Дяволската колония

1.

Наши дни 18 май, 13:32

Скалистите планини, Юта

Изглеждаше като входа към Ада. Стояха на ръба на дълбока, тънеща в сенки бездна. Трябваха им осем часа да се изкатерят от мъничкото градче Рузвелт до това затънтено място високо в Скалистите планини.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Трент Уайлдър.

Чарли Рийд извади телефона си, направи справка с джипиеса и погледна индианската карта, нарисувана върху еленова кожа и съхранявана в прозрачен найлонов плик с цип.

— Мисля, че да. Според картата на дъното на тази клисура трябва да има поток. Входът на пещерата би трябвало да е там, където потокът завива на север.

Трент потръпна и изтупа снега от косата си. Макар в ниското цели пълчища диви цветя да приветстваха пристигащата пролет, тук горе все още властваше зимата. Въздухът си оставаше смразяващ и околните върхове бяха покрити със снежна глазура. На всичкото отгоре небето сякаш се спускаше през целия ден и вече започваше да прехвърча сняг.

Трент се загледа в тясната долина. Сякаш нямаше дъно. Някъде далеч долу от морето мъгла се издигаше борова гора. Отвесни скали се спускаха от всички страни. Макар да беше приготвил въжета и алпинистко оборудване, все се беше надявал, че няма да има нужда от тях.

Но всъщност не това го притесняваше.

— Може би не бива да слизаме — рече той.

Чарли го изгледа с повдигната вежда.

— След като се катерихме цял ден?

— Ами проклятието? Ами ако дядо ти…

Чарли махна пренебрежително с ръка.

— Старецът е с единия крак в гроба, а главата му е пълна с пейот. — Тупна го по рамото. — Така че недей да пълниш гащите. В пещерата сигурно има само върхове на стрели и счупени грънци. Може да намерим и някой кокал, ако имаме късмет. Да вървим.

На Трент не му оставаше друго освен да тръгне след Чарли по тясната пътека надолу. Гледаше намръщено гърба на аленото яке на приятеля си с двете нарисувани пера — символа на университета на Юта. Самият той още носеше якето с пантерата на гимназията в Рузвелт. Двамата бяха първи приятели още от началното училище, но напоследък пътищата им се бяха разделили: Чарли тъкмо беше завършил първата си година в колежа, а Трент беше започнал работа в автосервиза на баща си. През лятото пък Чарли щеше да ходи на някакъв стаж в резервата Юинта.

Приятелят му беше изгряваща звезда и на Трент скоро щеше да му е нужен телескоп, за да може да я наблюдава от мъничкия Рузвелт. Но нима това бе нещо ново? Чарли винаги го беше засенчвал. Разбира се, не помагаше особено и фактът, че приятелят му беше наполовина юта и бе наследил тена и дългата черна коса на предците си. Рижавата къса коса на Трент и пълчищата лунички по носа и бузите завинаги му бяха отредили ролята на поддръжник на Чарли на училищните партита.

Макар и да не го бяха споменавали, сякаш и двамата знаеха, че приятелството им е на път да приключи, след като станат зрели мъже. Затова, подобно на някакъв ритуал при преминаване в друг статус, се бяха съгласили да предприемат това последно приключение — търсенето на свещената за племената юта пещера.

Според Чарли само шепа от племенните старейшини изобщо бяха чували за гробището високо в Юинта. На онези, които знаеха, им бе забранено да говорят. Единствената причина Чарли да знае бе, че дядо му прекалено много обичаше бърбъна. Чарли се съмняваше, че старецът изобщо си спомня, че му е показвал старата карта върху еленова кожа, скрита в кухия рог на бизон.

Трент чу за първи път за пещерата в прогимназията, докато с Чарли се бяха заврели в една малка двуместна палатка. Осветил лицето си отдолу за по-драматичен ефект, приятелят му бе разказал историята.

— Дядо казва, че Великият дух все още обитава пещерата. И пази огромното съкровище на народа ни.

— Какво съкровище? — попита Трент със съмнение. По онова време изпитваше по-голям интерес към броя на „Плейбой“, който бе открил в шкафа на баща си. Списанието си беше достатъчно сериозно съкровище.

— Не знам. — Чарли сви рамене. — Но било прокълнато.

— Как така прокълнато?

Приятелят му премести фенерчето по-близо до брадичката си и изви мефистофелски вежди.

— Дядо казва, че който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

— Това пък защо?

— Защото ако излезе, ще настъпи краят на света.

Точно тогава старият пес на Трент нададе оглушителен вой, от който и двамата подскочиха. След това се смяха и разговаряха до малките часове. Накрая Чарли определи разказа на дядо си като суеверна измишльотина. Като модерен индианец той, естествено, отхвърляше подобни глупости.

Въпреки това Чарли накара Трент да се закълне да пази тайна и отказа да го заведе на отбелязаното на картата място. До днес.

— Тук долу е по-топло — каза Чарли.

Трент протегна ръка с дланта нагоре. Приятелят му беше прав. Снеговалежът се бе засилил и снежинките бяха по-тежки, но докато се спускаха, въздухът бе станал по-топъл и се долавяше смътната миризма на развалени яйца. По едно време снегът се превърна в ситен дъжд. Трент избърса длан в панталоните си и си даде сметка, че мъглата, която бяха видели на дъното на клисурата, всъщност е пара.

Източникът й вече се виждаше между дърветата долу — малко поточе, ромолящо по скалистото дъно.

— Ама как вони — каза Чарли и сбърчи нос. Стигна до потока, клекна и топна пръст във водата. — Гореща е. Някъде наблизо има геотермален извор.

Трент не беше особено впечатлен. Планините наоколо бяха пълни с такива извори.

Чарли се изправи и каза:

— Тук трябва да е.

— Защо?

— Горещи места като това са свещени за моите хора. Затова е съвсем логично да го изберат за важно гробище. — Чарли тръгна, като прескачаше от камък на камък. — Хайде. Близо сме.

Тръгнаха срещу течението. С всяка крачка въздухът ставаше по-топъл. Миризмата на сяра пареше очите и ноздрите им. Нищо чудно, че никой не беше открил това място.

Очите на Трент се насълзиха и му идеше да се върне, но Чарли изведнъж спря, после се завъртя в кръг, вдигнал телефона си подобно на някакъв скрижал, и направи справка с картата, която бе отмъкнал от спалнята на дядо си.

— Стигнахме.

Трент се огледа. Не виждаше никаква пещера. Само дървета и още дървета. Горе снегът беше започнал да покрива високите места, но тук ръмеше противен дъжд.

— Входът трябва да е някъде тук — промърмори Чарли.

— Или пък е просто измислица.

Чарли прескочи потока и започна да мачка папратите от другата страна.

— Дай поне да поогледаме.

Трент направи не особено ентусиазиран опит от своята страна, като се отдалечаваше от водата.

— Нищо не виждам! — извика той, когато стигна гранитната стена. — Защо просто не…

И тогава го видя — с периферното си зрение, докато се обръщаше. Приличаше на поредната сянка по отвесната скала, само дето ветрецът в клисурата разлюляваше клоните и караше сенките да се движат.

Тази обаче не се движеше.

Пристъпи напред. Входът на пещерата бе нисък и широк, приличаше на уста, замръзнала във вечно намръщено изражение. Отваряше се на четири стъпки нагоре по скалата, скрит от издадена каменна устна.

Плясък и ругатня обявиха пристигането на приятеля му.

Трент посочи.

— Значи наистина съществува — каза Чарли. За първи път в гласа му се долавяше колебание.

Дълго останаха неподвижни, вперили погледи в отвора. Спомняха си историята за пещерата. Бяха твърде изнервени да продължат, но пък и изпълнени с прекалено много мъжкарска гордост, за да се откажат.

— Е, влизаме ли? — попита накрая Трент.

Думите му сложиха край на безизходното положение.

Чарли изправи гръб.

— Че как, разбира се, че влизаме.

И преди да са изгубили кураж, пристъпиха към скалата и се изкачиха на устната. Чарли извади фенера си и света в тунела. Стръмният коридор се губеше дълбоко в планината.

Чарли пъхна глава вътре.

— Дай да намерим онова съкровище!

Трент го последва, окуражен от наперения му тон.

Коридорът бързо се стесни и се наложи да продължат един след друг. Вътре въздухът бе още по-горещ, но поне беше сухо и не вонеше толкова.

Докато се промушваше през един особено тесен проход, Трент усети нагорещения гранит през якето си.

— Господи! Тук е като в някаква проклета сауна.

Лицето на Чарли лъщеше.

— Или като колиба за изпотяване. Нищо чудно моят народ да е използвал пещерата точно за това. Бас ловя, че горещият извор е точно под краката ни.

Думите му изобщо не се харесаха на Трент, но вече нямаше връщане.

След още няколко крачки коридорът ги изведе в ниска зала с размерите на баскетболно игрище. Точно пред тях в скалата зееше груба яма. Гранитът беше черен от древните огньове.

Чарли посегна слепешком към ръката на Трент. Хватката му бе като менгеме, но въпреки това ръката му трепереше. И Трент разбра защо.

Пещерата не беше празна.

Покрай стените и по пода имаше тела, мъжки и женски, някои седнали с кръстосани крака, други паднали на една страна. Кожата беше изсъхнала до кост, очите бяха хлътнали в очните кухини, устните се бяха разтеглили, за да оголят пожълтели зъби. Всички бяха голи до кръста, дори жените, чиито изсушени гърди бяха прилепнали към гръдния кош. Няколко тела бяха с украса от пера на главите или огърлици от каменни мъниста и сухожилия.

— Моят народ — промълви Чарли с треперещ от благоговение глас, докато пристъпваше към една от мумиите.

Трент го последва.

— Сигурен ли си?

На ярката светлина на фенера кожата изглеждаше твърде бледа, косата — твърде светла. Трент обаче не бе специалист. Може би богатата на минерали жега, която бе изпекла телата, беше успяла и някак да ги обезцвети.

Чарли огледа някакъв мъж с огърлица от черни пера. Приближи фенерчето.

— Изглежда ми червена.

Не говореше за кожата на мъжа. Под пряката светлина на фенера полепналите по изсъхналия скалп кичури коса бяха ръждивочервени.

Трент забеляза и друго нещо.

— Виж му врата.

Главата на мъжа беше отметната назад и опираше в гранитната стена. Кожата под челюстта зееше, виждаше се кост и изсушена тъкан. Разрезът бе твърде прав, причината — очевидна. Съсухрените пръсти държаха лъскаво метално острие. Все още изглеждаше като полирано и отразяваше светлината.

Чарли бавно освети в кръг цялата зала. Подобни ножове лежаха върху каменния под или в други изсъхнали ръце.

— Изглежда, са се самоубили — промълви потресеният Трент.

— Но защо?

Трент посочи единствената друга особеност в залата. В отсрещната стена започваше друг тунел.

— Може би са крили нещо там долу? Нещо, за което никой не е трябвало да научава?

Двамата впериха погледи натам. Тръпки полазиха Трент от пръстите на краката и стигнаха до ръцете му. Никой от двамата не помръдна. Никой не искаше да пресече тази зала на смъртта. Дори обещанието за съкровище вече изобщо не беше примамливо.

Чарли пръв наруши мълчанието.

— Да се махаме оттук.

Трент не възрази. Беше видял достатъчно ужаси за днес.

Чарли се обърна и тръгна към изхода, като светеше напред с фенера.

Трент го последва, но непрекъснато се озърташе през рамо от страх, че Великият дух ще се всели в някой от труповете и ще го накара да се затътри след тях с кинжал в ръка. Докато гледаше назад, се подхлъзна на някаква шиста, просна се по корем и се плъзна няколко стъпки по стръмния склон назад към залата.

Чарли не го изчака. Всъщност сякаш изгаряше от нетърпение да се махне. Докато Трент се изправи и изтупа коленете си, Чарли вече бе стигнал края на тунела и беше излязъл навън.

Трент понечи да запротестира, че го е изоставил, но точно тогава отвън се разнесе рязък гневен вик. В клисурата имаше още някой. Трент замръзна. Чу разгорещени гласове, но не успя да различи думите.

А после проехтя изстрел.

Трент подскочи и отстъпи две крачки назад в мрака. Ехото заглъхна и на негово място се възцари тежка тишина.

„Чарли…?“

Разтреперан от страх, Трент се оттегли навътре в тунела, по-далеч от изхода. Очите му бяха свикнали достатъчно с тъмното, за да стигне до залата с мумиите, без да издаде нито звук. Спря при входа й, заклещен между мрака и непознатите отвън.

Тишината се проточи и времето сякаш забави ход.

След това се чу тътрене на крака и пухтене.

„О, не…“

Гърлото му се стегна. Някой се катереше към пещерата. Сърцето му заби бясно. Нямаше друг избор освен да се оттегли още по-навътре в тъмното… но му трябваше оръжие. Спря, колкото да измъкне ножа от хватката на един мъртвец. Пръстите на мумията се строшиха като изсъхнали вейки.

Вече въоръжен, Трент затъкна ножа в колана си и тръгна между труповете. Държеше ръцете си протегнати напред и слепешком опипваше чупливи пера, изсъхнала кожа и втвърдена коса. Представяше си как съсухрени ръце посягат към него, но въпреки това продължи напред.

Трябваше да се скрие някъде.

Имаше само едно убежище.

„Тунелът отсреща…“

Това обаче го плашеше.

В един момент кракът му увисна във въздуха. Едва не изпищя, но осъзна, че е стигнал до старата яма за огнището. Бърз скок и тя остана зад него. Опита се да използва местоположението на ямата като ориентир, но това се оказа ненужно.

Зад него светлината ставаше по-ярка и изпълваше залата.

Вече можеше да вижда и се втурна презглава напред. Тъкмо стигна входа на тунела, когато отзад се чу някакво тупване. Погледна през рамо.

Някакво тяло се изтъркаля от коридора и остана да лежи по очи на пода. Засилващата се светлина разкри перата върху яркочервеното яке.

Чарли.

Захапал юмрука си, Трент побягна в закрилящия мрак на тунела. Страхът впиваше зъби в него на всяка крачка.

„Знаят ли, че и аз съм тук?“

Тунелът беше равен, с гладък под, но бе твърде къс — само след пет уплашени крачки го изведе в нова зала.

Трент се шмугна настрани и се залепи за стената. Помъчи се да успокои неравното си дишане. Сигурен беше, че се чува чак отвън. Рискува да надникне назад.

Някой с фенер беше влязъл в залата с мумиите. На подскачащата светлина фигурата се наведе и повлече тялото на приятеля му към ръба на ямата. Беше само един човек. Убиецът се отпусна на колене, остави фенера и придърпа Чарли към гърдите си. После вдигна глава към тавана и се залюля, като припяваше нещо на езика на юта.

Трент едва сподави стона си, когато позна сбръчканото съсухрено лице.

Докато гледаше, дядото на Чарли вдигна лъскав пистолет и опря дулото в главата си. Трент се извърна, но бе твърде бавен. В затвореното пространство изстрелът беше оглушителен. Половината череп на стареца експлодира в облак от кръв, кост и мозък.

Пистолетът изтрака върху камъка. Старецът тежко се строполи върху тялото на внук си, сякаш го защитаваше в смъртта. Отпуснатата ръка бутна фенера и го мръдна така, че лъчът се насочи право към скривалището на Трент.

Обхванат от ужас, Трент се свлече на колене. Спомняше си суеверното предсказание на дядото на Чарли: който нахълта в пещерата на Великия дух, никога не излиза от нея.

Племенният старейшина определено се беше погрижил това да важи за Чарли. Сигурно някак беше научил за кражбата на картата и ги бе проследил дотук.

Трент скри лице в длани и задиша тежко през пръстите си, отказваше да приеме онова, което бе видял току-що. Заслуша се дали не е дошъл още някой. Цареше пълна тишина. Изчака цели десет минути.

Когато най-сетне се убеди, че е сам, се изправи. Погледна през рамо. Лъчът на фенера стигаше до дъното на малката пещера и осветяваше онова, което бе скрито там в далечното минало.

В дъното на залата бяха натрупани каменни кутии колкото кутия за обяд. Изглеждаха намазани с масло и увити в кора. Но онова, което прикова вниманието на Трент, се издигаше в центъра на помещението.

Масивен череп, поставен върху гранитен пилон.

„Тотем“ — помисли си той.

Впери поглед в празните очни кухини, високия куполообразен череп и неестествено големите кучешки зъби. Трябва да бяха дълги поне цяла стъпка. Помнеше достатъчно от часовете по биология, за да разпознае черепа на саблезъб тигър.

Въпреки това остана потресен от странното положение на находката. Трябваше да съобщи за убийството и за самоубийството, но също и за това съкровище.

„Съкровище без смисъл“.

Забърза с всички сили по тунела, прекоси залата с мумиите и се затича към дневната светлина. Спря за момент при входа, спомнил си последното предупреждение на дядото на Чарли за това какво ще стане, ако някой влезе неканен тук и после излезе.

Ще настъпи краят на света.

Просълзен, Трент поклати глава. Суеверията бяха убили най-добрия му приятел. Нямаше да позволи същото да се случи и с него.

С един скок избяга обратно в света.

2.

30 май, 10:38

Резерват Юинта, Юта

„Нищо не може да предизвика по-голям цирк от убийството“.

Маргарет Грантъм прекоси импровизирания лагер, разположен на една висока поляна над клисурата. Беше леко задъхана от разредения въздух и от студа артритът се обаждаше в кокалчетата на ръцете й. Порив на вятъра едва не отвя шапката от главата й, но тя я задържа и отметна кичур посивяла коса.

Навсякъде около нея имаше палатки, разделени на различни групи — от правозащитните служби до местните медии. Имаше дори поделение от Националната гвардия, което да поддържа реда, но присъствието им само допринасяше за напрежението.

През последните две седмици пеша или с коне прииждаха групи индианци от цялата страна, привлечени на това затънтено място от избухналата полемика. Всички идваха под покровителството на различни акроними — НАБО, АУНУ, НАГ, НКАИ, но в крайна сметка всички тези думи служеха на една цел — да защитават правата на коренните жители на Америка и да запазят племенното им наследство. Някои палатки всъщност бяха индиански типита, издигнати от по-традиционните групи.

Маргарет намръщено поклати глава, когато някакъв новинарски хеликоптер се спусна към откритото пространство до лагера. Подобно засилено внимание само влошаваше нещата.

Като професор по антропология от „Бригам Йънг“, тя бе повикана от щатския отдел на Службата по индианските въпроси, за да посредничи в юридическите спорове около откритието. Беше посветила трийсет години на амбициозната програма на университета за коренните жители на Америка и беше известна сред местните племена като човек, който уважава каузата им. Освен това често беше работила с популярния историк и естествоизпитател професор Хенри Канош, който по произход бе от шошоните.

Днес не беше изключение.

Ханк я чакаше в началото на пътечката, която водеше надолу към системата пещери. Подобно на нея, беше с ботуши, джинси и жълто-кафява работна риза. Прошарената му коса бе вързана на опашка. Тя бе една от малцината, които знаеха индианското му име — Каив вуну, което означаваше Стоящата планина. В момента, застанал в началото на пътеката, напълно оправдаваше името си. Наближаваше шейсетте, бе висок над метър и деветдесет, с яко мускулесто тяло. Кожата му бе с цвета на гранит, смекчена единствено от танцуващите златни искрици в карамелените му очи.

Кучето му — яка калена австралийска овчарка с едно синьо и едно кафяво око — клечеше до него. Името му — Кауч — идваше от думата „не“ на езика на индианците юта. Маги се усмихна, когато си спомни обяснението на Ханк: „Толкова често му виках «не!» като пале, че името само му се лепна“.

— Е, каква е атмосферата там? — попита Ханк след кратката прегръдка за поздрав.

— Не много добра — отвърна тя. — И май ще се влоши още.

— Защо?

— Говорих с окръжния шериф. Пристигнали са лабораторните резултати за дядото.

Ханк захапа пурата си още по-силно. Никога не ги палеше, просто обичаше да ги дъвче. Мормоните бяха против употребата на тютюн, но понякога трябваше да се правят отстъпки. Макар да бе чистокръвен индианец, Ханк беше възпитан като мормон, тъй като бе от северозападната група шошони, покръстени през деветнайсети век след клането при Мечата река.

— И какво пише в резултатите? — попита той, без да вади пурата от устата си.

— Положителни са за пейот.

Ханк поклати глава.

— Страхотно. Ще стане чудна сензация за камерите. Полудял друсан индианец убива внук си и себе си по време на религиозно буйство.

— Засега резултатите са потулени, но рано или късно ще трябва да ги оповестят. — Маги въздъхна примирено. — Реакцията на предварителния доклад беше достатъчно лоша.

Окръжната полиция първа пристигна на мястото да разследва убийството и самоубийството на младия юта и дядо му. Поради наличието на свидетел — приятел на убитото момче — случаят бързо беше приключен и телата бяха откарани с хеликоптер в щатската морга в Солт Лейк Сити. Предварителният доклад на съдебния лекар сочеше като главни причини за трагедията деменцията и хроничното алкохолно отравяне на стареца. След това в местната и националната преса се появиха тенденциозни материали за злоупотребата с алкохол сред коренните американци, които доста допринесоха за утвърждаването на карикатурата за пияния индианец.

Положението никак не беше розово. Маргарет знаеше колко деликатно трябва да се подхожда към подобни теми, особено в Юта, където историята на индианците и белите беше напрегната и кървава.

Но това беше само върхът на политическото тресавище. Налице беше и въпросът с другите тела в пещерата — стотиците мумифицирани трупове.

Ханк махна към пътеката, водеща надолу. Кучето поведе енергично с вирната опашка. Ханк тръгна след него.

— Топографите изготвиха доклада си сутринта. Видя ли го?

Тя поклати глава и също заслиза по пътеката.

— Според тях входът на пещерата се намира на федерална територия, но самата пещерна система е под територията на резервата.

— Което чудесно размива границите на юрисдикциите.

— Да. Не че би имало особена разлика в дългосрочен план. Направих кратка справка в Службата по индианските въпроси. Цялата земя от хиляда осемстотин шейсет и първа година е била част от индианския резерват Юинта и Урей. През изминалия век и половина обаче границите на резервата непрекъснато са се променяли.

— Което означава, че от Службата могат да твърдят с основание, че пещерата им принадлежи.

— Зависи от други променливи — възрастта на телата, кога са били положени там и, разбира се, дали изобщо са на коренни жители на Америка.

Маги кимна. Това беше основната причина да я извикат тук — да определи расовата принадлежност на телата. Предишния ден вече беше направила повърхностен оглед. Според цвета на кожата и косата, както и структурата на лицевите кости, останките, изглежда, бяха на представители на бялата раса, но артефактите и облеклото бяха несъмнено индиански. По-подробните изследвания като анализ на ДНК и химически тестове бяха отложени заради правната битка. Дори преместването на телата бе забранено по силата на Закона за защита и репатриране на гробовете на коренните жители на Америка.

— Всичко това започва да ми прилича на историята с човека от Кенуик — каза Маги.

Ханк повдигна въпросително вежда.

— През деветдесет и шеста на брега на една рекичка в Кенуик, Вашингтон, беше открит стар скелет. Антропологът, който пръв изследвал останките, ги определил като принадлежащи на бял човек.

Ханк я погледна и сви рамене.

— И какво от това?

— Според радиовъглеродния анализ костите са на повече от девет хиляди години. Това са едни от най-старите човешки останки, открити в Америка. Расовите черти предизвикаха истинска буря. Сегашният модел за заселването на Северна Америка предполага, че първите хора са мигрирали тук през сухоземен мост от Русия до Аляска. Откритието на древен скелет с европоидни черти противоречи на това твърдение и може да предизвика пренаписване на древната история на Америка.

— И какво стана?

— Пет местни индиански племена предявиха претенции към тялото. Подадоха иск костите да бъдат погребани без повече изследвания. Правната битка продължи повече от десетилетие. Има и други случаи с други останки на европоиди в Северна Америка, като реакцията е също така ожесточена. — Започна да ги изброява на пръсти. — Мумията от Пещерата на духовете в Невада, Златотърсачът от Орегон, Жената от Арлингтън Спрингс. Повечето от тези останки така и не са били изследвани както трябва. Други са изчезнали завинаги в анонимни индиански гробове.

— Да се надяваме, че тук няма да се стигне до подобна каша.

Междувременно бяха стигнали до дъното на клисурата. Кауч ги чакаше с изплезен език и все така вирната опашка.

Маги се намръщи от миризмата на развалени яйца, носеща се от серния извор, който загряваше клисурата. По лицето й вече бяха избили капки пот. Започна да си вее с ръка.

Тръгнаха към входа на пещерата. Двама войници от Националната гвардия стояха на пост, въоръжени с карабини и пистолети. Покрай целия медиен шум иманярството беше основна грижа, особено покрай слуховете за скритото вътре съкровище.

Единият от гвардейците, редник Стинсън, младеж с къса тъмноруса коса, пристъпи напред. Беше тук цяла седмица и вече познаваше учените.

— Майор Райън е вътре — каза той. — Чака ви, преди да изнесе артефакта.

— Добре — отвърна Ханк. — Горе и без това се е натрупало доста напрежение.

— И камери — добави Маги. — Няма да изглежда добре, ако покажат как човек във военна униформа се изнизва със свещен индиански артефакт. Нещата трябва да се направят по-дипломатично.

— Същото си мисли и майор Райън. — Редникът им направи път и добави под нос: — Само че започна да губи търпение. Не се изрази особено мило за ставащото тук.

„Че това новина ли е?“

Майор Райън се беше оказал същинска досада.

Ханк помогна на Маги да се качи на площадката пред входа на пещерата. Големите му длани я хванаха здраво за бедрата, от което по тялото й мина гореща вълна, последвана от горчивия спомен. Същите тези длани бяха галили голото й тяло — кратка забежка, родена от дългите нощи заедно и дълбокото приятелство. Но накрая този вид отношения не им понесе. Бяха по-добри приятели, отколкото любовници.

Въпреки това бузите й горяха, когато той се качи с лекота на площадката при нея. Като че ли не забеляза реакцията й, което я изпълни с благодарност и същевременно я жегна.

Ханк заповяда на Кауч да остане отвън. Кучето наведе разочаровано глава, също като нея.

Тъкмо влязоха в коридора, когато отдолу се чу приглушен вик. Двамата се спогледаха и Ханк завъртя очи. Както обикновено, майор Райън беше недоволен. Командирът на военната част въобще не се интересуваше колко важно е откритието за антрополозите и изобщо не криеше отвращението си от това назначение. Освен това Маги подозираше, че зад всичко това се крие и расизъм. Беше подочула негово подхвърляне за събралите се в лагера индианци: „Трябвало е да ги издавим в Тихия океан, когато сме имали тази възможност“.

Въпреки това трябваше да работи с този човек — поне докато съкровището не се озове на сигурно място. Това бе една от причините двамата с Ханк да получат позволение да извадят тотема и да го пренесат в университетския музей. Беше твърде ценен, за да го оставят без охрана. След това мерките за сигурност можеха да се намалят и имаше надежда, че къкрещата неприязън донякъде ще утихне.

