Дълг на честта

16.ПОЛЕЗНИ ТОВАРИ

За последната крачка при въоръжаването на ракетоносителите H-11/SS-19 непременно трябваше да се изчака официално нареждане от министър-председателя на нацията. В известно отношение окончателната развръзка бе донякъде разочароваща. Отначало се надяваха да поставят пълен комплект с бойни глави, поне по шест на върха на всяка ракета, обаче този ход би означавал да изпитат държащото главите приспособление на крайната степен в полет, а това беше прекалено опасно. Хората с власт решиха, че поверителното естество на проекта е далеч по-важно от броя на бойните глави. А и винаги можеха да го коригират впоследствие. Именно поради тази причина умишлено оставиха горния край на руската конструкция непокътнат, като засега общо десет бойни глави от по един мегатон трябваше да стигнат.

Един по един отделните силози бяха отворени от поддържащия екип и едно по едно гигантските атмосферо-устойчиви тела бяха вдигнати от открития вагон, поставени на място и сетне обвити с аеродинамичните им покрития. Руският модел отново отговори много добре на целите им. Всяка такава операция отне малко повече от час, което позволи цялата процедура да бъде приключена само за една нощ от двадесетчленния екип. Силозите бяха запечатани наново и ето, че стана факт: сега страната им беше ядрена сила.

— Удивително! — отбеляза Гото.

— Всъщност е много просто — отвърна Ямата. — Правителството финансира производството и изпитването на „ракетоносците“ като част от космическата ни програма. Плутоният дойде от реакторния комплекс в Монжу. Проектирането и изработването на бойните глави беше детска игра. Щом някакви араби могат да направят една груба бойна глава в пустиня в Ливан, каква трудност може да представлява то за нашите техници? — Фактически с изключение на производството на бойните глави по един или друг начин всичко беше субсидирано от правителството и Ямата не се съмняваше, че неофициалният консорциум, дал пари за последното, също щеше да получи компенсация. Не бяха ли направили всичко за родината си? — Веднага ще започнем обучаване на персонала от Отбранителните войски, за да заместят нашите хора… щом ни го предоставите, Гото-сан.

— Ами американците и руснаците…

Ямата се изсмя.

— Те са останали с по една ракета, а и тя ще бъде взривена официално тази седмица, както всички ще видим по телевизията. Както знаете, ракетоносните им подводници бяха разглобени. Вече всичките им ракети „Трайдънт“ изчезнаха, а подводниците очакват в колона демонтирането си. Само десетте функциониращи междуконтинентални балистични ракети ни дават подчертано стратегическо предимство.

— Ами ако се опитат да направят още?

— Не могат… Поне не много лесно — поправи се той. — Производствените конвейери са закрити и съгласно договора всички съоръжения са унищожени под международен контрол. Да започнат отначало би отнело месеци, а и ние ще разберем съвсем бързо. Следващата ни важна крачка е стартирането на голяма корабостроителна програма, — за която корабостроителниците на Ямата бяха готови, — така че първенството ни в западния Тих океан ще бъде неопровержимо. За момента, с малко късмет и помощ от нашите приятели, имаме достатъчно, за да стигнем до добър край. Преди да могат да ни хвърлят ръкавицата, стратегическите ни позиции ще са се подобрили дотолкова, че ще се наложи те да ги приемат и да се отнасят с нас като с равни.

— Значи трябва сега да дам заповедта?

— Да, господин премиер — отговори Ямата, обяснявайки му за пореден път служебните му функции.

Гото потри ръце и заби поглед в натруфеното си, чисто ново бюро. Винаги слаб човек, той не бързаше с решението:

— Вярно ли е, че моята Кимба е била наркоманка?

Ямата кимна сериозно, като вътрешно беснееше.

— Колко тъжно, нали? Началникът на собствената ми охрана, Канеда, я намерил мъртва и повикал полицията. Изглежда, е била много предпазлива, но не достатъчно.

Гото тихо въздъхна.

— Глупаво дете. Знаеш ли, баща й е полицай. Много суров човек според нея. Той не я е разбирал за разлика от мен. Беше добър и нежен дух. От нея щеше да стане добра гейша.

„Удивително как хората се преобразяват след смъртта“ — помисли си равнодушно Ямата. Онова глупаво, безсрамно момиче се бе изправило срещу родителите си в опит сама да си проправи път в света, за да открие накрая, че светът не търпи неподготвените. Ала понеже е била способна да дари Гото с илюзията, че той е мъж, сега тя ставаше добър и нежен дух.

— Гото-сан, можем ли да позволим съдбата на нацията ни да се решава от такива хора?

— Не. — Новият министър-председател вдигна телефона. Трябваше да провери за точния номер върху един лист на бюрото си. — Изкачете планината Ниитака — рече той, когато връзката се осъществи, и така повтори една заповед, дадена преди повече от петдесет години.

