Дългът към удоволствието

Чеснова майонеза (айоли)

„Едва ли би било преувеличение да кажа, че в географско отношение щастието и благоденствието започват там, където в кухнята се използва чесън.“ Така твърди Марсел Булестен, един герой на френско-английското кулинарно взаимодействие, неизвестно защо пропуснат в „Larousse Gastronomique“. А кой от нас не е чувствал правдивостта на тези думи, когато пристигне в онази земя, чието име само по себе си съдържа и предизвиква някакво разширяване на чувствените хоризонти на живота, прибавянето на няколко допълнителни нотки в двата края на емоционалната ни гама, нов набор от клапи в църковния орган на душата, уголемяване на всяка клетка в сетивните органи на тялото, нов сговор между тяло, душа и ум; земя, която в същото време е и идея, изразно средство, професия, програма, образование, философия, кухня, дума: Прованс. (Препрочитайки това изречение, откривам, че граматически погледнато, то изисква въпросителен знак, какъвто аз обаче нямам намерение да слагам.) Кой(!) би могъл да забрави първото си пристигане в това омагьосано място, колата се спуска на юг, като или препуска по магистралата, или обикаля през massif centrale, и сетне откриваш тази отначало едва доловима, а после все по-осезаема промяна в климата и топографията, която крие денотации — или по-скоро конотации — за юга. Лично аз предприех това пътуване в дните непосредствено преди събитията, които ще ви опиша след малко (маса пред някакво кафене под една липа в Ил-сюр-ла-Сорг; лимонов сок; шумът на река Сорг изпод близкия мост; мотопеди; единайсет сутринта).

И това, разбира се, е дълбоко комична представа въпреки схващането на Алфред Жари, че клишетата са арматурата на абсолютното. Срещата между севера и юга е една от определящите, структурни грешки на Европа, чиито форми са постоянно променливи като идентичността в сънищата: странният сблъсък между образования вестгот, способен да цитира Катул и увлечен от архитектурата, и варварина римлянин; викингът, който работи като страж във византийския двор; норманите в Сицилия; маниерните недоразумения на британските пътешественици из континента, изплашени от разбойниците и бурите; Гьоте с неловките му прелюбодеяния в Рим; Байрон с неговата графиня и неговата политика; рейсовете с туристи в папския дворец в Авиньон. Малко хора от севера могат истински да разберат душата на юга и ако се причислявам към тях, то е не толкова поради онова, което съм направил, колкото поради инстинктивното ми разбиране на ритмите и императивите на живота в mezzogiorno — живота там, където се чуват жътварите. Другояче казано, малцина са родените в една култура, която не използва зехтина като основно готварско средство, дето могат да се похвалят с истински вкус към макаронените изделия и свързаните с тях алкохолни напитки.

През първата си вечер като местен стопанин седях в същото това кафене в Прованс приятно „непознато“ заведение, където сервираха напълно приличен топъл сандвич с шунка и сирене, който в следващите години ги научих да подправят с капчица горчица в соса. Безкрайните преговори и педантичната бюрокрация на всички френски правни процедури бяха направили целия процес продължителен и напрегнат, оживяван единствено от забавно прозрачната двойственост на стиснатата белгийска двойка, от която купувах къщата — ранната ми поява в деня преди покупката ги хвана в опит да си приберат хладилника с фризер и миялната машина, които изрично бяха включени в цената. Те проявяваха чувството си на вина по типичен за възрастните начин — чрез гняв. Според мен смятаха, че ще бъда отнесен и лековерен поради скръбта си: „Родителите му са загинали при голяма експлозия на бойлера“, беше казал адвокатът ми, с което подпали лукави пламъчета в свинските очички на съпруга.

През онази първа вечер бях оставил вратата отключена и бях шофирал през лозята и маслиновата горичка до Ил-сюр-ла-Сорг, за да седна на терасата, където изпих няколко чаши рикар и размишлявах върху връзката си със Средиземноморието. Първото ми посещение в този район беше подарък от родителите ми за осемнайсетия ми рожден ден; бях дошъл на гости на брат си, който тогава живееше и работеше в една къща в покрайнините на Арл. Имахме практика всеки ден аз да се мятам на велосипеда и да се отправям към местната хлебарница или рибарска сергия, преди да поседна на билков чай в (или по-често ексхибиционистки пред) едно старателно занемарено кафене; няколко години по-късно препусках рисковано с малкото си мотопедче, което невинаги успяваше да изкачи самичко нагорнището; връщах се с пълна раница франзели и пастет за незабавна консумация и нещо по-питателно за по-нататък.

Ясно е, предполагам, че тук се чувствам като у дома си, нали? Това, най-общо казано, е мястото, където прекарах седмицата след събитията, които ще опиша след малко. Делях времето си между това кафене и собствената ми скромна къща, докато печатах тези свои кулинарни мисли и съждения; денят ми бе разпределен както следва: кратък набег до „града“ за едно черно кафе, размяна на поздрави и запасяване с провизии; кафе с мляко на терасата сред утринната светлина; простичък обяд (омлет, минерална вода „Виши“, праскови; салата от домати, чеснова супа, селски гювеч, филия с пържени патладжани, тиквички и домати, може и във вътрешния двор, преди слънцето напълно да встъпи във владенията си; следобедна дрямка в шезлонга под фикуса до басейна, точно толкова далеч от водата, за да не могат листата да падат в нея; топване във водата; подсилваща чаша чай „Туайнингс“; второ топване; разходка до кафенето, скромна вечеря там или в интелигентно неамбициозното местно хотелче.

В кулинарно отношение кулминацията на всяка северна връзка с юга най-често се изразява чрез любовта към чесъна. Това растение (чието английско име произлиза от латинската дума за „лютиво“; можем ли да предположим, че предците на Мери-Тереза са ядели чесъна като част от някакъв обвит в мъгла друидски ритуал?) е било предмет на множество разногласия и възхвали още от римско време, мразено заради вонята си и уважавано заради почти лечебните си свойства. Жителите на Северна и Източна Европа никога не са били предани консуматори на свободно растящата подправка, чийто намек за пикантна телесност и удоволствие навярно се оказва прекалено силен за онова, което Одън — самият той доста комичен представител на срещата между севера и юга — нарича „бирено-картофената култура на вината“.

За някои хора обаче идеята да готвят без чесън е — нека да я наречем — немислима (дума, която между другото се самоопровергава). Централното място на чесъна в моята кухня е неоспоримо. Обичам да отбелязвам този факт винаги когато пристигна във Франция, с един grand aïoli, истинско пиршество, в което чесънът играе основна и свещена роля: легендарната чеснова майонеза се сервира с подбрани гарнитури, наредени около нея; една от прелестите на това ястие се крие в преобръщането на отношението между второстепенния актьор (майонезата) и звездата (или както младата ми приятелка я нарича, „частта с протеините“).

Това, разбира се, е една от тайните наслади на много от най-популярните ястия в света — сосът с къри, който не е нищо повече от алиби за прилежащия към него ориз басмати; говеждото филе, което е само официално оправдание за йоркширкския пудинг (французите понякога намекват за тези отношения чрез притежателните местоимения в менютата — телешки мозък и неговата салата от леща, — сякаш на света има само една възможна гарнитура и връзката с нея е неразгадаемо интимна, като брачен съюз или душевната спойка между близнаци). Така че би било полезно да запомните този номер, когато търсите екзалтиращ тълпите кулинарен ефект: просто обърнете традиционната йерархия между съставните части на дадено ястие — например оставете някое обикновено парче месо на грил да бъде засенчено от великолепно изискана купа картофено пюре. (Представете си моторизирана процесия, в която кралската особа, вместо да се гуши в бронираната и възвестена с фанфари централна лимузина, препуска край вас начело на мотоциклетистите.) Има едно познато явление във всички области на художествените стремления, при което прекалено изящните или невъобразимо псевдоепически творби от всички области на изкуството ни предлагат неочаквани откровения тъкмо когато авторът им като че ли е гледал другаде. (Параклисът, построен от брат ми в Дюгоа, Белгия, който претендира да е шедьовър, всъщност е класическа илюстрация на този принцип: една претрупана и насилена широкомащабна концепция — високи колони, които се вият и гърчат в напъни за монументалност, и т.н., — компенсирана от простотата и небрежния вид на един архитектурен елемент, за който брат ми явно бе пропуснал да помисли и така да го развали; а именно очарователно безгрижния, непринуден и недообмислен купел във формата на бокал, който до ден-днешен си остава напълно незабелязан както от критиците, така и от туристическите справочници).

И така, айоли (aïoli). Този специалитет — по-скоро майонеза или чесново-яйчен сос — е предмет на мистична страст в моята нова родина Прованс и заема важно място в местния фолклор по кулинарни, културни и медицински причини. Пиер и Жан-Люк са особени почитатели на този сос и по време на приготвянето на „грандиозното айоли“, гвоздеят на летния фестивал на селото (другата атракция е изумително слабата куклена постановка на седемдесетгодишно кюре), те обикалят от къща на къща и ревностно следят приготвянето на блестящия сос, варената облещена моруна, задушените зеленчуци, току-що откъснати от градината — с една дума, всичко, което после се сервира на площада до паметника на загиналите воини с тъжния списък презимена, скупчени в семейни гнезда. Загиналите за отечеството гледат отвисоко дървените маси, слънцето пече отгоре, розето се лее, присъстват четири поколения жители на Сент Йосташ, всички възнесени във висшите селения на чесъна. Именно от братята взех собствената си техника за приготвяне на aïoli, като откровено се примирих с използването на кухненския комбайн вместо традиционното изтощително хаванче. И тъй, сложете в комбайна две яйца, четири скилидки чесън и бавно разбийте с половин литър зехтин (на подкупващо грубоватия провансалски диалект „ail“ значи чесън, а „oli“ — зехтин) и сока на един лимон. Ястието запазва своята мистичност въпреки простото си приготвяне, което е интересно опровержение на теорията на Маркс за принадената стойност, както и на схващането му за фетишизма.

Брат ми, който не харесваше особено онова, което със самодоволна непретенциозност наричаше „чуждоземска храна“ (категория, от която изключваше кърито), въпреки това беше любител на чесъна, особено под формата на въпросното айоли: „От всички френски работи това най-много прилича на английските майонезени сосове“, беше казал той, докато сипваше още една лъжица от гази амброзия в чинията си (това беше, докато още живееше в Бретан, близо до едно бистро, което редовно сервираха айоли с гарнитура като обеден специалитет. Когато след смъртта на родителите ни той идваше на гости в къщата ми в Прованс — къщата, която купих с парите от продажбата на тяхното имение, докато той още прекарваше летата си в своята съборетина край Арл, — брат ми винаги настояваше да му приготвя aïoli от класически провансалски тип, със студена панирана риба като основно ястие (рядко традиционната солена треска) или варени меса по мой вкус и интелигентно подбрани добавки, наредени около соса като апетитна почетна стража (варени яйца, аспержи, зелен боб, китки броколи, моркови, горещи пресни картофи с кожиците — или, както казват италианците, с нощниците, — домати, целина, цвекло и около половин литър варени охлюви). В големи количества айолито презасища, така че всичко останало трябва да бъде леко и освежаващо; аз лично го сервирам само със зелена салата (с великодушно лишен от чесън винегрет) и някакъв плод. Предпочитаното от мен питие е местното розе. Фредерик Мистрал, доколкото знам, единственият поет, кръстен на известен европейски вятър, пише, че „айолито съдържа горещината, силата и насладата на провансалското слънце, но за разлика от слънцето има и предимството да пъди мухите“. През 1891 г. Мистрал основава литературно списание, наречено „L’Aïoli“.

