Дървото на вси светии

Глава 18

Намираха се над Мексико.

Над езерен остров в Мексико.

Далече долу чуха лай на кучета в нощта. Сред осветеното от луната езеро видяха няколко лодки, които се движеха като водни насекоми Чуха да се свири на китара и мъж да пее с висок тъжен глас.

Далеч отвъд тъмните очертания на земята, в Съединените щати глутници деца заедно с тълпи кучета препускаха със смях, с лай, с хлопане от врата на врата, а ръцете им бяха пълни с кесии със сладки съкровища, а самите деца обзети от дива радост в навечерието на Празника.

— Но тук — прошепна Том.

— Какво тук? — попита Саван, който кръжеше над лакътя му.

— Ами, защо тук…

— й из цяла Южна Америка…

— Да, на юг. Тук и на юг. Всички гробища. Всички гробове са…

…осветени от свещи, помисли си Том. Хиляда свещи в това гробище, сто в онова, десет хиляди примигващи пламъчета на сто мили по-нататък, на пет хиляди мили надолу в самия край на Аржентина.

— По този начин ли празнуват…

— El Dia de los Muertos. Как е испанския ти от училище, Том?

— Денят на мъртвите?

— Caramba si! Хвърчило, разпадни се! Хвърчилото се сниши и се разпадна за последен път.

Момчетата тупнаха на каменистия бряг на тихото езеро.

Над водата виснеха мъгли.

Далече отвъд езерото се виждаше неосветено гробище. Все още без никакви свещи.

Сякаш тласкано само от течението, из мъглата тихо заплува едно кану без гребла.

В единия му край стоеше безмълвна висока фигура, увита в сив плащ.

Кануто се заби меко в тревистия бряг.

Момчетата зяпнаха. Защото, доколкото можеха да видят, под качулката на забулената фигура бе сбран само мрак.

— Мистър… мистър Саван?

Те знаеха, че това може да бъде единствено той.

Той обаче не проговори. Само бледа светулка от усмивка проблясна под качулката. И костелива ръка замаха.

Момчетата се търкулиха в лодката.

— Ш-ш-шт! — прошепна глас изпод празната качулна.

Фигурата отново замаха и тласнати от вятъра, те се донесоха по тъмните води под нощното небе с милиардите, никога невиждани дотогава огънчета на звездите.

Отдалече на тъмния остров се чу акорд на китара.

В гробището светна една-единствена свещ.

Някъде някой издаде мелодичен тон на флейта.

Още една свещ светна сред гробовете.

Някой изпя една-единствена дума от песен.

Трета свещ оживя от горяща клечка кибрит.

И колкото по-бързо се движеше лодката, толкова повече звуци на китара зазвучаваха, толкова повече свещи светваха високо сред гробовете по скалистите хълмове. Дузина, сто, хиляда свещи запламтяха, докато картината заприлича на огромната звездна мъглявина Андромеда, сякаш паднала от небето и останала наклонена тук, в средата на почти среднощно Мексико, за да си отдъхне.

Кануто се удари в брега. Момчетата наизскачаха изненадани. Заоглеждаха се за Саван, но него го нямаше никъде. Единствено плащът му лежеше надиплен в кануто.

Повика ги китара. Подкани ги глас от песен.

Път, подобен на река от бели камъни и бели скали, ги поведе през града, който приличаше на гробище, и към гробището, което приличаше на… град!

Защото в града нямаше никакви хора.

Момчетата стигнаха до ниската стена на гробището и огромните инкрустирани железни порти. Уловиха железните дръжки и надникнаха вътре.

— Гледай ти — възкликна Том, — никога не бях виждал такова нещо!

Сега те разбраха защо градът бе така пуст.

Защото гробището бе пренаселено.

До всеки гроб бе коленичила жена и полагаше на плочата гардении, азалии или невени в рамка.

До всеки гроб бе коленичила дъщеря, която палеше нова свещ или друга, току-що угаснала.

До всеки гроб имаше мълчаливо момче с грейнали кафяви очи, което в едната ръка държеше малка погребална сцена от картон, залепен за дъсчица, а в другата — картонен череп, в който подрънкваха ядки и оризови зърна.

— Гледайте — прошепна Том.

Имаше стотици гробове. И стотици жени. Стотици дъщери. Стотици синове. И стотици по стотици хиляди свещи. Цялото гробище представляваше гъмжило от запалени свещи, сякаш цяло поколение светулки, научило за великия събор, бе долетяло тук, бе се настанило и огряло надгробните плочи и бе осветило кафявите лица, тъмните очи и черната коса.