В много отношения самолетът беше уникален, но иначе бе съвсем обикновен. Всъщност VC-25B беше военновъздушната версия на почитания „Боинг“ 747. С тридесетгодишна история след проектирането му и все още в серийно производство в завода край Сиатъл, самолетът бе боядисан в цветове, избрани от политически назначен декоратор, за да създаде подходящо впечатление пред другите страни, каквото и да значеше това. Застанал самотен на бетонната площадка, той беше заобиколен от униформена охрана „с пълномощия“, казано със сухата терминология на Пентагона, да използват автоматите си Ml6 много по-охотно, отколкото униформените пазачи на повечето федерални обекти. Просто по-учтив начин да се каже: „Първо стреляй и после питай.“

Нямаше ескалатор. Хората трябваше да се качват в самолета по стълби, също като през петдесетте, но все пак имаше метален детектор и човек трябваше да предаде багажа си, този път на служители от военновъздушните сили и тайните служби, които преглеждаха всичко с рентген и отваряха голяма част от нещата за очна проверка.

— Надявам се, че си оставила всичкото си секси-бельо у дома — подметна Джак със сподавен смях, докато вдигаше последната чанта на гишето.

— Ще разбереш, когато стигнем в Москва — отвърна професор Райън с дяволито намигване. Това бе първото й официално пътуване и всичко на военновъздушната база „Андрюс“ беше ново за нея.

— Здравейте, доктор Райън! Най-после се срещаме. — Хелън д’Агустино се приближи и протегна ръка.

— Кати, това е най-красивият телохранител в света — представи Джак тайната агентка на жена си.

— Не можах да дойда на последната официална вечеря — обясни Кати. — Имаше семинар в Харвард.

— Е, това пътуване сигурно ще е много вълнуващо — каза Хелън и се отдалечи любезно, за да се върне към задълженията си.

„Не колкото последното ми пътуване“ — помисли си Джак, като си спомни още една история, която не можеше да разкаже на никого.

— Къде си държи пистолета? — поинтересува се Кати.

— Никога не съм я претърсвал точно за него, скъпа — отговори той и също й намигна.

— Качваме ли се вече на самолета?

— Мога да се кача, когато си поискам — рече съпругът й. — Смятай ме за важна личност. — Реши, че е най-добре да се качат рано и да я разведе, затова я поведе към вратата. Проектиран за повече от триста пътници в невоенното си въплъщение, личният самолет 747 на президента (естествено, имаше и резервен) беше пригоден да приеме една трета от това число с великолепен комфорт. Джак първо показа на жена си местата им, като поясни, че обществената йерархия е съвсем очевидна. Колкото по-напред, толкова по-важна клечка. Помещението на президента бе на носа, където две канапета можеха да се разпъват като легла. Семейство Райън и семейство Ван Дам щяха да са в следващия сектор, на около шест метра по-назад; там можеха да седнат осем човека, ала в този случай бяха само пет. Към тях щеше да се присъедини президентският директор по комуникациите — изтормозената и обикновено френетична бивша телевизионна шефка Тиш Браун, развела се наскоро. Второстепенните членове на екипажа бяха наредени отзад в низходящ ред, докато се стигне до медиите, считани за най-маловажни.

— Това кухнята ли е? — попита Кати.

— Бордовата кухня — поправи я Джак. Тя впечатляваше, както и ястията, които се приготвяха тук; по-точно се готвеха с пресни продукти, а не се претопляха както в пътническите самолети.

— По-голяма е от нашата! — възкликна тя за удоволствие на главния готвач, старши сержант от ВВС.

— Не съвсем, обаче главният готвач е по-добър. Нали, сержант?

— Сега ще се обърна с гръб и можете да го цапардосате, мадам. Няма да ви издам.

Кати само се засмя на подигравателната забележка.

— Защо той не е горе в салона?

— Там почти всичко е в комуникационни механизми. Президентът обича да се размотава горе и да говори с екипажа, но там спят предимно „жички“.

— „Жички“ ли?

— Свързочници — обясни Джак и отведе жена си обратно до местата им. Седалките бяха от необработена кожа, изключително широки и меки, с наскоро прибавени подвижни телевизионни монитори, лични телефони и други екстри, на които Кати започна да прави списък, чак до президентския печат на токите на коланите.

— Сега вече зная какво означава наистина първа класа.

— Все пак полетът си остава единадесет часа, мила — отбеляза Райън и се намести, докато още хора се качваха на борда. С малко късмет щеше да спи през по-голямата част от пътя.

