Дяволската колония

35.

1 юни, 04:15

Национален парк Йелоустоун

Хеликоптерът се спусна към димящото геотермално сърце на Йелоустоун. Нощта все още владееше първобитния ландшафт с бълбукащи езерца, сиво-бели конуси и обвити в мъгла реки и потоци в горната част на басейна на гейзерите. По-нататък към далечните плата и планини се простираха тъмни ливади и черни борови горички.

Човекът беше оставил своя знак в това национално богатство, в тази контрастна смес на спокойна природна красота и адска геологическа активност. В тъмнината преди съмване редиците лампи и автомобилни фарове издаваха малкото пътища, виещи се през парка. Наредената от Пейнтър евакуация вече беше в ход и в най-активния туристически сезон се бяха образували големи задръствания. Сините светлини на служебните коли примигваха тук-там по пътищата, а рейнджърите правеха всичко по силите си да опразнят парка.

Пейнтър си погледна часовника.

„Още два часа“.

Не всички щяха да успеят да се евакуират навреме, но трябваше да опита. Беше започнал евакуацията преди два часа, когато отлетя с частен самолет от Флагстаф за малкото летище в Западна Монтана, на няколко километра от западния вход на парка. Хеликоптерът трябваше да го откара до мястото на срещата.

Рафаел ги беше изпреварил, но той имаше преднина, тъй като бе тръгнал от Солт Лейк Сити. Двата екипа трябваше да се срещнат в „Олд Фейтфул Ин“, колосалната забележителност на парка, построена в началото на двайсети век. Седеметажният хотел в селски стил, със стръмни покриви и тежки греди, беше най-голямата дървена постройка на света, изградена от местни борове и камък.

От него се откриваше идеален изглед към съименника му.

Плъзгачите на хеликоптера тъкмо докоснаха земята, когато Олд Фейтфул оживя. Огромна струя пара и гореща вода полетя на шейсет метра във въздуха. Най-прочутият гейзер в долината изригваше приблизително на всеки деветдесет минути.

Пейнтър се молеше долината все още да си е на мястото за следващото представление.

Зад гейзера тъмната река Файърхол се виеше между още гейзери с шантави имена — Бийхайв, Спазмодик, Слърпър, Литъл Скуърт, Джайънтес9 и много други, наред с множество езерца и димящи извори.

Вратата на хеликоптера се отвори и групата на Пейнтър се озова в невероятен свят. Само че не бяха дошли да гледат забележителности.

— Смърди — отбеляза Ковалски, но Пейнтър не знаеше дали има предвид миризмата на сяра във въздуха, или ситуацията, в която се намираха. Гигантът се огледа кисело и се загърна по-плътно в шлифера си.

Кучето на Ханк тутакси изтича да маркира една лампа. Джордан помогна на професора да слезе от хеликоптера. Пейнтър се беше опитал да убеди младежа да остане във Флагстаф, но той отказа, като се аргументира доста добре.

„Ако се провалите, така или иначе умирам. Така че предпочитам да участвам“.

Но Пейнтър знаеше какво всъщност е накарало Джордан да дойде на север. Младежът се взираше в хотела. Не се възхищаваше на архитектурата, а се опитваше да зърне Каи. Пейнтър също беше неспокоен.

Съдбата на света е прекалено огромна концепция, за да можеш да я приемеш присърце и да я проумееш напълно.

Така че всичко се свежда до хората, които обичаш.

Страхът се четеше ясно по лицето на Джордан, тревогата за едно-единствено ужасено момиче сякаш стискаше гърлото му. Самият Пейнтър също се молеше да успее да види Лиза отново. Последният им разговор по телефона беше по принуда кратък предвид обстоятелствата. Приятелката му се държа мъжки, но той чу сълзите зад думите й.

— Да вървим — каза Пейнтър.

Роналд Чин вървеше с майор Ашли Райън. След тях трима войници от Националната гвардия носеха големи куфари. Райън беше посрещнал хората си от Юта на летището в Монтана, а Пейнтър бе наредил да докарат куфарите с оборудването.

Преди да тръгнат от Флагстаф, Пейнтър се беше договорил с Рафаел всеки екип да включва еднакъв брой хора. Не искаше да се стигне до мерене на мускули. Имаха работа и тя трябваше да бъде свършена с колкото се може по-малко драми.

Стигна до хотела и отвори огромните дървени врати, боядисани в яркочервено и обковани с черно желязо. Гледката вътре го остави без дъх. Сякаш влизаше в осветена от лампи пещера, направена от дървени трупи. Грамадният обем на четириетажното пространство го накара да погледне нагоре. Към покрива се изкачваха балкони и стълбища с парапети от разкривени борови трупи с обелена кора, които блестяха в златисто. В средата се издигаше огромна каменна камина, която играеше и роля на централна колона.

Пространството изглеждаше още по-грамадно, защото бе пусто. Подобно на парка, хотелът също бе евакуиран с изключение на петима служители, които бяха предпочели да останат и да пазят любимото си работно място. Напразен жест. Никой не можеше да предпази нищо от онова, което предстоеше — можеха само да се опитат да го спрат.

Рафаел и хората му се бяха настанили около няколко масички за кафе. Голяма грубо скована маса беше донесена явно от ресторанта и превърната в импровизиран компютърен център. Трескаво се разполагаха сървъри, монитори и друга електроника под надзора на изнервен мършав техник и чернокожата жена. Иззад жената надникна Каи.

— Чичо Кроу…

Джордан се затича към нея.

— Каи!

Лицето й грейна, когато видя и него. Пристъпи да го поздрави и вдигна ръка да го прегърне, но чернокожата я дръпна за китката и я спря. Чу се дрънчене на метал и Пейнтър видя, че африканката всъщност не държи Каи. Двете бяха закопчани с белезници една за друга.

Джордан също го забеляза и се закова на място.

— Какво означава това? — попита Пейнтър и пристъпи напред.

— Просто застраховка, мосю Кроу. — Рафаел се надигна от стола, като си помагаше с бастуна. Намръщи се от болка. Явно пътуването бе изтощило крехкото му тяло.

— Какво искате да кажете? Имаме уговорка.

— Точно така. Аз държа на думата си. Разбрахме се да ви върна племенницата жива и здрава веднага щом разкриете местоположението на изгубения град.

— Което и направих.

— Което не сте направили. — Рафаел обгърна с жест хотела и целия парк. — Къде е градът?

Пейнтър си даде сметка, че французинът е прав. Впери поглед в отчаяните очи на Каи. По време на размяната на реплики беше хванала ръката на Джордан. Едва сега Пейнтър видя гривната на другата й китка. На нея мигаше мъничка червена лампичка.

Рафаел забеляза накъде е насочено вниманието му.

— Уви, необходимост. Белезниците са под напрежение и създават затворена верига с гривната. Ако тя бъде прекъсната, ще се задейства малък, но мощен експлозив с достатъчно сила да откъсне ръката й, а най-вероятно и голяма част от тялото.

Каи го изгледа с ужас. Явно не беше запозната с тази допълнителна предпазна мярка.

— Реших, че така е най-добре — обясни Рафаел. — По този начин няма да се разсейвате от мисли да измъкнете племенницата си от мен. И ще можем да се съсредоточим върху онова, което трябва да се направи. Междувременно, тя е в пълна безопасност, докато не приключим.

Напрежението между двете групи бе осезаемо. Арийският телохранител на Рафаел сложи ръка върху пистолета си. До него бяха застанали петима наемници.

Намираха се в патова ситуация, а времето изтичаше.

Пейнтър беше казал, че не иска драми, а ето че допринасяше точно за такава.

Погледна окуражаващо Каи. Щеше да я измъкне от всичко това — по един или друг начин. Обърна се към Рафаел.

— Носите ли вазата с вълчата глава?

— Разбира се. — Рафе се обърна тромаво. — Берн, сложи куфарчето на масата.

Войникът се подчини, вдигна от пода един малък куфар, постави го на масичката за кафе и го отвори. Златното канопи беше поставено в черна защитна пяна. Вътре бяха и двете златни плочи, откраднати от Каи от пещерата в Юта.

Щом видя плочите, Ханк пристъпи напред, но Берн извади съда, затвори капака, отиде при голямата маса и го постави до работната станция.

Пейнтър отново бе поразен от великолепието му, от съвършено изваяната глава на вълка до прекрасно гравирания планински пейзаж. Нямаше обаче време да се възхищава на произведението на изкуството — разглеждаше го като част от пъзел.

Без да се обръща, нареди:

— Ковалски, разопаковай нещата.

Рафаел застана до Пейнтър, обгърнат от миризмата на остър одеколон, и се опря с две ръце на бастуна си.

— Наистина ли мислите, че това ще ни помогне да стесним претърсването на тези осем хиляди квадратни километра?

— Трябва — отвърна Пейнтър. — Сателитните изображения на парка не вършат работа.

По пътя насам беше използвал всичките си връзки, чак до Овалния кабинет, и с подписа на президента Гант и с одобрението на Генералния щаб вече командваше всеки сателит в орбита. Целият парк беше сканиран във всички спектри — дълбочинен радар, геомагнитни потенциали, термични градиенти… всичко, което би могло да подскаже къде може да се намира изгубеният град.

И всичко това — без резултат.

— Проблемът е, че районът е пълен с кухини, пещери, комини, магмени тръби и горещи извори — каза той. — Което и място от парка да си изберете, ще се натъкнете на някаква кухина под земята. Градът може да е навсякъде.

— А физиците? — попита Рафаел.

— Мобилизирали сме всеки специалист по субатомни частици да калибрира и определи местоположението на източника на потока неутрино. Мощта му обаче е толкова голяма, че учените са в състояние да посочат границите му единствено в радиус от триста километра.

— Което не ни върши работа — отбеляза Рафаел.

Така беше. Имаха само една надежда. И тя се намираше на масата. Пейзажът, изобразен върху вазата. Някой древен художник си беше направил труда да го нанесе най-педантично върху съда.

Картината изобразяваше сливането на два потока, течащи през гориста долина. На заден план се виждаха отвесни скали сред високи борове, които бяха изобразени така детайлно, че можеха да се видят игличките им. А в средата, между потоците, се издигаше висок конус, над който се виеше пара, подобно на активен вулкан. Около него стърчаха по-малки конуси, подобни на мравуняци.

Картината бе толкова подробна, че трябваше да изобразява реално място. Димящите геотермални образувания в центъра със сигурност показваха, че мястото най-вероятно се намира в парка. Пейнтър си представи как художникът е седял на някаква поляна и педантично е чегъртал метала, за да увековечи пейзажа. Щом мястото е било толкова важно, че да бъде нанесено върху вазата, то вероятно е било свещено за тоутсиий унстоу пуутсийв. Може би беше някакъв изглед от новото им убежище в Йелоустоун. В това беше надеждата му.

Ковалски вече беше отворил куфарите и постави частите на лазерния скенер на масата до останалата електронна апаратура.

Пейнтър погледна мършавия компютърен специалист и попита:

— Установили ли сте всички сателитни връзки и параметри?

— Да.

— Хайде сега дайте да сглобим и свържем това нещо.

— Ашанда, наглеждай работата на Т. Дж. — каза Рафаел на високата африканка. — Не бива да допускаме никакви грешки. — Дръпна Пейнтър настрана. — Да ги оставим да си правят магиите.

Макар и само с една свободна ръка и без да каже нито дума, Ашанда се зае със сглобяването на устройството и свързването му с работната станция. Каи й помагаше с кабелите — явно искаше да се занимава с нещо, макар да трепваше уплашено от всяко подръпване на белезниците.

След няколко минути на един от мониторите се отвори прозорец, готов да приема данните. На лентата отгоре пишеше LASER TECHNIQUES COMPANY, LLC. Това бе компания от Белвю, Вашингтон, която работеше с НАСА и разработваше патентовани инструменти за регистриране на ерозия, деформиране, надраскване или напукване на метални повърхности, които се използваха за проверка на двигателните дюзи на космическите совалки, военно оборудване, парни тръби на ядрени реактори и подводни съоръжения. Устройството бе в състояние да улови и най-дребните промени в метала, които лесно можеха да бъдат пропуснати от окото.

Сега на Пейнтър му трябваше тъкмо такава прецизност.

Ашанда се обърна към тях и кимна, че всичко е готово.

„Няма ли е?“ — запита се Пейнтър. В момента обаче не можеше да се занимава с това. Имаше по-важни загадки за решаване.

— Май е мой ред — каза той.

Отиде до масата и включи лазерното устройство. От окото на скенера се появи синкав холографски конус. Пейнтър го намести, докато кръстчето в средата не спря в центъра на златния пейзаж, след което започна сканирането.

Небесносини линии запълзяха нагоре-надолу по златната повърхност, попивайки всеки детайл от съда, от най-тънката струйка пара до всяка шишарка, висяща от клона на някой бор на заден план.

На монитора се появи изображение — отначало статично двуизмерно, което след привършването на сканирането бе екстраполирано в триизмерно. На екрана бавно се разгъна топографски разрез на пейзажа.

— Изумително — промълви Рафаел.

— Да видим дали ще ни помогне.

Пейнтър отиде до клавиатурата, свърза се с компютърния специалист на НАСА в Хюстън и изпрати големия файл. Екипът в Хюстън щеше да използва сателитните данни от последния час и да сравни реалния терен на Йелоустоун със сканираното изображение. Ако имаха късмет, можеше да получат съвпадение.

— Може да отнеме няколко минути — каза Пейнтър.

— Да се надяваме, че няма да са твърде много — промърмори Рафаел, загледан в златната ваза.

04:34

Ханк беше приклекнал от другата страна на масата, срещу Пейнтър и французина. Погледът му не се откъсваше от златния съд. Изпитваше едва ли не собственическо отношение към него, тъй като именно той го бе намерил в кивата на анасазите. Представи си как някой благоговеен представител на тоутсиий унстоу пуутсийв нанася изображението върху свещения предмет. Пейнтър беше прав. Картината несъмнено бе важна и можеше да им посочи местоположението на изгубения град.

Освен това имаше чувството, че в пейзажа има нещо съществено, но не можеше да каже какво точно. В изображението имаше нещо смътно познато, особено в малкия вулкан в центъра. Сякаш го беше виждал и преди, макар че за първи път стъпваше в Йелоустоун.

„Какво може да е това? Какво забравям?“

След няколко безуспешни опита да си спомни се отказа и насочи вниманието си към другата загадка върху съда.

Заразглежда надписа от другата страна, като за пореден път се запита дали не е на езика, описан в Книгата на Мормон като „реформиран египетски“. Колегата му лингвист от университета „Бригам Йънг“, който беше помогнал за идентифицирането на писмеността върху златните плочи, също имаше екстравагантно име за нея — „азбука на маговете“.

Ханк изучаваше надписа и си мислеше за човека, който го е нанесъл преди столетия. Дали тоутсиий унстоу пуутсийв са били някаква секта учени, владеещи изгубена технология, напуснала Светите земи векове преди раждането на Христос? Дали бягащите израилтяни, тези нефити, са дошли на този континент, за да запазят и защитават знанията си, някаква смес от юдейски мистицизъм и египетска наука?

„Само да можех да поговоря с някой от тях…“

Но може би един от тях в момента правеше точно това, говореше му чрез редовете на протоиврит. Ханк обаче знаеше, че ще му е нужна помощ, за да разбере посланието.

Изправи се и прекъсна Пейнтър, който разговаряше с французина. Враговете като че ли вече бяха станали колеги. Все пак Ханк забеляза напрегнатостта на Пейнтър, нервността, с която свиваше юмруци, гневното пламъче в очите му, отривистата му реч. Сигурно беше напрегнал цялата си воля, за да не откъсне главата на Рафаел. Ханк виждаше също и раната в очите му, родена от чувството за вина и болка всеки път, когато поглеждаше към Каи.

И положението ставаше по-нетърпимо от дългото чакане и напрежението.

Ханк му предложи начин да се разсее.

— Пейнтър, може ли да заснемем надписа от тази страна? Искам да го пратя на моя колега, експерта по древни езици и лингвистика. При последния ни разговор той ми каза, че май успял да разчете няколко думи, които имали връзка със съвременния иврит.

— В този момент всяка помощ е от значение. Дори една дума може да се окаже ключ към решаването на пъзела.

Ханк се дръпна назад, докато Пейнтър и французинът сканираха надписа и изпращаха изображението на университета. Блъсна се в куфара, в който се пазеше вазата.

