Дъщерята на генерала

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Излязох от паркинга на генералния щаб, изминах няколкостотин метра и после отбих встрани на пътя. Обзе ме нещо като закъсняла реакция от разговора, действително се чувствах съсипан.

— Е, вече знаем защо хората от лабораторията са намерили изсъхнали сълзи по лицето й.

Синтия каза:

— Лошо ми е.

— Трябва да пийна нещо.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не, трябва да приключим с това. Къде е Мур?

— По-добре да е някъде в границите на гарнизона.

Подкарах Шевролета и се насочих към школата за психооперации. По пътя Синтия каза, като че на себе си:

— Но все пак този път генералът не е изоставил дъщеря си така, както е направил в Уест Пойнт. Оставил я е на полигона в изблик на ярост, но някъде по пътя е осъзнал, че това е била последната възможност и за двамата. — Тя помисли за момент и после продължи: — Той вероятно е искал да се върне, но после се е сетил за това, което ще му трябва — нож, ако въжето трябва да бъде срязано, дрехи, женско присъствие. Това внимание към дребните подробности ни е до толкова насадено, че то е взело връх над шока и объркването му и той е продължил към Бетъни Хил, към единствения мъж в този гарнизон, на когото е можел да вярва: — Синтия спря и после попита: — Чудя се дали когато Фаулърови са стигнали там, са си помислили, че генералът я е удушил.

Отвърнах:

— Може и да им е минало през ум. Но когато са се върнали вкъщи и са му казали, че е мъртва… те трябва да са видели шока и неверието на лицето му.

Синтия кимна.

— Дали биха… дали е трябвало да я развържат и да вземат тялото със себе си?

— Не. Полковник Фаулър е знаел, че преместването на тялото би влошило нещата още повече. Уверен съм, че полковник Фаулър със своя военен опит е могъл със сигурност да определи, че тя е била мъртва. А по отношение на евентуалните подозрения, че той сам я е убил, сигурен съм, че е благославял момента, когато генералът или самата госпожа Фаулър е предложила тя да отиде с него.

— Да, ако полковник Фаулър е бил сам, той е щял да изпадне в лошо положение.

Помислих за момент и после казах:

— И така, ние знаем, че освен жертвата, там са били още четири души — полковник Мур, генералът, полковник и госпожа Фаулър. И ние мислим, че никой от тях не е бил убиецът. Значи трябва да поставим пети човек там по време на този критичен промеждутък от половин час. И този човек, разбира се, е убиецът.

Синтия кимна.

— Може би трябваше да питаме генерал Камбъл дали има някаква представа за това кой е пристигнал през този половин час.

— Мисля, че той е уверен, че това е бил полковник Мур. Ако мислеше, че е някой друг, би ни казал. Не мисля, че му е хрумвало, че Мур е съучастник, а не убиец. Освен това, просто не исках да го насилвам повече.

— Зная. Мразя да разпитвам семейството на жертвата. Прекалено се вълнувам…

— Ти се справи добре. Аз се справих добре. Генералът се справи добре.

Спрях при школата по психооперации, но колата на Мур не беше на запазеното си място. Пообиколих, минах край столовата, но никъде не видяхме сивия Форд.

— Ако този мръсник е напуснал гарнизона, ще го натикам в месомелачка — процедих през зъби.

Един джип на военната полиция спря до мен, на мястото до шофьора седеше нашият стар приятел ефрейтор Страуд.

— Полковник Мур ли търсите?

— Само него.

Страуд се усмихна:

— Отиде при шефа на военната полиция, за да му вдигнат заповедта за задържане.

— Благодаря. — Обърнах и се отправих към главния гарнизон. Казах на Синтия: — Ще го прикова към стената.

— Какво стана с месомелачката?

— Това също.

Карах към главния гарнизон. Когато се приближих към сградата на военната полиция, забелязах, че тия от пресата все още бяха там. Спрях на пътя точно срещу главния вход и Синтия и аз излязохме и се качихме по стъпалата. Влязохме в сградата и отидохме направо в канцеларията на Кент. Секретарката му каза, че има съвещание.

