Четвърта глава

Роуз спря пред витрините на „Сакс“ на Пето Авеню. Бяха изложени скъпи елегантни костюми и летни рокли от топ дизайнерите на деня, съчетани с подходящи обувки и чанти, които струваха хиляди долари. Но вниманието й не бе привлечено от тоалетите. Не бяха по джоба й.

Загледа се в собственото си отражение.

Беше красива. Роуз не бе самохвалка, но фактите си бяха факти. Знаеше, че дългите прави крака, аристократичните скули, мургавата кожа и леденосините й очи под дълги мигли и съвършено извити вежди са страхотни. Как бе възможно да не знае? Всички момчета по улиците я заглеждаха. Възрастни мъже подсвиркваха и подвикваха след нея, сякаш смятаха това за проява на любезност. Оставаше й повече от година до пълнолетие, но явно това не ги безпокоеше.

Всички дрехи й стояха чудесно. Бяла тениска и избелели джинси подчертаваха фигурата й и контрастираха с кожата й, а лъскавите й тъмни коси се открояваха чудесно върху всичко, дори евтините рокли от непопулярни марки, които носеше, защото майка й не можеше да си позволи други.

Днес трябваше да изглежда не само красива, а и зряла.

Бе избрала костюм от магазин за дрехи втора употреба и го бе занесла на химическо чистене. Беше тъмносин и семпъл, твърде тесен за другите клиентки на магазина, и полата стигаше до коленете й. Имаше всичко, което според нея би трябвало да има един официален костюм: подплънки на раменете, златисти копчета и така нататък. Бе увила косите си на строг кок и бе помолила своя приятелка да я гримира — червени устни и нокти, два пласта спирала и руж. Беше се отказала от фон дьо тен, защото не бе успяла да намери подходящ цвят за кожата си, както и от сините сенки, които Елиз Карбони бе предложила да й сложи. Определено изглеждаше по-възрастна.

Може би на двадесет и пет? Роуз критично огледа отражението си. Е, това бе твърде оптимистично. Но би могла да мине поне за двадесетгодишна. Колежанка.

Откъсна поглед от витрината и докато крачеше по улицата, се опита да си вдъхне увереност. Елиз смяташе, че това, което си е наумила, е пълна лудост, но тя не знаеше и половината от истината за положението.

„Не съм луда — помисли си Роуз. — Отчаяна съм“.

Нямаше друго, което би могла да стори. Снощи чашата бе преляла. Докато лежеше в малката си стая и се преструваше на заспала, бе чула плача на баща си от кухнята. Бизнесът му бе съсипан. Дори най-редовните му клиенти вече пазаруваха в други магазини. Храната се разваляше, нямаше прясна стока, а шумът от ремонтните работи ставаше все по-оглушителен. Естествено, само сутрин, по обяд и около пет следобед. „Ротщайн“ съзнателно увеличаваше децибелите в пиковите часове.

Полицията не обръщаше внимание на оплакванията на Пол или отправяше формални предупреждения. Очевидно искаха подкуп, но той нямаше с какво да им плати. Не можеше да се бори с „Ротщайн“ на този фронт. Или на който и да било.

Баща й не бе приел парите. Нямаше да отстъпи. Бе твърде горд. Предния ден, когато се бе прибрал от работа, у дома го чакаше писмо. В скъп плик, украсен със златисти релефни фигурки и омразната емблема на „Ротщайн Риълти“.

Роуз бе поискала да го отвори веднага, но майка й я бе убедила да изчака, докато се върне баща й.

— Все пак не бива да четеш чужда поща — строго бе казала тя.

Докато Роуз пишеше домашното си, писмото бе пред нея и й пречеше да се съсредоточи. Стоеше там, точно пред очите й, и я изкушаваше. Свиваше я под лъжичката. Най-сетне „Ротщайн“ бяха отговорили на нейното писмо.

