Дяволската колония

25.

31 май, 14:55

Аризона

— Това е нарушение на щатските и на федералните закони — каза Нанси Цо. Пейнтър не обърна внимание на заплахата й и изчегърга с ножа си остатъците от хоросана, който държеше пясъчниковата плоча над отдушника.

Нанси Цо стоеше с юмруци на кръста в края на полето петроглифи, нанесени върху пода на пукнатината. Ковалски я пазеше с пистолета й. Беше успял да й го вземе, преди тя да разбере какво става.

— Съжалявам, Нанси — каза Ханк Канош. — Опитваме се да сме колкото се може по-внимателни.

И за да докаже думите си, взе отчупено парче хоросан от спиралата върху плочата и го хвърли настрани, след което внимателно изчисти пясъка от лунния сърп и звездата в центъра.

Кауч подуши подхвърленото парче, сякаш беше някаква игра.

Пейнтър продължаваше да стърже и дълбае, плувнал в пот, с изгорял от слънцето врат. След още пет минути плочата започна да вибрира под дланта му.

Ханк също го усети.

— Явно сме я освободили. Трепери от въздушното течение отдолу.

Пейнтър се съгласи. Застанал на четири крака, той разчисти ръбовете, докато не намери достатъчно голяма цепнатина, в която да пъхне ножа си. Страните на плочата вървяха навътре, подобно на коркова тапа. Пейнтър натисна дръжката на ножа и леко повдигна камъка. Беше дебел десетина сантиметра и твърде тежък, за да могат да го вдигнат само с Ханк.

Отпусна плочата и махна на Ковалски.

— Ела да помогнеш.

— Ами тя? — попита Ковалски и посочи с палец рейнджърката.

Пейнтър я погледна. Трябваше му съдействието й, което пък означаваше, че се налага да е честен с нея и да й обясни колко сериозно е положението.

— Рейнджър Цо, несъмнено знаете за вулканичните изригвания в Юта и Исландия.

Гневните бръчки около очите й не се изгладиха, устните й оставаха все така стиснати. Гледаше го свирепо, без да каже нищо.

— Това, което търсим тук, е свързано с двете катастрофи. Много хора загинаха и ще умрат още повече, ако не получим отговори. Отговори, които може би се намират долу.

Тя поклати презрително глава.

— За какво говорите?

— За анасазите — отвърна Ханк. — Имаме сведения, че днешната вулканична активност е пряко свързана с катастрофата, довела до появата на кратера Сънсет и унищожаването на анасазите в района. Не мога да се впускам в подробности. Ще кажа само, че символите, които ви показахме, луната и звездата от петроглифа върху плочата, са следи към тази трагедия.

— Ако искаме да не умрат още хора, трябва да продължим — обади се Пейнтър.

Тя премести поглед от единия към другия и обратно. Накрая въздъхна и дълбоките бръчки изчезнаха — донякъде.

— Ще ви дам известна свобода на действие. Засега. Но искам да внимавате. — Протегна ръка към Ковалски. — Мога ли да си получа оръжието?

Пейнтър я погледна изпитателно, като следеше езика на тялото й и се опитваше да прецени дали просто не се опитва да ги измами, за да си върне пистолета. Изглеждаше искрена, пък и не можеха непрекъснато да я държат под око.

— Дай й го — каза той на Ковалски.

Той като че ли понечи да откаже, но после й подаде пистолета с дръжката напред. Тя го взе, задържа го в ръка, докато всички я следяха напрегнато, после го прибра в кобура.

Ковалски клекна до Пейнтър и каза:

— Хайде.

Пейнтър пак понадигна камъка и тримата го хванаха и го извадиха от дупката. Ковалски внимателно го изтърколи настрани и го подпря на стената на пукнатината.

— Доволна ли си? — попита той Нанси, докато бършеше ръце в панталоните си.

Тя не му отговори и се обърна към дупката. Пейнтър извади от раницата си фенер и го включи. Лъчът освети широка шахта, спускаща се стръмно надолу.

— Има стъпала — промълви той слисано.

„Стъпала“ беше силно казано. В скалата имаше малки издатини, колкото да поберат пета или пръсти. Все пак беше по-добре от нищо. Нямаше да им трябват въжета. Ковалски се приближи и се наведе над отвора.

— Уф! — Размаха ръка пред лицето си. — Вони.

— Сяра — каза Ханк. — И е топло. Типично за отдушник.

„Значи долу има геотермална активност…“

Обезпокоителна мисъл, но нямаха друг избор. Трябваше да продължат.

Пейнтър се обърна към Нанси.

— Нещо против да изчакате тук? Ако не се върнем до два часа, обадете се по радиото за помощ.

Тя кимна.

— Само бъдете така добра да ни дадете тези два часа — натърти той. Боеше се, че веднага щом се спуснат, тя ще се обади на приятелите си от управата на парка.

— Дадох ви думата си — каза тя. — И смятам да я удържа.

Свил опашка между краката си, Кауч отстъпи от дупката. Миризмата и странната обстановка явно го бяха уплашили. Пейнтър не можеше да го обвинява.

Ханк подаде каишката на рейнджъра.

— Бихте ли държали под око и Кауч, докато чакате?

— Май нямам друг избор. Определено не иска да слиза долу. Сигурно е най-разумният от всички ни.

След като всичко бе уредено, Пейнтър се обади набързо в централата на Сигма и запозна Кат и Лиза със ситуацията. После се спусна в прохода, като внимателно поставяше пети върху издатините. Нямаше никакво намерение да се изпързаля дявол знае колко надолу. Поведе, като осветяваше с фенера. Ковалски беше последен с друг фенер.

Тунелът се оказа доста дълъг. След няколко минути отворът горе се превърна в мъничка светла точка. Ставаше все по-горещо и зловонно. Очите и ноздрите му горяха, раздразнени от постоянното духане в лицето му. Не знаеше още колко ще могат да продължат, преди да им се наложи да се откажат.

— Сигурно сме дълбоко под платото — прецени Ханк. — Най-малко на трийсет метра. Пипнете стените. Пясъчникът се е сменил с варовика, който е в основата на по-голямата част от Колорадското плато.

Пейнтър също бе забелязал промяната. „Колко ли надолу продължава този тунел?“

Ковалски явно се питаше същото. Сръбна шумно от тръбата на меха си, изплю се и изруга.

— Ако се натъкнем на някой тип с копита и тризъбец, изнасяме се оттук, нали?

— Ако не и по-рано — каза Ханк и се разкашля от лошия въздух.

Пред тях започна да се чува постоянно съскане и тътен. След малко лъчът на фенера освети края на тунела.

„Най-сетне“.

Пейнтър предпазливо измина последните няколко метра и се провря в кухина, която бе едновременно великолепна и ужасяваща. Дръпна се настрани, за да направи път на другите.

Ковалски излезе от тунела и изруга.

— Боже Господи… — промълви Ханк и сложи ръка на устата си.

Тунелът извеждаше в просторна зала, достатъчно голяма, за да побере четириетажна сграда. Таванът представляваше съвършен купол, сякаш залата бе образувана от мехур във варовика. Само дето мехурът се бе спукал преди много време.

Отляво високо в стената имаше широка пукнатина, от която бликаше река и образуваше водопад — но това не бе река от вода. От пукнатината кипеше и се изливаше черна кал, която течеше мудно, като бълбукаше и изпускаше сярна пара, за да се влее в голямо езеро, заемащо половината пещера и подхранвано от десетина допълнителни потоци от други по-малки цепнатини. Самото езеро се изливаше в пролом, който разделяше залата на две. По дъното му течеше гореща кална река, изчезваща в черно гърло от отсрещната страна.

— Изумително — промълви Ханк. — Подземна кална река. Това трябва да е една от геотермалните артерии, течащи през Колорадското плато от вулканичната верига на Сан Франциско.

Но те не бяха първите, открили гигантската артерия.

Над димящия пролом минаваше древен мост, изработен от дълги тесни плочи пясъчник, скрепени с хоросан. Строителната техника ясно показваше, че мостът е дело на индианците пуебло.

— Как са успели да построят това чудо? — попита Ковалски.

— Старите племена от района са били изключителни инженери, способни да издигат обширни и сложни постройки по отвесни скали — отвърна Ханк. — Този мост не би ги затруднил. Въпреки това явно са пренесли всичките плочи на ръка дотук.

Очите на професора бяха изцъклени или от парещия въздух, или от строителното постижение. Той пристъпи напред. Подът на залата бе осеян с камъни, но нечия древна ръка бе разчистила пътека до моста.

Пейнтър разбра целта на професора и го последва. От другата страна на пролома също имаше пътека, водеща до тунел в стената. Явно пътешествието им през подземния свят още не бе приключило.

С приближаването до моста жегата започна да става нетърпима. Беше почти невъзможно да се диша от гъстите серни пари. Единствената причина да успеят да стигнат дотук бе непрестанният вятър, който духаше през пещерата и отнасяше повечето отровни изпарения през шахтата зад тях.

— Мислите ли, че е безопасно да минем по това чудо? — попита Ковалски неспокойно.

— Мостът е издържал векове, но все пак ще мина пръв — каза Пейнтър. — Сам. Ако всичко изглежда наред, ще ви кажа да пресечете, но един по един.

— Внимавайте — рече Ханк.

Пейнтър определено смяташе да внимава. Пристъпи до началото на моста. Имаше добър изглед към пропастта надолу. Калта вреше и бълбукаше, хвърляше пръски по варовиковите стени на пролома. Падането означаваше моментална смърт.

Стъпи с единия си крак на моста, после с другия. Остана неподвижен за момент. Изглеждаше съвсем стабилно, така че направи крачка, после още една. Вече беше над пролома. Плочите под краката му леко застъргаха, сякаш се слягаха от тежестта му. Изчака, като се мъчеше да прогони страха си. Потта се стичаше на струйки по гърба му. Насълзените му очи го сърбяха.

— Добре ли сте? — извика Ковалски.

Пейнтър вдигна ръка, за да покаже, че нищо му няма, но се боеше да отговори на глас. Глупаво, разбира се. Продължи напред стъпка по стъпка, докато най-сетне не се озова на другия край и с облекчение скочи на твърда земя.

Наведе се, опрял ръце в коленете си.

— Да идваме ли? — извика Ханк.

Пейнтър вдигна ръка и им махна да идват.

Двамата минаха по моста без проблеми и след като дойдоха на себе си, продължиха към тъмния тунел, оставяйки калната калдера зад себе си.

При отвора бяха наградени със студен полъх от прохода. Въздухът имаше минерален привкус, но беше добре дошъл след серните изпарения в пещерата.

Ковалски вдигна ръка към потока.

— Откъде ли идва?

— Има само един начин да разберем — отвърна Пейнтър и отново поведе.

Ханк предложи по-подробен отговор, докато се спускаха.

— Пещерната система явно е много обширна. За да може една пещера да диша по такъв начин, е нужен огромен обем студен въздух под земята. — Той посочи назад. — Онази гореща зала изкарва студения въздух нагоре и въздушният поток продължава от нея към повърхността.

Пейнтър си спомни преценката за обема на пещерната система под отдушника при Вупатки. Двеста хиляди кубични метра. Тази тук май беше по-голяма. Но колко надолу трябваше да продължат?

Тунелът се спускаше и на едни места ставаше по-стръмен, а на други вървеше почти хоризонтално. Но никога не вървеше нагоре. Освен това температурата непрекъснато се понижаваше. След още десет минути вървене по стените започна да се появява перленото сияние на лед, който отразяваше лъчите на фенерите. Пейнтър си спомни разказа на Нанси за ледените магмени тръби под кратера Сънсет. Същият феномен беше налице и тук.

Не след дълго и земята под краката им стана коварна. Ковалски се изтърси тежко и изруга. Вятърът се засили и леденият му допир гореше бузите на Пейнтър така, както ги бе изгаряла сярната жега преди минути.

— Някой друг освен мен да си спомня за израза „когато адът замръзне“? — обади се Ковалски.

Пейнтър не му обърна внимание. Лъчът на фенера най-сетне разкри края на тунела. Той забърза напред, като почти се пързаляше по мокрия под. Озова се във втора зала и отново спря при входа, поразен от гледката.

Ковалски подсвирна.

Ханк зяпна слисано.

— Намерихме ги.

Пейнтър знаеше какво има предвид.

Бяха намерили анасазите.

16:14

— Все едно гледаш компютърна игра, non? — попита Рафаел.

Седеше в задната част на хеликоптера за наблюдение — една от двете машини, наети срещу известна сума от частна милиция, която патрулираше мексиканската граница в търсене на „наркотерористи“. Двата хеликоптера със силно затъмнени бронирани стъкла чакаха в пустинята с работещи на празни обороти двигатели, на около километър и половина от месата.

Задната кабина на машината на Рафе беше оборудвана с две командни кресла, които се въртяха между дългата пейка от едната страна и стената с оборудване, включващо цифрови рекордери, възпроизвеждащи устройства и три плоски монитора, свързани с микровълнови приемници и камери отвън.

На централния монитор подскачащата картина показваше отряда, който се изкачваше по една пукнатина към руините на платото. Образът идваше от камерата на шлема на Берн и позволяваше на Рафе отново да наблюдава щурма.

Обърна стола си към Каи Куочийтс, която седеше на пейката до един от хората на Берн. Тя го изгледа намусено, скръстила ръце на гърдите си. Още беше бясна заради предателството му и не бе казала нито дума, откакто бяха оставили постройките след застрелването на двамата възрастни хопи. Рафе се чувстваше неприятно от случилото се. Признаваше си, че беше лекомислена постъпка от негова страна, под достойнството му, но беше кисел от дългия път до шестте пуебло и настроението а му се беше влошило още повече от отказа на старицата да отговаря на въпросите. Но сега наистина вярваше, че двамата не знаеха нищо.

Безсмислена загуба на живот.

И ако младата жена не беше така твърдоглава, сигурно щеше да го сподели с нея, но тя предпочиташе да се цупи.

Тъй да бъде.

Отново се обърна към мониторите. Екипът на Берн бе стигнал до платото, където сателитът бе засякъл Пейнтър Кроу и хората му да изчезват по друга пукнатина от отсрещната страна. Разделителната способност не бе достатъчна, за да забележат повече подробности.

Не беше трудно да проследят директора на Сигма до това място. Няколко обаждания, няколко въпроса и всичко приключи, особено след като групата на Пейнтър беше получила временни пропуски от управата на националния парк. Не бяха споменати никакви имена, но пък колко групи от по трима души се отправяха навътре в пустинята, при това с куче? Описанията съвпадаха и благодарение на семейните връзки с академичната общност той успя да използва един геофизичен сателит и да наблюдава пустинята около пуеблото Пукнатина в скалата.

След това бяха долетели от безлюдната северна страна на парка. На километър и половина от месата отрядът на Берн бе слязъл, за да измине останалото разстояние пеша.

Рафе се наведе и прошепна на монитора:

— Къде ли е онзи твой ennuyeux7 чичо?

Гледаше как Берн се изкачва с лекотата и грацията на истински атлет, натоварен с тежка раница и готова за стрелба карабина. Откри, че завистливо търка бедрото си с лявата си ръка, и сви пръсти в юмрук. Най-доброто, на което можеше да се надява в този живот, бе да живее косвено чрез другите. Като сега. Ако се взираше достатъчно внимателно и изключваше другите дразнители, можеше за момент да си представи, че той е Берн.

Първият му помощник бе начело на екипа си — не беше от хората, готови да накарат подчинените си да поемат риск, за който самите те не са готови. Промъкна се покрай купчина нападал кирпич, някога част от древна стена, и стигна до скритата пукнатина. Преди да влезе, вдигна ръка пред камерата си и започна да дава знаци на хората си:

„Движи се тихо. По мой сигнал. Тръгвай“.

С периферното си зрение Рафе улови отражението на Каи в тъмния монитор, когато тя се помръдна, за да вижда по-добре. Може и да се правеше на отчуждена и безразлична племенница, но Рафе бе забелязал как дишането й се ускорява всеки път, когато го чуваше да говори за чичо й.

Или когато споменаваше другия пленник.

Момчето, Джордан Апавора, се намираше в другия хеликоптер на двайсетина метра оттук и беше застраховка, че Каи ще продължи да сътрудничи.

Берн предпазливо се спусна по улея, готов за всяка непредвидена случайност. Рафе си представи палещото слънце, тежестта в гърдите, напрежението в гърба и ръцете от багажа и тежкото оръжие.

Берн стигна до завой в улея и за част от секундата надзърна към края му. Повече време не му трябваше. Камерата определено си имаше някои предимства. Рафе върна картината и я замрази, за да я разгледа по-внимателно.

Отвесните стени бяха покрити с петроглифи, но в тясното пространство се виждаше само една фигура. Жена, най-вероятно местният рейнджър, която бе поела ролята на водач. Стоеше с гръб към камерата с каишка в ръка, загледана в някаква дупка в земята.

„А, ето значи къде си отишъл…“

Рафе въздъхна.

— Няма да улесниш нещата, нали, mon ami?

Приближи радиостанцията до устните си.

— Берн, май се налага да го направим по трудния начин. И то лично, за да изкараме жертвата си навън.

Погледна отражението на Каи, докато даваше заповедта.

— Погрижи се за жената. Идваме.

На екрана Берн се подаде иззад ъгъла с вдигнато оръжие.

Рейнджърката явно чу нещо и понечи да се обърне. Карабината на Берн отскочи беззвучно и жената се свлече на земята.

Каи ахна.

Рафе се пресегна към съседния стол и напипа ръката на Ашанда. Тя беше седяла мълчаливо, подобно на черна статуя, почти забравена, но никога далеч от сърцето му. Той леко стисна китката й.

— Ще ми трябва помощта ти.

16:20

От края на залата Ханк се взираше в замръзналата гробница на анасазите, запазена от векове дълбоко под земята. Трудно му бе да проумее какво виждат очите му.

„Не може да бъде…“

Дебел син лед покриваше стените и пода и образуваше огромни висулки, които се спускаха като сталактити от куполовидния таван. Отсреща, сковано в лед, се издигаше замръзнало във времето село. Порутените блокове на древното пуебло се издигаха на височина четири етажа, разпръснати на безразборна купчина. Беше като възродено Вупатки, само че по-голямо. Жителите на селището обаче бяха сполетени от същата участ. Почернели мумифицирани тела лежаха в леда, сякаш бяха изтикани от водата от домовете си. Глинени съдове и дървени стълби лежаха натрошени и заровени, предимно в единия край на залата, наред с купчини одеяла и прекрасно запазени плетени кошници.

— Трябва да е станало някакво внезапно наводнение — каза Пейнтър и посочи другите тунели, които започваха от залата. — Водата е издавила всички, а после е замръзнала.

Ханк поклати глава.

— Първо народът умрял от огън… а после от лед.

— Може би са били прокълнати — с нетипична за него сериозност се обади Ковалски.

„Може би“.

— Сигурен ли сте, че са анасази? — попита Пейнтър.

— Доколкото мога да преценя по облеклото, архитектурата на сградите и характерната черно-бяла украса на керамиката, тези нещастници са били от някой клан на анасазите.

Ханк пристъпи напред, за да разгледа по-добре.

— Това сигурно са последните оцелели, спасили се от изригването на вулкана и от клането. Сигурно са напуснали Вупатки и са се опитали да създадат нов дом тук, скрити дълбоко под земята. А малката цитадела горе е охранявала входа.

— Но кой е запечатал входа? — попита Пейнтър. — И защо го е белязал със символа на тоутсиий унстоу пуутсийв?

— Може би някое съседно племе, което е помогнало за скриването на последния бастион на клана. Запечатали са го с надгробен камък и са поставили знака на онези, които според тях са стоварили наказанието върху тези хора. Като предупреждение за останалите да не влизат.