— С полковник Мур ли?

— Да, сър.

Отворих вратата и там, в канцеларията на Кент, бяха полковник Мур, Кент и още един мъж в униформа, капитан. Кент се усмихна:

— Е, струва ми се, че съм доволен да ви видя.

Третият мъж се изправи и по знаците му видях, че е офицер от военната прокуратурата — адвокат. Мъжът, чието име беше Колинс, ме попита:

— Вие подофицер Бренер ли сте?

— Аз ще задавам въпросите, капитане.

— Предполагам, че сте — каза той. — Полковник Мур помоли да бъде представян от защитник, така че всичко, което имате да му кажете…

— Ще го кажа на него.

Мур все още седеше пред бюрото на Кент и демонстративно не ме гледаше. Казах му:

— Арестувам ви. Елате с мен.

Капитан Колинс направи знак на клиента си да остане седнал и ми каза:

— Какво е обвинението?

— Поведение, неподобаващо на офицер и джентълмен.

— О, наистина, господин Бренер, това е глупаво, общо…

— Плюс член 134, безредици и неизпълнения на задължения и така нататък. Плюс укривателство, заговор и даване на лъжливи показания. Плюс, капитане, вие сте на границата на член 98, неподчинение на процедурните правила.

— Как смеете?

Попитах Кент:

— Имаш ли под ръка два чифта белезници?

Полковник Кент изглеждаше разтревожен.

— Пол, тук има някои въпроси, свързани със закона и фактите. Ти не можеш да арестуваш — всъщност можеш, но аз съм по средата на разговор със заподозрян и неговия адвокат…

— Полковник Мур не е заподозрян в убийството, така че няма никаква нужда от разговор, а ако има, аз ще проведа разговора, а не вие, полковник.

— По дяволите, Бренер, вече мина всички граници.

— Полковник, извеждам арестанта си оттук. — Обърнах се към Мур: — Станете.

Той стана, без дори да погледне адвоката си.

— Елата с мен.

Синтия и аз излязохме от канцеларията на Кент с бедния Мур зад нас. Придружихме го по коридорите към килиите за задържани. Повечето килии бяха празни и аз намерих една отворена врата точно до Далбърт Елкинс. Бутнах Мур леко в килията и блъснах вратата след него.

Далбърт Елкинс погледна към Мур, после към мен и каза с изненадан глас:

— Хей, шефе, та това е цял полковник.

Не обърнах внимание на Елкинс и казах на Мур:

— Обвинен сте в това, което казах преди. Имате право да не отговаряте, имате право на защитник по ваш избор.

Мур проговори за първи път, за да ми напомни:

— Аз имам защитник. Вие току-що го заплашихте с арест.

— Точно така. И всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас пред военния съд.

— Не зная кой го е направил.

— Казал ли съм, че знаете?

— Не… но…

Далбърт Елкинс следеше всичко това внимателно. Той каза на Мур през решетките:

— Полковник, не трябва да си вземате адвокат. Това го вбесява.

Мур хвърли един поглед на Елкинс и после отново съсредоточи вниманието си към мен.

— Полковник Кент ме информира, че нямам право да напускам гарнизона, така че нямах друг избор освен да си потърся защитник.

— Е, сега сте по-зле, сега сте затворен.

Далбърт каза:

— Мен ще ме пускат. Ще мога да се движа из поделението. Благодаря, шефе.

Не обърнах внимание на Елкинс и казах на Мур:

— Имам много сериозни доказателства, които ви поставят на местопрестъплението, полковник. Има достатъчно обвинения срещу вас, за да ви вкарам в затвора за десет или двадесет години.

Мур се олюля назад, като че го бях ударил и се отпусна тежко на нара.

— Не… не съм направил нищо лошо. Направих само това, което тя ме помоли.

— Вие сте го предложил.

— Не! Тя го предложи. Идеята беше нейна.

— Знаел сте дяволски добре какво й е направил баща й в Уест Пойнт.

— Научих го само преди около седмица — когато й постави ултиматума.

Елкинс погледна към Синтия и я попита:

— Какво ти е направил той?

