Дяволът в теб

Двадесет и девета глава

Метрото спря на площад „Лестър“ и Дейзи слезе, обзета от вълнение. За първи път щеше да се срещне с издателите си.

Редакторката й се бе обадила по телефона и бе казала чудесни неща, но Дейзи не я слушаше. Всичко бе като сън. Днес той щеше да се сбъдне.

По-малко от шест месеца след завършването си бе заменила сервитьорската престилка за кариера на писателка. Истинска писателка с валиден договор.

Дейзи бе малко изплашена, че може би ще решат, че са направили грешка. Тя бе никоя, не можеше да се сравнява с Джаки Колинс, Джефри Арчър или Джили Купър. Но щеше да бъде истински автор, издаван от същата фирма, която бе лансирала Ричард Уестън.

Погледна часовника си. Беше едва десет. Имаше петнадесет минути до срещата, но не бе искала да закъснее.

— Няма за какво да се безпокоиш — беше й казал Тед. — Много харесват стила ти. Фенела каза, че е доловила искра, каквато не е виждала от години.

Фенела Грейнджър, безспорен титан в издателския бизнес. Нейната редакторка.

— Всеки би се радвал да се запознае с млада хубавица като теб.

Дейзи избухна в смях. Литературният агент учудено повдигна вежди.

— Какво толкова смешно има?

— Хубавица! Аз? Погледна ли ме добре, Тед?

Той разпери ръце и я огледа внимателно.

— Мисля, че аз трябва да те попитам дали някога си се поглеждала — посочи към голямото огледало в позлатена рамка зад нея. — Хвърли едно око. Нали така казвате вие, младите?

Дейзи се обърна. Момичето, което стоеше срещу нея, бе красавица. Не бе обърнала внимание на промяната във външността си. Вече бе стройна и дрехите висяха на тялото й като на закачалка. Нима бе възможно да е свалила толкова килограми? Винаги бе харесвала очите си, но най-сетне те се открояваха, защото не бяха скрити между гънки от тлъстина. Под тях изпъкваха истински скули, високи и аристократични, а косите, за които не намираше време да се погрижи, се спускаха по раменете й като буйна, лъскава черна грива. Имаше чувствени устни, които изглеждаха… доста секси. Тениската и джинсите и бяха твърде широки, но все пак личеше, че формите на тялото й са впечатляващи. Ханшът й бе стегнат, а гърдите все още едри. Не бе нито твърде слаба, нито…

— Изглеждаш изненадана — отбеляза Тед Елиът. — Повечето момичета прекарват часове пред огледалото. Например племенниците ми. Излизат от банята само когато някой ги потърси по телефона.

— Никога не съм обичала огледалата — сподели Дейзи. Смяташе огледалото за свой враг. Кой би искал да му напомнят, че прилича на плондер?

— Е — каза Тед, загубил интерес към темата. — Младостта и красотата не пречат, когато човек се опитва да продаде нещо. Не е зле да обиколиш магазините и да си купиш някой… шикозен тоалет.

Дейзи се вслуша в съвета му. Отскочи до „Харви Никс“ — отдавна копнееше да може нехайно да каже: „Отскочих до Харви Никс“ — и си купи нещо, с което изглеждаше поразително. Бледорозова рокля в комплект с дантелена жилетка, чанта и обувки в същия цвят. Цените я накараха да настръхне, но си каза, че това е важно за успеха й.

Не искаше да се главозамайва, но бе твърдо решена да постигне целта си. Трудно й бе да свикне да гледа на себе си като на пълноценен човек.

„Заслужавам го — напомни си тя. — Не са решили да работят с мен за развлечение. Вярват, че мога да успея“.

Усмихна се. Най-сетне започваше да цени себе си.

Издателство „Артемис“ се намираше на Тотнъм Корт Роуд, точно в сърцето на „царството на книгите“. Имаше лъскави модерни книжарници, лабиринт от малки специализирани магазини, антиквариати и офиси на феминистката преса, които странно се съчетаваха с музикалните къщи и търговците на инструменти на Денмарк Стрийт.

