Дълг на честта

45.БОЕН РЕД

— Ето ги — рече Джоунс. Сновящите по нагънатата принтерна хартия графити изписваха почти еднакви знаци: неясните следи в сектора на хиляда херца сочеха, че системите „Преъри-Маскър“ са в действие, а подобно бледите нискочестотни сигнали отбелязваха използването на военноморски дизелови двигатели. Бяха седем и макар координатите да не показваха все още голяма промяна, такава скоро щеше да има. Сега всичките японски подводници се бяха качили на дълбочината за поемане на въздух, а времето не се връзваше. Те обикновено подаваха шнорхеловите си тръби на кръгъл час, нормално един час след смяната на вахтата, което позволяваше на дежурните офицери и моряци да свикнат с подводницата след заслужената си почивка и също така да проучат околността със сонарите, преди да се впуснат в маневрата, правеща ги най-уязвими. Сега обаче бяха минали двадесет и пет минути от кръглия час, пък и всички подадоха тръбите си в един и същ петминутен интервал, а това означаваше, че имат заповеди за придвижване. Джоунс вдигна телефона и натисна копчето за връзка с командващия тихоокеанските подводници.

— Джоунс се обажда.

— Каква става, Рон?

— Каквато и стръв да сте хвърлили във водата, сър, те току-що тръгнаха към нея. Засякох седем — докладва той. — Кой ги причаква?

— Не по телефона, Рон. Как са нещата при теб?

— Под пълен контрол — отвърна Джоунс, като огледа старшините. Тези мъже и жени вече си ги биваше, а допълнителните му инструкции изцяло ги вкараха в крачка.

— Защо тогава не дойдеш тук с информацията си? Заслужил си го.

— Ще се видим след десет минути — съгласи се предприемачът.

— Отстранихме ги — съобщи Райън.

— Напълно ли си сигурен? — попита Дърлинг.

— Вижте сам, сър. — Джак остави три снимки на бюрото на президента, които току-що бяха донесени чрез куриер от Националната разузнавателна служба. — Така изглеждаха нещата вчера. — Всъщност нямаше нищо за гледане освен батареята с ракети „Пейтриът“. Втората фотография предлагаше повече и макар да бе радарна черно-бяла снимка, тя беше смесена от компютър със спътникова картина за по-точно изобразяване на мястото с ракетите. — Добре, а тази е отпреди седемдесет минути.

— Но това е езеро. — Той изненадано вдигна глава, въпреки че бе запознат с подробностите.

— Мястото е залято от вода с дълбочина тридесетина метра и ще остане така още няколко часа — обясни Райън. — Тези ракети са погребани…

— Заедно с колко човека? — поинтересува се Дърлинг.

— Повече от сто — отговори съветникът по националната сигурност и ентусиазмът му мигом се изпари. — Сър… Нямаше как да го избегнем.

— Зная — кимна президентът. — Сигурни ли сме, че ракетите…

— Снимки преди наводнението показаха, че седем от дупките са определено улучени и унищожени. Вероятно е разрушена още една, за останалите две не се знае, но със сигурност са понесли някакви щети от ударите. Хидравличните затвори на силозите няма да издържат на такова водно налягане, а междуконтиненталните балистични ракети са прекалено чувствителни за подобни катаклизми. Прибавете и наносите, довлечени отгоре при наводнението. Повече не бихме могли да повредим тези ракети, без сами да нанесем ядрен удар, а ние успяхме да осъществим задачата без него. — Той направи пауза. — Планът беше изцяло на Роби Джексън. Благодаря, че ми позволихте да го възнаградя за това.

— Той на самолетоносача ли е сега?

— Да, сър.

— Е, май тъкмо той е човекът за тази работа, нали? — попита риторично президентът и с явно облекчение от тазвечершната новина. — А сега?

— А сега, господин президент, ще се опитаме да успокоим нещата веднъж завинаги.

В този момент телефонът иззвъня. Дърлинг го вдигна.

— О! Кажи, Тиш.

— Японското правителство направи изявление, че те имат ядрени оръжия и се надяват…

— Не, вече нямат — прекъсна той своя директор по комуникациите. — Най-добре ще е да направим свое изявление.

— Еха! — въкликна Джоунс, докато гледаше картата на стената. — Постигнал си го за нула време, Барт.

Строят се намираше западно от Марианските острови. „Невада“ беше най-северната подводница. Петдесет километра по на юг плаваше „Западна Вирджиния“. След още петдесет идваше „Пенсилвания“. „Мериленд“ бе най-южната бивша ракетоносна подводница. Патрулната линия беше широка сто и петдесет километра, като на теория всъщност се простираше с петдесет километра повече, двадесет и пет на север и на юг от крайните подводници, й се намираше на триста и двадесет километра западно от бойния ред на движещите се към тях японски SSK. Те тъкмо бяха заели позицията си след предупреждението от Вашингтон, че посланието по един или друг начин е било предадено на японците.

— Нещо подобно се е случвало вече веднъж, нали? — попита Джоунс, тъй като си спомни, че всички тези имена принадлежаха на бойни кораби, и то не на кои да е, а на кораби, озовали се една декемврийска утрин успоредно на кейовете, далеч преди той да се роди. Първоначалните притежатели на имената били изровени от прахта и били изпратени да завземат обратно острови, като подпомагат войници и морски пехотинци под командването на Джеси Олдендорф, и една непрогледна нощ в пролива Суригао… Сега обаче не беше време за уроци по история.

— Ами разрушителите? — попита Чембърс.

