Дълг на честта

46.ИЗПРАЩАНЕ НА ВОЕННИ ЧАСТИ

— Ще летим почти празни — каза вторият пилот с неутрален тон, докато преглеждаше митническата декларация като част от процедурата преди излитане.

— Какво им става на тези хора? — изръмжа капитан Сато, който разглеждаше плана за полета и проверяваше какво ще е времето. Задачата не му отне много време. Щеше да е хладно и ясно през целия път, а в една огромна зона се очакваше и високо налягане, което щеше да промени Западния Тих океан. Като се изключеха някои високи ветрове в близост до главните японски острови, полетът чак до Сайпан щеше да мине като по вода за тридесет и четирите пътници на борда. „Тридесет и четири! — беснееше той. — В самолет, предназначен за над триста!“

— Капитане, скоро ще трябва да напуснем тези острови. Знаете го. — Беше съвсем явно, нали? Хората, обикновените мъже и жени, вече не бяха толкова объркани, колкото изплашени… И може би дори тази дума не бе най-подходящата. Не беше виждал подобно нещо. Те се чувстваха… измамени? Във вестниците се появиха първите уводни статии, търсещи сметка за курса, поет от родината им, и макар зададените въпроси да бяха меки, те съвсем не бяха маловажни. Всичко е било една илюзия. Страната му бе подготвена за една война в психологическо отношение точно толкова малко, колкото и във физическо, а народът внезапно започваше да проумява какво всъщност ставаше. Предаващата се с шепот новина за убийството (как иначе можеше да се нарече?) на няколко изтъкнати дзайбацу хвърли правителството в смут. Премиерът Гото не правеше почти нищо, даже не държеше речи, нито пък се появяваше публично, за да не се сблъска пряко волята си с въпроси, на които нямаше отговор. Вторият пилот обаче виждаше, че вярата на капитана още не беше разклатена.

— Напротив, няма! Как можа да го кажеш? Тези острови са наши.

— Времето ще покаже — отбеляза той, поднови работата си и остави нещата така. А работа наистина го чакаше: повторни проверки на горивото, ветровете и останалите технически данни, необходими, за да бъде полетът на един пътнически самолет успешен; всички онези неща, които пасажерите никога не виждаха и приемаха, че пилотите просто се качват и подпалват машината, сякаш е такси.

— Добре ли спа?

— И още как, капитане. Сънувах горещ ден и една гореща жена. — Рихтер стана и движенията му опровергаха привидно доброто му състояние. „Наистина съм прекалено стар за тези глупости“ — помисли си Рихтер. Само съдбата и късметът му (ако можеше да го нарече така) го бяха изпратили на тази мисия. Никой не бе прекарал толкова много време с хеликоптера „Команч“, колкото той и другите специалисти, а някой беше решил, че пипето им стига да се справят сами, без някакъв тъп полковник да им се пречка и да оплеска нещата. А сега можеше да побърза и да се измъкне оттук. Вдигна глава и видя, че небето е ясно. Е, можеше да бъде и по-добре. При вмъкване и измъкване отнякъде най-хубаво е да има облаци.

— Резервоарите са пълни догоре.

— Малко кафе би ми дошло добре — изказа той мислите си гласно.

— Заповядайте, господин Рихтер. — Предложи му го Вега, старши сержантът. — Чудесно кафе с лед, каквото сервират в най-добрите хотели във Флорида.

— О, хиляди благодарности, приятел. — Рихтер взе металната чаша със сподавен смях. — Нещо ново относно измъкването?

Клагет си мислеше, че нещата не отиват на добре. Редът от разрушители със системи „Егида“ се бе разкъсал и сега един от тези гадове беше на петнадесет километра от него. Нещо по-лошо: неотдавна във въздуха имаше хеликоптер, поне според електронната му комутационна антена, която подаде рисковано за кратко време въпреки близостта на най-добрия в света разузнавателен радар. Три американски хеликоптера обаче зависеха от неговото присъствие тук, и точка по въпроса. Никой не бе му казвал, че да плава срещу опасностите е безопасно. Не, не беше: нито за него, нито за тях.

— Ами другото ни приятелче? — обърна се той към главния сонарен оператор.

Същественият отговор бе самото поклащане на глава. Думите просто го потвърдиха.

— Пак изчезна от обсега ни.

На повърхността духаше вятър със сила тридесет възла, който разбунваше малко вълните и пречеше на ефективността на сонара. Сега ставаше трудно дори да не изпуснат разрушителя, след като той забави до не повече от петнадесет възла — скорост за патрулиране. Подводницата на север пак изчезна. Може действително да си бе отишла, ала беше опасно да се осланя на това. Клагет погледна часовника си. След по-малко от час трябваше да е решил какво да прави.

Щяха да предприемат сляп пилотаж, но това бе неприятна необходимост. Нормално би било да съберат информацията с разузнавателен самолет, обаче истинската им цел беше да постигнат изненада, а нея не можеха да я изложат на риск. Специалният отряд от самолетоносача избягваше редовните въздушни коридори, като се криеше под облаци, и въобще полагаше големи усилия да се изпари за няколко дни. Джексън бе уверен, че присъствието му е тайна, но за да продължи да е такава, трябваше да разчита на неясните доклади на подводниците за електронната дейност на островите, а те само потвърждаваха, че врагът разполага с няколко действащи самолета Е-2С, както и с чудовищен радар за въздушна отбрана. Щеше да стане задушевна въздушна битка. Е, нали за това тренираха през последните две седмици.

— Добре, последна проверка — чу Ореза по телефона. — На „Коблър“ само военни самолети ли има?

— Точно така, сър. От първите ден-два насам не сме виждали нито един пътнически на тази писта. — Страшно му се искаше да попита за какво са всички тези въпроси, ала знаеше, че би било загуба на време. Е, можеше да пробва с един заобиколен въпрос: — Искате ли да останем будни тази нощ?

— Ваша работа, лейтенант. А сега може ли да поговоря с гостите ви?

— Джон? На телефона — обяви Португалеца, след което почти онемя от изненада колко нормално прозвучаха думите му.

— Тук е Кларк — рече Кели, когато го пое. — Да, сър… Да, сър. Ще бъде изпълнено. Нещо друго? Добре, край. — Той изключи телефона. — Чия идея е този проклет чадър?

— Моя — отвърна Бъроус, като вдигна поглед от масичката за игра на карти. — Действа, нали?

— И още как! — Джон се върна при тях и хвърли четвърт долар върху купчинката. — Влизам.

— Тройка дами — свали карти инженерът.

— Да ти се не види късметът — рече Кларк и плати.

— Ега ти късмета! Тези копелета съсипаха най-хубавата ми отпуска.

— Джон, да направя ли кафе за довечера?

— Да, той прави най-хубавото кафе. — Бъроус събра мизите. Водеше вече с шест долара.

— Откога не съм пил от него, Португалецо. Разбира се, направи. Нарича се пиратско кафе, Пийт. Стара моряшка традиция — обясни Кларк, който също се наслаждаваше на приятното бездействие.

— Джон? — погледна го въпросително Динг.

— По-късно, мойто момче. — Той взе тестето и започна да разбърква умело. Останалото щеше да почака.

— Сигурен ли си, че горивото е достатъчно? — попита Чека. Спуснатите им припаси включваха помощни резервоари и крила, но Рихтер поклати глава.

— Няма проблеми. До мястото за презареждане са само два часа.

— Къде е то? — Съобщението по спътниковата връзка гласеше само „ПРИСТЪПЕТЕ КЪМ ПЪРВОНАЧАЛНИЯ ПЛАН“, каквото и да значеше това.

— На около два часа път — повтори Рихтер. — Сигурността преди всичко, капитане.

— Предполагам, съзнаваш, че тук написахме малка част от историята.

— Стига да оживея, за да мога да разкажа на някого. — Рихтер вдигна ципа на авиаторския си гащеризон, затъкна шарфа си и се качи в хеликоптера. — Излитаме!

Рейнджърите застанаха наоколо в готовност за последен път. Знаеха, че пожарогасителите са безполезни, но някой бе настоял да ги вземат с останалия багаж. Един по един вертолетите се издигнаха и зелените им корпуси скоро изчезнаха в тъмнината. Тогава специалният отряд започна да изхвърля останалата екипировка в дупките, изкопани през деня. Задачата им отне около час, след което им остана единствено преходът до Хиросе. Чека взе клетъчния си телефон и набра запаметения от него номер.

— Ало? — каза някой на английски.

— Ще се видим сутринта, надявам се? — Въпросът беше на испански.

