Дъщерята на генерала

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Да бързам, да бързам, да бързам. Колкото по-стар е случаят, толкова по-студена е следата. Колкото по-студена е следата, толкова по-труден е случаят.

Прехвърляне и обмяна. Официално това се свързва с доказателствения материал на криминалистите, с материални частици и елементи. Но за следователя, разследващ убийство, то може да се свърже с нещо почти метафизично. С помощта на кратки биографии на престъпници и анализи на жестоки престъпления започваш да опознаваш убиеца, без да си го виждал. Като използваш анализ на жертвите и психологическа аутопсия, започваш да научаваш повече за жертвата от това, което другите хора ти казват за нея. Накрая можеш да се досетиш за взаимоотношенията между жертва и убиец и да заключиш, че са били познати, както най-често се случва. Основавайки се на теорията, че е имало емоционално и психологическо прехвърляне и обмяна между мъртвия и убиеца, можеш да започнеш да стесняваш списъка си на заподозрени. От друга страна, бих се зарадвал, ако получех ДНК анализ или отпечатък от пръсти от Кал Сайвър.

Отправихме се на север в посока на главния гарнизон, но завихме наляво, когато стигнахме до знак „Джордън Фийлд“. Казах на Синтия:

— Като се имат предвид фактите, установени от Кал по отношение на колчетата и въжето, мисля, че не е нужно да бъдеш прикована към земята.

Тя отвърна:

— Карл е един типичен кабинетен детектив.

— Вярно.

Сред другите неприятни черти на Карл, беше досадният му навик да предлага блестящи идеи. Седи си там във Фолс Чърч, чете лабораторни анализи и свидетелски показания, разглежда снимки, а после си създава теории и ръководи разследвания. Мъжете и жените, които работят на терена, наистина много обичат това. Карл си въобразява, че е някакъв европейски учен и фактът, че не улучва нищо като че ли не го смущава много.

Но Карл е добър командир. Той ръководи стегнато операциите, не се подмазва на никого и защитава хората си. По този конкретен случай полковник Карл Густав Хелман ще бъде непременно извикан в Пентагона, за да докладва. Застанал вероятно в канцеларията на началника на щаба пред министъра на войната, началника на ФБР, главния военен прокурор и други отбрани шефове с много бронз по пагоните и стомана в очите, той ще обяви:

— Най-добрият ми специалист, старши подофицер Пол Бренер, работи по случая. Той казва, че не се нуждае от външна помощ и ме уверява, че ще приключи случая успешно до няколко дена. Предстои арест.

Прав си, Карл. Най-вероятно моят. Синтия погледна към мен:

— Изглеждаш малко блед.

— Просто съм изморен.

Приближихме Джордън Фийлд, военно летище, което е част от Форт Хадли. По-голямата част от Хадли е открита и хората могат да влизат и излизат когато желаят, но Джордън Фийлд е охраняван район и ние бяхме спрени на портала от един военен полицай.

Той погледна документите за установяване на самоличност на Синтия и попита:

— Вие по убийството ли работите, госпожо?

— Да — отвърна тя. — Това е баща ми.

Полицаят се усмихна.

— Трети хангар, госпожо.

Синтия превключи на скорост, докато карахме към трети хангар. Джордън Фийлд е бил първоначално построен от несъществуващия вече Военен въздушен корпус и прилича на декор за филм от втората световна война. Той е бил прекалено малък, за да бъде трансформиран в новите Въздушни сили след войната, но е много по-голям, отколкото е нужно на армията за малката й авиация, а като район за позициониране на войски е ненужен и излишен. Всъщност, ако целият този военен комплекс, включително Хадли и Джордън, принадлежеше на Дженеръл Мотърс, половината щеше да бъде преместен в. Мексико, а другата половина — затворен. Но армията не прави отчет за приходите и разходите, а крайният продукт — националната отбрана, е някак си абстрактен, също като спокойствието на духа и следователно не се подава на оценка. В действителност обаче, Хадли и Джордан не са нищо повече от правителствени проекти за намиране работа на местната икономика. Това, което бумът на войната създаде, ще бъде поддържано от мирновременните дивиденти.

