Дълго потискана страст

36

„Трябва да има нещо вярно в тези стари легенди“ — разстроена мислеше Лора, взирайки се в морето. Защо иначе се бе оставила във властта на чувства си и на онази необуздана част от своето същество, която никога не бе успявала да устои на страстта и бе виновна за незавидното й положение в момента? Обстоятелствата и собствената й твърдоглавост я бяха принудили да се съгласи с един годеж, който скоро щеше да завърши с обичайния брак по сметка… освен ако не успееше да намери някакъв изход от това положение, което сега намираше колкото непоносимо, толкова и шокиращо.

Имаше чувството, че след онази нощ в Корнуол всичко е тръгнало наопаки и се е обърнато срещу нея. Една глупава авантюра, която й бе доставила голямо удоволствие, сега заплашваше да промени целия й живот!

Брак по сметка — споразумение, сключено единствено заради нормите за приличие и като закъсняло признание към обществения морал!

— Е, доста хитро сте го измислила… как само сте подредила всичко! — гласът на поднасящата й поздравленията си Сабина бе прозвучал сладникаво-режещ. — Сега естествено не му остава нищо друго, освен да постъпи като джентълмен и да обяви, че сте сгодени и възнамерявате да се жените!

— Но все още не сме женени, нали така? — бе отвърнала Лора със същия сладникаво-кисел глас. — Така че все още не сте го загубила напълно. А и кой знае, може би ще размисля и ще реша нещо друго! Във всеки случай сте свободна да опитате всичко, което ви хрумне, за да привлечете отново вниманието на Трент. Уверявам ви, че нямам нищо против!

— Той обича мен — в това поне съм сигурна! Казват ми го е хиляди пъти! Вие, скъпа Лора, не сте нищо друго, освен изгодна партия! И това ми е казвал… също и вчера вечерта! Става дума за пари, много пари, които трябвало да останат у вашите две семейства. Знаете, че Трент е умен, а може да бъде и доста пресметлив!

Истина ли беше това? Това ли се е криело зад ухажването от негова страна и внезапната му страст, траяла цяла една нощ и един следобед?

Трябва наистина да е било така, тъй като оттогава не бяха разменили помежду си нищо, освен любезни фрази, при това само когато случаят ги срещнеше. А Сабина изглежда бе доста добре информирана. Лора помнеше достатъчно добре казаното от Трент за възможността за един много продължителен годеж. Те все пак не бяха женени, а и, както вървяха нещата, никога нямаше да бъдат.

През изминалите две седмици не беше имала възможност да поговори с него на четири очи заради госпожа Уестбридж. Веднъж дори Лора бе преглътнала гордостта си и късно вечерта след бала по случай ежегодната регата край Каус го бе потърсила в хотелската му стая. Там обаче откри, че е била изпреварена от Сабина, която лежеше в леглото му, плътно притисната към него!

Никой от двамата не я бе забелязал, а и Лора не отвори дума за това. Продължи да се държи така, сякаш нищо не се беше променило… въпреки че самата тя се бе променила и чувствата й вече не бяха същите. О, как ненавиждаше този лъжлив, усмихнат двуличник! Той я бе желал, само я бе желал, никога не бе изпитвал някакви чувства към нея. Сега си спомни, че никога не го беше чула да казва, че я обича. Обичаше Сабина и й го бе казал! По дяволите!

Поне й бе дал свобода да върви по своя си път, което тя и възнамеряваше да стори, дори ако на края трябваше да се оженят. Като жена тя можеше да пожъне неодобрение, но той щеше да бъде осмиван, а зад гърба му щяха да го наричат рогоносец! Херцог Ройс — рогоносец! Тази мисъл й хареса. Би могла да спомене за това и в романа си… в окончателната версия щеше да опише интимни подробности, за които само те двамата щяха да знаят, че са се случили действително!

Лора докосна инкрустирана със скъпоценни камъни гривна на китката си. Това беше само началото! Един вид талисман и залог.

В онази нощ, след като затвори вратата, зад която останаха Трент и Сабина, на връщане към своята собствена стая Лора буквално се бе сблъскала със сръбския крал Милан. И…

Спомни си думите на една своя приятелка, която преди време й бе казала, че макар и бурен и невъздържан, кралят бил доста добър любовник. А освен това и щедър.

Беше му се извинила на френски с неуверен и треперещ глас, а той я улови за раменете и заговори на същия език:

— Днес е щастливата ми нощ! Отначало спечелих на покер, а ето, че сега срещам теб! Все ми е едно от кое легло си се измъкнала току-що, сладка моя, сега искам да те имам в своето! Обещавам ти, че няма да бъдеш разочарована? Ела, не бъде свенлива!

Беше я взел за някоя уличница, а тя отлично се справи с ролята си, тъй като прекалено добре знаеше как да възбуди един мъж. Гривната бе възнаграждението й за онази нощ. Освен това Лора научи, че за да легне с някого, не са необходими чувства. Достатъчно е само да имитира такива… Не беше ли направила точно така? Тя прехапа устни и си помисли гневно: „Надявам се да ме попита от къде имам тази гривна, защото тогава ще му разкажа… с най-големи подробности ще му опиша случилото се!“ Вкопчи се в махагоновия парапет и затвори очи. За краткото време, през което остана така, тя се запита защо отмъщението не й се беше усладило. Искаше да отвърне на Трент със същото, което той й бе причинил. Позволеното на мъжа трябваше да е позволено и на жената! Защо тогава чувства й бяха толкова объркани? Може би защото нямаха нищо общо с онова, което се бе случило току-що? По дяволите с нейната глупава импулсивност!

Нощното небе беше като черно кадифено покривало с изрисувани върху него сребристи звезди и жълт лунен сърп, който висеше високо над хоризонта като призрачен викингски кораб. В момента самата Лора се намираше на кораб — по-скоро яхта, както мислено се поправи. Беше гостенка на негово кралско височество, Уелския принц, на кралската яхта „Британия“.

— Госпожа Лентри ме убеди да предприема едно малко пътешествие по море, за да й докажа какво може това малко корабче! — бе споделил той по време на бата на кралския яхтклуб, „най-аристократичния“ клуб на света, както го наричаха. — Госпожа Лентри все още не познава Скалата… имам предвид Гибралтар, а както знаете, там е съпругът на графиня Седжуик, който изгаря от нетърпение да я види… е, ще стигнем поне до там, преди да се наложи да се връщаме!

По това време цялото внимание на принца бе погълнато от госпожа Лили Лентри, актрисата, така че Лора счете поканата му за напълно безопасна.

Ена също бе дала съгласието си за това пътуване. Те двамата с Франко изглежда отново бяха скарани, но Ена не споменаваше нищо за това, а Франко само обикаляше навъсен като буреносен облак. Лора подозираше, че това охлаждане в отношенията им е свързано с връщането на Ена при нейния съпруг. Боже, колко несправедливи и неразумни бяха мъжете!

Неочаквано Лора си спомни какво й бе казала лейди Хонория в съдбоносния ден, когато говориха за сватбата:

— Зная, че възприемате себе си като бунтовница, и имайки предвид днешната сутрин, си мисля, че може би наистина сте такава! Но едно нещо не бива да забравяте, а трябва да го преглътнете, независимо от това дали ви харесва или не! Живеем в мъжки свят! Безсилна сте да промените това, така че ще е най-добре да го приемете за даденост. Оказва се, мъжете са тези, които най-често и най-безсрамно говорят за жени — на чаша бяло вино и цигара или около билярдните маси. Това е другото нещо, което не бива да забравяте.

Лора стоеше сама на палубата на яхтата, която бавно и безшумно се плъзгаше по вълните, а от двете страни на носа се образуваше ивица тъмносиня пяна. До нея достигаше слаб мирис на цигарен дим и тя чуваше мъжки гласове и звън на чаши. Долу играеха карти, но тя естествено не бе поканена! „Това е несправедливост, крещяща несправедливост“ — мислеше Лора, докато се питаше дали Лили Джърси, както някои наричаха госпожа Лентри, си бе извоювала правото да стъпи на тази мъжка територия и сега стоеше зад Уелския принц… и дали същото не бе хрумнало и на госпожа Уестбридж, която сега навярно стоеше зад гърба на Трент, собственически положила длани на раменете му. Е, тя нямаше да се унижава да слезе долу, за да се увери с очите си!

Лора съжаляваше, че Ена си бе легнала веднага след вечеря, отказвайки се дори от разходката по палубата. Щеше й се Сабина да не си бе издействала покана за това пътешествие на „Британия“, добирайки се до лорд Дънхил, който изглежда имаше вила някъде в Андалусия, недалече от Кадис. На връщане от Гибралтар кралската яхта щеше да спре за малко там. Дали Сабина бе поканена заради лорд Дънхил или заради херцог Ройс?

Лора търсеше отдушник за гнева си, разхождайки се нагоре надолу по палубата, като вдигаше полите си колкото бе възможно по-високо, за да не й пречат. Тя гледаше с омраза годежния пръстен, подарен й от Трент — обрамчен със сапфири диамант, — и имаше желание да го свали от пръста си и изхвърли във водата. Годеж! А когато Лора решеше, до него щеше да се мъдри брачна халка — символ на раздялата със свободата и волния живот. Но никога неговата халка! В края на краищата мъжете, поне болшинството от тях, можеха да се перчат с любовниците си, изпращайки съпругите някъде в провинцията… колко често беше ставала свидетелка на това! Но тя никога нямаше да допусне нещо подобно да се случи с нея! Щеше да му го обясни при първата удала й се възможност, ако някога той успееше да се отскубне малко по-задълго от Сабина и нейното пищно тяло.

„Трябва да съм си изгубила ума, за да се съглася да участвам в подобен фарс“ — мислеше си Лора, изпитвайки към себе си почти същото презрение, каквото и към него. Отначало годежът с обичайното съобщение в „Таймс“, а не след дълго, както обясни лейди Хонория, щяла да последва и сватбата в някоя внушителна църква. И бляскав прием, разбира се. Непоносимо! И всичко това само защото уж била компрометирана от него и той трябвало да спаси името и честта й, доказвайки, че е мъж на честта. Дявол го взел и него, и черното му сърце!

Внезапно й хрумна нещо, тя спря като вкаменена и конвулсивно стисна полирания до блясък парапет. Какво ставаше с нея! Тя не беше някоя благовъзпитана английска госпожичка. Напротив, беше дъщеря на родители, които едва ли можеха да бъдат наречени обикновени! Защо изобщо трябваше да се интересува от това какво ще кажат хората? Трент заслужаваше тя да разтрогне годежа или да направи нещо толкова шокиращо, че да го принуди той да стори това. Сега той пушеше цигарата си и играеше карти с принца и неговите приятели, а Лора стоеше на палубата, сама с развяващия косата й вятър и обсипаното със звезди нощно небе над нея, докато лунният сърп бавно потъваше в морето.

Внезапно й се стори, че самата тя потъва. Чувстваше се по-нещастна и самотна от когато и да било, тъй като сега в душата й имаше чувства, които искаха да бъдат споделени. Внезапно с ужас усети как някой пристъпи зад нея и я улови през кръста. За миг пулсът й се ускори и тя за малко да възкликне: „Трент?“ Но, разбира се, не беше той. Херцогът бе прекалено зает с други занимания и други хора. Беше Реджи, промъкнал се тихо зад нея, за да я изненада.

— Реджи! Какво, за бога, правите тук горе? Мислех, че играете карти с останалите?

— Залозите станаха прекалено големи за скромните ми възможности, а освен това имах чувството, че по някаква щастлива случайност бих могъл да ви срещна, тъй като в играта нямах голям късмет!

В гласа му се промъкна нотка на загриженост.

— Вие сте без наметка. Искате ли да ви я донеса? — За негово учудване тя извърна лице към морето. Не отговори, но и не понечи да махне ръката му от кръста си. Реджи се осмели да допре устни до ухото й и да прошепне: — Бихте ли ми позволила да ви стопля, прекрасна Лора?

Почти не повярва на щастието си, когато тя се притисна към него и отвърна с тих, ленив глас:

— О, да, мисля, че би било приятно… да, наистина, вече започвам да се стоплям.

— Лора… о, боже, Лора! — промълви той, решен да се възползва от случая. — Само ако знаехте как копнея да ви целуна… да почувствам нежните ви устни, които толкова пъти съм сънувал! — Той сключи ръце още по-плътно около нея и я притегли към себе си.

— Защо питате, Реджи? Защо… защо просто не го направите? А след това ще ми кажете дали наистина ви е доставило удоволствие. — В този миг тя се извърна, вдигна глава и го погледна право в лицето. Звездната светлина се отразяваше в очите й, които бяха тъмносини като морето.

„За бога, значи все пак това наистина е моята щастлива нощ“ — ликувайки, мислеше той.

— Обичам те, Лора! Ти си толкова красива, толкова красива… — разпалено шепнеше той, а след това се наведе и притисна устни към нейните, вкусвайки от сладостта им, преди те да се отворят под натиска на настойчивия му език.

Докато я целуваше, Реджи я притисна към един парапет, така че тя можеше да почувства растящата му възбуда. Като мъж, който отлично познаваше жените и знаеше как да ги поласкае и спечели, той продължи да я целува — отначало настойчиво, а след това нежно и игриво. Когато от устните й се отрониха несвързани думи на протест, които бяха всичко друго, освен убедителни, той започна да я гали… Първо прокара пръсти по нежния овал на гърдите й — много бавно и внимателно, докато не откри внезапно набъбналите им връхчета. Известно време пръстите му си поиграха с тях, преди да продължат надолу. Сега, с притиснати към лицето й устни, той шепнеше страстно:

— Колко много те обичам! Преди не можех да ти го кажа, защото не исках да ме сметнеш за някой от онези лицемери, които се домогват до парите ти! Но аз те обожавам, боготворя те, прекрасна Лора, и те желая повече от всяка друга жена в живота си! Моля те, скъпа, моля те да ми позволиш да стана твой любовник! Моля те, кажи, че ще ми се отдадеш! Искам да боготворя приказното ти тяло — да целуна и погаля всяко сантиметърче от него! Кажи, че си моя, скъпа! Нека те отведа в кабината си, за да ти докажа как те обожавам и колко щастлива мога да те направя, стига да ми позволиш!

Тя отново го удиви.

— Нека слезем в кабината ми, миличък.

Лора умишлено избра своята кабина с надеждата, че Трент ще реши да я потърси и ще я завари с Реджи, така както преди по-малко от седмица тя го бе видяла с платиненорусата сестра на Реджи. Подавайки ръка на мъжа до себе си тя с нищо не му позволи да отгатне истинските й мисли.

Под светлината на лампата пред полуотворения люк, който гледаше към палубата, тя се остави на целувките на Реджи.

Позволи му дори да се съблече до кръста и да я отведе до леглото, където я притисна върху възглавниците, без да престава да я гали.

Реджи се възхищаваше на прекрасното тяло, което се разтваряше като цвете под ласкавите му длани. Учудваше се на отзивчивостта и гальовността й. Очевидно доста бе научила от Ройс! Тази мисъл го прониза като нож и изпълни с гняв и завист. Питаше се дали херцогът е бил първият мъж, с когото е спала. Но, по дяволите, сега беше негов ред!

Защо не бе довела всичко до край, питаше се Лора, след като отпрати Реджи и сега тревожно се въртеше в леглото.

Защо не му позволи да я люби? Беше положил такива усилия да й достави удоволствие и на няколко пъти му се бе удало да я възбуди. Но само тогава, когато тя затвореше очи и си представеше, че… че на негово място бе друг мъж — тъмнокос, със сребристосиви очи. Някой, който в момента вероятно спеше със сестрата на Реджи Форестър.

Трент наистина беше със Сабина, въпреки че не бе възнамерявал да прекарва нощта с нея. След едно криво-ляво скалъпено извинение се бе оттеглил от безкрайната игра, която доставяше такова удоволствие на принца. След това за кратко се разходи по палубата, преди да слезе долу с надеждата да зърне някъде Лора. През един люк, който тя предвидливо бе оставила отворен, Трент видя, че е заета… От всички мъже, които я ухажваха, беше избрала тъкмо Реджи Форестър! Сега бе сигурен, че желанията на Лора се простират до там винаги да има мъж за леглото си, в което пускаше всеки срещнат. Дяволите я взели! За момент изпита желание да отвори вратата с ритник и да ги убие и двамата. Заслепен от гняв, бе понечил да го стори, но в последния момент се спря, обърна се и се втурна към сестрата на Реджи.

Трент се съблече бързо в тъмната кабината, нахвърли се върху спящата Сабина, заглушавайки с груба целувка уплашения й вик.

— Трент! Ти… най-сетне…

— Кого друг си очаквала? Дънхил? Както и да е, аз съм с предимство! И тъй като в Каус ме удостои с едно доста неочаквано посещение, събуждайки ме посред нощ, си помислих, че бих могъл да ти върна жеста, госпожо Уестбридж!

— Трент! — промърмори Сабина, а след миг мърморенето й премина в стенание!

Значи най-сетне се беше завърнал при нея! В този момент нямаше значение защо и как. Той бе тук, при нея и тя възнамеряваше да го задържи до сутринта. Навярно тогава онази вещица Лора щеше да развали годежа…

Мисълта, че би могла да стане херцогиня Ройс възбуди Сабина дотолкова, че движенията й станаха още по-страстни и всеотдайни. Ах, той наистина бе добър любовник, а тази нощ се любеше като диво животно. Щеше й се Трент да се ожени за нея или поне да я направи своя постоянна любовница… каквото и да е, само да я пази от Реджи, който обичаше да й причинява болка и я принуждаваше да прави неща, които не й харесваха.

Сабина се опита да заспи отново, но не успя, защото Трент не бе останал при нея, както тя се надяваше. Реджи щеше да се разгневи, задето не бе успяла да го задържи до сутринта.

За нейно учудване Реджи пристигна малко по-късно, при това в необикновено приповдигнато настроение.

— Моите поздравления, скъпа сестричке! И не забравяй да споменеш пред госпожица Лора за малкото си тазвечерно рандеву. Както и следващия път, когато сте заедно с Ройс, да подхвърлиш една забележка как съм се позабавлявал с любимата му. О, да… тя се оказа доста страстна и отзивчива!

— Какво? Да не искаш да кажеш, че наистина…

— Какво друго? И отново ще я имам и ще се забавлявам с нея, особено след като Ройс научи какво е направила. А това, скъпа сестричке, оставям на теб!