Знаеше, че рано или късно ще има резултат. Роуз бе реалистка. Не хранеше голяма надежда, че ще си тръгнат, надяваше се само да позволят на баща й да запази магазина си. Но бе възможно и да предложат по-голяма сума. Сто хиляди биха стигнали за прехраната им едва за две години, а помещението струваше далеч повече. Ако предложеха двеста, баща й би могъл да получи изгоден лизинг на друго място в района и тъмните облаци над главата му да се разсеят.

Нервите й едва издържаха, докато той си дойде.

— Имаш писмо — каза майка й, кокетно хвана плика с два пръста и му го подаде.

Пол хвърли поглед към дъщеря си.

— Може да почака. Ще го отворя по-късно.

Роуз преглътна с мъка и положи усилие да сдържи гневния вик, който се надигна в нея. Явно баща й не искаше тя да го види. Дълбоко в себе си знаеше, че е по-умна и от двамата си родители, но все още бе петнадесетгодишна. Можеше да им помогне да се справят с трудностите, а те не преставаха да гледат на нея като на дете. Но сега не бе моментът да спори с баща си за каквото и да било.

— Знаете ли какво, уморена съм — каза тя. — Трябва да си легна рано. Ще взема душ и ще се видим сутринта.

Половин час по-късно бе в леглото си, привидно заспала. След още петнадесет минути вратата проскърца — родителите й проверяваха дали спи дълбоко. Роуз остана със затворени очи, дишайки равномерно. Чу вратата да се затваря, а след малко — баща си да плаче.

След безсънна нощ Роуз се измъкна от леглото още когато първите розови лъчи на зората проникваха през малките прозорци и огряваха сивите климатици на индустриалната сграда отсреща. Боса се промъкна в кухнята. Писмото лежеше отворено на една полица. Роуз го грабна, с пресъхнало гърло.

„Уважаеми господин Фиорело,

Уведомяваме ви, че предвиденият срок, в който бихте могли да се възползвате от офертата ни за петдесет хиляди долара, изтече. «Ротщайн Риълти» не желае да поднови тази оферта или да предложи друга компенсация в случай, че доброволно напуснете ползваното помещение. Условията по договора за лизинг ще бъдат уважени от «Ротщайн Риълти» съобразно закона. Наемът трябва да бъде изплащан в срока, посочен в договора. При първо пропускане на плащането ще започне принудително освобождаване на помещението, както е предвидено в договора.

Искрено ваши, Дж. Мандел, Б. Уилсън, Х. Саперщайн“

Мандел, Уилсън, Саперщайн и Томас представляваха „Ротщайн Риълти“.

Сърцето й се разтуптя и тя се отпусна на един стол, замаяна от страх. Но бързо се отърси от уплахата. Стана, вмъкна се в банята и набързо взе душ, а после избра от гардероба си най-хубавия официален тоалет, който си бе купила през лятото, когато работеше като администраторка в счетоводна къща. След това изтича при Елиз за помощ с грима, прибра косите си на кок и се отправи към централната част на квартала.

Бе решила да отиде в „Ротщайн Риълти“.

Адвокатите да вървят по дяволите. Нямаше друг начин. Роуз подозираше, че ръководителите на компанията не знаят какво вършат упълномощените им лица. Все пак това бе само малка част от огромната империя. Не бе възможно централното ръководство да следи всичко. Роуз щеше да отиде при тях, да им обясни положението и да предложи компромис. Двеста хиляди долара и баща й просто щеше да си тръгне. Можеше да наеме друго помещение, а цялата сграда да бъде на разположение на „Ротщайн“. Всички щяха да спечелят.

Офисите на „Ротщайн“ се намираха близо до центъра „Рокфелер“, в лъскав небостъргач от съвършено гладък гранит. Роуз почти бе стигнала там, когато осъзна, че няма представа как да действа.