— Ще бъда там, сеньор.

— Монтоя, води — заповяда капитанът. Щяха да се придържат към гората толкова, колкото можеха. Рейнджърите стискаха неизползваните досега оръжия с надеждата, че те ще си останат бездейни.

— Препоръчвам две торпеда — рече лейтенант Шоу. — Раздалечавате ги с около десет градуса, събирате ги под термоклина и му ги забивате отпред и отзад.

— Харесва ми. — Клагет се приближи до таблото с траектории за последен оглед на тактическата ситуация. — Подгответе ги.

— Е, какво става? — Един от армейските сержанти се подаде на входа откъм торпедния отсек. Проблемът при тези проклети подводници бе, че човек не можеше просто да се мотае из тях и да зяпа.

— Преди да презаредим тези ваши хеликоптери, трябва да накараме този разрушител да се разкара — обясни един старшина възможно най-безгрижно.

— Трудно ли е?

— Е, бихме предпочели да не беше тук. Така ни изкарват на повърхността с… Така де, ще разберат, че наблизо се навърта някой.

— Разтревожени ли сте?

— Нее — излъга морякът.

Тогава и двамата чуха как капитанът каза:

— Господин Шоу, да приведем „Торпедното“ в бойна готовност. Започнете процедурите за преминаване към стрелба.

Изтребителите „Томкет“ се изстреляха първи, по един на всеки тридесетина секунди, докато във въздуха не се образува пълна дванадесетчленна ескадрила. Последваха ги четири самолета EA-6B, излъчващи активни електронни смущения, водени от командир Робърта Пийч. Нейната четворка се раздели на двучленни формации, всяка от Които щеше да придружава двете проучващи ескадрили с томкети.

Капитан Бъд Санчес командваше водещото ято от четири изтребителя, тъй като не желаеше да повери атакуващата част от авиогрупата си на никой друг. Те бяха осемстотин километра по-напред, отправили се на югозапад. В много отношения нападението представляваше повторение на една акция в първите дни на 1991, ала с няколко гадни допълнения, дължащи се на немалкото летища, с които врагът разполагаше, и седмици внимателно анализиране на оперативните схеми. Японците бяха много постоянни в патрулирането си — едно естествено последствие от системността във военния живот, което по тази причина се превръщаше в опасен капан. Той хвърли един поглед назад към блестящите следи на формацията и съсредоточи мислите си върху мисията.

— Първа и трета са насочени.

— Съпоставете откритите координати и стреляйте — каза спокойно Клагет.

Специалистът в оръжейното отделение завъртя ръчката максимално наляво, сетне я върна надясно и повтори процедурата за втората тръба.

— Първо и трето торпедо изскочиха, сър.

— Първо и трето се движат нормално — докладваха след миг от „Сонарното“.

— Много добре — рече Клагет. И преди бе плавал с подводница и беше чувал тези думи, обаче онзи изстрел не улучи и на този факт той дължеше живота си. Сега нещата стояха по-кофти. Те не чувстваха толкова добре местонахождението на разрушителя, колкото би им се искало, но нямаха и особен избор. Двете торпеда с разширени възможности щяха да се движат бавно под слоя през първите десет километра, след което щяха да преминат на най-високата си скорост, тоест седемдесет и един възла. С малко късмет на мишената нямаше да й се удаде възможност да разбере откъде е дошъл ударът. — Заредете наново първа и трета с торпеда с разширени възможности.

Както винаги, разчитането на времето бе решаващо. Джексън напусна адмиралския мостик, след като изтребителите излетяха, и слезе в бойния информационен център, за да координира по-добре операцията, която вече беше пресметната от първата до последната минута. Следващата роля се падаше на неговите два разрушителя „Спруанс“, намиращи се в момента петдесет километра южно от самолетоносача. Мисълта го изнервяше. Те бяха най-добрите му кораби за борба с подводници и макар според командващия тихоокеанските подводни части щитът от вражески подводници да се изтегляше на запад, където можеха да се надяват, че ги чака капан, него го безпокоеше въпросната една SSK, която може би бяха оставили да осакати последния самолетоносач от тихоокеанския флот. „Толкова много неща, за които да се тревожиш“ — помисли си, докато гледаше отмерващата секундите стрелка на поставения на една от разделителните стени часовник.

Точно в 11,45,00 местно време разрушителите „Кушинг“ и „Ингерсол“ се обърнаха напречно към вятъра и започнаха да изстрелват своите ракети „Томахоук“, като оповестиха този факт чрез спътниково излъчване на пет знака. Общо четиридесет крилати ракети се понесоха косо към небето, освободиха се от ракетоносителите си с твърдо гориво и се насочиха надолу към повърхността. След продължилото шест минути изстрелване разрушителите увеличиха скоростта си, за да се присъединят пак към бойната група, като се питаха какво ли ще постигнат техните „Томахоук“.

— Чудя се на кой точно е — промърмори Сато. Вече бяха подминали два разрушителя със системи „Егида“, които вече се разпознаваха само по следите, представляващи разпростиращо се V от бяла пяна, в предната част на което едва се виждаше нещо като връх на стрела.

— Ще им се обадите ли пак?

— Това ще разгневи брат ми, но там долу сигурно се чувстват самотни. — Сато отново включи радиопредавателя си и отпусна ръчката за газта. — Полет на японските авиолинии 747 вика „Муцу“.

На адмирал Сато му се щеше да измърмори, ала гласът беше приятелски. Той взе слушалките от младшия свързочник и натисна с палец превключвателя.

— Тораджиро, ако беше вражески самолет, сега щях да те сваля.

Той погледна радара: на двуметровия квадратен тактически екран имаше само невоенни обекти. Радарът „ШПИОНИН“-1D показваше всичко в диапазон от повече от сто и шестдесет километра и повечето неща на близо петстотин километра от него. Корабният хеликоптер SH-60J току-що бе презаредил за поредното дебнене на подводници и въпреки че все още плаваше във военно време, адмиралът можеше да си позволи да се пошегува с брат си, който летеше в онази голяма алуминиева черупка там горе, несъмнено пълна с техни сънародници.

— Време е, сър — съобщи Шоу, като погледна електронния си хронометър.

Капитан Клагет кимна.

— „Торпедно“, вдигнете ги нагоре и ги активизирайте.

Нужните инструкции стигнаха до торпедата, които вече ги деляха близо три километра от двете страни на целта. Версията с разширени възможности на модел 48 разполагаше с огромна безлампова сонарна система, вградена в петдесет и три сантиметровия й нос. Изстреляното от първа тръба торпедо беше малко по-близо и усъвършенстваната му графична система разпозна корпуса на разрушителя при второто сондиране. То незабавно се изви надясно, за да се самонасочи, като същеременно препредаваше картината си до изстрелялия го източник.

— Хидролокаторно влияние, курс две-три-нула! Вражеско торпедо, движещо се по две-три-нула! — извика един срнарен оператор. — Търсещото му устройство работи!

Сато рязко извърна глава към сонарното отделение и на тактическия екран изведнъж се появи нов обект. „Проклятие, а «Харушио» твърдеше, че зоната е безопасна!“ — помисли си той. Подводницата SSK се намираше само на няколко километра от тях.

— Контрамерки! — нареди веднага капитанът на „Муцу“. Разрушителят за секунди пусна откъм витлото си във водата един американски симулатор „Дух“. — Вдигнете хеликоптера незабавно!

— Братко, малко съм зает в момента. Приятен полет. Дочуване засега. — Радиовръзката прекъсна.

Капитан Сато най-напред приписа този край на разговора на факта, че брат му наистина трябваше да изпълнява задълженията си, а сетне с очите си видя как разрушителят на осем километра под него прави рязък завой наляво и как бълбукащата пяна при кърмата му нараства, което показваше внезапно увеличаване на скоростта.

— Тук има нещо нередно — прошепна той по интеркома.

— Пипнахме го, сър. Ще има поне едно, ако не две попадения — съобщи операторът на огневия контролен пулт.

— Мишената увеличава скоростта и завива дясно на борд — докладва сонарният оператор. — И двете торпеда са на приемащ режим и наближават целта. Тя все още не е изстреляла нищо.

— Разстоянието, оставащо на Първо до мишената, е две хиляди метра. На трето му трябват две и двеста. И двете торпеда следят целта отлично, сър. — Старшината бе приковал поглед в екрана на оръжейния пулт, готов да се справи с евентуална грешка, допусната от автоматичните самонасочващи се системи. В този момент торпедото с повишени възможности приличаше досущ на миниатюрна подводница със свои изключително прецизни сонарни данни и позволяваше на торпедния оператор да играе косвено ролята на камикадзе, а в случая на два наведнъж: умение, което чудесно допълваше дарбата му да играе на бордовата система „Нинтендо“. Най-хубавата новина за Клагет беше, че противникът не се опитваше да го засече, а по-скоро се мъчеше да спаси първо кораба си. Е, въпрос на преценка, нали?

