Дългът към удоволствието

Общи размишления

Интелигентният готвач най-често сам осъзнава, че формално структурираното меню престава да играе толкова съществена роля през лятото. Физическите ограничения, които останалите сезони ни налагат — затворени прозорци, уплътнени врати, закопчани догоре връхни дрехи, — постепенно отпадат като необходимост и редом с това външно „разпускане“ настъпва и едно разкрепостяване на духа, сравнимо с почти пълната свобода, предоставяна през летните месеци на децата от родните краища на бедния Митхауг, скандинавските страни: там дори понятието „час за лягане“ изведнъж спира да съществува при наличието на слънчева светлина двайсет и четири часа в денонощието — както и при мисълта, че после зимата ще упражни правото си, налагайки почти несекващ мрак. Разбира се, понякога усещането за по-широка свобода е способно по парадоксален начин да развали настроението ни и да предизвика тягостни мисли от рода на „Би трябвало да се радвам, но радвам ли се всъщност? Много съм напрегнат. Не мога да се отпусна. Ех, да можех да се поотпусна! Защо не ми е весело?“ И т.н. Известни признаци на подобно самоизмъчване забелязах в поведението на женската половинка от двамата младоженци, пристигнали в Лориан с твърдото намерение да изкарат медения си месец по всички общоприети правила. След като онази нощ подслушах разговора им в спалнята, на сутринта имах възможността скришом да ги понаблюдавам на закуска в печално полупразната трапезария на хотела: зад прикритието на „Монд“ зоркото ми око следеше движенията им през дискретна дупчица в страниците, която бях пробил с нагорещен пергел, а после поразширил с помощта на луксозната си писалка и с ловки движения на показалеца си. Бездарните картини в маслени бои, окачени по стените, бяха в пълна хармония с леко гранясалия вкус на изветрялото кафе, сервирано от заведението в онези огромни, уж непретенциозни френски купи, които именно с големината си и опростения си дизайн представляват пошла проява на свръхпретенциозност.

В настоящия раздел няма да откриете пълни, построени по строги организационни принципи менюта. Ако сравним менюто с изречението — при което самостойни синтактични единици, енергийни възли, източници на напрежение и коварни удари под пояса са обединени от граматически принципи, овладяващи напиращата енергия и координиращи отделните изразни средства в цялостен изказ, — то идните страници по-скоро наподобяват спонтанните изблици на психическа енергия, предшестващи завършеното изречение. Вместо подредени и градирани менюта тук читателят ще срещне само загатнати, подлежащи на по-нататъшна конкретизация и реализация рецепти — с други думи, просто искри, отхвръкнали от колелото на майстора.

Аперитив

Въпреки че „аперитив“ е изразителна дума, която сама по себе си извиква ясна представа за лукс, спокойствие и наслаждение и загатва за един „освободен“ живот, предпочитаният лично от мен термин за алкохолната напитка, консумирана в края на работния ден, е „съндаунър“, или „изпращащият слънцето“. Съдържаща в себе си идеята за залез, английската дума изтъква функцията на питието, което угасява амбициите на съзидателната, трудеща се денем личност и я превръща в спокойния, сърдечен, небрежно облечен човек от вечерта; мигът на поглъщането на аперитива се явява граничен епизод, превъплъщение, равно на онова, което постига шаманът, след като изпие смрадлив кварт еленова урина с подходяща концентрация на халюциногенната съставка Amanita muscaria; и макар че шаманът се е освободил напълно от всекидневното си съзнание (мръсотията, грубата кожа на тотемното животно, която протрива косматите му рамене, влажните съчки от племенния огън, изпращащи зловонен дим към сълзящите му очи), той все още не е предприел своето пътешествие из алтернативната реалност — шеметното спускане в тунела на „душевната другост“. Питието в края на деня е точката, в която човек сменя ролите; ето защо според общоприетото мнение „работохоликът е противоположността на алкохолика“. Макар че брат ми например съчетаваше и двете роли едновременно. Той не спираше да хаби чудовищно дълги часове в многобройните си студия (казвайки „студио“, виждам въздушния танц на каменния прах из осветеното ателие) и различните му любовници разказваха по един и същи начин как насила го откъсвали от камъка и длетата. В същото време всяко прекъсване на работата биваше незабавно последвано от еднолична пиянска пандемия, при която той излокваше безумни количества от съответната местна напитка, тъй че алкохолната му кариера включваше абсентени натрясквания в Марсилия, подстрекавани от калвадоса безчинства в Шербур, сайдерови оргии недалеч от хотела ни тук, в Лориан, аракови разпивки в Кападокия, един период на злоупотреба с бренвена, когато изследваше геоложките образувания край Рейкявик, вакханалии с червено вино горе-долу навсякъде из континентална Европа, запои с джин при посещенията в Райксмузеум, лочене на бърбън в южните щати, едно лято в Девън, когато се поду от „Скръмпи Джак“, докато дялаше тамошния гранит, уиски гуляи в Сохо всеки път, когато отидеше в Лондон, и, разбира се, трайната му любов към бирата, поради която съдържателите на кръчмите в околностите на Норфък или го посрещаха като отдавна изгубен брат, или му забраняваха да прекрачи прага. Всъщност една от най-известните му творби, „Възлияние“, е посветена на пиенето и изобразява разлят бокал, като камъкът „чувствено напомня“, „магически улавя“ и прочие, и прочие разплисканата течност, която е твърде известна, за да я описваме.

Личните ми предпочитания по отношение на аперитивите са доста класически. Безсмислено е да твърдим, че която и да е напитка преди вечеря може да е за предпочитане пред шампанското, най-вдъхновеното и вдъхновяващо английско откритие. (Когато изказах подобно мнение пред сътрудничката си с онзи мой лукаво предизвикателен маниер, тя беше шокирана: „Моля?“ — възкликна тя. Аз я контрирах с цитат от „Човекът на модата“ на Етъридж от 1676 г., където той възхвалява „искрящото шампанско“, което „поражда у влюбени жажда, услажда ни дните и дави бедите“. Ключовата дума тук е „искрящо“, която предхожда въвеждането на епитета pétillant8 във френския. Мехурчетата на шампанското са предизвикани от вторичната ферментация, която се извършва в бутилката; затова процесът на газиране пряко зависи от технологията на затваряне — а тук англичаните са световни лидери благодарение на факта, че корковите тапи вече се използвали за бутилиране на бира, докато френските винари още употребявали конопени запушалки. Така англичаните поглъщали значителни количества шампанско от времето на Реставрацията, а французите ги настигнали едва петдесет години по-късно. Наздраве.)

Тъй или иначе, шампанското не е за всеки ден, също както и Моцарт. Ако вечерям неофициално, с цел да заситя глада си, похапвайки например на терасата на къщата ни в Сент Йосташ, предпочитаният от мен „съндаунър“ (като гледам яркото провансалско зарево над маслиновите, лавандуловите и увенчаните с лози хълмове, названието, напомнящо за залез, ми се струва особено подходящо) е blanc-cassis, напитката, за която горката мисис Уилоуби често се самопоканваше, когато не се самопоканваше да използва басейна ми или по някакъв друг повод. Тя пристигаше, стиснала твърде символично взета плетена кошница (в зависимост от настроението си обявяваше, че ще събира билки или гъби), вързала на врата си комично шалче, отблъскващо почервеняла и потна след изкачването по пътеката зад хълма, тъкмо когато вечерта придобиваше приятно приглушени оттенъци.

— Ау, каква прелест! — казваше тя. И понякога добавяше: — Розовко и красиво. — Слабостта към розовия цвят е безпогрешен признак за несъвършения вкус, който се свързва с определени групи и индивиди: английската работническа класа, големите френски ресторантьори, художниците на афиши в Индия и Господ Бог, чието фатално влечение към розовото е тъй очевидно в най-ярко кинематографичните му творения (залезът и фламингото).

