Дървото на вси светии

Глава 9

И от дълбините на сухата земя тайнствен глас прошепна:

— Ссссаван.

От мрака нещо се изтъркули, стрелна и запърха.

Дълга ивица от платно на мумия изскочи на слънчевата светлина.

Сякаш самата гробница бе изплезила стария си сух език и той сега лежеше в краката им.

Момчетата се загледаха. Ивицата платно бе дълга стотици метри и с тяхно съгласие би могла да ги отведе долу, в тайнствените недра на египетската гробница.

Том Скелтън треперещ докосна с пръста на крака си жълтото платно.

От гробницата задуха вятър:

— Хххайде…

— Аз тръгвам — каза Том.

И балансирайки по изпънатата ивица-въже, той се отправи надолу и се загуби в мрака под погребалните зали.

— Хххайде!… — прошепна подземният вятър. — Елате всички. И ти. И ти. И ти. И другите. Бързо.

Момчетата се затичаха по платнената пътека надолу към мрака.

— Внимавайте да не пропуснете убийството, момчета! Убийството!

Колоните от двете страни на препускащите момчета оживяха. Картините затрепкаха и се раздвижиха.

На всяка колона имаше златно слънце.

Но това слънце бе с ръце и крака, стегнато здраво в превръзки на мумия.

— Убийство!

Някакво тъмно създание нанесе страхотен удар на слънцето.

Слънцето умря. Пламъците угаснаха.

Момчетата се затичаха слепешката в мрака.

Да, разбира се, помисли си Том галопирайки, така си и мислех, че всяка вечер слънцето умира. Като си лягам, все се питам: дали ще се завърне? Утре сутринта дали все още ще е мъртво?

Момчетата тичаха. Върху следващите мъртви колони слънцето отново се появи, разгоряло се след залеза.

„Идеално! — помисли си Том. — Това е той! Изгревът!“

Но също така мигновено слънцето повторно бе убито. Върху всяка колона, край която профучаваха, слънцето умираше през есента и биваше погребвано през студената зима.

„Посред декември — помисли си Том — често си казвам: слънцето никога няма да се върне! Зимата ще продължи вечно! Този път слънцето наистина е мъртво!“

Но когато момчетата забавиха ход в края на дългия коридор, слънцето отново се роди. Пролетта пристигна със златния рог на изобилието. Светлината изпълни коридора с ясен пламък.

Странният бог пламтеше на всяка стена, а лицето му бе величествен триумфален огън, обгърнат от златни ленти.

— По дяволите, аз знам кой е този! — каза Хенри-Ханк задъхано. — Веднъж го видях на един филм за някакви ужасни египетски мумии.

— Озирис! — каза Том.

— Наистина… — просъска гласът на Саван от недрата на гробницата. Урок първи за Празника на вси светии. Озирис, синът на Земята и Небето, убиван всяка вечер от своя брат Мрака. Озирис, погубван от Есента, умъртвяван от своя кръвен нощен брат.

— Така е във всяка страна, момчета. Всяка си има вой празник на смъртта, свързан с годишните времена.

Черепи и кости, скелети и призраци. В Египет видяхте смъртта на Озирис, цар на мъртвите. Гледайте добре.

Момчетата гледаха.

Бяха се озовали през грамадна дупка з подземната пещера и през нея виждаха египетско село, където в сумрака хората поставяха на праговете и первазите храна в глинени съдове и медни подноси.

— Това е за дух-х-ховете, които се завръщат у дома — прошепна Саван някъде сред сенките.

Отпред на къщите бяха приковани гирлянди от газени лампи, от които в здрача се издигаха тънки струйки дим като блуждаещи духове.

Сякаш човек можеше да види как привиденията се носят по калдъръмените улици.

Привиденията се отдалечиха от слънцето, изчезнало на запад, и направиха опит да влязат в къщите.

Топлата и димяща храна на прага обаче ги застави да обикалят възбудено.

Лек мирис на тамян и прах от мумии се понесе към момчетата, загледани в този древен Празник на вси светии и в радостните угощения, устроени не за скитащи малчугани, а за бездомни духове.

— Хей — прошепнаха момчетата.

— Не губете своя път в мрака — в къщите пропяха гласове към музиката на арфи и лютни. — О, скъпи мъртъвци, елате си у дома и бъдете добре дошли. Загубени в мрака, но все така скъпи. Не странствувайте, не се лутайте. Елате си у дома, елате, скъпи.

От мътните лампи се изви дим.

И сенките пристъпиха към прага и много внимателно докоснаха даровете от храма.

А в един дом момчетата видяха как мумията на дядо-предтеча бе извадена от някакъв килер и бе сложена на почетното място начело на трапезата, а отпреде му поставиха храна. И членовете на семейството се настаниха да вечерят, вдигнаха чаши и отпиха за мъртвеца, седнал там — целият прах и сухо мълчание.