Пейнтър си погледна часовника.

— Като стана дума за влизане, трябва да огледаме каквото можем и да тръгваме обратно.

Ханк долови разочарованието в гласа му. Сигурно се беше надявал да открие нещо повече от едно ледено гробище. Разпръснаха се, като внимаваха къде стъпват. Ханк не се чувстваше готов да разгледа някое от телата. Извади фенера си и се зае да претърсва най-долните нива на пуеблото.

Наложи му се да счупи няколко висулки, за да се провре през вратата. Вътре намери още едно тяло, детско, отнесено в ъгъла като боклук. Мъничка изкривена ръка стърчеше от леда, сякаш молеше за спасение.

— Съжалявам… — прошепна той.

Скреж и лед покриваха всичко и отразяваха светлината на фенера му с определено зловеща прелест. Под този бляскав гланц обаче имаше само смърт.

Докато навлизаше навътре, в главата му постепенно се оформи решение. Трябваше да стигне до истинското сърце на пуеблото, мястото, където да изрази почитта си. Мина приведен през един вход и се озова в подобно на атриум пространство в центъра на постройката. Терасите по стените бяха окичени с ледени гирлянди. Представи си как тук са си играли деца, а майките им са ги хокали, докато са месели хляб.

Трябваше само да погледне нагоре, за да прогони тази картина от ума си. Тежки ледени сталактити бяха надвиснали застрашително над главата му от тавана. Представи си как се отчупват, политат и го пронизват, наказват го за това, че се е натрапил в това обитавано от духове място.

Мъртвите богове на жителите обаче имаха други планове за този натрапник.

Загледан нагоре, Ханк не видя дупката и десният му крак пропадна в нея. Той изкрещя от изненада, докато пропадаше. Помъчи се да се задържи за стените и пожертва фенерчето, но без успех. Не можеше да намери опора и пропадаше като кънкьор през тънък лед.

Летеше надолу с краката напред, очаквайки смъртта си.

Падането обаче не продължи и два метра, след което краката му удариха твърд лед. Той погледна надолу. Единственото, което го бе спасило от счупване на врата или най-малкото на крак, беше, че помещението, в което бе паднал, бе наполовина пълно с лед. Наведе се да вземе фенерчето, след което се загледа нагоре.

— Ханк! — чу се гласът на Пейнтър.

— Добре съм! — извика той. — Но ми трябва помощ! Паднах в някаква дупка!

Докато чакаше спасителите си, освети помещението. Беше кръгло, изградено от кирпич и хоросан. Бавно осъзна, че се е озовал точно на мястото, което бе тръгнал да търси.

Някой бог несъмнено му се присмиваше.

Огледа се. По стената имаше малки ниши, горе-долу на нивото на леда. При нормални обстоятелства щяха да се намират в средната част на стената. Вниманието му бе привлечено от проблясък в най-голямата.

„Не… как е възможно това?“

По ледения под затанцуваха сенки. Ханк обърна фенера нагоре и видя Пейнтър и Ковалски да се взират към него.

— Ранен ли сте? — попита разтревожено Пейнтър.

— Не, но няма да е зле и вие да скочите тук долу. Не съм сигурен, че трябва да докосвам това.

Пейнтър се намръщи, но Ханк му махна подканващо.

— Добре — съгласи се Пейнтър и се обърна към партньора си. — Ковалски, вържи въже и го пусни долу.

След като великанът изчезна, Пейнтър приклекна и плавно скочи в пълното с лед помещение.

— Е, докторе, какво открихте?

Ханк обгърна с жест залата.

— Това е кива, духовният център на селището. Най-общо казано, техният храм. — Насочи лъча нагоре. — Изграждали са ги в ями като тази. Дупката, през която влязохме, се нарича сипапа и за анасазите е представлявала митичното място, откъдето са се появили хората.

— Добре, защо е тази лекция по религия?

— За да разберете какво са почитали тук, или най-малко са пазели в чест на боговете. — Ханк насочи лъча към нишата. — Мисля, че крадците са отмъкнали от тоутсиий унстоу пуутсийв именно това нещо и че тъкмо то е довело до гибелта на анасазите.

17:06

Пейнтър пристъпи към нишата и също я освети с фенера си. Не че нещото се нуждаеше от повече светлина. То сияеше ярко, без нито едно петънце, покрито с тънка ледена кора.

„Изумително…“

В нишата стоеше златен съд с височина около четирийсет и пет сантиметра, с похлупак във формата на вълча глава. Мъничкият бюст беше изработен съвършено, от заострените уши до козината на врата. Дори очите изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да примигнат.

Пейнтър премести лъча надолу и позна символите по съда — целият бе изписан на прецизни редове.

— Същата писменост като върху златните плочки.

— Да. Това трябва да е доказателство, че тотемът някога е принадлежал на тоутсиий унстоу пуутсийв, не мислите ли? И че анасазите са го откраднали от тях.

— Може би — отвърна Пейнтър. — Но какво ще кажете за самия съд? Греша ли, или наистина прилича на онези вази, в които древните египтяни са съхранявали вътрешностите на мъртвите?

— Канопи — уточни Ханк.

— Точно така. Само дето този е с вълча глава.

— Египтяните са украсявали вазите си с животни от своята земя. Ако този съд е бил изработен в Северна Америка, това обяснява изображението. Вълците винаги са били могъщ тотем тук.

— Но това не опровергава ли теорията ви за тоутсиий унстоу пуутсийв? Нали те бяха изгубеното племе на израилтяните от Книгата на Мормон?

— Не, това не противоречи на теорията ми. — Вълнението в гласа на професора се засилваше. — Даже напротив, подкрепя я.

— Защо?

Ханк докосна с длани устните си, като се мъчеше да овладее въодушевлението си. Изглеждаше готов да падне на колене.

— Според свещеното ни писание златните плочки, преведени от Джоузеф Смит и станали част от Книгата на Мормон, били написани на език, наричан реформиран египетски. Или, както се казва в Книга на Мормон, глава девета, стих трийсет и втори, „И ето, ние записахме това според нашето знание, с писмо, наричано от нас реформиран египетски, който приехме и променихме според нашия начин на говорене“. Никой обаче не е виждал въпросното писмо, тъй като след като Джоузеф Смит превел златните плочки, те изчезнали. Твърди се, че били върнати на ангела Морони. Знаем само, че писмеността била някакъв вариант на еврейската, развил се след като племето напуснало Светите земи.

— Тогава защо я наричат египетска? Било то реформирана или друга.

— Мисля, че отговорът е пред нас. — Ханк посочи. — Знаем, че племената на израилтяните са имали сложни и преплетени отношения с Египет. Както вече ви казах, най-ранното изображение на лунен сърп и звезда е на древните моавити, които били роднини както с израилтяните, така и с египтяните. И когато изгубеното племе пристигнало в Америка, то явно е имало наследство и от двата свята. И това е доказателството: имаме типично сливане на египетска и юдейска култура в едно. Този съд задължително трябва да бъде запазен.

Пейнтър посегна към вазата.

— По този въпрос сме единодушни.

— Внимателно — предупреди го Ханк.

Дъното на съда беше сковано от пет сантиметра лед, но не това безпокоеше професора. Всички те бяха видели какво се случва, когато някой се отнася небрежно с артефакти, оставени от тоутсиий унстоу пуутсийв.

— Мисля, че всичко би трябвало да е наред — каза Пейнтър. — Стояло е замръзнало от векове.

Спомняше си твърдението на Роналд Чин, че експлозивното вещество трябва се нуждае от топлина, за да е стабилно, или от много висока температура, за да се унищожи. Дестабилизираше се само когато е студено. Въпреки това затаи дъх, докато посягаше към похлупака във форма на вълча глава. Повдигна го, като строши тънката ледена кора, и освети вътрешността с фенерчето.

Издиша с облекчение.

— Точно както предполагах. Вътре няма нищо.

Подаде похлупака на Ханк и се зае да освободи съда от леда. След няколко резки дърпания успя.

— Тежък е — каза той, докато връщаше похлупака на мястото му. — Обзалагам се, че е от същото плътно злато като плочките. Явно древните са използвали този метал за изолиране на нестабилното вещество.

— Защо мислите така?

— Колкото по-плътен е металът, толкова по-добре запазва топлината. Може да е нужно повече време да се затопли, но след това си остава топъл за много повече време. Подобен изолатор е допълнителна застраховка срещу резки промени в температурата. И също така дава на притежателите му допълнително време да пренесат веществото от един източник на топлина до друг.

— Тоест златото е помагало на древните да стабилизират веществото?

— Мисля, че този съд е може би един от неизползваните контейнери. Но като се има предвид случилото се при кратера Сънсет, анасазите със сигурност са откраднали и един пълен. — Пейнтър завъртя съда в ръцете си. — Вижте и това. От другата страна.

Ханк се приведе и погледна.

На задната част имаше подробна рисунка — лъкатушещ поток, стръмна планина и насред всичко това — нещо, приличащо на малък изригващ вулкан.

— Как го тълкувате? — попита Пейнтър.

— Не зная.

Размишленията им бяха прекъснати, когато отгоре им падна въже и Пейнтър едва не изпусна съда.

— Внимателно, Ковалски!

— Извинете.

Пейнтър застана под отвора и вдигна съда с две ръце.

— Вземи това!

Ковалски протегна ръка надолу, взе находката и чак подсвирна.

— Поне си намерихме съкровище! Насиненият ми задник се чувства малко по-добре.

Пейнтър и Ханк се измъкнаха от кивата и всички излязоха от замръзналото пуебло. Щом се озоваха в пещерата, Пейнтър прибра златната ваза в раницата си и се примири с мисълта, че ще трябва да я носи заедно с откраднатите от Каи плочи. Раницата му тежеше сигурно трийсетина килограма. Не очакваше с нетърпение изкачването, но нямаше друг избор.

— Трябва да тръгваме преди Нанси да е извикала тежката артилерия.

Тъкмо се обърна към тунела, когато от него излетя Кауч и профуча между краката му, като едва не го събори.

— Кауч? — изненадано възкликна Ханк.

Кучето се притисна в краката му, скимтеше тихо. Каишката висеше между краката му. Професорът клекна, за да успокои животното.

— Явно е избягал от Нанси.

— Мисля, че е станало нещо по-лошо. — Пейнтър насочи лъча на фенера надолу към леда. По него имаше алена диря, оставена от влачения ремък.

Кръв.

26.

31 май, 20:07

Луисвил, Кентъки

„Побързай и чакай…“

Монк все забравяше, че това е мотото на военните. Мразеше да стои на празни обороти — в този случай в буквалния смисъл на думата. Тримата седяха в кабината на „Лиърджет“ 55 при частния терминал на летище Луисвил и чакаха отряд от гарнизона Форт Нокс, който трябваше да ги ескортира до Златното хранилище. Чакаха вече повече от десет минути. Коляното му заигра нервно. Никак не му се искаше да оставя Кат в Сигма. Тя започваше да получава спазми и той с основание се тревожеше предвид напредналата й бременност. Кат твърдеше, че били просто болежки от дългото заседяване, но Монк беше достатъчно нервен, за да интерпретира и най-малкото неразположение като помятане или поява на контракции.

Кат постъпи практично и го разкара, но не и преди дълга прегръдка. Беше поставил длан на корема й — като горд баща, любящ съпруг и, както трябваше да си признае, като военен лекар, — за да се увери, че всичко е наред. Наясно беше колко уплашена бе тя по време на доклада след събитията в Исландия, макар че през цялото време успя да запази безизразна физиономия.

Монк обаче знаеше каква е истината.

А сега и тази вечерна разходка до Кентъки. Искаше да приключи колкото се може по-бързо и да се върне при нея. Обичаше мисиите и мразеше бездействието, но бебето наближаваше и той просто желаеше да е до нея и да масажира стъпалата й.

Да, такъв мъж беше.

Монк опря чело в стъклото.

— Къде са?

— Ще дойдат — отвърна Грей.

Монк се облегна в креслото си и изгледа кръвнишки приятеля си. Имаше нужда да стовари вината върху някого. Облицованата с клен на точици кабина имаше четири кожени седалки — по две една срещу друга. Той седеше срещу Грей, а Сейчан се бе настанила до партньора му и бе вдигнала ранения си крак на свободната седалка.

— Знае ли някой какво изобщо търсим тук? — попита Монк. Не очакваше отговор, просто търсеше начин да се разсее.

Грей — продължаваше да се взира през прозореца — каза:

— Може би аз зная.

Коляното на Монк спря да подскача. Сейчан изгледа Грей косо. Преди колелата на самолета да се отлепят от пистата във Вашингтон, планът бе просто „да отскочат и да хвърлят едно око на Форт Нокс“. Не беше най-гениалната стратегия, но никой нямаше представа за загадъчния източник на тези потоци неутрино. Странните показания, засечени от японския физик, можеше да се окажат важни, но може и да не бяха важни. Все едно бяха тръгнали на риба, но си бяха забравили въдиците.

— И какво според теб знаеш? — попита Монк.

Грей извади напъханата в страничния джоб на облегалката папка. Ако някой можеше да прехвърля най-разнообразни детайли и да получи обща картина, това бе именно той. Понякога Монк си мечтаеше и неговият мозък да може да работи така, но може би бе по-добре, че не можеше. Знаеше какъв товар често пада на плещите на приятеля му. Лично той напълно се задоволяваше да играе поддържащата роля. Все някой трябва да изхвърля боклука и да се грижи за кучето, нали така.

— Прочетох отново преценката на физика — каза Грей и го погледна. — Знаеш ли, че има синдром на Аспергър?

Монк сви рамене и поклати глава.

— Този тип е гений и в същото време има невероятна интуиция. Смята, че малките потоци неутрино, които е засякъл тук, на запад и в Европа, са от нещо, което е тясно свързано с веществото, предизвикало експлозиите в Юта и Исландия, но различно от него. Предполага, че новото вещество вероятно е някакъв сходен изотоп или може би дори страничен продукт от производството на взривоопасния материал. Така или иначе, убеден е, че между двете вещества има връзка.

— И накъде биеш? — попита Сейчан и скри прозявката си с юмрук.

— Другите древни нанотехнологични артефакти, открити в индианската пещера, са странните стоманени кинжали и златните плочки. — Грей впери поглед в Монк. — А у Пейнтър има две такива плочки. И Пейнтър е на запад.

— Къде са регистрирани другите отклонения? — попита Монк, който започваше да схваща.

— Има малък пик в Белгия, откъдето е тръгнал отрядът на Гилдията, с който си имахме работа в Исландия. Предполагам, че Гилдията разполага с една от плочките.

Вижте само как яростно преследваха племенницата на Пейнтър. Може би тяхната плочка се пази в Белгия. Сейчан свали ранения си крак на пода и се понадигна.

— А сега ние сме тръгнали да оглеждаме хранилище за злато.

Монк реши, че разбира какво означава всичко това.

— Мислиш, че във Форт Нокс също се пазят подобни плочки.

— Не — отвърна Грей и потупа папката. — Запознах се с историята на Форт Нокс и Монетния двор. Знаете ли, че Томас Джеферсън е помогнал за създаването на първата монетарница във Филаделфия? Дори изсякъл сребърни монети със собствения си облик за експедицията на Луис и Кларк. Освен това е сякъл и златни монети.

Монк се опита да проследи нишката на мисълта му, но не успя.

— Първият директор на монетарницата във Филаделфия бил Дейвид Ритенхаус. Подобно на Бенджамин Франклин и Джеферсън, той бил ренесансов човек — часовникар, изобретател, математик и политик. Освен това бил член на Американското философско дружество.

Монк се сети.

— Също като онзи французин, Фортескю. Той също е от групата, нали?

— Да. Всъщност Ритенхаус бил много добър приятел с Джеферсън, подобно на всички важни участници в тези събития. Със сигурност е бил човек от вътрешния кръг на Джеферсън, негов доверен другар.

— Ясно… — каза Монк със съмнение.

— Според дневника на Фортескю индианската карта била скрита от Джеферсън. — Грей цитира по памет: — „Хитроумен както винаги, Джеферсън измисли как да запази индианската карта и да я скрие, като същевременно не позволи тя да попадне в ръцете на безликия враг. Щеше да използва златото, за да я скрие пред очите на всички. Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

Сейчан схвана преди Монк.

— Смяташ, че Джеферсън е скрил картата в монетарницата с помощта на Ритенхаус — каза тя. — Тоест скрил я е пред очите на всички.

— Да. През хиляда деветстотин трийсет и седма филаделфийската монетарница била опразнена и златото било пренесено във Форт Нокс. От онова време има сведения за откриването на стари кюлчета от хранилището на монетарницата, от времето на колониалната епоха. Това злато също било преместено във Форт Нокс.

— Което означава, че картата също може да е била преместена — рече Монк. — Но как можем да сме сигурни? Как може никой да не забележи карта от злато, особено ако е напъхана в череп на мастодонт?

— Не зная — каза Грей. — Ще трябва да проверим. Но има и още нещо. Фортескю пише, че индианската карта била направена от същото „злато, което не може да се разтопи“, тоест от същия материал като плочките с надписите.

Монк го разбра.

— Значи ако плочките излъчват неутрино, същото би трябвало да се отнася и за картата.

Грей кимна.

Монк се облегна, възхитен егоистично от начина, по който работеше уникалният ум на приятеля му. С подобно проникновение можеха да се върнат във Вашингтон преди полунощ.

Скърцане на спирачки го накара отново да погледне навън. Голям джип „Хъмви“ в пустинни цветове спря до самолета.

— Ей, най-после дойдоха — изсумтя Монк.

20:37

„Възможно ли е картата наистина да е във Форт Нокс?“

Измъчван от безпокойство, Грей седеше на задната седалка и гледаше през прозореца.

Хъмвито се носеше с рев по магистрала „Дикси“, после рязко зави към Златното хранилище. В бронирания звяр бяха и придружителите им — четирима войници от гарнизона на Форт Нокс. Стигнаха портала на базата и след показването на пропуски дежурният им махна да влизат. Машината продължи в топлата вечер към най-охраняваната сграда в страната — Златното хранилище на Форт Нокс.

Грей се загледа в крепостта, осветена в нощта като някакъв гранитен затвор, издигащ се в голо поле и опасан с огради. На портала имаше бронирани кабини за охраната, а от четирите ъгъла на хранилището се издигаха кули, подобни на яките кули на средновековен замък. Грей знаеше, че вътре има допълнителни нива на защита срещу евентуално нападение — алармени инсталации, камери, въоръжена охрана и по-езотерична технология като биометрични анализатори, скенери за лицево разпознаване и дори сеизмични сензори. И това бяха само мерките, познати на широката публика. Останалите защити бяха засекретени. Носеха се слухове, че комплексът може да бъде потопен за минути, било то във вода като Френската национална банка или в отровни газове.

Разбира се, за да се стигне до серията портали, първо трябваше да се мине през военната база около хранилището, а тя заемаше площ над 40000 хектара — обезкуражаваща задача предвид разположените в нея многобройни хеликоптери, танкове, артилерия и трийсет хиляди войници.

Грей погледна в скута си.

Влизането беше трудна задача, освен ако не покажеш златния билет.

Президентската заповед, сгъната и положена на коляното му, имаше архаичен и в същото време официален восъчен печат и носеше прясно нанесения подпис на президента Джеймс Т. Гант. Златното хранилище не предлагаше туристически обиколки, достъпът на посетители бе забранен и само двама американски президенти бяха стъпвали в него. Единственият начин да се влезе бе с президентска заповед. Грей знаеше, че документите вече са изпратени на началника на комплекса. Трябваше да се срещнат с него на главния вход.