Всъщност мисис Уилоуби беше просто една самоходна антология на безвкусицата, автор на серия престъпления спрямо висши ценности като изкуството и добрия вкус. В този смисъл тя служеше като мерна единица, като непризнат законодател на човечеството. Теоретичната й любов към всичко френско, сравнима по сила само с пълното й невежество спрямо всички аспекти на езика и културата на тази страна, се коренеше във вродената й неприязън към онези, които тя винаги наричаше „англичаните“, наблягайки на придобитата чрез покойния си съпруг корнуолска жилка. В същото време английският манталитет беше нейна основна черта, по-точно предхождаше и превъзхождаше всички други черти на характера й; той бе нейната първична същност, от която произтичаха останалите й качества; този манталитет избиваше през всяка нейна пора, също като чесънът след тъпчене с майонезата айоли. (Вкусът на чесъна — най-силен, когато е накълцан суров — се усеща по кожата седемдесет и два часа след консумацията. Рецептата по-нататък). Така че нейните словоизлияния на тема англичани — тяхната дребнавост и еснафщина, тяхната ниска култура, ужасните им политици, колониалните им безчинства в миналото, безобразната им кухня, мръсотията в градовете им, липсата на значими творци във всички основни жанрове на века, безвкусицата в облеклото, недоверието им към ярките цветове, автоматичното им презрение към всичко, което не познават или не разбират, незнанието на чужди езици, инстинктивния им консерватизъм, провинциализъм и емпиризъм (леко парафразирам), — нейните обвинения, скрити и явни, обикновено предявени под формата на случайни реплики и нехайни подмятания, успяваха единствено да изразят страстно и напълно неосъзнато себепрезрение. Това личеше и от гардероба й, който представляваше набор от моряшки фланелки, еспадрили (носени по време на километровия преход от нейния до моя дом по каменистите провансалски пътеки) и неподходящи за сезона барети; всичко това водеше до убийствена безвкусица, в която неизменно прозираше английската й същност и пълното й невежество. Имаше нещо много точно и „иронично“ в начина, по който съдебният следовател, занимаващ се с нейния случай, един мършав, интелигентно изглеждащ човек с безкрайно уморен вид, сякаш бе яздил чак от Париж и бе сменял конете, без самият той да спре да си отдъхне — непрекъснато я наричаше la femme anglaise, дамгосвайки я за вечни времена с прозвище, което най-малко бе искала да носи, но което всъщност неоспоримо оправдаваше. Докато описваше техническите подробности на раната от ловджийска пушка, която бе прекъснала живота на мисис Уилоуби — там, където куршумът бе излязъл през тила й, имаше внушителна дупка с диаметър цели осем сантиметра, неопровержимо доказателство за мощта на пушкалото на Жан-Люк, макар че това предизвика някои съмнения относно пригодността на старото оръжие за лов на птици и дребен дивеч, тъй като то несъмнено би превърнало всичко отстреляно в някакъв гаден, суров, натъпкан с олово пастет, — тишината в малката съдебна зала беше тъй дълбока и театрално застинала, че в паузите между думите на вещия следовател се чуваше тежкото металическо цъкане на електронния часовник. Пиер и Жан-Люк седяха на първия ред, безупречни и неузнаваеми в официалните си костюми. Виждах с крайчеца на окото си как Пиер върти в ръцете си една шапка от туид, която му бях подарил преди три Коледи. Собственото ми обяснение за това ужасно недоразумение (мисис Уилоуби явно не бе доразбрала изричните ми наставления да не минава през имението на братята през въпросния ден, тъй като те ме бяха предупредили, че ще ходят на лов — май не беше обърнала внимание на частицата „раз“ във френското изречение) беше решаващо. След като станалото бе обявено за нещастен случай, Пиер и Жан-Люк се обърнаха един към друг и си стиснаха ръце, а семейната им прилика стана по-видима от всякога в изражението на облекчение и едва сдържано тържество, придружено със зловонна въздишка, която единствено аз бях достатъчно близо, за да помириша. Имаше нещо много трогателно в простото достойнство, с което братята отпразнуваха, нека си го кажем, отърваването на Жан-Люк; с официалните си костюми и мрачния израз на лицата си по-късно те изглеждаха като в свои води сред колосаните салфетки на местния ресторант, удостоен с две звезди в „Мишлен“, чийто специалитет е печени чучулиги със сос мадейра.

Общите принципи за приготвяне на аперитив са описани в „Изкуството на коктейлите“ на Дейвид Ембъри, една от малкото книги, които брат ми вземаше със себе си при всяко поредно преместване; той предпочиташе да изоставя повечето си вещи като змия, която свлича кожата си, или като измъкващ се крадец. Това е творба, която брат ми при различни случаи наричаше „сутеньорска“ или „най-добрата книга на всички времена“. Общата формулировка на Ембъри е съвършена. Той отбелязва, че един аперитив или коктейл трябва: първо, да бъде сух и студен или поне да стимулира апетита, на което сладките и топлите напитки не са способни; второ, винаги да оставя у пиещия интуитивна представа за броя на изпитите чаши, тъй че замайването да не му дойде изневиделица, както се случва при гъстите коктейли и онези, в чийто състав има яйца. Мартинито, дайкирито и уискито с лимонов сок са приемлива алтернатива на класическите френски аперитиви; лично аз отхвърлям повечето комбинации с вермут и кампари поради присъщия им отвратителен вкус (макар че хиляди са на друго мнение); виж, средиземноморските напитки с вкус на анасон — перно, узо и арак — са друго нещо. Джин с тоник е приемливо питие. Манхатънът е подценяван. Използването на скоч вместо бърбън при приготвянето на коктейли е недопустимо. Калвадосът може да се използва само с портокалов ликьор и лимонов сок: още една пренебрегвана в наши дни класика; макар че е най-добре да се пие чист, както прави това работникът, застанал до мен на барплота в едно малко кафене на партера на жилищен блок в Лориан — там имаше още едно кафене, обществена пералня, аптека, на чиято витрина висеше плакат, изброяващ различните видове отровни гъби, и магазин за обувки, който явно беше на ръба на фалита. Последните четири бяха затворени — и нищо чудно, като се има предвид, че беше седем без четвърт сутринта (макар че французите по принцип започват работа по-рано от англичаните).

Малко по-надолу свършваше обитаемата, човешка част на града, разграничена рязко като фронтовата линия в класическата окопна война, която в този случай се водеше между човека и търговията. Индустриалната зона на града процъфтяваше в метално-бетонна стохектарова градина от складове и коловози; камионите вече зареждаха, паркингите се пълнеха, автобусите олекваха. Поводът за моето присъствие беше отсрещната фирма за коли под наем, отваряща врати в седем и четвърт, където щях да сменя своето „Рено 5“ за високоскоростно „Пежо 306“ („Наръчникът за техники на наблюдение на Мосад“ препоръчва ежедневна смяна на превозното средство).

Работникът беше облечен в яркосин гащеризон, който служи за неофициална униформа на френската работническа класа; имаше гъсти черни мустаци, които сякаш теглеха надолу ъгълчетата на устата му и торбичките под очите му в един вид протест срещу властта на капитала, срещу веселието и самия живот; косата му, по-млада от всичко останало (боядисана?), беше сресана напред (като на римлянин в холивудски филм) над още сковано от ранния час лице; той закусваше, поне на теория, защото едва помръдваше, а цигарата в пепелника с реклама на перно бе единствен знак за собствена воля или двигателна сила, като изключим двойното еспресо и голямата чаша калвадос. Сърцето ми подскочи три пъти.

— Encore une fois — казах аз с изискано кимване към кафето пред мен. Жената свали филтъра от машината за еспресо, изтръска го на ръба на кошчето и после натъпка кафето с извиване на китката и широката част на десертна лъжичка — използвайки за пръв път лявата си ръка, — преди да закрепи цедката и да натисне копчето, което отпрати сгорещената вода под налягане през смляната чернилка към чашата, своевременно поставена на металната табличка под изцапаната метална канелка; движенията на жената през цялото време бяха резки, недодялани, но ефикасни като на робот. Едва не изръкоплясках. Вместо това само използвах огледалото зад барплота, за да наместя копринената си кърпичка. Имах още половин кроасан.

От другата страна на улицата една служителка на фирмата за коли под наем, ситнеща на високите токчета, така обичани от определен вид наконтени чиновнички, отключи офиса и светна лампите. Внезапно грейнал отвътре, интериорът на помещението — високото гише, кацналият на бюрото компютър — изскочи в полезрението ми. Оставих бакшиш, получих леко кимване от страна на собственичката и пресякох улицата. Стотина метра по-нататък една метачна машина с кръгла четка виеше и се напъваше, като че ли се канеше да излети в космоса. Щях да успея да се върна в хотела, преди младоженците да са се събудили.

Зеленчуци и салати

На полски всички пресни зеленчуци се наричат wloszczyzna, което ще рече „италианщини“. Името е в чест на кралица Бона Сфорца, която имала късмета да се омъжи за Сигизмунд през XVI век и на която в резултат на това се приписва заслугата за запознанството на свободолюбивото население на новата й родина с продукцията на южното градинарство. В общи линии думата wloszczyzna може да служи като белег на несъответствието между северната и южната нагласа спрямо градинските зеленчуци, като типичният блед северняк копнее за масло, бира, картофи и месо, докато неговият антипод ентусиазирано поглъща плодове, зеленчуци, зехтин и риба. (Сега е моментът да си спомним, че за римляните варваринът бил човек, който ядял масло, носел панталони и имал брада). Тези стереотипи всъщност са донякъде основателни, тъй като през по-голямата част от годината зеленчуците в северната градина са оскъдни и лишени от разнообразие и изобщо подхождат на асортимента от ястия, станали популярни едва наскоро благодарение на увлечението по всичко средиземноморско (отново трябва да подчертая, че се сдобих с провансалския си дом много преди всички да се захласнат по тия неща). Да вземем например домата — един плод, чийто екзотичен произход и природа се доказват от самото му име, което идва от „томатл“ на езика на племето нахуатъл, и освен това присъстват, без етимологична връзка, но все пак осезаемо, в латинското наименование Lycopersicon esculentum, тоест „ядлива вълча праскова“. Не ще и дума, че цветът и формата на домата са напомняли на ядящите за изтръгнати сърца — рутинна гледка при ежедневните човешки жертвоприношения. А в защита на онези очевидци не можем ли да кажем поне, че те лично са присъствали на жестокостите, на които е почивала тяхната цивилизация? Без да ги предпазват така подходящо наречените медии?

Доматът се продава на всеки пазар и супермаркет в Обединеното кралство дванайсет месеца в годината. През по-голямата част от това време той няма никакъв вкус — ама съвсем никакъв. Дори и вносните домати се доближават до пълната блудкавост благодарение на факта, че се берат още зелени и се оставят да „узреят“ по време на транспортирането. Никога няма да забравя изражението на Митхауг, когато за първи път (докато хапвахме край пътя по време на семейното пътуване до Ажен един августовски ден) изяде напълно узрял домат — изражението на изненада и почти чувствена наслада беше неприкрито сексуално дори за детските ми очи. Етиен, който ни гостуваше, докато беше в Англия по линия на студентски обмен (за да поддържа френския ми, след като се върнахме в Блайти), имаше стриктни инструкции да носи максимален брой зрели домати; в резултат на това всеки път той мъкнеше по перона на гара Виктория сакове със стока за цяла сергия. Само по себе си растението домат е токсично, макар и недостатъчно, за да е от полза на един вече преминал аматьорския стадий отровител.