Върху пистата бяха застанали два хеликоптера и три военни самолета. Продължихме към трети хангар, пред който беше паркирана служебната кола на Кент и синьо-бял Форд с полицейски знаци по него. Всъщност един златен герб на вратата на полицейската кола беше увенчан с думите „Началник на мидлъндската полиция“.

— Това вероятно е колата на Ярдли — каза Синтия. — Работила съм с него веднъж. А ти?

— Не, и нямам намерение да започвам сега.

Влязохме в приличащия на пещера хангар, където първо забелязах едно бяло БМВ 325 с падащ покрив, за което предположих, че е било колата на Ан Камбъл. В дъното на хангара бяха вещите от дома на Ан Камбъл, подредени както предположих, по стаи, а отлепеният мокет беше постлан според плана на градската къща. Като се приближих, забелязах и мебелите от кабинета й. А когато отидохме още по-близо, видях дълга маса, покрита с моментни снимки от къщата и канцеларията й. Имаше няколко военни полицаи по краищата на помещението, там беше и полковник Кент и един мъж с каубойска шапка, който би могъл да бъде, а вероятно и беше шефът на полицията Ярдли. Мъжът беше грамаден, и жълто-кафявият му поплинов костюм се пръскаше по него, лицето му беше червено, което ме караше да се чудя дали е загорял от слънцето, има високо кръвно налягане или е страхотно ядосан.

Ярдли и Кент разговаряха и поглеждаха към Синтия и мен, докато се приближавахме. Накрая Ярдли се обърна и се отправи към мен, докато аз вървях срещу него. Той ме посрещна със следните думи:

— Имаш да ми даваш обяснения за много неща, синко.

Не мислех така и му съобщих:

— Ако сте докосвали нещо или сте се приближавали до нещо, ще ми трябват отпечатъците ви и влакна от дрехите ви.

Ярдли спря на една крачка от мен и ме загледа продължително, а после се засмя:

— Мръсник. — Обърна се към Кент. — Чу ли това?

Кент се усмихна принудено, но не беше щастлив.

Аз продължих:

— Моля имайте предвид, че се намирате във военна част и че аз нося цялата отговорност за случая.

Кент каза с малко закъснение:

— Старшина Ярдли, може ли да ви представя господин Бренер и госпожа Сънхил.

— Можеш — отвърна Ярдли, — но не ми е кой знае колко приятно.

Ярдли, вероятно се сещате, имаше селски акцент, типичен за Джорджия, който най-меко казано ми ходеше по нервите. Мога само да си представя как му звучеше моят акцент от южен Бостън.

Ярдли се обърна към Синтия и с целия си южняшки чар докосна ръба на шапката си.

— Мисля, че сме се срещали, госпожо.

Този човек дали беше наред, или какво? Попитах Ярдли:

— Може ли да ми кажете каква работа имате тук?

Отново се усмихна. Аз като че ли го развеселявах.

— Ами, сега работата ми е да те питам как е попаднало всичко това тук?

Като си спомних доста интелигентния съвет на Карл и тъй като исках този тип да се махне по-скоро, отвърнах:

— Семейството на починалата ме помоли да се погрижа за тези вещи и да ги докарам тук.

Той премисли това за момент и после каза:

— Добре измислено, синко. Изигра ме.

— Благодаря.

Всъщност този тип ми харесваше. Имам слабост към дръвниците.

Ярдли каза:

— Виж какво, дай на местната лаборатория и на мен достъп до тези неща тук и ще считаме, че сме си оправили сметките.

— Ще си помисля, след като лабораторията на ЦСО си свърши работата тук.

— Не си играй с мен, синко.

— И през ум не би ми минало.

— Добре. Ами как ти се струва това — ти ни пускаш тук, а аз ти осигурявам достъп до къщата на починалата, която сега е заключена и охранявана.

— Къщата не ме интересува. — С изключение на мазето. Той имаше коз, за който не знаеше.

— Окей, имам няколко официални досиета за починалата.

Сделката започваше да става по-добра, но казах:

— Ще ги изискам по съдебен ред, ако ми трябват.

Ярдли се обърна към Кент.

— Хитър търговец. — После ми каза: — Имам неща тук — той почука по главата си, която прозвуча доста кухо — неща, които не можеш да изискаш по съдебен ред.

