Дяволът в теб

Седемнадесета глава

— Йеее, бейби — грачеше Фиона. — Йеее!

Попи метна буйната си черна грива назад под червената светлина на прожектора, който я осветяваше. Край, последна песен. Бе плувнала в пот, а страхотните кожени панталони бяха залепнали за тялото й. Отчаяно се нуждаеше от него.

— Благодарим ви! — изкрещя Фиона. — Лека нощ!

Попи се усмихна на публиката, която учтиво изръкопляска. Двама дългокоси метъли на първия ред, които през цялото време похотливо зяпаха музикантките, размахаха юмруци във въздуха и нададоха викове.

„Повече шум, повече шум“, помисли си Попи.

Но знаеше, че не може да очаква по-въодушевена реакция. Фиона подаде едната си ръка на нея, а другата на ритъм китаристката Лиан. Елиз се изправи зад барабаните и направи патентованото от Ники Сикс завъртане на палките. Групата се поклони и изпрати въздушни целувки на публиката.

— Хей, тези хора искат бис, да изсвирим отново „Аутсайдер“ — просъска Фиона.

Попи видя, че клиентите на клуба се отправят към бара.

— Не, не искат. Да тръгваме.

За да избегне продължаване на спора, махна с ръка и изтича в тясната съблекалня, която бе не по-голяма от тоалетна и вътре не миришеше много по-приятно. Стените бяха покрити с графити на стотици клубни групи. Хрумна й да остави надпис „Снегълтуут“ забиха тук и се издъниха. Поне щеше да бъде искрено.

Другите четири момичета я последваха и се втурнаха право към мизерната почерпка — бутилка евтина водка, кутия сок от боровинки и няколко пластмасови бутилки минерална вода. Попи пресуши една от тях.

— Мамка му! Чухте ли? Бяхме супер — самодоволно заяви Фиона. — Харесаха ни. Звучах страхотно, като Лита Форд.

„Да бе“, помисли си Попи.

— Да, получи се — съгласи се Лиан. — Онези пичове не откъсваха очи от нас.

— Според мен беше пълен провал — възрази Попи. — Трябват ни нови парчета и повече репетиции.

— Защо си толкова черногледа?

— Млъквай.

— Нищо не разбираш.

— Не й обръщай внимание, винаги е такава — Фиона я изгледа намръщено. — Може би ни трябва нова басистка.

— Тя изглежда добре — обади се Елиз.

— Късметлийка си, Попи. Късметлийка си, че няма много момичета, които свирят на бас китара — Фиона често й напомняше това. — Впрочем — добави тя и тръсна дългите си руси коси. — Знаете ли какво? Оправете грима си, дами. Познайте кой е дошъл да ни чуе тази вечер.

Попи изтръпна.

— Джоел Стейн.

— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — промълви тя.

— Кой е Джоел Стейн? — попита Лиан.

— Известен мениджър. И е тук заради нас!

Другите момичета заподскачаха с радостни викове.

Попи се изчерви от срам. Групата й „Снегълтуут“ тъкмо прохождаше. Момичетата не репетираха достатъчно, песните им бяха скапани, а всички очакваха да бъдат открити от някого като Джон Каландър и превърнати в следващите „Гънс енд Роузис“. Знаеше кой е Джоел Стейн. Той ръководеше компанията „Дриймс“, която имаше договори с дълъг списък от мултиплатинени звезди и шепа новоизгряващи групи.

Надяваше се да не е дошъл точно заради тях. Не бяха подготвени. Попи не бе сигурна дали ще излезе нещо.

— Ще ни чака в бара. Да вървим!

— Почакайте! — настоя Елиз. Застана пред малкото счупено огледало и разтвори ципа на коженото си горнище, за да се вижда значителна част от гърдите й. Момичетата от групата не пестиха червила, моливи и парфюми. Попи с неохота провери дали спиралата й не се е размазала.

— Ооо! Йеее — извика Фиона с дразнещия си писклив глас, както правеше на сцената. — Да вървим, „Снегълтуут“!

Отвори вратата и с уверена походка влезе в клуба. Попи я последва. Момичетата не им обърнаха никакво внимание. Няколко момчета ги шляпнаха отзад, докато си проправяха път между тях в тъмнината.

— Хей, мацета, страхотна група сте.

— Много сте гот, искате ли по нещо за пиене?

— К’во става, сладурче?

— Виждаш ли? — Фиона се обърна към Попи и я изгледа злобно. — Луди са по нас.

Стигнаха до стъпалата, които водеха към сепаретата в бара. Едно от тях в дъното бе оградено. „VIP зона, колко смешно!“, помисли си Попи. Беше тясно кътче, в което миризмата на спарено не бе толкова силна, колкото в останалата част от мрачната дупка със слаба вентилация, защото нямаше толкова хора, натъпкани като сардини в консерва. О, не… там наистина седеше…

Фиона показа ламинираната си карта на охранителя и той отмести оръфаното червено въже, за да ги пусне.

