Дълго потискана страст

1

Лора Морган се бе предала в ръцете на намръщената си камериерка, която среса разрошените й къдрици, а след това закопча хубавата рокля върху един — както и самата рокля — напълно ненужен дантелен корсет, който момичето щеше да свали веднага щом Филомена се оттеглеше за следобедната си дрямка. Лора мислеше за родителите си и забележителната им връзка, която тя не можеше и навярно никога нямаше да разбере.

Какво ги бе събрало? И какво ги бе свързало отново след многобройните им раздели и вражди, този път завинаги?

Любов? Предизвикателство? Какво? По някаква неведома причина, въпреки всичко случило се и различните посоки, в които бе потекъл животът им, те се обичаха… поне доколкото можеше да прецени Лора. Обичаха се, макар и не с кротката, романтична любов, за която бе чела в книгите. Незнайно как те споделяха чувствата си, усещаха се един друг… Тя го знаеше — в много по-голяма степен отколкото брат й Франко, — при това напълно интуитивно, без всъщност да схваща цялата сложност на техните взаимоотношения.

Трудно й бе да си ги представи обичащи се умерено или дори разделени. И въпреки че се радваше, задето им бе толкова добре в чужда компания, все пак понякога се чувстваше изключена от особената им, толкова сърдечна връзка. Имаше дори моменти, в които, обзета от самосъжаление, тя бе измъчвана от самота. В такива моменти не й помагаха нито любимите й книги, нито дневникът, в който понякога с часове записваше душевните си вълнения, скрита в стаята си или на едно прохладно, закътано местенце в околностите на хасиендата. Дърветата там растяха плътно едно до друго, а клоните им бяха отрупани с уханни, подобни на слънчеви зайчета цветове.

А откакто почти цялото внимание на Франко бе погълнато от хубавата, срамежлива Мариела от близкото селце, Лора се почувства още по-самотна, така че не й бе останало нищо друго, освен нейните фантазии с всички онези вълнуващи и романтични случки. А също и дневникът, в който записваше всичките си блянове, но така, сякаш ставаше дума за някаква друга личност.

Сега се видя принудена да признае пред себе си, че й бе трудно, почти невъзможно, да пише за чувства, които сама не бе изпитвала.

Единствените влюбени, които познаваше, бяха родителите й и леля Миси и чичо Реналдо. Но любовта между Миси и Реналдо бе по-различна — улегнала и не толкова бурна. Не страстната любов между родителите й, водеща до изблици на гняв и караща ги да се държат така, като че се мразят, само за да затръшнат малко след това вратата на спалнята след себе си. Тогава й се струваше, че остават почти цяла вечност зад заключената врата.

„Но какво всъщност е любовта — питаше се Лора. Колко лица имаше и от колко най-различни усещания се състоеше това чувство, за което столетия са били съчинявани хвалебствия? Дали бе нещо, което повличаше човека като неудържим ураган или един вид клопка?“ Лора гневно се закле никога да не попадне в оня затвор, чиито стени бяха собствените чувства на човека!

— Ето, това е! — обяви Филомена и отстъпи крачка назад, за да огледа ефекта от труда си. — Днес, когато посрещнеш бъдещия си годеник, ще изглеждаш като истинска млада дама.

Тези думи бяха достатъчни, за да възпламенят избухливия темперамент на Лора. Тя обърна гръб на огледалото, в което бе разглеждала новия си и необичаен вид, и гневно смръщи чело.

— Моя годеник? Аз нямам годеник… и няма да имам, освен ако не реша да избера някой мъж по свой вкус. Разбра ли? Тази вечер гостенин ще имат майка ми и баща ми, не аз! На мен ми е все едно — може дори да реша, че изобщо не си струва да се запознавам с този калифорниец. Във всеки случай, последния път, когато бяхме в ранчото в Монтерей, дочух доста неприятни неща за него. При това от собствения му брат! Нямам намерение да бъда една от многото му жени, още по-малко негова novia! Казах го и на родителите си. Прадядо ми и дядото на този човек трябва да са полудели, за да сключват такова смехотворно споразумение. — Зърнала смутения поглед на Филомена, момичето си пое дълбоко дъх и продължи с овладян глас: — Е, аз се поразгорещих, скъпа Филомена! В края на краищата вината не е твоя, нали така? Просто… просто в момента съм малко объркана. Моля те да ме разбереш и да ми простиш!

Тя прегърна любвеобилно възрастната жена, за да я успокои, но след като Филомена бе излязла, мърморейки под носа си, Лора отново се обърна към огледалото и се изплези на отражението си. Дама, ли? Пфу! Косата — сплетена на плитки и завита на кок. Роклята — толкова силно пристегната в талията, че й отнемаше дъха. Как бе възможно една жена, пък била тя и дама, да понесе да се облича по този така привлекателен за мъжете начин? Те очевидно не даваха и пет пари за естествените потребности на жената.

Мода, етикет, изисканото и онова, което не бе такова — всички тези неща я пристягаха не по-малко от корсета, от който тя се отвращаваше и който не употребяваше. И всичко това само заради някакъв глупак и едно смехотворно средновековно споразумение между две семейства, сключено още когато тя била съвсем малко дете! Тя, разбира се, знаеше, че цялата тази работа е лишена от смисъл и със смях би прогонила този така наречен свой годеник, ако не знаеше, че й остава още съвсем малко време тук, на това място и в обкръжение, което обичаше, сред хора, които я разбираха и обичаха.

Все още взирайки се в отражението си в огледалото, тя мигна, за да спре напиращите в очите й сълзи на гняв. Защо трябваше толкова неочаквано да бъде сложена точка на свободния й, щастлив живот? Защо не можеше да остане в къщи или при Миси и Реналдо, вместо да трябва да заминава за Европа, където щяла да бъде възпитавана на всичко онова, което трябва да знае една изискана млада дама? Не, не възпитавана, „изправяна“ бе точната дума. Като някоя крепостна, която щеше да бъде изкарана на пазара за невести, подобно робиня за продан!

Нейният брат-близнак Франко, напротив, се радваше на предстоящото пътуване до Европа и изглежда дори не се сещаше за бедната малка Мариела, която го обичаше и пред която той със своя типично по мъжки неангажиращ маниер се бе обяснил в любов. Когато той се върнеше, Мариела вероятно вече щеше да е омъжена. В случай, разбира се, че веднъж опознал европейските „въртиопашки“, Франко изобщо пожелаеше да се върне. Лора обичаше тази дума. Тя отклони за момент вниманието й от настоящия й проблем. „Въртиопашки“ извикваше в съзнанието на момичето възможно най-упадъчните картини!

Имаше времена, когато Лора не можеше да разбере нито самата себе си, нито своите мимолетни капризи и настроения. Беше почти осемнадесетгодишна — тук, в Мексико, на момичетата на нейната възраст вече се гледаше почти като на стари моми. Наистина, когато бе облечена удобно — както сама обичаше да казва, — в своите опърпани, свободни дрехи, в които приличаше на някое селско момиченце или на циганка, никой не можеше да й даде годините. Въпреки това в някои отношения тя вече бе истинска жена, която се оправяше съвсем добре и извън познатото обкръжение — в един свят, откриващ се на търсещият й, любопитен дух чрез книгите, които Лора жадно поглъщаше, повечето от които бяха взети от огромната библиотека на чичо Реналдо. Същият Тио Реналдо, братовчед на баща й, бе този, който я окуражи да излее върху хартия усещанията и зараждащите се в душата й чувства — да запечата в словесни картини моментите на красота, несигурност и удивление от света и неговите обещания.

В продължение на две години Лора бе посещавала един изискан интернат за млади дами в Сан Франсиско, но бе научила много и от Реналдо, който по професия бе учител, а също и от майка си, за която Лора почти бе сигурна, че на собствен гръб е изпитала всичко, което знаеше. От родителите си бе наследила няколкото чужди езика, житейската мъдрост и обноски, както и ездата, стрелбата с огнестрелно оръжие и умението, ако се наложи, да се защитава с нож и дори с голи ръце. В него тя бе почти толкова изкусна, колкото и Франко, но какво значение имаше това сега!

Лора прогони мрачните си мисли, решена да се наслади на деня и излезе да поязди червеникавокафявия си жребец Амиго — босонога и без седло, както винаги бе предпочитала. Как само щеше да й липсва Амиго! Кой подобно на нея щеше да го оставя с часове да препуска на воля, без юзди и седло?

„Сега няма да мисля за това — реши Лора. — Ще се насладя на всеки миг, който ми остава тук, а опиша ли този ден и родените с него чувства в дневника си, ще го запазя завинаги и ще мога да го преживявам отново и отново с меланхолия и печал.“

— По дяволите! Достатъчно! — рече Лора на глас и отново, гримасничейки, заразглежда отражението си в огледалото.

Отсреща я гледаше непозната млада жена в красива, пристегната с връзки рокля в оранжево и зелено, с нанизан в илици от памучна дантела колан.

С изключение на очите, които бе наследила от баща си и които бяха толкова тъмносини, че понякога изглеждаха черни, Лора внезапно разпозна в огледалото чертите на майка си — по цигански косо разположените очи и вежди, съвсем леко цепнатата брадичка, която в този момент бе вирната инатливо. Косата й бе също толкова упорита и непокорна. Въпреки всичките усилия на бедната Филомена да я оформи в модна прическа, всички гребени и безчислени игли не успяваха да удържат падащите покрай слепоочията и скулите къдрици, виещи се около грациозния й врат.

Косата й, в миналото почти толкова тъмна като на баща й, бе сменила цвета си под горещото мексиканско слънце и сега в „дивата грива“, както камериерката неодобрително наричаше това великолепие, се забелязваха бакърено червени кичури. „Най-малкото имам скулите на мама“ — помисли си Лора. Тя решително смъкна роклята и вместо нея облече любимия си тоалет за езда — тънка памучна блуза и широка, избеляла памучна пола, която й даваше възможност удобно да язди по мъжки. Лора ни най-малко не се тревожеше дали тази пола не е прекалено къса и не разкрива твърде голяма част от бедрата й. Всички в околността я познаваха и бяха свикнали да я виждат в подобно облекло, а освен това никой не би дръзнал да критикува дъщерята на господаря.

Излизайки от стаята си, Лора си помисли, че Филомена навярно вече се е оттеглила за следобедния си сън, така че нямаше опасност от някоя неприятна среща с нея. А Мариса, която Джини бе взела при себе си още като бебе и която настояваше лично да приготвя храната, когато „нейното“ семейство бе в хасиендата, не можеше да откаже нищо на Лора, дори и да знаеше, че момичето крои някоя пакост, която Филомена не би одобрила.

Лора слезе в кухнята, където, умилквайки се и кокетничейки, обяви, че възнамерява да излезе и да поязди малко Амиго. Дали не можело да получи малко храна за из път, когато спре за почивка, давайки възможност на жребеца да си отдъхне?

— Разбира се — рече Мариса, без да се колебае. Не, нямало да каже никому… освен ако госпожата сама не я попита.

— Дори и на отвратителния ми брат? Обещаваш ли?

— Не, не, няма да кажа на никого, освен на госпожата и то само ако ме попита — повтори Мариса.

Лора сложи обяда си и мехчето с вино в дисагите, които висяха от двете страни на хълбоците на Амиго, когато Лора не си правеше труда да го оседлава. Изгубила от поглед хасиендата, тя заби шпори в хълбоците на нетърпеливия жребец, който веднага препусна в див галоп.

Франко съзря сестра си да профучава на вихрения си жребец, който бе почти толкова непокорен, колкото самата тя, и поклати глава. Лора бе непоправимо своенравна и вироглава и той съжаляваше мъжа, който щеше да се опита да я укроти.

— Това не бе ли сестра ти? — момичето до него се понадигна на лакът, бърчейки учудено чело. — Мислех…

— Струва ми се, всички ние мислехме, че поне днес сестра ми ще се държи като дама! Но ти добре знаеш каква е! Сърдита на целия свят, когато не става нейното. Тежко на онзи, който се опита да я обуздае. Лора не познава мъжа, който трябва да й бъде годеник, но направо ще го поболее и той скоро ужасен ще хване пътя! Всъщност, не я виня за тази дива езда. Тя има нужда още веднъж да изпита чувството на абсолютна свобода, преди да остави целия свой досегашен живот зад гърба си.

Запита се дали думите му се отнасяха само за Лора или и за самия него. Видял сестра си да профучава като яхнала метла вещица с диво развяваща се зад нея грива, Франко се улови, че погледът му се бе замъглил, а тялото му бе неестествено напрегнато. Нямаше ли и той да съжалява да се раздели с това място и всички, свързани с него спомени, когато следващия месец заминеха за Европа? Ами Мариела — как щеше да понесе раздялата с нея?

Сега двамата бяха на любимото си място за срещи — една потайна, обрасла с трева просека в гората, пазена от две страни с дървета, а от третата от висока канара. Малко поточе извираше от скалата, образувайки в подножието й миниатюрно езерце.

Иззад завесата от растителност те можеха да наблюдават околността, без минаващите покрай сенчестото им зелено гнездо да могат да ги съзрат.

Вече от няколко години двамата с Мариела тайно се срещаха тук — винаги, когато той се прибереше от училището си на Изтока, винаги, когато успееха да се измъкнат от опеката на възрастните. Неговата сладка индианка, неговата Мариела. Той долови неизречения въпрос в погледа й и му отвърна с целувки — страстно, нежно, настойчиво… след това отново нежно, докато и двамата не забравиха всичко и всеки.