— Познаваше ли починалата?

— По дяволите, да. Ами ти?

— Не съм имал удоволствието. — Получи се двусмислено, може би.

— Познавам и баща й, също така. Ей, виж какво — каза Ярдли и използва този толкова дразнещ израз, — ела в моята канцелария и ще си пораздвижим ченетата.

Като си спомних как бях примамил бедния Далбърт Елкинс да влезе в килията, отвърнах:

— Ако ще говорим, ще го направим в канцеларията на шефа на военната полиция.

Споменаването на титлата на Кент като че ли го въодушеви и той каза:

— Ние всички ще си сътрудничим и ще ползваме заедно досиетата, следите и докладите на криминалния отдел.

Синтия се обади за първи път:

— Разбирам чувствата ви, за това, че сме действали неправилно, но не го приемайте като проява на лично отношение, нито пък като професионална обида. Ако жертвата беше някой друг, ние бихме ви предложили да се включите при обиска на къщата и щяхме да обсъдим най-добрия начин за действие.

Ярдли беше присвил устни като че ли обмисляше това изказване, или се канеше да произнесе „глупости“. Синтия продължи:

— Ние също така се безпокоим, когато наш войник бива арестуван в града за дребно провинение, което би се разминало на някое местно момче.

Освен ако местното момче не беше черно, разбира се. Трай си, Бренер.

— И така — продължи да обяснява Синтия очарователно, — утре ще седнем в удобно за всички време и ще определим добри условия за работа. — И така нататък, и така нататък.

Ярдли кимаше, но си мислеше за друго. Накрая отвърна:

— Звучи ми разумно.

После каза на Кент:

— Благодаря, полковник. Обади ми се вкъщи довечера.

Обърна се към мен и ме потупа по рамото.

— Ти ме изигра, момче. Дължа ти едно.

И той закрачи през дългия хангар с вид на човек, който пак ще дойде.

След като той излезе през служебния вход, Кент ми каза:

— Предупредих те, че ще побеснее.

— На кого му пука — отвърнах аз.

Кент отговори:

— Не искам да започвам мръсен двубой с този тип. Освен това може да окаже голяма помощ. Половината от военния състав живее извън гарнизона, на негова земя, а деветдесет процента от цивилните служители в гарнизона са от Мидлънд. Когато изготвим списък на заподозрените, Ярдли ще ни трябва.

— Може би. Но аз мисля, че всеки заподозрян в някой момент ще попадне на правителствена земя. Ако не, ще го отвлечем.

Кент поклати глава, което като че ли размърда мозъка му и той попита:

— Видя ли се вече с генерала?

— Не. Трябва ли?

— Иска да те види. Незабавно. Вкъщи си е.

— Добре.

Опечалените обикновено имат да мислят за много неща и следователят не би трябвало да е едно от тях. Но един генерал, предполагам, е друг вид човешко същество, и генерал Камбъл, вероятно, изпитваше нужда да ръководи нещата, за да покаже, че все още владее положението. Казах на Кент:

— Току-що видях Кал Сайвър, командващият офицер на криминалния отдел. Ти видя ли го?

— Да — отвърна Кент. — Той като че ли се справя с нещата. Намерил ли е нещо?

— Не още.

— А ти?

— Имам предварителен списък на потенциални заподозрени.

Кент изглеждаше почти стреснат.

— Вече? Кои?

— Ами ти, например.

— Какво? Какво по дяволите говориш, Бренер?

— Заподозрени са всички, които са били в допир със сцената на престъплението или на градската къща. Дактилоскопите ще намерят следи, отпечатъци от обувки или от пръсти на тези хора, а аз няма как да зная дали тези отпечатъци са били оставени преди, по време на, или след престъплението. — Добавих: — Потенциалните заподозрени следователно са: сержант Сент Джон, редник Кейси, която се е отзовала на повикването ти и другите военни полицаи, които са били на мястото, Синтия и аз. Тези заподозрени са малко вероятни, но аз трябва да взема предвид резултатите от дактилоскопичните анализи.

Кент каза:

— Тогава най-добре да започнеш да събираш алибита.

— Добре. Какво е твоето?

— Ами… бях си вкъщи а леглото, когато ми се обади дежурният сержант.