— Джоел, скъпи, радвам се да те видя тук — замърка Фиона.

Другите момичета го наобиколиха, запримигваха съблазнително и раздвижиха гърди. Попи се изчерви още повече. За щастие бе твърде тъмно, за да проличи. Погледна Джоел Стейн. Бе висок, с идеално скроени панталони на камуфлажни шарки, изгладена бяла тениска, „Ролекс“, златен пръстен и маркови слънчеви очила, вдигнати на главата над дългите му коси, вързани на конска опашка. Типичен мениджър от музикалния бизнес — около четиридесетгодишен мъж със стегнато тяло.

Погледна към нея.

— Приятно ми е, господин Стейн — учтиво каза Попи и му подаде ръка.

Стейн я пое с леко повдигнати вежди.

Фиона я срита не съвсем дискретно.

— Хей, бяхме върхът! Нали? Трябва да поговорим за договор! — настойчиво каза тя.

Изражението на Стейн остана равнодушно.

— Няма да стане, момичета. Добра група сте, но просто не сте това, което търси „Дриймс“.

— Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“? Нали видя феновете? — попита Фиона.

— Млъквай, Фиона. Благодаря ви, че сте дошли да ни чу господин Стейн — каза Попи.

— Ти винаги разваляш всичко, Попи! — почти я нахока Фиона. — Затваряй си шибания плювалник!

— Успех в търсенето на мениджър, момичета — пожела Стейн.

— Не, почакай! — извика Фиона, но той се отдалечи.

— Мамка ти! — Лиан застана срещу Попи. — Ти ни провали. Щяхме да го придумаме.

— Уволнена си! — изкрещя Фиона.

— Не, стига, не можем да намерим друга басистка — промълви Елиз.

— Тогава ще вземем момче в групата — изръмжа Фиона.

— Не, Фи…

— Излишно е да си правите труда — Попи бе бясна. — Джо Стейн не е глупав. Не ни смята за добри, каза го просто учтивост. Не репетираме достатъчно, за да станем добри. Песните са скапани, а Фиона има глас на кукумявка. За една рок група трябва и нещо друго, освен дълги коси и големи ципове. Сама ще си тръгна.

— Не те бива като басистка! Винаги изпускаш ритъма! — обвини я Елиз, барабанистката.

Попи се замисли.

— Да, така е. Но знаете ли какво искаше да каже човекът: „Опитайте още два-три пъти и ако и тогава не стане, се откажете. Няма смисъл да продължавате“.

Фиона свали ламинираната карта от врата й.

— Разкарай се, кучко! Вече си вън от „Снегълтуут“!

— Ще го преживея — каза Попи.

— Хайде, момичета, да се махаме от тази дупка — Фиона метна коси назад и се отдалечи заедно с останалите.

Попи остана сама.

— Без пропуск на врата не можеш да стоиш във VIP зоната — промърмори охранителят.

Попи се огледа в празното сепаре.

— Добре — каза тя с фалшива усмивка и се отправи към бара. — „Джак“ и диетично пепси, ако обичате.

— Диетично?

— По-малко вредно е — отвърна Попи, подаде десетдоларова банкнота и изчака да получи чашата си. Това бе любимото й питие. Смесицата от алкохол, газирано и лед бе приятна, когато в клуба ставаше горещо.

Чувстваше нужда да пийне нещо. След малко щеше да си тръгне. Край на кариерата й на рок звезда. Джоел Стейн бе видял тази пълна трагедия…

Ужас.

— А сега посрещнете „Силвър Булет“ — обяви водещият програмата.

Вече бяха отворили нощните заведения и отегчената компания в клуба бе оредяла. Попи погледна към сцената със съчувствие. Излязоха четири момичета и размахаха ръце. Не изглеждаха зле, доста приличаха на „Снегълтуут“.

„И тези ще се издънят“, помисли си Попи. Запита се дали е възможно да свирят по-зле от нейната некадърна група. Едва ли.

— Това парче се нарича „Полет“ — каза вокалистката.

Попи забеляза, че е красавица на двадесет и няколко години. Квартетът засвири. Попи примигна.

Бяха невероятни, имаха всичко, което липсваше на „Снегълтуут“ — синхрон, безпогрешен ритъм, пънк-рок парчета с приятна доза поп и запомнящ се вокал, нисък и доста дрезгав за жена. Глас на рок звезда. Като Джанис Джоплин…

Питието й стоеше недокоснато на бара. Попи огледа заведението. Малкото клиенти се придвижваха към сцената с одобрителни възгласи и подсвирквания.