Погълната от стремглавото си бягство, Лора не бе забелязала никого. А то наистина беше бягство, трябваше да си го признае. Бягство от непознатия свят, бягство от нещо, пред което неочаквано се бе оказала изправена. Да, това истински я беше шокирало.

Спомни си как беше погледнала родителите си, убедена, че се шегуват с нея! Годеник? И тя чуваше за това едва сега? За разлика от друг път майка й, която си играеше с ресните на светлия си шал, не продумваше.

— За какво всъщност говорите, за бога? — бе попитала Лора. — Нищо не разбирам! Нали не го мислите сериозно… не бихте могли наистина…

— Не зная дали помниш прадядо си — отвърна баща й, — но той бе човек от Стария свят, който не бе свикнал да променя навиците, начина си на живот или убежденията си.

— Но какво общо има това с мен! Или с някаква си женитба? Никога не си споменавал за това. Никой не ми е казвал…

— Лора, скъпа — рязко я бе прекъснала майка й. — Не бих искала да си помислиш, че те насилваме да се омъжиш. Разбира се, че не! Надявам се, познаваш добре баща си и мен. Това, което се опитваме да ти обясним е, че… че има нещо като… как би го нарекъл ти, Стив?

— Има споразумение или „уговорка между семействата“ — бе обяснил той с каменно изражение, не пропускайки да забележи злобните искри в очите на жена си.

Погледът на Лора прескачаше от единия към другия от родителите й, а след това тя, почти тропвайки с крак от гняв, бе рекла:

— Престанете, вие двамата, престанете! Сега не е най-подходящият момент… — овладяла се, тя си бе поела дълбоко дъх, преди да продължи със спокоен глас: — Все още не разбирам, а и вие нищо не сте ми обяснили!

— О, това е нещо, което — как да кажа?, — което е уговорено между неговия дядо и дядото на баща ти. Те, разбира се, все още следват старите феодални… — срещайки мрачния поглед на мъжа си, Джини се бе разсмяла.

— …Обичаи — завърши изречението й Стив, обръщайки поглед към поруменялото от гняв лице на Лора.

— Но, татко, какво имаш предвид, когато казваш, че имало някакви уговорки?

— Да, като уговорката на баща ти с тази Ана, ако не ме лъже паметта — иронично бе подхвърлила Джини, отвръщайки на заплашителния поглед на Стив с мил смях.

— Опитвам се да запазя търпение — сприхаво бе обяснила Лора с приглушен глас. — Но трябва да призная, че все още не разбирам нито дума от онова, което говорите вие двамата. Какво разбирате под годеж! И защо досега не съм чула за тази глупава уговорка, която навярно изобщо не е валидна? Не искахте да кажете това, нали?

— Всичко, което се опитваме да ти кажем — успокояващо бе обяснила Джини — е, че ще трябва да се опитаме да се държим… е, да кажем, учтиво. Сигурна съм, че господин Чаланджър не е по-доволен от тази уговорка от теб!

— Господин Чаланджър, казваш? Сигурно не Джони?

— Боя се, че не. Зная колко сте си допаднали с Джон Чаланджър, докато беше в Калифорния. Но не, в случая става дума за неговия по-голям брат.

— Имаш предвид черната овца? Предателят на…

— Внимавай, млада госпожице — бе я прекъснал насред думата Стив. — Той случайно ми е приятел!

— О, знаем ги тези приятели! — думите бяха на Лора, вирнала брадичка по начин, който прекалено много напомняше на Стив за твърдоглавата му съпруга.

— Всичко, което имам да кажа по този въпрос — решително бе продължил Стив — е, че ти ще поздравиш господин Чаланджър и ще бъдеш вежлива с него. Повече не се иска от теб!

— О, това е невъзможно, непоносимо… Отказвам да участвам в тази игра! — бе избухнала Лора. — Как можете? Очевидно той е на твоята възраст, татко, и…

— Лора, Трент Чаланджър е едва тридесетгодишен! Със сигурност не прекалено стар, за да бъде интересен.

— Но прекалено стар за мен!

— Лора — внимателно бе подела Джини, — трябва да разбереш, че всички ние рано или късно сме принудени да се научим да се преструваме… или поне да бъдем любезни… тогава, когато случаят не е от особено голямо значение. Скъпа моя, трябва да знаеш, че нито баща ти, нито аз възнамеряваме да те принуждаваме да приемеш някакъв годеж, какво остава за женитба! Всичко, което искаме от теб, е да се държиш вежливо, когато дойде Трент Чаланджър. А стане ли дума за тази уговорка, което изобщо не е сигурно, той ще говори с баща ти и веднъж завинаги ще се сложи точка на този въпрос.

— Какво имаш предвид с това, че щял да говори с татко? — Повишавайки глас бе попитала Лора. — Какво общо има татко? Какво става с мен!

Веднага след това тя се бе надигнала със забележително спокойно изражение.

— Е, добре! Допускам, че и без друго нищо от онова, което казвам, няма значение. — Веднага след тези думи се бе обърнала и излязла, шумно, затръшвайки вратата след себе си. Всичко това отново мина през главата на Лора, докато препускаше на гърба на Амиго все по-далече и по-далече от хасиендата.

Да й сервират, че имала годеник, за когото никога не бе чувала и пред когото трябвало да се държи мило — този път родителите й бяха отишли прекалено далече. Тя нямаше да поздрави този Трент Чаланджър, а ако се наложеше, със сигурност нямаше да се преструва на вежлива! Знаеше всички истории, които се носеха за него — че бил стрелец, измамник, а някой го наричаха дори престъпник.

Веднъж напуснал родния си дом, никога повече не се бе върнал, дори и когато майка му била на смъртен одър. Бедният Джони трябвало да се оправя сам с всичко, а сега мизерният му брат смееше да се появи и да нарича себе си неин годеник! Лора се питаше мрачно дали той не се нуждае от пари. Може би е бил лишен от наследство или щеше да бъде, ако пренебрегнеше волята на двамата възрастни мъже. Хрумна й, че веднъж Джони й бе споменал, че дядо му по майчина линия бил неотстъпчив и авторитарен човек, който, подобно на нейния прадядо, не се посвенил да обвърже наследството, което оставял, с определени условия. Е, това не бе неин проблем! Все едно й бе дали ще наследи парите на прадядо си или не!

„Не — мислеше си Лора инатливо. — Няма да се срещна с него!“ Просто нямаше да се прибере. Можеше да посети Анита на село и да пренощува у тях. На родителите й щеше да им се наложи да я извинят. По дяволите, след това щеше да си понесе последиците!

Лора горещо се надяваше, че Трент Чаланджър не възнамерява да остане дълго в хасиендата.

2

Само ако знаеше, че Трент Чаланджър нямаше ни най-малко желание да остава в хасиендата Де ла носталхия! Смяташе само да засвидетелства уважение на Стив Морган и очарователната му съпруга и да остави пакета, който носеше от Мексико сити. Горещо се надяваше, че Лора Морган няма да си е у дома, което би спестило на всички неудобството от евентуална среща. Когато си свършеше работата със Стив Морган, би могъл да подремне няколко часа и на другия ден, съвсем рано сутринта, да отпътува.

Никъде не оставаше по-дълго, отколкото му налагаха обстоятелствата и не искаше никога да се връща някъде или при някого. Някога бе съществувало нещо като негов дом, някога, когато майка му все още бе жива и крепеше цял един малък свят с малките си, нежни и измамно чупливи на вид длани. Макар и изоставена от мъжа си, който бе хукнал подир богатите си приятели и една английска благородническа титла, майка му се бе научила да бъде силна.

Както обикновено, когато мислеше за баща си, той го прокле на ум заради егоизма, безразличието и арогантността, които бе проявявал към майка му.

След следването си в Харвард Джеймз Чаланджър не бе желал нищо толкова страстно, колкото едно пътуване до Европа заедно с приятеля си Артър Сингълтън, син на женен за богата американка английски преселник.

Кармен Мария Тереза де Авила произхождаше от стар испански род. Семейството й притежаваше почти четиристотин хиляди хектара земя в бързо процъфтяващите южни части на Калифорния. Аристократът дон Мануел де Авила бил умен и умел бизнесмен, който влагал милионите си в най-доходоносните начинания в Мексико, навсякъде из Съединените щати, а както се шушукаше, дори в Европа и Южна Америка.

И ако Дон Мануел имал слабост, това била единствената му дъщеря, неговата Карменсита, с тъмните, искрящи очи и пищна черна коса. Тя била наследила ангелската красота на майка си и ума и деловия нюх на баща си. Въпреки това била също толкова жизнерадостна и темпераментна, колкото всяко седемнадесетгодишно момиче, обичащо танците и празниците.

Защо, горчиво се питаше Трент отново и отново, бе допуснала да бъде омъжена за човек, когото почти не познавала? Само защото Кристиан Чаланджър и Дон Мануел били съдружници и партньори в многобройни капиталовложения?

— Но, сине, аз от пръв поглед се влюбих в баща ти! — бе отговорила веднъж тя. — Един ден самият ти ще се научиш да разбираш любовта, която нехае за опасността да бъде наранена. Той изглеждаше толкова добре, твоят баща, току-що завърнал се от Харвард, облечен като човек от Изтока. Вината не бе негова. Аз го желаех, казах това на баща ми и както винаги той се съгласи.

Джеймз също се бе поддал, ако и донякъде с нежелание. Но по въпроса за тази женитба — споразумение между две семейства, които вече били свързани чрез приятелство, взаимно уважение и делови интереси — Кристиан Чаланджър се показал решителен и неотстъпчив. Дори първородният му син в момента да не „обичал“ бъдещата си жена, с времето и раждането на децата щяла да се появи и любовта.

На Джеймз било позволено да прекара шест месеца в Европа и след като се налудувал, той се върнат обратно, за да поеме на плещите си отговорността… една отговорност, която не отишла по-далече от това да създаде четири деца и колкото е възможно по-често да се спасява от самотата и скуката в ранчото „Кармел“.

Замислено като вила за отдих на семейството, то се бе разраснало в подобно на палат имение с поддържан парк в една от най-изисканите части на Сан Франсиско. Съседи им бяха Лайланд Станфорд, Чарли Крокър и така наречените сребърни крале Хънт, Феър, Макей с нагиздените им, надменни жени. Той бе излизал с тях на езда, на лов, бяха устройвали заедно запои, докато жена му трябваше да се грижи за всичко — сделки, поддръжка на ранчото, счетоводство — просто всичко.

От време на време Джеймз се бе вясвал за но една седмица, а когато се нуждаеше от пари, дори и няколко дена по-дълго. Тези посещения и налудничавостта, с която баща му се домогваше до херцогска титла, бяха изпълнили Трент е граничещи с омраза гняв и антипатия.

А как само трепваше майка му, развълнувана като ученичка, когато го очакваха да пристигне! А когато топ, след някое и друго снизходително назидание по адрес на децата отново изчезваше, очите й помръкваха в болезнено изражение, което тя се опитваше да скрие.

Донякъде за да се отърве от следване в „добър“ университет на Изток, където искаха да го изпратят, а и защото не можеше да гледа страданието на майка си, без да изпита желание да убие баща си, шестнадесетгодишен Трент бе напуснал дома си. Майка му го бе благословила, изпълнена с разбиране и любов. Любов, огряваща дори съпруга и, който нито можеше да я разбера, нито да я оцени.

По дяволите баща му! Най-добре щеше да е, ако пътищата им никога повече не се пресичаха, защото през годините Трент се бе научил да убива сигурно, с лекота и без особени скрупули — все едно с револвер, нож или с голи ръце.

Всъщност веднъж, в Ню Мексико, лошата му слава едва не стана причина да бъде линчуван. Човекът, който държеше властта в града, бе установил, че стрелците му не смеят да излязат срещу някакъв известен просто под името Трент младеж, и бе наредил на играещия по свирката му шериф да се отърве от странника по законен начин. Но градът и „големият човек“ не бяха получили своето линчуване и неизменните гуляи, които увенчаваха подобни събития. Шерифът бе уведомен от един щатски прокурор, че затворникът трябва да бъде разпитан на по-високо място и с това всичко бе приключило.

Дядото на Трент, Дон Мануел, бе наел хората на Пинкертън да открият изчезналия му внук, а освен това той имаше и един изключително влиятелен приятел, някой си господин Джим Бишъп. Така Трент бе „спасен“ и бе научил, че майка му е починала. След тази новина всичко му бе станало безразлично, а в душата му се бе натрупала още повече омраза към себе си задето толкова дълго бе отсъствал от къщи, и ненавист към баща му.

Дон Мануел, умен и препатил човек, чувствайки, че любимият му внук се нуждае от отдушник за омразата и насъбраната горчилка, не се възпротиви Трент да започне „работа“ за господин Бишъп. Както Трент по-късно узна, Джим Бишъп поемаше всички дългове на хората, които работеха за него и след това използваше длъжниците си за своите цели. Колко лесно и с готовност се бе оставил да бъде заплетен в мрежите на Бишъп! Естествено, отначало бяха проверили надеждността му, натоварвайки го с тежки задачи — например да се забърква или предизвиква неприятности според ситуацията, събирайки всевъзможна информация. И ако при това се наложеше да убива, той го правеше с ясното съзнание, че ако бъде заловен, не може да се надява на милост. В известен смисъл се бе наслаждавал на опасностите и приключенията, които не го оставяха прекалено често да се замисля за минатото. С ранчото бяха свързани твърде много спомени, а й той не бе имат достатъчно време, за да изгради истинска близост със сестрите и по-малкия си брат. Собствеността не означаваше нищо за него, а пък и той, който справедливо бе смятан за единак, се боеше от всякакво обвързване.

