Дълбините

2

Взаимоотношенията на Уенда с Рой бяха близки, по-близки от благоприличието.

Беше й позволено да посети овариума само веднъж през целия й живот и достатъчно ясно й бе показано, че това ще бъде за последно.

— Ти не покриваш напълно стандартите, Уенда — беше казал расеологът, — но можеш да бъдеш оплодена и ние ще направим един опит. Може и да се получи.

Тя искаше да се получи. Искаше го отчаяно. Доста рано в своя живот беше разбрала, че не е достатъчно интелигентна, че никога няма да бъде нещо повече от оръдие в нечии планове. Срамуваше се от това, че не ще оправдае очакванията на Расата и копнееше поне за един-единствен шанс да помогне да се създаде друго същество. Това се превърна в мания.

Тя постави яйцето си в един ъгъл на уреда и след това се върна да наблюдава. Произволният процес, който внимателно местеше яйцата напред по време на механичното оплождане (за да осигури правилното разпределяне дори и на гените), не бе направил, за щастие, нищо повече освен да накара собственото й яйце да се поразклати малко.

Уенда дискретно продължаваше своето наблюдение през периода на развитие, наблюдаваше малкото, което се появи от нейното яйце, отбелязваше физическите му белези, наблюдаваше го как расте.

Той беше здрав млад индивид и расеологът го бе одобрил. Веднъж, много неочаквано, тя беше попитала:

— Погледнете онзи, онзи, който седи ето там. Той болен ли е?

— Кой? — разтревожи се расеологът. Видимо болни малки през този период би означавало сериозна критика на уменията му.

— Имате предвид Рой? Глупости. Иска ми се всички млади да бяха като него.

Отначало това й харесваше, след това я плашеше, а накрая вече я ужасяваше. Тя се улавяше как навестява често младия индивид, проявява интерес към работите му в училище, гледа го когато играе. Беше щастлива, когато той беше близо до нея, унила и нещастна, когато го нямаше. Никога не беше чувала за подобно нещо и се срамуваше.

Би трябвало да посети Психолога, но тя знаеше по-добре. Тя не беше толкова глупава, че да не знае, че това не е леко отклонение, което ще бъде излекувано при трепването на мозъчна клетка. Това беше истинска психотична проява. Тя беше сигурна в това. Те биха я затворили, ако разберат. Може би биха я умъртвили като безполезен разход на строго разпределената енергия, която е на разположение на Расата. Те може би биха умъртвили и потомъка на нейното яйце, ако разберат кой е.

Тя се бореше с анормалното си поведение през годините и донякъде успя. Тогава чу новината, че Рой е бил избран за дълго пътуване и беше изпълнена с огромна мъка.

Уенда го последва до един от празните коридори на пещерата, на няколко километра от центъра на града.

Градът! Той беше само един.

Тази кухина в планетата беше затворена откакто Уенда се помнеше. Възрастните бяха измерили нейната дължина, взеха под внимание населението й и енергията, необходимо за функционирането й, след което решиха да я закрият. Населението, което не беше многобройно, бе преместено по-близо до центъра и квотата за следващата сесия на овариума беше отрязана.

Уенда намери комуникативното ниво от мислещата повърхност на Рой, въпреки че по-голямата част от съзнанието му беше съзерцателно вглъбено.

— Страхуваш ли се? — помисли тя към него.

— Защото съм дошъл тук да помисля ли? — Той се поколеба малко, след което каза:

— Да, страхувам се. Това е последният шанс на Расата. Ако се проваля…

— Страхуваш ли се за себе си?

Той я погледна озадачено и мислите й се разтърсиха от срам поради проявеното неприличие. Тя каза:

— Бих искала аз да отида вместо теб.

— Мислиш, че ще се справиш по-добре? — попита Рой.

— О, не. Но ако аз се проваля и никога не се завърна, загубата за Расата ще бъде по-малка.

— Загубата ще е все същата — отговори Рой вяло, — независимо дали си ти, или аз. Загубата е част от съществуването на Расата.

Съществуването на Расата беше последното нещо, което интересуваше Уенда.

— Пътуването е толкова дълго — въздъхна тя.

— Колко дълго? — попита той с усмивка. — Знаеш ли?

Тя се поколеба. Не искаше да изглежда глупава пред него.

— Говори се, че до Първо ниво — отговори тя превзето.

Когато Уенда беше малка и отоплените коридори се простираха далеч извън града, тя скиташе навън, проучвайки като всички млади. Един ден, далеч навън, където студът я пронизваше, тя попадна на дупка, насочена нагоре, но още в началото запушена с огромна тапа, здраво и плътно вклинена.

От другата страна, тя научи това много по-късно, беше седемдесет и деветото ниво. Над него — седемдесет и осмото и така нататък.

— Ние ще преминем Първото ниво, Уенда.

— Но след Първото ниво няма нищо.

— Права си. Нищо. Плътната материя на планетата свършва.

— Но как може да има нещо, което е нищо? Искаш да кажеш въздух.

— Не, искам да кажа нищо. Вакуум. Знаеш какво е вакуум, нали?

— Да. Но вакуумът трябва да бъде под налягане и да има плътността на въздуха.

— Това е хубаво за експлоатация. След първото ниво има само неопределено количество вакуум, който е навсякъде.

Уенда помисли малко и каза:

— Някой някога ходил ли е там?

— Не, разбира се. Но имаме старите документи.

— Те може би са грешни.

— Не може да са грешни. Знаеш ли какво пространство ще премина?

Мисленият поток на Уенда показваше категорично отрицание. Рой продължи:

— Предполагам, че знаеш каква е скоростта на светлината.

— Разбира се — веднага отговори тя. Това беше универсална величина. И малките я знаеха. — Хиляда деветстотин петдесет и четири пъти дължината на кухината и обратно за една секунда.

— Точно така — каза Рой, — а ако светлината трябваше да измине разстоянието, което ще измина аз, би й отнело десет години.

— Ти ми се подиграваш. Опитваш се да ме изплашиш.

— Защо да те плаша? — Той се изправи. — Но вече много време стоя тук потиснат.

За момент един от шестте му хващателни крайника се отпусна леко върху един от нейните с истинско, спокойно приятелско чувство. Безразсъден порив накара Уенда да го улови здраво, за да му попречи да си отиде.

За момент тя се стресна, страхувайки се, че той може да проникне в съзнанието й след комуникативното ниво, да се отврати и никога повече да не я погледне, а може дори да я предложи за лечение. След това се успокои. Рой беше нормален, не болен като нея. Той никога не би и помислил да се промъкне в съзнанието на приятел по-дълбоко от комуникативното ниво, каквато и причина да има за това.

Струваше й се много красив, докато го гледаше как се отдалечава. Хващателните му крайници бяха правилни и силни, пипалата му бяха много и деликатни, а зрителните му органи имаха най-красивия млечен цвят, който някога беше виждала.