Маги стигна залата и спря на входа, за пореден път потресена от страховитата гледка на мумифицираните останки. Помещението се осветяваше от силни прожектори, захранвани с акумулатори. Мрежа и жълта полицейска лента разделяха пространството. Беше оставена заградена пътека, водеща към следващия коридор.

Тръгна напред, но вниманието й отново се отклони към телата наоколо. Бяха запазени изумително добре. Постоянната топлина ги бе изсушила напълно и бе концентрирала солите в тъканите, които играеха роля на естествена саламура.

За хиляден път се запита защо всички са се самоубили. Спомни си историята за обсадата на Масада и как еврейските въстаници предпочели да сложат край на живота си вместо да се предадат на римския легион пред портите.

„Дали нещо подобно не се е случило и тук?“

Нямаше отговор. Това бе само една от толкова многото други загадки.

С периферното си зрение долови раздвижване на сенките, рязко спря и се загледа към купчината тела в отсрещния ъгъл. Нечия ръка я докосна по рамото и тя подскочи.

Пръстите я стиснаха успокояващо.

— Какво има? — попита Ханк.

— Стори ми се, че виждам…

Прекъсна я вик от коридора:

— Крайно време беше да се домъкнете!

В отсрещния коридор затанцува светлина. Появи се майор Райън с фенер в ръка. Беше в пълна униформа, в това число и каската, от която очите му тънеха в сянка. Устните му обаче бяха свити раздразнено.

Направи им знак с фенера и се обърна назад към коридора.

— Да се размърдаме. Контейнерът е готов, както го поръчахте. Двама от хората ми ще ви помагат.

— Здрасти и на теб, майоре — промърмори Ханк и закрачи след него.

Маги спря при входа и отново погледна през рамо. Нищо не помръдваше в първата зала. Тя поклати глава.

„Просто игра на светлината. Стреснала съм се от някоя сянка“.

— Имахме проблем — каза Райън и привлече вниманието й. — Стана гаф.

— Какъв гаф? — попита Ханк.

— Вижте сами.

Загрижената Маги забърза след тях.

„Сега пък какво е станало?“

11:40

Скрита в сенките, саботьорката гледаше как тримата изчезнаха в коридора. Издиша бавно и с облекчение, като се мъчеше да сподави трепета и страха. Едва не я забелязаха, когато придърпа раницата си зад две тела.

Съмненията я загризаха в мрака.

„Какво правя тук?“

Чакаше в сенките от рано сутринта. Избраното й име беше Каи, което означаваше „върба“ на езика навахо. С разтуптяно сърце се мъчеше да почерпи сили от него, да бъде спокойна като дървото, прочуто и с легендарната си гъвкавост. Бавно протегна левия си крак. Гърбът обаче продължаваше да я боли.

Още малко, обеща си тя.

Криеше се тук от пукването на зората. Двама от другарите й се бяха престорили на пияни и бяха подлъгали стражите да се отдалечат на няколко метра от пещерата. Тя се възползва от момента и се промъкна от скривалището си в тунела зад тях.

Беше истинско предизвикателство да изпълзи без нито звук до това място. Но тъй като бе едва на осемнайсет, тя бе гъвкава, слаба и знаеше как да танцува сред сенките — умение, научено от играта на криеница с баща й, откакто едва достигаше до коляното му. Той я беше възпитал според старите обичаи — преди да го застрелят, докато караше такси в Бостън.

Споменът запали пламъка на дълбокия гняв в сърцето й.

Година след смъртта му тя постъпи в УАХАЯ, военизирана група за правата на коренните американци, която бе взела името си от думата „вълк“ на езика на чероките. Те бяха свирепи, коварни и млади, също като нея — никой на повече от трийсет, всички изпълнени с горда нетърпимост към раболепието на по-утвърдените организации.

Скрита в тъмното, тя остави гнева си да плъзне по нея и да пропъди страховете й. Спомни си пламенните думи на Джон Хоукс, основателя и лидер на УАХАЯ: „Защо трябва да чакаме американското правителство да ни върне правата? Защо да подгъваме коляно и да приемаме подхвърляните трохи?“

УАХАЯ вече беше станала известна с някои по-дребни акции. Бяха изгорили американското знаме на стълбите на съда на Монтана след осъждането на един индианец от племето кроу за използването на халюциногенни гъби в религиозна церемония. Миналия месец пък бяха изрисували със спрей офиса на един конгресмен от Колорадо, който настояваше за налагането на ограничения на индианските казина в щата.

Но според Джон Хоукс случващото се тук им предлагаше далеч по-голяма възможност да излязат на националната сцена. Привлечена от споровете, УАХАЯ щеше да излезе от сенките и да поеме нещата в свои ръце, да се изправи твърдо срещу намесата на властите в племенните въпроси.

Някакъв вик я накара да погледне към втория коридор.

Напрегна се. По-рано, преди да пристигнат двамата нови, от втората зала се бе чул трясък, последван от цветисти псувни. Явно нещо се беше оплескало. Замоли се това да не създаде проблем за мисията й.

Особено след толкова дълго чакане.

Прехвърли тежестта си върху другия си крак и отново потърси търпение, очаквайки сигнала. Пресегна се и докосна раницата с пластичен експлозив, в който вече бяха пъхнати безжични детонатори.

Още малко.

23:46

— Какво сте направили? — яростно прогърмя гласът на Ханк в малката зала.

Маги постави ръка на рамото му, за да го успокои. Разпозна проблема в мига, в който влезе в помещението.

Покрай отсрещната стена имаше купчина каменни кутии, всичките еднакви, със страни по около една стъпка. Предишния ден беше разгледала една. Приличаше й на малък осуарий — кутия, в която се пазеха костите на покойник. Но без специалното разрешение от делегацията на Организацията за защита и репатриране на гробовете на коренните жители на Америка никоя от кутиите не биваше да се отваря. Всяка беше покрита с масло и увита в сушена хвойнова кора.

Нещата обаче се бяха променили.

Маги се взираше в няколкото пръснати по пода на пещерата кутии. Най-близката се беше счупила, но кората все още я крепеше.

Ханк пое дълбоко дъх и изгледа намръщено майор Райън.

— Има изрична забрана да се докосват. Знаете ли какви неприятности ще си имаме? Знаете ли на какво буре с барут сте драснали фитила?

— Знам — озъби му се Райън. — Един от тези смотани малоумници удари купчината с края на сандъка, докато го внасяха. И всичко се срути.

Маги погледна двамата гвардейци, които съсредоточено разглеждаха върховете на кубинките си, засрамени от кастренето. Между тях имаше зелен пластмасов сандък с отворен капак, разкриващ облицована с изолираща пяна вътрешност, готова да приеме и пренесе единственото съкровище в залата.

— И какво правим сега? — кисело попита Райън.

Маги не отговори. Краката й сами я поведоха към счупената кутия на пода. Не можеше да се сдържи. Клекна, за да я разгледа.

Ханк отиде при нея.

— По-добре да не я пипаме. Можем да опишем пораженията, после…

— Или просто да надникнем вътре. — Тя посегна към строшено парче камък, все още с кората по него. — Стореното — сторено.

— Маги — предупредително изръмжа Ханк.

Тя взе парчето и внимателно го отмести. За първи път от векове във вътрешността на кутията проникна светлина.

Затаила дъх, Маги махна второ парче и разкри повече от онова, което се криеше вътре. В кутиите като че ли имаше метални пластини, почернели от времето. Наведе се и наклони глава настрани.

„Странно…“

— Това да не е някакъв надпис? — попита Ханк, у когото любопитството също бе надделяло.

— Може и да е просто от корозията.

Маги се пресегна и внимателно потърка с палец края на пластината. Черното масло се изтри и отдолу се показа познат жълт цвят.

— Злато — благоговейно прошепна Ханк.

Маги го погледна, после се обърна към стената от каменни кутии. Представи си подобни пластини в тях. Сърцето й се разтуптя в гърлото. „Колко злато има тук?“

Стана, като се опитваше да проумее размерите на съкровището, и каза:

— Майор Райън. Мисля, че вие и хората ви ще прекарате още доста време тук долу.

Райън изстена.

— Значи има още злато.

Маги се обърна към гранитния стълб в центъра на залата. Върху него беше положен масивният череп на саблезъб тигър. Сам по себе си той бе ценна находка, тотем на избитото племе — толкова важен, че индианците бяха разтопили злато и бяха покрили с него цялата глава на огромната котка.

Започна да обикаля бавно безценния идол. Пипалата на страха запълзяха към сърцето й. Нещо не беше наред във всичко това. Не можеше да каже какво точно, но знаеше, че е така.

За съжаление нямаше време да размишлява върху загадката.

— Хайде, разкарайте поне този череп — нареди Райън. — С кутиите ще се оправим после. Искате ли хората ми да ви помогнат?

Ханк се изправи доста рязко.

— Не. Ще се справим и сами.

Маги кимна и двамата застанаха от двете страни на златния тотем. Тя протегна ръце и пръстите й спряха на милиметри от дългите зъби.

— Ще го поема отпред. Ти поддържай тила, Ханк. Броя до три. Вдигаме го и го слагаме в контейнера.

— Дадено.

Двамата посегнаха към артефакта. Маги хвана там, където кучешките зъби се свързваха с черепа. Пръстите й едва успяваха да ги обхванат.

— Едно, две… три.

Вдигнаха черепа едновременно. Оказа се много по-тежък, отколкото беше очаквала, въпреки златото. Усети, че нещо вътре се движи, сякаш беше пълен с пясък. Любопитството я загложди, но всички по-нататъшни изследвания трябваше да почакат. Запристъпваха настрани във валса на работника към отворения контейнер и поставиха черепа в него. Той потъна дълбоко в предпазната пяна.

Изправиха се и се спогледаха. Ханк изтри ръце в джинсите си и я погледна в очите. Той също го беше усетил. Не само движещия се пясък, но и нещо още по-странно. Тук бе горещо и тя беше очаквала черепът да е топъл. Но въпреки високата температура повърхността му беше студена.

„Адски студена…“

Прочете тревогата в очите на Ханк. Отговаряше на нейната собствена.

Преди някой от тях да успее да каже нещо, Райън затръшна капака над съкровището и посочи към изхода.

— Хората ми ще изнесат черепа от пещерата. По-нататък си се оправяйте вие.

12:12

Приклекнала, Каи наблюдаваше парада през полето от мумии. Водеше го някаква възрастна жена с коса, прибрана под широкопола шапка. Следваха я трима войници от Националната гвардия. Двама мъкнеха зелен пластмасов сандък.

„Златният череп“ — помисли си тя.

Изнасяха го, точно както й беше казано, че ще стане. Като че ли всичко вървеше по план. След изнасянето на черепа щеше да остане сама в залата. Щеше да постави експлозивите, да изчака падането на нощта и да се измъкне. Щом пещерата опустееше, щяха да я взривят и да погребат отново предците си. УАХАЯ щеше да постигне целта си. Коренните американци нямаше вече да искат разрешение от правителството, особено за такива основни права като това да погребват покойниците си.

Загледа се във високия мъж, който вървеше последен и раздразнението пак пламна в нея. Познаваше го, повечето коренни американци го познаваха. Професор Хенри Канош беше противоречива фигура за племената и предизвикваше бурни реакции. Никой не оспорваше, че е пламенен защитник на суверенитета на индианците, дори според някои усилията му бяха довели до увеличаването на териториите на резерватите в западните щати с цели десет процента. Но подобно на повечето свои предци, той беше приел мормонската вяра и бе обърнал гръб на старите традиции, за да се присъедини към религиозна група, която някога бе преследвала и избивала индианците в Юта. Това само по себе си го правеше нежелан сред по-традиционните членове на местните племена. Беше чула веднъж Джон Хоукс да го нарича „индианския чичо Том“.

Когато групата стигна водещия към изхода коридор, професор Канош посочи назад и каза:

— Докато не се оправим с това, никой да не споменава за златото в онези кутии. Нито дума. Остава само да предизвикаме и златна треска тук.

Каи наостри уши. Злато?

Беше й казано, че единственото злато тук е покритието върху праисторическия череп. УАХАЯ бяха склонни да позволят изнасянето на тотема. Артефактът трябваше да бъде изложен в Музея на коренните жители на Америка, така че всичко беше наред. Освен това, ако експлозията погребеше златния череп заедно с мумифицираните тела, някой можеше да се изкуши да го потърси и отново да наруши покоя на предците им.

„Но ако долу има още злато…?“

Изчака другите да изчезнат в коридора, стана и нарами раницата. Тръгна предпазливо между телата към втората зала. Трябваше да провери лично. Ако там имаше скрито злато, това променяше всичко. Подобно на черепа, подобна златна жила можеше да накара куп иманяри да се втурнат да копаят.

Трябваше да научи истината.

Забърза към втория коридор и докато хлътваше в тъмното му гърло, я споходи друга тревожна мисъл. При наличието на още злато тук стражите със сигурност щяха да се върнат да го охраняват, което щеше да затрудни плановете й за бягство. Ако я хванеха, как можеше да обясни какво е правила тук с цяла раница пластичен експлозив? Щеше да прекара години, ако не и десетилетия зад решетките.

Страхът лумна по-силно и ускори крачките й.

Стигна залата, включи тънкото фенерче и лъчът му обходи тъмното помещение. Отначало не видя нищо, само някакви стари каменни кутии и стърчащ гранитен стълб. Ярък проблясък отразена светлина обаче я накара да погледне в краката си. На пода лежеше разбита кутия.

Клекна и я освети по-добре. В кутията като че ли имаше купчина метални пластини с дебелина около сантиметър. Единият ъгъл на най-горната беше изтъркан и под тъмния пласт блестеше злато. Тя се дръпна, зашеметена от откритието. Лъчът на фенерчето обходи кутиите покрай стената.

„Какво да правя сега?“

Толкова дълбоко под земята не можеше да повика помощ по радиостанцията. Почувства се като уловена в капан. Решението беше изцяло нейно. Под натиска на времето и от страха, че охраната всеки момент ще се върне, не можеше да мисли ясно. Изведнъж й стана трудно да диша. Мракът около нея сякаш се сгъсти и заплашваше да я смаже.

Далечен вик я накара да трепне. Обърна се бързо към изхода. Чуха се още приглушени викове. Някой изкрещя.

Тя скочи на крака.

„Какво става?“

Вкопчила се в раницата си, Каи чувстваше как грижливо подготвеният план на УАХАЯ се разпада. Сърцето й се разтуптя още по-бързо. Страхът надделя над разума. Тя се наведе, отвори каменната кутия и грабна горните три пластини, всяка със страна около двайсетина сантиметра. Бяха изненадващо тежки, така че ги пъхна под якето си и го закопча.

Трябваше й доказателство, с което да обясни на Джон Хоукс защо не е изпълнила мисията. Нямаше да е доволен, но можеха да използват златото, особено ако властите се опитаха да потулят нещо. Спомни си думите на професор Канош.

„Нито дума“.

Самата тя също смяташе да си мълчи, но първо трябваше да се махне оттук. Втурна се презглава към първата зала. Гневните гласове отвън станаха по-силни. Нямаше представа каква е причината за тази суматоха, но се надяваше, че ще й помогне да се измъкне. Знаеше, че трябва да се възползва от тази възможност, в противен случай след връщането на войниците щеше да се озове в капан.

Така че й оставаше една-единствена надежда, най-голямата й сила — вродената й бързина.

„Ако мога да се измъкна и да стигна до гората…“

Но какво се изпречваше на пътя й?

В пещерата отекна гръмовният глас на професор Канош:

— Назад!

12:22

Маги стоеше само на два метра от входа на пещерата. Не бяха стигнали много далеч, преди циркът да ги връхлети.

Ярките лъчи на прожекторите се насочиха към нея и приковаха всички на място. На крачка от себе си тя разпозна изсечените черти, бялата коса и сините като лед очи на един разследващ репортер от Си Ен Ен. До него стоеше губернаторът на Юта. Нищо чудно, че Националната гвардия не беше попречила на новинарския екип да дойде тук. Нищо не можеше да подсили кампанията за преизбиране по-добре от медийния шум.

Естествено, заедно с новинарския екип бяха пристигнали и обичайните заподозрени, които танцуваха за националния ефир и играеха за камерите.

— Крадете наследството ни! — извика някой от тълпата.

Забеляза провокатора — облечен в еленова кожа, с боядисано лице. Държеше високо вдигнат айфон и записваше събитието. Маги предположи, че след по-малко от час записът ще се появи в ЮТюб.

Прехапа устна — знаеше, че всяка реакция от нейна страна само ще раздуха пожара.

Преди секунди, докато излизаха от пещерата, тълпата се втурна покрай губернатора, който тъкмо даваше интервю на живо. Блъскаха се. Някои дори се сбиха. Положението заплашваше да се превърне в малък бунт. Майор Райън незабавно извика кордон гвардейци, с което моментално укроти духовете и въдвори някакво подобие на ред.

Междувременно Ханк и другите гвардейци направиха стена между нея и глутницата протестиращи и журналисти с камери.

Ханк вдигна ръка.

— Ако искате да видите артефакта — извика с мощния си глас, — ще ви го покажем. Но след това доктор Грантъм го отнася направо в университета, където ще бъде проучен от историци от Смитсъновия национален музей на американските индианци.

Нов гневен вик го прекъсна.

— Значи ще направите с черепа същото, което направиха с тялото на Черния ястреб!

Маги трепна. Това бе горчива част от историята на Юта. Черния ястреб бе индиански вожд, загинал при конфликт със заселниците в средата на деветнайсети век. След това тялото му било излагано в различни музеи, а после било изгубено. По-късно един бойскаут, подготвящ се за поредния си изпит, намерил скелета в някакъв склад в Историческия отдел на Мормонската църква. Накрая костите били погребани отново.

Маги беше чула достатъчно. Застанала до зеления контейнер, тя вдигна ръка. Всички погледи и камери се насочиха към нея.

— Нямаме нищо за криене! — извика тя. — Личи си, че около находката бушуват силни емоции. Но нека ви уверя, че всичко ще бъде направено с изключително внимание и уважение.

— Стига приказки! Щом нямате какво да криете, покажете ни черепа!

Викът се поде от други и се превърна в скандиране. Маги срещна погледа на губернатора. Той й направи едва доловим знак да се подчини. Маги подозираше, че за повечето от тълпата златният тотем представлява по-скоро в сензация, отколкото артефакт с историческо значение. Така че щом това бе цирк, тя спокойно можеше да е ръководител на представлението.

Обърна гръб на множеството, наведе се над сандъка и се помъчи да освободи закопчалките. Артритните й пръсти я затрудняваха. Освен това мъглата в долината се беше превърнала в ситен дъжд. Капчиците падаха върху пластмасовия капак. Тълпата се смълча.

Накрая успя да освободи закопчалките и вдигна капака. Заради дъжда нямаше намерение да държи артефакта открит повече от минута. Загледа се в златния череп, настанен в пашкула си от пяна. Дори на слабата светлина той сияеше ярко.

Дръпна се, за да направи място за камерите и тълпата, но не можеше да откъсне очи от черепа. Над него се виеше лека мъгла. Видя как една дъждовна капка падна върху златната повърхност — и моментално замръзна.

Тълпата зад нея ахна като един.

Маги си помисли, че те също са го видели — и в следващия миг чу тропот на крака по скала. Вдигна глава и видя слабо момиче с черни джинси и яке да изскача от пещерата. Черната й коса се развяваше като крилете на гарван. Беше притиснала с ръка якето си, но нещо се изплъзна от пазвата й и падна върху камъка с метален звън.

Беше една от златните пластини.

Райън изкрещя на крадлата да спре.

Без да му обръща внимание, тя се завъртя, готова да побегне към дърветата, но се подхлъзна на мократа площадка пред входа. Залитна, размаха ръка да запази равновесие, изпусна раницата си и тя падна до контейнера. Момичето също едва не падна, но успя да запази равновесие с лекотата на подплашена сърна, обърна се и се втурна към гората.

Маги бе замръзнала, приведена над отворения сандък, за да го защити. Погледна да се увери, че артефактът е непокътнат. През няколкото мига бяха паднали — и замръзнали — още няколко капки: украсяваха златната повърхност като ледени мъниста.

Пресегна се и неразумно докосна едно от тях, при което пръстите й изпукаха. Болката опари ръката й, но вместо да бъде отхвърлена назад, тя почувства как нещо я дърпа напред. Дланта й удари златната повърхност. От контакта костите на пръстите й моментално пламнаха и буквално изгориха плътта й. Шок и ужас стегнаха гърлото й. Коленете й се подгънаха.

Чу Ханк да й вика нещо.

Райън също закрещя.

Една дума си проби път през агонията.

Бомба!

12:34

Яркият проблясък ослепи Ханк. В един момент викаше на Маги, в следващия пред очите му стана бяло. Гръм се опита да разцепи черепа му и незабавно го оглуши. Ледена вълна го отхвърли назад като студен шамар от Бог. Падна тежко по гръб и усети някакво странно дърпане в тялото си, в посока към експлозията.

Започна да се съпротивлява, паникьосан до мозъка на костите си. Усещането беше не само неправилно, но и фундаментално неестествено. Бореше се с това течение с всяка фибра на съществото си.

А после всичко приключи толкова бързо, колкото бе започнало.

Непреодолимото теглене изведнъж изчезна. Сетивата му отново заработиха. До ушите му достигнаха ридания и писъци. Образите дойдоха на фокус. Лежеше на една страна, с лице към мястото, където беше стояла Маги. Не помръдваше, бе прекалено зашеметен.

Тя беше изчезнала — заедно със сандъка, черепа и по-голямата част от скалата. Входа на пещерата също го нямаше.

Надигна се на лакът и се заоглежда.

От нея нямаше и следа — нито овъглени останки, нито обезобразено тяло. Само почернял кръг димяща скала.

Изправи се с мъка. Уплашеният Кауч трепереше, притиснат до него, с подвита опашка. Ако Ханк имаше опашка, би направил същото. Потупа успокояващо кучето.

— Всичко ще се оправи. Надяваше се да е така.

Междувременно тълпата беше успяла да се окопити. Започна паникьосано изнасяне. Журналистите се оттеглиха на по-високо, изблъскани от кордона от Националната гвардия. Двама войници мъкнеха губернатора нагоре по пътеката — предпазна мярка в случай на втора атака.

Хари си представи хвърлената от момичето раница. Когато падна до сандъка, тя се бе отворила и съдържанието й се бе изсипало — кубчета жълтеникавосив пластилин с набучени в него жици.

Майор Райън моментално бе разпознал заплахата.

Бомба.

Но предупреждението бе дошло твърде късно за Маги.

Гневът пламна в стомаха му. Остави го да гори, докато си представяше нападателката. От медната кожа на момичето, кафявите очи и черната коса нямаше съмнение, че е коренна американка. Домашен терорист. Сякаш положението не беше достатъчно лошо.

Онемял от мъка, той се запрепъва към мястото на взрива. Трябваше да разбере. До него майор Райън взе каската си и я нахлупи отново на главата си.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза военният замаяно. — Силата на експлозията трябваше да помете половината тълпа. В това число и нас. — Протегна ръка с отворена длан. — И каква жега само!

Жегата наистина беше ужасна. Като в доменна пещ. Във въздуха се носеше миризма на сяра, от която стомахът му се преобърна.

Докато вървяха, от зоната на взрива се отдели голяма канара и се разпадна на парчета. Отвесната скала последва примера, превръщайки се в поток от камъни и пясък. Сякаш твърдият гранит се беше превърнал в ронлив пясъчник.

— Виж земята — каза Райън.

Ханк впери поглед във взривената скала, мокра и обвита в пара. Дъждовните капки съскаха и цвърчаха, когато падаха върху нея. Въпреки това не разбираше какво е развълнувало толкова много майора. Но пък и Райън имаше много по-млади очи.

Клекна, за да огледа земята по-внимателно. И тогава го видя. Беше го пропуснал заради парата. Каменната повърхност не беше твърда, а приличаше по-скоро на млян пипер. И се движеше!

Зрънцата трептяха и подскачаха, сякаш бяха поставени в нагорещен тиган. Пред очите му малко камъче се превърна в пясък, после в прах. Падна дъждовна капка и остави миниатюрен кратер. По фината повърхност пробягаха вълни като от хвърлен в спокойно езеро камък.

Ханк поклати невярващо глава. Изпълнен с опасения, се помъчи да определи къде свършва зоната на взрива и къде започва твърдата земя. И докато гледаше, каменният ръб започна да се разпада на пясък, непрекъснато увеличавайки зоната на поражение.

— Разпространява се — осъзна Ханк и забута Райън назад.

— Какви ги говориш?

Ханк нямаше отговори, само растяща увереност.

— Нещо продължава да е активно. Яде скалата и се разпространява навън.

— Да не си полудял? Нищо не може…

От центъра на взрива изригна фонтан и се издигна в димяща колона, висока няколко метра. Попарващата жега ги прогони назад.

Когато спряха, кожата на Ханк гореше. Имаше чувството, че очите му са сварени. С мъка си пое дъх.

— Явно е стигнал до геотермалния извор… под долината.

— Какви ги говориш? — повтори Райън и скри устата и носа си в яката на куртката си. От горящата сяра беше опасно дори да се диша.

— Каквото и да става тук, то се разпространява не само навън… — Ханк посочи миниатюрния гейзер, — но и надолу.

3.

30 май, 15:39

Вашингтон, окръг Колумбия

„Дотук с плановете за вечеря“.

Макар експлозията в Юта да бе станала само преди час, Пейнтър Кроу знаеше, че ще прекара цялата нощ в кабинета си. Подробностите продължаваха да пристигат всяка минута, но информацията си оставаше неясна поради затънтеното място на инцидента — някъде далеч в планините на щата. Всички специални агенции във Вашингтон бяха вдигнати по тревога и се готвеха да се заемат със ситуацията.

В това число и Сигма.

Групата на Пейнтър действаше като секретен отдел към АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. Екипът му се състоеше от лично подбрани бойци от специалните части — онези, които изкарваха много повече от предвидените точки в тестовете за интелигентност или показваха уникална проницателност. Беше ги вербувал и ги беше обучил в различни научни дисциплини, за да действат като оперативни агенти на Отдела за разработка и внедряване на Министерството на отбраната. Екипите се изпращаха по целия свят да се справят с глобални заплахи.

По принцип атака на територията на страната като тази в Юта не влизаше в сферата на екипа му, но някои странни детайли бяха събудили интереса на шефа му генерал Грегъри Меткаф, началника на АИОП. Пейнтър все пак можеше да възрази против използването на ресурсите на Сигма в подобна каша, но поради полемиката около взрива дори президентът (който беше длъжник на Сигма за спасяването на собствения му живот) лично бе поискал намесата им в деликатната ситуация.

„А никой не казва не на президента Джеймс Т. Гант“.

Така че плановете за барбекю с приятелката му трябваше да почакат.

Стоеше с гръб към бюрото си и изучаваше големите плоски монитори, монтирани на трите стени на кабинета. Те показваха взрива от различни ъгли. Най-добрият запис беше от камерите на Си Ен Ен. По другите монитори вървяха зърнести видеоклипове и снимки от мобилни телефони, цифровите очи на света от новото хилядолетие.