— Загубихме ги, когато минаха зад Бониновите острови, сър. Скоростта и курсът им бяха сравнително постоянни. Би трябвало да минат над „Тенеси“ около полунощ местно време, но дотогава самолетоносачът ни…

— Разгадал си цялата операция — отбеляза Манкузо.

— Сър, нали проучвах целия океан за вас. Какво очаквате?

— Дами и господа — каза президентът, който се намираше в пресцентъра на Белия дом. Райън забеляза, че той импровизираше и просто използваше за основа някакви нахвърляни бележки, при което държавният глава никога не се чувстваше удобно. — Тази вечер чухте изявлението на японското правителство, че те са произвели и инсталирали междуконтинентални ракети с ядрени бойни заряди. Вашето правителство знаеше този факт от няколко седмици и съществуването на тези оръжия е причината за предпазливия и благоразумен начин, по който подходихме към кризата в Тихия океан. Както лесно бихте могли да си представите, това обстоятелство ни тревожеше силно и повлия на реакцията ни при японската агресия срещу американски граждани и територия, а именно Марианските острови… Сега мога да ви съобщя, че тези ракети бяха унищожени. Те вече не съществуват — заяви Дърлинг убедително. — Настоящото положение е следното: японската армия все още държи Марианските острови. Това е неприемливо за Съединените американски щати. Хората, живеещи на тези острови, са американски граждани и американските въоръжени сили ще сторят всичко необходимо, за да възстановят свободата и човешките права. Повтарям: ще направим всичко необходимо, за да бъдат тези острови отново под американско управление… Призоваваме тази вечер министър-председателя Тото да покаже готовността си незабавно да изтегли японските военни части от Марианските острови. В противен случай ще бъдем принудени да използваме нужната сила, за да ги изгоним… Засега това е всичко, което имам да кажа. С всички въпроси, които имате относно събитията от тази вечер, се обърнете към съветника ми по националната сигурност доктор Джон Райън.

Президентът се отправи към вратата, без да обръща внимание на изригналия вулкан от въпроси, а същевременно бяха поставени няколко статива за нагледни средства. Райън се изправи зад катедрата и накара всички да го чакат, докато си казваше да говори бавно и отчетливо.

— Дами и господа, тази операция се казваше ТИБЕТ. Нека най-напред ви покажа какви бяха целите. — Той откри първата снимка и за първи път американският народ видя на какво точно са способни разузнавателните спътници на нацията. Джак взе показалката и започна да изяснява на всички картината, като даде на фотоапаратите време да го хванат в едър план.

— Мили Боже! — възкликна Ореза. — Ето защо.

— Причината ми изглежда съвсем основателна — отбеляза Пийт Бъроус. После картината изчезна.

— Съжаляваме, но технически проблем временно прекъсна спътниковите предавания на Си Ен Ен — съобщи им някакъв глас.

— Да бе, сигурно! — изръмжа Португалеца.

— Следващият им ход ще е да дойдат тук, нали?

— Крайно време е.

— Мани, ами ракетите на съседния хълм? — поиска да знае жена му.

— Приготвяме ви копия от всичките снимки. Трябва да са готови след около час. Извинявам се за закъснението — каза им Джак. — Бяхме доста натоварени… Сега операцията се проведе от бомбардировачи В-2, разположени във военновъздушната база „Уайтман“ в Мисури…

— Ами преходната им база? — запита един репортер.

— Знаете, че няма да обсъждаме този въпрос — отговори Джак.

— Става дума за ядрени оръжия — обади се някой друг. — Използвахме ли…

— Не. Ударът се извърши с прецизно насочващи се конвенционални муниции. Следващата снимка, моля — обърна се той към човека при статива. — Както се вижда тук, долината до голяма степен е непокътната… — Беше по-лесно, отколкото очакваше, и може би бе по-добре, че нямаше много време да се тревожи за пресконференцията. Спомни си първия път, когато изнесе доклад в Белия дом. Беше му по-трудно от сега въпреки ослепителните телевизионни прожектори, осветяващи лицето му в момента.

— Разрушили сте язовир?

— Да, така е. Наложи се, за да сме напълно сигурни, че тези оръжия са унищожени и…

— Ами жертвите?

— Всичките ни самолети са на път за базата… Може и вече да са пристигнали, обаче не съм…

— Не, питам за убитите японци — настояваше репортерката.

— Нямам информация — отвърна спокойно Джак.

— А интересува ли ви? — упорстваше тя, като се чудеше какъв ли отговор ще получи.

— Мисията, госпожо, бе да се отстранят ядрени оръжия, насочени към Съединените щати от страна, нападнала вече американските въоръжени сили. Убихме ли японски граждани при това нападение? Да. Колко точно? Не зная. В случая се тревожехме за американците, изложени на смъртна опасност. Бих искал да не забравяте, че не ние започнахме тази война, а Япония. Когато някой започва война, той поема рискове. Това е един от рисковете, които те поеха… И в случая загубиха. Аз съм съветникът на президента по националната сигурност и ако трябва да опиша работата си, тя е преди всичко да помагам на президента Дърлинг да брани тази страна. Ясно ли е вече всичко? — Той бе позволил в отговора му да се прокрадне малко гняв и възмутеното изражение на репортерката не възпря някои от колегите й да кимнат одобрително.

— Ами фактът, че помолихте пресата да лъже, за да…

— Престанете! — заповяда Райън с почервеняло лице. — Да не искате да изложите на опасност живота на американски войници? Защо го правите? Защо, по дяволите, може да искате такова нещо?