Грей докосна печата и се запита какво ли ще се случи, ако го счупи преди началникът да провери документите. Подобна постъпка би била глупава. За изкопчването на заповедта за толкова кратко време бяха мобилизирани всички ресурси на Сигма. Но пък президентът Гант беше задължен на организацията, която му бе спасила задника в Украйна. Именно затова началникът на кабинета в Белия дом прие обаждането на Кат.

Президентската заповед бе конкретна и важеше за тримата посетители само за тази нощ. Грей хвърли поглед към Сейчан и Монк. Според документите имаха право само на една обиколка на хранилището с придружители, с цел да потърсят евентуална заплаха за националната сигурност и да я изнесат от района на сградата. И това беше всичко. Престъпването на тези разрешения щеше да се приеме като враждебно действие.

Военният джип зави по шосе „Златно хранилище“. Въпреки разрешителното на портала, охраняван от две кули, имаше допълнителна проверка. Издържаха и нея и продължиха по дългия път към главния вход на крепостта.

— Скъпа, прибрахме се — тихо промърмори Монк, прикрепи изкуствената си ръка към китката и раздвижи пръсти.

Все още разтревожен и изпитващ нужда да се занимава с нещо, Монк бе използвал петдесеткилометровото пътуване да направи бърза диагностика на новата си ръка. Дори след години беше изнервящо да видиш как отделената протеза се движи сама като в някакъв евтин филм на ужасите. В китката на Монк имаше вграден предавател, който можеше да контролира моторите на протезата и осигуряваше достъп до другите й уникални характеристики. За щастие придружителите им пропуснаха малкото изродско представление на задната седалка.

Накрая джипът спря и висок мъж с тъмносин костюм тръгна към тях да ги посрещне.

Явно беше началникът на хранилището. Беше по-млад, отколкото очакваше Грей — малко над трийсетте, с късо подстригана руса коса и наперена походка, която направо крещеше, че е от Тексас. Ръкуването му бе твърдо, но без скрита заплаха.

— Мичъл Уолдорф — представи се той с леко провлачен акцент. — Добре дошли в Хранилището. Рядко имаме посетители. Особено в такъв час.

Сиво-зелените му очи проблеснаха развеселено.

Грей представи групата и президентските заповеди. Домакинът им погледна бегло документите и ги поведе към входа — военният им ескорт остана отвън. В мраморното преддверие Уолдорф предаде документите на някакъв униформен, грамаден тромав чернокож, в чието изражение нямаше нищо приветливо. Без да каже нито дума, той изчезна зад врата с надпис „Капитан на охраната“. Грей предположи, че документите им ще бъдат подложени на подробна проверка. Кат им беше осигурила желязно прикритие и фалшиви документи за самоличност на агенти на Службата за национална сигурност. Надяваше се, че документите ще се окажат изрядни.

А междувременно самите те също трябваше да минат през проверка.

— Такъв е последният протокол за сигурност — обясни Уолдорф. — Добавиха го преди два месеца. Пълен скенер на тялото. В наши дни всичко трябва да се проверява най-подробно.

Грей влезе в машината и стоически изтърпя сканирането, докато един техник с униформа на полицай от Монетния двор наблюдаваше резултатите на малък екран. До него имаше и друг служител, но като цяло в комплекса не се виждаха много хора. Но пък от друга страна, повечето мерки за сигурност бяха електронни и скрити от поглед.

След като сканирането приключи, техникът даде знак на Грей да влезе в огромната зала. Докато чакаше останалите, Грей се загледа в гигантските везни, изложени до черната стена. Извисяваха се на повече от три и половина метра и имаха блюда с диаметър метър и двайсет. Малко по-нататък се издигаха масивните стоманени врати на самото хранилище. Над тях се мъдреше печатът на Държавния трезор, изработен от злато.

— Не можете да внесете това — каза техникът зад него.

Грей се обърна — очакваше, че Сейчан отново е създала някой проблем. Да не би да беше забравила случайно някоя кама по тялото си? Причината за смаяната реакция на техника обаче бе Монк.

Приятелят му — още стоеше в кабината на машината с вдигната изкуствена ръка — възрази:

— Това е закрепено за мен.

— Съжалявам. Ако скенерът не може да хване нещо, то остава тук. Можете да изчакате при изхода или да оставите протезата си при нас.

— Такива са правилата — обади се груб глас зад Грей.

Той се обърна и видя, че капитанът на охраната се е върнал.

Бузите на Монк вече пламтяха.

— Добре. — Той докосна магнитните връзки, прикрепящи ръката към имплантите в китката му, и подхвърли протезата на друг техник, който я сложи в пластмасова табла за вещи. Монк мина отново през скенера и подметна: — Държа да ви уведомя, че тези правила са в нарушение на Закона за инвалидите.

Капитанът на охраната пропусна думите му покрай ушите си и се представи.

— Капитан Линдъл. Аз ще ви съпровождам, докато сте тук. Началникът ще отговори на всичките ви въпроси, но преди да отворим хранилището, имам едно питане — какъв точно е размерът на заплахата за националната сигурност, която разследвате?

— Боя се, че не можем да разкрием това, сър — отвърна Грей.

Този отговор не се хареса на Линдъл. Грей разбираше реакцията му. И той нямаше да е особено щастлив, ако беше на негово място.

— Честно казано, най-вероятно заплахата не е голяма и може да имаме проблеми дори с идентифицирането й. Ще се радваме на всяка помощ, която можете да ни предложите вие или офицер Уолдорф.

Молбата за сътрудничество като че ли умилостиви Линдъл.

Донякъде.

— Тогава да почваме.

Отиде до вратата на хранилището и въведе дълъг код. Още двама души чакаха да направят същото. Нямаше човек, който да разполага с пълната комбинация за ключалката. След като те приключиха, капитанът на охраната вкара още един допълнителен код.

Червената светлина над панела се смени със зелена и стоманената врата, тежаща цели двайсет тона, започна да се отваря сама. Измина цяла минута, преди да се образува достатъчно широк отвор, през който да минат.

— След мен, ако обичате — каза Уолдорф и влезе. Явно щеше да играе ролята на техен водач.

Линдъл застана най-отзад, за да не ги изпуска от поглед.

— В момента — започна Уолдорф — тук се пазят около сто и петдесет милиона тройунции или четири хиляди шестстотин шейсет и пет тона злато, достатъчно за изливането на куб със страна шест метра. Разбира се, това не е особено удобен начин за съхраняването му. Именно затова е и Хранилището. Изградено е на два етажа, като всеки етаж е разделен на по-малки помещения. Ще влезем на първия етаж, но има и подземно ниво.

Уолдорф се дръпна да им направи път и се обърна към Грей.

— Това означава, че трябва да проверите голяма площ. Ако има някакъв начин да ограничите търсене то, сега е времето да го кажете. Иначе ще останем тук доста време.

Грей мина през дебелата стоманена врата и се озова в коридор, разделен на по-малки хранилища. В тях проблясваха златни кюлчета, наредени от пода до тавана. Самият им брой всяваше смут.

Грей успя да откъсне поглед от златото и се обърна към Уолдорф.

— Предполагам, че първият ми въпрос би трябвало да е дали тук не се съхранява нещо необичайно, нещо различно от златни кюлчета.

— Какво? Като контейнери бойни отровни вещества, наркотици или биологично оръжие ли? Чувал съм какво ли не. Дори че тук се пазят телата на Джими Хоффа8 и на извънземните от Розуел. В миналото тук наистина са се държали някои безценни исторически предмети. През Втората световна война сме съхранявали оригиналите на Декларацията за независимостта и Конституцията, както и английската Велика харта на свободите и скъпоценностите на няколко европейски държави. Но от десетилетия тук не се е променило почти нищо. Всъщност от много години в Хранилището не е влизало или излизало никакво злато.

— Тогава ми разкажете за самото злато — каза Грей. — Виждам много кюлчета, но има ли и други златни предмети освен тях?

— Разбира се. Пазим отделни златни монети и кюлчета, направени от стопени монети. Освен стандартните кюлчета имаме и по-стари — тухли, плочки, блокчета и какво ли не още.

— Стари златни кюлчета? — насочи се направо към целта Монк.

— Да, сър. Имаме кюлчета от всеки период на американската история.

Грей кимна и каза:

— Точно това искам да видя. И по-точно всичко от Монетния двор във Филаделфия от времето на колониалната епоха.

Дружелюбният маниер на Уолдорф леко поизстина.

— И какво общо с националната сигурност има това?

— Не сме сигурни — каза Грей, което в общи линии беше самата истина. — Но бихме могли да започнем оттам.

— Добре, вие ръководите това търсене. Ще трябва да слезем долу. Повечето злато там не е било местено, откакто е било домъкнато в Кентъки с вагон.

Уолдорф тръгна към стълбището и ги поведе към подземното ниво. Грей отново се запита дали комплексът наистина е бил проектиран така, че да бъде залят при пробив в охраната. Представи си как Хранилището се пълни с вода и как се дави насред цялото това богатство.

— Оттук — каза водачът им и закрачи енергично по коридора.

Хранилищата тук не бяха грижливо подредени като горе, най-вече заради различните форми и размери на кюлчетата.

Уолдорф махна с ръка напред.

— Цялата тази част е от Филаделфия. Има злато от първите серии на монетарницата. То се пази в отделението в дъното. Елате.

Когато стигнаха, Линдъл отключи решетъчната врата. Помещението изглеждаше натъпкано както падне — но, за съжаление, беше пълно. Една част се заемаше от правоъгълни блокове с различни размери, приличащи на малки наковални, в друга бяха струпани пръчки с квадратно сечение, в трета — плоски плочи с размерите на поднос за обяд.

Грей погледна смаяно помещението, представяше си вълните субатомни частици, минаващи през това място. Ако това бе правилното хранилище, как щяха да открият иглата в златната купа?

Монк, който никога не се обезкуражаваше от тежката работа, се провря вътре и започна да търси. Бе повече човек на действието, отколкото на дълбоките размисли — и понякога това си заслужаваше.

— Хей, я елате да видите. — Монк посочи една от широките плочи, подредени на по-малка купчина. — Маркирано е с Държавния печат.

Грей застана до приятеля си. В центъра на златната плоча имаше грубо отпечатан белоглав орел, стиснал маслинена клонка и сноп стрели.

— Нали помниш какво пише Фортескю за печата — каза Монк.

Грей помнеше много добре: „Никой не би заподозрял, че съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

— Може би е имал предвид Държавния печат — добави Монк.

Грей огледа плочата. Беше с размери около трийсет и пет на двайсет и пет сантиметра, дебела около два и половина. Не разполагаха с точно описание на размерите на намерената в черепа на мастодонт стара индианска карта, но пък едва ли беше била много по-голяма.

Огледа помещението. „Тези плочи са над сто“. Коя точно търсеха? Дали върху някоя от тях, скрита сред останалите, бе изобразена груба карта? Имаше само един начин да разберат. Трябваше да последва примера на Монк. Беше време да се прибегне до груба сила.

Махна към купчините и каза:

— Като начало да ги извадим навън. Една по една.

21:10

Сейчан стоеше отстрани, докато Грей и Монк изнасяха златните плочи от малкото помещение и ги нареждаха отвън. Раненият й крак не й позволяваше да им помага! Но и дори нищо да й нямаше, щеше да й е трудно да ги вдига — всяка тежеше повече от трийсет килограма.

Нямаше представа как Монк успява да се справи само с една ръка.

Двамата вече бяха свалили якетата и запретнали ръкави. Грей оглеждаше плочите и от двете страни за някакви следи от карта. Беше помолил двамата домакини да ги оставят сами. Без да възразяват, Уолдорф и Линдъл се бяха отдалечили и разговаряха шепнешком, но без да откъсват очи от тях.

Капитанът на охраната изглеждаше мрачно подозрителен.

И с пълно право.

Дотук бяха проверили половината плочи, но без успех.

Грей излезе с поредната плоча. Устните му бяха побелели и стиснати, но не от напрежение, а от нещо близко до отчаяние. Наведе се, нагласи я изправена и огледа и двете страни. По челото му беше избила пот.

Сейчан изкуцука при него.

— Аз ще гледам от едната страна, а ти гледай от другата.

— Благодаря. — Той я погледна над изправената плоча. — Мислиш ли, че само си губим времето тук?

— Заключенията ти ми се струват основателни. — Сейчан прокара пръсти по златната повърхност с надеждата да открие нещо. — Не ни остава друго освен да продължим да гледаме.

— Има ли нещо от твоята страна?

— Не.

Грей вдигна плочата и я остави върху другите.

— Нещо не ми дава покой — каза тихо. — Ако Джеферсън е начертал картата на някоя от тези плочи, защо никой досега не я е видял? И не е споменал за нея?

Сейчан се сепна.

— Знаеш ли, може би картата не е на плочата, а вътре в нея.

— Как така вътре?

— Според онзи французин картата е била изработена от нанозлато, което е много по-плътно и не би се разтопило при обичайната температура на топене на златото. Така че ако е искал да запази и скрие картата, защо да не излее върху нея обикновено злато и да я скрие? Няма риск. Ако ти потрябва, винаги можеш да разтопиш обикновеното злато и да я извадиш, без на нея да й стане нищо. Грей вдигна ръка и избърса потта от челото си.

— Права си! Трябваше да се сетя!

— Не можеш да мислиш за всичко.

„Нито пък да се грижиш за всички“.

Беше забелязала как многократно проверяваше телефона си по време на пътуването. Знаеше, че се тревожи за състоянието на баща си.

— Че то си е написано дословно в дневника на Фортескю — ядоса се на себе си Грей. — „Съкровището е скрито в сърцето на Печата“.

— Я елате да ги видите — обади се Монк от хранилището.

Грей и Сейчан се вмъкнаха при него в тясното помещение.

Монк се беше навел над следващата плоча от купчината, придържаше я с единствената си ръка.

— Вижте печата!

Сейчан се загледа над рамото на Грей, усещаше потния му гръб през тънката риза. Не разбираше какво е открил Монк, но силните мускули на раменете на Грей се стегнаха.

— Това е! — възкликна той.

— Ама няма карта — възрази Монк. — Проверих и двете страни.

— Но не си проверил вътре… — каза Грей и извърна лице към Сейчан. Устните му почти докосваха бузата й.

Тя се направи, че няма нищо, и попита:

— Какво искате да кажете? Какво й е толкова особеното на тази плоча?

Грей я придърпа към себе си, хвана ръката й и я накара да прокара пръсти по снопа стрели.

— Четиринайсет са.

Тя се обърна към него. Спомни си грубата скица на ранния вариант на Държавния печат, изработена когато Джеферсън и съмишлениците му планирали създаването на индианска колония. На нея орелът също държеше четиринайсет стрели.

— Това трябва да е — убедено рече Грей.

— Но откъде можем да сме сигурни? — попита Монк. — Не трябва ли да прегледаме и останалите?

Грей тръсна глава.

— Има начин да проверим. Ако тази плочка крие карта в сърцето си, тоест в сърцевината си, би трябвало да го разберем, като просто сравним теглото й с това на другите. Картата — ако наистина е вътре — е изработена от по-плътен материал, така че тази плоча трябва да е малко по-тежка.

— Какво ще кажете за онези гигантски везни при входа? — предложи Сейчан.

— Мисля, че са малко груби, но можем да помолим Уолдорф да ни помогне. При цялото това злато тук със сигурност имат точни везни.

Грей взе плочата, Монк и Сейчан вдигнаха друга за сравнение и тръгнаха заедно към Уолдорф и Линдъл.

Грей обясни какво им трябва, но без да казва защо, което очевидно подразни капитана на охраната.

Линдъл взе плочата от ръцете на Монк и Сейчан. Държеше я така, все едно е от картон.

— Да вървим. Офисът на Службата по мерките и теглилките е в коридора до хранилището. Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си тръгнете.

Последваха го към горния етаж и изхода от хранилището. Бяха направили само няколко крачки по коридора, когато кордон въоръжени мъже с насочени към тях карабини им препречи пътя.

— Какво е станало? — попита Линдъл.

Един от полицаите на Монетния двор се приближи и му подаде някакъв лист. С другата си ръка посочи Сейчан.

— Сър, току-що получихме съобщение. Тази жена е известен терорист, издирван от ЦРУ и няколко чуждестранни правителства.

Сейчан изстина. Прикритието й беше разбито. Но как? Документите й бяха перфектни. Погледна към охраната при скенера. Според Уолдорф цялостното сканиране беше нововъведение. Възможно ли бе скенерът да е вдигнал някаква тревога, да е изпратил триизмерно копие на лицето и тялото й, което да е намерило съответствие в някоя база данни? Каквато и да бе причината, крайният резултат бе налице.

Всички погледи — и оръжия — бяха насочени към нея.

— Имаме заповед незабавно да я задържим заедно с всичките й спътници — продължи полицаят. — И да използваме оръжие при опит за съпротива.

Линдъл се обърна към тях и ги изгледа гневно.

— Знаех си, че има нещо съмнително във всичко това. — Посочи златната плоча в ръцете на Грей и нареди: — Полицай, веднага върнете всички плочи в хранилището и го запечатайте.

Сейчан се обърна към Грей и го погледна извинително.

Уолдорф също се обърна към него, готов да му отнеме съкровището. Извади пистолет от кобура под сакото си и ги погледна разочаровано. Но докато пристъпваше напред, вдигна бързо оръжието към тила на Линдъл и стреля.

Всички приклекнаха стреснато.

Линдъл изпусна плочата и тя падна с трясък на пода и пукна мрамора.

Това беше само началото. По знак на Уолдорф четирима войници зад кордона — същите, които ги бяха докарали от летището, — откриха огън по полицаите на Монетния двор.

Хладнокръвното клане приключи за секунди.

— Мръсници! — тихо промълви Грей.

Монк клекна да провери дали Линдъл има пулс. Нямаше.

— Вземете плочите — нареди Уолдорф на войниците — и натоварете пленниците в колата. Закарайте ги на мястото на срещата. — После посочи крака си. — Действайте.

Един от войниците се прицели и го простреля в бедрото. Уолдорф падна, но не изкрещя от болка, а само изпъшка.

Сейчан разбра какво става. Нагласяваха всичко така, сякаш групата на Грей е атакувала хранилището и е избягала. Дори забавянето на летището вече имаше обяснение. Изпратените да ги посрещнат войници вероятно лежаха мъртви в някоя канавка, а тези ги бяха сменили. Впери поглед в Уолдорф. Знаеше, че Гилдията има свои агенти във всякакви секретни обекти. Колко време бе отнело на Уолдорф, за да се добере до това място? И дали Гилдията не използваше комплекса като своя частна банка?

Или беше нещо още по-подло? Може би Гилдията винаги бе подозирала, че във Форт Нокс е скрито нещо важно? Но просто не бяха могли да го намерят — и бяха оставили Сигма да им свърши черната работа?

„Използваха ни“ — осъзна тя.

Явно се бяха възползвали изцяло от положението, за да накарат уникалния талант на Грей за справяне със загадки да работи за тях.

И сега врагът се готвеше да избяга с наградата.

Не можеха да окажат никаква съпротива — трима стрелци ги държаха на прицел, готови да стрелят и при най-малкия признак за неподчинение.

Поведоха ги към изхода.

Сейчан не си правеше никакви илюзии.

Беше предала Гилдията.

И сега Гилдията щеше да си отмъсти.

27.

31 май,

18:11 Аризона

Докато спускаха шейната от увисналия във въздуха хеликоптер, Каи се държеше здраво с две ръце за въже то. Ревящите ротори вдигаха облаци прах. Тя се взираше надолу към платото; от гледката й се завиваше свят и усещането се влошаваше от поривите горещ пустинен вятър, който люлееше въжето.