За стотен път гледаше кадрите от Си Ен Ен. Видя как възрастната жена, антроположката доктор Маргарет Грантъм, се навежда над зеления военен сандък. Освободи закопчалките и вдигна капака. Последва суматоха и явно някой беше блъснал оператора, защото картината рязко се разлюля. Пейнтър зърна за миг зад жената някаква фигура, която бягаше… след което блесна ослепителна бяла светлина.

Натисна копчето на дистанционното и спря записа. Започна с центъра на взрива. Ако присвиеше очи, можеше да различи сянката на жената в яркото сияние, подобно на някакъв тъмен призрак. Пусна записа кадър по кадър и гледаше как светлината бавно поглъща сянката, докато от нея не остана нищо.

С натежало сърце превъртя бързо напред. Записът бе станал хаотичен и картината непрекъснато се менеше — дървета, небе, бягащи хора. Накрая операторът намери място, което му се бе сторило достатъчно безопасно, за да продължи да снима. Картината се завъртя отново към димящата зона на взрива. Хаосът все още бушуваше и хората се спасяваха панически. Шепа мъже останаха долу и внимателно оглеждаха мястото. Миг по-късно изригна димящ гейзер и прогони дори тях.

Предварителният доклад от геолога на Сигма вече лежеше на бюрото му. Според преценката взривът бе засегнал „подземен геотермален поток“.

Пейнтър отново се загледа в гейзера. Вече не беше подземен. Към обясненията на геолога имаше приложена топографска карта с отбелязани горещи извори в околността. Въпреки сухия технически жаргон на доклада Пейнтър усещаше преливащия ентусиазъм у младия учен, непреодолимото му желание лично да проучи мястото.

Макар самият той да оценяваше тази страст, Националната гвардия беше отцепила района. Провеждаше се издирване на неясната фигура, виновник за взрива. Пейнтър отново се зае с дистанционното и върна на кадрите с атентатора. Фигурата беше неясна и размазана, уловена за по-малко от секунда.

Според показанията била млада жена. Хвърлила раница, пълна с пластичен експлозив и детонатори, след което изчезнала в гората. Ловът вече беше започнал. Националната гвардия, местните полицейски части и агентите от отдела на ФБР в Солт Лейк Сити се опитваха да заградят района, но силно пресеченият горист планински терен създаваше сериозни пречки за откриването й, особено ако познаваше местността.

За да станат нещата още по-лоши, според очевидците младата жена била коренна американка. Ако се окажеше вярно, това означаваше още по-голямо политическо напрежение.

Пейнтър зърна отражението си в монитора и се замисли за собствените си предци. Беше наполовина индианец пекот по бащина линия, но бе наследил сините си очи и светлата кожа на майка си, която бе италианка. Повечето хора изобщо не го разпознаваха като коренен американец, но чертите си бяха налице, стига да се вгледаш достатъчно внимателно — широките високи скули, гъстата черна коса. А с възрастта тези индиански черти ставаха още по-изразителни.

Миналия месец Лиза беше коментирала това. Прекарваха мързелива неделя в леглото, четяха и не намираха причини да стават. Тя се бе надигнала на лакът и бе прокарала пръст по лицето му. „Тенът ти се задържа по-дълго, а тези бръчки от слънцето стават по-дълбоки. Започваш да приличаш на баща си от онази стара снимка“.

Не беше точно нещото, което ти се иска да чуеш, когато се излежаваш в леглото с приятелката си.

После Лиза бе докоснала единствения побелял кичур зад ухото му, изпъкващ като снежнобяло перо на черен фон. „Или така ми се струва, защото пускаш косата си дълга. Още малко и ще мога да я сплета на воинска плитка“.

Всъщност не беше решил да си пуска дълга коса. Просто през последните два месеца все не намираше време да се подстриже. Прекарваше все повече и повече часове в централата на Сигма. Секретната агенция се помещаваше под Смитсъновия замък на Националната алея, в стар бункер от времето на Втората световна война. Бяха избрали мястото заради удобната близост както до коридорите на властта, така и до изследователските лаборатории на Смитсъновия институт.

Именно тук Пейнтър прекарваше повечето от дните и нощите си. Единствените му прозорци към света бяха трите огромни монитора в кабинета му.

Върна се при бюрото си, замислен за последствията от домашен терорист, при това коренен жител. Рядко се замисляше за собствения си произход, още повече че беше прекарал по-голямата част от младините си при приемни родители. Майка му страдаше от депресия и бе наръгала баща му след седем години брак и раждането на сина им. След това той продължаваше да поддържа известни контакти с индианските си корени благодарение на многобройните роднини от племето на баща му. Но след подобно бурно и хаотично детство започна да набляга повече на втората част от определението „коренен американец“.

Почукване на вратата го изтръгна от унеса. Вдигна очи и видя на прага Роналд Чин, геолога на Сигма.

— Реших, че трябва да видите това.

Пейнтър му махна да влезе, като почти очакваше геологът да се наведе, за да мине през вратата. Чин беше висок над метър и осемдесет и не се сниши само защото си бръснеше главата. Беше облечен със сив лабораторен комбинезон с разкопчан наполовина цип. Отдолу се виждаше тениска на армейски рейнджър.

— Какво има? — попита Пейнтър.

— Преглеждах някои от докладите и попаднах на нещо, което може да се окаже важно. — Чин остави папка на бюрото. — От доклада на един гвардеец от мястото на произшествието, майор Ашли Райън. Повечето от въпросите са около самоличността на атентаторката и събитията, довели до взрива. Майор Райън обаче изглежда много по-развълнуван от самия взрив.

Пейнтър се поизправи в стола си и посегна към папката.

— Ако отворите на осемнайсета страница, отбелязал съм най-важните места.

Пейнтър отвори доклада, прелисти страниците и прочете отбелязаните с жълто редове. Бяха само няколко реплики, но последното твърдение на майора смрази кръвта му.

Прочете го на глас:

— Земята… сякаш се стапяше…

Чин стоеше с ръце зад гърба от другата страна на бюрото.

— Отначало си помислих, че има нещо странно около взрива. Затова се консултирах със специалиста по взривовете на Сигма. Той стигна до същото заключение. Ако детонацията е била толкова силна, че да пропука материковата скала и да стигне до геотермалния извор, радиусът на взрива би трябвало да е десет пъти по-голям.

— Точно така — обади се дрезгав глас откъм вратата. — Просто гърмежът не е достатъчно силен.

Пейнтър се обърна натам. Явно новият бомбен специалист на Сигма беше дошъл да подкрепи преценката си лично. Беше се опрял на рамката на вратата. Беше с двайсетина сантиметра по-висок от Чин и с двайсетина кила по-тежък, при това предимно мускули. Тъмната му коса бе къса като четина, но въпреки това я мажеше с гел. Беше облечен също като Чин, но ако можеше да се съди по голите му гърди, отдолу не носеше нищо.

Дясната му ръка мачкаше нещо като пластилин.

Пейнтър го погледна загрижено.

— Ковалски, това да не е пластичен експлозив от оръжейната?

Бомбаджията се поизправи и сви стеснително рамене.

— Помислих си дали да не направя някой опит…

На Пейнтър му призля. Джо Ковалски беше бивш морски пехотинец, постъпил в Сигма преди няколко години. За разлика от останалите, беше по-скоро осиновен, отколкото нает. Беше грубата сила в екипа, но Пейнтър подозираше, че в него може би се крие повече, отколкото личи на пръв поглед, че под тъпата външност се крие остра жилка.

Или поне така се надяваше.

Бе разучавал досието му, откакто Ковалски беше постъпил в Сигма, бе преценил наклонностите и уменията му и накрая го бе натоварил с онова, в което, изглежда, го биваше най-много — да вдига във въздуха разни неща.

Вече започваше да съжалява за решението си.

— Не мисля, че ще има нужда от опити. — Почука с пръст папката на бюрото. — Чете ли доклада?

— Прегледах го по диагонал.

— Какво е мнението ти?

— Определено не е пластичен експлозив. — Ковалски смачка меката топка в юмрука си. — Гръмнало е нещо друго.

— Някакви предположения?

— Не и без да огледам зоната на взрива. Трябва да взема проби. Без улики нищо не става.

Точка за Ковалски. Заключението му беше приемливо.

— Е, някой знае истината. — Пейнтър се облегна в стола си и погледна към екрана със замръзналия образ на атентаторката. — Тоест, ако успеем да я намерим.

14:22

Юта

Каи се скри в гъсталака планински върби покрай студения поток. Коленичи, загреба шепа вода и пи. Пропъди глождещите я тревоги за разни чревни паразити. Водата тук беше повече или по-малко чиста, а и бе толкова жадна, че беше готова да рискува.

След като разкваси уста и утоли донякъде жаждата си, тя скри лице в мокрите си ледени длани. Студът й помогна да се съсредоточи.

Дори със затворени очи не можеше да заличи картината от ума си. Докато бягаше от пещерата, за миг се бе обърнала — точно навреме, за да види ослепителния блясък, последван от оглушителния грохот. Писъците и виковете я преследваха дълбоко в гората.

„Защо изпуснах раницата?“

Джо Хоукс беше обяснявал до безкрай, че пластичният експлозив е безопасен. Беше казал, че може да стреля в него, без да се случи нищо. Тогава какво се беше объркало? И без това уплашена, Каи стигна до едно ужасно заключение. Нима някой от УАХАЯ беше видял бягството й и се бе обадил да задействат взрива?

Но защо трябваше да го правят при толкова много хора наоколо?

Никой не биваше да пострада.

Не беше имала време да мисли. През последните два часа тичаше презглава през гората, досущ като подплашена кошута. Гледаше колкото се може по-малко да се озовава под открито небе. Вече бе забелязала един хеликоптер да прелита ниско над хребета. Приличаше по-скоро на журналистически, отколкото на полицейски или военен, но въпреки това я накара да се метне в храстите.

До края на деня трябваше да се отдалечи колкото се може повече от преследвачите си. Знаеше, че ще я търсят. Представи си как показват лицето й по всички телевизионни канали. Изобщо не си правеше илюзии, че самоличността й ще остане тайна още дълго.

„Всички онези камери… някой със сигурност е успял да ме снима добре“.

Залавянето й беше само въпрос на време.

Нуждаеше се от помощ.

Но на кого можеше да се довери?

16:35

Вашингтон, окръг Колумбия

— Директоре, май най-сетне успяхме.

— Покажи — каза Пейнтър, докато влизаше в затъмненото помещение, осветявано само от подредените в кръг монитори и компютърни екрани.

Свързочната зала на Сигма винаги му напомняше за команден мостик на ядрена подводница, където светлината винаги е приглушена. И подобно на мостика, това бе нервният център на Сигма. Цялата информация постъпваше и излизаше по сложната мрежа канали до различни разузнавателни агенции, щатски и от целия останал свят.

Паякът на тази мрежа стоеше пред редицата монитори и махаше на Пейнтър да приближи. Капитан Катрин Брайънт беше главният разузнавателен специалист на Сигма и бе станала заместник на Пейнтър. Беше неговите очи и уши във Вашингтон и вещ играч в гибелния свят на столичната политика. И подобно на всеки добър паяк, поддържаше мрежата си в безупречен вид и тя се простираше нашироко и надалеч. Най-доброто й качество обаче бе невероятната й способност да не пропуска и най-малкото трептене на нишките, да филтрира шума и да намира резултати.

Като сега.

Беше го извикала с обещанието за откритие.

— Само секунда да се свържа със Солт Лейк Сити — каза тя.

Трепна леко, постави длан на корема си и продължи да трака с една ръка на клавиатурата. Беше бременна в осмия месец и бе станала огромна, но отказваше да излезе в отпуск. Единствената отстъпка пред състоянието й бе, че заряза тесните дрехи и ги смени с широка пола и сако, а също остави кестенявата си коса да се спуска на вълни по раменете й, вместо да я прибира с шноли.

— Защо поне не седнеш? — попита той и придърпа стола пред монитора.

— Цял ден седя. А и бебето танцува степ по пикочния ми мехур от обед. — Направи му знак да приближи. — Трябва да видите това. От самото начало на разследването следя новинарските програми от Солт Лейк Сити. Не беше трудно да проникна в сървърите им и да надничам над раменете им, докато подготвяха вечерните си програми.

— Защо?

— Защото реших, че е адски лесно да се скрие мобилен телефон.

Пейнтър я погледна неразбиращо.

— Ако се съди по броя на свидетелите на инцидента, вероятността някой да е заснел добре атентаторката е висока — обясни тя. — Тогава защо няма материал?

— Може би защото всички са били твърде уплашени.

— Може би, но след взрива, не преди него. Ако започнем с предположението, че има снимка, защо не е изпратена на полицията? Мислих за това. Алчността е силен мотиватор.

— Смяташ, че някой е скрил снимката на атентаторката, за да направи пари.

— Трябваше да го предположа, ако трябва да сме точни. Не би било трудно в целия този хаос някой да скрие телефон. Или дори да изпрати материала по електронната поща и да го изтрие. Затова прерових записите за вечерните новини в Солт Лейк Сити и попаднах на файл от отдела на Ен Би Си, маркиран като „Нов материал от бомбения атентат в Юта“.

Чукна един клавиш и клипът тръгна — поредната версия на сценария, който Пейнтър вече бе превъртял многократно. Този път обаче нападателката беше заснета съвсем ясно как излиза от пещерата, все още с раницата на гърба. Беше много бърза, но за частица от секундата гледаше право към обектива.

Кат спря записа. Образът беше зърнест, но момичето определено бе коренна американка, както твърдяха свидетелите.

Пейнтър се наведе напред. Сърцето му заби по-бързо.

— Можеш ли да увеличиш?

— Разделителната способност е ниска. Ще ми трябва минутка да изчистя изображението. — Пръстите на Кат полетяха над клавиатурата. — Реших, че трябва да имаме преднина. Емисията е сред най-гледаните вечерни предавания в Солт Лейк Сити. Прочетох черновата на текста към материала. Много е провокиращ. Нападението е представено като войнствена акция на коренните жители на Америка. В папката на репортажа са сложили и архивни кадри от Ундид Ний.

Пейнтър едва не изстена. През 1973 година членове на Движението на американските индианци бяха влезли в кървав сблъсък с ФБР в Ундид Ний, Южна Дакота. Последвалата престрелка бе довела до смъртта на двама души, имаше и много ранени. Бяха минали десетилетия преди напрежението между племената и правителството да отслабне.

— Готово — каза Кат. — Програмата приключи с изчистването.

Образът отново се появи, този път хилядократно по-ясен. Кат раздвижи мишката и лицето на момичето изпълни екрана. Подробностите бяха изумителни. Тъмните й очи бяха ококорени от страх, устните й бяха полуотворени, за да си поеме дъх, черната коса се вееше и подчертаваше несъмнените й индиански черти.

— Определено е хубавица — каза Кат. — Все някой трябва да я познае. Няма да отнеме много време да се постави име под това красиво личице.

Пейнтър почти не я чу. Не откъсваше поглед от екрана. Полезрението му се стесни и се фокусира върху замръзналото изображение.

Кат явно усети, че нещо не е наред, и се обърна към него.

— Директор Кроу?

Преди да успее да отговори, телефонът му иззвъня. Пейнтър го извади. Беше личният му смартфон, който не бе кодиран.

„Сигурно Лиза се обажда за барбекюто“.

Вдигна телефона до ухото си. Имаше нужда да чуе гласа й.

Не беше Лиза. Гласът беше задъхан, забързан.

— Чичо Кроу… трябва да ми помогнеш.

Сърцето му подскочи.

— В беда съм. В огромна беда. Не знам…

Думите внезапно прекъснаха. На заден план се чу ръмжене на голямо животно, последвано от рязък, изпълнен с ужас писък.

Пръстите на Пейнтър се впиха в телефона.

— Каи!

Връзката прекъсна.

4.

30 май, 14:40

Юта

Каи отскочи от кучето. Цялото в кал и вир-вода, то изглеждаше подивяло, може би дори беше бясно. Ръмжеше заплашително, оголило дългите си зъби. Пристъпваше към нея с приведена глава и опъната назад опашка, готово да се хвърли към гърлото й.

Вик зад нея я накара да подскочи.

— Не, Кауч! На място!

Обърна се и видя висок мъж с широкопола шапка — яздеше през гъстите борове. Дорестата кобила стъпваше леко и грациозно, почти напълно безшумно.

Каи долепи гръб до близкото дърво, готова да побегне. Сигурна беше, че е някой федерален шериф, и дори беше готова да се закълне, че вижда значка, но когато мъжът приближи, се оказа, че е окачен през врата му компас. Той го прибра в пазвата си и каза:

— Доста потичахме след теб, млада госпожице. — Лицето му беше скрито от широкополата шапка. — Няма обаче следа, която Кауч да изгуби, след като я е надушил.

Кучето размаха опашка, но острият му поглед не се откъсна от нея. Чу се тихо ръмжене.

Непознатият скочи с лекота от седлото. Потупа кучето, за да го успокои, после се приближи към нея.

— Не му се сърди. Още е стреснат от експлозията. На тръни е.

Каи не знаеше какво да мисли за този мъж. Явно не беше от Националната гвардия или щатската полиция. Може би бе ловец на глави? Погледна пистолета в кобура на дясното му бедро. Заради нея ли го беше взел, или за да се предпазва от черните мечки и рисовете, които бродеха из тези гори?

Непознатият най-сетне излезе от сенките, свали шапката и избърса челото си с кърпа. Каи позна прошарената коса, прибрана на опашка, характерното изсечено лице на коренен американец. За момент шокът я замая. Беше видяла същия този човек пред входа на пещерата само преди два часа.

— Професор Канош… — Името се изтърси от устните й самичко, в гласа й звучеше гняв и облекчение едновременно.

Мъжът повдигна изненадано вежди. Нужни му бяха няколко секунди, преди да отговори. Накрая протегна ръка.

— Мисля, че при тези обстоятелства Ханк е достатъчно.

Тя отказа да се ръкува с него. Още си спомняше определението, което му беше лепнал Джон Хоукс. Индианският Чичо Том. Естествено, този родоотстъпник работеше за правителството и им помагаше да я намерят.

Ръката му се отпусна. Той сложи ръце на кръста си, пръстите на дясната му ръка докоснаха дръжката на пистолета.

— И какво да правя с теб, госпожице? Натрупала си същинска планина неприятности на главата си. Цялата полиция от тази страна на Скалистите планини те търси. Онази експлозия…

Беше чула достатъчно.

— Не беше по моя вина! — изтърси тя високо и гневно. Имаше нужда да си го изкара на някого. — Не зная какво стана!

— Може и така да е, но един човек умря от взрива. Моя скъпа приятелка. А хората търсят върху кого да стоварят вината.

Каи впери поглед в него. Прочете огромната тъга в дълбоките бръчки около очите му. Говореше истината.

От думите му гневът в гърдите й угасна като духната свещ. Най-лошите й страхове вече бяха реалност. Скри лице в шепи при спомена за взрива и ослепителния блясък. Свлече се до дървото и се сви на топка. Беше убила човек.

Сълзите бездруго напираха още от мига на експлозията. Разтърсиха я безмълвни ридания.

— Никой не трябваше да пострада — задавено рече тя, но думите й прозвучаха глупаво дори на нея.

Отгоре й падна сянка. Мъжът клекна, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си. Каи нямаше сили да се съпротивлява.

— Мога само да предполагам какво си смятала да правиш с онази раница с експлозиви — тихо рече той. — Но иначе си права. Експлозията не беше по твоя вина.

Тя отказа да намери утешение в думите му. Преди смъртта си баща й я беше учил да различава доброто от лошото и колко е важно да поемаш отговорност за постъпките си. През по-голямата част от живота й бяха само двамата. Той работеше на две места, за да осигурява храна на масата и покрив над главите им. Тя прекарваше повече нощи в гледане на съседските деца, отколкото в апартамента им. Двамата се грижеха един за друг, доколкото можеха.

Така че нямаше защо да се заблуждава. Случайно или не, днес действията й бяха довели до смъртта на човек.

— Не зная какво стана — продължи Канош с топъл успокоителен глас, — но не твоите експлозиви разрушиха скалата. Мисля, че беше работа на черепа тотем. Или на нещо вътре в него.

Част от нея чу думите му и се вкопчи в тях като удавник за сламка. Въпреки това, изгубена в чувството за вина и мъката, тя се боеше да приеме чутото напълно.

Той като че ли усети вътрешната й съпротива.

— Четох докладите, преди да тръгна насам. За слуховете за пещерата, старите истории, разказвани от шепа племенни старейшини. Според преданията пещерата била прокълната и всяко нахлуване в нея щяло да доведе до края на всичко. — Канош изсумтя тъжно. — Може би някой е трябвало да се вслуша в тях. Изучавал съм миналото на народа ни и зная колко често подобни истории съдържат зрънце истина.

Силата на ръцете му и думите му й помогнаха да се поотпусне. Сълзите продължаваха да текат, но тя намери сили да вдигне глава. Имаше нужда колкото от думите, толкова и да вижда лицето му.

— Значи… значи не се е взривил пластичният експлозив в раницата ми?

— Не. Беше нещо много по-лошо. Именно затова тръгнах да те търся. За да те защитя.

Тя се поизправи и се освободи от прегръдката му. Той разчете въпросителния й поглед.

— Експлозията помогна за взривяването на бурето барут, което вече беше поставено. Когато се измъкнах, събралите се активисти вече започнаха да влизат в схватки с Националната гвардия. Всяка страна обвинява другата в какви ли не престъпления и жестокости. Всички обаче са сигурни за едно.

Тя преглътна с мъка. Ясно беше за какво са съгласни.

— Мислят, че аз съм виновна.

— И те търсят. И се боя, че при цялото това напрежение и объркване могат да решат първо да стрелят и после да питат.

Тя потръпна. Изведнъж й стана ужасно студено.

— Какво да правя?

— Първо ще ми кажеш какво се случи. Всичко. До най-малката подробност. Истината често е най-добрият щит.

Каи не знаеше откъде да започне, не беше сигурна дали изобщо знае цялата истина. Но ръката му намери нейната и я стисна окуражително. Тя почерпи сила от силната като желязо длан, така приличаща на мазолестата ръка на баща й.

Въпреки това отначало думите излизаха с неохота. Не след дълго обаче говореше, без да спира, сякаш се изповядваше, отърсваше се от угризенията на съвестта. Но трябваше да се освободи от огромния товар, да го сподели с някого.

15:08

Ханк колкото я слушаше, толкова и я наблюдаваше. Задаваше съвсем малко въпроси, откриваше повече истина в гласа й, отколкото във фактите. Виждаше как страхът в очите й постепенно угасва. Докато тя разказваше, той разпозна дълбоко вкорененото чувство, че е предадена след смъртта на баща й, нуждата да обвини някого, да намери смисъл в безсмисленото убийство. Изгубена и изплашена, тя бе намерила нов дом, ново племе в лицето на войнствените членове на УАХАЯ.

Беше чувал много често подобни истории от индиански младежи — разпаднали се семейства, бедност, домашно насилие, алкохолизъм. Всичко това се трупаше и нарастваше от живота в изолация в резерватите. Момчетата и момичетата бяха вечно на ръба, търсеха на кого да си го изкарат. Мнозина тръгваха по пътя на престъпленията, други пък изпитваха дълбока омраза към всеки с някаква власт. Хора като Джон Хоукс, основателя на УАХАЯ, издебваха подобни изгубени души и използваха младежкото им безпокойство за личните си цели.

Ханк много добре познаваше този път. Самият той като тийнейджър беше продавал дрога — първо в училището, после и навън. Въртеше се в тайфа наркомани. Едва когато един от най-добрите му приятели умря от някакъв боклук, намери обратния път към вярата си, към мормонската църква на племето. За мнозина това бе странен път към спасението за един индианец и той знаеше с какво презрение се отнасят другите към онези свои съплеменници, които прегръщат мормонската вяра. Но откакто го бе направил, живееше в спокойствие.

И оттогава никога не подминаваше попаднала на пътя му изгубена душа. Това бе една от причините така пламенно да защитава правата на племената — не толкова заради самите племена, колкото за да поддържа и развива резерватите, да осигури по-добри основи за младите.

Дядо му, който отдавна почиваше в гроба, навремето му беше казал: „Най-богатата реколта идва от най-добре изораната земя“. Ханк се мъчеше да живее според тази философия всеки ден.

Момичето разкопча якето си и извади две метални плочки с размерите на книги.

— Затова избягах, без да поставя експлозивите. Взех това. Като доказателство за Джон Хоукс. Да му покажа, че в пещерата има и друго злато освен по черепа на онази котка.

Ханк се облещи. Беше откраднала две от златните пластини. Мислеше си, че всички са изгубени, погребани под половината планина.

— Мога ли да ги видя?

Тя му подаде едната и той я огледа внимателно, вече на слънчева светлина. През черната мръсотия можеха да се различат редове странна писменост, гравирана върху златото. Това бе единствената оцеляла следа към загадката на пещерата, масовото самоубийство и всичко онова, което бе скрито така, че трябваше да се пролива кръв, за да бъде запазено.

Ако трябваше да е честен, интересът му съвсем не бе само академичен. Ръцете му леко трепереха, докато държеше плочките. Освен коренен американец той бе и мормон — и като историк беше изучавал миналото на религията си толкова подробно, колкото и индианското си наследство. Според неговата вяра Книгата на Мормон се основаваше на превод от забравен език, записан върху златни плочки, открити от Джоузеф Смит, основателя на Църквата на Светиите от последния ден. Още от онова откровение от всички краища на Америка периодично се появяваха слухове за други намерени плочки. Повечето от находките се отхвърляха като изфабрикувани фалшификати; други така и оставаха неразчетени.

Взираше се в неясния текст и сърцето и умът му копнееха да разберат какво е написано. В момента обаче имаше по-належаща грижа.

Момичето я изказа на глас.

— Какво ще правим?

Той й върна плочките и й направи знак да ги прибере отново под якето си. Реши да започне отначало и отново протегна ръка.

— Ханк Канош.

Този път тя я стисна.

— Каи… Каи Куочийтс.

Той се намръщи.

— Ако не греша, Каи означава върба на навахо. Но по акцент и външност като че ли си по-скоро от някое североизточно племе.

Тя кимна.

— Аз съм пекот. Майка ми ми избра името. Тя беше четвърт навахо и според татко искала да продължа донякъде и нейното наследство.

— Тогава да видим дали заслужаваш името си, млада госпожице. Върбата е известна с издръжливостта си на силните ветрове. А около теб определено се събира буря.

Отвърна му едва доловима плаха усмивка.

Ханк закрачи към кобилата си. Макар и двайсетгодишна, тя стъпваше сигурно като силен жребец. Той я яхна и бедрото му тихо запротестира.

Махна на Кауч да води. Планината се претърсваше от въоръжени ловци и Ханк не искаше никакви изненади. Кауч щеше да го предупреди, ако някой от тях приближи твърде много.

Обърна се в седлото и протегна ръка на Каи. Тя изгледа неуверено кобилата.

— Никога ли не си яздила? — попита той.