Сопнах се на Елкинс:

— Млъквай.

— Да, сър.

Казах на Мур:

— Искам да напуснете тази армия. Може да ви оставя да си подадете оставката за доброто на армията. Това ще зависи от помощта, която ще ми окажете.

— Желая да помогна…

— Не ме интересува искате или не, полковник. Ще ми сътрудничите. Ще освободите защитника си.

Елкинс започна да подкрепя това, но си помисли и реши, че е по-добре да си седне на нара. Мур кимна.

— С какво бяхте облечен на полигона?

— С униформата си. Решихме, че така ще бъде най-добре, в случай, че попаднем на военна полиция…

— С тези обувки ли?

— Да.

— Събуйте ги.

Той се поколеба и после ги събу.

— Дайте ми ги.

Той ми ги подаде през решетките.

— Ще се видим по-късно, полковник. — После се обърнах към Елкинс: — Как е зверчето ми?

Той се изправи.

— Добре, сър. Утре ме пускат.

— Добре. Ако избягаш, ще умреш.

— Да, сър.

Тръгнах и Синтия ме последва. Тя ме попита:

— Кой беше другият?

— Мое приятелче. Причината да съм тук в Хадли.

Обясних й накратко и после отидохме в канцеларията на сержанта, който беше дежурен. Показах си документите и му казах:

— В ареста се намира полковник Мур. Претърсете го основно и тази нощ му дайте само вода. Не му се разрешава нищо за четене.

Сержантът ме погледна с широко отворени очи.

— Затворили сте офицер в ареста? Полковник?

— Няма право на защитник до утре, докато не ви уведомя.

— Да, сър.

Сложих обувките на Мур на бюрото му.

— Сложете етикет на тия обувки и ги изпратете в трети хангар в Джордън Фийлд.

— Да, сър.

Излязохме и се отправихме към нашата канцелария. Синтия каза:

— Не знаех, че ще го затвориш.

— Аз също, докато не видях адвоката. Е, нали всички искаха да го арестувам.

— Да, но за убийство. И не можеш да вкараш офицер в общия арест.

— Глупаво правило. Ако отиде в Лийвънуърт, това ще му бъде за тренировка. — Добавих: — Освен това хората проговарят, след като са опитали затвора.

— Правилно. Да не говорим за претърсване и лишаване от храна. Според правилника той трябва да получи поне хляб и вода.

— За период от двадесет и четири часа. А междувременно аз самият не съм ял нищо свястно от четиридесет и осем часа.

— Ще бъдеш официално мъмрен за начина, по който се отнасяш с него.

— Това е най-дребният ми проблем в момента.

Влязохме в нашата канцелария и аз прелистих телефонните съобщения. Освен от пресата нямаше много други обаждания. Вече никой не искаше да говори с мен. Имаше обаче съобщение от разтревожения майор Бауз от ЦСО, от разтревожения полковник Уиймс от военната прокуратура и от притеснения полковник Хелман. Обадих се на Хелман в дома му във Фолс Чърч, където съпругата му ми даде да разбера, че прекъсвам вечерята му.

— Здравей, Карл.

— Здравей, Пол — каза той сърдечно.

— Благодаря за факса.

— Не го споменавай. Никога не го споменавай.

— Добре. Говорих с генерал и госпожа Камбъл, както и с госпожа Фаулър. Синтия и аз можем да възпроизведем почти всичко, което се е случило нея вечер, от времето, когато капитан Камбъл е вечеряла с пиле в офицерския клуб, докато се е явила, за да поеме дежурството, взела е джипа под предлог, че ще проверява часовоите, както и самото убийството и това, което е станало след убийството до настъпването на зората и моето включване в случая.

— Много добре. Кой я е убил?

— Е, все още не знаем.

— Ясно, а ще знаете ли до утре по обяд?

— Такъв е планът ни.

— Ще бъде добре, ако ЦСО успее да разреши случая.

— Да, сър. Очаквам повишение на заплатата и на чина.

— Е, няма да получиш нито едното, нито другото. Но ще извадя онова мъмрене от досието ти, за което така любезно ме помоли.