— Почти стигнахме — каза Джордан.

Спускаха ги заедно в алуминиевата люлка. Очите му бяха в тъмни кръгове от удара с приклад в лицето, но той като че ли не усещаше болката. Държеше се за въжето само с една ръка, а с другата я беше прегърнал. Каи винаги се бе страхувала от височината и това важеше с особена сила сега.

Накрая войниците на земята уловиха шейната, дръпнаха ги да слязат и ги поведоха към улея, който беше видяла на екрана. Спускането бе стръмно, но нямаха избор.

В края на улея кипеше оживена дейност. Наоколо имаше разтоварено оборудване и сандъци, някои отворени. Някъде разбиваха скала. Какво ставаше?

Рафаел Сен Жермен се бе подпрял на бастуна си до някаква дупка в земята. Блъснаха Каи да тръгне към него.

— А, ето ви най-после — каза той. — Май вече всички се събрахме.

От дупката се появи човек с черна бойна броня и нелепо голям шлем. Дори без да вижда лицето му, Каи позна, че е русият гигант Берн. След миг той свали шлема си. От миглите и носа му капеше пот.

— Сър, засадата е разположена — докладва Берн на Рафаел. — Остава само да пуснем примамката.

Сиво-зелените му очи се стрелнаха към Каи.

— Très bon, Берн. Значи сме готови. Ще пуснем долу и двамата. Няма причина да не си изиграем всички карти.

Каи се обърна към Джордан. Той гледаше настрани — към един брезент, изпод който стърчаха крака в кубинки. Каи отново видя в ума си изстрела, който бе повалил рейнджърката, и се разтрепери. Джордан забеляза в какво се е загледала и я прегърна.

Берн изгуби търпение и понечи да ги раздели, но Джордан бутна ръката му настрани. Изненадващо, но успя.

— Можем и сами — каза хладно.

И двамата знаеха къде трябва да отидат.

Долу в черната дупка.

Но какво ги очакваше там?

18:22

Пейнтър се изкачваше по тунела към пещерата с врящата кал. Беше оставил Ханк долу, при гробницата на анасазите. Въоръженият с пистолета на Пейнтър Ковалски беше заел позиция зад покрити с лед нападали скали на няколко метра зад него.

Пейнтър прехвърляше в ума си различни сценарии и се опитваше да предвиди всяка случайност, да мисли десетина хода пред противника си. Вървеше невъоръжен. Каква полза имаше от оръжие? Така или иначе не разполагаха с достатъчно огнева мощ, за да успеят да се измъкнат с бой. Трябваше да използва хитрина.

Стигна до пълната със серни пари зала и отново изпита благоговение и ужас при вида на кипящата кал, която се стичаше по стената и течеше през пещерата. Горещината изглеждаше още по-непоносима, но вероятно това се дължеше на студа в гробницата долу.

Събра кураж за онова, което предстоеше, и излезе от тунела. Поставените от другата страна на моста лампи осветяваха скупчена група войници. Не се опитваха да се скрият. Противниците явно се бяха досетили, че избягалото куче е предупредило жертвите им.

Зад канарите от двете му страни се появиха фигури с насочени към него карабини. Пейнтър вдигна ръце, за да покаже, че е невъоръжен, и продължи напред. Носеше единствено раницата със закрепен за нея фенер. Не искаше да държи нищо, което би могло да се сбърка за оръжие.

Един от войниците се опита да влезе в тунела зад него и да потърси останалите. Пистолетният изстрел бързо го отказа.

— Имам човек на позиция долу! — извика Пейнтър, без да се обръща. — Разполага с предостатъчно муниции и може да ви свали един по един. Дръпнете се. Знам какво искате! Можем да уредим нещата бързо!

Продължи стъпка по стъпка напред, към моста.

От другата страна някакъв дребен мършав мъж се отдели от групата и също тръгна към моста.

Един от наемниците го последва. Пейнтър разпозна командоса, който беше застрелял професор Дентън в университетската лаборатория. Представи си кръвта по ремъка на кучето. Същата, която беше оцапала панталоните му, когато избърса ръце в тях. Втора смърт, причинена от този войник.

„Съжалявам, Нанси… Изобщо не трябваше да те въвличам в това“.

Причерня му, докато изучаваше гиганта с шлема.

„Но сега не е време за отмъщение“.

Това беше ясно. Командосът мъкнеше след себе си вързан младеж със запушена уста. Джордан Апавора. Пейнтър не беше особено изненадан да го види. Вече се беше сетил, че някой е издал на Гилдията, че е в Аризона. Кръгът заподозрени не беше голям.

Макар и сам, трябваше да привлече вниманието им и да вземе нещата под контрол.

— Не е оръжие — извика Пейнтър и бавно се пресегна да отвори страничния джоб на раницата си. С едната си ръка внимателно извади двете златни плочки и ги вдигна високо над главата си. — Предполагам, че сте тук за това, нали?

Мършавият от другата страна на моста го загледа подозрително, явно се мъчеше да разбере каква е играта. След дълго мълчание сви рамене. Вероятно смяташе, че така или иначе преимуществото е негово.

— Мосю Кроу, аз съм Рафаел Сен Жермен. — Акцентът му бе френски, аристократичен, с характерното за Монако напевно произношение, което означаваше, че е някъде от Южна Франция. Посочи с бастуна. Ръката му едва забележимо трепереше, нещо необичайно за толкова млад човек: вероятно се беше родил с някакъв дефект и треперенето се бе засилило от тежкото слизане и жегата. — Смятам да взема тези неща от вас.

— Разбира се — отвърна Пейнтър. — Можете да ги вземете просто така. Като знак на добра воля.

Въпреки това един войник се промъкна зад него и ги изтръгна от ръцете му.

Французинът направи знак на наемника да отиде при него, но нито за миг не престана да следи Пейнтър. Въпреки че изглеждаше крехък, в очите му се четеше мрачно коварство. Не беше за пренебрегване. Преследваното животно е най-опасно, когато е ранено, а този човек бе ранен по рождение. Но въпреки това беше оцелял в група, която не толерира никаква слабост — при това не само оцелял, но и преуспял.

Рафаел разгледа плочките.

— Щедростта ви е изключително объркваща. Ако позволите да бъда прям, очаквах повече съпротива. Какво ми пречи да ви убия още сега?

Отзад го взеха на мушка.

Пейнтър направи още една крачка и спря на края на моста. Искаше да е сигурен, че са го разбрали.

— Защото това беше знак на готовността ми да си сътрудничим — каза той. — Защото тези две плочки са нищо в сравнение с онова, което намерихме долу.

Мъжът наклони глава настрани, насочил цялото си внимание към него.

„Точно така“.

— Може ли? — попита Пейнтър и посегна да отвори другия джоб на раницата си.

— Моля.

Пейнтър бръкна и извади похлупака на златния съд, който бяха намерили. Вдигна високо вълчия тотем.

При вида му коленете на онзи се подгънаха и той едва успя да се задържи прав благодарение на бастуна. От изненада премина на френски.

— Non, il ne peut pas être…

— По реакцията ви съдя, че знаете какво сме намерили.

— Oui. Да. — Мъжът се мъчеше да се овладее. На лицето му бе изписана алчност.

— В момента един от другарите ми чака далеч долу. Не се ли върна, той е готов да хвърли златната ваза в друга подобна река от кал и течението ще я отнесе.

Французинът трепереше от безсилие, но в очите му танцуваше и предизвикателно пламъче.

— Ясно. Какви са условията ви?

— Мъжете ви ще се изтеглят при вас. Искам момчето като знак на добрата ви воля. После ще сляза долу да взема вазата. След това ще направим последната размяна.

— Какво ще разменяме?

— Много добре знаете. — Пейнтър даде израз на яростта си, която бе потискал толкова дълго. — Искам племенницата си.

18:28

„Très intéressant…“

Преговорите изведнъж бяха станали много по-предизвикателни и вълнуващи. Затаил дъх, Рафе се взираше в златния похлупак. Подобни съдове имаха потенциала да се превърнат в Светия Граал на нанотехнологията, ключ към изгубената алхимия, обещаваща огромен поврат в индустрията и източник на неизчислими богатства. И нещо по-важно, вазата щеше да осигури на фамилията му изкачване в йерархията, може би до висините на оцелялата Истинска кръвна линия.

И Сен Жермен щеше да дължи цялата тази слава на своя син с трошливи кости. Нищо не биваше да попречи на това да се случи.

Рафе се обърна към Берн.

— Прави каквото казва. Изтегли хората си. Освободи момчето и го пусни да мине по моста.

Първият му помощник изглеждаше готов да възрази но размисли. Ръцете на пленника бяха развързани, устата — отпушена.

— Тръгвай — нареди му Берн и го бутна напред.

Младежът побягна през моста, като заобикаляше войниците, които се връщаха от другата страна. Щом стигна до Пейнтър, той тихо му каза нещо, младежът кимна и тръгна надолу към тунела.

Оставаше само едно последно искане.

Рафе вдигна ръка. Един войник избута напред Каи Куочийтс. Беше със запушена уста и вързани ръце. Очите й станаха огромни, когато видя Пейнтър.

Той незабавно се втурна напред да й помогне. Препъна се на моста и за момент забрави всякаква предпазливост. Заслепен от бащинската нужда да защити, Пейнтър свали раницата и я остави да виси на китката му… и едва тогава Рафе разбра грешката си.

„О, не…“

18:30

Пейнтър разчете разбирането в очите на французина. Трябваше му огромно усилие, за да откъсне вниманието си от Каи. Беше видял синините по лицето на Джордан и това го беше вбесило.

Бяха ли наранили Каи?

Подобни въпроси трябваше да почакат.

Закова се на място. Беше направил само няколко крачки по моста и вече се намираше над пролома, но все още на достатъчно разстояние от неприятелите от другата страна. Държеше ръката си протегната настрани. Тежката раница се люлееше на върха на пръстите му над пролома. Парата изгаряше незащитената кожа и обгръщаше ръката му с жълтеникав отровен облак. Реката долу съскаше и клокочеше.

— Вазата е у вас — смаяно промълви Рафаел, но в гласа му се долавяше и уважение. — През цялото време е била у вас.

Пейнтър се пресегна над пропастта и разкопча основното отделение на раницата. Златото засия.

— Застреляте ли ме, това пада в реката. Ако си искате съкровището, ще пуснете племенницата ми. Щом мине по моста и влезе в тунела зад мен, ще ви хвърля раницата.

— И каква гаранция имам, че ще го направите?

— Имате думата ми.

Не откъсваше поглед от Рафаел — не за да го заплаши, а за да покаже, че намерението му е твърдо. Говореше честно. Нямаше място за измами и хитроумни планове. Трябваше да рискува всичко, за да спаси Каи. Ковалски беше заел добра защитна позиция. Рафаел по-вероятно щеше да си тръгне с вазата, вместо да се опитва да ги измъкне от дупката им. Така Каи щеше да има шанс.

Но това не означаваше, че Рафаел няма да заповяда на хората си да застрелят Пейнтър веднага щом им хвърли раницата. Така че Пейнтър трябваше да направи всичко възможно да намери убежище зад камъните и да се опита да стигне до тунела.

Не беше кой знае какъв план, но с друго не разполагаше.

Рафаел продължаваше да се взира в него, като се мъчеше да прочете мислите му. Накрая кимна.

— Вярвам ви, мосю Кроу. Прав сте. Можем да приключим това като цивилизовани хора. — Леко се поклони. — До нови срещи.

Французинът се обърна и направи знак на хората си да освободят Каи. Те развързаха ръцете й. Пейнтър гледаше. Все още със запушена уста, тя гледаше с широко отворени очи… но не към него.

А зад него.

Заради бълбукането на реката не беше чул стъпките, докато не стана твърде късно. Докато се обръщаше, усети издайническото треперене под краката си, когато някой се втурна по моста. Зърна за миг висока тъмна фигура, носеща се към него. От удара с рамо в гърдите полетя във въздуха и рухна на моста, останал без дъх. Силни пръсти отскубнаха раницата от ръката му.

Пейнтър се надигна и видя някаква жена да тича към отсрещната страна. Спря при Рафаел. Французинът беше спазил думата си и беше изтеглил мъжете си. Пейнтър не трябваше да е толкова конкретен.

Високата чернокожа жена, същинска амазонка, подаде раницата на Рафаел.

— Merci, Ашанда.

Пейнтър коленичи на каменния мост. Беше победен.

Оръжията отново се насочиха към него, но вместо да заповяда да го застрелят, Рафаел махна на хората си да се оттеглят. Погледна Пейнтър в очите.

— По-добре да се махнете от този мост, mon ami.

Кимна настрани и един от войниците му вдигна предавател и завъртя някакво копче. Разнесе се оглушителен гръм. Отсрещната страна на моста експлодира, пръскайки пясъчник и хоросан. Оглушен и ослепен, Пейнтър отлетя назад и се претърколи на твърдата скала.

Надигна се на четири крака и видя Рафаел и хората му да си тръгват. Останалата част от моста се разпадна и полетя в реката, вдигайки лениви пръски и още серни изпарения.

Когато стигна тунела, Рафаел задържа Каи за рамото и отпуши устата й.

— За да може да се сбогува!

Високият командос трябваше да поддържа Кай, за да не се свлече на земята. Жалният й уплашен глас разкъса сърцето на Пейнтър.

— Чичо Кроу… Съжалявам…

После я помъкнаха в тунела. Все още на колене, Пейнтър слушаше как хлипането и виковете й заглъхват.

Зад него се чуха стъпки. Ковалски изтича в залата, следван от Джордан.

— Какво стана с моста?

— Бяха го минирали — с кух глас отвърна Пейнтър.

— А Каи? — с ужас попита Джордан.

Пейнтър поклати глава.

— Какво ще правим сега? — попита Ковалски. — Не можем да минем през това.

Пейнтър бавно събра сили, изправи се и пристъпи до ръба на пролома. Трябваше да минат през реката. Това беше единственият шанс за Каи. Рафаел вече нямаше полза от нея и скоро щеше да я убие. Пейнтър трябваше да живее, за да живее тя. Въпреки това го заля отчаяние. Дори да успееха да излязат, как можеше да се спазари, за да си я върне? Рафаел разполагаше с плочките и със златния съд. Загледа се в празните си ръце.

Земята се разтресе и се чу гръм. Тунелът отсреща избълва облак прах и дим, последван от грохот на камъни.

— Тия копелета са минирали не само моста — отбеляза Ковалски.

Пейнтър си представи как отвесните скали горе се срутват и ги запечатват. Когато прахта се уталожи, въздухът остана странно неподвижен. Миризмата на сяра се засили и температурата бързо започна да се покачва. Отдушникът беше блокиран и въздушната циркулация бе спряла.

Джордан покри носа и устата си.

— Какво ще правим?

Сякаш в отговор в затвореното пространство отекна оглушителен трясък. Това обаче не беше експлозия.

Пукнатината високо в стената се разтвори още по-широко. Трусовете от експлозиите явно бяха стигнали до този мехур във варовика, отслабвайки и без това несигурната му структура.

Потокът кипяща кал се засили. От стената се откъртиха канари, стовариха се в реката и във въздуха полетяха пръски.

Калната река заприижда, скоро щеше да прелее през ръба на бълбукащото езеро.

Имаше само един отговор на въпроса на Джордан.

Пейнтър посочи към тунела и викна:

— Бягайте!

28.

31 май, 21:33

Форт Нокс, Кентъки

„Планът се провали…“

Грей сложи ръце на главата си. Сейчан и Монк направиха същото, когато насочиха оръжия към тях. Войниците ги подкараха през труповете на полицаите от Монетния двор по хлъзгавия от кръв мраморен под.

Уолдорф закуцука след тях, притиснал ранения си крак с ръка.

— Отведете ги извън портала — каза на мъжа, който носеше златната плоча. — Отивам в кабинета си. Ще вдигна тревога след пет минути. Дотогава по-добре да ви няма.

— Да, сър.

Докато минаваха през поста на охраната, Грей видя спрелия отпред „Хъмви“. Двигателят му работеше на празни обороти — от ауспуха излизаше дим. Имаха само един шанс.

Един от войниците изтича към вратата, като се движеше странично, без да сваля поглед от тях. Това бе удобният момент. Грей погледна към Монк, който вече знаеше какво да прави. Приятелят му кимна едва забележимо, че разбира, и пръстите му бързо въведоха в импланта на китката код, с който включи безжичната връзка.

— Затвори очи и запуши уши — прошепна той на Сейчан.

Тя за момент се смути, но после погледът й спря върху пластмасовата табла, в която лежеше свалената изкуствена ръка на Монк.

— Сега — тихо каза Грей.

Монк въведе кода, който активираше заслепяващия заряд, вграден в протезата — едно от последните нововъведения в оръжейната й система. Грей запуши ушите си с ръце и стисна очи. Не беше кой знае каква защита когато ръката експлодира, блясъкът очерта пръстите му върху клепачите, а гърмежът отекна в главата му.

Временно оглушените и ослепени войници закрещяха.

Започна безразборна стрелба.

Грей разполагаше само със секунди, преди зрението им да се възстанови. Завъртя се и изтръгна златната плоча от ръцете на водача. Продължи със завъртането на пръсти, като приклекна, направи пълен оборот и подсече краката му с плочата. Костта изхрущя. Крясъкът на мъжа премина в пронизителен писък.

В същото време Сейчан сграбчи карабината на един от заслепените войници, ловко я извъртя и стреля от упор в гърдите му. Тялото му отлетя назад и блъсна друг войник. Сейчан продължи да стреля и повали и него.

Монк се бе хвърлил към вратата, извън обхвата на оръжията. Юмрукът му улучи войника право в носа и го строши. Мъжът се свлече в безсъзнание и Монк грабна оръжието му.

Сейчан продължаваше да стреля назад, по Уолдорф.

Той обаче успя да изкуцука до кабинета си, хвърли се през вратата и я затръшна. Сейчан продължи да стреля, но куршумите отскачаха от стоманата. Вратата беше бронирана като всичко друго в тази крепост.

— Мамка му — изруга тя.

Зарева сирена. Уолдорф явно беше натиснал паник бутона в кабинета си. Монк стоеше до изхода, а отгоре му се спускаше брониран екран.

— Да се махаме! — извика той.

Грей и Сейчан хукнаха към него. Дори с ранения си крак Сейчан стигна първа и излетя навън. По-бавен, натоварен с тежката златна плоча, Грей трябваше да се наведе, за да мине под спускащата се преграда.

Запъхтеният Монк излезе последен. Из цялата база ревяха сирени.

— Аз пък си мислех, че влизането във Форт Нокс е трудно — каза той. — Излизането може да се окаже още по-трудно!

— В джипа! — нареди Грей.

Затичаха към чакащия автомобил. Грей скочи зад волана. Монк зае мястото до него. Сейчан се настани отзад. Трите врати се затръшнаха едновременно.

Грей превключи на скорост и обърна джипа, мощният двигател изрева и се понесоха по празния път. Видя в огледалото, че Сейчан се намества до прозореца и отваря страничния процеп, за да открие огън.

— Никаква стрелба! — каза Грей. — Това са американски войници, които просто си вършат работата.

— Ох, става все по-лесно и по-лесно — оплака се Монк.

Имаха надежда.

Грей вече бе забелязал, че колата им е оборудвана за бойна обстановка, което означаваше подсилени врати, бронирани прозорци, допълнителни брони отстрани и отзад и балистично предно стъкло, способно да издържи попадение на малокалибрен снаряд. Това не беше необичайно, тъй като Форт Нокс беше база на Бронетанковите войски. Тук се правеха изпитания на танкове, артилерия и какви ли не бронирани зверове.