Нямаше уговорка… не знаеше към кого да се обърне. Самата тя бе работила като администраторка. Нима би пуснала някого, без да има уговорена среща? Спря се, сви в една странична уличка и потърси телефонна кабина. След няколко секунди откри една, за нейна изненада, напълно здрава. Позвъни на 411, записа номера на „Ротщайн Риълти“ и стисна палци. Беше осем и двадесет сутринта. Да… прозвуча записано съобщение:

— Ако знаете вътрешния номер на лицето, с което желаете да се свържете, наберете го сега.

„Модерна техника — помисли си Роуз с огорчение. — Разбира се, че «Ротщайн» имат автоматична система“. Изчака.

— Ако не знаете номера, натиснете звездичка за поименен указател на компанията или нула, за да оставите съобщение…

Роуз бързо натисна звездичката. Набра 7 6 8. Р. О. Т.

— За да изберете… Джовани Ротандо, натиснете единица сега. За да изберете… Фред Ротщайн, натиснете единица сега.

Фред Ротщайн бе главният изпълнителен директор. Роуз не мислеше, че ще има голям късмет с него. Продължи да слуша.

— Сет Ротщайн… — продължи гласът. — Том Ротщайн… Уилям Ротщайн.

Като на лотария, Роуз натисна единицата.

— Свързахте се с гласовата поща на Уилям Ротщайн от „Връзки с обществеността“ — каза любезният глас. — Ако обичате, оставете съобщение след сигнала. Тук е вътрешен 1156.

Роуз преглътна и се постара да заговори спокойно.

— Уилям, обажда се Роуз Фиорело за потвърждение на уговорката ни за девет. Секретарката ти не позвъни в офиса ми, така че предполагам, че всичко е наред. Ще се видим в девет.

Затвори и усети, че по челото й е избила пот. Часовникът на ръката и показваше осем и двадесет и две. Кафе-сладкарницата отсреща изглеждаше евтина и тя се запъти натам.

Щеше да тръгне след двадесет минути. Надяваше се номерът й да се окаже сполучлив.

Роуз се опита да прикрие възхищението си, когато премина през въртящата се стъклена врата, фоайето на „Ротщайн“ изглеждаше внушително. Стените и подът бяха облицовани със съвършен мрамор с розови жилки под лъскавата повърхност, които говореха за много пари. Имаше три огромни картини с маслени бои в позлатени рамки. Не обърна внимание какво е изобразено на тях, но това едва ли имаше значение. Бюрото на рецепцията бе от резбован махагон. Зад него седяха две жени, които вдигаха телефоните и обслужваха върволицата от хора в костюми пред тях с безупречна бързина. Бюрото бе сложено върху персийски килим на светлосини и кремави шарки. Роуз бе виждала такъв в музея „Метрополитън“. Знаеше, че струва поне десет хиляди долара, може би повече. И двете администраторки бяха с елегантни тъмносини костюми „Шанел“.

Дланите й започнаха да се потят. Скришом ги изтри в дрехите си. Ако изглежда нервна, не би постигнала нищо. Роуз вдиша дълбоко през начервените си устни, задържа дъха си за миг и бавно издиша. Това бе естествен валиум. Решително пристъпи към рецепцията, проправяйки си път сред множество отговорни лица.

— Да, госпожо? — каза изисканата млада жена, без да вдигне поглед.

Роуз мислено отправи молитва.

— Роуз Фиорело за среща с Уилям Ротщайн — уверено каза тя.

Администраторката разтвори бележник с кожена подвързия.

— За девет не е записано нищо, госпожо. Бихте ли повторили името?

— Фиорело — нетърпеливо отвърна Роуз. — Не ми казвайте, че онази глупачка пак е сбъркала. За втори път…

— Ще се обадя горе в офиса…

— Вътрешен 1156 — каза Роуз с убедителна надменност.

Администраторката смутено наведе глава и тихо заговори по телефона.

