Дървото на вси светии

Глава 12

Момчетата, които се приземиха като водопад от ярки есенни боклуци, бяха в следния ред:

Том Скелтън, облечен в чудесните си кости.

Хенри-Ханк, кажи-речи вещица.

Ралф Бенгстръм, раздърпана и с всяка минута все по-разповиваща се мумия.

Призрак на име Джордж Смит.

Дж. Дж. (друго име е излишно), много хубав първобитен човек.

Уоли Баб, който твърдеше, че е водоливник, но всички казваха, че прилича повече на Квазимодо.

Фред Фрайър — какво друго освен просяк, току-що излязъл от някоя канавка.

И последен по ред, но не и по важност — „Бодливият“ Нибли, който в последния момент си бе направил костюм, като просто си бе лепнал страшна маска и бе грабнал от стената на гаража жътварската коса на дядо си.

След като момчетата кацнаха невредими на английска земя, милиардите есенни листа изпопадаха или бяха отнесени далече.

Намираха се по средата на обширно житно поле.

— Ето, господин Нибли, донесох ти косата. Вземи я. Дръж! А сега се скрийте! — предупреди ги Саван. — Друидският бог на мъртвите! Самин! Залегнете!

Те се притаиха.

Защото от небето се плъзна огромна коса. С грамадното си острие срязваше вятъра. Със свистящата си повърхност насичаше облаците. Обезглавяваше дърветата. Бръснеше склона на хълма. Жънеше до корен житото. Във въздуха се завъртя вихрушка от жито.

С всеки мах, всеки свисък, всеки откос във въздуха се зарояваха викове, плачове и писъци.

Косата се издигна със свистене. Момчетата се свиха.

— Нннаа! — избоботи глас.

— Мистър Саван, това вие ли сте? — извика Том.

Защото на четиридесет фута в небето над тях, с гигантска коса в ръце се извисяваше фигура с лице, забулено от среднощни мъгли.

Острието се залюля надолу: сссст!

— Мистър Саван, не ни погубвайте!

— Тихо. — Някой чукна Том по лакътя. Саван лежеше на земята до него. — Не съм аз. Това е…

— Самин! — викна гласът в мъглата. — Богът на мъртвите! Ето така жъна аз!

Ссст!

— Тук са всички, които умряха тази година! И заради греховете си тази нощ ще бъдат превърнати в зверове!

Жжжнн!

— Моля ви — изхленчи Ралф Мумията.

— Сссттт! — косата разпра от край до край костюма на гърба на Бодливия Нибли и изби от ръцете му собствената му малка коса.

— Зверове!

Ожънатото и овършано жито се завъртя на вятъра, всички души на мъртъвците от последните дванадесет месеца запищяха и се изсипаха на земята. И при допира с нея житните класове се превърнаха в магарета, пилета и змии, които ревяха, кудкудякаха и търчаха; в кучета, котки и крави, които лаеха, пищяха и мучаха. Всички обаче бяха съвсем мънички. Дребнички — не по-големи от червей, от пръст на крак или отрязан връх на нос. Със стотици хиляди житните класове се рояха като снежинки и падаха като паяци, които не можеха да викат, да молят или да плачат за пощада, а безмълвно препускаха по тревата и се изливаха върху момчетата. Сто стоножки запълзяха на пръсти по гърба на Ралф. Двеста пиявици прилепнаха по острието и дръжката на косата на Бодливия Нибли, докато, обхванат от кошмарен бяс, той се отърси от тях. Навсякъде се сипеха отровни паяци и мънички боа констриктор.

— Това е за греховете ви! За вашите грехове! Ето ви! И още! — затрещя гласът на свистящото небе.

Косата блесна. Вятърът, посечен, се сгромоляса с отчетливи гърмове. Житото закипя и даде милион глави-класове. Главите паднаха. Грешниците се удариха твърдо в земята. И при удара се превърнаха в зелени и черни жаби, в гмеж от люспести брадавици с крака, в медузи, които воняха на слънцето.

— Вече ще бъда послушен! — замоли Том Скелтън.

— Искам да живея! — добави Хенри-Ханк. Всичко това бе казано доста високо, защото косата вдигаше ужасен трясък. Сякаш от небето се стоварваше океанска вълна, помиташе брега и се отдръпваше, за да разсече още облаци. Дори облаците сякаш шепнеха бързи и все по-жарки молитви за собствено спасение. Не мене! Не мене!

— Заради всичкото зло, което сте сторили някога! — каза Самин.

И косата падаше и жънеше душите и те се изсипваха във вид на слепи тритони, ужасни дървеници и отвратителни хлебарки, които уплашено бягаха, куцукаха, пълзяха, дращеха.

— Гледай, какъв бълвач на бръмбари!

— Рояч на бълхи!

— Изхвърляч на змии!

— Превръщач на хлебарки!

— Хвъргач на мухи!

— Не! Самин! Богът на октомври! Богът на мъртвите!

Самин стъпи с огромния си крак и размаза хиляда бръмбара в тревата, стъпка десет хиляди души-зверчета з праха.

— Мисля — каза Том, — че е време…

— Да бягаме — подсказа Ралф без колебание.

— Да гласуваме?

Косата изсвистя. Самин затрещя.

— Какво има да се гласува? — каза Саван. Всички скочиха.

— Хей, вие там! — загърмя гласът над тях. — Върнете се!

— Не, сър, благодарим — казаха те един през друг. И левият крак последва бързо десния.

— Мисля си — каза Ралф задъхан, летейки, със сълзи по страните, — че почти винаги съм бил добър. Не заслужавам да умра.

— Нннаа! — викна Самин.

Косата падна като гилотина, отнесе върха на един дъб и повали един клен. Цяла градина от есенни ябълкови дървета пропадна в някаква каменна кариера. Звукът бе такъв, сякаш рояк момчета, изпълнили цяла къща, се изтърколи надолу по стълбите.

— Не вярвам да те е чул, Ралф — каза Том. Хвърлиха се на земята. Проснаха се сред камъни и тръни.

Косата рикошира в скалите.

Самин нададе такъв вик, че предизвика лавина от камъни на близкия нисък хълм.

— Момчета — каза Ралф сгушен, замаян, с крака прибрани към гърдите и стиснати очи, — Англия не е място за грешници.

Над момчетата се изля последен душ, дъжд, порой от обезумели души, превърнати в бръмбари, бълхи, листни въшки, дългоножки.

— Хей, гледайте! Онова куче!

Нагоре по скалите търчеше подивяло от ужас куче.

А лицето му, очите, нещо в очите…

— Това не е ли? …

— Пипкин? — казаха всички.

— Пип… — викна Том. — Тук ли трябва да се видим? Къде?

Но тряяссс! Косата отново загърмя. И скимтящо от страх, кучето се претърколи и хукна по тревата.

— Дръж се, Пипкин! Ние те познахме! Не се плаши! Не… — Том изсвири.

Но кучето, което джафкаше уплашено с познатия скъп глас на самия Пипкин, бе изчезнало.

Това ехо от скимтене откъм хълмовете обаче не бе ли негово?

— Ще се видим. Видим. Видим. Видииим… „Къде? — помисли си Том. — Бога ми, къде?“