Дълг на честта

26.ИЗРАВНЯВАНЕ

— Наистина ли го каза? — приведе се напред Ед Фоли. За Мери Пат беше по-лесно да го приеме, отколкото за съпруга й.

— Със сигурност и заложи честта си на шпионин — потвърди Джак, като цитира думите на руснака.

— Винаги съм харесвала чувството му за хумор — отбеляза заместник-директорът на Оперативния отдел и си позволи да се засмее за пръв път през този ден и вероятно за последен. — Проучил ни е така основно, че е повече американец, отколкото руснак.

„А, ето го отговора“ — помисли си Райън. Това обясняваше нагласата на Ед. Обратното важеше за него. Специалист по съветските проблеми през почти цялата си кариера, той бе по-скоро руснак, отколкото американец. Осъзнаването на този факт го накара също да се усмихне.

— Мнения? — попита ги съветникът по националната сигурност.

— Джак, така те научават самоличностите на тримата агенти, представляващи единственият ни разузнавателен потенциал на тяхна територия. Кофти работа, приятел — каза Едуард Фоли.

— Това трябва да се има предвид — съгласи се Мери. Патриша Фоли. — Има обаче и нещо друго. Тези трима агенти са изолирани. Ако не можем да поддържаме връзка с тях, все едно ги няма. Джак, колко сериозно е положението?

— Откъдето и да погледнеш, на практика сме във война, МП. — Той вече им беше предал същността на срещата с посланика, включително и думите му на тръгване.

Тя кимна.

— Добре, те ни предлагат война. Ние ще приемем ли?

— Не зная — призна си Райън. — Загинаха наши хора. В момента на американска територия се развява чуждо знаме. Способностите ни обаче да отвърнем ефикасно са силно окастрени, а не бива да забравяме и малкия си вътрешен проблем. Утре пазарите и банките ще трябва да се примирят с една много неприятна действителност.

— Любопитно съвпадение — отбеляза Ед. Той бе прекалено отдавна в разузнавателния бранш, за да вярва в съвпадения. — Какво ще стане с тази бъркотия, Джак? Ти знаеш много по въпроса.

— Нямам понятие. Ще бъде лошо, но колко и по какъв точно начин… Никой не е виждал такова нещо. Добрата новина, струва ми се, е, че по-зле не може да стане. Лошата новина е, че начинът на мислене в тази ситуация ще наподобява човек, заклещен в горяща сграда. Може да си в безопасност, ала не можеш и да се измъкнеш.

— Кои служби проучват нещата? — поинтересува се Ед Фоли.

— Горе-долу всичките. Бюрото води парада. Те разполагат с най-много следователи. Комисията за ценни книжа и валута е по-подходяща, ала не разполага с войската, нужна за такава голяма операция.

— Джак, за по-малко от двадесет и четири часа някой разду историята за вицепрезидента — те знаеха, че в момента той е в Овалния кабинет, — пазарът отиде по дяволите, тихоокеанският ни флот бе атакуван, а ти току-що ни каза, че най-пагубна за нас е тази икономическа бъркотия. Ако бях на ваше място, сър…

— Разбирам накъде биеш — прекъсна той Ед секунда преди да получи пълната картина. Нахвърля си няколко забележки, като се чудеше как изобщо би могъл да докаже каквото и да било при настоящото сложно положение на пазара. — Може ли някой да е толкова хитър?

— Светът е пълен с хитреци, Джак. И не всички са като нас. — Райън все едно говореше със Сергей Николаич. Ед Фоли, също като Головко, беше опитен професионалист, за когото параноята винаги бе начин на живот и често пъти осезаема реалност. — Имаме обаче неотложен проблем за разрешаване.

— Говорим за трима добри агенти — рече Мери Пат, с което отне инициативата на мъжа си. — Номури се справя добре: промъква се в обществото им, не бърза и изгражда надеждна мрежа от контакти. Кларк и Чавес са най-добрият оперативен екип, с който разполагаме. Имат хубави фалшиви самоличности и би трябвало да са почти в безопасност.

— Като изключим едно нещо — подхвърли Джак.

— Какво е то? — попита Ед Фоли, с което отне думата на жена си.