За да не се налага да убиват, най-добрият им шанс беше да си пробият път навън с таран. За момента разполагаха с предимството на изненадата — и объркването. Не всеки ден се случваше някой да влезе или излезе неканен от това място.

Грей се насочи към портала, който вече беше затворен. Войниците на пост се мотаеха, явно неуверени дали не става въпрос за фалшива тревога или тренировка. Летящият към тях „Хъмви“ разсея съмненията им.

Карабините се насочиха към тях. Куршуми заотскачаха от предното стъкло.

От кулата някой стреля с гранатомет, но не улучи и ракетата разкъса оградата.

— Дръжте се! — извика Грей.

Изобщо не намали — надяваше се войниците да проявят здрав разум и да отскочат навреме. Очакванията му се оправдаха.

Бронираната решетка се заби в портала и джипът мина през него, раздирайки оградата. В следващия миг летяха по пътя. Куршуми затракаха по задната броня.

— Хеликоптерите ще са във въздуха след по-малко от пет минути — каза Монк. — Обаче може да ни обстрелват с…

През рева на двигателя се чу остър писък.

— …минохвъргачки — довърши Монк.

Мината прелетя над тях и експлодира в съседното поле, като вдигна фонтан от трева, пръст и камъни. Пътят се скри под плътния дим.

Грей се понесе през него и бързо стигна края на пътя, но вместо да завие по булеварда, продължи право напред. Джипът отскочи от една канавка и се блъсна в друга ограда, като повали знак с надпис „Парк Торн“. Продължиха през поле, осеяно тук-там с групи дървета. Широките гуми оставяха дълбоки следи. Грей се насочи на юг през парка към магистрала „Дикси“, която минаваше покрай базата.

Друга мина улучи един дъб и го превърна в пламтящи трески. Джипът прелетя през останките му сред пламък и дим, които за момент ги заслепиха.

В следващия момент отново бяха на открито.

— Тази беше по-близо — отбеляза Монк.

— Мислиш ли? — саркастично попита Сейчан.

— Може дори да не се опитват да ни улучат, а само да ни забавят. — Грей рязко завъртя кормилото и промени посоката, за да ги направи по-трудна мишена в случай, че не беше прав.

— От летището се издигат светлини — предупреди Сейчан.

— Може би затова се опитват да ни забавят — каза Монк. — Изпращат хеликоптерите.

Грей даде още газ. Трябваше да се отдалечат от базата и да навлязат в цивилна територия, преди преследвачите им да прибягнат до по-сериозна огнева мощ. Ако успееха да се измъкнат, военните щяха да се принудят да ги следят от въздуха и да се обърнат за помощ към полицията.

Между дърветата се появиха светлини на автомобили, бележещи магистралата. Почти бяха стигнали. Той натисна газта до дупка.

— Ето ги и хеликоптерите! — извика Сейчан.

Джипът летеше към магистралата, вдигайки след себе си фонтани кал и трева. Стигнаха банкета и продължиха нагоре по чакъл и бетон. Грей потърси дупка в потока светлини, откри я и рязко зави. Тежкият автомобил поднесе и влезе в трафика.

Протестиращо зареваха клаксони. Запищяха спирачки, гуми оставиха черни следи по асфалта.

Малък джип ги блъсна отзад.

Грей не намали. Даде газ и подкара с пълна скорост, надул клаксона, за да му направят път. Градчето Радклиф се появи пред тях като море от светлини. Грей се носеше към него, превишил два пъти ограниченията за скоростта. След около километър магистралата се превърна в шосе, минаващо покрай града.

— Имаме си компания! — извика Сейчан.

Ослепителен лъч разцепи мрака зад тях и се отрази от огледалата на джипа. Беше прожектор на хеликоптер, носещ се след тях.

— Завий в града! — извика Монк.

Грей му се довери и зави в тясна уличка, без да си прави труда да намалява. Сейчан залитна на задната седалка.

От двете страни на улицата се издигаха четириетажни кооперации и по-високи жилищни блокове, най-вероятно квартири на военни.

Сградите им осигуряваха временно прикритие от хеликоптера.

Но това нямаше да продължи дълго.

— Ето там! — посочи Монк. — Видях знака от шосето.

Отпред на висок пилон бавно се въртеше неонова реклама.

Щеше да им свърши работа.

Това бе едно от нещата, нужни за живеещите извън базата.

Грей зави на паркинга на денонощната автоматична автомивка. От едната страна имаше гаражи с маркучи и прахосмукачки, работещи с монети, и Грей вкара джипа в един от тях и нареди:

— Навън!

Грабна златната плоча. Монк и Сейчан взеха карабините и допълнителните муниции, които намериха в колата. Чуха грохот на ротори и погледнаха нагоре. Три хеликоптера патрулираха над града и осветяваха улиците с прожекторите си. Трябваше да се махнат, преди да са блокирали пътищата.

Друг клиент на автомивката също зяпаше въздушното представление — татуирано хлапе с мръсна тениска с емблема на „Харли“ и опърпани джинси.

Монк тръгна към него и вдигна карабината си.

Облещеното хлапе премести поглед от оръжието към лицето му и изруга:

— По дяволите! — Посочи стария си ръждив „Понтиак Файърбърд“ и отстъпи, като се подхлъзна на сапунената вода. — Спокойно, човече. Ключовете са на таблото.

Монк посочи военния джип.

— Нашите също. Ако искаш, твой е.

Младежът не изглеждаше особено навит. Не беше глупак. Беше схванал какво е положението.

Грей забърза към понтиака, хвърли безценната плоча в багажника и седна зад волана. На ключовете имаше сребърна висулка във формата на череп. Надяваше се това да не е лоша поличба.

Този път Сейчан седна отпред. За Монк остана задната седалка.

След минути вече излизаха от града. Грей ги накара да махнат батериите на телефоните си, за да не могат да ги следят. Не искаше да поема никакви рискове със съкровището в багажника.

Преди да извади батерията на собствения си телефон, видя гласовата поща от номера на родителите си. В момента нямаше време за това. Не искаше и да предизвиква нежелателно внимание към тях, като им се обади. Освен това беше дал на майка си списък с номера за спешни случаи. Трябваше да й свършат работа на първо време.

Ясно беше, че ще се наложи да купят телефони с предплатени минути, за да се свържат със Сигма и да решат как да действат оттук нататък. Но засега трябваше да продължат да се движат и да не се появяват на радарите.

След като прекъснаха електронните си следи, Грей пое право на юг, като правеше справки с картата, за която плати в брой на една бензиностанция. Носеше се по второстепенни пътища, като избягваше основните артерии и изстискваше всяка капчица сила на стария двигател. Единствената следа, която оставяше, беше мазният дим от ауспуха, дължащ се на зле работещ цилиндър.

Поне се надяваше, че това е единствената следа.

Мъничкият сребърен череп непрекъснато почукваше кормилния прът, сякаш се опитваше да го предупреди.

Но за какво?

29.

31 май, 18:43

Под пустинята в Аризона

Ханк Канош клечеше и потупваше кучето по врата, за да го успокои. И двамата трепереха от напрежение — и от студа в ледената гробница също. Фенерчето хвърляше самотен кръг светлина около тях. Ханк се взираше към тунела.

„Какво става там горе?“

Изобщо не трябваше да се съгласява да остане тук.

Кауч изръмжа предупредително и след секунди Ханк също ги чу — приглушени гласове, които приближаваха и отекваха в тунела.

„Кой идва? Приятел или враг?“

После някой се подхлъзна — и един младеж се плъзна по задник от заледения отвор на тунела и бързо скочи на крака. Кауч излая за поздрав, а Ханк отстъпи предпазливо, докато умът му се мъчеше да осмисли какво прави момчето тук.

— Джордан?

— Назад! — извика младежът, изтича до Ханк, сграбчи го за ръката и го помъкна надалеч от тунела.

— Какво става?

Пейнтър и Ковалски излетяха от отвора. И се метнаха настрани. Последва нещо невъзможно.

От отвора на тунела се стрелна огромен черен червей — стигна чак до покритите с лед руини. Цилиндричното тяло бързо изгуби очертанията си и се стопи, издишвайки сярна пара. Някакъв голям мехур се спука, изхвърляйки гореща маса.

Кал.

От тунела се изля още сгъстяваща се маса, започна да изпълва на тласъци пространството, а тунелът продължаваше да се оригва и да бълва полутвърдата маса.

— Взривиха моста — обясни задъхано Пейнтър, държеше се за хълбока. Махна им да се дръпнат още. — Експлозията разпука стената на пещерата и се изля цяло езеро вряща кал.

Джордан разтърка ръце от студа.

— Трябва да се махаме. — Пейнтър погледна натрупващата се зад него кална планина. — Спаси ни единствено ниската температура тук. Калта изстива и образува нещо като тапа в тунела. Но не можем да се надяваме, че ще издържи дълго. Образувалото се горе езеро в крайна сметка ще се добере дотук или налягането ще изхвърли тапата. Така или иначе, по-добре да ни няма, когато това се случи.

Ханк напълно споделяше мнението му. Впери поглед в гробницата на анасазите. Мъртвите най-сетне щяха да получат подобаващо изпращане, погребани в нещо повече от лед.

Джордан зададе важния въпрос. Опитваше се да изглежда храбър като останалите, но гласът му издаваше обхваналия го ужас.

— Къде можем да идем?

— Това трябва да е огромна система от пещери — каза Пейнтър. — Така че засега просто ще продължим напред.

Сякаш за да потвърди недвусмислено думите му, тунелът отново избълва огромна струя кал, която се разплиска в залата, задимя и забълбука, докато не изстина. Докато те отстъпваха, гъстата маса продължаваше да изпълва пещерата.

Пейнтър посочи към най-големия от излизащите от пещерата тунели.

— Бързо!

Втурнаха се презглава. Пейнтър водеше; Ковалски беше последен. Тунелът се спускаше надолу, все още заледен. Ханк си представи наводнението, което бе удавило скритото селище на анасазите, представи си как водата се оттича точно по този тунел и постепенно се превръща в лед.

Джордан прокара длан по ниския таван.

— Мисля, че се намираме в стара магмена тръба. Може да продължава безкрайно надолу.

— Това не е добре — каза Пейнтър. — Трябва да намерим път нагоре. Калта ще продължава да се стича надолу. Трябва да се махнем от пътя й.

— И колкото по-бързо, толкова по-добре! — извика Ковалски отзад.

Ханк погледна през рамо, но Ковалски насочи лъча си надолу. На Ханк му бе нужна секунда да забележи, че по пода се стича вода. Лапите на Кауч запляскаха в малкото поточе. Калта явно беше стигнала отвора на тунела и разтопяваше леда.

Пейнтър наложи по-бързо темпо.

След още десет минути, които им се сториха като цял час, стигнаха края на тръбата.

— О, не — изстена Ханк.

Тунелът свършваше пред отвесна скала. Пейнтър насочи лъча на фенера надолу. Не можеха дори да видят дъното на пропастта, но някъде далеч под тях шумеше вода. Отсрещната отвесна скала се издигаше на два и половина метра пред тях. Магмената тръба продължаваше и там. Сякаш някакъв могъщ бог беше взел гигантски сатър и бе разцепил земята, срязвайки тунела наполовина.

— Това е разлом — каза Пейнтър. — Ще трябва да скочим. Не е чак толкова далеч. Със засилка би трябвало да стигнем до другия тунел.

— Да не си полудял? — попита Ханк.

— Изглежда по-опасно, отколкото е в действителност.

Ковалски застана на страната на Ханк.

— Дрън-дрън. Зрението си ми е много добре.

— Мога да го направя — каза Джордан и им направи знак да се дръпнат. — Ще скоча пръв.

— Джордан… — започна Ханк.

— Нямаме избор — напомни му младежът.

Никой не се опита да възрази.

Дръпнаха се назад в тунела, за да му оставят достатъчно разстояние за засилване.

— Внимавай — каза Ханк и потупа Джордан по рамото.

Той вдигна палци към тях, затича се, като вдигаше пръски в засилващия се поток, и скочи с главата напред. Полетя като млада мускулеста скала и се приземи по корем на ледения под на тунела отсреща. Изчезна за миг, после се появи отново.

— Не е чак толкова зле — каза задъхано и на лицето му цъфна усмивка.

„Лесно му е на него…“

— Аз съм втори — каза Пейнтър. — Ковалски, щом прескоча, хвърли ми кучето.

Ковалски погледна Кауч; кучето погледна едрия мъж. Нито единият, нито другият изглеждаха щастливи от тази идея.

След малко маневриране Пейнтър се затича и скочи не по-зле от Джордан.

Ковалски се наведе и вдигна Кауч. Кучето се загърчи да се освободи, докато Ханк не го успокои, като го потупа и му прошепна нещо.

— Леле, професоре. С какво храниш това кученце?

— Само внимавай — помоли го Ханк.

Ковалски пристъпи до ръба на пропастта, наведе се — и рязко се изправи, хвърляйки кучето. Кауч изквича от изненада и разпери крака като летяща катерица. Пейнтър протегна ръце и го улови. Двамата се затъркаляха в тунела, чу се възмутен лай.

Ханк издиша с облекчение… и тогава Ковалски се обърна към него.

— Твой ред е.

Ханк преглътна и поклати глава.

— Не зная дали ще успея.

— Или скачаш, или те мятам като кучето. Ти си решаваш, професоре.

Ханк не можеше да определи кое от двете е по-лошо.

— Ако се наложи, ще ви хвана — обади се Пейнтър от другата страна.

— Ами… добре — каза Ханк, мъчеше се да говори колкото може по-мъжкарски.

Отстъпи назад в тунела заедно с Ковалски.

— Мога да те бутна… да ти дам летящ старт — предложи гигантът.

Преди Ханк да отговори, тихо пъшкане ги накара да се обърнат. Ковалски светна в магмената тръба. Лъчът опря в стена от кал на около пет-шест метра от тях. Беше допълзяла безшумно, подобно на опитен убиец. Докато гледаха, полутечната стена се стопи в центъра и от отвора потече гореща кал.

— Сега или никога, професоре.

Глух тътен ги предупреди за предстоящата опасност. Внезапно пълзящата кал избълва горещи, вонящи на сяра пръски и потече към тях.

— Тичай! — извика Ковалски.

Ханк се втурна, следван по петите от великана.

Приведен ниско, Ханк тичаше с все сили, но когато доближи ръба, се подхлъзна. Краката му изведнъж изчезнаха под него и той залитна към ръба.

— Падна ли ми, професоре? — Яка ръка го хвана през кръста и Ковалски скочи заедно с него през тъмната бездна.

На Ханк му се прииска да затвори очи, но мисълта за това го уплаши още повече.

Не успяха да се приземят гладко като другите двама. Ковалски закачи ръба с рамо и се запремятаха по леда в преплетено кълбо от ръце и крака. Блъснаха се в Пейнтър, който не успя да се дръпне навреме.

Накрая успяха да спрат и след известно чудене кой крайник чий е се изправиха. Джордан се беше върнал при отвора на тунела и се взираше през пропастта.

Ханк отиде при него.

Беше се родил нов кален водопад. Мудната маса се стичаше от отсрещния отвор на димящ, вонящ на сяра поток. За миг Ханк зърна почернял крак, стърчащ от калта. Беше на някой от анасазите, пометен от ледената гробница.

Трупът, погребан вече в кал, изчезна някъде долу. Ханк отправи безмълвна молитва за изгубената душа, за всички тях, и се обърна.

Ковалски зададе въпроса, който си задаваха всички:

— А сега какво?

19:28

Всички отчаяно се нуждаеха от почивка.

— Ще спрем тук — каза Пейнтър и изтощено се отпусна по задник.

След като се спасиха от калта, той ги поведе до края на магмената тръба. Озоваха се в същински лабиринт от тунели, улеи, скални сипеи и задънени проходи. През последния половин час Пейнтър се мъчеше да намери път нагоре, но всеки път се озоваваха все по-надолу и по-надолу.

Трябваше да си отдъхнат и да обмислят положението и затова той обяви почивка в една малка пещера. Огледа се. От нея излизаха три тунела в различни посоки.

„А сега накъде?“

Загледа се в изкаляните си спътници. Ханк беше пуснал меха си да обикаля в кръг. Ковалски вече беше изпил своя, а мехът на Пейнтър бе отнесен заедно с раницата му от онази черна амазонка. Често чуваха звука на течаща вода, но така и не я откриваха. Обезводняването беше най-голямата заплаха. Ако студът не ги убиеше, липсата на вода със сигурност щеше да го направи.

„Колко още ще издържат?“

Ханк изглеждаше на път да рухне. Ковалски не изглеждаше много по-добре. Потеше се като състезателен кон и сигурно губеше по половин литър вода на няколко минути. Дори Джордан изглеждаше изтощен и умърлушен.

Пейнтър знаеше, че онова, което им тежи най-много и прави трудна всяка следваща стъпка, е безизходността на положението им. Самият той се чувстваше два пъти по-смазан. Затвореше ли очи, все виждаше лицето на Каи, докато я мъкнеха навън, чуваше хлипането и виковете й.

Дали още бе жива?

Тази тревога тормозеше не само него. Джордан беше задавал подобни въпроси по пътя и не криеше опасенията си. Двамата явно се бяха сближили.

Джордан беше облегнал глава на стената, твърде уморен, за да помръдне. Пейнтър го загледа и внезапно си даде сметка колко млад е всъщност. Държеше се като истински мъж, но всъщност едва беше излязъл от момчешките години.

Докато го гледаше, забеляза как перчемът на младежа — всъщност няколкото стърчащи косъма — леко потрепна. Джордан се почеса. Може би също го беше усетил.

На Пейнтър му трябваха няколко секунди, за да събере две и две.

„Това е отговорът…“

Скочи на крака, забравил напълно умората си.

— Тук духа — каза той. — Съвсем слабо, но се усеща.

Ковалски отвори едно око.

— И какво от това?

— Това е дишаща пещерна система. И продължава да диша.

Очите на Ханк се разшириха и унинието му изчезна. Вдигна мократа си ръка, за да определи посоката на полъха.

— Това, че е запушен един отдушник, не означава, че са запушили всички — обясни Пейнтър. — Можем да намерим изхода, като вървим по посоката на въздушния поток.

Ковалски се плесна по бедрото и се изправи.

— Тогава какво чакаме? Излезем ли оттук, отивам да търся първата поилка. И за първи път в проклетия си живот имам предвид вода.

Продължиха с подновена надежда. Но не и преди Ковалски да разясни последните си думи.

— Разбира се, това не означава, че бих отказал студена бира, ако някой ми предложи.

Преходът беше съпроводен с не по-малко трудности и разочарования, но надеждата не напускаше духовете им и им вдъхваше сили. Проверяваха на всеки кръстопът с малкия кибрит от раницата на Ханк, като гледаха посоката на дима и пламъка. През следващите два часа полъхът се засилваше все повече, което ги окуражи да ускорят крачка.

— Трябва да сме близо до повърхността — каза Ханк и смукна през тръбичката. Чу се печално бълбукане. Мехът му беше празен.

Трябваше да намерят начин да излязат.

Пейнтър си погледна часовника.

21:45.

След час все още изглеждаше, че не приближават повърхността. Времето им свършваше — бяха останали без вода и само с един работещ фенер.

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно-бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

— Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

— Вижте — обади се Джордан зад него. — Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи — умората беше притъпила сетивата му.

— Петроглифи — каза Ханк и се загледа нагоре по улея. — Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак. Не, не пълен.

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

— Мисля, че зная къде сме — обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

— Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди — но от другата страна.

— Това е отдушникът на Вупатки — промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра… продължава километри“.

Оказа се вярно — и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.