— Пред нас има още едно, курс едно-четири-нула!

— Пипнаха ни — каза си капитанът, който гледаше монитора и си мислеше, че по него са стреляли вероятно две подводници. Все пак трябваше да опита, така че заповяда рязък завой наляво. Неустойчив като американските си събратя със системи „Егида“, „Муцу“ се наклони застрашително надясно. Щом направиха завой, капитанът нареди пълен назад с надеждата, че торпедото отпред може да не го уцели.

Не можеше да е нищо друго. Битката излизаше от полезрението на Сато и като отмени автопилота, той подложи самолета на остър вираж наляво, оставяйки на седящия вдясно от него авиатор да включи светещите надписи в пътническия салон за затягане на коланите. Виждаше всичко на светлината на ясния полумесец. „Муцу“ бе направил един рязък завой, след което се изви за друг. На кърмата му замигаха светлини, когато корабният хеликоптер за борба с подводници задейства перката си, като се мъчеше да излети и да се впусне в преследване на нещо… Сато си каза, че сигурно е подводница: подла, страхлива подводница, атакуваща величествения и красив разрушител на брат му. Изненада се, когато видя как корабът намали… и почти се закова, когато винтът на кърмата му даде обратен ход, и се почуди защо правят такава маневра. Не важеше ли и при тях простата аксиома за самолетите: скоростта е живот…

— Долавям звуци от образуването на голям вакуум, може би се заковаха на място, сър — каза главният сонарен оператор. Специалистът в огневия отсек не даде възможност на Клагет да реагира.

— Няма значение. Държа го на мушка и с двете, сър. Инструктирам трето за взривяване при контакт, улавям и някакви магнитни смущения от… Май използват нашия „Дух“, а?

— Правилно.

— Е, знаем как действа този приятел. Първо торпедо е на петстотин метра, приближава бързо. — Операторът отряза един от кабелите и остави първо торпедо да продължи само, да се изкачи на девет метра, вече напълно независимо. Там то активизира собственото си магнитно поле и след като откри металния профил на мишената, тя започна да нараства, да нараства…

Хеликоптерът току-що се бе издигнал и мигащите му светлини се отдалечаваха с въртеливи движения от неподвижния разрушител. Времето сякаш беше спряло, когато корабът започна нов завой, или поне така изглеждаше, а после във водата от двете му страни проблесна ярка зелена светлина, точно пред командния мостик и под вертикалното пусково устройство за ракети тип земя-въздух. Приличащият на нож корпус бе осветен отзад по зловещ и фатален начин. За частите от секундата, които гледката трая, тя се запечата в съзнанието на Сато, след което една или повече от ракетите земя-въздух на „Муцу“ избухнаха, последвани от още четиридесет, и предната му част се раздроби. Три секунди по-късно последва втора експлозия и когато белият фонтан се успокои, на повърхостта не се виждаше нищо повече от петно горящ петрол. Точно както съименникът му в пристанището на Нагасаки през 1943…

— Капитане! — Наложи се вторият пилот да изтръгне лоста за скоростта от ръцете му, преди боингът да е блокирал поради загуба на скорост. — Капитане, на борда има пътници!

— Това беше брат ми…

— Имаме пътници на борда, да те вземат мътните! — Вече без да среща съпротива, той върна самолета 747 до нормалното за полет състояние, като гледаше жирокомпаса, за да зададе правилен курс. — Капитане!

Сато се обърна към пилотската кабина и загуби от поглед гроба на брат си, тъй като самолетът пое отново южен курс.

— Съжалявам, капитан Сато, но ние също имаме работа, която трябва да вършим. Той включи автопилота и чак тогава се пресегна към колегата си: — Сега добре ли сте?

Сато се взря в пустото небе отпред. Сетне кимна и се съвзе.

— Да, сега съм съвсем добре. Благодаря ви. Да. Сега наистина съм добре — повтори той по-уверено, тъй като правилата на културата им му налагаха да остави настрана засега личните си чувства. Баща им бе оцелял със своя разрушител и беше станал капитан на кръстосвач, на който умря недалеч от остров Самар, жертва на американските разрушители и техните торпеда… И ето, сега отново…

— Какво беше това, по дяволите? — запита настойчиво капитан Угаки своите сонарни оператори.

— Две торпеда, дойдоха от юг — отвърни младши лейтенантът. — Те потопиха „Муцу“.

— Кой ги изстреля! — последва нов гневен вик.

— Нещо незасечено, капитане — бе нерешителният отговор.

— Обърнете на юг, скорост осем възла.

— Така ще минем право през зоната със смущенията…

— Да, зная.

— Потопихме го със сигурност — докладваха от сонарното отделение. Сонарният екран беше категоричен. — Никакви звуци от двигатели откъм координатите на целта, само шум от разбиване, а и имаше яка вторична експлозия. Справихме се с него, сър.

Рихтер мина над същия град, над който преди няколко дни прелетя транспортният С-17, и въпреки че някой можеше да го чуе, сега това не го тревожеше толкова. Освен това през нощта хеликоптерът си е просто хеликоптер, а тук ги имаше в изобилие. Команчът установи постоянна височина от петнадесет метра и се отправи право на юг, като той се убеждаваше, че онези от флота със сигурност ще са там, че, разбира се, ще може да кацне на някой кораб и че несъмнено всичко ще мине като по вода. Благодареше на Бога за попътния вятър, докато не забеляза вълните, които той вдигаше. О, мамка му…

— Господин посланик, както знаете, положението се промени — каза спокойно Адлер. В залата никога не се бе чувал повече от един глас, ала сега изглеждаше далеч по-тиха.

Сейджи Нагумо, седнал до шефа си, забеляза, че на стола до Адлер седи някакъв друг човек, специалист по японските въпроси от четвъртия етаж. „Къде е Крис Кук?“ — питаше се той, а американецът продължаваше да говори. Защо го нямаше тук… и какво значеше това?

— Докато ние говорим, американски самолети нападат Марианските острови. Докато ние говорим, американски военноморски части влизат в бой с вашите военноморски части. Трябва да ви кажа, че имаме пълното основание да вярваме, че операциите ни ще постигнат успех и че ще успеем да изолираме Марианските острови от останалия свят. Ако се наложи, следващата част от операцията ще бъде обявяването на морска забранена зона около вашите главни острови. Не желаем да атакуваме страната ви направо, но е напълно във възможностите ни да прекъснем морската ви търговия за броени дни… Господин посланик, време е да сложим край на това…

— Виждате добре — обяви репортерката на Си Ен Ен от високия си пост над „Ентърпрайс“. Сетне камерата показа в едър план празното място вдясно от нея. — Американският кораб „Джон Стенис“ е напуснал сухия док. Имаме информация дори, че в момента самолетоносачът нанася удар върху окупираните от японците Мариански острови. Бяхме помолени да помогнем за правителствените заблуждаващи операции и след внимателно обмисляне беше решено, че в крайна сметка Си Ен Ен е американска информационна агенция…

— Мръсници! — прошепна генерал Арима, втренчил се в празната бетонна конструкция, в която сега имаше само локви и дървени трупчета. После телефонът му иззвъня.

Когато бяха сигурни, че японските разузнавателни Е-2С са ги засекли, два самолета със системи „Ауакс“ на ВВС включиха радарите си. Те бяха дошли от Хавай, като използваха преходната база „Дайес“ на атола Куаджалейн. В електронно отношение битката щеше да е равностойна, обаче американците бяха изпратили достатъчно самолети, за да са сигурни, че тя няма да е честна по никакъв друг начин. Във въздуха имаше четири японски изтребителя „Ийгъл“ и първоначално инстинктът ги накара да свият на североизток към натрапниците, за да предоставят на другарите си, чакащи долу, повече време да излетят и да се включат във въздушната битка, преди предстоящата атака да дойде достатъчно близо, иначе тя щеше да ги завари на земята. В същото време наземните противовъздушни части бяха предупредени да очакват насочени към тях вражески самолети.