Предаваното по телевизията изявление на президента преди отпътуването вървеше шаблонно. Микрофонът винаги се разполагаше така, че самолет номер едно да се извисява на фона, за да напомня на всички кой говори. Рой Нютън следеше най-вече за времето. Такива изявления никога не представляваха кой знае какво и само Си-Спан ги предаваше изобщо, въпреки че информационните мрежи винаги присъстваха с камери, в случай че самолетът вземеше да избухне при излитането. Като приключи с коментарите си, Дърлинг пое ръката на жена си Ан и се отправи към стълбите, където един сержант му отдаде чест. На вратата президентът и първата дама се обърнаха и помахаха за последен път, сякаш вече вървеше предизборната кампания (това пътуване наистина бе част от този почти непрекъснат процес), сетне влязоха вътре. Си-Спан се включи отново от Долната камара, където различни незначителни конгресмени изнасяха кратки речи по специални указания. Нютън знаеше, че президентът ще бъде във въздуха единадесет часа: повече, отколкото му беше нужно.

Време бе да се захваща за работа.

Докато подреждаше бележките, си помисли, че древната поговорка е съвсем вярна. Ако го знае повече от един човек, не е никаква тайна. Още по-малко, ако знаеш част от тайната и същевременно ти е известно кой знае останалото, защото тогава можете да седнете на вечеря, ти ще се преструваш, че знаеш, другият човек ще си мисли, че ти е известно всичко, и тогава ще ти разкаже онова, което не си научил още. Подходящи усмивки, кимвания, мърморения и няколко внимателно подбрани думи ще накарат източника ти да не млъква, докато всичко не излезе на бял свят. Нютън предполагаше, че при шпионите не е много по-различно. Вероятно от него би станало добър агент, ала заплатата не беше по-добра от тази, която получаваше за работата си в Конгреса (всъщност дори бе по-лоша), а той отдавна реши да посвети таланта си на нещо, от което може да си докара прилични пари.

Останалата част от играта беше много по-лесна. Трябваше да избереш подходящия човек, на когото да предадеш информацията, а този избор направи само при внимателно прочитане на местните вестници. Всеки репортер си имаше гореща тема, нещо, към което изпитва наистина пламенен интерес, и затова журналистите бяха хора като всички други. Ако знаеш кое копче да натиснеш, можеш да манипулираш всеки. „Колко жалко, че не се получи съвсем с хората от моя район“ — помисли си Нютън, като вдигна слушалката и набра номера.

— Тук Либи Холцман.

— Здрасти, Либи, обажда се Рой. Как вървят нещата?

— Малко бавно — призна си тя, като се чудеше дали съпругът й Боб ще извлече полза от пътуването до Москва с президентския екип.

— Какво ще кажеш за вечеря? — Той знаеше, че съпругът й е заминал.

— Защо? — поинересува се тя. Знаеше, че не става дума за флирт или някаква подобна глупост. Нютън бе истински играч и обикновено имаше какво да каже.

— Няма да ти загубя времето — обеща той. — Клуб „Джоуки“, седем и половина.

— Ще бъда там.

Нютън се усмихна. Играеше честно, нали? Загуби мястото си в Конгреса поради обвинение в злоупотреба с властта. Не беше толкова тежко, за да заслужи съдебно преследване (някой друг използва властта си за това), ала се оказа достатъчно да убеди 50,7 процента от гласоподавателите в тази година на маловажни избори, че на някой друг трябва да се даде възможност да ги представя. Помисли си, че в една година с президентски избори почти със сигурност щеше да се добере до победа, но загубиш ли веднъж конгресменското си място, почти никога не можеш да си го върнеш:

Можеше да бъде много по-зле. Животът му не бе толкова лош, нали? Запази си къщата, децата му останаха в същото училище, след това ги изпрати в добри колежи, запази си членството в същия местен клуб. Просто сега имаше друг избирателен район, нямаше етични норми, с които да се затормозва (не че някога го бяха тормозили), и безспорно заплащането бе много по-добро.

ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН се ръководеше чрез компютърно-сателитна връзка, всъщност три такива. Японският флот препращаше всичките данни до оперативния флотски център в Йокохама. Американският флот пък ги пращаше до оперативния център в Пърл Харбър. Двата щаба използваха трета връзка, за да обменят своите картини. Посредниците на двете места, които следяха резултата от учението, по този начин имаха достъп до всичко, но не и отделните командири на флотилии. Целта на играта бе и двете страни да получат реалистична бойна подготовка, поради което маменето не се поощряваше. „Маменето“, разбира се, беше както чуждо понятие, така и неразделна част от воденето на война.

Различните командири от тихоокеанския флот — адмирали, отговарящи за морските, въздушните, подводните и обслужващите военни части — наблюдаваха от столовете си развоя на играта, като всеки се питаше как ще се представят подчинените му.

— Сато не е глупак, нали? — отбеляза капитан първи ранг Чембърс.

— Момчето направи някои красиви ходове — изказа мнение доктор Джоунс. Висшестоящ предприемач със свое разрешително за „специален достъп“, той бе допуснат в центъра след одобрението на Манкузо. — Обаче това няма да му помогне на север.

