Дъщерята на генерала

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Синтия паркира пред хотела за офицери, качихме се по външната стълба до втория етаж и стигнахме до стаите си.

— Ами — каза тя, — лека нощ.

— Ами — отвърнах аз, — изгарям от енергия, прилив на сили, прекалено възбуден съм за сън, имам приток на адреналин и така нататък. Какво ще кажеш, да погледаме малко телевизия и да пийнем нещо?

— Не мисля, че трябва.

— Ще бъде по-добре, ако ни заспиваме оттук нататък. Ще се чувстваш по-зле, когато трябва да ставаш. Просто ще си починем, ще си вземем по един душ, иде се преоблечем и ще потеглим към полковник Фаулър.

— Ами, може би… но…

— Хайде, влизай.

Отворих вратата на моята стая и тя влезе. Тя вдигна телефона и се обади на дежурния в хотела, за да поръча събуждане в 05.30 часа. Каза ми:

— Просто в случай, че заспим.

— Добра идея — казах аз. — Ами оказа се, че не мога да ти предложа нищо за пиене, а не виждам и телевизор тук. Какво ще кажеш за игра на думи.

— Пол…

— Да?

— Не мога да го направя.

— Тогава какво ще кажеш за дама? Можеш ли да я играеш? Лесна е…

— Не мога да остана тук. Денят беше много тежък за мен. Няма да е правилно. А и без друго няма да излезе добре. — И така нататък.

Казах:

— Разбирам. Иди да поспиш малко. Ще те събудя, когато ми се обадят.

— Добре. Съжалявам. Ще оставя вратите на банята отключени.

— Добре. Ще се видим след няколко часа.

— Лека нощ.

Тя тръгна към вратата на банята, обърна се и се върна, целуна ме леко по устните, започна да плаче и после изчезна в банята. Чух шум на течаща вода, после другата врата към нейната стая се отвори, последва тишина.

Съблякох се, окачих дрехите си и си легнах. Вероятно съм заспал веднага, защото следващото нещо, което си спомнях, беше звъна на телефона. Вдигнах го, очаквайки да чуя събуждането или гласа на Синтия, която ме вика в стаята си. Но не, беше дълбокият басов глас на полковник Фаулър.

— Бренер?

— Да, сър.

— Спите ли?

— Не, сър.

— Добре. С мляко ли го пиете?

— Извинете?

— Нямам мляко, нито сметана, Бренер.

— Няма нищо.

— Исках да знаете.

— Благодаря, полковник.

Стори ми се, че чух смях преди телефонът да замлъкне. Часовникът ми показваше почти пет сутринта, така че станах, отидох до банята, пуснах душа и влязох под него. Какъв ден. Половината дори не ми изглеждаше реален. Карах с пълна газ и резервоарът ми беше почти празен. Но трябваше да изкарам още около четиридесет и осем часа с тази скорост, а после щях да съм в пламъците на славата или да горя в останките от катастрофата.

Като се оставят настрана лични съображения и такива, свързани с кариерата, тук във Форт Хадли нещо не беше наред, беше като гнойна рана, която трябваше да бъде разрязана и промита. Знаех, че толкова мога да направя.

През релефното стъкло и парата по вратата на кабината на душа видях една фигура, застанала на вратата на Синтия.

— Имаш ли нещо против да вляза?

— Не, разбира се.

Тя беше облечена в нещо бяло, вероятно нощница и изчезна към нишата, където беше тоалетната. След няколко минути се появи отново и застана до мивката с гръб към мен. Изми лицето си и извика през шума на водата:

— Как се чувстваш?

Добре. А ти?

— Не зле. Иззвъня ли телефонът ти, или ми се стори?

— Да. Полковник Фаулър. Просто ме дразнеше.

Тя се засмя.

— Заслужаваш си го.

Започна да си мие зъбите. Телефонът ми иззвъня и аз й казах:

— Това е дежурният. Би ли се обадила?

Тя изплакна устата си:

— Разбира се.

Отиде в стаята ми и се върна след няколко секунди.

— Пет и половина е.

Върна се отново при мивката, изплакна устата си и ме попита:

— Един от твоите маратонски душове ли взимаш?

— Да. Искаш ли да спестиш малко време?

Мълчание. Може би това беше прекалено неясно.

— Синтия?

Тя се обърна настрана от мивката и я чух да си казва:

— О, по дяволите.

Видях я да маха нощницата си, после отвори вратата на кабината на душа и влезе вътре.

— Измий ми гърба.

И аз го измих. После я измих отпред. Прегърнахме се и се целунахме, а водата течеше върху нас и телата ни се притискаха все по-близо едно до друго. Мисля, че тялото помни стария любовник и аз бях обзет от вълна приятни спомени, чувствах се като че ли отново сме в Брюксел. Малкият Пол също си спомни и се надигна щастливо като старо куче, чийто господар се е върнал след цяла година отсъствие. Джаф, джаф.

— Пол… всичко е наред… направи го.

— Да, всичко е наред. Хубаво е. Тук или в леглото?

— Тук. Сега.

Но за късмет телефонът отново иззвъня и тя каза:

— По-добре иди да се обадиш.

— По дяволите.

Разделихме се и Синтия окачи кърпата върху мен и се засмя.

Хвърлих кърпата настрана и казах:

— Не отивам никъде.

Излязох от под душа грабвайки една хавлия по пътя и вдигнах телефона на нощното шкафче.

— Бренер говори.