Именно със смътното намерение да си приготвя този чеснов сос отидох в Апт една сутрин преди няколко дни. Апт е градче на четирийсет и пет-шест километра от Сент Йосташ; разходката дотам предприемам за специалните съботно-неделни покупки, а не заради основното всекидневно безразборно пазаруване. От време на време ходя и през онези два четвъртъка в месеца, когато към пазара се добавят и няколко сергии, предлагащи джунджурии и вехтории с претенции на антики на принципно и сякаш открай време надути цени, но не беше изключена и възможността за някоя доста забавна находка. Любимото ми писалище от средата на XIX век беше една такава находка; дългите години, през които е било скрито в дъното на кафез за кокошки, го бяха белязали с ясно доловима миризма, която намаляваше цената му на сергията на „чужденеца“ — парижанин, избягал от рекламния бизнес и емигрирал на юг преди десетилетия. Миризмата на кокошки беше приглушена с няколко еретични слоя лак. („Ако вещите в къщата не са използваеми, значи по правило не са красиви“ — една максима на брат ми, с която като никога съм съгласен.) Когато тръгнах по централната алея за хранителни стоки, минах край сергията с гъби на мосю Роблушон, където бе изложена първата реколта от даровете на късното лято; бях изтървал сезона на пумпалките, което ми бе приятелски натякнато от набития продавач, чийто недостиг на сантиметри изглеждаше също тъй неразделен от професионалната му екипировка, както плетената кошница и кучето за лов на трюфели. Отдясно беше сергията на нацупената мадам Волоа с характерната за нея небрежна подредба — зелка, изтърколила се от препълнения кош долу при морковите, някоя и друга градинска маруля, подаваща се между цветното зеле като погрешно прибрано писмо, — което я правеше най-непривлекателната от осемте или деветте сергии на пазара. Започнах разходката си с усещането, че днешното ми търсене няма да остане напразно, с ясното предчувствие за успех на ловеца. Това усещане се засили, докато отминавах безупречната сергия с плодове на мадам Дюпон (ягодите отдавна бяха свършили, но цитрусовите плодове бяха в пълното си великолепие) и щанда за сирена на мадам Карпентие, вдовица, чийто съпруг приживе бе вложил много старание в начинанието и бе обирал лаврите за превъзходния вкус и вид на сирената, така че, когато той умря, всички предвещаваха банкрут, но тихата и кротка мадам Карпентие пое обществените задължения на сергията и качеството на сирената дори се подобри, принуждавайки местните клюкари да преминат от „тя никога няма да може да се оправи“ към „ами да, от самото начало тя е била човекът с нюх“.

Беше единайсет и четвърт и пред сергиите гъмжеше от купувачи; пазарът работеше основно от осем сутринта до дванайсет на обяд, а после започваше да затихва, често учудвайки непредвидливите англосаксонци и въобще северняците с бързия преход от момента, в който един-двама продавачи на храни започнат да раздигат стоката си, до момента, в който пазарът окончателно опустява и заприличва на поляна край цигански катун; един-двама антиквари оставаха до ранния следобед, преди да натъпчат джунджуриите си в многотомната антология от рена, пежа и ситроени на всевъзможна възраст.

— Харесаха ли ви моите merinjana, мосю? — извика мосю Андруе, когато се наредих в края на внушителната опашка пред зеленчуковата му сергия. Разбира се, самото ми присъствие там беше утвърдителен отговор. Роденият в Бретан мосю Андруе, познат като любител на антиките и на провансалската история, беше използвал диалектната дума за патладжани, която аз разпознах без усилие — наистина бяха задоволителни и послужиха за основа на една превъзходна смес, която ми стигна за няколко дни и се оказа особено ефектна, когато се намаже студена върху горещо хлебче или обратно. (Този вид сандвич ми беше показан от брат ми в може би единствения случай, когато моята кулинарна практика е била повлияна от неговата. Тайната е да не се прекалява с доматите.) Другото интересно ястие, където патладжанът играе централна роля, е внимателно подправеното турско имамбаялдъ, чието име означава „имамът припадна“ (предполага се поради невероятния вкус на ястието, макар че аз винаги съм се чудел дали не е алергична реакция). Разнообразието от алергични реакции и действия на токсините е удивително — от почти моменталното подуване, покриване с петна и припадане при обикновените хранителни алергии (веднъж видях в един ресторант в Страсбург как някакъв човек стана морав и получи удар около трийсет секунди, след като беше погълнал един фъстък) до седемдесет и двата часа без симптоми, които предхождат късния и винаги фатален чернодробен колапс, предизвикван от някои гъби.

Обиколих пазара. Главата ме сърбеше леко. (Колко малко бихме се дразнили от сърбежите си, ако ги възприемахме като онова, което са — посланици на възкръсващия живот.) Мосю Андруе беше отпратил набързо другите купувачи, за да стигне до мен, един от любимите му клиенти. Купих си няколко картофа за салата, малко боб, моркови за цвят и текстура и домати, преди галантно да приема подаръка под формата на китка босилек и внимателно да сложа придобивките си до яйцата, които вече се гушеха на дъното на пазарната ми кошница. Мосю Андруе не искаше да ми продаде чушки, защото качеството им било приемливо, но не и изключително. Това беше отчасти шега или алюзия за случката, благодарение на която се развиха нашите отношения. Бях направил забележка за няколко „дървени“ праза, които той ми беше продал; разменихме си реплики, истинска драма, чиято кулминация дойде, когато аз размахах вещественото доказателство в несъзнателна имитация (както ми дойде наум по-късно) на Шекспировия Флуелен16, докато провеждахме следния диалог:

Мосю Андруе: Приемливи са.

Аз: Едната гола приемливост никога не е приемлива.

Мосю Андруе ме погледна презрително и ми обърна гръб, а аз на свой ред се врътнах и си заминах. На другия път, когато посетих сергията му, вече бяхме в много по-сърдечни отношения — следствие, което съм забелязвал често у французите. Изглежда, се чувстват по-комфортно в отношения, предшествани от и основани върху някакъв спор. (Думата „антанта“ не случайно е френска.)

Този четвъртък пазарът беше дори по-оживен от обикновено. Както вървях през тълпите между сергиите, уж случайно блъснах коляно в слепоочието на някакво дете, което подскачаше шумно от сергия на сергия; за момент то се вцепени, а сетне ревна със сълзи. Сянката, хвърляна от липите, ставаше все по-безсилна пред лицето на жегата, която обаче носеше със себе си утешителната мисъл за обяда.

Дали ловецът винаги предчувства успеха си? Дали точното попадение на стрелата е предсказано от опъването на ръката на стрелеца? Дали реторичните въпроси не са скелетът на всяко наше начинание? Трябва да призная, че онзи ден, като се отправях към пазара, чувствах химична увереност в изхода от експедицията си, набъбващо предчувствие за нещата, тъй категорично, както водосточната тръба е категорична относно собствената си вертикалност. Едно нервно вълнение, един интелектуален прилив се надигаха у мен, докато завивах покрай сергията с плодове на мосю Рьомуле с четирите вида грейпфрут, които тази сутрин изглеждаха особено ярки, с уханните пъпеши, наредени до обилно воднистата рекламна диня, от която бе отрязано парче за доказателство, че е узряла, тъй че сега тя откровено приличаше на разранена вулва; покрай задвижваната с велосипед количка, разнебитена и находчиво измислена, същински примитивен сал, където мадам Берти (италианска емигрантка) продаваше шербетите и сладоледите, които сама приготвяше вкъщи, преди да избъхта трите километра до площада веднъж на две седмици. Винаги предлагаше най-много три вида от прочутите си сладоледи, но беше безумно щедра към мен само защото й пошушнах идеята, която после се превърна в особено успешен артикул, а именно прелестно освежаващият шербет от бъз; тази жена упорито и уж стеснително ме наричаше „моят изобретателен англичанин“ пред възхитените и завистливи погледи на другите купувачи); вървях покрай първите лястовици в антикварното крило, недостъкмени сергии, които именно с наивността и импровизираността си създаваха у познавача успокояващото чувство, че има шанс да намери някоя рядкост, и се насочих право към претъпканото сърце на пазара, където атмосферата на притаена алчност и взаимна експлоатация бяха почти тъй видими, както маранята, очакваща ме по пътя към къщи — ефектът се подсилваше от щедрото изобилие на туристи в празнични дрехи, склонни да бъдат здраво обръснати; към една групичка от тях, всичките с такива наострени уши и облещени очи, че за миг остро почувствах близостта ни с животинското царство, което разчита на сетивата си така, както ние сме свикнали да разчитаме на ума си. Бих могъл да събирам боровинки, да ям месото на животни, които съм убил и сготвил на огън, стъкмен със собствените ми ръце, с насечени от мен дърва — както виждате, бях изпаднал в доста любопитно състояние, — и всичко това, за да открия, че гласовете, които съм чул да говорят на английски, не са на англичани, а на американци, тъй че забързах по алеята и минах покрай сергията с подправки, за чийто власат собственик се носеха слухове, че продавал и китки за некулинарни цели (веднъж брат ми сподели, че марихуаната не му подействала въобще, освен че го накарала за момента да се почувства като разгонен пръч, а на сутринта бил неспособен да си спомни своя собствен телефон). Докато вървях към антикварните сергии, усещах как у мен се надига онова чувство на разочарование, което често предхожда успеха, към който се стремях още от мръсния Портсмут, успеха, заради който изтърпях няколкостотин мили гонитба и шпиониране. И ето че в един миг бях дълбоко и смайващо възнаграден: съзрях я пред мен като утринно слънце, а пълният й блед съпруг неизменно и мрачно стоеше до нея; тя бе сияйна и лъчиста, от косата й струеше светлина и докато ръката й връщаше на количката някакъв позлатен овален часовник, лицето й изразяваше сдържано веселие и суха, престорена любезност; явно вкиснат, неуспелият търговец стоически удържа неподвижен лунния пейзаж на физиономията си, надупчена от акне; тя изправи глава и тръгна в посока към мен, а аз предвидливо й препречих пътя — другите посетители на пазара бяха нереални за мен, всичко на света беше само маскарад, освен нас двамата и моите намерения; застанах пред нея и бодро възкликнах:

— Какво съвпадение, скъпа моя, колко невероятно!

Закуска

— …И после отидохме да разгледаме онези картини на учениците му в Керньовал, които дотогава бях виждала само на репродукции, и после слязохме до Шинон на Лоара, където е онзи негов скулптурен парк, за който се вдигна толкова шум, но в справочника бяха сгрешили часа на затваряне, тъй че трябваше цял ден да блеем из замъка и прочие и чак на другия ден разгледахме парка, но си заслужаваше, нали, скъпи? Следващите два-три дни само се размотавахме, което на Хю май му дойде добре, тъкмо да си почине от гледането на творбите на брат ви, макар че и той е луд по него почти колкото мен, и после минахме по планинския път, който беше прелестен, а сега ни остават само три дни, така че ще разгледаме музейчето в старата му къща в Арл, преди да оставим колата в Марсилия и да отлетим за вкъщи, макар че Хю не гори от нетърпение, защото го е страх да лети със самолет, нали, скъпи?

Въпросът съвпадна с преглъщането на една филийка, така че ни беше спестен друг отговор освен лицеприятното „добродушно“ поклащане на главата му. Закусвахме в дворчето и сянката на чинара ни пазеше в ранния час; бях казал на новите си гости, които щяха да пренощуват при мен, че трябва да дойдат по-рано, за да се насладят на утринната гледка — скали, маслинови горички и лозя, и слънцето, пламнало на хълма, върху който е кацнало градчето Горд, на шест-седем километра оттук.

— Възхитително предвидливо от ваша страна да съчетаете така добре работата с удоволствието — вметнах аз дяволито. — Макар че, разбира се, нима в известен смисъл всички медени месеци не съчетават работата и удоволствието?