— Службата за обществена безопасност знае, че те са в акция.

— Пак ли Головко? — попита Мери Пат. Джак мрачно кимна. — Кучият му син! Знаеш ли, те все още са най-добрите в света. — А като цяло това не бе приятно признание за оперативния заместник-директор на Централното разузнавателно управление.

— Нали не искате да ми кажете, че те контролират шефа на японското контраразузнаване? — запита внимателно съпругът й.

— Защо не, скъпи? Правят го с всички останали. — Което беше вярно. — Знаеш ли, понякога си мисля, че трябва да наемем част от хората им, просто за малко уроци. — Тя замълча за момент. — Нямаме избор.

— Всъщност Сергей не го каза направо, но не виждам как иначе би могъл да знае. Така е — съгласи се Джак, — на практика нямаме никакъв избор.

Сега дори Ед го проумя, което не бе същото, като да го хареса.

— Каква им е далаверата?

— Искат всичко, което ще получаваме от БОДИЛ. Малко са обезпокоени от ситуацията. Сергей казва, че тях също са ги изненадали.

— Те обаче имат и друга функционираща мрежа там. Казал ти е и това — забеляза МП. — И сигурно е добра.

— Да им даваме „улова“ от БОДИЛ и в замяна да не ни закачат е доста… неравностойно. Това е прекалено. Добре ли го обмисли, Джак? Излиза, че фактически те ще командват хората ни вместо нас. — На Ед предложението не му се нравеше изобщо, ала като помисли още малко, стана ясно, че той също не вижда алтернатива.

— Интересни обстоятелства, обаче Сергей твърди, че са го хванали по долни гащи. Иди че разбери. — Райън вдигна рамене, като за пореден път се питаше как е възможно трима от най-добре информираните професионалисти от разузнаването на тази страна да не могат да разберат какво става.

— Дали не е излъгал? — чудеше се Ед. — На пръв поглед няма голяма логика в предложението му.

— В лъгането също — възрази Мери Пат. — Ех, как обичам тези ребуси тип „матрьошка“. Добре, поне знаем, че има неща, които още не знаем. Следователно трябва да разберем много неща и колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако позволим на руската служба за външно разузнаване да ръководи хората ни… Рисковано е, Джак, но… По дяволите, не виждам голям избор!

— Значи да му кажа „да“? — попита Джак. Трябваше да получи и одобрението на президента, ала по-трудното бе да получи тяхното.

Семейство Фоли размениха погледи и кимнаха.

Един океански търговски влекач бе засечен на осемдесет километра от бойната група на „Ентърпрайс“ и при удивително стечение на обстоятелствата фрегатата „Гари“ пое грижа за него и го доведе до самолетоносача, където той отмени кръстосвача със система „Егида“ и между другото увеличи скоростта на „Ентърпрайс“ на девет възла. Командирът на влекача бленуваше възнаграждението, което щеше да получи по силата на морския договор за спасяване на закъсали кораби, който командирът на самолетоносача пък подписа и изпрати обратно чрез хеликоптер. Най-честата регламентирана награда беше от десет до петнадесет процента от стойността на спасеното от потъване имущество. „Самолетоносач, авиокрило и шест хиляди човека — мислеше си екипажът на влекача. Колко бяха десет процента от три милиарда долара?“ Може би щяха да постъпят щедро и да закръглят сумата на пет милиона.

Както винаги, операцията представляваше комбинация от простото и сложното. Сега край Мидуей патрулираха самолети „Орион“ P-ЗC, които подкрепяха отстъпващата флотилия. Повторното активизиране на съоръженията на океанския атол отне цял ден и беше възможно само защото там се намираше екип от орнитолози, изучаващ албатросите. Патрулните на свой ред имаха за подкрепление самолети С-130 от хавайската Въздушна национална охрана. Каквото и чудо да бе станало, адмиралът, флагът на чийто осакатен самолетоносач все още се развяваше, можеше да погледне радара, да види четири самолета за борба с подводници, разтеглени около флотилията му, и да се почувства малко по-сигурно. Външният пръстен от ескортиращи кораби пореше океана с действащите си сонари и след първоначалния почти панически период сега не намираше нищо особено тревожно. Той щеше да се добере до Пърл Харбър до петък вечерта, а при малко вятър може би и да успее да вдигне няколко самолета и така да подсили още охраната.