„Хм-м…“

Неочакваният възглас на Пейнтър привлече вниманието на всички.

— Току-що получихме вести от НАСА. Имаме попадение!

36.

1 юни, 07:06

Хохенвалд, Тенеси

Когато свалиха малкия багер от платформата и Грей го подкара през пустия паркинг на щатския парк „Мериуедър Луис“, слънцето тъкмо беше изгряло.

Районът се намираше на около сто и трийсет километра южно от Нашвил по панорамния път Натчез Трейс. В този ранен час паркът беше все още затворен, а търсеният гроб се намираше далеч от пътя, сред гъста гора.

Ако действаха бързо, никой нямаше да им попречи.

Кат бе помогнала за оскверняването на гроба — бе уредила разрешение за фиктивна поправка на канал и нае земекопната техника от близкото градче Хохенвалд.

Монк и Сейчан водеха, облечени в сини работни комбинезони и въоръжени с лопати.

Грей ги следваше, като натискаше двете спирачки, за да взема завоите, и гледаше над товарещата кофа. Беше карал трактори и багери като юноша в Тексас и сега бързо си припомняше някогашните си умения.

Влязоха в парка, минаха покрай десетки табели и стигнаха до възстановената странноприемница, в която бе умрял Луис. Паметникът беше от другата страна на широка поляна. Беше непретенциозен — каменна основа, върху която беше поставен счупен варовиков блок, символизиращ преждевременно прекъснатия живот.

Грей бавно подкара през поляната.

Когато се приближиха достатъчно, Монк завъртя ръка в кръг и Грей обърна багера така, че кофата да е откъм гроба, изключи от скорост, завъртя седалката към ръчките за управление на стрелата и пусна стабилизаторите.

Но преди да започне да копае, трябваше малко да разчисти.

Извини се наум на мъртвия пионер, вдигна стрелата и я изпъна — използва кофата като таран срещу горната част на паметника. Хидравликата зави и варовиковият блок бавно се отдели от постамента и се катурна в тревата.

Нужни му бяха още петнайсет минути, за да махне основата — загребваше камъни и хоросан и ги трупаше на купчина отстрани. След това насочи зъбите на кофата към земята и започна да копае.

Монк и Сейчан проверяваха след всяко загребване. Накрая рязко изсвирване накара Грей да спре. Монк се изправи до дупката и посочи надолу.

— Време е да събудим мъртвеца!

Двамата с Грей разчистиха останалата пръст с лопати. Монк имаше известни затруднения с единствената си ръка, но отдавна се беше научил да се справя изкусно и само с чукана си.

Сейчан гледаше, застанала на ръба на гроба.

Според информацията от Ерик Хейсман екипът на Грей не беше първият, който оскверняваше последния дом на Луис. Комисията за издигането на паметника беше изкопала тялото му през 1847 г., за да се увери, че това наистина е гробът на прочутия пионер. В доклада й до властите се изразяваше и твърдата увереност, че смъртта на Луис не е самоубийство — „умрял от ръцете на убиец“.

Ковчегът вероятно беше от онова време.

Тъкмо това не даваше покой на Грей. Дали комисията не беше махнала всички вещи на покойника?

След минути щяха да разберат.

Подпъхна лопатата под капака и ръждивите пирони се измъкнаха от дървото. Вдигнаха капака. Скелетът лежеше в парцаливите останки на стар костюм. Тук-там по костите все още имаше плът.

Монк се намръщи отвратено и каза:

— Ще ида при Сейчан.

— Давай — съгласи се Грей. Останалото можеше да го свърши и сам.

В краката на скелета лежеше грижливо сгъната бизонска кожа. Козината беше окапала, но самата кожа изглеждаше здрава.

Грей се наведе да я вдигне — и в този миг в утринната тишина гръмна изстрел и Монк падна в гроба, право върху костите.

Хвана се за ребрата. Между пръстите му потече кръв.

Сейчан скочи при тях и викна:

— Къде са ни карабините?

— В кабината на багера — отвърна Грей.

Проехтяха още изстрели, куршумите се забиваха в купчината изкопана пръст и чаткаха по отместения паметник.

Бяха допуснали ужасно глупава грешка.

— Май сами си изкопахме гроба — изстена Монк.

37.

1 юни, 05:05

Национален парк Йелоустоун

Половин час след съобщението от НАСА Пейнтър стоеше сред пейзажа, изобразен върху златния съд. Докато летяха, зората бе обагрила небето над Йелоустоун, макар че слънцето още не беше изгряло напълно. На мекото сияние на новия ден малката долина изглеждаше като страна от приказка.

Според рейнджъра, с когото бяха разговаряли, това бе една от най-рядко посещаваните части на парка — по-малко от двайсет и пет души бяха стъпвали в малкия геотермален басейн. По-точно, както се изрази той, „повече хора са стигали до Еверест, отколкото до басейна Фейриленд10“.

Причината за малкото посетители беше очевидна. Басейнът се намираше на трийсетина километра от най-близкия маршрут и долината бе обградена от всички страни с коварни скали, издигащи се на четирийсет и пет метра. Само най-храбрите се осмеляваха да рискуват да дойдат тук.

За щастие, разполагаха с хеликоптери. След като отрядът слезе, машината се издигна във въздуха.

Приведен, за да се предпази от вятъра от роторите, Пейнтър трябваше да вика, за да го чуят.

— Разполагаме с малко повече от час! Трябва да открием този изгубен град!

Горе кръжаха и други хеликоптери, натоварени с изолирани взривни кутии, използвани обикновено за неутрализирането на подозрителни пакети. Планът беше да намерят нестабилното вещество. Ако не можеха да неутрализират наноматериала на място, щяха да го изнесат нагорещен от долината и да го изхвърлят далеч от калдерата. Това беше основната им цел — да защитят супервулкана.

След това щяха да се занимават с разрушителните последици от взрива. Кат беше натоварила японския физик да работи върху различни сценарии, без да изключва и прибягването до ядрено оръжие при нужда.

Но това беше за по-късно.

Първо трябваше да открият гробницата на тоутсиий унстоу пуутсийв, а това нямаше да е лесна задача. Пейнтър огледа извисяващите се отвесни скали, тъмните борове и зелените ливади, започващи от мястото, където двата сребристи потока се сливаха.

Мястото беше прекрасно, но може и да не беше точното. Древният художник можеше да е изобразил тази долина и само защото му е харесала. Възможно бе тя да няма нищо общо с изгубения град.

Един човек обаче не споделяше мнението му.

— Тук е! — отсече професор Канош. — Как не се сетих по-рано?!

Ханк оглеждаше онова, което бе дало живописното име на долината — светлосивите геотермални образувания, издигащи се между бреговете на двата потока. Според Чин това бяха гейзеритни конуси, формирани от отложени минерали от малки гейзери. Бяха около четирийсет върху площ колкото половин футболно игрище. Някои бяха ниски и заоблени като достигащи до коляното мухоморки; други се издигаха на три метра и приличаха на гигантски африкански термитници. Повечето бяха затихнали, но някои продължаваха да бълват пара или вряла вода. Според рейнджъра много от по-големите си имаха имена — Вълшебната гъба, Фалоса, Питчъра.

Ханк стоеше именно пред последния. Пара се издигаше от върха на най-високия конус и той бе като миниатюрен вулкан сред съседите си, които повече приличаха на комини. По страните му се стичаше вода и течеше на малки ручейчета по варовиковата земя.

Джордан стоеше до Ханк и току поглеждаше към Каи. Групата на Рафаел се беше събрала от другата страна на геотермалното поле.

Като сочеше с бастуна си, Рафаел нареди на Берн и хората му да започнат систематично претърсване, най-вече на отвесните скали. Умно решение. Ако имаше вход към някакъв подземен град, той най-вероятно бе някъде там.

— Майор Райън — извика Пейнтър. — Претърсете с хората си скалите от тази страна на долината. Чин, идваш с мен. Искам да чуя мнението ти за тази гореща точка.

Ковалски тръгна след тях, като хвърляше подозрителни погледи към екипа на французина.

— На онзи тип му имам толкова доверие, колкото на змия в ботуш.

Пейнтър реши, че преценката си я бива, но засега трябваше да работят заедно. Обърна се към професора.

— Какво се сетихте?

Ханк посочи жлебовете и отлаганията по конуса, който явно дължеше името си на дебелите, подобни на пръсти издатини по ръба — приличаха на пръсти на бейзболна ръкавица.

— Вижте — каза професорът и приклекна. — През вековете бавното отлагане на минерали донякъде го е променило, но приликата си остава невероятна.

— Прилика с какво?

— С едно от най-почитаните места за евреите. Планината, от чийто връх слязъл Мойсей с Десетте заповеди.

— Синай ли имате предвид? — Пейнтър се загледа в конуса, като се мъчеше да си го представи като миниатюрен модел на прочутата планина.

„Май да“ — помисли си, но все пак не беше съвсем сигурен. Беше като да гледаш облаци и да виждаш онова, което искаш да видиш. Конусът му приличаше толкова на Синай, колкото останалите сивкави кули приличаха на гъби.

Явно също несъгласен, Ковалски поклати глава и изсумтя:

— На мен пък всички ми приличат на пишки.

— Какво значение има дали прилича на Синай, или не? — попита Пейнтър.

— Ако тоутсиий унстоу пуутсийв наистина са потомци на изгубено племе на израилтяните, откриването на конус с формата на Синай би трябвало да е от огромно значение за тях. Наред с него и цялата долина би трябвало да е достатъчно важна и свещена, за да я направят свой таен дом.

— Дано да сте прав — каза Пейнтър.

Чин беше на друго мнение. Беше клекнал и оглеждаше дебелия пласт отложени минерали и скали, от който се издигаха повечето конуси.

— Е, от геологична гледна точка, това е най-лошото място, което биха могли да изберат.

— Това пък защо? — попита Пейнтър. — Освен факта, че се намираме върху супервулкан?

— Той е по-надълбоко. — Чин потупа земята. — Пипнете това. Между другото, казва се синтер.

Пейнтър сложи длан върху варовития камък.

— Какво има? — попита Рафаел, който беше дошъл при тях с Ашанда и Каи.

— Трепери — каза Пейнтър.

— Тази геотермална зона се намира върху запушен хидротермален отдушник, известен като хидротермален бойлер, нещо като чайник, който непрекъснато върти просмукващата се през порестата скала вода и я изхвърля обратно като пара — обясни Чин. — Треперенето се дължи на налягането от него. Все едно напипваме пулса на парен двигател.

Телефонът на Ханк иззвъня и той погледна номера и каза:

— Търси ме колегата от университета, който ни помага да разчетем надписа върху съда.

— Отговорете — каза Пейнтър. Надяваше се, че има добри новини.

Ханк се отдалечи, вдигна телефона и запуши с длан другото си ухо. Докато професорът разговаряше, Пейнтър гледаше как надеждата на лицето му се сменя с ужас, после с объркване. Накрая той прекъсна връзката и се върна при тях.

— Професоре? — подкани го Пейнтър.

— Колегата ми е разчел част от надписа. Открил е думи и фрази, говорещи за смърт и унищожение. Нищо повече.

— Значи нещо като предупредителен знак — каза Пейнтър.

Ковалски се намръщи.

— Защо просто не са лепнали череп и кости? Така щяха да спестят куп неприятности на всички.

— Мисля, че може и да са го направили — рече Ханк. — Първите тоутсиий унстоу пуутсийв са държали еликсира си в съдове, предназначени за органите на мъртвите. Египетски канопи, пригодени за тяхната цел. Но след като се заселили тук, избрали друго — тотем на моите предшественици, костите на отдавна измрели животни. Може би са го направили, за да предупредят всички да не пипат веществото, та да не се случи същото и с човешката раса. Един вид символично предупреждение за възможно измиране.

Пейнтър долови известно колебание в очите на професора, сякаш искаше да каже още нещо. Забеляза как поглежда към Рафаел. Французинът обаче беше оцелял достатъчно дълго в организация, която не толерираше липсата на внимание към подробностите, така че веднага попита:

— Какво не ни казвате, професоре?

Пейнтър кимна на Ханк. Вече нямаше време за тайни — или поне за повечето тайни.

— Кажете му.

Ханк изглеждаше ужасен.

— Приятелят ми успял да разчете и откъса, който ви изпрати колегата ви. Надписа по полето на златната карта.

Рафаел се обърна към Пейнтър.

— Защо чак сега научавам за това? Обяснихте, че знакът върху картата сочи Йелоустоун, но не и това. Защо?

— Защото досега тази информация нямаше значение.

— И може би все още няма — добави Ханк. — Колегата ми е успял да преведе само една фраза: „Накъдето гледат вълкът и орелът“.

— Какво означава това? — попита Рафаел.

Ханк сви рамене.

Отново задънена улица.

Пейнтър пак заоглежда долината. Грей им беше изпратил тази следа. Според Кат в момента той търсеше друга, свързана с някаква бизонска кожа. Надяваше се с нея да изкарат повече късмет.

„Но ако се съди по късмета, който изкарахме досега…“

38.

1 юни, 07:06

Хохенвалд, Тенеси

„Това може и да свърши работа…“

Грей вдигна лопатата си — единственото оръжие, което имаха подръка.

— Смяташ да ги претрепеш от бой ли? — попита Монк и се намръщи, докато се надигаше. Погледна разширяващото се петно кръв по комбинезона си и добави: — Съсипаха ми дрехата тия мръсници.

— Можеш ли да вървиш? — попита Грей.

— Да куцукам, да. Но не и да тичам. Куршумът е излязъл, впрочем.

— В такъв случай оставаш тук.

— И без това нямах планове да ходя никъде.

Сейчан наблюдаваше групата, която приближаваше от паркинга.

— Осем са, може би десет. Скриха се зад постройката от другата страна на поляната.

— Сигурно мислят, че сме въоръжени — каза Грей. — Иначе досега да са ни довършили.

— Какъв е планът?

— Да продължат да си мислят, че сме въоръжени — поне докато наистина не се доберем до оръжията си. Багерът е само на няколко метра. Ще ни осигури известна защита, ако успеем да стигнем до него. На излизане от гроба обаче ще сме уязвими.

Подаде на Монк лопатата си, обърна се и взе другата.

— Трябват ни малко звукови ефекти. Нападателите ни са нащрек и действат предпазливо. Да ги стреснем още малко. Блъскай лопатите една в друга… силно и бързо.

Монк схвана.

— За да си помислят, че стреляме по тях.

— Ще свърши работа само за секунди. Дано да са достатъчни, за да се доберем до багера.

— Ясно.

— В такъв случай, по мой сигнал.

Грей приклекна до Сейчан. Очите й блестяха в сенките на гроба. Сърцето й биеше в гърлото, докато се взираше през ръба, готова за действие.

— Давай, Монк!

Подпрял едната лопата в стената на гроба, Монк заудря с другата с всички сили. Кънтежът беше толкова силен и неочакван, че наистина приличаше на стрелба. Грей се измъкна навън, скочи и се хвърли към багера.

Сейчан не изоставаше.

Спряха до временното прикритие под стрелата на багера и Грей я погледна. Лицето й беше зачервено, устните — леко разтворени. Тя отвърна на погледа му и вдигна вежда.

„Получи се…“

Без да си казват нищо, двамата се хвърлиха от двете страни на багера към кабината. Непознатите откриха огън, но напосоки и куршумите се забиха в пръстта на метри от тях. Явно още бяха объркани, тъй като Монк продължаваше да удря лопатите.

Грей се вмъкна в кабината. Беше оставил двигателя включен, когато слезе да доразкопае гроба. Седна в седалката, освободи ръчната спирачка и вдигна стабилизаторите.

Сейчан остави управлението на него и грабна двете карабини. Посочи и Грей я разбра. Не можеха да се опитат да избягат с тежката тромава машина. А и не можеха да изоставят Монк.

Грей вдигна греблото, за да го използва като щит. Щеше да кара сляпо, но не се притесняваше, че ще одраска някоя кола. Насочи багера към поляната. По греблото затракаха куршуми. Грей бавно напредваше към дървената постройка, а Сейчан се беше подала от вратата и стреляше под греблото, та противниците да не могат да излязат от прикритието си.

Щом стигнаха сянката на постройката, Сейчан се претърколи навън.

Това беше лесната част.

07:07

Монк седеше в гроба, стиснал едната лопата.

След като зазвуча истинската стрелба, вече нямаше нужда от него. Използва лопатата като патерица, за да се изправи. Искаше да види какво става. Успя да се надигне и да надникне навън — и се озова на сантиметри от гигантски метални зъби.

