„Хубаво е да се завърнеш в Париж“ — мислеше Лора. В къщата, завещана от леля Селин на майка й. А тъй като за Джини не бе тайна голямата обич на дъщеря й към Париж, тя й я бе подарила за двадесет и първия й рожден ден.
— Толкова щастлива бях някога тук с леля Селин и чичо Албер… и братовчед ми Пиер, разбира се — бе казала майка й. — На шестнадесет имах известна слабост към Пиер!
— А той отвърна ли на чувствата ти?
Лора помнеше нервния смях на майка си.
— Хм, мисля, че бе започнал сериозно да се интересува от мен, още повече че всичките му приятели тичаха подире ми. Но междувременно в главата ми бе останала единствено мисълта за пътуване до Америка… и блянове за всички онези приключения, които ми предстояха!
„И ето ме тук“ — мислеше Лора, взирайки се през прозореца в дъжда навън. Валеше като из ведро! Днес, обаче, това беше без значение за нея. Бе уморена от пътуването и малко почивка щеше да й се отрази добре. Жадуваше да се отпусне, веднъж по изключение да остане сама с мислите си. На сутринта, разбира се, всичките й приятели щяха да дойдат да я видят. От нея се очакваше да посети чичо си Пиер и неговата съпруга Лорна… но в момента Лора не искаше да мисли за това. Възнамеряваше вместо за задължения да мисли за своите собствени желания и планове, сега когато отново бе в Париж. Сама, пълнолетна и независима благодарение на благосъстоянието, което дължеше на факта, че имаше свободомислещи и толерантни родители.
— Пътищата ни се пресичат винаги отново и отново! — бе свикнала да се утешава без много да му мисли, когато срещнеше родителите си по време на някое от нескончаемите им пътувания. Както винаги те бяха напълно непредвидими, така че сега Лора нямаше да ги види почти цяла година, тъй като по някаква прищявка бяха решили да посетят Индия.
Лора загърби прозореца и дъжда навън и прекоси помещението, примамена от проблясващите игриви пламъци в камината, които пръскаха искри. Дъждът й действаше успокояващо с монотонния си ромон. Но огънят и пламъците символизираха неспокойствие и предизвикателство. Противоположности… като хората, като земите, които бе обиколила и опозната през последните три години. Изглеждаше й почти невероятно колко много време бе изтекло, откакто напусна сигурността и уюта на Калифорния и Мексико, за да отпътува за Европа. Тогава все още раздирана от противоречиви чувства, които не можеше да обясни дори и пред самата себе си. Съмнение и несигурност, смесени с един вид страх от непознатото и непривичното.
Но сега… да, междувременно се бе превърнала в съвсем друг човек. Пътуванията я бяха научили на много неща и я бяха променили. Имаше желание и потребност да се учи още и още, да преживее всичко онова, което все още не познаваше. Да изследва нови усещания и да се учи да ги владее. О, да! Искаше всичко… всичко, което животът можеше да й предложи. Но от друга страна… Лора се отпусна с въздишка в креслото, взирайки се със смръщено чело в огъня. По дяволите, защо винаги трябваше да има едно „но“?
Двамата с Франко бяха обикаляли Европа цели три наситени със събития години — понякога със, но по-често без родителите си. Понякога се задържаха на някое място по месец или два, но след това задължително отново отпътуваха, вечно с нови възпитатели, учители по езици, по музика и танци. И навсякъде, където пристигнеха, Лора се чувстваше като някоя парникова орхидея. Тя беше посещавала дори лекциите на професор Фройд, който по онова време развиваше във Виена революционното си учение!
Всъщност не само се бе издигнала до интелектуалните висини на тогавашното общество, но на съвсем незряла възраст бе опознала и безпътната, светска страна на живота в Париж!
Познаваше всеки, който представляваше нещо, и си бе изработила увереност и умение в общуването, които я превърнаха в една от най-забележителните личности от висшето общество. Лора имаше дързостта непоколебимо да защитава собствените си възгледи и представи, вместо да се ръководи от господстващите мнения.
А това, както тя добре знаеше, дължеше на факта, че бе достатъчно богата и независима, за да нехае за общоприетия морал! „Поне — утешаваше се сама — се научих да крия чувствата си.“
Както и бе предполагала, приятелката й Селест дьо Форне се появи още съвсем рано сутринта, събуждайки я от изпълнения й със сънища сън.
— Ох! Тази Адел, защо те е пуснала? Казах й…
— Наредила си й да казва на всеки, който дойде, че си изтощена от пътуването и не желаеш да бъдеш безпокоена. Но в края на краищата аз не съм всеки! И, разбира се, знаех, че това ще е единствената възможност да те видя насаме и да науча лично от теб всичко онова, което ти се е случило през последната… наистина ли стана цяла година? Е, най-малкото бе крайно време да се завърнеш от онези пущинаци, където и да си се мотала! Липсваше на всички ни, дори на баронеса Адолф дьо Ротшилд и клуба на амазонките. Така… сега трябва да ми разкажеш всичко! Кълна ти се, че дума няма да излезе от устата ми. Ернесто, онзи малък италиански принц, какво стана с него? Имаше ли някой друг? Имам предвид някой интересен човек! Е?
— Mon Dieu, Селест, остави ми малко време да се събудя като хората, за да мога да отговоря поне на част от многото ти въпроси!
Тя седна в леглото и се прозина, търкайки слепоочия. Безмилостните кафяви очи на приятелката й не се откъсваха от нея нито за миг.
— Кафе, точно от това имам нужда сега. На ставане не съм особено сговорчива!
Лора хвърли към Селест умолителен поглед, но младата жена само сви рамене, преди да тикне към нея един поднос.
— Кафе… пълна кана. А освен това пресни кифлички с масло и мармалад. Това достатъчно ли е за момента?
— Но аз не бих могла да разкажа всичко, дори и само да си го спомня! — проплака Лора. — А освен това не са минали и шест месеца, откакто за последно бях в Париж, а след това се срещнахме… в Монако, ако не се лъжа. Или в Екс! Боже, пътувах толкова бързо и толкова дълго, че съм загубила представа за времето! Във всеки случай последната ни среща не беше чак толкова отдавна, сигурна съм в това.
— Достатъчно отдавна беше, момичето ми! Но поне се върна навреме за сезона. Очаквам да се случат толкова много неща! Да се запознаем с толкова много нови хора. Но най-напред Ернесто. Получи ли се нещо с него? Той изглежда ужасно мил, а освен това много богат и много интересен! Успя ли да се освободиш от онзи дракон, майка му? Получи ли се?
— Ернесто@ О, моля те, Селест. Той беше истинска катастрофа!
— Но — непоколебимо настояваше Селест, — чух, че сте прекарали заедно най-малко седмица — достатъчно дълго време, за да поболееш майка му!
— Да — отвърна Лора и направи гримаса. — Но след това реши да се предаде… след като принцеса Ди-Пасти — тя е стара и много близка приятелка на баща ми, която не може да понася майка ми, — е, допускам, че е споменала за огромното ми наследство! Пфу!
— Тогава значи не е имало никаква катастрофа! Значи маман нямаше нищо против?
— Да — потвърди Лора. — Но аз имах! Не бях очаквала… За американците винаги говорят, че били толкова страстни! Всеки ти го каже. От теб също съм го чувала! И той бе такъв… изглеждаше толкова самоуверен и беше… изглеждаше дяволски решителен. Мислех си, че това ще е една възбуждаща и романтична връзка, само че… Е, и? Какво стана?
— Ами — със съжаление призна Лора, — чувствах се като водач експедиция! Мисля, че той очакваше от мен да…
— Хм! — разбиращо я прекъсна Селест. — Да бъдещ водещата, да му подсказваш какво трябва да прави, как да го прави и кога? Да се държиш… е, с други думи, да заместиш майка му!
— Откъде, за бога, знаеш всичко това? И защо не ме предупреди предварително?
Без да обръща внимание на гневната нотка в гласа на приликата си, Селест дьо Форне сви рамене и повдигна грижливо поддържаните си вежди.
— Но, скъпа, защо трябваше да те предупреждавам? Не е ли по-добре да се учиш от натрупания опит? А освен това не си ме молила за съвет. — Тя се засмя безгрижно. — Значи… повече никакъв Ернесто! Върна го на майка му, нали така? И после?
— Наистина, Селест, от теб би излязъл чудесен адвокат или съдия-следовател! — хапливо рече Лора. Нямаше намерение да разказва повече… още не. Не и преди сама да решеше, че е готова за това. Госпожа дьо Форне, която бе изключително деликатна и с богат жизнен опит, престана да настоява. Тя бе искрено загрижена за младата си приятелка и бе започнала да гледа на нея като на свое протеже.
Селест дьо Форне произхождаше от семейство на издигнали се буржоа и тъй като принадлежеше към висшите слоеве на средната класа, а баща й бе преуспяващ прокурор, тя се радваше на превъзходно възпитание и бе имала много възможности да се омъжи изгодно. Беше интелигентна, умна и доста хубавичка, но бе направила грешката да се влюби в първородния, при това женен син на един барон. В последствие се бе омъжила за неговия по-малък брат — интелектуалец и поет, който освен алкохолик, ако се вярваше на слуховете бе и хомосексуалист. И за двамата това бе брак по сметка, благословен и от двете семейства, който обаче с нищо не промени живота й. Преди да почине, Аристид бе въвел Селест в най-изисканите парижки салони и я бе запознал с много от своите заможни и влиятелни приятели, произхождащи от най-старите и прочути френски родове. Сред тях дори граф Робер дьо Монтескьо-Фьозанзак, негласният владетел на парижките салони. Не след дълго безпътният живот бе погубил Аристид, така че Селест бе получила всичко, което желаеше — неговото име, пари, достъп във висшето общество. Тя, разбира се, бе използвала всяка предложила й се възможност, въпреки че когато си вземаше любовник или избереше някого за покровител, действаше изключително дискретно.
— Животът е за това, да му се радва и наслаждава човек, за какво друго? — бе казала Селест пред брата на Лора Франко, който, макар и неин близнак, бе толкова различен от сестра си. Винаги беше мрачен и сериозен и Селест обичаше да го дразни. Освен това Франко възбуждаше любопитството й — изглеждаше добре, а нещо в държанието и походката му я караше да подозира, че навярно е добър любовник. Но той не се оставяше да бъде подмамен по никакъв начин и й държеше лекции за лекомислието и безотговорността на съвременните жени, докато сестра му не изгубеше търпение и спорът им не се превърнеше в словесна битка. В такива случаи Селест предпочиташе тактично да се оттегли.
— Той е такъв лицемер! — горещеше се Лора. — Понякога почти не мога да го позная и не мога да повярвам, че ми е брат. А когато започне да ми държи проповеди за уж възмутителното ми държание и обществото, в което се движа… това е повече, отколкото мога да понеса!
Докато напускаше дома на приятелката си, Селест се питаше кога ли щеше да изникне и Франко. На устните й играеше тиха усмивка. Без съмнение той бе дочул всички слухове за преживяванията на сестра му през последните месеци… и без съмнение вече бе бесен! Типичен мъж… И всичко това при положение, че толкова неприкрито даряваше с вниманието си срамежливата американска приятелка на Лора, омъжена от родителите си за граф Седжуик — прочут сладострастник с доста странни сексуални влечения. Нищо чудно, че скоро след женитбата им графът бе изпратен като посланик в Турция, а съпругата му обикаляше Европа под зоркия поглед на свекърва си. Наистина бяха за окайване тези американски наследници, принуждавани от семействата си да се омъжват в името на някаква благородническа титла!
„Селест е истински ураган“ — мислеше Лора с известно състрадание, докато Адел й помагаше при обличането. За по-малко от час Селест бе успяла да я запознае с последните клюки, обикалящи града. Освен това й бе напомнила за всички онези досадни задължения, които трябваше да изпълни, преди отново да помисли да се порадва на живота.
— Ако може, мадам, да задържите дъха си? Да? Още веднъж?
— Ах!
Да задържи дъх? Лора имаше чувството, че й е била отнета способността да диша. Корсети! Колко мразеше да носи корсет, само и само за да е в крак с модата и да изглежда привлекателна. Бе противоестествено една жена да има талия като оса и да трябва да търпи нещо толкова неудобно само за да постигне онази фигура на пясъчен часовник, на която мъжете изглежда толкова се възхищаваха. И това, без съмнение, единствено защото обичаха жените да изглеждат останали без дъх сякаш от самото им присъствие и защото овързаните по този начин жени не бяха в състояние да хапнат повече от някоя малка птичка, което силният пол отново приписваше на своето присъствие! Всичко, което една жена правеше — как се държеше, как се обличаше, как вървеше и говореше… и дори как четеше, — бе измислено от мъжете за мъжете. Това бе толкова отблъскващо и унизително!
Лора разглеждаше критично отражението си в огледалото, заемащо цялата стена от будоара й. Защо все още се съобразяваше с модата, при положение че мислеше съвсем иначе? „За да използвам, вместо да бъда използвана“ — отвръщаше си мислено тя. Затова сега стоеше, вече навлечена с няколко ката бельо, преди да се напъха в същинската рокля и да бъде пристегната с всичките тези връзки и връзчици! Най-отдолу носеше обшита с дантела копринена риза, която трябваше да предпазва кожата й от ужасяващо тесния, омразен корсет. Над корсета имаше още две широки фусти — едната от японска коприна, а другата от тафта, за да се постигне онова шумолене, което мъжете намираха толкова възбуждащо, когато някоя жена преминеше покрай тях.
Лора отпи от малката посребрена чашка с шери, след това отново я постави върху сребърния поднос, който неизменно стоеше на масата в тапицираната в тъмносиньо и сребристо стая. Отново се взря в огледалото. Бе ли се променила през последните девет или десет месеца? И ако да — по какъв начин? Отново бе придобила обичайния си тъмнозлатист тен, този път под слънцето на Италия и Северна Африка. Стоеше й добре, въпреки че в момента на мода бе малко по-светлият тен.
Докато все още се оглеждаше, неочаквано я връхлетя една мисъл: „Боже мой! От колко време обикалям така? Без родина… но по време на пътуванията си винаги научавам нещо ново!“ Какво всъщност научаваше? За хората, за живота, най-вече за самата себе си.
„Още едно шери — мислеше Лора. — Все ми е едно какво говори Лорна, дори и начинът, по който тайничко винаги ме сравнява с майка ми!“ Не, и нямаше да обръща внимание на мърморенето на Франко с неговата отскоро придобита еснафщина! Адел се появи отново, за да помогне на Лора при обличането на синьо-сивата рокля, обшита с черен астраган и синьо-черен кадифен колан. Роклята й стоеше плътно полепнала по тялото като ръкавица и само в долната си част се разширяваше малко, за да облекчи ходенето. Беше нова и изработена по последната мода и едва предния ден бе доставена от „Уърт“, където разполагаха с мерките й.
Лора намести малката си, обшита с кожа и украсена с панделки и пера шапка, след това я закрепи със златна игла и направи гримаса на отражението си в огледалото. Косата й бе завита на гръцки кок, от който се спускаха малки къдрави кичурчета, надиплени изкусно над челото, слепоочията и грациозната й шия. От главата до петите всичко по нея беше съвсем в крак с модата. Лора трябваше да признае, че абстрахирайки се от цвета на очите и косата си, тя удивително приличаше на майка си. Неприятно й беше да го чува от всеки, който ги познаваше и двете, защото искаше да гледат на нея като на самостоятелна личност, а не като на нечие копие!
Слязла на приземния етаж, тя надяна ръкавиците си с цвят на слонова кост и хвърли един последен поглед към огледалото, красящо поставката за шапки в малкото антре. Изглеждаше добре, въпреки отегчителния следобед, който се очертаваше. Когато всичко това свършеше обаче, тя най-сетне щеше да разполага с достатъчно време за себе си — да си почине и да прави каквото и както си поиска.
Целият парижки сезон беше пред нея. Неприятно й бе да се мести от място на място, от град на град, от страна в страна още преди да бе успяла да разбере къде се намира и какво правеше или трябваше да прави! Лора седна удобно в елегантната си нова карета и вдигна ръка към грижливо начервените си устни, за да прикрие една лека прозявка. Все още бе уморена и, поне засега, доста отегчена! Колко различни бяха очакванията й, когато пристигна в Европа — отчасти развълнувана от новото, отчасти — сърдита за това, че я бяха откъснали от познатото й, обичано обкръжение, без дори да я попитат за нейните собствени желания.
Колко отдавна бе напуснала Калифорния? Трите години, изминали оттогава, отлетяха неусетно. Парникова орхидея. Е, сега поне се бе образовала. Но беше ли и разцъфнала!
Предната вечер, докато заспиваше, дъждът се бе превърнал в бурен порой, шибащ прозореца й. Този следобед слънцето успя да се провре измежду облаците и сега се отразяваше в локвите и искрящите във всички цветове на дъгата водни капчици, които вятърът отронваше от зелените листа на дърветата. Въздухът беше свеж и чист и Лора се почувства неочаквано оживена.
Бяха изминали почти три години, откакто бе започнала своето така наречено „голямо пътешествие“ — подобно на онова, което обикновено предприемаха младите мъже — и сега вече беше загърбила учителите и уроците по чужди езици, етикет, танци и… достатъчно дълго бе вгорчавала живота на клетите си учители и бавачки! Лора бе принудена да си го признае със съжаление. Преди да оставят дъщеря си да поеме по свой собствен път, родителите й се бяха погрижили навсякъде да бъде съпровождана от подходящи възпитателки и учители. Имаше времена, когато Лора не бе сигурна дали одобрява държанието им или не! Но онова, което наистина не й харесваше, бе решението им да заминат сами за Индия, без дори да я попитат дали не би желала да ги съпроводи. Какво приключение само би било едно пътуване до Индия! Вместо това трябваше да изгуби цял месец в изучаване на пирамидите и камилите в Египет, откъдето отпътува на двуседмично посещение в Танжер.
Танжер. Името звучеше романтично, но колко мръсен и примитивен бе градът, въпреки всичките си европейски жители. Мястото обаче все пак имаше своето очарование.