Никакво обвързване… Боже, как мразеше това — усещането, че си подтискан и затворен. Любовта, а още повече бракът, бяха създадени за другите, не за него. Желанието и неговото задоволяване, когато си го позволяваше, му бяха напълно достатъчни. Никакви окови, подобно тези на майка му, свързана чрез любовта си с един мъж, който нито веднъж не бе дал да се разбере, че тя изобщо означава нещо за него!

Трент си наложи да прогони отвратителните мисли, които го гнетяха като разяждаща болест. Имаше прекалено много други неща, за които трябваше да мисли в момента, като например скрепените с печата писма, които носеше в чантата на седлото си.

Утре, когато отново потеглеше — този път към Калифорния, — щеше да разполага с достатъчно време да размишлява за себе си и своя живот. Устните му се разтегнаха в бегла саркастична усмивка, сещайки се за повода, отприщил тези неприятни мисли.

Защо тези педантични старци, живеещи с тираничните си навици от миналото столетие, все още настояваха да диктуват брачни съюзи? Например дядо му Авила и неговият приятел дон Франсиско Алварадо. Защото искаха да запазят натрупаните от семействата им богатства? А това бедно момиче — очевидно все още дете, което без негово знание и съгласие е било избрано за невеста на най-възрастния внук на дон Мануел, вероятно бе уплашено до смърт! Опърпан съпруг за една синеока госпожица, която няма представа от това, какво е живот и страст! Със сигурност тя щеше да изпита безкрайно облекчение, научавайки от него, че изобщо няма намерение да й натрапва някаква предварително планирана съдба, без значение какво се бе опитвал да му намекне господин Бишъп при последната им среща! Никога нямаше да се съгласи да се ожени по сметка — бе му го заявил съвсем недвусмислено.

— Тя съвсем не е лоша партия — недоразбрал отказа на Трент, бе обяснил Бишъп иззад бюрото си, докато младежът се готвеше да си тръгне.

„Е, и?“ — беше си помислил тогава, но сега се улови, че се чуди как ли изглежда момичето и на кого прилича. Дъщерята на Стив Морган… и Джини. Джини Брандън Морган, с искрящите смарагденозелени очи, бакъреночервена коса и многообещаващи, чувствени устни.

Преди няколко години, когато я бе видял за пръв път на един банкет у Сам Мърдок — съдружник и близък довереник на Стив Морган, — Трент не бе успял да откъсне очи от нея, от тези сладки, многообещаващи устни. Бе я пожелал по-силно, отколкото някога бе желал или бе вярвал, че е в състояние да желае някоя жена. Нея, тази прилична на циганка магьосница, която дори танцуваше като истинска gitana3. Той почти се влюби в нея, докато не научи, че тя е съпруга на Стив Морган и майка на децата му.

Полушеговито той се запита дали Лора Луиза Енкарансион Морган приличаше на родителите си по характер и на външен вид. Свивайки рамене, докато палеше едно изподъвкано цигаре, му хрумна, че скоро щеше да знае отговора на този въпрос. Надяваше се преди това да му се удаде възможност да се изкъпе.

Бе изминал пътя от Мексико сити до тук със съвсем кратки почивки, за да хапне нещо и да поспи някои и друг час, а днес бе на седлото още от преди изгрев слънце.

Не би отказал малко прясна вода… силният вран жребец, който яздеше, също бе жаден.

— Ей, Ларедо, помирисваш ли някъде вода, приятелче? — Далеч напред бе съзрял дървета и храсталак — потънали в зеленина, вместо в обичайната охра на изсъхнала шума и треви. И когато Ларедо вдигна глава, изпръхтявайки тихо с издути ноздри, Трент го потупа по врата. — Да, добре, приятелче. Изглежда ще получиш нещо за пиене, а аз ще получа банята си.

Трент Чаланджър си бе изградил навик да бъде предпазлив и винаги търсеше знаци за възможна опасност. Вече толкова дълго живееше с опасността, че предпазливостта се бе превърнала в негова втора природа. Водата означаваше, че наблизо има поточе или бликащ от скалите извор. Но почти винаги тя вещаеше и присъствието на утоляващи жаждата си животни, а навярно и хора. В близост до подобни естествени водоизточници често се образуваха малки селища.

Но в случая Трент все още не бе открил никаква следа от живот. Никакви викове, оглушителни детски писъци или кучешки лай. Нямаше дори следи от неизменните кози, които обикновено обикаляха свободно из подобни места.

Трент подкара коня си съвсем бавно и предпазливо през шубрака и надвисналите над главата му сплетени клони. Накрая излезе на малка, обрасла с трева просека, където заобиколеното от дървета и храсталак поточе ставаше малко по-широко и по-дълбоко.

Лора язди, докато двамата с Амиго не се умориха и не почувстваха глад и жажда. Идеята да посети приятелката си Анита й се струваше все по-примамлива, особено при мисълта, че симпатичният по-голям брат на Анита можеше да си е в къщи. Щеше да й достави удоволствие да пофлиртува малко, още повече че напоследък той бе започнал да забелязва жената в нея. А след това навярно всички щяха да й се карат и да я упрекват за това, колко неучтиво и безотговорно се била държала. Беше й все едно! До гуша й бяха дошли вечните наставления какво да прави!

Амиго изпръхтя, напомняйки на момичето, че е жаден и не би отказал една заслужена почивка.

Лора се наведе с чувство за вина и потупа потния му врат.

— О, Амиго! Какво невнимание от моя страна! Мисля, че е време и за двама ни малко да се поохладим, какво ще кажеш?

„Обичам това местенце — мислеше Лора. — Толкова е спокойно, толкова тихо, като не се брои цвърченето на птиците и тихото бълбукане на потока, ромолящ между камъните и пясъка.“ Под дърветата растеше трева, от която Амиго можеше да похапне, след като момичето го изтриеше с една стара изпокъсана фуста, която винаги носеше със себе си. Когато й се стори доволен, Лора се зае с прясно изпечения квасен хляб и козе сирене, които поглъщаше на големи залъци, поливайки импровизирания си обяд с червено вино от мехчето.

Това бе едно от любимите й местенца за размисъл и писане. Понякога лежеше наполовина във, наполовина извън водата, която бе прекалено плитка, за да покрие цялото й тяло и пишеше, подпряла лакът върху полегатия бряг.

Днес имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли и които искаше да изпита и почувства.

Беше се сгорещила, така че сега изхлузи полата и блузата си и, останала само по своята най-стара и къса долна риза, се потопи в доста хладната вода. Преви се на две, за да потопи косата си в потока, преди да я сплете на плитка, която тежко падаше на гърба й.

Потокът бе прекалено плитък, за да предложи истинска баня, но тя можеше да се излегне във водата и да се остави на вълните, които идваха и си отиваха почти толкова бързо, колкото стрелкащите се със своите блещукащи крилца водни кончета.

Лора остави мислите си да се носят в някаква пронизана от слънцето, спокойна леност. Чувстваше се като носено от потока без посока и цел листо.

Изведнъж този облян от слънце свят бе разрушен с един замах от нахлуването на някакъв висок, непознат глас:

— Hola, mitchacha4! Заспала ли си или правиш опити да се удавиш?

Лора подскочи ужасена и впери очи в брадатото лице на някакъв непознат, яхнал покрит с прах черен жребец, който нервно ровеше пръста с копито и изглеждаше поне толкова опасен, колкото ездача си.

— А, виждам, че още си жива! Често ли го правиш? — След това нетърпеливо продължи на испански: — Езика ли си глътна?

Беше едър мъж със сурови черти. Ниско нахлупена измачкана шапка с широка периферия засенчваше очите му. С кръстосаните на гърдите си патрондаши и стърчащите от двете страни на седлото пушки той приличаше на авантюрист, наемник и дори бандит. Освен това имаше револвери с прости, изтъркани от употреба дръжки.

— Нямате право да ме плашите така! — гневно му се сопна на испански Лора, след като си бе възвърнала дар слово. Противно на здравия разум тя не изпитваше страх, а единствено гняв. Този непознат бе нахлул в неприкосновеното й кътче, нарушавайки уединението й, и сега тя искаше той да изчезне. — И внимавайте да не се приближите прекалено до онази хала, коня ми!

Тя се надигна, без да съзнава, че е почти гола, докато не забеляза потрепването на ноздрите и стъписването на мъжа, което й напомни, че със същия успех можеше да се изправи пред него чисто гола, тъй като мократа риза лепнеше по тялото й и прозираше.

Студена тръпка премина по стоплената й от слънцето кожа. О, боже! Какво щеше да стане, ако…

— Тръгвайте най-сетне! След като се нагледахте!

Нямаше да покаже, че се бои. Тъй като не последва отговор, Лора пристъпи две крачки напред, мислейки за пистолета, който бе оставила под полата си — пистолет, който винаги носеше по време на своите излети. Както и ножа… но той бе останал в дисагите!

— Чуйте ме, чужденецо, най-добре би било веднага да се ометете! — хладно рече тя. — Изчезвайте веднага! Ако семейството ми научи за тази сцена, ще трябва да се простите с живота и дори всичките тези оръжия няма да ви спасят. Приличате ми на някой разбойник… или гринго, пресякъл нелегално границата. Тук не обичаме такива като вас, разбрахте ли? Какво изобщо търсите тук?

Предполагам същото, което и ти! — отвърна мъжът, а в спокойния му глас прозвуча шеговита нотка, накарала момичето да побеснее. — Исках малко да се поизмия от праха и да напоя коня си, това е всичко. — Той се ухили. — Не си мисли, че искам да те изнасиля! Не си губя времето с това да насилвам малки момиченца.

За неин най-голям ужас непознатият скочи от седлото и пристъпи.

— Само посмейте да се приближите! — изфуча Лора и му отправи смръщен поглед.

Изправен, той изглеждаше дори по-висок, отколкото й се бе сторил. На ръст бе колкото баща й. И наистина изглеждаше опасен — сега, когато се бе приближил, още повече от преди.

— Чуй ме, малката — рече той, сваляйки шапката и изтупвайки я в коляното си. — Или ще си поделим потока, или тъй като ти вече си се изкъпала, ще се прибереш у дома при майка си. Comprende5!

— О! — гневно избухна Лора.

По-късно тя си мислеше, че е трябвало да преглътне гнева си. Трябваше да го помоли да се обърне, докато се облече. Тогава щеше да успее да се добере до пистолета си. Вместо това тя по най-глупав начин го нарече мръсен гринго и се пресегна към оръжието. Успя да го достигне, но в момента, в който го сграбчи, един прашен ботуш настъпи китката й, като едва не я парализира, а след това я принуди да пусне оръжието. Две силни ръце я вдигнаха високо и извадиха от потока.

— Чуй ме сега, nuchacha, не обичам малки момиченца, които се опитват да ми въртят номерца!

Той я сграбчи за раменете и силно я разтърси, а Лора — извън себе си от гняв — забрави всяка предпазливост.

— Bastardo! Hijo de putana! Пусни ме! Веднага ме пусни или горчиво ще съжаляваш, обещавам ти! Ще пукнеш… аз ще те пречукам… ще те…

— Значи говориш като някоя уличница и имаш характера на побесняла вълчица! А освен това знаеш английски — също на английски рече Трент. — Хубав пистолет… и конят ти не е лош! Откраднала ли си ги, или синът на някой богат собственик на ранчо ти ги е дал в замяна на твоята благосклонност? Преодоля ли пристъпа си на гняв, малка кучко? Мога ли вече да те пусна?

— Bastardo… ще те убия! — Лора се извъртя в ръцете му и почти успя да се освободи, опитвайки се светкавично да го ритне с коляно. Мъжът обаче с лекота избягна удара и се изсмя остро.

— Някои мъже обичат фурии като теб… аз не!

Изгубила дар слово и почти обезумяла от гняв, Лора успя да освободи ръката си за достатъчно дълго време, така че да го зашлеви, но дланта й не можа да достигне обраслото му с гъста брада лице. О, колко омразен й бе подигравателният му смях!

— Същинска дива котка, виж ти, виж ти! Питам се дали изобщо някой знае, че си тук съвсем сама. Престани да се мяташ. Погледни ме, момиче. — Той я стисна още по-силно за китките и Лора трябваше да подтисне един вик на болка. Бе принудена да го погледне в очите… сиви като буреносни облаци… ледените очи на един дявол, контрастиращи със загорялата му от слънцето кожа и черна коса, която бе също толкова дълга и разрешена колкото брадата му.

За миг Лора замръзна, изложена на този безмилостен поглед и, уловена в желязната хватка на непознатия, направи опит да си поеме дъх.

— Сега ще проявиш ли малко разум да се отдалечиш, докато се изкъпя? Не възнамерявам да се бавя.

— Върни ми пистолета! — със сподавен глас рече Лора.

— Предпочитам да не го правя, сърце мое. Нямам ти доверие. И наистина искам да се изкъпя. Така че или ще ме послушаш и ще си тръгнеш, или ще се наложи да те вържа за някое дърво, докато свърша. Какво предпочиташ? И не ме предизвиквай. Никакви номера повече.

Тя не откъсваше поглед от брадясалото му лице, но не каза нищо. Мъжът бе извил ръцете й зад гърба и сега малко поразхлаби хватката си. В този миг Лора освободи едната си ръка и с всичка сила го зашлеви през лицето, проклинайки същевременно него и всичките му предци с думи, които не можеше да си спомни да е чувала някога, още по-малко пък да ги знае толкова добре, че сама да ги използва.