37

Кадис, море от варосани в бяло къщи и червени керемидени покриви под ослепителното слънце на Испания. Кралската яхта „Британия“ беше хвърлила котва недалеч от изхода на пристанището и щеше да остане само докато баркасите вземеха онези от гостите на Уелския принц, които искаха да слязат на брега.

Лора бе облечена в блестящ бял костюм и широкопола сламена шапка, засенчваща очите и изразът на лицето й. Сега двете с Хелена, подпрели лакти на перилата, наблюдаваха приближаващите към тях лодки.

— Идваш ли с нас? — беше я попитал преди време Трент с онзи студен и безразличен глас, който издигаше непреодолима бариера помежду им.

— Не. Ена искаше да остана известно време с нея при Арчи… и навярно така би било най-добре и за двама ни. — Бе положила усилие гласът й да прозвучи хладно и безизразно. — И без това ще бъдеш прекалено зает с госпожа Уестбридж, не съм ли права? Имам предвид, в случай че лорд Дънхил остане все така деликатен да се преструва, че не забелязва нищо. Аз, разбира се, нямам намерение да ти развалям удоволствието!

Трент я бе пронизал с поглед така, че тя едва не изгуби кураж.

— Нито аз твоето с Реджи Форестър, скъпа! — След това с едва сдържана груба нотка в гласа бе добавил: — Знаеш ли всъщност, че в момента с удоволствие бих ти извил врата, невярна кучко? — Изпепеляващият гняв в погледа му я бе накарат неволно да отстъпи крачка назад, преди Трент да добави с подигравателен глас: — Но мисля, че не си струва! Ти не си Дездемона, а аз, скъпа моя, не съм някой ревнив Отело!

Беше усетила как нещо в нея се прекърши, но си наложи да продължи тази отвратителна, жестока нова игра. И макар че изведнъж се почувства самотна и изгубена, странно желание да му причини болка не й позволяваше да остави нещата така.

Поглеждайки го право в очите, беше запитала с провлачен, безизразен глас:

— Може би си искаш пръстена обратно, скъпи? Сега, когато пътищата ни се разделят…

— Задръж го, задръж го, сладка моя Лоричке… като спомен за един миг на лудост!

Внезапно взе лицето й в дланите си и, навеждайки глава към нея, я целуна… грубо и безчувствено. След това я прониза с презрителен поглед:

— Пази се, сладка моя. И за свое добро в бъдеще не лягай с прекалено много мъже! — При тези думи той се бе обърнал, оставяйки я слисана да гледа след него. Искаше й се да изтича подире му или да го извика да се върне, но не бе в състояние да помръдне или издаде звук.

— Лора! — Франко я сграбчи за ръка и я извърна с лице към себе си, без дори да погледне Ена, която се изчерви, а след това пребледня — Проклятие, Лора! — извика Франко с едва овладян гняв, почти насила дръпвайки я настрани. — Какво си въобразяваш? Този път наистина отиде прекалено далече, скъпа сестричке! Трент Чаланджър е последният, с когото може да си играеш подобни мръсни игрички! Реджи Форестър, мили боже! Не зная как Трент е успял да запази спокойствие, но ти трябва да си благодарна за това, иначе отдавна да те е изхвърлил зад борда, уверявам те!

— Щом Трент си позволява афера с госпожа Уестбридж, а отгоре на всичко и се фука с това, защо аз да не мога да правя каквото ми харесва? В края на краищата живеем в модерен свят, не е ли така? — Когато продължи, гласът й прозвуча малко трескаво: — Не искам някой да се чувства задължен да се ожени за мен само защото съм била компрометирана. В хотела в Каус заварих Трент в леглото на Сабина, а после… после… разбираш ли, Франко? Не искам за мъж човек, който пред очите ми се забавлява с любовниците си. Не мога да живея така, не бих го понесла! Позволеното нему е позволено и на мен, нали? И… и… — Думите заседнаха на гърлото й и тя трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да овладее чувствата си и да не се изложи пред всички.

Франко я сграбчи за раменете, а пръстите му се впиха в кожата й.

— Боже мой, Лора! Не подозирах какви сте ги надробили. Ти го обичаш, нали?

Лора поклати глава, прехапа устни и затвори очи, за да скрие бликналите в тях сълзи.

— Разбира се, че не! — грубо избоботи Франко, а след това неочаквано я взе в обятията си и силно я притисна към себе си. — Струва ми се, че двамата с теб сме в едно и също положение! С тази разлика, че Ена знае, че я желая. Само че няма смелост да стори онова, което й се иска! — След това продължи с по-твърд глас: — Изглежда трябва да остана тук и да се грижа за теб. Повярвай ми, това не е нещо, което ми доставя удоволствие, още повече че има много други неща, които трябва да свърша! Между другото, баркасите все още не са тръгнали… защо не преглътнеш дяволската си гордост и не го последваш? Защо просто не слезеш в лодката и не изненадаш всички? Иди при него, както би постъпила една истинска жена! Зная, че Трент иска теб и мисля, че и ти го знаеш. Трябва ли да те занеса на ръце в лодката? След като се разберете с Трент, ще имаш възможност да ми се сърдиш. Обещавам ти дори да се погрижа за Сабина… и, разбира се, за Реджи, като отворихме дума за това! Е, Лора?

— Не мога. Ах, Франко, сам виждаш, че е късно. Трябва да ме е видял с Реджи и навярно е решил, че… Аз дори исках да ни види заедно и да си помисли най-лошото… и точно така е станало! Нищо не се е случило, Франко, не съм… Но какво значение има това сега… Познавам Трент достатъчно добре, за да зная, че никога няма да ми прости… или да ми повярва, дори при положение, че говоря истината!

След миг Лора видя малката лодка да се отделя от яхтата, отнасяйки на борда си лорд Дънхил, Сабина, Реджи и Трент, който я изоставяше. И макар че никога не би го признала, това й причини почти непоносима болка.

— Във всеки случай — продължи Лора с по-твърд, студен глас, — вече е твърде късно да се съжалява, нали? За всички нас… струва ми се. Сега трябва да сляза в кабината си и да проверя дали не съм пропуснала да опаковам нещо. Освен това исках да се видя и с Ена. Тя е ужасно нещастна.

— Аз също съм нещастен — тихо обясни Франко. — Не зная дали си помисляла за това, Лора, но мъжете също имат чувства… И ако Ена е нещастна, вината е нейна! Още веднъж я помолих да дойде с мен, но тя избра съпруга си с проклетата му титла и живота, с който е свикнала! Както вече ти казах — продължи той със същия горчив тон, — изглежда съдбите ни доста си приличат. Но трябва да знаеш, че няма да стоя и да гледам как тя и мъжът й посещават приеми или посрещат гости. Само щом те оставя във вилата им в Гибралтар, възнамерявам да се отправя към Алжесирас. След това, на път за Кадис ще се срещна с Трент, в Мадрид, в дома на един господин, разполагащ с информация, която би могла да представлява интерес за господин Бишъп. — Франко се сбогува с церемониален поклон. — Кажи ми, ако имаш нужда от мен, сестричке. Но ако искаш моя съвет, помоли принца да ти позволи да слезеш на брега. Освен ако, подобно на Ена, не обичаш да страдаш! — След тези думи Франко се отдалечи с широка крачка.

И тази вечер както обикновено, въпреки отсъствието на четиримата гости, слезли в Кадис, пасажерите на „Британия“ се събраха, за да вечерят заедно. На следващия ден щяха да достигнат Гибралтар, където в Пал Мал Клъб щеше да се състои голямо празненство в чест на Уелския принц.

Албърт Едуард, принцът на Уелс, седеше начело на трапезата, сервирана в пищния салон на кралската яхта. Както обикновено от дясната му страна седеше госпожа Лентри, а мястото от ляво бе отредено на графиня Седжуик. Франко Морган бе заел все още свободното място до Хелена. Лораси играеше с ветрилото и се опитваше с изкуствен глас да поддържа вежлив разговор със седящия срещу нея майор Ийгън, приятел на принца.

В задушевната атмосфера на малкия салон, тази вечер негово кралско височество бе в приповдигнато настроение. Госпожа Лентри също, както изглеждаше. След вечеря принцът настоя присъстващите да се разходят по двойки по палубата, за да се полюбуват на звездното небе и луната. Разбира се, госпожа Лентри почти веднага увисна на ръката му. Миг по-късно майор Ийгън пристъпи към Лора и й подаде ръка. Останаха само Франко и Хелена, така че графиня Седжуик трябваше да приеме, въпреки че я мъчеше главоболие и копнееше да се прибере в каютата си, вместо отново да стои толкова близо до него и да усеща мускулите на ръката му и лекото докосване на неговите пръсти.

Протоколът изискваше двойките да спазват подобаваща дистанция помежду си. Междувременно Уелският принц бе обвил ръка около кръста на госпожица Лентри и двамата се разхождаха пред останалите. Принцът очевидно се наслаждаваше на пурата си и си шепнеше със своята дама, на което тя отвръщаше с усмивка, а понякога избухваше в смях. Останалите двойки бяха принудени да се движат съвсем бавно, да спират често и да гледат шумящата около кила вода или звездите. Лора и майор Ийгън, които се движеха пред Франко и Хелена, изглеждаха потънали в оживен разговор и не само на Хелена, но и на Франко не бе убягнало, че навеждайки се над перилата, Лора се притискаше прекалено плътно към елегантния майор.

— Проклятие! Вече изобщо не мога да разбера сестра си! — неочаквано скръцна със зъби Франко. — Държи се като някоя евтина уличница и изглежда се опитва да вкара в леглото си всеки срещнат мъж! Сега е ред на майор Ийгън… бедният човек. Надявам се да не се наложи да защитавам честта й. — Без да разбере как, Ена съвсем неочаквано се оказа притисната към парапета, който болезнено се впи в гърба й.

— По дяволите сестра ми и нейните игрички. Нека спи с когото си ще, аз искам да спя с теб, Ена! Може би за последно, кой знае? Само веднъж още, за спомен, преди да се върнеш в обятията на съпруга си!

Думите му се забиваха в сърцето на младата жена като ножове и от устните й се отрони уплашено възклицание, прозвучало почти като хлипане. Най-сетне Ена събра сили да отвърне:

— О, Франко! Не мога! Пусни ме, моля те! — Неволно постави длани на раменете му, сякаш искаше да се защити от жестоките стрели, с които бе засипвана, но мъжът я сграбчи за китките и, причинявайки й болка, още по-силно я дръпна към себе си.

— Защо веднъж по изключение не кажеш: „Да, Франко!“? — злобно подхвърли той. — Или граф Седжуик е толкова чудесен в леглото, че предпочиташ няколко дена въздържание, преди да отново да легнеш с него? Отговори ми, Ена… искам да кажа, ако си способна поне веднъж да бъдеш искрена. — И преди тя да успее да отговори или да направи нещо, Франко бавно погали гърдите й и пъхна длан в деколтето на роклята й.

— Зная, че си страхливка, хубава моя графиньо, но все още събуждаш страстта ми, както навярно сама добре знаеш. А твърдостта на тези сладки малки зърна, които с радост бих целувал отново, издава, че и ти се чувстваш по същия начин! — Гласът му се бе превърнал в проточен, изкусителен шепот, когато добави:

— Признай, Ена! Опитай се веднъж поне да бъдеш искрена… поне един единствен път! Желая те! Искам да те имам тази нощ, искам да те имам сега! — Пръстите му не преставаха да си играят с гърдите й и тя издаваше тихи хлипащи звуци. Не можеше и не искаше да се брани от него и от чувствата, които будеше в душата й, а той продължаваше с прелъстителния си шепот: — Един единствен път не променя нищо, не е ли така, Ена, сладка моя? Нека слезем в кабината ми и… добре знаеш какво ще се случи там, нали?

Ена разбра онова, което отдавна трябваше да осъзнае — че го желаеше и че не можеше да удържи мощния порой на страстта, също както не можеше да устои на докосването на пръстите му, които така собственически, толкова безсрамно и интимно си играеха дълбоко в деколтето на вечерната й рокля. Дори и Уелският принц да бе наблизо, тя не би била в състояние да попречи на Франко… а и не искаше. „Само един единствен път“ — беше казал той и, ах, мисълта бе почти непоносима!

В последен отчаян опит да избегне капитулацията пред него и пред собствените си чувства, Ена промълви с глас, в който прозвуча безсилие:

— Но… но негово кралско височество! И… и Лора… какво ще стане, ако тя…

— Сестра ми вече може сама да се грижи за себе си! — рязко отвърна Франко. — Повече се боя за майор Ийгън и се надявам, че е достатъчно предпазлив. Що се отнася до негово кралско височество, ако не си забелязала, той отдавна изчезна долу с госпожа Лантри. Е? Идваш ли с мен? Или искаш да разкъсам роклята ти още тук и да те любя направо на палубата под обсипаното със звезди небе? Знаеш, че ще го направя!

О, да, Хелена знаеше, че той е в състояние да изпълни заплахата си. Франко вече бе пъхнал ръка в дълбокото, изрязано във формата на сърце деколте, а на палубата не бе останал никой друг освен тях… Съзирайки опасния израз в очите му, в които за миг се отрази луната, Ена изостави съпротивата. И без това той вече бе започнал да сваля корсажа на роклята й. Какво друго можеше да стори? Сега раменете й бяха голи, окъпани в млечнобялата, мека светлина на луната.

— Франко, моля те, не — шепнеше тя, забелязвайки, че той възнамерява да отиде още по-далече. — Франко, не тук, моля те! Долу в кабината… но не тук, на открито, където биха могли да ни видят!

— И защо не? Който иска, нека гледа, ако му е интересно! — грубо отвърна той и Ена едва не изпадна в паника, осъзнавайки, че всяка дума, която излизаше от устата му, е казана сериозно, Франко продължи тихо и настоятелно: — А сега събуй обувките, Ена! Събуй ги!

— Моите… моите обувки? Не разбирам…

— Няма значение. Събуй префърцунените си обувчици и ги изхвърли през борда. Искам да слезеш долу боса, подобно на някоя испанска селянка!

С внезапен, почти истеричен смях тя събу обувките си и ги изхвърли далече зад борда, преди отново да се обърне към Франко и да го попита:

— Сега доволен ли си?

— Не съвсем, скъпа. Това също трябва да отиде отвъд борда, преди да заприличаш на селянка! — При тези думи той наистина разкъса роклята й и небрежно я хвърли във водата, така че Ена остана пред него само по риза, все още с корсета си, фустите от тафта и черните копринени чорапи. — Е, сега… сега вече можем да слезем долу — рече той, измервайки я с поглед от главата до петите. — А след като те заведа в кабината си, ще залостя вратата и ще те държа затворена толкова дълго, колкото искам… като някоя прекрасна знатна заложница, попаднала в лапите на недодялан, груб пират!

И той я задържа почти през цялата нощ и я люби, докато на зазоряване не я отнесе в кабината й, където — сънена и доволна — я сложи в леглото. Погледна я и рече с безизразен глас:

— А сега, госпожо, е време за отрезвяване! — След тези думи се обърна и излезе.

38

„Нищо чудно — мислеше Лора, — че наричат Гибралтар «Скалата»“. Огромен скален масив се издигаше направо от морето. Майор Ийгън й бе разказал, че Гибралтар бил не само изключително важно пристанище, но и контролирал достъпа между Атлантическия океан и Средиземно море. Британците получили тази прочута с непревземаемостта си твърдина с мирния договор от Утрехт.

— В посока север-юг Гибралтар е дълъг само около три мили и миля и три четвърти широк, не е за вярване, нали? — бе казал той. — Въпреки това, независимо от близостта си с Испания, притежава решаващо стратегическо разположение. Прилича на крепост, не съм ли прав? А във вътрешността на тези огромни скали има безбройни пещери и коридори с обща дължина тридесет и пет мили, ако трябва да бъдем точни. Някои от тези коридори извеждат направо към морето. Навярно ще ви бъде интересно някой път да видите пещерата Сен Мишел. Тя има интересна история и запазена килия за мъчения още от времената на Инквизицията!

След формалностите около посрещането на Уелския принц, Лора не само вече страдаше от главоболие от оглушителните салюти на оръдията, но и се чувстваше напълно изтощена от горещината и влагата. Изпита истинско облекчение, когато попадна в хладните стаи на някаква къща! Вилата, наета от граф Седжуик, когато бе избран за вицегубернатор на Гибралтар, се намираше сред разкошна тропическа градина и имаше дебели стени и вентилатори във всички стаи. За щастие, стаята на Лора гледаше към градината и когато прозорецът бе отворен, вътре долиташе дори лек бриз и опияняващ мирис на цветя.

Сега в стаята влезе една от прислужниците, която трябваше да разопакова нещата й и да ги подреди в гардероба. И двете момичета, които Лора бе зърнала досега, приличаха на мароканки или андалуски и бяха наистина хубави. Мъжете от прислугата също така бяха мароканци или араби — всички без изключение млади и симпатични.

Момичето на име Айша й помогна при събличането, а след това Лора с облекчение се излегна на леглото, затвори очи и направи опит да отпусне схванатите си крайници.

Имаше достатъчно време до часа, когато трябваше да стане и да се облече за приема в „Пал Мал Клъб“, а в Гибралтар изглежда строго спазваха следобедната испанска siesta. Може би щеше да успее да прогони лошите мисли от главата си и да поспи малко.

Предната нощ бе спала много неспокойно, а и сега се чувстваше изоставена, след като Франко бе отклонил поканата на граф Седжуик да гостува в дома му, под предлог, че трябвало да хване първия кораб за Алжесирас, където възнамерявал да се срещне с някакъв свой приятел.

Лора без никаква видима причина беше връхлетяна от чувството, че не е трябвало да идва тук. Дори и заради Ена. Ако трябваше да направи нещо, то бе да се върне в Париж, където някога бе щастлива и можеше да черпи от живота с пълни шепи.

„Само щом Ена свикне тук и видя, че се чувства добре — мислеше Лора, — трябва да замина. Бих могла да посетя лейди Хонория в Баден-Баден или да отпътувам за Италия. Все ми е едно, къде ще отида… някъде, където и да е! Може би дори на Филипините, ако родителите ми още са там!“ Все още малко я глождеше фактът, че Франко е научил от господин Бишъп, че родителите им всъщност не са заминали за Индия. Защо не бе разказал за това на нея? Защо винаги я държаха в неведение? Всички тези тайнствени поръчения и непрекъснатите пътувания на Франко и Трент… Дали не гледаха на нея като на малко момиченце, на което не могат да поверят никаква тайна? И защо господин Бишъп никога не бе потърсил нейните услуги във връзка с тайнствените планове, които кроеше?