Санчес включи своя насочващ радар, тъй като забеляза, че японските изтребители са на малко повече от сто и шестдесет километра и се приближават с цел да изстрелят ракетите си. Те обаче бяха въоръжени със снарядите въздух-въздух на Атлантическия военен полигон, а той разполагаше с „Феникс“, които бяха с почти двойна далекобойност. Санчес и още три самолета изстреляха по два всеки, програмирани да поразят на максимална дистанция. Осемте ракети очертаха балистични дъги и като достигнаха височина тридесет хиляди и петстотин метра, се обърнаха надолу със скорост минус пет по числото на Мах и започнаха да се спускат, а височината им даваше възможно най-добрите радарни характеристики за самонасочване. Японските „Ийгъл“ усетиха атаката и се опитаха да я избягнат, ала след секунди два от изтребителите F-15J бяха унищожени в небето. Останалата двойка продължи по курса си и втората вълна от ракети „Феникс“ се погрижи за тях.

— Какво, по дяволите, става? — питаше се Ореза.

Шум от запалването на множество двигатели на реактивни самолети прекъсна играта на карти и всичките четирима мъже в стаята се струпаха на прозорците. Кларк се сети да изгаси всички лампи и задигна единствения бинокъл в къщата. Първите два самолета изсвистяха от базата „Коблър“ точно когато го вдигна пред очите си. Ако се съдеше по пламъците от дюзите им, те бяха с по един двигател.

— Какво става, Джон?

— Всъщност никой не ми е казвал, обаче не би трябвало да е много трудно да се разбере.

Из цялото летище светеха лампи. Важното беше изтребителите да излетят възможно най-бързо. Същото сигурно ставаше на Гуам, ала разстоянието дотам бе голямо и двете авиогрупи от изтребители щяха да влизат в бой с американците поотделно, с което японското числено превъзходство се обезсмисляше.

— Какви са тези?

Командир Пийч и самолетите й за активни смущения сега също бяха в действие. Търсещият радар бе мощен, обаче като всички подобни модели той също излъчваше вълни с ниска честота, а те се заглушаваха лесно. Огромната поредица от лъжливи точки им пречеше да проумеят разгръщащия се въздушен бой и същевременно ограничаваше възможностите им да засичат малките, но все пак видими за радарите крилати ракети. Изтребителите, които биха могли да се опитат да ги прехванат, на практика бяха прикрили насочилите се към сушата обекти и им бяха дали свободен коридор към мишените на острова. Търсещият радар на Възвишението Такпочао ги улови от едва петдесет километра разстояние вместо предвидените сто и шестдесет, а се опитваше да следи и приближаващите изтребители. Така тримата японски радарни оператори се сблъскаха със сложна задача, ала те бяха опитни и се нагодиха според изискванията на момента, като един от тях задейства алармата, вдигаща под тревога островните батареи с ракети „Пейтриът“.

Първата фаза от операцията вървеше добре. Санчес забеляза, че постоянният боен въздушен патрул е елиминиран без загуби, и се запита дали някоя от неговите ракети е улучила целта. Никой никога нямаше да узнае. Следващата задача беше да извадят от строя японските радарни самолети, преди да пристигнат останалите изтребители. За да го постигнат, ято от четири „Томкет“ даде газ и се стрелна право към тях, като за целта изстреля всичките си ракети.

Санчес установи, че те бяха просто прекалено смели, за да мислят за себе си. Японските „Хоукай“ би трябвало да се изтеглят, а отбраняващите „Ийгъл“ да последват примера им, но верни на духа на летеца изтребител, те излязоха да пресрещнат първата вълна от нашественици, вместо да изчакат. Вероятно защото си мислеха, че става дума за истинско нашествие, а не просто за чистка на изтребители. Фланговата четиричленна ескадрила, наречена „Сигнално ято“, изпълни ограничената си задача да свали самолетите с радари и обърна обратно към „Джон Стенис“, за да презареди и да вземе още муниции. Сега единственият въздушен радар бе американски. Японците дойдоха, за да се опитат да притъпят атаката, която в действителност не съществуваше; искаха да нападнат мишени, чиято единствена цел бе да привлекат насам вниманието на прехващачите.

За радарните оператори беше очевидно, че повечето ракети са предназначени за тях, а не за летището. Те не си размениха коментари по въпроса. Нямаше време. Видяха как разузнавателните Е-2 паднаха на земята, макар да бяха прекалено далеч, за да разберат защо точно, и докато останалият самолет за електронна война продължаваше да стои на пистата в „Коблър“, изтребителите излитаха с бясна бързина и първите от тях вече наближаваха далечните американски самолети, които за тяхна изненада не летяха към сушата, както се очакваше. Сега им се обаждаха от Гуам, откъдето искаха информация, и същевременно им съобщиха, че изтребителите им излитат незабавно, за да се справят с атаката.

— На крилатите ракети им остават две минути — обяви един от операторите по слушалките за вътрешна връзка.

— Кажете на „Коблър“ самолетът Е-2 да излети незабавно — нареди най-старшият в контролния фургон, когато видя, че двата патрулиращи вече във въздуха ги нямаше. Фургонът им се намираше на сто метра от радарния предавател, но още не беше окопан. Бяха го планирали за следващата седмица.

— Уха! — възкликна Чавес. Сега те стояха отвън. Някой умник беше изключил електричеството в тяхната част на острова, което им позволи да излязат от къщата, за да виждат по-добре светлинната феерия. На километър източно от тях първата ракета „Пейтриът“ изхвърча от ракетомета. Тя продължи само неколкостотин метра нагоре, след което направляващите я електронни вълни я извърнаха рязко като билярдна топка, отскачаща при понт, и я насочиха надолу под видимия хоризонт. След няколко секунди излетяха още три.

— Задават се крилати ракети. — Забележката дойде от Бъроус. — Като че ли от север.

— Басирам се, че целта им е радарът на онзи хребет — рече Кларк. Последва поредица от проблясвания, които осветиха очертанията на възвишението на изток от тях. Трясъкът от експлозиите, които те представляваха, закъсня с няколко секунди. Бяха изстреляни още ракети „Пейтриът“, а сетне групата от цивилни видя как хора от батареята вдигнаха ново пусково устройство върху превозващия ги камион. Забелязаха също, че задачата им отнемаше прекалено много време.

Първата вълна от двадесет ракети „Томахоук“ сега се носеше нагоре. Те бяха летели на едва три метра от вълните към отвесните скали на източния бряг на Сайпан. Автоматични снаряди, те не притежаваха способността да избягват или дори да засичат насочени към тях оръжия, така че първата струя от зенитни ракети „Пейтриът“ свърши добра работа и дванадесетте изстрела дадоха десет попадения, обаче незасегнатите десет в момента се издигаха нагоре, всичките насочени към едно и също място. Още четири от крилатите ракети бяха поразени от управляемите снаряди, а петата загуби мощност и се заби в канарата на Лаолао Катан. Тук радарите на ракетите „Пейтриът“ ги загубиха и командирите на батареята извикаха няколко предупреждения към радарните оператори, ала твърде късно, за да има от тях някаква полза, и на върха на хълма Такпочао една след друга се взривиха пет четиристотин и петдесет килограмови бойни глави.

— Това приключва проблема — каза Кларк, когато тътенът утихна. Сетне замълча, за да се ослуша. Сега и други бяха излезли на открито и стояха в района около задънената улица. Откъслечни освирквания се присъединиха към хора от радостни викове, който заглуши крясъците на отговарящите за ракетите екипи на хребета източно от тях.

Изтребителите все още излитаха от базата „Коблър“ под тях, предимно по двойки и от време на време някой сам. Сините пламъци от дюзите им прорязваха небето и угасваха, когато японските самолети се обръщаха, за да се групират и да посрещнат внезапното нападение срещу острова. Най-накрая Кларк и останалите чуха електрическото жужене на последния оцелял разузнавателен „Хоукай“, който тръгна последен от всички въпреки съвета на вече мъртвите радарни оператори.

За няколко секунди островът се смълча и въздухът остана странно празен, докато хората със затаен дъх очакваха второто действие от среднощната драма.

Само на осемдесет километра от брега американската подводница „Пасадена“ и още три от клас SSN се качиха почти до повърхността и всяка изстреля по шест ракети. Някои от тях бяха насочени към Сайпан. Четири се отправиха към Тиниан. Две към Рота, а останалите се понесоха по гребените на вълните към военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам.

— Вдигни перископа! — заповяда Клагет. Перископът се издигна със съскане, задвижван от хидравликата. — Задръж! — извика той, когато върхът на приспособлението се подаде над водата. Започна да го върти бавно, като оглеждаше небето за светлини. Нямаше такива. — Добре, сега антената. — Ново съскане оповести вдигането на УВЧ антената. Капитанът не се откъсваше от перископа и все още оглеждаше околността. После махна с дясната си ръка. Радарът улавяше някакви неясни сигнали от далечни предаватели, обаче нямаше нищо, способно да засече подводницата.