Грей се беше върнал с багера и спускаше кофата. Продължаващата престрелка бе заглушила боботенето на двигателя.

Монк клекна, а кофата се заби в отсрещната стена на гроба и захапа пръстта.

— Качвай се! — изрева Грей.

Монк разбра какво е намислил приятелят му.

Изпълзя отстрани и се покатери в кофата. Хидравликата зави и я вдигна високо, а Грей завъртя багера. Монк се присви до едната страна на кофата, скрит от куршумите, които отскачаха от дебелия метал.

Рамото му опря в нещо друго, също метално.

Карабина.

„А днес дори не ми е рожденият ден“.

07:08

Щом хвърли карабината в кофата, Сейчан изтича към дървената постройка. Не можеше обаче да разчита дълго на нея за прикритие. Щяха да я нападнат и от двете страни и всичко щеше да свърши.

Трябваше обаче да отвлече вниманието на командосите, докато Грей измъкне Монк.

Значи вътре. Вдигна карабината, стреля в стъклото на близкия прозорец и се метна през него.

Стъпи на крака като котка и вдигна оръжието си.

Беше се озовала в основното помещение, срещу нея имаше друг прозорец и един войник я зяпаше стреснато през него. Сейчан стреля — бам-бам-бам — и той изчезна.

Тя се метна настрани под прикритието на обкованата с желязо врата.

Някой изстреля напосоки откос през счупения прозорец. Сейчан не обърна внимание и продължи да чака съсредоточено. Надникна нечия глава, за да огледа за поражения. Този път Сейчан стреля само веднъж. Нечие тяло се строполи от другата страна на прозореца.

Надяваше се, че е успяла да осигури на Грей нужното му време.

През прозореца прелетя граната и отскочи от пода. Време за Грей — да. А за нея?

07:09

Грей тъкмо минаваше покрай постройката, когато експлозията изби прозорците и изкърти вратата. Блъвна дим.

„Сейчан…“

За момент се възцари тишина — след което хаосът започна отново. Двама мъже се появиха иззад ъгъла на постройката. Монк се надигна от позицията си в кофата, опрял цевта на карабината между зъбите й. Някъде от прикритие трети нападател хвърли граната към багера.

Противниците обаче не знаеха, че Монк е отличен стрелец, нито пък колко е бесен, че са го простреляли. Монк замахна с карабината като с бухалка и удари гранатата, сякаш посрещаше топка за голф. Тя полетя обратно и се взриви, вдигайки във въздуха пръст и пушек. Изтъркаля се каска. Не беше празна. Последваха писъци.

И стрелба.

Кратка — и едностранна.

След малко от пушека се появи някой.

Беше Сейчан, окървавена, с пушещи дрехи. Явно се беше метнала през някой прозорец в мига, в който беше експлодирала гранатата. Посочи към паркинга. Но не за да каже, че е време да се махат.

До хъмвито стоеше мъж.

Мичъл Уолдорф.

И тъкмо да се качи, Монк стреля по гумите и го принуди да отскочи. Ако можеха да го заловят жив, агентът на Гилдията, внедрен във високите етажи на властта, щеше да се окаже безценен и да разкрие голяма част от организацията.

Уолдорф несъмнено го разбираше.

Защото опря пистолета си под брадичката си.

Грей изруга и се опита да изстиска повече скорост от багера. Сейчан се втурна към джипа.

Уолдорф се усмихна и изкрещя:

— Това не е краят!

Пистолетът изтрещя оглушително.

Темето на Уолдорф избухна в облак раздробена кост и мозък. Тялото му се строполи на паркинга.

Страхът се сви в корема на Грей на студена топка. Какво искаше да каже кучият му син?

07:19

След десет минути тримата се носеха по панорамния път във втория откраднат за деня „Хъмви“, колата на нападателите.

Монк лежеше на задната седалка, гол до кръста, вече превързан — Грей беше намерил комплект за първа помощ в багажника на армейския автомобил. Намери и морфин и го инжектира в бедрото на Монк.

Очите на приятеля му вече бяха щастливо поизцъклени.

Сейчан беше сложила лепенки на драскотините и порязванията си и караше, за да може Грей да разучи бизонската кожа: беше се върнал да я вземе от гроба, преди да тръгнат. Кожата беше трошлива, но той все пак успя да я разгъне. Върху вътрешната й страна беше изобразено свирепо сражение между индианци. В небето летяха хиляди стрели, изобразени до най-малката подробност. На заден план от отвесни скали се срутваха постройки. Украсените с пера и бои лица бяха разкривени в писъци.

Кат беше предала съобщението на Пейнтър за унищожението на анасазите след кражбата от тоутсиий унстоу пуутсийв. Може би върху картата беше увековечено именно това клане, този геноцид?

Това пораждаше един по-голям въпрос.

Голяма част от изображението обаче липсваше. Грей прокара пръсти по празното място и каза:

— Луис е изстъргал част от изображението.

— Защо? — попита Сейчан.

— И е написал нещо.

Вгледа се в грижливо изписаните, но отдавна зацапани с кръв редове. Макар желязото в хемоглобина да беше оставило петна, написаното все още можеше да се разчете.

— Само че надписът е безсмислен — каза Грей. — Просто несвързани букви. Или е някакъв шифър, или Луис наистина е полудял.

Сейчан хвърли поглед към кожата и отново насочи вниманието си към пътя.

— Хейсман не спомена ли, че Луис и Джеферсън са използвали шифър? Изпращали са си съобщения със специално разработен за целта код.

— Да, така каза.

Представи си как Луис умира в онази безкрайно дълга нощ, преди госпожа Гриндър да го открие. Бе разполагал с предостатъчно време да напише последното си съобщение до света, но какво се казваше в него? Дали посочваше убиеца? Или това бе последната му воля?

Пръстите му отново потъркаха грубо остърганата кожа. Какво беше заличил Луис? По краищата се виждаха остатъци от нещо като карта — спускаща се по склон река, някакъв планински проход, част от езеро. Дали не беше по-подробна карта на терена около изгубения град на тоутсиий унстоу пуутсийв? Дали златната карта не посочваше само общото местоположение, а нарисуваната да е съдържала по-конкретна информация? Благодарение на нея ли Фортескю беше открил обекта на запад — разбира се, ако изобщо го бе направил? Събра парчетата от пъзела.

— Мисля, че предателят генерал Уилкинсън е убил Луис заради златната плочка, но изобщо не е подозирал колко е важна бизонската кожа. След покушението Луис не е искал тя да попадне в неподходящи ръце и затова я е изстъргал и е оставил това последно кодирано послание. Използвал е собствената си кръв и тялото си, за да го скрие.

— Защо да го крие?

— Може би не е искал убиецът да научава, че е посочен. Може би се е надявал съобщението да стигне до Джеферсън заедно с другите му вещи, а ако това не стане, поне ще е оставил последно свидетелство за бъдещето. Сигурно никога няма да разберем. Знаем само, че върху кожата няма карта, която да помогне на Пейнтър.

Предплатеният телефон на Грей иззвъня.

— Кат?

— Как е Монк? — попита тя, като се мъчеше да говори спокойно, но не успяваше съвсем.

— Спинка като бебче — увери я той.

Вече й се беше обадил, за да я запознае със ситуацията и да разкаже набързо за картата.

— Уредих самолет, чака ви на частно летище край Колумбия — каза тя и му обясни точно къде.

— Добре. Ще сме там след няколко минути. Ами Сейчан? Не я ли издирват всички?

— Покрай ставащото в Йелоустоун никой вече не го е грижа за вас тримата, особено след като разгласих новината за Уолдорф и обясних как случилото се във Форт Нокс е дирижирана от него акция и как е изфабрикувал историята за терористи, за да прикрие собствените си действия.

Тревожеше го и още нещо.

— Успя ли да разбереш как Уолдорф успя да ни устрои засада? Как е разбрал, че ще изровим трупа на Луис? Доколкото знам, само ти и Ерик Хейсман бяхте в течение. А може би и асистентката му, Шарин.

— Доколкото мога да преценя, и двамата са чисти. И ако трябва да съм честна, покрай цялата лудница и суматоха може част от информацията да е достигнала до неподходящи уши. Знаеш, че ушите на Гилдията са навсякъде. — Кат въздъхна. — Имаш ли някакъв напредък с бизонската кожа?

— Не. По нея няма нищо, което да помогне на Пейнтър. Ще трябва да се оправя сам.

39.

1 юни, 05:20

Национален парк Йелоустоун

Каи вървеше през неземната гора от конуси, следвана плътно от прикрепената към нея сянка. Ашанда се движеше съвсем безшумно зад нея, дори веригата на белезниците не дрънчеше. Въпреки бомбата на китката на Каи присъствието на чернокожата жена й вдъхваше някаква увереност, колкото и странно да изглеждаше това.

Знаеше, че жената се подчинява на заповедите на Рафаел, но в нея нямаше враждебност. В много отношения африканката беше пленница като самата нея. Нима и двете не бяха с белезници? Освен това Каи трябваше да признае, че в тихото поведение на Ашанда има простота и красота, а в тихото тананикане, което чуваше от време на време, винаги се долавяше някаква тъга.

И все пак не можеше да забрави за бомбата на китката си. Сякаш с всяка следваща крачка тя ставаше по-тежка и непрекъснато й напомняше за себе си.

На света вече му оставаше по-малко от час. Войниците се връщаха с празни ръце, след като бяха претърсили своите части по скалите.

Казаното от Ханк Канош продължаваше да отеква в съзнанието й — загадка, която й помагаше да откъсне мисли от наближаващия край.

Накъдето гледат вълкът и орелът.

И докато вървеше из гората и си повтаряше тези думи, тя неочаквано го видя от подходящия ъгъл, докато слънцето се показваше на хоризонта. И спря толкова рязко, че Ашанда се блъсна в нея — нещо, което рядко се случваше.

— Професор Канош! Чичо Кроу!

Двамата се обърнаха към нея.

— Елате! — Тя понечи да им махне, забравила, че ръката й е закопчана.

— Какво има? — попита Ханк.

Каи посочи почти двуметровата колона пред себе си.

— Вижте горе, как стърчат двете заострени издатини… точно като уши!… а тази издутина под тях не ви ли прилича на муцуна?

— Права е — каза Ханк и пристъпи напред. — Вълкът и орелът са често срещани индиански тотеми. А тези естествени стълбове са като каменни тотемни стълбове.

Чичо Кроу докосна камъка и промълви изумено:

— Изсечени са.

Ханк прокара пръст по стълба.

— Но с времето отложенията са покрили повърхността и са размазали изображението.

— Трябва да намерим орела — заяви Рафаел.

През следващите десет минути двата екипа претърсваха каменната гора. Никой от стълбовете обаче не приличаше на птица.

— Губим си времето — каза Рафаел. — Може би трябва да търсим в посоката, в която гледа вълкът.

Междувременно Каи беше направила бърза обиколка на геотермалните конуси и се върна при стълба с вълка. Застана с гръб към него и се загледа към долината. Пред вълка се откриваше широка гледка над долината към една далечна скала.

Тя я посочи.

— Някой проверявал ли е…

— Вижте! — извика изумено Джордан.

Каи се обърна, всички останали също. Джордан стоеше пред съвсем обикновена колона, която по нищо не приличаше на орел. Той обаче се наведе, вдигна отцепено парче скала и го сложи на мястото, откъдето се беше отчупило. Поставено така, то наистина приличаше на криле.

Джордан посочи.

— А ето тази извита надолу издатина може да е клюн. — И за да покаже, опря брадичка в гърдите си.

— Да, това трябва да е вторият тотемен стълб! — възкликна Ханк.

Джордан се усмихна на Каи, сякаш й казваше: „И двамата намерихме по един“.

Каи му направи знак да застане пред орела, след това закрачи в посоката, в която гледаше вълкът. Джордан последва погледа на орела. Крачка по крачка двамата вървяха напред, като бавно се приближаваха един към друг.

Всички ги последваха.

След четирийсет метра Каи протегна ръка и хвана ръката на Джордан. Двамата стояха пред друг гейзерит. Високо около метър и двайсет и също толкова широко, образуванието изглеждаше съвсем обикновено, приличаше на някаква дебела гъба.

— Не разбирам — промълви Рафаел.

Геологът приближи и разгледа гъбата от всички страни.

— Прилича на всички останали. — Постави длан върху камъка и остана така няколко секунди. — Само че не вибрира. Дори при затихналите гейзерити може да се усети треперене.

— Какво означава това? — попита Каи.

— Че е фалшив — отсече Чин.

05:38

Слънцето озари деня, но не и настроението им.

— Защо просто не го гръмнем? — попита Ковалски.

— Може да се стигне и до това, но нека да дадем на Ханк и Чин поне минута да приключат огледа си.

Все пак Пейнтър трябваше да обмисли предложението на Ковалски. Разполагаха с около четирийсет минути, преди долината да експлодира.

— Случайно да ти се намира пластичен експлозив? — попита той.

Беше казал на Ковалски да осигури още за полета, ако им се наложи да си пробият път в някой тунел. Партньорът му обаче беше дошъл без чанта или раница.

— Намира ми се малко — призна Ковалски, отстъпи назад, разтвори дългия си шлифер и показа колана си, целия окичен с кубчета С-у.

— На това малко ли му викаш?

— Ами да. Повече ли трябваше да взема?

— Смятаме, че е предназначено да действа като тапа или може би е символ на пъпна връв — заяви Ханк след минута. — Така или иначе, трябват ни четирима силни мъже, които да обхванат ръба, който според мен е оставен нарочно, и да го повдигнат право нагоре.

Ковалски пръв излезе напред, следван от майор Райън, Берн и Чин.

Приклекнали, четиримата се наредиха около камъка и сплетоха ръце.

— Скалата е пореста — каза Чин. — Да се надяваме, че ще успеем.

Забутаха заедно нагоре. Ако можеше да се съди по напрегнатите им лица, преценката на геолога беше съмнителна. В следващия момент обаче от земята се чу метално стържене, каменната тапа се размърда и след като беше освободена, четиримата лесно я вдигнаха и я оставиха встрани.

Пейнтър пристъпи напред заедно с Ханк и Рафаел.

— Това злато ли е? — попита Джордан зад тях.

Дори да не беше, със сигурност бяха намерили мястото.

Пейнтър огледа долната част на каменната тапа. Приличащият на злато метал покриваше долната една педя на гъбата и ръба на дупката.

— Благородният метал е за да не позволява на тапата да се срасне със земята — каза Чин.

Ханк огледа дупката и каза:

— Прилича ми на отвор на кива. Вход към подземния свят.

Ковалски погледна кръвнишки дупката и изръмжа:

— Това ме подсеща колко чудничко се развиха нещата миналия път.

05:45

Ханк се спусна след Пейнтър. Дълбочината се оказа само метър и двайсет, но започващият тунел се спускаше стръмно надолу, към сърцето на геотермалния басейн и странните му конуси. Въздухът беше горещ и сух, наситен с миризмата на сяра.

Пейнтър поведе с фенер в ръка. След Ханк вървяха Чин и Ковалски. Следваше ги Рафаел, подпомаган от двама от хората на Берн и Ашанда, която по принуда трябваше да помъкне и Каи. Всички други останаха горе, Кауч също.

Тунелът се спускаше все по-надолу и температурата се покачваше все повече. Ханк докосна стената. Не си опари ръката, но скалата беше определено гореща и му напомни за адските огньове, горящи долу — и в буквалния, и в преносния смисъл.

Нима така щеше да свърши светът?

След още минута си помисли, че ще му се наложи да се върне. Дробовете му горяха. Още колко надолу трябваше да слязат? Имаше чувството, че са изминали поне половин километър, макар вероятно разстоянието да беше два пъти по-малко.

— Стигнахме — чу се гласът на Пейнтър.

Тунелът се стесни. Стените се доближаваха една до друга и се наложи да се обърнат ребром, за да могат да се промушат.

Пейнтър мина пръв.

Ханк го последва — и чу как Пейнтър ахна, когато излезе от другата страна.

Ханк се провря след него и зяпна онемял, краката му се подкосиха. Трябваше да се подпре на стената, за да не се свлече на земята. С другата си ръка прикри устата си.

— Mon Dieu! — изхриптя Рафаел.

Ковалски изруга.

С влизането на останалите още и още фенери осветяваха кухината и пропъждаха мрака.

