Двадесет и първа глава

Събуди я позвъняване на вратата.

Звънът бе старомоден, като биене на камбана, а не електрическо бръмчене, но прозвуча настойчиво. Дейзи отвори очи. Спеше в прекрасното голямо легло в главната спалня, с ленени чаршафи, табли от масивен дъб и мирис на лавандула във въздуха. Плътните завеси на прозореца бяха леко разтворени. Достатъчно, за да види, че в стаята нахлува ярка светлина и на нея проблясват безброй прашинки като миниатюрни галактики.

„По дяволите!“ Колко ли бе часът?

Присви очи и погледна към старинния часовник в другия край на стаята. Дванадесет и половина?

„Бим-бам“, отново се обади звънецът.

„Проклятие!“ Бързо отметна плетената покривка и скочи от леглото.

— Идвам, идвам — каза тя. Грабна стария си хавлиен халат, изтича по стълбите и отвори вратата.

Пред прага стоеше Едуард с костюм.

— Едуард! Влез — каза Дейзи и се изчерви.

Той се поколеба, сякаш се чувстваше неловко.

— Да не би моментът да е неподходящ…

— Не! Всъщност се успах — призна Дейзи. — Не знам защо, сигурно не съм чула будилника. Влез, няма да се бавя.

Покани го в малкия хол, изтича обратно в спалнята си и светкавично нахлузи бельо, джинси, тениска и обувки.

Почувства се малко засрамена. Едуард бе толкова дисциплиниран и винаги елегантно облечен… никога не би отворил вратата по грозен избелял халат. Грабна флакон с парфюм и се напръска.

— Е…

Едуард изглеждаше изненадващо спокоен. Никога не се държеше сковано в нейно присъствие. Дейзи го смяташе за единствения си истински приятел тук. Да, излизаше с доста хора, студенти от „Ракъм“, с които обядваше, или момичета от ресторанта, с които понякога ходеше на кръчма! Но Едуард бе този, на когото държеше.

— Какво има?

— Нищо — шеговито я успокои той. — Питах се дали си чула новината за Брад.

Не можа да сдържи усмивката си. Беше толкова тактичен. Винаги щадеше чувствата й. Никой друг не би се постарал да й спести тази болка. Поне никой мъж.

— Да — отвърна тя. — Радвам се за него.

— Така ли? Мислех, че имаш… чувства към него.

— Към Брад? Нищо подобно — упорито отрече Дейзи. — Просто го харесвах.

— Аха. Е, добре. Чудесно — Едуард леко извърна глава. — И аз се запознах с едно момиче.

Изведнъж й се зави свят. Хвана се здраво за облегалките на стола. Какво? Едуард си бе намерил приятелка? Кльощавият Едуард? Нейният Едуард?

— Страхотна изненада — успя да промълви тя.

— Учи в „Сейнт Хилдас“. Девическият колеж.

— Хубаво — Дейзи не можа да си обясни защо сърцето й се разтуптя. Почти бе замаяна. — Разкажи ми за нея.

— Е, добре — очите му засияха. Започна да говори разпалено, като човек, който не може да повярва на късмета си. — Много е пряма. Запознах се с нея в бара на студентския синдикат. Беше дошла на срещата със сър Джордж Солти. Обича операта…

— Също като теб — промърмори Дейзи. Самата тя предпочиташе Мадона и „Уам“. Но Едуард си падаше по класическата музика.

— Казва се Едуина. Представяш ли си?

— Явно съдбата има пръст — съгласи се тя. — Едуина чия?

— Латъм. Дъщеря е на Монти Латъм — каза Едуард.

Смътно си спомняше името. „Господи, да!“ Представител на торите в Камарата на лордовете. Стомахът на Дейзи се сви. Представи си Едуина, сухарка от висшата класа, която обича операта, учи в Оксфорд и притежава титла. Идеалната бъдеща лейди Пауърс.

Дейзи би трябвало да се радва за Едуард, но не бе така. Осъзна, че изведнъж я обзема ревност. Колко трогателно!

— Откога излизаш с нея?

— Два пъти вечеряхме заедно. Миналия уикенд бяхме при родителите й.

— Чудесно — каза Дейзи. — Трябва да ни запознаеш.

— О, разбира се. Ще я харесаш.

Струваше й се детинско да мисли, че приятелят й не бива да ходи с момиче. В края на краищата това нямаше да развали дружбата им. Едуина не би ревнувала, защото Едуард много пъти бе предлагал на Дейзи да станат нещо повече от приятели, но тя бе отказвала. Не си падаше по толкова слаби мъже, предпочиташе мускулести и…

— Обичаш ли я? — попита тя. Гласът й прозвуча глухо, сякаш идваше от дъното на пещера.