— Каква проклета, твърдоглава лаеща гадина! — изруга той, преди да я събори по гръб във влажната трева, затискайки я под тежестта на тялото си. Ръцете й бе хванал здраво високо над главата, а оръжията му болезнено се впиваха в меката й кожа. — Това ли е, което искаше?

Лора не можеше да повярва, че целият този ужас се случва на нея. Докато се опитваше да се освободи от неумолимата му хватка, гърдите й се освободиха от не особено надеждния затвор, в който бяха уловени. Мъжът грубо и болезнено щипна зърната им, а след това бавно прокара ръка между бедрата й, погалвайки ги бегло, преди да заглуши гневния й протест с устни. Целуна я жестоко, безчувствено, болезнено и отблъскващо, докато тя не почувства, че се задушава. Най-накрая я пусна.

— Чуй ме, момиче, ако имах време или желание, бих опитал да го направя с теб, но в момента нямам нито едното, нито другото! Това бе само малък пример за онова, което би могло да ти се случи, ако не се държиш, както подобава! — Без да й даде да си поеме дъх, той разкъса остатъците от ризата й и ги хвърли настрани.

— Бях те предупредил…

В първия миг не осъзна какво възнамеряваше да прави с нея.

Непознатият я завърза за едно дърво, след като преди това бе запушил устата й с мръсната кърпа, която висеше около врата му, завързвайки ръцете й зад гърба.

— Ако не искаш да гледаш, можеш да си затвориш очите, момиченце! — рече той, докато се събличаше.

„Не се притеснява особено, мръсникът — гневно мислеше Лора, а очите й бяха пълни със сълзи на безпомощност и гняв. Не искаше да го вижда — него и голата му мъжественост. Животно, това бе той, отвратително, недодялано животно!“ Но въпреки целия си гняв, тя не можа да не хвърли скришом някой и друг любопитен поглед, оглеждайки го от главата до петите.

Отблъскващо! Отвратително! Мъжете бяха отвратителни с хищническите си инстинкти! Беше голям… застрашително голям. Не би искала да бъде завладяна от подобно неодушевено вещо. А той си бе въобразил, че това е всичко, което искала тя — това огромно, грубо, грозно нещо, което мъжете носеха между краката си и с което по някаква глупава причина необикновено се гордееха.

Докато тя, кипяща от гняв, трябваше да го чака да свърши, с къпането, мъжът й обърна гръб, излагайки тялото си на слънцето, избърса се с полата й и разтърси глава като куче, за да изсуши коса.

— Така е по-добре! — осведоми я той, протягайки се непринудено пред нея, след което започна да рови в чантата на седлото си за чисти дрехи. Една избеляла сина риза и също толкова избелели, прекалено тесни панталони. Върху ризата навлече същата кожена жилетка, която бе носил преди да се изкъпе. Изпра старите си дрехи и ги уви около дръжката на седлото, където щяха да изсъхнат, когато продължеше ездата си. Накрая обу чифт чисти чорапи и нахлузи ботушите си. Не носеше шпори — тази подробност й бе направила впечатление. Що за човек бе той? И кога щеше да я освободи, ако изобщо го стореше?

Когато най-сетне се приближи към нея и я погледна замислено, Лора си спомни за голотата и безпомощността си. Въпреки това в погледа й се четеше омраза и инат.

— Е, банята бе превъзходна. Почти съжалявам, че не мога да остана по-дълго! — Тя потръпна, когато мъжът отново погали гърдите й.

Дали не възнамеряваше да я остави така вързана и просто да продължи по пътя си? Когато тази мисъл проблесна в съзнанието й, Лора с всички сили понечи да се освободи.

Той вече бе върху седлото! Тогава непознатият се наведе над нея, а секунда по-късно тя съзря проблясването на ножа и бе свободна.

— Можеш да задържиш коня си, muchaclui. А що се отнася до пистолета, предпочитам да го взема. Ако е твой, можеш да го потърсиш в хасиендата на дон Естебан Алварадо. Adios!

В резултат от последните му думи пръстите на Лора се разтрепериха. Цялото й тяло се тресеше толкова силно, че й отне цяла вечност да се освободи от парцала в устата си.

Наистина ли бе изрекъл това или й се причуваше?

Лора трескаво се облече, метна се на гърба на Амиго и го пришпори към Анита. Все още не можеше да се върне в къщи, а и не можеше да разкаже на приятелката си за случилото се. Имаше нужда обаче от успокояващото й присъствие, за да се отърве от хаоса в главата си.

Не… не! Не можеше да е той… мъжът, когото се бе бояла да срещне, от когото бе избягала!

Дори ужасният й прадядо не би могъл да пожелае женитба между нея и един толкова потаен, презрян негодник!

А колко коравосърдечно би й се изсмял и би я подигравал Франко, ако му разкажеше за това си премеждие!

Не, само щеше да се злепостави, ако признаеше пред някого за унижението, което бе понесла от този груб и похотлив негодник… Ах, по-добре да не се бе раждала! Колко непоносим бе споменът за държанието му, за думите му, за начина, по който я бе принудил да изтърпи болезнените му целувки, от които устните й все още бяха напукани и подути.

Не искаше да мисли за това… не искаше да си спомня, никога! Не искаше дори в най-скритото и потайно ъгълче на съзнанието си да се запита какво би станало ако… ако…

Лора усети, че трепери — в еднаква степен от отвращение и от срам. Какво ставаше с нея? Защо гърдите й все още бяха възбудени? Защо толкова дълго бе търпяла целувката му, вместо да забие зъби в неумолимите му устни, които я бяха подигравали, преди да докоснат нейните? Защо не можеше да забрави голото му тяло?

3

Трент Чаланджър продължи по пътя си в необикновено мрачно настроение.

Тази дива малка циганка го бе накарала да бъде предпазлив, в случай че заплахите й бяха изречени сериозно. Той нямаше желание да се брани от ревниви бащи и братя, още повече че не бе й сторил нищо въпреки неочакваната отзивчивост, която като че ли бе усетил от нейна страна, преди да я остави.

Да върви по дяволите! Не знаеше защо си губи времето с мисли за нея, когато има толкова много неща, които го занимаваха.

Смехотворната идея на дядо му и дон Франсиско Алварадо например. Двама възрастни мъже, които седяха заедно, пушеха цигарите си и планираха живота на своите наследници. Опитваха се да го сватосат за момиче, с което дори не се бе виждал. Възнамеряваше да направи всичко възможно, за да осуети плановете им. Но господин Рейнолдс, американският вицеконсул в Мексико сити, бе настоял за това лично Трент да предаде на господин Морган известна информация. Така младият Чаланджър най-сетне имаше чудесен претекст да посети хасиендата Де ла Носталхия. Дори президентът Диас не би попитал за причината затова забавяне на Трент, преди да се върне в Калифорния. По дяволите остарелите представи… и по дяволите неостаряващият Джим Бишъп, който винаги бе в центъра на събитията, подобно на някакъв сив, плетящ безкрайните си мрежи паяк. Господин Бишъп изглежда знаеше слабите места на всеки и отлично умееше да ги използва за целите си.

Дори посещението на Трент в ранчото в Калифорния — „за да уреди някои въпроси свързани с фамилните имения“ — изглежда бе част от плановете на Джим Бишъп! Какво ли бе намислил този път?

Докато Трент Чаланджър яздеше в компанията единствено на горчивите си мисли и спомени, Франко Алварадо Морган с нежелание реши, че е време да остави сладката му Мариела да се прибере у дома, а сам той да се отправи към хасиендата, за да посрещне госта на родителите си — своя бъдещ шурей, както го наричаше, за да дразни сестра си.

Той с нежелание напусна тайното местенце, което бяха избрали за своите срещи, превъзмогвайки желанието да остане, да продължи да докосва нежната кожа на Мариела и да усеща отзивчивостта на тялото й. Въпреки това знаеше, че ако сам не се изтръгнеше от топлите й прегръдки, тя би останала с него цялата нощ… би му дала всичко, което поискаше от нея.

— Mi corazon6… сега трябва да вървим, преди чичо ти и леля ти да са ти се разсърдили. — Той напрегна мускули и се изправи, издърпвайки и нея. За миг толкова силно я притисна към себе си, като че никога нямаше да я пусне.

— Да, любими! О, Франко, разбирам толкова много неща… може би повече, отколкото е добре за мен. Да престана да те обичам значи да умра!

— Ела тогава, ще те отведа у вас — нежно рече той, копнеейки отново да види усмивка на устните й. А след това добави, намигайки, за да разведри обстановката: — Да разкажа ли на чичо ти, че сме говорили за предстоящата женитба на сестра ми? Ще му подхвърля, че би могла да й бъдеш шаферка!

— Франко, моля те, недей! Не се шегувай с това. О, горката, клета Лора… колко ли й е омразна мисълта за тази женитба! Той със сигурност е стар… може би богат, но стар и грозен! Моля те, направи ми удоволствие и не я закачай за това, за да не извърши в яда си някоя необмислена постъпка!

Франко избухна в смях.

— Стар и грозен! А в случая и бедняк! Както сама знаеш, Лора не бива да бъде дразнена, за да не изпадне в някой от своите пристъпи на гняв! Мислиш ли, че ще го застреля… или прободе с нож? Да се обзаложим на една целувка как ще свърши всичко?

— Остави ме да продължа сама, Франко, вече сме прекалено близо и не искам да си мислят, че… — Мариела поруменя, срещайки погледа му, след което допълни: — Моля те… иначе следващият път ще ми е още по-трудно да се измъкна незабелязано.

Той я целуна дълго и страстно, преди да я остави да се плъзне от седлото, отнасяйки със себе си издайническото потръпване на копнеещото му тяло.

— „Следващият път“ значи ли утре? Ако не, ще дойда и ще те отмъкна под възмутените погледи на твоя чичо, леля и всички останали!

Момичето го прегърна страстно, преди да се откъсне от него и да се усмихне пресилено.

— Да, любов моя. Утре, ако е рекъл бог!

След това се обърна и избяга, без да погледне назад — надолу по тясната, оградена от дървета пътечка, водеща в долината, където се гушеше малкото селце.

Франко вече бе изминал голяма част от пътя до хасиендата, когато някъде в далечината дочу първия отчаян вик и изстрели. Последва втори вик, който изглежда бе заглушен насила.

Мариела? Боже! Той обърна коня и в същия миг вече бе извадил револвера от кобура си. Препусна нагоре по тясната пътечка и скоро бе на най-високата точка на възвишението. Съзря Мариела, все още викаща, да се извива в ръцете на двама мъже, облечени във войнишки униформи, с разкопчани до кръста куртки и накривени кепета. Те бяха разкъсали блузата й и сега си играеха с момичето като котки с ужасена мишка. Внезапно у него се надигна дивият, първичен гняв на неговия баща. Препускайки надолу по хълма, момчето изрева като индиански воин и едновременно с това натисна спусъка. Единият от мъжете падна на земята, а другия Франко повали с един удар с дръжката на револвера си. След това се наведе, вдигна Мариела и я метна на седлото пред себе си.

— Насам, Франко… насам! — чу той гласа на сестра си и се насочи в посоката, от която идваше викът — към дома на техните общи приятели, семейство Веласкес.

Зад него изтрещяха изстрели и ако не бе Мариела, той щеше да спре, за да им отвърне. Но вратата на една къща се отвори и той, без да се колебае, насочи коня си към нея. Вратата се затръшна след него и мигновено бе залостена. Франко скочи от коня и взе в обятията си силно хлипащото и треперещо момиче.

— Погрижи се за нея, Лора. Излизам навън… ще убия тези…

— Не! Франко, не! Имаме нужда от теб тук! За бога… те са прекалено много. Пияни, шляещи се войници, мръсни свине! Тези негодници искат да се забавляват и си търсят плячка!

Лора бе стиснала здраво ръката му и Франко почувства, че червената пелена, която бе паднала пред очите му, малко се повдигна и отстъпи място на разума.

Сега жените от семейство Веласкес бяха наобиколили Мариела. Те й говореха тихо, опитвайки се да я успокоят и изтрият сълзите й. Едната от тях донесе ребозо7, за да скрие голите гърди на момичето.

Мъжете — мълчаливи фигури със строги черти на лицата, имаха малко, при това стари, оръжия.

— Това имах предвид, Франко! — обясни Лора. Той се насили да отклони поглед от Мариела и погледна сестра си в широко отворените, безстрашни очи, които гневът правеше да изглеждат студени като сапфири.

— Нямаме достатъчно оръжия — продължи Лора. — И не зная колко дълго ще можем да ги държим на разстояние. Но стените са дебели, а ние имаме своя разум… и ножове, мачете, когато мунициите свършат. Имаш ли патрондаш? Пушка?

Сутринта толкова бе бързал да излезе от къщи… По дяволите! Лора изглежда отгатна мислите му и устните й се разтеглиха в своенравна гримаса.

— Нямам пистолет, Франко… — Никога не би му признала по какъв начин и е бил отнет!

— А аз имам само патроните в барабана на револвера. — Той се обърна към Лора, мръщейки чело, и когато най-сетне съсредоточи вниманието си върху нея, забеляза, че ръката й е превързана.

— Какво се е случило?