Хиляди мумифицирани тела покриваха пода на огромната пещера, издигаща се поне колкото седем етажна сграда. Изсъхналите фигури бяха подредени в линии като спици на колело, чиято главина бе голям храм в центъра.

Също като в Юта, всички бяха облечени като коренните жители на Америка — пера, кости, широки поли, кожени мокасини и препаски около бедрата. Косите им бяха дълги, често сплетени и украсени, но бяха с най-различни цветове. Определено имаше много мъже и жени с черна коса, но се виждаха също и руси, кестеняви и дори светлорижи.

Тоутсиий унстоу пуутсийв.

И тук по пода или в съсухрени ръце се виждаха кинжали, предимно от стомана, но също и няколко от кост. Толкова много смърт.

За да запазят една тайна, за да защитят света от забравената алхимия.

Ханк вече разбираше какъв е потенциалният източник на тази мъдрост. Пред тях се издигаше храм, построен от каменни плочи, споени с хоросан. Беше висок шест етажа, почти достигаше до тавана и изпълваше централната част на огромното помещение.

Ханк знаеше какво е това.

По-точно модел на какво е.

Дори размерите на фасадата изглеждаха точни.

„Двайсет лакти широк, трийсет и пет лакти висок“.

Точно по Библията.

Но не размерите бяха причина за увереността му. Сградата си беше храм. Каменни стъпала водеха към притвора, от двете страни на входа се издигаха два внушителни стълба, прословутите Воаз и Иахин — само че вместо от мед, тези две колони бяха направени от злато, както и огромната купа пред храма.

Златният съд се издигаше на почти три метра и беше два пъти по-широк, поставен върху гърбовете на дванайсет вола. Оригиналът се наричаше „медно море“ или „разтопено море“. Името подхождаше на това копие. Купата се намираше в средата на димящ горещ фонтан, който бликаше от пода и пълнеше съда. Водата се изливаше през краищата му, за да се върне в извора и да поднови безкрайния си цикъл.

— Какво е това място? — попита Каи. — По градеж прилича на пуебло, но формата е съвсем сбъркана.

Ханк поклати глава.

— Формата е съвършена.

Пейнтър гледаше втрещен.

„И сега ли ще отречеш истината?“ — мислено го попита Ханк.

— Наистина ли е това, което си мисля? — попита Пейнтър, който явно също бе познал сградата. — Или поне негова пуебло версия?

Ханк кимна ликуващо.

— Да. Това е Соломоновият храм.

40.

1 юни, 05:50

Национален парк Йелоустоун

Майор Ашли Райън не обичаше да играе ролята на бавачка.

— Само не ни се пречкай — предупреди той хлапето юта и посочи един камък недалеч от дърветата. — Седни там. И гледай кучето да не ми опикае раницата.

Джордан се намръщи, но се подчини.

Националната гвардия и индианците в Юта не се погаждаха — най-малкото по въпроса, който вълнуваше конкретния представител на гвардията. Райън още си спомняше караницата преди експлозията в планините. Ако индианците си знаеха мястото като всички останали, всичко щеше да мине чудесно.

Загледа се към Берн и наемниците му, които се бяха събрали на трийсетина метра от другата страна на дупката. Русият гигант имаше трима мъже, също като Райън. Бяха равностойни, ако не се брояха хлапето и кучето.

А Райън не ги броеше.

Берн гледаше към него с ръце на кръста и го проучваше също толкова внимателно. После високият ариец погледна към небето. Миг по-късно Райън също го чу.

Още един хеликоптер.

От постоянния грохот на роторите главата му вече пулсираше. Трите хеликоптера кръжаха в готовност. Пилотите вече бяха спуснали на земята четири изолиращи контейнера и бяха готови бързо да ги вдигнат и да ги изнесат от парка.

Погледна си часовника. Двайсет минути. Нямаше време за грешки. Чу се звук от още един хеликоптер. Райън погледна нагоре, когато първият се появи ниско над скалите и се спусна надолу.

„Какво става, по дяволите!“

От товарната машина полетяха въжета и по тях бързо се спуснаха хора. Бяха облечени в същата черна екипировка като наемниците на Берн.

„Мамка му!“

Инстинктивно се сниши. В същия миг проехтя изстрел и куршумът изсвистя над главата му. Подпрян на една ръка, Райън погледна към Берн. Ариецът беше насочил пистолета си към него.

Оръжието изтрещя отново.

Един от хората на Райън отлетя назад и падна по гръб.

На мястото на окото му зееше дупка.

Райън се хвърли към камънаците, където беше изпратил момчето. Инстинктът му заповядваше да защити цивилния. Отговаряше обаче и за още двама души.

— Прикрийте се! Веднага!

Трябваше да намерят защитена позиция. Камънаците щяха да свършат работа, докато не измисли нещо по-добро. В земята около него се забиваха куршуми. Джордан вече се беше скрил между камъните.

Двамата му войници — Маршал и Бойдсън — тичаха приведени до него.

Стигнаха камъните едновременно и се метнаха между тях.

Райън свали карабината си и намери цепнатина между два камъка. Преброи осем души, спуснали се от първия хеликоптер. Вторият се сниши като смъртоносно колибри и разтовари още толкова.

Двайсет срещу трима.

Силите вече не бяха равностойни.

05:51

Рафаел си погледна часовника.

„Хората на Берн вече би трябвало да овладяват повърхността“.

Заслуша се за стрелба, но се намираха твърде дълбоко под земята, а и големият златен фонтан, покрай който минаха на път към храма, ромонеше и водата се плискаше, докато преливаше през ръба на купата. Към всичко това се добавяше и бълбукането на мехурите в басейна.

Забърза със затаен дъх напред, следван от Ашанда и момичето. Двамата му телохранители вървяха няколко крачки напред — щит между него и останалите.

Геологът на Сигма погледна назад към бълбукащата златна купа и каза:

— Използват геотермалните течения, които минават оттук. Явно цялото това място се намира на края на естествения парен двигател, който задвижва хидравликата на басейна.

Продължиха напред, запленени от гигантския храм. Отблизо той изглеждаше още по-висок, поддържан от златните колони, украсени със скулптурни изображения на класове пшеница и кочани царевица, увити в лози.

„Възможно ли е това наистина да е модел на Соломоновия храм?“

Една част от него беше очарована от мисълта, но много по-голяма част усещаше опасността, надвиснала над всички тях.

Докато се изкачваха по стъпалата към притвора пред древната сграда, професорът обясняваше:

— Соломоновият храм, наричан често Първия храм в Йерусалим, бил първата религиозна постройка, издигната върху хълма Сион. Равините твърдят, че просъществувал четири века до унищожаването му през трети век преди нашата ера. Съществувал е по времето, когато асирийците разпръснали десетте племена на Израил.

Махна с ръка към сградата пред тях.

— Това е било тяхното място за молитви. Но същевременно е било и цитадела на познанието и науката. В много предания се твърди, че цар Соломон е владеел магически, неземни сили. Но онова, което за един човек е магия, за друг е наука.

Водеше ги напред, а с думите си ги връщаше назад във времето.

— Може би тези тоутсиий унстоу пуутсийв някога са били магове на служба при Соломон, съчетавали мистичните практики на юдеите и науката на египтяните, докато не били пръснати от асирийските нашественици. След като пристигнали в Новия свят, те направили всичко по силите си да запазят спомена за великия храм на религията и науката, като са заимствали строителната техника на древния народ пуебло, за да изградят негово копие.

Стигна до притвора и забърза към отворените врати.

— Първата зала би трябвало да е Хекал, или Святото място.

Влязоха в първото помещение. Беше пусто, покрай стените му се издигаха борови дънери, богато украсени с животински тотеми — мечка, лос, вълк, овца, орел.

— В Соломоновия храм залата е била украсена с изображения на херувими, цветя и палми. Тукашните строители обаче явно са включили новия си дом в проекта си.

— Но тя е празна — каза Пейнтър и си погледна часовника.

— Виждам. — Канош посочи едно стълбище, водещо нагоре към вход, закрит със завеса от златни верижки. — Ако търсим най-свещените предмети на храма, те трябва да са там. Помещението се нарича Кодеш Хакодашим, Светая светих на Соломоновия храм. Именно там се е намирал Ковчегът на завета.

Пейнтър поведе, притискан от недостига на време, и всички забързаха след него. За да не изостане, Рафе махна на единия от телохранителите си да го подкрепя.

Отпред заахкаха и той закуцука по-бързо, като почукваше енергично по камъка с бастуна, разгневен на недъга си. Ашанда, следвана от младата си сянка, задържа златната завеса дръпната. Рафе пусна ръката на телохранителя и влезе сам.

Помещението го изпълни с трепетно благоговение. Златото покриваше всяка повърхност, от пода до тавана. Масивни плочи, издигащи се на три етажа, изграждаха стените — приличаха на гигантски версии на малките златни плочки. И също като тях бяха целите покрити с безброй изписани редове.

Ханк беше паднал на колене между високите четири и половина метра статуи на белоглави орли, изправени един срещу друг с разперени криле. Едното крило докосваше стената, а второто — върха на крилото на другия орел в средата на помещението.

— В Соломоновия храм вместо орли е имало гигантски херувими, крилати ангели.

— Приличат на орела от Държавния печат — каза Пейнтър. — Възможно ли е някой да е показал на Джеферсън рисунка на това място?

Ханк мълчаливо поклати глава. Не беше в състояние да говори повече.

Рафе изпитваше същите емоции — как би могло да бъде другояче? — но трябваше да изпълни дълга си.

— Заснемете всичко това — нареди той на един от хората си и посочи стените с бастуна. — Това не бива да бъде изгубено.

— Но къде е нанотехнологичното вещество? — попита Пейнтър.

— Тази загадка оставям на вас, мосю Кроу.

Веществото така или иначе щеше да се взриви, така че Рафе не виждаше смисъл да продължава да го търси. Истинското съкровище бе тук — събраната мъдрост на древните. Прокара длан по стената, погледът му се плъзна от пода до тавана: опитваше се да запази всичко в уникалната си памет, да запише образа в органичния си твърд диск. Обикаляше бавно помещението, изгубен в реките древни текстове. В тях се пазеше тяхната история, древните им науки, изгубеното им изкуство — всичко записано върху злато. Трябваше да го има.

То можеше да осигури на фамилията влизане в Истинската кръвна линия.

Отстрани се чу вик, но Рафе не се обърна. Беше геологът на Сигма.

— Директоре, отзад има врата. И труп.

05:55

Оглушен от непрекъснатата стрелба, майор Ашли Райън не чу малката група, заобикаляща позицията му. Приковани към земята, той и хората му правеха всичко възможно да защитят укреплението си — караха противника да залегне и да отстъпи, отбиваха опитите за внезапни атаки.

Командосите на Берн контролираха долината и входа на тунела. Райън не можеше да стигне дори до раниците с муниции.

Внезапният лай насочи вниманието му назад и наляво. Предупреждението спаси живота му — живота на всички.

Райън погледна назад и забеляза тримата командоси, които се измъкнаха приведени от тъмната линия на дърветата и се втурнаха към фланга им.

Кучето скочи върху един камък и залая предизвикателно.

Райън се претърколи и измъкна карабината си от цепнатината. Използва момента на изненада, осигурен от кучето, за да повали първия нападател с два куршума в лицето. Противникът падна. Другите двама стреляха. Кучето изквича и предният му крак се пръсна. Кауч падна от камъка на тревата и заквича.

„Шибан…“

Надигна се от прикритието си, превключи на автоматична и натисна спусъка. Двамата войници последваха примера му и двамата командоси се строполиха на земята. Защитата им не беше пробита, но се бяха разминали на косъм.

И имаха проблем.

— Свършиха ми патроните — каза Бойдсън и махна празния пълнител.

Маршал провери оръжието си и поклати глава.

— Имам само още пет.

Райън знаеше, че и той не е в по-добро положение.

Берн изкрещя нещо на немски. Гласът му звучеше кръвожадно. Със сигурност знаеше, че противникът му е заклещен и останал без муниции и възможности за избор. Райън се върна на мястото си и надникна.

Противниците — все още петнайсет на брой — се готвеха за последната атака. Берн лично щеше да я води и стоеше прав на петдесет метра от тях, защитен от бронята си и сигурен в огневото си превъзходство.

Посочи към позицията на Райън.

Майорът се прицели.

21:56

Токио, Япония

Рику Танака седеше пред компютъра дълбоко в лабиринта на организацията, носеща евфемистичното име Разузнавателна агенция за обществена сигурност, японската шпионска служба. Не знаеше дори на кой етаж се намира — „вероятно под земята, ако се съди по дразнещото бръмчене на климатичната инсталация“, — нито дори в коя сграда. А и не му пукаше.

Ръката му лежеше в ръката на Джанис Купър.

След спасяването им от ледените дълбини на резервоара Супер-Камиоканде рядко се случваше да прекъсва физическия си контакт с нея. Той му помагаше да запази равновесие в света, докато психиката му се възстанови, досущ като котва, задържаща кораб в неспокойни води.

Чакаха последните данни от различните лаборатории да минат през усъвършенстваната му програма. С приближаването на момента на критичната маса неизвестните променливи отпадаха, което му позволяваше да изчисли по-точно времето на експлозията.

Най-сетне изчисленията завършиха.

Отговорът светна на екрана.

Пръстите на Рику стиснаха здраво ръката на Джанис. Тя му отвърна. Нуждаеше се от подкрепа не по-малко от него.

— Обречени сме.

05:56

Пейнтър приклекна до тялото на пода.

Мъжът лежеше по гръб върху бизонска кожа, със скръстени на гърдите ръце.

Индианското облекло на мумифицираните останки беше по-светло от това на телата отвън. Искряща огърлица от бели орлови пера украсяваше оголената му тънка шия. В дългата сива плитка още имаше изсушени цветя, поставени от някого с голяма любов и внимание. Мършавите му рамене бяха наметнати с покрито с мъниста наметало, служещо вместо погребален саван.

Този човек не се беше самоубил. Някой го беше положил тук в Светая светих, което бе знак за огромна почит.

Пейнтър можеше да се досети защо.

Под съсухрените бели ръце имаше два предмета.

Под едната — бяло дървено бастунче със сребърна топка с хералдическата френска лилия.

Под другата — дневник от брезова хартия, подвързан в кожа.

Това бе тялото на Аршар Фортескю.

Нямаше нужда да чете дневника, за да научи, че Фортескю е останал тук след заминаването на Луис и Кларк, за да бъде пазител и защитник на великата тайна. Несъмнено е бил приет от местните жители — и ако се съдеше по вниманието, с което бе положено тялото му, е бил обичан.

— Почивай в мир — каза глухо Пейнтър. — Дългото ти бдение приключи.

Чин стоеше до отворената врата в дъното на помещението. Гласът му трепереше от ужас.

— Директоре, елате да видите!

Пейнтър отиде до него. Ханк и Ковалски го последваха.

Зад прага започваше стълбище, водещо към обширно помещение, простиращо се много зад и настрани от Светая светих.

— Съкровищницата на храма — каза Ханк.

Пейнтър зяпна, изгубил дар слово.

— Преебани сме — сбито обобщи Ковалски.

05:57

Опрял буза в приклада на карабината, майор Ашли Райън гледаше през мерника. На петдесет метра от него Берн спусна ръката си, предвкусвайки последния удар. Командосите се надигнаха от прикритията си, готови да атакуват.

— Майоре? — попита Маршал.

Нямаше утешителни думи за хлапето. Нито за Бойдсън, който седеше облегнат на един камък, стиснал последното си оръжие — армейския си нож. Двамата войници бяха само на по двайсет и няколко. На Бойдсън наскоро му се беше родило момченце. Маршал пък смяташе да предложи брак на приятелката си следващата седмица и дори беше избрал пръстена.

Райън гледаше съсредоточено напред.

Смяташе да повали колкото се може повече противници, да ги накара да платят с кръв за живота на всеки от хората му.

Погледна Берн през мерника. Искаше да приближи повече. Нямаше патрони за хабене. Нито един не трябваше да иде нахалост.

„Искам теб“.

Не му беше оказана тази чест.

Пред очите му Берн внезапно се вкопчи в гърлото си. От устата му бликна кръв. Стрела беше пронизала шията му. Русият гигант рухна на колене, а долината се изпълни с дивашки крясъци и викове — отекваха зловещо от стените на каньона и пронизваха ушите.

Неочакван трясък отзад го накара рязко да се извърне. Райън завъртя оръжието си и едва не застреля Джордан в гърдите. Младежът търчеше към тях. Райън си мислеше, че хлапето се е скрило назад сред камъните, както му беше наредено.