Веднъж му бе задала този въпрос, уверявайки го, че когато става дума за събиране на информация, тя би могла да свърши много повече работа от който и да е от мъжете, работещи за него. Той обаче се бе скрил зад непроницаемото си изражение на умел играч на покер, промърморвайки:

— Хм. Може би ще помисля за това. — След което с крива усмивка бе добавил: — Работата е там, че прекалено много ми напомняте майка си, а аз още не мога да забравя как преди време тя ме подкупи да й позволя да прави какво иска… в разрез с всеки здрав разум! Имам чувството, скъпа Лора, че все още сте прекалено неуравновесена и своенравна за този вид… е, да кажем, прекарване на времето.

След това бе отместил стола си назад, слагайки точка на разговора.

— Трябва да сте наясно с това, че има места, които могат да бъдат посещавани от мъже, неща, които са позволени на мъжете, а на вас — не. — Накрая все пак бе подхвърлил примирително: — Но ви уверявам, че ако някога имам нужда от жена, която да се добере до някаква информация, без колебание ще се обърна към вас.

„Не — удивено мислеше Лора, — изглежда, господин Бишъп никога не се колебае, когато има някаква работа за вършене.“ Бе чула някои слухове… намеци, подхвърлени мимоходом от майка й… подслушани разговори между баща й и господин Дейвис, един от неговите най-стари и най-добри приятели. Знаеше, че баща й се бе занимал с почти всичко. Подвизавал се беше като професионален стрелец и бе убивал, когато се налагало… Участвал дори в прогонването на французите и императора-марионетка Максимилиян от Мексико. А майка й… майка й също бе правила всичко необходимо, за да оцелее — бе изтърпяла всяка болка и унижение, които можеше да понесе една жена, за да излезе накрая триумфираща от целия този ад! „Така навярно ще бъде и с мен“ — мина през главата на Лора, преди накрая сънят да я надвие.

Бе измъчвана от странни, неприятни сънища. Неочаквано тя скочи и се огледа, търсейки нещо из стаята. Всичко си беше както преди — прозорецът стоеше отворен, вятърът я галеше нежно, вентилаторът на тавана бръмчеше… нямаше никого, ничии очи не я наблюдаваха. „Освен, мислеше си тя, докато се въртеше в мекото легло, — ако някой от градинарите не се е промъкнал до прозореца, докато съм спяла. Навярно в съня си съм усетила любопитния му поглед.“ — Тя затвори очи с въздишка, питайки се какво ли прави Ена.

Покоите на граф и графиня Седжуик се намираха в другия край на огромната къща, построена под формата на буквата П около пищна градина с фонтанче и малка полянка в средата. Лора, която бе свикнала Ена винаги да е наблизо, да си бъбрят, да си споделят интимни тайни и да се смеят, отново бе обзета от чувство на изоставеност и самота, но след това си каза, че преди приема ще имат достатъчно време да си поговорят на четири очи. Със сигурност Ена щеше да се появи — бляскаво облечена, напарфюмирана и окичена с бижута, — за да види дали Лора е готова! Бедната Ена! Защо Франко просто не я бе сграбчил и отнесъл в прегръдката си? Ако го беше сторил, тя щеше да го последва, Лора бе сигурна в това. Ена имаше нужда от силен човек, някой, който да взема решенията вместо нея!

„Но от друга страна — размишляваше Лора с неволна въздишка, — защо самата тя не бе взела онова, което искаше, пренебрегвайки всички възражения?“ Отначало безгрижно бе оплела Трент, почти само за да си докаже, че може да го стори… а след като постигна целта си или поне така си мислеше… Какво се бе объркало след това? И защо не й бе достигнала решителност да се бори за онова, което искаше… да задържи мъжа, когото желаеше? Защо, подтиквана от детински инат и желание за мъст, бе постъпила толкова глупаво, вместо просто да влезе в стаята, където го бе заварила със Сабина, да я прати по дяволите и с добре обмислени думи да му обясни, че няма намерение да търпи любовниците му! С това веднъж за винаги щеше да сложи точка на глупавата игра на криеница… и нямаше да има никакъв крал Милан, чиято тежка гривна тя все още, носеше от инат… нито недоразумението с Реджи, което умишлено не беше изяснила.

„О, боже — мислеше Лора, сядайки в леглото със свободно падаща върху раменете й коса. — Трябва да престана. Трябва да престана да мисля какво е трябвало или не е трябвало да направя. Какво значение има това сега? Той е далече и никога повече няма да бъде мой… Трябва да погледна фактите в лицето.“

Известно време се изкушаваше да извика Айша и да я помоли да опакова багажа и… да се извини пред Ена и Арчи и да напусне Гибралтар с първия параход, все едно в каква посока… До гуша й бяха дошли безкрайните безцелни пътувания и безсмислени забавления. Беше преситена от Европа с нейното изискано общество и норми, които позволяваха всичко, стига да се вършеше дискретно и да остане скрито! Не, решително мислеше Лора. Тя не бе като родителите си, които се наслаждаваха на безкрайните пътешествия, изглежда боейки се да пуснат корени където и да било. Не, поне в това отношение беше различна. Изпитваше необходимост да има място, което да нарече своя родина… където винаги да се завръща. Майка й и баща й сякаш бяха пуснали корени един в друг и затова навсякъде се чувстваха като у дома си.

„Мама — неочаквано си помисли Лора, — мама би ми казала, че трябва да правя онова, което наистина искам.“ Спомни си нещо, което бе чула от майка си преди време:

— По едно време баща ти живееше с Консепсион в някаква малка хасиенда. Един ден отидох там, докато него го нямаше и се нахвърлих върху й с нож в ръка, така че се наложи бедният Пако да я отведе, иначе щях да я убия! Когато през нощта баща ти се върна и вместо Консепсион завари в леглото мен, побесня и започна да ругае и да ме праща по дяволите, но след това… хм, накрая напълно промени мнението си, въпреки че преди това се наложи да го заплаша с ножа си, за да го накарам да си свали панталона. О, да, пуснах му дори малко кръв, защото не вярваше, че говоря сериозно! Но след това… е, след това — бе обяснила майка й с доста по-мек глас — всичко се промени!

„Няма да остана тук — реши Лора. — Ена трябва да поеме живота си в собствени ръце… или ще замина за Испания и ще го намеря, или ще се върна в Мексико и тогава може той да дойде да ме търси!“ Странно, но тя сякаш почувства, че не всичко между тях е свършило… че имаше неща, които трябваше да изяснят помежду си.

— Приготвих банята, ако госпожицата пожелае… — Потънала в мисли, Лора не бе забелязала влизането на Айша.

Никога не беше изпитвала неудобство да се съблича пред камериерките си или други жени, но сега, след като свали ризата си и влезе в кръглата медна вана, погледът на момичето я накара да се почувства неловко. Лора прогони това моментно чувство, казвайки си, че като мароканка Айша не е свикнала да вижда бели жени.

Във всеки случай момичето бе изключително внимателно и изглежда мислеше, че от него се очаква да натърка младата жена с ухаещия на сандалово дърво сапун, преди тя отново да влезе във ваната и да измие пяната от тялото си. Междувременно Айша бе приготвила голяма мека кърпа, с която много внимателно подсуши тялото на бялата жена.

Докато я сапунисваше, пръстите на момичето останаха малко по-дълго от нормалното върху гърдите на Лора и най-вече върху зърната им. „Какво от това?“ — помисли си Лора. Все пак, докато момичето я подсушаваше с умели, внимателни движения, Лора се почувства глезена и отрупана с грижи.

Айша постла една кърпа на леглото, след което донесе шише благовонно масло и попита:

— Желае ли госпожицата масаж? Действа много добре, уверявам ви. Когато втрия маслото, то прониква в кожата и я поддържа влажна, така че се вижда само съвсем лек блясък… господата намират това за изключително привлекателно!

„Защо не?“ — помисли си Лора и сви рамене, докато лягаше по корем върху кърпата, оставяйки се в силните, но нежни ръце на Айша, която умело втриваше маслото в порите на тялото й. Много скоро Лора започна да изпитва удоволствие от това непознато усещане и установи, че масажът постепенно освобождава насъбраното в тялото й напрежение. Айша втриваше маслото от петите нагоре към раменете и ръцете, а след това я накара да се обърне по гръб. Маслото ухаеше на жасмин и гардении и действаше удивително успокояващо!

Когато Лора се обърна, мароканката започна да масажира вътрешната част на ръцете й чак до връхчетата на пръстите, продължи от шията към раменете. След това, много внимателно, се зае с гърдите, като обхващаше с пръсти ту едната, ту другата и я масажираше нагоре до зърното, което едва докосваше.

— Госпожицата имат толкова чудесни малки гърди и толкова хубави, твърди, тъмночервени зърна — промърмори тя, докато капваше по една съвсем малка капка масло на всяко от тях. — Госпожицата имат чудесно тяло, наистина чудесно!

Лора вече се чувстваше замаяна, а дланите на Айша продължаваха изкусно да я масажират — надолу до корема и тъмния триъгълник между бедрата, след това надолу по краката и обратно нагоре, докато не достигнаха вътрешната страна на бедрата, където поспряха за кратко, преди отново да продължат. След това Айша взе шишето и отля малко масло между бедрата на Лора, масажирайки я с леки, нежни като полъх от пеперудени крила движения. Отначало пръстите на момичето едва доловимо докосваха срамните й устни, а след това, сякаш окуражени от отсъствието на реакция, проникнаха малко по-навътре.

— Госпожицата е хубава навсякъде… да, навсякъде — шепнеше Айша, без да прекъсва с нежните, галещи докосвания, които почти хипнотизираха Лора, докато изведнъж отново не я връхлетя усещането, че е наблюдавана от някой безмълвен свидетел. Но когато рязко седна в леглото, не можа да открие никого и си наложи да се овладее. Трябваше да признае, че на Айша й се бе удало да я възбуди с нежните си, умели длани.

— Благодаря — рече Лора, опитвайки се да скрие вълнението си. — Беше… много приятно и отпускащо. Но вече е време да се обличам за приема.

На устните на Айша заигра усмивка. Момичето наведе глава и отстъпи крачка назад.

— Разбира се, госпожице. Ще ви помогна при обличането, ако ми кажете коя от роклите бихте желала да сложите тази вечер. — След това тихо добави: — Тук съм, за да направя всичко, което госпожицата поиска от мен.

„Боже мой — мислеше Лора, докато Айша, която, движейки се бързо и безшумно с босите си нозе, разстилаше роклите й пред нея. — Бих искала да зная какво мисли за всичко това Ена… ако нейната камериерка е също толкова любезна, колкото моята, разбира се.“ Надяваше се скоро да се видят с Ена, за да могат да си поговорят В този момент, измъчвана от непознати чувства и импулси, които заплашваха крехкия й душевен мир, Лора имаше нужда от някого, с когото да поговори. Трябваше да се довери някому и се надяваше, че Хелена ще побърза и скоро ще бъде готова с обличането.

Хелена наистина бе напълно облечена и се радваше на възможността да поговори с Лора преди приема, когато в стаята, както винаги безупречно облечен, влезе съпругът й. Ена забеляза в ръката му малък, плосък пакет, обвит в сребриста хартия. Когато графът постави пакета на тоалетната й масичка, Ена, която никога не бе получавала подаръци от него, искрено се учуди.

Фатима, мароканското момиче, избрано от Арчи за нейна камериерка, тъкмо закопчаваше последното копче от роклята й.

— Колко възхитително изглеждаш днес, сладка моя съпруго! — рече той с привичния си оксфордски маниер, с който тя все още не можеше да свикне. — Малкото бижу, което ти нося, ще те направи още по-очарователна и навярно много ще ти отива.

— Благодаря, Арчи — Хелена нетърпеливо се обърна към Фатима, която не преставаше да обикаля около нея. — Можеш да си вървиш, Фатима!

— Но, скъпа — подхвърли Арчи, — след малко отново ще имаш нужда от помощта й… както сама ще се убедиш. — След това я заобиколи и огледа с критичен поглед, който винаги я бе карал да се чувства неловко.

— Знаеш ли, скъпа — с негодувание рече той, — боя се, че роклята, която си избрала за тази вечер, не ми допада особено. Позволи ми аз да ти избера една. Не мислиш ли, че на мъжа трябва да бъде позволено да избира дрехите на жена си и да решава какво й отива най-много?

Преди Ена да успее да отвърне каквото и да било, той се обърна към Фатима:

— Съблечи господарката си — заповяда й той, — докато прегледам гардероба й за някоя подходяща рокля по мой вкус. Побързай… тази вечер не бива да закъсняваме. И… ах, да, корсетът на жена ми трябва да бъде в тон с роклята, която съм избрал… така че можеш да свалиш този.

Фатима вече бе започнала да разкопчава роклята й, когато Хелена успя да се овладее дотолкова, че да се отскубне от ръцете на момичето.

— Арчи! Не зная какво ти е, но аз нямам време тепърва да се преобличам. Освен това не намирам нищо неподходящо в облеклото си!

Графът бе огледат всички грижливо подредени от Фатима рокли, и сега, без да обръща внимание на протестите на съпругата си, извади една тъмна сатенена рокля, покрита с черна дантела.

— Тази тук е най-подходяща за днешната вечер, скъпа моя. Не ми харесва синята рокля, която си облякла. Деколтето й е прекалено дълбоко, а аз не искам съпругата ми да се разхожда из моя клуб, облечена като уличница, която показва прелестите си!

Хелена го погледна слисана и заекна:

— Какво каза? Арчи, нищо не разбирам! Не разбирам и теб. Откакто дойдох тук, ти си… имам чувството, че не те познавам!

— Със сигурност не така добре, както изглежда си опознала симпатичния брат на госпожица Морган! — усещането на Ена, че е част от някакъв ужасяващ кошмар, се засили още повече, когато чу Арчи да казва с тих, заплашителен глас: — От днес нататък ще правиш онова, което ти кажа, ясно ли е? Ще станеш почтена, послушна съпруга, скъпа. Ще се погрижа за това!

Хелена отвори уста, за да отговори, но бе така ужасена, че не можа да отрони нито дума. Ужасът й нарасна още повече, когато Арчи ненадейно пристъпи към нея и й зашлеви плесница… след това още една.

— Млък, по дяволите — изсъска той. — Остави Фатима да те съблече. Разбра ли ме? Или трябва да бъда още по-ясен? — След това заплашително вдигна ръка за трети път.

Прекадено ужасена, Хелена дори не помръдна, за да се защити. Лицето й пламтеше от плесниците, а очите й се бяха налели със сълзи и тя започна да хлипа тихо, подобно на ранено животно. Когато Арчи я удари за трети път, тя извика високо. Стоеше там, неподвижна и сякаш изпаднала в транс, а в главата й всичко се въртеше. Усещаше ледените пръсти на камериерката, която събличаше роклята й, така че сега Хелена бе останала само по корсета и тафтената си фуста, с пламнало от болка и унижение лице.

Но, както скоро узна, това не беше всичко.

— Донеси на съпругата ми подаръка, който съм й купил — заповяда Арчи на Фатима, която се подчини, хилейки се подигравателно. — Отвори го! — обърна се той към Ена, и тъй като тя бе неспособна да помръдне, я удари още веднъж, този път по гърдите. — Не ти ли обясних, че ще трябва да изпълняваш онова, което ти кажа? Сега отвори подаръка, който съм ти донесъл… и то веднага, защото не трябва да закъсняваме за приема, нали така?

Хелена се подчини, хлипайки, докато Арчи й обясняваше какво й беше донесъл и за какво служеше то. Фатима вече бе развързала корсета й, така че сега Ена бе останала само по тънката си копринена риза.

— Изработен е от злато, разбира се — весело обясни Арчи, а устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка. — Девствен пояс, скъпа моя! Не е ли чудесен? Виждаш ли малката златна ключалка? Само аз ще имам ключ за нея. Така ще бъда сигурен, че за в бъдеще ще си ми вярна. А сега се обърни, за да ти го поставя… със сигурност ще изглеждаш очарователно с него!

Той се засмя жестоко при вида на ужасения израз на лицето й, след това я сграбчи със свободната си ръка за врата и със силен удар в хълбоците я накара да се наведе и притисна лицето й върху тоалетната масичка. Приглушените й викове само още повече го развеселиха.

— Арчи… не! Ох, моля, не… не издържам… моля те, не ми причинявай болка, моля… не!

— Трябва да признаеш, че заслужаваш наказание. Бих могъл да бъда много по-лош, не забравяй това и ще се отървеш леко, а… — заплашително добави той, — ако не мируваш, докато ти слагам тази хитроумна малка играчка, ще заповядам на Фатима така да те нашиба с камшик, че седенето дълго време ще ти създава проблеми. Надявам се, че съм се изразил ясно!

Вцепенена от болка, срам и унижение, неспособна да подтисне риданията си, Ена стоеше със скрито в шепите лице, докато прислужницата стягаше златния пояс около кръста й. След това между срамните й устни бе прекарана болезнено стегната златна верижка, която на седалището се разделяше на две по тънки. Те стигаха до пояса на кръста и през златна халка се спускаха обратно надолу, така че точно върху чувствителния венерин хълм на младата жена се падаше малко златно катинарче.

— О, боже, Арчи! — с умоляващ глас извика Ена, но не посмя нито да вдигне глава, нито да помръдне от мястото си, докато той не й позволи. — Прекалено е стегнат… впива се… и ми причинява такава болка, че едва издържам. Моля те, Арчи, моля те, не го прави… ще сторя всичко, което поискаш, обещавам, никога повече няма да извърша нещо лошо! Моля те, освободи ме от това нещо, моля те! — Сега тя плачеше с глас, хлипайки така силно, че цялото й тяло се тресеше.

— Сега можеше да станеш, сладка моя, невярна съпруго, и да се поразходиш из стаята, за да видя как ти стои. Непременно се огледай в огледалото, преди Фатима да те облече… какво ще кажеш, не е ли красиво? Златото върху млечнобялата ти кожа! Скъпа, мисля, че само щом свикнеш с него, усещането от пояса под всичките тези фусти и поли от сатен ще ти се стори дори приятно! Навярно начинът, по който е поставено катинарчето, ти доставя дори известно удоволствие, не съм ли прав? Виж само как се притиска към онази част от тялото, която може да ти донесе най-чудесни усещания. Виждаш, че мога да бъда изключително внимателен и загрижен за теб!