— Нищо. Драскотина, за която вече се погрижихме, Изпратих Хуанито с Амиго до хасиендата, за да повика помощ. Не ни остава нищо друго, освен да използваме разума си и да издържим, докато пристигне помощта.

Слава богу, Франко най-сетне бе в състояние да поеме нещата в свои ръце! Понякога мъжете са твърде необходими…

— Стремете се всеки изстрел да попадне в целта… и не стреляйте по сенки и закачени на тояги шапки! — нареждаше Франко и въпреки че повечето от мъжете бяха доста по-възрастни от него, те слушаха с респект сина на дон Естебан.

Раната на ръката на Лора се обаждаше и при най-малкото движение, но момичето пренебрегна болката и съсредоточи цялото си внимание върху своя гняв. Измъквайки се от една опасност, тя се бе натъкнала на друга. Всъщност се радваше, че се бе оказала тук точно сега, когато тези пияници върлуваха из селото, и можеше да помогне. Те бяха по-лоши и от бандитите, които трябваше да преследват, особено когато се натъкнеха на беззащитно селце като това.

Отвъд оградата прозвуча нов залп, след това пиянски рев и заплахи. Франко се приближи към една пролука в дебелата стена, даде два изстрела и отново се обърна.

— Колко? — попита Лора.

— Най-малко един. Мисля, че раних другия толкова тежко, че доста дълго ще е извън играта.

— Ти бе много храбра, amiga8 — прошепна Анита на Лора. Двете се познаваха от деца и се държаха като равни. Красиво момиче с блестящи очи, приблизително на възрастта на Лора, Анита имаше повече обожатели, отколкото пръсти на двете си ръце, но бе хвърлила око на Франко. За съжаление той й обръщаше толкова малко внимание, като да бе негова сестра. Въпреки че не харесваше Мариела, Анита се опитваше да не го показва, утешавайки се с мисълта, че един ден ще накара Франко да я забележи. Толкова често се бе молила за това, а междувременно упорито учеше. Учители й бяха дон Реналдо Ортега с безчислените си книги и доня Лора Луиза, която държеше Анита да я нарича просто Луиза.

— Изобщо не съм била храбра, просто не биваше да им показвам, че се боя! — призна Лора.

Докато се гледаха, докосвайки ръце, двете момичета си спомниха ужасния миг, когато недалеч от кладенеца забелязаха към тях да приближават двама ездачи — ухилени и очевидно — твърде пияни.

— Две очарователни госпожици! Какво ще кажеш, Педро? По една за всеки! А те и двете са хубавички, така че е истински късмет да открием тази прелест преди останалите, какво ще кажеш? Добре, че избързахме напред, сега ще получим най-хубавия пай, а? Ха-ха-ха!

— Ето… пийнете по глътка… елате тук! — Вторият мъж, селяк с груби черти, носеше облечена на голо войнишка куртка, изпод която се подаваха космати гърди и почернял от мръсотия пъп.

— Виж само, те са изненадани, малките muchachas! Навярно не са очаквали да видят истински мъже наоколо, а? Ние ще ви покажем това-онова, малките!

Анита стоеше вменена и сякаш внезапно онемяла — неспособна да издаде нито звук.

Лора, която си бе възвърнала самообладанието и бе схванала настроението на мъжете, пристъпи напред, полюшвайки хълбоци и пресилено пърхайки с мигли.

— Извинете бедните селски момичета, capitanos! — заговори на испански тя. — Ние не сме свикнали на толкова… толкова дързък език! Но кажете — тя се усмихна на по-едрия от мъжете, който пръв бе взел думата, — защо не слезете от конете и не ни обясните какво имате предвид? Не зная какво мисли свенливата ми приятелка, но аз самата с удоволствие бих ви послушала!

— Аха! Истинска дива котка! Виж само тези очи! Обзалагам се, че не знае кой е баща й!

— Да, изглежда няма нищо против да я позабавляват малко. Искаш ли една глътка, момиче?

— Разбира се, защо не? Искате ли да ви потанцувам малко? Приятелката ми свири на китара. Анита, por favor9, донеси китарата… и се връщай по-скоро, защото не мисля, че тези момчета обичат да чакат. — Движена от инстинкта си за самосъхранение, тя се усмихна съблазнително.

— Елате! — подкани ги тя. — Или губите смелост, когато насреща си имате решителна жена? — Тя сви рамене, отстъпи назад и с един ритник по кокалчето извади Анита от вцепенението й.

— Боите се, че не сте достатъчно мъже, за да ми харесате?

— Да се боим, по дяволите, не!

— Чуй я само курвата! Боже… тя се опитва да ни дразни!

— Тя копнее за някой истински мъжага. Не е ли така, малката?

— Може би! Една глътка, а когато приятелката ми донесе китарата си, ще ви покажа какво мога, съгласни?

— Тя наистина е темпераментна! Ей, ти! Тичай и донеси китарата. Искаме да я видим как танцува… искаме да видим и двете ви.

— Да, побързай, Анита! — задъхано прибави Лора, преди с извинителен смях да се обърне към мъжете. — Тя е малко свенлива… Не е била в града като мен. Но скоро ще се убедите, че е също толкова забавна, колкото мога да бъда аз, особено ако не се скъпите за ракията! Обещавам ви, господа… няма да останете разочаровани!

Анита побягна боса към къщи, без да посмее да хвърли дори бегъл поглед през рамо. Сърцето й биеше толкова лудо, че тя се боеше да не изгуби съзнание, преди да се е добрала до в къщи.

Ами Лора… не смееше да си представи какво би могло да е случи с приятелката й, която толкова дръзко и безгрижно бе разговаряла с онези ужасни мъже, омайвайки ги със сладки думи и обещания. Но докога? И какво щеше да стане, ако… Анита не посмя да доизрече мисълта си дори наум.

Съсредоточена изцяло върху мига, Лора продължаваше да се шегува и задява мъжете. Пиеше от пъпните с ракия винени мехчета, успявайки при това да не се задави. Успя също да ги задържи на разстояние, докато те с течащи лига обикаляха около нея като песове около някоя разгонена кучка. Лора даваше вид, че се опитва да избере онзи от двамата, който е по-мъжествен.

— Покажете ми ги… да, покажете ми ги, момчета! Аз ще реша кой е най-голям, става ли?

Хилейки се, двамата започнаха да разкопчават мръсните си, прашни панталони, подканяйки я да се приближи, за да оцени качеството на онова, което щяла да получи след малко.

— Ах, виждам, че ще бъде трудно да избера между вас двамата! Но не искате ли да видите какво ще получите вие? Готови ли сте? — Лора инстинктивно избираше действия и думи.

Тя отстъпи няколко крачки, нареди им да спрат… да свалят панталоните си малко по-надолу, за да може да вземе решение!

Съжаляваше, че пистолетът й не е в нея, но имаше поне ножа си. Той висеше в калъфа, плътно пристегнат към бедрото на Лора с кожена лента, получена като подарък от майка й.

Лора разтърси дивата си грива и започна леко да се полюлява, сякаш танцуваше без музика, повдигайки полата си сантиметър по сантиметър, докато двамата зачервени мъжаги лъхтяха и хъркаха от желание. Дочула зад гърба си тропот на копита и гласа на Анита, която й извика нещо, до преди миг закачливата и кокетна Лора изведнъж се превърна в разгневена дива котка. Тя вдигна полата си високо, натъпквайки я с едната ръка в колана си, докато другата посегна към ножа.

— Ето това получавате от мен, животни такива… и това, и това!

Бе извършила всичко това действайки по инстинкт, бе изиграла ролята си почти без да мисли. За пръв път в живота си бе убила и осакатила човек Всичко вече бе зад гърба й… не знаеше, в последствие почти не можеше да си спомни какво бе сторила и как Но когато, точно преди да изтрещят изстрелите, се завъртя на пета и се затича към бялата къща, от която насреща й бързаха Анита и мъжете, от ножа, който все още стискаше в ръка, капеше кръв.

Лора си възвърна гласа и извика:

— Връщайте се! Връщайте се! Идват още!

Един куршум бе одраскал ръката й, преди да успее да се добере до спасителната порта, спъвайки се сред хладния полумрак, контрастиращ с ослепителната слънчева светлина навън.

4

Трополящите зад гърба му копита го наведоха на мисълта за евентуална опасност.

Трент дръпна юздите на коня си, извади пушката от калъфа и, като я опря на бедрото си, зачака приближаването на ездача, който и да бе той.

Най-напред разпозна златистокафявия жребец с бяла звезда на челото. Тя? Но вместо от момичето, конят бе язден от малко момче — седем или осемгодишно, съдейки по ръста му.

— Hola, muchacho! Спри!

— Не, не, трябва да намеря господин Алварадо. Не бива да спирам… обещах…

— Проклятие! — Трент сграбчи юздите на коня му и го накара да забави ход. Заговори го на разпространено сред мелезите испанско наречие: — Аз съм приятел на господин Алварадо, така че спри за малко! Какво, по дяволите, се е случило? Откъде имаш този кон?

— Той е на доня Луиза… тя ме изпрати да доведа помощ, защото аз съм единственият, който може да язди Амиго! — Независимо от очевидния страх и нетърпение на момчето, в гласа му се бе промъкнала нотка на гордост, преди отново да бъде завладяно от ужас. — Ах, господине, те са толкова много… мръсни, пияни войници! Опитаха се… хванаха сестра ми и ако не бе доня Луиза… Пуснете ме да продължа, господине! Обещах да доведа помощ!

— Дръж си устата! Бъди мъж, ако можеше! Виждаш ли пушката и револверите? С тях мога да задържа войниците, докато доведеш помощта, но най-напред трябва да ми покажеш къде са те и как мога да се промъкна, без да ме забележат. Comprende! А сега… тръгвай! Напред! Когато приближим, ще яздим бавно и тихо. Никакъв шум, който може да ни издаде, разбра ли?

— Селото не е много далече, господине. Има много дървета и разпръснати скали. Няма да ви забележат. Ние също не ги забелязахме, докато… — момчето си пое дълбоко дъх, преди трескаво да продължи: — Дон Франсиско, който харесва Мариела, също е там… синът на дон Естебан, знаете ли? Но вие сигурно го знаете, щом казвате, че познавате дон Естебан. О, той ще насече тези свине на късчета, със сигурност ще го стори… а след това ще нахрани с тях лешоядите!

— Сигурно ще го направи — провлечено рече Трент, а предусещането за предстоящата битка, което вече вибрираше във вените му, прогони умората и тегнещата в душата му меланхолия.

Така, значи тя е била определена за негова годеница? А сега бе загазила.

За миг устните му трепнаха в сурова, почти подигравателна усмивка.

Колко ли изненадана щеше да остане! На него поне нямаше да му дойде като гръм от ясно небе.

Трент подкани момчето, чието име — оказа се в последствие — било Хуанито, да му начертае върху прашната земя приблизителна карта на очертанията на селцето.

— Има само една хубава улица, господине… тук. Там сме повалили някои дървета, така че каретите да могат да минават на път за неделния пазар. Оттам са дошли и те.

— Това ли е единственият път, водещ към селото?

— О, не! Има и друг — пътят, по който се измъкнах аз! Има съвсем тесни пътечки, които знаем само ние, които живеем тук. Така успях да изведа Амиго, без да ме забележат. Той не бе при колибите, защото доня Луиза винаги го оставя горе, в сянката на дърветата, където има хубава трева. Също и вода. Малко ручейче се спуска надолу към потока, в който жените перат.

Момчето вдигна поглед към лицето на високият гринго — също толкова кафяво под тъмната брада, колкото и неговото собствено, и неподвижно като лицата на каменните фигурки на стари божества, които понякога намираха из пещерите. Когато един проникнал през покрова от сплетени клони слънчев лъч обагри в огненочервено тези забележителни, птичи очи, момчето се прекръсти.

Дали пък не бе някой зъл дух, този изникнал от прахта, от нищото мъж! Въпреки това Хуанито имаше ясното усещане, че злият дух е на негова страна.

— Добре, момче, добре си свърши работата! А сега мисли за онова, което ти казах. Ще водиш Амиго за повода, докато се отдалечиш достатъчно, а след това ще яздиш като дявол! И кажи на дон Естебан… дяволите го взели… кажи му, че годеникът на доня Луиза е взел нещата в свои ръце. Хайде, върви!

Без да обърне повече внимание на момчето, което го гледаше с широко отворени очи и зяпнала уста, непознатият грубо му махна да върви, а сам той се отправи по посока на селцето.

Някъде долу от ниското до него достигаха викове, пияни, цинични заплахи, а от време на време и по някой изстрел.

Той не бързаше. Движеше се изключително предпазливо, докато достигна едно място, от което можеше да надникне надолу. Нямаше защо да се безпокои, че ще бъде забелязан, тъй като никой не му обръщаше внимание. Тук-там по земята лежаха трупове — не можеше да различи дали са на войниците, или на защитниците на селцето. Забеляза група мъже, които се снишаваха зад стена от недялан камък, стреляйки към две солидно изградени постройки, които очевидно принадлежаха на едно и също семейство.

Иначе войниците не си правеха труда да се крият или използваха за заслон каменните цистерни, които се виждаха наоколо. Имаха автоматични пушки и пистолети, но не и модерните „Уинчестър“ и „Колт“. Ситуацията му напомняше за сраженията в Алжир и Триполи, към които бе привикнал по време на краткия си престой в Чуждестранния легион. Или преди това, из пустошта на Ню Мексико или Аризона, където си спечели името на най-бързия стрелец, който можеше да бъде купен единствено когато решеше да се продава.