— Израснах в Бостън.

— Добре тогава, хвани се за ръката ми. Ще те издърпам. Марая няма да позволи да паднеш.

Момичето го хвана за китката.

— Къде отиваме?

— Да се предадеш.

Усмивката изчезна. Въгленът на страха пламна по-ярко в очите й. Преди тя да успее да възрази, той я дръпна рязко, с което си спечели остра болка в рамото.

— Съжалявам, но ще трябва да отговаряш за онова, което направи.

Тя се качи в седлото зад него и измрънка:

— Ама експлозията не е по моя вина.

— Да — каза той. — Но независимо дали си се отказала, или не, ти въпреки всичко си отишла да извършиш атентат. Това си има последици. Но не се безпокой. Ще съм до теб… наред с цял куп индиански адвокати.

Думите му не успяха да угасят горящия в очите й страх.

Нямаше какво да направи. Колкото по-скоро отведеше детето в полицията, толкова по-добре беше за нея. И сякаш чул мисълта му, над тях изневиделица затрещя хеликоптер. Докато Ханк оглеждаше небето, две уплашени ръце го стиснаха през кръста. Той нямаше деца, но доверието й го стопли и разпали бащинската нужда да я защити.

Малък военен хеликоптер се появи от долината на север и полетя към тях, почти забърсваше дърветата. Приличаше на разгневен стършел, който няма да се откаже да търси жертвата си. Беше от хеликоптерите на Националната гвардия, „Апачи Лонгбоу“.

Ханк прие името на хеликоптера като добра поличба, въпреки че и двамата не бяха апачи, и смуши кобилата към близката поляна.

„Можем да приключим още сега“.

Ръцете около кръста му се стегнаха още по-силно.

— Просто си мълчи — каза той. — Аз ще говоря.

Побутна Марая и тя тръгна бавно, с клатушкане, към огряната от слънцето поляна. Ханк не искаше да се появи изненадващо. Още преди да излязат от гъсталака, хеликоптерът рязко зави и се насочи към тях.

„Имат уреди за инфрачервено наблюдение. Засекли са топлината на телата ни“.

Кобилата излезе на поляната.

Хеликоптерът връхлиташе към тях с наведен нос. Перките разсичаха въздуха с оглушителен трясък. Шумът бе толкова силен, че Ханк не чу изстрелите, а само видя как две редици трева и пръст внезапно изригват и запълзяват към тях.

Чу тракането на картечниците чак после.

„Какво, по дяволите…“

Защо стреляха по тях?

Рязко дръпна юздите, обърна Марая и викна на момичето:

— Дръж се здраво!

5.

30 май, 17:14

Вашингтон, окръг Колумбия

— Още не можем да открием телефона на племенницата ви — каза Кат от вратата на кабинета. — Но продължаваме да опитваме.

Пейнтър стоеше зад бюрото си и проверяваше съдържанието на приготвеното куфарче. Самолетът трябваше да излети от летище „Рейгън“ след трийсет минути. След четири часа щеше да е в Солт Лейк Сити.

Погледна Кат. Вертикалната бръчка на челото издаваше тревогата й. Споделяше я напълно.

Беше минало повече от половин час от отчаяното обаждаше на племенницата му. Така и не бе успял да се свърже с нея. Дали бе излязла извън обхват? Или беше изключила телефона си? Кат се беше опитала да проследи сигнала, но не беше успяла.

— И още ли няма вести, че е била задържана в Юта? — попита той.

Кат поклати глава.

— Колкото по-скоро стигнете там, толкова по-добре. Ако се появят някакви новини, ще ви се обадя. Ковалски и Чин вече ви чакат горе.

Пейнтър затвори куфарчето. Преди отчаяното обаждане смяташе да изпрати група в Юта. Искаше някой от Сигма лично да определи естеството на онази странна експлозия. Роналд Чин, специалистът по геология, беше идеалният избор; Ковалски също можеше да свърши добра работа в разследването на терен.

Но след онова обаждане въпросът стана личен.

Взе куфарчето и тръгна към изхода. Засега бяха споделили информацията за племенницата му с колкото се може по-малко хора — само с онези, които наистина трябваше да знаят. Каи вече си имаше достатъчно неприятности.

Като допълнителна предпазна мярка Пейнтър съвсем съзнателно забрави да уведоми шефа си генерал Меткаф, директора на АИОП. Пропускът целеше да се избегнат дългите обяснения защо Пейнтър лично се заема с работа на терен. Меткаф се придържаше строго към правилника и тази лишена от гъвкавост нагласа постоянно връзваше ръцете на Пейнтър. А и предвид личния характер на пътуването беше по-лесно да помоли шефа си за прошка, отколкото да получи разрешение.

Освен това напоследък двамата с Меткаф не бяха в много дружески отношения, най-вече заради едно частно разследване, което Пейнтър бе започнал преди половин година — разследване на една тайна организация, която мъчеше Сигма още от зачеването й. Само петима души в целия свят знаеха за секретния проект. Меткаф обаче не беше глупак. Започваше да подозира, че се крои нещо, и беше започнал да задава въпроси, на които Пейнтър предпочиташе да не отговаря.

Така че може би беше най-добре за известно време да се изнесе от окръг Колумбия.

Кат го последва навън.

Щом излязоха от кабинета, един мъж стана от дивана в коридора. Монк Кокалис, съпругът на Кат.

Поради ъгловатите му черти, бръснатата глава и телосложението на боксьор малцина подозираха за острия ум, скрит под грубата външност. Монк беше бивша зелена барета, но бе минал на допълнително обучение в Сигма в областта на съдебната медицина с втора специалност биотехнологии. Втората специалност се бе наложила от личния му опит. При предишна мисия Монк беше изгубил едната си ръка. Тя бе заменена от протеза чудо, в която бяха използвани последните постижения на технологиите на АИОП. Оборудвана с всевъзможни допълнения, тя бе наполовина ръка, наполовина оръжейна система.

— Монк, какво правиш тук? Нали трябваше да си на изпитания на протезата?

— Свършиха. Минах за нула време. — Той вдигна ръката си и сви пръсти като доказателство. — После се обади Кат. Реших, че може да имате нужда от още две ръце. В смисъл — поне една ръка и една адски добра протеза.

Пейнтър погледна Кат.

Тя запази безизразна физиономия.

— Реших, че при това пътуване може да ви потрябва някой с повече теренен опит.

Пейнтър оцени по достойнство предложението й; знаеше, че Кат не обича Монк да не е до нея — особено сега, когато беше на път да роди второто им дете. Но в този случай реши да откаже поради по-практична причина.

— Благодаря, но мисля, че при засилващото се напрежение в онези планини ще е най-добре да използваме малък хирургически колектив.

Видя как бръчката на челото на Кат изчезва и разбра, че е направил верния ход. Напълно се доверяваше на Кат да изпълнява ролята на временен директор на Сигма, когато отсъстваше — с Монк до нея тя щеше да е съсредоточена върху работата си. Съпругът й бе опора, твърда като самата земя. Монк прегърна жена си през кръста и сложи ръка върху корема й. Тя се облегна на рамото му.

След уреждането на този въпрос Пейнтър продължи по коридора.

— Пазете се, директоре — обади се Монк след него.

Пейнтър долови копнежа в гласа му. Като че ли предложението да замине с него не беше само дело на Кат. Но пък и решението на Пейнтър да го остави не беше единствено за доброто на Кат. Освен че бе несъмнено нейна опора, Монк изпълняваше същата роля и за друг член от екипа, който преживяваше много тежки месеци.

И Пейнтър подозираше, че нещата ще станат още по-тежки.

17:22

Командир Грейсън Пиърс не знаеше какво да прави с майка си.

— Не разбирам защо не мога да присъствам, докато неврологът разпитва баща ти — каза тя с безсилен гняв, докато мереше с крачки чакалнята пред медицинския кабинет.

— Знаеш защо — търпеливо отвърна той. — Социалната работничка обясни. Психотестовете, които му правят, са по-точни, ако не присъстват членове на семейството.

Тя махна пренебрежително с ръка, обърна се и отново тръгна към отсрещната стена. Препъна се и левият й крак едва не се подгъна под нея. Грей се напрегна, готов да се втурне да я подкрепи, но тя запази равновесие.

Грей се облегна в пластмасовия стол и загледа майка си. През последните два месеца тревогата я беше стопила. Копринената блуза беше провиснала на кльощавите й рамене и откриваше презрамката на сутиена й — нещо, което никога не би позволила при нормални обстоятелства. Само сивата й коса, грижливо прибрана на кок, си оставаше безупречна. Грей си я представи как оправя прическата си и си признава, че това е единствената частица от живота й, която все още остава под неин контрол.

Докато тя крачеше, за да се разсее от тревогата си, Грей се заслуша в приглушения разговор в съседното помещение. Не различаваше думите, но долавяше острия, раздразнен тон на баща си. Страхуваше се, че всеки момент може да избухне, и стоеше нащрек, готов да се втурне при нужда в кабинета. Баща му, бивш сондьор от Тексас, открай време беше склонен към избухвания и раздаване на шамари. Раздразнителният му характер се дължеше на злополука, от която гордият мъж в разцвета на силите си беше останал сакат с единия крак. А сега се палеше още по-лесно, тъй като напредващият алцхаймер разяждаше самоконтрола му наред с паметта.

— Трябва да съм с него — повтори майка му.

Грей не възрази. Вече бе провел безброй разговори на тази тема и с двамата, докато се опитваше да ги убеди баща му да бъде преместен в специализирано заведение за хора с умствени заболявания. Опитите му обаче бяха посрещани с обвинения, гняв и подозрение. Двамата отказваха да напуснат бунгалото в Такома Парк, където живееха от десетилетия, и предпочитаха познатото пред квалифицираната болнична помощ.

Грей обаче не знаеше още колко може да продължи по този начин.

Не само заради баща му, но и за доброто на майка му.

На връщане тя отново се препъна и той я хвана за лакътя.

— Защо не седнеш? Уморяваш се, а и те вече сигурно почти са приключили.

Усещаше крехките й като на пиле кости, докато я водеше към стола. Вече беше говорил със социалната работничка. Тя бе изразила загрижеността си за здравето на майка му — както физическото, така и психическото — и беше предупредила, че често се случва болногледачът да стане жертва на стреса и да умре преди самия пациент.

Грей не знаеше какво да прави. Вече беше наел сестра, която да помага на майка му през деня, но появата й бе сметната за натрапване и бе приета с негодувание. А вече дори това не беше достатъчно. Все по-наложителни ставаха проблемите с лекарствата, с безопасността на старата им къща, дори с планирането и приготвянето на храната. Нощем всяко позвъняване по телефона караше сърцето му да бие бясно, тъй като очакваше най-лошото.

Беше предложил да се премести при тях, за да е на разположение през нощта, но засега това бе граница, която майка му отказваше да прекрачи — макар Грей да смяташе, че това се дължи не толкова на гордост от нейна страна, колкото на нежеланието й да използва сина си по такъв начин. И може би така бе по-добре, като се имаха предвид обтегнатите отношения между баща и син. Така че засега всичко си оставаше бавен танц насаме между съпруг и съпруга.

Вратата на кабинета се отвори и неврологът влезе в чакалнята. От строгото му изражение Грей очакваше, че оценката ще е мрачна. През следващите двайсет минути научи колко мрачна е всъщност. Баща му се плъзгаше от умерена към по-тежка фаза на алцхаймер. Вече можеха да очакват дори проблеми със способността му да се облича и да използва тоалетната. Имаше опасност да излезе и да се изгуби. Социалната работничка предложи да сложат аларми на вратите.

Докато обсъждаха всичко това, Грей гледаше баща си, който седеше в ъгъла с майка му. Изглеждаше крехка сянка на властния мъж, какъвто бе някога. Седеше намусено и се мръщеше на всяка дума на доктора. От време на време от устните му се отронваше по едно „дрън-дрън“, но толкова тихо, че го чуваше само Грей.

Забеляза също и че ръката на баща му стиска здраво ръката на майка му. Двамата се държаха един друг и се опитваха да посрещнат по най-стоически начин прогнозата на доктора, сякаш силата на волята можеше да им помогне да се противопоставят на неизбежното и да им гарантира, че никога няма да се разделят.

Накрая, след попълването на застрахователни формуляри и изписване на нови рецепти, си тръгнаха. Грей ги закара до дома им, увери се, че имат приготвена вечеря, и се прибра в собствения си апартамент с колелото. Въртеше здраво педалите и летеше по улиците, като се опитваше чрез физическото усилие да проясни главата си.

След като се прибра, взе дълъг душ — изразходва целия бойлер и накрая се изплакна с ледена вода. Избърса се, обу боксерки и отиде в кухнята. На половината път към хладилника и самотната бутилка „Хайнекен“, останала от шестте бири, които бе купил предишния ден, забеляза жената в креслото.

Рязко се завъртя. Обикновено беше доста по-наблюдателен — добро качество за оцеляване на агент от Сигма. Но пък жената, облечена от глава до пети в черно, със сребристи ципове, седеше неподвижно като статуя. На облегалката на креслото беше поставен мотоциклетистки шлем.

Грей я позна, но това не успокои пулса му. И с пълно основание. Все едно да откриеш пантера в дневната си.

— Сейчан…

Единственият й поздрав бе да разкръстоса крака, но дори това наглед небрежно движение подсказваше за силата и грациозността, скрити в тънкото й като камшик тяло. Зелените като нефрит очи се взираха в него, преценяваха го. Лицето й бе непроницаемо. В сенките европейско-азиатските й черти изглеждаха като изваяни от бял мрамор. Единствената мекота в нея бе свободно падащата коса — този път дълга, стигаща под яката, а не обичайната къса прическа. Лявото ъгълче на устата й леко се изви нагоре, сякаш бе развеселена от изненадата му — или беше просто игра на сенките?

Не си направи труда да я пита как е влязла в заключения апартамент и защо се появява по такъв неочакван начин, без предупреждение. Сейчан беше опитна убийца и навремето работеше за международната престъпна организация, известна като Гилдията — но дори това име не беше истинско, а само удобен псевдоним, използван в докладите на специалните екипи и инструктажите. Реалната й идентичност и цели си оставаха неизвестни дори за собствените й агенти. Организацията работеше чрез отделни изолирани една от друга клетки по целия свят.

След като бе предала бившите си работодатели, Сейчан нямаше нито дом, нито родина. Разузнавателните агенции, в това число американските, я бяха поставили начело в списъците си на най-търсените. В Мосад продължаваше да е в сила заповедта да бъде унищожена на място. Но както преди година, сега тя работеше за Сигма. Беше вербувана неофициално от директор Кроу за мисия, която бе твърде секретна, за да влезе в докладите — установяването на самоличността на истинските кукловоди на Гилдията.

Никой обаче не се залъгваше за сътрудничеството й. Беше се съгласила да сътрудничи, за да оцелее, а не от лоялност към Сигма. Сейчан трябваше да унищожи Гилдията, преди тя да унищожи нея. Само шепа хора в правителството знаеха за специалната уговорка с убийцата. За да се запази това ниво на секретност, Грей бе назначен за неин пряк началник и единствен контакт със Сигма.

От последния й доклад вече бе минал месец. При това докладът бе по телефона. По онова време тя беше някъде във Франция. Засега бе попадала само на задънени улици.

„Тогава какво търси тук?“

— Имаме проблем — отговори тя на мълчаливия му въпрос.

Грей не сваляше поглед от нея. Въпреки че трябваше да е загрижен, не можеше да пренебрегне облекчението, което изпитваше. Представи си бутилката бира в хладилника и си напомни защо му се пие. Изведнъж се зарадва, че има какво да го разсее — нещо, което не включваше социални работници, невролози и рецепти.

— Въпросният проблем да не би да има нещо общо със ситуацията в Юта? — попита той.

— Каква ситуация в Юта? — Тя присви очи.

Той се вгледа внимателно в нея, търсеше в лицето й някакъв признак за измама. Бомбеният атентат определено беше вдигнал на крак Сигма и внезапната поява на Сейчан изглеждаше подозрителна.

Накрая тя сви рамене.

— Дойдох да ти покажа това.

Стана, подаде му няколко листа и тръгна към вратата. Явно искаше да я последва. Грей се загледа в символа на първата страница, но той не му говореше нищо.

— Нещо е разбунило гнездото на стършелите — рече Сейчан от прага. — Точно тук, в задния ви двор. Нещо голямо. Може да е пробивът, който очакваме.

— В смисъл?

— Преди три дни всички пипалца, които бях пуснала по света, изведнъж потръпнаха. Същинско земетресение. И след това всеки контакт, който си отглеждах, замлъкна.

„Преди три дни…“

Грей си даде сметка, че времето съвпада с деня, когато индианското момче беше убито в Юта. Да не би да имаше връзка?

— Нещо голямо е събудило интереса на Гилдията — продължи Сейчан. — И земетресението, за което споменах… епицентърът му е тук, във Вашингтон. — Изгледа го твърдо. — И в момента усещам как невидими сили се мобилизират и заемат местата си. А насред целия този хаос запечатани врати се отварят, точно колкото да изтекат няколко капки информация.

Грей забеляза как проблясват очите й. Дишането й беше пресекливо от вълнение.

— Открила си нещо.

Тя отново посочи листата в ръката му.

— Започва там.

Грей пак се загледа в символа на първата страница.

Държавният печат на Съединените щати.

Не разбираше. Прелисти следващите страници. Бяха смес от отпечатани бележки, скици и ксерокопия на старо, написано на ръка писмо. Макар мастилото да бе избледняло, полегатият почерк беше прецизен. Пишеше на френски. Грей прочете до кого е адресирано писмото — Аршар Фортескю. Звучеше определено френски. Но вниманието на Грей бе грабнато най-вече от подписа на човека, който бе написал писмото — човек, познат и на най-тъпия ученик в Америка.

Бенджамин Франклин.

Намръщи се неразбиращо към името, после към Сейчан.

— Какво общо имат тези документи с Гилдията?

— Вие с Кроу ми казахте да намеря истинския източник на онези копелета. — Сейчан отвори вратата. Грей забеляза сянката на страха да прелита за миг през лицето й. — Няма да ви хареса какво открих.

Грей пристъпи към нея, привлечен колкото от безпокойството й, толкова и от любопитство.

— Какво си открила?

— Гилдията… стига назад във времето до основаването на Америка — отвърна тя, докато изчезваше в нощта.

6.

31 май, 06:24

Префектура Гифу, Япония

Данните бяха безсмислени.

Юн Йошида седеше в кабинета си в обсерваторията Камиока и се взираше в монитора, без да обръща внимание на досадната болка в гърба си.

Източникът на данните на екрана се намираше на хиляда метра под него, в сърцето на планината Икенояма. Дълбоко под земята, защитен от космическите лъчи, които можеха да попречат на регистрирането на тези неуловими субатомни частици, се намираше детекторът Супер-Камиоканде — четирийсетметрова стоманена цистерна, пълна с 50000 тона абсолютно чиста вода. Целта на огромното съоръжение бе изучаването на една от най-малките частици във вселената, неутриното — субатомна частица, толкова малка, че няма електрически заряд и е почти лишена от маса. Толкова малка, че може да мине през твърдата материя, без да взаимодейства с нея.

Частиците непрекъснато пронизват Земята от космоса. Шейсет милиарда неутрино минават всяка секунда през нокътя на човек. Неутриното е една от фундаменталните частици на вселената, но си остава загадка за физиката.

Под земята Супер-Камиоканде трябваше да улавя и изучава неуловимите частици. В редки случаи се случваше неутриното да се сблъска с някоя молекула — в случая с водна молекула. Сблъсъкът разбиваше ядрото и се излъчваше конус синя светлина. За регистрирането на краткия, неизмеримо малък проблясък бе необходима абсолютна тъмнина. За да го уловят, по масивния резервоар имаше тринайсет хиляди усилващи светлината тръби, които се взираха в тъмната му вътрешност, готови да отбележат преминаването на неутрино.

Въпреки това откриването на частиците оставаше предизвикателство дори с помощта на такова огромно екранирано съоръжение. Броят уловени частици беше равномерен вече цяла година. И именно затова данните от монитора го смущаваха.

Юн се взираше в графиката, която показваше активността на неутриното през последното половин денонощие.

Пръстът му мина по екрана и проследи резкия пик, отбелязан в три сутринта. Той бележеше внезапен силен поток неутрино, преминал преди три часа. Никога не бяха регистрирали подобна аномалия.

„Трябва да е лабораторна грешка. Някакъв дефект“.

През последните три часа в обсерваторията се правеше проверка на цялото оборудване и електрониката. През следващия месец екипът му трябваше да участва в съвместен експеримент в ЦЕРН в Швейцария.

„Ако се наложи да го отменим…“

Стана, разкърши схванатия си гръб и отиде до прозореца. Обичаше светлината в този ранен час. Беше идеална за снимки, а фотографията бе негово хоби. Стените на кабинета му бяха украсени със снимки на Фуджи по изгрев слънце, на отблясъците от повърхността на езеро Кавагучи, на пагодата Нара на фона на яркочервени кленове. Любимата му снимка обаче беше на водопада Шираито през зимата, с голите, покрити с лед дървета, разпръскващи утринната светлина на безброй дъги.

През прозореца се виждаше не така живописната гледка на кампуса около лабораторията, но долу имаше малък воден парк до заравнена дзен градина, виеща се около висока неравна скала. Често се чувстваше като скалата — сам, изправен насред водовъртежа на живота около него.

Вратата зад гърба му се отвори и го изтръгна от унеса му. Дългокраката му русокоса колега доктор Джанис Купър, специализант от Станфорд, влезе енергично в кабинета. Беше трийсет години по-млада от Юн и толкова кльощава, колкото Юн бе кръгъл. Около нея винаги се носеше миризма на кокосово масло и тя се движеше с пружинираща походка, сякаш всеки момент ще отлети; калифорнийското слънце като че ли я бе заредило с толкова енергия, че не я свърташе на едно място.

Нещо в самото й присъствие го накара да се почувства изтощен.

— Доктор Йошида! — възкликна тя задъхано, сякаш бе тичала. — Току-що се чух с неутрино обсерваторията Съдбъри в Канада и с Айскюб в Антарктида. И те са регистрирали масивни потоци неутрино по същото време като нас.

Явно искаше да каже още нещо, но Юн вдигна ръка. Трябваше му момент да помисли, да въздъхне с облекчение. Значи данните не се дължаха на дефект. Това решаваше една загадка, но след нея следваше по-тревожен въпрос — какъв е източникът на подобен колосален поток неутрино? Раждането на свръхнова в дълбините на космоса? Или мощно слънчево изригване?

Доктор Купър сякаш прочете мислите му.

— Рику помоли да слезете при него. Смята, че знае начин да открие източника на потока. Още работеше по въпроса, когато излязох.

Юн нямаше време за ексцентричността на доктор Рику Танака. При наличието на доказателства, че пикът не се дължи на неизправност в апаратурата, загадката можеше и да почака няколко часа. Не беше мигнал цяла нощ, а на шейсет и три едва ли можеше да се нарече млад.

— Той настоява — добави доктор Купър. — Каза, че било важно.

— При доктор Танака всичко е важно — измърмори Юн, без да си прави труда да крие пренебрежението си.

— Рику смята, че всъщност може би става въпрос за геонеутрино — каза Купър развълнувано.

Юн рязко вдигна глава и я погледна.

— Невъзможно.

Повечето неутрино идваха от фоновото лъчение на вселената — от слънчевите изригвания, от умиращи звезди и свиващи се галактики. Някои обаче се наричаха „геонеутрино“ и бяха със земен произход — от разпадащите се изотопи, от космическите лъчи, бомбардиращи горните слоеве на атмосферата, дори от експлозията на атомни бомби.

— Така смята — настоя тя.

— Глупости. За отделянето на толкова неутрино е нужна енергия, еквивалентна на взривяването на сто водородни бомби.

Юн тръгна към вратата, но от рязкото движение ишиасът му се обади и болката прониза десния му крак.

„Май ще е по-добре да сляза долу“.

Решението дойде не толкова от желанието да разбере дали доктор Танака е прав, колкото за да докаже, че младият физик греши. Щеше да е един от редките му провали и подобно събитие не биваше да се пропуска.

Доктор Купър му отвори вратата и остана да довърши своята работа.

Юн правеше всичко по силите си да скрие накуцването си, докато излизаше и вървеше към асансьора, който се спускаше от кабинетите до подземните лаборатории. Асансьорът беше нововъведение. Преди построяването му единственият начин да се стигне до сърцето на планината бе по рампата за камиони или с миньорски колички. Макар асансьорът да правеше слизането по-бързо, той също така изнервяше.

Кабината се понесе надолу като падаща канара, от което стомахът му се качи в гърлото и го сграбчи пристъп на клаустрофобия — Юн беше съвсем наясно с безбройните метри скала над главата си.

Най-сетне стигна дъното на шахтата и вратата се отвори към основната контролна зала на детектора. Разделена на клетки и кабинети, тя приличаше на всяка друга лаборатория на повърхността.

Юн обаче не се заблуждаваше.

Излезе от асансьора леко прегърбен, усещаше тежестта на планината. Намери дежурния физик до монтирания на стената плосък монитор в дъното на главното помещение.

Доктор Рику Танака нямаше още и трийсет и нямаше и метър и шейсет. Вундеркинд по физика. Имаше два доктората и вече работеше върху третия.

В момента стоеше напрегнат, с ръце зад гърба, и се взираше във въртящото се изображение на земното кълбо. По лявата половина на екрана се нижеха някакви данни.

Беше наклонил глава настрани, сякаш се вслушваше в звук, който можеше да чуе единствено той — шепот, криещ вероятно отговорите на тайните на вселената.

— Резултатите са интригуващи — каза той, без дори да се обърне. Вероятно бе видял отражението на Юн в някой от тъмните монитори.

Юн се намръщи на тази липса на елементарна любезност. Нямаше поздравителен поклон, нито признание за това, че си беше направил труда да слезе тук. Говореше се, че младежът страда от синдрома на Аспергър, лека форма на аутизъм. Юн обаче смяташе, че колегата му просто е груб и използва диагнозата като извинение.

Така че каза също така безцеремонно:

— Какви резултати?

— Събирах данните от лаборатории по целия свят. От руснаците при Байкал, от американците в Лос Аламос, от британците в Съдбъри.

— Чух — каза Юн. — Всички са регистрирали пик в потока неутрино.

— Поисках да ми изпратят данните си. — Рику кимна към пълзящите колони. — Неутриното се движи по права линия от източника си. Не му влияе нито гравитацията, нито магнитните полета.

Юн се наежи. Нямаше нужда да му четат лекции по такива основни въпроси. Танака сякаш не забеляза.

— Затова изглеждаше просто да се използват данните от различни точки на света и да се триангулира източникът — продължи той.

Юн примигна изненадано. Ама че просто решение. Лицето му пламна. Все пак беше директорът на този център и би трябвало да се сети.

— Пуснах програмата четири пъти, като всеки път доуточнявах параметрите. Източникът определено е земен.