Другите зеленчуци са също така разочароващи, когато не им е сезонът. Да вземем например сладките чушки, чийто по-силен (и за този готвач и дегустатор по-привлекателен и кулинарно предизвикателен) братовчед, лютивото чушле, вече обсъдих. Чушките, които се продават целогодишно в английските магазини, напомнят по вкус единствено на новоизобретен вид пластмаса; по блудкавост с тях може да се мери само зловещо безвкусната и анонимна маруля „Айсберг“, която надминава всичките си конкуренти, понеже е лишена от какъвто и да е било вкус в който и да е сезон; перверзна храна, която, ако беше създадена в лаборатория, щеше да е постижение, достойно за гордостта на всеки побъркан учен. От друга страна, има много зеленчуци, които са най-добри през зимата, като целината, достигаща пълния си живителен блясък в дълбините на зимата („в ония мъртви часове, когато вият вън глутници и ветрове“9, както казва Вийон) или нейния братовчед, трагично подценявания керевиз, или праза, растящ от Египет до Северна Шотландия, приятел на хората в най-тежката зима и познат в Англия още от римско време, а също и обезсмъртен в географски названия като Логриг („loukr“ значи праз на норвежки; т.е. Празов хребет). В „Acetaria“, вълнуващо, макар и трудно четиво за салатите и близо триста години единствена по рода си книга на английски, диетологът, антиквар и първи клюкар Джон Ивлин описва праза като „засилващ плодовитостта“ зеленчук и любимец на Лето, майката на Аполон. „Уелсците, които много го ядат, стават от него особено плодовити.“ (За Лето разбирам, но уелските уклони на Ивлин са нетърпими.) Отличните качества на праза обаче не са целогодишни, а се ограничават до някои части на календара. Предполагам, че това се отнася за всичко, с изключение на „пържената“ закуска, която брат ми толкова обичаше.

И все пак, въпреки контрапримерите с праза и целината, несъмнено апогеят на зеленчуците е през лятото — сезона, който дава на готвача първокласна възможност да представи роденото в градината в неговата най-проста и (често) най-добра форма. Мисията на готвача е да доведе градината на масата. На практика това обикновено включва приготвянето на някакъв вид салата. За повечето жители на Обединеното кралство малко думи имат по-голям шанс да предизвикат мигновено примитивно отвращение. „Салатата е венецът на всяко френско меню и срамът на всяко английско“; тази сентенция на британския пътешественик капитан Форд е също тъй вярна и днес, както е била през 1846 г., например по отношение на буламачите в гореспоменатия колеж на брат ми — няколко меланхолични резенчета краставица, символично оплакната маруля („Айсберг“, естествено), която сякаш е драна от бесни кучета, две цели репички (да не би, ако се нарежат, да се окажат годни за ядене), бледи и воднисти четвъртинки домат, и всичко това придружено със сос за салата, който поне има достойнството да „прилича на себе си“ — което ще рече, на вторичен продукт при производствена авария. Вариации на тази салата се ядат от единия до другия край на Великобритания; една такава салата се яде някъде, докато аз говоря, а друга — докато вие четете. Може би хората от древността са били прави, като са смятали марулята за сънотворно, но са можели да отидат по-далеч и да кажат, че тя е наркотик, който предизвиква безразличие към формата, под която се консумира.

Това беше една от областите, в които Митхауг трябваше да бъде най-обстойно трениран, образован и депрограмиран. Опитът по отношение на салатите, с който дойде при нас (лицето му сияеше от нещо, което в ретроспекция преценявам като смесица от очакване, нервност и симулирано желание за работа, но което навремето приличаше просто на безкрайна добросърдечност), беше нищожен. Първите меланжи, които ни забърка, бяха твърдо на точката на кошмара в скалата на студените зеленчуци и в тях особено зловеща роля играеха парченцата цвекло, един зеленчук, за който, както отбелязваше баща ми, „не може да има оправдание“. Майка ми, която беше придирчива в яденето, но избягваше да се ангажира лично в кухнята, трябваше да бъде мобилизирана, за да го напътства в основните принципи на смесената салата, като се почне със сосовете. Митхауг съвестно повтаряше тези техники, макар да се чувстваше, че те са само прилежно зазубрен урок, а не напълно осмислени знания, и никога не можехме да разчитаме, че ще ни бъдат спестени драната маруля и морковите на кубчета. „Как може толкова добър човек да направи нещо толкова ужасно?“ — чудеше се майка ми, докато изящно вдигаше с два пръста някой спаружен лист.

През този ден обядвах в „Хана на Пантагрюел“, претенциозен ресторант на брега на Лоара, до който от Лориан се стигаше за няколко часа с лъскавото ми ново „Пежо 306“. Салатата, която ми сервираха, би шокирала майка ми така, както нейните творения шокираха Митхауг. Поръчах си менюто на деня, защото исках да опитам включеното в него основно ястие, щука в бяло масло — лоарски специалитет, всъщност най-близък до едно традиционно ястие в област, странно лишена (предвид своята културна, историческа и географска централност) от свой принос към основните принципи на класическото френско готварство; щуката е добра на вкус риба, с която английските въдичари гледат да не се занимават заради костите й (а те са едни дребни, агресивни, остри, бодливи костици, като малки заострени клечки за зъби, ужасно досадни за вадене, което е станало една от основните причини за изобретяването и успеха на кюфтенцата на клечици), а пък бялото масло се харесва поради особената му благоразположеност към този свиреп мародер на езерните дълбини. Те щяха да бъдат последвани от tarte à la crème — яйчен крем в тесто, или crème brûlée, в който поръсваният отгоре хрупкав карамел е заменен от маслен блат за торта. Предястието щеше да бъде pâté de campagne без много глезотии, в което главна роля играеха свинското и сините сливи, а после щеше да има „интермецо“ (цитирам) от salade du chef — която се оказа визуален пандемониум от цветя и листа, жълти и оранжеви латинки, бели, червени и розови листенца от роза, лилави цветове от нещо си, невени и лилии, коя от коя по-жълти, а червената цикория и тъмното, уверено зелено на марулята представляваха тенора и басите. Уви, нямаше черни чинии. Използването на цветя в готвенето винаги е криело елемент на упадъчност, от рецептата за мозък с розови листенца на прочутия кулинар Апиций, създадена през I век от.н.е., през салатата от цветя и подправки в английската благородническа кухня до футуристичната рецепта на Маринети за счукана и изпържена „дяволска роза“. Маринети препоръчва тази рецепта специално на младоженки.

Моето menu du jour беше единственият опит на заведението да предложи храна, която някой би поискал да изяде — нещо като почивка след шеметните завои на въображението на готвача; спомням си едно ястие от печен заек, пълнен с телешки език в сос от омари, шоколад и мандарини, естествено кръстено на дъщерята на готвача (заек а ла Силви). „Ханът на Пантагрюел“ носеше онази атмосфера на пораженческо, малодушно предизвикателство, витаещо в ресторантчетата, които едва закърпват положението, атмосфера на оптимизъм, придружен от западащ дух; любезните думи на клиента (в отговор на отчаяния въпрос на съдържателя: „Хареса ли ви?“, най-жалък, когато е искрен) говорят едно, докато броят на сметките и слоят прах около прага показват друго. Всички неуспели малки предприятия си приличат до известна степен. Усещането за потиснатост, за пропуснати възможности и недоносена изобретателност — „пазарната ниша се оказа цепнатина в ледник“, както разправяше баща ми по повод на един приятел, който разбирал малко, и както после се оказало, недостатъчно, от редки книги — е общо за всички западащи магазинчета, все едно дали става въпрос за този ресторант (където нивото на кухнята се оказа съвсем нелошо, моите пържени свински месца достатъчно тлъсти, а сините сливи убедително месести, но сбръчкани, като тестиси; салатата освежаваща, комична на вид, но не и на вкус, без да допуска разпространената грешка да бъде прекалено „интересна“; сухата, костелива щука прекрасно допълнена с всевластното, подчертаващо лука бяло масло; tarte à la crème c леко тесто, но достатъчно калорична с нарцисово жълтата си плънка), или става въпрос за химическото чистене на главната улица в Утън, Норфък, с прекалено гръмкия си звънец и неподвижната вещица и джвакащия пубертет, които гледаха телевизия зад гетинаксовото гише, а увитите в найлон дрехи на закачалката напомняха за чувалите с трупове от войната във Виетнам. По едно време брат ми държеше ателие над една ветеринарна лечебница в Ламбет, за чийто собственик се носеха напълно заслужени слухове, че убива пациентите си — Бартоломю го наричаше „приятеля на препараторите“; общата типология на неуспеха присъстваше и там, приела призрачната форма на миазма, която обединяваше западащите сгради, предприятия и хора, материално проявена чрез силно дразнеща воня на формалдехид.

Между другото, този ресторант също си имаше собствен коктейл: смесица от червено вино „Сансер“ и ликьор от черници. След това поръчах малка гарафа приемливо домашно розе „Пино Ноар“ с приятен, леко стипчив ягодов дъх.