Преди да стигне до кръчмата „Роял Джордж“, Дейзи се отби в „Уотърстоун“. Етажерките с безупречно подредени книги, плакатите, купищата бестселъри и новоиздадени творби я накараха да се почувства… сякаш лети. Взе „Жестока развръзка“, най-новия трилър на Ричард Уестън. Заглавието бе изписано с лъскави букви, а на задната корица имаше фантастични отзиви, цитати от „Къмпани“, „Ел“ и „Дейли Мейл“. На гърба бе стилизираният лък, който представляваше емблемата на „Артемис“.

„И моята книга ще изглежда така“, помисли си Дейзи и усети прилив на радост. Всичко щеше да бъде наред.

Офисите на „Артемис“ изглеждаха точно както си ги бе представяла. Помещаваха се в храм от затъмнено стъкло и стомана, с големи палми в саксии под дневната светлина във фоайето и модерни стъклени асансьори. В предната част на сградата имаше дивани с повече списания, отколкото бе видяла в офиса на Тед, телефони и редици от последните издания, поставени на лъскави витрини под малки прожектори. Книгата на Ричард Уестън бе на централно място.

— Харесва ли ви?

Дейзи се обърна и видя изумителна жена. Беше красива и елегантна, а кремаво златистият й костюм приличаше на „Шанел“.

— Фенела Грейнджър. Вие навярно сте Дейзи Маркъм.

— Точно така — потвърди тя. — Приятно ми е.

— Радвам се най-сетне да се запозная с вас. Целият екип ви очаква с нетърпение — Фенела се обърна и я поведе към редицата асансьори. — Дано не се боите от високото.

Дейзи никога не бе обичала височините.

— Малко — призна тя.

— Не се безпокойте — Фенела й се усмихна чаровно, когато вратите се затвориха. — Не изпадайте в паника, ако не можете да запомните имената на всички. Аз работя тук от три години, а все още не съм ги запомнила.

Дейзи й се усмихна с благодарност. Напомни си, че трябва да се държи сериозно, въпреки че й се искаше да се завърти и да запее като Джули Андрюс на планината.

Фенела я представи на доста хора. Сред тях бяха Джак Хол, известен и обаятелен издател, Сара Лорънс, екстравагантна началничка на отдела по маркетинг, редактори на художествена литература и юридически съветници. Дейзи се усмихна на всички и си каза, че не бива да бъде плаха.

След задължителните ръкостискания Фенела я отведе в един страничен офис. Целият бе остъклен, с прекрасен изглед към Сохо. Черните лондонски таксита, които пълзяха долу, блестяха на светлината на лятното слънце. Дори над града се бе спуснала мараня.

— Как се представих? — попита Дейзи.

— Страхотно — Фенела кимна одобрително. — Изглеждаш зашеметяващо, което винаги помага. Хората гледат плакатите, снимките от интервюта. Скоро ще разбереш, че за успеха е нужно много повече от един добър ръкопис.

— Така ли?

— Разбира се. След като бъде редактиран и изработим корица, трябва да започнем да продаваме името ти. Най-доброто място за това е „Артемис“.

Дейзи бе озадачена.

— Но нали вече закупихте книгата?

— Да, но без да й бъде даден тласък, една книга не може да стигне доникъде. Издаваме над петдесет заглавия месечно. Не всичките получават популярността, която заслужават. Всеки редактор в компанията се бори за любимите му проекти да бъдат отделени повече средства от маркетинг бюджета, да работят повече агенти по продажби и така нататък — красивите очи на Фенела добиха сериозен израз. — Ако издадеш книга и не я популяризираш, преди да усетиш, ще се озове на бунището, а след един провал е още по-трудно да привлечем интерес към следваща творба.

— Разбирам — каза Дейзи и наистина бе така. — Вероятно много хора мислят, че щом подпишеш договор, книгата автоматично става бестселър.

— Твърде много — потвърди Фенела. — За съжаление — усмихна се. — Слушай, не се опитвам да те плаша. Ние ще успеем. Притежаваш талант, а това е най-важното. Освен желанието, разбира се. Необходима е много работа. Готова ли си за нея?

Дейзи погледна подредените на купчини бестселъри и оформленията на корици, окачени в рамки по стените.

— Да, сигурна съм в това — увери я Дейзи.