Дървото на вси светии

Глава 10

— Бързо, открийте ме! Смехът на Саван ги зовеше.

— Не оттам! Оттук! Да!

Те се затичаха по тясната пътека от платно на мумия към дълбините на земята.

— Ето ме. Тук съм.

Свърнаха и спряха, защото дългата ивица се виеше по пода на гробницата и стигаше до една стена, където обвиваше краката на древна кафява мумия, подпряна полегато в осветена от свещи ниша.

— Нима — заекна Ралф Венгстръм, самият облечен като мумия, — нима това е… истинска мумия?

— Да — изпод златната маска на лицето на мумията се посипа прах. — Истинска.

— Мистър Саван! Вие!

Златната маска падна и звънна ясно на пода като камбана.

На мястото на маската се откри лицето на мумията — локва от кафява кал, набръчкана от слънчевите лъчи. Едното око бе залепнало с паяжина. Другото, с ясносин стъклен блясък, ронеше сълзи от прах.

— Да има сред вас някое момче, облечено като мумия? — запита приглушено гласът под савана.

— Да, аз, сър! — изписука Ралф, сочейки ръцете, краката и гърдите си, и медицинските бинтове, увиването и мумифицирането в които му бе отнело цял следобед.

— Добре — въздъхна Саван. — Хвани платнената ивица. Дърпай!

Ралф се наведе, пое превръзките на древната мумия и… дръпна!

Лентата започна да се развива, развива и разкри големия нос като човка на древно влечуго, нагънатата брадичка и сухата прашна усмихната уста на Саван. Кръстосаните му ръце се отпуснаха.

— Благодаря ти, момче! Вече съм свободен! Никак не е забавно да стоиш увит като някакъв стар погребален дар за Страната на мъртвите. Но — тихо! Бързо, момчета, скачайте в нишите и не мърдайте. Някой идва. Преструвайте се на мумии, на мъртви!

Момчетата се скриха и застинаха с кръстосани ръце, затворени очи, притаили дъх — подобно на фриз от миниатюрни мумии, изваян в древната скала.

— Спокойно — прошепна Саван, — идва… Погребалната процесия.

Цяла армия от опечалени в злато и фина коприна, понесли в ръце малки кораби-играчки и медни съдове с храна.

По средата им, върху раменете на шест мъже плаваше ковчег с мумия, ярък като слънце. А отзад — прясно увита мумия с нови рисунки върху платнените одежди и с малка златна маска на скритото лице.

— Вижте храната и играчките — прошепна Саван. — Те слагат в гробниците играчки, момчета. Така че когато боговете дойдат, децата да играят, скачат и лудуват, и да побягнат щастливо към Страната на мъртвите. Вижте лодките, хвърчилата, въжетата за скачане, джобните ножчета…

— Я, погледнете каква малка мумия — каза Ралф, сгорещен в превръзките си. — Вътре има момче на дванайсет години! Като мен! А тази златна маска върху лицето на момчето-мумия… не ви ли се струва позната?

— Пипкин! — извикаха всички дрезгаво.

— Шшшт! — просъска Саван.

Защото процесията бе спряла, а висшите духовници се взираха наоколо в сенките на примигващите факли.

Момчетата високо в нишите стиснаха плътно очи и спряха да дишат.

— Ни дъх — каза Саван като комар в ухото на Том. — Ни звук.

Арфата отново засвири. Процесията се повлече.

А в центъра на всичкото злато, играчки и хвърчила за мъртвите беше малката дванадесетгодишна съвсем нова мумия със златна маска, която извънредно приличаше на…

Пипкин.

Не, не, не, не, не! — помисли си Том.

— Да! — изпищя миши глас — малък, загубен, увит, уловен. — Това съм аз! Аз съм тук. Под маската. Под превръзките. Не мога да мръдна! Не мога да викам! Не мога да се освободя!

„Пипкин! — помисли си Том. — Почакай!“

— Нищо не мога да направя! Уловен съм! — извика съвсем слабичкият гласец, стегнат в изрисуваните превръзки, — Последвайте ме! Елате! Ще се видим в…

Гласът изчезна, тъй като погребалната процесия бе завила зад един ъгъл в тъмния лабиринт и се бе изгубила.

— Къде да те последваме, Пипкин? — Том Скелтън скочи от нишата си и изкрещя в мрака. — Да дойдем къде?

В същия момент Саван падна от нишата си като отсечено дърво. Бум! Удари се в пода.

— Почакай! — обърна се той към Том и го погледна с окото, което приличаше на паяк, уловен в собствената си мрежа. — Все някога ще спасим нашия Пипкин. С хитрост. Скришом и тихомълком. Шшшт!

Те му помогнаха да развие превръзките си, спуснаха се на пръсти по дългия коридор и завиха зад ъгъла.

— Дяволска работа — прошепна Том. — Гледайте. Слагат мумията на Пипкин в ковчега, а ковчега — във… във…

— Саркофага — Саван подсказа трудната дума. — Ковчег в ковчег в ковчега. Всеки следващ по-голям от предишния и всичките изписани с йероглифи, които разказват историята на живота му…

— Историята на Пипкин? — попитаха всички.

— Или на който и да било като Пипкин през онази година преди четири хиляди години.

— Да — прошепна Ралф. — Погледнете рисунките от двете страни на ковчега. Пипкин на една година. Пипкин на десет, как бяга. Пипкин се е качил на ябълково дърво. Пипкин се преструва, че се дави в езерото. Пипкин изпояжда прасковите в овощната градина. Чакайте, какво е това?

Саван гледаше към оживената процесия.

— Слагат разни неща в гробницата, за да ги използва Пипкин в Страната на мъртвите. Лодки. Хвърчила. Пумпали. Пресни плодове, ако се събуди гладен след сто години.