— Това е нещо, което Марсел Дюшан така добре постига в „Булката, разсъблечена от своите ухажори“ — нашествието на механизацията в области, където интимността е все още доминираща метафора. Мисля, че Дюшан иска да каже, че колапсът на частното пространство може да бъде сравнен с разпадането на традиционните системи за оценяване на изкуството, както и, разбира се, с кризата на отношенията между половете при капитализма. Абсолютно. Мислех да пиша дисертацията си върху Дюшан. Всъщност веднъж ми предложиха да преподавам история на авангардното изкуство в Калифорния. Май вече ви споменах. Брат ви говорил ли е някога за Дюшан?

— Хюи, мисля, че онзи смокинов конфитюр много върви с тази кифла. Възможно най-добрата употреба на смокините, особено след смущаващото сравнение на Лорънс с женските гениталии — макар че двама младоженци едва ли искат да слушат такива мръсотии от един стар досадник. Нашите приятели италианците твърдят, че смокините са идеална гарнитура към пармската шунка. Тези, разбира се, са от собственото ми дърво. Лора, виждаш ли някъде още кафе? Жалко. Не, Бартоломю смяташе, че Дюшан е трябвало да си остане шахматист. Но стига сме говорили за такива ужасни работи. Ще имаме предостатъчно време за това по-късно. Обещах ти официално интервю и ще си го получиш. Това при положение, че Хюи ни разреши, разбира се…

— Имам си моята книга и вашия басейн. Не мисля, че ще имам проблем да убия времето до довечера — каза той с бърз поглед към Лора, съдържащ за мое отвращение кратък проблясък на брачна похот.

— А после ще ви нахраня както трябва продължих аз твърдо. — Лек обяд, защото ние, горките роби, имаме работа, а пък и не искаме да ти се схване коремът в басейна и да се удавиш, нали, Хюи? Но ще хапнем нещо по-съществено за вечеря, а утре сутрин ще ви изпратя след малка закусчица.

— Много сте лю…

— Но може би трябва първо да спомена няколко нещица, не бих ги нарекъл правила, но май са точно това. Внимавай в плиткия край на басейна отляво — ръбът на стъпалото е остър и можеш да се порежеш, което ще значи да те водим при доктора за инжекция против тетанус и ще пропуснем ценно време за интервюто. Пази се също и от уж удавени оси, много от които са запазили способността си да жилят. Във всеки случай имам нещо като удобно гребло, което върши работа и за обиране на падналите листа. Боя се, че държа краката да се избърсват преди влизане в къщата — Лора сигурно е забелязала шарката на килима точно пред вратата, макар че само някой познавач на тези неща би оценил напълно колко е ценен и рядък. Мисля, че имам резервни джапанки под навеса, макар че не съм сигурен дали ще се намери твоят размер, Хюи, защото краката ти изглеждат твърде големи. Ако се нуждаеш от нещо освежително, имай предвид, че моят дом е и твой дом — с други думи, можеш да си го приготвиш сам, но не забравяй, че автоматичното включване на газовата печка не е много надеждно. И накрая, най-важното: ако тръгнеш да се разхождаш нагоре, а не надолу по хълма към селото, когато стигнеш до разклона, в никакъв случай не тръгвай по горния път, който изглежда (и наистина е) по-пряк от долния, който е и по-каменист и започва толкова обезкуражаващо, като се спуска и те кара да губиш от постигнатата с толкова труд височина, особено ако човек има едно-две излишни килограмчета; но в никакъв случай не тръгвай по горния път, който минава през земите на двама братя, които са големи симпатяги, освен когато са на собствена територия с пушки в ръце. Преди няколко години имаше зловещо недоразумение с една съседка англичанка, която идваше да използва басейна, меко казано, без изрична официална покана. Така че запомни, заобиколи хълма, недей през него. Е, като че ли казах всичко. Обяд към един. След това, не знам от колко сън имат нужда младоженките, така че ще те оставя за два-три часа, Лора, докато аз и Хюи идем с колата до града да вземем нещичко за вечеря, и после ще се интервюираме пак през остатъка от следобеда.

Шумният Хюи отиде да разопакова багажа и изобщо да трополи из къщата, докато аз сръчно прибрах масата, а Лора се попече малко на слънце. Една от трудностите при добрата закуска е да се постигне подходящ баланс между освежаване и засищаме. Закуските са много различни в различните култури; почти по никой друг въпрос националните нагласи не варират толкова. Мексиканецът, който става в ранни зори, топи залчета чуро в кафето си, гаврътва нещо по-силно и забързва към работата; стройният французин застава прав на бара в кафенето с огромна чаша café-au-lait и може би кроасан; яшният викторианец със своята пушена херинга, препечена филийка с мармалад и овнешка пържола; австралийският джелепин, в загадъчна хармония с избухливия гаучо от далечните аржентински пампаси под същото това южно небе, отбелязва изгрева (пламнал, в моето въображение, над почти марсиански пейзаж от пясък и скали) с пържола, яйца и кетчуп; или Казанова, който закусва с двеста стриди, преди да залегне над основните си задължения за деня, били те съблазняване или библиотекарство (може би между тези две неща има непризнато сродство, нещо, свързано с идеята за катапогизирането); японецът с неговата невъобразима супа; монголците, които, без да слизат от седлото, пробождат веничка в шията на конете си, за да пият оттам подсилващата кръв; изобретателните, ужасни закуски на номадите в степта, пустинята и планинските проходи. Брат ми, естествено, си падаше по пържената закуска — или както той упорито я наричаше в чест на пребиваването си в Дъблин, където смяташе, че е изградил вкуса си, ПИЗ — пълна ирландска закуска. Ял съм я с него в безброй ужасни кафенета, без да броим прашните, но добре осветени студия и ателиета, където той неизменно инсталираше печка (обикновено газова), на която приготвяше комбинациите си от бекон, яйца, салам и пържен хляб (хубава кървавица се намираше трудно и затова невинаги присъстваше на масата), и произнасяше съставките, като че ли бяха една дума, беконяйцасаламипърженафилия. Брат ми твърдеше, че всеки, който може да приготви „прилична пържена закуска“, е овладял необходимите умения за преценка на времето за готвене и съставките и може да спретне всяко друго ястие: „В сравнение с ПИЗ телешкото «Принц Орлоф» с картофено суфле е детска играчка.“ Личните ми предпочитания са към един-два подбрани плода и чаша кафе; животинските мазнини и житните храни са съответно прекалено несмилаеми и прекалено обезсърчаващи за утринна консумация. Понякога може и кроасан, макар че зависи от това дали наблизо има свястна пекарна. В дома ми в Прованс зависи от това дали ми се слиза до магазинчето в града, преди да наруша постите си с нещо друго; обикновено не мога да намеря достатъчно мотивация. Днешните кроасани и филийки бяха отстъпка пред пълничкия Хюи.

Стреснах Лора, като я попитах:

— Ще започваме ли? — Тя се поизправи, като от движението торбестите й шорти се вдигнаха над златните й колене.

— Толкова е хубаво тук, на човек не му се работи. Съмнявам се, че ако живеех тук, щях да успея да свърша каквото и да било.

— Свиква се.

Едно гущерче, съживено от усилващата се жега, притича по масичката между нас. Лора заподрежда разни тетрадки и технически помагала, които вадеше от обемна раничка с артистичен вид.

— Мистър Уинът, бихте ли ми разказали накратко за вашето и на Б. У възпитание, за да мога да…

— Б. У ли?

— Извинете, става въпрос за брат ви — така го наричам в бележките си. За да избегна на първо време проблема, с който ще се сблъскам, когато трябва да започна биографията му — дали да го наричам Бари, което звучи малко фамилиарно, или Уинът, което пък е ученическо. Така че реших, че няма да вземам решение, докато не започна да пиша.

— Мисля и се надявам, че съм Тарквин до мозъка на костите си. Тарквин Тарквинибус, Тарквинът на Тарквиниите. Както вероятно знаете, кръщелното ми име е Родни: Тарквин е собствен щрих, базиран на очарователния Шекспиров злодей. Ха-ха! Колко е досадна Лукреция — цялата тази добродетелност, всичкото това вайкане. Кратко описание на възпитанието ни. Не, не мисля, че ще ти разкажа това. Но ако ми зададеш конкретни въпроси, ще ти дам конкретни отговори.

Не бих отдал дължимото на моята събеседничка, ако пропуснех да отбележа както изненадата й, така и бързото й опомняне, сякаш някое елитно поделение беше извикано от фронта, за да потуши въстание в столицата. Цвъртенето на жътварите внезапно привлече вниманието ми, като извърши един от онези резки преходи от териториите под прага на съзнанието към онези далеч над него, изстрелвайки се като реактивен асансьор от дълбока незабележимост към дразнеща натрапчивост.

— Добре — каза тя след кратко привлекателно делово преподреждане на книжата. — Разкажете ми за вашето образование и това на брат ви.

За момент благородният Тарквин се загледа замислено в далечината.

— Предпочитам да не описвам ранното си развитие чрез външните му белези. В това отношение императивите на биографа и истинският живот на неговия обект се разминават. В крайна сметка мрачната хроника на училища, награди, фактури от обществената пералня — какво ни казва тя за субективните усещания? Може би наистина фактурите от пералнята съдържат повече субективна информация от другите скучни подробности — повече странности навярно, повече алиаторна индивидуалност. Наистина ли нашият герой е прекарвал цяла седмица, без да си смени слиповете, и после си ги е сменял по два пъти на ден през следващия семестър? За какво му е била тази бродирана официална риза, за която пише във фактурата — със странно красив почерк, подсказващ на писателския ум възможността за романс между свенливо изчервяващата се красавица зад тезгяха и покварения титан на изкуството, който й подава торбата с парцалките си при поредното си ежеседмично поклонение: ефимерен човешки контакт, от който той неусетно е станал зависим — нещо като леке, което не се маха. (Възможно заглавие на биографията?) Може би един ден някой писател ще измисли нечий живот и ще го разкаже единствено под формата на поредица документи без емфатичност и коментари: свидетелство за раждане, ученически бележници, шофьорска книжка, застраховка за живот, застраховка на мебелите, списъци за покупки, бележки за невърнати книги от библиотеката, неизпълнени рецепти, неосребрени квитанции от бензиностанцията, неподадена молба за паспорт с фалшиво име и най-накрая тесте сметки от лекари и старчески домове, чиято кулминация ще бъде удивително високата сметка от модно погребално бюро. Върху подобна структура читателят може да наложи собствените си утешителни истории за постижения и развитие. От една страна — да си постигнал толкова неща! От друга — на такава цена! И собственият ни живот, напълно различен — колко скучен, колко лишен от рискове и колко, колко по-добър!

За да „отговоря“ на въпроса ти: бях възпитан от частни учители, нещо твърде сходно със самообразованието.

Брат ми посещаваше частни училища, мавзолеи на гаснещия престиж с претенции да дават образование, на които приписваше вината за пълната си липса на интерес към общата култура, както и доста уморителните си претенции за безкласовост, които разви по-късно. „Всички творци принадлежат към работническата класа“ и други подобни глупости. Ще забележиш, че самият аз съм приятно лишен от подобни превземки. Баща ми в крайна сметка се отказа да се занимава с Бартоломю, или го бяха убедили да се откаже. Мисля, че очевидният ми талант и обещанието за успех, които съм чувал да казват, че излъчвам, са успокоили папа и са му позволили да остави на брат ми повече време за пилеене; навярно един успех на семейство е напълно достатъчен… Както и да е, баща ми го пусна да се запише в „Слейд“, където той постигна невероятното, като ги принуди да го изключат. Що се отнася до мен, мога да кажа само, че който и да е списък с изучавани предмети и взети изпити, с надминати учители и безпроблемно погълнати сложни текстове ще говори твърде малко. Нима истински значимите промени не са свързани с усещането за определени материи, с трайните ми предпочитания към дадени цветове, с вродения ми вкус към определени стихове, определени сгради? Сянката под корниза на стената срещу прозореца на спалнята ми на четвъртия етаж, която се променя със смяната на парижките сезони. Когато става въпрос за вътрешния ни живот, истинския ни живот, какво значение в крайна сметка има изходът от битката при Ватерло в сравнение с колебанието дали да си сложим лютив сос на стридите?