— Сигурно така някои анасази са се спасили от клането тук. Избягали са долу, минали са под земята през пещерите и са построили новия си дом под другия отдушник. И са живели там, докато наводнението не ги е унищожило.

Една загадка намери решението си, но Пейнтър се изправи пред друга.

Пресегна се и разтресе решетката.

— Заключена е с катинар.

— Няма проблем. Имам ключ — каза Ковалски и извади пистолета си.

30.

1 юни, 02:08

Нашвил, Тенеси

— Още ви преследват. — Гласът на Кат звучеше тенекиено по евтиния телефон. — И ще продължат цялата нощ.

Грей седеше на мястото до шофьора в невзрачния бял форд — колкото по-невзрачен, толкова по-добре, ако се вярваше на Кат. Бяха зарязали мощния понтиак на един паркинг сред гора до Боулинг Грийн и бяха отмъкнали форда от автокъща за коли втора употреба. Никой нямаше да забележи изчезването му най-малко до сутринта.

Въпреки това не спираха да се движат — знаеха, че мрежата за залавянето на избягалите от Форт Нокс терористи ще става все по-широка. Засега бяха преди нея, пътуваха по второстепенни пътища, избягваха магистралите и продължаваха на юг, докато не стигнаха Нашвил.

— Всички ви търсят — продължи Кат. — ФБР, военното разузнаване, полицията. Тук във Вашингтон е пълна лудница, особено като се има предвид, че всичко се случва посред нощ. След споменаването на думата „терорист“ всички са вдигнати по тревога.

Монк бавно караше през промишлената зона в покрайнините на Нашвил. Грей погледна към задната седалка. Сейчан седеше със скръстени на гърдите ръце и се взираше в тъмните редици складове, супермаркети и работилници. Поради престъпленията й в миналото не беше официално член на Сигма. И никога нямаше да бъде. Вербуването й като шпионин беше известно само на шепа доверени хора в организацията. За останалия свят на тайните служби тя си оставаше издирван терорист и наемен убиец.

— Как изобщо се стигна до вдигането на тревога във Форт Нокс? — попита Грей. — Всичките ни документи бяха безупречни. Какво ги е предупредило? В хранилището бяхме сканирани и фотографирани. Да не би снимката на Сейчан да е била засечена в някоя база данни?

— Още работя по въпроса. Знам обаче, че предупреждението не е тръгнало от Форт Нокс. От външен източник е, но не мога да го проследя. Поне засега. Още е твърде рано. В момента всички си покриват задниците. Предполагам, че в цял Вашингтон в момента се унищожават файлове.

— Значи са ни скроили номер. Било си е засада от самото начало. — Можеше да се сети кой е дирижирал всичко това. Представи си началника във Форт Нокс. — Някакви новини за Уолдорф?

Беше разговарял с Кат час след като купи предплатения телефон. Разговорът бе кратък, тъй като тя се опитваше да потуши безброй пожари едновременно и в същото време вдигаше димна завеса, за да запази участието на Сигма в тайна и да насочва различните служби по лъжливи следи, за да не ги пипнат.

— Не — каза тя. — Пуснах множество допитвания, но Уолдорф изчезнал малко след вдигането на тревогата в базата. Най-вероятно ви преследва толкова отчаяно, колкото и всички останали.

— Защо мислиш така?

— Това е една от причините да ви се обадя. За да ви предупредя. Самолетът, с който пътувахте от Вашингтон, беше взривен във въздуха преди петнайсетина минути, малко след отлитането от Луисвил. Експлозията откъснала опашката. Предполага се, че бомбата е била свързана с алтиметъра. Самолетът е достигнал определена височина и механизмът се е задействал.

Грей си спомни младия пилот и горещият въглен на гнева пламна в стомаха му.

— Уолдорф се опитва да ни унищожи. Но би трябвало да знае, че не сме били в самолета.

Стисна юмрук на коляното си, когато си даде сметка какво означава това. Взривяването бе акт на чисто отмъщение, гневно избухване след като плановете на Уолдорф се бяха провалили.

— Реших, че трябва да знаете — предупреди го Кат. — Това е още една причина да не спирате.

— Разбрано. — Чу я да въздиша и се досети, че това не е всичко. — Какво?

— Отново се чух с доктор Джанис Купър.

Трябваха му няколко секунди, за да се сети за кого става дума.

— Аха, онази с японския физик. И какво?

— Двамата са все още под охрана, но той продължава да се консултира с другите лаборатории. По наша молба проучи силния поток неутрино от запад.

— Определил ли е местоположението?

— Не, но успя да екстраполира силата на предстоящата експлозия. Твърди, че вероятно ще е над сто пъти по-голяма от онази в Исландия.

Грей си представи разпадащия се сред пламъци остров Елирей.

„Сто пъти по-силно от онова?!“

Размерите на пораженията бяха невъобразими.

— Което ме води до реалната причина, поради която се обаждам — продължи Кат. — Японският физик направи груба преценка кога ще настъпи експлозията. По същия начин, по който го направи с Исландия.

— Кога? — Коремните мускули на Грей се свиха, сякаш очакваха удар.

— След около пет часа.

Заля го отчаяние. Какво можеха да направят за пет часа? Дори да не ги преследваха, щеше да им е трудно дори да долетят до Западния бряг навреме, за да направят каквото и да било. Но Сигма вече имаше други агенти там.

— Някакви вести от директор Кроу?

Гласът й стана напрегнат.

— Не. Влязъл е в пещерна система под някакви руини, но местните рейнджъри съобщават за експлозия, която затрупала голяма част от нея. Лиза наблюдава екипите, които претърсват пустинята на мястото, където е бил видян за последно. Съсипана е. Засега няма следа от него. Разговарях и с Роналд Чин поне десет пъти. Той също няма вест от Пейнтър.

Грей се надяваше директорът да е добре, но все пак им трябваше някой на запад, който да се заеме с предстоящата беда.

— Каза ли на Чин за геологичната бомба, която тиктака там?

— Казах му, но какво можем да направим, без да знаем мястото? Затова трябва да намериш начин да се добереш до онази индианска карта върху плочата. Ако има някаква следа къде е скрито нестабилното нановещество, трябва да я научим бързо.

— Ще направя каквото мога, но ще ми трябва леярна, за да загрея плочата. Може да успея да разтопя обикновеното злато и да разкрия картата.

— Очаквах го.

„Разбира се, че си го очаквала“.

— Разполагам с името на малка златарска работилница недалеч от вас. Ще ти дам адреса. Собственикът ще ви чака там след петнайсет минути.

Адресът се оказа само на няколко преки, в същия промишлен район. Кат определено я биваше да се погрижи за всяка променлива.

Но имаше и още една променлива.

— Мога ли да чуя Монк? — строго попита тя.

— Момент. — Грей подаде телефона на приятеля си. — Май си загазил.

Монк задържа волана с чукана си и взе телефона. Захвана го между рамото и брадичката си и отново пое кормилото.

— Здрасти, миличка.

Гласът на Кат се долавяше от телефона, но беше твърде тих, за да се различат думите.

— Не, не съм изгубил пак ръка — каза Монк и пръстите му се стегнаха около волана. — Изгубих само протезата. Разликата е съществена, скъпа.

Грей си представи как Кат гълчи мъжа си по сценария, който се играе от векове между съпруги и съпрузи — онази вечна смесица от ядове и любов.

На лицето на Монк бавно плъзна усмивка. Шепнеше думи, които бяха най-обикновени, но всъщност пропити с любов като лириката на всяка добра песен.

— Аха… добре… да, ясно…

За да ги остави насаме, Грей се обърна към тъмните улици, но погледът му се спря върху огледалото. Сейчан се взираше в тила на Монк. Лицето й бе разнежено и унесено. Не подозираше, че някой я наблюдава.

Но си оставаше ловец — усети го и погледът й се стрелна към огледалото. Лицето й моментално се стегна и тя се извърна.

Гласът на Монк внезапно стана рязък.

— Какво?! Току-що ли?

Грей моментално застана нащрек.

Монк вдигна брадичка.

— Кат току-що получи вести. Открили са Пейнтър. В момента Лиза говори с него.

31.

31 май, 23:32

Флагстаф, Аризона

„По-малко от пет часа до следващата експлозия?“

След като разговаря с Лиза, Пейнтър получи пълен доклад от Кат. Погледна си часовника. Това означаваше, че изригването ще настъпи някъде по изгрев. Големият въпрос обаче си оставаше — къде точно?

— Грей работи по въпроса за стесняване на радиуса на търсене — продължи Кат. — Единствената ни надежда е наистина да е открил старата индианска карта и да успее да определи местоположението на изгубения град.

Пейнтър се чувстваше с вързани ръце, откакто се беше измъкнал със зъби и нокти на свобода. Заедно с останалите беше излязъл от пещерите под Вупатки преди около час. Участниците в издирващия екип, разположен на лагер при руините, бяха страшно изненадани, когато групата на Пейнтър се появи изневиделица с молба за вода и храна. Веднага ги евакуираха в най-близкия рейнджърски пост, където Пейнтър се зае да научи какво е станало по време на отсъствието му.

„Явно доста неща“.

Но един въпрос си оставаше на първо място. Зададе го отново.

— Кат, има ли някакви новини за Каи?

— Не. — Тя подбра внимателно следващите си думи. — Претърсваме всички окръзи в Аризона и Юта. Никоя правозащитна организация не е съобщила за откриването на труп, отговарящ на описанието на племенницата ви.

Пейнтър овладя гласа си. Знаеше, че ако даде воля на чувствата си, това няма да е от полза за никого.

— Джордан Апавора каза, че командосите имали хеликоптери. Биха могли да се отдалечат повече.

— Ще разширя издирването.

— А как стои въпросът с разгласяването чрез доверени източници и местните медии, че съм оцелял?

— Вече е направено. Разпратих извънредни съобщения до всички по-големи медии. За спасителната операция, в това число и снимки на групата. Ако Рафаел Сен Жермен или някой от хората му включи телевизор, радио или влезе в интернет, задължително ще научи.

— Добре.

Ако племенницата му все още бе жива, най-добрият й шанс да оцелее беше Пейнтър да привлече вниманието на онзи французин. След това Рафаел щеше да я държи в безопасност, пък било то и само за да я използва за разменна монета. Сега на Пейнтър му оставаше само да измисли с каква точно монета разполага самият той.

През следващите десет минути Кат продължи с останалите новини — за Форт Нокс, за издирването на Грей и групата му и за положението с активността на неутриното.

След като се запозна с всичко, Пейнтър прекъсна връзката.

— Сър — каза някой зад него.

Той се обърна и видя на вратата Джордан. Изглеждаше така, сякаш не е спал от три дни.

— Някакви вести?

— Още не — отвърна Пейнтър, видя как лицето на момчето потъмня и добави: — Това е добра новина. Докато не научим противното, приемаме, че е жива, нали?

Джордан кимна унило, после каза:

— Знаете ли, сетих се нещо. Когато ме заловиха, те ми взеха всичко. В това число и телефона. Ами ако още е у тях? Защо не се опитаме да се обадим на моя номер?

Пейнтър усети как връзките около китките му мъничко се отпуснаха. „Възможно ли е телефонът на хлапето все още да е у тях?“ Струваше си да проверят. Пък и не можеше да понася да седи тук и да бездейства.

Джордан продължи, без да подозира, че вече е спечелил.

— Може някой да вдигне телефона и да ги подплашим достатъчно, за да пуснат Каи.

„Освен това бихме могли и да проследим телефона — помисли си Пейнтър, който вече преценяваше различните възможности. — Или да активираме микрофона му и да го превърнем в подслушвателно устройство“.

Разбира се, всичко това бе малко вероятно. Французинът не беше глупак. Сигурно вече се бе отървал от телефона. Пейнтър почука замислено с пръст по масата. От друга страна, Рафаел може би си мислеше, че са мъртви. Може би хората му все още не се бяха отървали от всичко.

Все пак щеше да отнеме време да проследят телефона, особено в затънтената пустиня. Време, с което Каи може би не разполагаше.

И Пейнтър трябваше да й го осигури.

— Какъв е номерът?

Джордан му го каза.

Пейнтър го запомни и помоли един рейнджър за телефон и да го оставят насаме. Набра номера. Сигналът „свободно“ се проточи безкрайно дълго. Пейнтър се молеше някой да отговори.

Накрая някой вдигна.

— А, мосю Кроу — бавно и безгрижно каза гласът със силен френски акцент. — Виждам, че още не сме приключили.

1 юни, 00:41

Солт Лейк Сити, Юта

Рафаел отново се бе разположил удобно в президентския апартамент на последния етаж на хотел „Гранд Америка“ в центъра на Солт Лейк Сити. Събудиха го преди половин час, за да му покажат репортаж с кални фигури, застанали над някаква дупка с решетка.

Пейнтър Кроу беше оцелял.

„Забележително“.

Шокиран, той беше стоял цяла минута като истукан в халата си, изгубил ума и дума. Различни емоции бушуваха в гърдите му — ярост, възхищение и да, мъничко страх — не от човека, а от капризните прищевки на съдбата.

На снимката Пейнтър гледаше право в обектива.

Прочете предизвикателството в стоманения му поглед. Знаеше, че директорът на Сигма е дирижирал медийния блиц. Това беше лично послание до Рафаел.

Жив съм. Искам си племенницата.

Притиснал телефона до ухото си, без да обръща внимание на плетеницата кабели, висящи от изкорменото мобилно устройство, Рафе погледна към затворената врата. Явно съдбата се усмихваше и на нея така топло, както и на Пейнтър. Беше решил да разпита Каи по-обстойно, преди да се отърве от нея. Тя беше влизала в онази пещера в Юта, беше видяла мумиите и съкровището. Рафе искаше да научи всяка подробност. Освен това имаше вероятност Каи да знае и някои неща за Сигма, за агентите й и други дребни подробности, научени от краткото й пребиваване близо до чичо й.

Но тези разговори щяха да му дойдат в повече след дългия ден.

До утрото не оставаше много, така че я беше оставил да види още един изгрев.

И сега се радваше, че бе проявил щедростта да се въздържи.

— Не си правете труда да проследявате телефона — предупреди той противника си. — Имам екип от експерти по кодирането. Сигналът се препраща от цял свят.

— Не бих си и помислил да го правя. Ясно е, че очаквахте обаждането, така че е ясно, че сте взели всички предпазни мерки.

„Точно така“.

След като видя снимката, Рафе разбра, че Пейнтър ще намери някакъв начин да се свърже с него. Беше донякъде изненадан, че му отне толкова много време. Ашанда — с помощта на Т. Дж. — беше направила технологичната си магия с устройството, за да не може никой да проследи телефона и сигнала му.

— Обадих се, за да подновим преговорите — каза Пейнтър. — Да продължим, откъдето прекъснахме.

— Вижда ми се разумно.

— Първо искам някаква гаранция, че Каи е жива.

— Не, не мисля да ви я давам. — Наслади се на дългата пауза, която несъмнено измъчваше противника му. — Не и докато не разбера какво смятате да сложите на масата.

Паузата се проточи, което събуди подозрението му.

„Да не би да се каниш да блъфираш?“

Пък и наистина, какво можеше да му предложи Пейнтър?

Загледа се в златния съд на масата. Беше го изучил внимателно, до най-мъничката подробност, за да го запомни завинаги. Дори в момента въртеше вазата в ума си, надписваше я отново с всяка буква на забравения език и гравираше изящните изображения по златната повърхност.

Това съкровище обещаваше нещо много повече от богатство. То можеше да гарантира вечна слава — за него, за семейството му. Какво повече би могъл да желае?

— Ако ми върнете Каи жива и здрава, ще ви разкрия местоположението на Четиринайсетата колония — каза Пейнтър.

Отново шокиран, Рафе бавно се усмихна.

Този човек не преставаше да го изумява.

„Забележително“.

00:44

— Чичо Кроу, ти си жив!

Искаше му се да възкликне същото. Тя беше жива!

Вместо това зададе въпросите си практично. Знаеше, че разполага с малко време.

— Каи, добре ли си? Нараниха ли те?

— Не. — Тя разтегна кратката дума, за да обхване колкото се може повече неща.

Пейнтър разбираше колко голяма е травмата, която несъмнено я измъчваше — убийствата, кръвопролитията, ужасът от неизвестното. Но наред с това чу и храбростта в думичката. Във вените й течеше кръв на воини.

— Ще дойда да те прибера. Обещавам.

— Знам. — В гласа й имаше едновременно сълзи и надежда. — Знам, че ще дойдеш.

Взеха й телефона.

— Значи се споразумяхме? — попита гласът на Рафе.

— Ще ви се обадя за времето и мястото на размяната.

— И ще искам доказателство за твърдението ви, мосю Кроу.

— Ще го получите. Стига тя да е непокътната.

— Тъй да бъде. Au revoir.

След като Сен Жермен затвори, Пейнтър продължи да стиска здраво слушалката, сякаш се опитваше да продължи връзката с Каи. Чувстваше се замаян от облекчение.

— Значи Каи е жива? — обади се глас зад него.

Обърна се. Насиненото лице на Джордан беше изтерзано от притеснение. Съсредоточен върху обаждането, Пейнтър не беше чул как младежът се е промъкнал в кабинета. Или имаше забележително тиха стъпка, така характерна за неговия клан… или Пейнтър просто беше прекалено изтощен.

А може би бе комбинация от двете. Погледна младежа. Знаеше, че трябва да е откровен. Джордан си го беше заслужил.

— Не са я наранили. Но все още е в опасност.

Джордан пристъпи напред.

— Значи ще им кажете онова, което искат да знаят… за да ги накарате да я пуснат?

Макар да беше въпрос, Пейнтър долови в думите му и настояване.

— Ще опитам.

Това бе най-добрият отговор, който можеше да предложи. Беше блъфирал в разговора с Рафаел, за да спечели време за Каи. Но каква отсрочка й бе осигурил? Колко още можеше да задържи французина?

Нямаше представа къде се намира изгубената Четиринайсета колония. Само един човек имаше шанса да се добере до тази информация — а той беше беглец, преследван от всяка правозащитна и специална служба в страната.

Страхът отново се върна на лицето на Джордан. Пейнтър стана и постави длан на рамото му, за да го окуражи.

— Няма нищо лошо да се тревожиш, но не губи вяра. По случая работят едни от най-добрите ми хора.

Джордан кимна, пое дълбоко дъх и бавно издиша.

Пейнтър погледна слушалката, която все още стискаше в ръката си. Рафаел нямаше да очаква ново обаждане в близкия час. Дотогава той трябваше да разполага с някакви отговори. Обърна се към тъмния прозорец и се загледа в далечината.

„Грей, само не ме разочаровай точно сега“.

32.

1 юни, 02:50

Нашвил, Тенеси

Грей се наведе към прозореца на пещта. Жегата лъхна в лицето му. Златната плоча лежеше върху керамична скара, леко наклонена под ъгъл, и се виждаше Държавният печат с четиринайсетте стрели.

Редици сини пламъци танцуваха по дъното на пещта и бавно повишаваха температурата. Над вратата показанията на цифровия термометър плавно се повишаваха, вече преминаваха шестстотин градуса по Целзий.

— Още малко — каза златарят.

Беше руснак, петдесетинагодишен, с прошарена коса. Беше висок не повече от метър и шейсет и пет, но имаше телосложението на полузащитник плюс малко шкембенце, увиснало над колана му. Почеса златната верижка, скрита под тениската му. Работилницата му се намираше насред джунглата на промишления комплекс. Купуваше старо злато срещу пари в брой, но също така претопяваше пръстени, монети, огърлици и други бижута в кюлчета.

Освен това имаше проблем с данъчните. Кат го беше притиснала да сътрудничи и го бе заплашила със затвор, за да си мълчи за среднощното начинание.