Лора неочаквано усети по гърба й да полазват тръпки на ужас. Тя се протегна и за миг притвори очи. Танжер… трябваше още веднъж да прехвърли всички онези бележки и наблюдения, които бе направила, Франк Харис със сигурност щеше да бъде заинтригуван от тях. Също и чичо й Пиер, който й бе дал препоръчително писмо до тамошния посланик. Лора се питаше дали този човек изобщо познаваше Танжер, като се изключи мръсотията, слуховете и разрухата — всички онези неща, от които служителите на чуждестранните посолства се опитваха да се спасят в строго охраняваните си извънградски вили.
О, да, имаше някои неща за разказване от двуседмичния си престой в Танжер, след който бе почувствала известно облекчение от възможността да се завърне в цивилизования свят. Някои неща… но не много! Лора вдишваше свежия пролетен въздух толкова дълбоко, колкото й позволяваха впиващите се връзки на корсета. Сега Париж бе пред нея, очакващ да бъде преоткрит, и тя щеше да прогони от мислите си всичко друго, освен радостта от очакването. Само веднъж да свършеше с това досадно посещение!
Лора бе смятала да остане у семейство Дюмон съвсем кратко и дори бе скалъпила някакво извинение, но на края се оказа, че посещението бе започнало да й става дори приятно и в тази непринудена обстановка тя откри една непозната страна от характера на чичо си Пиер. Този път дори Лорна Дюмон изглеждаше променена и по-човечна.
— Жулиет има урок по танци и до половин час трябва да отида да я прибера — леко разстроена обясни Лорна миг след пристигането на Лора. — Но се надявам, че можеш да останеш, докато се върнем. След тазсутрешното ти обаждане тя бе ужасно нетърпелива да те види отново!
— Преди да се върне дъщеря ни с нейните безконечни въпроси — а тя е на възраст, в която децата искат да узнаят всичко, — би могла да ни разкажеш нецензурираната версия на последните си подвизи, какво ще кажеш? — рече Пиер. — Нека чуем… какво стана с италианския граф, в когото се беше влюбила? Или греша?
— Пиер! Значи все пак… при това ти обеща… — Лорна не довърши думите си.
— Обещах на Лорна да не те притеснявам, но ти не се чувстваш неловко, нали, Лора? И без това всеки, който те познава, ще те затрупа с въпроси, така че защо да не упражниш отговорите си пред роднини?
Лора установи, че съвсем доброволно се оставя да бъде увлечена от тази непозната закачливост на чичо си Пиер, и отвърна с предизвикателен смях:
— О, знаеш ли… всъщност не бе никакво влюбване! Колко обичат да клюкарстват хората! Не, майката на Ернесто винаги бе наблизо. Поне… — спокойно добави Лора след театрална пауза, която постигна желаното въздействие — това е историята, която съчинихме двете с нея. Мислиш ли, че някой ще ни повярва?
Пиер поклати глава, хихикайки, докато смехът на Лорна прозвуча малко неестествено.
— Боя се, че тези дни Лорна е малко объркана! — обясни чичо й Пиер, след като съпругата му ги бе оставила сами. — Тази седмица майка й пристига на обичайното си посещение, което прави всяка година, а това винаги ужасно изнервя бедната Лорна — всичките тези планове и подготовката за излетите до Екс, Биариц, Трувил и дори Монте Карло! Госпожа Прендъргаст има известна слабост към хазартните игри! — След това той вдигна поглед от чашите, в които току-що бе налял шери, и попита: — А ти, Лора? Какво включват твоите планове за този месец?
Лора му отвърна с дяволита усмивка, подчертала трапчинката на брадичката й.
— Обичайното, което ми доставя радост, разбира се! Но този път няма нужда да се безпокоиш, чичо Пиер! Мисля, че малко, съм поулегнала!
— Е, слава богу! Значи никакъв канкан повече? Никакво бесуване по сцената като Ла Гулю, така че всички да видят бельото ти?
— О, не! — благопристойно отвърна тя, хвърляйки му бегъл поглед изпод дългите си мигли. — Научих се да танцувам канкан, само за да докажа, че мога да го направя — с шпагата, премятания и всичко останало! Не, реших този сезон да се отдам на кючека. Чух, че бил доста на мода, а освен това е полезен за фигурата!
Пиер Дюмон взе мъдрото решение да не споменава пред жена си за уроците по кючек. „Лорна не би го намерила забавно“ — със съжаление мислеше той, питайки се дали Лора говореше сериозно, или просто се опитваше да му направи впечатление. Тя все повече му напомняше, за неговата също толкова лекомислена и твърдоглава братовчедка Жинет, която никога не си бе правила труда да се съобразява с общоприетите правила!
Мислите на Франко Морган не бяха много по-различни от тези на чичо му Пиер. Кога, по дяволите, сестра му щеше да престане да следва всяко свое неразумно, егоистично настроение, без да си дава сметка за последствията? Преди всичко останало Лора трябваше да се научи на самодисциплина… за свое собствено добро, ако не заради другите, които истински я обичаха. Бе се опитал да сподели всичко това с родителите си, преди те да отпътуват, но както сега със съжаление си спомни, му се бе удало единствено да ядоса майка си. Франко бе споменал, че Лора най-сетне би трябвало да започне да се държи като дама!
— Ах, наистина ли? — хладно бе отвърнала майка му с присвити очи, разменяйки поглед с мъжа си, който само бе подигнал едната си вежда. — Питам се, сине, какво ли в такъв случай мислиш за мен. Никой не може да ме упрекне, че особено се съобразявам с общоприетите норми или, за да използвам твоите думи, че съм дама! Ако бях такава, каквато желаят и очакват да ме видят хората, не би стоял в този момент пред мен, говорейки като някой многознайко и дребен буржоа, така че… да ме е срам заради тебе!
Споменът за този разговор все още изпълваше Франко с неприятно усещане. Той обичаше майка си и дълбоко й се възхищаваше, така че трудно можеше да понесе гнева й, какво остава за нейното презрение. Тя имаше навика да се отнася със сина си като с хлапак, да събужда у него желанието и потребността да получи признанието й, въпреки че като всеки мъж не би си го признал никога. Тя бе искрена както винаги, но понякога Франко намираше прямотата и малко обезпокояваща!
Не беше забелязал, че неспокойно кръстосва стаята, докато вниманието му случайно не бе привлечено от неговото собствено навъсено отражение в огледалото. О, по дяволите! Естествено на края се бе помирил с майка си и й бе обещал да не критикува сестра си толкова често и да се опита да се разбере с нея. Разстроен, Франко прекара пръсти през косата си и мълчаливо загледа отражението си в огледалото, спомняйки си, че бе дал същото обещание и на Ена. Както обикновено, мисълта за Ена смекчи гнева му. Хелена, а, госпожа Айър, графиня Седжуик, с нейната зловеща свекърва и нелюбим съпруг, който бе някъде далеч. Очарователната, нещастна, невинна Хелена! Баща й се бе полакомил за благородническа титла, с която да увенчае натрупаните милиони, и, нехаейки за чувствата на дъщеря си, я бе принудил да сключи един нежелан брак. Щом това му даваше възможност да застане на равна нога с потомците на родовете Астор и Вандербилт, защо не? Как бе възможно недодялан, егоистичен мъж като Патрик Дрискол да бъде дарен с дъщеря като Хелена? Толкова миловидна, така ранима…
„Проклятие, вече разсъждавам като някое влюбено говедо“ — мислеше Франко. Но как бе възможно той или който и да е друг да устои на чара на Хелена? Бе се влюбил в нея почти в същия миг, в който сестра му ги бе запознала. Той, който се перчеше с хладното си сърце и цинизма си! Знаеше, че е единственият мъж, успял да разчупи хладното, вежливо безразличие, което Хелена си бе изработила, за да защити чувствата си. Под леда Франко се бе натъкнал на скрит огън.
Почти с чувство за вина трябваше да си признае, че на Лора дължеше отговора на загадката, която представляваше за него Хелена. Ако още от самото начало между тях двете не се бе завързало искрено приятелство и сестра му не бе успяла да спечели сърцето на Хелена, Франко едва ли би преодолял недоверието и предпазливостта на младата жена.
„Марулка, марулка“ — не след дълго бе започнал да я дразни той. За бога! В мига, в който разпусна за него златната си коса и даде воля на всички онези чувства и страсти, за които не бе и подозирала, той бе загубен — жадуваше да я изпие, да открие скритите й тайни, да я има. Дори ако преди това трябваше да убие мъжа й. Хелена, неговата троянска красавица! Как можеше да остане безразличен? Поетът и войнът, циникът и романтикът в него бяха в непрестанна борба.
Фактът, че сестра му се бе завърнала в Париж и бе хукнала да търси забавления, донякъде го радваше! Лора беше всичко, което Хелена не бе — опърничава, своенравна и егоцентрична. Сестра му олицетворяваше новия тип жена, която се забавляваше, шокирайки околните. И все пак имаше мигове, когато той почти копнееше Ена да притежаваше поне малко от самоувереността и куража на сестра му.
Франко Морган не можеше да знае, че в този момент в главата на неговата Ена се въртяха почти същите мисли. Лора, нейната най-добра приятелка, единствената й истинска приятелка, най-сетне се бе върнала в Париж. Сестрата на Франко. „О, боже — развълнувано мислеше Хелена, — защо не мога поне малко да приличам на Лора? Толкова силна и непокорна!“
Хелена беше графиня Седжуик. Съпруга на Арчибалд Айър, граф Седжуик, който в замяна на милионите на баща й я бе въвел във висшето общество и й бе дал титлата си.
Тя копнееше отново да си бъде просто Ена Дрискол, дори ако това означаваше отново да живее в колиба като онази, в която бе израснала, преди баща й да натрупа състояние в сребърните мини в Комщок, а майка й да реши, че дъщеря им трябва да бъде възпитана в Лондон, Париж и Виена и да бъде въведена в тамошното общество.
Навсякъде бе показвана на алчни за зестрата й херцози, маркизи и графове, докато не се разболя. Накрая, когато нещастието започна да белязва лицето и да стопява тялото й, бе изпратена на лечебните извори в Баден-Баден.
Там една вечер баща й бе довел Арчи, а след това всичко бе режисирано, без никой да се поинтересува за нейните желания или очаквания. Никой, дори и маман — или ма, както тя трябваше да свикне да я нарича, — не я бе предупредил, нито й бе споменал за това. След един безкраен месец, през който тя бе заключвана в стаята си, бита и държана на овесена каша и вода, Ена най-сетне не се бе предала.
Хелена мразеше и се боеше от Арчи, но след като майка му я опозна, изпитваше странна сигурност в присъствието й. Овдовялата графиня беше човек, на който можеше да се разчита — по своя откровен начин възрастната жена я защитаваше от Арчи и й даваше съвети. По-майчински, отколкото някога се бе показала майка й!
А сега Хелена най-сетне бе открила приятелка, също богата американска наследница, която обаче бе толкова различна от нея самата! По-дръзка и независима, отколкото Хелена изобщо някога е била, отхвърляща всяка принуда.
В миналото все още дяволски красивият баща на Лора бил приятел на бащата на Хелена, а сега те двете се бяха сприятелили, защото се харесваха. Дори лейди Хонория, свекървата на Ена, бе принудена да признае, че момичето на семейство Морган й харесва и че не можело да й бъде отречено, че притежава дух и горещ темперамент!
А освен това… там бе и Франко, братът-близнак на Лора. Както винаги, когато се сетеше за него, тя се опита да прогони от съзнанието си смущаващия образ на младия мъж. Франко… гол и красив като някой сатир, какъвто й го рисуваше желанието. Той бе събудил копнежа в нея, бе съживил чувствата й и я бе накарал да открие жената в себе си! Франко я обичаше, отнасяше се с нея като с богиня, толкова нежно и деликатно, преодолявайки защитната стена и студенината, в която се обгръщаше тялото й след всяко изнасилване от страна на Арчи, преди да замине за Турция като посланик на кралството пред Високата Порта.
„Ах, все ми е едно! — в пристъп на непривична дързост си мислеше Хелена. — В края на краищата аз обичам и вече зная, че съм способна да обичам и да изпитвам чувства! Трябва да се науча да живея за мига, без грижа за бъдещето. Нищо освен настоящето няма значение!“
— Скъпа Хонория — приведе се над сребърната си чаша за чай една от приятелките й, — изглежда Лора Морган предпочита компанията на куртизанките, както и местата, където обикновено се срещат подобен род жени! В случай че тази млада американка, тази госпожица Морган, си няма никого, който да й обясни колко неприлично е държанието й…
— Глупости! — откровеният език на графиня Седжуик, която не обичаше особено да си мери думите, често караха предвзетите й приятели да се стъписват. — Как смятате, в кой век живеем? Вече сме почти в края на века, скъпа моя… нови времена, нови представи — независимо дали ни харесва или не. Всичко се променя, момичето не прави изключение. Заможна или не, госпожица Морган поне не е лицемерка и дава ясно да се разбере, че не е от девойките, които ще позволят да бъдат разменени за някоя благородническа титла. Допада ми. Ена също я харесва.
Графинята винаги защитаваше мненията си с неподражаема решителност, ако и понякога в изказванията й да можеше да се долови известна градация. Тя или търпеше определени хора край себе си, или в нея се развиваше известна склонност към някои от тях (което се случваше много рядко), или, както ставаше най-често, демонстрираше открита антипатия към околните. Цяло щастие бе, както Хелена доста често мислеше, че страховитата й свекърва наистина харесваше Лора.
— Така, така, значи твоята побъркана приятелка отново е в Париж? — бе попитала снаха си лейди Хонория по-рано същата сутрин. — Ще ми се да зная какви ли скандали е предизвикала връзката й с онзи италиански мухльо! Не можех да понасям майка му, знаеш ли?
„О, да“ — мислеше Хелена. Един слънчев лъч топлеше бузата й. Ена наистина страшно се радваше, че свекърва й нямаше нищо против приятелството на снаха си с Лора. А сега, когато Лора се бе завърнала и щеше да остане в Париж до края на сезона, Хелена можеше да вижда Франко по-често, много по-често!
Госпожица Едж, преданата и сдържана компаньонка на лейди Хонория, цъкна с език и поклати глава, което отново привлече вниманието на Хелена към свекърва й. Възрастната жена дари снаха си със суров поглед, след което въздъхна:
— Хм! Мислиш ли, че не съм научила всички подробности? Новините се разнасят бързо, скъпа! Почакай само да ми падне тази немирница! Ще измъкна всичко от нея, не се безпокой! А освен това ще й кажа всичко, което мисля за нея. Хм!
Преди да продължи, графинята въздъхна още веднъж.
— Онова, което липсва на госпожица Лора и на което родителите й очевидно не са я научили е… въздържаност. Тя трябва да се научи да бъде по-дискретна! Нещо изключително важно, скъпа моя, когато човек иска да бъде признат в обществото. Защо да се дава публичност на личния живот, когато с малко здрав разум човек може да има всичко? А?
Хелена не успя да сдържи руменината, заляла страните й, когато улови многозначителния поглед на свекърва си. Възможно ли бе това да е завоалиран начин лейди Хонория да даде на снаха си мълчаливото си съгласие за връзката й с Франко?
„Лора би разбрала това“ — мислеше Хелена, опитвайки да не се издаде посредством някоя мимика. Лора бе всичко, което Ена би искала да бъде — силна и безстрашна, а освен това имаше зад гърба си натрупан богат житейски опит. Лора бе единствената млада жена, устояла пред лейди Хонория, без ни най-малко да се уплаши и дори дръзнала да й противоречи. Отношенията между тях двете приличаха на игра, играна от тях двете и в която всеки отгатваше намеренията на другия. Лейди Хонория държеше лекции и Лора се преструваше, че я слуша… поне за известно време, преди да изкаже собствените си, обикновено оставащи нечути, възгледи по темата.
Хелена знаеше, че никога не би могла да бъде толкова дръзка. Все още таеше известен страх пред свекърва си и лейди Хонория, разбира се, знаеше това. Тя изглежда знаеше всичко!
— Добре, добре! Значи отново направихте така, че да говорят по ваш адрес! — изфуча лейди Хонория, която едва дочака Лора да поздрави и седне, за да премине в настъпление. Няма да ви се удаде вечно да престъпвате обществените норми безнаказано, скъпа моя, и по-добре да разберете това, преди да е станало късно!
— Късно за какво, мадам? — вметна Лора с умишлено наивен израз на лицето, което накара графинята да вдигне монокъла си и надменно да впери поглед в младата си събеседница.
— Ах, ах! Скъпа моя, не ме разочаровайте, преструвайки се на невинна! Бих искала да чуя всичко… истината, ако е възможно! До гуша ми дойде да научавам всичко от втора ръка! А ако бяхте достатъчно разумна да ме помолите за съвет, бих могла да ви разкажа семейната история на този Ернесто! Мъжете лесно се предават пред жена, която знае как да подходи към тях. За вас това със сигурност не бе кой знае какво предизвикателство, или греша? Е? Предупреждавам ви, че очаквам от вас да ми разкажете и всичко останало, което сте успяла да надробите! Ако толкова държахте да имате някаква връзка, бихте, могла поне да направите по-добър избор!
Лейди Хонория и Лора се бяха впуснали в един от обичайните си словесни двубои, от които и двете изглежда доста се забавляваха, госпожица Едж развълнувано си мърмореше под носа, а Хелена рееше поглед през прозореца, оставяйки мислите си да летят към Франко. Тя постоянно, и както бе принудена да си признае, твърде егоистично, се надяваше Франко и Лора да не се скарат, защото иначе всичко би се провалило! Всъщност, нямаше особено голям смисъл да се държат морални проповеди на Лора и Хелена се бе опитала да обясни това на Франко. Наистина нейната на пръв поглед толкова сурова свекърва разбираше Лора по-добре, отколкото собственият й брат.
Лейди Хонория бе доста възбудена, след като Лора вежливо и най-спокойно се сбогува, обяснявайки, че била обещала на своя приятел господин Франк Харис да му покажи някои от най-новите си белетристични опити. На възрастната жена й доставяше удоволствие да спори, особено с противник, който можеше ловко да избегне словесните й атаки и дори да им отвърне! Понякога съжаляваше, че клетата Ена не е поне малко по-самоуверена, макар че навярно за всички бе по-добре, че Хелена бе толкова покорна и цял живот се бе учила да се подчинява и да прави онова, което се очакваше от нея.