Междувременно Хюи беше свършил с каквото там правеше в къщата — несъмнено той не беше пропуснал шанса да пребърка по уелски нещата ми — и сега плуваше в басейна с шумно пръхтене, цамбуркане и пуфтене като някой морж.

— Хю е бил в отбора по плуване на Кеймбридж.

— Да, предполагам.

Лора вдигна очи към новия си съпруг, който в този момент чрез някакво сложно подводно превъртане измести удивително количество вода дори по собствените си стандарти. Не беше трудно да се заключи, че когато излезе от басейна, в него ще има по-малко вода, отколкото наоколо.

— Знаете ли защо брат ви е бил изключен от „Слейд“? Извинявайте, просто има толкова много истории.

— Само ако ти от своя страна ме извиниш за забележката, че е неразумно да оставяш слънчевите лъчи да падат така безпрепятствено върху кожата над коленете ти. Тъкмо там се получават най-жестоките изгаряния, особено при велосипедистите. Една-две стъпки наляво, накъдето сянката предателски мигрира, и готово. Бяха го хванали да върши някаква пакост. Дали не беше смъквал оловните плочи от църковния покрив, за да ги претопява? Или може би просто са го изхвърлили, защото не е бил особено добър. Страхувам се, че детайлите ми се губят нещо. По това време много четях Пол Валери и сънувах няколко сънища, които ми се сториха по-реални от действителния живот: няколко пасажа от Рилке и Пруст, отделни стихотворения на Леопарди и аксиоми на Лихтенберг, една торбичка горещи кестени, изядени пред театър „Доминиън“ на Тотнъм Корт Роуд два дни преди зимното слънцестоене — ето от това се състоят собствените ми „спомени“. Всичко, което мога да кажа, че си спомням от този период на живота на брат ми, е една разходка в летен следобед, когато екотът на една църковна камбана се носеше над Темза в посока към Ламбет и после бе удавен от бръмченето на син влекач.

Лора издаде въздишка, която говореше за усилие и за съпричастие; подобен шум е могъл да издаде Верди по отношение на Бойто.

— Баща ви е имал своите успехи и своите провали в бизнеса. Отразяваше ли ви се това, когато бяхте деца? Знаехте ли за проблемите му?

— Нищо, което ни напомня за преходността и нетрайността, не може да се смята за напълно отрицателно. Всички на този свят сме скитници, всички сме в крайна сметка бездомни.

— Кои са първите признаци за артистичното развитие на брат ви, които си спомняте?

— Казват, че има някои определени мигове, които всички от едно поколение могат да си спомнят — войни, спортни победи, ужасяващи убийства, кацане на луната. Освен това има житейски мигове, които би трябвало да са запечатани в съзнанието на отделния човек: ранни сексуални преживявания, автомобилни катастрофи, смъртта на близки хора; за едно определено поколение хора на определена възраст — и първия път, когато са видели цветен телевизор. Подобна брутална колонизация на душевния мир не крие интерес за мен, нито пък, подозирам, за който и да било истински творец. Интересувам се най-вече от неща, които не помня, от отсъствия, празноти, елизии, липси, недостиг, апории… от нищото. Самоосъзнаването на творческото ми призвание дойде в момента, в който взех една картонена фигурка на слон, направена от брат ми, с изправен хобот и доста неубедителен водач, и тъй нататък, и го сгазих на няколко пъти с велосипедчето си.

— Кога се случи това?

— Не съм сигурен… не си спомням точно. Мисля, че беше към четири без петнайсет. Определено преди вечеря. Тогава откриха какво съм извършил. Нарочно тълкувам въпроса ти погрешно, за да докажа нещо.

— И какво стана?

— Последваха „смесени рецензии“. Както можеше да се очаква. Брат ми побесня от яд и много се тръшка. Но творците не могат да очакват да имат безоблачно детство. Мога ли да долея чашата ти с леден чай? Не? Имахме бавачка, която беше мила с мен, но малко след това трябваше да я уволнят и нещата се поуспокоиха.

— Какво беше отношението на родителите ви към първите стъпки на брат ви като художник?

— За бога, човек би си помислил, че пишеш биографията на брат ми. Ха-ха! Майка ми и баща ми бяха доста потайни в това отношение, но мисля, че както и всички останали, те смятаха работите на Бартоломю за детинщини. Майка ми, която беше нещо като актриса, разбираше какво значи артистична природа и знаеше, естествено, че аз съм много по-близо до тази природа. Мисля, че тя ценеше моята интровертност, макар че, разбира се, полагаше големи усилия да не го показва и да се преструва, че харесва нещата на Бартоломю — тя можеше да бъде много изкусна и тактична. Баща ми просто казваше „Браво, момчета“ винаги когато някой от нас направеше нещо хубаво.

— Какви други интелектуални влияния от ранното ви детство бихте споменали? Отрази ли ви се животът в чужбина?

— Еврейските мистици смятат, че Бог е създал хората, защото Той обича историите. Знаеше ли това? Думите, които използваме, за да опишем вътрешния живот, са толкова груби, нали? Влияние, въздействие, развитие. Като че ли душата е малка, раздрана от противоречия провинция на Балканите, притисната между две по-велики сили. Париж е, така да се каже, тъканта на светлината, запечатана в някои картини на Гюстав Кайбот. Стокхолм е гледката на девственото снежно поле, недокоснато от човешки крак. Дъблин е малцов мирис, съжаление, дъх на влажен талаш.

— Като оставим настрана резервите ви спрямо влиянието, има ли някакви учители, които си спомняте? С други думи, има ли още нещо, което аз като биограф трябва да знам във връзка с други ранни влияния върху вашия брат, за които иначе не бих могла да науча?

— Доколкото подразбирам, това е любезен, индиректен начин да ме попитате за перфектния ми френски. Имахме един възприемчив млад французин на име Етиен, който ни гостуваше през празниците в продължение на няколко години, предимно в Лондон и Норфък. Той скоро видя в мен зрънцето гениалност и окуражаваше моята същина, моята уникалност. Към Бартоломю се отнасяше с истерична сърдечност, която не можеше да излъже никого — „Това момче ще стане най-великият скулптор след Микеланджело“ и тям подобни.

— Знаете ли къде мога да намеря Етиен сега? — попита Лора, видимо нетърпелива за пръв път в нашия разговор. Можех да видя пулса на прелестната й шия.

— Толкова се радвам, че мога веднага да ти дам конкретен отговор. Той е в гробището Пер Лашез, в един от онези отвратителни семейни мавзолеи от деветнайсети век. Семейството му беше много, много по-префърцунено, отколкото подозирахме. При цялата си словоохотливост французите са доста потайни — но предполагам, че това го знаеш. Не си спомням презимето му, но сигурно може да се открие някъде — мисля, че беше Ганиер.

— Какво се случи с него?

— Ужили го пчела. Горкият Етиен беше алергичен много преди това да стане модерно. И, изглежда, е имал лошия късмет да му свърши противоотровата. Или по-скоро се е инжектирал, защото намериха дупчица, но нямаше и помен от противоотрова в кръвта му. Като че ли инжекцията е била изпразнена и напълнена с нещо друго — вода или физиологичен разтвор. Той я носеше със себе си навсякъде. Не бяхме с него, когато умря — беше отишъл до Кю за един ден. Изглежда, е станало за около половин час. Настъпването на смъртта, не отиването до Кю. Етиен казваше, че е много абсурдно да възприемаш нещо толкова безобидно като „жужащата пчеличка“ — можете да си представите как звучеше това с неговия акцент — като потенциално смъртоносно.

— Бяхте ли близки с някой от слугите?

Докато тя говореше, за миг ми се мярна лицето на Митхауг, проснат върху релсите пред връхлитащия влак. Той ме гледаше с такава искрена почуда, че в друга ситуация тя би била комична.

— Не особено. Имахме една ирландска прислужница, за която вече споменах, и един норвежец, който обичаше туршия и падна под влака в метрото — той научи брат ми да прави фигурки от картон, преди всичко, струва ми се, за да му намери занимание, та да може да прекарва повече време с мен. Митхауг приготвяше едно ястие с консервирана сьомга, чиято национална принадлежност е предмет на ожесточен спор между скандинавските страни. Техниката на консервиране на рибата със сол, захар и копър може да се използва и за скумрията например, макар че е важно тя да е прясна, защото естествената й мазнина я разваля бързо и зловонно — това е една от причините скумрията да е единствената храна, която може да се продава в Лондон легално в неделя. Ще ти дам рецептата. Сос от цариградско грозде също върви със скумрия.

— Брат ви идвал ли е някога тук? Той е живял наблизо, нали? В Арл. Вие посещавали ли сте го там? Кога купихте тази къща?

Време беше да погледна часовника си. С крайчеца на окото си виждах, че Хюи е опънал един шезлонг и разтегляйки плата му с приятна липса на шум, се беше заел със задачата да си докара рак на кожата.

— Ще трябва да започна с приготовленията за обяда — да режа зеленчуци и други такива. Можем да си бъбрим, докато работя. Ако това не звучи прекалено подомашному за пробивна млада дама като теб.

Лора направи гримаса на съгласие. Балзак, най-големият и най-злобният от котараците в Сент Йосташ, ни подмина и влезе в кухнята. Денят беше пред нас.

Барбекю

Изгарянето в пожар е може би най-буквалният от всички видове насилствена смърт. Кой от нас, когато мине край някой голям архитектурен паметник или когато зърне през прозореца на партера прекрасно подреден и човечен домашен интериор (нотни листове на пианото, високи библиотеки и приканваща камина), не е чувствал простичкото желание да ги подпали? От всички забавни и поучителни грехове на император Нерон — сгромолясващата се спалня, чрез която се опитал да убие майка си, принуждаването на публиката да слуша калпавото му пеене — именно подпалването на Рим притежава благородните качества на архетипния акт. Колко ли от големите пожари в историята — в Лондон през 1666 г., в Чикаго през 1871 г. — може да са били причинени не от злощастна случайност като някоя преобърната тенджера или забравен чайник, а от истинско преливане на разгорещени животински страсти, намерили израз в пожара?

Именно този фундаментален импулс според мен прави барбекюто толкова популярно. (Етимологията на „барбекю“ е истински лабиринт: думата произлиза от хаитянското „Barbacado“, нещо като висяща решетка, служеща за издигане над земята на легла и пр. Можем да си представим употребата на този инструмент като помощно средство при инквизиции и канибализъм. Маис, хаитянската богиня на живота, от чието име произлиза думата „maize“17, е единствената друга заемка от единия език в другия, която е променила формата си, без да промени същината си, като гръцки бог, който се дегизира за целите на съблазняването или наказанието.) Не, запалването на огън е дълбоко човешки императив, който все още се ознаменува с мощния буржоазен ритуал с дървените въглища и газта от запалка — пряко свързан с далечното минало на човека, с магическия ритуал на намазването с бои, последвано от лов, огън на открито, угощение на племето с прясно убития мамут; респективно съставянето на лист за покупки, отбиването в супермаркета, запалването на барбекюто и церемониалното мъжко задължение на разчленяването, или по така казано, „транжирането“.

Лично аз предпочитам неподвижното барбекю, най-добре тухлено, с регулиращи се отдушници, откъдето да се вентилира; направил съм си такова приспособление в Сент Йосташ със собствените си сръчни ръце. То се намира от другата страна на кухнята срещу голямото дворче и моя басейн (който гледа към маслиновите горички); малкото дворче пък предлага по-широка панорама лозя и възвишения, които постепенно се издигат.

