Дъщерята на генерала

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

На тесния път имаше около дузина коли и камиони на криминалната лаборатория на ЦСО и на местната военна полиция.

Синтия и аз минахме по пътека от зелена, мушама към откритата палатка.

Беше типичен за Джорджия горещ следобед, с лек ветрец, който подухваше от време на време и разнасяше смолистия аромат на борове във влажния въздух.

Смъртта не пречи на военната дейност и полигоните отляво и отдясно се използваха, въпреки проблема, който съществуваше на шести полигон. Чуваше се далечната стрелба с М–16, остри накъсани откоси и както обикновено този звук събуди неприятни спомени. Но тези спомени ми помогнаха да видя нещата в правилна перспектива. Искам да кажа, този случай беше неприятен, но боят в джунглата беше далеч по-напред в списъка на неприятните неща. Нещата биха могли да бъдат по-зле. Аз бях жив, а една млада жена на петдесет метра оттук не беше.

Във и около палатката имаше поне тридесет мъже и жени, всички заети с усилена работа.

Криминалистиката като наука се основава до голяма степен на теорията за прехвърляне и обмяна. Тяхно дълбоко убеждение е, че извършителят ще отнесе със себе си следи от местопрестъплението и от жертвата, а ще остави следи от себе си на мястото и по жертвата. Това е особено вярно при сексуалните насилия, които по самия си характер поставят извършителя и жертвата в близък контакт.

Има обаче случаи, в които извършителят е изключително умен и обигран, и няма намерение да остави на криминалната лаборатория дори и косъмче, капка семенна течност или слюнка, дори и лъх от лосиона си за след бръснене. Въз основа на това, което съм виждал по-рано, този ми приличаше на един от тези случаи. И ако наистина се окажеше така, тогава аз трябваше да разчитам само на старовремешните разпити, интуиция и подготвителна работа. Но дори и да откриех извършителя, не можех да очаквам обвинителна присъда без никакво доказателство.

Спрях преди да стигна до палатката и един нисък, плешив човек се отдели от групата около тялото и се приближи към нас. Разпознах старши подофицер Кал Сайвър, които вероятно беше командващият офицер на целия екип. Сайвър е свестен човек общо взето, професионалист със свръхестествен усет за това колко важно е едно влакънце или прашинка. Но като много хора с технически наклонности, той се интересуваше само от съвсем дребните подробности и не може да види гората заради дърветата. Това обаче е добре, защото гората е моя работа, а негова са дърветата. Не обичам, когато от криминалния отдел се правят на детективи.

Кал изглеждаше малко блед, както обикновено, когато видеше труп. Ръкувахме се и аз го представих на Синтия, но те се познаваха.

— Целият гаден свят се е извървял около тялото, Пол — каза той.

Това се повтаряше всеки път. Отвърнах му:

— Все още никой не е усвоил левитацията.

— Да, ама вие сте тъпкали върху всичко.

— Някакви отпечатъци от стъпки, които не принадлежат на военен?

— Да. Маратонки. — Той погледна към обувките на Синтия — Ти ли…

— Да — отвърна тя. — Ще ти дам отпечатъци от обувките си.

— Някакви други отпечатъци освен от ботуши?

— Да. Намерих част от отпечатък на бос крак, може би на мъртвата, но всичко друго са ботуши, ботуши, ботуши. Някои подметки оставят различни отпечатъци, знаеш, неравномерно износени, срязвалия в кожата, различни модели токове…

— Мисля, че това си ми го разправял — напомних му.

— Да, трябва да вземем отпечатъци от подметките от всеки, но трябва да ти кажа, тук вече е имало дузина отпечатъци, а и полигонът е покрит с храсти и трева.

— Виждам това.

— Мразя престъпленията на открито. — Той измъкна една носна кърпичка, сне си кепето и попи потното си теме.

Аз го информирах:

— Нов меморандум от Пентагона, Кал. Ти не си нисък и плешив, ти си човек, който има проблеми със скалпа.

Той погледна към Синтия:

— С този тип ли трябва да работиш?

— Той се опитва да дразни мен, а не теб. Току-що му изнесох лекция за чувствителността.

— Така ли? Не си губи времето.