Все още ридаейки, Ена се изправи и изпълни всичко, което й бе наредил. Тя направи няколко крачки из стаята с болезнено впиващия се в меката й плът девствен пояс, за най-голямо задоволство на Арчи и Фатима, която я наблюдаваше с безмълвна усмивка, без да откъсва поглед от златната плетка. След това, вече почти безчувствена, Хелена застана пред огледалото, докато Фатима й сложи непоносимо стегнатия по нареждане на Арчи корсет и й облече избраната от него рокля. Ена не знаеше как ще издържи, как би могла да гледа хората в очите… да сяда, става, танцува с това нещо между краката си, което се врязваше в кожата й, причинявайки й почти нетърпими болки.

— А сега — благосклонно рече Арчи, обвивайки ръка около кръста на съпругата си, — нека видим дали приятелката ти е готова.

Лора веднага почувства промяната в Ена, макар да не можеше да определи точно в какво се състои тя. Погледът на приятелката й изглеждаше почти трескав, излъчваше странна нервност. Ена говореше прекалено бързо, а очите й изглеждаха големи и блестящи на фона на бледото лице с две яркочервени петна по страните. Но тъй като Айша не се отделяше от тях и непрекъснато местеше поглед от едната към другата, а освен това пред вратата ги очакваше Арчи, не й остана време за въпроси. Загръщайки се в дантеления шал и вземайки ветрилото и малката чантичка от сребриста плетка, Лора се питаше дали Арчи и Хелена не са се карали. Очите на Ена изглеждаха подозрително зачервени! Може би след приема щяха да намерят време за кратък разговор на четири очи.

39

С напредването на вечерта Лора вече бе сигурна, че с Ена става нещо. През цялото пътуване във файтона, който трябваше да ги откара до „Пал Мал Клъб“ тя нервно се беше въртяла на седалката, приглаждала плисетата на полата си и така бе мачкала и дърпала дантелената си кърпичка, че накрая я скъса. Но странното държание на Ена не престана и с пристигането им в клуба! Тя почти не се спираше на едно място — постоянно скачаше от стола си и се втурваше да поздравява някакви приятели, при това с дрезгав и неестествен глас. Лора изгаряше от нетърпение да поговори с нея на четири очи, но така и не им се бе удала възможност, тъй като Арчи бе неотлъчно до съпругата си, осведомявайки се постоянно дали се чувства добре в претъпканото с хора помещение или дали не й е прекалено горещо. А освен това бе добавил, че тя трябвало да свикне с компанията му, тъй като след толкова дълга раздяла нямал намерение да се отдели от нея дори за миг!

При цялото внимание, което посвещаваше на съпругата си, Арчи не забравяше и своята гостенка. Стоейки неотлъчно до Хелена, той не пропускаше да представи на Лора най-привлекателните млади мъже сред гостите.

Въпреки всичко Лора не успяваше да се освободи от смътното усещане, че нещо не е наред. Арчи й беше прошепнал, че заради горещината и влагата Хелена цял следобед страдала от главоболие, но настояла на всяка цена да присъства на приема. И все пак Лора съвсем определено чувстваше, че нещо не е наред. Никога не бе виждала Ена толкова нервна и разсеяна! Иззад булото на дългите си мигли Лора се опитваше да наблюдава скришом графа.

Той бе среден на ръст, с продълговато лице, дълъг нос и хлътнала брадичка, която криеше в рядка, безцветно-руса брада и също такава коса, пригладена назад с благовонно масло. Беше очевидно, че всички в клуба се радват на присъствието му, но въпреки вниманието, което й оказваше, Лора не успяваше да го хареса. Навярно това се дължеше на тънките му устни и начина, по който я оглеждаше, когато мислеше, че не го забелязва. Сега, когато се бе запознала с него, Лора не можеше да разбере как Ена изобщо е могла да се омъжи за подобен човек, който не я обичаше и с когото очевидно беше нещастна, освен ако не е била държана на хляб и вода и бита от жестокия си баща. Но въпреки това не разбираше защо Ена беше останала с Арчи, при положение, че Франко й предлагаше всичко, за което тя копнееше.

В този момент към нея приближи майор Ийгън и Лора, завързвайки оживен разговор с него, реши да престане да се рови в чуждия живот и вместо това да направи опит да се наслади на вечерта.

По-късно, на връщане от клуба, Ена изглеждаше все така напрегната и Лора тъкмо щеше да попита дали не би могла да дойде малко в стаята й, за да си поговорят, когато Арчи я изпревари:

— Мила госпожице Морган, докато през изминалите месеци вие сте имала възможност толкова често да бъдете със съпругата ми, от сватбата ни насам аз почти не съм я виждал! Затова, надявам се, няма да ми се сърдите, че искам да наваксам пропуснатото! Време е ние двамата, Ена и аз, отново да свикнем един с друг. — След един бегъл поглед към бледото лице на съпругата си той добави: — Не е ли така, скъпа? Госпожица Морган навярно ще прояви разбиране, още повече, че това е първата ни нощ след толкова дълга раздяла!

Обвил ръка около кръста на Ена, той понечи да се отправи по дългия коридор, който водеше към стаята им, когато изглежда неочаквано му хрумна нещо и се извърна към Лора.

— Между другото, тъй като майор Ийгън спомена, че сте изявила желание да посетите пещерата Сен Мишел, ще имате ли нещо против, ако си позволя да организирам един съвместен излет за вдругиден? — След това, сякаш мимоходом, добави: — Господин Форестър би могъл да се присъедини към нас… след като се увери, че сестра му се чувства добре във вилата на лорд Дънхил край Кадис. Надявам се, че нямате нищо против? Господин Форестър ме увери, че сте доста добри приятели.

— Разбира се… но, да, разбира се — автоматично отвърна Лора, докато мислите й се тълпяха все по-несвързани и объркани. — Много мило от ваша страна.

„Реджи тук? — мислеше тя. Какво ли беше сторил със сестра си, че толкова скоро отново се е оказал сам? — Но, да — горчиво си помисли, — навярно Трент е с нея!“

Лора се завърна в стаята си обзета от мрачни мисли, и веднага щом Айша откопча безчислените кукички и копченца по роклята й, я отпрати, без да обръща внимание на предложението й за някакви освежителни напитки. След като известно време неспокойно се бе въртяла в леглото, Лора най-сетне успя да заспи, но бе измъчвана от странни, пъстри сънища. В един от тях тя се любеше с Трент, когато неочаквано се появи Сабина и го отведе. След това те двамата се извърнаха назад към нея и й се присмяха, виждайки я да лежи там изпълнена с очакване.

На сутринта, когато бе събудена от падащите върху леглото й слънчеви лъчи, цвърченето на птиците и лекия морски бриз, носещ нежното ухание на градински цветя, всичко изглеждаше по-различно… и нормално. Двете с Хелена бяха преуморени, в това нямаше съмнение. Трябваше да внимава фантазията й да не си прави шеги с нея!

В това време Айша внесе закуската върху месингов поднос, съобщавайки й, че граф и графиня Седжуик закусвали в покоите си, какъвто бил местният обичай.

Айша оживено обясни, че графът възнамерявал да разведе госпожицата и съпругата си из Гибралтар, ако госпожица Морган пожелаела, разбира се.

— Градът със сигурност ще ви хареса, също и покупките. Има много малки пазари, в които се продават хубави сувенири, много различи от онези, които се намират в Англия.

— Аз не съм англичанка — търпеливо обясни Лора. — Идвам от Америка, а американците са много различни от англичаните! — Айша се ококори слисано. — Но винаги съм обичала да опитам нещо ново и сигурно ще ми допадне — с тих смях добави Лора. — И не вярвай на всичко, което се говори за Америка. Ние, американците, сме доста цивилизовани хора… поне болшинството от нас.

— Мислех, че там гъмжи от диви индианци и хората се стрелят с револвери…

— Е, не е чак толкова лошо — с усмивка я увери Лора. — В Америка има големи градове, железници и дори електричество и телефон, освен това много други забележителности, каквито в Европа няма!

Момичето слушаше унесено и изглеждаше любопитно да научи колкото може повече, но го чакаха много задължения и то с нежелание излезе.

Пътуваха в открит файтон, Лора и Хелена — снабдени със слънчеви чадъри. Арчи играеше ролята на екскурзовод и им обръщаше внимание на всички гледки и архитектурни забележителности, които можеха да им се сторят интересни. На Лора й направи впечатление, че лицето на Ена изглеждаше измъчено и напрегнато и че тя не преставаше да се върти и кърши пръсти.

— Ена, скъпа, главоболие ли имаш? Не изглеждаш добре. Надявам се, не си пренапрегната заради мен — попита Лора, загрижено оглеждайки приятелката си. Нещо не беше наред, сега бе сигурна в това!

— О, не, не! Нямам главоболие, само горещината… не съм свикнала с нея, това е всичко!

— Но сигурно скоро ще свикнеш, нали, скъпа? — вметна Арчи, обръщайки се с усмивка към нея и обвивайки ръка около кръста й. — Мисля, че те познавам достатъчно добре, за да зная, че умееш да се приспособяваш и с времето можеш да свикнеш с всичко, нали?

— О… сигурно, ти си напълно прав Арчи — прекалено усърдно се съгласи Ена, преди да продължи, заеквайки: — Това е само заради… не съм… не съм свикнала с този климат, но със сигурност скоро ще свикна, точно както ти каза!

— Но, разбира се, скъпа моя — обясни Арчи. — Сигурен съм, че след време дори ще ти хареса!

Неизвестно защо Лора имаше чувството, че зад думите, които двамата си разменяха, се крие някакво тайно значение, но естествено не можеше да сподели съмненията си, въпреки че безпокойството й за състоянието на Ена непрекъснато растеше. Не й беше убягнало и това, че приятелката й избягваше да я гледа в очите, свеждайки поглед върху положените в скута си длани, които видимо се потяха. За миг на Лора неочаквано й се прииска лейди Хонория да е с тях. С непринудения си и прям начин на говорене, тя бързо щеше да прогони висящото във въздуха напрежение. Лейди Хонория щеше да открие какво става и да оправи всичко! „Дали да не й изпратя телеграма“ — мислеше Лора. Трябваше сериозно да размисли върху тази възможност, тъй като видът и държанието на Хелена никак не й харесваха.

— Ако Ена страда прекалено много от жегата… — поде Лора, но Арчи я прекъсна:

— Ах, глупости! Ена толкова се радваше на възможността да пообиколи малките дюкянчета, както ги наричат тук, прав ли съм, скъпа моя? — Той стисна пръстите на дланта й и младата жена кимна като замаяна, без да вдигне поглед.

Малко по-късно те вече се шляеха безцелно из тесните улички, от двете страни на които бяха наредени най-различни сергии. Арчи им препоръча няколко магазинчета, в които, както сам се изрази, не мамели много. Той настоя да купи на съпругата си няколко копринени роби, тъй като заради горещината всички жени в Гибралтар носели тези широки, свободни дрехи.

— А вие, госпожице Морган, може би вие също ще си купите, няколко? Много са модерни… от коприна, брокат и скъпи индийски платове, а някой имат чудесна бродерия.

Докато си пробиваха път по тесните улички, Лора отново забеляза колко зле изглежда Ена и каква нездрава руменина бе избила по лицето й. Би предложила да свършват с разходката и да се приберат в къщата, ако Арчи не настояваше да им покаже всички забележителности на града.

Не след дълго Лора трябваше да признае, че бе привлечена от багрите, шумовете и екзотичните миризми, които ги връхлитаха от всички страни, както и от живописно облечените хора, изпълващи улиците.

По тротоарите на тесните, прашни улички търговците хвалеха стоката си — живи кокошки, топове коприна и китайски сатен, а на всеки ъгъл се предлагаха странни ястия, приготвяни направо на улицата.

Лора бе почти разочарована, когато Арчи обясни, че не можел повече да понася претъпканите улици, и въведе двете жени в малко, обляно в матова светлина магазинче. Рафтовете вътре бяха отрупани с копринени платове и обшити със злато и сребро облекла.

На една лавица Лора откри изкусно изработен костюм за кючек с обшита с дрънчащи златни монети пола.

— О! Колко красиво! — извика тя. — Прилича на костюма, който купих от „Рю дьо Кер“ в Париж… помниш ли, Ена? — След това се сепна и с изкуствен смях се обърна към Арчи: — Знаете ли, когато за последен път бях в Париж, кючекът бе последният вик на модата. Аз дори вземах уроци, но не успях да придумам Ена да последва моя пример.

— Ах, колко жалко — любезно отвърна той. — Боя се, че съпругата ми никога не е била прекалено авантюристично настроена, нали така, скъпа? — След бегъл поглед към бледото лице на Ена, той отново се обърна към Лора и попита сговорчиво: — Не бихте ли искала да го купите? Може би няма да имам нищо против, ако дадете някой урок по кючек на жена ми. Ако това става в дома ни, разбира се, и ако ми позволите да присъствам!

Лора, която вече съжаляваше, че е отворила дума на тази тема, отвърна припряно:

— О, не, боя се, че не бих могла. Самата аз все още съм начинаеща. Освен всичко останало, това беше просто мода, разбирате ли.

— Наистина ли? Колко жалко — със съжаление рече Арчи, но на Лора не й убягна погледът, с който я измери от главата до петите, преди отново да се обърне към Ена и с онзи фалшив израз на загриженост да я запита дали няма нещо, което би желала да си купи.

„Не издържам повече — сърдито мислеше Лора. — Не мога да гледам как Ена почти се присвива, когато той я докосне или сложи ръка на кръста й! С безцветната си коса и светла кожа и похотливия начин, по който ме гледа, този човек ми напомня някакъв слузест охлюв!“ Тя бе започнала да се задъхва и сега сложи ръка на почти мокрото си чело и рече с внезапна нотка на умора в гласа:

— Ох… Боже мой! Боя се, че Ена не е единствената, която страда от жегата! Неочаквано се почувствах доста… доста уморена. Сигурно е глупаво от моя страна, но… — При тези думи стигна дори дотам леко да се олюлее, преди да протегне ръка и да се улови за една от лавиците в магазинчето, за да се задържи. Лора погледна умолително Арчи и прошепна с най-приглушения си глас: — Ще имате ли нещо против, ако ви помоля да се прибираме? Наистина не вярвам, че ще съм в състояние да направя дори само една крачка!

Разиграната от нея сцена сложи край на следобедното пазаруване, но веднъж върнали се в къщата, Арчи настоя Лора веднага да се прибере в стаята си. Той извика Айша и й нареди да донесе влажни кърпи за челото на госпожицата и нещо освежаващо за пиене.

— Чашка коняк ще ви се отрази добре — обясни той, дарявайки я с един от онези свои погледи, които все по-малко се нравеха на Лора. — Накарайте Айша да ви помогне със свалянето на корсета, който вие, жените, толкова настоявате да носите, и ще се почувствате по-добре.

На Лора не й остана нищо друго, освен да се оттегли в стаята си и с помощта на Айша да свали всичко, освен влажната си от пот риза. След това, сякаш наистина бе болна, за каквато се представяше, Лора се остави да бъде отведена до леглото.

— Мисля, че е по-добре да не се завивате — обясни Айша, а в гласа й като че ли можеше да бъде доловена искрена загриженост. — Ако не е свикнала със слънцето и горещината, една нежна дама като вас може да се почувства неразположена. Виждала съм много английски дами, на които се е случвало… Ако и да не сте англичанка, а американка — припряно добави, — все пак не сте свикнала на тукашния климат. — След тези думи тя излезе, за да донесе вода и коняк.

Лора лежеше по гръб със затворени очи и се надяваше, когато се върне, Айша да я остави на мира, вземайки я за заспала. Да мисли… трябваше да обмисли толкова много неща! Въпреки вежливостта на Арчи, показната му загриженост и любезно държание, Лора не можеше да се отърси от впечатлението, че Ена се бои от него! А междувременно й бе станало ясно, че няма да й се удаде възможност да поговори с приятелката си на четири очи… Арчи очевидно имаше грижата за това.

Лора отхвърли мисълта да изпрати телеграма на лейди Хонория. Какво би могла да й съобщи, при положение че се опираше единствено на смътни предчувствия? Докато си блъскаше главата над подобни въпроси, на вратата се почука тихо и веднага след това Арчи помоли да влезе за малко.

Лора придърпа чаршафите върху себе си и рече с глух глас:

— Да, но трябва да ме извините, че не съм подходящо облечена.

— Скъпа госпожице Морган, като най-добра приятелка на жена ми няма нужда да бъдете толкова официална — още с влизането си обясни Арчи. — А от своя страна аз също смятам, че не е необходимо да бъда прекалено официален в държанието си към вас.

Погледите, които й хвърляше, и които сякаш проникваха през тънкия ленен чаршаф, придърпан от Лора чак до брадичката, никак не й харесваха.

— На път за канцеларията си реших да се отбия, за да ви попитам не бихте ли желала да ви донеса нещо от града. И тъй като имаме много добър лекар, си помислих, че може би ще пожелаете да бъдете прегледана от него? Или да го помоля за рецепта с някое лекарство против главоболие или подсилващ сироп? Знаете ли, бих искал да поправя грешката си, дето ви помъкнах из града в най-голямата горещина и прахоляк. Кажете, има ли нещо, което би прогонило умората от лицето ви? Ена би ми се разсърдила, ако реши, че ви пренебрегвам.

Лора не харесваше не само начинът, по който я гледаше, но и пълните му със скрити намеци думи, които току-що бе произнесъл с фалшив израз на състрадание. Само да можеше… Неочаквано и хрумна блестяща идея.

— Ах, да! Тъй като бяхте така добър да ме попитате… бих желала да изпратя няколко телеграми. Възможно ли е това? Има ли тук телеграф?

— Телеграми? — изненадано повтори Арчи, но бързо се овладя и отвърна с усмивка: — Разбира се, че имаме телеграф. Не сме чак толкова изостанали, госпожице Морган. Но аз бих могъл да ги изпратя вместо вас. Мисля дори, че в кабинета си имам няколко формуляра. Щом се почувствате по-добре ги попълнете, а аз ще имам грижата да бъдат изпратени.

Лора забеляза, че мъжът я гледа с въпросителен, почти замислен поглед, който я изпълни с неудобство. Чувстваше, че по някаква неизвестна причина той си играе с нея на котка и мишка. В такъв случай обаче тя възнамеряваше да изиграе ролята си докрай, при това с удоволствие.

Младата жена затвори очи.

— Ах, колко мило от ваша страна. Твърде мило! — След това, малко несигурно, добави: — Но… бихте ли сметнал за прекалено, ако ви помоля да изпратя три телеграми? И то… и то още днес?