Докато минаваше по коридора, адмирал Сато виждаше, че екипажът вече се усмихва. Само преди два дни те бяха притеснени и засрамени от „грешката“, допусната от кораба им. Но не и сега. Той посети с хеликоптер всичките четири разрушителя клас „Конго“, за да им даде лично указания. На два дни път от Марианските острови те вече знаеха какво са постигнали. Или поне отчасти. Инцидентите с подводниците бяха все още поверителна информация. Засега хората му знаеха, че са отмъстили за голяма неправда, нанесена на страната им, и то по много хитър начин, с което са позволили на Япония да си възвърне земя, принадлежаща й по исторически причини… без това да отнеме човешки живот, както си мислеха. Първоначалната реакция беше шок. Да влязат във война с Америка?! Адмиралът им обясни, че не е така, че това не е истинска война, освен ако американците не пожелаеха да бъде, което според него не бе вероятно, ала ги предупреди, че е една възможност, за която трябва да са подготвени. Сега строят им беше разтеглен, с разстояние три хиляди метра между корабите, носещи се на запад с максимална постоянна скорост. Така изразходваха горивото с опасни темпове, но при Гуам щеше да ги чака танкер и да ги зареди наново, а и Сато искаше да се озове възможно най-скоро под прикритието на своите самолети за борба с подводници. Стигнеше ли до Гуам, можеше да се замисли за бъдещи операции. Първата мина успешно. С малко късмет нямаше да е нужна втора, ала ако имаше такава, трябваше да вземе предвид много неща.

— Някакви контакти? — попита адмиралът, когато влезе в бойния информационен център.

— Нищо във въздуха не звучи като военен самолет — отвърна отговарящият за авиацията офицер.

— Всички военни самолети имат мамещи приемно-предавателни устройства — напомни му Сато. — И всичките действат по един и същи начин.

— Нищо не се приближава към нас.

Флотилията следваше курс, умишлено отклоняващ се от нормалните търговски въздушни коридори, и като гледаше монитора на радара, адмиралът забеляза, че единственият трафик бяха тези коридори. Вярно, някой военен разузнавателен самолет можеше да ги види от един от търговските маршрути, обаче американците бяха в състояние да постигнат същото със спътници. Досега предвижданията на разузнаването му се оказваха точни. Единствената заплаха, която наистина го тревожеше, бяха подводниците, а с тях можеше да се справи. Изстрелваните от подводници ракети „Харпун“ или „Томахоук“ представляваха опасност, за която бе подготвен. Радарите „ШПИОНИН-1D“ на всички разрушители бяха включени и изследваха повърхността. На всеки пулт за управление на огъня имаше оператори. Всяка приближаваща се крилата ракета щеше да бъде засечена и пресрещната първо от американските (и подобрени от японците) ракети SM-2MR, а като подкрепление имаха картечни отбранителни системи. Те щяха да спрат повечето приближаващи се „вампири“ — общия термин за крилати ракети. Някоя подводница би могла да се приближи и да атакува с торпеда, а един снаряд с по-голяма бойна глава можеше да потопи който и да е кораб от групата му. Те обаче щяха да чуят насочващото се към тях торпедо и хеликоптерите им за борба с подводници щяха да положат всички усилия да връхлетят върху атакуващата подводница, да й отнемат възможността да продължи схватката и може би да я потопят. Американците нямаха чак толкова подводници и командирите им щяха да бъдат достатъчно предпазливи, особено ако той успееше да прибави трето попадение към вече постигнатите две.

Какво щяха да направят американците ли? „Че какво можеха вече да направят?“ — запита се адмиралът. Задаваше си този въпрос отново и отново и винаги стигаше до един и същ отговор. Бяха загубили твърде много потенциал. Те зависеха от способността си да респектират другите, като забравяха, че внушаването на страхопочитание е свързано с действителните възможности за предприемане на действия, ако не успееш да уплашиш противника. Пак старото уравнение — „не бих искал, но мога“. За тяхно нещастие американците се осланяха твърде много на първото и бяха пренебрегнали второто и Сато знаеше, че по всички правила по времето, когато пак щяха да могат, противникът им щеше да е в състояние да ги възпре. „Цялостният стратегически план, за чието изпълнение спомогнах, съвсем не е нов — просто го изпълнихме по-добре от първия път“ — мислеше си той, застанал край тройния екран и наблюдаващ радарните символи, които обозначаваха невоенни самолети, следващи установените си маршрути. Самата картина показваше, че светът възвръщаше нормалния си вид без дори една рязка промяна.