— Ти живееш в гарнизона, нали?

— Да.

— Кога се прибра вкъщи?

— Около полунощ. Вечерях в града, после отидох до службата, работих до късно и след това се прибрах вкъщи.

— Жена ти може ли да потвърди това?

— Ами… не, тя е на гости на родителите си в Охайо.

— Аха.

— О, по дяволите, Пол. Просто върви по дяволите.

— Ей, по-спокойно, полковник.

— Мислиш си, че си забавен, но не си. Няма нищо забавно в това да си правиш шеги с убийство и заподозрени в убийство.

Погледнах го и видях, че беше наистина притеснен.

Той продължи:

— И без друго ще има достатъчно гадости. Достатъчно слухове, шушукане, сочене с пръсти и подозрения. Не е нужно ти да го правиш още по-лошо.

— Добре — казах аз. — Извинявам се. Но предположих, че трима държавни юридически съветници могат да си кажат какво мислят. Нищо, което кажем сега, няма да излезе от този хангар, Бил, и ако разсъждаваме и дори направим няколко идиотски забележки, ние си знаем, че то си остава между нас. О’кей?

Но той не изглеждаше омилостивен и ми се сопна:

— Къде беше ти снощи?

— Самичък в къщи, в моята каравана до около 04.30 часа. Отидох в оръжейния склад около 05.00. Нямам свидетели.

— Правдоподобна история — изсумтя Кент, който изглеждаше изключително щастлив от това, че нямах алиби. Обърна се към Синтия: — А ти?

— Прибрах се в хотела за командировани офицери около 19.00 и писах доклада си за случая Нийли докъм полунощ, после си легнах, сама, бях събудена от военен полицай, който чукаше на вратата ми около 05.30.

Аз отбелязах:

— Никога досега не съм чувал три по-слаби алибита. Но, добре, засега ще минат. Въпросът е, че този гарнизон е като малък град и приятелите, познатите и семейството на починалата са сред най-висшите кръгове на тази общност.

Казах на Кент:

— Ти искаше някой страничен човек да работи по този случай, нали?

— Вярно е. Но недей насилва нещата, Пол.

— Защо си изпратил да повикат госпожа Сънхил?

— По същата причина, по която извиках и теб. Гостуващ талант.

Хрумна ми, че гостуващ талант беше друг начин да се каже: „Искаме двама следователи, които не са наясно с мръсотията, за която всички тук знаят“. Попитах Кент:

— Колко добре познаваше Ан Камбъл?

Той се поколеба за момент, после подбра думите:

— Доста добре.

— Би ли обяснил по-подробно.

Очевидно полковник Кент, който имаше по-висок чин от мен, и който също беше ченге, не беше доволен. Но той беше професионалист и следователно знаеше какво се иска от него. Усмихна се принудено и каза:

— Ще трябва ли да си прочетем правата един на друг?

Усмихнах му се в отговор. Беше неловко, но необходимо.

Той се изкашля и каза:

— Капитан Камбъл беше изпратена тук преди около две години. Аз бях тук по това време, а също и генерал и госпожа Камбъл. Семейство Камбъл ме поканиха у тях заедно с няколко други офицери, за да се запозная с дъщеря им. Областите, в които работехме, не бяха свързани пряко, но като психолог тя се интересуваше от криминалното поведение, а аз се интересувах от криминалното съзнание. Няма нищо странно в това един офицер от изпълнителната власт и един психолог да имат общи интереси.

— Така че вие станахте приятели?

— До известна степен.

— Обеди?

— Понякога.

— Вечери? На чашка?

— От време на време.

— Сами?

— Веднъж или два пъти.

— Но ти като че ли не знаеше къде живее.

— Знаех, че живее извън гарнизона. Но никога не съм ходил в къщата й.

— А тя била ли е в твоята?

— Да. Няколко пъти. На приеми.

— Жена ти харесва ли я?

— Не.

— Защо не?

— Сам се сети, Бренер.

— Добре. Сетих се.

Синтия имаше благоразумието да не се включи при разпита на офицер с по-висок чин, така че аз се обърнах към нея:

— Някакви въпроси към полковник Кент?

Синтия отвърна:

— Само логичният.

