Дълбините

8

— Излъчихме новината, че си успял — каза Ган. — Мисля, че сега трябва да си починеш.

— Да почивам? Сега? Когато съм отново при завършените съзнания? Благодаря ти, но няма нужда. Удоволствието е прекалено голямо.

— Това толкова много ли те подразни? Интелект без мисловен контакт?

— Да — отговори кратко Рой.

Ган тактично се въздържа от желанието да последва линията на губещата се мисъл.

Вместо това той попита:

— А повърхността?

— Направо ужасна. Това, което древните наричали „слънце“, е непоносимо ярко петно над главата. То, както изглежда, е източник на светлина и се променя периодично. С други думи „ден“ и „нощ“. Има също така и непредсказуеми промени.

— „Облаци“, може би — каза Ган.

— Защо „облаци“?

— Знаеш старата фраза: „Облаци закриха слънцето“.

— Така ли мислиш? Да, възможно е.

— Добре, продължавай.

— Да видим. „Океан“ и „остров“ вече обясних. „Бурята“ включва влага във въздуха, падаща на капки. „Вятър“ е движение на въздуха с висока скорост. „Гръмотевица“ е или спонтанно неподвижно разтоварване на електричество във въздуха, или силен внезапен шум. „Суграшица“ е падащ лед.

— Това е любопитно — каза Ган. — Откъде пада лед? Как? Защо?

— Нямам никаква представа. Всичко е много променливо. Един път ще бушува буря, друг път не. Както изглежда, на повърхността има области, където е винаги студено, други области, където е винаги топло и трети, където е топло и студено по различно време.

— Учудващо. Какин част от това, предполагащ, че може да е неправилно тълкуване на чужди съзнания?

— Никаква. Сигурен съм. Всичко беше доста просто. Имах достатъчно време, за да проникна в техните странни съзнания. Прекалено много време.

Мислите му отново се затвориха в усамотение.

— Това е добре — каза Ган. — Непрекъснато се страхувах от нашата склонност да придаваме романтичен характер на т.нар. „Златна епоха“ на нашите предци от повърхността. Чувствах, че ще има силен порив сред нашата група за нов живот на повърхността.

— Не — каза Рой силно.

— Очевидно не. Съмнявам се, че и най-силният сред нас би издържал дори и ден в среда като тази, която описа, с нейните бури, дни, нощи, с нейните неподобаващи и непредсказуеми промени в природата — мислите на Ган бяха доволни. — Утре започваме процеса на прехвърляне. Веднъж на острова… Казваш, че не е населен?

— Изцяло ненаселен. Беше единственият от този тип, над който мина самолетът. Информацията на Центъра беше изчерпателна.

— Добре. Ще започнем действия. Ще минат поколения, Рой, но накрая ще бъдем в дълбините на нов, топъл свят, в чудесни пещери, където регулираната среда ще бъде благоприятна за развитието на всякаква култура и за усъвършенстване.

— И — добави Рой — без какъвто и да било контакт със съществата от повърхността.

— Това защо? — попита Ган. — Въпреки че са примитивни, биха ни били от полза, когато създадем нашата база. Раса, която може да построи самолет, трябва да има някакви способности.

— Не е така. Те са много войнствени, господине. Във всички случаи биха ни нападнали с животинска ярост и…

Ган го прекъсна.

— Притеснен съм от психологическата отсянка, която обгражда забележките ти към съществата от другия свят. Има нещо, което криеш.

— Отначало мислех, че можем да имаме полза от тях, — каза Рой. — Ако не ни позволят да бъдем приятели, можем поне да ги контролираме. Накарах един от тях да осъществи контакт с вътрешността на куба и това беше трудно. Много трудно. Съзнанията им са съществено различни.

— В какъв смисъл?

— Ако аз трябва да я опиша, не бих нарекъл разликата фундаментална. Но мога да ти дам пример. Аз бях в съзнанието на малко. Те нямат зали за израстване. Малките са поверени на отделни индивиди. Съществото, което се грижеше за моя приемник…

— Да?

— Тя (беше женска) изпитваше особена привързаност към малкото. Имаше чувство за собственост, за родство, което изключваше запаметяващите документи от тяхното общество. Аз като че ли долових слабо част от чувство, което привързва човек към сътрудник или приятел, но беше много по-силно и несдържано.

— Е — каза Ган, — без мисловен контакт те вероятно нямат истинска представа за общество и е възможно да са създадени по елементарни взаимоотношения. Или това е бил патологичен случай?

— Не, не. Това е общоприето. Женската, на която беше поверено малкото, е негова майка.

— Невъзможно. Собствената му майка?

— По необходимост. Малкото е изкарало първата част от своето съществуване в тялото й. Физически вътре. Яйцето на съществото остава вътре в тялото. Там се опложда, расте и излиза живо.

— Велики пещери — каза Ган тихо. Отвращението му беше голямо. — Всяко същество ще знае самоличността на собственото си дете. Всяко дете ще има един баща…

— И той също ще се знае. Моят приемник беше пренесен на осем хиляди километра, доколкото мога да определя разстоянието, за да бъде видян от собствения му баща.

— Невероятно!

— Нужно ли ти е още, за да разбереш, че никога не може да има среща на съзнанията? Разликата е толкова фундаментална, толкова естествена.

Страхът от съжаление обагри мислите на Ган.

— Това е много лошо — каза той. — А аз мислех…

— Какво?

— Мислех, че за първи път ще има два интелекта, помагащи си взаимно. Мислех, че заедно ние можем да се развиваме по-бързо, отколкото отделно. Дори ако имат примитивна технология, както е в действителност, технологията не е всичко. Мислех, че все още е възможно да научим нещо от тях.

— Да научим какво? — попита Рой грубо. — Да познаваме родителите си и да станем приятели с децата си?

— Не. Не, ти си прав. Преградата между нас трябва завинаги да остане непокътната.

Пред лабораторията Рой срещна Уенда.

Мислите й бяха наситени с удоволствие.

— Радвам се, че се върна.

Мислите на Рой също бяха приятни. Беше много отпускащо да осъществиш чист мисловен контакт с приятел.