Райън знаеше, че трудната част като че ли винаги идваше след вземането на решения. Самото решаване не тежеше толкова на душата, колкото това, че трябваше да се живее с него. Дали постъпи правилно? Можеше да се прецени единствено при умуване след събитията, а тогава винаги беше късно. Нещо по-лошо: закъснялата преценка винаги бе отрицателна, понеже човек рядко поглежда назад да обмисли постъпки, които са били правилни. В определен момент нещата престават да са черни и бели. Премерваш възможностите, преценяваш факторите, ала съвсем скоро осъзнаваш, че в каквото и начинание да се впуснеш, някой ще пострада. В тези случаи идеята е да пострадат най-малко хора или други неща, но дори тогава навреждаш на живи хора, които иначе не биха пострадали изобщо, и всъщност избиращ чий живот да съсипеш (или погубиш) подобно на безразлично божество от митологията. Още по-лошо става, когато познаваш някои от играчите, защото те имат лица, които въображението ти може да види, и гласове, които може да чуе. Способността да вземаш такива решения се нарича морална смелост от онези, на които това не им се налага, и стрес от решаващите.

И все пак трябваше да го стори. Прие тази служба със съзнанието, че ще има такива моменти. Преди изложи Кларк и Чавес на риск в Източната африканска пустиня и смътно си спомняше тогавашните си притеснения. Обаче мисията мина сполучливо и после вече му изглеждаше като безобиден номер на Хелоуин, удивително хитра игричка, в която играеха нация срещу нация. А колкото до факта, че в резултат на нея едно човешко същество в лицето На Мохамед Абдул Корп загуби живота си… Е, сега бе лесно да се каже, че е заслужил участта си. Райън си беше позволил да заключи този спомен в едно от чекмеджетата на ума си, откъдето да го изрови след години, в случай че някога се поддадеше на подтика да пише мемоари. Сега обаче споменът се върна, изваден от архива поради необходимостта пак да се изложи на риск животът на хора от плът и кръв. Джак заключи поверителните си документи, след което се отправи към Овалния кабинет.

— Излизам, за да видя шефа — каза той на един таен агент в северно-южния коридор.

— ФЕХТОВАЧ се отправя към СКАЧАЧА — съобщи агентът по микрофона си, тъй като за телохранителите в сградата, която за тях бе просто Домът, те бяха толкова хора, колкото и символи, или по-Точно обозначения в съответствие с функциите им.

„Но аз не съм символ — искаше да им каже Джак. — Аз съм човек, изпълнен със съмнения.“ По пътя се размина с още четирима агенти и забеляза начина, по който го гледаха, доверието и уважението в очите им. Те наистина очакваха от него да знае какво да прави, какво да каже на Шефа, сякаш той бе с нещо по-велик от тях. Единствено Райън знаеше, че не беше. Просто се оказа достатъчно глупав, че да приеме пост, налагащ по-големи отговорности от техните, по-тежки, отколкото би искал.

— Не ми носиш нищо забавно, нали? — попита Дърлинг, когато той влезе в кабинета.

— Не. — Джак зае мястото си.

Президентът разгада изражението и мислите на съветника си едновременно и се усмихна.

— Я да видим. Аз би трябвало да ти кажа да се отпуснеш, а ти да ми отвърнеш със същото, нали?

— Трудно е да вземеш правилно решение, ако си прекалено напрегнат — съгласи се Райън.

— Да, само че има нещо друго. Ако не си под напрежение, тогава решението не е много важно и проблемът се урежда на по-ниско равнище. Трудните стигат дотук. Много хора са се изказали по въпроса — рече Дърлинг. Изказването бе удивително щедро, понеже той доброволно пое част от бремето му, като напомни на Джак, че в крайна сметка той само съветваше президента. От мъжа зад старото дъбово бюро струеше величие. Райън се питаше колко ли трудно се носеше такъв товар и дали президентът го приемаше като изненада, или просто като още едно задължение, с което трябва да се справи.