Залата с масите, в нелеп контраст с околния пейзаж и непретенциозната мазилка на фасадата, беше украсена с нещо, което дизайнерът сигурно би нарекъл ловен мотив; дъбова ламперия, застрашително огромна камина от онези, пред които са се вдигали тостове и са били изтезавани малките момченца в лошото добро старо време на английските частни училища; над нея висеше страховита щука с размерите на камбала, глава на лос и — ето един английски нюанс — препарирана лисица, с присъщия на тези животни смущаващо интелигентен вид. На стената бе окачен цял арсенал оръжия — достатъчни за продължителна обсадна битка в случай, да кажем, на недружелюбно нашествие на англичаните във Франция; стара фотография на неколцина мъже с пелерини и шапки, които стоят самодоволно до огромния труп на див бизон; ужасяващо примитивна картина на човек с тропически шлем, който стреля по тигър от невъзможно близко разстояние, докато трима пищящи местни носачи бягат, а парчетата плат над бедрата им се вият; не мога да отмина и дългобрадата глава и внушителните рамене на един (това вече си беше гавра дори и по френските стандарти) европейски бизон. Масите бяха, да използвам една много употребявана за щяло и нещяло дума, масивни, а покривките и кърпите — толкова колосани, че сякаш, ако ги чукнеш от определен ъгъл и с подходящ инструмент, ще се разпаднат на парченца. Над количката със сирената гробовно се клатеха огромни еленови рога.

Готвачът излезе от кухнята, докато се наслаждавах на безплатната втора чаша кафе: черно като дявола, горещо като ада, сладко като греха; сладостта се дължеше на няколкото капки нискокалоричен подсладител, чието качество се подобри значително през последните няколко години, докато по-рано имаше лек химически привкус, подкрепящ донякъде твърдението, което опаковките на някои храни в Щатите тъй откровено ни съобщават — че „този продукт причинява рак у лабораторните животни“. С напредването на годините човек трябва да внимава за фигурата си. Не че брат ми си даваше труд в това отношение; към края на живота си, въпреки характерното за скулпторите напрягане на горната част на тялото, той се беше сдобил с шкембенце. Докато мосю готвачът идваше към мен, метнах в устата си малкото като монетка лимоново сладкишче, което беше включено в раздела с петифурите, един вид награда, задето си изял всичко останало (макар по-прецизният критик да би отбелязал, че комбинацията от тесто и извара „твърде много напомня“, или „доста буквално цитира“, или „предизвиква неприятен асонанс“ с комбинацията от извара и тесто на tarte à la crème.

Бялата престилка на готвача беше безупречна, а държането му — официално.

— Хареса ли се всичко на мосю?

Както вече намекнах, репертоарът от позволени отговори на този въпрос не е богат. Избрах един от тях. Аз съм, и винаги съм бил, артист в тези неща, естествената сила на характера ми винаги е прозирала зад стеснителността и скромността на учения и твореца, за да направи, лаская се да мисля, дълбоко впечатление на обикновените хорица, които съдбата ми е отредила да срещам — полицаите, които ме упътват, или работниците, с които разменям поздрави, щом ги срещна по лондонските улици, отново разкопаващи същата отсечка, която са разкопавали само преди седмица. Ако беше жив днес, Данте щеше да включи тази особеност на съвременния живот в преработено издание на своя „Ад“, като и живеещите на улицата, и работниците щяха да бъдат въвлечени в непрестанен цикъл от къртене, разкопаване, запълване и ново къртене; макар че се чудя, какво престъпление трябва да са извършили така наказаните грешници? Несъмнено пороците на съвременния свят — прозрачно лицемерните правителства, посредствените финансови измами и отвратително предсказуемите убийства, до едно мотивирани или от любов (омраза, ревност), или от ламтеж за пари — изглеждат по-мизерни от познатите на самия Данте.

Брат ми беше направил серия скулптури по теми от Данте — зачатъци на фигури, които изплуват от скалата като първите форми на живот, пъплещи из праисторическия бъркоч; напъните им да излязат издават усилията на твореца и са смътно болезнени за зрителя, без да бъдат банална алегория на творческите мъки. Скулптурата на Уголино, един огромен гранитен блок, надвесен над по-малък камък, изкривен, надялкан и оронен, преминава от изображение на въпросната случка (най-убедително отблъскващия литературен портрет на канибализма) към абстрактна композиция: понякога човек вижда едното, после другото като в онези зрителни парадокси, предназначени да те накарат да се усъмниш дали виждаш ваза или целуващи се влюбени, красива пеперуда или ранена бяла мечка. Тези скулптури, създадени по поръчка на един норвежки магнат, който открил някакъв хидравличен лост и после забогатял от транспортни услуги, останаха недовършени след смъртта на брат ми. Незавършеността е винаги мъчителна в контекста на изкуството и затова скулптурите му — чиято незавършеност им придаваше допълнителен блясък, като да бяха свидетелства за трудността на творческия процес — бяха оценени особено скъпо след смъртта на Бартоломю (архетипният „добър ход в кариерата“), като колекцията на норвежеца беше изкупена от един тексаски музей, който тъкмо беше започнал да събира съвременна скулптура и се нуждаеше от крупна придобивка, за да „тръгне работата“ (както каза директорът му по телефонна линия с обезкуражаващо забавяне от две секунди, сякаш говорех с луната, което и правех в известен смисъл; освен това той каза, че в Бартоломю имало „по нещо от Елизабет Фринк, Хенри Мур и Микеланджело“).

За да покажа, че разбирам от тези неща — взаимно ласкателно занимание, което владеех майсторски, — попитах какво точно е било едно сирене, което сметнах за „Ларзак“: рискована догадка, понеже има няколко сирена с приблизително същия вкус. Предположението ми се оказа вярно.

— На екскурзия ли е мосю?

Мосю кимна утвърдително. След това в продължение на няколко минути трябваше да се преструвам, че слушам съветите и препоръките на готвача, преди той и аз да се разделим с израз на взаимно уважение. Всъщност наистина бях на екскурзия и прекарах сутринта, като карах весело и волно по бреговете на Лоара; движението беше слабо и дисциплинирано (след като човек излезе от околностите на Лориан), облаците бяха високи и плъзгащи се по вятъра, а пежото ми приятно послушно. Лоара е най-добрата френска река за туриста, който взима насериозно своите френски реки. Това е реката с най-голяма самобитност — качество, присъщо и на отегчително широката, помпозна, бавноструйна Рейн, която създава впечатление, че марширува в такт с барабана на собствената си история; и на одухотворения Дунав, сякаш съзнаващ това и имащ вид на човек, който е получил твърде много комплименти за красноречието си и вече никога не спира да бъде нарочно и превзето „очарователен“. Във Франция Сена има предимството да е северна (качество, подценявано от галските ни братя/врагове), но е твърде фатално привлечена от Париж — има маниери на парижанка, с онова неизследвано и не дотам защитимо чувство за собствената си централност; Жиронда, по своему прекрасна, играе твърде второстепенна роля на aelixir vitae за лозята в Бордо — да й бъдем благодарни би било също толкова наивно, също толкова езическо като да благодарим на слънцето. Не, Рона е единствената друга сериозна претендентка за превъзходство сред реките — великолепно дълга, смайваща с разнообразното великолепие на релефа си и спускаща се надолу към прекрасния, ухаещ на билки, огрян от слънце пейзаж на северняшките ни мечти: юга. И там, разбира се, е въпросът. Проблемът с Рона е, че тя в крайна сметка е прекалено очевидна — сякаш е създадена от съвестна туристическа агенция. Не, Лоара държи първенството: реката, която пресича страната от изток на запад, оспорвайки физическата картография, която постановява, че всичко във Франция е ориентирано по оста север-юг в постепенна прогресия от по-ниските градуси географска ширина и по-високите градуси по Целзий; реката, която заема важно място във френската история още от времето на Gallia comata, „дългокосата Галия“, завладяна от римляните, през династията Плантагенет до дългите, героични векове на строеж на замъци, галантна любов и феодални войни, придавайки й историческа наситеност и обживяност, по-силни, отколкото навсякъде другаде във Франция (дори приравнявайки я към гъстия палимпсест на английския пейзаж); без да забравяме високото небе и широките хоризонти на водосборния й басейн, където от 1516 до 1519 г. е живял Леонардо да Винчи — онзи с неизпълнимите проекти и великите картини, нарисувани върху негрундирани и затова бързо рушащи се повърхности, бляскаво въплъщение на принципа на незавършеността, на провала вследствие на прекомерна талантливост и на гениалността, проявена в толкова много жанрове, че не успява да остави траен белег в нито един от тях (загатнатото неуважение към онази самодоволно захилена и натруфена камериерка в Лувъра е съвсем преднамерено). Простият факт, че Лоара, с нейните над хиляда и повече километри, е най-дългата река във Франция, че е най-неизвестната и затова най-пленителната от френските лозарски реки, а също и нейната непригодност за речно плаване — тя е прекалено плитка и коварна, за да служи за транспортни цели — са й помогнали да остане неосквернена от човешко присъствие (което се ограничава с меркантилната врява по успоредния канал, свързващ Роан с Бриар и завършващ със забавна визуална шега там, където красивият акведукт на Александър Гюстав Айфел прехвърля канала над самата река); затова Лоара е огледало или метафора на човешката душа — коварна, неуправляема, съпротивляваща се на баналната идея за полезност, с нейното привидно спокойствие, което крие неизследвани дълбини и скрити течения. Определено чаках с нетърпение следобедната си разходка. Както бях уточнил по телефона, моето „Пежо 306“ имаше стъклен люк на покрива.

Внимателният читател сигурно е забелязал в горните редове известна нотка на отпускане: безкрайното удоволствие да караш във ведро настроение, спокойно предвкусвайки планираните занимания; отсъствието на други клиенти и особено на младоженци в ресторанта, където бях обядвал; издайническият аперитив, безплатната гарафа розе, показателната (макар че, като се позамисля, неспомената — колко съм потаен!) marc de bourgeuil10 (слабичка и ламаринена в горните си нотки) в компанията на онези две чаши безкомпромисно еспресо; практиката да се пие едновременно кафе и алкохол е сред малкото случаи, когато човешките същества консумират наведнъж отрова и противоотрова. Бих могъл да спомена, че в отсъствието на дегизировка хладният въздух, обветрящ обръснатата ми наскоро глава, беше чувствително освежаващ.