— Е, ама наистина е дяволски трудно да те намери човек.

— Кой е?

— Не е майка ти, синко.

— О…

Ярдли ме уведоми:

— Бил Кент току-що ми каза, че си решил да останеш на територията на гарнизона. Защо не се прибереш в караваната си?

— Какво?

— Прекарах целия шибан ден в опити да те открия, а ти си се отлъчил самоволно, момче. Хайде, ела си вкъщи.

— Какво дяволите… Ти в караваната ми ли си?

— Разбра се, Пол. Но теб те няма.

— Хей шефе, ти репетираш ли го тоя акцент, или какво?

— Искаш да си сигурен, момчето ми. — Той се засмя. — Виж какво ще ти кажа, разчиствам това място вместо теб. Няма смисъл да плащаш наем за нещо, което няма да видиш повече.

— Нямаш право.

— Запомни тези си думи, синко. Може би пак ще се върнем на тях. А своевременно ела в канцеларията ми да си прибереш нещата.

— Шефе. Това там е държавна собственост.

— Да, видях. Трябваше да разбия ключалката. Има един пистолет и всякакви документи, някаква странна книга с кодове или нещо такова… какво още има тук? Чифт белезници, няколко униформи и документи за самоличност на някакъв човек на име Брадли да не спиш с някого?

Синтия влезе в стаята увита в хавлия и седна на леглото. Казах й:

— Тихо!

Продължих:

— Добре. Довърши ме.

— Чакай да видим — кутия гуми, хубави малки бикини… твои ли са или на приятелчето ти?

— Шефе…

— Виж какво ще ти кажа, синко, ела в полицейския участък да си прибереш тия неща. Ще те чакам.

— Донеси държавната собственост в канцеларията на военната полиция. Ще се срещнем там но обяд.

— Чакай да си помисля малко.

— Направи го. И доведи Уес със себе си. Искам да си поговоря с него.

Мълчание, последвано от:

— Можеш да говориш с него в моята канцелария.

— Просто ще чакам да го видя на погребението тук. Предполагам, че ще присъства.

— Сигурен съм. Но в тия краища не вършим работа по време на погребения.

— А би трябвало. Там се събират всички след убийство.

— Виж какво ще ти кажа, ще те оставя да говориш с него, защото искам да видя мръсника, който го е направил, в дранголника, но ти съобщавам сега, че момчето ми беше дежурно, когато това се е случило, и неговият партньор ще го потвърди, а имаме и записи на радио обажданията му през нощта.

— Сигурен съм в това. Междувременно имаш достъп до хангара отсега нататък. Искам да изпратя хората си в къщата на капитан Камбъл.

— Да? И защо? Та ти си измъкнал всичко. Момчетата ми трябваше да си носят дори тоалетна хартия.

— Ще се видим с теб и Уес по обяд. Донеси вещите ми и държавната собственост.

— Не си хаби думите, синко.

Той затвори и аз се изправих, увивайки се с хавлията. Синтия попита:

— Бърт Ярдли?

— Можеш да си сигурна.

— Какво искаше?

— Главата ми, преди всичко. Кучият син е изпразнил караваната ми. — Засмях се. — Харесва ми този тип. Прекалено много слабохарактерни хора има напоследък около мен. Той е истински непоправим простак.

— Такъв ще бъдеш и ти следващата година.

— Надявам се. — Погледнах часовника си на нощното шкафче. — Часът е шест и десет. Имаме ли време?

Тя се изправи.

— Трябва да изсуша косата си, да се облека, да се гримирам…

— Добре. Остава ли в сила за по-късно?

— Разбира се. — Тя отиде до вратата на банята, после се обърна и ме попита: — Срещаш ли се с някого?

— Да. Полковник Фаулър в седем, после Мур около осем…

— Забравих, че не обичаш този израз. Имаш ли връзка с някого?

— Не, в момента съм без връзки, които имат някакво значение. Истината е, че след теб не е имало никой.

— Добре. Така нещата са по-прости.

— Да. Като се изключи, как му беше името, твоят съпруг.

— Вече нямам никакви колебания по този въпрос.

— Това звучи окуражаващо. Не искаме Брюксел да се повтори, нали?

Тя се засмя.

— Съжалявам. Не зная защо това ми е смешно.

— Защото ти не гледаше в дулото на пистолета.

— Не, но пък ти не трябваше да го слушаш цялата следваща година. Но, добре, Пол, задължена съм ти за това. Ще се реванширам довечера, а после ще видим как ще продължи.

— Чакам го с нетърпение.

— Аз също. — Тя се поколеба и после каза: — Прекалено си погълнат от… този случай. Имаш нужда от разтоварване.

— Ти си чувствителен и грижовен партньор.

Тя изчезна в банята, а аз намерих вчерашните си гащета и чорапи. Облякох се, като през това време си мислех, че животът представлява поредица от усложнения, някои дребни като това откъде да си вземеш чисто бельо, някои малко по-големи, като това, което току-що излезе от стаята. Как ще се справиш с живота зависи до голяма степен от това, как ще се справиш с план Б, или от това дали имаш план Б.

Както и да е, дока го проверявах дали моят Глок има ударник и муниции, си мислех, че ми беше дошло времето да се установя малко, и че вече нямах нужда само от малко чукане от време на време.

Правилно. Каквото и да се случеше тази вечер със Смития, щеше да бъде истинско. Поне едно хубаво нещо трябваше да излезе от цялата тая бъркотия.