— Добре, какво има?

— Трябва ми вашето разрешение. — Райън обясни предложенията на Головко (първото направено в Москва, а второто само преди няколко часа) и различните им аспекти.

— Ще получим ли така по-ясна картина?

— Възможно е, но не ни се предлага достатъчно.

— И?

— Такова решение винаги е било от вашата компетенция.

— Защо трябва аз…

— Сър, така разкриваме както самоличностите на разузнавателни агенти, така и оперативни методи. Технически погледнато, решението сигурно не трябва да е ваше, обаче трябва да знаете за това.

— Ти препоръчваш да бъде одобрено. — Дърлинг нямаше нужда да задава въпрос.

— Да, сър.

— Можем ли да се доверим на руснаците?

— Не съм казал, че трябва да им се доверим, господин президент. Става дума за съчетаване на нужди и способности плюс потенциално изнудване.

— Имаш зелена улица — рече президентът, без да се замисли много. Може би това бе критерий за доверието му в Райън и така прехвърляше тежката отговорност обратно на посетителя си. Дърлинг изчака няколко секунди, преди да зададе следващия си въпрос: — Какво са намислили те, Джак?

— Японците ли? На пръв поглед цялата история е напълно безсмислена. Въпросът, на който непрекъснато се връщам, е защо трябваше да потопят подводниците. Защо да убиват хора? Просто не виждам необходимост за престъпването на тази граница.

— И защо трябваше да сторят това на най-значимия си търговски партньор? — добави Дърлинг най-очевидния въпрос. — Нямахме възможност да обмислим положението, нали?

Райън поклати глава.

— Нещата определено ни се струпаха изведнъж. Даже не знаем нещата, които все още не знаем.

Президентът килна глава на една страна.

— Какво?

Джак се усмихна за кратко.

— Жена ми обича да го казва относно медицината. Трябва да знаеш какво не знаеш. Нужно е да определиш какви са въпросите, преди да започнеш да търсиш отговори.

— Как да го направим?

— Мери Пат е пуснала хора, които задават въпроси. Преглеждаме всичката налична информация. Опитваме се да си извадим изводи от нещата, които знаем, търсим връзки. Може да се научи много от онова, което противникът се опитва да направи, и от начина, по който подхожда. Сега най-много ме гризе следното: защо потопиха двете подводници? — Райън погледна през президента към паметника на Вашингтон отвън, към този стабилен, здрав обелиск от бял мрамор. — Направиха го по начин, който според тях ще ни предостави изход. Можем да съобщим, че са се сблъскали или нещо подобно…

— Наистина ли очакват, че просто ще се примирим с жертвите и…

— Те ни дадоха избор. Може би не го очакват, ала възможността съществува. — Райън помълча около тридесет секунди. — Не. Не биха могли да ни преценяват толкова погрешно.

— Продължавай да мислиш на глас — нареди му Дърлинг.

— Орязахме флота си прекалено много…

— Не желая да чувам това сега — бе последвалият малко остър отговор.

Райън кимна и вдигна ръка.

— Зная, прекалено късно е да се тюхкаме защо или как. Важното обаче е, че те също го знаят. Всеки е наясно какво имаме и какво не, и с нужните знания и подготовка може да заключи на какво сме способни. Сетне построява операциите си въз основа на комбинация от нещата, на които е способен, и тези, които ние можем.

— Звучи логично. Добре, продължавай.

— С кончината на руската заплаха подводните части са практически извън строя. Причината е, че една подводница всъщност я бива само за две неща. Тактически погледнато, подводниците са добри в потопяването на други себеподобни. Но от стратегическа гледна точка подводниците са ограничени. Те не могат да контролират морето по същия начин, както корабите. Не могат да демонстрират мощ. Не могат да прекарват войска или стоки от едно място на друго, а именно това означава контрол над морето. — Джак щракна с пръсти. — Те обаче могат да отцепят другите от океана, а Япония е островна държава. Значи се страхуват от морска изолация. — „Или пък — добави той мислено — може просто да са направили онова, което могат. Осакатили са самолетоносачите, защото би им било трудно да сторят нещо повече. Или не? По дяволите, още е твърде объркано!“

— Тогава бихме могли да ги затиснем с подводници, така ли? — попита Дърлинг.