Джордан обаче беше без дъх, с мокри и раздрани дрехи. Явно беше пропуснал заповедта на Райън покрай ушите си.

— Движение в гората! — извика Маршал. — Навсякъде се движат сенки!

— Съжалявам, че се забавих толкова — каза запъхтяно Джордан. — Не искахме да ни забележат, докато не обкръжим долината напълно.

Надигна се и погледна между камъните.

Райън забеляза, че хлапето като че ли нарочно избягва да го поглежда в очите. Наемниците, чийто водач лежеше по очи в тревата, се щураха безцелно из долината. Някои се мъчеха да намерят прикритие.

Но прикритие вече нямаше. Никакво. Никъде.

Остър крясък разцепи въздуха и от гората към командосите полетяха облаци стрели.

Някои откриха огън по сенките.

От гората им отговориха с още стрели.

Командосите падаха един по един. Райън вече можеше да различи безшумно движещите се ловци. Нямаха униформи. Някои бяха с ловни екипи, но повечето носеха джинси, боти и тениски, а един-двама бяха само по мокасини и препаски през бедрата.

Всички обаче имаха нещо общо.

Бяха индианци.

Битката явно беше спечелена, но Райън не искаше да рискува и махна на хората си.

— Домъкнете багажа ни тук.

Искаше да разполага с муниции, ако положението отново стане напечено.

Задъханият Джордан седна на земята.

— Преди да полетим насам, Пейнтър каза с Ханк да свикаме доверени хора от нашите и от други племена — обясни той. — Уреди транспорт и хеликоптери. След като разбра къде в Йелоустоун отиваме, нареди силите ни да бъдат разположени тук преди да дойдете. Подозираше, че онзи французин ще направи някакъв номер.

„Абсолютно вярно…“

— Хората ни останаха скрити в долината. На няколко пъти насмалко да ги забележат, но ние знаем как да се движим незабелязани в гората, когато се наложи. След началото на престрелката отидох да им съобщя за разположението и големината на силите и да координирам атаката.

Райън го погледна с други очи. „Кое е това хлапе?“ Но въпреки това си оставаше бесен.

— Защо Кроу не ми каза нищо? Защо не се обърна към Националната гвардия?

Джордан поклати глава.

— Май се тревожеше, че има внедрени хора. Не зная. На изток има някакви проблеми с предатели в правителството. Пейнтър искаше да действа по стария начин, да разчита на кръвта.

Пейнтър въздъхна. „И може би по-добре, че стана така“.

Райън се огледа.

— Къде е Кауч?

Райън се сети, че не е виждал кучето, откакто го бяха простреляли. Почувства се виновен за безотговорното си отношение. Кучето му беше спасило живота.

Джордан вече бе открил неподвижното тяло в бурените.

— Ох, Кауч…

Преди Райън да успее да каже нещо, Бойдсън пристигна тичешком, хвърли раницата и му подаде радиостанцията.

— За вас е. От Вашингтон са се опитвали да се свържат с вас.

„От Вашингтон?!“

Вдигна радиостанцията.

— Майор Райън.

— Сър, обажда се капитан Кат Брайънт. — Напрегнатият й глас го накара да се изправи на нокти. Нещо не беше наред. — Имате ли връзка с Пейнтър Кроу?

Райън погледна към дупката. Плътната скала не позволяваше използването на радиостанция. Някой трябваше да слезе долу.

— Мога да стигна до него, но ще отнеме няколко минути.

— Не разполагаме с няколко минути. Трябва да му съобщите незабавно. Кажете му, че физиците промениха сроковете според по-точните данни. Експлозията ще бъде в шест и четири, а не в шест и петнайсет. Разбрахте ли ме?

Райън си погледна часовника.

— Та това е след четири минути! — Свали радиостанцията и се обърна към Джордан. Трябваше му човек, на когото Пейнтър да се довери без колебание. — Момче, колко бързо можеш да тичаш?

06:00

Пейнтър насочи лъча на фенера към съкровищницата зад Светая светих.

Върху стотици каменни постаменти бяха поставени златни черепи с всякакви размери и форми — саблезъби котки, мастодонти, пещерни мечки, дори огромен череп на алозавър или някакъв друг праисторически гущер. Сред тях имаше и десетки канопи, някои с древноегипетски мотиви, вероятно донесени от древната родина. Имаше обаче и други, оформени като местни животни — вълци, но също и птици с всевъзможни клюнове, пуми и рисове, мечки гризли, дори навита гърмяща змия.

— Няма шанс да изнесем всичко това навреме — каза Чин. — Разполагаме само с петнайсет минути.

— Време е за план Б, шефе — каза Ковалски. — Имаме план Б, нали?

Пейнтър тръгна обратно към храма.

— Можем да се опитаме да изнесем колкото можем. И да намалим вероятността веществото да активира калдерата на Йелоустоун.

Ковалски го последва, като сипеше други идеи.

— А защо да не използваме горелки? Нали горещината унищожава това нещо?

— Ще отнеме много време — каза Чин. — А и не мисля, че пламъкът ще е достатъчно горещ.

— Тогава да пуснем бомба против бункери?

— Твърде дълбоко сме — отхвърли предложението Пейнтър.

— Ами ядрен взрив?

— Това е последната мярка — каза Пейнтър. — И като едното нищо можем да предизвикаме точно онова, което се опитваме да избегнем.

Ковалски вдигна ръце.

— Все трябва да има нещо, което да можем да направим.

Влязоха в Светая светих и в същия миг един задъхан младеж се втурна през златната завеса и рязко спря, втрещен от толкова злато.

— Джордан! — възкликна Каи.

Той вдигна ръка и се помъчи да си поеме дъх.

— Обаждане от Вашингтон… срокът е скъсен… веществото ще избухне в шест и четири.

Пейнтър нямаше нужда да проверява часа. Вътрешният му часовник отброяваше сам времето. „Две минути“. Погледите на всички бяха обърнати към него с надеждата за някакво решение, за внезапно хрумване.

Вариантите бяха изчерпани. С изключение на един.

Пейнтър посочи към изхода.

— Бягайте!

41.

1 юни, 06:02

Национален парк Йелоустоун

„Две минути…“

Каи тичаше с останалите през грамадния храм. Джордан беше плътно до нея. Искаше й се просто да рухне на колене и да се откаже. Но той я поглеждаше, мълчаливо я подканваше да не спира — и тя не спираше. А и не можеше да спре.

Ашанда се носеше до нея като локомотив. Каи беше сигурна, че ако падне, тя изобщо няма да намали скорост, а ще я повлече след себе си. До Ашанда двамата войници буквално носеха Рафаел.

Стигнаха изхода на храма.

Чичо й и геологът водеха, вземаха по две стъпала наведнъж. Обсъждаха разгорещено нещо. Геологът посочи врящия фонтан. Чичо Кроу поклати глава.

Зад всички беше Ковалски. Огромното му тяло не беше пригодено за спринтиране. Хриптеше от горещия въздух, лицето му бе зачервено и лъщеше от пот.

— Няма да успеем да излезем — викна Каи.

Джордан нямаше намерение да се предава на отчаянието.

— Тунелът се стеснява. Ако успеем да се промушим, всичко ще е наред.

Каи не знаеше дали думите му се основават на нещо повече от надежда, но ги взе присърце. „Просто стигни до тунела“.

Вече имаше набелязана цел и се почувства по-добре, затича с нови сили.

Зад тях се чу вик и Ашанда рязко спря. Закопчаната за нея Каи не реагира така бързо, изгуби равновесие и падна. Джордан наби спирачки и се върна при тях.

Рафаел и двамата му телохранители се изтъркаляха по каменните стъпала.

Ашанда тръгна към тях. Каи нямаше друг избор освен да я последва.

Войниците се изправиха. Единият изкуцука няколко стъпки настрани. Другият се огледа панически и се втурна към тунела.

Първият войник го погледна, премисли възможностите си и го последва с болезнено накуцване и подскоци на един крак.

— Какво правите? — извика им Джордан. — Помогнете ни!

Чичо Кроу и геологът спряха, когато войниците изтичаха покрай тях.

— Вървете! — викна Ковалски. — Аз ще го взема!

Наведе се, вдигна Рафаел от земята и той изрева от болка. И двата му крака бяха извити под неестествени ъгли. Счупени. Изненаданият Ковалски едва не го изпусна. Не беше очаквал подобни поражения от едно нищо и никакво падане.

Рафаел обаче успя да се задържи, преметнал ръка през врата му, и каза:

— Merci.

По челото му беше избила пот. Опипа ребрата си, които вероятно също бяха счупени. Погледна към Ашанда, сякаш й се извиняваше. Знаеше, че тя няма да го остави.

— Хайде — каза на Ковалски и на Ашанда.

Побягнаха отново.

Чичо Кроу и геологът бяха забавили крачка. Групата на Каи тичаше с все сили, но това малко забавяне вероятно ги беше обрекло.

„Остава по-малко от минута“.

— Бягай напред! — извика Каи на Джордан.

— Не, ще остана с теб.

Боеше се за него.

— Върви или всички ще се заклещим в тясното. Мини пръв. Ще дойда. Обещавам.

Джордан понечи да възрази, но видя решимостта в очите й.

— Само да не ме излъжеш! — извика той и затича.

Каи погледна през рамо. Натовареният с Рафаел Ковалски продължаваше да изостава. Французинът охкаше и викаше от болка, макар да личеше, че се мъчи да стиска зъби.

Ашанда също го забеляза и тръгна назад, като влачеше Каи след себе си.

„О, не!“

Ашанда взе Рафаел от Ковалски и му кимна да се спасява.

Той се поколеба, но Каи му махна със свободната си ръка да бяга. Продължиха, вече по-бързо. Ковалски вече беше пръв. Ашанда не изоставаше въпреки товара си.

Чичо Кроу чакаше при отвора на тунела и им махаше да побързат.

— Дванайсет секунди!

Ковалски успя да изстиска още мъничко скорост от тежките си крака и стигна тунела.

— Влизай! Отдалечи се колкото се може повече!

Чичо Кроу се втурна към Каи, Ашанда и Рафаел и в желанието си да ги накара да побързат грабна французина от ръцете на чернокожата жена. Изхрущя кост. Чу се слаб вик, но само толкова.

— Седем секунди!

Чичо Кроу набута Рафаел в отвора, сякаш хвърляше боклук в шахта за отпадъци, после се обърна към Каи.

— Бягай! — изкрещя тя. — Само ще ни пречиш! С нея трябва да минем заедно!

Чичо Кроу я разбра, хвърли се в тунела и извика през рамо:

— Пет!

Изведнъж Каи се оказа във въздуха. Ашанда я беше вдигнала и тичаше с бясна скорост към тунела.

— Четири!

Каи се извъртя странично, когато жената я натика през цепнатината. Скалата изподра бузата и гърба й.

— Три!

Каи падна на колене в тунела и си навехна рамото. Рафаел лежеше наблизо. Протегна ръка към нея.

— Две!

Ашанда натика едрото си тяло в цепнатината — и спря.

Рафаел впери поглед в нея и я разбра.

— Недей, ma chaton noir.

Каи не разбираше нищо.

— Едно!

Ашанда се усмихна с обич — и светът зад нея избухна.

06:04

Пейнтър се хвърли напред и закри Каи с тялото си. Взривът прозвуча като края на света, съпътстван от избухването на свръхнова. Ослепителна светлина озари тунела, проникна през малките отвори около заклещената в цепнатината жена като лазерни лъчи.

Пейнтър си представи как нанотехнологичното вещество изригва, пробива дупка във вселената и срутва тунела. Но в същото време си спомни за първата експлозия в планините на Юта. Там ударната вълна бе убила единствено антроположката и нито един от стоящите наблизо.

Това не беше истинската опасност.

Дръпна се от Каи, след като гърмежът утихна и ослепителната светлина се смени с мрак. Примигна, за да възстанови зрението си.

Каи се надигна и седна.

— Ашанда…

Жената беше клюмнала в цепнатината, но все още дишаше.

— Помогнете й, моля ви… — простена Рафаел.

Пейнтър прескочи Каи, която все още беше вързана за Ашанда, хвана едрата африканка, внимателно я измъкна от цепнатината и я положи на пода, облегната на стената на тунела до Рафаел.

Върна се и се загледа към пещерата. Чин също се върна и насочи лъча на фенера назад.

Светлината не успя да разкъса мрака. Цялата кухина бе изпълнена с черна мъгла — прах, пушек и нещо, което изобщо не би трябвало да съществува на този свят. Наногнездото. Когато част от прахта се уталожи, Пейнтър забеляза в дъното по-дълбока сянка — огромния древен храм. Но вместо да започне да се вижда по-ясно с разсейването на мъглата, тъмната сянка избледняваше и изчезваше, сякаш беше илюзия.

Глух стон го накара да се обърне към тунела.

Клепачите на Ашанда трепнаха, главата й се люшна настрани. Жената идваше в съзнание.

— Искаше да ни защити — каза Каи.

Пейнтър подозираше, че защитата е била предназначена най-вече за Рафаел — но може и да не беше така. В крайна сметка всички бяха облагодетелствани.

— Наистина ни защити — съгласи се Пейнтър.

Гледаше как дрехата й от страната, изложена пряко на взрива, започва да губи цвят и да се разпада на прах. Тъмната кожа под нея стана на петънца, сякаш поръсена с фин тебешир — а после точиците станаха по-големи и започнаха да кървят.

Беше замърсена, може би от наноботовете на Чин или от някакъв друг разяждащ процес. И беше използвала тялото си като щит, за да не позволи частиците да стигнат до тях.

Но този тунел нямаше да бъде безопасен още дълго.

Тясната цепнатина в края му започна да се разпада, скалата се превръщаше в пясък и се ронеше.

— Става много по-бързо, отколкото в Юта — каза Чин. — Наногнездо с такива размери ще се разраства в геометрична прогресия.

Пейнтър посочи нагоре по тунела.

— Вземи Ковалски. Знаеш какво трябва да се направи.

— Да, сър. — Въпреки това Чин продължаваше да гледа с копнеж и ужас едновременно как процесът се разпълзява, поглъщайки материята. Накрая се обърна и забърза нагоре, като подбра и останалите.

Джордан отказа да тръгне. Промуши се под ръката на геолога и се върна надолу.

— Добре ли си? — попита Каи.

Тя вдигна ръката с веригата.

Пейнтър се обърна към Рафаел.

— Дайте ни кода за белезниците.

Французинът обаче не откъсваше очи от Ашанда. Тя бе успяла да дойде донякъде в съзнание и го гледаше, опряла глава на стената. Дишаше плитко и бързо от болка. Кръв течеше по замърсената й част; там вече нямаше кожа, виждаха се оголени мускули.

— Какво направи, Ашанда? — промълви французинът.

— Рафаел, трябва ни кодът за белезниците.

Кучият син сякаш не чуваше молбите му, но Ашанда вдигна едва-едва здравата си ръка и я остави да падне. Желанието й бе ясно.

Пейнтър замълча — не можеше да е по-убедителен от нея.

И зачака, като гледаше как светът около него бавно се разпада.

06:07

Рафаел се взираше в очите на Ашанда. Беше пожертвала всичко за него. През целия си живот той се бе борил да се докаже на другите, на фамилията си, дори на самия себе си, да се издигне над позора, който не беше по негова вина. Но за тези черни очи това никога не е било необходимо. Тя го виждаше такъв, какъвто е, наблюдаваше го мълчаливо, винаги до него, винаги силна.

И в този момент той най-сетне я видя истински. Това го разби повече от всяко падане.

— Какво направих с теб? — прошепна й на френски. Посегна към бузата й.

— Внимавайте — някъде много отдалеч се обади Пейнтър.

Рафаел не се измъчваше от подобни тревоги. Знаеше, че нараняванията му са тежки, че студът плъзва по тялото му и че скоро ще изпадне в шок. С всяко вдишване усещаше вкуса на кръвта от разкъсаните си бели дробове. И двата му крака бяха счупени на много места, а вероятно и тазът.

С него бе свършено, но щеше да живее достатъчно дълго.

За нея.

Пръстите му докоснаха скулата й, спуснаха се по челюстта, докоснаха шията.

Очите й се притвориха.

Устните й се извиха в едва доловима усмивка.

„О, любов моя…“

Прегърна я нежно, усети горещата кръв по гърба й, трепета от агонията. Тя се опита да го отблъсне. Закрилница докрай.