— Положително ще е гладен. Гръм и мълнии, гледайте, те си излизат! Затварят гробницата! — Наложи се Саван да сграбчи Том и да го задържи, тъй като целият се тресеше.

— Пипкин все още е там, заровен! Кога ще го освободим?

— По-късно. Дългата нощ още е млада. Пак ще видим Пипкин, не се страхувайте. По-късно…

Вратата на гробницата се затръшна.

Момчетата нададоха вой, закрещяха. Можеха да чуят в мрака стърженето и плискането на хоросан, с който отвън запълваха последните пукнатини и дупки, след като последните камъни бяха тласнати на мястото им. Опечалените се отдалечиха с тихите си арфи.

Ралф стоеше поразен в костюма си на мумия и гледаше как последните сенки си отиват.

— Затова ли съм облечен като мумия? — той заопипва превръзките. Докосна набръчканото си вековно глинено лице. — Това ли е цялата ми роля в Празника на вси светии?

— Цялата, момчето ми, цялата — измърмори Саван. Да, египтяните са строили трайно. Планирали са ги да траят десет хиляди години. Гробници, гробници. Гробове. Мумии. Кости. Смърт, смърт. Смъртта е била самата сърцевина — стомахът, светлината, душата и тялото ма техния живот! Гробници, гробници с тайни входове, така че никой да не ги открие, така че крадците на гробове да не ограбят душите, играчките и златото. Ти си мумия, момчето ми, защото така са се обличали за вечността. Увити в пашкул от конци, те се надявали да излетят във вид на прекрасни пеперуди в някакъв далечен чуден свят на любов. Затова е и твоят пашкул. Пипни тези странни неща.

— Ами тогава — каза Ралф Мумията, като премигваше към опушените стени и старите йероглифи, — всеки ден е бил за тях Празник на светиите!

— Всеки ден! — зяпнаха всички възхитено.

— За тях също всеки ден е бил Празник на вси светии — Саван сочеше някъде.

Момчетата се обърнаха.

В гробницата-тъмница се разпалваше нещо като зелена електрическа буря. Земята трепереше сякаш от древно земетресение. В съня си се обръщаше някъде вулкан и осветяваше стените с огненото си рамо.

А по стените оттатък имаше праисторически рисунки на пещерни хора, живели дълго преди египтяните.

— Ето сега — каза Саван. Удари мълния.

Саблезъби тигри се нахвърлиха върху крещящите от ужас пещерни хора. Катранени кладенци погълнаха костите им. Хората потънаха с писъци.

— Чакайте. Хайде да спасим някои с огън. Саван замига. Удари мълния и запали гората. Един първобитен човек, бягайки, грабна горящ клон и го тикна в саблезъбата челюст. Тигърът изрева и побягна. Човекът изсумтя тържествуващо и хвърли огнения клон в купа есенни листа в пещерата си. Дойдоха и други хора и протегнали към огъня ръце, се заляха от смях, загледани в нощта, където чакаха уплашените жълти очи на звяра.

— Видяхте ли? — лицето на Саван трептеше на огъня. — Свършено е с дните на дългия студ. Този храбър, мислещ по нов начин човек доведе лятото в студената пещера.

— Но — каза Том — какво общо има това с Празника?

— Какво ли? Ами че да изгният кокалите ми — всичко е общо. Ако ти и твоите приятели умирахте всеки ден, не бихте имали време да мислите за смъртта, нали? Само колкото да избягате. Но когато най-сетне спрете да бягате…

Той докосна стените. Първобитният човек замръзна посред бега си.

…Ще имате време да се замислите откъде идвате и накъде отивате. А огънят осветява пътя, момчета. Огънят и мълнията. Като утринна звезда. Огънят, който те пази в пещерата. Само на нощния огън пещерният човек, човекът-звяр, е можел да завърти като на шиш мислите си и да ги полее с удивление. Слънцето умирало на небето. Зимата идвала като грамаден бял звяр, разтърсващ козината си, и затрупвала човека. Дали пролетта ще се завърне? Дали слънцето ще се роди отново догодина, или ще си остане мъртво? Египтяните си задавали тези въпроси. Пещерният човек си ги задавал милион години преди това. Ще изгрее ли слънцето утре сутринта?

— И така се родил Празникът на вси светии?

— От такива дълги нощни размишления, момчета. И в центъра на всичко винаги е стоял огънят. Слънцето. Слънцето, което умирало и се спускало завинаги в студеното небе. Как ли е плашело това първия човек? Това е било голямата смърт. Ако слънцето си отиде завинаги, какво ще стане след това?

— Затова в разгара на есента, когато всичко умирало, първобитните хора спели неспокойно и мислели за мъртвите си близки от предната година. В главите им нахлували привидения. Спомени — това са всъщност привиденията, но първобитните хора не го знаели. В късна нощ привиденията на спомените викали, махали и танцували под клепачите им, а хората се будели, хвърляли клонки в огъня, треперели и плачели. Те можели да прогонят вълците, но не и спомените, не и привиденията. Затова стискали здраво длани, молели се да дойде пролетта, гледали огъня и благодарели на невидимите богове за реколтата от плодове и орехи.

— Наистина Празник на вси светии. Преди милион години, през есента в някоя пещера, с привидения в главите и с изчезнало слънце.

Гласът на Саван замлъкна.

Той разви още метър-два от превръзките си, преметна ги величествено на ръката си и каза:

— Има да видите още неща. Елате.

И те излязоха от катакомбите сред здрача на един стар египетски ден.

Отпреде им лежеше и ги очакваше огромна пирамида.

— Последният, който стигне върха — каза Саван, — е маймунски дядо.

И маймунският дядо се оказа Том.