— Нима? — Командирът на тихоокеанските подводници се извърна и се усмихна. — Знаеш нещо, което аз не знам ли?

— Сонарните отделения на „Шарлот“ и „Ашвил“ са дяволски добри, капитане. Моите хора работиха с тях при Инсталирането на новия радарен софтуер, спомняте ли си?

— Командирите също не са лоши — изтъкна Манкузо.

Джоунс кимна в съгласие.

— Адски сте прав, сър. Те знаят как да слушат, точно както и вие знаехте.

— Господи! — промълви Чембърс, докато гледаше новите пагони с четири пръстена и си представяше, че може да почувства прибавената тежест. — Адмирале, някога запитвали ли сте се как бихме се справили без нашия Джоунси?

— Не забравяй, че разполагахме с Лавал — рече Манкузо.

— Синът на Френчи е главен сонарен оператор на „Ашвил“, господин Чембърс. — За Джоунс Манкузо винаги щеше да си остане капитан, а Чембърс — лейтенант. И двамата нямаха нищо против. Това бе едно от правилата във флота, което сплотяваше офицери и (в случая бивши) старшини.

— Не знаех — призна Барт.

— Отскоро е на борда й. Преди беше на „Тенеси“. Много будно момче, взе първа степен само за три години.

— По-бързо от теб! — забеляза Чембърс. — Толкова ли е добър?

— Несъмнено. Опитвам се да го привлека в бизнеса си. Ожени се миналата година, чака дете. Сигурно няма да е толкова трудно да го подкупя за цивилния живот.

— Хиляди благодарности, Джоунси — изръмжа Манкузо. — Би трябвало да те изритам оттук.

— Стига де, капитане. Кога за последен път сме се събирали, за да се позабавляваме истински? — Освен това новият софтуер на Джоунс за преследване на китове бе включен към онова, което остана от тихоокеанската сонарна наблюдателна система. — Крайно време е за обновление.

Фактът, че двете страни имаха наблюдатели в противниковия център, създаваше известни усложнения, най-вече защото и в двата случая имаше резерви и възможности, които, строго погледнато, не бяха общо достояние. В случая засечените от сонарната наблюдателна система следи, които можеше да бъдат или да не бъдат от японските подводни сили северозападно от Куре, бяха всъщност по-добри, отколкото изглеждаха на главното картографско табло. Истинските графики бяха предоставени на Манкузо и Чембърс. Всяка страна разполагаше с две подводници. Американските не се виждаха на мониторите, ала японските подводници използваха конвенционална енергия и се налагаше да се издигат периодично на дълбочина, от която да изкарват шнорхеловата тръба, за да поддържат дизеловите си двигатели и да презареждат акумулаторите. Макар че японските подводници имаха своя версия на маскировъчните американски системи „Преъри маскър“, новият софтуер на Джоунс допринесе много за превъзмогването на тази контрамярка. Манкузо и останалите се оттеглиха в залата за навигация на тихоокеанските подводници, за да проучат последните данни.

— Добре, Джоунси, кажи ми какво виждаш — нареди Манкузо, като гледаше разпечатките от подводните хидрофони, замърсяващи дъното на Тихия океан.

Данните излизаха както електронно на нещо като телевизионни монитори, така и на онзи вид нагъната принтерна хартия, използвана някога за компютърни разпечатки на по-подробни анализи. За настоящата цел последните бяха за предпочитане и ги получаваха в два екземпляра. Единият вече бе означен от океанографските специалисти от местния клон на сонарната наблюдателна система. За да бъде анализът напълно обективен и за да провери дали Джоунс все още знае как стават тези неща, Манкузо държеше отделно вече анализирания от хората му екземпляр.

Още недостигнал четиридесетте, Джоунс вече имаше бели косми сред гъстата си черна коса, въпреки че сега дъвчеше дъвка, вместо да пуши. Манкузо забеляза, че още не е загубил енергичността си. Доктор Рон Джоунс прелистваше страниците като счетоводител по следите на злоупотреба, а пръстът му следеше вертикалните колонки, в които бяха записани честотите.

— Приемаме, че ще излизат за въздух на всеки осем часа, нали? — попита той.

— Така е най-умно, за да поддържат акумулаторите си напълно заредени — съгласи се Чембърс.

— По кое време се водят? — поинтересува се Джоунс. По принцип американските подводници в открито море настройваха часовниците си по гринуичко средно време, наскоро сменено с „време по гринуичкия меридиан“ след намаляването на Кралските военноморски сили, чиято мощ някога позволяваше първият меридиан да се определя от британците.

— Предполагам, по токийско — отговори Манкузо. — Тоест с пет часа назад.

— Значи започваме да търсим траектории в среднощните и вечерните часове по тяхно време. — Имаше пет широки, нагънати на хармоника листа. Джоунс преглеждаше по един наведнъж, като проверяваше отбелязаното време в полетата. Отне му десет минути.