Нищо важно не може да се постигне без предварителен план. (Няма такова нещо като „приятна изненада“). Онази сутрин, след като бях проверил местонахождението на младоженците с помощта на благоразумно електронно устройство за следене, бях станал в час, когато компания биха могли да ми правят единствено монаси, отправящи се да изпеят предутринните си молитви, разкършвайки крайници, докато пъхтят и се клатят към замръзналия параклис, дъхът им витае във въздуха като дух или фантом, докато припяват — усилие, уловено в тази толкова възпроизвеждана бронзова композиция на брат ми, „Требникът“: приведена, но някак победоносна фигура, изтощително популярна като онази творба на Роден, която брат ми наричаше „Цуни-гуни“. Та що се отнася до въпросното творение на брат ми, което било излъчвало светско преклонение и уважение към идеята за религиозност (някакъв критик бе отбелязал, че то представлява „най-големият и най-печалният комплимент на агностичната модерност към вярата“), самият Бартоломю го наричаше „манджа с грозде“. В малкото хотелче в Лориан нищо не помръдваше в онзи час, докато се промъквах крадешком в пуловер с поло-яка и черни маратонки надолу по коридора, по стълбите и през фоайето към страничната врата, която можеше да се отваря отвътре и беше с изключена аларма, след като мосю довери на администратора швейцарец (възпитаник на хотелиерски колеж, амбициран да направи кариера), че е склонен към безсъние и обича да се успокоява с разходка в малките часове. Последваха уверения, че проблеми няма да има. И тъй, мосю излезе на двора, където въздухът лъхаше на нощна свежест, една-единствена гола крушка светеше високо над боядисаните в зелено дървени врати, прикрепена за обвития е бръшлян зид, който ограждаше двора откъм улица Тиер.

Според закона за всеобщата гадост, често наричан „закон на Мърфи“, макар че би било по-точно да се казва „на Господ“, колата им беше паркирана в средата на площадчето. Докато се промъквах към нея, с извърнато настрани тяло, за да се промуша между едно беемве седмица, чиято алармена лампичка примигваше в червено изпод таблото, и достолепно старо бяло волво със седалки на шотландско каре (бърз поглед нагоре, за да се уверя, че всички прозорци с изглед към двора са с дръпнати завеси или спуснати капаци — благословена гола крушка!), усетих нечие присъствие. Мигновено замръзнах, преди сетивната информация, която бях регистрирал малко под нивото на пълното съзнание, да се подреди във формата на голямо, рошаво куче, което лежеше в локвата жълта светлина под трижди проклетия светлинен източник, а очите му бяха отворени и втренчени в мен с кучешка бдителност — очевидно този пес беше нападал грубо гостите на хотела и беше изпитал на гърба си колко е важно да бъдеш любезен. Ноздрите му изпускаха две облачета пара при всяко приглушено издишване. Явно се колебаеше. Сега забелязах, че той е брийска овчарка, рунтава, добродушна, вярна порода кучета, които навремето са пазели стадата от вълците в Савойските Алпи; единственият недостатък на тази възедра порода, който им пречи да са идеалните домашни любимци, е добре познатата им склонност към кратколетие. (Семейството на Етиен едно време имало такова куче, Люсил, чиято снимка Етиен винаги носеше в портфейла си до противоотровата срещу ужилване). В срещата с кучето ме окуражаваше фактът, че благодарение на фиктивното си безсъние си бях осигурил безупречно алиби — като престъпник, който може да докаже, че е бил на сцената на лондонския „Паладиум“ пред тринайсет хиляди зрители по времето на престъплението (бавнодействаща отрова, мързелив патолог, разбърникан часовник). И все пак дворчето беше заобиколено и наблюдавано от прозорци и би било отличен амфитеатър за това затруднение, което можеше да се окаже фатално за плановете ми. Затова вложих в театралния си шепот максимална увереност и топлота, докато се навеждах, протягах длан и повтарях припряно:

— Добро куче, добро куче.

Това свърши работа. Звярът се изправи в пълния си баскервилски ръст и се приближи към мен, като опашката му рунтаво пляскаше над паважа, а зад него се влачеше въжето, което го свързваше с желязна скоба на стената. Новият ми познайник подуши и облиза лявата ми ръка, докато стисках здраво под дясната мишница пакет с размерите на кутия за обувки — всъщност при струпването на куче, „страдащ от безсъние субект“ и електронно устройство за следене между чуждестранните коли беше станало доста тясно. След няколко секунди междувидово побратимяване се заизмъквах покрай новия си приятел с едно прощално „Легни, момче!“, а той се обърна и ме последва със странно човешка смесица от любопитство и жалка преданост. Приплъзнах се пъргаво с гръб към подобен на играчка, но скоростен фиат под наем с ляво кормило. Без да използвам тънкото си фенерче, опипом открих мястото, което препоръчваха наизустените инструкции, махнах пластмасовото капаче на автоматично активиращия се и много мощен електронен компас на дъното на учудващо малкото устройство — да кажем, колкото две кутии кибрит една върху друга, — закрепяйки го от вътрешната страна на калника, където едва ли би било открито при случайна проверка (За какво? За бомби ли?) и където нямаше причини да бърникат несръчните ръце на някой механик.

Щом се върнах в стаята си (шумното скимтене за сбогом от страна на Режин, както според сребърната плочка на каишката се казваше моята кучешка съконспираторка, ме накара да изживея mauvais quart de minute11 на края на експедицията), извърших действието, което повтарях сега, застанал на паркинга на „Хана на Пантагрюел“. От прибрания в багажника на пежото куфар извадих метална кутия — неподозирано тежка, сякаш чарковете в нея бяха от олово или от злато, голяма почти колкото луксозния тритомник на „В търсене на изгубеното време“ на Марсел Пруст, издаден навремето. От горната част на кутията излизаше антена, която трябваше да се издърпа за удобния гумен помпон на върха и да се изпъне до цялата си дължина, тоест около осем инча. (Веднъж видях как Бартоломю отврати пълна със слушатели стая, запитвайки: „Каква е разликата между шест инча и девет инча?“ После си отговори: „Много шум за нищо“ и „Сън в лятна нощ“.) На предния ръб на кутията, до антената, имаше ключ, монтиран в предпазна ниша, предназначена да предотвратява неволно задействане — един от онези загадъчни ключове с чертичка от едната страна и кръгче от другата, напълно произволни йероглифи, които неизменно те оставят да се чудиш дали устройството е включено, или не. Горната част на кутията беше овален тъмнозелен ламиниран пластмасов екран, върху който беше начертана бяла скала. Повърхността вече беше зацапана с малки драскотини и петънца. Когато го включих, устройството започна да издава доволно скимтене („самотества се“, беше казал услужливият продавач в отговор на немия ми въпрос), преди да изпрати светлозелена точица приблизително в средата на скалата.

— Очевидно само по себе си това не може да ви обясни всичко, което искате да знаете — бе казал продавачът, нисък човек, чиято спретнатост и издокараност странно контрастираха с безредното обилие от инструменти и железария в магазина му — винтчета, зъбчати колела, ключове за поправка на всичко: от часовниците в къщичка за кукли до механичен слон в естествени размери, швейцарски ножчета, надуваеми патета, ками, мишени за стрелба с лък и арбалети. Единствените аспекти на поведението му, които напомняха за някак нарочната претъпканост на интериора в магазина, бяха бързият му говор и двете туфички косми, щръкнали от ушите му като трева по ръба на някоя пропаст. Бях намерил магазина сред обявите в едно списание, посветено на оръжията и покрай тях на тънкостите на следенето и индустриалния шпионаж.

Не че сама по себе си сивата кутийка представляваше адекватно технологично оборудване. Дребното човече в магазина (образец на услужливостта, характерна за „дребните човечета“: по правило занаятчии или работници с приемливия вид на хора, които „си знаят мястото“ — това е една от любимите ми снизходителни фрази в езика на английската средна класа) беше непоколебимо по този въпрос, така че посветихме двайсетина важни минути на теорията и практиката на използването на компаса, като налагахме координатна мрежа върху картата и се ориентирахме по една забележително фалическа сграда, която се виждаше отвъд реката към Ист Енд.

— Само по себе си УРС-то, искам да кажа устройството за радиоследене, няма да ви свърши работа — беше ми обяснил продавачът. — Трябва ви компас, с който да проследите в каква посока е тръгнал вашият човек, и карта, с която да разберете какво значи това. Но координатната мрежа няма да ви каже къде точно е той, а само ще ви доведе до района. С точност до стотина метра. Но това обикновено не е проблем. Като правило, щом имаш карта, компас и УРС, значи си спипал оня тип.

Същия следобед се запасих с карти от специализирано магазинче в Ковънт Гардън. Услужливият продавач, с безупречен матов тен и вечно учудени вежди, ми беше показал секцията за Франция, по-богата, отколкото изглеждаше на пръв поглед, тъй като под стигащите до кръста витражи имаше още няколко чекмеджета, които можеха да се издърпат и да се разглеждат като сандъци с експонати от научен музей през XIX век. Изобилие от такива сандъци имаше в музея „Пит-Ривърс“, където брат ми прекарваше двучасовото работно време на тази институция, докато работеше по проект за тотемен стълб — поръчка от маркиз Ротбъро, който току-що беше открил, че благодарение на някаква приумица на далеч по-авантюристичния си прапрадядо се явява (теоретически) племенен вожд на група хуронски индианци в Югоизточна Канада или поне щеше да се явява, ако въпросните индианци не бяха до един измрели от грип и едра шарка (историята ни дава основание да смятаме, че хуроните са се заразили с тези болести от същия този прапрадядо). Тотемът изобразява герба на семейството — благороден елен. Той още стои на входа на семейното имение на Ротбъро и изглежда много особено.

