Дъщерята на генерала

ГЛАВА ПЪРВА

— Свободно ли е мястото — попитах симпатичната млада жена, която седеше сама във фоайето на клуба. Тя повдигна очи от вестника, но не ми отговори. Седнах срещу нея и сложих бирата си на масата. Тя продължи да чете вестника си и да отпива от питието си — уиски с кола.

— Често ли идваш тук? — попитах аз.

— Махай се.

— Каква е паролата?

— Влизането на чужди лица забранено.

— Не те ли познавам отнякъде?

— Не.

— Да, щаба на НАТО в Брюксел. Срещнахме се на един коктейл.

— Може и да си прав — съгласи се тя. — Ти се напи и повърна в Купата за пунш.

— Светът е малък — отвърнах.

И наистина беше. Синтия Сънхил, жената, която седеше срещу мен сега, не ми беше просто случайна позната. В действителност преди време ние имахме връзка, както се казва. Очевидно тя предпочиташе да не си спомня за това.

— Ти повърна. Казах ти, че от уиски с кола ще ти прилошее.

— От теб ще ми прилошее.

От отношението й човек можеше да предположи, че аз я бях зарязал, а не тя мен.

Седяхме във фоайето за коктейли в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия. Беше щастливият час1 и всички с изключение на нас двамата изглеждаха щастливи. Бях облечен в син цивилен костюм, а тя в хубава розова плетена рокля, която подчертаваше тена й, кестенявата й коса и светлокафявите очи, а също и други части от анатомията й, които си спомнях с умиление.

— По служба ли си тук — запитах я аз.

— Нямам право да обсъждам този въпрос.

— Къде си отседнала?

Не последва отговор.

— Колко време ще останеш тук?

Тя отново се зачете във вестника.

— Ожени ли се за оня тип, с когото ми изневеряваше? — запитах я.

Тя остави вестника си и ме погледна.

— Ти беше този, с когото изневерявах. За него бях сгодена.

— Добре, а все още ли си сгодена?

— Не е твоя работа.

— Би могло да бъде.

— Не и в този ти живот — информира ме тя и отново се скри зад вестника си. На ръката й не се виждаше нито годежен пръстен, нито халка, но в нашия занаят това не означаваше много, както вече бях разбрал в Брюксел.

Между другото Синтия Сънхил наближаваше трийсетте, а аз вече бях над четирийсет, така че нашата връзка не беше пролетно-есенна, а по-скоро пролетно-лятна. Тя продължи година, докато и двамата бяхме командировани в Европа, а годеникът й, майор от специалните части, беше командирован в Панама. Животът на военните е безпощаден към всякакъв вид връзки, а защитата на западната цивилизация буди желание за секс.

Синтия и аз се бяхме разделили малко повече от година преди тази случайна среща, при обстоятелства, които най-добре биха могли да се опишат като объркани. Явно нито тя, нито аз го бяхме забравили; мен все още ме болеше, а тя все още беше сърдита. Измаменият годеник също изглеждаше малко раздразнен последния път, когато го видях в Брюксел с пистолет в ръка.

Има нещо испанско в архитектурата на офицерския клуб, може би дори мавританско и вероятно поради това внезапно се сетих за „Казабланка“ и процедих с крайчеца на устата си:

— От всички барове на света, тя влезе точно в моя.

Или не го разбра, или не беше в настроение за шеги, защото продължи да си чете вестника „Старс ендстрайпс“, вестник, който никой не чете, поне не на публично място. Но Синтия е малко прекалено предана, лоялна и ентусиазирана за войник и в нея няма нищо от цинизма и отегчението, които повечето мъже проявяват след няколко години служба.

— Сърца, изпълнени със страст, ревност и омраза — подсказах аз.

— Върви си, Пол — отвърна ми Синтия.

— Съжалявам, че обърках живота ти — казах искрено.

— Ти не би могъл да объркаш дори и деня ми.

— Ти разби сърцето ми — казах още по-искрено.

— Бих желала да разбия главата ти — отвърна тя с истински ентусиазъм.

Виждах, че отново възпламенявам някакво чувство в нея, но това със сигурност не беше страст. Спомних си едно стихотворение, което й шепнех в по-интимните ни моменти, наведох се напред и казах нежно:

— Добре. Умри тогава.

И тя се изправи и тръгна.

— Изсвири го още веднъж. Сам.

Изпих си бирата, изправих се и се върнах на бара. Застанах на бара сред мъже, които бяха преживели доста неща, мъже с гърди, отрупани с медали и значки, мъже с ленти от Корея, Виетнам, Гренада, Панама и Залива. Мъжът от дясната ми страна, пълен полковник със сива коса, каза:

— Войната е ад, синко, но адът няма злобата на пренебрегната жена.

— Амин.

— Видях всичко в огледалото на бара — уведоми ме той.

— Огледалата в баровете са много интересни — отвърнах.