— Секретарката му все още не е…

— Не е предала съобщението, че потвърждавам уговорката ни? — попита Роуз.

Момичето смотолеви още нещо в слушалката. Последва кратка пауза и Роуз едва не затаи дъх.

— Господин Ротщайн каза, че можете да се качите. На осмия етаж…

— Благодаря, вече съм ходила там — смело излъга Роуз.

Почти изтича до асансьорите, преди жените да я огледат от главата до петите и да започнат да се питат за възрастта й. Благодари на Бога, че вече никой не обръщаше внимание на хората около себе си.

Качи се в асансьора заедно с много мъже, някои от които й хвърлиха похотливи погледи, но Роуз остана с гордо вдигната глава и си даде вид, че не ги забелязва. Това, че бе стигнала дотук, бе истинско чудо. Може би всичко щеше да се уреди…

Асансьорът спря на осмия етаж, Роуз стъпи на мекия килим и попадна в друг оазис с мебели от масивно дърво и картини с маслени бои. Упътиха я към офиса на Уилям Ротщайн и продължи да върви, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Очакваше всеки момент някой да я спре. Стигна до незаетото бюро на секретарката и тежката, внушителна дъбова врата с дискретна табела с име. Почука.

— Влезте.

Отвори вратата и застана на прага, чувствайки се неловко. Зад бюрото седеше едър, набит мъж с плешиво теме и елегантен костюм, който прелистваше някакви книжа.

— Мога ли да ви помогна?

Изгледа я любопитно.

— Аз съм Роуз Фиорело — каза тя и затвори вратата.

— Да. Секретарката не ми е казала за никаква среща тази сутрин.

— Дойдох да поговоря с вас за магазина „Прочутите деликатеси на Пол“. Намира се в сградата, която сте закупили на Девето Авеню. Искате да принудите наемателя да се откаже от лизинга си, а сега оттегляте предложението си за компенсация.

Той присви очи.

— Коя сте вие, по дяволите?

— Това не е важно — каза Роуз и усети прилив на адреналин. Сърцето й сякаш препускаше, а по челото й имаше капки пот. — Вие ръководите отдела за връзки с обществеността, нали? Няма да се прочуете с добро, когато се обърна към пресата и кажа, че прекратявате договора за лизинг на изряден платец, сключен преди двадесет години…

Уилям Ротщайн се усмихна ехидно.

— Разбирам — каза той тихо и равнодушно. — Фиорело. Ти си хлапето му. Хитър номер. Пратил те е тук да ме изнудваш.

— Нямате право да говорите за изнудване, вие, които режете тока на…

— Нека ти спестя малко време, преди охраната да те изхвърли — любезно заговори Ротщайн. — Няма да стигнеш доникъде с тази история. Знаеш ли колко обяви за имоти сме пуснали в „Поуст“, „Нюз“ и „Вилидж Войс“? Всеки ден си имаме работа със стотици хора като баща ти, които си въобразяват, че компанията ни е дойна крава, че могат да продадат мизерните си лизинги със стотици хиляди по-скъпо от стойността им. Ако някой ти е обърнал внимание, в което се съмнявам, просто ще използваме днешното ти посещение като доказателство за вашето изнудване.

— Вие ни притискате, а не ние вас. А прехраната на баща ми?

Ротщайн сви рамене.

— Предложихме на баща ти петдесет хиляди долара. Вместо да ги приеме, той отиде в полицията да си създава главоболия. Който ни се противи, ще понесе последствията — наведе се напред и тъмните му очи плъзнаха поглед по стройното й тяло. — Ти си привлекателно момиче. Затова ли те е изпратил при мен?

Бузите на Роуз пламнаха от ярост и срам. Пристъпи напред и посегна с разтреперана ръка да му удари плесница.

— Охо, истинска дива котка — не можа да повярва, че той й се присмива. — Не си го и помисляй, госпожичке. Тук не си в свои води.