Тази вечер, след дългия ден, завършил с интервю, започнах да приготвям барбекюто. Пред възхитения поглед на Лора разстлах дървените въглища (продадени ми от местния автомонтьор, развиващ и този доходен бизнес) и хитро мушнах между тях една електрическа запалка, подобна по вид, но психологически твърде различна от бързоварчетата, предназначени да топлят чашите с вода до леглата на тежко болните.

— Не мога да понасям мириса на химикали, който се разнася от тези ужасни зидани пещи — обясних аз натъртено.

— В Лондон нямаме възможност да си правим барбекю. Отчасти не ни се занимава, освен това проблемът е в замърсяването и в гълъбите, и в касетофона на съседите — просто не си заслужава. А и времето не е достатъчно предсказуемо, както и при родителите ми в Дерби — те имат вградено барбекю, което никога не използват. Освен това Хю казва, че от суетенето около барбекюто получава сценична треска.

— Някои от нас нямат такива притеснения — вмъкнах лукаво аз. — Около седем и половина минути, докато се разгори, и после още към четирийсет, преди да започна да готвя. Аперитив? Или пък можем да продължим този ласкателен разпит.

— Преди да прекъснем, ми се ще да попитам за нещо, което ми е странно — защо разговаряме точно сега? Молих ви неведнъж и идвах да ви видя три пъти, но все не намирахте време. Защо точно сега се съгласихте на интервю? Надявам се, че въпросът не ви притеснява.

— Толкова небрежно говорим за мотивите, не мислите ли? Предпочитам да не казвам нищо повече от това. Какво би се случило, ако попиташ Нерон или Калигула, или Тиберий относно мотивите за действията им? Кръжим около себе си като планети около слънцето.

Кратко мълчание. Виждам у моята мила онова, което покерджиите наричат „издайниче“ — физически признак, който подсказва съответното психическо усилие при произнасяне на неистина. Колко трогателно — нейното издайниче е от най-баналните и най-често срещаните: тя свежда очи. И понеже такава е перверзността на любовта, аз намирам това за по-възбуждащо и екзотично от най-вулканичното повдигане на рамене, способно да разтегне вратните й сухожилия.

— Добре, тогава хайде да се върнем на въпроса защо се пренесохте тук.

— Принципите на барбекюто не са сложни — поясних аз. — Това е древно изкуство: всъщност барбекю има и в „Илиада“, когато троянците убиват една овца, която според описанието притежава „сребърна белота“, нарязват я на парченца, набождат ги на шиш и ги изваждат от огъня, щом се опекат добре — процес, в който веднага ще разпознаем приготвянето на шиш кебапа, гордия принос на Турция към бързата кухня на Запада. Пътьом ще отбележа, че историческата Троя се намира в днешна Турция, която е много хубаво и евтино място за почивка, ако възможностите на съпруга ти да печели не отговарят на очакванията. Въглените се подреждат в пирамидка, достатъчно висока, за да се получи около петсантиметрова подложка, когато ги разбъркаме и разстелем; това се прави, когато въглените се покрият със сива пепел. Отнема около четирийсет минути. Нищо по-просто. Въпреки това човек трябва да помни и да уважава различната природа на приготвяните съставки: рибата има нужда от повече грижи, отколкото месото (тя трябва да се полива със сос, докато се пече, и дори да не се слага на пряк огън); пържолите трябва да са оптимално дебели, за да запазят соковете си, без да се овъглят отгоре — на практика това значи някъде между два-три пръста. Пиле на скара, агнешки котлетчета, вегетариански кебап, шишчета, костур. Брат ми обичаше да казва, че готвенето може да те научи да уважаваш разнообразието на материалите, нещо много важно, ако работиш с камък. Бих добавил, че есента или късното лято са най-добрият сезон за барбекю, когато цялото преживяване — пукащият огън, танцуващият дим, самите звезди — носи нотка на елегичност, защото лятото ни напуска, за да се нареди на опашката при другите лета по обратния път към градския живот, действителността, дома и брака. За пръв път слязох тук, когато бях на гости на брат ми, харесах мястото и купих къщата след смъртта на родителите ми.

Сръчно измъкнах нажежената запалка от дъното на купчината разгарящи се въглени.

— Ужасно ли досадно ще ти е да идеш до басейна да извикаш мъжлето си? Време е за аперитив. Можем да си продължим приказката, сигурен съм, че ток няма да има нищо против.

— Добре.

Дали не долових леко раздразнение, задето демонстрирам, че владея ситуацията? Няма значение: време е за шампанско. Докато пъргаво измъквах тапата от бутилката (страхувам се, че точната марка ще трябва да остане моя малка тайна — нали не искаме да се изчерпят запасите и цената да се вдигне?), Хюи дошляпа откъм басейна, наметнал хавлия на раменете си; влажните косми по краката му сами по себе си бяха вторичен полов белег.

— Ще отскоча догоре да се преоблека — каза той, намокрен и в двата смисъла на думата.

— Супер.

Тя се върна от басейна, като носеше просташките слънчеви очила на разсеяния си съпруг. С безмълвна интимност й подадох чаша шампанско. Барбекюто изпускаше приятно смъдящ дим.

— Знаеш ли, аз съм много коварен човек.

— Защо смятате така?

— В лондонския си апартамент имам истинска камина. Въпреки възхищението ми от Закона за чистотата на въздуха, приет през петдесет и шеста година, едно страшно сполучливо законодателно решение, което за жалост забранява използването на въглеродни горива за целите на домашното отопление в столицата, струва ми се, че цивилизованият живот във Великобритания през зимните месеци е невъзможен, ако не прекараш значителна част от вечерите си в компанията на пращящи пънове. Има някои закони, макар и безспорно функционални в обществен смисъл, които човек просто не може да приеме като отнасящи се до него, нали?

— Често се чувствам така по отношение на ограниченията на скоростта.

— Кой беше казал, че максимата на френските интелектуалци била „предимство на левия“? Сигурно съм бил аз. Маслинка с аншоа?

— Ъъъ… не, благодаря.

— Питаше ме защо съм се преместил тук. И двамата знаем, че това е тактичен начин да ме попиташ за смъртта на родителите ми. Фройд отбелязва някъде, че на човек му е невъзможно да се примири с пълната доза случайност, произволност и инцидентност в живота. На младини това ми се струваше утешителна мисъл, макар винаги да съм смятал, че този велик човек е подценявал ролята на злонамереността в човешкия живот. Купих този имот преди петнайсет години, след смъртта на родителите ни: аз бях единствен наследник, а това лесно може да се приеме като достатъчно доказателство, че съм бил техен любимец, въпреки цялото им суетене около брат ми, който по това време изкарваше доста пари от цапаници и камънаци и, така или иначе, можеше да мине и без наследството. Използвах парите отчасти за да поправя къщата ни в Норфък, която, естествено, беше сериозно пострадала от самия инцидент, а с остатъка купих този имот от един белгиец, който се беше пенсионирал тук, но искаше да се върне в родината си, според съседите преди всичко за да накаже жена си, която беше развила алергия към зехтина. Остана ми достатъчно, за да построя басейна, а другото, разсъдливо инвестирано, ми осигурява скромния годишен доход, с който покривам нуждите си.

Инцидентът, при който загинаха родителите ми, стана в селската ни къща, всъщност онази, където ти направи такова приятно (поне за мен) посещение. И двамата отсъстваха за една седмица, баща ми по работа, а майка ми, за да задоволи манията си да пътува. Джон Дън отбелязва някъде, че любовта към знанието е най-неуправляемата от всички човешки страсти. Той не е познавал майка ми, иначе щеше да знае, че неспособността да се свъртиш на едно място може да има същия пагубен ефект. Но да се върнем на въпроса. В свое отсъствие, „необяснимо как и защо“, по думите на следователя, те бяха оставили отворени всички кранчета на газта в кухнята, едно обстоятелство, което само по себе си не би било опасно, ако не беше съвпаднало с обилното изтичане на газ от бойлера, сложен навремето в онази ниша под стълбището, която сега се използва като скромна винарска избичка — може би си спомняш онова превъзходно „Château La Lagune“ от седемдесета година, което донесох оттам по случай гостуването ти. Баща ми беше споменал нещо за изтичане на газ и аз, както казах и при следствието — боя се, че бях „поразстроен“, но следователят беше толкова любезен, а знаеш, че те са известни с грубостта си, — аз бях извикал водопроводчика (мистър Пъркс, който също даде показания), но бях поръчал да дойде през следващата седмица, когато родителите ми щяха да са у дома, без да преценя неотложността на ситуацията, тъй като имах няколко спешни ангажимента в столицата. Аз самият имах ключ и свободен достъп до къщата и макар че бях заминал един ден преди мама и татко, бих могъл да се върна по всяко време и да срещна същата съдба. „В известен смисъл вие имате голям късмет“, каза по-късно следователят. Ох, ето че пак се разстроих. Значи баща ми отключил и като последна брънка в тази растяща верига злощастни обстоятелства, всяко от които е необходимо, но недостатъчно за финалната катастрофа, влязъл в коридора, където първата крушка явно е била изгоряла, и после, майка ми както винаги била зад него, отишъл да светне лампата в коридора до бойлера, точно при най-високата концентрация на газ. За нещастие ключът излязъл развален, пуснал искра и — най-общо казано — „буууууум!“.

— Колко ужасно.

— Да. Според мен с право мога да твърдя, че съм запокитено от бурята сираче. Мисля, че Бартоломю също беше разстроен, макар че, разбира се, той винаги си е бил доста жизнерадостен. Много ми помогна при ремонта на къщата, препоръчваше ми по-евтини материали и тъй нататък. Това беше добър повод да се отърва от сламения покрив, който, както знаят всички жители на Норфък, прави застраховката на дома непосилно скъпа. А, ето щастливият младоженец напусна покоите си.

Мудният Хюи всъщност се беше дотътрил долу по време на последните три-четири изречения. Налях му с изящен жест чаша шампанско и махнах небрежно към един от плетените столове (които при хубаво време пребиваваха навън).

— Страхотно местенце! Откога го имате? — попита деликатният Хюи.

За миг погледът ми срещна погледа на Лора, с която се мъчехме да потиснем еднаквите си усмивки.

— Смъртта на родителите ми не е тема, която бих искал да обсъждам ежедневно, а още по-малко по два пъти дневно. Лора, още малко шампанско?

— Сигурна съм, че Хю не е искал да ви разстрои, мистър Уинът.