Трент оголи зъби като надушваща плячка пантера.

Вероломните нападатели затягаха кръга около двете укрепени с висока стена къщи, готови всеки момент да нападнат. Разнасяха се насмешливи забележки за това, че изстрелите на защитниците ставаха все по-редки, а паузите между тях по-продължителни.

Те се приближаваха, тези зверове… ставаха по-сигурни и все по-дръзко излизаха от прикритията си. Смехът и гласовете им достигаха до Трент — облозите, които сключваха помежду си, кой щял да вземе най-много жени и какво щели да направят с тях, особено с безсрамната кучка, дъщерята на грингото. Онази, която убила един от другарите им… щели да й сложат юзда, да си я прехвърлят от ръка на ръка и накрая да я продадат някъде, където ще трябва да изпълнява желанията на всеки мъж, който има няколко излишни песос.

Мъжът, който бе говорил най-много и се бе смял най-високо, не успя да довърши пороя от цинични думи.

Първият изстрел от „Уинчестъра“ на Трент прониза гръкляна му и го повали на земята, където той се запревива в прахта, виейки от болка като куче. Още преди първият да се строполи на земята, друг един от войниците бе повален с пръснат череп. След него още един… и още един…

Подобно сянката на Немезида „Уинчестърът“ ги поразяваше — хладно и методично, докато Трент сменяше мястото си. Малцината, опитали се да отвърнат на огъня, не можеха да разберат по кого или какво стрелят. Навярно цяла армия!

Нямаха много време за чудене, тъй като падаха един след друг със съвсем малки паузи, докато Трент презареждаше между изстрелите, от които никой не пропусна целта.

Един пиян, подобно на останалите, мъж се запрепъва, излизайки от малка колиба на другия край на селцето, където се бе забавлявал с някакво пребито почти до безсъзнание момиче. Той все още не осъзнаваше случилото се в негово отсъствие.

— Какво става, а? Още ли не сте се справили с нещастните пеони?

Стоеше все още с разкопчан панталон, олюлявайки се, когато куршумът попадна право в слабините му. Предсмъртният вик на мъжа накара Трент да разтегли устни във вълча усмивка.

В една от двете малки къщи, чиито дебели стени и керемидени покриви бяха послужили като заслон от куршумите и горящите факли, Лора и Франко се спогледаха, без все още да разбират, че всичко е свършило толкова бързо и неочаквано — целият този кошмар, от който не вярваха повече да се събудят.

След последния изстрел се възцари напрегнато очакване, пронизвано от виковете и стоновете на мъжете, които Трент умишлено бе оставил живи. Облекчение и невяра се смесваха в душите на мъжете и жените, потърсили убежище в двете свързани с подземен зимник къщи.

— Татко? Толкова бързо? Възможно ли е, Франко?

— Тихо! Не зная! Но кой друг би могъл да бъде?

От високото до тях долетя мъжки глас.

— Не стреляйте, ако все още са ви останали патрони! Мисля, че ги очистих всичките. Хей, има ли някой там вътре?

„Пушката му все още дими“ — замаяно си помисли Лора. Той… дяволът с черната брада! Тя стоеше край прозорецът, към който се бе втурнала, чувайки вика, и внезапно почувства световъртеж. Сякаш много от далече до нея достигаше недоверчивият глас на Франко.

— Кой сте вие и…

— Вие сте Франко? Синът на Стив? Аз съм Трент Чаланджър… бях на път към баща ви, когато срещнах момче на голям кон, което ми разказа за случилото се тук. Ще излезете ли най-сетне?

— Простете! — Франко се обърна към мъжете, които бяха заедно с него в къщата, и бързо им прошепна няколко думи, преди да отлости вратата и да пристъпи навън с усмивка на облекчение.

Лора остана като вкаменена край перваза на малкия прозорец.

„Той! — мислеше си тя. — А сега, отгоре на всичко му дължим и живота си! Не искам да му бъда задължена. Презирам подобни мъже… а него повече от всеки друг! Той не се държа много по-добре от онези мръсни войници… само дето ножът не ми бе под ръка. По дяволите! Той е последният човек на земята, пред когото бих искала да се чувствам задължена!“

— Лора! Лора! Излез, сестричке! Какво ти става? Тук има един човек, когото със сигурност би искала да поздравиш.

Анита я разтърси внимателно за ръката.

— Луиза! Какво ти е? Брат ти те вика, за да поздравиш този красив мъж, който малко ме плаши… големия гринго, който уби всичките тези хора! Ела! Или заради раната си останала без сили? Искаш ли…

Лора прекъсна с поглед загрижените думи на приятелката си, протегна се и пое дълбоко дъх.

— Добре съм! Просто се бях замислила…

— Не мисли прекалено за лошите неща, които вече са зад гърба ни! Излез навън, Луиза!

Много скоро Лора пожела да си бе останала в къщата, преструвайки се на изнемощяла от загубата на кръв, за да не трябва да се среща с него. Но я бяха принудили да излезе, а за да е всичко още по-ужасно, той бе настоял да я вземе на коня си. За да се опознаели, както се бе изразил, преди формалностите, които ги очаквали… По дяволите коварствата му!

На Франко не му бе убягнал фактът, че Лора е бясна, но подтикнат от любопитството, което го обзе, забелязвайки как се стрелкат с очи един друг, той също настоя сестра му и Трент да избързат напред, за да обяснят сами за случилото се. Естествено Лора не искаше да се държи невъзпитано с човека, който им бе спасил живота, но въпреки това не се отказваше от упорството си, което я правеше да изглежда още по-комично. Навярно изглеждаше дори така, сякаш тя се боеше от този негодник! Защо трябваше точно той да им се притече на помощ?

Седеше неподвижно в седлото пред него, а докосването и топлината на тялото му я караха да потръпва. Какво ли щеше да каже той сега? Пред другите се бяха държали като напълно непознати, което бе добре дошло за нея. Но защо след това бе настоял да яздят заедно?

Би предпочела да язди с Франко, но брат й бе прекалено зает с това да успокоява все още хлипащата Мариела, и, махайки им за довиждане, бе обещал да се върне навреме за вечеря.

Как можеше да остане толкова безчувствен за отчаяните й погледи и заплашително мръщене? Но не, той се бе престорил, че не забелязва нищо, подканяйки я с дяволски пламъчета в лешниковите си очи да тръгне преди него и да покаже на Трент пътя за хасиендата, където веднага щели да се погрижат за ръката й.

— Първото ти сражение, сестричке! Мама ще бъде горда с теб!

— Да, а татко ще се разсърди, за дето сме излезли, без да се обадим! — сърдито отвърна Лора, преди да се наложи да изтърпи ръцете на Трент Чаланджър около кръста си, които я вдигнаха на седлото.

Лора бе толкова напрегната, че седеше със схванат гръб и не успяваше да събере мислите си.

Само преди няколко часа се бе държал с нея като с някоя евтина уличница… и тя бе изгаряла от желание да го убие. Сега му дължеше живота си и трябваше да се държи вежливо с него, а освен това да понася прекалената интимност на прегръдката му.

— Наистина се радвам, че можете да яздите като мъж. Не разбирам как повечето жени изобщо търпят тези дамски седла.

— Може би като доказателство за истинско ездаческо изкуство! Бихте ли могъл да овладеете един кон, яздейки върху дамско седло, господин Чаланджър? Или да прескочите жив плет?

— Очевидно не! — Тя почти усети хиленето му и можеше да си представи как устата му и цялото брадясало лице се е разкривило в подигравателна усмивка. — Никога не съм опитвал. Между другото, би трябвало да бъдете по-предпазлива с пистолета, госпожице Лора. Особено, когато се къпете на открито. Вместо от такъв мръсен странник като мен, можеше да бъдете изненадана от тези войници.

— Наистина сте непоносим, знаете ли? Държахте се като един отвратителен… е, би трябвало да сте наясно що за стока сте! И повярвайте ми, ако не бяхте сторили за мен това, което направихте, щях да ви убия собственоръчно… също като онези отвратителни войници, които… които… О, проклятие!

Проклинайки слабостта си, Лора преглътна сълзите на гняв и безпомощност. В този миг едно неочаквано движение на коня я накара да се притисне към мъжа, от което раната отново я прободе.

— Ох! — простена тя, шумно поемайки дъх, без да осъзнава, че брадясалата му буза е твърде близо до нейната.

— Ръката ви? — без заобикалки попита той. — Сериозно ли е? Какво сторихте за раната?

— Няма нищо… просто драскотина! Имаше малко кръв, така че я превързахме, това е всичко! За повече нямаше време, а освен това не ме боли особено!

Той докосна импровизираната, подгизнала от кръв превръзка и Лора неволно простена.

В следващия момент той дръпна юздите на коня си и Лора политна към него.

— Стойте мирно. Можете ли да търпите на болка? Трябва да сваля проклетата превръзка, така че се дръжте за седлото колкото можете по-здраво и вдигнете ръката високо, разбрано?

— Какво, за бога, правите? Какво… ох! Заболя ме!

Без сама да разбере как, тя бе свалена от седлото и поставена на нозе, а сега мъжът…

— Вие не сте лекар! Оставете ръката ми на мира… у дома ще ’се погрижат за нея, казах ви вече! Ох!

— Стискайте здраво зъби. Малко ще пари, но ще предотврати отравяне на кръвта, което би ви причинило много повече болка, уверявам ви!

Оказа се почти невъзможно да се отстрани засъхналата превръзка, без раната отново да закърви. Мъжът изля върху нея някаква безцветна течност от едно шишенце, което извади от висящите на седлото дисаги.

А нея наистина я заболя — за миг Лора бе заслепена от болка, от очите й рукнаха сълзи, а от устните й се отрони силен стон, въпреки че момичето бе изпълнило съвета на спътника си и здраво бе стиснало зъби. Почувства как всичко в главата й се завъртя и положи усилие не се унижава повече, падайки в безсъзнание в ръцете му. Почти изпита облекчение от факта, че уловилите я за кръста ръце на мъжа я държаха здраво на земята. Когато изгарящата болка поотмина, той поднесе към пребледнелите й устни някакво шише.

— Ето, глътнете една голяма глътка. Това ще ви облекчи.

Все още малко унесена, Лора послушно отпи, без да се замисля. Веднага след това изплю течността и се закашля, неспособна да изрече нито дума, още по-малко пък да протестира, когато той я вдигна на седлото.

5

Лора бе настояла на вечеря да носи черната си копринена рокля с дантелена яка и строго деколте, която имаше дълги почти до лактите ръкави с подходящи дантелени маншети.

— Но това не е рокля за млада дама, която за пръв път ще срещне своя годеник! — напразно се бе опитала да възрази Филомена.

— Той не ми е годеник, а освен това вече се познаваме, забрави ли?

— Ах, като се има предвид какви парцали бе навлякла, истинско чудо е, че господинът се съгласи да остане за вечеря!

— Той е тук, за да говори с баща ми по работа. А аз ще сляза на вечеря само защото не желая някой да си помисли, че подобна незначителна загуба на кръв може да ме извади от релси! Моля те, Филомена, недей да спориш повече с мен!

— Мисля, че заради това раняване не си съвсем със всичкия си! — мърмореше Филомена. — Щом искаш… ще ти донеса грозната черна рокля, но най-напред трябва да я изгладя. Потърпи няколко минути. И изпий билковия чай, който ти сварих… веднага ще се почувстваш по-добре.

Когато сърдитият монолог на Филомена заглъхна по коридора. Лора с въздишка седна на леглото и изпитателно заразглежда превързаната си ръка.

— Филомена? Как е тя?

— Приготвихме специален мехлем, доня Хения. В живота си съм виждала и по-лоши рани, но… Ех, защо не бях останала будна, за да я държа под око? Защо? Трябваше да се досетя, че крои нещо, щом ми позволи да й облека дори корсет! Ех!

— Вината не е твоя — рече Джини и успокоително потупа възрастната жена по рамото. — Дъщеря ми е толкова вироглава и своенравна, колкото баща й и аз, взети заедно. Спи ли сега тя?

— Дали спи? Не! Не, каза, че не искала да спи. Не иска да вземе успокоителната ми напитка. Казва, че искала да участва във вечерята. А освен това — да облече черната си копринена рокля — затворената, с дългите ръкави… за да не се виждала превръзката, казва. И никакъв корсет!

Филомена издаде напред долната си устна и притисна ръка към сърцето си, сякаш бе заплашена от инфаркт.

— Нито веднъж не сложи корсет, доня Хения! Тя казва: „Не ли е годеник и никога няма да бъде! Ах, доня Хения, какво ще правим?“

Джини въздъхна и рече кратко:

— Нищо! Занеси й роклята, която иска, Филомена, а аз ще дойда и ще поговоря с нея. — Сви безразлично рамене и се усмихна на възрастната жена. — Тя е млада, жадна за приключения и избухлива. Но мисля, че когато му дойде времето, ще се научи на всичко. — „Но не и преди да е натрупала нужния опит и да е изстрадала онова, което й е писано… както аз“ — мислеше Джини, останала за миг неподвижна, за да събере мислите си, след като Филомена бе излязла. Хрумна й каква бе самата тя на възрастта на дъщеря си — въоръжена единствено с дързостта и оскъдния си житейски опит, тя искаше да опита, да преживее, да има всичко, което можеше да й предложи животът. Не бе взела предвид възможните изненади, нито Стив, който ъ завинаги бе променил живота й. Стив, нейният съпруг и любим.

А сега, след всичките тези пълни с недоразумения и страдания години — най-сетне неин приятел.

