Човешкото око може да различи петнадесет или шестнадесет различни нюанса на сивото. Един компютърен процесор, анализиращ отпечатъци от пръсти, може да различи двеста петдесет и шест нюанса на сивото, което е наистина впечатляващо. Още по-впечатляващи, обаче, са човешкото сърце, ум и душа, които могат да различат безкраен брой емоционални, морални и психологически отсенки, вариращи от най-черното черно до най-бялото бяло. Никога не съм виждал краищата на този спектър, но съм виждал доста помежду тях.
В действителност характерите на хората не са по-постоянни и непроменливи от цветовете на хамелеона.
Хората тук, във Форт Хадли, не бяха различни, нито по добри, нито по-лоши от хората, които съм виждал на хилядите други места из света. Но Ан Камбъл със сигурност беше различна и аз се опитвах да си представя как бих разговарял с нея, ако я бях срещнал жива, ако например бях изпратен да разследвам какво става във Форт Хадли. Струва ми се, че бих разбрал, че не се намирам пред една обикновена изкусителка, а пред една неповторимо силна и импулсивна личност. Струва ми се също така, че бих могъл да й покажа, че това, което наранява другите хора, не я прави по-силна, то само увеличава коефициента на нещастие за всички.
Не мисля, че бих свършил като Бил Кент, но не отхвърлям тази възможност, следователно не осъждам Кент. Кент се осъди сам, видя в какво се беше превърнал, изплаши се, когато откри, че в неговия подреден и систематизиран ум прозира друга личност и си тегли куршума.
Сега хангарът беше пълен с военни полицаи и хора от ФБР, лекари, плюс тези от техническата лаборатория, които бяха останали във Форт Хадли и които си мислеха, че вече са приключили работата си на това място.
Казах на Кал Сайвър:
— След като приключиш с тялото, изчисти килима и мебелите, опаковай всички вещи и ги изпрати на Камбълови в Мичиган. Те сигурно биха желали нещата на дъщеря си.
— Добре. — Той добави: — Неприятно ми е да го кажа, но той спести много неприятности на всички освен на мен.
— Той беше истински войник.
Обърнах се и тръгнах през хангара, минах край един човек от ФБР, който се опитваше да привлече вниманието ми, и излязох навън на горещото слънце.
Карл и Синтия стояха до една линейка и говореха. Минах покрай тях в посока на Шевролета си. Карл се приближи.
— Не мога да кажа, че съм доволен от изхода на това.
Не отговорих.
Той продължи:
— Синтия като че ли смята, че ти си знаел, че той ще направи това.
— Карл, не всичко, което се обърква, е по моя вина.
— Никой не те обвинява.
— Така ми се стори.
— Е, би могъл да предположиш и да му вземеш пистолета…
— Полковник, ще бъда напълно честен с вас, не само го предположих, но го подтикнах към това. Изиграх му страхотен номер. Тя го знае и вие го знаете.
Той не го призна, защото това не беше нещо, което би желал да чуе или знае. Нямаше го в ръководството, но да дадеш на един опозорен офицер възможността и куража да се убие, беше исторически почитан военен обичай в много армии по света, но в тази армия никога не е бил приет, а и почти навсякъде другаде беше излязъл от употреба. И все пак, идеята, възможността е проникнала в подсъзнанието на всички офицерски корпуси, които са свързани от общи разбирания и силно чувство за чест. Ако имах избор между военен съд за изнасилване, убийство и изневяра, за които знаех, че не можех да оспоря, или да избера лесния — 38-калибров изход, аз вероятно щях да се спра на лесния път. Но не можех да се видя в положението на Кент. Но пък от друга страна, Кент също не би могъл преди няколко месеца.
Карл говореше нещо, но аз не го слушах. Накрая го чух да казва:
— Синтия е много разстроена. Все още трепери.
— Свързано е с работата.
Всъщност не всеки ден някой си пръсваше мозъка пред теб. Кент би трябвало да се извини, да отиде в тоалетната и да го направи там. Вместо това той разпиля мозъка, черепа и кръвта си из цялото място и частица хвръкна по лицето на Синтия. Казах на Карл:
— Аз също бях опръскан във Виетнам. — Всъщност веднъж бях ударен по главата с глава. Добавих услужливо: — Измива се със сапун.