Човекът явно беше изнервен и се потеше.

— Златото се топи на температура около хиляда градуса — каза руснакът. — Вижте как металът вече свети.

Повърхността на плочата в камерата вече сияеше като слънце. Пред очите на Грей върху Държавния печат, при едното крило на орела, се появи бляскава златна капчица, стече се по наклона и капна в керамичната тава под скарата. Не след дълго още капчици започнаха да се стичат на струйки, бавно заличавайки печата. Резките, ясно очертани ръбове на плочата омекнаха и се стопиха в река от злато.

— Това би трябвало да е достатъчно — каза Грей. — Поддържайте тази температура.

Не искаше да рискува да повреди картата, ако наистина беше скрита отдолу. По-гъстото нанозлато имаше по-висока точка на топене, но това не означаваше, че няма да се размекне, ако се нагорещи твърде много. Не биваше да заличат нито един детайл от изображението.

След като температурата бе нагласена, Грей посочи вратата и каза:

— Сега ще трябва да излезете. Идете при партньора ми отвън.

Златарят изобщо не се поколеба. Кимна, обърна се и бързо закрачи към изхода. Монк стоеше отвън и наблюдаваше улицата. Точно сега не им трябваше още една засада.

Грей го изчака да излезе и отново насочи вниманието си към пещта. Разтопеното злато се беше превърнало в течна слънчева светлина.

— Виж горния край — каза Сейчан, която стоеше до него, и сграбчи китката му.

— Виждам.

По ръба на плочата се появи тъмна неравна бразда, подобна на сянка на фона на разтопеното злато. През следващите няколко минути изтече още сияещ метал, разкривайки нови части от скритото изображение. Долният метал също беше загрят, но не така много и изглеждаше червеникав в сравнение с яркото злато.

— Картата — прошепна Сейчан.

И последното останало злато изтичаше по червеникавата повърхност и разкриваше още една дълго пазена тайна.

Скритата карта не беше плоско изображение.

— Това е релефна топографска карта — промълви Грей, омагьосан от майсторското й изпълнение.

Появиха се малки планини, прорязани от дълбоки речни долини и равни участъци, отбелязващи езера. Разтопеното злато разкри слабо сияещ модел на горната половина на Северна Америка.

Една от последните капчици се плъзна подобно на кораб по голяма речна долина, която разделяше континента на две.

„Това трябва да е Мисисипи“.

Продължи да разпознава останалите характерни места — веригата вдлъбнатини, бележещи Големите езера, мъничка пукнатина, която можеше да е единствено Големият каньон, издигащия се хребет на Апалачите. Дори бреговите линии изглеждаха невероятно точни. После на североизток от континента, насред океана, се появи серия островърхи острови около по-голяма суша.

„Исландия“.

Не след дълго върху керамичната скара остана само картата. Краищата й бяха леко извити по ъглите. През средата минаваше фина права пукнатина, но двете половини си пасваха съвършено. Грей си представи картата, полепнала плътно по вътрешната част на черепа на мастодонта. Хората на Джеферсън явно бяха изгорили древната кост, за да запазят изображението.

— Това надпис ли е? — попита Сейчан.

— Къде?

— Ето тук. — И посочи.

Грей се наведе по-близо до прозореца и горещината пак опари лицето му. Сейчан имаше по-остро зрение от неговото. Наистина, по краищата на картата западно от континента минаваха едва забележими редове, подобно на бележките на картограф.

Разгледа ги с присвити очи.

— Прилича на същата писменост като онази в дневника на Фортескю, копирана от една от плочите… намери хартия и нещо за писане. Твоите очи са по-добри. Искам да копираш всичко това.

Сейчан се подчини без възражения. Знаеше пред какво предизвикателство е изправен Грей и се радваше, че може да помогне по някакъв начин.

Грей насочи вниманието си към миниатюрното изображение на Исландия. Южно от основния остров имаше мънички върхове, бележещи архипелага Вестман. Върху един от островите дълбоко в метала беше инкрустиран мъничък тъмен кристал, може би черен диамант, който блещукаше от танцуващите пламъци в пещта.

„Остров Елирей“.

Насочи вниманието си на запад, към друг диамант на фона на червеникавия метал. Той бе много по-голям от онзи в Исландия и може би показваше относителните размери на депозита. Това отново му напомни за опасността, къкреща там.

Намръщи се и се опита да се ориентира. Без граници на щати и имена на градове му беше трудно да прецени с точност къде е поставен знакът; ясно беше, че се намира някъде в Скалистите планини, доста на север, но все пак в границите на бъдещите Съединени щати.

При тази липса на ориентири нищо чудно, че Фортескю бе заминал най-напред за Исландия.

Сейчан се върна с лист и химикалка и започна да копира написаното по края на картата.

Докато тя работеше, Грей проследи гръбнака на Скалистите планини на юг и откри онова, което търсеше — съвсем мъничък кристал, който лесно можеше да бъде пропуснат, освен ако не го търсиш специално.

„Това трябва да е пещерата в Юта“.

В сравнение с диаманта на север този беше нищожен. Всъщност бе толкова миниатюрен, че Дейвис и Фортескю или не го бяха забелязали, или изобщо не бяха сметнали за необходимо да го споменават. Грей местеше поглед от единия кристал към другия и обратно с растяща увереност, че разликата в размерите отразява относителната важност на различните обекти — а също и опасността.

Погледна си часовника. Беше съвсем наясно, че времето изтича.

Сейчан приключи и посочи с химикалката най-големия диамант.

— Да имаш представа къде се намира това?

— Мисля, че ще получа — каза той, докато сглобяваше парчетата от пъзела в главата си. Картината изглеждаше съвсем основателна и го изпълваше с ужас. Трябваше му обаче доказателство, преди да сподели теорията си. — Трябва ми карта на западната част на Съединените щати.

Сейчан посочи пещта.

— Междувременно, какво ще правим с тази?

И Грей й показа — завъртя цифровия термостат на пещта. И продължи да го върти, като гледаше как температурата се покачва до над три хиляди градуса по Целзий, три пъти повече от температурата на топене на обикновеното злато. Сините пламъци подскочиха по-високо и затанцуваха с нова сила.

Сейчан го зяпна.

— Не можем да рискуваме картата да попадне в ръцете на Уолдорф — обясни той.

— Значи смяташ да я унищожиш?

— Ще опитам. Металът на картата е по-плътен, така че няма да се разтопи при температурата, необходима за обикновеното злато. Но дори и този материал трябва да има точка на топене.

За да е сигурен, че това ще се случи, Грей продължи да върти термостата, докато на екрана вместо градуси се изписаха три букви — МАХ.

Надяваше се, че това ще свърши работа.

Гледаха как температурата в пещта се покачва все повече и повече. Скоро горещината ги прогони няколко стъпки назад. Картата в камерата засия ослепително като миниатюрно слънце.

„Може и да не се разтопи… дори и при такава температура“.

След още минута Грей трябваше да заслони очите си от яркото сияние.

— Усещаш ли? — попита Сейчан.

— Какво?

И в същия миг го усети.

Сърбеж по кожата, едва доловима вибрация, сякаш всички молекули в помещението се възбуждаха. Секунда по-късно тежката пещ започна да се тресе на бетонния под.

Грей сграбчи Сейчан за лакътя и я бутна към вратата.

— Бягай!

Побягна след нея. Представи си гъсто наредените атоми на нанозлатото, притиснати ужасно един в друг, уловили огромно количество потенциална енергия, подобно на разтегнат ластик.

Хвърли поглед през рамо. Ако ластикът внезапно се среже, ако цялата потенциална енергия се освободи наведнъж от нагряването на метала…

Той нямаше да се разтопи.

А щеше да…

Експлозията го запрати в Сейчан и двамата излетяха през вратата. Около тях заваля пръснато стъкло и направено на трески дърво. Обгорената врата на пещта профуча покрай тях и разби предното стъкло на шевролета на собственика, паркиран пред работилницата.

Грей скочи на крака, хвана Сейчан през кръста и я вдигна. Газовите бутилки в работилницата… Следващата експлозия отново ги събори на земята, последвана от гореща вълна. Огромна огнена топка пръсна оцелелите прозорци на сградата и се понесе високо в небето.

Двамата отново се изправиха, олюляваха се като пияни.

Монк ги беше зяпнал от паркинга срещу работилницата. Стоеше до потресения руснак и откраднатия бял ван. Докато Грей и Сейчан тичаха към тях, златарят падна на колене и извика страдалчески:

— Какво направихте с работилницата ми?

— Ще ви обезщетим — каза Грей, докато му правеше знак да се дръпне, за да се качат в колата. — Стига да мълчите.

Скочиха в колата.

— Дръжте се — предупреди Монк и натисна газта до дупка.

Грей разбираше тази нужда от скорост. И тримата я разбираха. Трябваше да изчезнат от района, преди да пристигнат екипите за спешна помощ.

Грей погледна назад към горящия комплекс. Пламъците бушуваха, пушекът се издигаше високо в нощното небе подобно на сигнална ракета. Изстиналата им следа изведнъж отново беше станала гореща. Не можеше да се довери на руснака, че ще си държи езика зад зъбите. Вестта щеше да се разпространи и най-вероятно щеше да стигне до Уолдорф.

— Какво стана? — попита Монк.

Грей му разказа.

— Е, поне си намерил картата — отбеляза Монк. — А как стои въпросът с Четиринайсетата колония? Знаеш ли къде се намира?

Грей кимна. Главата му още кънтеше.

— Имам идея.

— Къде?

— На възможно най-лошото място.

33.

1 юни, 00:22

Флагстаф, Аризона

— Ако Грей е прав, колко сме загазили? — попита Пейнтър.

Роналд Чин, който седеше от другата страна на купчината топографски карти и доклади от Геоложката служба на САЩ, поклати глава.

— Мен ако питате, здравата сме нагазили в лайняната река.

Подобни думи от иначе сдържания геолог бяха повече от показателни. Чин беше пристигнал преди половин час с човек от Националната гвардия — майор Ашли Райън. Двамата бяха тръгнали от Юта за Аризона с намерение да помогнат в издирването на изчезналата група на Пейнтър и след като кацнаха във Флагстаф и научиха за спасяването им, бяха дошли при екипа в рейнджърския пост, който се беше превърнал в импровизирана ситуационна зала.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен? — попита Пейнтър и се загледа в подробната карта на Монтана и Уайоминг. Именно там според Грей се намираше изгубеният град на древните, последният дом на тоутсиий унстоу пуутсийв, мястото, където те скрили най-големите си съкровища и нагласили часовниковия механизъм да отброява оставащото време, неутрино по неутрино.

Погледът му проследи границите на националния парк.

Йелоустоун.

Първият от всички национални паркове и доайен на всички геотермални области на континента. Ако тоутсиий унстоу пуутсийв са търсели топъл и постоянен дом, в който да запазят и защитят деликатното си съкровище, това беше тяхното място с неговите десет хиляди горещи извора, двеста гейзера и безброй димящи отдушници, клокочещи езера и кални вулкани. Всъщност половината гейзери на планетата се намираха в рамките на парка.

Но пък и площта за претърсване си я биваше.

Повече от осем хиляди квадратни километра.

Пейнтър искаше да е сигурен, преди да съсредоточи всички усилия само върху това място. В един от кабинетите отзад Ханк Канош мобилизираше своите ресурси и се мъчеше да потвърди твърдението на Грей. Засега всичко си оставаше все още теория. Дори Грей призна, че преценката му е просто предположение и че има много място за грешки. Междувременно екипът на Грей щеше да търси допълнителни потвърждения от исторически ъгъл.

Докато се вършеше всичко това, Пейнтър искаше да има някаква представа какво може да се очаква. И за целта му трябваше експертното мнение на геолог.

Чин заобиколи масата и разгъна топографска карта на националния парк. На нея се виждаше планински пръстен около огромно плато, което бе истинското геотермално сърце на Йелоустоун. Димящата долина се простираше на четири хиляди квадратни километра, достатъчно голяма да побере целия Лос Анджелис — но това не беше обикновена долина. А калдера, кратерът на супервулкана, който къкреше под парка.

— Това е проблемът — каза Чин и посочи центъра на кратера, където имаше огромно езеро. — Калдерата на Йелоустоун отбелязва геологична гореща точка, където от земната мантия непрекъснато се надига разтопена скала. Тя попада в огромна магмена кухина само на седем-осем километра под повърхността. От данните от вулканичната обсерватория там знаем, че има магмени джобове и много по-близо до повърхността, в самата кора, които подхранват цялата геотермална активност в района. Поради обилните валежи топлината задвижва огромна древна хидравлична система, която може да се определи като най-големия парен двигател на планетата. Именно тази сила е причинявала големи хидротермални експлозии в долината. Самото езеро се е образувало при един от тези взривове, когато дъждовната и изворната вода са запълнили образувалия се кратер.

Пръстът на Чин спря върху езерото. Очите му се вдигнаха към Пейнтър.

— Но на по-голяма дълбочина напрежението продължава да се натрупва, тъй като разтопената скала от мантията се надига и изпълва колосалната магмена кухина.

— Докато в крайна сметка не експлодира.

— Което е ставало три пъти през последните два милиона години. Първия път в кората се е образувала дупка с размерите на Род Айланд. Последното изригване пък покрило с пепел по-голямата част от континента. Изригванията са периодични и точни, също като онези на гейзера Олд Фейтфул. Случват се веднъж на всеки шестстотин хиляди години.

— Кога е било последното? — попита Пейнтър.

— Преди шестстотин и четирийсет хиляди години. — Чин погледна многозначително Пейнтър. — Така че сме прескочили крайния срок. Въпросът не е дали, а кога ще изригне супервулканът. Неизбежно е и всички геоложки данни сочат, че моментът ще настъпи скоро.

— Какви данни?

Чин намери някакви изследвания на Геоложката служба на САЩ и сеизмични данни от вулканичната обсерватория.

— Събираме данни от хиляда деветстотин двайсет и трета. Земята в района се издига непрекъснато поради натрупваното отдолу налягане, но от две хиляди и четвърта насам темпото се е ускорило тройно. Дъното в единия край на езерото се е издигнало толкова, че водата е преляла и е потопила дървета. Други части от гората пък загиват, тъй като корените на дърветата не издържат на топлината. Горещите извори покрай туристическите пътеки започват да кипят и са причинили сериозни наранявания на туристи, поради което се е наложило някои маршрути да бъдат закрити. На други места пък се отварят нови комини, наблюдавани от въздуха, които изхвърлят пара и токсични вещества. Дори има случай на убит на място бизон.

Чин тупна документите на масата.

— Това е буре с барут, което ще гръмне всеки момент.

— А някой току-що драсна клечката — довърши Пейнтър.

Представи си мощните потоци неутрино, изтичащи някъде от парка и отброяващи времето до неизбежната експлозия, стократно по-силна от онази в Исландия.

— Какво можем да очакваме, ако не успеем да предотвратим това? — попита Пейнтър. — Какво ще се случи, ако калдерата наистина изригне?

— Катаклизъм. — Чин се загледа в докладите и таблиците. — Първо, това ще е най-силната експлозия през последните седемдесет хиляди години. Само за минута сто хиляди души ще бъдат погребани под вулканична пепел, изгорени от пирокластичните потоци или убити само от силата на експлозията. Струите магма ще полетят на височина четирийсет километра. Лавата ще е толкова много, че ако се разнесе равномерно по територията на Съединените щати, ще покрие страната с дванайсетсантиметров слой. По-голямата част от нея обаче ще залее западните щати и ще унищожи целия Северозапад. За останалата страна — и за света — истинският убиец ще бъде пепелта. Според изчисленията две трети от страната ще останат под най-малко един метър пепел, от което земята ще стане безплодна и необитаема. Най-лошото обаче е, че изхвърлената в атмосферата пепел ще скрие слънцето, температурите на цялата планета ще паднат с двайсет градуса и ще настъпи вулканична зима, която може да продължи десетки, ако не и стотици години.

Пейнтър си представи глобалния глад, хаоса и смъртта. Спомни си описанието на Грей на изригването на Лаки в Исландия малко след основаването на Америка. Незначителното в сравнение с Йелоустоун изригване бе унищожило една четвърт от населението на Земята.

Погледна пепелявото лице на Чин.

— Значи говориш за масово измиране, така ли?

— Случвало се е в миналото. Само преди седемдесет хиляди години. В Суматра изригнал супервулкан. Последвалата вулканична зима избила по-голямата част от човешката популация и я свела само до няколко хиляди двойки. Човешкият вид се е отървал на косъм от изчезване. — Погледна Пейнтър в очите. — Този път няма да изкараме такъв късмет.

00:28

Седнал в кабинета отзад, Ханк слушаше страшното описание на Чин.

Ръцете му бяха върху клавиатурата на компютъра, но очите му не виждаха. Представи си как цялата цивилизация се заличава. Спомни си апокалиптичното пророчество на старейшината на юта за пещерата в планините: как Великият дух ще се надигне и ще унищожи света, ако някой се осмели да наруши покоя му.

И ето че сега това пророчеството се сбъдваше.

Някаква сянка падна върху дългите му артритни пръсти. Топла, незасегната от годините ръка стисна неговата.

— Всичко е наред, професоре — каза Джордан. Младежът седеше до него и подреждаше разпечатаните страници. — Възможно е Йелоустоун изобщо да не е правилното място.

— Точно там е.

Ханк не можеше да се отърси от отчаянието си, което се подсилваше още повече от спомените за Маги и всички други, които бяха загинали.

Изведнъж изпита негодувание от младостта на Джордан, от непоколебимия му оптимизъм и вярата в собственото му безсмъртие. Погледна го… но видя нещо съвсем друго. Черните очи, насиненото лице, страхът, личащ във всеки мускул… Надеждата на Джордан не се дължеше на липсата на зрялост. А просто си беше част от него.

Ханк треперливо пое дъх и отново спусна покривалото върху мъртвите. Той все още беше жив. Както и този решителен младеж. Под масата се чу тупкане на опашка.

„Ти също, Кауч“.

Ханк отвърна на жеста на Джордан и стисна за момент ръката му, преди отново да насочи вниманието си към ситуацията. Все още не беше променил мнението си относно последния дом на тоутсиий унстоу пуутсийв. Колегата на Пейнтър на изток беше разчел правилно картата.

Или поне Ханк смяташе така.

— Какво открихте? — попита Джордан.

— Четях индианските предания за Йелоустоун и се опитвах да открия в митовете и легендите нещо, което да подкрепя хипотезата за изгубен град в долината. Доста обезсърчителна работа. Коренните американци живеят в района вече над десет хиляди години. Шайени, кайова, шошони, чернокраки, а по-късно и кроу. Всички тези племена обаче говорят съвсем малко за уникалната долина. Мълчанието направо крещи и няма как да не събуди подозрение.

— Може би не са знаели за нея.

— Не, имали са имена за долината. Кроу я наричали „горящата земя“ или „земята на изпаренията“. Чернокраките я описват като „многото пушеци“. За плоскоглавите била „пушек от земята“. Какво по-точно от това? Племената определено са знаели за Йелоустоун.

— В такъв случай може да не са говорели, защото са се страхували от тази земя.

— Това е общоприетото заключение. Индианците вярвали, че съскането и ревът на гейзерите са гласове на зли духове. Поверието все още битува в някои кръгове, но е пълна глупост. Последните антропологични изследвания показват, че случаят не е такъв. Древните индианци не изпитвали страх от димящата земя. Тъкмо напротив, измислената история се повтаряла и преповтаряла най-вече от първите бели заселници, може би за да изкарат съседите си абсолютни диваци с малко мозък… или пък да оправдаят заграбването на земите, тъй като индианците се страхували да ги ползват.