„Жалко, че Джоел Стейн не беше дошъл да чуе тях“, помисли си Попи.

В този миг й хрумна блестяща идея.

Глътна питието си на един дъх, скочи от табуретката и тръгна към централната част на клуба, за да види групата отблизо. Бе полупразно, но прожекторите светеха. Наистина имаха запомнящи се мелодии, за разлика от нейната скапана група, както и всички останали полусработени банди, които бяха свирили тази вечер. Попи мислено състави списък: песни — плюс, сценично държане — плюс. Закръглената басистка имитираше Кийт Ричардс и от единия ъгъл на устата й стърчеше цигара. Външен вид — плюс, въпреки едрата фигура на басистката и обратната захапка на ритъм китаристката. Вокалистката бе привлекателна, с дълги червени коси. Соло китаристката бе с пънк прическа и косите й бяха боядисани в пастелнорозово, но лицето й бе красиво като на фотомодел. Попи не виждаше барабанистката. Текстовете не бяха особено изгладени, но те не бяха толкова важни за рок група.

Бяха бъдещи звезди. Това бе очевидно за Попи. Бяха всичко, което „Снегълтуут“ не беше. А тя имаше идеи за тях, безброй идеи.

Желанието й да свири на бас китара се бе изпарило. Докато гледаше тези момичета, се убеди, че няма талант. Но това не бе болка за умиране. Новата й идея бе по-добра.

Щеше да стане мениджър.

„Силвър Булет“ започнаха следващото парче.

Попи насочи вниманието си към оскъдната публика. Бе пощуряла. Навярно всички бяха изненадани да чуят нещо на този фестивал, което си струва.

Попи бе намерила призванието си. Не тъгуваше, че групата й бе прогонила клиентите от заведението. Не държеше на нея. Но когато бе чула, че Джоел Стейн е там, истински се бе развълнувала. Бе толкова впечатлена от него. Седеше там, съвършено спокоен и хладнокръвен. Очите му долавяха всичко и умът му обработваше информацията като компютър.

Изведнъж бе изпитала желание да бъде на негово място.

Може би имаше начин да стигне там, където бе той. Не бе сигурна какъв, но щеше да измисли нещо.

— Чао! — вокалистката потупа по микрофона. — Благодарим ви. Ние сме „Силвър Булет“.

Цялата група слезе от сцената, докато виковете за още затихваха. Стилно.

„Чакай малко — каза си Попи. — Познавам това момиче…“

Платиненорусата барабанистка, която се оттегляше, имаше запомняща се прическа. Попи я бе забелязала по-рано вечерта на бара, преди „Снегълтуут“ да излязат на сцената. Бе взела пластмасовата бутилка водка от четири долара, за да я отнесе в съблекалнята, и тогава я бе зърнала. Беше висока и стройна и край нея се бяха насъбрали пияни обожатели. Попи я бе забелязала в полумрака само защото русите й коси се бяха откроили на светлината на една от слабите лампи в клуба.

Тогава, без да се двоуми, Попи бе закрачила към мъжете с ламинираната си карта на врата.

— Хей!

— Кротко, маце — мускулест рокер с татуировки по ръцете докосваше момичето, обуто в прилепнали дънки, а то се опитваше да се освободи и сипеше ругатни по негов адрес. — Освен ако искаш да се присъединиш към компанията.

Ботите на Попи бяха с тънки токчета. Заби едното от тях в пръстите на крака на здравеняка и той учудено я зяпна.

— Вътрешен човек съм — каза тя. — Остави дамата на мира и се разкарай! — тонът й издаде такава злоба, че го накара наистина да се отдръпне. — Добре ли си?

— Вече да. Благодаря.

Момичето се бе успокоило и се бяха разделили. Докато вървеше към съблекалнята, Попи бе изпитала известна гордост, но после напълно бе забравила за случката.

Сега се усмихна. „Добро начало, а?“ Един мениджър трябваше да избавя клиентите си от неприятности. Попи ги изчака до вратата, през която се влизаше от съблекалнята в клуба. Никой нямаше да ги види. Изпита леко облекчение. Но все още бе нервна.

Как да каже на момичетата, че иска да стане техен мениджър? Беше по-млада от тях. Тръгна натам с развети черни коси. Нямаше какво да му мисли.

Най-сетне се появиха. Бяха се преоблекли с джинси и тениски. Вълнението на Попи нарасна. Стори й се чудесно, че на толкова ранен етап вече имат сценично облекло.

Приближи се към тях.

— Здравейте.

— О, здрасти — барабанистката й подаде ръка. — Това е мацката, за която ви казах. Тя спаси задника ми. Как си? Аз съм Лиса.

— Попи Алън.

— Кейт — каза вокалистката.

— Моли — представи се басистката.

Китаристките се казваха Клер и Деби. Всички й се усмихнаха. Обещаващо.