— Да. — Всъщност в момента той ме изучаваше в огледалото на бара. Във връзка с цивилното ми облекло попита:

— Уволнен ли си?

— Да — отвърнах, но всъщност не бях.

Тогава той изказа мнението си за жените в армията:

— Пикаят клекнали. Само се опитай да го направиш с тридесет килограма снаряжение. — А после оповести: — Трябва да отида да пусна една вода, — и бавно се отправи към тоалетната, където предполагам застана прав пред писоара.

Излязох от клуба и попаднах в горещата августовска нощ, качих се в моя Шевролет и тръгнах през главния гарнизон, който беше нещо като търговски център, но без зони и включваше всичко, като се почне от гарнизонната лавка и супермаркета за военнослужещи и се стигне до не на място построените спални помещения и една изоставена ремонтна база за танкове.

Форд Хадли е малък гарнизон в Южна Джорджия, основан през 1917 година за обучение на пехотни войски, които били изпращани в месомелачката на западния фронт. Районът на военната база обаче е твърде голям — повече от 100 хиляди акра предимно горски терен, подходящ за военни учения, тактика за оцеляване, обучение за водене на война при партизански условия и т.н.

Пехотинската школа сега постепенно отмира и сега голяма част от гарнизона изглежда изоставена. Но тук се намира Школата за специална подготовка, чиито цели изглеждат малко неясни или може би, ако искаме да бъдем снизходителни, бихме могли да наречем експериментални. Доколкото мога да определя, в школата се четат лекции по водене на психологическа война, подготовка за живот в условия на лишения и изолация, начини за справяне със стреса и други мъдри неща. Звучи доста страшничко, но като познавам армията, мога да преценя, че колкото и блестяща да е била първоначалната идея, то тя вече се е превърнала в строева подготовка, козируване и лъскане на ботуши с плюнка.

На север от Форт Хадли е разположен средно големият град Мидлънд, един типично военен град в някои отношения, населен с пенсионирани военни и цивилни служители от базата, с хора, които търгуват с войниците, а също и такива, които нямат нищо общо с военните, но това не им пречи да си живеят добре.

Мидлънд е бил английски търговски пункт още през 1710, преди това е бил преден пост на испанската колония Свети Августин във Флорида, а още преди това е бил индиански град, център на племето Упатой. Испанците изгорили индианския град, англичаните изгорили испанския преден пост, французите изгорили английския търговски пост, а английската армия изгорила и изоставила своя Форт по време на революцията и най-накрая янките го изгорили през 1864. Като гледа мястото днес, човек се чуди за какво е било всичко това. Както и да е, днес тук има добра пожарна команда.

Излязох на междущатския път, който заобикаля Форт Хадли и Мидлънд и подкарах на север през откритото поле към един изоставен паркинг за каравани. Тук се бях настанил временно и намирах усамотението много подходящо за моята работа.

Моята работа. Аз съм офицер в американската армия. Чинът ми е без значение, а моята работа е и тайна. Аз съм към Централния следствен отдел, ЦСО, а в армията, където чиновете са от голямо значение, най-добрият чин е липсата на такъв. Но всъщност, както почти целия личен състав на ЦСО, аз съм подофицер — специален чин, който се намира между тези на сержантите и офицерите. Това е доста добър чин, защото осигурява повечето от привилегиите на офицерите, но не те обременява с много от задълженията им, или с всички тия циркаджийските номера свързани с офицерския чин. Към подофицерите се обръщат с „господине“, а следователите от ЦСО често носят цивилни костюми, като мене тази вечер. Има моменти, когато дори си въобразявам, че съм цивилен. Има обаче и случаи, когато нося униформа. В тези случаи военното министерство ми издава документи под ново име, с чин, подходящ за случая и съответна униформа. Явявам се на служба в тази военна част, където работи моята жертва и изпълнявам възложените ми задължения, докато събирам доказателства за военния прокурор.

Когато работиш под чужда самоличност, трябва да си специалист по всичко. Какво ли не съм бил — от готвач до специалист по въпросите на химическата война — макар че в армията това не са кой знае колко различни длъжности. Понякога е доста трудно да се справиш с всички тия роли, но аз разчитам на чара си. И без друго всичко е една илюзия. Чарът ми също.

Има четири степени при подофицерите и аз съм на четвъртата. Всички ние от четвърта степен чакаме със затаен дъх Конгресът да одобри въвеждането на пета и шеста. Някои от нас умряха от асфиксия, докато чакаха. Всъщност аз принадлежа към специална група в ЦСО, нещо като елитна част, макар че не съм много склонен да използувам тази дума. Това, което ни прави по-специални, е, че ние всички сме ветерани с чисти досиета по отношение на арести и осъждания. Това, което също ни отличава, е фактът, че имаме изключителното право да преодоляваме армейската бюрокрация, което при военните е равносилно на това да имаш вълшебна пръчица. Проява на тази изключителна власт е правото ми да арестувам който и да е военен, навсякъде по света, независимо от чина му. Не обичам да злоупотребявам с това си право и не бих се опитал да арестувам някой от главнокомандващите за превишена скорост, но винаги ми се е искало да видя докъде мога да стигна. Скоро щях да разбера.