— Тогава каква е истинската история?

Ханк посочи екрана.

— Истината е озадачавала учените отдавна. Ето какво пише историкът Хайрам Читъндън през хиляда осемстотин деветдесет и пета: „Неоспорим факт е, че за Националния парк Йелоустоун няма никаква информация, взета от индианците… Тяхното пълно мълчание относно него е колкото загадъчно, толкова и забележително“.

— Не ми прилича да са се страхували — отбеляза Джордан. — По-скоро са криели нещо.

Ханк докосна носа си — „право в десетката, момчето ми“ — и посочи екрана.

— Виж това. Намерих откъса в една наскоро излязла книга. Това е извадка от стар дневник на един от първите заселници, Джон Хамилкар Холистър. Не успях да открия нищо подобно другаде, но е повече от показателно за това мълчание на индианците.

Джордан се наведе към екрана.

Ханк също зачете заедно с него.

Поразеният Джордан ахна.

— Значи наистина са криели нещо!

— Нещо, което прадедите ни не са искали да попада в неподходящи ръце от страх, че ще бъде използвано срещу тях.

— Онзи изгубен град трябва да е там.

„Но къде?“

Ханк се опита да се отърси от парализиращото отчаяние. Щеше да следва примера на Джордан. Нямаше да изгуби надежда. Забеляза, че младежът се взира през прозореца към светлините на Флагстаф в далечината. Но Ханк знаеше, че мислено е много по-далеч и го измъчва тревога, нямаща нищо общо с вулкани и изгубени градове.

Този път той се пресегна и стисна окуражително ръката на младежа.

— Ще я върнем.

01:38

Солт Лейк Сити, Юта

Беше минал почти час, откакто Каи разговаря с чичо си Кроу. Сега седеше на един стол в трапезарията. Ръцете й не бяха вързани, но нямаше какво да прави освен да дъвче нокътя на палеца си.

В апартамента кипеше оживена дейност. Командоси сменяха бойните си екипи с цивилни дрехи, които подхождаха зле на такива яки наемници. Събираха багаж и екипировка, разглобяваха оръжия. Готвеха се да потеглят.

Дори компютърното оборудване беше прибрано в специално пригоден висок куфар на колела. От него излизаха кабели, виещи се до изкормения телефон на Джордан.

Рафаел крачеше около куфара в очакване на обаждането на чичо й.

Каи пъхна ръце между коленете си, изпълнена с безпокойство, балансираща на ръба на ужаса.

Преди обаждането на Пейнтър я бяха затворили в една от спалните на апартамента и тя бе убедена, че чичо й е мъртъв. Беше сигурна, че ще я убият. Не й пукаше. Чувстваше се абсолютно пуста отвътре и просто беше седнала на леглото. Страхът още си беше тук, навит като змия около основата на гръбнака й, но изобщо не можеше да се сравнява с опустошението вътре в нея. Беше видяла твърде много кръв, твърде много смърт. Собственият й живот нямаше особен смисъл. Помисли си дали да не счупи огледалото в банята и да си разреже вените, за да си възвърне поне толкова контрол върху самата себе си.

Но дори това й се струваше прекалено тежка борба.

Просто нямаше сила за нея.

После дойде обаждането. Чичо й беше жив, професорът и Джордан също, дори и онзи ходещ гардероб Ковалски. Беше видяла снимката им на екрана на компютъра на Рафаел, някакъв кадър от новинарско съобщение за спасяването на групата.

След обаждането пустотата се запълни с ликуване, което осветяваше с топла светлина тъмните местенца в нея. Последните думи на чичо й още звучаха в главата й.

„Ще дойда да те прибера. Обещавам“.

Той нямаше да я изостави — и тя му вярваше, и именно това сега разпалваше задушаващия ужас. Изведнъж отново й се прииска да живее и заради това желание отново имаше какво да изгуби.

Но от това нямаше спасение.

Погледна към единствената си компания на масата — мускулестата чернокожа Ашанда. Отначало Каи бе изпитала ужас от нея, но пък тогава тя нажежаваше железа в огъня и измъчваше хора по заповед на Рафаел. С времето обаче страхът й се превърна в неудобство, примесено с любопитство.

Коя беше тази жена?

Различаваше се от останалите и явно не беше войник, макар да се биеше за Рафаел. Каи си я представи как се появява от сенките в онази пълна с кал пещера, как тича с пъргавина и скорост, които сякаш не отговаряха на размерите й. Беше я видяла и да работи на компютъра — черните й пръсти летяха над клавиатурата, докато Каи разговаряше с Пейнтър. Но тя определено беше нещо повече от техническо лице.

На ярката светлина Каи забеляза смътни белези, които образуваха редици от мънички точици по ръцете й, почти като на кожата на крокодил. Имаше ги и по лицето й, дори повече: образуваха шарки, които подчертаваха тъмните й очи и продължаваха като криле от двете страни. Косата й беше сплетена на стегнати черни плитки, започващи от темето и спускащи се към челото и раменете.

Каи гледаше как жената се взира в Рафаел. Досега бе виждала само пустота в очите й, но вече не беше така. Дълбоко в тези черни огледала се таеше тъга. Ашанда седеше толкова неподвижно, че сякаш се страхуваше да не я видят, но в същото време искаше нещо повече. В погледа й имаше също и преданост, както и умора. Седеше като куче, очакващо докосване от господаря си и знаещо, че това ще е единственото, което ще получи.

Унесът й беше прекъснат от позвъняването на телефон.

Каи рязко се обърна.

„Най-сетне“.

01:44

Рафаел оцени по достойнство точността. Директорът на Сигма се беше обадил в минутата, в която беше обещал. Слиса го предложението му, което отново бе крайно неочаквано.

— Примирие? — повтори Рафе. — Между нас? И каква полза имам от това?

Гласът на Пейнтър си остана напрегнат.

— Както обещах, ще ви кажа къде се намира Четиринайсетата колония. Но това няма да ви е от полза. Намиращото се там ще експлодира след около четири часа и половина.

— В такъв случай, мосю Кроу, ако искате племенницата ви да остане жива, по-добре да направим размяната колкото се може по-бързо.

— Чуйте ме, Рафаел. Ще ви кажа сега. Четиринайсетата колония е скрита някъде в националния парк Йелоустоун. Не се съмнявам, че намирате подобно местоположение за напълно логично, нали?

Рафе се мъчеше да проумее драстичния обрат на нещата.

„Уловка ли е това? И с каква цел?“

Пейнтър продължи все така бързо:

— Дайте ми имейл адрес. Ще ви изпратя всички данни. Само след няколко часа депозитът ще достигне критична точка и ще предизвика взрив, стократно по-мощен от онзи в Исландия. Но вие знаете, че това не е истинската опасност. Експлозията ще освободи огромно количество наноботи. Те ще започнат да разграждат всяка материя и ще се разпространяват все повече и повече. Наногнездото ще прояде земната кора, докато не достигне до магмената кухина под Йелоустоун, а това ще задейства супервулкана, скрит под парка. Катаклизмът ще бъде сравним с удар на астероид с диаметър километър и половина. Това означава край за повечето живи организми на планетата и със сигурност край на човечеството.

Рафе откри, че му е трудно да диша. „Възможно ли е да казва истината?“

— Съмнявам се, че подобно унищожение ще свърши работа дори на вас — продължи Пейнтър. — Или пък на онези, с които работите. Така че трябва или да работим заедно и да споделим информацията си, за да не позволим това да се случи, или ще настъпи краят на всичко.

— Ще… ще ми трябва време да помисля. — Подразни се, когато се чу да заеква.

— Не се бавете много — предупреди го Пейнтър. — Ще ви изпратя всичките ни данни, каквото пожелаете. Но Йелоустоун заема площ над осем хиляди квадратни километра и това е сериозно предизвикателство. Тепърва трябва да открием точното местоположение на изгубения град, а часовникът продължава да тиктака.

Рафе погледна своя часовник. Ако директорът казваше истината, до шест и петнайсет сутринта трябваше да открият изгубения град и да неутрализират онова, което беше скрито в него.

— Изпратете ми всичко, което имате — каза Рафе и му даде имейл адрес.

— Имате ми телефонния номер — каза Пейнтър и прекъсна връзката.

Рафаел остави телефона, сведе глава и се замисли. „Вярвам ли ви, мосю Кроу? Възможно ли е да казвате истината?“

Вдигна глава, колкото да погледне към Каи Куочийтс.

Директорът изобщо не беше попитал за племенницата си. Ако не друго, това определено показваше, че е честен. Какъв беше смисълът да преговаря за един живот, след като цялото човечество бе изложено на смъртна опасност?

Телефонът иззвъня, отново и го стресна. Не, не беше апаратът в ръката му, свързан към криптиращия софтуер. Рафе се обърна към бюфета в трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Личният му телефон до него вибрираше, после отново иззвъня.

Като се подпираше тежко на бастуна си, Рафе отиде до бюфета и го взе. Използваше личния си телефон единствено за пряка връзка с фамилията и с някои от сътрудниците си в изследователските комплекси във Френските Алпи. Номерът обаче беше скрит. Това беше нелепо. Телефонът му не приемаше обаждания от скрити номера.

Раздразнен, Рафе приближи устройството до ухото си.

— Кой се обажда?

Произношението беше американско, меко, безлично, може би с намек за южняшки акцент, но твърде слаб, за да може да се каже нещо повече от това. Мъжът му каза името си.

Бастунът на Рафе се изплъзна от ръката му и изтрака на мраморния под. Той се пресегна към бюфета, за да се задържи. Ашанда се надигна, готова да му се притече на помощ. Рафе строго поклати глава към нея.

Обаждащият се говореше спокойно, отчетливо, без заплаха, а само с увереност.

— Научихме новината. Ще си сътрудничите изцяло със Сигма. Това, което предстои, трябва да бъде спряно на всяка цена. Имаме пълна увереност в способностите ви.

— Merci — задъхано каза той и трепна, когато откри, че неволно е преминал на френски.

— След като постигнете целта си, всеки извън групата, който разполага с информация за това какво сте открили, трябва да бъде унищожен. Но ви предупреждавам. Директор Кроу е бил подценяван в миналото.

Погледът на Рафе се стрелна към Каи.

— Може би имам начин да неутрализирам тази заплаха, но въпреки това ще внимавам много.

— С вашите чупливи кости не се съмнявам, че сте овладели това качество до съвършенство.

Макар думите да можеха да се приемат като обида, леко развеселеният тон — дори в тази тежка ситуация — ясно показваше, че са казани с най-добро намерение.

— Adieu — все така приветливо каза мъжът на френски. — Трябва да се погрижа за някои неща тук на изток.

Връзката прекъсна.

Рафе веднага нареди на Т. Дж., който прибираше останалата електроника:

— Свържи ме с Пейнтър Кроу. — Обърна се към Берн. — Хората да са готови за тръгване след петнайсет минути.

— Къде отиваме? — попита Берн. Не беше любопитство, просто искаше да знае как най-добре да подготви екипа си.

— Към Йелоустоун.

— Връзката е установена, сър — обади се Т. Дж.

Рафе взе телефона, готов да сключи сделката.

Не можеше да не се подчини. Величието на момента го сгря и втвърди ако не костите, то поне решимостта му. Той беше първият от фамилията, разговарял с представител на Истинската кръвна линия.

34.

1 юни, 04:34

В района на Нашвил, Тенеси

Започваше да се развиделява.

Грей не беше сигурен, че това е за добро. Едва бяха успели да се измъкнат от Нашвил по странични улички и второстепенни пътища, като спазваха ограниченията за скорост. Монк беше зад волана, докато Грей докладваше на Пейнтър Кроу.

След изпълняването на едната задача директорът му бе възложил друга — да се опита да определи точното местоположение на селището на Четиринайсетата колония по исторически сведения. Бяха вървели по следите на Аршар Фортескю до Исландия и обратно. Сега трябваше да видят дали могат да проследят французина още по-надалеч.

Това означаваше, че не са единствените, страдащи от недоспиване.

— Става ви навик да се обаждате в такъв ранен час, господин Пиърс — каза Ерик Хейсман, но въпреки това вместо раздразнение в гласа му се долавяше възбуда.

Кат ги беше свързала през Сигма, за да заглуши сигнала.

— Пускам ви на спикърфон — каза Грей. Всички трябваше да са в течение. Не беше време да пропуснат някоя малка подробност, която можеше да се окаже жизненоважна. Искаше всички да са запознати с положението.

Сейчан се надигна на задната седалка и наостри уши.

Монк караше бавно на юг по магистрала „Шелбивил“. В този час нямаше движение, така че той също можеше да се съсредоточи върху разговора. Кат също слушаше от централата на Сигма.

Хейсман ги запозна с проучванията, които беше направил след последната им среща.

— С Шарин извадихме всичко, свързано с експедицията на Луис и Кларк и връзката й с Йелоустоун. Преди няколко минути се консултирах и с професор Хенри Канош. Спести ми много време и усилия в проучването на индианската страна на уравнението.

Грей го подкани да продължи. Времето ги притискаше. Кат вече му беше съобщила, че Пейнтър и френски агенти на Гилдията са на път към Йелоустоун, за да решат пъзела на място. Ситуацията не беше розова, откъдето и да я погледнеш. Грей бе твърдо решен да помогне от разстояние по всякакъв възможен начин.

— И не намерихте никакви данни, че Луис и Кларк са влизали в Йелоустоун? — попита той.

— Не. Но намирам за странно, почти за необяснимо, че са го пропуснали. Експедицията е минала само на шейсет километра от парка. Според професор Канош местните индиански племена са били много потайни относно геотермалната долина, но пътешествениците са разполагали с предостатъчно дрънкулки и монети, за да изкрънкат всяка информация за уникалните природни особености — растения, животни, геология. Несъмнено някой рано или късно би се разприказвал за подобно необичайно място.

— Значи смятате, че са я открили? — попита Сейчан от задната седалка.

— Ако са го направили, успели са да прикрият следите си много добре. Засега единственото доказателство, което можем да посочим в подкрепа на подобно твърдение, е в най-добрия случай съмнително. Знаем, че всички сведения за Аршар Фортескю секват след заминаването му с експедицията на Мериуедър Луис. Знаем, че Луис е бил убит няколко години след завръщането си. Но тези факти не ни дават много основания да твърдим, че са открили изгубения индиански град в сърцето на Четиринайсетата колония.

— Тогава нека тръгнем отзад напред — каза Грей и мислено обърна пъзела. — Да започнем със смъртта на Мериуедър Луис. Да приемем, че експедицията наистина е открила истината и че убийството на Луис е свързано по някакъв начин с това. Ще ни кажете ли отново как е умрял?

— Бил е застрелян през октомври хиляда осемстотин и девета в един крайпътен хан на име „Странноприемницата на Гриндър“ в Тенеси, недалеч от Нашвил.

Грей се спогледа с останалите.

„Нашвил?“

— Май продължаваме да вървим по следите на тези типове — промърмори Монк. — Първо Исландия, а сега Тенеси.

Хейсман не го чу и продължи:

— Тук също нямаме убедително обяснение на смъртта на Луис. Въпреки двете огнестрелни рани, една в корема и една в главата, случаят бил обявен за самоубийство. И до неотдавна всички са смятали, че става дума точно за това. Сега обаче е прието, че Луис наистина е бил убит с цел грабеж, от предател или двете заедно.

— Какви подробности знаем за нощта, в която е умрял? — попита Грей.

— Има много сведения, но най-добрите са от самата госпожа Гриндър, съпругата на собственика, която онази нощ била сама. Тя съобщава за стрелба и звуци от борба. Чула Луис да вика за помощ, но била твърде уплашена да провери какво става до зазоряване. Накрая го открила умиращ в стаята му, проснат върху робата си от бизонска кожа, която била подгизнала от кръв. Твърди се, че последните му думи били загадъчни. „Свърших си работата“. Сякаш е успял по някакъв начин да попречи на убийците си.

Грей усети как пулсът му се ускорява. Знаеше, че тук има нещо важно. Но Хейсман беше споменал още нещо…

Кураторът не беше приключил.

— Има и много слухове за последните дни на Луис и за това кой би могъл да го убие. Най-убедителните сведения сочат към бригаден генерал Джеймс Уилкинсън, известен заговорник и приближен на предателя Аарон Бър. Някои смятат, че убийството е дирижирано от генерала. Същите истории намекват, че Луис е продължавал да действа като шпионин на Джеферсън и че е носил със себе си нещо жизненоважно, което искал да занесе във Вашингтон.

Грей си представи златните плочки. Възможно ли бе Гилдията именно така да се е сдобила с една от тях? Спомни си как си беше представил Луис като колониална версия на агент на Сигма — шпионин, войник, учен. Бил ли е Уилкинсън един от враговете, споменати от Джеферсън и Франклин, предшественик на съвременната Гилдия? Той ли е убил Луис, за да се добере до плочата?

Имаше чувството, че историята се повтаря.

„Дали двеста години по-късно не се води същата битка?“

Въпреки това усещаше, че му липсва някакъв ключов елемент от историята, нещо, което беше в главата му, но му се изплъзваше.

Сейчан го изпревари.

— Споменахте, че Луис лежал окървавен върху роба от бизонска кожа.

— Точно така.

Грей я погледна с възхищение. Сейчан едва забележимо сви рамене.

— Доктор Хейсман — попита той, — в дневника на Фортескю не се ли споменаваше, че черепът на мастодонта бил увит в бизонска кожа?

— Момент да проверя. — Хейсман тихо си засвирука, чу се и шумолене на страници. — А, ето го. Споменато е просто като „изрисувана бизонска кожа“.

— Какво е станало с нея? — попита Сейчан.

— Не пише.

Грей зададе следващия въпрос:

— Има ли някакви данни Джеферсън да е притежавал изрисувана бизонска кожа?

— Знаете ли, да. Всъщност президентът е натрупал огромна частна колекция от индиански артефакти в дома си в Монтичело. Особено се гордеел с някаква богато украсена кожа. Твърди се, че я получил от Луис, който му я изпратил по време на експедицията. Според описанията била зашеметяваща и много стара. Но след смъртта на Джеферсън по-голямата част от колекцията изчезнала, в това число и кожата.

Грей се замисли. Възможно ли бе във всички тези разкази да става дума за една и съща кожа? Дали Луис не я е взел със себе си, за да успее да открие изгубения град? Дали не е взел картата и кожата, за да разреши загадката на Четиринайсетата колония? И след това да я е върнал на Джеферсън като свидетелство за успеха си?

Знаеше, че не разполага с нищо сигурно — твърде много предположения, твърде много празни места. Като например, защо кожата отново се е озовала у Луис? Дали тя е причината да изрече загадъчното „Свърших си работата“, преди да издъхне? Дали не е позволил златната плоча да попадне в ръцете на Уилкинсън или някой друг крадец, но е запазил по-важната бизонска кожа?

В разговора се включи нов играч.

— Доктор Хейсман — обади се Кат, — можете ли да ни кажете какво се е случило с тялото на Луис?

— Нищо особено. Трагедия, като се има предвид, че е бил национален герой. Но тъй като смъртта му била обявена за самоубийство, бил погребан на място, на територията на въпросния хан. В Тенеси.

— А можем ли да приемем, че е бил погребан с всичките си вещи? — попита Кат.

— Било е обичайна практика. Понякога изпращали на наследниците откритите пари или други ценни вещи.

— Но е малко вероятно да са направили така с подгизнала от кръв бизонска кожа — добави Грей.

Монк се размърда и откъсна поглед от пътя.

— Мислиш, че е бил погребан с нея ли?

— Има само един начин да разберем — рече Грей. — Ще трябва да изкопаем тялото на Мериуедър Луис.