— Напротив, аз…

— Лора, не мога да си спомня дали ти казах за един от неосъществените си проекти. Това беше, преди да стигна до заключението, за което говорихме в Норфък — за това, че незавършената творба превъзхожда завършената (защото ни навежда на повече мисли, събужда повече образи, по-автентично отразява тъканта на преживяваното през този век), като оттам логически стигнахме до заключението, че неосъществената или най-добре незапочнатата творба трябва да е още по-съвършена. „Аз съм прероден/ в отсъствие, тъма и смърт; неща, които не съществуват.“ Джон Дън очевидно не е разбрал собствения си намек, както често се случва с творците. Та имам предвид един проект за роман, който да започне по обикновения начин, с обичайното отегчително изграждане на атмосферата и въвеждане на героите, само че постепенно идентичността на героите ще се изплъзва и ще се размива, както и географското положение. Човечецът, който отначало е бил почтен иконом, страдащ от тайни кошмари, ще се превърне в най-големия син на собственика на имението, който носи бакенбарди и се гордее с колекцията си от хавайски ризи и с факта, че е вкарал ягуара си в басейна, при което баща му попитал: „Удави ли се горкият звяр?“ Маниерното описание на селския празник, традиционното състезание за най-интересна премяна, гигантските тиквички и вниманието на викария носят характерните белези на финландско празненство по случай най-дългия ден в годината, когато на децата се разрешава да стоят будни цяла нощ и объркани бухали летят в неизменния полумрак, но то впоследствие се превръща в спонтанна фиеста по улиците на английско крайбрежно градче, а после безпрецедентното падане на тежък и обилен сняг превръща картината в платно на холандски художник, а гражданите се щурат между палмите и заскрежените си коли из внезапно лишените от автомобилен трафик тихи и спокойни улици. Стилът на описание на героите също ще се промени: селският доктор, един уморен, уважаван човек, който вече не е сигурен нито в предимствата на своята професия, нито в онова, което винаги се е страхувал, че ще открие под нея — по-точно казано, чувството си за призвание: един образ, описан триизмерно, в пълнота, психологически, с разбиране и дълбочина, бавно ще се промени, ще стане скован и карикатурен, фигура, позната ни от хилядите разкази за „менопаузата при мъжете“ и „кризата на средната възраст“, като едновременно с това репликите му ще загрубеят, ще станат все по-изкуствени, говорът му ще се превърне в низ от лозунги, поучения, афоризми и клишета, а лекарската му практика най-необяснимо и внезапно ще се пренесе от Съфък в центъра на Кардиф. В същото време селският млекар, обикновен коцкар от най-разпространения тип, ще развие благодарение на случаен прочит на някакво порнографско списание интерес към тантристките сексуални техники и оттам дълбоко съпричастие към всички аспекти на източната мъдрост и постепенно ще започне да изучава истинския будизъм, ще се запленява все повече от магическите практики в Тибет, а през това време точността и старанието му като млекар ще го направят легендарен в цялата гилдия. И така нататък. Само стилът на книгата ще остане непроменен, енергичен, силен, неговата стабилност ще служи като основа за хаоса и нетрайността на всичко друго в романа — макар че вече няма да е ясно дали това е роман, тъй като основните механизми на сюжетно развитие, изненада, изграждане като цяло ще изглеждат забравени. Отначало ефектът ще е лековат, комично разнороден и хитроумно извъртян, но после ще се усили; постепенно, докато стабилността на сюжета и на героите се разпада и всяка сигурност се разколебава, текстът ще стане по-стряскащ, скритото течение на емоциите и на безпокойството ще се усети по-силно и в същото време по-нечисто, докато накрая отвратените читатели, които не могат да разберат какво става нито с тях, нито с фабулата, но не могат и да спрат да четат, ще гледат целокупното метастазиране на героите един в друг, разпадането на самата идея за сюжет, за структура, за развитие, за Аза, така че, когато най-сетне оставят книгата, ще знаят само, че са били главни действащи лица в един дълбок и бурен кошмар, чието единствено предназначение е тяхното неизлечимо смущение.

В разговора настъпи пауза, която беше подчертана от цвъртенето на жътварите. Сега ни осветяваха само огънят и звездите. Племенникът на селския автомонтьор, в отпуск от казармата, караше отвратително шумния си мотор по пътя между Горд и Кавайон. Една капка от соса на костура падна върху белите въглени. Можех да чуя недотам недоловимото звънтене на мехурчетата в кристалните ни чаши шампанско.

— Е, това е вече много приятно — казах аз.

Омлет

Любимата ми част от деня в Прованс е ранното утро. Усещането за лекото раздвижване във въздуха — едва доловим полъх преди истинския бриз — и росата по растенията около кухнята, дворчето и басейна, както и кристалното лазурно небе, което тъй често съпътства зората, неизменно повдигат настроението ми.

Онази сутрин се промъкнах долу в забележителния час шест без пет. Кухнята излъчваше някаква всепроникваща свежест (пропуснах да ви кажа, че е застлана с каменни плочи, чиято хладина босите ми стъпала усещат през цялата година). Сложих чайника и запрелиствах омазненото преиздание с меки корици на „Провансалската кухня“ на Рьобул (1895). Когато чайникът завря и беше прелюбезно отстранен от котлона, преди да се е разпищял, аз си направих цяла кана чай „Туайнингс“, която налях в големия си термос. После се отправих към вратата, като спрях само за секунда да грабна един портокал и една праскова от купата с плодове; всички тези приготовления бяха придобили приятната сериозност на истински ритуал поради факта, че се повтаряха всяка сутрин, когато тръгвах за гъби през късното лято или есента.

Колата — този път собствената ми кола, един икономичен фолксваген, който стои в Сент Йосташ през цялата година, а не някоя от колите под наем, последната от които върнах в Авиньон — беше паркирана на стотина метра от спалнята на младоженците, колкото да не се чува. Запали веднага и аз потеглих по черния път към главното шосе, преди да отпраша към хълмовете на Люберон. На седалката до мен беше плетената ми кошница, лупата ми в стил Шерлок Холмс (рядко използвана) и моят екземпляр на „Гъбите в нашата страна“ на Анри Романйези (също неизползван, макар че в къщата държа и шестте тома на „Гъбите в северните и централните райони“ на Андре Маршан).

В следващите редове будният читател ще забележи известна потайност по отношение на географските подробности. Простете ми, но ние, аматьорите миколози, особено аматьорите миколози с кулинарни наклонности, ревниво пазим любимите си местенца — многообещаваща брезова горичка, където се въдят червенушки, крайпътен треволяк, пълен с челядинки, по-нататък коприва, сред която се крият страхотни екземпляри Langermania gigantea, или, с други думи, гигантска пърхутка, а някъде и поле с обилна кравешка тор, полезна за растежа на гадната на вкус, но модна в момента халюциногенна гъба Psilocybe semilanceata, находчиво наречена „шапчицата на свободата“. (Това между другото не е, както понякога се смята, гъбата, използвана от прочутите шамани на племето корик в далечен Сибир, „Amanita muscaria“ или червена мухоморка, която се приема с еленова или дори човешка урина, най-често рисувана като пънче с червена шапчица на бели точки — удобно столче за кратка почивка на някой елф или някоя фея. Шаманите наричат тази гъба „упаг“ по името на една порода магически същества, които живеят в гъбите, за да ни предават тайни от царството на духовете.) Ние, гъбарите, сме потаен и предпазлив народ и само по силата на навика ви доверявам, че търсенето ми започна в едно местенце някъде в Южна Франция. Като доказателство за необходимостта от предпазливост първата срещната кола принадлежеше на мосю Робер, директора на местното училище, прочут любител на гъбите, който ми довери личната си страст към червенушката при една наша среща на пазара в Кавайон. Неговата бримка се беше отправила, предизвикателно и любопитно, в обратна на моята посока. Докато колите ни се разминаваха, аз и учителят вдигнахме ръце в предпазлив братски поздрав.

Удивително е колко различни са тези излети в Прованс и Норфък. Отчасти това се дължи на облеклото: навлеченото ми с дебели дрехи и похлупено с плетена шапка източноанглийско „аз“ едва ли би минало за роднина на моето издокарано в ленена риза южнофренско алтер его. В Англия аз съм чудак, който изпълнява странен ритуал на доброволно самозастрашаване; във Франция съм един интелигентен и нормален човек на живота, който рационално максимизира използването на земните ресурси и собственото си удоволствие, като при това спестява няколко франка. Въздухът в Прованс (когато не духа мистралът, разбира се, защото той прави и практиката, и самата мисъл за гъбарство невъзможна) носи аромата на диви билки и пустеещи земи; в Норфък, в определени дни, преди да навляза в дълбоката английска тишина на горите, си въобразявам, че мога да усетя едва доловимия дъх на морето. Моля да си представите тук един абзац, който сравнява гъбарските практики из цяла Европа, с много нови метафори и интересни факти.

Паркирах колата в една отбивка, одобрена от правителството като място за пикник на десетина километра от дома ми — хълмиста местност (но не прекалено хълмиста). Като грабнах кошницата и ножа и оставих другата част от екипировката си — тъй като тръгвах да търся нещо конкретно, а не просто на изследователска експедиция: по-скоро като капитан Блай18, отколкото като капитан Кук, — се отправих смело нагоре, а дъхът ми дори не се виждаше, както щеше да стане през следващите няколко седмици (и както видимо щеше да се кълби, ако бях отишъл на подобна експедиция в Норфък). Тясната пътечка се извиваше нагоре по скалите между рядката иглолистна растителност в посока към една горичка от средиземноморски дъбове и брези, която не се виждаше от пътя. Към края на годината това ставаше любимо място за лов, особено за масово трепане на ония пойни птички, които после са разочароващо незасищащи. Сега обаче местенцето беше на мое разположение. В далечината можех да видя малкото градче.

Вървях около двайсет минути. Гъбарството е приемлива смесица от активност и съзерцание: от една страна, свежият въздух, обещанието на ранния час, разходката, внезапното навеждане и прегърбване; от друга, интелектуалното усилие на идентифицирането и онова, което военните стратези наричат „завладяване на целта“, използвайки един от онези евфемизми, които звучат по-кръвожадно от конкретното описание на действието. Атмосферата е описана с фалшива веселост от Толстой в „Ана Каренина“: всъщност тя включва напрегнатото съсредоточаване върху собственото ти изпълнение, твърдата решимост да се върнеш или с гъбата си, или върху нея, безмълвна, свободно рееща се смесица от скука и безпокойство, позната на ловците и психоаналитиците. Толкова много навеждане може да ти причини световъртеж, когато накрая вдигнеш очи и си спомниш къде си и кой си. По силата на иронията този път веднага попаднах на голямо количество червенушки под първите две дървета, които проверих — мосю Робер би бил много щастлив, ако беше намерил нещо, сравнимо с това. Изпитах една от насладите на гъбарството — кратко, безмълвно, възторжено злорадство. Някой друг ден, когато дойда с друга цел, ще съм щастлив да видя мисията си завършена толкова бързо (дори бих споделил част от набраното с Пиер и Жан-Люк). Не и днес обаче. Продължих. На края на печурките намерих малко находище на отровна сливовка, смъртоносната двойничка на обикновената сливовка, известна като великата отровителка на Златния бряг — един екземпляр, който не се среща особено често в Обединеното кралство. Продължих да упорствам. Попаднах на онова, което търсех, горе-долу където смятах, че ще го намеря.

— Ей, ей, поспаланковци! — провикнах се аз на младоженците, слизащи по стълбите със сънени физиономии. — Знаете ли кое време е?

Гъргорещите водосточни тръби и проскърцванията зад кулисите вече бяха възвестили тази очаквана възможност — събуждането на Хюи. Казах това тъкмо когато чайникът завираше. Дали си въобразявах, или Хюи наистина беше успял да напълнее през нощта? Лора беше с бяла фланелка, клин на бели и черни карета и кафяви пантофки; целият тоалет създаваше смътно близкоизточен ефект.

— Десет и седемнайсет минути — отвърна наперено тя. — Вие сте виновен, защото снощи така ни натъпкахте и напоихте, че няма какво да мърморите. Това кафе от сега ли е? Да? Господи, мисля, че съм умряла и съм се преселила в рая.

— Аз лично предпочитам чай рано сутрин. Намирам, че ефектът на кафето върху нервите ми е прекалено силно изразен, когато го пия на празен стомах. Балзак, както знаете, разстроил фатално здравето си, като пиел четирийсет-петдесет чаши дневно, и то буквално отровно силно черно кафе. Сигурно ще възразите, че Хазлит пък си е развалил стомаха, като прекалил със зеления китайски чай. Няма да ви опонирам. Джеймс Джойс пък си докарал язва, защото пиел едно швейцарско бяло вино, без да подозира, че съдържа малки количества сяра.

— Леглата бяха много удобни — вметна литературният дилетант Хюи. Усмихнах се снизходително и натиснах буталото на каничката-термос.

— Заповядайте на масата и се чувствайте като у дома си. Аз станах рано-рано и набрах малко гъби, с които ще приготвя чудесен омлет за двама ви, а след това Лора и аз ще можем да си побъбрим, защото съм сигурен, че има още някои неща, които ти би искала да знаеш, и после можете да потегляте. Към Арл, нали така?

