Дяволът в теб

Четиридесета глава

— Не проявявам интерес — каза Клейтън Робъртс и се облегна назад на стола си, което бе знак, че разговорът е приключил.

Попи не помръдна от мястото си.

— Моля? Винаги ме посрещахте с отворени обятия, когато работех за „Дрийм“. Не помните ли? Твърдяхте, че каквото и да поискат „Силвър Булет“…

Банкерът се усмихна самодоволно.

— Точно така. „Силвър Булет“. Работя с мултиплатинени звезди, малката.

— Госпожице Алън — язвително каза Попи.

Вяло й се усмихна.

— Както желаеш.

— Имам ново откритие — отново заговори тя. — Певец, в чийто успех искрено вярвам. Имам опит…

Банкерът се засмя.

— Ти си едва на двадесет и три.

— Все пак имам няколко години опит. Рокмузиката е за млади хора.

— Малката — подигравателно каза той, — наистина си огън момиче, но не отпускам заеми на хлапаци като теб, а и не разполагаш с капитал.

— За какво говорите? Притежавам собствена къща.

— Не проявявам интерес — повтори Робъртс.

Най-сетне Попи се примири и стана.

— Един ден ще настояваш да работиш с мен, Клейтън. Но тогава ще бъде твърде късно.

— Да… сигурно, скъпа — отвори й вратата. — Приятен ден.

Попи излезе на слънчевия булевард „Уилшър“ така разгневена, че пред очите й затрептя червена мъгла. Проклето копеле!…

Клейтън Робъртс не бе първият банкер, който й отказваше заем, но се бе държал най-нетактично. Той бе просто един от мнозината, които преди година се бяха надпреварвали да отпуснат кредит за звукозапис. Музикалният бизнес имаше свои банкови служители, които се грижеха за личните сметки на рок звезди, мениджъри и спонсори. Разбираха нуждите на индустрията и знаеха как стоят нещата.

Всички те се бяха кланяли на Попи, докато бе ценната „дясна ръка“ в „Дрийм“.

А от седмица насам грубо я отпращаха.

Добър урок.

„Е, няма значение“, каза си Попи. Бързо се учеше.

Намери евтина боксониера близо до дома си, в комплекса „Парк ла Брея“. Само 850 долара за обзаведено жилище. Комплексът бе приятен, а до сградата имаше дори плувен басейн и фитнес зала. Това бе важно. Травис трябваше да поддържа форма, за да бъде привлекателен.

Беше й благодарен, но й се струваше, че би се чувствал почти толкова добре и в стария си шевролет. Единственото, което го интересуваше, бе договор.

Попи се питаше дали Джоел Стейн не се е обадил тук-там, за да провали плановете й още преди да е започнала. „Със сигурност“, каза си тя, когато се отправи към „Старбъкс“ за закуска и доза кофеин.

Трябваше да има това предвид. Да заведе Травис някъде, където биха оценили таланта му и Джоел Стейн не би могъл да попречи дори на организирането на прослушване.

Ел Ей и Ню Йорк бяха местата, където музикантите подписваха договори, а за кънтри изпълнителите — Нешвил. Но в тези градове търсачите на млади таланти бяха затрупани с предложения. Всяка вечер ги канеха на милиони прослушвания, а успяваха да отидат едва на един процент от тях. Мениджър, който не бе утвърден като Джоел Стейн, трябваше да преговаря месеци наред, за да му бъдат отделени десет секунди време.

Попи не желаеше да тръгва по този път. Травис Джаксън бе първото й откритие, а щеше да получи само една възможност за първо впечатление.

Попи се замисли, докато пиеше „Мока“. Щеше да измисли нещо. Както винаги.

— Сигурна ли си, че е добра идея? Защо точно Чикаго? — Джаксън отегчено погледна през прозореца до седалката си към бетонната джунгла, чиито светлини проблясваха под тях.

— Почти стигнахме — успокои го Попи.

Той изсумтя.

— Не ми пука.

Но Попи усещаше, че е напрегнат. Въртеше се, гледаше часовника си и силните му ръце сграбчваха страничните облегалки при всяко смущение.

— Навярно се чувстваш по-спокоен на кон.

Изражението му стана по-ведро.

— Транспорт, който и бог е използвал, госпожице.

— Наистина си селско момче.

— А това е големият град — каза Травис с презрение. — Изглежда толкова сив и мръсен. Тук няма големи музикални компании…

— Именно в това е смисълът — обясни Попи.

Той повдигна вежди.

— Е, парите са твои, скъпа. Дано не ги похарчиш напразно.

Попи се замисли колко ще й струват два двупосочни билета до Чикаго и четири нощувки в хотел, в отделни стаи. И тя се надяваше да не се окаже напразно.

Попи уреди прослушване в „Зейдърс“. Клубът се намираше в центъра и в него се свиреше главно рок. Метълите го харесваха и всеки сантиметър от стените бе покрит с графити. Изявяваха се пънк рок, хардрок и траш метъл групи.

Отегчени търсачи на таланти го посещаваха всяка вечер с надеждата да открият нещо, с което да оправдаят ниските си заплати. Обикновено не изтърпяваха дори една песен. За няколко минути се убеждаваха, че за пореден път на сцената са се качили бездарници. В Чикаго бе още по-трудно да се намерят талантливи музиканти, отколкото в Ел Ей или Ню Йорк.

Попи искаше да забележат Травис така, както го бе открила тя. Неочаквана находка в неочаквана обстановка.

Позвъни на всички агенти в града.