Карл изглеждаше ядосан. Той каза рязко:
— Господин Бренер, не сте остроумен.
— Може ли да тръгвам?
— Моля.
Обърнах се и отворих вратата на колата си, а после казах на Карл:
— Моля кажете на госпожа Сънхил, че съпругът й се обади тази сутрин и иска тя да му се обади.
Качих се на Шевролета, запалих го и потеглих. След петнадесет минути бях в хотела за офицери. Свалих си униформата, забелязвайки петно кръв на ризата си. Съблякох се, измих лицето и ръцете си и се преоблякох в спортно сако и панталон, а после събрах нещата си, които Синтия беше подредила. Огледах стаята за последен път и снех багажа си долу.
Платих ниската цена за обслужване и бельо, но трябваше да подпиша квитанция за повреди във връзка с това, че бях писал по стената. Щях да платя сметката по-късно. Обичам армията. Дежурният ми помогна да прибера багажа си в колата. Той ме попита:
— Приключихте ли случая?
— Да.
— Кой го е направил?
— Всички.
Хвърлих последната чанта отзад, затворих капака и се качих. Дежурният ме попита:
— Госпожа Сънхил ще тръгва ли?
— Не зная.
— Желаете ли да оставите адрес за предаване на кореспонденцията?
— Не. Никой не знае, че съм тук. Просто минавах.
Включих Шевролета на скорост и се отправих през гарнизона, на север към портала и излязох на „Виктъри Драйв“.
Минах покрай жилищния комплекс на Ан Камбъл, после стигнах междущатския път и излязох на изхода за северната магистрала. Сложих касета на Уили Нелсън, облегнах се назад и карах. Щях да бъда във Виржиния преди разсъмване и щях да мога да хвана ранния военен полет от въздушната база Андрю. Нямаше значение закъде щеше да бъде полетът, стига само да е извън Съединените щати.
Времето ми в армията беше изтекло и това беше добре. Знаех това дори и преди да дойда във Форт Хадли. Не съжалявах, не се колебаех, не бях огорчен. Ние служим, докато можем да даваме най-доброто от себе си и когато вече не можем да го правим, или станем излишни, просто си тръгваме. Без лоши чувства. На първо място е дългът, а всеки и всичко е подчинено на дълга. Така пише в ръководството.
Предполагам, че трябваше да кажа нещо на Синтия преди да тръгна, но никой нямаше да спечели от това. Животът на военните е преходен, хората идват и си отиват и взаимоотношенията от всякакъв вид, независимо колко близки и силни са били, се приемат за временни. Вместо сбогом хората си казват: „Ще се видим по пътя“ или „Ще те настигна по-късно“.
Този път, обаче, аз си тръгвах завинаги. В известен смисъл усещах, че сега моментът беше подходящ да тръгна, да прибера сабята и бронята си, които и без друго бяха започнали да поръждавяват, а дори и да натежават. Бях влязъл в армията, когато студената война беше в своя апогей, по време, когато армията се беше заела с една масирана война по суша в Азия. Бях изпълнил дълга си, бях превишил двете задължителни години и бях видял как отминават две неспокойни десетилетия. Нацията се беше променила. Светът се беше променил. Сега в армията се извършваха промени, което означаваше: „Благодарим за всичко, добра работа, ние спечелихме, моля загасете лампите, когато си тръгвате“.
Добре. И без друго за това и ставаше въпрос. Не беше предвидено да бъде война без край, макар че на моменти изглеждаше точно така. Не беше предвидена като място, което ще осигурява работа на мъже и жени, които иначе трудно биха си намерили работа, макар че го правеше.
Американското знаме беше смъкнато във всички военни бази из целия свят и из цялата страна. Разформироваха се бойни единици, а техните бойни знамена се прибираха в складовете. Може би някой ден щяха да затворят и щаба на НАТО в Брюксел. Наистина идваше нова ера и аз наистина бях щастлив да я видя и още по-щастлив от това, че нямаше да имам работа с нея.
Моето поколение струва ми се беше формирано и създадено по модели, които вече нямат смисъл, и може би нашите ценности и мнения също вече нямат значение. Така че, дори и да ни е останало желание за бой, ние сме станали, както Синтия ми намекна, анахронизми, като старата конна кавалерия. Добра работа, благодаря, половин заплата, късмет.