— Разбира се, че не, скъпа ми госпожице Морган, уверявам ви, че това няма да представлява никакъв проблем за мен. И понеже като вицегубернатор разполагам с известно… е, да го наречем влияние, бих могъл да се погрижа да бъдат изпратени незабавно. — След това, сякаш внезапно му бе хрумнала някаква идея, добави: — Защо всъщност веднага да не ви донеса бланките… не, не, никакви възражения, моля! Няма да ми коства нищо, наистина нищо! И позволете да ги попълня вместо вас и веднага да ги отнеса. Какво ще кажете, а?

„Шах!“ — помисли си Лора, но все още не възнамеряваше да се предава.

— Много мило от ваша страна. — Докато донесеше бланките, тя щеше да разполага с достатъчно време да помисли върху формулировката на телеграмите си, сигурна, че Арчи й имаше също толкова малко доверие, колкото и тя на него.

След като се върна, графът придърпа един стол към леглото, постави формулярите на коляното си и се усмихна снизходително.

— Е? Вицегубернаторът на Гибралтар е на ваше разположение, госпожице Морган… а когато е необходимо, умея да пиша доста бързо! Моля, продиктувайте ми съдържанието на телеграмите и адресите на щастливците, които трябва да ги получат.

Привидно изпълнена с благодарност, Лора продиктува трите си телеграми. Тази до родителите й бе адресирана до чичо Реналдо, който щеше да знае къде да ги намери.

„Скъпа мамо, скъпи татко, в момента съм в Гибралтар, но спешно имам нужда от вас за своята сватба. Елате веднага, иначе съм загубена.“

— Вашите родители? — попирта Арчи с изпитателен поглед. — Те са в Мексико? Доста далече, не съм ли прав?

— О, не! Не и Вера Круз. Хасиендата — едно от семейните имения, знаете ли — се намира недалече от Вера Круз и наистина е необходимо да стигнат навреме, защото мама би могла да ми помогне при избора на рокля и всичко останало! — В гласа на Лора бе прозвучала нотка на детинска непринуденост и графът кимна разбиращо.

— Естествено е да искате родителите ви да присъстват на вашата сватба, но мислех… — той замълча, а веднага след това рече: — Следващата?

Следващата телеграма бе предназначена за чичо й Пиер, с когото тя споделяше, че е в Гибралтар с граф и графиня Седжуик и го канеше да дойде, за да види колко чудесно е всичко. Но последната телеграма…

Под изпитателния и малко нетърпелив поглед на Арчи Лора хапеше устни и за миг сведе очи, преди тихо да каже:

— Боя се, че тази телеграма е… е твърде лична, би могло да се каже, и трябва да призная, че ми е малко неудобно. — Когато вдигна поглед, забеляза как хладните му очи се присвиха за миг, преди да надене покровителствено и малко снизходително изражение и да я увери, че не трябвало да се притеснява ни най-малко, защото нямало да спомене пред когото и да било дори думичка от съдържанието на телеграмата. Нещо повече, само щом я изпрател, щял да забрави онова, което пише вътре. Давал й дума.

— Е… — колебливо започна Лора, — тази телеграма е до… до Ройс. — Тя отново сведе очи и погледна към безжизнено отпуснатите си длани. — Виждате ли, двамата с него имахме твърде ожесточен спор, а след това той беше толкова ядосан, че реши да слезе в Кадис! Но аз бих искала да се помирим и да му кажа колко съжалявам, че го провокирах. Разбирате, нали? Допускам, че когато двама души са влюбени, те стават прекалено чувствителни в отношенията помежду си! С времето разбрах това и… и бих искала той също да го знае! — Все още сплела ръце в скута си, Лора хвърли бегъл поглед към Арчи. — Нали не смятате, че постъпвам прекалено прибързано, или? Зная, че всъщност мъжът е този, който трябва да моли за прошка, но… ах, той толкова много ми липсва!

Лора видя, че го е изненадала, защото в първия момент Арчи се поколеба какво да отговори. След това обаче поклати глава и кратко се засмя.

— Скъпа госпожице Морган, чувствам се поласкан от доверието, което проявявате към мен, въпреки че се познаваме толкова отскоро, но наистина не зная какво да ви посъветвам. В крайна сметка това е между вас двамата. Но ако имате чувството, че вие сте онази, която е сгрешила, тогава би трябвало да послушате гласа на съвестта си. — Очите му отново се присвиха и той попита: — Но знаете ли къде точно можете да го намерите в момента? Ако не разполагате с адреса му, боя се, не би било възможно…

— О, напротив, зная! — рязко го прекъсна Лора. — Навярно е във вилата на лорд Дънхил в Кадис. А ако не, то би могъл да бъде открит чрез Уелския принц или някой друг от пасажерите на „Британия“. Доколкото ми е известно, негово кралско височество имаше намерение да остане няколко дена в Кадис и е напълно възможно и сам той да се намира във вилата на лорд Дънхил. Моля ви, направете го заради мен! Нямате представа колко е важно това!

— Жени, жени! — рече Арчи, а след това малко кисело добави: — Е, добре! Ще видя какво мога да направя, обещавам ви. Но… опитайте се да оформите съобщението си малко по-лаконично!

Тя знаеше, че Трент ще се досети какво се крие зад това високопарно послание. Дори и да му бе безразлична, той щеше да пристигне, поне за да узнае какво се е случило или защото беше сестра на Франко. Сега можеше само да се надява, че Арчи наистина ще пусне телеграмите. Повдигайки вежди, той ги бе прочел още веднъж. Сега я погледна, сгъна бланките, пъхна ги в джоба си и се надигна. Докато му благодареше, може би прекалено възторжено, Лора не бе в състояние да разгадае изражението на лицето му.

Замислен, граф Седжуик се настани в каретата си. Не знаеше какво да мисли за последната телеграма с всичките тези любовни излияния. Може би госпожица Морган все пак не искаше да изпусне шанса да стане херцогиня Ройс. Тя беше типична богата американка… от онези, арогантните, които той толкова мразеше. Мръщейки чело, той обмисляше дали да пусне телеграмата или не. Все пак, тази вечер очакваше пристигането на стария си приятел Реджи Форестър, а той възнамеряваше да се наслади на компанията на госпожица Морган насаме. Все още смръщен, графът извади телеграмата от джоба си и, прочитайки я още веднъж, се опита да вземе някакво решение. „По дяволите“ — помисли си той. Тя бе споменала Уелския принц, а негово кралско величество трябваше да узнае за познанството им, още повече че до Арчи бяха достигнали слухове, че принцът проявявал очевидна слабост към тази жена.

В този миг на Арчи му хрумна нещо и той с облекчение се облегна назад, а на устните му трепна едва доловима усмивка. Да! Да, защо не? Може би накрая това щеше да се окаже най-доброто решение за всички. Телеграмата или щеше да стигне до Ройс, или не. А ако той я получеше и се окажеше толкова глупав да хване вяра на тези лъжливи обяснения в любов, след като бе узнал за флирта на годеницата си с Реджи Форестър… какво щеше да стане, ако отново ги завареше заедно? Добре, добре! Това без съмнение щеше да е краят! А когато Ройс й обърнеше гръб, тогава Реджи щеше да получи своята американска невеста и нейните милиони. Колкото повече мислеше за това, толкова по-добра намираше идеята си!

40

Сабина, госпожа Уестбридж, не беше на себе си от гняв и разочарование, но трябваше да крие чувствата си от лорд Дънхил и гостите му. Отначало всичко бе тръгнало толкова гладко… точно както Реджи предсказваше. Но след това му бе хрумнало да урежда някакви сделки — при това точно в Гибралтар — и той беше заминал, напомняйки й при следващата й среща с Ройс да подхвърли на херцога определена информация.

Но нещата се бяха объркали и тя не знаеше защо. Цяла вечер бе бъбрила, смяла се и флиртувала с лорд Дънхил, който й прошепна, че с удоволствие би я отвел в стаята си, но се чувствал прекалено уморен и имал нужда от сън. Беше добавил обаче, че се надявал да се възползва от тази възможност на следваща вечер. Сабина бе изпитала облекчение, тъй като се надяваше, че през нощта Ройс ще я посети в стаята й, още повече че му бе намекнала за една много интересна новина, която би могла да обсъди с него на четири очи малко по-късно.

Сега, гневно стиснала юмруци, Сабина кръстосваше стаята си. Дяволите да го вземат този негодник! С почти непоносима отчетливост си спомняше всичко случило се… както и онова, което не се бе случило.

Беше го чакала дълго след полунощ и когато вече заспиваше, почти на зазоряване, той се появи, миришещ на алкохол и цигари. На мъждукащата светлина от газовата лампа тъмното му, брадясало лице й се стори строго и безизразно. В очите му долови жестоко изражение. Святкащи с червени искри, те й заприличаха на очите на голяма котка или някакъв друг хищник

— Сладка, очарователна Сабина! Тук си, значи… чакаш, както обикновено! Надявам се, че не съм те накарал да чакаш прекалено дълго, прелестна моя? — Тя нададе тих вик, тъй като в същия миг той протегна ръка и разкъса копринената й нощница. — Тук си, значи — мърмореше повече на себе си — и аз съм тук! Бихме могли да се възползваме от случая, не мислиш ли?

Не й харесваше нито странният му тон, нито думите му, но преди да успее да каже нещо, той разкопча ленената й риза чак до кръста и се излегна до нея. След това, галейки я по познатия й интимен начин, заглуши с устни възмутеното й мърморене и накрая се претърколи върху нея.

В ослепителната слънчева светлина, която сега заливаше стаята й, страните на Сабина пламнаха от мисълта за безсрамния начин, по който беше отвърнала на милувките му. Бе копняла по него толкова силно, че не успя да му устои, когато я взе, без дори да си направи труда да се съблече напълно… Напротив, молеше го да я люби отново и отново. Свършвайки, той се изтърколи от нея, вдигна панталоните си и, изправяйки се, й хвърли безизразен поглед.

— Така… а сега ми разкажи какви са новините, които жадуваше да споделиш с мен! — измърмори той.

За миг Сабина занемя от възмущение и срам, но когато Трент с безразлично свиване на рамене й обърна гръб, тя просъска с глас, в който звучаха всичките й наранени чувства и желание да го нарани.

— За малко почти ме накара да забравя за това. Но би трябвало да знаеш, че брат ми, който вчера — едва няколко дена след пристигането си — отново замина, пое направо към твоята госпожица Морган! Струва ми се, че имат някаква уговорка за престоя й в Гибралтар. Как ти се струва това, Ройс? Тя все още ли е твоя годеница? — Сабина се изсмя дрезгаво, а след това язвително добави: — Изглежда предпочита любовните умения на Реджи пред твоите, не мислиш ли? А и той бе много впечатлен от нея! Очевидно е научила доста от теб!

Трент стоеше пред нея като вкаменен, гледайки я с неразгадаемо изражение, но след това за нейно най-голямо разочарование само вяло сви рамене, сякаш всичко това изобщо не го засягаше.

— Това ли е, което имаше да ми кажеш? — с леден, безразличен глас запита той. — Не зная защо така неистово мразиш Лора, при положение че толкова си приличате по начина, по който замъквате в леглото си всеки изпречил се на пътя ви мъж. — След тези думи той я остави сама, затръшвайки вратата след себе си.

Когато на сутринта Сабина слезе за закуска, Трент вече бе излязъл на езда и въпреки че тя умело разпита една от прислужниците, не можа да научи нищо. А връщайки се на обяд, той почти незабавно замина отново, без да размени с нея нито дума!

Лорд Дънхил със съжаление бе споделил, че Ройс получил телеграма и трябвало да се погрижи за някакви неотложни задължения.

— Не го очаквам през следващите няколко дена и му казах, че не зная дали когато се върне, още ще сме тук, но че вилата ми е на негово разположение. Знаете ли, Ройс, ми харесва… мило момче, нищо, че е роден в Америка.

Значи беше заминал… един бог знае къде! Бе го загубила… ако изобщо някога е бил неин!

Когато Трент Чаланджър, все още в необикновено мрачно настроение, пристигна в малката къщичка, в която веднъж вече се бяха срещали с Франко, приятелят му вече опаковаше багажа си.

— Трент! Какво, за бога, търсиш тук? Мислех, че имаш уговорка с…

— Бих искал да ми обясниш какво, по дяволите, може да означава това — сърдито рече Трент, хвърляйки на масата един жълт лист хартия. — По думите на госпожа Уестбридж, сестра ти с нетърпение очаквала пристигането на Реджи Форестър в Гибралтар. Може би като неин брат би могъл да ми кажеш защо, по дяволите, й е притрябвало да ми праща това. — Той посочи телеграмата и впери ледените си очи в слисаното лице на Франко.

Франко, който също не беше в най-добро настроение, й хвърли един поглед и отвърна ядосано:

— Откъде, по дяволите, мога да знам това, когато не ми оставяш време да прочета проклетата телеграма?

— Прочети я! И ми кажи дали наистина мислиш, че е от сестра ти… защото в крайна сметка трябва да я познаваш по-добре от мен!

Мръщейки чело, Франко прочете телеграмата. Стед това вдигна глава, опитвайки се с небрежно свиване на рамене да скрие внезапно обзелото го неудобство.

— Нямам представа какво означава — замислено рече той. — Но може би сериозно мисли всичко онова, което е написала, защото… по дяволите, Трент, ако искаш ме пронизвай с ледените си очи, но тя… тя те обича. Съдейки по всичко, което знам, Лора — без да се опитвам да оневинявам постъпката й — е била движена единствено от жажда за отмъщение, тъй като в Каус те е видяла да спиш със Сабина!

— Видяла ме е какво! — когато погледна Франко, чертите на Трент сякаш бяха изсечени от гранит. Неочаквано той избухна: — Защо не се е опитала да поговори с мен за това? Защо не е вдигнала скандал, както би направила всяка нормална жена? Но това не оневинява постъпката й! Много добре знаеш, Франко Морган. Тя…

— По дяволите, Трент — възмутено го прекъсна Франко. — Знаеш, че сестра ми не е някоя нормална жена… за наше най-голямо нещастие!

Той хвърли още един поглед върху телеграмата, след което вдигна глава и добави:

— Няма да кажа, че това не са истинските чувства на Лора, защото знам, че са, но… това не е нейният начин на изразяване. По-скоро бих очаквал от нея да направи нещо необмислено… например, да хване първия кораб за Кадис и да дотърчи при теб!

В този момент погледите на двамата мъже се срещнаха и една и съща мисъл мина през главите и на двамата.

— За бога, Трент! Щом пише, че трябва веднага да отидеш, то това навярно е някакъв знак! На твое място — побърза да добави той, виждайки израза на Трент — не бих вярвал на всичко, което разправя лъжливата малка кучка Сабина, защото случайно знам, че Реджи я държи в ръцете си, а един бог знае какво крои Форестър.

Погледите им отново се срещнаха и известно време двамата мъже се гледаха предизвикателно в очите, преди Трент хапливо да отбележи:

— Добра реч, приятелю!

— Проклятие, все пак Лора ми е сестра, макар и понякога да се спречкваме! Аз възнамерявам да разбера какво става там, независимо дали искаш да дойдеш с мен или не.

— Кой казва, че не искам? — отвърна Трент с измамно мек глас, без от очите му да изчезне смразяващият, суров израз. Мускулите на брадичката му потреперваха. Той чувстваше, че Франко всеки момент можеше да избухне и, тъй като нямаше голям избор, се опита да овладее гласа си.

— Ако яздим като дяволи или наемем дилижанс с бързи коне, може да стигнем в Алвезирос преди падането на нощта — обясни Трент. — След това ще наемем някоя бърза моторна лодка, която да ни откара до Гибралтар… някой кораб на контрабандисти би бил най-подходящ, а аз случайно зная няколко.

Лора… малката вещица! Защо не можеше да я прогони от мислите си? Защо непрекъснато го преследваше спомена за лицето й, нейните прегръдки, неповторимото усещане от допира на кожата й до неговата, тялото й — топло и отзивчиво… Защо когато отвори телеграмата от нея пулсът му се бе ускорил… докато не осъзна, че вероятно нито една дума не е написана сериозно? Но този път той бе твърдо решен веднъж завинаги да узнае истината. Или завинаги щеше да я прогони от мислите си, или щеше да я приеме отново и задържи за цял живот!

Трент нямаше друг багаж, освен лек ръчен куфар, който сега метна на рамо, преди да се обърне към Франко:

— Е, идваш ли?

Франко, който внезапно бе осъзнал, че въпреки гнева си, Трент ще пътува за Гибралтар, за да търси Лора, хвърли на приятеля си бегъл поглед. След това натъпка чифт панталони, няколко ризи и един жакет в малка пътна чанта.

— Какво ще вземеш със себе си? — попита Франко с престорено небрежен глас. — По-добре ме ориентирай, за да зная какво да опаковам и аз.

— Само най-важното, разбира се — отвърна Трент, а в гласа му прозвуча ледена нотка. — Един нож, два колта и мокасини. Препоръчвам ти да вземеш същото… за всеки случай. — Трент бе надушил кръв и съзнаваше това. В този момент нямаше никакво значение чия кръв щеше да се пролее — на Реджи Форестър, на Седжуик или дори на Лора, ако откриеше, че го е водила за носа!

След излизането на Арчи Лора беше направила опит да говори с Ена, но приближавайки покоите й, попадна на Фатима, червендалестата антипатична камериерка, която и бе препречила пътя.

— Съжалявам, госпожице — бе казала жената — но графът даде строги нареждания графинята да не бъде безпокоена по никакъв повод. Сега тя спи, след като взе от лекарствата, изпратени й от доктора. Моля ви, госпожице, най-добре се приберете в стаята си и също се опитайте да поспите. Айша ще ви донесе чай. Ментовият чай е много полезен срещу слънчев удар, знаете ли.

И тъй като не искаше да утежнява положението на Ена, Лора й бе обърнала гръб и още по-слисана и уплашена се бе вързала в стаята си. Ена бе пленница — сега това не подлежеше на съмнение. Но в края на краищата Лора не бе съпруга на Арчи. Никой не можеше да й попречи да напусне къщата, когато пожелаеше и да доведе помощ за Ена! Ясно й бе колко налудничав о би прозвучала историята й, но може би… може би милият майор Ийгън щеше да й повярва.

В този момент в стаята бе влязла Айша, носеща огромна табла, върху която имаше гарафа с ментов чай, малка сребърна чашка без столче и огромно количество изкусителни марокански вкусотии.