— Здравейте, обажда се Попи Алън от Ел Ей. Мисля, че се срещнахме преди година на „Монстърс ъв Рок“, когато работех със „Силвър Булет“. Не? Тогава може би е било на турнето на „Грийн Дрегън“? Както и да е, имам нещо за вас. Довечера и утре вечер в „Зейдърс“. Ограничена публика.

Заинтригуваните представители на компании винаги питаха: „За какво става въпрос?“ Попи загадъчно отговаряше: За нещо различно. Ще дойдат хора от „Уорнър“, Си Би Ес, Ар Си Ей, „Атлантик“. Да включа ли и вас в списъка?

„Разбира се“ — отговаряха те.

Беше малка невинна лъжа, нещо съвсем обичайно за този бизнес. В Ню Йорк или Ел Ей може би нямаше да се хванат, но в Чикаго нямаха по-важни ангажименти.

Травис свиреше седнал, с китара с адаптер. Нямаше пиротехника, както за „Силвър Булет“. Попи знаеше, че за него подобни ефекти биха били излишни.

Преди края на изявата вече стискаше куп визитни картички.

Втората вечер имаше повече публика. Присъстваха същите търсачи на таланти, но и шефовете им, долетели от Ню Йорк. Попи бе широко усмихната. Старият принцип „мухи на мед“. Видели един от друг, важните клечки се надпреварваха да предлагат услугите си.

Уреди на Травис Джаксън договор за три албума с „Музика рекърдс“, който бе подписан в дванадесет часа на третата вечер в Чикаго. На връщане пътуваха в първа класа.

Травис Джаксън се превръщаше в звезда и тя го убеди, че веднага трябва да започне да се държи както подобава.

Конгресменът Хенри Леклерк седеше на масата и се опитваше да се съсредоточи. Съобщиха му добри новини. Статистиката сочеше, че рейтингът му нараства, а този на опонентката му се срива.

— С шестнадесет пункта нагоре от август насам, Хенри.

— Критиките за възгледите ни за отбраната никога не издържат. Тя дори заяви, че военнослужещите получават твърде високо възнаграждение.

— Мисля, че сме в доста по-добра позиция. Екипът й все по-трудно намира средства за кампанията. Получили са само едно голямо дарение от „Текс Ойл“ и сигурно са отчаяни.

— Аха — разсеяно каза Леклерк.

Вечеряше с „Тримата Студжис“, както шеговито ги наричаше. Кийт Флин, Джейкъб Харви е Тим Грийнууд. Те се занимаваха с проучванията и цифрите тя се грижеха за „образа в медиите“.

Очевидно кампанията му за Сената имаше добро начало. Но Леклерк не се интересуваше от това. Мислеше за Попи Алън. Не бе престанал да мисли за нея от шест месеца. Не разбираше.

Беше страхотна. Неотразима. Но какво от това? Много жени бяха добри в леглото. Хенри бе на мнение, че няма лоши партньорки, а само мъже, които не умеят да разпалват желание у любовниците си. Всяка жена бе способна да изпита животинска страст и да стене и драска, стига да попадне на подходящ мъж.

Бе самоуверен до степен на арогантност и имаше основания.

Леклерк обичаше жените. Дори нямаше предпочитания към определен тип. Харесваше и ниски, закръглени момичета, и слаби, аристократични върлини. Ако бяха и остроумни и страстни, бяха тъкмо за него. Бе излизал дори с невзрачни госпожици, защото често те се оказваха най-страстни между чаршафите, стенеха, притискаха и драскаха.

Най-доволен се чувстваше с жени, които го ненавиждат. Сред тях имаше и политическа съперница. Беше я прелъстил и довел до див екстаз, часове наред бе подвластна на ласките му. Леклерк обичаше да възбужда жените. Повечето мъже не си падаха по дългата любовна игра, а после се питаха защо момичетата им лежат отпуснати като пудинг с тапиока. Той галеше, целуваше, разпалваше неудържима страст с езика и ръцете си.

Попи бе зашеметяваща, но нима всички не бяха такива? Интелигентна, но той излизаше само с интелигентни жени. Красива… но…

Бе полудял. Напълно бе загубил ума си по една хлапачка на двадесет и няколко години.

Най-странно се бе почувствал, когато се бе опитал да я сравни с другите си любовници. Не бе могъл. Сякаш любимото му занимание в свободното време вече му се струваше пошло.

Мислеше не толкова за изживяванията си с Попи Алън в леглото, а за разговорите. Беше дяволски интересна събеседничка, за разлика от всички хора, с които бе говорил напоследък. Нейният малък свят бе безкраен извор на живот. Хенри Леклерк слушаше Моцарт. „Металика“ бяха на светлинни години от съзнанието му. Но го бе покорил нейният хъс, жар и непоколебима амбициозност.

— Знаеш ли какво би било от полза, Хенри? Портвайн?

— Да, благодаря — отвърна той.

Наляха последните капки „Кокбърн“ в чашата му.

— Дама, която можем да представим като твоя съпруга.

— Или поне годеница.

— Но подходяща. Трябва да бъде подходяща, Хенри. Не жена с минало…

Леклерк остана неподвижен за миг, а след това кимна.

— Разбирам.

Но от това нямаше полза. Трябваше да я види отново. Да поговорят, да я огледа. Мисълта за нея бе натрапчива. Щом я съзреше от плът и кръв, тя щеше да престане да бъде неговата млада богиня и спокойно щеше да продължи живота си.

— Трябва да тръгвам, господа — каза той.

Реши да узнае малко повече за Попи Алън. Може би да се срещнат и дори отново да преспят заедно. Само за да се отърве от спомените за нея.