— Тук има една, тук още една. Тези две са възможни контакти. Това също е една възможност, но не ми се вярва. Ще заложа на тази… и на тази тук като за начало. — Прокара пръсти по привидно произволни пунктирани линии.

— Уоли?

Чембърс се обърна към другата маса и прелисти обработените екземпляри на нужните часови интервали.

— Джоунси, факир такъв! — промълви той. На екипа от опитни техници, експерти до един, им отне повече от два часа да сторят това, което Джоунс постигна за няколко минути пред отново невярващите им погледи.

Цивилният предприемач измъкна кутийка кока-кола от близкия хладилник и я отвори.

— Господа — рече той, — кой е шампионът на всички времена?

Разбира се, това беше само част от задачата. Разпечатките даваха просто ориентировъчните координати на съмнителен източник на шум, ала имаше няколко дънни групи от сонарната наблюдателна система и разделянето на триъгълници вече бе направено, което свеждаше основните точки за измерване до радиус от десет-петнадесет морски мили. Дори след внесените от Джоунс подобрения в системата пак оставаше немалко океан за претърсване.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се главнокомандващият на тихоокеанския флот. Манкузо отговори на обаждането и препоръча „Шарлот“ и „Ашвил“ да бъдат насочени към подозрителните зони. Джоунс проследи разговора и кимна одобрително.

— Виждате ли какво имам предвид, капитане? Винаги сте знаели как да слушате.

Мъри беше излязъл, за да обсъди няколко бюджетни въпроса с помощника на отговорния директор на вашингтонския оперативен клон, и следователно пропусна телефонното обаждане. Строго секретното съобщение от Белия дом бе пъхнато в безопасните папки, след което секретарката му беше повикана да прибере някакво болно дете от училище. В резултат на това написаното на ръка от Райън послание се забави безотговорно, преди да достигне до него.

— Онова момиче, Нортън — каза той с влизането си в кабинета на директора Шоу.

— Нещо лошо ли?

— Мъртва е — отвърна Мъри и му подаде листа. Шоу го прегледа набързо.

— Мамка му! — прошепна директорът на ФБР. — Имала ли е досие за използване на наркотици?

— Не, доколкото си спомням.

— Съобщението от Токио?

— Още не съм се чул с официалното ни аташе. Часът не е подходящ, Бил.

Шоу кимна. Оформилата му се мисъл бе прозрачна:

„Попитай някой агент от ФБР за случая, с който се фука, и винаги се оказва отвличане.“ Всъщност Бюрото така си извоюва име през тридесетте. Законът „Линдберг“ упълномощи ФБР да сътрудничи на всички местни полицейски власти, ако съществуваше вероятност жертвата да е била прехвърлена през границата на щата. Само поради тази вероятност (а жертвите рядко се пренасяха толкова надалеч) цялата тежест и власт на водещата в Америка изпълнителна институция връхлиташе дадения случай като глутница изгладнели вълци. Истинската задача бе винаги една и съща: да върнат жертвата жива и тогава резултатите бяха отлични. Второстепенната цел беше да задържат, да повдигнат обвинение и да осъдят въпросните субекти, а тук статистиката бе още по-добра. Още не знаеха дали Кимбърли Нортън е била отвлечена. Знаеха обаче, че ще се прибере у дома мъртва. Само този факт означаваше професионален провал за всеки агент на ФБР.

— Баща й е ченге.

— Не съм забравил, Дан.

— Ще ми се да отида там и да го обсъдя с О’Кийф. — Първо, защото капитан Нортън заслужаваше да го научи от други полицаи, а не от медиите. Второ, понеже ченгетата, поели случая, трябваше да признаят неуспеха си пред него. И, трето, така Мъри лично щеше да хвърли поглед на доклада по случая, за да се увери, че всичко, което е можело да се направи, е било сторено.

— Вероятно мога да ти отпусна ден-два — отговори Шоу. — Така или иначе случаят „Линдърс“ ще почака, докато президентът се върне. Добре, стягай си багажа.

— Тук е по-хубаво от „Конкорд“! — изпадна във възторг Кати пред ефрейторката от ВВС, сервираща вечерята. Съпругът й едва не се разсмя. Не се случваше често очите на Каролайн Райън да се разширят толкова, но пък той отдавна бе свикнал с такова обслужване, а и храната несъмнено беше по-добра от онази, която тя обикновено ядеше в столовата на болницата „Хопкинс“. Също така там чиниите нямаха златен ръб: една от причините, поради които на самолет номер едно на военновъздушните сили имаше толкова много дребни кражби.

— Вино за дамата? — Райън вдигна бутилката руско шардоне и й наля, докато му сервираха ястието.

— Нали разбирате, ние не пием вино в нормални условия — обърна се тя леко притеснено към ефрейторката.

