Дълбините

5

Лаура се събуди рязко. Какво се случи? Тя се почувства като убодена с карфица.

Следобедното слънце блестеше в лицето й и ярката му светлина я караше да премигва. Тя спусна сенника и едновременно се наведе да погледне Уолтър.

Малко се изненада, че очите му са отворени. Не беше време да се събужда. Погледна ръчния си часовник. Точно така. А и беше рано да се храни. Тя следваше системата за ядене по желание или практиката „ако искаш, викни и ще го получиш“, но Уолтър обикновено следваше графика доста съвестно.

Тя го погледна, сбърчи нос и каза:

— Гладен ли си, патенце?

Уолтър не реагира и Лаура беше разочарована. Би се радвала, ако може да го накара да се усмихне. Всъщност тя искаше той да се смее, да слага дундестите си ръчички около врата й, да се притиска в нея и да казва „мамо“, но знаеше, че той не може да направи нито едно от тези неща. Но можеше да се усмихва.

Тя сложи малкия си пръст на брадичката му и леко я потупа.

— Гу, гу, гу, гу — той винаги се усмихваше като му направиш това.

Но сега само примигваше.

— Надявам се, че не е болен — каза тя и погледна госпожа Елис тъжно.

Госпожа Елис остави списанието, което разглеждаше.

— Какво има, скъпа?

— Не знам. Уолтър просто лежи там.

— Горкото малко същество. Сигурно е уморен.

— Тогава не трябва ли да спи?

— Обстановката около него е нова. Сигурно се чуди какво става.

Тя се изправи, премина пътечката и се наведе над Лаура, за да погледне отблизо Уолтър.

— Чудиш се какво става, нали, малко сладко бебче? Точно така. Казваш си: „Къде е моето хубаво малко креватче и къде са ми всичките хубави малки картинки но тапетите?“

И тя издаде някакви пискливи звуци.

Уолтър беше отместил поглед от майка си и гледаше госпожа Елис намръщено.

Госпожа Елис се изправи изведнъж с болезнено изражение. Тя сложи ръка на главата си за момент и промърмори:

— Господи! Каква странна болка.

— Мислиш ли, че е гладен? — попита Лаура.

— За бога — отговори госпожа Елис, болката от лицето й беше изчезнала, — когато са гладни, ще ти дадат да разбереш това веднага. Нищо му няма. Отгледала съм три деца, скъпа. Разбирам ги тези неща.

— Ще помоля стюардесата да затопли друго шише.

— Хубаво, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре…

Стюардесата донесе бутилката и Лаура извади Уолтър от кошчето му.

— Първо ще се нахраниш, после ще ти сменя пелените след това…

Тя нагласи главата му в извивката на лакътя си, наведе се, за да го целуне бързо по бузката и след това го залюля близо до тялото си като му поднесе шишето към устата…

Уолтър закрещя!

Устата му зееха отворени, ръцете му се движеха напред-назад с широко разтворени пръсти, цялото му тяло бе вкочанено и твърдо като при спазъм, а той крещеше. Чуваше се из цялото отделение.

Лаура също крещеше. Тя изпусна шишето и то се разля.

Госпожа Елис скочи на крака. Както и още половин дузина пътници. Господин Елис се събуди от леката дрямка.

— Какво става? — попита госпожа Елис безучастно.

— Не знам — Лаура разтърсваше Уолтър като обезумяла, слагаше го на рамото си, потупваше гръбчето му. — Бебчо, бебчо, не плачи. Бебчо, какво има? Бебчо…

Стюардесата се движеше бързо по пътеката. Кракът й спря на сантиметри от куба, който се намираше под седалката на Лаура.

Уолтър се мяташе яростно, крещейки с пълна сила.