— Страхотно. Наистина добре. Може би ще получиш друго на негово място. Арестувах Мур, хвърлих го в ареста тук, претърсих го и го оставих само на вода.

— Не можеше ли просто да му забраниш да напуска гарнизона.

— Направих го, но той побягна и си взе адвокат.

— Това е негово право.

— Напълно. Всъщност го арестувах пред адвоката му и замалко да арестувам и адвоката за намеса.

— Разбирам. И какво е обвинението, щом не е убийство?

— Съучастие в прикриване на престъпление, действия непристойни за офицер, това че е тъпак и така нататък. Не искаш да обсъждаме това по телефона, нали?

— Не. Защо не ми изпратиш един доклад по факса?

— Никакви доклади. Може би подофицер Кифер ще ти изпрати доклад по факса.

— А, да. Надявам се, че ви е от помощ.

— Не знаехме, че си имаме трети партньор.

— Е, вече знаете. Всъщност ви се обадих, защото командирът на ЦСО там се обади във Фолс Чърч и е доста разтревожен.

Не отговорих.

— Майор Бауз. Нали си го спомняш?

— Никога не сме се срещали.

— Въпреки това, отправя най-различни заплахи.

— Карл, в този гарнизон има около тридесет офицери, почти всички женени, които са имали сексуални връзки с мъртвата. Те ще заплашват, молят, ласкаят и…

— Тридесет?

— Най-малко. Но няма кой да ги брои.

— Тридесет? Но какво става там?

— Мисля, че е от водата. Аз не я пия.

Синтия се опита да заглуши смеха си, но много късно и Карл каза:

— Госпожа Сънхил? Там ли сте?

— Да, сър. Тъкмо вдигам телефона.

— Откъде знаете, че тридесет женени офицера са имали сексуални връзки с мъртвата?

Синтия отговори:

— Намерихме дневника й, сър. Всъщност той е в паметта на компютър. Грейс проникна в компютъра на мъртвата. — Тя добави: — Почти всички офицери са от генералния щаб.

Не последва отговор, така че аз продължих:

— Мисля, че това няма да излезе извън контрола ни, ако това е, което искат в Пентагона. Бих предложил прехвърляния в тридесет различни места, последвани от индивидуални оставки на различни интервали. Това няма да привлече вниманието. Но това не е мой проблем.

Отново никакъв отговор. Синтия каза:

— Генерал Камбъл възнамерява да подаде оставката си утре след погребението на дъщеря си.

Карл проговори:

— Тази вечер долитам при вас.

Отвърнах:

— Защо не почакаш до утре? Тук има електрическа буря, предупреждения за торнадо, вятър…

— Добре утре. Нещо друго?

— Не, сър.

— Ще говорим утре.

— Очаквам го с нетърпение. Приятна вечеря, сър.

Той затвори и ние направихме същото.

Синтия отбеляза:

— Мисля, че те харесва.

— Точно от това се боя. Е, какво ще кажеш да пийнем ли нещо?

— Не още.

Тя натисна бутона на вътрешния телефон и помоли Кифер да влезе.

Кифер си донесе собствен стол, сега след като всички бяхме равни и седна. Тя попита:

— Как върви?

— Добре — отвърна Синтия. — Благодаря, че си при нас.

— Ами сега тук има работа.

— Правилно. Искам да прегледаш всички доклади на патрулите на военната полиция от нощта на убийството. Прослушай и лентите с радио обажданията, провери дневника на дежурния сержант, виж дали онази нощ са били наложени някакви глоби за паркиране или нарушение на правилника за движение и поговори с военните полицаи, които са били дежурни, но бъди дискретна. Знаеш какво търсим.

Кифер кимна.

— Да. Коли и хора, които са били някъде, където не би трябвало да бъдат след 24.00 часа. Добра идея.

— Всъщност ти ми даде идеята, когато ни каза за Похотливец Шест. Това е нещо, което би могло да бъде важно. Ще се видим по-късно.

Оставихме Кифер в нашата канцелария. В коридора казах на Синтия:

— Може би оттук ще излезе нещо.