— Момчета — каза Том, повече на себе си, — у нас никога не ходим на гробищата освен веднъж в годината, на Деня на благодарността7, и то посред пладне, в разгара на деня, и хич не е забавно. А това тук, това е… забавно!

— Точно така — извикаха приглушено всички.

— Мексиканският празник на вси светии е по-хубав от нашия!

Защото на всеки гроб имаше блюда със сладки във формата на свещеници, скелети и призраци, които очакваха да бъдат захапани от… живи хора? Или от призраци, които може да се появят към разсъмване, гладни и окаяни? Никой не знаеше с положителност. Никой нищо не казваше.

И всяко момче в гробищата, застанало до сестра си и майка си, положи миниатюрното погребение върху гроба. Там имаше мъничко захарно човече в мъничък дървен ковчег пред мъничък олтар с мънички свещи. А около мъничкия ковчег пред олтара стояха мънички момчета с фъстъчени глави и изрисувани очи върху черупките. Пред олтара стоеше свещеник с царевично зърно вместо глава и орех вместо стомах. А върху олтара бе поставена снимката на човека в ковчега, за чийто живот сега си спомняха.

— Става все по-интересно — прошепна Ралф.

— Cuevos! — пропя глас откъм хълма.

В гробищата други гласове подеха припева. Облегнати на стената на гробищата, с китари и бутилки в ръце, стояха мъжете от селото.

— Cuevos de los Muertos — пропя далечен глас.

— Cuevos de los Muertos — подеха мъжете в сянката зад портата.

— Черепи — преведе Том. — Черепите на мъртвите.

— Черепи, сладки захарни черепи, сладки бонбонени черепи, черепите на мъртвите — пееше гласът и все повече приближаваше.

И надолу по хълма, с лека крачка и потопен в сянка, се зададе гърбав продавач на черепи.

— Не, не е гърбав — каза Том полугласно.

— На гърба си има цял товар черепи — извика Ралф.

— Сладки черепи, сладки бели кристални захарни бонбонени черепи — пееше продавачът, а лицето му бе скрито под грамадно сомбреро. Но този напевен глас не бе ли на Саван?

А на рамото му върху дълга бамбукова пръчка висяха на черни върви дузини захарни черепи, големи колкото главите на момчетата. Върху всеки череп имаше надпис.

— Имена! Имена! — пееше старият продавач, — Кажете ми името си и аз ще ви дам вашия череп.

— Том — каза Том.

Старият човек издърпа един череп. Върху него с големи букви бе написано:

ТОМ.

Том протегна ръка и взе името си, своя собствен ядлив череп, между пръстите си.

— Ралф.

И бе подхвърлен череп с надпис РАЛФ. Ралф го улови със смях.

Като при бърза игра костеливата ръка заиздърпва, заподхвърля един след друг белите черепи, припявайки в хладния въздух:

ХЕНРИ-ХАНК! ФРЕД! ДЖОРДЖ! БОДЛИВИЯ! ДЖ. ДЖ.! УОЛИ!

Момчетата запищяха и затанцуваха бомбардирани, замервани със собствените си черепи и с гордите си имена, издълбани върху всяка бяла вежда. Уловиха, като за малко щяха да изтърват тези чудесни бомби.

Заразглеждаха със зяпнали уста смъртните сладки в лепкавите си ръце.

От гробищата запяха тъжни мъжки гласове:

Момчетата вдигнаха сладките черепи.

Устата им се наляха със слюнки. Дали обаче това което държаха в ръце, не бе отрова?

Допряха до устните си захарните имена и тъкмо щяха да ги захапят, когато…

— Олè!

Връхлетя тълпа от мексикански момчета, които крещяха имената си и грабеха черепите.

— Томас!

И Том видя Томас да отнася черепа с името му.

— Хей — каза Том, — той някак си приличаше на… мене!

— Така ли? — попита продавачът на черепи.

— Енрике! — извика малко индианче и грабна черепа на Хенри-Ханк.

Енрике запраши надолу по хълма.

— Той приличаше на мене! — каза Хенри-Ханк.

— И наистина прилича — каза Саван. — Бързо, момчета, виждате ги какво правят. Стискайте сладките черепи и да потегляме!

Момчетата подскочиха.

Защото в същия миг взрив разтърси улиците долу в града. После още един и още един. Фойерверки.