— КОЛИТЕ от „ИНДИ“, тук МЕХАНИЦИТЕ, край — обади се свързочникът по един микрофон.

— Слава богу — възкликна гласно Рихтер и включи микрофона си. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ, идентифицирайте се, край.

— Уиски „Фокстрот“.

— Чарли Танго — отвърна Рихтер, като сравняваше радиопаролите от наколенника си. — Пътувахме пет часа и едно питие ще ни дойде наистина добре, край.

— Останете в готовност — бе отговорът.

— Качете ни на повърхността — нареди Клагет по интеркома. — До всички! Вдигаме подводницата на повърхността, поддържайте бойна готовност. Армейските екипи да са готови за действие.

Нужните приспособления се намираха до аварийния изход в средата на подводницата и по-големия херметически люк, предназначен за съхраняване на насочващата апаратура за балистични ракети. Един от ремонтните екипи на „Тенеси“ стоеше наблизо, за да подава приспособленията, а един главен старшина щеше да се заеме с макарата с маркуча за гориво, скрита в тавана на ракетното отделение.

— Какво е това? — попита „ИНДИ“-2 по радиостанцията. — Водач, тук Втори, хеликоптер северно от нас. Повтарям, хеликоптер на север, голям е.

— Свалете го! — заповяда веднага Рихтер. Не можеше да има приятелски хеликоптери наоколо. Той обърна и увеличи височината, за да огледа лично. Натрапникът дори бе включил сигналните си светлини. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ, на север от нас се движи хеликоптер. Дайте ми информация, край.

Клагет не го чу. „Тенеси“ току-що бе изскочила на повърхността и той стоеше до стълбата, извеждаща на покрива на подводницата. Шоу взе микрофона.

— Сигурно е хеликоптер за борба с подводници от разрушителя, който току-що потопихме… Свалете го във водата, свалете го веднага!

— Въздушен радар на север! — извика след секунда един от електронните специалисти на борда. — Хеликоптер с радар в непосредствена близост!

— Втори, унищожи го веднага! — препредаде заповедта Рихтер.

— Тръгвам, Водач — отвърнаха от втория „Команч“, който се обърна и наклони носа си, за да набере скорост. Който и да беше насреща му, жалко за него. Пилотът мина на огневи режим. Двадесетмилиметровото оръдие под него изникна от подобния си на кану контейнер и се завъртя напред. Целта се намираше на осем километра и не забелязваше носещия се към нея атакуващ вертолет.

Пилотът на „ИНДИ“-2 забеляза, че отново си имат работа със „Сикорски“, сглобен вероятно в същия завод в Кънектикът, където сглобяваха и техните „Команч“. Той бе военноморската версия на UH-60 и представляваше голяма мишена. Стрелна се право към него с надеждата да го свали, преди онзи да е успял да предупреди по радиостанцията за атаката. Нямаше големи шансове. Пилотът се прокле, че не е изстрелял ракета „Стингър“, ала вече бе твърде късно за нея. Мерникът на шлема му съвпадна с целта и той изстреля петдесет патрона, повечето от които попаднаха в носа на приближаващия се сив хеликоптер. Резултатът се видя мигновено.

— Попадение — съобщи пилотът. — Свалих го, Водач.

— Прието. С колко гориво разполагаш?

— За тридесет минути — отвърна Втори.

— Продължавай да кръжиш и си дръж очите отворени.

— Прието, Водач. — Щом се издигна на деветдесет метра, последва нова неприятна изненада. — Водач, тук Втори. Радар на север, според системите от вертикалните флотски радари.

— Страхотно — изръмжа Рихтер, докато обикаляше около подводницата. Тя беше достатъчно голяма, за да кацне, но би било по-лесно, ако проклетницата не се търкаляше като бъчва с бира по време на ирландски събор. Хеликоптерът му закръжи, приближи я точно отзад и спусна колесниците си за приземяване.

— Завий наляво срещу вятъра — нареди Клагет на лейтенант Шоу. — Трябва да прекратим клатушкането.

— Разбрано, капитане. — Той даде нужните заповеди и „Тенеси“ престана да се клати след обръщането на северозапад.

— Застанете в готовност до аварийния и херметическите люкове! — заповяда капитанът. Докато той наблюдаваше, вертолетът се спусна бавно и предпазливо и както обикновено, кацането му върху подводницата му напомни на две бодливи свинчета, правещи любов. Не ставаше дума за липса на решителност; просто не можеха да си позволят никакви грешки.

На Санчес му хрумна, че сега се бяха подредили като войска от конни рицари: японците на триста и двадесет километра от североизточния край на Сайпан, а американците на сто и шестдесет километра от тях. Тази игра беше разигравана много пъти от двете страни, а често и в едни и същи центрове за военни учения. И двете страни бяха включили търсещите си радари. И едните, и другите сега можеха да видят и преценят силата на противника. Въпросът бе само кой ще предприеме първия ход. Японците бяха в неизгодно положение и го съзнаваха. Останалият им Е-2С все още не беше заел позиция, а имаше и нещо по-лошо: не можеха да бъдат напълно сигурни — срещу какво се изправят. По заповед на Санчес изтребителите „Томкет“ се стрелнаха напред първи и се издигнаха високо, за да изсипят оставащите им ракети „Феникс“. Направиха го от разстояние осемдесет километра. Тези над сто усъвършенствани снаряди образуваха вълна от жълти пламъци, изкачиха се още по-високо и сетне се преобърнаха надолу, а изстрелялите ги самолети обърнаха и се оттеглиха.

Това бе знакът за всеобща схватка. Досега тактическата ситуация беше ясна, което обаче малко се промени, когато японските изтребители също се спуснаха с максимална скорост към американците; надяваха се да се мушнат под вълната от стоте „Феникс“, за да изстрелят своите не толкова далекобойни ракети. Маневрата изискваше прецизно разчитане на времето, което трудно можеше да стане без експертната подкрепа на самолет за контрол и управление, а те не го изчакаха.

Оказа се невъзможно да обучат персонал от флотата да го върши достатъчно бързо, макар че една група моряци все пак държеше крилата, докато опитните армейски екипи ги прикачваха отстрани на първия „Команч“. После маркучите бяха прокарани до отворите за зареждане с гориво и корабните помпи бяха включени, за да напълнят всичките резервоари възможно най-бързо. Един от моряците подхвърли на Рихтер телефон, свързан с обикновен кабел.

— Как мина? — попита Дъч Клагет.

— Вълнуващо, може да се каже. Да имате някакво кафе, по възможност горещо?

— Изпращам ти го, войнико. — Клагет даде нужните нареждания за камбуза.

— Чий беше този хеликоптер? — поинтересува се Рихтер и пак погледна как върви презареждането.

— Преди около час се наложи да потопим един разрушител. Пречеше. Предполагам, че е бил от него. Готов ли си да запишеш целта на пътуването си?

— Не е ли Уейк?

— Не. Един самолетоносач ви чака двадесет и пет градуса на север и сто и петдесет на изток. Повтарям, две-пет на север, едно-пет-нула на изток.

Подофицерът също повтори координатите два пъти и получи потвърждение. „Цял самолетоносач, за да се приземим? По дяволите!“ — помисли си Рихтер.

— Разбрано. Благодаря ви, сър.

— Благодаря, че свалихте хеликоптера, „ИНДИ“.

Един моряк се приближи и като блъсна по вратата на хеликоптера, вдигна палец в знак, че всичко е наред. Също така му подаде и шапка с надпис „Тенеси“. Тогава Рихтер забеляза, че джобът на ризата на мъжа е издут. Съвсем неучтиво, той бръкна в него и изскубна полупълния пакет цигари. Онзи се разсмя на фона на шума и му подхвърли една запалка като добавка.

— Пазете се! — извика Рихтер. Хората на палубата се изтеглиха, ала в този момент от люка изскочи друг човек с термос в ръка, който бе предаден на пилота. Сетне сгъваемият прозрачен покрив се затвори и Рихтер запали наново двигателите. Само след минута „Команч“ се вдигна и освободи място за „ИНДИ“-2, а той започна да обикаля над подводницата. След още тридесет секунди пилотът вече отпиваше от кафето си. То се различаваше от армейското „тонизиращо“ питие и напомняше много повече за цивилизацията. Капка „Хенеси“, и щеше да е почти идеално.

— Санди, погледни на север! — каза седящият зад него авиатор, докато Втори кацаше на палубата на подводницата.