— Точно така — съгласи се Синтия. — Получи ли материала, който ти изпратих по случая Нийли?

— Да. Направихме ДНК анализ на семенната течност, която бяхме взели от вагината й и на това, което ни изпрати вчера от изнасилвача, който е направил самопризнание. Едни и същи са, така че самопризнанието е вярно. Поздравления.

Аз също се включих в поздравленията и попитах Кал:

— Някакви следи от семенна течност по тази жертва?

— Направих изследване с ултравиолетова светлина и не намерих никакви следи от семенна течност. Взехме вагинална, орална и анална проби и ще имаме резултати след около половин час. — Той добави: — Хората от дактилоскопския отдел вече обработиха тялото, джипа, чантата й, колчетата за палатка и въжето. Фотографите почти са привършили, а серолозите са в камионите с проби от кръвта, слюнката и отворите. Химиците сега търсят някакви следи по тялото, но трябва да ти кажа, че не виждам дори и един чужд косъм по него, а мъхът вероятно е от нейното бельо и дрехи. Доведох и екип от лабораторията за изследване на сечивата и те проучват колчетата за палатка и въжето, но те са най-обикновени, а колчетата и въжето са стари и употребявани. Така че, да отговоря на въпроса ти, все още нямаме никаква улика за теб.

Кал има склонност към отрицателните отговори. После ти съобщава, че след часове усилена и блестяща работа в лабораторията, е намерил нещо. Тайната да се превърнеш в легенда е в това да направиш работата ти да изглежда по-трудна, отколкото е. Аз сам го правя от време на време. Синтия все още не го е разбрала. Попитах Кал:

— Махнахте ли вече колчетата от палатка?

— Само това при левия й глезен, за да вземем аналната проба и за да проверим дали по колчето има някаква друга пръст, освен тази, в която е забито сега. Но като че ли всичко е червената глина на Джорджия.

— Искам да провериш дали някое от колчетата при китките й би могло да бъде измъкнато от жертвата, ако е имала възможност да го направи. Провери също дали някой от възлите на китките е хлабав. Освен това искам да ми кажеш дали според теб тя е държала, или би могла да държи някой от краищата на въжето.

— Сега ли?

— Моля.

Кал се обърна и тръгна. Синтия ми каза:

— Ако нито едно от тези неща са верни или възможни, тогава можем да изключим фатален изход от автоеротичен акт. Нали?

— Да.

— И тогава ще търсим извършител?

— Извършител или съучастник. Все още изглежда като че ли е започнало на шега. — После добавих: — Това не е за всеобщо разпространение.

— Разбира се — каза тя. — Нямам нищо против да видя тялото отново. Зная какво търсим.

Тя тръгна по мушамената пътека към навеса, клекна до тялото и се загуби сред тълпата. Аз се обърнах, тръгнах обратно към пътя и застанах до джипа. Погледнах нагоре към поста, където е стояла редник Робинс, но не можах да видя склада за муниции от разстояние един километър. Завъртях се и погледнах надолу но пътя в посоката, от която бяхме дошли. Забелязах, че пътят правеше завой надясно, така че ако някое превозно средство спреше на стотина метра оттук, до пети полигон, неговите светлини можеше да не бъдат видени от мястото, където е стояла Робинс. Имаше нещо около часовете, което ме притесняваше, и трябваше да обмисля възможността първите светлини, които Робинс е видяла, да не са били непременно тези от джипа на Ан Камбъл — защото ако са били, какво е правила Ан Камбъл между времето, когато е тръгнала от главния щаб в 01.00 и времето, когато Робинс е видяла светлините в 02.17 часа.

Синтия и Кал се приближиха и Кал ме информира:

— Колчетата са забити здраво в глината. Един от нашите едва не получи херния, докато ги измъкне с хирургически ръкавици. Възлите бяха определени като неправилни и човек би ги развързал трудно, дори и да използва механична помощ. А що се отнася до въжето, краищата му стигат до ръцете й, но ако ме питаш за моето мнение, мисля, че тя не би могла да ги дръпне сама. Мислиш си за нещастен случай при автоеротичен акт?

— Само ми мина през ума. Между нас да си остане.