— Твърде рано е за това — Едуард отново се въодушеви. — Но е симпатяга и, изглежда, си допадаме.

Дейзи бе като зашеметена. Онова, което бе преживяла с Брад, мигновено избледня в съзнанието й като нещо незначително. Изведнъж разбра фаталната си грешка.

Не просто харесваше Едуард. Обичаше го. Бе влюбена в него. А сега той се бе влюбил в друга.

— Това е страхотно — каза Дейзи. „Моля те! — помисли си тя. — Моля те, върви си“.

— О, не! — хвърли поглед към изящния златен часовник над камината. — Едуард, може да ти се стори твърде грубо, но закъснявам за работа…

— Няма проблем — той се изправи. Трудно бе да се каже кой от двамата изпитва по-голямо облекчение. — Много отговорно от твоя страна, че си започнала работа. Каква е?

Срамът вече нямаше никакво значение за Дейзи.

— Сервитьорка.

Едуард не трепна.

— Добре. Заплатата прилична ли е?

— Да — излъга тя. — Получавам почти достатъчно, за да си наема квартира. Скоро ще те оставя на мира.

— Ще продължим да се виждаме — учтиво я увери той с лек поклон. — Какво ще кажеш да дойдеш с нас да пийнем по нещо? Тази вечер ще бъда в клуба с Едуина.

— Чудесно. В осем устройва ли ви?

— До тогава — отвърна Едуард. — Няма нужда да ме изпращаш.

Дейзи изчака, докато излезе, и припряно започна да се преоблича. През последната седмица й се бе събрало твърде много, за да се преструва на силна. Избухна в плач.

Когато смяната й свърши, беше четири следобед. Дейзи прибра оскъдния си бакшиш, облече палтото си и треперейки от студ, измина пътя обратно до Уолтън Стрийт. Поне можеше да почерпи омразната Едуина едно питие.

Дейзи отвори вратата си и влезе в хола. Лампичката на телефонния секретар примигваше, но щеше да провери съобщенията по-късно. Умората бе пропълзяла до костите й наред с непоносимия студ.

В четири и половина имаше лекция в „Ракъм“.

„Да върви по дяволите!“, помисли си Дейзи. Можеше да се обади на приятелката си Люси и да ползва нейните записки. Не бе в състояние да изтърпи още едно неприятно изживяване. Дейзи влезе в банята и съблече мокрите си от дъжда дрехи. Напълни старинната вана, сипа шампоан и с наслада се загледа в бялата пяна, която се надигна, фантастично. Потопи се във водата, гореща колкото можеше да търпи.

Понякога през зимата ставаше толкова студено, че й се струваше, че никога няма да се затопли. Ваните бяха спасение и единственото й истинско удоволствие в повечето дни.

Знаеше, че трябва да измие косите си. Не биваше онази Едуина да я види в такъв вид, но бе твърде уморена, за да ги суши със сешоара четиридесет минути. По дяволите, щеше отново да ги усуче на френска прическа. Трябваше само да изглежда достойна…

Отчаянието обгърна душата й, както топлата вода тялото й.

„Господи! — помисли си Дейзи и в гърлото й отново се надигнаха сълзи. — Нима никога няма да ми провърви?“

По-рано си въобразяваше, че ако отслабне ще бъде щастлива и всичко ще бъде наред. Колко смешно. Сега тъгата и преумората бяха сторили това, което не бе могла да постигне с воля, и носеше дрехи с нормален размер.

Никога в живота си не се бе чувствала толкова безполезна.

Но Дейзи нямаше да допусне да й проличи. Трябваше да отиде на срещата заради Едуард. Винаги й се бе притичвал на помощ и не биваше сега да съсипва щастието му.

Посегна към една от големите нови кърпи, които бе намерила в апартамента, и се загърна с нея. Може би трябваше да си купи бутилка вино или от онези готови коктейли от джин с тоник, които се продаваха в малки бутилки. Имаше нужда от питие само за да събере кураж да отиде в бара!

Дейзи вяло посегна към телефона и натисна бутона на секретаря.

— Имате едно ново съобщение — каза електронният глас. След сигнала заговори жена.

— Здравейте, съобщение за Дейзи Маркъм — като фон се чуваше тракане на офис техника. — Обажда се Джема Браун от офиса на Тед Елиът. Господин Елиът получи материала ви и би искал да поговори с вас за авторски права. Бихте ли ни се обадили на номер 01 555 5764? Много ви благодаря.

Загрузка...