Тя погледна Кент.

Той каза:

— Никого не съм имал интимни отношения с нея. Ако бях имал, щях да ви кажа от първата минута.

— Надявам се — казах аз. Попитах го — Тя имаше ли си постоянен приятел?

— Аз не зная за такъв.

— Имаше ли врагове?

Той си помисли малко и после отвърна:

— Някои жени не я харесваха. Мисля, че се чувстваха застрашени. И някои мъже не я харесваха. Те се чувстваха…

— Непълноценни — подсказа Синтия.

— Да. Нещо такова. А може би беше прекалено хладна с някои от по-младите, неженени офицери, които си падаха по нея. Но що се отнася до истински врагове, не зная за такива.

Той се поколеба, а после добави:

— Като се има предвид как умря, мисля, че е убийство от страст. Искам да кажа, че има жени, към които можеш да изпитваш нормални сексуални или романтични представи, но Ан Камбъл, според мен, пораждаше мисли за насилие у някои мъже. Предполагам, че някой просто не се е овладял. След изнасилването той е знаел, че ще си има сериозни неприятности. Може би Ан го е предизвикала. Доколкото я познавам, не бих се учудил, ако го е направила. Той си е представил живота в Лийвънуърт и я е удушил.

Кент погледна към Синтия и мен.

— Много мъже са ръководени от едноокото, разгонено чудовище и то ги води направо в ада. Виждал съм доста такива случаи в работата си. Вие също.

Вярно. Но в този случай аз повече се интересувах от това, което чудовището търсеше. Попитах Кент:

— Знаеш ли дали се е срещала с мъже? Била ли е активна в сексуално отношение?

— Не зная дали е била активна в сексуално отношение. Зная само за един неженен офицер, който излизаше с нея — лейтенант Елби, един от помощниците на генерала — но тя никога не е обсъждала личния си живот с мен и нейното поведение никога не е привличало професионално вниманието ми. От друга страна, човек не можеше да не се запита как ли се забавлява тя.

— Как мислиш се е забавлявала?

— Така както аз бих постъпил на нейно място. Да държа професионалния си живот отделно от личния в цивилното общество.

— Какви досиета има Ярдли за нея?

— Ами… предполагам, че има предвид, когато тя беше арестувана в Мидлънд преди около година. Ярдли ми се обади още преди да я регистрират, аз отидох там и я прибрах.

— Значи все пак е привлякла вниманието ти професионално.

— До известна степен. Това не беше официално. Ярдли каза, ме няма да се прави досие и няма да останат никакви доказателства за ареста.

— Явно е излъгал. За какво беше арестувана?

— Ярдли каза, че е било за нарушаване на спокойствието.

— По какъв начин Ан Камбъл е нарушила спокойствието на Мидлънд?

— Карала се е с някакъв тип на улицата.

— Някакви подробности?

— Не. Ярдли не искаше да каже. Каза само да я заведа в къщи.

— Така че ти си я завел вкъщи?

— Не, казах ти, че не зная къде живее, Бренер. Не ми скачай с такива номера: Всъщност я доведох в гарнизона. Беше около 23.00 часа. Беше абсолютно трезва, между другото. Така че я заведох да пийнем в офицерския клуб. Тя така и не ми каза какво се е случило и аз не я попитах. Повиках й такси и тя си тръгна около полунощ.

— Не знаеш ли името на мъжа или на офицера, който я е арестувал?

— Не, но съм сигурен, че Ярдли ги знае. Попитай го — Кент се усмихна, — сега, когато ти е обещал пълното си съдействие.

— Други въпроси?

Синтия го попита:

— Как се почувствахте, когато ви съобщиха, че е мъртва?

— Поразен.

— Натъжен?

— Разбира се. Стана ми мъчно и за генерал и госпожа Камбъл, бях също така дяволски ядосан и малко разтревожен, защото се беше случило в моя район. Харесвах я, но не сме били чак толкова близки, че да го понеса много тежко. Чувствам се по-разстроен професионално.

— Оценявам откровеността ти — отбелязах аз.

— Ще я оцениш още повече, когато започнеш да слушаш глупостите, които другите ще ти наговорят.

— Не се и съмнявам.

Попитах го:

— Имаш ли някакви въпроси към мен?

