Дълбините

3

Лаура се настани на седалката. Колко меки и удобни ги правят. Колко предразполагащи и неплашещи са самолетите отвътре, колко различни отвън — със своя суров, сребърен, нечовешки блясък.

Бебешкото кошче беше на седалката до нея. Тя надзърна под одеялцето и малката надиплена шапка. Уолтър спеше. Личицето му излъчваше безизразната, недвусмислена нежност на детството, а миглите му приличаха на две украсени с ресни луни, паднали върху очите му.

Снопче светлокестенява коса се беше пръснало по неговото чело и Лаура с безкрайна нежност го пъхна обратно под шапката.

Времето за хранене на Уолтър скоро щеше да настъпи и тя се надяваше, че той все още е твърде малък, за да се влияе от промените в заобикалящата го среда. Стюардесата беше много любезна. Тя дори прибра шишенцето му в малък хладилник. Представете си само — хладилник на борда на самолет.

Хората, седящи на местата от другата страна на пътеката, я гледаха по онзи особен начин, който означава, че с удоволствие биха си поговорили с нея, само ако можеха да измислят някакъв повод. Подходящият момент дойде, когато тя извади Уолтър от кошчето му и го сложи, това малко парче розова плът, увито в бял памучен пашкул, в скута си.

Едно бебе е винаги основателна причина да се започне разговор между двама непознати.

Дамата от другата страна на пътеката каза (думите й можеха да се предскажат):

— Какво чудесно дете. На колко години е, скъпа?

Лаура отговори през безопасните игли, които държеше и устата си (тя беше разпънала одеяло върху коленете си и сменяше пелените на Уолтър):

— Следващата седмица ще направи четири месеца.

Очите на Уолтър бяха отворени и той се усмихваше глупаво на жената отсреща, отваряйки устата си в мокро лепкаво хилене. (Той винаги се радваше, когато му сменяха пелените.)

— Виж го как се усмихва, Джордж — каза дамата.

Съпругът й отвърна на усмивката и размърда дебелите си пръсти.

— Гу, гу — каза той.

Уолтър се засмя с хълцащ, висок смях.

— Как се казва, скъпа? — попита жената.

— Казва се Уолтър Майкъл — отговори Лаура и добави, — кръстен е на баща си.

Ледът се разчупваше. Лаура научи, че новите й познати се казват Джордж и Елинор Елис, че са на почивка, че имат три деца, две момичета и едно момче, вече големи. Двете момичета се били омъжили и едната имала две деца.

Лаура слушаше с любезно изражение на слабото си лице. Уолтър (старши) винаги беше казвал, че интересът му към нея се събудил точно защото била добър слушател.

Уолтър ставаше неспокоен. Лаура освободи ръчичките му, за да може да се поуспокои, като се раздвижи.

— Бихте ли затоплили шишенцето, моля? — попита тя стюардесата.

Под стриктните, но любезни въпроси на стюардесата, Лаура обясняваше по колко пъти обикновено се храни Уолтър, от какво точно се състои храната му и дали има обриви от пеленките.

— Надявам се малкият му стомах да не е разстроен днес — тревожеше се тя. — Имам предвид движението на самолета.

— О, господи — каза госпожа Елис, — той е прекалено малък, за да му влияят такива работи. Пък и тези огромни самолети са чудесни. Ако не погледнеш през прозореца, няма да повярваш, че сме във въздуха. Не мислиш ли така, Джордж?

Но господин Елис, рязък, открит човек, каза:

— Изненадан съм, че сте качили толкова малко бебе на самолет.

Госпожа Елис се обърна и го погледна неодобрително.

Лаура сложи Уолтър на рамото си и го потупа нежно по гръбчето. Наченките на лек плач заглъхнаха, когато малките пръстчета се озоваха в гладката, руса коса на майка му и започнаха да се ровят в хлабавия кок, който лежеше на врата й. Тя каза:

— Водя го при баща му. Уолтър още не е виждал сина си.

Господин Елис погледна озадачено и понечи да каже нещо, но госпожа Елис бързо се намеси.

— Вашият съпруг е в армията, предполагам.

— Да, точно така.

(Господин Елис си отвори устата в едно беззвучно „о“ и замлъкна.)

Лаура продължи:

— Той е разквартируван извън Давао и ще ме чака при Николс Фийлд.

Преди стюардесата да се върне с шишето, господин и госпожа Елис бяха открили, че мъжът й е старши сержант в интендантския корпус, че е бил в армията четири години, че са женени от две, че скоро се уволнява и че ще изкарат дълъг меден месец там преди да се завърнат в Сан Франциско.

Тогава пристигна шишето. Тя полюля Уолтър в извивката на лявата си ръка и бутна бутилката в лицето му. То се плъзна по устните му и венците му се спряха върху биберона. В млякото се появиха малки мехурчета, които започнаха да се движат нагоре, докато ръцете му удряха безпомощно по топлото шише, а сините му очи гледаха втренчено в нея.

Лаура стисна леко малкия Уолтър и си помисли, че въпреки всичките трудности и неприятности е много хубаво да имаш свое собствено бебе.