— Може би. Правили сме го веднъж. Останали са ни обаче само няколко и така задачата им да се справят с тях става много по-лесна. Ала последният им коз, осуетяващ такъв ход от наша страна, е ядреният им капацитет. Парират една стратегическа заплаха за тях със стратегическа заплаха за нас: фактор, който не съществуваше през 1941. Нещо се губи, сър. — Райън поклати глава, като все още се взираше в паметника през плътните блиндирани прозорци. — Има нещо голямо, което ние не знаем.

— Онова „защо“?

— Възможно е. Най-напред трябва да се запитаме какво. Какво искат? Каква е крайната им цел?

— А не защо го правят, така ли?

Райън се обърна и посрещна погледа на президента.

— Сър, решението за започване на война почти никога не е рационално. Първата световна война: започната от някакъв глупак, убил друг глупак. Събитията са умело манипулирани от Леополд някой си, или „Полди“, както го наричали, австрийския външен министър. Опитен манипулатор, но не включва като фактор простия факт, че на страната му й липсва мощ да постигне онова, което той иска. Германия и Австро-Унгария започват войната. И двете загубват. Втората световна война: Япония и Германия нападат целия свят, без изобщо да им хрумне, че останалата част от света може да е по-силна. Последното важи особено за Япония. В действителност те никога не са имали план как да ни победят. Помислете малко над това. Гражданската война: започната е от Юга. Югът губи. Френско-пруската война: започва я Франция. Франция губи. Началото на почти всяка война от индустриалната революция насам слага страната, която накрая губи. Q.E.D39: влизането във война не е рационален ход. Следователно скритият зад него замисъл, онова „защо“, не е непременно важно, понеже той в основата си е погрешен.

— Никога не съм се замислял за това, Джак.

Райън вдигна рамене.

— Някои неща са прекалено очевидни, както каза Бъз Фидлър малко по-рано днес.

— Но ако въпросното „защо“ не е от значение, то същото се отнася и за онова „какво“, нали?

— Напротив, защото, ако можеш да съзреш целта, ако разгадаеш какво искат, тогава можеш да ги лишиш от него. Ето как започваш да побеждаваш врага. И, знаете ли, противникът така се вглъбява в желанието си, така се вманиачава в значимостта му, че започва да забравя, че някой друг би могъл да се опита да му попречи да го осъществи.

— Нещо като престъпник, замислящ удар на магазин за алкохол? — попита Дърлинг, едновременно развеселен и впечатлен от лекцията на Райън.

— Войната е най-радикалното престъпление, въоръжен грабеж в голям мащаб. И винаги е свързана с алчност. Винаги става дума за нация, желаеща нещо, което друга нация притежава. Тази нация може да се победи, когато откриеш какво иска и й го откажеш. Семето на поражението й обикновено се крие сред семената на желанието й.

— Ами Япония през Втората световна?

— Искали са истинска империя. Общо взето, са искали точно това, което британците са имали. Само дето са закъснели с век-два. Те никога не са планирали да ни сразят, а само да… — Той внезапно млъкна. Една идея започваше да се оформя. — А просто да постигнат целите си и да ни принудят да ги приемем. Господи! — прошепна Райън. — Това е! Старата песен на нов глас. Същата методика. Дали целта е същата? — запита се той гласно.

„Решението е тук — каза си съветникът по националната сигурност. — Всичко е тук. Ако можеш да го откриеш. Ако успееш да го разкриеш докрай.“

— Ние обаче си имаме своя първостепенна цел — подчерта президентът.

— Зная.

Джордж Уинстън смяташе, че като ветеран пожарникар трябваше да откликне на камбаната. Докато жена му и децата все още бяха в Колорадо, сега той летеше над Охайо, седнал отзад в личния си самолет „Гълфстрийм“ и загледан в светлините на града долу, оформящи нещо като краб. Вероятно беше Синсинати, макар да не попита пилотите за маршрута до Нюарк.