Джини си спомни, че вече бе срещала Трент Чаланджър.

Преди години, ако не я лъжеше паметта. Тогава той бе млад и много импулсивен и бе дал израз на слабостта си към нея, което тя се бе опитала да омаловажи, отнасяйки се с него като със син или по-скоро като с любим племенник.

Но този човек, който бе пристигнал в хасиендата, държащ дъщеря й на седлото си като трофей, не бе вече младеж, а мъж. Суров, кален в битки мъж, който прекалено много й напомняше на Стив такъв, какъвто го беше видяла за пръв път. Един от хората на Джим Бишъп. И без съмнение — твърде неподходящ човек за Лора, поне докато тя не пораснеше достатъчно за този тип мъже. Човек, които можеше да извика на бял свят таящото се в душата на една жена — да събуди нейните чувства и страст. Подобен човек бе способен да я погуби, използвайки слабостите й, ако тя допуснеше… или ако не се научеше да се защитава с неговите собствени оръжия.

Имаше обаче нещо, някакви подсъзнателни импулси, някакво скрито привличане между Лора и Трент Чаланджър, което не остана скрито за Джини. Бе го почувствала още в мига, когато Трент посегна да сваля дъщеря й от коня си, поставяйки я на земята така, че Джини неволно погледна първо него.

Колко й бе познато това! И колко добре познаваше силата на това забранено привличане, което се надсмива над всеки здрав разум и логика, над всеки доброжелателен съвет. Джини почука, преди да отвори вратата към стаята на дъщеря, която седеше пред огледалото и се оглеждаше изпитателно.

— Мамо? — Облечена само в една къса риза, Лора се извърна и леко поруменя, сякаш тайните й мисли са били извадени наяве.

— Аз съм! Говорих с Филомена, която в момента глади черната ти рокля, въпреки че я намира неподходяща за случая.

— Филомена винаги намира кусури. За всичко! — раздразнително рече Лора, което накара Джини да смръщи чело.

— Изглежда не си в настроение, скъпа. Сигурна ли си, че искаш да вечеряш с нас? Баща ти и господин Чаланджър вероятно ще се оттеглят колкото е възможно по-скоро, за да разговарят по работа, така че за нас се очертава една скучна вечер, не мислиш ли?

— Защо? Бих искала да попитам татко и господин Чаланджър възнамеряват ли да информират президента Диас за безчинствата на войниците. Сигурна съм, че и Франко би желал да знае какво ще бъде предприето за предотвратяването на други подобни нападения! Мамо, те бяха… те… постоянно си мислех как би постъпила ти на мое място. Останах при тях, при тези двама мъже, преструвах се и се смеех… А след това… а след това, когато те… когато те мислеха, че аз ги гледам, техните груби тела… тогава си вдигнах полата, съвсем бавно, като при това ги дразнех, разбираш ли, мамо? Докато пръстите ми докосваха ножа, който ми даде ти… а след това ги убих, мисля… не, напълно съм сигурна. И двамата. Много бързо. Боже мой, аз убих хора! Говорих с тях… Дразнех ги… играех… а след това играта свърши и аз трябваше… трябваше…

— Зная, скъпа! Зная! Преди време аз сторих същото. — Джини взе дъщеря си в обятията си — момичето бе високо колкото нея, ако не и малко по-високо, — притисна я към себе си, а мислите й се върнаха назад в миналото. — Някога аз също убих човек. Един мъж, който… и до днес не мога да понеса да говоря за това, скъпа моя. Дори и днес, когато зная, че съм в безопасност. Прободох го с нож в гърлото… а преди да избягам, чух проклетата му кръв да избликва от раната, която му бях нанесла. — Мислите на Джини внезапно се върнаха отново в настоящето при нейната пребледняла дъщеря, която се взираше неподвижно в нея, сякаш я виждаше за пръв път в живота си.

— Лора, мислех, че ще успея да забравя тази част от миналото си, но спомените се връщат все отново и отново! Ти си убила два звяра… и си играла театър, за да защитиш себе си и приятелката си, защото си нямала друг избор. Гордея се с теб!

Няколко минути Лора остана неподвижна в обятията на майка си, а от очите й се стичаха сълзи. Приличаше на дете, което опитва да се овладее. Накрая рече:

— Не съжалявам за това, което сторих. Вече не. През цялото време си мислех: „Мама би постъпила по същия начин.“ Действах така, сякаш бях ти, мамо — толкова красива, толкова самоуверена. Но със сигурност ти не би постъпила така, поне не тогава.

— Никой не може да бъде напълно сигурен, докато не се случи нещо подобно и не се окаже, че той просто знае как трябва да постъпи — отвърна Джини. Тя се приближи към прозореца и подметна през рамо: — Лора, не искам да ти се меся и ти не си длъжна да ми отговориш, но… усетих нещо между теб и Трент Чаланджър. Той ми напомня за баща ти, когато бе на неговата възраст… и мисля, че трябва да се пазиш от него!

При тези думи Лора потръпна и отвърна несигурно:

— Значи, забеляза. Надявам се, чувствата ми не са съвсем прозрачни, или греша, мамо? — Тя сведе поглед, въздъхвайки, след това отново вдигна глава и разказа цялата история на първата си среща с Трент Чаланджър, без при това да украси нито неговите, нито своите постъпки и думи.

— Беше… беше много… невероятно странно усещане! Той ме взе за някоя… някоя евтина, малка уличница. И как само се държа с мен… мразя го за това!

— Е, боя се, че точно същото се случи, когато за пръв път срещнах Стив. Бях сбъркала стаята и той ме помисли за проститутката, която бе поръчал при една мадам, която всички наричаха Мими!

— Наистина ли? А после?

— Направи някои много дръзки намеци! Разбира се, без да ми даде възможност да отвърна. Бе започнал да ме целува толкова грубо, че не можех да кажа нито дума, а след това… свали презрамките на вечерната ми рокля, настоявайки да съм се съблечала, при това бързо!

Лора бе ококорила очи, които сега изглеждаха почти ужасени. Момичето чу тихото, приглушено хихикане на майка си.

— Мамо! Направихте ли го?

— Естествено не! Не и при такива условия! Първо му зашлевих една плесница, а след това му казах мнението си за него. При това точно на време, предполагам, защото жената, за която ме бе взел, вече чукаше на вратата. Това бе един от малкото случаи, в които останах безмълвна пред баща ти… поне за няколко минути.

— Струва ми се — предизвикателно рече Лора, — че всички мъже са лицемери и развратници… а отгоре на всичко и грубияни!

— Е, признавам, че е трудно да се оправиш с тях. Също и да хм разбереш и харесваш. Но… ах, Лора, бих искала да зная отговорите на всички въпроси! За съжаление не е така. Във всеки случай не и онези, които си задаваш ти… На своите междувременно намерих отговор, но бяха необходими толкова много болезнени години, за да открия онова, което всъщност винаги съм знаела. Мисля, че с него, с баща ти, нещата стоят по същия начин. Трябваше да се изгубим, за да се намерим… и най-вече, за да се разберем един друг!

Филомена донесе черната рокля и я постави разгъната на леглото, след като Джини мимоходом й бе казала, че сама ще помогне на дъщеря си при обличането.

— Сега трябваше да е в леглото и да си почива! — забеляза Филомена с увиснали ъгълчета на устните. — Да излезе от къщи в такива дрехи… при това без нищо отдолу! Да се забърка в някаква битка… с пистолети! — Тя продължи да си мърмори нещо под носа, а излизайки, затръшна вратата след себе си.

Погледите на Джини и Лора се срещнаха в огледалото, преди Джини да повдигне вежди усмихната.

— Без никакво бельо ли, скъпа? Надявам се, не възнамеряваш да се държиш толкова лекомислено, колкото аз някога!

Лора направи нетърпелив жест с ръка и каза, отмествайки поглед:

— Е, добре! Имаше и още нещо! Бе разкъсал ризата ми отпред, за да ме… но това сега е без значение. Още повече, че не се случи нищо. Предполагам, че с тази демонстрация на сила искаше да ме отрезви!

— Хм. Мъжете имат навика винаги да се опитват да го правят! — замислено забеляза Джини и добави по-оживено: — Е, скъпа, наистина ли искаш да слезеш за вечеря? Не мислиш ли, че би било неудобно и за двама ви?

— На него няма да му е неудобно! — Лора се изправи с пламнали от гняв страни. — Той очаква да ми е неудобно и да се крия от него или да го избягвам, а това аз няма да сторя никога. Този лицемер! Ще му дам да се разбере. Какво ще кажеш, мамо? След вечеря ще помоля господин Чаланджър да се поразходим в градината, за да мога да му кажа в очите какво мисля за него. Ще го уверя, че не бих помислила да се сгодя за него, дори ако той бе последният мъж на земята! За него — един мъж, който очевидно е заобиколен от евтини и достъпни жени! Пфу!

— Добре. Смятам, че би трябвало да изясниш становището си пред господин Чаланджър… в случай че у него се е затвърдило някакво погрешно впечатление. Ще настоявам пред баща ти, преди да започне деловите си разговори с нашия гост, да ви даде възможност да поговорите на спокойствие и да разсеете възможните недоразумения помежду си. А сега, скъпа, ела и ми позволи да ти помогна при обличането на тази смехотворна рокля! — очите на Джини блестяха. — На твое място бих пожелала да го заслепя с най-красивия си и скъп тоалет… но в крайна сметка ти не си длъжна да бъдеш като мен и може би това е по-добре за теб!

— Проклятие, сестро! Изглеждаш така, сякаш отиваш на погребение! — не измени на привичната си нетактичност Франко, когато Лора и Джини най-сетне се присъединиха към тримата мъже.

Привършвайки с вечерята, Стив Морган хвърли въпросителен поглед към съпругата си, която го дари с такава широка и многозначителна усмивка, че той се запита какво ли всъщност става дъщеря му и Трент Чаланджър. Не му бяха убягнали някои знаци на едва подтиснато напрежение между тях двамата, което му напомни, че Лора, своенравната му, разглезена дъщеря, постепенно се бе превърнала в жена, която със сигурност бе в състояние да се грижи сама за себе си. Още повече като се има предвид всичко онова, на което я бяха научили те двамата с Джини. В семплата си светлозелена рокля Джини изглеждаше толкова съблазнителна както винаги. Съпругата му бе наистина необикновена жена, а с времето той започваше да вярва, че тя принадлежи единствено нему.

— Тук не отдаваме особено значение на формалностите… както вече навярно сам сте се убедил — промърмори Джини, обръщайки се към госта, докато Стив, който проявяваше необичайно внимание, й придържаше стола.

Вечерята бе сервирана в малката зала, а вратите, които извеждаха към осветения вътрешен двор, стояха широко отворени, за да пропускат вътре топлия вечерен въздух. С всеки лек полъх на вятъра, който полюшваше натежалите от цвят клони, в стаята долиташе мирис на цветя. Светлочервена луна висеше над дърветата като прастар друидски знак. Лора се съсредоточи върху препълнената си чиния и си наложи да хапне поне малко от сервираното й блюдо, вместо да мисли за романтични звездни нощи или за седящия срещу нея мъж.

Промененият външен вид на Трент Чаланджър й бе подействал като плесница, когато заедно с майка си момичето влезе в просторното помещение. Той изглеждаше чист, а вместо изпъстрените с петна от пот прашни дрехи носеше тъмносин памучен костюм и жакет от фина вълна. Очевидно бе подстригал дългата си коса и буйна брада, което му придаваше съвсем различен, по-цивилизован вид.

Но това впечатление бе повърхностно, както Лора веднага отгатна, улавяйки погледа му. Мъжът бе огледал с преценяващ поглед черната й рокля, разкъсвайки я със сребристите кинжали на очите си. Лицемер! Дори учтивата му усмивка бе лицемерна!

„Виж я ти, лукавата малка женичка! — мислеше си Трент. — Отгоре до долу в черна коприна… като някоя проклета гувернантка“ Реши, че не би било зле да запомни тази забележка, за да подхвърли по-късно. Защото той знаеше не по-зле от нея, че неминуемо щеше да има „по-късно“. Сега бяха квит, но тепърва предстоеше главната схватка и един вид развръзка. А след това се надяваше пътищата им да не се пресекат никога повече.

6

Златистожълтата луна вече се бе скрила зад дърветата и сега през полюшваните от лекия бриз сплетени клони и листа проникваше само слаб оранжев отблясък. Тази нощ звездите изглеждаха двойно по-големи от обикновено, а из бръшляна, който пълзеше по ронещия се зидан дувар на вътрешния двор, проблясваха безчет светулки.

Досега Лора и Трент бяха крачили мълчаливо по протежение на дългия вътрешен двор, сякаш ставаше дума за официална разходка по някой градски площад.

Вечерята най-сетне бе свършила. Всички проявиха непоносима тактичност, дори Франко. И въпреки непоколебимото си намерение да говори с господин Чаланджър, което бе споделила с майка си, сега Лора почти отчаяно се питаше не може ли той пръв да наруши мълчанието. „Толкова ли е неспособен да води най-обикновен, вежлив разговор?“ Тя неочаквано спря, а мъжът последва примера й. Но преди още Лора да бе успяла да каже онова, което й бе на езика, гостът я изпревари.

— Хубава нощ за разходки, не намирате ли? — небрежно забеляза Трент и докато момичето събере отново мислите си, той вече бе бръкнал в джоба си. — Ще имате ли нещо против, ако запаля? Навик, разбирате ли… предпочитам моите пурети пред повечето цигари.