— Гледах ви — каза Попи без предисловия. — Върхът сте. Бих искала да ви стана мениджър.

— Умирам от глад — бе казала Кейт.

— Да отидем да хапнем нещо. Ще ви почерпя.

Заведе ги в „Луиджис“.

— Наистина ли? Супер — нетърпеливо се обади пълничката Моли. — Обикновено можем да си позволим само по някой шоколад.

„Ето от какво пълнее“, помисли си Попи.

— Какво ще кажете за „Денис“? — предложи басистката с надежда. Другите момичета изглеждаха смутени, но не възразиха.

— Не изкарваме много пари — обясни Лиса.

— Онази евтина кръчма? Можем да си позволим нещо по-добро. Обичате ли италианска храна?

Бяха на седмото небе.

Попи се обади да докарат колата й от паркинга и даде бакшиш на служителя. Изглеждаха впечатлени, когато видяха открития шевролет.

— Трябва да се сместим тук.

— Няма проблем — каза Кейт с доволно изражение. — Аз ще седна отпред.

Другите се спогледаха, но се качиха на задната седалка.

Попи ги откара до „Луиджис“, защото се намираше наблизо. Баща й осигуряваше значителен оборот на ресторанта.

— Signorina Poppy, ciao, carа9 — каза Стефано и приятелски я целуна по бузата. — Радвам се да ви видя.

— Тези момичета са мои приятелки, Стефано — многозначително каза тя, когато забеляза неодобрението в погледа му при вида на джинсите, тениските и изтърканите кожени якета.

— Ah, si?10 Няма проблем, за вас няма проблем. Насам, ако обичате.

Настани ги в едно сепаре в ъгъла. Обикновено в този ресторант не се допускаха лица без официално облекло. Момичетата затаиха дъх, когато видяха другите клиенти с маркови костюми и перлени огърлици.

— Много е шик — одобрително отбеляза Кейт.

— И храната си я бива — един сервитьор им подаде менюта. — Всичко, което пожелаете, дами.

Попи забеляза интереса, с който четяха имената на апетитните ястия.

— Лазаня — задъхано каза Моли. — Господи! Много сме ти благодарни.

Попи поръча кана червено вино.

— Донесете ни коктейли с шампанско за аперитив.

— Чудесен избор, госпожице.

Вече я гледаха почти с благоговение и Попи се почувства малко засрамена. Щеше да плати сметката с парите на баща си, използваше неговите връзки. Но самата тя нямаше нищо. „По дяволите! Един мениджър не бива да има подобни скрупули. Нека си мислят, че си преуспяваща бизнес дама“.

Поднесоха коктейлите им във високи кристални чаши.

Попи вдигна своята за тост.

— За вашия успех!

— За успеха! — повториха момичетата.

— Това е страхотно — каза Кейт. — Разбира се, че сме съгласни да ни станеш мениджър.

— Радвам се да го чуя — уверено отвърна Попи. — Няма да съжалявате.

Докато вечеряха, успя да ги омае с приказки за звукозаписни компании, радиостанции и изяви в клубове, където няма да се налага да плащат, за да свирят. Очевидно бяха гладни и без пукната пара. Когато донесоха поръчката им, лакомо се нахвърлиха върху порциите си, пресушиха каната с вино и обраха пикантния сос от чиниите си с хляб. Попи забеляза, че лицата им засияват, отчасти от алкохола, отчасти от въодушевление.

Но не бе толкова лесно. Деби, красивата пънкарка с розови коси, на три пъти понечи да я попита на кои други групи е мениджър и как е постигнала успех толкова млада. Другите момичета я сритваха под масата и Попи просто се усмихваше и доливаше чашата й. Но забеляза, че Кейт я гледа изпитателно.

Музикантките знаеха, че са добри. Трябваше да им предложи нещо повече от една вечеря, за да ги спечели. Но всичко по реда си. Точно сега искаше само да не преговарят с друг кандидат.

— Благодаря, беше супер — каза Моли, докато стояха на тротоара отвън.

— Ще ви откарам по домовете — предложи Попи.

— Няма нужда — отвърна Клер. — Всички живеем наблизо.

— Дайте ми номерата си.

Момичетата се спогледаха.

— Нямаме телефони — каза Деби. — Но аз имам пейджър. Става ли?

Попи изведнъж се досети, че навярно живеят нелегално в някой бордей.

— Добре.

— Трябва да поговорим сериозно, преди да подпишем договор — предупреди я Кейт.

— Разбира се. Ще ви звънна и ще си уговорим среща — служителят от паркинга докара колата й и Попи скочи вътре. — Чао, момичета.

„Дотук добре“, помисли си тя, докато потегляше. Но знаеше, че далеч не е достатъчно. Нуждаеше се от план. Отчаяно.