Изборът от карти беше толкова богат, че стоеше на границата между „изкусителен“ и „застрашителен“. За момент се зачудих дали да не си купя книжка, като справочникът „Мишлен“ в мащаб 1:20 000 беше безспорният фаворит, преди да се спра на серия напасващи се карти в един и същ мащаб, които покриваха цялата територия на страната; логиката ми беше, че макар отделните карти да са неудобни при ветровито време (защото и най-слабият полъх превръща рутинните операции при шофирането в нещо като битка на живот и смърт между водолаз с шнорхел и риба скат), поне нямат съществения недостатък да те принуждават непрекъснато да разлистваш страниците и да преизчисляваш местонахождението си.

Аз, естествено, се постарах да развия у себе си уменията, необходими за работа с лъскавата ми нова играчка. След онзи обяд в „Хана на Пантагрюел“ повторих процедурата, която бях оттренирал „на сухо“ в Норфък през едно шеметно, свръхвълнуващо утро, което прекарах в хвърчене по селските шосета, докато преследвах жертвата си. Бях си избрал млекаря Рон и неговата кола. Бях се спотаил в засада от другата страна на улицата, скрит зад бука, който расте пред често ограбваната вила на семейство Уилсън; после се прокраднах от обратната страна на ръмжащото возило и закрепих своето чудо на електрониката под шасито, докато Рон мина по пътечката и размени чисто новото шише със сребриста капачка за празната, съвестно измита бутилка, която бях оставил за него както всеки петък. След това се разминах безкрайно небрежно със завръщащия се, облечен в бяла престилка служител на млекарската кооперация — „Здрасти, Рон!“, — преди да затворя вратата, да преброя до сто и да изхвърча обратно към отключеното си ауди. Последва вълнуващ предобед на размотаване из околността, през който правех грешки и се учех от тях, като към всеки главен урок прикрепях наум грешката, довела до неговото формулиране. 1. Винаги спирай, за да се консултираш с картата, не се опитвай да сверяваш местоположението си в движение — разбрах това, като за малко не се забих в някакъв пълен с пенсионери автобус-линейка пред Фейкнам. 2. По-важно е да знаеш приблизителното местонахождение на обекта, отколкото да си сигурен в точните му координати; от старание да стоя залепен за опашката на Рон се оказах приклещен зад един трактор със засъхнала тор по гумите, паникьосах се и изпреварих много неправилно по еднопосочен, изгърбен мост, като при това просвистях край озадаченото пребледняло лице на някакъв по чудо отървал се велосипедист. 3. Не забравяй, че веднъж стигнеш ли до обекта, трябва много да внимаваш; бях взел един завой и налетях право на Рон, който приключваше обиколката си на общинските жилища в покрайнините на Фейкнам, и единствено изключителното ми самообладание ми позволи да изплюя сносно оправдание за втората уж случайна среща за сутринта. „Наглеждам тиквичките!“ — извиках аз, разчитайки, че Рон знае за близките парцели, които общината раздаваше за лично ползване, и няма да се притесни нито от факта, че не съм облечен за градинарство, нито от това, че изобщо съм си взел градина. Десет минути по-късно, когато той беше паркирал пред „Прасето и свирката“ (известно с оризовия си пудинг заведение и ценен клиент на местната млекарска кооперация) и минаваше отзад, за да достави голямата поръчка и да прибере празните шишета, аз паркирах до него, оставих двигателя включен и си прибрах прикрепения предавател. Така научих урок 4, а именно „захванало се е по-здраво, отколкото си мислите, и пружинената скоба се напипва много трудно, когато я търсиш с върховете на пръстите“, жест, който странно напомняше на движението, с което напъхах обеците на майка си под дюшека на Мери-Тереза. Във Фейкнам преживях ужасен момент на истинска безизходица, защото времето едновременно забавяше и забързваше ход, докато се опитвах да освободя мъничката скобка; Рон се появи иззад кръчмата в огледалото ми за обратно виждане тъкмо когато завивах бързешката зад ъгъла.

С така затвърдени знания стоях на паркинга на ресторанта в края на дългата, обрамчена с кипариси алея, гладко асфалтирана, за да привлече вниманието на инспекторите от „Мишлен“, чиято поява е подчертано анонимна като присъствието на ангел в някоя легенда. Извадих картата и (хитър номер!) я разтворих върху още топлия капак на пежото, като закрепих здраво всеки от краищата й с топчица лепило за многократна употреба. Като сверих компаса, УРС-то и картата, чиито цветове бяха по-ярки, а символите по-малко полезни от тези на надеждните „Топографски карти в мащаб 1:10 000“, по които се учех, получих резултат, за който мога да кажа спокойно, без да звуча самодоволно, че не ме изненада. До Луден има една горичка, която добронамерени любители на изкуството бяха помолили брат ми да превърне в „скулптурен парк“.

Студени хапки

Руските закуски, полските законски, гръцкото мезе, румънските мезелури, немският абендброт, френските ордьоври и класическата английска студена кухня — всички те придобиват собствен облик, когато ги извадим от националния им контекст (който в източноевропейските си варианти е свързан с поглъщането на алкохол, достатъчен за потопяването на боен кораб) и ги преведем на международната lingua franca на лятното готвене. Няма по-добър начин физически да почувстваме дългите дни от това да си спретнем плато със суджуци, доматки, краставична раита, резен пица с аншоа, няколко варени яйца, малко кьопоолу, шепа маслини, един-два вида местно сирене, сурови пресни главички ряпа, пушена риба, пушен хайвер, прошуто, маринован патладжан, хумус, гъби или праз по гръцки и пастети и деликатеси според възможностите на местните снабдители, а може би и някоя студена печена птица, ако на човек му се занимава; всичко това, придружено с качествено масло и хубав хляб, полято в идеалния случай с непретенциозно местно вино. Храносмилателната ти система усеща топлината и заветната ленивост на лятото, като почва някак да забавя действието си, да се отказва от Хималаите и Каракорум, да не приема предизвикателствата на по-тежките зимни храни, и изпитваш нужда да избираш и сравняваш, да заинтригуваш небцето си с различни глезотии и вкуснотии, вместо да се втурнеш презглава да задоволяваш апетита си като в гладиаторски двубой между рациария — воина с мрежа и тризъбец, и обкования в тежка броня мирмидонец — това беше сблъсъкът, който най-ярко вълнуваше детското ми въображение, много повече от скучно неравнопоставения двубой между лъвове и християни (една форма на публична екзекуция, която, чудно защо, не се споменава от теоретиците на наказателната система, когато правят сравнителен анализ на предимствата на смъртоносната инжекция, разстрела и електрическия стол). Кой би могъл да устои на щастливата комбинация между метеорология и кулинария, съчетани в един студен обяд през горещ ден? Кой би погледнал неодобрително на двама млади в медения им месец, излезли на обикновен пикник из парка, разхождащи се между творенията на природата и делата човешки, ръка за ръка, в такъв следобед, в околностите на Лоара? На двама влюбени?

По времето, когато брат ми започна работа по проекта за скулптурния парк, творбите му бяха придобили по-абстрактно, празнично и пантеистично звучене. Спомням си, че един ден го подкачих за това в неговата крепост в Ист Енд, над остатъците от пакетираната „индийска“ храна, която тогавашната му любовница беше донесла от близкия къри-ресторант, като при това необяснимо беше подменила поръчания от мен агнешки дхандзак с агнешко виндалу. Както отбелязах навремето, „Виндалу не звучи много-много като дхандзак, дори и когато говориш на изключително глупав човек“.

— Стремителният ти социален упадък не може да не безпокои доброжелателите ти — казах тогава на брат си. — Започна като художник, после стана скулптор, сега си, най-общо казано, градинар. И после какво, Бари? Чистач на улици ли? На тоалетни? Журналист?

— Може би наистина омеквам — призна Бартоломю. — Започнах да се интересувам повече от красотата и по-малко от силата. Силата на въображението, tour de force. Вода, камъни, дървета, слънце. Подай ми пикантния сос.

— Голямо си прасе — каза Алис (Алекс? Алиша?), която имаше и проблясъци на здрав разум.

В духа на времето отидох на откриването на парка, което (все пак това беше Франция!) бе предхождано от обяд на открито на една от най-големите поляни; хубавото време едва се беше „задържало“. Разни нотабили от света на изкуството и пълна колекция местни величия се тъпчеха за сметка на спонсорите. Менюто беше благоразумно стандартно — лястовичи пастет, агнешки котлети, бурдени (ябълки, пълнени с мармалад от един местен хибрид между праскова и кайсия, наречен „зарзала от Тур“). Бях дошъл отчасти за да се присмея на проекта на Бартоломю, отчасти за да изследвам местните деликатеси на Сомур и особено наденичките, които се приготвяха от змиорка и конско шкембе — любимото ми ястие от карантия, за което брат ми твърдо обяви, че не може да се яде, защото прекалено много „миришело“. Всъщност, разбира се, тъкмо в това му е и прелестта — не толкова в самата воня, колкото във вълнуващото чувство за опетненост, в осъзнаването, повече от всякога при ядене на карантия, че ядеш, слагаш вътре в стомаха си, плътта на умряло животно, твой събрат.