Ако Ена бе дори на половина толкова дръзка, колкото приятелката си Лора Морган, никога не би допуснала глупостта да допусне да бъде омъжена за Арчи.
На лейди Хонория не й се бе удало да се превърже към сина си, макар че двамата умееха да проявяват търпимост един към друг. Мисълта, че постоянно всяваше известен страх у него, й доставяше удоволствие. Не харесваше и мъжа си, така че се почувства безкрайно облекчена, когато безпътството му го погуби. Да бе родена в друго време, навярно щеше да заприлича на Лора Морган. Но по нейно време човек правеше онова, което очакваха от него и се научаваше умно и дискретно да следва пътя си! Тя бе имала много любовници — бе ги избирала по свой вкус и изоставяла, когато й омръзнеха, — но никога не го бе правила публично достояние! Намираше, че тази лекция ще е само от полза на госпожица Морган. Най-малкото тя трябваше да се научи да проявява благоразумие. Какво ли бе следващото нещо, което щеше да хрумне на момичето?
„Каквото й да е то — трябваше да признае наум графинята, — едва ли ще бъде скучно.“ Онова, което вършеше Лора Морган, винаги беше интересно! И една от причините толкова да хареса това момиче, бе фактът, че във всяка отношение Лора изглеждаше такава, каквато тя, Хонория Мейхю, искаше да бъде преди години, когато още не бе отрезвена от бремето на последствията. О, да… в нейната младост дори в най-разпуснатите среди неизменно се бяха съобразявали с евентуалните последствия, а ако не, човек не трябваше да забравя примера на клетата Каро Ламб, която бе загърбила всяка предпазливост в отчаяно преследване на лекомисления самохвалко Байрън.
За нещастие накрая бедното глупаво създание бе проиграло всичко! Лора Морган бе различна. Щеше да е интересно да се наблюдава как се развива животът й.
— О, боже! На предела на силите си съм! Тези безкрайни посещения и срещи… почувствах се както някога във фехтовалната академия!
Лора се отпусна върху затрупаното с листове канапе, запрати шапката си в един ъгъл и вдигна добре оформените си, обути в копринени чорапи крака в лудешка пародия на канкан, преди да продължи почти без пауза:
— Въпроси… до гуша ми дойде от въпроси! Слава богу, поне при теб мога да се отпусна!
Франк Харис бе един от новите приятели на Лора, представен й преди време лично от Франко! Журналист и романист, той бе уважаван и ценен в литературните кръгове. Харис, който седеше срещу посетителката си, сега трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди строго да отвърне:
— Радвам се, че се чувстваш добре, но трябва да ти кажа, че с мен нещата не стоят така! Всъщност в момента не съм в състояние дори да стана и да ти налея чаша вино! Моля те, свали тези крака… освен ако най-накрая не ми позволиш…
— Не! — изправила се рязко и спуснала роклята си чак до кокалчетата, Лора му заприлича на непослушно, опърничаво дете. — Престани да ме дразниш, Франк! Аз… гледам сериозно на това… на нещата, които написах в последно време. И бих искала ти… имам нужда от искрената ти оценка, Франк! Искам хората да ме вземат на сериозно! Да, дори брат ми, който сега говори много за промените, които е наложително да бъдат извършени… Но всичко това са само теории, дрънканици! Не разбираш ли това, Франк? Може би ако се изразя по подходящ начин… ако използвам дори формата на роман… бих могла да спечеля много привърженици! Така, така, значи искала да бъде вземана на сериозно.
Франк Харис неведнъж бе пожелавал Лора Морган да погледне сериозно на него… да го възприеме като свой любовник! Жените го привличаха необикновено силно. Особено онези, в които имаше някакво предизвикателство и които човек не можеше да завоюва прекалено лесно. Както бе установил, Лора Морган не се поддаваше лесно на класификации. Бе надарена и чувствителна писателка, но и богата наследница, която можеше да има практически всеки мъж, когото пожелаеше. Отгоре на това — колко несправедливо! — тя бе и красива. Имаше и други думи, които я описваха доста точно — иронична, възбуждаща, многообещаваща, провокативна… наивна. Колко ли всъщност знаеше за любовта Лора? „Това — мислеше си Франк — е истинска загадка.“
— А освен това — продължаваше Лора, — чух много за способностите ти като любовник, а и зная, че пишеш за преживяванията и опита си в тази област… при това с най-големи подробности! Всъщност това не ме засяга… в случая се възхищавам на откровеността ти! Но аз лично бих предпочела сама да пиша, вместо други да пишат за мен… опитай се, моля те, да го разбереш! А освен това бих предпочела да останеш мой приятел и довереник, вместо да гледам на теб като на случаен любовник! Толкова добре се чувствам с теб, Франк — завърши тя. — С теб мога да говоря за всичко… дори се вслушвам в съветите ти и понякога ги следвам, не е ли така? А освен това, в момента не съм готова за нов любовник. Има някои други неща, освен сексуалността, които бих искала да изследвам по-напред.
— Е, мога ли тогава като приятел да те попитам, дали вече имаш някакви наблюдения върху сексуалността? Създаваш впечатление на жена, за която няма никакви тайни… или поне почти никакви. Но въпреки това имам усещането, наречи го интуиция, ако искаш, че ти… че ти шмекеруваш, скъпа Лора! Че си една чудесна актриса!
Със смесица от отчуждение и неприкрит интерес той погледна към купчината листове, които младата жена току-що бе стоварила на и без това затрупаното му бюро.
— Опитвам съвсем нов начин на писане… това е, което има значение — обясни Лора, чиито сини очи бяха потъмнели. — Трябва да ми обещаеш да бъдеш искрен, в противен случай никога няма да ти простя. — След тези думи тя напусна бедната му, разхвърляна стаичка — също толкова вихрено, колкото и се бе появила. По дяволите нейното безразличие! Е, навярно ръкописът щеше да му даде някои решения на загадката, която представляваше за него личността на Лора Морган, убеждаваше сам себе си Франк.
Тя бе нещо повече от загадка, беше… необикновена! Съвсем определено не бе от жените, които човек в кратко време успяваше да прозре. Как би могъл да забрави нощта, в която бе съпровождал все още преливащата от надежди Лора из кафе-кабаретата на Монмартр?
По онова време тя подражаваше на Жорж Санд и Рашел, появявайки се на публични места в мъжки дрехи — съвсем модерни, разбира се, тъй като не някой друг, а сам Робер дьо Монтескьо се бе погрижил за модела и кройката на облеклото й. Слава богу, брат й никога нямаше да научи за това!
И ако Франк не харесваше истински Лора, би намерил доста причини да не я види никога повече! В края на краищата онова, с което един мъж можеше да се примири, имаше граници!
Бяха срещнали трима мъже, които изглеждаха като професионални боксьори, с огромни безформени юмруци, а освен това доста пияни и неприятни.
— Гледайте, още една от онези „модерни“ женски! — бе изръмжал единият, след като огледа Лора от копринената шапка и тънката цигара до елегантните обувки. — Би трябвало да й дадем един урок. Да я научим да уважава мъжете, а?
Винаги когато излизаше, Франк носеше със себе си бастунчето със скрита в него шпага, но Лора не му остави време да докаже, че може да си служи с него.
Безстрашна като мъж, тя хладно и презрително бе изгледана натрапника, след което с рязко движение го накара да седне обратно на стола си.
Мъжете бяха побеснели и изпълнени с омраза — на Франк му бе достатъчен само един бегъл поглед, за да го забележи, — но Лора изглежда изобщо не се безпокоеше от това.
— Сигурни ли сте, че не желаете да спрете до тук? — подигравателно бе попитала онзи, която я заговори пръв. — Може би трябва да ви предупредя…
— Какво? Че си…
Реакцията на Лора бе слисваща — почти като фокусите на някой магьосник. Тя бе останала неподвижна, изчаквайки първият от мъжете да се приближи, след което с леко пренасяне тежестта на тялото си бе извъртяла ръка като някой матадор на арената за корида. Докато нападателят се свличаше на земята, изпод полуспуснатите си мигли тя не изпускаше от поглед другите двама.
— Е? Иска ли още някой мъж да премери сили с една жена?
Първият, който заслепен от гняв, бе имал глупостта да извади нож, с болезнен вик полетя по гръб — по всичко изглежда със счупена китка. Другите двама хвърлиха поглед към усмихнатото лице на Лора, обърнаха се и избягаха.
— Можем ли вече да вървим? — несмутимо се бе обърнала Лора към Франк, който стоеше онемял от объркване и не можеше да повярва на очите си. — Тук постепенно става скучно, не мислиш ли, Франк?
Изглежда, каквото и да правеше, Лора винаги намираше начин да привлече вниманието на околните върху себе си!
„Ех, да можеше тази жена поне малко да се успокои!“ — твърде често хрумваше на Франк. Или поне той да притежаваше онази сила на волята, необходима, за да устои на предизвикателството, което се криеше зад привидно уравновесената й външност. Тя бе достатъчно лекомислена — бе го доказвала неведнъж — да престъпва правилата и общоприетите норми, при това съвсем безнаказано! И не само това, но имаше и талант, истински белетристичен талант, който можеше да се сравни с този на познатите му журналисти и писатели, включително с неговия собствен, и дори да ги засенчи. Ако Лора съсредоточеше всичките си усилия върху това да записва наблюденията и откритията си за хората и криещото под бляскавата повърхност на така нареченото общество с неговите закостенели правила, обичаи и нрави… Но какво знаеше всъщност тя за истинския живот? Какво бе преживяла сама, ако не се вземат под внимание предизвикателните й приказки и държане?
Във всеки случай, утешаваше се сам Франк, когато се разочароваше от нея, той бе единственият мъж, на когото Лора изглежда се доверяваше! И навярно един ден той щеше да бъде мъжът, преодолял преградите, които Лора бе издигнала между себе си и света, и който щеше да открие истинската, страстна, женствена страна на Лора Морган. Все някога тя щеше да се предаде… пък било то и от чисто любопитство!
На Франк му допадаха „драсканиците“, както тя пренебрежително наричаше своите бележки, и й бе обещал да ги публикува под формата на поредица от статии, подписани с инициалите „Л. М.“
— Няма смисъл да разгласяваме, че тези неща са написани от жена. Съжалявам, Лора, но ти искаше да те вземат на сериозно, нали така? Е, боя се, че за момента това е единственият начин. Имаш да кажеш много неща за несправедливостта и двойния стандарт, наложен и мълчаливо възприет в нашето общество, при това го правиш по доста впечатляващ начин. Ако се подпишеш с името си, никой няма да ти обърне внимание или дори ще бъдеш подиграна… не си прави илюзии! Но ако зад инициалите „Л.М.“ се крие някой мъж, това вече е нещо съвсем друго. Разбираш ли? Несправедливо е, зная, но така стоят нещата. А освен това — добави Франк, хихикайки, — навярно ти, или по-точно господин Л.М., ще бъде извикан на дуел. Чух, че дуелите се връщали на мода!
— Колко весело и вълнуващо! — отвърна Лора, преди да обясни, че трябвало да побърза — имала уговорка с приятели за някакъв излет в Булонския лес, където човек ходеше, за да види и да бъде видян от останалите.
— О, много добре разбирам колко си заета сега, след като се върна, за да се насладиш за кратко на Париж! — отвърна Франк.
Сериозно ли го каза или в думите му имаше ирония? Лора стигна до извода, че й е все едно. Поне в момента, когато имаше толкова много неща, на които да се радва.
Наистина си бе дала дума да бъде „по-сериозна“, както сама се изразяваше, да се съсредоточи върху писането и да ограничи публичните си изяви до минимум. Но за нещастие новите й приятели имаха други намерения за нея и настояваха да ходи тук или там, уверяваха я, че не бивало да пропуска тази или онази среща. Но как иначе би могла да пише истински и правдиво за живота? По-леко бе да се остави на вълната от преживявания и занимания, забравяйки времето и всички ограничения. Пък и защо не? Нямаше никой и нищо, което да я спре — този път дори брат й изглеждаше решен да не се намесва, въпреки че тя отново бе станала обект на нескончаеми клюки и догадки.
Но както Лора добре знаеше, Франко бе влюбен до уши в Хелена, на която просто й липсваше смелост,, да престъпи нормите за приличие, ако и да бе достатъчно дръзка, за да прекарва безкрайни следобеди с него в дома на сестра му, докато се предполагаше, че е на покупки с Лора или на екскурзия, за да разгледа някоя историческа забележителност.
В този момент от живота си Лора бе попаднала във вихър от събития, които не й оставяха миг покой, без обаче да оставят твърде сериозен отпечатък върху чувствата й.
О, да, тя обичаше музиката и, подобно на всички останали, се наслаждаваше на танците, но бе открила, че не реагираше на случващото се по същия начин, както останалите й познати.
Поне за момента обаче, Лора бе решила да мисли само за настоящето и за забавления. Не й ли бе казал сам Франк Харис, че статиите й наистина били изкупени и в най-скоро време щели да бъдат публикувани не само във Франция, но и в Англия? Този следобед тя бе в приповдигнато настроение и готова на всичко.
— Лора, скъпа, почти те бяхме отписали! Ела с нас… отиваме първо в Пале дьо ла Глас, а след това ще говорим за костюмите си за бала…
— Селест, почакай малко, за какво говориш? Какъв бал… какви костюми?
— Не четеш ли поканите си? Ами пощата си? Но, скъпа моя, разбира се, говоря за бала на Кат’зар… ще бъде толкова забавно.
— Костюмите, за които вече чух, са доста провокативни, така че и нашите не бива да остават по-назад! А след това, когато се наситим на театъра и празненството в „Мулен Руж“, всички заедно ще отидем при Даниел — тя устройва една от прочутите си нощи с игра на комар и което е най-интересното — никой не бива да сваля маската си! Звучи добре, нали?
— О, на всяка цена трябва да дойдеш, скъпа моя — вметна с ниския си, прелъстителен глас Лиан, друга нейна приятелка, докато отмяташе един кичур от слепоочието си. — Ти ще внесеш малко свежест в старата компания от все едни и същи хора! И сложи нещо по-предизвикателно! Дай на всички тема, която да обсъждат поне седмица! Щеше ми се да можех от време на време да се измъквам от този отегчителен белгийски барон… въпреки че той е наистина богат и доста добър. Но поне за момента имам нужда от него… докато младият арабски принц събере смелост да ме издържа по начина, който заслужавам.
Лора не успя да сдържи смеха си — сведенията, които получаваше от доста по-зрялата Лиан за реалния свят, един свят, който тя току-що бе започнала да открива и да му се наслаждава, винаги й доставяха удоволствие. Куртизанките изглежда споделяха нейните убеждения! Те бяха опитни, умни, единствените искрени хора, които имаха куража да защитават убежденията си. А освен това бяха свободни и решени да останат самите себе си, вместо да дишат застоялия, спарен въздух на закостенелите норми.
Маскарад, който трябваше да започне с теглена от коне кола по улиците на Монмартр, а след това да продължи в „Мулен Руж“? А накрая някои избрани гости щяха да се преместят при Даниел Гуле на булевард Шабане, за да продължат с танците, пиенето, разгула и комара.
— Във всеки случай съм достатъчно щастлива и силна, за да премеря сили с всеки — обяви на всеослушание Лора, откривайки с внезапен, непринуден смях равните си, бели зъби. — Може би Даниел има маса за покер… чух, че й допадали американските игри като фараон и покер! — Всичко това обещаваше забавление, напрежение и чудесен материал за нейните статии!
— Вие, американците, дяволски си падате по спорта! — оплакваше се малко по-късно Лиан. — Има ли спорт, който да не владееш до съвършенство?
— Е… аз съм само начинаеща скиорка, а да играя тенис в дълга, благопристойна рокля не ми доставя никакво удоволствие! Освен това едва от скоро се научих да карам кънки… израснала съм в доста топла местност, знаеш ли.
Селест избухна в жизнерадостен смях.
— Но можеш да боравиш с шпага също толкова добре, колкото всеки мъж, стреляш с пистолет, без да ти мигне окото, не е ли така? Не го казвай на мъжа, върху когото ще падне изборът ти! Тези идиоти изглежда предпочитат безпомощните жени, които ги карат да се чувстват като техни закрилници и покровители… поне така си въобразяват — добави тя, намигвайки на Лора — Значи идваш, нали? Мога да ти обещая, че няма да скучаеш! Може би дори ще се намери някой мъж…
— Или някоя от онези жени! — вметна Лиан.
— Да, разбира се, или някоя жена — изобщо някой, който може истински да те заинтригува. Ако наистина все още не си била влюбена, мисля, че вече е крайно време… поне за някое страстно преживяване, макар и те да са съвсем мимолетни, разбираш ли. Нещо, което може да ти достави наслада в момента, захвърляйки го, когато му се наситиш и намериш нещо друго или друг човек! Това във всеки случай е моята житейска философия! И… наистина е удивително, колко много мъже искат да бъдат водени за носа от една силна жена!
— О, да… освен ако мъжът не е достатъчно глупав да се влюби… а тогава… тогава се спасявай! — вметна Лиан.
Лора слушаше и се учеше от малко циничния разговор на своите приятелки.
„Може би — мислеше по-късно тя напълно сериозно — трябва да си намеря някой любовник, от когото да се уча… но без да му давам да разбере колко неопитна съм всъщност!“ Ах, глупости! Накрая щеше да й се случи… тя знаеше, че ще й се случи.
Преди да се разделят този следобед, трите млади жени подробно обсъдиха една грижливо подготвена изложба, организирана от Жозеф Пьоладан, основателят на ордена на розенкройцерите. Изложбата щеше да бъде открита в известната галерия „Дюран-Рюел“ и със сигурност щеше да се превърне в забележително събитие, въпреки че този отвратителен човек отказваше да изложи дори една работа на някоя жена.
— На всяка цена трябва да дойдеш, Лора! Във възхитителния си синьо-черен костюм, в чието създаване сама взе участие, спомняш ли си? — рече Селест.
Лиан добави:
— А аз имам един кавалер за теб, скъпа… един индийски принц, разбира се, много богат… и твърде плах в присъствието на очарователни, властни европейски жени! Няма да имаш никакви трудности с него, уверявам те. Той не би дръзнал да докосне жена, която не му е дата позволение за това!