— Вие принудихте телевизионните мрежи да…

— Тази конференция се предава на живо по целия свят. Знаете го, нали? — Райън замълча, за да си поеме дъх. — Дами и господа, бих искал да ви припомня, че повечето хора в тази зала са американски граждани. Сега от свое име мога да кажа — той се боеше да погледне към мястото, където стоеше президентът, — че би трябвало да съзнавате, че президентът е отговорен за сигурността на хората, които носят униформата на родината ни, пред техните майки, бащи, жени и деца. Днес на опасност са изложени живи хора и ми се ще вие, хората от пресата, да го имате предвид от време на време.

— Господи! — прошепна Тиш Браун в ухото на Дърлинг. — Господин президент, може би няма да е лошо да…

— Не. — Той поклати глава. — Нека продължи.

В пресцентъра настъпи тишина. Някой изсъска нещо на правата журналистка, която изчервена едва успя да намери мястото си.

— Доктор Райън, Боб Холцман от „Вашингтон пост“ — представи се ненужно той. — Какви са изгледите да приключим този конфликт без повече насилие?

— Това зависи изцяло от японското правителство, господине. Жителите на Марианските острови, както президентът изтъкна, са американски граждани и тази страна няма да позволи на други нации да променят такива неща. Ако Япония е готова да изтегли въоръжените си части, може да го стори необезпокоявана. Ако не, ще пристъпим към другите операции.

— Благодаря ви, доктор Райън — каза високо Холцман и сполучливо закри пресконференцията.

Джак си проправи път към вратата и пренебрегна допълнителните въпроси.

— Добре се справи — рече Дърлинг. — Защо не се прибереш у дома, за да поспиш?

— А това какво е? — попита митничарят.

— Фотографската ми апаратура — отвърна „Чехов“. Той отвори куфарчето, без да му нареждат. В чакалнята на летището беше топло, тъй като обедното тропическо слънце проникваше през стъклената стена и засега надвиваше на климатичната инсталация. Последните им нареждания бяха лесно осъществими. Японците желаеха пристигането на журналисти на островите както за да следят предизборната кампания, така и за да ги предпазят от американско нападение със самото си присъствие там.

Митничарят огледа фотоапаратите и с удоволствие установи, че всичките са японски.

— Ами това?

— Светкавицата ми е руска — обясни Динг на завлачен английски. — Правим много хубави светкавици. Може би някой ден ще ги продаваме в страната ви — добави той усмихнат.

— Да, може би — съгласи се чиновникът, затвори куфарчето и го отбеляза с тебешир. — Къде ще отседнете?

— Не успяхме да си резервираме места в хотел — отговори „Клерк“. — Ще проверим в местните хотели.

„Желая ви късмет“ — за малко да каже служителят. Идеята им се оказа недообмислена, защото той бе сигурен, че всяка хотелска стая в Сайпан вече е заета. Е, проблемът си беше техен:

— Можем ли да наемем кола?

— Да, вървете натам — посочи мъжът. Мина му през ума, че по-възрастният руснак изглежда нервен.

— Закъснявате.

— Ами съжалявам — отвърна кратко Ореза. — Няма нищо ново. Е, може би изтребителите са малко по-активни, ама не много, а и така или иначе бяха доста заети…

— Скоро ще си имате компания — уведоми го човекът от Националния военен команден център.

— Каква?

— Двама репортери. Имат някои въпроси към вас — бе отговорът, тъй като бяха подновени опасенията за това дали е безопасно да се говори с Ореза.

— Кога ще дойдат?

— Всеки момент, вероятно днес. Всичко наред ли е при вае, старшина?

„Лейтенант, тъпак такъв!“ — каза си наум Португалеца.

— Направо страхотно. Видяхме част от речта на президента и сме малко обезпокоени, тъй като ракетната установка е съвсем близо до нас и…

— Ще бъдете предупредени навреме. В къщата ви има ли мазе? — поинтересува се гласът.

— Не, няма.

— Е, няма значение. Ще ви известим, става ли?

— Разбира се, сър. Край. — „В къщата ви има ли мазе?“ „Не.“ „Е, няма значение.“ Ако нямаше значение, защо тогава попита, по дяволите? След като измъкна антената от купата, Ореза извади батериите от телефона и се приближи до прозореца. Два изтребителя „Ийгъл“ излитаха в момента. Вече наблюдаваше тези неща машинално. Нещо ставаше, но не знаеше какво. Техните пилоти вероятно също не знаеха, ала човек не можеше да разбере какво си мислят само като гледа самолетите им.

Широ Сато се впусна с изтребителя си F-15J в десен завой, за да се измъкне от невоенния въздушен трафик. Ако американците ги нападнеха, те щяха да построят атаката си както тези срещу главните японски острови, от островни бази и подпомагани от снабдителни самолети, тоест щяха да тръгнат отдалеч. Уейк беше една от възможностите заедно с няколко други острова. Щеше да се изправи срещу самолети, не по-различни от неговия. Те щяха да имат въздушна радарна подкрепа, той също. Битката щеше да е честна, освен ако копелетата не домъкнеха неуловимите си самолети. Проклети да са! Проклета да е и способността им да побеждават техните „Ками“! Американците обаче имаха само няколко такива и ако дойдеха през деня, щеше да изпробва късмета си. Поне нямаше да има истински изненади. „На най-високата точка на Сайпан имаме огромен радар за въздушна отбрана, а като прибавим и ескадрилите, базирани в Гуам, очертава се истинска битка“ — каза си той и се издигна на височината за патрулиране.

— И какво толкова? — попита Чавес, докато се занимаваше с картата.