— Да. Но ми се струва, че снощи си е имала компания, макар че все още не можем да намерим никакви следи от нея.

— Къде беше отпечатъкът от бос крак?

— На около половината път между пътя и тялото. Някъде там.

Той посочи към място, където един от неговите хора правеше отливка от отпечатъка. Кимнах.

— Как е било срязано въжето?

Кал отвърна:

— Срязано е с един удар. Като с брадва или сатър, може би върху дървена повърхност. Вероятно не е извършено тук — хората, изследващи инструментите, провериха пейките за нарези. Най-вероятно парчетата са били отрязани предварително и донесени тук. — После добави: — Като специални принадлежности за изнасилване.

Но устоя на изкушението да употреби думи като „предумишлено“ или „организиран изнасилвач“. Харесвам хора, които се придържат към своята сфера на компетентност. В действителност това, което изглеждаше като принадлежности за изнасилвания по-вероятно бяха аксесоари от личния склад на жертвата. Но беше по-добре ако всички продължаваха да мислят за изнасилване.

Кал ми каза:

— Искаше да знаеш за черното петно на дясното й ходило.

— Да.

— Деветдесет и девет процента е сигурно, че е асфалт. Ще знаем със сигурност след около час. Ще сравня петното с пътя тук, но няма да бъде окончателно.

— Добре.

— Как се натресе на този случай? — попита ме той.

— Помолих да ми го дадат.

Той се засмя, а после каза:

— Не бих искал да съм на твое място.

— Аз също, ако намериш отпечатъците ми в джипа.

Той се усмихна, като че ли му беше приятно да си говорим, така че му напомних:

— Ако оплескаш нещо, по-добре си помисли къде би могъл да живееш с половин заплата. Доста хора отиват в Мексико.

— Ако аз оплескам нещо, мога да се покрия. Ако ти оплескаш нещо, все едно, че си се покрил с трева, а полковник Хелман е косачка.

И това беше неприятната истина. Уведомих го:

— Канцеларията, домашните и личните вещи на жертвата са в един хангар в Джордън Фийлд, така че като приключиш тук, иди там.

— Зная. Тук ще сме приключили, докато се стъмни, а после ще изкараме една нощна смяна в хангара.

— Полковник Кент беше ли тук?

— Само за няколко минути.

— Какво искаше?

— Същото като теб, но без остроумията. — Добави: — Иска да се видиш с генерала. Получи ли съобщението?

— Не. Добре, Кал, аз съм в сградата на военната полиция. Всички доклади и запитвания идват направо при мен или Синтия, запечатани и надписани „секретно“. Можеш и да се обадиш по телефона или да се отбиеш. Моята секретарка е специалист Бейкър. Не обсъждай този случай с никого, дори и с началника на военната полиция в гарнизона. Ако някой те попита нещо, отпрати го при мен или Синтия. И инструктирай хората си да правят същото. Разбрахме ли се?

Кал кимна, а после попита:

— Дори и полковник Кент?

— Дори и генерала.

— Добре — сви рамене той.

— Хайде да отидем да огледаме полевите тоалетни, а после твоите хора могат да ги обработят.

Докато вървяхме, Синтия попита Кал:

— Кога можеш да предадеш тялото на съдебния лекар за аутопсия?

Кал почеса плешивата си глава:

— Ами… предполагам след три часа.

Тя каза:

— Защо не се обадиш в гарнизонната болница и не повикаш съдебния лекар тук, така че да прегледа тялото на място. После му кажи, че бихме искали спешна аутопсия, дори и ако трябва да остане до късно, и че бихме желали предварителен доклад още тази нощ. Кажи му, че генералът също ще го оцени, и че генералът и госпожа Камбъл биха желали да започнат подготовката по погребението.

Кал кимна:

— Окей.

Синтия изглежда беше започнала да му хваща цаката. Явно примерът ми беше поучителен.