— Госпожицата няма намерение да излиза в жегата, нали, при това съвсем сама? — загрижено попита Айша. — Тукашното слънце не е безопасно за белите дами! А тази сутрин госпожицата беше много зле от горещината! Моля, опитайте храната — все марокански ястия, много добри… от тях със сигурност ще се почувствате по-добре.

— Но аз вече съм по-добре… много по-добре — отвърна Лора — и бих искала да прескоча до най-близката телеграфна станция. Трябва да изпратя още една телеграма, за която съвсем бях забравила.

— Но, госпожице, в момента в къщата няма нито една карета — с мек глас обясни Айша. — А вие не бихте могла да изминете пеша такова голямо разстояние… тук при нас дамите не ходят пеша.

— Свикнала съм да правя онова, което пожелая, Айша, дори и да знам, че другите няма да сметнат постъпката ми за особено умна или изискана! Така че ако донесеш бялата ми копринена рокля и обувките ми… никакъв корсет, моля, до гуша ми дойдоха. Ако ми покажеш посоката, ще се оправя и сама.

Айша я гледаше с уплаха, а когато отново проговори, гласът й представляваше едва доловим шепот:

— Моля ви, госпожице! Той ще ми се ядоса… много ще се ядоса, ако се случи нещо и узнае, че съм допуснала да излезете в такъв горещ ден! Господарят каза, че тази вечер ще излизате, за да разгледате пещерата… моля ви, изчакайте вечерта!

В този момент Лора не схвана смисъла на думите й… това щеше да стане едва по-късно. Само за да достави удоволствие на Айша, тя бе изпила ментовия си чай и чаша коняк, който трябваше да й даде сили да понесе слънцето, тъй като все още бе решена да излезе от къщата… само щом Айша се отдалечеше.

Бе взела решение все пак да изпрати известие на лейди Хонория, надявайки се, че тя все още е в Баден-Баден и телеграмата ще я завари там. Но докато обмисляше какво да й пише, стаята внезапно се завъртя около нея и така й се зави свят, че трябваше да се отпусне по гръб върху леглото си сред меките възглавници, питайки се какво става с нея, преди да я обгърне непрогледен мрак и тя да потъне в някакъв безкраен, черен тунел.

Лежаща безжизнена върху леглото така, както си беше — без риза и фуста, Лора не възприемаше нищо от ставащото около нея — не усещаше погледите, спрели върху нея, нито чуваше гласовете в стаята.

— Ето я, приятелю мой. Тя е твоя! — хихикаше Арчи, хвърляйки кос поглед към Реджи, който не можеше да откъсне поглед от тялото на Лора. — Можеш да бъдеш сигурен, че поне час няма да усеща нищо от онова, което става с нея. Опиатът, който Фатима е поставила в чая й, е напълно безвкусен, но много силен! — След това добави, разтягайки устни в злорада усмивка: — Надявам се, ще ми дадеш и аз да се възползвам от нея! Справедлива размяна, какво ще кажеш, старче? Навит съм й още от първия път, когато я видях през дупките, пробити по мое нареждане в една от стените на стаята й. Кажи, бива ли я?

— О, не е зле, бих казал! — излъга Реджи, пристъпвайки към леглото, без да откъсва поглед от безсилното и беззащитно тяло, простряно върху него.

— Подготвено ли е всичко за по-нататък? — попита той.

— Разбира се — нетърпеливо обясни Арчи. — Не ти ли казах вече? — В стаята се разнесе кратък, неприятен смях. — Не забравяй Фатима. Тя е камериерка на Ена и много ми помогна. Сигурно ще ти е от полза при обуздаването на твоята госпожица Лора… Би могла да те научи как най-бързо да се справиш с нея! Фатима знае начини да бъде причинена болка на една жена, които само жена може да открие. Но в това скоро сам ще се убедиш.

— Арчи, старче — засмя се, Реджи, — трябва да кажа, че си истински приятел! Обещавам ти да ти я оставя, само щом свърша с нея.

Докато Лора все още лежеше дълбоко упоена и не чувстваше нищо от онова, което се случваше с нея, Реджи се хвърли върху й и я взе… без съпротива… така както му харесваше.

Междувременно Арчи бе заповядал да доведат Хелена, за да види какво е постигнало приятелката й… сестрата на нейния любовник. Хелена започна да хълца беззвучно, а след това се разкрещя, докато Арчи, надвесен над безжизненото тяло, не извика към Реджи:

— Свършвай вече! Защо не вземеш Ена, докато се позабавлявам с твоето съкровище.

— Не! — отчаяно извика Хелена. — О, моля ви, не!

Фатима изви завързаните зад гърба китки на Хелена и я бутна на пода, където тя се сгърчи, хлипайки. След това усети как Реджи отвори девствения й пояс, хвърли се върху й и болезнено проникна в нея. Младата жена, която имаше чувството, че е попаднала в някакъв жесток кошмар, се гърчеше от болката, причинявана й от грубите му тласъци, от стискащите гърдите й ръце. По тялото й безразборно се сипеха безмилостни, брутални удари. Междувременно Арчи се бе заел с Лора, обръщайки я така, както пожелаеше и прониквайки в нея по всевъзможни начини, както бе сторил преди него Реджи.

Лора бе започнала да стене тихо и правеше опити да се съпротивлява, но Арчи с всичка сила я притискаше към леглото. Накрая извика през рамо към Реджи:

— Хей, старче, когато свършиш, предлагам да се преместим в моята спалня… какво мислиш за това, Ена? Там можем да я озаптим така добре, както правя с жена си, когато ме разсърди. Ще можеш да вършиш с нея каквото пожелаеш. — Той се засмя. — Фатима борави чудесно с камшика, не съм ли прав, скъпа?

Малко след като действието на опиата бе преминало, Лора реши, че това е някакъв кошмар — ужасяващ, мъчителен кошмар, от който опитваше да се събуди, но, незнайно защо, не успяваше. Когато все пак се събуди, се намери пак в същия кошмар, а ужасът и болката не искаха да си отидат. Не можеше да избяга, просто не можеше… Тогава осъзна, че ръцете й са завързани на висящи от тавана куки, а краката — в стърчащи от пода халки. Видя Хелена да лази на колене и разбра на каква мъка и унижение е подложена приятелката й. След това същото сполетя и нея. Реджи, Арчи, Фатима и дори един от прислужниците, който бе извикан, за да е пълно унижението, се гавриха с нея със сатанинска изобретателност, Фатима въртеше камшика и я шибаше жестоко, без да подбира — по гърдите, хълбоците, вътрешността на бедрата, докато Лора не започна да крещи и вече не можеше да спре да крещи, да моли, да обещава всичко, само и само да й спестят болките.

— Чу ли това, Реджи, старче? — извика Арчи. — Вече е почти толкова послушна, колкото Ена, не намираш ли? Чу ли какво обеща? Каза, че щяла да направи всичко, всичко… не е ли мило! Не е ли много мъдра, нашата малка американка?

— Много любезно от нейна страна! — хихикаше Реджи.

— Стани, жено! — неочаквано заповяда Арчи. — Стани! Искам госпожица Лора да види каква възпитана жена съм направил от теб само за два дена! — Ена се надигна, изгаряна от болки и най-сетне успя да се изправи, олюлявайки се и горко ридаейки.

— А сега — усмихнато продължи Арчи, сграбчвайки я за ръката, — сега можеш отново да застанеш на колене и да допълзиш до приятелката си… разбра ли ме? Ще направиш същото, което трябваше да правиш с Фатима! След всичко, което изтърпя, малко нежност ще й се отрази добре, не мислиш ли?

— О, не! Моля, Арчи, не, моля! — Арчи дръпна главата на Ена за косата и й зашлеви жестока плесница, преди да я повлече след себе си. Реджи продължаваше да хихика. Това, което ставаше тук, му харесваше, а най-много му харесваше, че сега Лора бе негова, само негова!

Лора съвсем смътно си спомняше случилото се след това. Знаеше, че след последното унижение я бяха развързали и тя се бе строполила на пода, хлипаща и стенеща. Спомняше си, че беше обещала всичко… дори подписът, който Реджи поиска от нея и който я правеше негова жена.

Бяха й дали да пие много коняк, а след това я отведоха до малка каменна постройка с червен циглен покрив, където възрастен мъж й задаваше някакви въпроси, а тя механично отговаряше. Ръцете й бяха завързани на гърба и скрити под дълга, закопчана до горе наметка, под която беше гола. Беше благодарна за наметката, чиято качулка скриваше мокрото й от сълзи лице със синини под очите и подута долна устна, която едва не бе прегризала от болка.

Реджи беше обвил ръка около кръста й и я държеше изправена, защото тя бе толкова изтощена, че се олюляваше. Когато я извеждаше, сякаш много отдалече го чу да казва:

— А сега ще удържа обещанието си към майора. Ще посетим пещерата Сен Мишел и ще влезем в килията за мъчения. Не забравяй обноските си и бъди тиха. Вече си схванала какво се иска от тебе, нали, скъпа? — Той я удари леко по лицето, което все още бе подуто и гореше от предишните му удари, а Лора кимна замаяно.

Както смътно схвана, Арчи се бе върнал в къщи при бедната Ена. Реджи й обясни с усмивка, че е осигурил кораб, който малко по-късно щял да ги откара до Танжер. Там ги чакала чудесна малка къщичка — идеалното място за прекарване на сватбен месец. При тези думи Лора отново избухна в безутешно хълцане. Мъжът я удари и не престана да й причинява болка, докато тя с приглушен глас не помоли за милост и не обеща да бъде послушна.

— Надявам се, сладка Лора — рече той, грубо стискайки чувствителни зърна на гърдите й. — Знаеш какво те очаква иначе, нали? — Тя кимна още веднъж и се остави да бъде отведена до лекия файтон, който ги очакваше. Всичко вече й бе безразлично. Имаше едно единствено желание — да избегне по-нататъшните болки и наказания.

Но някъде в дъното на съзнанието й мъждукаше един въпрос и една надежда, която заплашваше всеки момент да угасне. „Не, той никога няма да дойде… дори телеграмата да е била изпратена. Не, пък и без това вече е прекалено късно… аз съм женена за Реджи. Няма надежда, никаква надежда — минаваше й през главата. Искаше й се да заплаче, но не смееше, защото се боеше да не разгневи Реджи. — Това е краят, краят на предишната безгрижна Лора Морган, която беше толкова самоуверена и не се боеше от нищо и никого. Това е краят на жената, която бях! Бог знае каква съм станала сега и какво ще излезе от мен.“ Лора бе така замаяна, че имаше чувството, че съзнанието й е заключено за всякакви усещания. Дори бе престанала да се тревожи за онова, което я очакваше. Никога не бе копняла да умре и не се бе молила за края си, но сега правеше точно това!

41

Граф Седжуик се прибра у дома, след като бе присъствал като свидетел на сватбата на Реджи, който настояваше заедно с полузамаяната си жена да посетят пещерата Сен Мишел. Сега Арчи възнамеряваше да се да се позабавлява още малко с жена си, която бе оставил на вярната Фатима. Вече пред вратата на спалнята си чу някой да хлопа на входната врата и се намръщи. Кой ли можеше да е по това време? Не беше настроен за посрещане на гости… все пак още не бе свършил с Ена. Който и да бе нощният посетител и каквато и да бе целта на визитата му, можеше да почака до сутринта. Графът извика един от прислужниците, за да му каже, че възнамерява да се оттегли в покоите си и не желае да бъде смущаван.

Ахмед, прислужникът, едва бе отлостил вратата, когато тя се отвори с ритник и в къщата се втурна висок, мрачен мъж. Зърнал очите на мъжа, Ахмед неволно пребледня, измърмори под носа си някаква молитва и отстъпи няколко крачки. Никога преди не бе виждал подобни очи! Този мъж, който и да беше той, приличаше на самия дявол, въпреки че отначало гласът му бе прозвучал измамно миролюбиво.

— Кажи на господаря си, граф Седжуик, че го търси херцог Ройс и че имам намерение да говоря с него. Запомни ли?

Не, реши Ахмед, този непознат определено не му харесваше. Не му харесваше нито измамно мекият му глас, нито неумолимостта, която се криеше зад него! Не би искал да срещне подобен мъж нощем на улицата, а и имаше усещането, че е най-добре човек изобщо да избягва такива като него. Освен онзи, който бе нарекъл себе си херцог, имаше и още един господин, който изглеждаше също толкова ядосан и сърдит! Ахмед отстъпи уплашено още няколко крачки. Цялата тази работа не му харесваше и той не желаеше да се изпречва на пътя на двамата непознати.

Изплаши се още повече, когато Трент изръмжа през зъби:

— Не искам да чувам никакви извинения, разбрано? Сега върви и доведи господаря си или сам ще го намеря. Надявам се, ще го откриеш преди мен.

— Да, о, да! Да, господине! Херцог… разбира се, веднага отивам! Моля, изчакайте тук! Вече отивам! — Той забърза по дългия коридор, хвърляйки бегъл поглед през рамо. — Виждате ли, господине? Вече отивам! — В този момент дочу зад себе си същия глас, гласът, от който незнайно защо се боеше и който сега го накара да замръзне на място.

— Преди да събудиш граф Седжуик, искам да зная къде е госпожица Морган. Моята годеница и сестра на този господин. Искам да ми отговориш веднага, разбра ли? Иначе ще трябва да прибягна до едно средство, което е чудесно за развързване на езици. Е?

Стоманеносивите очи привличаха Ахмед като магнит, и той се повлече обратно. След това, тъй като не знаеше какво и колко може да каже, той започна да заеква. Не бе подготвен за нещо подобно! Нито че ще дойдат мъже като тези двамата и ще питат за жената, която последните няколко дена бе живяла в къщата.

— Съжалявам, господа, но наистина не зная! Аз съм само един най-обикновен прислужник и не зная нищо повече от онова, което ми се казва. Мисля, че тук имаше една млада дама, но съм я виждал само няколко пъти и то отдалече. Тази вечер един от прислужниците ми каза, че бил пристигнал някакъв английски господин и че той и младата дама възнамерявали да се оженят още тази нощ. Това е всичко, което зная, кълна се, освен че — струва ми се — я видях да заминава с каретата на господина, който я съпровождаше, а след това се завърна сам и каза, че възнамерявал да се оттегли в покоите си. Казаха ми да не пускам никого в къщата.

— Е — със заплашителен глас отвърна Трент, — ти не си ни пуснал, не е ли така? Ние сами влязохме, моят приятел и аз! А сега… сега — повтори той — по-добре върви при господаря си и му предай да излезе. И то веднага.

Франко, който беше бесен от гняв, се удивляваше на спокойствието на приятеля си.

— Не вярвам на нито една дума от историята на този човек! — Гласът му ясно издаваше растящия му гняв. — Лора не би… мили боже, мисля, че я познавам достатъчно добре, за да зная, че не би направила нещо подобно, при всичките авантюри, на които е способна! А и чувствам… не, проклятие, сигурен съм, че те крият нещо… че има нещо гнило в цялата тази история с Лора. Наистина, предпочитам да…

Трент го погледна с ледените си очи и строго изражение, което Франко така добре познаваше.

— Най-добре за теб ще бъде да се научиш в моменти като тези да криеш гнева си… поне докато не му дойде времето да го излееш върху някого! Независимо дали ни харесва или не, най-добре ще е да изчакаме появяването на Седжуик и да чуем какво ще ни каже той. А след това… — очите му блестяха като кинжали.

— Проклятие, Трент! Лора ми е сестра и аз имам право да науча какво е станало с нея!

— Но ако изгубиш самообладание — изръмжа насреща му Трент, който Франко едва позна, — може би никога няма да разберем това! Не схващаш ли? Лора може да ти е сестра, но тя е и моя годеница! Жената, която обичам! Опитай се да схванеш и това! — След това отвърна поглед и двамата мъже чуха някъде да се отваря и затваря врата, а след това нечии стъпки да приближават по дългия коридор.

Отначало Арчи бе ядосан от влизането на Ахмед, който дори не си бе направил труда да почука. Трябваха му няколко минути, за да схване какво мънкаше прислужника, а след това гневно изруга.

— Въведи двамата господа в кабинета ми и им кажи, че идвам веднага. В никакъв случай не отговаряй на въпросите, които вероятно ще ти зададат, ясно?

— О, да, да, господине! Не зная нищо, абсолютно нищо — заекваше мъжът.

След излизането на Ахмед Арчи се обърна към Фатима и каза със заповеднически тон:

— Пази я и я дръж будна, докато се върна. Можеш да я по-нашибаш с камшика, в случай че плаче прекалено силно. — Докато се обличаше, той хвърли подигравателен поглед към Хелена, която за негово най-голямо задоволство сега зависеше от милостта и настроенията му. — Значи Ройс е дошъл да търси Лора, а? Допускам, че онова, което ще му кажа, никак няма да му хареса. Но ще трябва да повярва, особено след като му покажа брачното свидетелство! Представи си, скъпа моя, твоят любовник също е тук. Какво, мислиш, ще си каже, ако те види такава? Мислиш ли, че все още ще те желае, сега, когато съм те дамгосал като своя собственост? Да му покажа ли колко добре можеш да обслужваш Фатима или може би да му дам да разгледа отблизо девствения ти пояс?

Хелена хълцаше без сълзи. Гърдите й се повдигаха и спускаха от вълнение, а гърлото й бе изранено от писъци. Тя го гледаше замаяно и не смееше да отговори, защото се боеше да не каже нещо, което да го ядоса. Бе коленичила на пода, а Фатима стоеше зад нея с омразния камшик и в този момент само игриво докосваше бедрата и слабините й. Хелена знаеше, че няма да дръзне да промени положението си, преди да са й позволили да го стори. Не можеше да понесе мисълта, да бъде видяна от Франко такава!

Арчи закопча жилетката си и на излизане й хвърли още един подигравателен поглед.

— Скъпа, когато се върна, ще ти разкажа какво са казали те и какво съм им казал аз!

Ахмед бе въвел двамата мъже в облицования с дърво кабинет, предлагайки им коняк, червено вино и цигари, но те бяха отказали. Докато излизаше, Ахмед въздъхна с облекчение, смятайки, че се е отървал от сигурна смърт или дори нещо по-лошо. Най-сетне, засипвайки ги с порой от извинения, се появи и Арчи Айър, граф Седжук.