— Няма да повярваш, ако ти кажа.

— Добре, май трябва да свиеш на следващата вляво, покрай „Лизама мобил“. — Той вдигна глава от картата. Навсякъде бе пълно с войници, заловили се здраво за работа: нещо, което трябваше да сторят по-рано. — Това там батарея с ракети „Пейтриът“ ли е?

— На мен определено ми прилича на такава. — „Как ще се справя с това, дявол да го вземе?“ — запита се Кларк, след което направи последен завой и влезе в задънената улица. Номерът на къщата съвпадаше с онзи, който беше запаметил. Паркира на алеята отпред и се запъти към входната врата.

Ореза бе в банята и приключваше с необходимия му душ, а Бъроус се занимаваше с непрекъснатото броене на излитащите и кацащите в „Коблър“ самолети, когато някой натисна външния звънец.

— Кой е?

— Не ви ли съобщиха? — попита Кларк, докато се оглеждаше. Кой, по дяволите, беше този?

— Репортери, така ли?

— Да, точно така.

— Добре. — Бъроус отвори вратата и хвърли един поглед към улицата.

— Между другото, кой сте вие? Мислех, че това е домът на…

— Но ти си мъртъв! — Ореза стоеше в коридора само по сиво-кафяви гащета, а гърдите му бяха покрити с косми, гъсти като останалата на острова джунгла. Сега космите изглеждаха особено тъмни, тъй като кожата му бързо придобиваше млечнобял цвят. — Мъртъв си, дяволите те взели!

— Здравей, Португалецо — поздрави с усмивка Клерк, или Кларк, или Кели. — Много време мина.

— Та аз видях как умираш. — Ореза не можеше да се принуди да помръдне. — Бях и на проклетата панихида. Бях там!

— Хей, аз ви познавам — рече Чавес. — Бяхте на кораба, на който кацна хеликоптерът ни. Какво, по дяволите, става? Към Управлението ли сте?

На Ореза емоциите му дойдоха много. Изобщо не помнеше младока, обаче големият, възрастният… възрастта му бе… не можеше да е… Не бе възможно. Или?

— Джон? — попита той, след като го гледа недоверчиво още няколко секунди.

Това беше прекалено за човека, известен някога под името Джон Кели. Той остави чантата си и като се приближи, прегърна мъжа, в чиито очи за негово учудване имаше сълзи.

— Да, Португалецо, аз съм. Как си, приятел?

— Но как?

— В панихидата не използваха ли фразата „с непоклатима надежда, че морето ще ни върне умрелите“? — Замълча, след което не можа да не се усмихне широко. — Е, това стана.

Ореза затвори очи и се върна с двадесет години назад.

— Онези двама адмирали, нали?

— Позна.

— Тогава… Какво, по дяволите, правеше…

— ЦРУ, човече. Те решиха, че им трябва човек, който може…

— Това си го спомням. — Всъщност не се беше променил толкова. Бе остарял, но имаше същата коса и същите очи, топли и открити за него, каквито си ги спомняше, обаче отвътре винаги прозираше нещо друго, нещо като животно в клетка, което все пак знаеше как да отвори ключалката, когато му се прииска.

— Чувам, че я караш добре за пенсионер от бреговата охрана.

— Станах лейтенант. — Мъжът поклати глава. Миналото можеше да почака. — Какво има?

— Ами няколко часа бяхме извън нещата. Да си чул нещо ново?

— Президентът говори по телевизията. Те го отрязаха, но…

— Наистина ли са имали ядрени оръжия? — попита Бъроус.

— „Имали?“ — учуди се Динг. — Унищожихме ли ги?

— Така каза той. Между другото, кой, по дяволите, сте вие? — поиска да разбере Ореза.

— Доминго Чавес. — Младокът протегна ръка. — Виждам, че с господин К. се познавате.

— Сега се представям като „Кларк“ — поясни Джон. Странно, колко хубаво бе да говориш с човек, който знае истинското ти име.

— Той знае ли?

Джон поклати глава.

— Не са много хората, които знаят. И повечето от тях са мъртви. Адмирал Максуел и адмирал Гриър също. Много жалко, те ми спасиха задника.

— Кофти късмет, момче — обърна се Ореза към другия си нов гост. — Това е една гадна моряшка история. Още ли пиеш бира, Джон?

— Особено ако е на аванта — потвърди Чавес.

— Не разбираш ли? Вече всичко свърши!

— Кой още са очистили? — попита Ямата.

— Мацуда, Итагаке… Отстраниха покровителите на всички министри с изключение на мен и теб — отвърна Мураками, без да добави, че едва не бяха убили и него. — Райзо, време е да сложим край на това. Обади се на Гото и му кажи да преговаря за мир.

— Няма да го направя! — озъби се в отговор той.

— Сляп ли си? Ракетите ни са унищожени и…

— Можем да направим нови. Способни сме да произведем още бойни глави, а и имаме още ракети в Йошинобу.

— Знаеш какво ще сторят американците, ако се опитаме, глупак такъв!

— Няма да посмеят.

— Ти ни каза, че те няма да могат да се възстановят от щетите, които нанесе на финансовите им системи. Каза ни, че въздушната ни отбрана е непреодолима. Убеждаваше ни също, че те никога не биха могли да отговорят на удара ни ефикасно. — Мураками спря, за да си поеме дъх. — Каза ни всичко това… и сбърка. Сега аз съм последният, на когото можеш да говориш, и не искам да те слушам. Кажи на Гото да сключи мир!

— Те никога няма да си върнат тези острови. Никога! Нямат възможности.