Танака затрака на клавиатурата под монитора. На екрана се появи стесняваща се мрежа от кръстчета. Първо обхващаха западното полукълбо, после Северна Америка, а накрая западната половина на Съединените щати. С няколко последни чуквания кръстчетата се събраха и образът се увеличи, за да покаже част от Скалистите планини.

— Източникът е тук.

Юн прочете името на територията, отбелязана на екрана.

Юта.

— Как е възможно? — изтърси той. Трудно му беше да проумее невъзможните резултати. Спомни си какво беше казал на доктор Купър: че трябва да се взривят сто водородни бомби, за да се получи толкова мощен поток неутрино.

Танака сви рамене с влудяващо спокойствие. Юн едва се стърпя да не го зашлеви, за да го накара да реагира по някакъв начин. Вместо това впери поглед в екрана, в топографията на планините, измъчван от един-единствен въпрос.

„Какво става там, по дяволите?“

7.

30 май,

15:52 Юта

Ханк се беше навел над врата на кобилата, за да избегне ниските клони, докато препускаше през гората. Въпреки това получи доста удари и драскотини. Вкопчилата се в него Каи не беше в по-добро положение.

Чуваше внезапните й ахкания и пъшкания, усещаше я как подскача високо на седлото зад него, но най-вече долавяше ужаса й, забилите се в ризата му пръсти, накъсаното й дишане.

Беше отпуснал юздите на Марая — доверяваше се на сигурната й стъпка и усета й за терена. Подръпваше ги само от време на време, за да не й позволи да излезе от гората. Кауч не изоставаше — тичаше на три-четири метра встрани, все едно летеше над земята.

Хеликоптерът продължаваше да ги преследва. Зеленият балдахин им предлагаше известна защита, но Ханк все повече се убеждаваше, че ловците ги следят по топлината на телата им с инфрачервени сензори.

Поредният откос раздра клонките на един смърч от лявата им страна. Трески ужилиха бузата му. Мерникът на преследвачите ставаше все по-добър. Когато трясъкът на картечниците спря, Каи извика:

— Професоре! — Рискува да пусне едната си ръка и посочи.

Наближаваха окъпана от слънцето поляна, широка, с няколко ниски хвойни и тук-там с оголени скали. Оттатък поляната гората продължаваше, но как можеха да стигнат до нея? На открито щяха да са лесни мишени.

Сякаш усетила тревогата му, Марая забави ход.

В хеликоптера също забелязаха трудното им положение. Нов автоматичен откос раздра дърветата зад тях.

„Опитват се да ни изкарат от гората“.

Нямаше друг избор освен да се подчини. Пришпори Марая в галоп, по-бързо, отколкото бе безопасно в гъсталака, и свирна на Кауч да не се отделя. Щом излязоха на слънце, насочи кобилата към най-близката стърчаща скала. Хеликоптерът незабавно откри огън и куршумите загризаха тревата в две успоредни линии.

Ханк рязко дръпна юздите да заобиколи скалата. Кобилата се подчини незабавно и копитата й заораха в почва и трева. Ханк се наведе, за да запази равновесие, но усети как ръцете на изненаданата от неочаквания завой Каи се изплъзват.

— Дръж се! — изрева той.

Но тя не беше единствената изненадана от внезапната маневра.

Куршумите рикошираха от скалата, която ги закриваше, хеликоптерът профуча над главите им, направи рязък вираж и се завъртя, за да поднови преследването.

Ханк не забави Марая, а я насочи право към пикиращия хеликоптер и извади пистолета си. Беше „Рюгер Блекхок“, достатъчно мощен, за да се справи с разярена мечка. Ханк не знаеше дали стрелбата по хеликоптер на Националната гвардия не е военен акт от страна на един коренен жител на Америка, но не той беше започнал тази битка. А и целта му не беше да убива, а само да отвлече вниманието.

Препускаше към хеликоптера и дърпаше спусъка, докато не изпразни целия пълнител. Не виждаше причини да внимава. По стъклото на машината цъфнаха пукнатини.

Хеликоптерът се разлюля и ответният огън рязко спря. Ханк смуши Марая и се шмугна под машината. Беше толкова ниско, че можеше да се пресегне и да докосне плъзгачите й.

Единият от стрелците — с черен екип на командос — се беше навел от отворената врата. Погледите им се срещнаха за миг, докато Марая излизаше изпод хеликоптера. Поради грохота на витлата и рева на двигателите не се нуждаеше от допълнително пришпорване.

Понесоха се отново към гората и сенките.

Кауч се мушна в храстите на няколко метра вляво от тях.

Двигателите на хеликоптера завиха зверски — машината набираше височина и се обръщаше, за да поднови преследването.

Тази игра на котка и мишка не можеше да продължи вечно. Досега имаха късмет, но надолу по планината иглолистната гора щеше да оредее и да се смени с редки дъбове и открити участъци. Преследвачите им го знаеха и нямаше да позволят да ги изненадат отново.

А и Ханк беше останал без патрони.

Сребрист проблясък вдясно го накара да погледне натам. Сред дърветата се пенеше широк няколко метра поток. Ханк обърна Марая към него и я смуши с пети.

Кобилата тежко цопна в средата на потока.

Е, оттук нататък пътищата им трябваше да се разделят.

Ханк пусна поводите, сграбчи Каи за китката и я смъкна в ледената вода. С другата си ръка успя да плесне Марая по задницата, колкото за сбогом, толкова и за да я накара да продължи напред.

Тя изскочи на другия бряг, а Ханк задърпа Каи надолу по течението. Кауч се хвърли в потока и заплува до тях. Последното, което Ханк чу преди да дръпне Каи под водата, бе уплашеният й вик.

Каи беше твърде стресната, за да реагира, когато професорът я дръпна от седлото, но ледената вода я накара да изпищи.

Устата й се напълни с вода и тя се задави.

Течението я понесе. Заблъскаха я хлъзгави камъни. Леденостудената вода й влизаше в носа. Тя зарита и главата й се озова над повърхността. Закашля се и извика пак. Силна ръка я задърпа към брега. Тя се опита да излезе от потока, но силната ръка я дръпна пак във водата.

— Клекни и не мърдай! — изсъска професор Канош. Прошарената му коса беше полепнала по скалпа. Кучето му се изкатери на един камък до тях.

— Защо? — Зъбите й тракаха колкото от студ, толкова и от ужас.

Той посочи нагоре.

Тя проследи ръката му и видя как хеликоптерът изчезва зад хребета на запад.

— Телесната топлина — обясни професорът. — Затова ни следваха толкова добре през гората и не можехме да им се измъкнем. Да се надяваме, че ще продължат да гонят големия потен задник на Марая.

Каи разбра.

— А студената вода… ни помогна да се скрием.

— Малко импровизация. Що за индианци сме, ако не можем да надхитрим враг в гората?

Въпреки ужасното им положение тя се усмихна.

— Да вървим — каза той след малко и й помогна да излезе от ледения поток.

Кучето също излезе и се изтръска, сякаш не се беше случило нищо особено.

Каи се опита да направи същото — изтръска косата си, а после и якето си, мъчеше се да пропъди студа от тялото си. Едната златна пластина се изплъзна и падна на земята. Погледът на професор Канош се закова в нея, но той не направи опит да я вдигне. Каи я взе и я прибра при другата.

Професор Канош посочи надолу по реката.

— Не бива да спираме, иначе ще замръзнем.

— Но къде можем да отидем? — попита Каи. Зъбите й продължаваха да тракат.

— Първо, колкото се може по-далеч оттук. Номерът ще заблуди преследвачите ни само докато Марая не излезе от гората. Щом видят, че седлото й е празно, ще се върнат, така че дотогава трябва да сме се махнали.

— А после?

— Обратно в цивилизацията. Трябва да потърсим помощ. Да намерим хора, които са на наша страна.

Каи прочете тревогата на лицето му. Спомни си и обаждането, което бе прекъснала, когато я беше намерил. Чичо Кроу беше някаква важна клечка във Вашингтон, работата му беше свързана по някакъв начин с националната сигурност. Не й беше близък роднина и го беше виждала само няколко пъти, за последно на погребението на баща й. Но цялото племе пекот на практика представляваше един голям род. Целият клан бе плетеница от кръвни линии и семейни връзки. Имаше хиляда лели и чичовци. Но всички знаеха, че ако загазиш сериозно, едно обаждане до чичо Кроу най-вероятно ще оправи нещата.

— Познавам един човек, който може да ни помогне — каза тя.

Без да спира, бръкна в джоба на джинсите и извади мобилния си телефон. Беше мокър обаче и отказа да се включи. Каи се намръщи и пак го прибра в джоба. И без това тук едва ли имаше сигнал. Предния път просто бе имала късмет да е по-нависоко в планината.

Професор Канош я видя какво прави и каза:

— Да, първата ни работа е да намерим телефон, преди онези да са надушили отново следата ни. Дори това да означава да се предадем на щатската полиция или на Националната гвардия.

— Но нали тъкмо те се опитват да ни убият?!

— Не. Видях униформата на един. Определено са военни, но не са от Националната гвардия.

— Тогава кои са?

— Може пак да са от правителството, но може и да са наемници, опитващи се да приберат някаква награда. Така или иначе, едно знам със сигурност.

— Какво?

Следващите му думи я смразиха повече и от ледената вода на потока.

— Които и да са, искат да те убият.

8.

30 май, 21:18

Солт Лейк Сити, Юта

— Поне остави ли номер? — попита Пейнтър, докато се настаняваше на дясната седалка на шевролета с правителствени номера. Колата ги чакаше на пистата до частния „Гълфстрийм“, с който бяха долетели от Вашингтон.

Ковалски вече седеше зад волана — беше бутнал седалката максимално назад, за да може да се намести. Третият член на екипа, Роналд Чин, пътуваше с хеликоптер на Националната гвардия към мястото на взрива в Скалистите планини. Преди обаче да насочи изцяло вниманието си към странната експлозия Пейнтър трябваше да се погрижи за друг въпрос.

Гласът на Кат се чуваше слабо по кодираната линия. — Само това успях да разбера от племенницата ви. Но ми се стори уплашена. И сякаш я гони параноя. Обади се от телефон с предплатени минути. Остави номера и помоли да й се обадите незабавно щом кацнете.

— Дай ми номера.

Тя му го даде, но имаше и други новини.

— Командир Пиърс също се обади. — Ако се съдеше по мрачния й тон, новината не беше добра. — Със Сейчан е.

Пръстите на Пейнтър стиснаха телефона.

— Нима се е върнала в Щатите?

— Така изглежда.

Пейнтър за момент затвори очи. Изобщо нямаше представа, че Сейчан се е върнала в Америка. Но пък предвид обучението и връзките й това не биваше да го изненадва. Все пак внезапната й поява предполагаше, че става нещо важно.

— Какво има?

— Твърди, че е по следите на Ешелона.

— Какви следи? — Поизправи се на мястото си, а Ковалски остави колата на празен ход. Ешелона беше кодовото име на лидерите на тайната терористична организация, наречена Гилдията. Пейнтър вече започваше да съжалява, че е напуснал Вашингтон.

— Не се впусна в подробности. Каза само, че тя се нуждаела от помощта му, за да получи достъп до Националния архив. Имат среща с някакъв куратор на музея.

Пейнтър сбърчи чело. Защо Сейчан ще рови в Националния архив? Музеят беше хранилище на историческите ръкописи и документи на Америка. Какво в него можеше да има общо с Гилдията? Погледна си часовника. Девет и половина, което означаваше, че във Вашингтон е след полунощ. Доста късно за среща с музеен служител.

— Грей каза, че ще се обади, ако попаднат на нещо. Ще ви държа в течение.

— Добре. Ще гледам да уредя проблема с племенницата ми и ще се върна във Вашингтон утре сутринта. Дотогава дръж фронта.

Кат затвори и Пейнтър набра телефонния номер, който бе запомнил. Разтревожен глас му отговори на първото позвъняване.

— Чичо Кроу?

— Каи, къде си?

Последва мълчание. Пейнтър чу на заден план някакъв дрезгав глас да я подканва да отговори.

— Аз… ние сме в Прово. В кампуса на университета „Бригам Йънг“. В кабинета на професор Хенри Канош.

Пейнтър присви очи. Откъде му беше познато това име? После си спомни един от докладите, който бе чел на път от Вашингтон до Солт Лейк Сити, предварителен отчет на събитията в планините. Професорът бил близък приятел на убитата при взрива антроположка.

Каи му даде адреса на кабинета. Гласът й беше уплашен.

Пейнтър направи всичко възможно да я успокои.

— Ще пристигна в Прово след около час. — Направи знак на Ковалски да тръгва. — Стой там и ме чакай.

Някой смени Каи на телефона.

— Господин Кроу, обажда се Ханк Канош. Не ме познавате.

— Вие сте колега на Маргарет Грантъм. Били сте на място по време на експлозията. — Пейнтър вдигна куфарчето си от пода и го сложи в скута си. Имаше предварително досие на мъжа, наред с досиетата на много други свидетели на трагедията.

Паузата показваше, че професорът е изненадан от познанията му, но лекото запъване в говора му издаваше също и колебание.

— Маги… предпочиташе да я наричат Маги.

Пейнтър заговори по-меко.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря, но трябва да знаете, че двамата с племенницата ви бяхме нападнати, докато се измъквахме от планините. Хеликоптер с отличителните знаци на Националната гвардия стреля по нас.

— Какво? — Кат не му беше съобщавала нищо за засичането на предполагаемата терористка, та какво оставаше за стрелба по нея.

— Но не мисля, че бяха от Националната гвардия. Приличаха повече на наемници, може би ловци на глави, имащи достъп до гвардейски хеликоптер.

Пейнтър не можеше да приеме подобно обяснение, особено щом засичането и стрелбата не бяха докладвани по надлежните канали. Някой друг се беше опитал да залови или елиминира предполагаемия атентатор. Това събуди в сърцето му нов страх.

— Професор Канош, възможно ли е онези ловци да са ви познали?

Гласът на професора трепна несигурно.

— Ами… не мисля. През повечето време бяхме под прикритието на дърветата, а аз носех шапка. Но ако са ме познали, смятате ли, че могат да дойдат да ни търсят тук? Не се сетих за това.

— И не е нужно. — „Параноята е част от моята работа“. — Но просто за всеки случай, има ли къде да отидете с Каи? Някое място, което не е свързано пряко с вас?

Почти чу как зъбните колелца в главата на професора се завъртяха.

— Мислех да проверя нещо в съседната сграда на Факултета по науки за Земята — отвърна той. — Можем да се срещнем там.

— Става.

След като чу точно къде и кога, Пейнтър затвори. Ковалски вече караше на юг по междущатската магистрала 15.

— Имаме около шейсет и пет километра до Прово — отбеляза той, без да спира да дъвче незапалената си пура.

Пейнтър направи справка с джипиеса и промърмори:

— Петдесет и две минути.

Ковалски му хвърли кос поглед.

— Ако трябва, мога да ги направя на четирийсет и две. — Форсира двигателя и повдигна въпросително вежда.

Пейнтър се намести в седалката. Сърцето му туптеше все по-бързо при мисълта, че ловците вече са по следите на Каи и професора.

— Я опитай да ги направиш на трийсет и две.

Ковалски се ухили и натисна газта.

Пейнтър залепна за облегалката. Макар че би трябвало да е нервен, докато стрелката на спидометъра пълзеше нагоре, изпитваше облекчение, че е дошъл в Юта. Това бе потвърждение, че инстинктите му не са закърнели през времето, прекарано под Смитсъновия замък.

Тук ставаше нещо важно.

И може би не само тук.

Спомни си съобщението на Кат за внезапната поява на Сейчан и твърдението й, че може би имала идея за истинските лидери на Гилдията. Беше рядкост за която и да било разузнавателна агенция да измъкне каквато и да било информация за тази организация. Явно бе станало нещо сериозно, за да свалят гарда си.

Нещо като загадъчна експлозия.

Можеше и да греши, но по принцип не вярваше на съвпадения. А ако беше прав, поне един от най-добрите му хора следваше дирята на Източния бряг. Въпреки късния час би трябвало да е започнал.

Разбира се, стига да можеше да се съсредоточи.

9.

30 май, 23:48

Вашингтон, окръг Колумбия

Грей следваше Сейчан към колонадата на Националния архив. Беше студена пролетна нощ, последният дъх на зимата преди в столицата да започне мочурливото влажно лято. В този късен час по улиците се движеха само редки коли.

След внезапната поява на Сейчан в апартамента му Грей беше облякъл черни панталони, кубинки и армейска блуза с дълги ръкави, както и дълго до коленете вълнено палто. Сейчан, изглежда, не усещаше студа — рокерското й яке беше разкопчано и отдолу се виждаше тънка яркочервена риза с дантела. Кожените панталони прилепваха по извивките на тялото й, но в държането й нямаше съблазнителност. Движеше се решително и целеустремено. Погледът й не изпускаше нито едно раздвижване на разлюлените от вятъра клони. Беше като струна, опъната до скъсване. Но пък и трябваше да е такава, за да оцелее.

Вървяха към изследователския вход на архива на Пенсилвания Авеню. Той бе доста незабележителен в сравнение с главния вход от другата страна на сградата с неговите гигантски бронзови врати. След като минеше през тях, човек попадаше в основната ротонда — залата, в която бяха изложени оригиналите на Декларацията на независимостта, Конституцията и Декларацията за правата на човека, пазени в пълни с хелий витрини.

Но не тези документи бяха причината за среднощната им визита. Сградата пазеше милиарди записи за американската история, каталогизирани и складирани на площ от близо 84000 квадратни метра. Грей разбираше, че ще имат нужда от помощ, ако искат да открият документа, който им трябваше.

Докато приближаваха входа, вратата се отвори. Грей се напрегна, докато не видя слабата фигура, която излезе и им махна енергично. Физиономията на човека беше намръщена. Доктор Ерик Хейсман беше куратор в музея, специалист по колониалната история на Америка.

— Колегата ви вече е вътре — каза той вместо поздрав.

Косата на куратора беше снежнобяла и се спускаше до яката му, допълвана от грижливо подстригана козя брадичка. Държеше им вратата отворена и опипваше очилата си за четене, висящи на верижка на врата му. Явно не беше радостен, че са го измъкнали от дома му в този късен час. Може би затова не беше с костюм, а по пуловер и джинси.

Пуловерът пък бе с емблемата на „Редскинс“ — профил на индиански воин с пера на главата. Ироничен символ предвид темата, която Грей смяташе да засегне. Специалността на доктор Хейсман бяха отношенията между разрастващите се американски колонии и коренното население на Новия свят. Грей се нуждаеше тъкмо от такъв експерт за по-нататъшните си проучвания.

— Насам — каза Хейсман. — Запазил съм кабинет до основната сбирка. Асистентката ми ще ви донесе записите, които са ви необходими. — И докато вървяха по коридора, продължи: — Това е крайно необичайно. Дори чиновниците от Върховния съд не си позволяват да изискват документи извън работно време. Щеше да е по-лесно, ако ме бяхте информирали за конкретния въпрос, по който работите.

Изглеждаше готов да ги гълчи още, но погледът му спря върху лицето на Сейчан и онова, което видя там, го накара да зареже по-нататъшните оплаквания и бързо да се извърне.

Грей също я погледна. Тя отвърна на погледа му и повдигна невинно вежда. Докато се извръщаше, Грей забеляза малък белег под дясното й ухо, наполовина скрит от падащата черна коса. Сигурен бе, че е нов. Където и да я бяха отвели разследванията й за Гилдията, пътят явно не се бе оказал от леките.

Кураторът ги преведе през лабиринта от коридори и влязоха в помещение с голяма конферентна маса и с четци за микрофилми покрай едната стена. Двама души вече ги очакваха. Едната бе млада жена с безупречна тъмна кожа: спокойно можеше да е излязла от страниците на модно списание. Черната рокля, полепнала по тялото й, подчертаваше красотата й. Съвършено гримираното й лице показваше, че не се е мотаела у дома, когато са я извикали най-неочаквано на работа.

— Асистентката ми Шарин Дюпре. Говори пет езика, но майчиният й е френски.

— Приятно ми е — каза тя с дълбок копринен глас, в който се долавяше лек арабски акцент.

Грей се ръкува с нея. „От Алжир е“ — реши той от живия й тон. Макар северноафриканската страна да се бе освободила от игото на френските колонисти в началото на шейсетте, езикът на потисниците продължаваше да се говори.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — рече той.

— Няма проблем — дойде груб отговор от другия край на масата. Другият, който ги чакаше, беше добре познат на Грей. Монк Кокалис седеше с крака върху масата, по анцуг и с бейзболна шапка. Кимна към стройната асистентка. — Особено като се има предвид компанията.

Асистентката свенливо сведе глава и на устните й заигра лека усмивка.

Монк ги беше изпреварил. Естествено, централата на Сигма се намираше съвсем наблизо, от другата страна на Националната алея. Кат бе настояла съпругът й също да дойде. Грей подозираше, че това е свързано повече с желанието й да разкара Монк от главата си, отколкото да му предложи помощ в разследването.

Всички се настаниха на масата. Единствено Хейсман остана да стои прав, с ръце зад гърба.

— Може би вече ще ми кажете защо бяхме извикани в този късен час.

Грей отвори жълтата папка, която носеше, извади писмото на френски и го плъзна по масата към Шарин. Преди тя да успее да го докосне, Хейсман се пресегна и го взе с една ръка, докато с другата си слагаше очилата.

— Какво е това? — попита той и закима, докато преглеждаше страниците. Явно не знаеше френски, но се опули, когато разпозна подписа в края. — Бенджамин Франклин? — Погледна Грей. — Това прилича на неговия подпис.

— Да, това вече е проверено и писмото е преведено…

— Но това е ксерокопие — прекъсна го Хейсман. — Къде е оригиналът?

— Това няма значение.

— За мен има! — възрази кураторът. — Прочел съм всичко написано от Франклин. Но никога не съм виждал подобно нещо. Дори само тези рисунки… — Остави един лист на масата и заби пръст в една от скиците.

На нея имаше орел с разперени криле, сграбчил маслинена клонка в единия си крак и сноп стрели в другия. Явно авторът още бе работил върху проекта. Тук-там около изображението имаше надраскани нечетливи бележки.

— Прилича на ранен вариант на Държавния печат на Съединените щати. Но писмото е с дата хиляда седемстотин седемдесет и осма, години преди появата на тази чернова в официалните документи през осемдесет и втора. Със сигурност става дума за някакъв фалшификат.

— Не е фалшификат — каза Грей.

— Може ли? — Шарин внимателно взе страниците. — Казахте, че писмото е преведено, но все пак бих искала да проверя точността на превода.

— Ще ви бъда признателен — отвърна Грей. Хейсман закрачи покрай масата.

— Предполагам, че съдържанието на писмото е причина за тази късна среща. Можете ли да ми обясните защо нещо отпреди два века не може да почака до сутринта?

Сейчан заговори за първи път, откакто бяха дошли. Гласът й бе тих, но студен и заплашителен.

— Защото за осигуряването на тези страници беше пролята кръв.

Думите й отрезвиха Хейсман достатъчно, за да спре да крачи напред-назад.

— Ясно. Кажете сега за писмото.

— То е част от кореспонденцията между Франклин и един френски учен — започна Грей, — Аршар Фортескю. Бил е член на научна група, съставена от Франклин. Така нареченото Американско дружество за насърчаване на полезните знания.

— Да, групата ми е позната — каза Хейсман. — Те са издънка на Американското философско дружество, но конкретната им цел е била събирането на нови научни идеи. Най-известни са с ранните си археологически проучвания на реликви на коренните жители на Америка. Накрая били едва ли не обсебени от тази тема. Разкопавали гробове и индиански могили навсякъде из колониите.

— Точно за това става дума в писмото — обади се Шарин. — То е молба до въпросния френски учен да помогне на Франклин за организирането на експедиция до Кентъки „за откриването и разкопаването на индианска могила във формата на змия в търсене на закопана в нея заплаха срещу Америка“ — преведе тя, като се мръщеше от недоумение.

Вдигна очи от страницата.

— Като че ли въпросът е бил много спешен. — Запрокарва пръст по писмото и продължи да превежда: — „Скъпи приятелю, със съжаление трябва да ви съобщя, че надеждите за Четиринайсетата колония, тази Колония на дявола, са разбити. Шаманите от Ирокезката конфедерация бяха избити по най-жесток начин, докато пътуваха за срещата с губернатора Джеферсън. С тяхната смърт всички, които имаха познания за Великия еликсир и Бледите индианци, са в ръцете на Провидението. Но един шаман живя достатъчно дълго, затрупан под телата на останалите, за да ни даде последна искрица надежда. Той разказа за карта, скрита в черепа на рогат демон и увита в изрисувана бизонска кожа. Може би подобни приказки за демони и тайни карти са просто фантасмагории на объркан умиращ ум, но не бива да си позволяваме да рискуваме. Жизненоважно е да открием картата преди Врага. В тази насока, открихме една следа към силите, които се опитват да разкъсат младия ни съюз. Символ, който бележи Врага“.

Тя обърна страницата, за да я видят всички. На нея имаше скица на пергел върху ъгъл, заграждащи малък лунен сърп и петолъчна звезда.

— Прилича ми на масонски символ, но никога не съм виждала подобен вариант, с полумесец и звезда — каза Шарин. — Вие виждали ли сте?

Грей мълчеше. Доктор Хейсман бавно поклати глава.

— Самият Франклин е бил масон. Не би очернил собствения си орден. Това трябва да е нещо съвсем друго.

Монк се наведе да разгледа символа по-добре. Макар изражението му да не се промени. Грей забеляза как леко сбърчи нос, сякаш е помирисал нещо гадно. Подобно на Грей, Монк разпозна знака на лидерите на Гилдията. Погледите им се срещнаха и въпросът в очите му бе недвусмислен: „Как е възможно този символ да фигурира в писмо от Бенджамин Франклин до някакъв френски учен“?

Точно на този въпрос търсеше отговора и Грей.

Монк продължи с друга загадка:

— И защо му е на Бен Франклин помощта на французин в това търсене? Със сигурност трябва да е имал подръка и някой друг, който да поведе подобна експедиция в пущинаците на Кентъки.

— Може би не е имал пълно доверие на хората около себе си — предположи Сейчан. — Този потаен враг, за когото споменава… Възможно е да са се внедрили във вътрешните кръгове на властта.

— Възможно е — каза Хейсман. — Но Франция е била наш съюзник срещу британците по време на Войната за независимост и Франклин е прекарал доста време в Париж. Още по-важното е, че френските колонисти са установили тесни връзки с местните племена по време на Френската и Индианската война, когато канадските колонисти са се сражавали рамо до рамо с коренните жители срещу англичаните. Ако на Франклин му е трябвал човек, който да проучи чувствителни за индианците въпроси, не би било странно да се обърне към французин.

— Писмото като че ли потвърждава това — обади се Шарин и преведе още няколко реда: — „Аршар, като доверен и близък приятел на покойния вожд Канасатего — за чието отравяне все още смятам, че е пъклено дело на същия наш Враг, — не мога да се сетя за по-подходящ човек от теб, който да поведе такава жизненоважна експедиция. Тази мисия не бива да се провали“.