Мотивите му бяха донякъде лични. Собственото му състояние пострада лошо от събитията миналия петък и олекна със стотици милиони. Естеството на случая и начинът, по който парите му бяха разпръснати из множество институции, гарантираха жестока загуба, тъй като той бе уязвим при всяко вариране на програмираната търговска система. Ала въпросът не беше в парите. „Добре де, загубих двеста милиона — каза си той. — Имам още много там, където бяха и тези.“ Проблемът бе в щетите, нанесени на цялата система и преди всичко на „Колумб груп“. Неговата рожба беше понесла страшен удар и подобно на баща, връщащ се при омъжената си дъщеря във време на криза, той знаеше, че тя винаги щеше да си остане негова. „Трябваше да съм там — обвиняваше се Уинстън. — Можех да го забележа и да го предотвратя. Поне бих могъл да предпазя вложителите си.“ Цялостните последици не се изчерпваха с това, ала положението беше толкова лошо, че умът едва го побираше. Той трябваше да направи нещо, трябваше да предложи услугите и съветите си на експерт. Тези инвеститори все още бяха неговите хора.

Пътуването до Нюарк мина леко. Самолетът кацна гладко и се отправи към неспециализирания терминал, където го чакаше кола и един от бившите му старши служители. Той не носеше вратовръзка, което бе необичайно за възпитаника на колежа „Уортън“.

Марк Грант не беше мигнал петдесет часа и използваше колата за опора, защото сякаш земята под краката му се движеше под акомпанимента на туптящото главоболие, което най-добре можеше да се измери по скалата на Рихтер. Въпреки всичко той се радваше, че е тук. Ако някой можеше да проумее тази каша, то това бе бившият му шеф. Щом частният самолет спря, той се приближи и застана в основата на стълбата.

— Много ли е зле? — беше първото нещо, което Джордж Уинстън каза. Отношенията между двамата мъже бяха сърдечни, ала бизнесът стоеше на първо място.

— Още не знаем — отвърна Грант и го поведе към колата.

— Не знаете ли?

Наложи се обяснението да почака, докато не се качиха. Грант му подаде заглавната рубрика на „Таймс“ без коментар.

— Това вярно ли е?

Следващото разкритие на Грант бе, че управителят, оставен от Райзо Ямата, е изчезнал.

— Отлетя за Япония в петък през нощта. Уж за да убеди Ямата-сан да дойде в Ню Йорк и да помогне за стабилизиране на положението. Или може би е искал да се разпори пред шефа си. Мамка му, кой да ти каже?

— Тогава кой, по дяволите, ръководи всичко, Марк?

— Никой — отговори Грант. — Точно както навсякъде сега.

— По дяволите, Марк, някой би трябвало да дава заповедите!

— Нямаме никакви указания. Обаждах се на този тип. Няма го в службата… О, оставих съобщения, опитах да го намеря в дома му, в дома на Ямата, във всички скапани домове и учреждения. Резултатът е нулев, Джордж. Всички са се покрили. По дяволите, за мен онзи кретен все едно е скочил с главата надолу от най-високата сграда в града.

— Добре, трябва ми кабинет и всичката информация, която имате — рече Уинстън.

— Каква информация?! — запита Грант. — Нямаме нищичко. Цялата система се разпадна, забрави ли?

— Имате записи на нашите сделки, нали?

— Хм, да, имам записите… Тоест копие от тях — поправи се Грант. — ФБР взе оригиналните.

Подобаващо за специалист с голям талант, първата любов на Марк Грант винаги е била математиката. Дай му подходящите инструкции, и той можеше да се справи с пазара като професионален картоиграч с ново тесте карти. Както при повечето хора от Уолстрийт обаче, някой друг трябваше да му каже каква е задачата. Е, всеки човек си имаше предел на възможностите, а в положителната графа можеше да се запише, че Грант бе умен, честен и си знаеше предела. Знаеше кога да помоли за помощ. Последното качество го нареждаше сред най-добрите три-четири процента от населението.

„Значи трябва да е отишъл при Ямата и неговия човек за напътствия…“

— Когато ставаше всичко това, какви указания имахте?