— Ройс! И… господин Морган! Виж ти! Ако знаех, че ще дойдете, нямаше да си легна толкова рано. — След това добави, хвърляйки кос поглед към Франко: — Жена ми е с крехко здраве, знаете ли. Изглежда местният климат не й понася, така че се опитвам да бъда при нея толкова често, колкото е възможно. Изпитвам известна вина, че толкова дълго я пренебрегвах, за което и тя често ме упреква! А кой мъж може да устои на представата за сладката си малка женичка, която с копнеж го очаква в леглото му?

В този момент Франко, който се боеше да не избухне, стана и остро рече:

— Ако не възразявате, тъй като Ройс има да обсъжда с вас лични въпроси, ще изляза в градината да изпуша една цигара.

След тези думи младият мъж напусна стаята. При влизането на Арчи Ройс се бе изправил и остана прав, въпреки поканата на домакина да се разположат удобно. Сега Трент стоеше с леко разтворени крака и кръстосани на гърба ръце и оглеждаше графа, който очевидно, изпитваше известно неудобство да гледа нагоре към изправеният пред него мъж.

— Желаете ли цигара? Съжалявам, че госпожица Морган си тръгна. Чух, че Франко Морган и сестра му са добри приятели на жена ми. Не искате ли чаша коняк? Червено вино? — Арчи се обърна, за да си налее коняк, и установи, че ръцете му леко треперят. „Дяволски объркващо… — мислеше си той — да се изправиш срещу стена от мълчание. Защо, за бога, не казва нищо?“

Той облиза устните си и рече:

— Е, намираме се в особена ситуация… Стари приятелю, аз наистина не зная какво да кажа! Трябва да се опитате да разберете положението, в което се намирам.

— Вашето положение? Ах, да, естествено — рече Ройс с особена интонация, която никак не се понрави на Арчи. — Да, моля, бъдете така добър да ми обясните положението си, Седжуик, стари приятелю. И се надявам, че ще побързате с обяснението, защото не обичам дългите предисловия.

Арчи поде заеквайки:

— Е, да… значи, допускам… ще рече, мислех… сигурно сте дошъл заради телеграмата, която госпожица Морган толкова държеше да ви изпрати? Трябва да се опитате да разберете колко неприятно е всичко това за мен… ще рече, че трябва да ви обясня… но какво можех да кажа, когато ме помоли да пусна телеграмата до вас? Бе ми разказала, че сте се спречкали и искала отново да оправи всичко.

Арчи постепенно бе успял да се овладее и сега, без да съзнава, си наля още една чаша коняк. След това, хвърляйки бегъл поглед към безизразното лице на събеседника си, припряно добави:

— Вярвайте ми, Ройс, не знаех, че е шега! Докато не се появи Форестър и тя не го прие с отворени обятия! Едва тогава ми призна, че са планирали всичко и са ви повикали тук само за да станете свидетел на щастието им! Дори настояха да се венчаят веднага и не пожелаха да чуят никакви възражения. Наложи се да ги заведа при един служител, когото подкупих, за да ускори малко нещата и да им спести някои от обичайните спънки и формалности. Трябва да призная, че дори влязох в ролята на свидетел, но какво можех да сторя? Те бяха категорични и аз си помислих, че поне бих могъл да се погрижа всичко да стане така, както го изисква законът. Убеден бях, че това е най-доброто, което мога да сторя, разбирате ли?

През цялото време Ройс не бе отронил нито дума и само бе пронизвал Арчи с ледените си сиви очи. Но сега, когато графът завърши разказа си и затаи дъх, Ройс взе думата. Гласът му беше спокоен, но в него се криеше такава убийствена студенина, че Арчи се изплаши.

— Не, Седжуик, боя се, че не разбирам. Надявам се да ми обясните цялата история по-подробно, така че да мога да разбера. Защо, например, толкова скоро след като сте ми изпратил телеграма, в която тя ме моли незабавно да дойда при нея, изведнъж ставате свидетел на сватбата й с Форестър, а отгоре на всичко сте си дал труда да ускорявате нещата? Седжуик, съветвам ви да не ме мислите за някой от глупаците, с които обикновено си имате работа! — Ледената нотка, прозвучала в гласа му, накара Арчи да изтръпне.

Той се опита да прояви твърдост.

— Чуйте ме, Ройс! Смятам, че проявих достатъчно търпение и ви разказах всичко, което знам! Ако не ми вярвате, мога да ви покажа дори брачното свидетелство… по-точно едно копие, което държа тук, в писалището си. Помолиха ме да го прибера на сигурно място, докато се върнат от сватбеното си пътешествие. — Арчи посегна към едно от чекмеджетата на бюрото си, където държеше пистолета си, но внезапно замръзна с протегната ръка.

— На ваше място, Седжуик, не бих посягал към пистолета. Не мисля, че малката ви играчка може да се мери с един 45-милиметров Колт.

За миг Арчи занемя от ужас. Ройс носеше обичайния редингот, но с внезапно, почти светкавично движение бе извадил някакъв револвер… едно смразяващо кръвта оръжие с дълга цев, за каквито граф Седжуик бе чувал само от разказите за Дивия запад.

— До съвсем неотдавна бях професионален стрелец — провлачено обясни Трент Чаланджър, отърсвайки се от херцог Ройс като от змийска кожа, за да разкрие истинското си аз.

Арчи стоеше като ударен от гръм и не можеше да откъсне очи от заплашителния револвер, който гостът му държеше насочен към него със спокойна, но сигурна ръка. Трент продължи с глас, който не вещаеше нищо добро:

— Навик, бих казал. Два револвера и резервни патрони в паласката. Също и нож за по-сериозни случаи. А сега… по-добре не забравяйте да се движите изключително предпазливо. И то само когато ви кажа, comprende!

Дори и да не знаеше нито дума испански, Арчи щеше да разбере смисъла на просъсканите с такъв гняв думи, от които по гърба му полазиха тръпки.

По знак, даден му от Трент с едва доловимо помръдване на дулото, Арчи се изправи внимателно и бавно се отдръпна от писалището. Сърцето му блъскаше лудо и той знаеше, че никога в живота си не бе изпитвал такъв страх!

— За бога, Ройс — заекна той, — трябва да сте полудял, напълно побъркан, ако вярвате, че това ще ви се размине! Не зная защо продължавате да ме заплашвате, след като вече ви обясних…

— Чух какво ми обяснихте. А сега искам да чуя истината. Цялата истина, Седжуик. Ако искате доказателство за това, че умея да си служа с този револвер… — преди Арчи да разбере какво става, той чу оглушителен пукот и почувства как един куршум облиза ухото му, преди да се забие в стената зад него.

Франко, който в това време се намираше в градината, недалече от входната врата, чу гърмежа, а когато се втурна вътре, къщата все още кънтеше. Какво, по дяволите, ставаше там? Дали Трент бе станал нетърпелив? Той вече бързаше към вратата на работния кабинет, когато чу писък — оглушителен, ужасяващ писък, последван от втори, който рязко секна. „Ена!“ — подсказа му инстинктът и Франко се втурна в посоката, от която бе дошъл писъкът, втурна се към покоите на граф и графиня Седжуик.

Фатима тъкмо бе натъпкала един парцал в устата на Хелена и отново я налагаше с бича, когато вратата се отвори с трясък. Мароканката вдигна поглед, но преди да успее да каже или направи нещо, в стаята се втурна разгневен мъж с револвер в едната и нож в другата ръка, който след миг бе до нея. Франко удари Фатима с дръжката на револвера толкова силно, че тя се строполи в безсъзнание.

В първия миг Хелена, чието лице бе подуто и обляно в сълзи, не можа да повярва на очите си. Франко! Той трескаво извади парцала от устата й и сряза примката около китките й.

— Франко? — невярващо прошепна тя. — О, боже, Франко! Не искам да ме виждаш такава, не искам… не мога… о, не ме гледай така, моля те!

— Той ли ти причини това? Твоят съпруг? — Беше я вдигнат на крака и сега здраво я държеше в обятията си, без да обръща внимание на развълнуваните й думи, но Хелена потрепери от твърдостта в гласа му, когато го чу да повтаря: — Кажи ми, по дяволите! Той ли заповяда да ти причинят това?

Тя избухна в неудържим плач, а Франко усещаше тръпките, които разтърсваха тялото й. Най-сетне Хелена успя да промълви:

— Да, да! Той… ах, Франко! Той е научил за нас и каза, че трябва да бъда наказана, а след това… а след това ме накара… принуди ме… Ох! Как би могъл все още да ме желаеш след всичко, което ми причиниха и което трябваше да правя! Невъзможно е… зная, но моля те, поне ме отведи далеч от тук, далеч от него! Моля те, Франко, моля те! И не ме гледай така, моля те, не ме гледай така!

Едва сега булото на гнева започна постепенно да се вдига. Докато Хелена с прекършен глас го молеше да не я гледа, той осъзна какво й бяха причинили. Тялото й бе покрито със следи от камшик, които изпъкваха мораво-червени върху млечно бялата й кожа. След това погледът му спря върху проклетия пояс със златната верижка, която се спускаше от кръста й и болезнено се впиваше между бедрата. В този момент Франко реши как ще убие мъжа й.

Трябваше му известно време, за да осъзнае, че Хелена, чийто глас бе пресипнал и дрезгав от писъците, се опитваше да му каже нещо друго:

— … и Лора! О, боже! Лора! Бедната Лора! Първо я упоиха, а след това, както бе в безсъзнание, съвсем беззащитна… я… сториха с нея същото, което и с мен… и двамата — Арчи и Реджи! Превърнаха я в такова уплашено и малодушно същество, че тя обеща всичко, всичко, само и само да не й причинят повече болка! Ах, Франко! Принудиха я да се омъжи за Реджи, защото той иска да получи парите й! — Тя извърна към него подпухналото си от сълзи, покрито със синини и кръвоизливи лице и неочаквано твърдо рече: — Франко! Няма значение какво ще стане с мен, но Лора… трябва да направиш нещо, за да й помогнеш! Преди да я е отвел в Танжер… преди да е станало прекалено късно!

С максимално усилие на волята Франко успя да овладее гласа си и каже успокоително:

— Ена, скъпа! Ти все още си моя любима… и аз ще направя всичко възможно да забравиш онова, което си преживяла, трябва да ми вярваш. Ще те отведа далече от тук, далече от него — тук гласът му придоби заплашително студена нотка, — от мъртвеца, който някога бе твой съпруг. — След това, без да обръща внимание на вялите й протести, я вдигна на ръце и я понесе към кабинета, където бе оставил Арчи и Трент. Франко, чийто гняв бушуваше като огън, имаше в главата си една единствена мисъл — да отмъсти на Арчи, преди Трент да го е изпреварил.

Цялата прислуга сякаш се бе разтворила във въздуха. Все още с Хелена на ръце, Франко отвори с крак вратата на кабинета, където видя Арчи да стои до стената с вдигнати на тила ръце и, заеквайки, да мълви накъсани от заплахи и ругатни обещания, Франко не можа да не забележи как Хелена потръпна и извърна лице, когато го съзря, него, граф Седжуик, чудовището, което все още беше неин съпруг.

В работния кабинет имаше малко канапе и Франко внимателно я положи върху него, преди със сковани движения и треперещо от необуздан гняв тяло да пристъпи към Арчи, който с ужасен вик падна на колене.

Неочаквано Трент протегна ръка и, без да изпуска от поглед Арчи, задържа Франко за рамото. Младият мъж, който в този момент не беше настроен за спорове, бе готов да излее гнева си дори върху Трент.

— Проклятие, махни се от пътя ми, Трент! Той е мой! Разбра ли? И ако мислиш, че би могъл да ме спреш…

— По дяволите, Франко! Ти имаш сестра, забрави ли? И граф Седжуик, свидетелят на нейното бракосъчетание, ще ни каже къде я е отвел Форестър! А ако откаже, можеш да се заемеш с него и да го нарежеш късче по късче. Но преди това той ще говори, разбра ли, Франко? Дръж кучия син на мушка, докато завържа палците му зад гърба. Помниш ли онова мъчение на апахите, което може да развърже езика на всекиго?

В гласа му имаше смразяваща кръвта заплаха, отразяваща се в изражението на Франко Морган, който неочаквано се усмихна. Това беше по-скоро едва доловимо потръпване на устните, накарало Арчи да се сгърчи от ужас.

— Така и ще направя! Тези апахи знаят как да измъчват — бавно и безмилостно, истинска прелест! Така че да измине цяла вечност, преди да позволят на жертвата да умре. Я да видим…

— Не! — извика Арчи с мъртвешки бледо лице, почти обезумял от страх. Бе попаднал в ръцете на двама диви американци, които говореха за най-ужасните мъчения съвсем спокойно — така, сякаш ставаше дума за нещо съвсем делнично.

Мъжът, когото познаваше като херцог Ройс, пристъпи зад него и завърза палците му толкова стегнато, че Арчи усети как кръвообращението в тях спря. Хленчещ за милост, той трябваше да изслуша спокойните обяснения на Франко за любимите мъчения на апахите.

— Дали най-напред да не му отрежем клепачите?

— Не! О, моля, умолявам ви, не го правете! Пуснете ме да си ходя и ще ви разкажа всичко!

— Ена ми каза какво сте сторили с Лора. — Франко леко извърна глава по посока на Трент и рече със студен, приглушен глас: — Измъчва ли са я по същия начин, както Ена. Трябва само да обърнеш глава, за да видиш какво са й причинили!

Хелена лежеше, покрита с жакета на Франко. Сега тя изненадващо извърна глава към мъжете и извика толкова развълнувано, че те едва успяха да я разберат:

— Пещерите! Пещерата Сен Мишел с килията за мъчения. Чух го да говори за нея! Трябва да отидете веднага, заклевам ви! Бог знае какво още ще й причини! Побързайте… ох, трябва да побързате!

Напуснаха къщата заедно — Арчи с вързани на гърба ръце. Франко — с Ена на ръце. Бе я увил в жакета си, за да скрие голотата й. За повече не бе останало време… Ена трябваше час по-скоро да бъде прегледана от лекар.

Трент беше наел карета, която ги чакаше пред къщата. Кочияшът, човек, който не задаваше излишни въпроси, стига да му платяха добре, подкара лудо само миг, след като се бяха качили. Накараха Арчи да легне по лице на пода, а Франко стъпи с ботуш на тила му, така че да не може да мърда.

— Няма да стигнете далече — високо извика Арчи. — Аз съм вицегубернатор й ако нещо ми се случи, ще има разследване! Що се отнася до другото, не можете да докажете нищо… нито пък вие, Ройс, херцог или не… не бихте могъл да се измъкнете безнаказан, ако ми се случи нещо.

— Приятелят ми и аз сме на друго мнение — изръмжа Трент. — Няма да бъдете убит, Седжуик. В никакъв случай. Екзекутиран е точната дума. Що се отнася до разследването, а и на кого ли ще липсвате… е, ще видим, не съм ли прав? — След тези думи Трент пъхна един парцал в устата на Арчи, за да го накара да мълчи.

Граф Седжуик лежеше върху мръсния под на каретата, хълцаше и приглушено стенеше през парцала, докато Франко, без да свали крак от тила му, се канеше да го прободе с ножа си. Само да му оставеха възможност да поговори разумно с тях! Само ако… в този миг бе обърнат по гръб и думите, които не му позволяваха да изрече заглъхнаха и се смесиха с обилните сълзи, засядайки на гърлото му като буца. В това време ножът играеше неумолимата си, изкусна игра по тялото му.

42

Майор Ийгън бе едновременно учуден и озадачен, когато ординарецът му съобщи за пристигането на херцог Ройс. В последните дни се бяха случили много забележителни събития, които умът му не можеше да побере.

Първо бе чул, че яхтата на принца на Уелс се е отклонила от курса си и поела обратно към Гибралтар! Не след дълго получи телеграма от принца, в която негово кралско височество му намекваше да окаже на Ройс всевъзможна подкрепа и, че каквото и да се случело, не бивало да се допуска избухването на скандал!

Какво, за бога, можеше да означава това? И какво всъщност ставаше? Навярно Ройс щеше да му обясни. И дали цялата тази суматоха нямаше нещо общо с бившата годеница на Ройс, очарователната госпожица Морган?

Майорът трябваше да признае пред себе си, че донякъде бе разочарован, научавайки за прибързаната женитба на госпожица Морган… и то точно за Реджи Форестър! Беше му се сторила необикновено умна, за да направи подобна грешка и да постъпи така прибързано, още докато носеше пръстена на Ройс! Граф Седжуик го бе уверил, че нямало никакви основания за безпокойство относно някакъв предполагаем натиск, оказан върху госпожица Морган. В противен случай той не би приел да стане свидетел на венчавката им.

— А относно избора на една жена не може да се спори, не съм ли прав? — бе забелязал графът с лека усмивка, която незнайно защо не допадна особено на майора.

А сега трябваше да посрещне Ройс и да му обясни, че годеницата му току-що се е венчала за друг мъж, с когото сега са в пещерата Сен Мишел! „Извънредно неприятно положение“ мислеше той, докато излизаше, за да посрещне нетърпеливия си посетител.

— Е, Ройс, ако не бях научил лично от негово кралско височество, че ще дойдете, бих казал, че съм доста изненадан от неочакваното ви посещение. Принцът ми даде да разбера, че би желал да ви съдействам по всички възможни начини, така че ще направя всичко, което е по силите ми! — След това майорът предпазливо добави: — Но трябва да разберете, че ми е необходимо да знам какво всъщност става.

— Като начало ми трябва лекар. Някой сигурен човек, който умее да си държи езика зад зъбите. Графиня Седжуик има нужда от някой много дискретен лекар… и то веднага. Боя се, че след всичко, което са й причинили, тя навярно има вътрешни кръвоизливи. Бихте ли се погрижил веднага за това? — Преди смутеният майор да успее да отвърне нещо, Ройс продължи със същия рязък и студен глас: — Нуждая се и от карта на пещерите в околността, на която е отбелязано точното място на килията за мъчения… където Форестър е отвел Лора, за да се прави за нейна сметка на Великия инквизитор!

— Но… казаха ми, че току-що са се оженили… по-точно — тази нощ! — извика майор Ийгън. — Научих го лично от граф Седжуик, който е бил свидетел на венчавката им. — След това енергично добави: — Мили боже, Ройс! Ще ми кажете ли най-сетне какво е станало?

— Боя се, че ще имате някои неприятности, майоре… освен, ако всичко не бъде уредено изключително дискретно, както и се надявам да стане! Сега обаче нямам време за подробни обяснения! Ще ви кажа само — и лекарят ще го потвърди, — че Седжуик е измъчвал съпругата си по всевъзможни начини! Камшик, един проклет девствен пояс, който тя е била принудена да носи… когато не е трябвало да обслужва графа, камериерката му, домашните прислужници… и дори Форестър! Същото са сторили и с Лора, за да я принудят да се омъжи за Форестър.