Тримата минахме покрай пейките, по повърхност, покрита с дебела трева, по която не оставаха никакви следи, и сред дърветата, където бяха тоалетните. Кент беше оградил района и ние стъпихме върху жълтата лента, която обозначаваше мястото на престъпление. По-старата барака беше означена „Персонал — мъже“, а по-новата „Персонал — жени“. Думата „персонал“ би могла да се стори излишна на някого, но военният устав забранява краткостта и здравия разум. Влязохме в тоалетната, обозначена за мъже, и аз включих осветлението, като използвах носната си кърпичка.

Подът беше от бетон, стените дървени, а там, където стените се допираха до тавана, имаше прегради. Имаше три умивалника, три тоалетни и три писоара, всички доста чисти. Предположих, че ако някое поделение е имало стрелби предния ден, те не са свършили по-късно от 17.00 часа и са определили наряд за почистване на тоалетната. Всъщност кошчетата за боклук бяха празни, нищо не плуваше в тоалетните и всички седалки бяха вдигнати.

Синтия привлече вниманието ми към един от умивалниците. В него имаше следи от вода и един косъм. Казах на Кал:

— Тук има нещо.

Той се приближи и се наведе над мивката.

— Човешки, от бялата раса, от глава. — Погледна го по-отблизо. — Паднал е, може да е отрязан, но не е изтръгнат. Няма корен. Не е кой знае какъв образец, но може би ще мога да ти дам кръвна група, може би пол, но без корен не бих могъл да определя генетичния код.

— А името на притежателя?

На Кал не му беше забавно. Той огледа тоалетната и каза:

— Това ще бъде следващото по важност, след като приключим там.

— Отвори и сифоните на умивалниците също така.

— Не е нужно да ми казваш.

— Предполагам, че не е.

Отидохме в женската тоалетна, която беше също толкова чиста. Имаше шест тоалетни, и тук тоалетните седалки бяха вдигнати, което беше военна заповед, макар че жените трябваше да ги спускат. Казах на Кал:

— Искам да ми кажеш дали капитан Камбъл е използвала тоалетната.

Той отвърна:

— Ако не друго, бихме могли да установим следа от пот или телесна мазнина върху тоалетната седалка, или кожни клетки в сифона. Ще направя всичко, което е по възможностите ми.

— И не забравяй отпечатъците по и около ключа на лампата.

— Ти забравяш ли да дишаш?

— От време на време.

— Аз не забравям нищо.

— Добре.

Огледахме наоколо, но нямаше никакви очевидни следи, които биха могли да се свържат с жертвата, с престъплението, или с извършителя. Но ако вярваш в теорията за прехвърлянето и обмяната, то мястото вероятно беше пълно с доказателства.

Излязохме на слънце и тръгнахме обратно към пътя. Казах на Кал:

— Не се обиждай, но трябва да ти напомня да изградиш правилна система от доказателства, да надпишеш и документираш всичко, като че ли ще бъдеш подложен на кръстосан разпит от някой жесток защитник, на когото ще му платят само при оправдателна присъда. Ясно ли е?

— Не се тревожи за това. А междувременно ти намери някой заподозрян и ние ще му остържем кожата, ще му източим кръв та, ще му изтръгнем косата и ще го накараме да се изпразни в гумена торбичка, както Синтия накара оня тип вчера.

— Надявам се, че ще има нещо, което да мине за заподозрян.

— Винаги има. А къде са дрехите й, между другото?

— Няма ги. Била е облечена с бойна униформа.

— Другите също. Така че ако намеря влакна от униформа, това няма да означава нищо.

— Да, така е.

— Не е лесно на криминалистите, когато всички носят еднакви дрехи и обувки.

— Вярно. Взе ли отпечатъци от ботушите на всички военни полицаи, които са били на мястото на престъплението.

— Да.

— Включително и от полковник Кент?

— Да.

Стигнахме до пътя и спряхме. Синтия каза:

— Не забравяй, Кал, само ние можем да ти оказваме натиск. Никой друг няма тази власт.

— Чух ви.

Той погледна обратно към тялото и каза:

— Била е много красива. В лабораторията имаме един от онези плакати за набиране на доброволци. — После погледна към Синтия и мен и каза: — Е, късмет.

— На теб също — отвърна Синтия.

Кал Сайвър се обърна и бавно се отправи към тялото. Синтия и аз се качихме в колата й и тя попита:

— Накъде?

— Джордън Фийлд.