— Говори каквото си искаш, Райзо-чан. За мен всичко свърши.

— Тогава си намери добро скривалище! — Ямата би треснал телефона, ала безжичният апарат не предлагаше такава възможност. — Убийци — промърмори той. Загуби цяла сутрин, докато сглоби нужната информация. По някакъв начин американците бяха ударили собствения му съвет от почитани дзайбацу. Как? Никой не знаеше. Някак бяха проникнали през отбраната, за която всеки експерт го уверяваше, че е непреодолима, като стигнаха даже дотам, че унищожиха междуконтиненталните ракети. — Как? — запита той.

— Като че ли сме подценили качеството на останалите им въздушни части — отговори с повдигане на рамене генерал Арима. — Това не е краят. Все още имаме алтернатива.

— Нима? — „Значи не всички се предаваха?“

— На тях не им се иска да завземат тези острови. Способността им да извършат истинско нахлуване на Марианите е адски несигурна, тъй като им липсват кораби за сухопътни, морски и въздушни атаки, а дори да успеят да стоварят хора на острова… Дали ще се бият сред толкова много свои сънародници? Не. — Арима поклати глава. — Те няма да рискуват. Ще търсят мир чрез преговори. Все още имаме шанс… Ако не за пълен успех, то за едни мирни преговори, които почти да не засегнат въоръжените ни сили.

Ямата прие нещата такива, каквито бяха, загледан през прозорците в острова, който желаеше. „Изборите още могат да бъдат спечелени“ — помисли си. Трябваше да се атакува политическата твърдост на американците, а той все още имаше сили за това.

Не му отне много време да обърне „Боинг“ 747, но капитан Сато беше изненадан, че за обратния полет до „Нарита“ самолетът бе наполовина пълен. Тридесет минути след излитането една от стюардесите му съобщи по телефона, че от единадесет запитани души с изключение на двама всички са й отговорили, че имат неотложна работа, налагаща връщането им в родината. „Каква може да е тази неотложна работа?“ — чудеше се той, след като международната търговия на страната му до голяма степен сега се изчерпваше с корабите, кръстосващи между Япония и Китай.

— Нещата не се развиват добре — отбеляза вторият пилот след едночасов полет. — Погледни долу.

Бе лесно да видиш корабите от девет хиляди метра, а напоследък те бяха започнали да носят бинокли, за да ги разпознават. Сато вдигна своя и забеляза отличителните черти на разрушителите със системи „Егида“, плаващи все още на север. По внезапно свое хрумване той посегна надолу и превключи радиостанцията си на различна честота.

— 747 от японските авиолинии вика „Муцу“, край.

— Кой се обажда? — обади се моментално някакъв глас. — Освободете тази честота веднага!

— Тук е капитан Тораджиро Сато. Повикайте командира на флотилията си! — нареди той със своя началнически глас. Това отне минута.

— Братко, не бива да го правиш — укори го Юсуо. Тишината в ефира бе колкото формалност, толкова и истинска необходимост в армията. Знаеше, че американците имат разузнавателни спътници, а и радарите „ШПИОНИН“ на бойната му група бяха включени до един и излъчваха сигнали. Ако наоколо имаше американски разузнавателни самолети, те щяха да узнаят къде се намира ескадрата му. Преди седмица би мислил за това самоуверено, но не и сега.

— Просто исках да изразя доверието ни в теб и в твоите хора. Използвайте ни за учебна мишена — добави той.

В бойния информационен център на „Муцу“ ракетните специалисти вече правеха точно това, ала адмиралът знаеше, че няма смисъл да му го казва.

— Радвам се, че чувам гласа ти отново. Сега трябва да ме извиниш. Имам доста работа тук.

— Разбрано, Юсуо. Край. — Сато махна пръст от копчето на радиостанцията и каза по интеркома: — Виждате ли? Те си вършат работата и ние трябва да си вършим нашата.

Вторият пилот не бе толкова сигурен, обаче Сато беше летецът на този „Боинг“ 747 и запазвайки спокойствие, той се съсредоточи върху управлението. Като повечето японци, човекът бе възпитан да мисли за войната като за нещо, което трябва да се избягва с такова усърдие, с каквото се избягва чума. Светкавичното развитие на конфликта с Америка… Е, да, за ден-два беше приятно да дадеш урок на надменните гайджин, но тук говореше фантазията, а сега нещата ставаха все по-реални. Сетне дойде изявлението с две остриета, че родината му е инсталирала ядрени оръжия, което представляваше достатъчно безумие, за да бъде последвано веднага от твърдението на американците, че оръжията са били унищожени. В края на краищата това бе именно американски самолет, „Боинг“ 747-400PIP, произведен преди пет години, обаче последна дума на техниката във всяко отношение, надежден и стабилен. Имаше малко неща, които оставаха на Америка да научи за самолетостроенето, а щом този го биваше толкова много, то колко по-страховити бяха военните им самолети? Моделите, които използваха военновъздушните сили на родината му, бяха копия на американски конструкции… Като се изключеха разузнавателните 767, за които бе чувал толкова много: първо колко непобедими са те, а в последно време как са останали само няколко от тях. Тази лудост трябваше да се спре. Не го ли разбираха всички? Реши, че някои сигурно разбираха, иначе защо щеше да е самолетът му наполовина пълен с хора, които не желаеха да останат на Сайпан въпреки някогашния си ентусиазъм?

„Капитанът обаче е сляп за всичко това, нали?“ — запита се вторият пилот. Тораджиро Сато седеше до него, неподвижен като камък на лявата седалка, сякаш всичко е нормално, когато то очевидно не беше.