— Не, разбира се, че нямам нищо против — отвърна Лора, твърдо решена да не отстъпва от първоначалното си намерение. — Можете да пушите колкото си искате, тук навън или вътре с баща ми и брат ми. Но преди да се върнем в къщата, има някои неща… доста неприятни въпроси… по които би трябвало да поговорим и да изясним позициите си, не мислите ли?

Той бе навел глава, за да запали пуретата си, и когато отново погледна Лора, пламъкът от кибритената клечка се отрази в блещукащите му очи, преди да изгасне.

— Така ли? И какви са тези „неприятни въпроси“, които толкова спешно трябва да изясним, госпожице Морган? Надявах се, че в уханна звездна нощ като тази ще забравим за не твърде учтивата си среща от тази сутрин! Осъзнавате ли, че това е всъщност третата ни среща?

Занемяла от невижданата му дързост, Лора можеше да се закълне, че е видяла по лицето му да пробягва широка усмивка, от която белите му зъби пробляснаха в полумрака. Веднага след това мъжът продължи със същия отвратителен маниер.

— Питам се… когато виждам колко сте променена в сравнение с тази сутрин, не мога да не си задам въпроса, как ли щеше да протече нашата първа среща, ако се бе състояла на лунна светлина!

Това беше прекалено! Такава арогантност и безсрамие! Още докато слушаше саркастичните му думи, Лора кипна вътрешно сега не можа да обуздае избухливия си характер.

— Тази сутрин? Смеете да споменавате онова, което се случи тази сутрин, при положение, че се държахте толкова безобразно? След като вие…

— О, небеса! — нетърпеливо я прекъсна той насред думата. — Откъде, по дяволите, можех да зная коя сте? Още повече след като ви чух да говорите на език, който една добре възпитана млада дама не би трябвало да знае, какво остава да го използва В разговор с някакъв непознат. Държахте се като малка уличница… и аз в взех за такава. Може би трябва да си извлечете поука от онова, което би могло да се случи, ако не бях толкова уморен… госпожице Лора!

— Вие сте едно отвратително чудовище! — избухна Лора с треперещ от гняв глас. — Няма извинение за държанието ви тази сутрин! Иска ми се да ви бях убила!

— В такъв случай навярно щяхте да станете играчка в ръцете на онези пияни войници, скъпа моя! — Преди тя да успее да си възвърне дар слово, мъжът продължи: — Ама, какво значи това, по дяволите? Какво искахте да чуете — извинение? За какво? Вие ме ударихте… и аз ви целунах, за да ви запуша устата. Какво толкова?

— Аз ще… няма да слушам повече! — процеди през зъби тя, изпълнена с омраза. — Дойдох тук с вас, за да ви кажа… имах намерение всичко да стане цивилизовано, докато вие не… Ах, дявол да ви вземе! Всичко, което исках да ви обясня е, че нямам никакво намерение да продължавам да участвам в този фарс… този така наречен годеж, за който научих едва днес! А освен това се надявам пътищата ни никога повече да не се пресекат! Лека нощ… и останете със здраве, господин Чаланджър.

В крайна сметка й се бе удало да си възвърне разсъдъка и да го зашлеви с ледения си глас. Опасявайки се, че избухливият й темперамент би могъл да й изиграе някоя лоша шега, ако чуеше дори само още една негова дума, Лора се завъртя на пета, а полите на благопристойно дългата й рокля прошумоляха в мравка. Неочаквано мъжът я сграбчи за ръката и я извърна с лице към себе си, сякаш бе някоя кукла.

— Няма ли да ми пожелаете лека нощ… и да ме дарите с проста целувка, госпожице Морган? Като благодарен ексгоденик настоявам за това.

В последствие Лора се оправдаваше с мисълта, че бе направила опит да се освободи. Да се изплъзне от хватката на силните му ръце. Бе се опитала… и ако той се бе показал жесток, достоен за презрение, тя може би щеше да успее да се противопостави на онова, което внезапно й се бе сторило неизбежно. Устните му бяха закачливи, любопитни, предизвикателни… Главата й се отпусна назад в ръцете на мъжа и Лора безпаметно се отдаде на целувките му — толкова различни и страстни, колкото тя не бе и сънувала.

Много по-късно, вече в стаята си, Лора долавяше гласовете на седящите в двора мъже и усещаше мириса на цигарите, долитащ през отворения прозорец, докато тя не го затвори с трясък.

Но дори и тогава по някаква необяснима причина дълго време не успя да заспи. Само щом затвореше очи, бе връхлитана от всевъзможни мисли и образи, които не успяваше да прогони. Ядосана на самата себе си, тя измисляше сцени и монолози и си представяше всичко онова, което би могъл и би трябвало да каже на Трент Чаланджър, за да уязви прекомерното му мъжко самочувствие.

Не трябваше да се впуска в безсмислени упреци, които изглежда само го развеселиха! Още от самото начало съвсем хладно, ясно и педантично трябваше да му каже онова, което й се бе насъбрало, а след това да се обърне и да го остави безкрайно унизен!

Защо не бе сторила това? Защо, по дяволите, бе допуснала да я целуне… при това толкова продължително… докато тя едва не остана без дъх и трябваше да се опре на рамото му, за да не изгуби равновесие? О, как я отвращаваше този мъж! Как копнееше да забрави цялата тази отвратителна история и своята предателска слабост, от която той така коварно се бе възползвал!

Лора се събуди много по-късно от обикновено, а слънцето й се стори толкова ослепително, че веднага отново затвори очи.

Филомена трябва да бе влизала в стаята, защото прозорците бяха отворени, както забеляза още сънената Лора. Но защо не я бе събудила — нещо, което обикновено правеше доста безцеремонно, без да обръща внимание на протестите на момичето.

Лора установи, че има главоболие. Обърна се по корем, потърка очи и изрита тънкия чаршаф, който Филомена навярно укорително бе метнала върху нея, докато бе спала. Благоприличие! Това е правилно, онова подхожда на една млада дама… Филомена не преставаше с тези наставления и нищо не се бе променило от времето, когато Лора и Франко бяха малки.

Лора седна в леглото, протегна се и направи гримаса, усещайки слънцето върху лицето си — като горещи пръсти… При тази глупава мисъл по гърба й полазиха тръпки. Спомни си за предната вечер и в същия миг беше вече напълно будна.

„Ще му дам да разбере“ — помисли си Лора и скочи от леглото, за да направи сутрешния си тоалет в един отделен с параван ъгъл на стаята, Филомена бе донесла две стомни с чиста вода — ледена, разбира се, — а също кесията за миене и прани кърпи.

Гола и зачервена от усиленото търкане, Лора нетърпеливо извика към вратата, която стоеше открехната:

— Филомена! Филомена… къде си, старо? Трябваш ми за обличането, por favor!

Бе решила да облече същата скромна и благопристойна рокля, която й бе навлякла Филомена предната сутрин — с всичките й безброй копченца и шнурчета. „Да видим дали Филомена пак ще ми мърмори и подмята забележки.“ Очертаваше се чудесен ден, а Лора бе гладна… и готова да се изправи срещу всекиго, дори и срещу него, ако се наложеше!

Майка й и баща й никога не слизаха за закуска преди единадесет, така че Лора бе сигурна, че ще успее да се оправи навреме, ако Филомена се поразмърдаше!

— Филомена! Къде си? Трябва ли полугола да тръгна да те търся?

— Идвам! Какво нетърпение! Вече не съм толкова подвижна, колкото някога, би трябвало да го знаеш.

Лора, която много добре знаеше как да върти някогашната си бавачка на малкия си пръст, се хвърли на врата й и я прегърна веднага щом възрастната жена се появи на прага, задъхана от изкачването по стълбите.

— Съжалявам, Филомена, но уханието на закуската ме подлудява… а снощи не хапнах почти нищо.

— Да, вярвам ти! — отвърна Филомена. — Всичкото вино! Забелязах колко много изпи! Прекалено много за момиче на твоята възраст. Казах го и на майка ти. Виното те удря в главата и възбужда сетивата! И… какво ще сложиш под роклята, което вчера бе съблякла, а?

Лора вече се бе вмъкнала в роклята и сега се обърна към огледалото.

— Облякох една от новите си ризи! Не виждаш ли? Но без корсет! Така пристегната, не бих могла да преглътна и троха. Когато поема въздух… така… и го задържа, роклята ми стои съвсем добре. Моля те, побързай! И не си губи времето да ме хокаш… Когато отпътувам за Европа, няма да има кого да мъмриш, знаеш ли? Тогава ще ти липсвам!

— Ха! Наистина ще ми липсваш… грижите и ядовете ще ми липсват! Жал ми е за хората, които ще трябва да се грижат за теб и да направят от теб дама, докато господинът и госпожата обикалят по света. Стой мирна сега, ако искаш да ти закопчая роклята. Трябваше да я огладя още малко, знаеш ли? Каква младеж само е днешната! Кълна се пред светата Дева Мария, че не зная какво ще излезе от теб… и от нас покрай теб!

— Ах, Филомена, замълчи! Сигурна съм, че на моята възраст си била не по-малко луда… даже повече. Не си ли ми казвала сама…

— Стига… стига! Забрави онова, което съм казала! От мен никой не е искал да ставам дама, бях дъщеря на беден селянин и трябваше да намеря най-добрия начин да се оправям в живота! Така!

Филомена стоеше мрачна и със сърдито издадена напред долна устна зад Лора, която пощипна бузите си и уви дебелата плитка на тежък кок високо на тила, така че сега покрай врата й надолу към гърба се спускаха само няколко непокорни къдрици.

— Мама и татко слязоха ли вече? Ах, колко съм гладна! Надявам се, че е останало нещо от закуската.

Все още мърморейки, Филомена последва Лора на излизане от стаята, както правеше винаги.

— Разбира се, има достатъчно! Също и за пиене. Прекалено много, както обикновено! И защо бързаш толкова, че чак се спъваш в полите си? Повдигни ги с едната си ръка, както правят истинските дами!

— Филомена! — Все пак Лора забави крачка и повдигна полите на роклята си. Какво ли щеше да измисли, ако се спънеше и подобно на кълбо прежда се търкулнеше току пред краката му?

— А ако припряността ти не е предизвикана единствено от глада, а и от желание да го видиш отново, онзи бандит с каменно лице, то тогава по-добре си спести труда. Той замина още преди шест сутринта, а с него и брат ти. И по-добре, защото ти си прекалено млада, за да се обвързваш с подобен човек!

— Ах, какво говориш? — избухна Лора, а след това обърна гръб на мърморещата стара жена и влезе в малката трапезария.

Значи вече бе заминал? При това с Франко. Не че това имаше някакво значение, но й се щеше да го бе поставила на мястото му. Нямаше абсолютно никакво значение… слава богу, беше се отървала от него! С това бе сложено край на една неприятна и досадна история, която сега възможно най-бързо трябваше да зачеркне от паметта си.

Защо тогава се чувстваше така необяснимо пренебрегната и разочарована от това, че не си бе направил труда дори само от вежливост да се сбогува с нея? Неочаквано й хрумна една нежелана мисъл и, ядосана на самата себе си, Лора бързо я прогони.

Какво щеше да стане, ако тя бе тази, която трябваше да го съпроводи до Калифорния, а не Франко?

Лора замислено отпи от черното си кафе, без да се безпокои, че би могла да се опари. Значи Трент Чаланджър бе отпътувал — без съмнение след като е уредил „деловите въпроси“, които трябваше да обсъди с баща й… също както и въпроса с нея. Какво всъщност трябваше да го задържа още тук, след като бе свършил всичко, заради което бе дошъл?

Нека Франко да се мотае с него и да придобива лоши навици. Тя щеше да отпътува за Европа, за да разшири кръгозора си. И да научи много неща по свое собствено желание. Докато той… но какво я засягаше какво прави Трент Чаланджър и къде ще го отвее вятъра? С изключение на плътското провличане между тях двамата, пламнало внезапно предната вечер и което тя не можеше да отрече, те наистина нямаха нищо общо помежду си.

Лора отпи голяма глътка от горчивото черно кафе и си изгори небцето. Почти се зарадва на болката, която я отвлече от мислите й. От спомена за чувствата, каквито никога преди не бе изпитвала и които я караха да изгуби себе си, от усещането, че не е господар на собствените си емоции, разкъсвана и подмятана насам-натам от някакъв вихър.

„Никога повече няма да допусна да бъда завладяна от чувства, които не разбирам!“ — закле се Лора, докато една тъмна, първична част от нея почти с копнеж се питаше какво би станало ако… ако те двамата не бяха чак толкова цивилизовани или толкова наблюдавани?

Майка й бе казала направо и без заобикалки:

— Той е почти същият, какъвто беше баща ти на неговите години. Бъди предпазлива… не се подлъгвай по външността… но и не се чувствай задължена да узнаеш какво се крие под нея! По дяволите твоето любопитство! Може да се окаже, че те води към нещо, което не си желала!

— Но ти си го сторила, мамо! А си израснала във Франция, сред изискано общество… не си познавала грубата страна на живота, за разлика от мен!

— А ти не знаеш нищо за мъжете… поне досега! Не искам да бъдеш принудена да страдаш, разбираш ли? Каквото и да правиш, бъди нащрек, Лора, за да можеш да претеглиш всички „за“ и „против“. Боя се, че прекалено много приличаш на мен и понякога това ме плаши!

— Мога да се пазя и сама, мамо! И точно това ще правя… винаги!