Но двадесет години са време, през което можеш да научиш много и да преживееш много хубави неща. Като направя равносметка, не бих ги преживял по различен начин. Беше интересно.
Уили пееше „Джорджия в спомените ми“ и аз смених касетката с тази на Бъди Холи.
Обичам да шофирам, особено когато заминавам отнякъде, макар че предполагам, когато пътуваш отнякъде, трябва да пътуваш към някъде. Но аз никога не гледам на въпроса по този начин. Наистина заминавах.
В огледалото ми за обратно виждане се появи полицейска кола и аз проверих скоростта си, движех се само с десет мили над разрешеното, което в Джорджия означава, че пречиш на движението.
Той включи червената си сигнална светлина и ми направи знак да спра. Отбих от пътя и останах седнал в колата.
Полицаят слезе и дойде до прозореца ми, който бях снел. Видях, че е мидлъндско ченге и отбелязах:
— Не си ли се отдалечил малко от къщи?
— Книжката и регистрационния талон, моля.
Показах му и двете и той каза:
— Сър, ще се отбием при следващото разклонение, ще завием, и вие ще ни последвате обратно до Мидлънд.
— Защо?
— Не зная. Получих нареждането по радиотелефона.
— От Ярдли ли?
— Заповедта е негова, да, сър.
— А, ако откажа?
— Тогава трябва да ви заведа с белезници. Избирайте.
— Няма ли трета възможност?
— Не, сър.
— Добре.
Върнах се на магистралата. Полицейската кола остана отзад, минахме по детелината и аз се озовах в посока към Мидлънд.
Отбихме при един изход близо до западния край на града и аз го последвах до центъра за преработка на отпадъци, който преди се наричаше сметището.
Колата спря при крематориума, аз спрях след него и слязох.
Бърт Ярдли стоеше до един голям конвейер и наблюдаваше как разтоварват един камион върху движещата се лента.
Аз застанах и също загледах как подземната спалня на Ан Камбъл се отправяше към пламъците.
Ярдли прелистваше купчина полароидни снимки и почти не ме погледна, но каза:
— Хей, погледни тук, синко. Виждаш ли този дебел задник? Това съм аз. А сега погледни тук? Кой мислиш, че е това? — Той хвърли шепа снимки върху лентата, после взе купчина видеофилми в краката си и също ги хвърли върху лентата. — Мислех, че имаме уговорка. Нали няма да ме караш сам да свърша цялата тази работа? Хвърли малко от тази мръсотия, синко.
И така аз му помогнах да изхвърли мебели, сексуални приспособления, бельо и други такива на лентата.
— Държа си на думата, момчето ми. Ти не ми вярваше, нали?
— Разбира се, че ти вярвах. Ти си ченге.
— Правилно. Каква гадна седмица. Ей, знаеш ли какво? Плаках през цялото погребение.
— Не забелязах.
— Плачех вътрешно. Доста хора там плакаха вътрешно. Ей, ти изхвърли ли оная компютърна история?
— Сам изгорих дискетата.
— Да? Никакви такива мръсотии няма да има наоколо, нали?
— Не. Всички са чисти отново.
— До следващия път. — Той се засмя и хвърли черна кожена маска върху конвейера. — Бог да ни поживи, сега всички ще спим по-добре. Включително и тя.
Не отговорих. Той каза:
— Съжалявам да чуя това за Бил.
— Аз също.
— Може би двамата сега си изясняват нещата там горе при портите. — Той погледна към пещта. — Или пък на друго място.
— Това ли е всичко, шефе?
Той се огледа.
— Доста неща. — Извади една снимка от джоба си, погледна я и после ми я подаде. — Сувенир.
Беше Ан Камбъл, гола, снета отпред, застанала или по-скоро скачаща върху леглото в стаята в мазата, косата й хвръкнала нагоре, краката й разтворени, ръцете протегнати и с голяма усмивка на лицето си. Ярдли каза:
— Беше страхотна жена. Но никога не съм разбирал какво става в главата й. Ти разбра ли я?
— Не. Но мисля, че тя ни каза повече за нас, отколкото ние искаме да знаем. — Хвърлих снимката върху лентата и се отправих към колата си.
Ярдли извика:
— Внимавай!