— Както знаете, в тази стара къща са останали купища вещи на брат ви, включително цяла серия скици, съхранявани на тавана, които имам разрешение да видя, но се страхувам, че имаме по-непосредствен проблем, а именно невъзможността да опитаме вашия омлет, защото Хюи не яде яйца.

Неволно хлъцнах от удивление.

— Но… но… но това е невъзможно. Всички обичат яйца. Как така няма да… Та те са безвредни! Класическата френска кухня е немислима без яйцата. Всички истински европейци ги консумират. Познанията ни за холестерола са толкова повърхностни. Тъй наречената диетология се гради на преувеличения и инсинуации…

— Съжалявам, но това няма нищо общо с диетите — защити се Хюи с вбесяващата, самодоволна, престорена плахост, с която хората си признават алергиите и фобиите. — Получавам мигрена.

— Голяма работа! В края на краищата, както е известно, мигрената е първа братовчедка, по-млада родственица на епилепсията, която е играла толкова важна роля в артистичните и политическите кръгове от самото начало на известната нам история — Юлий Цезар, Достоевски… списъкът е дълъг. Хюи, драги мой, направо ти завиждам. Да поемеш доброволно това бреме, да ядеш яйца с пълното съзнание за света на виденията, пред който се изправяш, да изпиташ доброволно транса на шамана, нахлуването на божествената природа, осъзнаването на безкрайното, да предприемеш едно приключение, което… Какво ще кажеш за гъби с препечена филийка?

— Може.

— Макар че много ще изпуснеш, mon cher — казах аз, съвземайки се постепенно и набирайки скорост като моторизиран полицай след рязко удряне на спирачки по време на демонстрация. Заех се с печката. — Двойното вълшебство на химията на яйцата е в основата на значителна част от европейското гастрономическо изкуство. Всички познаваме максимата на Ескофие: Какво представлява класическата френска кухня? Краве масло, краве масло, и още веднъж краве масло. Тук можем да добавим: а също и яйца. Следват и самите ястия с яйца: яйца на очи, яйца в масло, бъркани яйца, забулени яйца, на фурна и различните интерпретации и национални разновидности на омлета: frittata, tortilla, като и двете според мен са твърде сухи и приличат на гума, датският яйчен кекс, яйчният foo yong, класическата piperade на баските, както и същинският френски омлет, който брат ми толкова обичаше — това беше всъщност последното нещо, което ядохме заедно.

Лора: Разкажете ми за това. Хю няма да има нищо против.

Намалих малко газта на котлона.

— Есента в Норфък може да навява безкрайна меланхолия и самота. Жизнените сокове на годината пресъхват, листата увяхват, духът пада като барометър при лошо време. И тъй нататък. Засякохме се в къщата за един ден и една нощ — нещо, което не ни се случваше често, после ма сутринта аз приготвих закуска, същото, което ще хапнете тази сутрин (и между другото измих чиниите, понеже Бартоломю не беше кой знае какъв чистник), после потеглих към Лондон, а на следващия ден дойдох в тази къща. Бях тук, когато той умря, и, разбира се, тъй като нямам телефон, узнах за смъртта му от телеграмата, изпратена ми от предпоследната му съпруга. Заповядайте — нарочно не сложих много сол, но изобщо няма да се обидя, ако искате да си го досолите, тъй като аз съм признат любител на безсолното; макар че, разбира се, колкото повече се поти човек, толкова повече сол му е необходима, както Хюи несъмнено е забелязал. Нека поръсим малко чер пипер на препечената филийка на мъжа ти, та да се убие вкусът на брашно. Ще забележиш, че в средата на омлета жълтъците са стегнати, но не втвърдени. Номерът е да не се прекалява с плънката — допълнителните съставки не бива да надвишават една супена лъжица. Възможни са аналогии с другите изкуства, ако за момент си позволим да използваме връзката между форма и съдържание. Маслото се разтапя на силен огън и се изчаква пяната да се слегне. Тиганът е нагорещен, а плънката се добавя, когато яйчният разтвор в центъра започне да се втвърдява. Яжте, яжте.

На езика на гъбарството зелената мухоморка (Amanita phalloides) е средно разпространен вид — нито много често срещана, нито много рядка. Отблизо има амонячен, сладък, малко нездрав мирис, а вкусът й се описва като приятен, мек, напомнящ за ядки, по-близък до този на порцелановата копринка (Coprinus comatus) отколкото на пачия крак (Cantharellus cibarius). Начинаещите гъбари трябва да обърнат специално внимание на подлъгващия хубав вкус, защото огромното мнозинство отровни гъби издават токсичността си с отвратителния си мирис. Така че приятният вкус на Amanita phalloides е истинска шега от страна на природата, защото тази гъба е страшно отровна — всъщност най-отровната в света, и напълно заслужава прозвището си „пакостница“. (Макар че измежду имената на отровните гъби лично аз най-много харесвам една близка роднина на А. phalloides — Amanita viposa или „Ангелът на разрушението“). А. phalloides убива повече народ в континентална Европа, отколкото във Великобритания, а немците имат особено висок процент смъртност — макар че патриотично настроените трябва да знаят, че първите успешно излекувани жертви на пълно отравяне със зелена мухоморка са една двойка британци, които яли A. phalloides на остров Гернси през 1973 г., но били спасени чрез импровизирано приспособление за филтриране на кръвта, измислено от някакъв лекар в клиниката на Кингс Колидж. Традиционното френско лечение, или може би трябва да сложим „лечение“ в кавички, срещу отравяне с „пакостницата“ представлява поглъщане на големи количества сурови смлени заешки мозъци. Тази народна традиция се основава на факта, че зайците не се влияят от отровата на тази гъба.

A. phalloides, пакостливата зелена мухоморка, обича широколистните гори и има изявени предпочитания към дъба. Не притежава някакви забележителни външни характеристики, макар че в същото време не прилича на никоя ядлива гъба, така че няма опасност да бъде откъсната и изядена по погрешка. (Най-близкият й двойник, Amanita citrina или лъжливата мухоморка, макар че, технически погледнато, става за ядене, по очевидни съображения няма бог знае какви кулинарни почитатели.) Гуглата с диаметър между шест и дванайсет сантиметра е звънчевидна и оцветена в не особено приятен сиво-зеленикав нюанс. Бялото пънче е високо между осем и петнайсет сантиметра, с пръстен в горната част, а долу удебелено, обхванато от разкъсано калъфче. Сезонът на този вид отровна гъба — понеже разграничението между гъба и отровна гъба няма кой знае каква стойност за мен, използвам тази дума само като пример за онова, което Фаулър саркастично нарича „елегантна вариация“ — е от юли до ноември. В Англия A. phalloides, както и много други неща, се среща все по-рядко колкото по на север отивате.

Най-известната жертва на зелената мухоморка е император Клавдий. Той се изкушил да похапне гъба, която взел за Amanita caesarea (Цезаровата гъба или булката, великолепна на вкус издънка на иначе доста опасния род Amanita (още една чудесна шега на природата: срамежливата невеста в една разбойническа фамилия). Но гозбата от Amanita caesarea на Клавдий била подправена, почти несъмнено от жена му Агрипина, с малко от пакостливата й братовчедка — един член на императорското семейство го отровил с член на семейството на гъбата, която смятал, че яде. „Той изпадна в кома, но повърна цялото съдържание на препълнения си стомах, след което беше отровен повторно“ — пише Светоний, който проявява простима неосведоменост спрямо симптомите на отравянето със зелена мухоморка. Всъщност в началния стадий на това отравяне винаги има затихване на болките и привидно възстановяване — жертвите се изписват от болницата, защото дават вид на оздравели, но няколко дни по-късно умират у дома си. Типичната последователност е период на усилено повръщане, диария и стомашни спазми, придружени от други симптоми като явно безпокойство, потене и треперене, които започват между шест и осем часа след въпросното ядене и продължават до четирийсет и осем часа. Докато се проявят симптомите, по-голямата част от пораженията, които A. phalloides нанася на тъканите, вече са факт. В процеса участват две основни токсични вещества: една от особеностите на отравянето с гъби, която изключително много затруднява поставянето на правилна диагноза (преди аутопсията, при която нещата стават далеч по-прости) е, че токсините се групират и прегрупират с другите химически вещества в тялото и често правят идентификацията невъзможна. Разбира се, в случая A. phalloides така или иначе противоотрова няма. Двете нейни съставки са амотоксините и фалотоксините, като, изглежда, първите са далеч по-опасни — вторите обикновено се разрушават при готвенето или храносмилането. Основната отрова е алфа-амотоксинът, който действа върху рибонуклеиновата киселина в клетките на черния дроб и блокира синтеза на протеини в тях, с което ги унищожава; тогава бета-амотоксинът атакува тубулите на бъбреците, преди отново да се влее в кръвоносната система (вместо да бъде изхвърлен с урината, което би трябвало да се случи) и процесът се повтаря; с други думи, тялото е принудено да стане съучастник в дългия процес на самоотравяне. Затова видимите симптоми са един период на остро стомашно неразположение, както вече споменах, привидно възстановяване и после внезапен колапс и смърт. Причината за смъртта почти винаги се изяснява по време на аутопсията; все пак не всяка отрова причинява такава тотална чернодробна катастрофа. Една-единствена гъба може да убие здрав възрастен човек и понеже точният процент на смъртност е труден за изчисляване, а информацията за дозите е неизбежно оскъдна, приблизителната вероятност за фатален край при отравяне с А. phalloides е доста над деветдесет процента.

— Върнахте ли се за следствието? — попита Лора.

— Следователят беше същият като при смъртта на родителите ми. Благодари ми, че съм дошъл толкова отдалече — долетях от Марсилия, което, да си призная, не е любимото ми летище. По всичко личеше, че Бартоломю се е отровил неволно: онзи понеделник, когато заминавах, той се беше оплакал от стомашно неразположение. Отишъл на лекар във вторник сутринта, а после взел, че отведнъж се гътнал в петък.

— Той често ли ходеше за гъби? Познаваше ли ги?

— Вината е моя. Аз съм много по-опитен гъбар от него и никога не бих набрал такава гъба по погрешка.

— Беше много вкусно — каза бързо лапащият Хюи, използвайки едно определение, което аз, както сигурно сте забелязали, никога не съм си позволил през всичките тези гастро-историко-психо-автобиографично-антропологично-философски умотворения.

— Благодаря. Вземете си кроасани и конфитюр. Шофирането може да бъде уморително, тъй като склоновете на Люберон са ветровити и понякога там се разразяват страховити бури, потопи, такива неща.

Лора беше изяла две трети от омлета си и вече поприключваше. Тя хвърли на мъжа си съпружески поглед, който отчетливо казваше: „Върви да опаковаш багажа, дебеланко.“ Хюи стана и избърса трохите от устните си с една от ленените ми салфетки, като промърмори някакви извинения и благодарности, преди да се помъкне нагоре.

— Докъде бяхме стигнали? До последния разговор с брат ви.