Момчетата хвърлиха последен поглед към цветята, гробовете, миниатюрните погребения е миниатюрните човечета и и ковчези, към свещите, коленичилите жени, самотните момчета, момичета и мъже, после се завъртяха и хукнаха към фишеците.

Том, Ралф и останалите маскирани момчета дотичаха задъхани до площада. Спряха рязко и заподскачаха, тъй като хиляда миниатюрни фишеци затрещяха около нозете им. Лампите светнаха. Внезапно магазините се отвориха.

Томас, Хосе Хуан и Енрике палеха и мятаха фишеците с крясъци.

— Хей, Том, това е от мен — Томас!

Том видя очите си да светят от възбуденото лице на момчето.

— Хей, Хенри, това е от Енрике! Тряс!

— Дж. Дж., това — тряс! От Хосе Хуан!

— О, това е най-хубавият празник на света! — каза Том.

И така си беше.

Защото никога в лудешкото си пътуване не бяха преживявали, помирисвали, докосвали толкова много неща, както в този миг.

На всяка алея, всяка врата и прозорец имаше купища захарни черепи с прекрасни имена.

От всяка алея се носеше почукването на майсторите на ковчези — бръмбарите мъртво часовниче, които забиваха пирони, удряха с чукове, ковяха капаци на ковчези, сякаш дървени тимпани ехтяха в нощта.

На всеки ъгъл имаше вързопи вестници със снимки на кмета с тяло, нарисувано като скелет, на президента, целият от кости, или на най-красивата девойка, облечена като ксилофон, и на смъртта как свири на нейните блокчета-ребра.

— Calavera, Calavera, Calavera… — понесе се песен от хълма. — Вижте политиците, погребани във вестниците. А под имената им — СПЕТЕ В МИР. Такава е човешката слава!

Песента казваше истината. Където и да погледнеха, момчетата виждаха миниатюрните акробати, играчите на трапец, баскетболистите, свещениците, жонгльорите и въжеиграчите, всички с кокалени ръце и костеливи рамене, и съвсем мънички — колкото да се поберат в ръката ви.

А отсреща на един прозорец имаше цял джазбанд с микроскопичен скелет-тромпетист, скелет-джазбандист, скелет, който свиреше на туба, не по-голяма от супена лъжица, и скелет-диригент с ярка шапка на главата и палка в ръка, а от мъничките хорни се изливаше мъничка музика.

Никога дотогава момчетата не бяха виждали толкова много… кости!

— Кости — смееха се всички. — О, чудесни кости!

Песента започна да заглъхва:

Вестниците, обрамчени в черно, бяха отнесени от вятъра в бяло погребално шествие.

Мексиканските момчета се затичаха нагоре по хълма към семействата си.

— О, странно, страшно странно — прошепна Том.

— Кое? — запита Ралф до лакътя му.

— Там горе — в Илиноис, ние сме забрави защо е всичко това. Искам да кажа, че мъртвите, горе в нашия град, тази вечер са забравени. Никой не ги помни. Никой не го е грижа. Никой не отива да седне и поразговаря с тях. Момчета, колко ли са самотни! Направо е тъжно. А гледайте тук — дявол го взел. Хем весело, хем тъжно. Този площад е целият във фишеци и играчки-скелети, а горе на онова гробище сега са всички мъртви мексиканци с близките си — с цветя, свещи, песни и бонбони. Искам да кажа, че е почти като Деня на благодарността, не мислите ли? Всички сядат на вечеря, като само половината могат да ядат, но това не е най-важното, важното е, че са там. Все едно сеанс, на който си държите ръцете с приятелите, без всички те да са там. По дяволите, Ралф.

— Да — кимна Ралф зад маската си, — по дяволите.

— Погледнете, погледнете там — каза Дж. Дж. Момчетата погледнаха.

На върха на куп бели захарни черепи имаше един с надпис ПИПКИН.

Сладкият череп на Пипкин, но никъде сред всичките взривове, танцуващи кости и летящи черепи ни прашинка, звук, ни сянка от Пип.

Толкова бяха свикнали с неговите неочаквани и фантастични появявания — на стените на Парижката света Богородица или притиснат в златни саркофази, че очакваха да изскочи като човече на пружина от купчината захарни черепи, да размаха чаршафи пред очите им и да запее погребални песни.

Но не. Внезапно никакъв Пип. Въобще никакъв.

А може би никакъв Пип и за в бъдеще.

Момчетата потрепераха. Студен вятър вдигна мъгла от езерото.