Той се усмихна.

— Колко време каза, че е нужно да стигнеш с кола от Уиспъринг Пайнс до гарнизона?

— Половин час. По-малко в ранните утринни часове.

Той кимна, после огледа мебелите и домашните вещи в хангара.

— Добре ли ти се струва?

— Добре е. Добра работа. Но донеси някакви паравани, окачи картините и закачи дрехите на пръчки там, където са били дрешниците.

— Взели ли са нещата от мазето — погледнах към Синтия.

Кент отвърна:

— Да, ей там. Все още са в сандъци. Ще донесем няколко маси и полици, за да възпроизведем атмосферата в мазето. — Помисли малко, а после каза: — Очаквах, че ще има повече неща.

— Не забелязахте ли например дали няма някакви лични вещи?

— Имаш предвид неща като противозачатъчни средства, писма от мъже, снимки на приятели, сексуални атрибути, еротична литература?

— Е, не зная дали неженените жени имат сексуални атрибути… и не огледах внимателно за писма и други подобни… Имах предвид противозачатъчни хапчета или други такива.

— Пипал ли си нещо, Бил?

— Не. — Той измъкна чифт хирургически ръкавици от джоба на панталона си. — Но може да съм докоснал нещо с голи ръце, когато надзиравах разтоварването. Ярдли също докосна някои неща, случайно.

— Или нарочно.

Кент кимна.

— Или нарочно. Прибави още един заподозрян към списъка.

— Вече го направих.

Отидох към мястото, където бяха разположени мебелите от канцеларията на Ан Камбъл. Бяха спартански тип, какъвто обичаха в армията, докато в същото време се опитваха да измъкнат от Конгреса танкове за три милиона.

Канцеларията се състоеше от бюро със стоманена конструкция, въртящ се стол, два сгъваеми стола, библиотека, две високи кантонерки и компютър. Книгите на полиците бяха само стандартни текстове по психология, плюс военни публикации на същата тема, както и такива за водене на психологическа война, анализи на военнопленници и други подобни теми.

Отворих едно чекмедже на кантонерката и прочетох надписите на папките, които като че ли бяха бележки за лекциите й. Следващото чекмедже беше означено „секретно“, така че го отворих и видях, че папките не бяха надписани, а само номерирани. Извадих една от папките и прегледах книжата в нея. Това като че ли беше интервю с някой, означен само с инициалите „Р. Дж“. Интервюиращият беше означен с „В.“, за въпрос. Приличаше на типичен екземпляр от психологическо интервю или сеанс, но интервюираният човек, както се разбираше от първата страница, беше осъден за изнасилване. Въпросите бяха от рода на: „Как подбрахте жертвата?“ и „Какво ви отвърна тя, когато й казахте, че трябва да извърши орален секс?“ Затворих папката. Това беше нещо доста стандартно за полицейска канцелария или за психолог в затвора, но не виждах каква връзка би могло да има с воденето на психологическа война. Явно това беше личен интерес на Ан Камбъл.

Затворих чекмеджето и отидох до компютъра й. Не зная дори как се пускат тия неща, но казах на Кент:

— Във Фолс Чърч има една жена, Грейс Диксън, която може да измъкне мозъка на личните компютри. Ще я повикам тук и не искам никой друг да пипа това нещо.

Синтия беше отишла в пренесения кабинет и гледаше към телефонния автомат.

— Има телефонно обаждане.

Кент кимна.

— Дойде по пладне, няколко минути след като телефонната компания прехвърли номера тук.

Синтия натисна копчето и един мъжки глас каза: „Ан, Чарлс се обажда. Опитах да се свържа по-рано, но телефонът ти не работеше. Знаех, че няма да си на работа тази сутрин, но искам да знаеш, че няколко военни полицаи бяха тук и изнесоха целия ти кабинет. Не поискаха да ми кажат нищо. Моля те, обади ми се или да се срещнем на обяд в офицерския клуб, или някъде другаде. Много е странно. Бих се обадил в полицията, но те са от полицията.“ Той се засмя, но беше насила. Продължи: „Надявам се, че не е нещо сериозно. Обади ми се.“

Попитах Кент:

— Кой е този?