— Боже мой! — майор Ийгън почти не вярваше на ушите си, докато Ройс, чийто дълго сдържан гняв и нетърпение избухнаха неудържимо, не му извика с глас, който накара майора да потръпне:

— Това достатъчно ли ви е, майоре? Искам карта на проклетите пещери. Освен това трябва да знаете, че след малко Франко Морган ще дойде с графиня Седжуик, за да я остави при вас и да последва мен и графа. Ще се върнем само тримата — аз, Франко Морган и Лора. Ако вие или друг някой се опита да ни спре… — След това той съблече жакета си и го захвърли настрана. В този момент обърканият майор видя двата колта и начина, по който бяха препасани. Сега забеляза и странните обувки на херцога, които, доколкото си спомняше, американците наричат мокасини.

Скривайки мислите си зад маска на безразличие, майорът напрегнато рече:

— Ето ви картата, господине. Чувал съм, че из тези пещери често се случвали нещастия, особено когато някой се заблуди и попадне в някой от коридорите, завършващи в пропастите над морето. — Той се взря за миг в Трент, след което добави: — Когато младият Морган доведе графинята, ще се погрижа да бъде пренесена в жилището ми, а след това ще изпратя ординареца си да повика доктор Матюс. Той е абсолютно надежден и дискретен, а освен това и отличен лекар.

След това Трент бе изчезнал — втурна се бързо и безшумно като апах, а главата му бучеше и пулсираше от заслепяващ гняв. Картата беше в джоба му, но сега той нямаше нужда от нея. Бе му достатъчно да й хвърли само бегъл поглед, за да запечата в съзнанието си онова, от което имаше нужда, за да открие Лора. Неговата Лоричка… неговата любима! По стените на пещерата горяха факли, които разпръскваха оранжева, напомняща за адски огньове, светлина. Ако някой го зърнеше в този миг, със сигурност би го взел за видение от подземния свят — висок, чернокос мъж, със също такава черна брада, който тичаше с големи крачки на диво животно, а в очите му се отразяваше мъждукащата светлина на факлите. Черната копринена риза, черната жилетка, панталоните и револвера в кобура — всичко се сливаше с мрака, стелещ се от влажните стени на пещерата… Дяволът, препускащ по следите на поредната си жертва!

След като остави Хелена при майора, Франко се бе върнал в каретата, за да вземе Арчи. Сега той го водеше пред себе си по заплетените коридори, подтиквайки го с острието на ножа си, а графът стенеше жално иззад запушващия устата му парцал. Арчи търпеше адски мъки, но не можеше да спре нито за миг, тъй като Франко се опитваше да догони доста изпреварилия ги Трент.

— Това е едва началото — просъска Франко през зъби. Острото му като бръснач острие вече бе раздрало панталона на Арчи, оставяйки дълбока зигзагообразна следа по кожата му. Графът усещаше стичащата се по крака му кръв, който се събираше в обувката. „О, боже — отчаяно си мислеше той. — О, боже, помогни ми… защото иначе никой не може да ми помогне!“

Стоновете на Лора заглъхваха в парцала, който Реджи бе натъпкал в устата й веднага щом се добраха до останалата още от времената на Инквизицията килия за мъчения.

— Няма да те оставя да викаш, скъпа моя, тук, където всеки шум отеква на мили — усмихнато й бе обяснил той. — Ако някой те чуе, възможно е да не разбере, че двамата с теб просто се забавляваме… та нали сватбеното ни пътешествие вече започна!

Той й предложи да изпробва одъра и колелото за мъчения, за да добиела представа как са се чувствали нещастниците, които попадали в ръцете на Инквизицията.

— А след това, скъпа моя, би могла да напишеш роман, за времената на Инквизицията и съвсем правдоподобно да опишеш усещането от впиващите се в китките и глезените кожени ремъци.

Когато видя ужасения израз на очите й, той се засмя и с кадифено мек глас я увери, че искал само още малко да се позабавлява. След това я блъсна на одъра за мъчения и завърза китките й над главата. Същото стори и с глезените, като гледаше краката й да бъдат болезнено разкрачени. След това завъртя няколко пъти колелото. Болката от разтягането на крайниците й беше непоносима.

„Ох, боже… ох, боже!“ Би извикала, ако можеше… би изкрещяла с пълно гърло, но от устата й иззад парцала се отрони само глух, уплашен стон.

— Е, нека не прекаляваме още от първия път, нали така?

Лора чуваше собствените си стонове и гласа на Реджи сякаш от дъното на някакъв тунел. Копнееше да изгуби съзнание, да умре… само и само да се избави от кошмара, който все не свършваше.

Какво още искаше от нея? Бе подписала всичко, прехвърляйки му цялото си имущество. Какви ли още мъчения щяха да му хрумнат?

Цялото й същество беззвучно крещеше за помощ. Молеше се всичко това да се окаже само кошмар, от който тя скоро щеше да се събуди. Зовеше своя любим, мъжът, чиято любов така небрежно бе изгубила! Защо не бе дошъл? „Трент, о, боже, Трент! Чуй мислите ми, моля те! Почувствай ги и… дари ме отново с любовта си, вземи ме в обятията си и ме притисни силно… моля! Трент… Трент… Трент…“

Тя отново и отново извикваше наум името му, заглушавайки подигравателните думи, с които я обсипваше Реджи и болките, които причиняваше на беззащитното й тяло, преди с професионална изкусност да започне да я бичува. Използваше камшик за кучета, който бе взел със себе си, за да научи жена си на послушание. Поне така бе обяснил на Арчи, при което и двамата избухнаха в смях. „Ах, Трент — мислеше Лора. — Защо не разбрах? Защо не разбрах, че ти си истинският? Трент…“

Когато забеляза, че наближава килията за мъчения, Трент извади ножа от канията с гримаса на див, смразяващ кръвта гняв. На светлината на факлите острието вече изглеждаше изцапано с кръв, каквото и щеше да бъде скоро. „Скоро“ — мислеше той през червената пелена на гнева. Скоро! А след това… сега!

„Трент“, подобно на заклинание повтаряше името му Лора. „Той ще дойде и ще ме спаси… той ще дойде, ще дойде!“ В този момент камшикът се впи в бедрото й и болката я накара да отвори очи. Тогава го видя! Видя го зад рамото на Реджи… облечен почти по същия начин, както тогава, при тяхната първа среща, с висящи от външната страна на бедрата му револвери. Но изразът на лицето му, погледът на сивите му очи беше по-различен от всичко, което някога бе виждала.

— Така, моя Лора — подигравателно поде Реджи, но в този момент дочу зад гърба си смразяващо кръвта съскане, подобно на звука, издаван от гърмящата змия миг преди да нападне.

— Обърни се, кучи сине! Обърни се, за да виждам лицето ти, докато умираш.

Реджи изпусна камшика и се извърна, неспособен да повярва, че чува този глас. Очите му се разшириха от ужас, когато съзря приближаващата смърт. Сивооката смърт с проблясващ в ръката нож.

— Не! — извика Реджи. — Не… не ме докосвайте…

— Вие отвлякохте годеницата ми, Реджи Форестър. И я обезчестихте.

Трент пристъпи към него с вдигнат нож, а на светлината от факлите острието проблесна като змийски език.

— Не… Боже, не! Тя искаше… тя — Реджи не успя да каже нищо повече, тъй като в този момент острието потъна в слабините му, а един удар в тила и друг в слънчевия сплит заглушиха всеки звук, който би могъл да издаде, докато ножът сигурно и систематично довършваше работата си. Погледът на Реджи стана празен, очите му се изцъклиха, а тялото продължи да потръпва дори и след като Трент, подобно на някой индианец, довърши жертвата си с умело движение на ножа. След това Трент освободи Лора, вдигна я на ръце и силно я притисна към себе си. Тя обви врата му, без да престава да хлипа дори и след като той бе махнал парцала от устата й.

— Ако разполагах с достатъчно време, бих му стъкмил много по-мъчителна смърт, скъпа моя! — гневно й прошепна той. — Но сега трябва да те отнеса при Ена… да, тя е в безопасност. За вас ще се погрижи лекар, докато Франко ни отърве от Арчи и това тук! — Трент презрително подритна трупа на Реджи, сякаш бе някакво влечуго и изнесе от килията завитата в ризата му Лора… навън, на свежия нощен въздух, изпълнен с мирис на цветя.

По пътя срещнаха Франко, който водеше пред себе си все още ридаещият Арчи.

Трент направи знак с глава към килията, която току-що бяха напуснали.

— Не е останало много от него, но заради майор Ийгън и протокола по-добре заличи следите, а?

— Лекарят вече е при Ена — лаконично съобщи Франко, а в погледа, който хвърли към сестра си, имаше искрица, каквато тя никога преди не бе виждала. След това отведе Арчи към надвисналите над морето скали и го хвърли за храна на баракудите, които дебнеха долу за всякаква плът, която можеше да им попадне. Същото стори и с трупа на Реджи.

43

„Как бих могла да забравя?“ — питаше се Лора. Как можеше да прогони завръщащият се отново и отново кошмар? И как можеше Трент да я докосва или дори само да я погледне, без да си спомни онова, което бе видял със собствените си очи или което бе научил. Как би могъл той да забрави?

Намираха се на борда на кралската яхта, която държеше курс към Лондон и всяка нощ Лора се мяташе насън, събуждаше се, хлипайки измъчено, и се опитваше да избяга от отвратителните сънища.

Понякога се питаше как ли се чувства Ена и дали е измъчвана от същите кошмари, но след всичко, което бяха преживели заедно, двете жени все още не можеха да понесат да се срещнат очи в очи. „Мили боже — отчаяно мислеше тя, — какво да правя? Какво да правя?“

О, да, търсеше утеха в мисълта за това, че всяка нощ Трент я държи в обятията си и й шепне нежни думи, отмятайки падналата върху лицето й коса. Но нито веднъж не я бе любил, не я бе целувал и галил така, както преди! „Нищо чудно“ — мислеше си Лора. Нямаше право да го упреква за това. Вината бе само нейна! Той я бе спасил, а сега… сега тя бе увиснала на врата му!

Откакто бяха слезли от борда на кораба, Лора се държеше апатично и дори гласът й не изразяваше нищо друго, освен безучастност. Ена бе неотлъчно до Франко, сякаш не можеше да понесе дори само за миг да се отдели от него. Лора, за която това не остана незабелязано, се питаше как ли те двамата успяваха да се справят с миналото.

Франко и Ена бяха тръгнали малко преди тях и сега сякаш потънаха в дън земя. За да прогони безкрайните въпроси, които я измъчваха, Лора попита:

— Къде отиваме? И какво ще правим от тук насетне? — Всъщност й се искаше да каже: „Защо не сложим точка на всичко това, Трент? Ти стори онова, което смяташе за необходимо, за да спасиш гордостта и честта си, но сега… защо просто не ме пуснеш да си отида? Бих могла да се върна в къщи… мама ще прояви разбиране, сигурна съм! Не искам да те имам по този начин, Трент, само защото се чувстваш задължен!“

Скритите й в ръкавица пръсти едва-едва докосваха ръката на Трент, но въпреки това Лора усещаше потрепването на мускулите му, преди той, оглеждайки с непроницаем поглед бледото й лице, да каже:

— Тъй като изглежда ти е напълно безразлично, скъпа, надявам се няма да имаш нещо против плановете, които направих за нас двамата.

Нещо в гласа му накара Лора да му хвърли остър поглед.

— Планове? Какви планове? Бих искала да зная, Трент!

Но той съвсем лаконично подхвърли с провлачен глас:

— Изненада, скъпа моя. А няма да бъде никаква изненада, ако ти разкажа предварително, нали така?

— Не зная дали все още си падам по изненадите, Трент, наистина бих искала да зная, моля те!

— Защо не се опиташ да отгатнеш, когато се качим във влака, Лоричка?

Той вече я теглеше след себе си… теглеше я, без да обръща внимание на настойчивите й протести.

— Трент! Трент, за какъв всъщност се мислиш… какво значи това „когато се качим на влака“, след като току-що пристигнахме? — В този момент обаче той я вдигна на ръце пред всички хора, които се тълпяха около тях. Изведнъж Лора осъзна, че й е безразлично къде я носи, докато я държеше в силните си ръце и усещаше мускулестото му тяло. Лора притисна лице към рамото на Трент, за да скрие руменината, която бе заляла страните й, и плахо сплете пръсти на врата му.

Докато на път за Корнуол гледаше през прозореца, ненадейно й хрумна, че прилича на човек, тръгнал по следите на своето минало. Единствената разлика беше, че този път пътуваше с Трент! Той бе предоставил градската къща на рода Ройс на Ена и Франко, който имаше намерение да уреди отпътуването им за Америка, така че до седмица те двамата вероятно щяха да напуснат Англия.

— Трябва им време… също както и на нас — бе казал Трент.

Лора се боеше, но същевременно бе някак спокойна, спомняйки си чувствата, обзели я при първата им среща. Но сега толкова много неща занимаваха мислите й!

Когато най-сетне стигнаха Ройс Парк и Трент я отнесе в нейната мавританска стая, затваряйки с крак вратата, Лора внезапно се разсмя, защото не можеше да не се сети за родителите си.

— Какво е толкова смешно? — попита Трент, слагайки я върху мекото, застлано с коприна легло, което Лора така добре помнеше.

— Ах, не зная! Внезапно си спомних как винаги, когато родителите ми се спречкваха, след това баща ми отнасяше мама в спалнята, за да се помирят, затваряйки с крак вратата след себе си! Трябваше да мине време, преди двамата с Франко да разберем какво всъщност става.

Трент рече хапливо:

— Трябва ли да ти обяснявам какво ще стане сега тук, в тази стая? Или предпочиташ изненадата, скъпа моя Лора?

Тя се изтегна върху леглото, незнайно защо продължавайки да се смее, може би просто така, без причина! Но смехът й беше примесен със сълзи — сълзи на облекчение, освободени от неочакваната веселост. Тя протегна ръка към него и попита предизвикателно:

— Няма ли да ме съблечеш най-сетне? Или си мислиш за мраморната плоча в лунната градина?

— Боя се, че тази вечер не е пълнолуние, Лора, така че ще трябва да се задоволиш с мавританския будоар! — След тези думи той започна да разкопчава роклята й. — Но все пак имаме за утеха ваната. Ако не предпочиташ да започнем тук, разбира се!

Той не й остави време да отговори, толкова неустоимо бе желанието да я вземе, а тя се наслаждаваше на нетърпението му, което прогони от мислите й всяко съмнение и всеки страх.

След като остана без дрехи, Лора седна в леглото и помогна на Трент със събличането, както преди време, когато бе стоял пред нея облян от лунна светлина. С припрени пръсти тя разголваше тялото му сантиметър по сантиметър — от гърдите и широките рамене надолу до стегнатия корем, хълбоците и свидетелството за растящото му желание. Тя милваше и целуваше съвършеното му тяло, пръстите й следваха следата, оставена от изследващите всяко сантиметърче от кожата му устни, които разпалваха желанието му с прошепнати любовни слова. Накрая той я вдигна на крака, давайки воля на пръстите си да странстват по копринено меката й кожа, а след това двамата се търкулнаха в леглото. Трент я привлече към себе си и предизвикателно й прошепна, че очаква да види на какво е способна!

— Мислиш ли, че можеш да ме яздиш до изнемога, любов моя? Искаш ли го?

— Сам ще разбереш… нали? Аз също, може би! О-о-х! Ах, Трент! Мислех, че аз ще съм онази, която ще ти доставя удоволствие… и… о! Обичам да бъда с теб… да усещам желанието ти… и…

— Би ли могла… ох, боже, Лора!

— Харесва ли ти?

— Много добре знаеш какво да направиш с мен! Подлагаш на изпитание способността ми да се владея, малка моя вещице!

— Но аз искам да изгубиш самоконтрол! Бих искала да почувстваш същото, което чувствам аз… да се издигнеш и полетиш и… — Движенията й ставаха все по-енергични, а след това от устните й се откъсна вик, който сякаш не искаше да заглъхне. Трент усещаше пулсирането на утробата й, преди Лора да рухне върху него и той, прекрачил всички граници, да се извие като лък, стенейки от наслада.

Малко по-късно той се излегна до нея и дрезгаво прошепна на ухото й:

— О, небеса! Лорелай, моя русалке! Аз наистина се влюбих в теб, знаеш ли? А това е нещо, което не бях предвидил… — А когато тя закачливо го докосна и предизвикателно се притисна към него, я заплаши: — Най-добре ще е никога да не забравиш, че сега си моя и само моя жена! Разбра ли? И ако те хвана да флиртуваш с някой мъж…

— Но защо ще ми трябва друг мъж, докато ти се грижиш, винаги да бъда щастлива и доволна?

— Мисля — сърдито обясни Трент, — че моментът е много подходящ за една гореща баня! — Още преди да изрече това, той вече я бе издърпал за ръце от леглото, върху което тя сладко се бе изтегнала и, без да обръща внимание на изречените с половин уста протести и вели опити да се освободи от хватката му, я поведе към банята.

— Наистина ли, Трент? Отново ли?

— Ами да, разбира се! Най-напред можеш да ми изтъркаш гърба… след нашата първа среща често съм съжалявал, че тогава не те накарах да го сториш!

— Ах, дълго щеше да го помниш! — извика Лора, чийто горещ темперамент отново припламна, преди Трент да я вземе в обятията си и силно да я притисне към себе си.

Все още без да я пуска, Трент рече с глас, който вече не беше игрив и невинен, а сериозен и настоятелен:

— Винаги ще те желая, Лора. Искам винаги да бъдеш до мен, ясно ли е?

— Ах, Трент… да! Съвсем ясно. Но…

Той заглуши думите й с целувки и Лора отново изпита безмерната радост от сливането с него. В този миг узна онова, което той винаги беше съзнавал — че за тях двамата на света не съществуваше никой друг!

— Започвам да мисля, че те са знаели какво правят, нашите испански предци! — почти замаяно промърмори Лора.

— Какво мърмориш под носа си? — гласът му прозвуча изключително заплашително, така че Лора побърза да отвърне:

— Нищо! Абсолютно нищо… mi quendo! Ah! Mi amor! Mi amor!

— Това исках да чуя!

След това се любиха… и отново, и отново…