Диспечерите от самолетите със системи „Ауакс“ съобщиха, че шест изтребителя „Ийгъл“ са паднали от първия залп ракети, а още два са понесли щети и са се оттеглили. Санчес не можеше да ги види, тъй като летеше в посока, обратна на напредващите вражески изтребители, за да могат сега „Томкет“ да освободят място за „Хорнет“. Получаваше се. Японците ги преследваха и се отдалечаваха от острова си с пълна мощност, с което пропъждаха американците или поне така си мислеха. Предупреждаващият го за опасности екран сочеше, че сега във въздуха летяха вражески ракети, ала те бяха американски модел и той познаваше възможностите им.

— Какво е това? — запита се Ореза.

В началото беше само сянка. По непонятни причини лампите на летището още светеха и те видяха как една бяла ивица прекоси края на летището „Коблър“. Тя направи рязък вираж и се заби в центъра на единствената писта. После формата й се промени, тъй като носът се разхвърча, и малки предмети се посипаха по бетона. Някои от тях експлодираха. Останалите просто изчезнаха: бяха твърде малки, за да ги забележи човек, освен ако не се движеха. Сетне се появиха още и още, като участта на всички бе една и съща с изключение на една, която се насочи право към кулата и отнесе горната й част, а с нея и радиостанциите на ятото изтребители.

Малко по на юг, гражданското летище, също беше все още осветено и четири 747 стояха на терминала или другаде на рампата. Като че ли нищо не се приближаваше към летището. На изток от тях изстрелването на още няколко ракети освети батареята, но те бяха изразходвали първия си запас и сега екипите трябваше да издигнат допълнителни ракетомети и да ги свържат с контролния фургон, а това изискваше време. Те имаха попадения, обаче недостатъчно.

— Не се целят в ракетите земя-въздух — отбеляза Чавес, като същевременно си мислеше, че те всъщност би трябвало да се крият, но… но никой друг не го правеше, сякаш присъстваха на някаква великолепна проява за Четвърти юли.

— Избягват населените места, Динг — обясни му Кларк.

— Хитро. Между другото, каква е историята за този Кели?

— Това е истинското ми име — отвърна старшият агент.

— Джон, колко от тези копелета си убил? — полюбопитства Ореза.

— Ъ? — недоумяваше Чавес.

— Когато ние двамата сме били деца, шефът ти е бил на малък частен лов, за търговци на наркотици, доколкото си спомням.

— Това никога не се е случвало, Португалецо. Честно. — Джон поклати глава и се ухили. — Е, поне никой не може да го докаже. На практика съм мъртъв, нали знаеш?

— Тогава да си беше избрал за ново име Исус Христос. — Ореза направи пауза. — А сега какво?

— Хабер си нямам, приятел. — Португалеца нямаше право да узнае новите му заповеди, а и без това не знаеше дали са възможни. Няколко секунди по-късно на някой му хрумна да изгаси електричеството и в южната част на острова.

Хеликоптерът на „Муцу“ бе съобщил за появяването на подводница на повърхността, ала нищо повече. Новината накара „Конго“ да изпрати на юг своя „Сийхоук“. Два самолета за борба с подводници „Орион“ Р-ЗС също наближаваха въпросното място, обаче хеликоптерът щеше да пристигне пръв, а той носеше две торпеда. Летеше на шестдесет метра височина и с изключен радар за изследване на повърхността, но мигащите му лампички работеха и изглеждаха много ярки в апарата за нощно виждане на Рихтер.

— Тук определено не се скучае — рече той. Кръжеше на сто и петдесет метра, а на хоризонта току-що се бе появила нова цел. — МЕХАНИЦИ, тук „ИНДИ“-ВОДАЧ. Наближава още един хеликоптер.

— Свалете го!

— Разбрано. — Рихтер увеличи скоростта си, за да го пресрещне. Във флотата нямаха проблеми с вземането на решения. Спускането гарантираше бързо пресрещане. Той избра ракета „Стингър“ и стреля от осем километра разстояние. Който и да беше противникът, той не очакваше да се натъкне на вражески хеликоптери, а и студената вода отдолу представляваше хубав, контрастен фон за ракетата с топлинни датчици. Японският „Сийхоук“ се заби спираловидно надолу и остави Рихтер със съмнения дали няма оцелели. Не можеше обаче да се впусне в спасителна операция и затова не се приближи да провери.

„ИНДИ“-2 вече бе във въздуха и се зае със защитното кръжене, с което позволи на водача да се отправи към уреченото място за среща. Той приветства подводницата, като прелетя ниско над нея, и се отдалечи. Нямаше нито излишно гориво, нито време, за да се мотае.

— Съзнавате ли, че сме като самолетоносач? — попита Кен Шоу, докато наблюдаваше как екипажът приключваше с презареждането на третия и последен посетител. — Свалихме хеликоптери и прочие.

— Дано доживеем да станем отново подводница — отвърна Клагет напрегнато. Видя как прозрачният покрив на хеликоптера се спусна и моряците започнаха да оправят палубата. След две минути тя бе почти празна. Един от главните старшини изхвърли външните приспособления през борда, помаха с ръка и изчезна в херметическия люк. — Опразнете мостика! — заповяда той. Хвърли последен поглед, след което включи микрофона за последен път. — Потопете я!

— Все още не всичко на борда е в изправност — възрази щурманът от атакуващия отсек.

— Чухте капитана — сопна му се вахтеният офицер. Тогава отдушниците бяха отворени и главните баластови цистерни се напълниха с вода. Секунда по-късно горният люк на палубния мостик се превърна от кръгъл отвор в черта и след миг Клагет се появи, за да затвори и долния люк за мостика, като така приведе всичко в изправност.

— Готови сме за потапяне. Измъкнете ни оттук!

— Това е подводница — заяви лейтенантът. — Потапя се… Пълни цистерните си.

— Разстояние?

— Ще се наложи да активизирам апаратурата — предупреди сонарният оператор.

— Тогава го направи! — изсъска Угаки.

— Какви ли са тези проблясвания? — чудеше се вторият пилот. Виждаха се точно над хоризонта, вляво от маршрута им. Нямаше как да прецени разстоянието, но колкото и далеч да бяха, те наистина бяха ярки, а едно се превърна в огнена ивица, която падна като комета в морето. От тъмнината изригнаха още светли ивици, жълто-бели линии, изписвани предимно отдясно наляво. Това обясняваше всичко. — Опа!

— Кулата в Сайпан, тук полет седем-нула-две на японските авиолинии. Намираме се на триста и двадесет километра. Какво става, край? — Не последва отговор.

— Да се върнем ли в „Нарита“? — попита вторият пилот.

— Не! Не, няма да направим такова нещо! — отсече Тораджиро Сато.

Фактът, че гневът не обезсмисли напълно подготовката му, трябваше да се отдаде на неговия професионализъм. До този момент майор Широ Сато вече се бе измъкнал от две ракети и не се паникьосваше напук на нещастието, което сполетя летящия зад него пилот. Радарът му показваше повече от двадесет цели, малко извън обхвата му, и макар някои авиатори от неговата ескадрила да бяха изстреляли своите късобойни ракети въздух-въздух, той нямаше да го стори, докато не му се отвореше по-добра възможност. Уредът сочеше също, че множество радари следят самолета му, ала не можеше да го предотврати по никакъв начин. Той шареше със своя „Ийгъл“ из небето, като правеше остри виражи и резки пикирания, когато затваряше дюзите. Започналото като организирана битка сега представляваше неконтролируемо меле, в което отделните изтребители действаха съвсем сами, като самураи в мрака. Сега той сви на север към най-близките ярки сигнали. Системите, разпознаващи обектите като „свой или враг“, автоматически ги провериха и резултатът не беше такъв, какъвто очакваше. Тогава Сато изстреля своите ракети, сетне се обърна рязко пак на юг. Положението изобщо не беше такова, каквото се надяваше: и дума не можеше да става за честна битка, в която да проверят уменията си един срещу друг в ясното небе. Участваше в хаотична схватка в мрака и просто не знаеше кой е спечелил или загубил. Сега трябваше да се обърне и да бяга. Смелостта си е смелост, но американците ги бяха изтеглили толкова навътре в морето, че горивото едва щеше да му стигне до летището им. Никога нямаше да узнае дали ракетите му са улучили. По дяволите!

Увеличи мощността за последен път, отвори дюзите за бързо оттегляне и зави под ъгъл надясно, за да не се пречка на настъпващите от юг изтребители. Сигурно бяха самолетите им от Гуам. Той им пожела успех.