— Полковник Чарлс Мур. Шефът на Ан в школата.

— Какво знаеш за него?

— Ами той също е психиатър, разбира се. Типичен кандидат на науките. Странна птица. Като че е на ръба. Цялата школа е на ръба, ако ме питаш. Понякога си мисля, че трябва да я оградят и да поставят охрана.

Синтия попита Кент:

— Бяха ли приятели?

Кент кимна:

— Изглеждаха близки. Той й беше нещо като наставник, което не говори много за това с какви хора общува. Извинете ме.

Казах му:

— Когато разследваме убийство, не сме длъжни да говорим само добро за мъртвия.

— Да, но това нямаше връзка. — Кент разтри очите си. — Просто съм малко… изморен.

Синтия отбеляза:

— Беше много напрегнат ден за вас. Предполагам не е било приятно да уведомите семейство Камбъл за смъртта на дъщеря им.

— Не. Обадих се у тях и се свързах с госпожа Камбъл. Помолих я да извика генерала и да ме чакат у тях. — Добави: — Тя знаеше, че нещо се е случило. Аз се появих с главния свещеник, майор Еймс, и с лекаря, капитан Суик. Когато ни видяха… Искам да кажа, много пъти съм участвал в група за съобщаване за смъртен случай, но когато става въпрос за загинал в бой, знаеш какво да кажеш. Когато е убийство обаче, няма много за казване.

Синтия попита:

— Как го приеха?

— Смело. Както човек би очаквал от професионален войник и от жена му. Останах само няколко минути, после ги оставих със свещеника.

Попитах:

— Обясни ли им подробно?

— Не. Просто им казах, че Ан е била намерена мъртва на полигона, очевидно убита.

— А той какво каза?

— Той каза: „Тя умря, изпълнявайки дълга си.“ — Кент замълча, а после добави: — Предполагам, че това носи утеха.

— Не му ли съобщи подробности за състоянието й, за възможното й изнасилване?

— Не… Той попита как е умряла и аз отвърнах, че вероятно е била удушена.

— И какво каза той?

— Нищо?

— И ти му даде името и телефонния ми номер?

— Да. Ами той попита дали ЦСО прави всичко възможно. Казах му, че съм се възползвал от присъствието ти тук, и от това на госпожа Сънхил, и че съм ви помолил да поемете случая.

— И той какво каза?

— Той каза, че иска майор Бауз, командващия ЦСО тук, да поеме случая и че вие с госпожа Сънхил се освобождавате от тази отговорност.

— А ти какво каза?

— Не исках да започвам да споря с него за това, но той разбира, че няма думата в този случай.

— Наистина няма.

Синтия попита:

— А как го прие госпожа Камбъл?

Кент отвърна:

— Тя се държеше стоически, но беше пред рухване. Външната показност има голямо значение за генералите и съпругите им, а те и двамата са от старата школа.

— Добре, Бил. От криминалния отдел ще дойдат тук след като се стъмни и ще останат през цялата нощ. Кажи на хората си, че никой друг освен тях не може да влиза тук.

— Добре. — Той добави: — Не забравяй — генералът иска да те види у дома си, колкото се може по-скоро.

— Защо?

— Вероятно за да разбере подробности около смъртта на дъщеря си, да те помоли да инструктираш майор Бауз и да се отстраниш.

— Това ми харесва. Бих могъл да го направя по телефона.

— Всъщност обадиха се от Пентагона. Главният военен прокурор е съгласен с шефа ти, че ти и госпожа Сънхил, като външни лица и с по-голям опит от местните служители на ЦСО, сте най-подходящи за този случай. Това е последно. Би могъл да го кажеш на генерал Камбъл, когато го видиш. И аз ти предлагам да го направиш още сега.

— Сега предпочитам да поговоря с Чарлс Мур.

— Направи изключение, Пол. Първо малко политика.

Погледнах към Синтия и тя кимна.

— Добре, генерал и госпожа Камбъл.

Кент тръгна с нас през хангара.

— Знаеш ли има някаква ирония… Ан имаше един любим израз, нещо като мото, което беше взела от… някакъв философ… Ницше. И той беше: „Това, което не ни унищожи, ще ни направи по-силни.“

И добави:

— Сега тя е унищожена.