„Не, нека аз бъда по-силният… поне този път“.

Сякаш чула молбата му, или може би от слабост, тя се отпусна с въздишка. Положи глава на рамото му и го погледна с радост, каквато не беше виждал никога. Прокле се, че й е отказвал такова просто щастие — на нея и на самия себе си.

Някакъв глас продължаваше да му досажда.

За да се отърве от него, той изрече пет числа, кода за белезниците.

Последва суетня. Чу два млади гласа — енергични, изпълнени с надежда и с такава неподправена любов… После те взеха щастието си и избягаха.

Останал най-сетне сам, той се наведе и нежно целуна устните й. Те потръпнаха под неговите. Продължи да я прегръща цяла вечност, усещаше дъха й по бузата си… по-бавен и по-бавен… докато не замря.

Почувства, че същото нещо разяжда и него през дланта, с която я милваше, през рамото, което я поддържаше, дори през устните, които я целуваха. Но това бе чудесна болка. Идваше от нея и той я приемаше с цялото си сърце.

И затова продължаваше да я прегръща.

Някакъв глас се натрапи. Обърна се и видя, че Пейнтър още е тук. Мислеше си, че си е отишъл. Онова, което му се бе сторило цяла вечност, явно бе продължило съвсем кратко.

— Какво искате, мосю Кроу? — дрезгаво прошепна той; усещаше как частите му се разпадат. Как целият той се разпада.

— Кой сте вие? — попита Пейнтър, приклекнал на няколко стъпки от него като някакъв лешояд.

Рафаел облегна глава на стената и затвори очи. Знаеше какво всъщност иска този човек. Макар с тялото му да бе свършено, умът му си оставаше все така остър.

— Зная кого търсите, но те не са аз. Нито фамилията ми. — Отвори очи и погледна Пейнтър. Говоренето му причиняваше болка, но знаеше, че трябва да продължи. — Онова, което търсите, няма име. Не и формално.

— Тогава какво знаете за тях?

— Зная, че вашите най-стари фамилии в Америка могат да се проследят до „Мейфлауър“. Това е нищо, незначителен миг от историята. В Европа фамилиите имат корени, които са два, три, четири пъти по-дълбоки. Но има и избрана шепа, които могат да проследят родословието си много по-назад. Някои твърдят, че до времето преди Христос, но кой може да е сигурен? Зная, че те трупат богатство, власт, мъдрост и манипулират историята, като се крият зад винаги сменящи се лица. Те са тайната във всички тайни общества.

Изграчи развеселено, макар това да му донесе още повече болка.

— Някои ги наричат familles d’étoile, звездните фамилии. Чувал съм, че някога са били повече, но сега има само една, Истинската кръвна линия. За да останат силни, те се опитват да се възстановят от по-младите фамилии като моята, фамилиите от горния ешелон.

— Ешелон?

— Йерархична система сред по-младите фамилии, които искат да станат част от Истинската кръвна линия. Първото ниво е белязано с един символ — звездата и луната на най-древната mystère. Второто добавя пергела и ъгъла на масоните. Също énigmatique орден, не мислите ли? А за службата му в Америка родът Сен Жермен бе допуснат до третото ниво. Ние бяхме избрани — аз бях избран — заради познанията ни в областта на нанотехнологията. Огромна чест. — Закашля се и отново усети вкуса на кръв. — Елате да видите.

Рафаел завъртя глава и едва-едва вдигна ръка да дръпне косата, криеща знака му. Третият символ беше добавен само преди няколко дни, татуиран в аленочервено около двата по-стари, за да отбележи повишаването.

Чу как Пейнтър ахна. Знаеше какво е видял. В средата на татуировката бяха звездата и луната… обгърнати от пергела и ъгъла… а около тях…

— Щитът на тамплиерите — прошепна Пейнтър. — Също таен орден.

— Има и още, доколкото зная. — Ръката на Рафаел се отпусна тежко. — Както казах, ние сме тайната във всички тайни общества. Третият знак издига фамилията ми една стъпка по-близо до Истинската кръвна линия на най-високия пиедестал. Или поне щеше да го направи. — Отново се изсмя болезнено. — Провалът се наказва жестоко.

Пейнтър замълча за един безкраен сякаш момент, после попита:

— Но защо? Каква е целта на всичко това?

— А, дори аз не зная всичко. Някои неща ще трябва да откриете сам. Няма да ви кажа нищо повече, защото не знам повече.

Затвори очи и се извърна.

След малко Пейнтър стана и тръгна нагоре по тунела.

Останал най-сетне сам, Рафаел Сен Жермен целуна за последен път любимата си и остана така, докато не усети как устните й се разпадат… и отнасят и него.

42.

1 юни, 06:22

Национален парк Йелоустоун

Пейнтър изскочи от мрака. Не знаеше какво да мисли за твърденията на Рафаел — грандомански самозаблуждения, лъжи, лудост или истина. Знаеше само, че опасността долу трябва да бъде спряна.

Докато говореше с французина, бе гледал към пещерата. От нея не беше останало нищо. Нито тела, нито храм. Скалата се превръщаше в пясък, пясъкът в прах и гледката го потресе и ужаси до дън душа. На няколко крачки от него бушуваше пълна ентропия, в която редът се превръщаше в хаос, където твърдата основа нямаше никакво значение.

Наногнездото трябваше да бъде унищожено.

За краткото време, което бе прекарал под земята, басейнът Фейриленд се бе превърнал в център на трескава дейност. Хеликоптери бяха накацали в долината и товареха всички. Имаха един последен шанс да спрат растящия под земята тумор, който си пробиваше път към дълбините на вулканичната калдера. И тази надежда се основаваше на атака, докато наногнездото все още е сравнително малко и ограничено.

Пейнтър тръгна към мястото, където работеха Чин и Ковалски. Като че ли бяха готови.

Докато минаваше покрай един от хеликоптерите, забеляза Каи и Джордан, седяха до Ханк. Каи му махна, а Джордан не го забеляза — цялото му внимание беше насочено към нея. Професорът държеше в скута си увития в одеяло Кауч: бе настоял военният медик да се погрижи първо за кучето, преди да прегледа собствените му рани.

Пейнтър му кимна, отиде до Чин и Ковалски и попита:

— Готови ли сте?

— Почти. — Ковалски седеше по турски на земята. В краката му имаше макара с проводник, на който бяха нанизани кубчетата С-у. — Все едно нанизваш пуканки.

— Напомни ми да не ти идвам на гости на Коледа.

Ковалски сви рамене.

— На Коледа бива. Повечето хора се плашат най-много на Четвърти юли.

Кой знае какво се случваше тогава.

Ковалски плюс фойерверки. Очаквано страховита комбинация.

Чин стоеше до триметровия конус, носещ името Питчъра. На земята пред него бяха разгънати топографски карти и изображения, направени с дълбочинен радар.

— Този е най-подходящият — каза той. — Радарът показва, че има най-близък достъп до тапата, запушваща геотермалния отдушник долу. Махне ли се тя, горещият котел под земята ще зареве като събудил се дракон.

Идеята беше на Пейнтър, но изпълнението бе изцяло дело на Чин и Ковалски. Геологът беше споменал, че Йелоустоун е създаден от две сили — вулканичните изригвания дълбоко от земните недра и хидротермичните експлозии. Макар да се нуждаеха от висока температура, за да убият тумора под земята, вулканичното изригване не беше вариант, особено тук. Затова им оставаше да опитат с хидротермична експлозия.

Пейнтър предложи да предизвикат плитък свръхгорещ взрив, който да изпържи наногнездото, преди да е успяло да си пробие път до магмената кухина на десетина километра под земята. Въпреки че имаше известна опасност хидротермичната експлозия да активизира и кухината, така беше по-добре, отколкото да стоят със скръстени ръце и да чакат наногнездото да продължи да гризе земната кора.

„Но как може да се предизвика хидротермичен взрив?“

— Добре, да го направим. — Ковалски стана и помъкна макарата и пластичния взрив към Чин.

Геологът беше подпрял стълби на стръмната страна на миниатюрния вулканичен конус. Двамата се качиха до димящия отвор, голям колкото да пропусне кубче експлозив, и започнаха да пъхат нанизания С-4 — кубче след кубче, общо сто на брой — в гърлото на конуса, колкото се може по-близо до скалата, запушваща хидротермалния отвор. Чин беше изчислил количеството експлозив, необходимо за разбиването й.

Ковалски го бе удвоил.

Като никога, Пейнтър беше съгласен с него.

„Залагай всичко… или не играй“.

— Това ще свърши работа — каза Чин от върха на Питчъра.

Двамата слязоха и Ковалски радостно потърка длани и заяви:

— Остава да видим дали пластичният експлозив може да прокара дебелото черво.

Пейнтър го погледна. Описанието всъщност си го биваше.

Забързаха към последния хеликоптер. Роторите се въртяха и машината се отдели от земята веднага щом се качиха.

Пилотът нямаше никакво желание да пести гориво.

Долината бързо остана далече под тях.

— Така е добре — каза Пейнтър в микрофона си.

Хеликоптерът бавно закръжи над долината. Пейнтър вдигна палец към Ковалски и той с налудничава усмивка натисна копчето на предавателя.

От тази височина експлозията дълбоко под земята прозвуча като далечен гръм.

Пейнтър впери поглед надолу. Питчъра си стоеше невредим. Единствената разлика бе, че от конуса се вдигаше малко повече пара.

— Мижава работа — каза Ковалски. — Очаквах да…

Цялата долина под тях се взриви. Напука се като изпусната чиния и се понесе нагоре, парчетата полетяха два пъти по-високо от стените на каньона и се стовариха обратно, поваляха дърветата по околните хълмове. В същото време димящата вода изригна и огромен гейзер се издигна на триста метра във въздуха.

— Ето на това му се вика пургатив! — отбеляза Ковалски.

Хеликоптерът рязко зави, за да не попадне във вихъра от камъни, вода и пара.

Чин гледаше втрещено.

— Толкова жега със сигурност е унищожила наногнездото.

Въпреки това си оставаше другият въпрос — дали огромният взрив не беше задействал точно онова, от което се страхуваха? Всички затаиха дъх, докато хеликоптерът кръжеше, издигайки се все по-нагоре. Гейзерът продължаваше да изригва, но фонтанът бавно се снишаваше. Никъде не се виждаше излязла на повърхността лава.

След още минута Чин издиша с облекчение.

— Май всичко е наред.

Хеликоптерът направи завой, за да се отдалечи от долината.

Пред Пейнтър се разкри изглед към цялата калдера на Йелоустоун. Навсякъде се издигаха горещи струи, обвити в пара.

— Боже мой, всичките гейзери изригват! — промълви изумено Чин.

Докато летяха над зашеметяващата гледка, Пейнтър се взираше като омагьосан в танца на водата и блясъка на дъгите, поразен от чудесата на този свят, от този дар за човечеството в цялата му естествена прелест.

Залепил нос за прозореца, Ковалски бе не по-малко впечатлен. Накрая изсумтя и отсече:

— Следващия път ще вземем повече експлозив.

43.

1 юни, 11:02

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей взе такси направо от летището до Националния архив. Беше успял да подремне по време на полета от Колумбия, Тенеси, след като научи, че в Йелоустоун всичко се е разминало. Чувстваше се неимоверно по-добре. Пейнтър щеше да остане още ден-два на място, за да се увери, че всичко е наред, и докато уреди следването на племенницата си в университета „Бригам Йънг“.

Отначало Грей искаше да иде с Монк в болницата, за да е сигурен, че ще се погрижат добре за раната му, но Кат се беше обадила малко преди да кацнат. Доктор Хейсман беше успял да дешифрира посланието на Мериуедър Луис и искаше да го сподели веднага. Кат предложи да изпрати някой друг, но след всичките перипетии и кръвопролития около намирането на кожата Грей искаше пръв да чуе какво е написано върху нея.

Дължеше това на Монк.

Както и на Мериуедър Луис.

Затова се сбогува с Монк на летището. Приятелят му бе в добро разположение на духа. И не случайно — частният самолет разполагаше с изумителна селекция малцово уиски. Кат щеше да замести Грей в болницата.

И вероятно така беше по-добре. Щеше да попречи на Монк да закача прекалено сестрите.

Автомобилът намали пред сградата на Националния архив и Сейчан се протегна и промърмори сънено:

— Стигнахме.

Докато плащаше, Грей забеляза, че шофьорът я зяпа в огледалото. Не можеше да го вини. Беше свалила синия си работен комбинезон и отново беше с коженото си яке, черните джинси и сивата тениска.

Слязоха и закуцукаха нагоре по стълбите. Многобройните натъртвания, драскотини и рани напомняха за себе си. Сейчан се облегна на рамото му, този път без да му се налага да настоява. Ръката му я подхвана през кръста, без да има особена нужда от това.

Хейсман ги чакаше на вратата.

— Идвайте. Подготвил съм всичко в конферентната зала. Случайно да носите и самата кожа? Страшно ми се иска да я видя с очите си, а не само на снимка по имейла.

— Сигурен съм, че може да се уреди — увери го Грей.

Влязоха в познатата зала. Промените бяха забележителни. На масата имаше само две-три книги. Явно дешифрирането на стари съобщения изискваше само два свободни часа и съвсем малко справочна литература.

— Как успяхте да се справите толкова бързо? — попита Грей, след като се настаниха.

— С кое? С последните думи на Мериуедър ли? Не беше трудно. Шифърът, който са използвали с Джеферсън, е добре известен. Сигурен съм, че от време на време са прибягвали и до по-сложни, но за по-голямата част от кореспонденцията са използвали простия вариант. А и като се има предвид, че Мериуедър е писал, докато е умирал, напълно логично е да използва най-познатия му шифър.

Грей си представи как Луис, прострелян два пъти — в корема и в главата — се мъчи да остави последното си съобщение.

Хейсман оттласна стола си на колелца покрай масата и взе една от книгите.

— Мога да ви покажа. Става въпрос за код, основан на шифъра на Виженер. Бил е разпространен в Европа по онова време и се е смятал за непробиваем. Ключът към него е тайна дума, известна само на общуващите. Джеферсън и Луис винаги са използвали думата „артишок“.

— Артишок ли?

— Да. За самото кодиране и декодиране се използва таблица с двайсет и осем колони и редове с букви и цифри…

Телефонът на Грей пропя мелодично. „Ето го и спасителния звънец“.

— Извинете ме за момент.

Стана и тръгна към вратата, но спря и кимна към Сейчан.

— Доктор Хейсман, защо не обясните за шифъра на колегата ми? Веднага се връщам.

— С най-голямо удоволствие.

Сейчан го изгледа кръвнишки и завъртя очи.

В коридора усмивката му изчезна, когато видя колко гласови съобщения е получил. През целия ден бе използвал предплатения телефон и се беше сетил да сложи батерията на личния си апарат едва когато кацнаха във Вашингтон. Явно бяха нужни повече от четирийсет и пет минути за прехвърляне на обажданията, след като беше включил телефона.

Впери поглед в екрана.

„Може би това е една от причините за закъснението“.

За последните дванайсет часа беше получил двайсет и две съобщения, всички от един и същи номер. Наруга се, че не се е обадил по-рано. Спомни си, че бе получил първата гласова поща от майка си по време на бягството им от Форт Нокс. Тогава нямаше време да й отговаря и обаждането съвсем изхвърча от ума му в цялата последвала суматоха.

Започна от първото, като вече усещаше познатото напрежение в основата на гръбнака си. Приближи телефона до ухото си.

— Грей, майка ти е. — Винаги започваше така. „Сякаш не ти познавам гласа, мамо“. — Десет и половина е и искам да ти кажа, че баща ти не е добре. Не е нужно да идваш, но реших, че трябва да знаеш.

„А така…“

Вместо да изслушва всички съобщения, натисна копчето за повторно набиране. По-добре беше да научи всичко от първа ръка. Телефонът звъня дълго, след което се включи секретарят.

Напрежението му се засили. Искаше да знае какво става и прослуша останалите съобщения.

— Грей, пак е майка ти. Положението се влошава, така че смятам да се обадя на онзи номер, дето ми остави.

„Точно така, мамо…“

Следващите пет съобщения бяха все по-тревожни. Домашният лекар, чийто номер беше оставил, беше решил, че пристъпът на баща му е достатъчно тежък, за да се наложи ново посещение в болницата.