Един баварец в копринен тъмносив костюм държа реч, която се състоеше от леко поприкрити хвалби за собственото му богатство, щедрост и предвидливост като патрон на изкуствата, съчетани с различни неправдоподобни твърдения за творбите на брат ми. Някаква френска изкуствоведка с удивително лош дъх (както бях установил при една съвсем бегла среща) се изпъчи и занарежда някакви безсмислици за това как Бартоломю „се колебаел между високомерие и страховитост“. Кметът на Шинон, който не изглеждаше особено подготвен за случая, ни призова да го преизберем. Последва обиколката на парка, като на събралите се знаменитости беше позволено да се разпръснат и да щъкат на воля. Неколцина от тях, които бяха обядвали непредвидливо, но, тъй или иначе, обилно, използваха възможността да се отправят към някое тихо местенце за укрепваща дрямка. И, разбира се, се получи нещо като скандал относно le parc qui n’existe pas12, както го нарече един всекидневник, понеже идеята на брат ми беше да интегрира малки каменни творби в обикновения горски пейзаж, така че те изобщо да не създават впечатление за съзнателни „произведения на изкуството“ — някой камък тук, могилка там, пейка или масичка за пикник другаде. Ефектът беше наречен японски — което си беше жива ирония, като се има предвид често изказваното по-рано от Бартоломю схващане, че „по-малкото си е по-малко“. (Бартоломю никога не споделяше мисли или мнения относно по-глобалните проблеми на естетиката и може би така беше по-добре, защото, когато го правеше, това винаги беше в дух, сравним с онзи, който Флобер описва у себе си, колчем разговорът преминел към литературни теми: чувствал се като бивш затворник, който слуша разговор за реформите в наказателната система. Бартоломю беше също толкова груб, дразнещо конкретен, високомерен в своята начетеност и така вътре в нещата, че чак предизвикваше възмущение. „Повечето приказки за изкуството са пълни дивотии“ — каза веднъж той, след като бяхме изгледали някаква телевизионна програма за творчеството му — тъй като не притежавах телевизионен приемник, бях гледал документалния филм в присъствието на дискутирания субект в неговото студио в Лейтънстоун, ултрамодерния старомоден квартал, където той работеше и където по този повод, като обстоятелствено пояснение, приумица или просто маргинален жест, подобен на подписването на картина, живееше. „В изкуството има само три въпроса: Кой съм аз? А ти кой си? И какво, по дяволите, става?“)

Този ден нямаше да ходя в парка. Бях решил само да се размотавам. Плановете ми за следобеда се състояха от дълго обмисляна разходка до Сьойи, където има помпозен замък, улица с очарователни съборетини, а на няколко мили е родното място на Франсоа Рабле, един от най-великите лапачи в литературата. (Моята сътрудничка, принудена от мен да даде дефиниция или да разграничи модернизма и постмодернизма — след като беше използвала последния термин, за да направи някакво долнокачествено, макар и добронамерено изказване за това какъв вид художник брат ми не бил, — каза: „Модернизмът се опитва да разбере какво още може да се изхвърли от творбата. Постмодернизмът се опитва да разбере какво още може да се натъпче в нея.“) Надявах се, че ще имам време да се отбия до абатството Фонтевро. Това абатство било любимо на рода Плантагенет, който го достроил до сегашния внушителен конгломерат от сгради (всичко пет) — последният подслон на Хенри Втори, жена му Елинор и фукливия им син Ричард Лъвското сърце. Фонтевро приютява и сърцата на крал Джон, онзи гаден тип, на когото дължим съществуването на Магна Харта, и на неправдоподобно добричкия му син Хенри Трети. Трябва да се отбележи, че вестта, че нечие тяло е заровено на едно място, а сърцето му на друго, винаги извиква у мен не благородната идея за заслужена почивка, а образа на гнусно посмъртно изкормване. (В какво например пренасят сърцето? Кой го изрязва?) Плантагенетите винаги са били любимата ми английска кралска династия, не толкова слабоумни като всички онези ужасни англосаксонски бойни вождове преди тях, не толкова жадни за кръв като родовете на Йорк и Ланкастър, не толкова коварни и мегаломански настроени като непростимо уелските Тюдори, по-малко глупави от Стюартите и по-малко германци от всички след тях, и най-вече от рода на Сакс-Кобургготите. Елинор трябва да е била сочно парче; три пъти отвличана преди сватбата си от безумно влюбени ухажори, първият от които бил а) братът на бъдещия й мъж и б) дванайсет години по-млад от нея; тя прекарала втората половина от живота си, като насъсквала синовете си, Джон Лакланд и Ричард Лъвското сърце, срещу баща им. Винаги съм си мислил, че е била малко като майка ми, но с по-висок коефициент на интелигентност и не така разсеяна. Елинор била разведена — разведената съпруга на френски крал — и донесла със себе си като зестра Поату, Сенонж, Лимузен и Гаскония, което придава историческа дълбочина на скромното имение, което наследих след смъртта на родителите си.

Преди Фонтевро обаче се отбих в Шинон, родното място на едно от любимите ми вина (направено от тръпчивото, изразително, продълговато каберне франк), което може да изглежда плодово и игриво в някои случаи, мрачно и дори малко неприветливо в други, макар никога да не се опитва да изкачи върховете или да изследва пропастите (на усещанията, на очакванията), обитавани от по-великите и амбициозни вина — вино, да кажем, като езеро, което променя настроенията си непрекъснато според играта на светлината по вятъра и вълничките, езеро, което е в състояние да удави един-двама рибари годишно, без да се отклонява от изконната си езерност.

Пристигнах в ранния следобед и се помотах малко около голямата стара крепост, където бе умрял Хенри Втори; странно беше, като си помислиш, че оттук той бе управлявал едно кралство, което се простирало от подножието на Пиренеите до пълните с яребици блата по шотландските граници. От друга страна, Англия по това време е била значително по-приятна за живеене — потните, недодялани, трудолюбиви и надлежно покорени англосаксонски селяни са си знаели мястото, а норманските благородници се превръщали от авантюристични грабители с дълги лодки в поръчващи гоблени, френскоговорещи обитатели на замъци — ранна, но особено зрелищна форма на кариеризъм и самоусъвършенстване. Основната територия на страната, покрита с гъсти гори, сигурно е предоставяла големи количества диви гъби, еленско месо и глигани, които са особено вкусни, когато са хранени обилно с любимия си деликатес — жълъда. За жалост обаче днес Шинон е само сянка на самото себе си благодарение както на стратегическото си разположение като удобна спирка за отправилите се към Лоара туристи, така и на собствените си забележителности. На излизане от града имаше кратко, но дразнещо задръстване, защото един автобус, който претакаше гласовития си багаж (французойчетата държат палмата на първенството за най-шумни ученици в Европа), се набута в задънена улица (буквално) с две немски коли с ремаркета. Последвалите маневри представляваха прекалено очевидна и отегчителна метафора на европейската история между 1870 и 1945 г.

Веднага след Шинон мярнах отбивка към един замък, за който никога не бях чувал, замъкът Ербо, и импулсивно свих от магистралата, за да дам на това място хиперкритична и компетентна оценка. Аз и колата ми забръмчахме нагоре по неравната алея към приличащата на сандък постройка от XVII век с нейните необичайно малки прозорци. Запитах се за миг, преди да пропъдя от ума си тази мисъл като монарх, който изпраща в изгнание някой престъпник, или като самурай, който обезглавява селянин, просто за да изпита остротата на сабята си — чудех се какво ли са си купили за обяд моите млади приятели и откъде са го купили, и дали са отишли до препоръчаните от мен колбасарница, сладкарница, хлебарница и бакалия, или са решили да минат с каквото бог дал. Когато брат ми беше много ангажиран с някой проект, той спираше да се храни както трябва, сякаш взимаше прекалено присърце съвета на Одън — „творецът трябва да живее в състояние на обсада“ — и използваше всяка възможност за хапване в редките паузи между оттласкването на вражеските стълби от крепостните стени, потушаването на пожарите от пламтящите стрели и изливането на врящо масло върху главите на нападателите. Бартоломю величаеше навиците си, като ги наричаше „бивакуване“ — на практика това включваше изяждане на цели самуни хляб, поглъщане на големи буци сирене, по половин буркан туршия, студени колбаси, нарязана шунка и боб направо от консервата, като през всичкото време сновеше из студиото или се въртеше около масата като шотландец над овесена каша. Веднъж предвидливо се отбих да го видя, когато той се беше заел да довършва някаква скулптура — алегоричен Херкулес, гърчещ се в алегоричната риза на кентавъра Нес, която при по-внимателно взиране се оказва животинска кожа. Бях му донесъл малка, но грижливо подбрана извадка от любимите му пикантни храни и подправки (тогава беше в самотен период „между две приятелки“) само за да го чуя как заявява: „Супер — умирам от глад“, след което омете цял буркан френски краставички и заспа на покрития със съмнителна слава и петна от кафе диван. Когато довършваше скулптурния парк в гората на Од, той беше направил трайно впечатление на местните работници, като видимо карал само на червено вино сансер и лесносмилаеми шоколадови бисквити — един деликатес, който дотогава бил непознат на тези хорица, но от чиито укрепващи организма качества те били действително впечатлени.

Беше приятно, много приятно, да мога да захвърля дрехите и перуките, които ми бяха постоянни спътници през последните няколко дни и които сега лежаха пренебрегнати и смачкани в двата огромни куфара в багажника на пежото. Бях отворил люка и главата ми бе изложена на ласките на стихиите, а въздушните течения се завихряха около нея като пасатите около земното кълбо. Трябва да поясня, че безличните дрехи, с които досега насищах моя разказ, не са между стандартните ми (или може би трябва да кажа „обичайните ми“) тоалети. Обръснатата ми глава например, въпреки практичността на този вид прическа, според някои не се връзва с другите елементи от гардероба ми и особено с колекцията костюми, например любимия ми костюм на едри карета, който този ден бях облякъл в чест на свободното време, спечелено с помощта на картата, компаса, УРС-то и собствената ми изобретателност. Зелено-охрените карета елегантно подчертаваха бледовишневата ми риза, чиито диагонални ивици се виждаха само отблизо, и то при изключителна наблюдателност. Освен това бях сложил вратовръзка на жълти точки на светлосин фон, кърпичка в същия десен, часовник с ланец и превъзходно консервативен чифт ръчно изработени туристически обувки.

