Дълбините

1

Идва момент, когато всяка планета трябва да умре. Може да е бърза смърт, ако слънцето й експлодира. Може и да е бавна смърт, ако слънцето й отслабне и океаните й замръзнат. В последния случай поне разумният живот има шанс да оцелее.

Пътят на спасението може да бъде насочен навън към космоса, към планетата, която е по-близо до охлаждащото се слънце или към планета от друга слънчева система. Тази възможност е неосъществима, ако планетата е достатъчно нещастна да бъде единственото значимо тяло, обикалящо около своето слънце и ако по същото време няма друга звезда на разстояние, по-малко от петстотин светлинни години.

Пътят на спасението може да бъде насочен и навътре към ядрото на планетата. Това винаги е възможно. Може да бъде построен нов дом под земята и топлината от ядрото на планетата може да бъде използвана за енергия. Може би ще са необходими хиляди години за изпълнението на задачата, но умиращото слънце се охлажда бавно.

Но топлината на планетата също намалява с времето. Дупките в земята трябва да бъдат издълбавани все по-дълбоко и по-дълбоко, отново и отново, докато планетата умре.

Това време наближаваше.

На повърхността на планетата тънка струйка неон се носеше апатично, едва успявайки да раздвижи басейните от кислород, образувани в низините. От време на време през дългия ден изстиващото слънце пламваше за момент със слаб червен пламък и кислородните басейни леко пробълбукваха.

През дългата нощ се образуваше синьо бял скреж от кислород над басейните и върху голите скали, образуваше се неонова роса.

Хиляда и триста километра под повърхността съществуваха последните останки от топлина и живот.