— Грей, искат да задържат баща ти за няколко дни. Да направят още един ядрено-магнитен резонанс… нали така, Луис? — На заден план се чу: „Точно така, Хариет“. — Както и да е, всичко е наред. Не исках да те тревожа.

Но след това имаше още пет обаждания. Продължи да ги прослушва. Майка му все повече се объркваше покрай изследванията, осигуровките и всевъзможните формуляри.

— Защо не ми се обаждаш? Извън града ли си… разбира се, че си извън града. Нали ми каза. Май ще е по-добре да полея цветята ти. Все забравяш.

Последното съобщение беше само отпреди час. Тогава беше още във въздуха.

— Грей, имам час във фризьорски салон недалеч от апартамента ти. Още ли си извън града? Ще полея цветята ти на отиване. Май имам ключ. Казах ти, че имам час за фризьор, нали? В един часа. Може да хапнем заедно, ако си си вкъщи.

„Добре, мамо…“

Погледна си часовника. Би трябвало да приключи тук и да я посрещне по обед.

Пое дълбоко дъх и се върна в конферентната зала.

Сейчан явно прочете нещо по лицето му.

— Какво е станало?

— Семейни истории. Няма страшно. — Обърна се към доктор Хейсман.

— И какво толкова важно е имал да каже Мериуедър?

— Много странно писмо, пълно с параноични страхове.

— Е, току-що е бил застрелян… два пъти — рече Грей. — Това би направило всеки малко параноичен.

— Така си е. Но исках да знаете за какво е писал, преди да умре. Мисля, че е свързано със събитията от вчера и особено с врага, който не давал покой на отците основатели.

— Какво се казва за него? — Грей наостри уши.

Хейсман зачете бележките си: бяха пълни с изподраскани места.

— „Слугите на Врага ме откриха по пътя. Оставям това съобщение, покрито със собствената ми кръв, като предупреждение за онези, които ще дойдат след нас. С огромни усилия ние, шепа хора, успяхме да прогоним повечето от страховитите си врагове от бреговете ни, чрез прочистване на великата ни армия и благородните домове…“

— Не споменахте ли нещо за това? — прекъсна го Грей. — Че Мериуедър е действал като шпионин на Джеферсън, за да открие нелоялните във въоръжените сили?

— Точно така, но явно не са постигнали пълен успех. — Хейсман продължи да чете: — „Една фамилия устоява, пуснала дълбоки корени на юг, твърде упорита, за да я изкореним като бурен. Но ако го направим, рискуваме да изтръгнем корените на младата ни нация и да я разкъсаме. Това е стара фамилия с връзки с робовладелци и невъобразими богатства. Дори тук не смея да запиша името й, за да не разберат, че знаем кои са. Но ще оставя послание за онези, които ще дойдат, ако знаете къде да гледате. Джеферсън ще остави името им в картина. Така ще я откриете: В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1,2,4,4,1“.

— Какво означава това послание? — попита Сейчан.

— Нямам представа — отвърна кураторът. — Често се случва да се крие шифър в шифъра, особено когато става въпрос за нещо, което явно е плашещо.

Телефонът на Грей отново зазвъня. Разтревожен да не би да е майка му, той погледна екрана и с облекчение видя, че го търси Кат. Сигурно се обаждаше да съобщи как е Монк.

— Кат, Грей съм. — Още докато изричаше думите, си даде сметка, че говори точно като майка си: „Грей, майка ти е“.

Гласът на Кат прозвуча разтревожено и в същото време облекчено.

— Слава богу. Добре си.

— Още съм в архива. Какво има?

Тя заговори по-спокойно, но още не беше съвсем на себе си.

— Върнах се у дома да се преоблека, преди да тръгна за болницата. За щастие, имам предостатъчно опит в разузнаването. Забелязах, че вратата е пипана. Намерих бомба. По устройство и взривно вещество прилича на онази, която свали самолета ви вчера по заповед на Мичъл Уолдорф.

Грей отново видя как кучият син си пръска главата и чу последните му думи: „Това не е краят“. Дъхът му се смрази в дробовете.

— Сапьорите са тук — продължи Кат. — Ще ги пратя на твоя…

— Кат! — прекъсна я той. — Майка ми е на път към апартамента ми. В момента. Има ключ.

— Тръгвай — тутакси каза Кат. — Вече излизам заедно със сапьорите. Ще вдигна тревога по пътя.

Грей затвори и се спусна към вратата. Сейчан скочи от мястото си и го последва.

Несъмнено беше схванала достатъчно от чутото в края на разговора. Изскочиха заедно и Грей се заоглежда за такси. Сейчан изтича на улицата насред задръстването, спря до един мотоциклетист и извади черния си „Зиг Зауер“. Насочи го към главата му.

— Слизай.

Младежът скочи и си плю на петите.

Сейчан задържа мотора с една ръка и се обърна към Грей.

— Ставаш ли за каране?

Беше напълно съсредоточен, поне така се чувстваше. Яхна седалката.

Сейчан седна зад него и обви ръце около кръста му.

— Майната им на правилата — каза в ухото му.

Грей даде газ.

Минаха през града като вихър: всичко се виждаше размазано, вятърът шибаше лицата им, прескачаха бордюри, разминаваха се на косъм с пешеходци. Когато взе завоя на Шестнайсета улица, Грей видя във въздуха тънка колона пушек. Пайни Бранч Роуд се намираше в тази посока. Грей даде газ до дупка и прелетя останалото разстояние.

Спасителните екипи вече бяха тук с пуснати светлини и сирени.

Рязко натисна спирачка, поднесе странично и скочи от мотора. Една линейка беше препречила улицата, качена наполовина на тротоара.

Затича се към нея.

Монк се подаде иззад ъгъла, още с болнична пижама.

Явно беше откраднал линейката от Университетската болница в Джорджтаун и го беше изпреварил благодарение на сирената.

Грей видя отговора на лицето му. Приятелят му вдигна ръка да го спре, но не каза нищо, а само поклати глава.

Грей рухна на колене насред улицата.

— Не…

44.

8 юни, 07:22

Вашингтон, окръг Колумбия

— Къде са моите момичета? — извика Монк от вратата.

— Твоите момичета още спят — каза Кат от дивана. — И ако ги събудиш, ще стоиш с тях цяла нощ, както направих аз.

Почиваше, подложила зад себе си възглавницата за бременни. Гърбът още я болеше от раждането преди три дни. Беше подранила с две седмици, но всичко мина добре и си имаха момиченце. Сега Монк бе заобиколен от жени, но нямаше нищо против. Имаше си достатъчно тестостерон за семейството, а мъжката атмосфера в работата беше дори предостатъчна.

Пльосна се на дивана до нея и постави хартиената торбичка помежду им.

— Гевреци и крема.

Тя сложи ръка на корема си.

— Страшно съм дебела.

— Току-що роди момиченце три и шестстотин. Нищо чудно, че поиска да излезе по-рано. Просто не е имала място, горката.

Кат издаде неопределен гърлен звук. Монк махна торбичката и прегърна Кат. Тя отпусна глава на рамото му.

— Прекрасна си — каза той и целуна косата й. — Но май намирисваш — добави след малко.

Тя го удари с юмрук по рамото.

— Искаш ли да ти приготвя гореща вана?

— Много мило — промърмори тя в гърдите му.

Той понечи да се надигне, но тя не го пусна.

— Остани. Харесва ми така.

— Е, сигурен съм, че бързо ще ти омръзне да ме гледаш вкъщи.

Кат вдигна глава.

— Какво каза Пейнтър?

— Разбра ме, прие заявлението ми за напускане, но поиска да помисля, докато съм в отпуска.

Тя отново се отпусна и издаде неопределения звук.

Бяха разговаряли много за напускането му. Монк имаше жена и две деца, които се нуждаеха от него. След като го простреляха, заложиха бомба в дома му и видя какво сполетя семейството на Грей реши, че е време. Вече имаше предложения от няколко биотехнологични компании във Вашингтон.

Дълго седяха прегърнати. Монк не искаше да подлага това отново на риск.

Накрая Кат се завъртя и с известни усилия нагласи крака в скута му.

— Щом вече си безработен…

Той започна да разтрива стъпалата й. Новата му протеза щеше да е готова след четири дни, но и една ръка му беше достатъчна.

Кат се изпъна и издаде звук, който категорично не беше неопределен.

— Виж, това няма да ми омръзне.

Но на блаженството не му беше писано да продължи дълго.

От съседната стая се чу плач — отначало тих, но бързо стана пронизителен. Как можеше едно толкова малко вързопче да издава такива звуци?

— Определено е наследила белите ти дробове — каза Кат и се надигна на лакът. — Май е гладна.

— Ще я донеса — каза Монк и стана.

Отиде в спалнята и видя новата радост в живота си, със зачервено личице и стиснати очи. Взе я от люлката и я вдигна до рамото си.

Тя се успокои — донякъде, — докато нежно я подрусваше.

Беше дошла на този свят в деня, в който погребаха майката на Грей. Родилните болки на Кат започнаха по време на службата. Той знаеше колко тежък бе денят за Грей, каква вина изпитваше за смъртта на майка си.

Нямаше думи, с които да утеши приятеля си, но Грей беше силен.

Видя първия признак на възстановяване малко по-късно, когато Грей дойде в болницата да види Кат и бебето. Монк така и не беше споделил с приятеля си решението им. Разкриването му събуди тъжна, но сърдечна усмивка на лицето на Грей.

Монк вдигна момичето си, за да го погледне в лицето.

— Гладна ли си, Хариет?

08:04

Грей седеше на стола до болничното легло, скрил лице в шепи.

Баща му тихо похъркваше под тънките завивки. Изглеждаше като крехка сянка на някогашния як мъж. Грей беше уредил отделна стая, за да може баща му да тъгува сам. Майка му го беше довела в болницата преди седмица.

Нямаше да излезе от нея.

Ядрено-магнитният резонанс показа, че е получил съвсем лек удар, но се възстановяваше добре. Откритието беше направено по-скоро случайно. Истинската причина за влошаването на деменцията му — халюцинациите, нощните пристъпи на паника, скитническия синдром — се дължеше най-вече на неправилното приемане на лекарствата. Баща му неволно бе предозирал хапчетата и се беше отровил и обезводнил, което и бе довело до удара. В момента му сменяха лекарствата и като че ли имаше надежда, че след около седмица ще е достатъчно добре, за да го преместят в дом за душевноболни.

Това щеше да е следващото сражение.

След като изпрати майка си, Грей трябваше да реши какво да прави с къщата им. Брат му Кени беше долетял от Калифорния за погребението и днес имаше среща с адвокат и някакви агенти на недвижими имоти. Между двамата братя оставаха търкания по редица въпроси — чувство за вина, обида, обвинения. Кени не знаеше точните обстоятелства около смъртта на майка им, а само че е станала неволна жертва на отмъщение срещу Грей.

— Скоро ще сервираме закуска — обади се тих глас зад него. — Искате ли да ви донеса?

Той се обърна.

— Не, но все пак благодаря, Мери.

Мери Бенинг беше старша сестра на етажа, очарователна жена с късо подстригана прошарена кафява коса и синьо болнично облекло. Майка й също страдаше от деменция, така че тя много добре разбираше какво преживяват Грей и баща му. Грей оценяваше подобен личен опит. Позволяваше им да разговарят по същество.

— Как изкара нощта той? — попита Грей.

Тя пристъпи в стаята и затвори вратата.

— Добре. С по-ниската доза синемет е много по-спокоен.

— Днес доведохте ли Кюти или Шайнър?

Тя се усмихна.

— И двамата.

Двата дакела бяха нейните помощници в рехабилитацията. Болните от алцхаймер реагираха много добре на общуването с животни. Грей никога не беше помислял, че подобни неща ще подействат на баща му, но при посещението си миналата неделя видя Шайнър да спи в леглото на баща му, докато той гледаше футбол.

Въпреки това дори онази неделя беше трудна.

Както и всички дни.

Мери излезе и той отново се обърна към баща си.

Опитваше се да идва всяка сутрин, да е в стаята, когато баща му се събужда. Този момент винаги беше най-лошият. На два пъти установи, че баща му няма спомен за смъртта на майка му. Невролозите смятаха, че ще мине време, докато нещата се уталожат напълно.

Затова на Грей му се налагаше да разказва отново и отново за трагичната загуба. Баща му винаги се палеше лесно, а болестта влошаваше нещата. Три пъти на Грей му се наложи да се сблъска с гнева му, със сълзите и обвиненията. Понасяше ги. Може би част от него искаше подобно отношение.

Някакво движение отвън го накара да се обърне към вратата.

Мери надникна в стаята.

— Нещо против посетител?

Появи се Сейчан. Изглеждаше смутена, готова да побегне. Беше по джинси и тънка блуза, коженото яке бе преметнато през ръката й.

Грей й махна да влезе и помоли Мери да затвори.

Сейчан взе един стол и седна до него.

— Знаех, че ще те намеря тук. Исках да ти кажа какво открих, после пътувам за Ню Йорк. Реших, че може би ще поискаш да си в течение.

— Какво си открила?

— Хейсман и онази негова асистентка…

— Шарин.

— Чисти са. Нямат нищо общо с бомбите. Уолдорф като че ли е организирал всичко сам, с помощта на личните си връзки. Не ми се вярва дори да е имал одобрението на началниците си от Гилдията. Мисля, че е действал сам, че се е опитал да убие теб и Монк от чиста злоба и жажда за отмъщение. А тъй като бомбите са били заложени часове преди да се самоубие, най-вероятно е трябвало да бъдат резервен вариант в случай, че не успее да ви елиминира в Тенеси.

Грей си спомни последните думи на кучия син. „Това не е краят“.

Гласовете им събудиха бащата на Грей и той вдигна ръка и се протегна. Отвори очи, примигна няколко пъти и се окашля. Трябваха му още няколко секунди да се ориентира. Огледа стаята, после измери с поглед Сейчан. Всъщност малко се зазяпа в нея.

— Сейчан, нали? — попита дрезгаво.

— Точно така. — Тя стана и понечи да си тръгне.

Грей винаги се изненадваше какво помни и какво не помни баща му.

Замаяните очи се обърнаха към Грей.

— Къде е майка ти?

Грей пое дълбоко дъх. На лицето на баща му беше изписано объркване и безпокойство. Малкото мехурче надежда в гърдите му се спука.

— Татко… майка…

Вместо да си излезе, Сейчан се наведе и стисна ръката на стареца.

— Ще намине по-късно. Искаше малко да си почине, да си оправи косата.

Баща му кимна и се отпусна в леглото. Безпокойството му изчезна.

— Добре. Тази жена винаги все прекалява с работата.

Сейчан го потупа по ръката, обърна се към Грей и кимна към вратата. После се изправи, сбогува се и помъкна Грей след себе си.

— Къде е закуската? — попита баща му след тях.

— Идва — каза Грей от прага, излезе и затвори вратата.

Сейчан го дръпна в един тих страничен коридор.

— Какво правиш? — малко ядосано попита Грей.

— Спасявам те, спасявам и него — каза тя и го бутна към стената. — Ти само наказваш себе си и го измъчваш. Той не го заслужава — и ти също, Грей. Четох за подобни ситуации. Той сам ще приеме нещата. Престани да го принуждаваш да си спомни.

Грей отвори уста да възрази.

— Толкова ли не разбираш, Грей? Той знае. Само че го е потиснал, за да не го боли точно сега. И се мъчи да го преодолее.

Грей си представи безпокойството на лицето на баща си. Имаше го всяка сутрин. Дори облекчението му преди малко не го беше заличило напълно. Дълбоко в очите му си оставаше мъничко страх.

Разтърка неуверено лице и почеса наболата си брада.

Сейчан смъкна ръката му.

— Някои самозаблуди са добро нещо, необходимо нещо.

Грей преглътна с мъка и се опита да приеме думите й. Беше достатъчно син на баща си, за да иска да спори, да отхвърли нещо, което не можеше да пипне с мазолеста ръка.

Точно тогава телефонът му иззвъня.

Той го извади от джоба си с треперещи пръсти. Всичко в него трепереше, обтегнато като струна. Погледна екрана и видя, че е получил съобщение. Номерът беше блокиран. Текстът обаче ясно показваше кой го е пратил.

Тези пет думи му подействаха като бомба в стомаха. Треперенето се засили. Той се свлече покрай стената, а светът сякаш се стесни. Всички таящи се в него конфликти избухнаха за миг и угаснаха като умираща звезда, превръщайки се в невъобразимо плътен горещ въглен. Навсякъде другаде се чувстваше кух и студен.