— Всеки се чувства така първия път, доктор Райън. Ако се нуждаете от нещо, звъннете ми, моля ви. — Тя се отправи обратно към бордовата кухня.

— Виждаш ли, Кати, казах ти да не се отделяш от мен.

— А аз се чудех как си свикнал с летенето — подметна тя, докато опитваше броколите. — Пресни са.

— Екипажът също е много добър. — Той посочи чашите с вино. Нямаше и следа от вълнички.

— Заплатата им не е кой знае каква — обади се Арни ван Дам от другата страна на отделението, — ала страничните доходи не са толкова лоши.

— Пушената сьомга си я бива.

— Главният ни готвач открадна рецептата от клуб „Джоуки“. Най-хубавата червена сьомга по френски в града — поясни Ван Дам. — Струва ми се, че трябваше да даде рецептата за картофената си супа в замяна. Добра сделка — прецени той.

— Коричката е точно както трябва, нали?

Един от малкото наистина отлични вашингтонски ресторанти, клуб „Джоуки“, се намираше на партера на хотел „Риц Карлтън“ на авеню „Масачузетс“. Тихо и слабо осветено заведение, години наред то беше място за един вид вечери на „властта“.

„Всичката храна тук е хубава — помисли си Либи Холцман, — особено когато някой друг плаща.“ Изминалият час бе посветен на всякакви незначителни разговори, обичайното обменяне на информация и клюки, което във Вашингтон бе дори по-важно, отколкото в повечето американски градове. Това вече приключи. Сервираха им виното, салатите бяха прибрани и основното ястие стоеше на масата.

— Е, Рой, каква е голямата новина?

— Ед Килти. — Нютън вдигна поглед, за да наблюдава очите й.

— Не ми казвай, че жената на този мръсник най-после ще го напусне.

— В действителност вероятно той ще бъде този, който ще напусне.

— Коя е нещастната кукла? — попита госпожа Холцман с кисела усмивка.

— Не е, каквото си мислиш, Либи. Ед си отива. — На човек винаги му се искаше да ги накара да чакат.

— Рой, вече е осем и половина — изясни позицията си Либи.

— ФБР разследва един случай с Килти. Изнасилване. Всъщност повече от едно. Една от жертвите се е самоубила.

— Лиса Беринджър ли? — Самоубийството й така и не получи задоволително обяснение.

— Тя е оставила писмо. Сега то е във ФБР. Разполагат също с няколко други жени, готови да свидетелстват.

— Леле! — позволи си да възкликне Либи Холцман. Тя остави вилицата си. — Колко сериозно е всичко?

— Човекът, поел делото, е Дан Мъри, личното ловджийско куче на Шоу.

— Познавам Дан. Зная също, че той не би се разприказвал. — Рядко се случваше агент на ФБР да обсъжда доказателствени материали по криминално разследване, камо ли когато не са представени пред съда. Причина за такова изтичане на информация почти винаги беше някой адвокат или съдебен чиновник. — Той не само следва сляпо правилата… Той ги е написал. — Това бе самата истина. Мъри помогна за съставянето на много от официалните процедури на Бюрото.

— Може и да го направи, само този път.

— Защо, Рой?

— Защото Дърлинг задържа нещата. Смята, че Килти му е нужен, за да се чува думата му на Хълма. Забелязала ли си, че Еди се застоява много в Белия дом напоследък? Дърлинг му е изпял всичко, за да може той да стегне защитата си. Поне така чувам — рече Нютън, за да се подсигури. — Не изглежда в неговия стил, нали?

— Възпрепятстване на правосъдието?

— Това е техническият термин, Либи. Формално погледнато, хм, не съм убеден, че е напълно законно. — Сега кукичката бе хвърлена навътре във водата и червеят се извиваше много апетитно.

— Ами ако го е задържал просто за да не се конкурира с търговския декрет? — Рибата го оглеждаше, ала се питаше какво е лъскавото нещо с шиповете зад червея…

— Историята започва доста по-отдавна, Либи. Казват, че са го прикривали доста време. Но от това става страхотно извинение, нали? — Все пак беше много съблазнителен червей.

— Ако човек смята, че политиката има предимство пред едно сексуално престъпление. Много ли е сериозен случаят?

— Ако се стигне до съда, Ед Килти ще излежава присъда във федерален затвор.

— Толкова ли е сериозно? — Божичко, какъв сочен и тлъст червей!

— Както сама каза, Мъри е добро ченге.

— Кой ще е адвокатът по делото?

— Ан Купър. Тя работи по цял ден над това от седмици. — Наистина, дяволски хубав червей. Онова бодливо и лъскаво нещо съвсем не беше толкова опасно, нали?

Нютън извади един плик от джоба си и го сложи на покривката.