— Указания ли? — Грант потри необръснатото си лице и поклати глава. — Дявол да го вземе, скъсахме си задниците да изпреварим кризата. Ако Депозитното контролно дружество си оправи бакиите, задникът ни ще е почти незасегнат. Заложих мащабно на „Дженеръл мотърс“, направих истински удар с акциите за злато и…

— Нямах това предвид.

— Той ни нареди да действаме. Слава богу, изкара ни от банковите книжа адски бързо. Проклет да съм, ако не е забелязал бурята първи. Имахме доста добри позиции, преди всичко да пропадне. Ако не бяха всичките панически обаждания… Нали разбираш… Божичко, Джордж, това най-после се случи. Линията, започваща с хиляда и осемстотин, прегря. Исусе Христе, само ако хората бяха запазили самообладание! — Последва въздишка. — Ама не, а сега и тази издънка на ДКД… Джордж, направо не зная как ще отворим утре. Ако това е вярно, ако те не могат да възстановят картината до утре сутринта… Не зная, лоша работа. Просто не зная — повтори Грант, когато влязоха в тунела „Линкълн“.

„Цялата история на Уолстрийт в един изтъркан параграф“ — каза си Уинстън, втренчил се в лъскавите плочки, изграждащи вътрешността на тунела. Всъщност точно като в тунел. Виждаш напред и назад, обаче не можеш да видиш нищо отстрани. Не можеш да преодолееш ограничената перспектива.

А трябваше.

— Марк, аз все още съм директор на компанията.

— Е, и?

— Ти също — изтъкна Уинстън.

— Зная, но…

— Двамата можем да свикаме управителен съвет. Започвай с обажданията — нареди Джордж Уинстън. — Веднага щом излезем от тази проклета дупка в земята.

— За кога? — попита Грант.

— За сега, дявол го взел! — изруга Уинстън. — За онези, които са извън града, ще изпратя личния си самолет.

— Повечето са в службата. — От петък следобед насам това бе единствената добра новина за Джордж, който кимна на бившия си служител да продължи: — Подозирам, че всички други са затворили.

В това време те се измъкнаха от тунела. Уинстън измъкна клетъчния телефон от калъфа си и му го подаде.

— Започвай да звъниш. — Чудеше се дали Грант знае какво се готвеше да поиска на съвещанието. Вероятно не. Макар да го биваше в тунелите, той така и не надскочи границите си.

„Защо изобщо напуснах, по дяволите?“ — запита се Уинстън. Просто не беше сигурно да оставиш американската икономика в ръцете на хора, които не знаят как тя функционира.

— Е, получи се — отбеляза адмирал Дъбро. Скоростта на флотилията намаля на двадесет възла. Сега се намираха на триста и двадесет километра право на изток от нос Дондра. Нуждаеха се от повече водно пространство, но и това постижение бе успех. Двата самолетоносача се раздалечиха, като съответните им ескадри се разделиха и образуваха защитни обръчи около „Ейбрахам Линкълн“ и „Дуайт Д. Айзенхауер“. След още час корабите щяха да бъдат извън полезрението, което беше добре, ала скоростният преход изпразни цистерните, а това бе много лошо. Задвижваните с ядрена енергия самолетоносачи по ирония на съдбата бяха също един вид танкери. Те караха в цистерни тонове гориво за движещите се с конвенционални двигатели ескортиращи кораби и можеха да ги презареждат при нужда. Скоро щеше да възникне такава. Петролоносачите на флотилията „Юкон“ и „Рапаханок“ бяха на път за насам от Сан Диего с осемдесет хиляди тона рафинирано гориво, обаче тази игра се изтъркваше бързо. Вероятността за стълкновение принуждаваше Дъбро да поддържа цистерните на всичките си кораби пълни догоре. Стълкновението означаваше потенциална битка, а битката винаги изискваше бързина, за да влезеш в опасната зона и също така да се Измъкнеш от нея светкавично.

— Има ли вече новини от Вашингтон? — попита той.

Капитан Харисън поклати глава.

— Не, сър.

— Добре — каза командирът на бойната група с плашещо спокойствие. Сетне се отправи към свързочния център. Временно бе разрешил голям оперативен проблем и сега идваше време да се развика на някого.