— ПУЯК, тук ПУЯК-ВОДАЧ. Оттеглете се веднага. Повтарям, оттеглете се веднага! — В момента Санчес се намираше извън бойните действия и му се щеше сега да е в своя „Хорнет“ вместо в по-големия „Томкет“. Получи потвърждения от хората си и макар че загуби няколко самолета, макар че битката не мина изцяло по вкуса му, той знаеше, че са постигнали успех. Отправи се на север, за да разчисти зоната, и провери как е с горивото. Тогава забеляза мигащите светлини на десет часа и се обърна натам, за да проучи по-подробно.

— Господи, Бъд, това е пътнически самолет — възкликна радарният оператор. — Носи маркировката на японските авиолинии. — Това недвусмислено се разбираше по стилизирания червен жерав на високия стабилизатор на опашката.

— Най-добре го предупредете да стои настрана. — Санчес включи собствените си мигащи светлини и се приближи от лявата му страна. — 747,747, тук самолет на американските военноморски сили, вляво от вас.

— Кой сте вие? — попита нечий глас по аварийната честота.

— Ние сме самолет на американския флот. Уведомявам ви, че тук се води битка. Съветвам ви да обърнете курса и да се отправите обратно към дома. Край.

— Нямам нужното гориво.

— Тогава можете да се пробвате до Иво Джима. Там има летище, но внимавайте с предавателната кула югозападно от пистата, край.

— Благодаря ви — бе краткият отговор, който получи. — Ще продължа по маршрута си. Край.

— Тъпанар! — каза Санчес извън ефира, въпреки че седящият зад него авиатор се съгласи напълно. В една истинска война щяха просто да го свалят, обаче това не бе истинска война или поне така бяха решили някои хора. Санчес никога нямаше да разбере каква огромна грешка допусна.

— Капитане, това е много опасно!

— Иво Джима не е осветен. Ще се приближим откъм запад и ще избегнем опасността — каза капитан Сато, който изобщо не се трогна от чутото. Той измести курса на запад, а вторият пилот запази самообладание.

— Действащ хидролокатор дясно на борд, курс нула-едно-нула. Използва ниски честоти, вероятно е подводница. — А тази новина не беше добра.

— Стреляйте наслуки! — заповяда веднага Клагет. Той бе подготвил безмилостно хората си за този сценарий, а и ракетоносецът наистина разполагаше с най-добрите торпедни оператори във флотата.

— Зареждам четвърта тръба — отвърна старшината в „Торпедното“. По зададена команда торпедото бе подготвено. — Пълня четвърта с вода. Четвърта тръба е пълна. Готовност за стрелба.

— Първоначален курс нула-едно-нула — обади се началникът в торпедното отделение и погледна проектираната траектория, която не му помогна много. — Отрежете кабелите, програмирайте го да се активизира на хиляда!

— Изпълнено!

— Сравнете координатите и стреляйте! — нареди Клагет.

— Четвърта тръба, огън! — Морякът едва не откърти ръчката за изстрелване.

— Дистанция четири хиляди метра — докладва сонарният оператор. — Голяма подводна цел, напречен профил. Смущения… Изстреляха торпедо!

— И ние можем да го направим. Първа и втора, огън! — изкрещя Угаки. — Пълен ляв завой — добави той, щом и втората тръба се опразни. — Атакуваме по фланга!

— Торпедо във водата. Две торпеда, курс нула-едно-нула. Ослушват се, значи са в търсещ режим! — рапортува сонарният оператор.

— Мамицата им! И друг път ни се е случвало — подхвърли Шоу, като си спомни едно ужасно премеждие на американската подводница „Мейн“. Армейският офицер на борда и старшият му сержант току-що бяха влезли в атакуващия отсек, за да благодарят на капитана за участието му в мисията на хеликоптерите. Те замръзнаха до левия борд, огледаха се и усетиха напрежението в отделението.

— „Торпедно“, изстреляйте симулатор. Веднага!

— Тъй вярно. — След секунда се чу слаб шум, просто едно разтърсващо изпускане на сгъстен въздух.

— Имаме ли подготвен ССП? — попита Клагет, въпреки че бе дал изрични заповеди за това.

— Във втора тръба, сър — отвърнаха от огневия отсек.

— Загрейте го:

— Направено е, сър.

— Чудесно. — Капитан Клагет си позволи да си поеме дълбоко дъх и да помисли. Не разполагаше с много време, но все пак имаше малко. Дали японското торпедо го биваше? „Тенеси“ се движеше с десет възла, тъй като в „Рулевото“ не бяха получавали заповеди за ускорение след потапянето, и се намираше на деветдесет метра дълбочина, измерена от кила надолу. Хубаво. — „Шестинчово“ отделение, подгответе три метални кутии, които да изстреляте при моя команда.

— Очакваме заповедта, сър.

— Програмирайте самоходния симулатор за деветдесет метра, да се извърти толкова рязко, колкото позволява тази дълбочина. Активизирайте го веднага щом напусне тръбата.

— Изчакайте… готово. Тръбата е подготвена.

— Огън!

— ССП е изстрелян, сър.

— „Шестинчово“ отделение, огън!

„Тенеси“ отново потрепери, тъй като във водата бяха изхвърлени три симулатора, както и подобната на торпедо примамка. На приближаващото торпедо сега му се предлагаше много примамлива лъжлива мишена.

— Качете ни на повърхността! Аварийно изплаване!

— Тъй вярно, аварийно изплаване — отвърна старшият в „Рулевото“ и се протегна към въздушния колектор. — Изплаваме право нагоре!

— Разбрано, право нагоре — повтори щурманът и дръпна контролният лост.

— „Контрол“, тук „Сонар“. Приближаващите торпеда са все още в търсещ режим. Нашето вече непрекъснато приема импулси. Подушило е нещо.

— Торпедата им приличат на ранните версии на модел 48, като овце са — каза спокойно Клагет. Държанието му беше фалшиво и той го знаеше, ала екипажът може и да не го усещаше. — Спомнете си трите правила за модел 48. Целта трябва да е сериозна, трябва да е на повече от осемстотин метра и трябва да следва някакъв курс. Щурман, стоп машини!

— Тъй вярно. Сър, от машинното отделение докладват, че заповедта е изпълнена.

— Много добре, сега ще я оставим да се носи по инерция — рече капитанът, понеже вече нямаше какво да нареди. Погледна към армейците и им намигна. Те изглеждаха доста бледи. „Е, това е едно от предимствата да си негър, нали?“ — помисли си Клагет.

„Тенеси“ се килна под тридесетградусов наклон, изгуби повечето от досегашната си скорост, докато се изкачваше и даже повали няколко човека — толкова рязка бе маневрата. Клагет се хвана за червено-белите ръкохватки на перископа, за да запази равновесие.

— Дълбочина?

— Излизаме на повърхността, сър! — докладва щурманът. След секунда ги връхлетя вълна от външен шум, след което подводницата зашеметяващо се гмурна обратно под водата.

— Подгответе се за пълна тишина.

Сега двигателят спря. „Тенеси“ се подмяташе от вълните, докато деветдесет метра по-надолу и около километър по-назад самоходният симулатор на подводница се въртеше около мехурчетата на примамките. Направи всичко, което беше по силите му. Един от моряците бръкна в джоба си за цигара и осъзна, че е загубил пакета си, докато е бил на палубата.

— Торпедото ни превключи на приемащ режим — докладва сонарният оператор.

— Дясно на борд! — нареди Угаки, като се опитваше да бъде спокоен и успяваше. Американското торпедо обаче бе профучало право покрай симулатора… точно както направи преди и неговото. Огледа централния пост. Лицата на всички бяха обърнати към него, както предния път, но сега противниковата подводница стреля първа въпреки предимството му и трябваше само да погледне торпедната траектория, за да разбере, че никога няма да узнае дали втората му атака срещу подводница е била успешна или не.

— Съжалявам — каза той на екипажа си и няколко човека имаха време да кимнат в знак, че приемат неговото последно и искрено извинение.

— Попадение! — извика сонарният оператор.

— Благодаря, „Сонар“ — рече Клагет.

— Вражеските торпеда се въртят под нас, сър и като че ли… Да, преследват симулатора… Улавяме откъслечни импулси, но…

— Но ранната версия на модел 48 не засичаше неподвижни цели на повърхността, старшина — каза тихо капитанът. Двамата може би бяха единствените хора на борда, които дишаха. Е, вероятно и Кен Шоу, застанал при огневия пулт. Това, че не можеха да чуят свръхзвуковите сигнали на торпедния сонар, само влошаваше нещата.