— Във всеки случай — вметна практичната Селест — ще видим всичко! Изложбата, вечерята в „Максим“… в „Мулен Руж“… може би „Льо Ша Ноар“? Ще видим, нали така? Но… нали идваш с нас?
— Може би — лукаво вметна Лиан — твоят приятел, симпатичният английски журналист, ще ни последва? Щом не го искаш, бих могла да опитам аз… но само веднъж, само за да видя дали наистина толкова го бива в това да достави наслада на една жена, колкото се говори. Почти колкото друга жена, казват!
— Бедният Франк! Дали не трябва да го предупредя? — Лора се засмя високо. — За нищо на света не бих пропуснала надпреварата ви за него!
— Той със сигурност ще бъде там. — Лиан се прозина, прикривайки уста с изящната си, облечена в ръкавица ръка. — Никога не изпуска подобни събития. Казваш, че освен всичко друго бил и писател? Добър любовник ли е?
Лора, която не искаше да изглежда глупачка, сви безразлично рамене. Това можеше да означава всичко и нищо.
— Чуй това! Главният герой на тази книга… госпожа М., твърди, че въпреки… о, да, според нейното собствено признание „изключително незабележимата й външност“… значи, въпреки този недостатък и мизерното облекло, което не е трудно да си представи човек, тя и нейната невинност постоянно били застрашавани от почти всеки срещнат. Лакеи, пикола, млади лордове и дори техните отегчени съпруги! Кой би повярвал на една толкова смехотворна и очевидно преувеличена история!
— Изглежда има някои хора, приятелю, които й вярват. Да не забравяме успехът на този нов булеварден роман, да не говорим за парите, в които нашата тогава бедна героиня сега навярно се къпе! Но историята звучи правдоподобно, не мислиш ли? — Франк Харис поглади гъстата си брада, преди дяволито да продължи: — Навярно й се е наложило да прочете много нещо! И дори ти трябва да признаеш, особено след страстното си възражение, че си прочел този брътвеж, както сам го нарече. И защо ще се тревожиш за това, ако не се чувстваш лично засегнат или очернен?
Да, защо всъщност? Понякога упоритото мълчание или мимоходом даденото съгласие бяха единственият изход от едно безнадеждно положение. А както Трент Чаланджър си спомни, Франк Харис бе най-напред журналист и чак след това негов приятел.
— Какво се е случило, Трент? Все още изглеждаш сърдит. Разпознаваш ли се някъде в целия този глупав „брътвеж“? Старче, не ти подхожда толкова да се ядосаш на нещо подобно… дори не и на развода, за който вече цял свят знае.
— Забелязах, че твоят „Сатьрди Ривю“ е отделил на този мръсен случай невероятно голямо място. Имаш щастие, че като съпруг на дамата не те извиках на дуел. Тази мисъл ми е минавала през главата, знаеш ли?
— По дяволите, Трент, аз съм ти приятел… така че не се дръж толкова високомерно и си спести смразяващите погледи! — Франк Харис избухна в заразителния си смях и продължи, потупвайки събеседника си по рамото: — Чуй ме, не можем ли да си устроим една приятна вечер? Вечеря в „Максим“, а след това малко забавление в „Мулен Руж“, какво ще кажеш за това?
Трент избълва една нечленоразделна ругатня, сви рамене и разтегли лице в почти виновна гримаса.
— Напомни ми на какво се дължи отвратителното ми настроение… и аз нямам намерение да ти го предавам. Обещах на посланика на Съединените щати да го съпроводя на някаква глупава изложба, а съвсем не съм настроен за това! Но — Трент повдигна вежди и странно се усмихна — защо не дойдеш с мен? След това можем да направим онова, което предлагаш!
В крайна сметка те посетиха изложбата на господин Пьоладан… и там Трент я видя.
Забеляза я още преди тя да можеше да го види. Отначало не я позна, пък и как можеше да я познае? Тя се бе изменила неимоверно много. Имаше съвършена фризура, бе обсипана с бижута и не преставаше да се шегува и смее. Красиво цвете сред други красиви цветя!
— Хм, тъй като добре познавам Лиан дъо Пужи, може би трябва да я помоля да ми представи ослепителната млада дама, която е с нея! — провлачено обясни Трент.
— Но това е… хм… не става, това е Лора Морган. Тя се движи в доста високи кръгове, а освен това чух, че пишела… под псевдоним, разбира се! Но господин Морган — баща й — е на мнение, че дъщеря му може да се научи да се грижи сама за себе си, така че човек може да очаква само най-доброто, не е ли така? — отвърна посланикът.
— Лора? Тази малка… — Трент, който познаваше доста пуританските възгледи на посланика, се въздържа точно на време. Лора Морган? На какво ли се бе научила и какво ли бе преживяла през изминалите години? В ума му внезапно изникнаха спомените за последната им среща и той си помисли, че навярно би му доставило удоволствие да узнае отговорите на тези въпроси.
Във всеки случай бе решен да открие, доколко се бе променила. А в края на краищата познаваше Лиан дьо Пужи наистина доста добре!
По-късно, след вечерята в „Максим“ и представлението в „Мулен Руж“ той отново изпита известно чувство на вина за това, че се бе препирал с Франк, който нямаше вина за обзелия го при вида на Лора Морган гняв… новата Лора Морган с приятелките й куртизанки и мъжете, които пърхаха около нея! „Спокойно може да е едно от тези леки момичета“ — мислеше той. Каква кокетка, каква лъскава женичка беше станала!
Франк, комуто не бяха убягнали погледите на приятеля му, се ухили:
— Аха! Значи отново Лора Морган, а? Цяла вечер не сваляш очи от нея. Е, ако желаеш, бих могъл да те представя.
— Няма да е необходимо — кратко отвърна Трент и прекалено силно дръпна от цигарата си, преди да я остави в украсения с орнаменти пепелник. — Веднъж вече сме се срещали, но бих предпочел да не споменаваш за това пред нея. Навярно няма добри спомени от нашата среща.
Франк му хвърли любопитен поглед и поглади с ръка мустаците си.
— О, значи така било!
— Какво значи това? — подразни се Трент. — Срещали сме се. Преди много време. Тогава тя бе още почти дете и също толкова… да, тогава бе съвсем млада и незряла. Навярно на шестнайсет или седемнайсет? И почти…
— О, постоянно чувам почти…
— Франк, ако не престанеш, може да ми хрумне да те извикам на дуел, който ти, както добре знаеш, не можеш да спечелиш. Без съмнение съм по-добър стрелец от теб.
— Ах, така, така! — смееше се Франк. — Добре, значи. Щом искаш да наблюдаваш госпожица Морган единствено от разстояние, моля. Както сам каза, ако пожелаеш, винаги можеш да помолиш Лиан да те представи на дамата.
Струва ми се, че като начало предпочитам известно време да я наблюдавам от разстояние. Между другото, споменах ли ти, че първата ни среща не мина особено гладко? Нито пък втората.
— Ама вие често сте се срещали?
— Да.
— Разбирам — обясни Франк с пресилено тържествен тон. — Хм, всичко това звучи твърде интересно, ако мога така да се изразя.
— Ах, за бога! Кога най-сетне ще престанеш да говориш като някой проклет журналист? — възмутено избухна Трент. — Казвам ти, Франк, тази жена… или полудете-полужена… наистина не е мой тип. Проблемът е…
— О, значи има и проблем?
— Франк, затваряй си устата! Остави ме да се доизкажа. Не, всъщност вече нямам желание да ти казвам каквото и да било. За момента научи достатъчно. Както вече споменах… някога познавах госпожица Морган. Отдавна, много отдавна. Всъщност по-добре познавам родителите й. Това е всичко, което ще измъкнеш от мен. А освен това, приятелю, ако видя напечатана само една единствена дума за това, ще се видя принуден да те убия, разбрано? — Тук Трент дари събеседника си с една озъбена усмивка на тигър, както се изразяваше Франк.
— Е, добре. Нямам никакво желание да си отивам толкова млад и зелен, преди още да съм се насладил на всички радости, които може да ми предложи живота. Така че, скъпи приятелю, обещавам ти, че ще бъда дискретен толкова дълго, колкото успея да издържа! Но имай предвид, че бих се радвал, ако с течение на времето споделиш с мен колкото може повече подробности, пък било то и само за мемоарите ми. Например, колко далече смяташ, че би могъл да отидеш с госпожица Морган? Тя създава впечатление на много независима млада дама — всичко друго, освен типичната американска наследница и всичко друго, освен обикновена красавица.
— О, да, личи си по обществото, в което се движи, и грима, който носи.
Франк се засмя.
— Трент, наистина. Ако не те познавах достатъчно добре, бих си казал, че звучиш като някой ревнив съпруг.
— Ах, така ли? — изръмжа Трент с играещи в очите му заплашителни пламъчета.
Франк вдигна ръка помирително.
— Забрави! Нямах предвид това.
При тези думи напрегнато схванатите рамене на Трент за миг се поотпуснаха, след което той направи гримаса на отегчение.
— Е, да, допускам, че малката вещица пак ще успее да ме ядоса. Но независимо от това, обещах на родителите й да я наглеждам.
— Но, разбира се, разбира се! — сериозно отвърна Франк, спечелвайки си един строг поглед. — Нямах нищо лошо предвид.
— Е, добре — сухо отвърна Трент. — Но наистина бих предпочел госпожица Морган да не знае кой съм… поне за момента.
— Всичко е наред — рече Франк, — всичко е наред. Искаш ли да останем тук или да продължим към някой от онези скандални локали, които сега са толкова на мода?
— Очевидно тя се чувства съвсем добре в компанията на приятелите си, защо тогава да не си тръгнем?
По-късно Трент си зададе въпроса защо толкова се бе ядосал, виждайки я, заедно с две от най-прочутите парижки куртизанки да се смее и хихика с един мъж, в когото той разпозна някакъв незначителен индийски набаб. „Какво — мислеше си той — се е случило с малката вещица?“ Каква ли игра играеше този път? И въпреки всичко, макар и пряко волята си, трябваше да признае, че тя несъмнено се бе променила. Сега бе не просто зряла жена, тя бе прелъстителка. Бе усвоила изкуството да се облича, да фризира косата си и да се държи предизвикателно. Всичко това го вбесяваше и го караше да я желае, да я желае до полуда. Искаше да й даде един урок за това какво значи да си играеш с огъня!
— Скъпа — обърна се към Лора Лиан при следващата им среща по време на една езда в Булонския лес, — нямах възможност да ти го кажа по-рано, но ми бе направено предложение! За теб.
— Наистина ли? Вярно? — попита Лора, обръщайки се с блестящи очи към приятелката си. — О, Лиан, не говориш сериозно, нали?
— Разбира се, че е сериозно, съкровище. Някога да съм те лъгала?
— Хм, не… значи… навярно не…
— Естествено не мога да спомена името му. Той настоя за това… но мога да те уверя, че е сериозно. Обеща да ти предостави къща в един от най-елегантните квартали на града, а парите изобщо не са никакъв проблем. Трябва да си наемеш собствена прислуга. На теб оставя да подредиш къщата така, както ти харесва. Иска дори да сключите договор, подписан от твоите адвокати. Ще получиш карети… толкова, колкото искаш. Дори автомобил, ако пожелаеш. Изобщо, той изглежда доста щедър.
— Но за кого става дума? Защо ще прави всичко това?
— Беше ми казано, че ни е видял на изложбата на господин Пьоладан, където господин Сати даде толкова щедро представление, а по късно ни е наблюдавал и в „Мулен Руж“. Ах, не зная… все пак, това е начинът, по който могат да бъдат опознати мъжете. Каза, че си заслужавала нещо повече от кавалера, с когото бе тогава, и изяви готовност да ти предостави всичко най-добро. Скъпа, аз съм просто един пратеник и също не зная съвсем точно кой е той. Зная само онова, което ми каза моят приятел — обожателят ти бил необичайно богат, много симпатичен, а отгоре на всичко и английски лорд. Звучи интересно или не мислиш така? Нямаш ли нужда от интересни събития, за които след това да пишеш?
— Да, но… — възрази Лора, която не знаеше дали трябва да се чувства поласкана или оскърбена. Много й се искаше да знае как изглежда и кой бе той. Разбира се, че бе интересно. Но същевременно Лора не можеше да признае пред Лиан колко унизително неопитна бе в тази област.
— Виж какво — колебливо обясни Лора, — все още не съм решила. Трябва да си помисля, въпреки че звучи вълнуващо! Не мога просто така да се свържа с някакъв мъж или на момента да дам съгласие за нещо… ако този господин Хикс е гърбав или сифилитик… не зная нищо за него.
Лиан се изсмя с типичния си гърлен, чувствен смях.
— Ех, малката ми! Ако не го искаш, с удоволствие ще те заместя… но той държи на теб и му обещах да ти говоря. Въпреки че всъщност бях сигурна какъв ще е отговорът ти. — Тя отново се засмя и каза: — Но помисли си, скъпа, по-късно би могла да пишеш за това, не съм ли права? А освен това си свободна да го напуснеш по всяко време, когато пожелаеш. Но… това, разбира се, е само предложение. Как ще постъпиш зависи единствено от теб самата. Аз просто предавам едно послание.
Сигурна ли си — недоверчиво вметна Лора, — че наистина не знаеш кой е той? Успя да събудиш любопитството ми. Сигурна ли си, Лиан, сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна. Ако знаех кой е и го познавах, мислиш ли, че нямаше да ти кажа? Бих ти казала и как е в леглото. И дали си струва да се занимава човек с него, или не. Но в случая нямам никаква представа. Трябва да призная, че аз също съм любопитна. Може би ще поиска да има мен, ако ти не се съгласиш. Постепенно започвам да се уморявам да чакам моя принц да стане крал.
— Добре тогава — припряно вметна Лора, — дай ми малко време да размисля. Кажи на твоя приятел, че трябва да обмисля предложението. Освен това бих искала да науча повече подробности, преди да се впусна в нещо, пък било то и най-обикновена среща. Във всички случаи обаче — добавя тя повече сама на себе си, — много бих искала да зная как изглежда.
Беше й направил предложение. И тя, тази фльорца, щяла „да го обмисли“! Но това не бе всичко, тя вече мислеше за финансовата страна на въпроса. Това не можеше да е истина! Дали всичко това не бе част от някакъв план, целящ да бъде написана статия, един вид изобличителен репортаж? Трент се чудеше дали да не посети Франк Харис, преди той да бе заминат за Лондон.
— Още не си ми казал какво излезе от цялата работа — рече Харис при следващата им среща.
— Ах, да, изпратих да й предадат едно мое предложение — обясни Трент без заобикалки, сваляйки наметката си. — Реших да се отнасям с нея като с куртизанка… щом се облича като такава. И съм изненадан, че като сериозна журналистка, каквато била по твоите думи, все още не е отговорила на предложението ми. А аз, уверявам те, го направих с най-добри намерения.
— Вземаш ме на подбив, нали — каза Франк, повдигайки вежди. — Сериозно, Трент, стари приятелю, кажи ми, че се шегуваш. Не си го направил, нали?
— Разбира се, че го направих. Всичко, което правя, го правя напълно сериозно… или поне почти всичко. Тя ме очарова. А и навярно исках да разбера колко далеч би стигнала. Така би могъл да имаш две статии, два различни погледа върху едно и също нещо — нейния и моя. Поне в случай че приеме предложението ми! Питам се дали ще го стори! И ако го направи, дали ще е само от… да кажем користни подбуди, или в името на изкуството.
— Ти си безценен, приятелю! — невярващо извика Франк. — Знае ли тя кой си?
— Естествено не! Изрично помолих Лиан да не й казва нищо за това. Не, за нея аз съм английски лорд, влюбен до полуда в нея и решен да я откъсне от начина на живот, към който тя, по всичко изглежда, междувременно е привикнала.
— Не мога да повярвам!
— Това е самата истина. Все още чакам отговора й. Всичко, което можах да узная от Лиан, когато за последен път говорих с нея е, че Лора казала „може би“ и пожелала да обмисли предложението.
— Наистина! Лиан ти е казала, че Лора ще обмисли предложението? О, небеса! А мен изобщо не допусна до себе си.
— Така ли? Може би не си бил в състояние да й предложиш достатъчно пари или тя работи на сигурно. Знаейки какво им е…
— Ха! — изпръхтя Харис. — Кой ми го казва. Било ми излязло име, така, така. Ха!
— Главното е да не видя нито един ред за себе си в твоя вестник, Франк. Не забравяй, че ще спечеля дуела.
— Постоянно мисля за това — мрачно отвърна Франк. — Е, поне можеш да ме държиш в течение — каза той, след което добави, вдигайки ръка, за да подчертае думите си: — Кълна се, че от устата ми няма да излезе нито думичка. Нито ще напиша нещо. Просто искам да знам какво става. Трябва да ми обещаеш, че ще ми разкажеш как е завършило всичко, става ли?
— Може би. Ако се съгласи, ще ти кажа. Ако не… е, ще видим. — Веднага след това Трент се сбогува и още по пътя се запита какво става в душата му и защо в най-затънтената част на съзнанието му се бореха толкова противоречиви чувства.
— Но кой е този човек? Кой е той? Откъде мога да знам, че не е някой изверг… не, Лиан, не би го направила, права ли съм?
— Разбира се, че не, скъпа — с болезнен глас отвърна Лиан. След това се засмя и поклати глава. — Мисля, че още не си разбрала правилно как стоят нещата. За теб всичко това е една игра. За мен, за нас, за моите приятелки, е начин на живот и ние сме просто част от този живот. Всичко зависи от теб. Но би трябвало да се чувстваш поласкана, мисля аз. Когато подпишеш един правно валиден документ…
— Правно валиден! Нима тези неща се уреждат юридически?
— Също както и брака — засмя се Лиан и присъстващата на разговора им тяхна приятелка също се разсмя. Тя стоеше, облакътена, на перваза на прозореца в гостната на Лора, с вдигната почти до коленете рокля и си тактуваше нещо с малкото си изящно краче. Това бе Жюстин. Жюстин, с бакърено червената коса, която толкова напомняше на Лора за косата на майка й, въпреки малко по-тъмния й, почти бронзов оттенък.