— Надявам се. Не ни остава нищо друго.

— Да пийнем?

— Мисля, че трябва да отидеш да поговориш с полковник Кент. Беше много груб с него. Ще почакам отпред. Покани го да дойде с нас да пийнем нещо. Окей, Пол?

Погледнах към — Синтия за момент и очите ни се срещнаха. От тона на гласа й и от поведението й се виждаше, че тя очакваше от Кент нещо повече от благоразположението му. Кимнах.

— Окей.

Тръгнах към канцеларията му, а Синтия продължи в посока на главното фоайе.

Вървях бавно към канцеларията на Кент като умът ми работеше по-бързо от краката. Полковник Уилям Кент — мотив, възможност, желание за действие, много голяма презумпция за невинност, но много слабо алиби.

Положението определя перспективата. Или, да го кажа по-просто, това, което виждаш, зависи от това къде си застанал. Аз не бях застанал където трябва. Бях застанал прекалено близо до Уилям Кент. Трябваше да отстъпя назад и да го погледна от различен ъгъл.

Тази мисъл ме гризеше през последните няколко дни, но не можех да се накарам да го кажа, дори да си го помисля. Кент ме беше поканил да поема случая и това до известна степен беше определило начина ми на мислене. Кент беше моят единствен съюзник във Форт Хадли. Всеки друг беше заподозрян, свидетел, компрометиран офицер или пък някаква жертва. Кент си беше признал, че също е компрометиран, но само защото мислеше, че аз в крайна сметка ще открия нещо относно него и Ан Камбъл, а и може би подозираше, че Синтия и аз сме открили стаята. Всъщност, ако си помислех, Бърт Ярдли вероятно беше казал на Кент, че вратата на стаята е била залепена и те са се усъмнили, че съм го направил аз. Съдържанието на стаята е изглеждало непокътнато, когато Ярдли е отишъл там, но нито той, нито Кент са можели да бъдат сигурни за това какво съм намерил или взел.

Бърт Ярдли, какъвто хитър негодник беше, се престори на изненадан, че зная за стаята, но той е знаел, че Ан Камбъл не би я залепила — следователно е предположил, че го е направил Бренер. Бърт Ярдли е предал тази информация на Кент и Кент е решил да си признае сексуалните прегрешения, но си остави отворена вратичка и не спомена за стаята. Сега съдържанието на стаята беше в Ярдли и аз не знаех кой кого държи в ръцете си и какви бяха взаимоотношенията между тия двама мъже, но ако един от двамата я е убил, другият не знаеше за това.

Спомних си как Кент се противопоставяше на решението ми да отида направо в дома на жертвата. Това на пръв поглед беше разбираемо — действието беше незаконно — но сега си помислих, че Кент е възнамерявал да се обади на Ярдли рано нея сутрин, или пък може би се е опитал да му се обади преди или след като ме извика и е възнамерявал да му каже нещо такова: „Шефе, Ан Камбъл беше убита в гарнизона. Вероятно трябва да вземеш заповед за обиск и да претърсиш къщата й. Спешно! Събери доказателства.“ И Ярдли щеше да знае какви доказателства трябваше да бъдат събрани и унищожени. Спешно! Но Ярдли, според собствените си твърдения, е бил, за негово щастие, или пък нещастие, в Атланта, и Кент се е оказал в клопка.

И така, аз стигнах там пръв и Кент е трябвало да проведе друг разговор с Ярдли в Атланта и да му обясни какво се е случило. После Кент и Ярдли са стискали палци с надежда, че скритата стая ще си остане такава. Точно както Синтия и аз се бяхме надявали за същото, без да знаем, че шефът на мидлъндската полиция и шефът на военната полиция във Форт Хадли са били гости в тази стая.

Кент, също така, беше проточил уведомяването на генерал и госпожа Камбъл. Това би могла да бъде разбираема човешка реакция, естествена неохота да бъдеш приносител на лоши новини, макар че беше крайно непрофесионално от негова страна. Но ако Кент беше убил генералската дъщеря, тогава бих могъл да разбера защо не можеше да събере кураж, за да изпълни дълга си.