— Имена, телефонни номера, подробности, обаче не си ги получила от мен. Ясно? — Червеят като че ли танцуваше във водата и вече не се забелязваше, че в действителност кукичката го движеше.

— Ами ако не мога да докажа нищо?

— Тогава няма никакъв случай, източниците ми грешат, а аз се надявам, че вечерята ти е харесала. — Разбира се, червеят можеше просто да си отиде.

— Защо, Рой? Защо ми предлагаш историята? — Въртеше ли се, въртеше. Но как изобщо се озова този червей тук?

— Никога не съм харесвал този тип. Знаеш го. Спречкахме се за два големи законопроекта за напояване, а и той унищожи отбранителен проект за моя щат. Искаш наистина да разбереш защо? И аз имам дъщери, Либи. Едната е в горните курсове в университета на Пенсилвания. Другата току-що започва в юридическия факултет на Чикагския университет. И двете искат да тръгнат по стъпките на татко си и не желая момичетата ми да допълнят персонала на Хълма, когато там се навъртат копелета като Ед Килти. — На кого изобщо му пукаше как червеят се е озовал във водата?

С многозначително кимване Либи Холцман взе плика. Той изчезна в чантичката й, без да бъде отварян. Удивително, как никога не забелязваха кукичката, преди да е станало прекалено късно. Понякога дори тогава не я виждаха. Келнерът се разочарова, когато двамата му клиенти преминаха към менюто с десерти и се спряха само на по едно бързо еспресо, преди да платят сметката.

— Ало?

— Барбара Линдърс? — попита женски глас.

— Да. Кой се обажда?

— Либи Холцман от „Вашингтон пост“. Живея на няколко пресечки от вас. Бих искала да зная мога ли да дойда и да си поговорим за някои неща.

— Какви неща?

— За Ед Килти и за това защо са решили да не повдигат съдебно разследване.

— Какво са направили?

— Така чухме — каза й гласът.

— Чакайте малко. Те ме предупредиха за нещо такова — рече Линдърс подозрително, с което вече издаде част от тайната.

— Те винаги те предупреждават за нещо, обикновено не за каквото трябва. Спомняте ли си, аз съм тази, която миналата година написа статията за конгресмена Грант и онези гнусни неща, които ставаха в служебния му кабинет? Отново аз разобличих онзи мръсник, заместник-министъра на вътрешните работи. Следя отблизо такива случаи, Барбара — обясни й гласът сестрински. Беше вярно. Либи Холцман почти си бе заплюла наградата „Пулицър“ за отразяване на политически случаи със сексуално насилие.

— Откъде да зная, че наистина сте вие?

— Виждали сте ме по телевизията, нали? Поканете ме и ще видите. Мога да дойда за пет минути.

— Ще се обадя на господин Мъри.

— Хубаво. Хайде, обадете му се, но ми обещайте едно.

— Какво?

— Ако той ви изтъкне същата причина, поради която те не правят нищо, нека поговорим. — Гласът направи пауза. — Всъщност какво ще кажете все пак да се отбия веднага? Ако Дан ви каже каквото трябва, можем просто да изпием по едно кафе и да оставим интервюто за по-късно. Става ли?

— Ами… струва ми се, че става. Сега трябва да се обадя на господин Мъри. — Барбара Линдърс затвори и набра друг номер по памет.

— Здравейте, аз съм Дан…

— Господин Мъри! — рече Барбара настоятелно, а вярата й в света вече бе силно разклатена.

— … а аз съм Лиз — обади се друг глас, очевидно на запис. — Не можем да отговорим на обаждането в момента… — казаха двата гласа в хор.

— Къде си, когато имам нужда от теб? — запита госпожица Линдърс телефонния секретар и затвори с отчаяна ярост, преди веселият запис да стигне до пронизителния сигнал. Възможно ли беше? Можеше ли да е вярно?

„Тук е Вашингтон — проговори опитът й. — Всичко е възможно.“

Барбара Линдърс огледа стаята. Живееше във Вашингтон от единадесет години. С какво можеше да се похвали? Апартамент с една спалня и репродукции по стената. Хубава мебелировка, която тя използваше сама. Спомени, заплашващи разсъдъка й. Беше толкова самотна, така дяволски сама с тях, че трябваше да ги забрави, да ги изкара на бял свят и да отмъсти на мъжа, съсипал така живота й. А сега и това щеше да й бъде отказано. Възможно ли бе? Най-много я плашеше фактът, че Лиса се е чувствала точно така. Знаеше го от писмото, което запази и фотокопие от което все още стоеше в кутийката за бижута на бюрото й. Задържа го както за спомен от най-добрата си приятелка, така и за да си напомня да не изпада в толкова опасно отчаяние като онова на Лиса. Прочитането на писмото преди няколко месеца я убеди да се разкрие пред гинеколога си, който на свой ред я насочи към Кларис Голдън и така започна процесът, отвел я… Докъде? Тогава на вратата се звънна и Барбара отиде да отвори.

