развълнуван. Хейсман плъзна един лист към Грей и Сейчан и почука върху изображението в центъра.

— Това са въпросните хранилища на еликсира.

Грей се вцепени. На рисунката се виждаха високи урни с капаци, върху които имаше различни скулптирани глави — чакал, сокол, павиан и мъж с качулка.

— Приличат на египетски канопи — каза той.

— Да. Аршар е смятал същото. Или най-малкото е познал, че са с египетски произход. И сметнал, че може би бледите индианци са всъщност бегълци от Светите земи, някаква тайна секта на маги с корени в юдейската вяра и египетските традиции едновременно. Но предположенията му внезапно прекъсват. След това бележките му са много небрежни и забързани, явно писани от обзет от паника човек.

— Защо?

По знак на шефа си Шарин зачете:

— „Получих вест, че някакъв кораб наближава Исландия. Че Врагът е разбрал за проучванията ни и е по петите ни. Те никога не бива да открият това изгубено съкровище. С хората си ще направя всичко по силите си да ги подлъжа да ме последват, да стоят по-далеч от острова. Моля се да успея. Ще поемем към студената основна суша, за да привлека вниманието им. Ще взема малка част от съкровището с надеждата, че мога да стигна до бреговете на Америка. Но ще оставя този дневник тук като свидетелство в случай, че се проваля“.

Хейсман скръсти ръце.

— Дневникът завършва с тези думи и Аршар бяга от врага. Мисля обаче, че можем да се сетим какво е станало след това.

— Изригването на Лаки — каза Грей.

— Вулканът се намира недалеч от бреговата линия. Аршар явно е успял да се отдалечи на известно разстояние, но после настъпила катастрофата.

Самият Грей също беше станал свидетел на подобно събитие. Представи си експлозията, последвана от мощно вулканично изригване.

Хейсман въздъхна.

— От писмото на Джеферсън знаем, че след това нашият французин напълно се уединил и се разкайвал за действията си, довели до смъртта на четвърт от населението на света.

— За да бъде призован две десетилетия по-късно от Джеферсън за нова мисия. Да участва в експедицията на Луис и Кларк на запад. — Грей мислено сглоби картината. — Според датата на картата, която ни показахте, Джеферсън е купил Луизиана през хиляда осемстотин и трета. И през същата година е натоварил приятеля си капитан Мериуедър Луис да събере екип и да изследва бившите френски територии и земите западно от тях.

Беше напълно сигурен в преценката си.

— Фортескю е тръгнал с него. Бил изпратен да открие онова място от индианската карта, „сърцето на новата колония“, изгубения град.

— И явно го е открил — добави Сейчан. — Изчезнал от историята, а Луис бил убит.

Грей се обърна към Хейсман.

— Разполагате ли с карта с маршрута на експедицията на Луис и Кларк?

— Разбира се. Един момент. — Хейсман и асистентката му разровиха купчините и бързо намериха нужното. — Ето.

Грей се загледа в страницата. Прокара пръст по маршрута, като започна от Кемп Уд в Сейнт Чарлз, Мисури, и завърши с Форт Кластоп на брега на Тихия океан.

— Някъде по този маршрут или близо до него би трябвало да се намира изгубената Четиринайсета колония.

„Но къде?“

Телефонът му иззвъня отново. Беше го оставил на масата; на екрана беше изписан спешният номер на Сигма.

Сейчан също го видя.

— Веднага се връщам — каза той и отново тръгна към вратата. Сейчан го последва в коридора.

Грей отвори телефона.

— Монк?

— Кат се обажда, Грей. Монк идва да ви вземе с кола.

— Какво има? Какви са новините от Япония?

— Лоши. Щурмова група е избила почти всички в комплекса.

Грей изруга наум. Бяха прекалено бавни.

— Но двама ключови служители са оцелели — продължи Кат. — Мъж и жена. Японските власти ги измъкнали от водния резервоар на детектора на неутрино. Доста хитро място за криене. По наша молба са поставени под охрана в ПСИА.

ПСИА бе японската разузнавателна агенция. Решението беше разумно. Ако никой не подозираше за оцелелите, значи имаха шанс да излязат една крачка пред Гилдията. Кат също го знаеше.

— Разговарях по телефона с жената — каза тя. — Американска специализантка. Според нея точно преди атаката японците нямали напредък в откриването на източника на последния поток неутрино. Разказа обаче и нещо странно, забелязано от другия оцелял. Той бил разтревожен от някакви допълнителни малки потоци неутрино. Не обърнах особено внимание на тази подробност, докато тя не ми каза откъде са показателите.

— Откъде?

— Вероятно от един или два обекта на запад, но не можел да определи точно местоположението им заради силното заглушаване от големия пик. Единият от двата, които успял да идентифицира, се намира в Белгия.

Кат замълча многозначително. На Грей му бе нужен само миг да схване значението на това. Спомни си описанието на капитан Хулд на ловците от остров Елирей. Беше казал, че са белгийци. Монк явно беше направил същата връзка. Може да беше и съвпадение, но не му се вярваше.

Сподели това с Кат.

— Щурмовият отряд в Исландия е бил от Белгия. Това би трябвало да е от значение. А другото място? Къде е то?

— В Кентъки.

„Кентъки ли?“

— Монк идва да ви вземе — продължи Кат. — Искам да проверите на място. Излитате след петнайсет минути. Трябва да се възползваме напълно от това преимущество, докато можем.

Грей усети в гласа й някакво колебание.

— Какво мисли за всичко това директор Кроу?

— Нищо. Не успях да се свържа с него, след като научих новината. Беше на път навътре в пустинята. Ще продължа да го търся, докато пътувате. Не можем да чакаме. Ако нещата се променят, ще те уведомя. Освен това поддържам връзка с началника на кабинета на президента.

Това го изненада.

— Защо въвличаме и президента Гант?

— За да влезете там, където отивате, ви е нужно президентско нареждане. Вратите няма да се отворят без подписа на Гант.

— Какви врати? Къде отиваме?

Отговорът го втрещи. След още няколко подробности Кат затвори. Грей вдигна глава и видя, че Сейчан се взира в него.

— Сега пък къде ни изпращат? — попита тя.

Той бавно поклати глава, мъчеше се да намери смисъл в чутото.

— Във Форт Нокс.