Понастоящем Жюстин беше много търсена личност. Току-що бе подписала договор с един крал и чакаше новото й жилище да бъде подредено по неин вкус, условие, което бе настоявала да се впише черно на бяло. — Дава ми и една от онези нови коли без коне — словоохотливо обясни Жюстин между две зърна от гроздето, което тъпчеше в устата си.
— Ако работата е сериозна — рече Лиан и хвърли дяволит поглед към Лора, — трябва да искаш поне две от тези… как се казват… автомобили, в случай че си в състояние да издържиш шума и вонята им. Както каза Жюстин, сега те са последният вик на модата. Нещо като това да притежаваш телефон.
Лора, която замислено хапеше устни, рече:
— Не е ли време да видя този мъж? Мисля, че трябва да разбера как изглежда и кой е той.
— Това може да се уреди, но уверявам те, скъпа, че ако той не бе… как се изразявате вие… голяма работа?
— Да.
— … не бих изрекла нито думичка за това предложение. Но този човек е английски благородник…
— С титла?
— Много стара титла, доколкото зная. Той е много, много богат, както вече споменах. Освен всичко останало… — тук тя се засмя с тих, бълбукащ смях — и добър любовник…
— Наистина ли?
— При това не е твърде стар. Виждаш, изцяло от теб зависи как ще постъпиш.
Лора се колебаеше между несигурността и любопитството. Кой беше този мъж? Англичанин? Повечето англичани изобщо не са неин тип. Прекалено женствени са за нея. А и не може да понася провлачения им оксфордски говор, но… в края на краищата винаги има изключения. Като Франк Харис например, който изглежда доста й допада.
От друга страна професионалното любопитство на Лора като писателка се бодеше с недоверието й. Не познаваше никого, с когото би могла да поговори за това. Франк Харис се връщаше в Лондон, надявайки се, както сам неведнъж бе подчертал, тя да го посети. В известен смисъл заминаването му й донесе облекчение, тъй като напоследък Франк прекаляваше с любопитството си по отношение на личния й живот, въпреки че доброто му възпитание го възпираше да се покаже прекалено нетактичен. Но можеше ли да знае човек! В някои отношения Франк я привличаше доста силно, но никога не бе изпитвала ни най-малка потребност да се нареди в списъка на многобройните му завоевания, които той още на другия ден описваше в дневниците си с най-големи подробности.
„О, не, ако трябва да загубя девствеността си — мислеше си понякога Лора, — трябва да е като фойерверк… като заплашителен камбанен звън. А след това… кой го е грижа? Искам само да ми хареса първия път!“
— Ах, между другото — продължаваше да обяснява Лиан — той ще бъде на бала с маски, а след това при Даниел. Поръча ми да ти кажа, че бил сигурен, че ще се откриете, така че бихте могли да решите дали споразумението има някакъв смисъл или не.
— Държиш се доста тайнствено! — ядоса й се Лора.
Лиан безразлично сви рамене.
— Скъпа моя, той бе доста категоричен, а и плаща добре. Наистина изглежда много добре, само това ще ти кажа. Кой знае?
— О, да, кой знае? — нетърпеливо отвърна Лора, питайки се в същия момент как да се измъкне от тази афера, без да навреди на името си… и дали да не доведе нещата до край. Каква власт над решенията й имаше журналистката в нея и каква боязливата девственица? Беше любопитна — нямаше смисъл да го отрича. Нищо не й пречеше да се откаже в последния момент, нали? След като е опознала мъжа и е чула подробностите от предложението му. Кой ли можеше да е той? Някой, когото познаваше? Понякога имаше чувството, че е наблюдавана, дори преследвана. Бе го разказала на Франк, но той само й се изсмя.
Няколко дена по-късно всяка друга мисъл бе изместена от съзнанието на Лора от едно наистина вълнуващо събитие. Научи, че тя — или по-скоро господин Л.М. — е извикан на дуел от някакъв млад виконт, който смятал, че последната й статия петни неговата и на рода му чест.
— Ето! Сега вече наистина си създаде име! — поздрави я Франк. — Помисли само колко глупав ще се почувства младият виконт, когато разбере, че драсканиците, срещу които се е обявил, са дело на представителка на същия пол, който той би искал да защити от подобни мисли! Нека съчиня писмото, което ще му изпратим, става ли?
— Но, Франк! — мило каза Лора, дарявайки го с невинен поглед. — Аз, разбира се, вече приех предизвикателството… всъщност трябваше да го знаеш! И най-добре си дръж устата, иначе, кълна се, ти ще си този, който ще застане пред дулото на моя „Колт“!
Франк добре знаеше, че нищо не можеше да отклони Лора от веднъж взетото решение. Тя не само настояваше да участва в дуела, но и го бе помолила да й стане секундант.
— С удоволствие ще взема Франко за втори секундант… ако не драматизира прекалено много нещата!
— Значи наистина ще излезеш срещу него, скъпа? — питаха я приятелките й. — За честа на жените…
— И педерастите! О, забележително! От месеци, може би от години не съм чувала нещо толкова комично! Не бихме ли могли да събираме входна такса, как мислиш?
Лора бе засипвана с въпроси, предложения и окуражителни забележки. Бе се превърнала в символ на освободената жена, равностойна, ако не и превъзхождаща арогантния, надут мъж. Амазонките щяха да се появят в цялото си великолепие — под сигурната закрила на гората, разбира се.
— Постепенно заприличва на цирково представление — с гримаса призна Лора пред Франк Харис, който в крайна сметка се бе съгласил да и стане секундант. — Но все пак е вълнуващо. — Сети се за изложбата за Бъфало Бил, която бе предизвикала фурор в Париж, и неочаквано се засмя. Защо не? Да, защо пък не?
Сега, след като бе имал възможност да свикне с мисълта за дуела, дори Франко изглежда бе склонен да приеме предложението й, въпреки всичките гневни възражения, с които го бе посрещнал.
Отначало, разбира се, не бе на себе си от гняв — точно както бе очаквала
— Не се шегувай! Да излезеш на дуел? Ти, една жена? Проклятие, Лора, това вече е прекалено! — Както и можеше да се очаква обаче, накрая бе поомекнал.
И докато Лора витаеше в своето еуфорично, граничещо с ликуване настроение, брат й се опитваше да запази опасенията си за себе си.
Франко бе наясно, че независимо от протестите и упреците му, Лора ще заложи главата си. Дявол я взел — нея и буйната й кръв!
Естествено той не се безпокоеше, че може да бъде ранена или да получи дори една драскотина, ако вземеше участие в този детински дуел, на който тя очевидно придаваше някакво символично значение. Не, както се бе опитал да утеши Ена, която при последната им среща му се стори доста подтисната, Франко бе на мнение, че не Лора е тази, за която трябваше да се безпокои, а клетият й противник… дори без да става дума за възможните последици, в случаи че сестра му се покажеше достатъчно лекомислена и безразсъдна да го убие! С Лора човек никога не можеше да бъде сигурен. Бе съвършено непредвидима, а освен това й липсваше сдържаност и подобаващата и необходима доза самоконтрол.
Намираше, че е положил всички усилия да се разбере със сестра си и да бъде в приятелски отношения с нея. За жалост без успех! Лора бе прекалено твърдоглава, за да може човек разумно да разговаря с нея, а родителите им не можеха да бъдат открити дори с телеграма. Сам той дотолкова бе затънал в затруднения, че се налагаше доста набързо да напусне Париж.
От къде, по дявалите, можеше да знае, че няколко от новите му приятели — самозвани анархо-социалисти — ще стигнат толкова далече? Той не вярваше в екстремистите действия, които винаги имаха противоположен на очаквания ефект, и само забавяха или дори възпрепятстваха постигането на преследваните цели.
Глупости! Какъв смисъл има да бъдат залагани бомби на публични места, където освен набелязаните жертви загиваха и много невинни хора? Какво се опитваха да докажат? Той наистина вярваше в промените, но с мирни средства. В революцията на думите и духа, вместо на грубата сила и тероризма. Решението се криеше в това да се отвори съзнанието на хората за истината, а сърцата им — за състрадание към подтиснатите и лишените от привилегии.
Във всеки случай го бяха посъветвали — или по-точно му бяха наредили — още същата седмица да напусне Париж. Да отиде в Англия и да изчака, докато нещата се уталожат. Естествено той щеше да съпровожда Хелена и свекърва й… но трябваше да остави опърничавата си сестра сама да се грижи за себе си!
Може би така бе по-добре. Лора притежаваше невероятната способност да го нервира и изважда от равновесие и това винаги й бе давала предимство пред него! В края на краищата той не носеше отговорност за нея, въпреки че навярно отново щеше да я измъкне от бъркотията, в която тя несъмнено щеше да се забърка! Междувременно Франко успя донякъде да се освободи от обзелото го вътрешно напрежение, разкривайки противоречивите си чувства пред един приятел, на чиято дискретност напълно можеше да разчита.
Това бе Трент Чаланджър, зад който винаги стоеше вездесъщия Джим Бишъп. При това Франко бе открил колко общи неща имат помежду си, особено пък когато ставаше дума за господин Бишъп. Този човек изглежда имаше власт навсякъде и бе в течение на всички интриги и възможни развития на нещата. Джим Бишъп бе научил Лора да играе покер!
Сега обаче Франко трябваше да поговори с Трент, който по някакви необясними причини изглежда се интересуваше от Лора и дори бе запленен от нея. Удивително, когато човек си спомнеше, че първата им среща бе предизвикала само взаимна антипатия и словесни двубои относно така наречения годеж, за който и двамата не искаха и да чуят. Но въпреки открития си интерес към Лора, Трент отказваше да се срещне с нея и да поднови познанството си.
Франко си мислеше: „Това би бил същински дуел. Между двама равностойни противници, които се сблъскват и се хващат за гушите. Какъв ли ще е резултатът?“
— Пак тая моя сестра. Лора постоянно крои някое възмутително безобразие и, разбира се, е прекалено твърдоглава, за да се вслуша в гласа на разума!
— Така ли? И какво е то този път? — Трент бе превъзходен играч на покер и умееше чудесно да скрива чувствата си.
— Извикана е на дуел… и, разбира се, е приела!
— Е, и?
— Но това е смехотворно! Тези умишлено провокативни статии, които пише под псевдоним… доколкото я познавам, очевадно е предвидила развоя на нещата! Нещо повече, това дори й доставя удоволствие! Също както и на приятелките й — представителките на най-старата професия и онези амазонки. Те я окуражават, а тя намира това изключително вълнуващо. Нещо повече, не иска клетият виконт да разбере, че ще трябва да се дуелира с жена! С цялото си безочие Лора очаква да й стана секундант! Ако трябва да бъда искрен, вече не зная какво да правя с нея. Когато се опитам да я посъветвам, тя се инати като дете! Проклятие, какво да правя? Не мога да й попреча да доведе до край това безумно начинание… би било напълно безсмислено. Сякаш си нямам достатъчно проблеми.
Франко бе започнал да крачи из затрупания си с книги работен кабинет, надявайки се Трент да направи някаква забележка или да подхвърли някоя идея, която би могла да му подскаже изход от ситуацията.
— Ще й станеш ли секундант? Намерила ли си е втори човек?
— Вече се съгласих… иначе щеше да избере някой от своите неподходящи приятели! Но както сам знаеш, трябва да отпътувам за Лондон! Нашите общи приятели твърде настойчиво ме подканят да го сторя. — Видимо разстроен, Франко прекара пръсти през косата си. След това добави с надеждата да предизвика някаква реакция от страна на събеседника си: — Мисля, че е помолила Франк Харис да й стане втори секундант. А той е достатъчно глупав, за да се съгласи, още повече че изглежда доста хлътнал по Лора. Не мога да го разбера, но казва, че бил очарован от нея! Така че, виж какво, Трент… — Франко престана да кръстосва стаята и преди да продължи отправи към приятеля си многозначителен поглед: — Сигурно се досещаш за какво ти разказвам всичко това, така че сега ще премина по същество. Мога ли да разчитам, че ще следиш нещата отблизо? В подобни случаи е прието да присъства лекар и си мислех дали не би могъл…
— Предполагам, всички участници ще бъдат маскирани? Във Франция дуелите са забранени, нали така? А сестра ти…?
— О, Лора със сигурност няма да си развали удоволствието, разкривайки коя е, поне в това съм сигурен. Не и докато не реши, че моментът е настъпил… не се съмнявам, че ще го стори по впечатляващ начин!
— Е, навярно бих могъл да присъствам в ролята на лекар. Определено не ми се ще да пропусна подобно събитие. Преди време научих някои неща за лекуването на коне, така че може би ще успея да се справя и с това… ако се наложи. Да се надяваме, че ще запази хладнокръвие и само ще отрезви противника си, вместо да го убива! Не се безпокой — замислено добави той, — обещавам ти да държа сестра ти под око. Може би за известно време трябва да бъде оставена да прави каквото реши, докато се умори да се лута. Прилича ми на някоя дива необяздена кобила! Тя е капризна бегълка от цивилизования живот, но погледнато от друга страна…
— Това, което казваш, ми напомня за „Укротяване на опърничавата“. И на теб ли ти хрумна същото?
— Може би. Но аз ще я оставя да лудува, докато се умори, а когато вече почти ми се удаде да я обуздая… е, ще видим…
Като предизвикана страна, Лора имаше правото да определи оръжието и правилата и тя изобщо не се поколеба да избере своя „Колт“ четиридесет и пети калибър и редуване на изстрелите, както се правеше в Дивия запад. Определен брой крачки един към друг… изваждане на оръжието от кобура… и готово! Край на спора!
Приятелките на Лора бяха възхитени от умелото й боравене с револвера. А изборът й на костюм за дуела ги впечатли и развесели — тесни кожени панталони с ресни, кожено елече, палто, също с ресни, и широкопола шапка, като онези, които се носеха из Дивия запад и която подхождаше на скриващата лицето й кърпа. Имаше дори ботуши, стигащи чак до коленете.
Лора намираше, че е наистина вълнуващо да участва в дуел… независимо от това, че противникът й бе някакъв идиот! Преди време виконт Сен Андре я бе ухажвал. Тя нямаше намерение да му дава да разбере, че има срещу себе си жена. Никой не трябваше да знае, с изключение на няколко близки приятели, разбира се.
Преживяването бе толкова вълнуващо, колкото и забавно. Револверите в сутрешния здрач, в мъглата, която забулваше почти всичко. Противникът бе просто една сянка… неясни очертания, които изглеждаха нереални. Секундантите бяха маскирани и с качулки, така че Лора едва успя да разпознае Франко. А що се отнася до приятеля му, този лекар, когото брат й бе измъкнал от леглото, това навярно бе някой от другарите му социалисти, които презираха ритуалите на буржоазията и предпочитаха бомбите пред револвери и шпаги!
„С този глупав маскарад тя наистина вече прекалява“ — сърдито мислеше Трент, при вида на костюма на Лора, когато тя церемониално свали дългата наметка, в която бе загърната.
Как само се бе докарала! И тази походка — съвсем професионална и заплашителна с подаващите се от кобурите револвери. Разбира се, тя отлично знаеше какво прави, малката вещица!
Накрая… да, можеше да се предвиди как щеше да завърши целият този фарс! Със смразяваща бързина тя бе извадила само единия от двата револвера и умишлено бе стреляла в земята, на косъм от замаяния й и зяпнал от уплаха противник.
— Имам още един револвер… виждате ли? — бе извикала към него подигравателно. — Знаете ли, не исках да ви убивам, а само да ви докажа колко глупаво от ваша страна е било да вярвате на всичко, което четете. Ще стреляте ли по мен, докато се местя насам-натам в тази възхитителна мъгла… или предпочитате да избягате? Или да ви пусна малко кръв? Можех да ви прострелям в ръката, знаете ли, или да…
— Не се приближавай прекалено много! — достигна до нея приглушеният глас на единия от секундантите й. Дали беше лекарят? Все едно. Лора отправи предизвикателен поглед към противника си. След това застана ребром към него, вече с прибран в кобура револвер и ръка, която сякаш съвсем случайно докосваше другия.
Секундантите на Сен Андре с уплашен шепот го подканяха да се откаже, преди слънцето да е разпръснало мъглата. Той само кимна в знак на съгласие, очевидно вкаменен от страх.
— Добре! Значи се признавате за победен? Моля ви, господине, гледайте на постъпката си като на проява на рицарско благородство и здрав разум… защото вие не бихте искал да се разчуе, че сте извикал на дуел една жена… и още по-лошо, че сте бил убит или ранен от нея, нали така?
„О, да — иронично мислеше Трент, — как само умее да театралничи, тази малка вещица!“ Последният й жест бе достоен за всяка театрална сцена. Тя рязко свали шапката си, така че дългите блестящи къдрици плиснаха надолу по раменете й, при което виконтът се строполи в ръцете на секундантите си. Те, все още уплашено озъртайки се, бързо го отнесоха.
А Лора стоеше там и се смееше, приемаше поздравите и тостовете на приятелите си, които отпиваха от предвидливо донесените бутилки с коняк.
Когато най-сетне решиха да тръгват, Лора откри, че секундантите и сърдитият, мълчалив лекар са изчезнали. Без съмнение, за да избегнат възможен скандал! Ясно бе, че Франко гледаше да напусне мястото на престъплението колкото е възможно по-бързо!
Тъмните вежди на Лора се събраха, след това лицето й се проясни и тя се разсмя на духовитата забележка на една от своите приятелки. О, да, дуелът се бе превърнал в истински триумф и тя имаше чувството, че е постигната нещо за своя пол!
Тя се бе дуелирала и бе постигнала целта си… Сега обаче трябваше да се справи с усещането за празнота, което неизбежно следваше всяко необикновено напрежение. Можеше да се радва на предстоящия бал с маски, а междувременно бе започнала да купува дрехи, накити и бельо за сезона в Лондон. Скучният, еснафски Лондон — вече бе сигурна, че там не само щеше да се отегчава, но и да се чувства като в затвор!
Лейди Хонория, нейната високо ценена противничка, й бе подхвърлила няколко строги предупреждения относно държанието й в Лондон.
— Париж, скъпа моя, е едно нещо — тук, в тази атмосфера на толерантност и свобода, човек може да върши много неща безнаказано… поне за известно време, докато е на мода и всичките му авантюри могат да бъдат отдадени на лекомислието на младостта. Но сама ще се убедите, че нормите за приличие в Англия са далеч по-строги, а тамошното общество не е чак толкова снизходително! Надявам се, че притежавате достатъчно здрав разум да се нагодите към обстановката или поне да проявите дискретност! Много ще бъда разочарована, ако не го сторите!