— Здрасти! Познахте ли ме? — Въпросът бе придружен от топла и състрадателна усмивка. Либи Холцман беше висока жена с гъста, черна като абанос коса, обгръщаща едно бледо лице с топли кафяви очи.

— Моля, влезте — рече Барбара и отстъпи от вратата.

— Обадихте ли се на Дан?

— Нямаше го вкъщи… или просто е оставил секретаря включен — размишляваше тя. — Познавате ли го?

— О, да. Дан е стар мой познат. — Либи се отправи към канапето.

— Мога ли да му вярвам? Искам да кажа, истински.

— Честно ли? — Холцман замълча. — Да. Ако ръководеше случая сам, можехте. Дан е добър човек. Наистина.

— Обаче случаят не е изцяло негов, нали?

Либи поклати глава.

— Твърде е голям, прекалено политически. Има и друго нещо при Мъри: той е много лоялен. Прави каквото му наредят. Мога ли да седна, Барбара?

— Заповядайте. — Те двете седнаха на канапето.

— Знаете ли с какво се занимава пресата? Нашата задача е да наглеждаме нещата. Харесвам Дан. Възхищавам му се. Той наистина е едно добро, честно ченге и бих се обзаложила, че при всичко, което е сторил за теб, се е държал, хм, като по-големия ти жилав брат, нали?

— При всеки един ход — потвърди Барбара. — Беше най-добрият ми приятел в целия свят.

— Не ви е лъгал. Той е от добрите. Познавам и жена му, Лиз. Проблемът е, че не всички са като Дан и затова се намесваме ние.

— Тоест?

— Когато някой каже на човек като Дан какво трябва да направи, той обикновено изпълнява. Изпълнява, защото се налага, защото такива са правилата… И знаете ли какво? Той ненавижда това почти колкото вас. Моята работа, Барбара, е да помагам на хора като Дан, понеже аз също мога да сваля негодниците от гърбовете им.

— Не мога… Нали знаете, просто не мога…

Либи се протегна и я прекъсна с нежно докосване по ръката.

— Няма да те моля да ми казваш каквото и да било официално, Барбара. Това може да обърка криминалното следствие, а знаеш, че искам не по-малко от теб към случая да се подходи по установения ред. Но можеш ли да поговориш с мен неофициално?

— Да!… Така мисля.

— Имаш ли нещо против да го запиша? — Репортерката измъкна малко касетофонче от чантичката си.

— Кой ще го чуе?

— Единствено заместник главният редактор на вестника ми. Правим го, за да бъде сигурно, че източниците ни са добри. Като изключим това, все едно говориш с адвоката си, с доктор или свещеник. Правилата са такива и ние никога не ги нарушаваме.

В интелектуален аспект Барбара го знаеше, ала тук, в апартамента й, и в този миг етичният кодекс на журналистиката изглеждаше тъничка сламка. Либи Холцман можеше да го прочете в очите й.

— Ако искаш, мога просто да си тръгна или да поговорим без касетофона, но — последва обезоръжаваща усмивка — мразя да стенографирам. Така човек прави грешки. Ако желаеш да си помислиш малко, също нямам нищо против. Зная, че си била под достатъчно напрежение. Зная какво е усещането.

— Така казва и Дан, обаче не знае! Наистина не знае!

Либи Холцман я погледна право в очите. Чудеше се дали Мъри бе видял същата болка и я бе почувствал така силно, както тя я усещаше сега. Честно си призна, че вероятно е изпитал същото или нещо малко по-различно, защото беше мъж, ала бе и наистина добър полицай и сигурно се вбесяваше не по-малко от нея от начина, по който се развиваше случаят.

— Барбара, ако искаш само да си поговориш за… тези неща, също нямам нищо против. Понякога просто се нуждаем от приятел, с когото да поприказваме. Не е задължително да бъда журналистка през цялото време.

— Знаеш ли за Лиса?

— Смъртта й така и не беше обяснена, нали?

— Бяхме най-добри приятелки, споделяхме всичко… и когато той…

— Сигурна ли си, че Килти е замесен в това?

— Аз намерих писмото, Либи.

— Какво можеш да ми кажеш за него? — попита Холцман, неспособна да възпре журналистическия си интерес.

— Мога да направя нещо повече. — Линдърс се изправи и изчезна за момент. После се върна с фотокопията и й ги подаде.

Нужни й бяха само две минути, за да прочете писмото два пъти. Дата, място, подреденост. „Послание от гроба“ — помисли си Либи. Имаше ли нещо по-опасно от мастило върху хартия?

— За това тук и с онова, което знаеш, той може да влезе в затвора, Барбара.

— И Дан така казва. Усмихва се, когато го споменава. Той иска това да стане.

— А ти? — попита Холцман.

— Да!

— Тогава ми позволи да помогна.