— Ти също, шефе. Много поздрави на семейството ти.
Отворих вратата на колата и Ярдли отново ми извика:
— За малко да забравя. Твоята приятелка — тя ми каза, че ще чака на междущатското шосе в северна посока.
Погледнах го над покрива на колата си. Той каза:
— Помоли ме да ти кажа довиждане. Каза, че ще те види надолу по пътя.
— Благодаря.
Качих се на Шевролета си и излязох от бунището. Завих надясно и се върнах откъдето бях дошъл към междущатското, по пътя, покрай който има складове и малки предприятия, едно напълно мизерно място, което съответстваше на настроението ми.
Надолу по пътя един червен Мустанг застана след мен. Излязохме заедно на междущатското и тя остана с мен до изхода, който би я завел на запад към Форт Бенинг.
Отбих на банкета и тя направи същото. Ние излязохме от колите си и застанахме край тях на около три метра един от друг. Тя беше с джинси, бяла тениска и маратонки и на мен ми хрумна, че ние не бяхме от едно и също поколение.
— Изпусна си изхода от магистралата.
— По-добре, отколкото да изпусна късмета си.
— Ти ме излъга.
— Ами… да. Но какво щеше да кажеш, ако ти бях казала, че все още живея с него, но че сериозно обмислям дали да не сложа край?
— Щях да ти кажа да ми се обадиш, когато приключиш с това.
— Виждаш ли? Прекалено си пасивен.
— Не отнемам жените на другите хора.
Един голям камион мина покрай нас и аз не можах да чуя какво каза.
— Какво?
— Ти направи същото в Брюксел.
— Никога не съм чувал за това място.
— Столицата на Белгия.
— А какво ще кажеш за Панама.
— Казах на Кифер да ти каже това, за да те накарам да направиш нещо.
— Ти отново излъга.
— Правилно. Защо ли си правя труда?
Един щатски полицай спря и излезе от колата си. Той козирува на Синтия и попита:
— Всичко ли е наред, госпожо?
— Не, този мъж е идиот.
Той ме погледна.
— Какъв проблем имаш, човече?
— Тя ме преследва.
Той погледна обратно към Синтия.
— Какво бихте си помислили за един мъж, който прекарва три дена с една жена и дори не й казва довиждане — попита го Синтия.
— Е… това е доста непочтено.
— Дори не съм я докоснал. Ние просто ползвахме обща баня.
— Ами… добре…
— Той ме покани в къщата си във Виржиния за края на седмицата, а дори не ми даде телефонния си номер или адрес.
Полицаят ме погледна.
— Това вярно ли е?
Отговорих му:
— Просто открих, че още е женена.
Той кимна.
— Да, на човек не му трябват такива неприятности.
Синтия го попита:
— Не мислите ли, че един мъж би трябвало да се бори за това, което иска?
— Разбира се, че трябва.
— Съпругът й също мисли така. Опита се да ме убие — казах аз.
— Трябва да внимавате.
— Аз не се страхувам от него — каза Синтия. — Отивам в Бенинг, за да му кажа, че всичко свърши.
Полицаят й каза:
— Трябва да внимавате.
— Накарайте го да ми даде телефонния си номер.
— Ами… аз не… — Той се обърна към мен. — Защо просто не й дадете телефонния си номер и всички да се махнем от това слънце тук?
— Е, добре. Имате ли молив?
Той извади един бележник и молив от джоба си и аз му казах телефонния си номер и адрес. Той откъсна страницата и я подаде на Синтия.
— Ето, госпожо. А сега, хайде всички да се качат в колите си и да отиват там, където трябва да бъдат. Окей?
Върнах се при Шевролета си, а Синтия при Мустанга си. Извика ми:
— Събота.
Махнах й, качих се в Шевролета си и се отправих на север. Наблюдавах я в огледалото си за обратно виждане как направи обратен завой на неразрешено място през бялата линия и се насочи към изхода, който щеше да я заведе към Форт Бенинг.
Пасивен? Пол Бренер, тигърът на Фолс Чърч, пасивен? Преминах в отсрещното платно, завъртях кормилото наляво, пресякох храстите и завъртях Шевролета в обратното платно, отиващо на юг.
Ще видим кой е пасивен.
Настигнах я на магистралата за Форт Бенинг и останах с нея през целия път.