Тя да се нагоди? Е, поне можеше да се опита. Едно ново и толкова различно предизвикателството навярно щеше да се окаже интересно… а и Франк щеше да е там. Вече й бе обещал да я запознае с всички интересни хора, като Оскар Уайлд например, чиито пиеси предизвикваха такъв фурор.
Особено се радваше, че Франко ще замине за Лондон още същата седмица, значи преди нея, така че нямаше да се мотае в краката й и да мърмори.
С мисълта за Лондон тя излезе на покупки с Хелена, лейди Хонория и вечно недоволната Лорна.
— Скъпа! Като те гледа човек, ще помисли, че си се загрижила за чеиза си! — обърна се към Лора Лорна Дюмон. — Така ли е?
— Не, разбира се! — отвърна Лора с чистосърдечен поглед. — Прави ми удоволствие, наслаждавам се на усещането, че мога да се поглезя малко. Във всеки случай — хапливо добави тя, — целият този гардероб не е предназначен за един единствен мъж!
— Наистина ли, Лора? Все повече заприличваш на майка си! — не можа да се въздържи да не забележи Лорна.
— Хм, да! Мисля, че майка ми е постъпвала така, за да подмами и задържи баща ми! — тихо се разсмя Лора, забелязвайки изражението на Лорна. — Почакай само да видиш бельото, което съм поръчала! С него бих могла да примамя всеки мъж, когото искам да имам!
— Е, млада госпожице, достатъчно! — заповеднически се намеси лейди Хонория. — Пробата не е ли след десет минути?
Облеклото и шапките, които Лора избираше, бяха не по-малко елегантни от поръчаното бельо. Когато с Хелена се появяха в новите си, изработени при „Уърт“ и „Ла Фериер“ дрехи, щяха да събудят завистта на всички жени.
— Сезонът в Лондон започва скоро и свекърва ми смята, че трябва да заминем навреме първо за селското ни имение, а след това и за Лондон, за да се погрижим всичко да бъде подготвено както подобава. И ти ще дойдеш скоро, нали? И ще живееш при нас в Седжуик?
Гласът на Хелена звучеше почти гневно и Лора успокоително стисна малката й, хладна ръка.
— Разбира се. Не съм ли ти обещала? Но ще мога да напусна Париж едва след бала на Кат’зар. Просто не мога да не присъствам! А в Англия ще пиша за всичко онова, което съм научила за веселия, лош Париж!
— Ах, Лора! Зная, че вземаш всичко откъм веселата му страна, но сигурна ли си, че не те грози опасност? Чувала съм, че при подобни случаи хората са доста разюздани — на карнавали… маскаради…
— Престани, Ена, скъпа. Говориш като брат ми! Той е толкова мрачен и черноглед, че ми идва да крещя! Точно за това се опитвам да се отърва за малко от него!
При споменаването на Франко Хелена се изчерви и сведе глава. Той бе предложил услугите си да я съпроводи заедно със свекърва й до Лондон, където както бе обяснил, имал лични ангажименти. Растящото му негодувание от държанието на сестра му не й бе убягнало, но младата жена бе запазила лоялността си към Лора, която я бе взела под крилото си. Хелена се молеше вроденото лекомислие на Лора да не я подведе да отхапе по-голяма хапка, отколкото би могла да преглътне, както обичаше да се изразява баба й.
— Но все пак ще бъдеш предпазлива, нали? Обещаваш ли? — почти с болка настояваше младата жена, питайки се колко ли хубаво щеше да бъде, ако можеше да бъде толкова силна и дръзка като приятелката си. О, да, тогава отдавна вече щеше да е избягала с Франко в Италия, Египет… или дори Индия и Цейлон — там биха могли да водят волен и щастлив живот! Но както винаги, на нея й липсваше смелост да предприеме нещо — в противен случай отдавна да бе избягала от тираничния си баща, честолюбива майка и от съпруга си!
„Аз наистина съм страхливка, а Лора не е такава! В това се състои огромната разлика помежду ни“ — мислеше Хелена. Но въпреки че не бе споделила безпокойството си с никого, тя не преставаше да се притеснява.
— Съвсем спокойно мога сама да се грижа за себе си — окуражително обясни на сбогуване Лора сред кутии и куфари, разпръснати из цялата къща и чакащи да бъдат откарани на кораба. — Скоро отново ще бъдем заедно, обещавам! А междувременно чичо Пиер със сигурност ще се опита да ме държи под око! — лицето на Лора се разтегна в лъчезарна усмивка, след което тя добави: — Днес трябва да вечерям с него и Лорна. Те настояват идната седмица да ги придружа до Монте Карло, но ще се опитам да се измъкна, разбира се, без да споменавам за бала! Можеш ли да си представиш, колко шокирани биха били, ако узнаеха? Мама ми е разказвала, че някога братовчед й Пиер е бил наистина забавен младеж… и нейното първо увлечение! Изобщо не мога да си го представя!
— Е, допускам, че с годините всеки се променя — тихо рече Хелена, питайки се дали и Франко щеше да се промени подобно на всички останали. Животът предлагаше толкова много неизвестни на неуверените!
Когато двете приятелки се разделиха, Хелена се почувства подтисната и несигурна. Лейди Хонория още веднъж бе подканила Лора да бъде разумна — за нейно собствено добро. А Франко… е, той бе изнесъл една от своите морални проповеди, към които в последно време така се бе привързал!
— Със сигурност съвсем скоро ще съм в Англия! Веднага след бала. И ви обещавам да се държа прилично. Никакви скандали. Ще бъда ужасно дискретна… обещавам! И всеки ден ще наминавам към Пиер и леля Лорна.
Пиер Дюмон трябваше не само да понесе оплакванията на съпругата си от поведението на Лора, но освен това се чувстваше задължен да се извини пред близкия си приятел и някогашен годеник на братовчедка му Джини граф Д’Арланжан за това, че Лора се бе дуелирала със сина му.
— О, няма за какво да се извиняваш, стари приятелю! Крайно време бе Едуард да се научи да разсъждава трезво и обуздава темперамента си и се радвам, че тъкмо една жена е изобличила глупостта му! Изпратих го за известно време в Южна Америка, за да охлади чувствата си и превъзмогне срама от това, че е бил направен за посмешище пред цял Париж!
Но докато, смеейки се и свивайки рамене, омаловажаваше случилото се, Мишел се улови, че е заинтригуван от Лора. Особено след всичките онези слухове и истории, които бяха достигнали до него. Сега малката дъщеричка на Джинет вече не бе невръстното момиченце, което познаваше, а богата наследница, при това красива, както се говореше.
По тази причина граф Д’Арланжан бе наредил нещата така, че да се наложи да отпътува по работа за Лондон, където можеше да се погрижи за една среща с Лора — най-новата американска наследница на пазара за невести. За нея обаче се разказваше, че никога не би се оставила да бъде склонена от родителите си да стори нещо, което не й е по вкуса. Тя сама щяла да направи своя избор, когато му дойдело времето, като при това някаква си благородническа титла не означавала нищо за нея. Освен това се говореше, че ценяла разбирането и интелекта повече от всичко останало!
Всичко това би могло с пълна сила да се отнася за Джинет! А съдейки по фотографиите, които бе видял в един вестник, момичето приличаше на майка си и външно! Нямаше почти никаква надежда да се срещне с нея, но той бе сигурен, че това рано или късно щеше да се случи.
Отначало заминаването на всички донесе на Лора облекчение — сега нямаше нужда постоянно да се извинява. Най-сетне бе съвсем свободна и би могла да бъде самата себе си, необезпокоявана от никого да се отдаде на наслади. Но защо внезапно се бе почувствала така, сякаш е изгубила нещо? „Самия Париж“ — театрално си казваше Лора — сега, когато сезонът бе към своя край и всички заминаваха, привлечени от примамливи събития в други градове.
В момента Париж не бе истинският Париж, запазен за парижани. Но й оставаше балът, можеше да се наслаждава на треската от радостното очакване, а освен това разполагаше с достатъчно време за писане.
Оставаше объркващата загадката с господин X. Как изобщо смееше той да я купува? А отгоре на това, междувременно изглежда напълно бе загубил интерес! Или Лиан бе пожелала да го има за себе си?
Да върви по дяволите… по дяволите всички, дори нейните така наречени приятелки, които гледаха на нея като на невинно, неопитно дете! Лора искаше да върви по свои собствени пътища!
— Значи мислиш, малка моя, че вече си готова? Не се ли боиш поне мъничко от непознатото и необикновеното? Съвсем сигурна ли си?
Понякога Лора намираше Селест с нейната изключително неприятна способност да чете мислите й. Навярно всички те гледаха на нея с известно умилено пренебрежение като на истинска дилетантка! Е, тя наистина бе готова! Това и каза на Селест — с прекалено заядлив глас, както в последствие установи.
„Ах, проклятие — мислеше Лора. — Защо трябва да пропилявам оставащата цяла седмица до бала на Кат’зар? С какво да се занимавам?“
Както винаги Селест имаше готово предложение, което сподели с нея по телефона с онзи свой провлечен глас, който звучеше така, сякаш току-що бе станала от сън.
— Ах, Лора! Щях да забравя, ако Жюстин и Лиан не ми бяха напомнили… мислех си, че може би ще проявиш интерес и ще дойдеш с нас тази вечер у Арман дьо Фльори. Той току-що се е завърнал от едногодишното си пребиваване в Индия… или Тибет? Не съм сигурна, скъпа, но ти сама ще научиш… ако дойдеш, разбира се. Той е мъжът, когото наричат тайнствения маркиз! Очарователен човек… а салонът му е отворен за приятели само след полунощ. — След това Селест добави: — Каза, че си готова за… хм… преживявания от всякакъв вид? Е, ако го мислиш сериозно, тогава тази вечер навярно ще ти достави истинско удоволствие!
Това звучеше интригуващо и Лора, разбира се, реши да отиде. Така поне щеше да се избави от скуката! Вече от часове се взираше в белия лист пред себе си, без да е написала дори един ред.
Твърдо бе решена да пише, но не й хрумваше нищо. Може би имаше нужда малко да се поразсее. И тъй като гласът на Селест бе прозвучал доста възбудено, Лора бе сигурна, че вечерта обещава да бъде доста интересна, ако и не направо вдъхновяваща.
— Не се учудвай на нищо от онова, което ще видиш и чуеш, скъпа моя! — прошепна на Лора Лиан, след като, облечени в елегантните си рокли, се бяха качили в колата. — И ако бъдеш шокирана, по-добре не го показвай! Тази вечер ще присъстват всички разкрепостени, свободомислещи хора. Рашел10 също ще присъства, вероятно и мадам Вили. Познаваш странната дребна женичка, която пише доста добре и нарича сама себе си Колет11. О, не, в никакъв случай няма да се отегчаваш, обещавам ти!
— Ако видиш някой познат, преструвай се, че никога не сте се срещали — добави Жюстин със смях. — Всичко е много по-забавно, когато човек се отнася с приятелите и дори любовниците си — като с непознати, не намираш ли? Но ти ще имаш възможност сама да се убедиш в това.
В крайна сметка, особено след всичките тези прошепнати намеци, Лора вече не знаеше какво да очаква!
Тайнственият маркиз живееше извън Париж в един замък, заобиколен от гори и грижливо подържан парк.
— Това е много стар замък! — обясни Лиан. — Трябва да попиташ Арман за предишната собственица, която по времето на терора спала с почти всеки, който имал някаква власт. Не правела никаква разлика, щом ставало дума за това да постигне своето!
Какво бе първото й впечатление? По-късно Лора с мъка си спомни това. Мрак… навсякъде неприятният мирис на благовонни пръчици… един кльощав мъж с деликатни крайници, който, както Лора научи по-късно, седеше на пода в поза лотос, облечен само с препаска за слабините и тюрбан.
Всичко бе странно и неочаквано! От едното помещение се влизаше в друго — всичките слабо осветени… покрити с килими стени… каменни стъпала, отвеждащи към все нови помещения и кули. Още преди да бъдат представени на домакина, Лора си даде сметка, че никога не би се оправила сама из тези лабиринти.
— Добре дошли в храма на изпълването, приятели! Моля, чувствайте се като у дома си. Тъкмо разказвах за преживяванията си и някои истини, които мисля, че открих. Но вие не се чувствайте задължени да слушате! Забавлявайте се както ви харесва… яжте и пийте… задоволявайте всичките си желания!
„Какво означава това?“ Задавайки си този въпрос, Лора забеляза, че се стреми да бъде плътно до приятелите си.
— Съвсем различен е, откакто се върна от Индия — обясни Лиан. — Чух, че там в продължение на месеци живял в една пещера, медитирайки. Той е очарователен… и разбира се — завършен хедонист! Близък приятел на Ричард Бъртън12, който също е изследовател на мисълта. Арман вярва, че посредством задоволяване на физическите сетива може да се достигне до истинска духовна сила! Теорията му е интересна, не е ли така?
— Това само теория ли е? — осведоми се Лора с престорена смелост, опитвайки се да събере мислите и впечатленията си и да си даде сметка защо всъщност бе тук и как трябваше да реагира на случващото се. И най вече — доколко да се включи в преживяванията, които щеше да й предложи вечерта. Седнала върху възглавничките, разпръснати по пода, те бяха запушили с наргилета нещо сладникаво и задушливо, за което им бяха казали, че е хашиш. Нямаше нито столове, нито маси с нормални размери. Екзотичните, странно ухаещи ястия, сервирани навсякъде наоколо, трябваше да бъдат консумирани с пръстите на дясната ръка, без да докосват вътрешната част на дланта. Помещението бе оскъдно осветено и сумрачно като в пещерата на някой факир или вътрешността на хиндуиски храм.
Когато Селест — или може би Лиан — леко докосна лицето й с пръсти, Лора си спомни, че бе задала някакъв въпрос.
— Само теория? Достатъчно дръзка ли си, за да се опиташ да разбереш? Да отидеш отвъд въпросите и да намериш отговорите?
Тя все още не знаеше, а и както изглежда в момента никой не очакваше отговор от нейна страна. Тогава в съзнанието й започна да се промъква музика — сладка, замайваща музика, каквато никога преди не бе чувала. Дори самите инструменти бяха непознати и чужди — цитра, тихо тътнеща табла, чийто ритъм пулсираше като този на сърцето й. Инструментите сякаш подчертаваха значението на сетивността и самозабравата… угасването на всичко останало, освен собствените й усещания и скритите в най-потайното кътче на съзнанието й въпроси.
Лора се чувстваше почти безтелесна, въпреки че под кожата й протичаше поток от преживявания. Нямаше нищо, заради което човек да се срамува, нищо, от което да се бои. Духът й вече не бе във вражда с тялото, сетивата и чувствата й. Най-сетне бе готова да изследва тъмните ъгълчета на чувствеността си, изначалните, инстинктивни страни на своята женственост. Своето действително, естествено Аз.
Тя се надигна… фибите, които придържаха косата й в модна прическа, по странен начин паднаха сякаш от само себе си и тежката й вълниста коса с бакърени кичури плисна по гърба почти до кръста. Докато стоеше така, със замъглени от музиката мисли и чувства, Лора усети как олеква, как нежни ръце свалят дрехите й — копринената, обшита с брокат рокля, фустите от тафта и дантела и, слава богу, пристегнатия корсет, който винаги бе мразила. Чувстваше се забулена и защитена от любовта и нежността, които усещаше. Готова на всичко, без никакъв страх, само още по-нетърпелива да изпита и узнае колкото е възможно повече.
Тогава неочаквано се отпусна върху нисък, меко застлан подиум или нещо, наподобяващо любовното ложе на някой махараджа. Затвори очи, прогонила всички мисли, за да остане само тяло и сетива. Топлата й кожа се допираше до меко тъмносиньо кадифе с бронзови и блестящи яркочервени нишки и Лора се остави на потока, който я отнасяше.
Над нея слабо блещукаха няколко жълто-червени лампи, окачени в ъглите на изглеждащото нереално помещение, което се разширяваше и свиваше в синхрон със собствената й утроба.
Хрумна й онова, което бе научила за тантризма, йогата на сетивата — въздържание, при което желанието расте и расте, сдържано колкото е възможно по-дълго, за да се излее в един момент като помитаща всичко по пътя си река.
Втриха в кожата й ухаещи на мускус и жасмин масла, докато тя не заблестя като скъпоценно бижу. Мека кожа, меки, подобни на нейното, тела се притискаха към тялото на Лора, изследваха го сред тих, страстен шепот.
— Гърдите ти са съвършени… с удоволствие бих ги издялал от камък… прелестна Лора!
— М-м-м… скъпо, скъпо момиче! М-м-м, да… гали ме и ти… целувай ме… харесвам ли ти?
В този момент за нея нямаше никакво значение кой изрича тези думи току до пламналите й страни. Всичко, което се случваше, й изглеждаше толкова естествено, почти неизбежно! Не можеше да има нищо лошо в това да отстъпи пред чувствата и усещанията си, които в крайна сметка щяха да доведат до утоляване на копнежа. Заедно с пречещите дрехи Лора се бе освободила и от последната следа от свян.
Тя прегръщаше, галеше, целуваше, изучаваше с устните си, с език, с чувствителните си пръсти, както и сама бе изучавана. Никога преди не бе чувствала такава интимност, такава хармония! За пръв път откриваше собствената си вродена чувственост!
Онзи, за когото се омъжеше, ако изобщо някога го направеше, трябваше да е в състояние да прояви разбиране, в случай че му разкажеше за тази нощ.
Франк щеше да го разбере. Но от друга страна тя предпочиташе той да остане неин приятел, вместо да се превърне в ревнив любовник или съпруг.
Франк Харис, който седеше в тъмното с кръстосани крака и наблюдаваше церемонията по посвещаването на Лора, чувстваше, че трябва да я има! Сега, когато бе готова… бе пред прага на най-голямото откритие в досегашния си живот. Ако сега не я вземеше, нямаше да го стори никога и вероятно щеше да съжалява до края на живота си! Лора… малка послушница… дръзка… сърцата… пълна с въпроси! Сега тя най-сетне бе готова!