Към четири следобед спрях колата на паркинга на замъка. Той беше задръстен от взети под наем коли и разкапващи се файтони. Реших да не оставам много, и с право, защото замъкът и неговата история бяха скучни, а мястото беше ужасно претъпкано с блъскащи се тълпи ignorami. Второразредните провинциални благородници от рода Ербо явно никога не бяха правили, купували или измисляли нещо интересно. Все пак замъкът компенсираше донякъде лошото впечатление чрез семейната гробница — приятно подредена заличка с нелоши надгробни статуи; последният предреволюционен дук явно е бил погребан не с една или дори с две, а с четири (цифром и словом) от любимите си хрътки. Мраморът беше великолепно студен. Безспорно нищо не подхождаше на рода Ербо повече от смъртта.

Странно как работи мозъкът. Надгробният камък би трябвало да ми напомни за брат ми, който в крайна сметка работеше с него („Гмуркачът“, каталонската „Пиета“), но вместо това както обикновено ме наведе на мисълта за горкия Митхауг — през една сложна верига от размишления, свързани с подобието между мрамора и снега (цвят, температура, чистота), а пък снегът ми напомни за норвежкия ни слуга; детското ми въображение неизменно рисуваше Норвегия като постоянно загърната в бяло одеяло страна, където полярните мечки са повече от хората, тъй както овцете са по-многобройни от хората в Нова Зеландия. (Това беше факт, който ме поразяваше: навеждаше ме на мисълта, че някой ден овцете може да вземат властта). Уместността на мрамора в погребалния контекст е свързана с метафоричната връзка, с римуването между студенината на камъка и хладината на мъртвата човешка плът. Отчасти, разбира се, самото съвършенство на мрамора засилва асоциациите със смъртта, а като всички съвършени неща мраморът е неподвижен. Може би затова занаятчиите художници от средновековието, тъй често подценявани в полза на пробивните превземковци от Ренесанса, не обичали този камък и предпочитали по-удобни за работа и по-изразителни материали. Освен това те проявявали слабост към цветовете и разнообразието, което пък има предимството, че невинаги е проява на добър вкус.

Общо взето, смъртта на Митхауг се смяташе за нещо средно между нещастен случай и самоубийство. Това средно положение е арена, която предлага богати възможности за стремящите се да разгадаят чуждите мотиви и да познаят тайните на човешкото сърце, да изследват бездните (според мен безсмислено занимание). Фактите: той падна под влака на метрото на станцията Парсънс Грийн; аз бях с него, макар да обясних при следствието, че не мога да бъда особено полезен като свидетел поради борбата, която точно в този момент водих със своите ръкавички, които майка ми беше поръчала да бъдат завързани с ластик; той ми беше малко къс, така че трябваше да затисна с лакът в ръкава едната ръкавичка, преди да издърпам втората и да напъхам пръстите си в нея. И при най-голям късмет тази операция не беше никак проста; ограничаваше свободата на движенията ми и изискваше голямо внимание. Изглежда, Митхауг просто беше пристъпил наред и бе загубил равновесие в най-неподходящия момент, точно когато влакът връхлиташе на перона. По-зловещите детайли — включително това как влакът, вече без пътници, дал на заден ход и тогава на релсите се показало разкъсаното тяло на готвача ни, нарязано като пиле за печене — ми бяха спестени благодарение на една добра дебела лелка, която бе видяла как аз и Митхауг влизаме заедно в станцията и ме отведе при най-близкия полицай. Двамата проведоха приглушен разговор, докато аз нагъвах гадорията, с която ме бяха подкупили. Вкъщи ме заведе друг полицай, от когото за първи път чух нюкасълски акцент. В Бейзуотър приеха новината много навътре; само баща ми имаше откровения цинизъм да изрече онова, което всички мислеха: „Пак ли?“ Съдът установи смъртния случай, без да го окачестви, макар че следователят, иначе симпатичен човек (поне за мен, който тогава бях на дванайсет години и, разбира се, бях главният свидетел), изглеждаше склонен да обяви случая за самоубийство, не на последно място защото един от братята на Митхауг, по думите на баща ми, също беше „гушнал букетчето“ доброволно. (Следователят веднага отхвърли „показанията“ на някаква явно истерична жена, която твърдеше, че ме е видяла да давам начален тласък на Митхауг тъкмо когато влакът пристигал на станцията.) Митхауг нямаше парични, или любовни проблеми и не беше оставил писмо, но старата му „слабост към шербета“, както я наричаше баща ми, не беше тайна за никого; освен това той обичаше да чете родната си литература (Стриндберг, Ибсен), а според следователя това обясняваше много неща. Но все пак съдът не посочи никакъв виновник.

В съдебните дела и погребенията има нещо, което винаги изостря апетита ми. В деня на делото за Митхауг родителите ми ме заведоха във „Фортнъмс“ на чай; изядох петнайсет кифлички (личен рекорд). Ето защо на излизане от гробницата на замъка Ербо взех да размишлявам за сравнителните достойнства на кексовете, кифлите и традиционния английски чай със сметана, докато следвах официалния и окичен с табелки туристически маршрут, изкачвайки се към светлината и колонадата, след което завих и се оказах на една педя зад младата двойка, която, най-общо казано, следях. Да кажа, че това бе пълна катастрофа, би било ужасно омаловажаване. Аз бях пред débâcle13.

— Не случайно „débâcle“ е френска дума — бе отбелязал веднъж брат ми на една отвратително нескопосана церемония по откриването на негова статуя близо до дома му в Арл. В дадения случай първите няколко опита да се свали драперията от статуята се бяха провалили: упоритото подръпване на въжето не помагаше да се свали пищното покривало на скулптурата, така че един механик в гащеризон трябваше да нареже плата на парчета, за да освободи статуята. Думата „débâcle“ предполага провалянето на внимателно обмислен план, катастрофа, която по някакъв начин кара участниците в нея да загубят не само онова, което са мислели, че рискуват, а и много повече — все едно опитът ти да смаеш шефа си, поканвайки го на вечеря и сготвяйки негово любимо ястие, да завърши със смърт поради натравяне на жена му, загуба на работата ти, банкрут, тежки престъпления и последваща смърт в престрелка с полицията, — когато всичко, за което си се безпокоил, е било да не ти се пресече холандският сос. Сравнете намека за несправяне, за организационен провал в галската дума „débâcle“ с откровено хаотичната интимност на италианското „fiasco“, да кажем, или с небрежно мъжкарското и прагматично (и, струва ми се, имплицитно обратимо и за това, в най-дълбоките си презумпции, оптимистично) американско „fuck-up“. Както вече отбелязах, през този ден тържествено и, оказа се, безразсъдно бях изоставил всякаква дегизировка, а облеклото ми е доста впечатляващо. Единствената причина да не се паникьосам беше фактът, че присъствието ми бе още незабелязано благодарение на отвличащия вниманието сблъсък на два инвалидни стола на трийсетина метра пред нас. Срещата се превръщаше в свада с много жестикулации; за момент изглеждаше, като че незабавно ще започне нещо като рицарски турнир.

Промъкнах се обратно зад стълба, на който преди миг тъй безгрижно се бях облегнал. Но как да избягам? Двойката беше застанала така, че аз бях в единствената точка в цялата колонада, където не можеха да ме видят, на завоя точно зад тях. Всяко мое приближаване към изхода обаче щеше да ме изложи на погледите им, а не можех да се върна в криптата през вратата с надпис „Sortie Interdite“14 най-малкото защото на нея нямаше дръжка. За момент отчаяно обмислях възможността да навлека облегнатата на стената броня и да се хвърля към вратата с дрънчене и грохот. Или може би беше по-разумно да се скрия в бронята до вечерта и после да обясня на пазачите, че съм заспал в тоалетната. Но не — трябваше да остана спокоен. В този контекст помага френската формулировка на това разпореждане, срещана по упътвания за случаи на пожар, самолетни катастрофи и потъващи фериботи: Gardez votre sang-froid’15.

Беше твърде невероятно да успея да се помъкна невидян през галерията, а всеки момент някое случайно движение на младоженците би ме изправило пред тях в цялата ми прелест, тъй великолепен, самотен и забележим като взет на мушката лос.

Винаги съм обичал аксиомата на Шерлок Холмс, която гласи, че щом невероятното е отхвърлено, значи решението се крие във владенията на невъзможното. Докато стоях в ъгъла на дворчето, с гръб към тежките врати на гробницата, внезапно си спомних максимата на брат ми, че „Не е изход“ винаги означава „Изход“. Така че останах на място, докато младата двойка все повече се приближаваше към мен, и после, докато група японски туристи, водени от екскурзовод с шлифер и сгънат оранжев чадър, излизаха от сградата, аз сръчно задържах с пръстите на крака си вратата на криптата и я придържах за четирийсетината любители на изкуството, докато не загубих търпение и не се шмугнах между последните от тях обратно в криптата, срещу движението, като минавах край предметите и надгробните паметници в замъка Ербо на бързи обороти и на заден ход — както когато превърташ назад кинолента. „C’est interdit!“ — извика един пазач, докато си пробивах с лакти път през входа, все по-сигурен в успеха на бягството си, притичах през паркинга към пежото си и отпраших към Фонтевро. Все пак и тогава доволно отбелязах, че пазачът инстинктивно ме взе за френскоговорещ.