Кент не е искал да се обади на майор Бауз, защото е бил сигурен, че Бауз знае за стаята, тъй като майорът също е бил забавляван там. А Кент не е искал Бауз да отиде там и да събере доказателства срещу него. Кент не е могъл да отиде сам в нея стая в къщата на Ан Камбъл, защото, ако я е убил, той е трябвало да се върне в дома си, колкото се може по-бързо, и да чака обаждането от военната полиция, когато я открият.

Почти можех да си го представя… почти. Кент по някаква причина, която все още не знаех, беше там на, или близо до шести полигон. Не знаех как и дали той е знаел какво е щяло да се случи там, но някак си можех да си го представя, след като генерал Камбъл е тръгнал: големият, висок Бил Кент, вероятно в своята униформа, да изминава ония петдесет метра от пътя към голата и вързана Ан Камбъл. Той се спира и те се гледат един друг, и той осъзнава, че съдбата му е направила подарък. Неговият проблем е била Ан Камбъл и желанието й да повлече всички със себе си. Отговорът на проблема му е било въжето, което вече е било около врата й.

Той може би е знаел, а може би не е знаел за какво е бил целият този сценарий, може да е чул, а може и не разговора с баща й. Ако не го е чул, може би е взел това, което е видял, за любовна среща с друг мъж и е бил обхванат от ревност и гняв. Във всеки случай, те със сигурност са говорили и е много възможно Ан Камбъл да е казала нещо неподходящо в неподходящ момент.

Или пък може би не е имало значение какво е казала тя — на Кент му е било дошло до гуша. Знаел е, че има следи от други хора на мястото, знаел е, че ще бъде тук в официалната си роля след часове и че наличието на негови следи ще бъде обяснимо и очаквано. Той е ченге и пресмята всичко това много бързо. Това ще бъде не само съвършеното престъпление, но и необходимо го престъпление. Всичко, което трябва да направи е, да коленичи и да стегне въжето. Но дали е имал желанието да го направи? Тя не го ли е умолявала? Може ли да бъде толкова студен и безчувствен? Или пък е бил подтикван от страст и ярост?

Какво беше това, което знаех за този човек, когото съм виждал може би дузина пъти през последните десет години? Ровех в паметта си, но единственото, което можех да кажа със сигурност, беше, че той беше винаги по-загрижен да се създава впечатление за благоприличие, отколкото за самото благоприличие. Много държеше на репутацията си на чисто ченге. Никога не правеше сексуални шеги и забележки и беше много строг с хората от неговата част, които не живееха според високите му изисквания за поведение и външен вид. Но после е бил съблазнен от генералската дъщеря. Знаел е, че е обект на шеги, според Кифер, знаел е, че губи от репутацията си и че не може да стане генерал като чука някоя от дъщерите им.

А дали е възможно някъде в тъмните кътчета на своето съзнание той да е знаел, че някои хора в гарнизона, със сигурност хора, които той е командвал, ще се чудят в страхопочитание дали пък полковник Кент не е направил това, дали най-висшето ченге в Хадли не е разрешило не само собствения си проблем, но и проблемите на тридесет старши офицери и техните съпруги? Обикновеният човек може да изпитва отвращение към убиеца, но един убиец може да предизвиква страх и уважение, особено ако има усещане, че това, което върши, не е изцяло лошо.

Но като се има предвид всичко това, ако всички тези предположения и заключения имат смисъл и съответстват на фактите, това означава ли, че полковник Уилям Кент, командирът на военната полиция във Форт Хадли, е заподозрян в убийството на Ан Камбъл? При всички други възможни мъже, а може би и жени в гарнизона, които имат мотив — отмъщение, ревност, прикриване на престъпление, избягване на унижение или позор, а дори и мания за убийства — защо точно Кент? И ако е Кент, как ще го докажа? В редките случаи, когато ченге, намиращо се на местопрестъплението, може да бъде извършител на престъплението, следователят е изправен пред истински проблем.

Постоях известно време пред вратата на Кент и после почуках.