Трябваше само да погледне надолу към огряното от следобедното слънце море, за да види тези разрушители… И какво правеха те? Бранеха родните им брегове от евентуална атака. Какво нормално имаше в това?

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша. — В следобедната вахта управлението пое Клагет. Той искаше екипажът да го види в действие и което бе по-важно, искаше да не губи усет как да контролира подводницата си.

— Вероятност за многобройни контакти на юг — докладва главният оператор на сонара. — Курс едно-седем-едно. Приличат на движещи се с голяма скорост кораби, сър, улавям импулси и много високи обороти на винта.

„Крайно време е“ — помисли си капитанът и отново се отправи към сонарното отделение. Възнамеряваше да нареди да бъде проектирана траекторията им, но когато се обърна, за да го стори, видя, че двама старшини рулеви вече я съставяха и че анализаторът за вълнови траектории печаташе първия анализ на разстоянието. Сега моряците му бяха изцяло тренирани и нещата просто ставаха механично, само че малко по-добре. Те не само действаха, а и мислеха.

— Най-вероятно са много далеч, но погледнете всичко това — рече операторът. Очевидно ставаше дума за истински контакт. Данните се появяваха на четири различни честоти. После старшината вдигна слушалките си. — Звучи като шум от цяла група въртящи се винтове… Много двигатели и образуващи се частични вакууми, трябва да са много кораби, плаващи в колона.

— Ами нашето приятелче? — поинтересува се Клагет.

— Подводницата ли? Отново затихна, вероятно просто се влачи на акумулатори с около пет възла, може и по-малко. — Този контакт беше на цели тридесет километра, малко отвъд обичайния обхват на засичане.

— Сър, първоначалният анализ на разстоянието до новите контакти показва сто километра плюс хиляда метра, контакт в конвергентната зона — съобщи друг оператор.

— Курсът е постоянен. Дори не шавват встрани. Насочили са се право към нас, или почти. Движат се с пълна мощност. Какви са атмосферните условия на повърхността, сър?

— Вълни от два метра и половина до три, старшина. — Сто и един километра. Клагет пресметна, че това са повече от петдесет морски мили. Тези кораби плаваха наистина бързо. Право към него, но не трябваше да стреля. По дяволите! С неизбежните три крачки той се върна в централния пост. — Рул десет градуса надясно, нов курс две-седем-нула.

„Тенеси“ пое почти западно направление, за да предостави на операторите на сонара по-добър обхват спрямо приближаващите разрушители. Последната му оперативна информация предвиждаше това и времето в нея бе както точно определено, така и неприятно.

В една по-драматична обстановка, пред множество камери, атмосферата би могла и да е различна, ала въпреки че условията бяха драматични в един отвлечен смисъл, в момента те бяха просто студени и окаяни. Макар тези мъже да бяха от най-елитните войски, бе далеч по-лесно да се впуснеш в битка срещу човек, отколкото срещу непрекъснати природни неудобства. Рейнджърите в своите предимно бели маскировъчни връхни дрехи се движеха из околността възможно най-малко и липсата на физическа дейност ги правеше само още по-уязвими за студа и скуката, най-смъртоносния враг на войника. „И все пак това е добре“ — мислеше си капитан Чека. За един-единствен отряд, намиращ се на шест хиляди и четиристотин километра от най-близката американска военна база, която пък беше не друга, а „Форт Уейнрайт“ в Аляска, бе много по-безопасно да се отегчи, отколкото да се вълнува за предстоящи бойни действия без никаква надежда за подкрепление. Или нещо подобно. Чека се сблъскваше с един общ за офицерите проблем: подложен на същите неудобства и страдания като хората си, на него не му беше позволено да роптае. Така или иначе нямаше друг офицер, на когото да се оплаче, а да го направи пред войниците би било лошо за бойния дух, макар че те сигурно биха го разбрали.

— Би било хубаво да се върнем във „Форт Стюарт“, сър — подхвърли старши сержант Вега. — Да се изтегнем на онова слънчево местенце и да се попечем на плажа.

— И да пропуснем всичкия този прекрасен сняг и лапавица, Осо? — Сега поне небето бе ясно.

— Прав сте, капитане. Аз обаче се наситих на тези гадости като малък в Чикаго. — Той замълча, за да се огледа и ослуша. Останалите рейнджъри пазеха наистина идеална тишина и човек трябваше здравата да се вторачи, за да види къде са наблюдателните постове.

— Готов ли си за разходката тази вечер?

— Стига нашият приятел да ни чака в другия край на онзи хълм.

— Сигурен съм, че ще бъде там — излъга Чека.

— Да, сър. Аз също. — „Щом един може да излъже, защо да не могат и двама?“ — помисли си Вега. — Всичко по плана ли е минало?

Убийците сред тях спяха в своите чували в дупки, оградени от двете страни с борови клонки и покрити с още клони за повече топлина. Освен че пазеше пилотите, специалният отряд трябваше да се грижи за здравето им, сякаш бди над бебета — странна задача за една елитна войска, но на такива части по принцип им се падаше всичко най-странно.

— Така казват. — Чека погледна часовника си. — Ще ги размърдаме след още два часа.

Вега кимна, като се надяваше, че краката му не са се схванали прекалено за мъчителния преход на юг.