Някой почука на вратата.

— Господин Ротщайн? Мелиса е. Да повикам ли охраната?

Леденосините очи на Роуз засвяткаха.

— Ще съжалявате за това, господин Ротщайн.

— О, да, разбира се.

Той се облегна назад, заливайки се от смях. Роуз рязко отвори вратата и застана срещу ослепителна блондинка на двадесет и няколко години, която я гледаше злобно.

— Не сте имали никаква уговорка…

— Сама ще изляза — каза Роуз, престори се, че не я забелязва, и тръгна по коридора. Страните й горяха, докато момичето крещеше след нея:

— Ще повикам охраната!

До единия асансьор имаше авариен изход. Роуз мина през него и изтича по стълбите три етажа надолу, а после се качи в друг асансьор. Никой нямаше да я изхвърли. Стисна клепачи, за да спре сълзите, които напираха в очите й. Това бе невероятно. Семейството й бе съсипано, а тя не можеше да стори нищо.

Роуз помогна на родителите си да преживеят следващите две седмици. Свърза се с хазяина и го помоли да изчака с предупреждението за напускане. Намери евтин двустаен апартамент и позвъни на обяви от раздел „Предлагам работа“. Баща й закри магазина, продаде оборудването и дари запазената стока на приют за бездомници. Тя се постара да не го оставя да размишлява твърде дълго за загубата.

— Това е възможност за ново начало — каза Роуз на баща си. — Имаш пет хиляди и си свободен от стрес. Освен това трябва да бъдеш силен заради мама.

Повтори същите думи пред майка си и след това забеляза как двамата й родители полагат усилия да изглеждат спокойни един пред друг.

Пол Фиорело си намери работа като управител на отделението за хранителни стоки в магазин „Патмарк“ на Трето Авеню. Работата бе прилична, но носеше по-малко пари, които се облагаха с данък, и не бе собствен бизнес. Роуз знаеше, че всеки ден, когато облича униформата си, той се чувства унизен. Но баща й никога не се оплакваше, а и ползваше здравни преференции. Майка й започна да ходи на лекар по-често и правеше всичко възможно да създаде уют в новия им дом. Но баща й бе човек с наранена душа и Роуз се зарече на всяка цена да успее да го излекува.

Успехът й се влоши. Изведнъж започна да гледа на всички предмети, които по-рано бе обичала, като на загуба на време. Литературата… каква полза имаше от нея? Историята се занимаваше с миналото. Географията… и дори математиката… просто не представляваха никакъв интерес за Роуз. Едва ли някога щеше да пътува в чужбина, а що се отнася до сметките, вече съществуваха калкулатори и компютри. Всичко това бяха излишни глупости.

Единственото ценно нещо бяха парите. Уилям Ротщайн й бе дал да разбере това.

Всеки ден Роуз мислеше за него и за меките килими, мебелите от масивно дърво и русокосата около двадесетгодишна секретарка. За играчките, които можеха да си позволят хора като него. И властта. Способността им да отнемат всичко, което някой е постигнал с двадесет години упорит труд, експертни познания в областта си и спечелена лоялност от страна на клиентите, и просто да го захвърлят.

С пари бе платено на онези адвокати да изпратят писмото. С тях бе подкупена нюйоркската полиция. Те отстраняваха всички спънки от общинските власти и държаха пресата настрана.

„Майната му на училището“, каза си Роуз с огорчение. Баща й би я напердашил, ако изречеше подобни думи в негово присъствие. Трябваха й само пари. Искаше баща й да има свой магазин, от който никой не би могъл да го изхвърли, а семейството й да живее в собствен дом. Къща със заден двор, където биха могли да отглеждат домати.

Един ден щеше да получи всичко това. Щеше да спечели достатъчно, и то от търговия с недвижими имоти.

Щом слузесто влечуго като Ротщайн бе успяло, защо да не успее и тя?

Загрузка...