Когато без да обръща внимание на похотливото пулсиране в слабините си, понечи да стане, Франк бе дръпнат обратно.
— Не! — рече Трент и в тази съвсем кратка дума звучеше едва сдържан гняв. — Съжалявам, Франк, но възнамерявам да отида пръв. Нали в крайна сметка трябва да се оженя за малката вещица… когато успея поне малко да я обуздая. И не бих допуснал по-късно да се чувства принудена да ми сложи рога, разбираш ли?
„Естествено, че разбирам“ — с неохота мислеше Франк, наблюдавайки така нареченият си приятел да се приближава към Лора.
Трябваше да се досети. Но Франк не бе нито толкова смел, нито толкова глупав, че да се бори с Трент за Лора. Между тях имаше нещо. Нещо, което и двамата криеха. Някаква интимност. Какво в същност?
„Боже, тя е родена уличница — мислеше Трент — и кокотка, която човек може да различи от пръв поглед.“ Трябваше да се ожени за нея и да я обязди като дива кобила, докато тя не рухнеше и не признаеше, че си е намерила майстора.
Какво, по дяволите, изобщо търсеше тук? Крайно време бе да разбере, че не може да флиртува с опасността, без в един момент да се сблъска с нея! Той щеше да направи с Лора точно това, което трябваше да стори преди четири години в Мексико, когато почти гола и мокра до кости я бе заварил в един поток!
— Значи това е, което ти харесва? Да бъдеш танцьорка в някой хиндуиски храм… да пресъздаваш любовта в танц, да даваш любов? Вече си опознала едната страна на любовта… надявам се, че си готова за друг вид игра!
Внезапно… съвсем неочаквано тя бе изтръгната от унеса, в която нежно и внимателно я водеха към нещо непознато, но толкова привлекателно! Груби, отвратителни думи развалиха магията… силни ръце я разтърсиха. Кой бе това? Този мъж, който бе разгонил и изплашил приятелките й, за да я вземе, сякаш тя бе някаква завладяна територия? Не трябваше да постъпва против волята си, нито да допуска нещо, което й бе неприятно. Трябваше просто да изкрещи протеста и гнева си от грубата му намеса в магическия й унес.
Тя отвори уста, за да даде воля на гнева си, когато мъжът целуна устните й. За миг всичко се стопи и изчезна. Мисли, гняв, протести…
Не остана нищо, освен една гола, приведена над нея мъжка фигура, която с изкусна, възбуждаща нежност сломи съпротивата й. Не можеше да види лицето му… но всъщност и не искаше. Сатир, който умело разпалваше страстта й, възбуждаше я и я носеше към един връх на насладата, за който не бе й сънувала! И, разбира се, всичко това трябва да бе сън!
— Харесва ли ти така? А така… така? Искаш ли да бъдеш наблюдавана, докато те прелъстяват, да чуваш колко красиво е тялото ти… колко красиви са гърдите ти, с розовите, твърди малки зърна, коремът, бедрата…
— О, не… моля, престанете! Моля ви…
— Престани с преструвките! Харесва ти, нали? Нямаш ли куража да си го признаеш?
— О, боже… мразя ви! Мразя онова, което правите с мен… което чувствам! — гласът й приличаше по-скоро на сподавен вик. Тялото на младата жена започна да се извива и напряга, сякаш се бе скъсала и тънката нишка която го свързваше с питащото й; отбраняващо се съзнание. Защо не я оставеше на мира? Защо не престанеше да я измъчва?
— Кажи го, Лора. Кажи, че ме искаш. Кажи, че копнееш за това не по-малко от мен… по дяволите!
Изглеждаше така, сякаш искаше да проучи всеки сантиметър от тялото й и да го запечата в паметта си, и подобно на някой варварин завоевател да го направи свое и да я остави безпомощна в жестокия капан на собствените й чувства.
Думите лепнеха по езика й, не искаха да се отронят от устните. Скърцайки със зъби от омраза и гняв, тя се отказа от съпротива, остави се в желязната му прегръдка, отстъпи пред неумолимостта на трескавата му страст.
— Хайде, моя скъпа, страстна малка вещице, кажи ми, че го искаш!
И, за бога, тя го каза. Чувствата и копнежът разрушиха защитната й стена, целият насъбран гняв потъна и се разтвори някъде дълбоко в нея.
— Да… о, проклятие! Да… да!
При първия силен тласък Лора извика. Бе се случило толкова бързо и грубо, че почти не й остана време за съмнение или страх.
Но след този подобен на пробождане от кинжал удар тя се почувства освободена. Струваше й се, че някъде много от далече до нея достигала приглушени аплодисменти и гласове. Всичко й бе безразлично. Съзнаваше само какво бе чакала, подтискала и от какво бе бягала толкова дълго. Чуваше собствените си викове — отново и отново, усещайки пронизващите тласъци, които я разтърсваха… и не искаше никога да спрат.
На следващия ден Лора се събуди с непоносимо главоболие и без никакъв спомен за това как се бе добрала до къщи. Още горещо изпи почти цяла кана силно черно кафе, преди да реши, че навярно би било най-добре да не се опитва да си спомни онова, което се бе случило или би могло да се случи предната нощ.
Бе изпила прекалено голямо количество от онази ужасно силна ракия, наречена арак и за пръв път бе пушила хашиш — силен и въздействащ върху съзнанието наркотик, както всъщност трябваше да се досети, спомняйки си онова, което бе чела. Всичко онова, което й се струваше, че бе преживяла, трябва да бе просто предизвикана от наркотика и алкохола халюцинация или кошмар, в който фантазията й бе изваяла най-причудливи и странни образи.
Разбира се, нищо от това не се бе случило в действителност. Бе попаднала в безумен кошмар. Отказваше да допусне някаква друга възможност, дори и само за да запази здравия си разум.
Денят й започна както обикновено и малко по-късно следобед се срещна с приятелките си. Предната нощ не бе спомената нито веднъж. Всеки се държеше както обикновено и Лора не искаше да знае нищо. Не! Ще мисли само за забавленията и разговорите… за бъдещето.
След вълнуващия бал, който бе решена да посети и да му се наслади, й предстоеше Лондон с многобройни нови преживявания и предизвикателства. Да се престорела, че се приспособява и така безнаказано да стигнела толкова далеч, колкото било възможно. Хм! Навярно Лондон все пак нямаше да се окаже толкова отегчителен!
Вечерта на бала, докато се обличаше, Лора си спомни за Хелена, която й липсваше, но се утеши с мисълта, че скоро ще я види отново. Хелена й бе помогнала да си избере костюм, едновременно шокирана и вдъхновена от факта, че Лора имаше дързостта, да се облече толкова предизвикателно.
— Нали няма да се покажеш така на публично място? Ах, Лора! Какво ще кажат хората?
Ена… кога най-сетне щеше да разбере, че онова, което хората говорят, нямаше абсолютно никакво значение? Тя бе съпроводила Лора по Рю дьо Кер, където обиколиха малките дюкянчета и сергиите с всякакви вехтории. Накрая по настояване на Лора бяха дръзнали да влязат в едно от малките арабски кафенета, където опитаха кускус и силно подправено агнешко, пиха ментов чай и се дивиха на змийските извивки на танцьорките на кючек. Хелена, разбира се, веднага бе отхвърлила предложението на приятелката си да научат този танц.
— Моля те! Добре знаеш, че това не е за мен! — бе отвърнала Хелена. — Ти си достатъчно силна и смела да направиш всичко, което пожелаеш… и накрая да се измъкнеш невредима! Аз не бих могла. Толкова бих искала да съм като теб, но както добре знаеш, не съм. Аз съм страхливка… не мога да бъда друга, винаги трябва да мисля за последиците и не съм в състояние да се променя!
Бедната Хелена! Винаги прекалено много се притесняваше и мислеше за другите. Може би точно различието в характерите и възгледите им правеше тяхното приятелство толкова жизнено.
Сега Лора изпитателно наблюдаваше отражението си в огледалото — очите с блестящи клепачи, които отразяваха всеки лъч светлина. Тъкмо бе покрила с руж устните и страните си, за да подчертае формата им. Костюмът й от блестящ в различни цветове газ, окичен със златни и сребърни плочици, прелъстително се развяваше и звънтеше при всяко предизвикателно помръдване на хълбоците й, докато се упражняваше пред огледалото. Лора сложи изящно украшение за глава, чийто стигащ до устата й прозрачен воал бе предназначен по-скоро да подчертае прелестите и, отколкото да ги скрие. Цялата бе покрита с рубини и смарагди, чак до блестящия камък във вдигнатата й на кок коса. За да не е съвсем скандално, облеклото й бе допълнено от плътно прилепнало, напръскано в златно и почти прозрачно копринено трико.
Докато си слагаше доминото, Лора не можеше да не се запита дали тази нощ щеше да бъде от празнуващите, арестувани по заповед на благочестивия стар пуританин-фанатик Беринджър, наречен от хората на изкуството и свободомислещите обитатели на Монмартр със сполучливия прякор Pere le Pudeur. „Татко Пюдор“ — наистина забавно!
Е, ако някой нещастен жандармерист се опиташе да я арестува, тя щеше да му окаже достойна съпротива! А след това чичо й щеше да я измъкне от затвора и, бедният, щеше да й се извинява! Всичко зависеше от това и при какви обстоятелства щеше да реши да свали маската и костюма си! Ако изобщо пожелаеше да го стори.
Накрая, след безкрайно обикаляне по улиците с люлеещата се празнична кола, която заплашваше всеки момент да изсипе пасажерите си на паважа, Лора бе малко разочарована. Навсякъде бе претъпкано, дори в „Мулен Руж“, където би могло да бъде много забавно, ако човек успееше да зърне сцената или да разбере някоя дума от песните, които се изпълняваха.
Все пак успя да срещне някои от приятелите си и всички заедно още съвсем рано с облекчение оставиха шумната блъсканица зад гърба си.
— Мили боже! Мислех, че ще полудея! — въздъхна Лиан, веейки си с ветрилото. — Значи отиваме при Даниел… Там поне ще можем да се позабавляваме в малко по-избрано общество!
Жилището на Даниел на престижния булевард Шабане беше луксозно и елегантно — всяко помещение, всеки салон, всяка приемна бе богато мебелирана, просторна и уютна.
Самата Даниел ги посрещна изключително мило. Като домакиня тя единствена от присъстващите не бе нито маскирана, нито костюмирана.
Даниел бе висока и стройна блондинка с блестящи тъмни очи, контрастиращи по странен начин с цвета на кожата и косата й. Носеше се слух, че баща й бил османски турчин, но никой не знаеше със сигурност нещо за произхода й. Във всеки случай не подлежеше на съмнение, че тя бе не само образована и културна, но и много елегантна и атрактивна. Лора бе подочула, че Даниел се отнасяла към мъжката част от прислугата си доста по-строго, отколкото към женската, но какво значение имаше в случая това, при положение че бе любезна и гостоприемна домакиня. Знаеше се още, че Даниел бе покровителствана и издържана поне от трима много, много богати и прочути мъже, които знаеха един за друг, но, пленени от чара на прелестната блондинка, изглежда изобщо не се смущаваха от този факт.
След сърдечното посрещане Лора и приятелите й трябваше да изкачат тясно стълбище, на горния край на което неподвижно стояха двама маскирани лакеи с огромни свещници. С изключение на новодошлите, всички останали гости, а според Лора те бяха не по-малко то петдесетина, вече бяха запознати с правилата, както и с привилегиите и предимствата на това разгулно празненство.
Какво значение имаше останалото в нощ като тази? Всичко беше толкова весело, а Париж, приятелите й, тази вечер и много други преди това й бяха дарили такова богатство от преживявания, да не говорим за безценния материал за бъдещи статии!
Всички присъстващи се смесваха съвсем непринудено и се държаха така, сякаш бяха стари познати. В салона се танцуваше, а в трапезарията бе сервиран изобилен бюфет с топли и студени блюда.
Лора бе очарована от пъстрото общество, което Даниел бе събрала тази нощ — всички маскирани и костюмирани с вкус. Лора установи, че оскъдните костюми на някои от жените излагаха на показ много по-голяма част от телата им, отколкото нейният. Идеята на вечерта, бе обяснила на Лора Селест, се състояла в това, всеки да се маскира така, както тайно би искат да изглежда или какъвто би искат да бъде. „Реализиране на фантазиите“ — се бе изразила тя. Колко остроумно! Разбира се, идеята бе всеки да се запита какво се крие зад фантастичната външност и маски на останалите! Дори Лиан трябваше да си признае, че бе доста любопитна.
Междувременно ги бяха превели през няколко различни помещения и накрая ги оставиха всеки да се ръководи от собствените си вкусове и предпочитания. Помещения бяха осветени от електрическа светлина, така че всеки можеше да се наслади на това да вижда останалите и да бъде видян.
„За щастие — помисли си Лора, след като бе обходила с поглед гостите в помещението — няма много други танцьорки на кючек, освен мен“. Лиан в крайна сметка бе решила да се облече като мадам Рекамие и сега трябваше да се огледа за някой подходящ диван, на който можеше да се излегне и да приема обожателите си, по свой вкус да избира някои от тях и да отхвърля други. Селест бе Лукреция Борджия — тайнствена, примамлива и опасна… тя се наслаждаваше на ролята си докрай. Жюстин обясни, че винаги е искала да бъде балерина, и костюмът й отдаваше дължимото на прелестните й крака. А младата, невинна на вид Анжел представляваше хубавичка нимфа, която постоянно хвърляше погледи през рамо, търсейки сатир или гръцки бог, който да я преследва, за да я метне на рамо и отвлече. Анжел бе актриса и Лора я харесваше заради прямотата и откровеността й. В момента тя си търсеше „покровител“, който, разбира се, трябваше да е изключително богат и не особено ревнив, тъй като тя с удоволствие лягаше с всеки, който й харесаше, независимо дали ставаше дума за някой принц, коняр или добре сложен лакей с мускулести бедра. В момента поне тя изучаваше един такъв, докато четирите жени се разхождаха из помещението, обмисляйки с какво да се заемат най-напред. Не след дълго щяха да се разделят и всяка от тя щеше да следва единствено собствените си настроения.
Лора възнамеряваше да си позволи само толкова, колкото сама прецени. Чувството, че е загубила контрол над себе си, не й допадаше ни най-малко. И онова, което се бе случило или е можело да се случи през онази нощ, за която избягваше да си спомня, нямаше да се повтори никога! Днес тя бе само зрител, не и участник в поредната вдъхновена от хашиша оргия. Поне така убеждаваше сама себе си. Не възнамеряваше да влиза в малката стая с тапицирани с червен сатен стени, откъдето се носеше прекалено силният, натрапчив мирис на хашиш.
— Не мога да те виня, скъпа! — съгласи се с нея Селест, когато Лора отрицателно поклати глава. — Понякога е добре човек да се отдаде на определени настроения, но понякога — не. Лично аз предпочитам тази вечер да се чувствам силна и пълна с енергия. Това тук…
Едва когато Селест посочи към него, Лора забеляза високият лакей, който стоеше неподвижен в една ниша пред стаята, от която двете току-що бяха излезли. Човек лесно можеше да го вземе за някоя статуя! Мъжът държеше пред себе си табла с някакъв бял, кристален прах.
— Това е нещо съвсем различно от хашиша, уверявам те, скъпа моя — продължи Селест, съвсем правилно изтълкувала недоверчивото мълчание на Лора. — Когато пушиш хашиш, ставаш как да се изразя? — вглъбяваш се в себе си. Това тук е кокаин едно съвсем различно преживяване! Ще се почувстваш необикновено жизнена, необикновено… е, сама ще се убедиш, ако ти стиска. Този професор Фройд, на когото толкова много се възхищаваш… той е казал, че кокаинът прави разсъдъка му много по-бистър. Значи…
В единия край на таблата бяха подредени тънки сребристи пръчици с дължината на малкия й пръст. Лора наблюдаваше с любопитство как Селест взе една от тях, наведе глава и смръкна прахчето дълбоко в ноздрите си.
— Хм! Чудесно! Точно от това имам нужда тази вечер! Сега съм готова да премеря сили с всеки и всичко, уверявам те! — Тя смръкна още няколко от прахчетата, след това отметна глава назад, давайки воля на предизвикателния си смях, който този път бе по адрес на Лора.
„Ако ти стиска“, бе казала. Лора имаше чувството, че честта й е заложена на карта.
— Е, сега, след като ми показа как се прави, мога да опитам… да видим как ще ми подейства!
Лора взе една от малките сребристи пръчици и последва примера на приятелката си.
— Първо издишай, а след това го смръкни. Да, точно така! А сега повтори същото с другата ноздра. Скоро ще се научиш как се прави и колко от праха трябва да се вземе!
Усещането бе странно. Лора пое дълбоко дъх и стисна очи, за да сдържи бликналите в тях сълзи. Ако не се изложеше да кихне или да си изтрие носа, щеше да е издържала достойно този нов изпит! Получи слаб световъртеж, но неочаквано започна да възприема всеки и всичко около себе си необикновено отчетливо. Дори примамливите звуци на музиката, долитащи от балната зала. Селест се бе оказала права — кокаинът бе нещо съвсем различно от хашиша. Но от друга страна, защо изобщо трябваше да си прави експерименти с тях?
Лора реши да зададе този въпрос на Селест следващия път, когато отново останеха насаме и им се удадеше възможност да разговарят сериозно. Защо да търси бягство в нещо, от което нямаше нужда и дори не желаеше, просто защото бе модерно? Колко ненужно и дори глупаво!
Е, за това — по-късно! Щеше да има време да обмисли всичко, което бе преживяла и научила и да поговори за това. Време да седне сама и да пише. Но сега, в този момент музиката я викаше и тя по необясним начин се почувства носена от вълна чиста енергия и вяра в себе си.
— Май ти се танцува… тактуваш си с крак! — забеляза Селест, чиито очи проблясваха през прорезите на маската й. — Искаш ли да отидем? Ела да видим какво ще намерим там… а ако се изгубим в навалицата, ще се срещнем по-късно, нали?