Схемата на патрулиране бе съставена при инструкциите за мисията. Четирите ракетоносеца покриваха петдесеткилометрови зони, а всяка зона се разделяше на по три шестнадесеткилометрови сектора. Всяка подводница можеше да патрулира в централния отсек и да остави северния и южния само за оръжията. Схемите на патрулиране бяха въпрос на преценката на отделните командири, обаче те излязоха еднакви. „Пенсилвания“ плаваше по северен курс, като се влачеше с едва пет възла, точно както правеше някога при вече приключилите патрули за възпиране на натрапници чрез ракетите „Трайдънт“. Тя вдигаше толкова малко шум, че някой кит би могъл почти да се блъсне в нея, ако сезонът бе подходящ за китове в тази част на Тихия океан, а той не беше. Зад нея, в края на един дълъг кабел, се носеше кърмовата й сонарна група и двучасовият цикъл север-юг й позволяваше да следва подводницата в права линия, като се изключат десетината минути, нужни за обръщане в края на зоните, след което групата отново се изправяше и показваше максимални експлоатационни качества.

„Пенсилвания“ бе на сто и осемдесет метра, идеалната дълбочина за сонара, като се имаха предвид днешните морски условия. Над повърхността тъкмо падаше здрач, когато на сонарните й монитори се появи първата следа. Всичко започна с множество жълти точки на екрана, които с времето бавно се стичаха надолу и леко изместваха координатите си на юг, но не много. Главният сонарен оператор предположи, че целта се е движела на акумулатори през последните няколко часа, иначе би уловил по-силните сигнали от дизеловите двигатели, които се използваха за зареждането им, но ето че сега контактът се намираше според очакванията в шестдесетхерцовия сектор. Той докладва получените данни на наблюдателния екип в огневия отсек.

„Не е ли това чудесно?“ — помисли си сонарният оператор. Беше прекарал цялата си кариера в ракетоносни подводници, където толкова често засичаше контакти, и досега все трябваше да ги избягват с множество маневри, въпреки че флотилията от ракетоносци се гордееше с най-добрите торпедни оператори във флота. „Пенсилвания“ разполагаше само с петнадесет торпеда на борда си… Имаше недостиг на най-новата версия на торпедото с подобрени възможности, ала решиха предвид обстоятелствата да не се товарят с нещо с по-малки способности. Имаха и три подобни на торпеда оръжия, наречени дълготрайни самоходни симулатори на подводници, или ДССП. Командирът, също служил цял живот на ракетоносец, бе запознал екипажа със замисления от него метод на атака и всички на борда го одобриха. Всъщност мисията беше почти идеална. Японците трябваше да минат през патрулната им линия. Оперативната им схема бе такава, че нямаше почти никаква вероятност да минат през бойния ред, както започна да го нарича капитанът незабелязано.

— Слушайте внимателно — обади се той по интеркома, чиито говорители до един бяха дотолкова намалени, че съобщението излезе като шепот, който моряците се напрягаха да чуят. — Имаме вероятен подводен контакт в огневия си обхват. Ще проведа атаката, точно както ви информирах. По постовете — завърши той с гласа на човек, поръчващ си закуска в първокласна закусвалня.

Последваха толкова глухи звуци, че само един опитен оператор на сонар можеше да ги чуе, и то главно защото се намираше точно пред торпедния отсек. Вахтата там се бе сменила, така че на огневите пултове да застанат само най-опитните мъже, а сега и една жена. Хората, които имаха твърде ниски чинове, за да получат място в представителния отбор на подводницата, се разпръснаха из всички отделения като ремонтни екипи. Множество гласове докладваха на торпедния отсек, че има хора в готовност на всеки пост, след което в подводницата настъпи тишина като на някое гробище по Хелоуин.

— Контактът става много ясен — каза сонарният оператор в микрофона си. — Курсът се променя в западна посока, ориентировъчни координати на целта нула-седем-пет. Улавям слаби импулси от въртящия се винт, приблизителна скорост на контакта десет възла.

Това категорично показваше, че е подводница, макар да нямаха особени съмнения и досега. Дизеловата подводница имаше собртвен кърмови сонар и също правеше скоростни преходи, като ту минаваше на максимална скорост, ту забавяше, за да засече всичко, което би могла да пропусне при засиления шум от движението си.

— В първа, трета и четвърта тръба има торпеда с подобрени възможности — рапортуваха от огневия отсек. — Във втора има ДССП.

— Подгответе всичките — нареди командирът. Повечето капитани обичаха да казват „загрейте ги“, но иначе заповедта беше точна.

— Приблизително разстояние в момента двадесет и две хиляди метра — обяви главният наблюдателен пост.

Сонарният оператор видя нещо ново на екрана, сетне нагласи слушалките си.

— Смущение, смущение, звучи като пукот по корпуса на „Сиера“-10. Контактът променя дълбочината си.

— Басирам се, че се качва нагоре — обади се капитанът, който стоеше на около метър от него.

„Точно така“ — помисли си операторът и кимна.

— Да спуснем самоходния симулатор във водата — рече капитанът. — Задайте му курс нула-нула-нула. Пълна тишина в първите десет хиляди метра, после подновете нормалното излъчване.

— Тъй вярно, сър. — Единствената жена в отделението набра нужните данни на таблото за програмиране, след което торпедният специалист провери инструкциите и ги обяви за правилни.

— Втора в готовност.

— Контактът „Сиера“-10 избледнява малко, сър. Вероятно вече е над термоклина.

— Сигналите от „Сиера“-10 определено идват направо — съобщи човекът, анализиращ електронните вълни. — Със сигурност не е в конвергентна зона, сър.

— Готовност на втора тръба — повтори торпедният оператор.

— Огън! — заповяда моментално капитанът. — Заредете друг ДССП.