Въпреки думите в писмото Грей подозираше, че истинският отговор на въпроса на Монк се съдържа в комбинация от двете теории. Доколкото можеше да се съди, Франклин се беше обръщал към приятел, на когото е знаел, че може да се довери, и който е имал добри връзки с племената в района.

— А кой е Канасатего? — попита Монк и прикри с юмрук прозявката си, която си бе чиста преструвка като се имаше предвид блясъкът в очите му.

Грей разбираше интереса на приятеля си. В писмото се загатваше, че потайните врагове на Франклин са убили индианския вожд — и ако символът на страницата бе нещо повече от съвпадение, може би ставаше въпрос за същия враг, с когото Сигма се бореше от години. Изглеждаше невъзможно, но защо иначе Гилдията се беше сдобила с точно това писмо, в което се съдържаше знакът й, и го беше скрила?

Хейсман пое дълбоко дъх и част от официозно хладното му държание се стопи.

— Вождът Канасатего — топло каза той, сякаш си спомняше за стар приятел, — е историческа фигура, за която знаят малцина. Той обаче е изиграл жизненоважна роля в създаването на Америка. Някои дори го смятат за забравен отец основател.

— Доктор Хейсман има обширно изследване върху вожда на ирокезите — гордо се включи Шарин. — Една от дисертациите му оказа сериозно въздействие върху Конгреса за приемането на резолюция относно ролята на коренните жители на Америка за основаването на страната.

Хейсман се опита да пренебрегне хвалбите й, но бузите му се зачервиха и той малко поизправи рамене.

— Бил е забележителна личност. Най-великият и най-влиятелен индианец на своето време. Ако не е загинал толкова млад, кой знае колко по-различна щеше да е държавата, особено по отношение на отношенията й с коренните жители.

— И е бил убит, както се твърди в писмото ли? — попита Грей.

Хейсман кимна и най-сетне седна на масата.

— Бил е отровен. Историците спорят кои са извършителите. Някои твърдят, че са били шпиони на британското правителство, други — че смъртта му е дело на сънародниците му.

— Явно Бен Франклин е имал своя теория обаче — отбеляза Монк.

Хейсман погледна алчно писмото.

— При това много интригуваща.

Грей подозираше, че няма да има повече проблеми с убеждаването на куратора да им помогне в проучването. Раздразнението му беше изчезнало напълно, заменено от жив интерес.

— И защо този ирокезки вожд е бил толкова важен? — попита Монк.

Хейсман взе писмото, погледна грубото изображение на орела с разперените криле и почука крака със снопа стрели.

— Заради това тук. — Изгледа ги един по един. — Някой от вас знае ли защо на Държавния печат на Съединените щати е изобразен орел, държащ стрели?

Грей сви рамене, придърпа страницата и каза:

— Маслинената клонка е символ на мира, а стрелите — на войната.

На лицето на куратора заигра иронична усмивка, първата за вечерта.

— Това е често срещано заблуждение. Зад снопа от тринайсет стрели обаче има история, която е свързана с вожда Канасатего.

Грей не го прекъсна — усещаше, че ще научи повече, ако го остави да приказва.

— Канасатего е бил водач на народа онондага, един от шестте, които накрая се обединили в Ирокезката конфедерация. Този уникален племенен съюз е формиран през шестнайсети век, много преди основаването на Америка. След поколения кървави войни племената най-сетне сключили мир и се разбрали да се обединят за общото си благо. Създали безпрецедентно демократично и егалитарно правителство с представители на всяко племе, които имали право на глас. Никъде другаде по онова време нямало подобно управление, със собствени закони и конституция.

— Звучи ми адски познато — отбеляза Монк.

— Точно така. Вождът Канасатего се срещал с ранните колонисти през хиляда седемстотин четирийсет и четвърта и представил конфедерацията като пример, който да следват, с увещанието да се обединят за доброто на всички.

Хейсман пак ги огледа един по един и продължи:

— Бенджамин Франклин присъствал на тази среща и разнесъл мълвата сред онези, които по-късно щели да създадат нашата конституция. Всъщност един от делегатите на Конституционния конвент, Джон Рътлидж от Южна Каролина, дори цитирал откъси от законите на ирокезите на колегите си, като четял направо от един от племенните им законници, който започвал с думите „Ние, народът, в желанието си да създадем съюз, да постигнем мир, равенство и ред…“

— Момент. — Монк се поизправи в стола си. — Това повтаря почти дума по дума преамбюла на нашата конституция. Да не искате да кажете, че сме съставили основните си документи по образец на някакви стари индиански закони?

— Твърдението не е само мое, но и на Конгреса на Съединените щати. Резолюция триста трийсет и първа, приета през октомври осемдесет и осма, признава влиянието на конституцията на ирокезите върху нашата и върху Декларацията за правата на човека. Макар да има спорове относно степента на влияние, фактите не могат да бъдат отречени. Нашите отци основатели дори са обезсмъртили тази заемка на държавния ни печат.

— Как така? — попита Грей.

Хейсман отново потупа рисунката на орела.

— На онова събиране през хиляда седемстотин четирийсет и четвърта вождът Канасатего отишъл при Бенджамин Франклин и му поднесъл дар — стрела. Франклин не знаел какво значи това, а Канасатего взел стрелата, счупил я в коляното си и пуснал парчетата на земята. След това показал на Франклин наръч от тринайсет стрели, вързани с кожа. Опитал се да счупи снопа, но тъй като стрелите били заедно, не успял. Дал снопа на Франклин и посланието станало ясно за всички. За да оцелеят и да са силни, тринайсетте колонии трябвало да се обединят в една непобедима нация. Орелът от Държавния печат държи точно този сноп от тринайсет стрели във вечна, макар и донякъде тайна, чест на мъдрите думи на ирокезкия вожд.

Докато Хейсман разказваше, Грей продължаваше да изучава рисунката. Нещо като че ли липсваше и това не му даваше покой. Скицата беше доста груба, с неразгадаеми бележки отстрани и отдолу, но когато се вгледа по-внимателно, той разбра какво в ранния вариант на печата го тормози.

— На тази рисунка има четиринайсет стрели — каза той.

Хейсман се наведе напред.

— Какво?

Грей посочи рисунката.

— Пребройте ги. Тук орелът е стиснал четиринайсет стрели, а не тринайсет.

Останалите станаха и се скупчиха около него.

— Прав е — съгласи се Шарин.

— Но това е просто чернова — каза Хейсман. — Приблизително изображение на замисъла.

Сейчан скръсти ръце на гърдите си.

— Може и да не е. В писмото на Франклин се споменава за Четиринайсета колония.

Грей продължаваше да се взира в орела. Хрумна му нещо.

— В писмото също се загатва за някаква тайна среща между Томас Джеферсън и лидерите на ирокезите. — Погледна Хейсман. — Възможно ли е Джеферсън и Франклин да са обмисляли създаване на нова, четиринайсета колония, съставена от коренни американци?

— Дяволска колония — каза Монк. — Колонията на дявола, както я нарича Франклин в писмото. — Като червените дяволи.

Грей кимна.

— Може би допълнителната стрела в рисунката символизира колонията, която така и не се е появила.

Хейсман помълча, докато обмисляше хипотезата, после заяви:

— Ако е така, това може да е най-важното писмо в историята ни. Но защо няма и допълнителни доказателства?

Грей се опита да се постави на мястото на Франклин и Джеферсън.

— Защото усилията им са се провалили и нещо ги е уплашило достатъчно силно, за да ги накара да заличат всичко писано по въпроса и да оставят само няколко податки.

— Но ако сте прав, какво са крили?

Грей поклати глава.

— Всички въпроси, или поне сочещите към истината податки, може би се съдържат в останалата кореспонденция между Франклин и Фортескю. Трябва да започнем да търсим…

Звънът на телефона му го прекъсна. Прозвуча ужасно силно в тихото помещение. Грей извади апарата от джоба на палтото си и погледна екрана. Въздъхна тихо.

— Ще трябва да отговоря. — Стана и се дръпна настрани.

— Грей, аз… баща ти… — Гласът на майка му трепереше, изпълнен със смут и ужас. На заден план се чу силен трясък, последван от вбесен рев.

Връзката прекъсна.

10.

30 май, 22:01

Резерват Юинта, Юта

Майор Ашли Райън охраняваше вратата на Ада.

На петдесет метра от командния му пост мястото на експлозията продължаваше да тътне и да бълва струи вряща вода и бълбукаща кал. Парата беше превърнала бездната в изгаряща сярна сауна. Само за половин ден обиколката на зоната на взрива бе станала двойно по-голяма, разяждаше съседния планински склон. По залез-слънце голяма канара от отвесната скала се беше откъртила като айсберг от ледник и се бе разбила в разширяващата се пропаст. А с падането на нощта облаците скриха луната и звездите и долината потъна в пълен мрак, досущ като в пещера.

Сега в сърцето на ямата пулсираше страховито червеникаво сияние.

Каквото и да ставаше там, още не беше свършило.

Поради опасния нестабилен район Националната гвардия бе извела целия второстепенен персонал далеч от клисурата и бе направила около нея петкилометров кордон, с наземни патрули и кръжащи във въздуха хеликоптери. Райън държеше малко отделение в самата долина. Всички войници имаха опит в огнеборството и бяха с жълти предпазни костюми, шлемове и дихателни маски, ако въздухът станеше негоден за дишане.

Райън се обърна към новодошлия, който също тъкмо обличаше подобен екип.

— Мислите ли, че можете да ни кажете какво става там?

Геологът, който се беше представил безцеремонно като Роналд Чин, отвърна също толкова безцеремонно:

— Точно затова съм дошъл.

Райън го изгледа скептично. Ученият беше долетял от Вашингтон преди петнайсет минути, с хеликоптер. Макар да не изпитваше абсолютно никакво уважение към правителствените бюрократи, които си пъхаха носовете където не им е работа, Райън усещаше, че този не е само геолог. Заради деловото му поведение и бръснатата глава подозираше, че има и военен опит. След като слезе в клисурата, правителственият учен беше преценил с един прецизен поглед обстановката и бе започнал да облича пожарникарския костюм още преди Райън да го посъветва да го направи.

— Трябва да сляза сам — заяви Чин и взе металния си куфар от земята.

— Няма начин. Докато сте тук, аз отговарям за вас. — Райън беше получил заповед да окаже пълно съдействие на геолога, но нещата тук все пак бяха под негово командване. — С редник Белами ще ви заведем до мястото и ще ви върнем.

Чин кимна, без да спори, с което си спечели още една червена точка пред Райън.

Райън поведе, като включи закрепения на рамото му светодиоден фенер. Останалите последваха примера му. Приличаха на екип, тръгнал да изследва новооткрита пещера.

Влязоха в тъмната гора. С всяка крачка въздухът ставаше все по-горещ и наситен със сяра. Тримата бързо си сложиха шлемовете и маските, но въпреки това жегата им се съпротивляваше като същинска стена. Парата кондензираше по визьорите и им пречеше да виждат. Сгъстеният въздух имаше вкус на метал в устата на Чин, или може би това бе плод на страха му. След като излязоха от гората, Райън им направи знак да спрат.

Дъното на долината се спускаше в приблизително кръгла плитка вдлъбнатина с диаметър трийсетина метра и вклиняваща се дълбоко в отвесната скала отляво. Недалеч от тях каменният край продължаваше да се разпада на чакъл и груб пясък, поради което ямата бавно се разширяваше. Зад устието самата яма се спускаше надолу, пълна с фин скален прах, а в центъра пропадаше в дълбока димяща дупка.

В тъмното гърло кипеше вода, осветена от подземни огньове. Земята леко потръпна и във въздуха излетя струя свръхнагорещена вода и пара, съпроводена от плътен рев. Тримата предпазливо отстъпиха назад.

След като фонтанът утихна, Чин приближи на крачка от кратера и каза с приглушен от маската глас:

— Взривът определено е стигнал до геотермалните пластове под нас. Целият район лежи върху вулканична подложка.

Райън и Белами приближиха до него.

— Внимавайте с ръба. Може да се изрони.

Чин кимна, пристъпи предпазливо до края, клекна и отвори куфара. Вътре имаше грижливо подредени измервателни уреди и химикали, както и геоложки чукчета, контейнери, четки и пикели.

— Трябват ми няколко проби от детрита и наноса, като се започне от периферията и се продължи към средата — каза геологът, докато приготвяше наборите. Извади чук и длето и добави: — Ако някой от вас може да откърти парче гранит при ръба, това ще ускори нещата.

Райън направи знак на Белами да изпълнява.

— За какво ви е този камък?

— Ще го използвам да определя състава на местната основна скала. Трябва ми база за сравнение с пробите от зоната на взрива.

Белами взе инструментите и малка торбичка за проби, отдалечи се на няколко метра и се захвана за работа. Беше бивш полузащитник в отбора на селскостопанския колеж на щата, но травма в коляното бе сложила край на футболната му кариера. Имаше жена и дъщеря му беше на път, така че напусна училището и постъпи в Националната гвардия. Беше добър войник и знаеше как да работи бързо и ефективно.

Чин закрепи стъкленица към телескопичен алуминиев прът, наведе се, разпъна пръта и загреба проба от грубия пясък най-близо до ръба.

Докато геологът работеше, Райън гледаше към отсрещния край ямата. Отломките там ставаха още по-фини и се превръщаха на прах при центъра, където сякаш потичаха на спирала като в пясъчен часовник и изчезваха в димящото гърло.

Приглушено ахване върна вниманието му към Чин. Геологът държеше пръта си над ямата. Беше успял да вземе проба от горещия пясък, само че стъкленицата му беше покрита с паяжина от пукнатини.

„Нима жегата я е пръснала?“

Пред очите на Райън дъното на стъкленицата се отчупи и пробата се изсипа обратно в ямата. Щом падна върху повърхността, стъклото сякаш се стопи на прах. Не, не се стопи. Разтвори се за секунди и изчезна.

Чин се изправи. Още държеше пръта с останките от счупената стъкленица в края. Докато се взираха, останалата част от съда се разпадна на стъклен прах и също се изсипа в ямата. Дори върхът на алуминиевия прът започна да се рони бавно откъм върха. Преди корозията да измине повече от пет-шест сантиметра, Чин хвърли пръта в ямата. Той се заби като копие в прахообразната повърхност — и продължи да потъва, сякаш бе в подвижни пясъци.

Райън знаеше, че прътът не просто потъва.

— Денатурира се — каза Чин с изумление, съответстващо на ужаса на Райън. — Каквото и да става тук, то разлага материята. Може би на атомно ниво.

— Каква е причината, по дяволите?

— Нямам представа.

— Тогава как можем да го спрем?

Чин само поклати глава. Райън си представи как процесът продължава да се разраства като рак по планините и задълбава все повече и повече. Спомни си думите на геолога за онова, което се крие под краката му.

„Целият район лежи върху вулканична подложка“.

Сякаш за да му го напомни, земята се разтърси пак, този път много по-силно. Гейзерът изригна отново, стигна до върховете на дърветата и избълва стена свръхнагорещен въздух.

Чин прикри лицето си с ръка, а с другата посочи назад към гвардейския пост.

— Районът е много нестабилен! Трябва да се евакуирате от клисурата. Отстъпете най-малко на километър и половина.

Райън нямаше намерение да спори и извика на Белами, който продължаваше да работи на няколко метра от тях с чука и длетото:

— Зарежи това! Кажи на хората да са готови да се изнасят! Съберете цялата екипировка!

Преди едрият редник да успее да направи и една крачка, от отвесната скала зад него се откърти ново парче и се стовари в ямата. От нея полетя мокър прах. Няколко черни пръски улучиха десния крак на Белами под коляното.

— Разкарай се оттам! — заповяда Райън.

Без повече подкани Белами затича към тях. Лицето му се беше изкривило от болка. Куцаше с десния си крак.

— Какво стана? — попита Райън.

— Кракът ми гори, сър.

Райън погледна надолу. Огнеупорните панталони би трябвало да предпазят кожата му от изгаряне от горещия прах.

— Събори го да легне! — викна Чин. — Веднага!

Райън скочи да изпълни властната заповед на геолога.

Посегна към рамото на Белами, но редникът изведнъж изкрещя и политна, понеже десният му крак се подгъна и се прекърши странично в средата на пищяла.

Райън успя да го хване за раменете и го притисна към земята.

— Мааааамка му — викаше редникът и се гърчеше в агония.

Какво ставаше, по дяволите?

Чин коленичи до краката на Белами, извади нож и разряза крачола на редника от коляното до глезена. Счупването беше ужасно — назъбена кост, ослепително бяла на фона на черната кожа, стърчеше от мускула. Течеше кръв, но не толкова, колкото беше очаквал Райън.

— Заразен е — каза Чин.

Райън се помъчи да проумее какво означава това — и пред очите му острият край на строшената кост започна да се превръща на прах. Кожата по краищата на раната се отдръпна и също се разтвори. Райън си представи пръските по крака на Белами и си спомни думите на геолога отпреди малко.

„Денатурира се“.

Пръските бяха разяли костюма на Белами и бяха продължили с крака му.

— К… какво ще правим? — заекна Райън.

— Донеси брадва! — нареди Чин.

Този път Райън се подчини не заради заповедния тон, а заради страха в гласа на геолога. Чин вече беше срязал замърсения крачол, като внимаваше да не го докосва, и го метна в ямата. Дори Райън да имаше съмнения относно замисъла на Чин, те изчезнаха, когато геологът с рязко движение свали колана си и започна да прави турникет.

Белами също разбра и изстена глухо.

— Нееее…

— Това е единственият начин — обясни му Чин. — Не бива да позволяваме да се разпространи по крака ти.

Прав беше. Докато тичаше към лагера, Райън си спомни въпроса, който беше задал, когато си представяше разширяващия се кратер. „Как можем да го спрем?“

Вече имаше отговор.

„На огромна цена“.

Единственото, което можеха да направят за момента, бе да контролират донякъде размера на пораженията.

След по-малко от минута се върна с брадва, взета от пожарникарската екипировка в лагера, и с още двама души. Междувременно Чин вече бе стегнал с колана бедрото на Белами. Редникът лежеше по гръб, прикован за раменете от геолога. Лицето зад маската му лъщеше от ужас и болка.

Другите двама войници ахнаха.

Кракът на Белами изглеждаше така, сякаш акула е отхапала част от прасеца му, и се крепеше само на месото и кожата. Останалото беше изядено от онова, което бе проникнало в него.

Чин погледна майора в очите, когато единият от войниците зае мястото му, после кимна към брадвата и Белами.

— Искаш ли аз да го направя?

Райън поклати глава. „Той е от моите хора. Аз отговарям“. Вдигна брадвата. Имаше само един въпрос към геолога.

— Над или под коляното?

Намери отговора в смръщените вежди на Чин. Не биваше да рискуват.

Райън замахна с всички сили.

11.

30 май, 22:20

Прово, Юта

— Пейнтър Кроу заповяда на пръстите си да престанат да се впиват в облегалките на седалката. Бясната надпревара от Солт Лейк Сити до университетското градче Прово бе изпитание дори за неговите стоманени нерви. Беше се опитал да се разсее, като се обади на приятелката си Лиза да й каже, че е кацнал благополучно, но докато летяха по магистралата, като лъкатушеха между бавните коли и често навлизаха в отсрещното движение, се запита дали обаждането не е било преждевременно.

Ковалски най-сетне изключи двигателя и си погледна часовника.

— Двайсет и осем минути. Това означава, че ми дължите една пура.

— Трябваше да послушам Грей. — Пейнтър отвори вратата и едва не падна навън. — Предупреждаваше ме да те държа надалеч от всичко с колела.

Ковалски сви рамене и също слезе.

— Какво знае Грей? Все обикаля Вашингтон с онова тъпо колело. Ако Бог е искал мъжете да карат колела, нямаше да сложи топките ни там, където са.

Пейнтър го зяпна и без да знае какво да отговори, само поклати глава и тръгна през паркинга, следван от Ковалски. Едрият мъж носеше дълъг до глезените черен шлифер, който му позволяваше да скрие пушката помпа „Мосберг“, закрепена за крака му. За да се притъпи смъртоносната й мощ в градски условия, тя бе заредена с Тазер XREP — безжични сачми с парализиращ електрически заряд.

Мъдра предпазна мярка, като се имаше предвид в чии ръце беше пушката.

В този късен час кампусът на „Бригам Йънг“ беше притихнал. Неколцина студенти бързаха по тротоарите, сгушени заради мразовития вятър от заснежените планини около града. Един-двама хвърлиха нервно погледи към тях и побързаха да се отдалечат.

Уличните лампи осветяваха с топла светлина алеите, по-нататък се издигаше висока камбанария. Сградите на университета, повечето тъмни, се простираха във всички посоки. Тук-там имаше ярко осветени прозорци — явно се провеждаха и късни лекции.

Пейнтър направи справка с картата, която зареди на телефона си. Професор Канош му беше предложил да се срещнат в една лаборатория в сградата на факултета по науки за земята. Пейнтър намери адреса и тръгнаха нататък.

Научният център „Ейринг“ се намираше недалеч от западното шосе на кампуса. Трудно можеха да пропуснат големия купол на обсерваторията на покрива. Широко стълбище водеше през две междинни площадки към висока стъклена фасада.

Щом влязоха, Ковалски се намръщи при вида на подобното на катедрала фоайе, чиято основна забележителност беше гигантско махало на Фуко, висящо от тавана и завършващо с огромна месингова сфера. Отстрани имаше малко кафене, затворено в този час и скрито в сянката на гигантски алозавър в естествен ръст насред високи папрати.

— Сега накъде? — попита Ковалски.

— Срещата ни е във физическата лаборатория в мазето.

— Защо пък там?

Добър въпрос. Странно място за среща с историк, но професор Канош беше споменал за някакви тестове, които бил поръчал. Нямаше значение, мястото така или иначе беше уединено и тихо. Пейнтър погледна плана на центъра и тръгна към водещото надолу стълбище. Подземната изследователска лаборатория по физика наистина оправдаваше името си — заемаше не само мазето на сградата, но и поляната от северната й страна.

Влязоха в комплекса. Беше съвсем пуст и не беше трудно да открият нужното им помещение. През отворената врата долитаха високи гласове.

Пейнтър забърза, притеснен, че някой вече е успял да се добере до Каи и професор Канош, и посегна към пистолета под сакото си, щом видя как някакъв мъж заплашва професор Канош с кинжал… но отпусна ръка, когато схвана ситуацията. Мъжът с ножа беше с бяла лабораторна престилка, а самото оръжие изглеждаше старо, може би археологически артефакт. Пък и професор Канош не показваше никакви признаци на страх, а само на раздразнение. Явно другият беше негов колега, който като че ли бе твърдо решен да докаже становището си.

— Точно това може да е доказателството, което търсим! — каза той и ядосано хвърли кинжала на масата. — Защо си толкова твърдоглав?

Преди професор Канош да успее да отговори, двамата забелязаха Пейнтър и съвсем се стреснаха, като видяха зад него грамадния Ковалски.

Двамата колеги седяха на дълга маса в центъра на просторна лаборатория. Няколко лампи в дъното осветяваха сложна апаратура. Пейнтър разпозна някои от инструментите благодарение на опита си в електроинженерството и машиностроенето — спектрометри за маса, различни соленоиди и реостати, съпротивителни и капацитаторни кутии. В една ниша бръмчеше високата колона на електронен микроскоп, а до него светеха монитори.

— Чичо Кроу?

Въпросът дойде от сенките при микроскопа. Млада жена излезе нерешително на светло. Раменете й бяха отпуснати. Взираше се в него през водопад от дълга черна коса.

Беше племенницата му, Каи.

— Добре ли си? — попита Пейнтър. Тъп въпрос предвид обстоятелствата.

Тя сви рамене, промърмори нещо под нос и отиде при професор Канош. Пейнтър я проследи с поглед. „Дотук с топлото семейно събиране“. Но пък за последен път я беше видял преди повече от три години. На погребението на баща й. През този кратък период тя се бе превърнала от дългуресто момиче в млада жена и лицето й бе станало твърдо — много по-твърдо, отколкото би трябвало само за три години.

Можеше да се досети защо. Много добре познаваше този поглед — наполовина предизвикателство, наполовина предпазливост. Самият той също бе сирак и знаеше какво е да израснеш сам, под грижите на голямото семейство, което въпреки това те държи на разстояние и те прехвърля от един дом в друг.

При мисълта за всичко това сърцето му се сви. Трябваше да направи повече за нея, когато имаше възможност. Ако беше, може би сега тя нямаше да е тук.

— Благодаря, че дойдохте — каза професор Канош, което донякъде намали напрежението, и махна на Пейнтър да отиде при масата. — Може би с ваша помощ ще успеем да оправим тази каша.

— Надявам се. — Пейнтър хвърли поглед към колегата на професора. Не беше сигурен колко свободно може да говори пред него.

Човекът усети грубостта си и му протегна ръка. Изглеждаше на годините на професор Канош, но сивата му коса бе оредяла на темето и докато лицето на Канош беше загоряло от слънцето, кожата на колегата му беше мека и отпусната, с големи торбички под очите. Пейнтър се запита дали не е преживял удар преди година-две. Или може би нездравият му вид се дължеше просто на това, че прекарваше по-голямата част от живота си в тази подземна лаборатория, далеч от слънцето и свежия въздух.

— Доктор Мат Дентън — представи се непознатият. — Шеф на департамента по физика.

Ръкуваха се. Пейнтър представи Ковалски като „личен помощник“, при което гигантът завъртя очи.

Професор Канош бе достатъчно любезен да не задълбава в тази тема.

— Моля, наричайте ме Ханк — каза той, може би усетил резервираността на Пейнтър. — Обясних положението на Мат. Имам му пълно доверие. Приятели сме още от гимназията.

Пейнтър кимна и каза:

— В такъв случай може би ще обясните положението и на мен.

— Първо искам да ви уверя нещо. Не мисля, че Каи има нещо общо с взрива. Експлозивите, които изпусна, не бяха причината за трагедията.

Пейнтър усети недоизказаното. Знаеше, че професорът е бил близък със загиналата антроположка. Каи докосна ръката на по-възрастния мъж, сякаш за да му благодари и да го утеши едновременно.

— Казах ви, че не е пластичен експлозив… — тихо избоботи Ковалски.

Пейнтър го пренебрегна и се обърна към професора.

— Тогава какво според вас е причинило експлозията?

Професорът го гледаше право в очите.

— Много просто. — Следващите му думи прозвучаха твърдо и напълно убедено. — Индианско проклятие.

22:35

Рафаел Сен Жермен позволи да му помогнат да слезе от хеликоптера. От вихрушката от витлата тревата по грижливо поддържаната поляна около площадката за кацане беше полегнала. Други мъже сигурно биха се изчервили, че им е нужна подобна помощ, но той бе свикнал с предпазните мерки. Дори лекото скачане от ниската кабина до земята можеше да му струва счупена кост.

По рождение Рафе, както предпочиташе да го наричат, страдаше от osteogenesis imperfecta, или чупливи кости — автосоматичен дефект в производството на колаген, заради който беше с тънки кости и нисък на ръст. Освен това страдаше от лека форма на сколиоза, от която ходеше малко прегърбен, и тъмните му очи бяха замъглени от перде. Поради всичко това повечето го смятаха за много по-възрастен от неговите трийсет и четири години.