— Има един стих от Джон Дън, за който често си мисля, Лора, когато си спомням за първата ни среща: „За нашия пръв странен и фатален разговор“. В една от елегиите е. Та значи: последният ми разговор с Бартоломю. Обсъждахме разликата между двете най-важни фигури в културата на съвременния свят, творецът и убиецът. Аз казах, че един от импулсите, които стоят зад изкуството като цяло, е желанието да оставиш трайна следа в света, да оставиш нещо от себе си. Стенописите на Сикстинската капела казват много неща, но едно от тях е простичкото изречение „Микеланджело беше тук.“ Това е една от основните функции на изкуството, присъща както на младежа, който дълбае инициалите си на някоя пейка в парка, така и на Хенри Мур с неговите ужасни камънаци, разпръснати къде ли не, или на Леонардо, или който и да било — макар че, след като стана въпрос за него, Леонардо е могъл да прояви повече желание да остави нещо трайно след себе си, но той си е губил времето да рисува фрески по нетрайни повърхности и да измисля непостроими летателни апарати. И все пак, желанието на художника да остави спомен за себе си е също тъй лесно разбираемо както действията на кучето, което препикава някое дърво. Убиецът обаче е по-добре адаптиран към реалността и към естетиката на съвременния свят, защото вместо да остави зад себе си присъствие под формата на завършена творба, все едно дали на картина, книга или замацан подпис — убиецът оставя след себе си нещо също толкова завършено и също толкова съвършено: отсъствието. Където е имало някой, вече няма никой. Какво по-безспорно доказателство, че си живял, от това да си отнел един човешки живот и да си го заменил с нищото, с няколко избледняващи спомена? Да вземеш камък, да го хвърлиш във водата, и то така, че да не се образува нито една вълничка — не е ли това по-голямо постижение от всичко направено, да кажем, от брат ми?

После обясних, че зад цялата безкористност на твореца, зад създаването на абстрактния и надличностен артефакт, лежи бруталната решимост да се изтъкне Азът. Ако първото желание на твореца е да остави нещо след себе си, то второто е просто да обеме повече пространство — да спечели допълнителна порция от вниманието на света. Това по принцип се нарича „его“, но тази дума е твърде бледа, за да изрази бясното, мегаломанско желание, алчността, човешкото малоумие, което се крие зад всичко от пъстрите хартиени изрезки на Матис до яйцата на Фаберже. Хитлер е неуспял художник, Мао неуспял поет — едни и същи стремления стоят както зад ранните, така и зад късните им занимания; но ние сме толкова свикнали с това скучно заключение, че не успяваме да видим истинския му смисъл, а именно че не мегаломанът е неуспял творец, а творецът е плах мегаломан, който се впуска в по-достъпната сфера на фантазията, за да избегне непрощаващата арена на истинския живот — Кандински като неуспял Сталин, Клее като дефектна Барби. Защо хората не вземат Бакунин по-насериозно? Разрушението наистина е също толкова велика страст колкото и съзиданието, и освен това е също толкова творческо — също толкова пророческо и също толкова себеизтъкващо. Творецът е мидата, но убиецът е бисерът.

После казах онова, което всички творци знаят, а именно, че онова, което дават на своето творение и на света, никога няма да срещне подобаващ отзвук от света. Скритият, самотен, чудовищен труд на съзиданието кара твореца да чувства, че е заслужил вниманието на вселената, че е заслужил любовта й. Но светът не проявява интерес — той е твърде зает със себе си, за да благоволи да отправи повече от един любопитен или одобрителен поглед. Обожание от страна на група почитатели тук, дарение от някой меценат там — тези неща никога нямат очаквания ефект, никога не задоволяват потребностите на твореца, които изискват простичко, всеобщо, безпрекословно възхищение. Творецът казва на вселената: всичко, което искам, е безкрайна любов — какво толкова лошо има в това? А вселената дори не си дава труда да отговори. Вселената е фотосинтеза, облаци междузвезден прах, разписания на автобуси, бунтове в затвори, формули и метеорологични прогнози. Нито един творец в цялата световна история не се е чувствал достатъчно възнаграден за усилията си. Краен резултат: гняв, разочарование, горчивина. Кой е построил селската къща в стихотворението на Йейтс? „Огорчени, груби мъже“. Точно така. И кой изразява, кой въплъщава тази горчивина по-добре, творецът или убиецът? Да зададеш този въпрос, значи да му отговориш.

И още една истина без отговор: кой би могъл да отрече, че убийството е определящият акт на нашия век, така както дефинициите на други векове биха могли да бъдат молитвата или просията? Кой може с ръка на сърцето да каже, че отличителният жест на двайсетия век не е актът на убийството на един човек от друг? Петдесет милиона жертви само във Втората световна война, да не говорим за Първата и за всички останали, граждански и между отделни държави, за изкуствено предизвикания масов глад, за убийствата на съпрузи, убийства на непознати, кървави отмъщения, расистки убийства, убийствата, които непрекъснато извършваме, убийството, което извършваме, докато седим тук, с нашето безразличие към убитите. Мога да продължа. Всяко убийство съдържа в себе си всички останали; всеки отделен акт на отнемане на нечий живот е и микрокосмосът на нашия век, и още една смърт, която се прибавя към общата сметка. Кое произведение на изкуството би могло да се съревновава с това, да кореспондира и въобще да посмее да съществува пред лицето на всичко това?

И после трябва да си дадем сметка за простата естественост на убийството и за неестествеността на изкуството. Картини, музика, книги — те са толкова случайни, толкова свръхусложнени, толкова пълни с измислици и неистини, в сравнение с простото човешко желание да отнемеш живота на някого, защото не искаш той да съществува повече. В световната история има отделни проблясъци на осъзнаване на този факт. По време на война например естествеността на убийството е подхранвана, окуражавана, хвалена, култивирана — разбирана. Но има и други проблясъци. Според Наполеоновия кодекс убийството на досадната брачна половинка, когато мистралът е духал повече от седем дни, не се смята за углавно престъпление. Това говори за едно толкова вълнуващо схващане, че убийството на съпрузи може да бъде ако и не чак простимо, то поне разбираемо, предвидено, обяснимо, споделено — с други думи, това значи да разбереш, че убийството на съпруга е в известен смисъл естествено. Както казва Конфуций, при някои обстоятелства убийството може да бъде простено, но неблагоразумието — никога. А какво може да бъде по-разумно от това да си позволиш да се вслушаш в собствените си импулси? Кое действие е по-изконно човешко от убийството? Безспорно не кълченето и напъването на самопровъзгласилите се жреци на изкуството, чиито домогвания към вечност, обективност и съзидание са в основата си един вид отрицание на всеобщата ни човешка същност. В Рим на Цезарите, където на човешката природа било позволено да процъфтява и да се себеизразява без ограничения, убийствата били повсеместни — Октавиан Август бил отровен от Ливия, която убила и племенника си Германик, сестрите си и всички по пътя си; същото правел и Тиберий; Калигула насилвал и убивал на воля; Клавдий бил отровен от жена си Агрипина. Това са реалностите на човешката природа.

Освен това в нашата култура границата между действие и мисъл е абсурдно преувеличена. Христос е бил прав: ако погледнеш някоя жена с похотливи очи, значи си извършил прелюбодеяние. Ако таиш убийство в сърцето си, значи си го извършил; всеки, който някога е изпитвал желание да убива, е близко, ужасно близко до самото действие; между акта и идеята стои само тънкостта на цигарената хартия — а може би, след като науката ни учи, че преживяното в сънищата е също толкова „реално“ за мозъчните клетки, както и станалото наяве, може би всеки, който някога е мислил за убийство, всъщност го е извършил. Такова е схващането на всеки тираничен режим, където хората биват убивани не само когато заговорничат срещу управляващите, а и когато мислят за заговор или изглежда, че може да помислят. Всички тирани знаят, че трябва да потушат не само съпротивата, но и самата идея за съпротива; дори възможността за такава идея. Да убият надеждата и образа на надеждата. Никое произведение на изкуството не навлиза толкова дълбоко в човешкото сърце. И освен това всеки убива родителите си. Този факт е толкова очевиден, че никой не иска да го признае. Ние ги надживяваме, надминаваме ги, убиваме ги просто със своето щастие. Ако не ги убием, значи те са ни убили. Ето, казах аз на Бартоломю, това достатъчно оправдание ли е?

Хюи стоеше на вратата на кухнята не знам откога, с познатите ми младоженски куфари в пълните си зачервени ръце. Държеше ги над земята, сякаш ако ги пуснеше, щеше да предизвика експлозия. Той каза важно:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

— И какво каза брат ви? — попита Лора.

— Той каза: „Оправдание за какво?“

Впуснахме се в баналния ритуал по изпращането. Намирам, че сбогуванията и разделите никога не постигат драматичността, която обещават. Хората, струва ми се, имат склонност да изпитват погрешно количество емоции, или направо погрешни емоции, така че животът е безкраен процес на преливане на някаква течност от един в друг калпав съд, с неподходящ цвят, неподходяща форма и неподходящ размер. От всички човешки таланти най-широко разпространена е способността да се съвместяват несъвместимите неща. На погребението на брат ми силният норфъкски вятър непрестанно довяваше откъси от футболни коментари откъм градината на сградата, в която някога живееше викарият; после викарият се премести в един апартамент в пазарното ни градче и в бившата му къща се нанесоха един запален по голфа адвокат от Норич и двамата му непълнолетни синове, почти престъпници. Докато стоях до гроба (известността на брат ми беше задължила или подкупила викария да разреши той да бъде спуснат в ковчег в гробището, което официално беше „пълно“ и където се допускаше заравянето само на пепел, така че това погребение предизвика доста разногласия и добрата здравословна норфъкска неприязън), издокаран в току-що закупения черен костюм (покупката беше съзнателно предизвикателство към съвета на Торо да се пазим от всяко начинание, което изисква нови дрехи — напротив, човек трябва с всички сили да търси подобни начинания!), и се готвех да хвърля една-единствена черна орхидея върху ковчега на Бартоломю, а разни подлизурковци, апаратчици, журналисти и бивши съпруги чакаха зад мен за привилегията да хвърлят своята шепа пръст, докато стоях там, футболните коментари достигнаха нови висоти на мъжката истерия, кулминационната точка на въодушевената имбецилност, когато „Районите“ си върнаха на „Тъпаците“ за миналогодишната загуба, и цветето, поръчано два дни предварително, падна от изрядно поддържаните ми пръсти.

Сбогуването ми с Лора и Хюи не се изкачи/спусна до такива висоти/дълбини, но беше още по-английски незадоволително. Хюи натъпка чантите в тенекиения фиат под наем, докато аз и Лора стояхме един пред друг, като че ли си отправяхме официална покана за танц. Да се докоснем или да не се докоснем. Хюи се върна и здраво разтърси ръката ми — хватката му беше предсказуемо енергична, — а после тактично се оттегли и се намести на седалката до шофьора. Лора и аз се приближихме един към друг едновременно, с една и съща смесица от предпазливост, победена от нетърпението, така че носовете ни едва не се докоснаха; разменихме си целувка, която в най-вътрешната си част едва-едва включваше устните ни; нейните бяха неочаквано сухи.

— Толкова ви благодаря — каза тя.

— Недей да ми благодариш.

После тя влезе в колата и се зае да намества седалката и огледалото, преди да си сложи колана с едно отривисто движение. Запали мотора и свали стъклото на прозореца.

— Още веднъж благодаря.

Не казах нищо, а само вдигнах ръка за благословия и помахах; задържах ръката си така, докато тя сръчно изкара колата през портата, преди да се спусне по пътя към селото, а съпругът й беше навел глава в отвращаващ опит да се консултира с картата. Стоях до портата с все още вдигната ръка и гледах как се спускат по шосето, а зад тях се вдигаше облак прах. След малко щяха да минат край бъдещото и много оспорвано местоположение на новото градско сметище. Познавате ли чувството, когато сте изяли половин бисквита и сте оставили другата половина някъде, но вече не можете да си спомните къде, така че изпитвате някакво усещане за непълнота, за незавършена работа, сякаш нещо ви сърби, а не можете да се почешете? А има и едно друго чувство, когато сте извършили нещо нечисто, нещо мръсно или екскрементално, при което сте изцапали ръцете си и не сте имали време да ги измиете, но колкото и да се напрягате, не можете да си спомните защо сте така омърсен, и единственото сигурно нещо е неотстранимата мръсотия. Обърнах се и влязох в къщата. Докато стигна дотам, убитата двойка вече беше завила зад ъгъла и беше излязла на главния път, оставяйки зад себе си облак бавно слягащ се прах.