Постоянното ми местоназначение е в щаба на ЦСО във Фолс Чърч, Виржиния, но случаите, по които работя, ме отвеждат във всички краища на света. Пътуване, приключения, свободно време, умствени и физически предизвикателства — какво още би могъл да иска човек. А, да — жени. Има и жени. Брюксел не беше последното място, където съм бил с жена, но беше последния път, когато това имаше значение. За нещастие има мъже, които задоволяват желанието си за удоволствия и силни преживявания по друг начин. Сексуално насилие. Убийство.

Ето какво се случи в тази гореща августовска нощ във Форт Хадли, Джорджия. Жертвата беше капитан Ан Камбъл, дъщерята на генерал-лейтенант Джоузеф „Бойния Джо“ Камбъл.

И като че ли това не беше достатъчно, тя беше още млада, красива, талантлива, умна и възпитаничка на Уест Пойнт. Тя беше гордостта на Форт Хадли, любимката на отдела за реклама в армията, момичето от плаката за набиране на доброволци, говорителят на новата армия, в която полът е без значение, ветеран от войната в Персийския залив и т.н., и т.н. Следователно аз не бях много изненадан, когато чух, че е била изнасилена и убита. Тя си го търсеше. Правилно? Не.

Но аз не знаех нищо за това по време на щастливия час в офицерския клуб. Всъщност докато аз говорех със Синтия и водех мъжки разговор с полковника на бара, капитан Ан Камбъл все още е била жива и се е намирала на разстояние метър и половина от мен в столовата на клуба, където е завършвала вечерята си, състояща се от салата, пиле, бяло вино и кафе, както научих при последвалото разследване.

Пристигнах на паркинга, разположен между борови дървета, и паркирах Шевролета си на известно разстояние от подвижния ми дом. Минах в тъмното по пътека от изгнили дъски. Няколко необитавани каравани бяха разпръснати из полянката, но имаше преди всичко празни места за паркиране, отбелязани с циментови блокове, върху които някога бяха разположени стотина подвижни дома.

Все още имаше електричество, телефон и кладенец, който осигуряваше течаща вода, която аз правех годна за пиене, като й прибавях уиски.

Отключих вратата на моята каравана, влязох и включих осветлението, което разкри една стая, съчетаваща кухня, столова и всекидневна.

Караваната възприемах като херметизирана капсула, в която е затворено времето и в която от 1970 година насам нищо не се е променило. Мебелите бяха от някаква пластмаса със зеления цвят на авокадо, а кухненските уреди бяха в цвят, наподобяващ горчица, който, доколкото си спомням, се нарича старо злато. Стените бяха облицовани с шперплат, а килимите бяха в червено и черно каре. Ако човек се влияе от цветове, това място би го довело до депресия и мисли за самоубийство.

Свалих якето и вратовръзката си, включих радиото, извадих една бира от хладилника и седнах на фотьойла, който беше прикрепен с болтове за пода. На стената бяха закрепени три снимки в рамка — тореадор, морски пейзаж и репродукция на Рембрандовия „Аристотел съзерцава бюста на Омир“. Пиех си бирата и съзерцавах Аристотел, който съзерцаваше бюста на Омир.

Този именно паркинг за каравани, наречен Уиспъринг Пайнс, ако някой се интересува, е бил създаден от няколко предприемчиви пенсионирани сержанти в края на шейсетте, когато изглеждаше, че войната в Азия ще продължи вечно. Форт Хадли, Център за обучение на пехотинци, по това време се пръскаше по шевовете от войници и членове на семействата им и аз си спомнях Уиспъринг Пайнс от времето, когато беше пълно с млади женени войници, на които им беше разрешено, нещо повече, те бяха насърчавани да живеят извън поделението. Имаше надувен басейн, пълен с деца и млади армейски съпруги, имаше прекалено много пиене, прекалено много скука и твърде малко пари, а бъдещето беше забулено в мъглата на войната.

Това не съответствуваше на представата за американската мечта и когато мъжете отиваха на фронта, твърде често други мъже идваха през нощта в спалнята, която се намираше в задната част на дългите тесни каравани. Всъщност аз самият бях живял тогава тук, бях заминал на война и някой беше заел мястото ми в леглото до младата ми жена. Но това беше преди няколко войни и толкова много неща се бяха случили оттогава, че ми беше останала горчилката единствено от това, че подлецът ми беше взел и кучето.

Прочетох няколко списания, изпих още няколко бири, мислех си за Синтия и не си мислех за нея.

Обикновено се забавлявам малко повече, но сутринта в 5.00 трябваше да бъда в оръжейния склад на форта.