Сейчан клекна до него, хвана лицето му с длани и го загледа право в очите. Тя също беше прочела съобщението.

Думите й изказаха онова, което беше вътре в него.

— Ще ти помогна. Ще направя всичко да ги унищожим.

Той впери поглед в изумрудените й очи със златни петънца. Дланите й пареха бузите му. Топлината изпълни пустите студени места в него. Пресегна се и я придърпа към себе си, устните им се докоснаха.

Целуна я. Имаше нужда от нея.

Отначало тя не отвърна, устните й бяха напрегнати, твърди, неуверени.

Но постепенно омекнаха, отвърнаха, разтвориха се.

И двамата се нуждаеха един от друг.

Но дали беше истинско — или само необходима самозаблуда?

На Грей не му пукаше.

За момента изглеждаше истинско.

11:45

Възвишението Сан Рафаел

Хубаво бе да се върне… да се отърси от призраците, които я преследваха.

Каи Куочийтс стоеше на верандата на пуеблото. Слънцето печеше безмилостно каньона и пустошта на възвишението Сан Рафаел. Прашни вихрушки танцуваха в клисурите и деретата. Миришеше на хвойна и горещ пясък.

Беше минала само седмица, а вече започваше да се чувства като у дома тук.

Щеше да прекара лятото в пуеблото, за да спечели кредитни точки за колежа. Беше се записала в курса по антропология на коренните жители на Америка със специалност народа пуебло. Работата й включваше регистриране на петроглифи, помощ за реставрацията на руини и изучаване на старите обичаи на индианците хопи.

Като например как да пече пиньоли.

— Кой ми съсипа най-хубавия тиган? — извика глас отвътре.

Каи потръпна — знаеше, че ще трябва да поеме вината като жена. Напоследък непрекъснато го правеше. Преди два дни получи официално опрощение за всичките си простъпки покрай събитията в Юта. Спасяването на света като че ли възстанови кармичното й равновесие с министерството на правосъдието. Пък и явяването на чичо Кроу и Ханк Канош като свидетели определено не й навреди.

От тази простъпка обаче нямаше да се отърве така лесно.

Отвори мрежестата врата и влезе в сенките на основното помещение. Айрис Хуметева беше надянала готварски ръкавици и държеше почернял тиган.

— Трябва да изчакаш жаравата да поизстине.

— Зная, но Кауч дъвчеше шевовете си и докато го хвана и му сложа яката…

Въздъхна. Дотук с оправданията.

Щом чу името си, Кауч вдигна глава. На врата си имаше пластмасова яка във формата на фуния. Беше се наложило да ампутират предния му крак. Куршумът беше оставил съвсем малко кост и още по-малко нерви, но Кауч се възстановяваше добре.

Всички се възстановяваха.

Изгарянията на Алвин Хуметева бяха просто дълбоки белези по загорялата му кожа. Двамата възрастни индианци бяха оцелели след срещата си с Рафаел Сен Жермен благодарение на ината си и на идеалното познаване на местността.

Племето хопи имаше поговорка: никога не преследвай индианец на негова територия. Това бе суров урок, научен от първите колонисти — а Рафаел Сен Жермен така и не бе разбрал за него.

Айрис бе предположила, че войниците на французина ще се опитат да ги очистят, и затова когато бе потеглила със съпруга си, бе насочила АТВ-то към най-близката пясъчна падина и бе вдигнала облак прах, за да скрие бягството им. След това се бяха крили в една стара мина с надеждата, че Рафаел няма да си направи труда да ги търси, защото ще тръгне след Кроу. Дори и да беше оставил хора тук, тя можеше при нужда да прикрие следите си и да повика помощ.

Каи определено имаше да учи много неща от старата хопи.

— Съжалявам, лельо Айрис — каза тя. — Ще изтъркам тигана и ще се реванширам, като готвя следващите две вечери.

Удовлетворената Айрис кимна и й смигна, изразявайки едновременно прошката и любовта си.

Ръмженето на двигатели насочи вниманието им към вратата.

— Май момчетата се връщат от разходка — отбеляза Айрис.

Излязоха на верандата да ги посрещнат. Двама покрити с прах мъже слязоха от АТВ-тата, които приличаха повече на направени от вкаменелости, отколкото от фибростъкло.

Джордан свали шлема си и избърса лице с карирана кърпичка. Сърцето на Каи пропусна един удар, когато лъчезарната му усмивка стигна до нея и стана още по-голяма.

До него спътникът му също свали шлема си, зачервен и ухилен до уши.

— Май започва да ми харесва — каза Аш.

Майор Ашли Райън и Джордан бяха станали близки приятели след събитията в Йелоустоун. Националният гвардеец като че ли беше развил ново уважение към коренните американци.

Джордан го потупа здраво по гърдите, за да махне прахта от тениската му. На нея беше изобразен стилизиран V-8 двигател с украса от пера и надпис ОБИЧАМ ДИВАЦИТЕ отдолу.

— Просташко и обидно едновременно — заяви Джордан. — Някой ден ще ни изритат оттук.

— Хлапе, тази новина току-що направи това любимата ми тениска.

Изпъчил гордо гърди, Аш се качи на верандата. Джордан се усмихна на Каи.

— Между другото, май бих рекорда ти за минаване на Дерето на мъртвеца.

Айрис сръга Каи с лакът.

— Нима ще му повярваш?

„Как ли пък не…“

Грабна шлема на Аш и скочи от верандата с развети коси.

— Я да ми покажеш!

14:17

Солт Лейк Сити

„От един храм в друг…“

Професор Хенри Канош, член на северозападната група шошони, беше първият индианец мормон, заставащ на прага на Кодеш Хакодашим, Светая светих в сърцето на Мормонския храм в Солт Лейк Сити.

Беше се готвил с пост и молитви от зазоряване и сега стоеше във вестибюла от полиран мрамор пред порта, за която знаеха малцина. Обкована в сребро, тя се издигаше четири и половина метра и бе широка два и половина, разделена в средата.

В ръцете си Ханк държеше единствения дар, който имаше да поднесе, ключа към най-святото място на храма.

Портата пред него се отвори и се появи самотна фигура.

Ханк коленичи и сведе глава.

Приближиха леки стъпки, спокойни и без да бързат.

Когато спряха пред него, Ханк вдигна ръце и предложи дара си. Златната плочка бе взета от ръцете му завинаги.

Беше я отмъкнал от „Олд Фейтфул Ин“. Докато вниманието на всички останали беше насочено към вестта от НАСА, че са открили съответствие на местността, изобразена върху златната ваза, той стоеше до куфара на французина. Не посмя да вземе и двете, тъй като куфарчето щеше да олекне много и щяха да забележат кражбата веднага. Затова потисна алчността си и се задоволи да отмъкне едната и да я скрие под ризата си.

Златната плочка принадлежеше на Църквата. След като бе видял копието на Соломоновия храм, Ханк изобщо не се съмняваше в това.

Стъпките се отдалечиха, все така спокойни и без да бързат.

Ханк се осмели да погледне, когато портата започна да се затваря.

От Светая светих се лееше ослепителна светлина. Ханк успя да надзърне за момент вътре. Голям олтар от бял камък. Зад него златото сияеше от лавици, които сякаш продължаваха безкрайно.

Това ли бяха оригиналните плочки на Джоузеф Смит?

Изпълни го благоговеен трепет.

После вратата се затвори и светът изведнъж стана много по-тъмно и безлично място.

Ханк стана, обърна се и си тръгна.

Отнасяйки частица от златното сияние със себе си.

17:45

Вашингтон, окръг Колумбия

Пейнтър вървеше по Националната алея. Нуждаеше се от глътка свеж въздух, но също така трябваше да проучи нещо, което го тревожеше все повече.

В глобален мащаб всичко се бе успокоило — поне от геологична гледна точка. Исландският вулкан беше затихнал, след като бе удвоил площта на остров Елирей и бе родил нов малък атол. Йелоустоун остана спокоен, ако не се броеше серията земетресения след хидротермалната експлозия. За всеки случай Роналд Чин още беше на място с екип вулканолози и следеше сеизмичната активност. От Япония доктор Рику Танака не съобщаваше за нови силни потоци неутрино.

Но въпреки че бяха избегнали апокалипсиса, супервулканът все още си беше там — и както предупреждаваше Чин, изригването му вече отдавна закъсняваше. Плашеща мисъл.

Нямаше какво да се направи по този въпрос обаче.

В крайна сметка Йелоустоун се сдоби с ново кратерно езеро, но засега нямаше никакви признаци, че отдолу къкри нещо по-опасно. Ковалски подаде искане езерото да бъде кръстено на него — Кратерно езеро Ковалски.

Неясно защо искането му беше отхвърлено.

Пейнтър се опита да проучи и френската фамилия Сен Жермен, но в рамките на двайсет и четири часа четиринайсет от най-влиятелните й представители бяха открити мъртви. Никой друг във фамилията като че ли не беше чувал за Гилдията. Изглежда, Истинската кръвна линия се беше заела да заличи връзките си с този род.

Обектът в Белгия, където бяха засекли пик в потока неутрино, се оказа унищожено със запалителна бомба извънградско имение, наето от корпорация, която се оказа фиктивна и се изпари по време на разследването. Явно си бяха направили труда да заличат всякакви улики от онова място — отпечатъци от пръсти, документи, ДНК.

Така че тази следа също водеше до задънена улица.

Оставаше само една възможност.

Пейнтър стигна целта си в източния край на Алеята — Капитолия — и тръгна нагоре по стъпалата.

Макар че след петнайсет минути сградата щеше да бъде затворена за посетители, цареше невероятна суматоха — хлапета тичаха нагоре-надолу по стълбите, туристи позираха за фотографии, протестиращи размахваха плакати и викаха. След дългия престой под Смитсъновия замък подобна жива атмосфера му се отразяваше идеално.

Това бе американският живот в цялата му прелест и с всичките му недостатъци и той не би го заменил за нищо друго. Оживлението бе по-представително за демокрацията от всички парламентарни правила и политически игри, разигравани под този неокласически купол.

Затова въпреки горещия влажен ден разходката му доставяше удоволствие.

С Лиза имаха уговорка да вечерят заедно, но засега искаше да прочисти ума си. Трябваше да види лично картината, преди да се захване за работа. Освен това нямаше представа откъде да започне. Не беше казал на никого за откритието си, дори на хората от вътрешния кръг в Сигма.

Не че не им се доверяваше — просто в момента те си имаха достатъчно свои грижи. Монк се вълнуваше около дъщеричката си Хариет. Днес беше подал заявление за напускане. Пейнтър се беше съгласил да го приеме, но го убеди да излезе в отпуска по бащинство и да използва времето, за да си помисли. Надяваше се, че животът с плачещи бебета, сменяне на пелени и дълго бездействие ще го накара да промени решението си, но се съмняваше. По душа Монк беше домошар. А преди седмица всички бяха видели последствията от това да се опитваш да водиш двоен живот.

Не биваше да забравя и Грей. Той беше затънал в мрачната дупка на отчаянието, но как щеше да излезе от нея — по-силен или напълно разбит?

Само времето можеше да каже.

Затова предпочете да си мълчи за доброто на всички. Дори идването тук имаше своите рискове, но трябваше да ги поеме.

Изкачи стъпалата и влезе в Ротондата. Огромният купол ехтеше от гласовете. Намери галерията на втория етаж с гигантските картини по стените. Лесно откри онази, която търсеше. Намираше се на южната страна и бе най-прочутата от всички — „Обявяването на независимостта“ от Джон Търнбул.

Застана пред нея и усети полъха на историята. Загледа се в следите от четката, оставени от ръката на художника преди толкова години. Но в картината се бяха намесили и други ръце, които бяха не по-малко влиятелни. Представи си как Джеферсън дава препоръки на Търнбул за шедьовъра му.

Погледът му се плъзна по картината, без да пропуска нито един сантиметър.

Голямото платно изобразяваше представянето на Декларацията за независимост пред Конгреса. В картината си Джон Търнбул се беше опитал да създаде портрет на всеки от подписалите Декларацията, мемориал на повратното събитие. Но Търнбул не би могъл да включи всички. Все пак, колкото и странно да изглеждаше, бе нарисувал петима, които така и не бяха сложили подписа си под окончателния вариант.

Тогава какво правеха те тук?

Историците отдавна обсъждаха този въпрос.

По време на проучването си Пейнтър беше прочел, че Джон Търнбул давал някакви объркани отговори, но нито един от тях не бил задоволителен — и че наистина Томас Джеферсън, майсторът на шифрите и кодовете, е надзиравал създаването на шедьовъра.

Значи бе имало някаква друга причина.

Най-малкото Мериуедър Луис смяташе така.

Докато се взираше в платното, Пейнтър отново си припомни думите, разчетени върху бизонската кожа: „В обръщането на бика намерете петимата, които не са на място. Нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т и числата им да са 1, 2, 4, 4, 1“.

Шифърът не беше от трудните.

Разбира се, „обръщането на бика“ беше Търнбул, създател на множество прочути картини в новосъздадената държава11.

„Петимата, които не са на място“ бяха петимата, които не бяха сложили подписите си:

Последният от списъка, Томсън, беше подписал един ранен вариант, но не бил поканен да подпише окончателния с останалите петдесет и шестима.

Следващият откъс от текста — „нека имената им бъдат подредени и разкрити с буквите G, С, R, J, Т“ — просто означаваше да се вземат първите им имена и да се подредят според поредността на буквите.

Оставаше само от всяко име да се избере съответната буква, отговаряща на числата 1, 2, 4, 4 и 1.

Врагът на Мериуедър Луис, предателската и потайна фамилия, противопоставяща се на отците основатели, беше Гент.

Отначало изглеждаше безсмислено — докато не се вгледа по-внимателно в името, особено в светлината на разговора си с Рафаел Сен Жермен. Французинът бе споменал, че Гилдията е всъщност група стари фамилии, събиращи богатства, власт и мъдрост от векове и може би от хилядолетия, но че днес от тях е останала само една. Това съответстваше на разказа на Луис за прочистването на Америка, където само една фамилия била с твърде дълбоки корени, за да бъде премахната, фамилия „с връзки с робовладелци и невъобразими богатства“.

Дали не ставаше дума за една и съща фамилия?

Гент.

Пейнтър можеше да не обърне особено внимание на това разбиване на шифъра, ако не беше едно натрапчиво съвпадение. Гент беше град в Белгия. Страната, която напоследък все се появяваше изневиделица. Отрядът, атакувал Грей в Исландия, беше дошъл от Белгия; там беше регистриран и един от по-малките потоци неутрино, подобен на потока във Форт Нокс.

Затова Пейнтър се бе заловил здраво за работа. Гент беше често срещана фамилия на хората от онзи град — Жан от Гент или Пол от Гент. Но в по-модерни времена имената ставаха просто Жан Гент или Пол Гент. И понякога се използваше само английското произношение, тъй като беше по-лесно да се каже буква по буква.

И точно там Пейнтър беше открил истината — или поне така му се струваше.

Не че тя му позволяваше да направи нещо.

Отстъпи назад, за да погледне цялата картина. Загледа фигурите на Джеферсън и Франклин и си ги представи застанали пред същото произведение, изправени пред същото предизвикателство и заплаха. Собствените му ръце бяха вързани толкова здраво, както са били вързани и ръцете на отците основатели.

При проучването на подозрителната фамилия Пейнтър беше открил, че тя наистина има корени в Гент и дори е използвала същото име, преди богатството й да стигне до Америка. Фамилията била в колониите от самото начало и имала толкова силни позиции в търговията с роби, че всеки опит за насилственото й премахване наистина би разкъсал новосъздадения съюз.

Тя беше буренът в градината, който не можеше да бъде изкоренен.

И си оставаше такъв и до днес.

С разрастването на Америка се разраствала и фамилията — пускала корени във всякакви производства, корпорации и, естествено, в коридорите на властта. Беше се превърнала в нишка от тъканта на тази страна.

И нима имаше нещо чудно, че Сигма не можеше да се обърне срещу нея?

Рафаел беше казал, че древната група фамилии, „тайната в тайните общества“, била известна с много имена, представляващи единствено намеци — Гилдията, Ешелона, familles d’étoile, звездните фамилии. Но Пейнтър знаеше истинското име на врага — тогавашен и сегашен — в английския му вариант.

Те бяха Кенеди на Юга.

Но вече не се наричаха Гент.

А Гант.

Като фамилията на президента Джеймс Т. Гант.