В златната зала, в която се втурнаха, нямаше столове покрай стените за стари моми и придружителките на младите момичета. Високият, подобен на купол таван бе изрисуван в пастелни цветове и изобразяваше херувимчета, купидони и сатири, вземащи участие в оргиите на гръцки богове и кентаври. По стените висяха огледала с ламперии, всяка от които представляваше изкусна, украсена с брокат бродерия, изобразяваща също сцени на сладострастие и оргии, включващи всевъзможни плътски радости.
Всички танцуваха… от време на време сменяха партньорите си и се въртяха в лудешки вихър. Една постоянно меняща се картина, отразявана от лъскавия под и огледалата по стените.
Застанали все още колебливо на прага, Селест и Лора бяха сграбчен и издърпани сред танцуващите, където музиката и усещанията ги погълнаха.
Анонимността на костюмите и маските придаваше на присъстващите чувство за сигурност и свобода. За щастие, днес нямаше да се състои традиционното сваляне на маските в определен час. Колко умно и предвидливо от страна на Даниел!
В лекия си костюм Лора се чувстваше напълно свободна, необуздана и неспъвана от нищо.
Тя танцуваше… о, можеше вечно да танцува така, ако не бе усетила празнота в стомаха си, която й напомни, че от часове не бе слагала нищо в устата си. Вече не бе в състояние да устои на мисълта за залата с изкусителния бюфет. Нямаше нужда от кавалер, който да й пълни чинията… можеше да си хапне от всичко, което й се приискаше, при това права, ако така й харесваше. Чудесно! Нямаше нужда да се извинява пред партньора, с когото танцуваше в момента… някакъв римски император, беше забравила кой. Вероятно Калигула, ако се съдеше по нещата, които настойчиво й предлагаше.
— Съжалявам, но не мога да ви бъда кон или жена на един от вашите сенатори! А що се отнася до уреда за мъчения… не, по-добре не! Освен ако вие не сте онзи, който ще бъде разпъван, а аз да давам заповедите: още… и още… и още! Но тъй като двамата с вас ме от различни столетия, благодаря и лека нощ! Сега наистина трябва да потърся приятелите си.
Следвайки ритъма на музиката, Лора се измъкна от ръцете му и го дари с прелъстително полюшване на хълбоците, преди да се устреми към вратата, където връхлетя на самия дявол. Сатана… Луцифер?
Както беше гладна, в момента Лора нямаше желание да танцува с дявола… нуждаеше се от нещо за хапване и пиене. Но когато нетърпеливо понечи да се освободи от хватката му, младата жена бе завъртяна и за свой ужас се оказа в желязната му, прекалено интимна прегръдка. Как бе възможно, в случай че този човек не владееше някаква неизвестна на европейците техника?
Костюмът му в червено и черно беше прекалено тесен. Когато я притисна към себе си, Лора не можа да не усети онова, което той без съмнение и целеше — неговата възбуда! Е, тя нямаше да се остави да бъде объркана и изплашена!
— Наложи се да изхвърля опашката и тризъбеца. Бяха прекалено неудобни и само ми пречеха. А аз винаги съм склонен да импровизирам. Сграбчвам най-доброто, което ми се предлага.
— Забелязах! — сряза го Лора. — Но позволете да ви кажа, че не ми допада да бъда сграбчвана, както сам се изразихте, против волята ми. Тъкмо исках да си тръгна. Вече нямам желание за танци. А и не бих танцувала с вас. Ясно ли се изразих?
Още от момента, в който той я заговори, Лора не успяваше да се избави от усещането, че го познава. Deja-vu13? О, не, не беше това! Тя имаше прекалено развинтена фантазия, това бе всичко.
— Ясно, прокълната душице, но вие прекалено често се преструвате! — подигра се нежеланият кавалер, докато я въртеше толкова бързо, че тя трябваше да положи всички усилия, за да не изгуби равновесие и не след дълго вече бе останала съвсем без дъх. — Но сигурно вече сте чула, че дяволът винаги получава онова, което му принадлежи?
Въпреки сега вече сериозното си раздразнение, Лора успя да отвърне нахакано:
— Ах, наистина ли! И какво очаквате да получите от мен, Луцифер? Душата ми?
— Хм… да, естествено нея също. Наред с всичко останало… с много други неща. Може би един ден ще поискам от вас всичко. Но още не му е дошло времето! Ще трябва да почакате и да потърпите малко, нали?
— Мили боже! Изглежда прекалено сте се вживял в тазвечерната си роля. И в преувеличеното си самомнение! Наистина, аз…
— По-спокойно! Ще ви пусна да си вървите, преди да сте казали нещо, за което после ще съжалявате. Поне за момента ще ви оставя на мира, малка моя. Вече сте ми продала душата си, все едно знаете ли това или не!
Без да престанат да танцуват, той я отведе до отворената двукрила врата и Лора с облекчение избяга, без да хвърли поглед назад или да каже нещо. Който и да бе той, най-добре беше да не му се изпречва на пътя! Грубият глас, твърде познатият начин, по който бе разговарял с нея… тя не беше готова да се изправи пред онова, което й нашепваха разсъдъкът и паметта. Ако Селест не я бе задържала, поставяйки ръка върху нейната, когато излетя от балната зала, Лора навярно щеше да се прибере в къщи и да потърси спасение в забравата на съня. Но никой, дори и Селест, не биваше да си помисли, че тя бяга!
— О, Лора! Видях те как танцува с дявола! Изглеждаше така, сякаш се нуждаеш от помощ, и аз вече бях решила да вляза в ролята на твоя спасителка! Излъгала ли ме е интуицията ми?
— Този човек е непоносим, който и да е той! Никога не бих му позволила да танцува с мен. Кой е той, Селест? Трябва да внимавам да не го срещам през останалата част от вечерта!
— Не мога да ти кажа кой е… не мога да го позная! Но трябва да е богат и влиятелен, иначе нямаше да е тук. Но, чуй ме… престани да се безпокоиш за това! Радвам се, че те открих, защото си помислих, че тази нощ една малка игричка навярно ще ти достави удоволствие. Залозите стават все по-големи, а зная, че обикновено късметът е на твоя страна! Какво мислиш за това? Всички най-интересни хора вече са там. Разбира се, само онези, които имат достатъчно пари, за да ги хвърлят на вятъра. Човек може да спечели или пропилее цяло състояние… или всичко останало, което се съгласи да заложи. Няма строги правила, разбираш ли? — Селест се разсмя със своя бълбукащ смях и затегли Лора след себе си. — Скъпа моя, уверена съм, че ще ти хареса! Лиан вече бе спечелена от един турски паша… поне на такъв ми прилича. Обикновено тя има късмет, така че струва ми се, този път е предпочела да загуби!
„Защо не?“ — мислеше Лора, оставяйки се да бъде водена от Селест. По пътя пиха още шампанско. Много шампанско… и смръкнаха още малко кокаин, за да си вдъхнат самоувереност.
Игралната зала бе доста голяма, разточително обзаведена, а въздухът бе синкав от цигарен дим. Единственото осветление, с изключение на играещите в камината червени пламъци, се състоеше от зелени лампи, които висяха над всяка маса. Не след дълго Лора откри, че само леко повдигане на веждата или едва доловимо движение с ръка беше достатъчно, за да привлече вниманието на лакеите, когато човек бе жаден или желаеше да хапне нещо.
Отначало Лора се задоволи с това безгрижно да се мотае между масите, долавяйки отначало с любопитство, а след това с истинско удивление, впечатляващо изобилие от акценти и езици. Бе вълнуващо да се движи анонимно между хора, също така скрити зад своята анонимност.
Накрая тя бе играла почти на всяка маса. Барбут, рулетка, дори „Двайсет и едно“. Понякога губеше, друг път печелеше, но винаги само дребни суми. Наслаждаваше се на усещането за свобода — оставена сама на себе си, независима и свободна да избира онова, което й харесаше. В крайна сметка бе изгубила от поглед всичките си приятелю!, включително и Селест, изчезнала някъде неизвестно с кого.
Тъкмо възнамеряваше да обиколи наоколо, за да се поогледа, когато за нещастие край нея изникна дяволът и я накара неволно да потръпне.
— Значи все пак успях да ви уплаша? Мислех си, че вече сте опитала всичко друго и навярно ще се зарадвате да научите, че отсреща до камината има една маса за покер. Имате американски акцент и се запитах…
— Вашият също е американски! — сърдито рече Лора и докато се взираше в него, й се искаше да надникне зад подигравателната му, измамна маска.
— Наистина ли? — отвърна той с очевидно преправения, груб тембър, който използваше от самото начало, сякаш опитвайки се да скрие истинския си глас. След това се извърна, просто свивайки рамене, и добави: — Ще ми се да вярвам, че ще се оттеглите, измамна сирено. В края на краищата покерът не е женска игра, не съм ли прав?
Това бе най-голямата грешка, която можеше да направи. Покер? Това бе любимата й игра, откакто по време на едно посещение в ранчото господин Бишъп бе благоволил да й покаже някои трикове. Ха! Не бил женска игра?
— По една случайност с удоволствие играя покер и се надявам заради вас, че го владеете много добре! С лекота ще ви победя.
— Прекалено горди думи за една смирена турска танцьорка, която би трябвало да танцува, за да забавлява мъжете. Правите ли го? Забавлявате ли мъжете, имам пред вид? Струва ми се, че притежавате прекалено хаплив език за ролята си.
— А вие — просъска Лора през стиснатите си зъби — сте… сте… прекалено арогантен и надут, за да бъдете правдоподобен Луцифер! Значи… ще играем покер? Или това бе само претекст да ме въвлечете в безсмислен разговор?
Каква глупачка се бе оказала, мислеше по-късно Лора. Със замъглено от изпитото шампанско съзнание, прекалено безгрижна и самоуверена, тя позволи да бъде подведена от настроенията си и загуби самоконтрол — нещо, от което господин Бишъп често се бе опитвал да я предпази.
Както Лора скоро разбра, залозите бяха доста по-различни от обичайните. Едно завъртане за пари, а следващите за всичко, което можеше да се заложи. Приемаха се всякакви облози — къщи, коне, ловни кучета, дори любовници. Лора блъфираше, дразнеше го и го предизвикваше, а накрая предложи като залог себе си. Срещу всичките му имения, каквито и да бяха те. И загуби. Загуби! Боже, какво бе загубила? Какво щеше да означава това за нея? Какво щеше да иска той от нея?
Надигна се като замаяна от масата, смътно долавяйки многозначителния ропот наоколо. Нима всичките тези хора се бяха събрали, за да наблюдават изхода от играта им? Връхлетя я чувство на унижение, но когато усети дългите му, стоманени пръсти да се впиват в лакътя й и неумолимо да я вдигат на крака, тя изправи гръб и гордо вирна глава.
Сякаш много от далече дочу гласа му съвсем мимоходом да обявява:
— Моля да ни извините. С госпожицата трябва да обсъдим важни делови въпроси.
Лора знаеше, усещаше, че в този момент погледите на всички присъстващи са обърнати към нея. Въпросителни… преценяващи! О, боже, само тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да надене на лицето си гримаса на безгрижие, почти безразличие. Не би понесла някой от тези погледи да открие бушуващия под крехката повърхност на самообладанието й вихъра от чувства.
Тя бе замаяна от ужас, неспособна дори да се запита за последиците от лекомислието си. Но някак трябваше да направи така, сякаш за нея това бе част от удоволствието от играта. От опасната игра, в която се бе впуснала с ясното съзнание за поетите рискове. Е, сега щеше да се наложи да плати за безразсъдството си! Но нямаше да открие пред никого чувствата и страховете си.
— Ах… много жалко наистина… все още е толкова рано! — привидно безгрижно избъбри Лора, въпреки че устата й бе пресъхнала и тя болезнено се нуждаеше от чаша шампанско. Само да не бе настоявал да я влачи след себе си, така че й костваше огромни усилия да запази равновесие и външното си спокойствие. Къде я водеше? Неволно се почувства като военен трофей, помъкнат от някакъв завоевател!
— Не мога да издържа на темпото ви, по дяволите! — просъска през зъби тя. — А и, знаете ли, наистина не е необходимо да използвате сила. Причинявате ми болка!
Съвсем неочаквано леденият нощен въздух блъсна Лора, която, вкаменена от ужас и неспособна да произнесе нито дума, се опитваше да си поеме дъх.
За бога, къде я водеше? И какво щеше да прави с нея? Тя зъзнеше и бе като замаяна. Неочаквано усети на раменете си тежестта на кожената си наметка, която я обгърна с топлината си.
— В пъкъла няма място за замръзнали девици — чу го да казва, вдигайки я и натъпквайки я в закритата карета пред къщата. — Обичам жените ми да са топли и отзивчиви. Стоплихте ли се? Или зъбите ви все още тракат от студ?
Той я притисна към себе си, наполовина върху коленете му, като някакъв неудобен пакет. Ако не бе толкова безпомощна, Лора щеше да се брани със зъби и нокти. Тази мисъл й хрумна, докато се опитваше да се освободи от кожената наметка, която я обгръщаше и спъваше движенията й.
— Престанете да се мятате… ще имате достатъчно време и възможности за това, уверявам ви. Но този път ще бъдем само двамата. Надявам се, няма да промените решението си и да се отметнете от облога… сега, когато не сме пред погледите на всички онези хора, нали? — Той се поколеба за миг. — Не, мисля, че сте прекалено горда и надменна, за да се откажете от нещо, в което веднъж вече сте се впуснали!
— Престанете! Престанете веднага! — Най-сетне си бе възвърнала гласа. — Няма нужда да ми казвате всичко това и да ми се присмивате! Ох, зная, че сключихме нещо като сделка, когато вие спечелихте, а аз загубих! И ще изплатя дълговете си, но всичко си има граници! А вие не сте господар на чувствата ми. Правете каквото искате… какво чакате! Не мога и няма да се преструвам, че изпитвам към вас нещо повече от омраза и презрение, разбрахте ли ме добре? Може да сте спечелили правото да разполагате с тялото ми, Луцифер, но душата ми няма да притежавате никога! Нито пъклен, в случай че сте си въобразявал нещо подобно!
Мъжът отвърна с глас, който я проряза като скрит в коприна кинжал:
— Не бъдете толкова сигурна! Дори и в самата себе си! Това е причината да загубите тази нощ — бяхте прекалено самоуверена, а навярно и прекалено сигурна, че ще се окажа достатъчно джентълмен да не поискам да ми се издължите! Може би наистина тази вечер само ще вкуся от прелестите ви, а ще ви взема друг път. Ако все още си струва, разбира се, и ако все още ви желая!
— Никога! — тя го отблъсна силно. — И не си мислете, че междувременно не съм открила кой сте… и че не ви мразя…
— О, това ще разберем по-късно, нали? Но първо бих искал, докато въпреки дръзките си думи и мятането си сте толкова… сте — на мое разположение… бих искал сам да установя някои неща!
О, боже… какви ги бе забъркала? Колко ли далече щеше да стигне този дявол! И колко дълго щеше да се наложи да търпи унижението, което той изглежда умишлено и с удоволствие й причиняваше?
Сега двамата бяха в карета под наем и отпред на капрата имаше кочияш, но въпреки това без следа от благоприличие непознатият й се подиграваше, играеше си с нея и се държеше така, сякаш пред себе си имаше някоя евтина уличница, готова за няколко Франка да направи всичко и да се изложи на всякакви унижения. Непоносимо! Изглеждаше й невъзможно това да се случва с нея и тя да е принудена да търпи всичко това!
Беше я свалил от скута си и притиснал към неудобната пейка на люлеещата се, подскачаща карета. Мъжът я притискаше с тежестта си и Лора беше неспособна да помръдне, а сега неочаквано пъхна единия си крак между бедрата й и ги разтвори.
Лора не можеше да движи ръцете си. Той — тежестта и близостта му почти я смазваха — бе пъхнал ръка под кожената наметка. Беше принудена да търпи настойчивите му, нагли пръсти, които си позволяваха всичко, без да може да му попречи.
Под прилепналото към тялото й копринено трико Лора бе гола и сега започна да проклина лекомислието си. Мъжът замислено започна да движи палеца си между бедрата й и изненадващо проникна в нея — закачливо… възбуждащо, дявол го взел… проникна в нея точно толкова, колкото да не разкъса тънкия плат на трикото.
Тя го мразеше, мразеше го! И желаеше по-скоро да свърши онова, което бе намисли. Тя нямаше да моли за милост. О, не! Нямаше да се предаде… нямаше да му достави удоволствието да я види капитулирала. И въпреки това не след дълго вече не бе в състояние да попречи на реакцията на тялото и сетивата си, обзета от чувството, че е лишена от собствена воля.
Той се наведе над нея… започна да целува влажните й отворени устни, след това по мокрите й от сълзи страни целувките му стигнаха до слепоочията й и се върнаха върху устните — точно навреме, за да заглушат тихия й неволен стон.
Той й говореше — на всички езици, които тя знаеше… по възможно най-груб начин, така както един мъж говори с уличницата, за която е платил.
— Как ти се харесва? Колко мъже си имала от последния път? Намираш ли възбуждаща мисълта, да те взема още тук?
Накрая платът на трикото й поддаде… Нищо вече нямаше значение, тя вече не бе в състояние да избегне надигащите се, бурни вълни от чисти усещания, които я заливаха и разтваряха всичко останало.
Как бе възможно? Как можеше дотолкова да загуби самоконтрол и да се остави в ръцете на подобен грубиян… на такова животно?
Мислеше, че ще я вземе грубо и безчувствено, както веднъж вече го беше направил. Бе я накарал дори да го очаква и желае…
Тогава мъжът неочаквано спря… отдръпна се от нея, дори я погали унесено по бузата, преди да извика към кочияша:
— Ах, да… това е адресът, Марсел. Благодаря. Почакайте ме, ако обичате, докато изпратя госпожицата до вратата!
Тя беше бясна, задето постъпи така с нея. Дори бе дръзнал да каже: „Този урок е достатъчен за днес, сладка моя уличнице. Може би в скоро време ще последва и друг, хм, ако съм в настроение…“ Дали разглеждаше това като победа или някаква форма на отмъщение? Но за какво? Тя не каза нито дума повече, той — също. Изтръгвайки се от вцепенението си, Лора успя някак си да отвори вратата. Адел щеше да я очаква. На сутринта щеше да напусне Париж, а след това… Не искаше да мисли повече. Вратата се захлопна след нея. Край! Кошмарът свърши!