И все пак не беше инвалид. Поддържаше се във форма с богати на калций и бифосфонати добавки, както и с експериментални хормони на растежа. Освен това се упражняваше почти като маниак и компенсираше слабите си кости с мускули.

Най-голямата му ценност обаче не беше в мускул или кост.

Докато го сваляха от кабината на хеликоптера, той вдигна очи към нощното небе. Можеше да назове всяко съзвездие и всяка звезда. Паметта му беше ейдетична, фотографска, запечатваше всичко, което му се изпречваше. Често мислеше за крехкия си череп като за тънка черупка около огромна черна дупка, способна да погълне цялата светлина и мъдрост.

Така че въпреки недъзите му неговата фамилия имаше големи надежди за него. Трябваше да оправдае очакванията, да компенсира недостатъците си. Поради недъзите го държаха предимно скрит, на заден план, но сега имаше нужда от него в този така велик момент, който му предлагаше възможност да удостои фамилията си с огромна чест.

Твърдеше се, че родът Сен Жермен можел да се проследи до времето преди Френската революция, че по-голямата част от състоянието на фамилията е дошла от военни спекулации. И макар това да продължаваше и до по-нови времена, сега интересите на фамилията обхващаха най-различни области и начинания.

Със своя изключителен ум Рафе се грижеше за изследователските и развойните проекти, уединен и изолиран в департамента Ронски Алпи, недалеч от Гренобъл. Районът беше средище на всякакви научни начинания, където се срещаха индустрия и научни изследвания. Фамилията Сен Жермен имаше пръст в стотици проекти в най-различни лаборатории и компании, специализирани предимно в микроелектрониката и нанотехнологията. Самият Рафе имаше трийсет и три патента.

Въпреки това той знаеше мястото си, познаваше по-тъмната история на фамилията, връзките й с Истинската кръвна линия. Докосна тила си. Под спускащата се коса имаше наскоро обръснато място, все още чувствително от татуировката. Тя символизираше ролята на фамилията му и собствения му обет към това мрачно наследство.

Рафе отпусна ръце и се загледа в далечината. Знаеше също и как да изпълнява заповеди. Беше извикан тук, бяха му дадени конкретни инструкции, беше му напомнена студената нишка на историята, която водеше до този момент. Сега бе неговият шанс наистина да остави своята следа в света, да се докаже и да донесе невъобразими богатства и чест на фамилията си.

Докато вратата на хеликоптера се затваряше, зърна отражението си в стъклото. С елегантно дългата си черна коса и изтънчените аристократични черти, потъмнели от упоритата брада, някои го смятаха за красив. И определено не можеше да се оплаче от липса на интерес от страна на жените.

Дори силните ръце, които му помогнаха да слезе от хеликоптера, принадлежаха на представител на нежния пол — макар че малцина биха нарекли спътницата му нежна. Страховита беше по-подходящо определение за нея. Той си позволи да се усмихне едва забележимо. По-късно щеше да сподели с нея това свое наблюдение.

— Merci, Ашанда — каза й, когато тя го пусна.

Един от хората му се приближи с бастуна. Рафе го взе и се подпря на него, докато чакаше останалите от екипа да слязат.

Ашанда стоеше неподвижно до него. Висока над метър и осемдесет, с черна като нощта кожа, тя бе едновременно медицинска сестра и телохранител. Беше толкова част от фамилията, колкото и всички, в чиито вени течеше кръвта на Сен Жермен. Баща му я беше намерил като дете по улиците на Тунис. Беше няма, тъй като езикът й бе отрязан; била брутално малтретирана и продавана за секс, докато баща му не я спасил. Убил мъжа, който му я предложил, докато вървял по улицата по работа. След това я бе отвел в семейното имение до укрепения френски град Каркасон, където й бе представено момче в инвалидна количка. Така Ашанда стана едновременно домашен любимец и довереник на крехкото дете.

До ушите му долетя писък и той се загледа през просторната поляна към тъмното имение, на чиято територия се бяха приземили. Не знаеше кой е собственикът, просто беше удобно за плановете му. Къщата беше кацнала на склона на Скуол Пийк и от нея се откриваше изглед към Прово. Лично беше избрал мястото поради близостта му до университета „Бригам Йънг“.

Приглушен изстрел прекъсна вика от имението.

Не можеше да си позволи никакви рискове.

Първият му помощник, германският наемник Берн, бивш член на специалните сили на Бундесвера, застана пред него. Беше облечен изцяло в черно — висок, рус, синеок, ариец от главата до петите, огледален образ на по-тъмната страна на Рафе.

— Сър, готови сме да продължим. Целите са изолирани в една от сградите на кампуса, всички точки за достъп са под наблюдение. Можем да се справим с тях при ваша заповед.

— Добре — отвърна Рафе. Беше му противно да използва английски, но той бе станал разговорен за наемниците и им пасваше напълно, като се имаше предвид грубостта и липсата на истинска изтънченост в този език. — Нужни са ни живи. Поне докато не се доберем до златните пластини. Ясно ли се изразих?

— Да, сър.

Рафе посочи с бастуна към кампуса. Представи си момичето и възрастния мъж, спасяващи се на гърба на коня. Макар екипът му да беше надигран с хитроумната маневра, това бе временен неуспех. От видеозаписа на преследването и с помощта на софтуер за разпознаване на лицето беше идентифицирал индианеца. Не му трябваше много време да открие, че историкът се е върнал там, където се смята в най-голяма безопасност — в лоното на университета си. Усмихна се на наивността му. Макар двамата да се бяха измъкнали веднъж от капана му, втори път това нямаше да се случи.

— Действайте — нареди той и се заклатушка към имението. — Доведете ми ги. И този път не искам провали.

22:40

— В какъв смисъл индианско проклятие? — попита Пейнтър.

Професор Канош вдигна ръка.

— Изслушайте ме. Зная как звучи. Но не можем да отхвърлим преданията около онази пещера. От векове старейшините на юта, предаващи шаманските знания от поколение на поколение, твърдят, че онзи, който влезе в свещената гробница, рискува да разруши света с нахлуването си. Бих казал, че нещата се развиха точно по този начин.

Ковалски изсумтя насмешливо. Професорът сви рамене.

— Мисля, че в старите предания има зрънце истина. Предупреждение от пещерата да не се вади абсолютно нищо. Смятам, че от векове в нея е било скрито нещо нестабилно и опитът ни да го извадим е довел до експлозията му.

— Но какво би могло да е то? — попита Пейнтър.

Каи се размърда на стола си от другата страна на масата. Отговорът на този въпрос беше важен и за нея.

— Когато двамата с Маги вдигнахме златния череп, той ми се стори необичайно студен и усетих как нещо в него се движи. Мисля, че Маги също го усети. Предполагам, че вътре в тотема е било скрито нещо. Нещо достатъчно ценно, за да бъде запечатано във вкаменения череп.

Ковалски сви с отвращение устни.

— Защо им е било да избират точно череп?

— В много индиански гробища наред с мъртвите са били откривани праисторически фосили, които несъмнено са били почитани — обясни професорът. — Всъщност именно индианците са показали на колонистите богатите на вкаменелости находища и останките на мастодонти и други измрели животни, запалили въображението на учените от онази епоха. Сред колонистите избухнали разгорещени спорове, в които участвал дори Томас Джеферсън, дали подобни зверове все още живеят някъде на запад. Така че ако индианците са се нуждаели от съд, в който да държат нещо свещено и може би опасно, праисторическият череп не би трябвало да е неочакван избор.

— Добре — рече Пейнтър. — Ако приемем, че сте прав, какво може да е това? Какво са скрили вътре?

— Нямам представа. Остава също и въпросът дали мумифицираните тела в пещерата изобщо са на коренни жители на Америка.

Професорът по физика, който седеше до Пейнтър, прочисти гърлото си.

— Ханк, кажи му за радиовъглеродното датиране на останките.

Погледът на Пейнтър се премести от единия учен на другия.

Канош се забави с отговора и професор Дентън заговори бързо, нетърпеливо и развълнувано:

— От Археологическия департамент отнесоха телата към началото на дванайсети век. Много преди някой европеец да е стъпвал в Новия свят.

Пейнтър не разбра значението на това, нито защо Дентън изглежда така възбуден. Датирането просто доказваше, че телата са на коренни жители.

Дентън се пресегна и плъзна стария кинжал към Пейнтър и той си спомни как физикът размахваше същото оръжие преди малко.

— Разгледайте го хубаво — каза професорът.

Пейнтър взе ножа и го завъртя в ръцете си. Дръжката бе от пожълтяла кост, но острието изглеждаше стоманено, с красив, почти воден блясък по повърхността.

— Кинжалът е от пещерата — обясни Канош.

Пейнтър рязко вдигна глава.

— Местното момче, което се измъкнало от залата след убийството и самоубийството, избягало с този нож в ръка. Конфискувахме му го, тъй като е незаконно да взема реликви от индианско гробище. Но необичайният характер на оръжието изискваше по-подробно изследване.

Пейнтър го разбра.

— Защото индианците от онова време не са познавали технологията за производство на стомана.

— Точно така — съгласи се Дентън и погледна изразително Канош. — Особено този тип стомана.

— Какво искате да кажете? — попита Пейнтър.

Дентън кимна към кинжала.

— Това е рядка форма стомана, разпознаваема по необичайната вълниста шарка по повърхността. Известна е като дамаска стомана. Този метал е бил произвеждан само през Средните векове в шепа леярници в Близкия изток. Легендарните мечове от него били ценени изключително много. Твърди се, че били най-острите и че не могат да се строшат. Точният начин на производство на стоманата бил пазен в тайна, която била изгубена някъде през седемнайсети век. Всички опити за възраждането на технологията се провалили. Дори днес не можем да произвеждаме дамаска стомана, макар че можем да създадем сплави, които са твърди колкото нея или дори повече.

— Това пък защо?

Дентън посочи извисяващия се електронен микроскоп, който бръмчеше в нишата.

— За да съм сигурен, че първоначалната ми преценка е вярна, разгледах стоманата на молекулярно ниво. Успях да установя наличието на циментитни2 нановлакна и въглеродни нанотръби в метала. И двете са уникална характеристика на дамаската стомана и тъкмо те й придават огромната й гъвкавост и здравина. Университети от целия свят са изучавали тази стомана и са се опитвали да разберат как са я произвеждали.

Пейнтър се помъчи да проумее чутото. Беше запознат с нановлакната и нанотръбите. И двете бяха странични продукти на съвременната нанотехнология. Въглеродните нанотръби — изкуствено създадени цилиндри от въглеродни атоми — бяха необичайно здрави и вече се използваха в търговски стоки, от предпазни шлемове до бойна броня. Нановлакната пък бяха дълги единични вериги от атоми, показващи уникални електрически свойства, които обещаваха революция в развитието на микроелектрониката и разработването на компютърни чипове. Нанотехнологичната индустрия вече въртеше милиарди долари и продължаваше да се разраства с шеметна скорост.

Всичко това събуди у него един въпрос. Той посочи странния кинжал и попита:

— Да не искате да кажете, че средновековните майстори на оръжие са можели да манипулират материята на атомно ниво и че са разбили тайните на нанотехнологията още преди векове?

Дентън кимна.

— Възможно е. Или най-малкото някой е знаел нещо. Открити са и други следи от нанотехнология в миналото. Вземете например цветното стъкло в средновековните църкви. Днес не можем да възпроизведем стъклото с рубинен цвят. И знаем защо. Изследването на атомно ниво показва наличието на златни наносфери, които съвременната наука все още не е в състояние да създаде. Има и други примери.

Пейнтър се мъчеше да сглоби всичко това в главата си. Взе ножа.

— Ако казаното от вас е вярно, как е възможно този кинжал да бъде открит в Америка, погребан с тела от дванайсети век?

Забеляза как Дентън и Канош се спогледаха. Индианският историк едва доловимо поклати глава. Физикът като че ли изгаряше от желание да продължи да говори и лицето му се зачерви от усилието да запази мълчание. Накрая той се извърна. Пейнтър си спомни гневните думи, които бе чул при влизането си в лабораторията: „Точно това може да е доказателството, което търсим! Защо си толкова твърдоглав?“

Явно двамата учени имаха и други мнения по темата, но за момента не бяха склонни да ги споделят с външен човек. Пейнтър не ги притисна. Първо трябваше да реши един по-належащ въпрос.

Обърна се към Каи.

— Е, разкажи ми за хората, които те гонеха. Онези с хеликоптера. Защо според теб са се опитвали да те убият?

Каи се сви на мястото си. Хвърли поглед към професора, който й кимна меко, за да я окуражи, и тя заговори, но в гласа й продължаваше да се долавя непокорство.

— Мисля, че е заради онова, което откраднах. От пещерата.

— Покажи му — подкани я Канош.

Каи бръкна под якето си и извади две златни пластини със страна около двайсетина сантиметра и дебелина около половин. Едната изглеждаше наскоро изчистена, докато другата бе покрита с нещо черно. Пейнтър забеляза, че върху повърхностите има някакви надписи.

— Оказа се, че в пещерата има стотици подобни плочи, пазени в каменни кутии и увити в хвойнови кори — обясни Канош. — Тя откраднала три от тях, преди да се измъкне.

— Но тук са само две.

— Точно така. Изпусна третата, докато бягаше от пещерата, пред обективите на камерите.

Пейнтър замълча за момент, после се сети.

— Смятате, че някой го е видял. И че иска да разбере дали има и още злато.

— Ако е злато — обади се физикът.

Пейнтър се обърна към Дентън.

— Освен кинжала разгледах и едната пластина под електронния микроскоп — каза той. — Макар да изглеждат златни на цвят, металът е по-твърд, отколкото би трябвало. Много по-твърд. По принцип златото е сравнително мек и ковък метал, но тези плочки са твърди като диамант. Микроскопският анализ установи необичайно плътна атомна структура от макромолекули от златни атоми, съединени като парчета от пъзел. И цялата решетка е свързана със същите циментитни нановлакна, които се откриват в кинжала. — Дентън поклати глава. — Никога не съм виждал подобно нещо. Цената им е неизмерима.

— И явно много по-висока от човешкия живот — добави Пейнтър.

Точно в този миг осветлението изведнъж угасна и всички замръзнаха, затаили дъх. Няколко захранвани с батерии аварийни знаци светеха в коридора, но хвърляха съвсем малко светлина в лабораторията. Под масата се чу глухо ръмжене и Пейнтър настръхна. След миг видя как някаква тъмна сянка се промъква покрай стола на Канош и застава на стража.

— Спокойно, Кауч — тихо предупреди професорът. — Всичко е наред.

Ковалски шумно изпухтя.

— Съжалявам, професоре. Но май този път е по-добре да послушате кучето си. Няма нищо наред във всичко това.

Каи изпълзя от стола си и се скри в сянката на Пейнтър. Той се пресегна назад и хвана китката й. Усети как пулсът й се ускори, когато откъм стълбите се чу трясък и отекна в коридора.

Кауч отново изръмжа.

— Има ли друг път навън? — прошепна Пейнтър на професора по физика. — Някакъв авариен изход?

— Не — уплашено отвърна той. — Лабораторията не случайно е подземна. Излиза се само по стълбите до основната сграда.

„Значи сме в капан“.

12.

31 май, 01:12

Такома Парк, Мериланд

— На следващата пряка наляво — каза Грей на таксиметровия шофьор. Сейчан ясно виждаше безпокойството му. След безумното обаждане на майка му се беше превърнал в кълбо от нерви.

Седеше наведен напред на задната седалка и сочеше с протегната ръка. Изглеждаше така, сякаш му идеше да се прехвърли отпред и сам да хване кормилото. Другата му ръка продължаваше да стиска телефона. По пътя от Вашингтон се беше опитал на няколко пъти да се обади на родителите си, но не получи отговор и това само го разтревожи още повече.

Таксито профуча покрай библиотеката на Такома Парк и зави в сенчестия лабиринт от тесни улички с малки къщички и внушителни викториански постройки. Тежкият балдахин от дъбови и кленови клони превръщаше улиците в тунели и светлината на редките улични лампи едва се виждаше.

Сейчан гледаше тъмните домове и се опитваше да си представи живота на хората в тях, но подобен начин на съществуване й беше чужд. Не помнеше почти нищо от собственото си детство във Виетнам. Не познаваше баща си и предпочиташе да забрави онова, което помнеше за майка си — как я изтръгват от ръцете й, как мъже с униформи я влачат през някаква врата, окървавена и пищяща. След това Сейчан прекара детството си в мизерни домове за сираци, полумъртва от глад през повечето време и малтретирана през останалото.

Тези спокойни къщи с щастливите хора в тях не означаваха нищо за нея.

Накрая таксито зави по Бътърнът Авеню. Сейчан беше идвала само веднъж в дома на родителите на Грей. Тогава беше ранена и бягаше при единствения човек, на когото можеше да се довери. Погледна към Грей. Бяха минали почти три месеца, откакто се бяха видели за последен път. Ако не друго, лицето му бе станало по-изпито, чертите му бяха по-резки и се смекчаваха единствено от пълните му устни. Спомни си как беше целувала навремето тези устни, в момент на слабост. Зад това нямаше нежност, само отчаяние и нужда. Още помнеше топлината, грубата му четина, силата, с която я държеше в обятията си. Но подобно на тихите къщички, този живот не беше за нея.

Освен това, доколкото й беше известно, той все още поддържаше някакво подобие на връзка с лейтенантката от италианските карабинери. Поне така беше преди месеци.

Очите на Грей внезапно се присвиха от тревога и Сейчан погледна напред. Улицата беше тъмна като останалите в квартала, но едно малко бунгало с широка веранда и висок фронтон светеше ярко, до последния прозорец. Никой не спеше там.

— Тук — каза Грей на шофьора.

И още преди таксито да спре напълно, изскочи навън, като подхвърли шепа банкноти. Сейчан срещна погледа на шофьора в огледалото. Той изглеждаше готов да реагира бурно на такова грубо отношение, но се смълча. Тя протегна ръка.

— Рестото.

Остави му бакшиш, прибра останалото и слезе.

Последва бързащия по улицата Грей. Целта му не беше предната веранда. Отстрани на къщата имаше тясна алея, водеща до едноместния гараж отзад. Вратата му беше вдигната, запалените лампи осветяваха две слаби фигури. Нищо чудно, че позвъняванията му бяха останали без отговор.

Грей затича по алеята.

От гаража се чуваше вой на моторна резачка и стърженето на стомана по дърво. Във въздуха се носеше миризма на кедър.

— Джак, ще събудиш всички съседи — умоляваше женски глас. — Спри това нещо и ела да си лягаш.

— Мамо… — Грей забърза към разиграващата се драма.

Сейчан изостана няколко крачки, но майката на Грей все пак я забеляза и смръщи вежди, мъчеше се да се сети коя е. Бяха минали две години от последната им среща. Възрастната жена накрая я позна и на лицето й се изписа объркване, смесено с очакван страх.

Сейчан се смая колко остарели изглеждат родителите на Грей, крехки сенки на някогашните енергични хора. Майка му беше разчорлена, по пеньоар и чехли. Баща му бе бос, по тениска и шорти, които разкриваха изкуствения му крак.

— Хариет! Къде ми е духалката? Защо все ми ровиш в нещата, дявол да те вземе?

Бащата на Грей стоеше до работната маса със зачервено от ярост лице. Челото му лъщеше от пот. Мъчеше се да закрепи парче дърво в менгеме. Зад него моторната резачка работеше на празни обороти, подът беше осеян с нарязани както падне парчета дърво, сякаш се опитваше да изработи дървен пъзел, чието решение знаеше единствено той.

Грей пристъпи напред, изключи резачката, после отиде при баща си и внимателно се опита да го дръпне от масата. Старецът го удари с лакът по лицето и Грей залитна назад.

— Джак! — извика майка му.

Баща му се огледа объркано и като че ли започна да се осъзнава.

— Аз… не исках… — Постави длан на челото си, сякаш проверяваше дали няма температура. После посегна към Грей. — Съжалявам, Кени.

Лицето на Грей трепна.

— Аз съм Грей, татко. Кени още е в Калифорния.

Сейчан знаеше, че Грей има брат, който управляваше някаква интернет фирма в Силициевата долина. Грей приближи баща си, но този път по-внимателно. Устната му беше сцепена и кървеше.

— Татко, аз съм.

— Грейсън? — Старецът позволи на сина си да го хване за ръката. Огледа гаража със зачервените си уморени очи и по лицето му пробяга страх. — Какво… къде…

— Всичко е наред, татко. Хайде да влезем вътре.

Старецът се отпусна и леко се олюля на изкуствения си крак.

— Искам бира.

— Разбира се. Ела да влезем.

Грей го поведе към задния вход. Майка му изостана с кръстосани на гърдите ръце. Сейчан стоеше неуверено на няколко крачки настрани. Чувстваше се неудобно.

Майката на Грей я погледна. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Не можах да го спра. — Явно изпитваше нужда да обясни. — Събуди се много развълнуван. Мислеше си, че е в Тексас и закъснява за работа. После дойде тук. Помислих, че ще си отреже ръката.

Сейчан направи крачка към нея, но нямаше думи да я успокои. Майката на Грей сякаш усети това, прокара пръсти през косата си, пое дълбоко дъх и се поизправи. Сейчан много пъти бе виждала Грей да прави същото и едва сега си даде сметка от кого е наследил жилавостта си.

— Трябва да помогна на Грей да го сложи в леглото. — Тя тръгна към къщата, като мина достатъчно близо до Сейчан, за да се пресегне и да стисне ръката й. — Благодаря, че дойде. Грей винаги прекалява с работата, когато е сам. Хубаво е, че си тук.

Майка му продължи към вратата, а Сейчан остана на двора. Потърка ръката си на мястото, където я бе стиснала възрастната жена. Почувства необяснимо стягане в гърдите. Дори този малък знак на приемане, на семейна близост я изнервяше.

Хариет спря на прага и се обърна към нея.

— Няма ли да влезеш?

Сейчан отстъпи назад и посочи към улицата.

— Ще чакам на верандата.

— Сигурна съм, че няма да се забави. — С тъжна извинителна усмивка Хариет влезе и затвори вратата.

Сейчан остана за момент неподвижна, после се върна при гаража. Трябваше да върши нещо, за да се успокои. Изключи осветлението, спусна вратата и тръгна към предната част на къщата. Качи се на верандата и се отпусна на пейката, осветена от лампата във всекидневната. Чувстваше се като оголена на ярката светлина, но наоколо нямаше никого. Улицата си оставаше тъмна и пуста, но в същото време така примамлива. За момент й се прииска да избяга. Улиците бяха единственият й истински дом.

Светлините в къщата започнаха да угасват една по една. Сейчан чуваше приглушени гласове — бавен семеен разговор. Зачака, уловена в капан между пустотата на улицата и топлината на дома.

Накрая угасна и последната лампа и дворът потъна в сенки. Чу стъпки и вратата до нея се отвори. Грей излезе и въздъхна дълбоко.

— Как си? — тихо попита тя.

Той сви рамене. Какво можеше да каже? Отиде до нея.

— Ще остана за половин-един час. Да съм сигурен, че всичко ще се успокои. Мога да ти извикам такси.

— За къде? — попита тя подигравателно. Беше си чист черен хумор.

Грей седна и се облегна назад. Дълго мълча, преди да заговори отново.

— Наричат го синдром на залеза. — Или просто изпускаше парата, или се опитваше да намери смисъла, да даде название на болката си. — При някои болни от алцхаймер симптомите на деменция се влошават вечер. Не е ясно защо. Някои казват, че е заради хормоналните промени, които настъпват в края на деня. Според други това е освобождаване от натрупания през деня стрес и стимулацията на сетивата.

— Колко често се случва?

— Вече е редовно. По три-четири пъти месечно. Но през остатъка от нощта би трябвало да е добре. Подобни изблици го изтощават. Ще спи дълбоко. А когато слънцето изгрее, се чувства много по-добре.

— Всеки път ли идваш?

Отново последва онова свиване на рамене.

— Винаги когато мога.

Умълчаха се. Грей се беше загледал някъде в далечината, може би в бъдещето. Сейчан подозираше, че мисли колко ли дълго ще може да издържи така.

Реши, че едно разсейване няма да му се отрази зле, и насочи въпроса към другия им проблем.

— Някакви вести от партньора ти?

Грей поклати глава. Гласът му стана по-уверен, когато отново се почувства на твърда земя.

— Не се е обаждал. Архивистите сигурно ще търсят до сутринта. Но мисля, че се досещам защо писмото на Франклин до френския учен излиза на бял свят насред цялата дейност на Гилдията напоследък.

Сейчан наостри уши. Беше й струвало много и едва не се издаде, за да се сдобие с копие на писмото.

— Според онова, което ми каза, писмото на Франклин се е появило преди три дни — каза той.

— Точно така.

— С други думи, точно преди странната експлозия в Юта.

— Спомена за нея и преди, но още не виждам връзката.

— Мисля, че всичко се свежда до две думи в писмото на Франклин. Бледите индианци.

Тя поклати глава, припомняйки си въпросния ред. Беше чела превода толкова пъти, че го знаеше наизуст.

„С тяхната смърт всички, които имаха познания за Великия еликсир и Бледите индианци, са в ръцете на Провидението“.

Все още не разбираше.

— Е?

Грей се премести по-близо до нея, сякаш се опитваше физически да докаже тезата си.

— Точно преди взрива се е водело проучване, целящо да се идентифицират мумифицираните останки в пещерата до мястото на взрива. Индианците предявяваха претенции върху телата, но въпросът бил спорен, тъй като те имали по-скоро европеидни характеристики.

— Европеидни?

— Бледи индианци — наблегна Грей. — Ако Гилдията, старият враг на Франклин, е била замесена в миналото с нещо, свързано с белокожи индианци, неочакваното откритие на пещера с такива мумифицирани останки и артефактите им със сигурност би привлякло вниманието им. По онова време Франклин и Джеферсън определено са търсели нещо, което според тях заплашвало новия съюз. Явно техните врагове са търсели същото.

— И ако си прав, още го търсят — добави тя. — Е, какво мислиш? Смяташ ли, че Гилдията стои зад взрива в Юта?

— Не ми се вярва. Но така или иначе, трябва да съобщя на директор Кроу. Ако съм прав, озовал се е в разгара на вековна война.

13.

30 май, 23:33

Прово, Юта

Когато очите й свикнаха с тъмнината в лабораторията, Каи измъкна китката си от ръката на чичо си. Слабо сияние достигаше до тях от аварийните знаци в коридора.

Огледа лабиринта на тъмната лаборатория, готова да побегне. Това бе първото й средство за защита. Прехвърляна от едно приемно семейство на друго, тя бързо се беше научила да разпознава предупредителните знаци около себе си. Жизненоважно за оцеляването й бе да усети настроението, да знае кога да стъпва предпазливо и кога да отстоява твърдо позицията си в домове, където си или нежелана, или едва те търпят.

Професор Канош се изправи — беше клекнал, за да успокои кучето.