— Тези скапани машинки ще се движат вечно.

— Така е. — Клагет кимна. — Вдигнете електронната антена — добави той, като размисли. Мачтата с чувствителни елементи се показа веднага и всички се присвиха при шума.

— Ъ, капитане, улавям въздушен радар, курс три-пет-едно.

— Мощност?

— Малка, ала се засилва. Вероятно е самолет P-3, сър.

— Добре.

На армейския офицер му дойде множко:

— И просто ще си стоим неподвижно?

— Точно така.

Сато приземи пътническия 747, общо взето, по памет. На пистата нямаше никакви светлини, но луната му стигаше, за да вижда какво прави, и вторият пилот за пореден път се възхити на уменията му, когато лампичките на самолета се отразиха в рефлекторите на земята. Кацането стана малко вдясно от средното платно, обаче Сато успя да измине пистата по права линия, като този път не хвърли както обикновено поглед на по-младшия авиатор. Той вкарваше самолета в терминала, когато в далечината нещо проблесна.

Изтребителят на майор Сато беше първият „Ийгъл“, който се върна в „Коблър“, като фактически по пътя задмина два повредени самолета. На земята имаше оживление, но единственият разговор в ефира бе несвързан. Така или иначе той нямаше голям избор. Изтребителят му вече се движеше на бензинови пари и по памет, а всичките датчици за горивото не отчитаха почти нищо. Също без осветление, авиаторът избра най-подходящия полегат наклон и кацна точно където трябваше. Той не забеляза боеприпаса с размерите на бейзболна топка, който колесникът му улучи. Носът на изтребителя се сплеска, японският „Ийгъл“ поднесе и се преобърна отвъд края на пистата. В резервоарите имаше точно толкова бензинови пари, колкото да се образува искра, и последвалата експлозия разпиля множество части из „Коблър“. Следващият „Ийгъл“, на километър след Сато, се приземи на друга писта и също избухна. Останалите двадесет изтребителя косо завиха и като се отдалечиха, поискаха инструкции по радиостанциите си. Шест се пренасочиха към гражданското летище. Останалите се приближиха към двете големи писти на остров Тиниан, без да знаят, че те също бяха осеяни със скупчени муниции от вълната от ракети „Томахоук“. Приблизително половината успяха да се приземят, без да се натъкнат на някой взрив.

Адмирал Чандраската се намираше в командния център и наблюдаваше радарния екран. Скоро щеше да му се наложи да отзове изтребителите си. Не му се нравеше да излага на риск пилотите си в нощни операции, ала американците имаха солидно присъствие във въздуха и правеха поредната си демонстрация на мощ. Естествено, те биха могли да нападнат и разрушат флотилията му, ако пожелаеха, но важеше ли това и сега? При течащата война с Япония щеше ли Америка да предпочете започването на нови бойни действия? Не. Специалният му отряд от самолетоносачи сега бе в открито море и след два дни, по залез-слънце, моментът щеше да настъпи.

Бомбардировачите В-1 бяха по-ниско, отколкото авиаторите си спомняха да са летели някога с тях. Те бяха запасняци и предимно пилоти на пътнически самолети, изпратени за пръв път от години с истински бойни самолети от изключително благодетелния Пентагон, макар и не без съветите на няколко висши членове на Конгреса. За учебни бомбардировки над суша те следваха стандартна височина за проникване от не по-малко от шестдесет метра, а по-често деветдесет, защото дори във фермите в Канзас имаше вятърни мелници, а и хората издигаха радиопредавателни кули на най-невероятни места… обаче не и в морето. Тук те бяха слезли до петнадесет метра и направо димяха, както забеляза един от летците, изнервен от факта, че е поверил самолета си на системата за ориентиране по терена. Осемчленната му формация се отправи право на юг, след като зави покрай нос Дондра. Останалите четири при достигането до друг навигационен знак се насочиха на северозапад. Пред него имаше голямо електронно оживление, което бе достатъчно, за да го изнерви, макар че нито един от сигналите не беше насочен все още към него. Той се отдаде на чистото въодушевление от момента, докато летеше със скорост минус едно по числото на Мах, и то толкова ниско, че бомбардировачът му оставяше различна инверсионна следа; приличаше по-скоро на състезателен катер и едва ли не можеше да си сготви малко риба на път за…

„А, ето ги.“

— Нисколетящи обекти откъм север!

— Какво? — Адмиралът вдигна глава. — Разстояние?

— По-малко от двадесет километра, приближават много бързо!

— Ракети ли са?

— Неизвестно, адмирале!

Чандраската погледна проектираната траектория. Да, идваха от посока, противоположна на самолетите от американските самолетоносачи. Изтребителите му не бяха в изгодна позиция, за да…

— Приближаващи самолети! — извика един от наблюдателните постове.

— Да ги нападнем ли? — попита капитан Мехта.

— И да стреляме без разпореждания? — Чандраската се втурна към вратата и се появи на излетателната палуба тъкмо навреме, за да види белите следи във водата още преди самолетите, които ги оставяха.

— Ей сега идвам — каза пилотът, като се насочи право към командния мостик на самолетоносача. Той дръпна назад ръчката и когато обектът изчезна под носа, погледна датчика за височината.

— Вдигни самолета! — каза му предупредителната система с обичайния си сексапилен глас.

— Вече го направих, Мерилин. — Според него гласът приличаше на Мерилин Монро. Сетне пилотът от „Транс-уърлд Еърлайнс“ провери скоростта. Малко под деветстотин възла. Еха! Шумът, който този звяр щеше да вдигне…

Ревът на летящия със свръхзвукова скорост огромен самолет наподобяваше по-скоро бомбена експлозия. Той повали адмирала на палубата, пръсна стъклата на рулевата кабина високо над главата му и разруши палубните съоръжения. Секунди по-късно се появи друг, а сетне чу и още, докато внушителните самолети бръмчаха над флотилията му. Изправи се леко замаян и започна да си проправя път към закритието сред парчетата стъкло по излетателната палуба. Някак си усещаше, че мястото му е на капитанския мостик.

— Два радара са извън строя — чу той думите на един старшина. — От „Раджпут“ докладват, че ракетите им земя-въздух са повредени.

— Адмирале — повика го един лейтенант свързочник, стиснал в ръката си слушалка.

— Кой е? — попита Чандраската.

— Обажда се Майк Дъбро. Следващия път няма да си играем. Упълномощен съм да ви съобщя, че в момента американският посланик се среща с вашата министър-председателка…

— В интерес на всички е вашата флота да прекрати своите операции — каза бившият губернатор на Пенсилвания след обичайните встъпителни духовитости.

— Знаете, че не можете да ни заповядвате.

— Това не беше заповед, госпожо министър-председател, а констатация. Също така съм упълномощен да ви съобщя, че правителството ни е поискало спешна сесия на Съвета за сигурност при ООН, за да бъдат обсъдени явните ви намерения да нахлуете в Шри Ланка. Ще предложим на Съвета за сигурност услугите на американския флот при защищаването на суверенитета на тази държава. Моля да ми простите, че говоря направо, ала родината ми не смята да позволи нарушаването на независимостта на тази страна от когото и да било. Както казах, в интерес на всички е да се предотврати един въоръжен конфликт.

— Ние нямаме такива намерения — настоя първата дама, силно шокирана от прямотата на това изявление в сравнение с предното, на което тя не бе обърнала внимание.

— Значи се споразумяхме — заключи вежливо посланикът Уилямс. — Ще предам незабавно тази новина на правителството си.

Сякаш мина цяла вечност, което в случая се равняваше на малко повече от половин час, преди първото, а после и второто торпедо да престанат да обикалят, след което и да спрат да излъчват импулси. И двете не намериха техния ССП за достатъчно голяма цел, че да го атакуват, но пък и не откриха нищо друго.

— Мощност на радара на този P-3? — поинтересува се Клагет.

— Наближава диапазона на засичане, сър.

— Потопете подводницата, господин Шоу. Да се гмурнем под термоклина и да се отдалечим бавно оттук.

— Слушам, капитане. — Шоу даде необходимите разпореждания. Две минути по-късно американската подводница „Тенеси“ се намираше под водата, а след пет минути беше на дълбочина сто и осемдесет метра и се отправяше на югоизток със скорост десет възла. Скоро след това те чуха цопвания зад себе си, вероятно от радиохидроакустични шамандури, ала на един самолет P-3 му трябваше доста време да събере достатъчно данни, за да се впусне в атака, а „Тенеси“ не смяташе да се бави много.