„Пенсилвания“ потрепери съвсем леко, когато първият ДССП бе изстрелян в морето. Сонарът го засече веднага, когато той зави наляво, после обърна курса и се насочи на север с едва десет възла. Основаващ се на старото торпедо модел 48, дълготрайният симулатор представляваше, общо взето, огромен резервоар с гориво „Ото“, каквото използваха американските торпеда, плюс малък пропулсивен комплекс и голям звукообразувател, който произвеждаше шум като от локомотивен завод. Шумът имаше същата честота като на атомен двигател, обаче бе доста по-силен от този на една подводница „Охайо“. Изглежда, никой не обръщаше внимание, че чудото е прекалено шумно. Ударните подводници почти винаги се връзваха, даже и американските, които би трябвало да разбират повече от тези работи. Новият модел, имащ ново име, можеше да се движи повече от петнадесет часа. Жалко, че го разработиха само няколко месеца преди ракетоносците да бъдат напълно и окончателно обезоръжени.

Сега трябваше да проявят търпение. Японската подводница фактически забави още малко, като несъмнено направи последно проучване с хидролокатора си, преди да включи дизеловите двигатели за скоростен преход на запад. Сонарният оператор засече движещия се на север ДССП. Сигналът тъкмо щеше да заглъхне напълно, когато звуковите системи се включиха на осем километра от тях. След още три километра симулаторът изскочи над термоклина между студената и топлата вода и започна сериозната игра.

— „Контрол“, тук „Сонар“. „Сиера“-10 току-що промени скоростта си, промяна в оборотите на винта. Те забавят, сър.

— Сонара им си го бива — отбеляза капитанът едва ли не във врата на сонарния оператор. „Пенсилвания“ се беше изкачила малко и теглеше кърмовия си хидролокатор над клина, за да следи по-добре контакта, докато корпусът на подводницата си оставаше отдолу. Той се обърна и запита по-високо: — Торпеда?

— Първа, трета и четвърта са готови за изстрелване, и трите държат целта на мушка.

— Подгответе четвърта за преследване, първоначален курс нула-две-нула.

— Готово. Заповедта изпълнена, сър. Четвърта тръба е готова във всяко отношение.

— Изравнете координатите и стреляйте — нареди командирът от вратата на сонарното отделение и добави: — Заредете друго торпедо с повишени възможности.

„Пенсилвания“ отново потръпна, когато най-новата версия на респектиращото торпедо модел 48 излезе в морето и сви на североизток, управлявано чрез изолиран кабел, който излизаше от опашката му.

„Също като учение, само че е по-лесно“ — помисли си сонарният оператор.

— Други контакти? — попита стоящият зад него капитан.

— Никакви, сър. — Той посочи апаратите си. Те показваха единствено безразборен шум, а на допълнително съоръжение правеше проверки на всеки десет минути, за да потвърди, че всички системи функционират нормално. Това се казваше развръзка: след близо четиридесет години операции с ракетоносни и почти петдесет с атомни подводници първото потапяне на подводница от американци след Втората световна война щеше да е дело на ракетоносец, който се очакваше да бъде предаден за претопяване.

Тъй като се движеше далеч по-бързо, торпедото с повишени възможности изскочи над слоя малко зад контакта. То незабавно започна да излъчва със своя ултразвуков хидролокатор и да изпраща по кабела картина до „Пенсилвания“.

— Стабилен контакт, разстояние три хиляди и в близост до повърхността. Изглежда добре — каза сонарният оператор. Диагнозата бе потвърдена и от жената старшина в огневия отсек.

— Насери се от срам и умри! — прошепна мъжът в екипа, като гледаше как двата контакта се приближават един към друг на екрана. „Сиера“-10 веднага даде максимално ускорение и първоначално се гмурна под термоклина, обаче акумулаторите й бяха вероятно малко изтощени и не вдигна повече от петнадесет възла, докато усъвършенстваното торпедо се движеше с повече от шестдесет. Едностранното преследване продължи всичко на всичко три минути и половина и приключи с ярко петно на екрана и шум в слушалките, който проглуши ушите му. Епилогът бе раздиращ, стържещ шум от стомана, смазана от водното налягане.

— Потопихме я, сър. Със сигурност я потопихме. — Две минути по-късно далечен нискочестотен шум на север показа, че „Западна Вирджиния“ е постигнала същото.

— Кристофър Кук? — попита Мъри.

— Същият.

„Къщата наистина си я бива“ — помисли си помощникът на заместник-директора на ФБР, докато вадеше документите си за самоличност.

— ФБР. Бихме искали да поговорим с вас относно разговорите ви със Сейджи Нагумо. Облечете се, ако обичате.

Оставаха още няколко часа до залеза, когато всички лансъри излязоха от хангарите. Разгневени от неотдавнашната загуба на свои колеги, екипажите смятаха, че са не където трябва и вършат не каквото трябва, ала никой не си направи труда да поиска мнението им и задачата им бе предопределена. С бомбени вместилища, пълни с цистерни с гориво, един по един бомбардировачите се понесоха по пистата и излетяха, след което завиха и се събраха на височина шест хиляди метра за полета на североизток.

„Поредната идиотска демонстрация“ — помисли си Дъбро и се почуди как, по дяволите, човек като Роби Джексън можеше да измисли подобно нещо, но заповедите важаха и за него, така че двата му самолетоносача се обърнаха срещу вятъра, на осемдесет километра един от друг, за да изстрелят по четиридесет самолета всеки, и макар всичките да бяха въоръжени, те не биваше да предприемат действия, освен ако не ги предизвикаха.