— Може би просто е спрял токът — предположи той.

Каи се хвана за думите му като удавник за сламка, но знаеше, че го прави от отчаяние. Погледна към чичо си за малко увереност.

Пейнтър отиде до стационарния телефон и вдигна слушалката. Каи за миг си спомни старото клише за индианец, долепил ухото си до земята и ослушващ се за приближаваща опасност. Това беше модерната версия.

— Няма сигнал — каза той и остави слушалката. — Някой е прекъснал връзките.

Каи нервно скръсти ръце на гърдите си. „Край на тази надежда…“

Пейнтър се обърна към грамадния мъж, с когото беше дошъл, и посочи към вратата.

— Ковалски, следи коридора. Бъди готов при нужда да барикадираш вратата.

Великанът тръгна към изхода, като отметна дългия си шлифер, и се видя пушката, пристегната с ремъци към крака му. Каи познаваше достатъчно добре оръжията от дните, когато бе ходила на лов с баща си, но в това имаше нещо странно, особено с допълнителните патрони, закрепени за приклада. Бяха остри като шипове в единия край. Въпреки това гледката правеше ситуацията много по-реална. Сърцето й заби чак в гърлото й, нервите й се обтегнаха до скъсване.

— Какво ще правим? — попита Дентън.

— Трябва да се скрием — изтърси Каи, докато се мъчеше да овладее ужаса, който заплашваше да я накара да припадне. Отстъпи назад, към успокояващото въздействие на тъмнината.

Пейнтър сложи ръка на рамото й и я спря. Придърпа я към себе си. Каи не се дръпна, а се облегна на него, но беше като да прегръща метален стълб. Чичо й целият беше стегнати мускули, кост и целеустременост.

— Криенето няма да ни свърши работа — обясни той. — Явно някой ви държи под наблюдение. Проследил ви е дотук и е изпратил ударен екип. Ще претърсят всяко кътче и ще ви намерят. Единствената ни надежда е, че ще им трябва време да претърсят основната сграда, преди да слязат тук. Дотогава трябва да сме намерили начин да се измъкнем.

Каи погледна към тавана и попита:

— Какво ще кажете за нагоре? — Трескаво се хващаше за всичко, което й идваше наум.

Пейнтър стисна одобрително рамото й. От това краката й изведнъж станаха много по-сигурни.

— Какво ще кажете? — попита той двамата професори. — Има ли някакви отдушници? Сервизни шахти?

— Съжалявам — с треперещ глас отвърна Дентън. — Знам наизуст плана на лабораторията. Няма нищо подобно. Или поне не достатъчно широко, че да изпълзим през него. Над главите ни има трийсет сантиметра железобетон и около метър пръст, камъни и поляна.

— Въпреки това идеята на хлапето си я бива — обади се Ковалски от вратата. — Какво ще кажете да си направим собствен изход?

И подхвърли нещо с големината на круша на чичо й, който го хвана с една ръка. Каи усети как Пейнтър трепна, после изруга под нос.

23:35

Пейнтър се взираше в нещото в ръката си. Макар очите му да бяха донякъде свикнали с тъмното, му беше трудно да го разгледа добре. Но миризмата на химикал и мазната на пипане, подобна на пластилин субстанция беше повече от красноречива.

Превъзмогна шока си колкото да попита:

— Ковалски, откъде го взе този пластичен експлозив?

Ковалски сви рамене.

— Нося си го.

„Носел си го, моля ви се!“

Пейнтър смръщи вежди. Спомни си, че великанът мачкаше топка пластичен експлозив в кабинета му със същата небрежност, с която друг би мачкал топка за освобождаване на стреса. А може би му служеше точно за тази цел.

Поклати невярващо глава. „Само това ми трябваше, Ковалски до мен с експлозиви в джобовете“.

Което водеше до друг въпрос.

— Да смятам ли, че имаш и детонатор към това нещо? — попита той.

Ковалски му обърна пренебрежително гръб и насочи вниманието си към коридора.

— Стига, шефе. Не мога да мисля за всичко.

Пейнтър се огледа бързо, като мислеше как би могъл да направи някакъв импровизиран детонатор. Пластичният експлозив С-у беше прочут със стабилността си. Можеше да гори, да му се пуска ток, да се стреля по него и въпреки това нямаше да експлодира. За задействането му бе нужна силна ударна вълна, като от капсул-детонатор.

Дентън пристъпи напред и предложи една възможност.

— В лабораторията по приложна физика може да има необходимото. Работят в сътрудничество с местните мини и държат там детонатори.

— Къде е тя?

— До стълбите.

Пейнтър въздъхна. Определено не беше в желаната посока. Щеше да е опасно и рискуваха да се издадат, но пък нямаха избор. Погледна изпитателно Дентън. Никак не му се искаше да въвлича в това и цивилен, но подземният комплекс беше същински лабиринт, пък и нямаше представа къде да търси детонаторите в другата лаборатория.

— Професор Дентън, готов ли сте да дойдете с мен? Да ми покажете?

Професорът кимна, макар определено да не изгаряше от желание.

Пейнтър отиде при Ковалски и му върна топката експлозив.

— Намери къде да го поставиш. Гледай да е на някаква сглобка или място, където шансовете да пробием дупка са най-добри. И влезте колкото може по-навътре и по-далеч от научния център.

Беше сигурен, че всички изходи са под наблюдение. Ако планът проработеше, искаше да се измъкнат далеч от капана, заложен около сградата.

— В най-задната лаборатория е ускорителят на частици — каза Дентън.

— Знам къде е — добави Канош. — Направо до края на коридора. Не може да се обърка. Ще го заведа.

— Добре. Вземете и Каи и кучето. Скрийте се там, докато се върнем.

Пейнтър усещаше натиска на времето и бързо пресметна какво му трябва, за да успеят. Дентън му помогна да съберат необходимите инструменти. После Пейнтър отиде при Ковалски, извади зигзауера си от кобура под мишницата и го размени за модифицираната тазерна пушка.

— Стреляй на месо.

Ковалски се намръщи.

— Сякаш стрелям по друг начин.

Каи пристъпи до сянката на великана, но очите й не се откъсваха от Пейнтър.

— Чичо Кроу, внимавай…

— Определено смятам да внимавам. — Въпреки това имаше лошо предчувствие, докато посочваше вратата. — Всички навън.

23:36

Седнал в коженото кресло зад бюрото в библиотеката, Рафе гледаше монитора на лаптопа. На екрана имаше пряка картина от операцията с множество гледни точки от камерите, монтирани в черните шлемове на наемниците. Образът подскачаше и беше предизвикателство за стомаха му, но той не можеше да откъсне поглед.

Беше наблюдавал проникването след прекъсването на електричеството и телефоните. Всички изходи се следяха. Четирима шокирани студенти излетяха от различни врати и се помъчиха да избягат от тъмната сграда. Бързо бяха очистени, а телата им — скрити. Щурмовият екип продължи вътре, като претърсваше етаж след етаж.

Рафе не беше изненадан, че спирането на тока не успя да пропъди целите, както бе станало със студентите. След събитията в планината жертвите му бяха станали по-предпазливи, но хората му бяха лично подбрани от Берн заради педантичността и безпощадността си. Щяха да ги намерят.

В ъгъла на екрана Берн обърна камерата си към собственото си лице, за да покаже, че иска да докладва. Гласът му беше малко накъсан от цифровата връзка.

— Сър, всички надземни етажи са чисти. Остава само мазето. Екипът слиза надолу.

— Много добре. — Рафе с нетърпение се наведе още по-близко към екрана.

„Значи са избягали в мазето, досущ като уплашени плъхове. Няма значение. Имам най-добрите плъходави, които могат да се купят“.

Тихо скимтене го накара да погледне към голямото кресло до камината. Пламъците танцуваха и хвърляха сенки, но не така тъмни като черната му кралица Ашанда, която седеше и държеше момче на не повече от четири годинки. Лицето на детето бе омазано в сълзи и сополи, очите му бяха ококорени от ужас. Май трябваше да махнат тялото на майка му от стаята, но нямаше време за подобни прояви на благоприличие. Жената лежеше на персийския килим, а кръвта и мозъкът й съсипваха фините шарки.

Ашанда се взираше в пламъците и нежно галеше косата на момчето. Един от мускулестите хора на Берн беше предложил да сложи край на детските мъки с едно-две умели движения с ножа, но Ашанда го беше изхвърлила като парцалена кукла.

Телохранителка до последно.

Рафе въздъхна. Така или иначе трябваше да се погрижат за момчето, но не пред Ашанда.

А дотогава…

Насочи цялото си внимание към екрана.

„Да се върнем на представлението“.

23:38

Пейнтър действаше бързо на малката работна маса в лабораторията по приложна физика, а Дентън държеше фенерчето. Беше го довел без инциденти дотук, недалеч от стълбището, водещо към основната сграда.

Въпреки угризенията си, че използва цивилен, Пейнтър беше доволен, че Дентън е с него. Лабораторията беше доста забутана и лесно можеше да се пропусне. В дългото тясно помещение имаше всевъзможни инструменти, сред които доминираше голяма кубична преса със стоманени наковални, използвана за опити при високо налягане, например за създаването на синтетични диаманти.

Целта на Пейнтър обаче бе много по-ценна от всеки диамант.

Дентън го беше довел до заключен шкаф. След трескаво търсене на правилния ключ го отвори и даде на Пейнтър кутия електрически детонатори.

— Ще свършат ли работа? — прошепна с надежда.

Трябваше да свършат… но се налагаше известна импровизация.

Пейнтър се съсредоточи върху деликатната хирургия с пинцетите и тънките клещи. Този тип детонатори се задействаха с електрически импулс, като от батерия на телефон или някакъв друг източник. И определено не беше добра идея да си наблизо, когато детонаторът задейства пластичния експлозив. Трябваше да го задейства дистанционно — и поради липсата на обхват в мазето му оставаше само една възможност.

Много внимателно съедини запалителните жици на детонатора към батерията на изкормения патрон XREP.

Той беше с размерите на обикновен патрон 12-и калибър, но беше прозрачен и пълен с електроника вместо обичайните едри сачми. Въпреки опита си в областта на електротехниката и микродизайна Пейнтър беше затаил дъх. И при най-малката грешка можеше да каже сбогом на пръстите си.

Докато закрепваше последната жица, като внимаваше да не повреди трансформатора и микропроцесора на устройството, лек шум привлече вниманието му към вратата на лабораторията. До тях достигна издайническият тропот на кубинки по стълби, последван от приглушени гласове — отсечени и кратки, определено на военни. Търсещите ги бяха тръгнали насам, уверени, движещи се с минимална предпазливост, сигурни, че целите им са просто уплашени невъоръжени цивилни.

Пейнтър бързо сглоби модифицирания патрон, прибра го в джоба си, грабна опряната на работната маса пушка и направи знак на Дентън.

— Дам ли ви сигнал, отивайте при другите — прошепна му. — Ще спечеля малко време.

Професорът кимна, но тънкият лъч на фенерчето трепереше, когато го изключи.

Пейнтър поведе към вратата на лабораторията и направи няколко крачки в коридора. Следван плътно от Дентън, надникна иззад ъгъла. На слабата светлина на аварийните знаци видя до стълбището група мъже с черни униформи на командоси. По жестовете им разбра, че екипът се приготвя да се раздели — половината трябваше да претърсва мазето под сградата, а другата — да продължи в подземния комплекс северно от центъра.

Пейнтър нямаше нито миг за губене. Постави пръст на устните си и махна на Дентън да тръгне по коридора, далеч от събралите се във фоайето при стълбите. Нямаше да остане дълго на открито. На по-малко от пет метра тъмният коридор завиваше наляво. След това професорът само трябваше да изтича по права линия при другите.

Дентън като че ли разбираше това и тръгна, прилепен до стената. Пейнтър използва кръглия мерник на пушката, за да държи под око щурмовия екип. Ако някой от тях направеше агресивно движение към Дентън, щеше да го свали с електрически патрон. Изненадата от подобна въоръжена съпротива щеше да накара ловците незабавно да потърсят прикритие и Пейнтър се надяваше, че това ще му осигури достатъчно време, за да стигне до ъгъла, преди да се окопитят.

Без да сваля поглед от противниците, той се заслуша в тихите отдалечаващи се стъпки на Дентън. И изведнъж чу звук, сякаш някой се изкашля тихо два пъти. Обърна се точно навреме, за да види как Дентън полита назад и се удря в стената. После тялото му се свлече. Половината му лице беше изчезнало.

Пейнтър си заповяда да не реагира. Стоеше смъртно спокоен, яростта подклаждаше решимостта му.

Иззад ъгъла се показа едър мъж с димящ пистолет със заглушител в ръка. Беше облечен в боен екип като останалите, с визьор за нощно виждане на шлема. За разлика от другарите му, в поведението на този нямаше нищо небрежно. Увереността на движенията му ясно показваше, че той командва. Сигурно беше успял да се промъкне покрай тях, докато бяха в лабораторията, като се беше погрижил да разузнае самостоятелно. Беше нащрек — явно бягащият професор го беше изненадал. Войникът определено не възнамеряваше да позволи това да се повтаря. Завъртя се в посока към Пейнтър.

Забелязан или не, Пейнтър знаеше, че единствената му надежда е в атаката. Метна се ниско в коридора. Пистолетът отново издаде кашлящия звук — противникът му бе бърз, но в бързината си стреля твърде високо.

Пейнтър дръпна спусъка, докато се плъзгаше по рамо. Гърмежът на пушката бе оглушителен. Мъжът изпъшка и се вдърви, крайниците му затрепериха неудържимо.

Докато противникът политаше към пода, Пейнтър се претърколи по гръб и презареди.

Скочи на крака, стреля слепешком към стълбището и се обърна. Чу задавен вик — беше улучил някого. Малката победа му даде допълнителни сили. Стигна до ъгъла и се метна над гърчещото се агонизиращо тяло на устроилия засадата.

Докато минаваше, зърна мъртвия Дентън на пода. За миг го прониза вина. Професорът беше под негова защита. Изобщо не трябваше да го излага на подобна опасност — но знаеше защо го беше направил.

Представи си лицето на Каи — уплашено, с огромни като на кошута очи, изглеждаше много по-малка от осемнадесет. Беше поел риск, какъвто обикновено не би поел — и друг човек бе платил за безразсъдството му.

Но сега нямаше време за угризения.

Зад него избухна стрелба. Той се сниши и се метна настрани от пътя на куршумите — но знаеше, че тази отсрочка няма да е дълга.

23:39

— Ставай! — извика Рафе на екрана.

Благодарение на камерата беше гледал как Берн застрелва в лицето някакъв старец с бяла престилка и се наслади на замръзналата му изненадана физиономия, преди тя да изчезне в облак от кост и кръв. Победата обаче се оказа краткотрайна. В следващия момент първият му помощник лежеше по гръб. Камерата започна да предава трепереща картина на тавана, след което някаква тъмна фигура с карабина или пушка в ръка прескочи тялото на Берн.

Рафе се наведе толкова напред, че носът му почти опря екрана. Натисна бутона, активиращ радиостанцията на Берн, и повтори:

— Ставай!

Не му пукаше дали Берн е заснел стрелеца. Просто искаше да види какво става. Облегна се назад с доволна усмивка. Всичко това беше страшно вълнуващо.

23:40

Пейнтър летеше по права линия към лабораторията в дъното на комплекса. Двойната врата пред него леко се отвори и той видя надничащия Ковалски с насочен към него пистолет. Гигантът беше чул стрелбата.

— Всички назад! — извика Пейнтър. — Скрийте се!

Ковалски незабавно се подчини, но не и преди да изрита вратите, за да направи път на Пейнтър.

Всяка секунда беше от значение.

Без да спира да тича, Пейнтър изхвърли празната гилза, мушна пушката под мишница, извади модифицирания патрон от джоба си и го вкара в цевта. След това върна помпата напред и затворът щракна на мястото си.

Имаше само един изстрел.

Зад него се чу пукот и той усети как нещо го опари по ръката. Погледна назад и видя поваления преди малко командос да се домъква до ъгъла. Крайниците му още трепереха. Стреля отново, но не улучи.

„Як кучи син“ — мрачно му го призна Пейнтър.

Стигна лабораторията, метна се вътре и затвори вратата. Секунда по-късно стакатото на автоматичната стрелба затрака по стоманената врата. Останалите щурмоваци явно също бяха стигнали до коридора.

Нямаше време.

На всичкото отгоре беше като сляп. Заради затворената врата лабораторията тънеше в пълен мрак. Пейнтър се плъзна навътре в помещението с протегната напред ръка, за да не се блъсне в нещо.

— Къде? — надвика оглушителната какофония.

Отпред някой запали фенер и ярката светлина го заслепи. Останалите се бяха скрили зад масивния генератор на Ван де Грааф, част от по-големия комплекс, продължаващ навътре в просторното помещение.

Пейнтър забърза към тях, като оглеждаше тавана за пластичния експлозив.

— Отзад! — извика Ковалски от прикритието си. — Над вратата.

Пейнтър се завъртя и се загледа нагоре. Лъчът на фенера се спря върху жълтеникаво — сивкава буца, натикана в цепнатина над вратата. Приличаше на стара пукнатина, която наскоро бяха замазали. Ковалски беше избрал добро място.

Той вдигна пушката точно когато двойната врата пред него рязко се отвори. Нападателите откриха безразборна стрелба. Пейнтър се препъна и падна по гръб. Двама командоси се втурнаха в лабораторията под прикритието на другарите си. Ковалски отвърна на огъня от позицията си.

Пейнтър зърна войника, когото бе повалил в коридора. Сочеше навътре и лаеше заповеди. Явно бе командирът им.

Не можеше да му отдели повече внимание.

Вдигна пушката от легнало положение, прицели се в буцата пластичен експлозив и дръпна спусъка. Пушката изтрещя, тазерната стреличка излетя към целта си и по тавана пробягаха електрически искри — но нищо не се случи.

Ковалски изруга, явно готвейки се за предстоящата касапница.

„Какво се обър…“

… оглушителният гръм му изкара въздуха и го запрати върху ускорителя. Докато летеше назад, Пейнтър видя как двамата командоси бяха залепени за пода, първо пометени от ударната вълна, после затрупани от купчина бетон, изкривени винкели и пръст.

Пушек и прах изпълниха помещението и продължиха на кълба навътре в комплекса.

Зашеметеният Пейнтър усети как някой го вдига от пода. Ковалски го поддържаше с едната си ръка, като влачеше Каи с другата. С все още звънящи уши Пейнтър се опита да намери опора. Входът беше препречен от бетонни плочи, които спираха командосите. Пейнтър погледна нагоре. От тавана към задушливия мрак се лееше светлина.

Болезнено ярка лунна светлина.

Бяха успели.

23:42

Рафе стоеше пред бюрото с лаптопа, хванал се за главата, и се взираше в разрушения коридор, докато екипът се оттегляше. Накрая издиша затаения дълго дъх.

Свали ръце и ги сви в юмруци.

Погледна към Ашанда, сякаш мълчаливо я питаше дали е видяла случилото се на екрана. Тя продължаваше да седи с момченцето, което изглеждаше полумъртво от шок.

Разбираше състоянието му.

Сърцето му биеше бясно, кръвта му кипеше. Макар да бе обхванат от гняв, част от него неволно бе силно впечатлена.

„Значи жертвата ни си е намерила помощ… бодигард с известни умения“.

Ако не друго, Берн бе успял да заснеме коварния виновник с камерата на шлема си точно преди експлозията да разруши тавана. Макар снимката да бе зърнеста, камерата беше заснела лицето му. Новият софтуер за изчистване и разпознаване на изображения, разработен от помощници на Сен Жермен за Европол, бързо щеше да идентифицира човека.

Гласът на Берн беше накъсан от цифровата връзка.

— …избягаха. Местната полиция и службите за спешно реагиране вече пристигат. Какви… заповедите?

Рафе въздъхна и се помъчи да се успокои. Жалко. Поради ограниченията, които му налагаше тялото му, не му се удаваше често да се наслаждава на подобен приток на адреналин.

— Изнасяйте се — каза в монтирания на гърлото си микрофон. — Целите няма да останат в района. Ще намерим отново дирята им.

На Берн като че ли му се искаше да възрази. Беше бесен от загубата на другарите си. Може би беше заради арийската му кръв, подклаждаща типичното германско желание за незабавна разплата. Но Берн трябваше да се научи на търпение. Ако имаше един истински източник на богатството и силата на фамилията Сен Жермен, той бе тяхното познание, проницателност и опит в le long jeu.

В дългата игра.

А предвид уникалния му ум, нямаше по-добър играч от Рафаел Сен Жермен. За някои подобно твърдение можеше да бъде надуто перчене, но той се беше доказал неведнъж. Именно затова сега беше тук, натоварен от фамилията да търси хилядолетно съкровище.

Нима има по-дълга игра?

След като Берн се изключи, Рафе отвори изображението на неизвестния натрапник, позволил си да се намеси в работата им. Много примитивни култури често залагаха на имената с вярата, че научаването на подобни подробности осигурява особена власт над другите. Рафе вярваше в това до мозъка на чупливите си кости.

Опря юмруци на бюрото и се загледа в противника си.

— Vous êtes qui? — попита той.

Отчаяно искаше да знае отговора на този въпрос.

Кой си ти?

00:22

Пейнтър гледаше в огледалото за обратно виждане как светлините на Прово изчезват в далечината. Едва сега си позволи да се отпусне.

Мъничко.

Въпреки здравия разум Ковалски отново беше зад волана на взетата под наем кола, в този случай джип „Тойота“. Там, където отиваха, щяха да имат нужда от мощен автомобил с висока проходимост. Самият Пейнтър не ставаше за дълго шофиране. Ръката му още пулсираше от драскотината от куршума, главата го болеше от разтърсващата експлозия.

„Май вече остарявам за такива игри…“

Помисли си за дивана в дневната си, за Лиза, докосваща белия кичур в косата му и как брои другите му бели косми. Какво правеше тук, на терен? Това беше игра за по-младите.

Ковалски беше доказателство за това. Не изглеждаше особено изтощен и отпиваше кафе от термоса, за да остане бодър по време на нощното каране. Пейнтър погледна назад. Каи се беше облегнала на професор Канош, едната й ръка беше върху кучето. И двамата спяха, но двете кучешки очи — едното кафяво, другото синьо — се взираха предпазливо в него.

Кимна на кучето. „Дръж я под око“.

Спечели си леко тупване с опашка.

Отново се обърна напред с натежало сърце. След бягството им от кампуса трябваше да им съобщи за убийството на професор Дентън. Канош изглеждаше смазан и сякаш се състари за секунди. Беше изгубил твърде много близки приятели само за един ден. Единствено необходимостта да се отдалечат максимално от преследвачите бе притъпила мъката му. Затова след кратко отбиване до аптеката за средства за първа помощ те напуснаха града.

Пътуваха към приятели на Канош — индианци, които живееха извън системата. Пейнтър искаше да заведе Каи на някакво безопасно място. И се нуждаеше от отговори за това какво всъщност става.

Телефонът в джоба му забръмча. Пейнтър се намръщи, извади го и погледна екрана. Отговори на повикването.

— Командир Пиърс? — Беше изненадан от обаждането в този късен час, особено предвид двата часа разлика с Вашингтон. Говореше тихо, за да не безпокои останалите.

— Директор Кроу, радвам се, че сте добре — каза Грей. — Научих от Кат за нападението. Тя ме помоли да ви се обадя.

— Относно какво?

Пейнтър вече се беше свързал със Сигма и бе съобщил на Катрин Брайънт за събитията в Юта. Тя помагаше за разясняване на последиците от взрива в университета и използваше връзките си във федералните служби и различните разузнавателни организации за идентифициране на извършителите.

— Мисля, че имам някакво обяснение за атаката — обясни Грей.

Думите му накараха Пейнтър да застане нащрек. Доколкото знаеше, Грей проучваше някаква следа за Гилдията. Изпълниха го лоши предчувствия.

— Какво обяснение?

— Все още не съм напълно сигурен. Още се движим опипом, но мисля, че получената от Сейчан информация е свързана със събитията в Юта.

Пейнтър заслуша разказа на Грей за Бенджамин Франклин, френски учени и търсенето на някаква заплаха, свързана с бледи индианци, както ги наричаше Франклин. Наведе се напред, докато Грей обясняваше за някакъв неясен враг на отците основатели, белязан със символа на съвременната Гилдия.

— Мисля, че откриването на пещерата е събудило вниманието на Гилдията — каза Грей. — Явно далеч в миналото нещо важно е било изгубено или скрито от тях.

— И сега излиза на бял свят — добави Пейнтър.

Интригуваща мисъл, а ако се съдеше по изкусната и брутална нощна акция, нападението определено носеше характерния почерк на Гилдията.

— Ще продължа да работя в тази насока — рече Грей. — Може да изровя нещо.

— Действай.

— Кат искаше да ви се обадя и по една друга причина.

— Каква?

— Да ви съобщя за аномалията, за която говори научната област по цял свят. Група японски физици съобщава за странен пик в активността на неутриното. Доколкото разбрах, излизало извън всякакви норми.

— Неутрино ли? Онези субатомни частици?

— Именно. Оказва се, че е необходимо огромно количество енергия за получаването на подобен пик — термоядрен синтез, взривяване на атомни бомби или мощни слънчеви изригвания. Затова чудовищният поток е изправил учените на нокти.

— Добре, но какво общо има всичко това с нас?

— Има. Японските учени успели да определят източника на потока. Знаят откъде е дошъл.

Пейнтър екстраполира отговора. Защо иначе щеше да му се обажда Грей?

— От мястото на взрива в планината.

— Именно.

Побиха го тръпки. „Какво означава тази новина?“ Заразпитва Грей, но скоро стигнаха до задънена улица. Накрая прекъсна връзката и се облегна в седалката си.

— За какво си говорехте? — поинтересува се Ковалски.

Пейнтър поклати глава, от което тъпата болка зад очите му рязко се засили. Трябваше му време да помисли.

По-рано беше говорил с Рон Чин, който наблюдаваше мястото на взрива. Чин съобщи за странна нестабилност — зоната оставала активна и се разраствала на ширина и дълбочина, като разяждала всичко, с което влизала в контакт. Вероятно разграждала материята на атомно ниво.

Което насочи мислите му отново към източника на експлозията.

Канош подозираше, че било нещо скрито в златния череп — нещо толкова избухливо, че дори само изваждането му от пещерата било достатъчно да се задейства. Освен това беше намерил доказателства, че мумифицираните индианци — ако наистина са индианци — са притежавали артефакти, говорещи за познания в областта на нанотехнологията или най-малкото за някаква древна рецепта за производство, позволяваща им да манипулират материята на атомно ниво.

А сега и новината за внезапния пик в потока неутрино — частици, образуващи се при катастрофални събития на атомно ниво.

Като че ли всичко се въртеше около нанотехнологията и загадката, скрита сред най-малките частици във вселената. Но какво означаваше всичко това? Може би щеше да се сети, ако главата му не пулсираше като удрян тъпан.

Засега имаше само едно твърдо чувство, което го държеше нащрек.

Че истинската опасност тепърва се размърдва.